Стечение на обстоятелствата

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На сутринта схемата пак забуксува. Поне така решиха Коротков и Селуянов, след като научиха за придвижването на обекта. Гордеев ги изслуша и лаконично рече:

— Ще помисля. Стойте си по работните места, не се отдалечавайте.

Към един часа водещите наблюдението над обекта съобщиха, че са го изгубили. Групата, охраняваща жилището на проспект „Мир“, незабавно беше приведена в готовност. Напрежението растеше. Обектът не се появи край сградата.

Гордеев седеше зачервен и ядосан. Усещаше, че ситуацията излиза от контрол.

— И все пак аз не разбирам защо не можем да подслушваме телефонните разговори от квартирата на Муртазов — недоволстваше заместникът му подполковник Жерехов. — Сигурен съм, че прокурорът би дал разрешение.

— Късно е, Паша. Пък е и опасно. На нищо ли не те е научил животът? Колкото по-високо е нивото на престъпната организация, толкова по-активно изтича информация. Рискът е твърде голям.

— Но така нищо не можем да направим. Онова не може, другото е опасно, разбираш ли до какво ще ни доведе всичко това? Ти примамваш убиеца с едно неопитно момиченце и разчиташ да го хванеш с голи ръце. Какво става с теб, Виктор? За какво си мислиш? Министерството на държавната сигурност трябва да се занимава с Павлов, а не ние с теб.

— Да върви по дяволите Павлов! — избухна Гордеев. — Аз търся убиец. Знаеш ли колко ме интересува Павлов. Всеки глупак може да натиска клавишите.

— Какви клавиши? — не можа да го разбере Жерехов.

Гордеев скочи и се замята из кабинета, като ядосано разблъскваше изпречилите му се столове.

— Разбери ме, Паша, имаме си работа със сложна и добре организирана система, за която нищо не знаем. Приеми, че това е компютър с абонаментна мрежа за ползване. Павлов, Рудник, Иванов-Петров-Сидоров — всеки от тях, ако е абонат, може да натисне клавиш. Машината ще забръмчи, ще защрака и на монитора ще се появи някаква дума. Не тези абонати ме интересуват, за тях всичко знам. Интересува ме какво става в машината, докато тя бръмчи и щрака. Прав си, момичето няма опит, но има акъл и ще успее да направи това, което ние с теб не можем. Тя ще разглоби на части цялата тази машина.

— Ако остане жива — тихо рече Жерехов, отклонявайки поглед.

— Престани! — почти изкрещя Гордеев. — Аз се страхувам за нея не по-малко от теб. В краен случай ще оставим убиеца да избяга. Да върви по дяволите, и без това доказателствата са малко.

Жерехов работеше с Гордеев от дълги години, двамата представляваха своеобразна система на задържане и противовес. Рязък и необуздано смел, Гордеев, който не се страхуваше от никого и от нищо, се носеше през глава към цели, видими само за него. Обстоятелствен и консервативен, Павел Василиевич Жерехов, макар че беше по-млад от Гордеев, изпълняваше ролята на мъдрия старец, който бди над изключително палавото си внуче и го следи да не падне в реката, да не прескача огради и да не си играе с кибрита. За главното бяха единомишленици, но в методите си коренно се различаваха.

— Тогава защо е всичко това? — продължаваше да настоява Жерехов. — Павлов не те интересува, готов си да пуснеш убиеца. Толкова усилия, толкова тревоги и всичко това заради информацията, която я получиш, я не. Не мога да те позная, Виктор.

— А аз пък теб не мога да позная — вече по-спокойно му отговори Гордеев. — Ти не по-зле от мен виждаш накъде сме тръгнали. Времето на тази престъпност, с която сме свикнали, свърши. Тя си имаше свои закони, свои правила на играта, но това вече го няма. Променя се страната, променят се политиката и икономиката, а заедно с тях се променя и престъпността. Това са съвсем нов тип престъпници и ние не сме подготвени да ги залавяме и да работим по изобличаването им. Ето че ни се дава шанс поне мъничко да се научим. Пренареди си най-после гънките на мозъка по друг начин, признай поне пред себе си, че и в нашата работа могат да възникнат ситуации, в които процесът на познание е по-важен от резултата. Това може да е в ущърб на днешния ден, но е от полза за утрешните дни. Днес няма да разкрием едно убийство. Малко ли „висящи“ имаме? Затова пък за утрешните „поръчкови“ убийства ние ще бъдем напълно подготвени.

— Главата ти ще откъснат за такива мисли, Виктор. Къде се е чуло и видяло съзнателно да не разкриваш престъпление, при това убийство на офицер от милицията.

— Нека я откъснат — махна с ръка Гордеев. — Тридесет и една година съм прослужил, ще изляза в пенсия. И без това със сегашната си заплата мога да купя на жена си само два чифта обувки. Няма да се вкопчвам за стола си. Но вие дълги години след това ще ми бъдете благодарни, ако успее това, което съм замислил.

