Стечение на обстоятелствата

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В петък, деветнадесети юни, Гордеев извика Игор Лесников при себе си.

— Какво става с делото на Ковальова?

— Както успяхме да изясним, никой не е закачал съдията и втория съдебен заседател. В текста на присъдата са посочени трима свидетели, които са дали показания срещу Шумилин. На двадесет и четвърти май хиляда деветстотин осемдесет и девета година е бил пребит синът на свидетеля Калинников, извършителят не е разкрит, делото се води от Сто и първи милиционерски участък. На двадесет и четвърти май хиляда деветстотин и деветдесета година е била ограбена четиринадесетгодишната дъщеря на свидетелката Тодорова. Откраднали й златната верижка, обеците, джобните пари, съблекли й американското яке и й събули вносните маратонки. Делото „виси“ в Седемдесет и четвърти участък. На двадесет и четвърти май хиляда деветстотин деветдесет и първа година е бил пребит и ограбен внукът на свидетеля Пожидаев в района на Сто и седемдесети участък, извършителят отново не е разкрит. Тази година — Наташа Ковальова. Аз вече нямам съмнения, Виктор Александрович. Чак такива съвпадения не стават.

— Съгласен съм. Този Шумилин съвсем не е глупав, макар че си е истински мръсник. На самите свидетели не посяга, бои се, че ще го разпознаят — нали са го виждали в съда, пък и по време на автопроизшествието. Можел е да си изкара злобата на жените и мъжете им, но не — той избира децата им. И знаеш ли защо? Защото децата ще кажат за него, че е бил някакъв голям чичко, за тях всички над петнадесет години са старци, а всички, които са по-високи от тях — огромни. Ти виждал ли си го лично този Шумилин?

— Мярнах го отдалече — подсмихна се Лесников. — Абсолютно прав сте. Той е на двадесет и три години, нисичък, слабичък, външно прилича на хлапе. Между другото, беше зад волана, макар че му е отнета книжката.

— Значи така. Ние с теб, Игор, попаднахме между два огъня. Виталий Евгениевич Ковальов, съветник на вицепремиера Аверин, спи и сънува кога парламентът ще поиска оставката на премиера. В такъв случай неговият шеф Аверин има големи шансове сам да стане премиер. А заедно с него ще се издигне и Ковальов. Не знам дали Аверин е в течение, но Ковальов провежда активна агитация в парламента, опирайки се на депутатската фракция, ратуваща за премахване на всички бариери за навлизане на западния капитал в страната ни. За тази агитация са необходими пари, както разбираш, и парите му ги дава президентът на фонда за подкрепа на предприемачеството, някой си Виноградов. С него са много добри приятели и съратници в политическата борба. Ако кажем на Ковальов, че дъщеря му е изнасилена от племенника на Виноградов… Е, как мислиш, какво ще ни отговори Ковальов?

— Че трябва да ни изритат от местата ни. Че не умеем да разкриваме престъпления, че хващаме първия, който ни попадне, че в затворите лежат само невинни, а истинските престъпници се разхождат на свобода. Целия джентълменски набор от комплименти.

— Браво! А какво ще ни каже следователят?

— Зависи от това какви доказателства ще му представим. Делото се движи от Олшански, той е доста стабилен мъжага. Може и да не се уплаши от Ковальов.

— Да, може и да не се уплаши — повтори Гордеев и засмука дръжката на очилата си. — Може и да не се уплаши. Добре, върви при следователя, разкажи му всички истории за вендетата на Шумилин. Нека се заеме с пострадалите от предишните дела. Децата сигурно ще са наплашени, пък и доста време е минало, но може нещо да излезе. Относно Виноградов засега ще си мълчим. За Олшански Шумилин е просто един осъждан и преди човек. Макар че следователят ни е стабилен мъжага, не трябва да го стряскаме предварително. Нека самият той ти каже какви доказателства са му необходими, за да връчим на Шумилин обвинението и да сме спокойни. А ние ще измислим как да се сдобием с тези доказателства.

След като Лесников си тръгна, Виктор Алексеевич скочи и като гумена топка се затъркаля из кабинета, обикаляйки дългата маса за съвещания. Не грешеше ли, като се мъчеше да скрие от следователя информация? Наистина за следствието тази информация не беше необходима и все пак… Дали не излагаше Олшански на удар, който той не очаква? И в какво се състоеше ударът? Какво чак толкова страшно заплашваше Олшански? Неприятен разговор с бащата на пострадалата? Не, не беше това. Ковальов можеше да се окаже напълно порядъчен човек и да не пречи по никакъв начин на следствието. Защо той, Гордеев, предварително бе настроен против него? Пък и Олшански не бе от страхливите, Лесников беше прав. С какво толкова можеше да бъде наплашен? Ами ако не беше Шумилин? Ако грешаха? Имаше ли много съвпадения?