— Генералът сигурно не знае за твоя наполеоновски поход, нали?

— Разбира се, че не знае. Павлов има достъп до него.

— Какво ти дава основание да смяташ така?

— Опита се чрез генерала да разбере дали Анастасия не е надушила нещо по делото на Филатова.

— Но защо? Защо точно Каменская?

Гордеев доволно се усмихна. „Ето ти го доказателството, Пашенка, че не съм сбъркал, когато взех при себе си неизвестното на никого девойче от районния отдел. Колко се противи ти тогава!“

— Защото така — бавно и солидно произнесе той и направи пауза. — Ето ти например не ми вярваше, като ти казвах, че има хляб в нея. И сгреши. А аз се оказах прав. Да, тя не знае някои неща. Да, няма опит в други. Но репутацията също е оръжие, при това немаловажно. Знаеш ли, Паша — добави Гордеев, спирайки се зад гърба на своя заместник, — честно да си призная, и на мен не ми беше известно. Едва когато генералът ме извика и започна да ме обвинява, че Настя ми била любовница, разбрах, че този, който го настройва срещу мен, се интересува главно от Каменская. Това означава само едно — някой му е подсказал, че най-голямата опасност идва точно от нея. Разбира се, в първия момент ми стана обидно. Излиза, че ние всичките останали не сме в сметката. Аз тридесет години работя в следствието и престъпниците не ги е страх от мен, а тя е тук само от шест и вече й се носи славата. Точно тогава осъзнах, Пашенка, че престъпниците вече са други. Затова те не се страхуват от старата школа, разбират, че логиката ни е друга, мисленето ни е друго. Дори и навиците ни са други. А Анастасия е по-особена. Щрака й умът, което означава, че съм прав.

— Е, добре, да предположим, че си прав — примирено отвърна Павел Василиевич. — И да предположим, че си много смел и не се страхуваш от нищо. Но за Бога, обясни ми, няма ли някакъв друг начин да установим дали този, когото пасем, е убиецът на Филатова? Наистина ли е толкова важно да стоим и да го чакаме кога ще дойде да убива Настя? Пфу — с досада добави той, — страшно е дори само да го кажеш.

Гордеев въздъхна, седна зад бюрото си и прокара ръка по плешивото си теме.

— Не знам, Паша. Нищо друго не можах да измисля. Тоест начини много, но мен ме е страх да не го подплашим. Сто на сто съм сигурен, че не носи в себе си оръжие и документите му са изрядни. Така че ако го заловим предварително, нищо не можем да докажем. Не искам да го задържам незаконно. Знаеш какви са ми принципите и няма да отстъпя от тях, дори и заради този „поръчков“ убиец. А ако се окаже, че не е убиец, а някой, който му върши черната работа, чисто и просто ще провалим целия план. Имаме улики, по които можем само да съдим дали този човек е бил в жилището на Филатова. И какво от това? Кога е бил там? Как можем да докажем, че е бил там в момента на убийството, а не примерно час или ден по-рано? Ние, Паша, имаме само повод да си поговорим с него, но основанията ни да го задържим, а още повече да го арестуваме, са равни на нула.

— Тогава какво се мъчиш да направиш? Ще чакаш да започне да убива Настя и тогава ще го хванеш с голи ръце? Ти май не си с всичкия си!

— Чакам да ми донесе доказателства. Сам да ги донесе, собственоръчно.

— Ами ако не ги донесе?

— Тогава ще кажа, че ти си бил прав, а аз не съм бил. Ще оставя в твои ръце отдела и ще си замина опозорен.

Рано сутринта на същия ден някой звънна на Ларцев.

— Той иска да замина с него.

— Кога?

— Ще се срещнем след час.

— Обясни ли защо? Нали сте му дал адреса?

— Иска аз да го запозная. Както се казва, свой човек съм, не съм хванат от улицата.

— Добре, заминавайте. Бъдете само по-сдържан. И не му пречете, нека да прави всичко, което сметне за необходимо. Можете дори да му помогнете.

Когато се разбра, че наблюдателите са изпуснали обекта, по поръчение на следователя Ларцев разпитваше в следствения изолатор четирима задържани. Делото се водеше от Константин Михайлович Олшански, който подробно беше инструктирал Володя. Харесваше му да работят заедно, Ларцев беше май единственият от сътрудниците на Гордеев, към когото Олшански се отнасяше не просто със симпатия, а с огромно професионално доверие. Придирчив, педантичен, невероятно взискателен, Константин Михайлович имаше авторитет на човек, който познава работата си перфектно, но повечето оперативни работници и особено експертите не обичаха да работят с него. Непрекъснато му се струваше, че те нещо ще пропуснат или ще забравят при огледа на местопроизшествието, беше напълно непоносим, гонеше ги и се разпореждаше като господар. И макар всички да знаеха, че е прав, много от тях се обиждаха от неговата безапелационност, граничеща на моменти с чисто грубиянство. Единствено с Ларцев той говореше не просто любезно, а дори ласкаво, признавайки си, че разпитите на Володя са много по-добри и по-резултатни от неговите собствени.

Ларцев също като Гордеев беше прекарал нощта на „Петровка“. Излизайки в осем сутринта от кабинета си, той понечи да доложи на полковника за телефонния си разговор, но когато открехна вратата, видя, че Колобок спи, изтегнат в креслото си, с разкопчана яка и изкривена вратовръзка. Дожаля му да го буди и реши, че ще му звънне по-късно.

В кратките паузи между разпитите отново опита да се свърже с него, но не успя — на два пъти даваше дълго време „заето“ и веднъж никой не вдигна. В интерес на истината този разговор не беше наложителен. Ларцев знаеше, че следят обекта, и по принцип нищо ново нямаше да каже на Колобок. Освен едно, може би. Но то можеше да почака, не беше толкова спешно. Ларцев смяташе, че е свършил всичко, което бе необходимо в тази ситуация. На излизане от следствения изолатор направи още един опит да се свърже с Гордеев, но отново безрезултатно. Обади се и вкъщи.

Слушалката вдигна десетгодишната му дъщеричка Надюшка.

— Тате! — задави от плач тя. — Ела си веднага! Откараха мама!

— Къде я откараха? — изтръпна Ларцев. — Нали още е рано.

Жена му беше бременна в деветия месец.

— Откараха я! — ридаеше детето. — Стана й лошо.

Той се втурна към къщи, без да се съобразява с движението. На няколко пъти едва не го блъсна кола, когато изтичваше на пътното платно, опитвайки се да хване такси.

С Наташа много искаха да си имат второ дете. Това беше третата й бременност след Надюша. Първия път се бе разболяла от морбили и бе абортирала спонтанно. Втория бебето се бе родило мъртво. На Ларцев му беше жал за нея и се бе опитал да я убеди, а същевременно и себе си, да се откажат от второ дете, но Наташа беше непреклонна. „Този път всичко ще мине благополучно“ — успокояваше го тя. И тази бременност не минаваше леко, но не губеха надежда — все пак вече беше в деветия месец. И изведнъж…

Ларцев се притесняваше и за Надюшка, беше самичка вкъщи, плачеше, страхуваше се.

Нахлу в апартамента, сграбчи в прегръдките си подпухналото от плач момиченце и се понесе към болницата.

— Няма да ви давам празни надежди — рече му докторът. — Положението е много сериозно. Не е изключено да се наложи да избирате — или майката, или бебето.

Володя Ларцев притисна здраво треперещата си дъщеричка и застина на пейката в коридора, сломен от случилото се. Беше забравил, че трябва да позвъни на Гордеев.

Около десет часа изгубеният за цял ден обект се появи на проспект „Мир“.

— Започва се — съобщиха на Гордеев.

Той мислено благослови Настя и хукна по дългите коридори на „Петровка“ 38 надолу към колата.

Когато звънецът на входната врата мелодично пропя, Настя сякаш се преобрази. Вътрешната й треска стихна и дланите й от ледени мигновено станаха горещи. Тя уверено се приближи до вратата.

— Кой е?

— Лариса? — дочу приятен баритон. — Моля ви, отворете. Изпраща ме Александър Евгениевич.

Ключалката изщрака и Настя пропусна госта си. Беше малко по-висок от нея, със свенливо лице и обаятелна усмивка. Приличаше й на акуратен счетоводител. На рамото му висеше тъмносиня мъжка чанта.

— Не очаквам никого от Александър Евгениевич — недоволно каза тя. — Трябваше утре да се свържем с него по телефона. Какво се е разбързал?

— Къде мога да си измия ръцете? — без да обръща внимание на думите й, попита Гала. — Много са мръсни парапетите ви.

— Заповядайте — сухо отвърна Настя и го поведе към банята.

Гала бързо завъртя двата крана и пусна докрай водата. След това ловко се извърна, хвана Настя за китката и само след миг тя се оказа притисната до мивката. Отдясно беше ваната, отляво — пералнята, а пред нея — убиецът.

Той приближи устни до ухото й.

— Е, здравей, красавице — рече тихо.

„Като в страшен сън — помисли си Настя. — И никаква надежда да се събудя.“

— Защо шептите? — високо попита тя.

Пръстите около китката й се стегнаха толкова силно, че от болка й потекоха сълзи.

— Защото си много умна, за да се правиш на глупачка — без да повишава глас, отговори Гала. — Ако работиш за ченгетата, жилището ти сигурно е фрашкано с микрофони. А ако си истинска журналистка или истинска шантажистка, винаги ще имаш под ръка диктофон, та да не изпуснеш нещо интересно. Правилно ли разсъждавам?

— Правилно. А по-нататък?

Настя се постара гласът й да звучи предизвикателно.

— Затова ще си поговорим тук.

Гордеев изтри в панталона потните си от напрежение длани.

— Какво става там? — попита нетърпеливо.

— Водата в банята е пусната. Чуват се два гласа, но не се разбират думите.

— Момчетата готови ли са?

— Готови.

— Да не започват без моя команда!

— Добре, да си поговорим. Наистина ли Павлов те изпраща? — директно премина на „ти“ Настя.

— Че кой друг?

— Откъде да знам? Може да си от милицията. Току-виж се оказало, че нашият храбър полковник не е замесен в нищо и ме е „изпял“.

— А в какво точно се е забъркал? Разкажи ми.

— Я върви на… знаеш къде! — изразително прошепна тя и вече по-силно добави: — Всичките се мъчите да измъкнете информация безплатно. Запомни, умнико, че си развързвам езика само за пари. Казвай по-бързо за какво си дошъл, че ми писна да стоя. Но първо ми докажи, че не си от милицията. Тогава ще поговорим.

— А ако съм от милицията, какво ще направиш?

— Нищо няма да направя. Но в такъв случай разговорът няма да се състои. А утре ще те наклепам, че, представяйки се за милиционер, си проникнал в жилището ми и си се опитал да ме изнасилиш. Или да ме ограбиш. Още не съм решила. Докато те оправдаят, ще побелееш.

— Шантажираш ли ме?

— И още как. Аз друго не умея.

— Добре, стига си се правила на глупачка. Павлов е приготвил парите, но ти няма доверие. Затова утре заедно ще отидем да се срещнем с него. Ти му даваш ръкописа и информацията, той на теб — сто и четиридесет бона, и всеки по пътя си.

— А ти какво общо имаш с тази работа? Парите ли ще броиш? Касиер на обществени начала! — подхвърли Настя.

— Посмей се ти, посмей се — заплашително изръмжа Гала и стисна пак китката й, — но ще ти секне смехът. Ще остана тук до утре. Дотогава трябва да съм се убедил, че може да ти се вярва.

— Лъжеш — неочаквано извика тя. — Никой не може да се убеди в това.

— Тихо!

— Никой не може да се убеди в това — понижавайки глас, повтори Настя. — Трябва да си кръгъл идиот, за да дойдеш тук по тази причина. Казвай за какво си дошъл?

— Да те убия.

— Не се чуват гласове! — разтревожено докладва по радиостанцията лейтенант Шестак. — Само шуртене на вода.

— Пригответе се! — нареди Гордеев.

Искаше му се да хукне пред колата.

Вратата на апартамент четиридесет и девет безшумно се открехна. Още двама човека се появиха на стълбищната площадка между етажите.

Жената омекна в ръцете на Гала. На лицето й се изписа неподправен страх.

— За какво? — едва чуто прошепна.

— За същото. Набутала си се в чужда игра. Наеха ме да те убия. Аз лично нямам никакви претенции към теб. Но ако си умна, ще останеш жива. Разбра ли ме?

— Лошо ми е — простена тя, мърдайки с усилие побелелите си устни. — Искам да седна…

Гала се отдръпна и я сложи да седне на ръба на ваната, продължавайки здраво да стиска ръцете й.

— Чуй ме добре — поде той. — Имам свои сметки за уреждане с Павлов. Трябва ми този ръкопис, но в момента не мога да ти платя за него, просто нямам толкова пари. Утре ще дойдеш с мен, аз ще си получа хонорара за твоето убийство и от тези пари ще ти платя. Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред.

Настя мълчаливо кимна.

— Сега ще излезем оттук и ще контактуваме като културни хора. Дръж си езика зад зъбите. Само една изпусната дума — и мога да си помисля, че жилището се подслушва от ченгета. Да знаеш, че много съм подозрителен и не разбирам от майтап. Ще умреш, далеч преди твоите приятелчета да успеят да дойдат. Дори и да са се спотаили в съседния апартамент. Хайде, признай си, има ли там засада?

— Чува се глас — съобщи Шестак. — Но само един, мъжки. Те все още са в банята.

— А не се ли чуват други звуци? Шум от боричкане?

— Не, не се чува нищо друго.

— Ще изчакаме още тридесет секунди. Ако до тридесет секунди тя не проговори — започваме.

Командирът на групата по задържането погледна секундарника.

На Настя й се струваше, че анализаторната машина в главата й трака оглушително силно.

„Веднага трябва да кажа нещо, каквото и да било, дори и някоя глупост, само да чуят гласа ми. Иначе ще се втурнат вътре и ще развалят всичко. В никакъв случай не трябва да заловят Гала, преди да съм разбрала какво е намислил. Някаква хитра игра с Павлов… Какво ме попита? Има ли засада в съседния апартамент?…“

— Да, има. В два апартамента по десет човека и стотина чакат на стълбището. Тук също във всеки шкаф има по един. Хайде, започвай да търсиш.

— Шегаджийка — процеди през зъби Гала и спря водата. — Да се махаме оттук, че ще вземеш да пукнеш. А ми трябваш жива.

Командирът на групата по задържането погледна часовника си. Минали бяха двадесет и пет секунди. Той махна с ръка и веднага трима човека застанаха пред апартамент четиридесет и осми. Единият от тях държеше ключ.

В колата, в която пътуваха Гордеев, Коротков и Доценко, се чу гласът на Шестак:

— Жената заговори. Спряха водата.

Гордеев погледна часовника си — двадесет и девет секунди.

— Да се прекрати! — изрева той.

Все още държейки Настя за ръката, Гала я заведе в кухнята и кимна към диванчето в ъгъла.

— Сядай там. Така да бъде, сега ще се погрижа за теб. Вечеряла ли си?

— Още не. Канех се, но ти ми попречи.

— Хайде да хапнем нещо.

Той свойски отвори хладилника и клекна пред него. Извади яйца, мляко и две кутии консерви без етикети.

— Това какво е? — попита, разглеждайки ги.

— Някаква риба, мисля че беше хамсия в доматен сос. Много бързо се почувства като у дома си — ядно изрече Настя.

— Слушай — обърна се към нея Гала, — налага ни се да прекараме цялата нощ заедно. Така че по-добре ще е да се разбираме. Ще ядеш ли омлет? Седи си спокойно, ще го направя.

— Да не би да те е шубе от мен?

Настя понечи да стане от дивана. Не искаше да се примири с мисълта, че скоро би могла да умре.

— Казах да не мърдаш — процеди Гала и в гласа му прозвучаха метални нотки. — И си сложи ръцете така, че да ги виждам. Повече няма да повтарям.

— Върви по дяволите — въздъхна тя и се сви на кравайче. — Веднъж в живота мъж да ми приготви вечеря. Не е зле. Труди се майстор готвачо.

Гала беше впечатлен от самообладанието й. Май наистина беше професионална шантажистка. И не беше глупава, ама никак не беше глупава.

Колата спря в съседния двор. От нея изскочиха трима мъже и се втурнаха бегом към микробуса под свода.

— Какво става там? — задъхано попита Гордеев.

— Канят се да вечерят. Той я подозира. Накарал я е да седне на дивана и не й разрешава да става. Има намерение да виси там до сутринта.

— Дявол да го вземе — замислено измърмори Виктор Алексеевич. — Интересно, какво ли е намислил? Между другото, къде е Ларцев? — обърна се той към Коротков.

— Сутринта беше в следствения изолатор на „Бутырки“ — сви рамене Юра. — Оттогава не се е мяркал.

— Намери го. Може би той ще ни обясни някои неща.

Коротков седна пред радиотелефона.

Володя Ларцев седеше неподвижно в болничния коридор. Не смееше да помръдне, за да не събуди заспалата върху коленете му дъщеричка. В душата му цареше мрак. Наташа лежеше в сектора за интензивна терапия и, съдейки по лицата на излизащите оттам лекари, положението беше от лошо по-лошо.

Настя не беше гладна, но енергично дъвчеше омлета. Експериментаторът се беше събудил в нея. Страшно интересно й бе да си изяде вечерята, приготвена от убиец.

— Вкусно е! — похвали го напълно искрено. — Ти сигурно си ерген?

— А ти сигурно си много любопитна — влезе й в тона Гала.

— Естествено — засмя се тя. — Ако не бях толкова любопитна, нямаше да имам пари.

— По всичко личи, че нямаш кой знае колко, щом още не си си купила нова кола. Какво ще кажеш? — подкачи я Гала.

„Сполучливо!“ — отбеляза си Настя.

Тя бавно остави вилицата и присви очи.

— Значи все пак ти си ченге. Сам се издаде.

— Защо? — учуди се Гала.

— Павлов не знае нищо за моите автомобилни истории. А милицията знае. Пък и все още не съм разбрала как издири адреса ми. Как ме намери, след като Павлов не ти е давал адреса ми, а?

— Откъде знаеш, че не ми го е дал? Той работи в Министерството на вътрешните работи, само да си мръдне пръста, и вече ще го има.

— Стига си дрънкал глупости — презрително изкриви устни Настя. — Не съм регистрирана тук. Регистриран е моят бивш съпруг, а неговата фамилия е друга. До края на живота си ще се чувствам горда, че цял капитан от милицията собственоръчно ми е приготвял омлет. Или вече си майор? Дай си служебната карта, искам да видя дали ти отива униформата.

— А ти наистина ли се казваш Лариса? — парира я Гала. — Я си покажи паспорта.

— Нали не ми разрешаваш да ставам — иронично се усмихна тя. — Донеси ми чантата от антрето.

Без да я изпуска от очи, Гала отиде до антрето и бързо се върна с чантата й. Настя протегна ръка, но той сам дръпна ципа и изсипа съдържанието й на масата.

— Ама, че си нагъл — възмути се тя.

Без да обръща внимание на думите й, Гала отвори й паспорта. Настя беше спокойна — знаеше, че Юра Коротков си е свършил работата. А освен това по няколко пъти на ден проверяваше съдържанието на чантата си, да не би да има нещо подозрително.

— Е, контрольоре, убеди ли се? — подигравателно попита. — А сега измий съдовете и направи на дамата кафе. И за да сме квит, покажи ми и ти документите си.

— Ще минеш и без това — промърмори Гала, като бавно започна да събира вещите от масата и да ги пъха в чантата й.

— Имаш ли си все пак име? Нали цяла нощ ще си говорим?

— Имам си някакво. Избери си което ти харесва — Вася, Петя…

— Харесва ми Емануил, по-изискано е. Може ли да те наричам Емануил?

— Както щеш ме наричай. С коя гъба да измия съдовете?

Гала пусна чиниите и вилиците в мивката, с привичен жест откачи от кукичката една престилка и си я завърза.

— О-о не, домакине мой, Емануил изобщо не ти подхожда. Сетих се! Ще те наричам Михрютка. Става ли?

— Какво прави тя?! — ужаси се Коротков. — Защо го дразни? Ще го изкара от кожата му. Ще я пребие от злоба. Намерила с кого да си прави майтап, та той е наемен убиец. Луда!

— Бедата е там, че ние не знаем дали това е истинският убиец. Да се надяваме, че тя ще ни подскаже по някакъв начин. Намери ли Ларцев?

— Никъде го няма — нито вкъщи, нито на работа.

— Обажда ли се на родителите му?

— Обаждах се. Нищо не знаят.

— А на родителите на жена му?

— Тя е от Куйбишев. Родителите й живеят там.

— Ама че немърливец!

Гала разля димящото кафе в чашките. „Ако изключим всичко останало, животът понякога може да бъде много приятен — мислеше си той. — Чиста и уютна кухня, красива жена в изящен пеньоар, силно горещо кафе, спокоен разговор — цяла семейна идилия. Защо в моя живот няма място за такива неща?…“

— Достатъчно захар ли съм ти сложил? — попита, когато Настя отпи от кафето си.

— Точно по вкуса ми е, благодаря. Подай ми цигарите, ако обичаш.

Гала й подаде кутията и запалката, след това премести пепелника по-близо до нея. Докато си вадеше цигара, той неволно се залюбува на дългите й пръсти с безупречен маникюр.

— Ти не пушиш ли? — изгледа го косо Настя, всмуквайки дима.

— Не, и никога не съм пушил. А ти защо се тровиш, като ти е слабо сърцето?

— Я си гледай работата.

Настя завъртя цигарата си и очерта във въздуха някаква неразбираема фигурка.

— На никого не му трябва моето здраве. И аз самата на никого не трябвам. Нямам мъж, нито деца. Родителите ми са далеко, може и да са ме забравили вече. Какво ме чака? Самотна старост в старчески дом. Много весела перспектива. По-добре да не доживея до старостта.

Гала усети, че не се шегува. В очите й се беше появила истинска болка.

— Все още можеш да се омъжиш отново. Умна си, красива си, богата. Защо си слагаш кръста?

— Да се омъжа? Вече приключих с брака. Свикнах да бъда сама. По-спокойно е, когато разчиташ сам на себе си. В тоя шибан живот на никого вяра да нямаш, само на себе си. Не е ли така?

— Може би — съгласи се Гала.

— Ето, виждаш ли? — удовлетворено заключи тя. — И ти си същият вълк единак. Защото знаеш, че така е по-сигурно.

Гала мълчеше. След напрежението през последните дни му се искаше да се отпусне поне за малко. Просто да поседи в уютната кухня, да си поговори с рижата Лариса за каквото и да било, да си поговори без преструвки, искрено, сърдечно, топло.

— Той е убиецът — решително каза Гордеев. — Има ли други мнения?

— Аз смятам, че трябва да го задържим, докато не е станало късно — обади се Доценко.

— А аз пък мисля, че трябва да ги оставим да си побъбрят — възрази Коротков. — Обстановката е напълно спокойна. Може да научим нещо интересно.

— Но тя е сама с убиеца! — не се сдържа Миша. — Как можете да сте толкова спокойни?

— Той също е сам с Анастасия. Това нищо ли не ти говори? Ще изчакаме — резюмира полковникът.

Изпиха и второто си кафе. Настя смени позата и започна да разтрива изтръпналия си от неподвижното седене крак. Повече от час си говореха спокойно, дружелюбно, обсъждайки предимствата и недостатъците на различни марки автомобили, коняци, морски курорти. Настя се вглеждаше в лицето на събеседника си и се учудваше на неговата обикновеност и своеобразна привлекателност. „Кой беше казал, че очите на убийците били празни и студени? Това са глупости — мислеше си. — Нормален мъж, с нормални очи, с приятна усмивка. Спокоен, сериозен, сякаш се намира на работа. Е, в действителност той наистина е на работа. Време е — реши тя. — Сменяме тактиката. Достатъчно си почина.“

— Слушай, Михрютка, вониш на пръч. Не се ли къпеш?

Преходът от дружелюбност към сарказъм беше толкова рязък, че Гала чак се сепна и се изчерви.

— Върви си вземи душ — продължи Настя.

— А ти какво ще правиш през това време? Ще позвъниш на милицията ли? Или ще се поровиш в чантата ми? Намерила си кого да правиш на глупак — озъби й се той.

— Ако искаш, ще дойда с теб. Ще те пазя да не се удавиш. Какво си ме зяпнал? Да не мислиш, че не съм виждала гол мъж? Хайде, хайде — надигна се от дивана Настя, — да вървим в банята. Сигурно и ти вече не можеш да се понасяш.

Тя преследваше двойна цел. Първо, да го унижи и постави в положение на оправдаващ се. И второ, да го накара да си говорят за това, за което в кухнята не биваше дори да намеква, за да не събуди подозрителността му.

Гала неохотно стана, пропусна я пред себе си и я последва към банята. Съблече се по слип, акуратно сгъна джинсите и ризата си на пералнята и нерешително се спря.

— Обърни се.

— Сега пък какво? Да ме фраснеш отзад по темето ли искаш? Много си умен.

— Казах ти, че ми трябваш жива.

— Какво като си ми казал? Ти не ми вярваш, защо аз трябва да ти вярвам?

Настя пусна водата. „Хайде, давай, давай! — мислено го подканваше. — Голият мъж не е боец, той вече не може да запази достойнството си.“

— Влизай най-сетне във ваната — раздразнено рече, — не се прави на девственик. Дръпни завеската и всичко ще е наред.

— Защо пак го замъкна в банята? — недоволно попита Коротков. — Нищо не се чува.

— Точно затова го замъкна — загадъчно му отговори Гордеев, предугадил маневрата на Каменская. — Като излязат оттам, всички да са крайно внимателни. Настя ще се опита да ни предаде някаква информация. Сигурен съм, че той не изключва възможността да ги подслушваме. Много е предпазлив, не изрича нито дума, която би могла да го дискредитира.

Гала се наслаждаваше на топлите, силни водни струи. „Добра жена е все пак тази Лариса — мина му през ума, — жалко, че трябва да я убия. И двамата сме вълци единаци. Може би между нас би се получило нещо…“

— Е, как е Михрютка? — чу гласа й зад непрозрачната найлонова завеска. — Нали е хубаво?

— Хубаво е — отговори й, без да крие удоволствието си.

— А ти се дърпаше — засмя се тихо тя. — Слушай, а може ли да те питам нещо?

Гала застана нащрек и за всеки случай завъртя крана, за да усили шума на водата. Но Лариса явно си беше научила урока, защото открехна леко завеската и се приближи почти до ухото му.

— И Ирка ли ти я…

Той се направи, че не разбира.

— Коя Ирка?

— Филатова. Беше ми приятелка. Точно заради този ръкопис я убиха.

— За пръв път чувам.

— Кой друг може да е, щом не си ти?

— Казах ти — за пръв път чувам. Не знам нищо за никаква Филатова.

— Не лъжеш ли?

— Защо реши, че трябва да я познавам?

— Ирка ми даде този екземпляр от ръкописа.

— Бива си те! И искаш да измъкнеш четиридесет хилядарки от Павлов само да му го кажеш? Аз не бих ти дал и рубла за тези сведения.

— Ти си си ти, Павлов си е Павлов. Той може и повече да даде. А на теб за какво ти е ръкописът?

— Ще ми се да си поговоря с Александър Евгениевич по мъжки. Не го харесвам. Сигурно той е убил приятелката ти.

— Откъде знаеш?

— Знам. Край, отдръпни се, разговорът свърши.

Настя послушно отстъпи към вратата. Гала спря водата и посегна за кърпата. След душа се чувстваше много по-добре. Би могъл да й признае, че той е убил Филатова. Все едно, тя вече беше пътник към оня свят. Утре по това време нямаше да я има. Освен това щеше да започне наистина да се страхува от него и да престане с хапливите си забележки. Но кой знае защо Гала чувстваше, че не трябва да си признава.

— Вземи този халат — предложи му Настя, като видя, че се кани да се облича. — Можеш да си опереш ризата, чистнико, до сутринта ще изсъхне.

— Ще мине и без пране — отвърна й сърдито той.

Само това оставаше — да пере пред нея. Трябваше да изпразни джобовете си и тя щеше види… Макар че можеше и да не загрее.

Но все пак нахлузи халата. Никак не му се щеше да облича просмуканата от пот риза.

— Да вървим в стаята, стига сме висели в кухнята — изкомандва той.

— И колко още ще седим така? — попита Настя.

— Искаш да спиш ли? Лягай, ще те събудя, когато трябва.

— Друго не можа ли да измислиш? Намерил си глупачка! Как да спя, когато в къщата ми има чужд мъж. Ти да не би да не си ченге, а обикновен крадец?

— Не съм ченге, колко пъти да ти повторя! — избухна Гала.

— Докажи го! — невъзмутимо настоя тя.

— Как?! Не знам как да ти докажа!? Предложи вариант, съгласен съм на всичко!

— Хвана го натясно — доволно изкоментира Гордеев. — Да го видим сега как ще се измъкне.

— Виктор Алексеевич, обяснете ми какво става? — озадачено го погледна Доценко.

— Това, което тя прави в момента, се нарича „метод на научното лутане“ — усмихна се Коротков. — Пробва разни варианти, импровизира, опитва се да разбере защо не я убива.

— По дяволите, къде е Ларцев? — кипна Колобок. — Точно сега мястото му е тук. Михаил, започвай да звъниш по болниците. Може нещо да му се е случило.

— Влезте да се простите с нея — шепнешком, за да не събуди Надюшка, рече докторът.

Ларцев внимателно остави детето на пейката и с вдървени крака прекрачи прага на болничната стая. Наташа лежеше слабичка като момиченце, големият корем, с който напоследък беше свикнал да я вижда, го нямаше. Как да се прости с нея? Володя изобщо не разбираше какво искат от него. Да я целуне? Не му се беше налагало да се прощава с близки в болницата. Той безпомощно хвана ръката й, погали пръстите й. „Но как може така — помисли си, — ето я, има я, аз я докосвам, дори ми се струва, че тя ме чува. И в същото време я няма. Та тя е топла още. И в същевременно е мъртва.“ Не можеше да го проумее…

Отвори очи и се озова на пейката до спящата си дъщеричка. „Нека да си поспи — мина му през ума. — Ще има време да се наплаче, като й кажа.“ Опря гръб на студената, боядисана с блажна боя стена и пак започна да се унася. „После, после, всичко после…“

Това, което Настя правеше насаме с Гала, се наричаше „разклащане на махалото“. Лека шегичка, после спокойно, с нищо не ангажиращо бъбрене, след това по-груба, по-предизвикателна шегичка, след това пак идваше ред на задушевен разговор — и така по вертикала нагоре. Сега й предстоеше да завърши периода на шегуването с някоя оскърбителна грубиянска нападка, след което да премине към нещо по-сериозно. Тя вътрешно се подготви.

— Има един начин да ми докажеш, че не си ченге. Тъкмо ще убием два заека едновременно — ще се убедиш, че жилището ми не се подслушва. Как ти се струва такъв вариант?

— Става. Казвай.

Настя направи крачка към него, постоя, сякаш размишляваше, след това с бързо движение разтвори халата на убиеца. Бавно и „плътоядно“ огледа загорялото му мускулесто тяло. Беше чисто, нямаше татуировки. Изясни си това, което я интересуваше.

— Е, домошарино. Готвенето и прането си ги изучил, да те видим как се справяш с останалото. Вие, ченгетата, нямате право да се чукате със заподозрените. За такова нещо и пагоните могат да ви смъкнат. Ето ти възможност да ми докажеш, че те е пратил Павлов, а не някой от „Петровка“ — бавно проговори тя.

— Да не съм ти машина? — възмути се Гала. — Може да не ми се иска. Може да не ми харесваш. Уморен съм, в края на краищата.

— Значи не само че си ченге, но си и импотентен — замислено кимна Настя, сякаш разглеждаше под микроскоп много рядък вид микроби. — Така е, работата ви е тежка, изнервяща. Жалко. Можехме да отстраним недоразуменията. Ще трябва да измислим нещо друго, щом не си се научил да използваш сексуалните си способности за благото на Родината и за нашата съвместна работа.

Тя седна на перваза на прозореца, обърна се с гръб към Гала и запуши, издухвайки дима навън. Замълча и наум преброи до сто.

— Хей, теб страх ли те е от смъртта? — тихо попита.

— Ларцев няма в нито една болница — докладва Доценко. — Но има Наталия Константинова Ларцева, на тридесет и шест години, докарана с „Бърза помощ“ в четиринадесет часа, живееща на улица „Олховская“.

— Това е жена му — вдигна глава Гордеев. — Какво й е?

— Починала е преди половин час. И бебето също.

— Господи! — изохка Виктор Алексеевич. — Господи, каква мъка! Каква мъка… Сигурно през цялото време, докато сме го търсили, той е бил в болницата.

Гордеев трескаво разсъждаваше как да помогне на Володя Ларцев, който наведнъж бе загубил и жена си, и бъдещото си дете. Чудеше се и какво да прави с Гала — наемният убиец, който се намираше на някакви си двеста метра оттук.