Гордеев въздъхна. За четвърт век в следствието той беше разбрал какви невероятни, какви неправдоподобни съвпадения ставаха. Точно заради такива съвпадения животът и съдбата на честния човек неведнъж бяха висели на най-тънкото косъмче. И за съжаление случваше се косъмчето да се скъса. Случваше се…

Полковник Гордеев се търкулна до фотьойла си и вдигна телефонната слушалка. Трябваше да поеме удара върху себе си.

— Константин Михайлович? Здравейте! Гордеев се обажда.

— Добър ден, Виктор Алексеевич. Приятно ми е да ви чуя — с леко картавене отвърна Олшански от другата страна на линията.

— Константин Михайлович, при вас ще дойде моят Лесников относно Наташа Ковальова. Възникна една идея, той ще ви я разкаже. Но засега всичко е още много приблизително. Искам да ви помоля да ми възложите писмено разпита на бащата на потърпевшата. Тъкмо Лесников ще вземе постановлението. Все пак версията е твърде спорна и предпочитам аз самият да опера пешкира. Да не се червите вие, ако нещо сме сбъркали.

— Аз, Виктор Алексеевич, отдавна съм се отучил да се изчервявам — шеговито рече Олшански. — Но с най-голямо удоволствие ще ви препратя Ковальов. Той всеки божи ден ми звъни, за да ми иска отчет как търсим изнасилвача. Сега вие ще му се отчетете. Днес се обаждах в болницата, в която лежи момичето. Докторът каза, че прогнозата била благоприятна, имало надежда всеки момент да проговори.

— Ясно — кратко отвърна Гордеев. — Там ще дежури някой от моите хора, за да не изпуснем момента. Благодаря ви.

Като затвори апарата, Гордеев пресметна колко време ще му трябва да се подготви за визитата на Ковальов. Хитруваше Колобок, искайки постановление за разпит. Никакъв разпит не му трябваше. Трябваше му Ковальов тук, в този кабинет, искаше да види реакцията му при споменаването на фамилията Шумилин. А как иначе можеше да повика Ковальов, без да разкрие всичките си карти пред следователя?

Виктор Алексеевич реши първо да приключи с другите неотложни задачи, сред които беше и проверката на версиите по делото на Филатова.

Тъй като не намери никого от работещите по това дело, извика Каменская. Настя подробно му разказа всичко, което бе направено.

— С користния мотив засега приключихме, „от ревност“ — все още имаме някакви съмнения, Доценко извършва последни проверки.

— А после?

— После ще минем на второ ниво сложност.

— Някакви съображения?

— Ами… — запъна се Настя — има това-онова. Последният любовник на Филатова работи в Интерпол. Наркотици, оръжие, контрабанда — сам разбирате, че това са сериозни неща. Може би Филатова е била средство за оказване на натиск над този Идзиковски. Всички казват, че през последните два-три месеца била потисната, разстроена. Нейният шеф свързва състоянието й със сложните взаимоотношения, които е имала с ръководството, със сътрудниците от министерството. Но не трябва да забравяме, че Филатова е била много потайна особа. Не е изключено промените в настроението й да са били в резултат на заплахи, отправяни към нея или към Идзиковски. Може някой да ги е шантажирал.

— Става — одобрително кимна Гордеев. — Нещо друго?

— Има и една версия за отмъщение, така да се каже, на научна основа. Но… — Настя направи изразителен жест с ръка, — това е повече от сто. Почти двеста е.

Преди доста време Гордеев бе попитал Настя как понякога успява да предложи абсолютно невероятни версии. Тя му бе отговорила, че версиите се струват невероятни само на тези, които имат мислене на физик. Физикът проверява само първите 99 числа, убеждава се, че те всички са по-малки от 100, от което прави извод, че всичките числа са по-малки от 100. Нали 99 експеримента са напълно достатъчни за научен извод. Нейното било мислене на хуманитарист, развален от математиката, а за математика всички числа са равноправни и имат равна вероятност за проява — и безкрайно големите, и безкрайно малките…

— Доценко приключи с манекенката и с Ларцев ще разработват Идзиковски. Коротков засега е зает с Плешков, така че твоите „двеста“ ще си ги отработваш сама — заключи полковникът. — Ще звънна в института да ти докарат всички книжа на Филатова.

— Ама абсолютно всичко, Виктор Алексеевич, от сейфа, от бюрото, от жилището й. До последното листче. И настолния й календар. И тефтерите й.

— И самия дявол на тепсия — засмя се той. — Бъди спокойна, всичко ще ти донесат.

Докато полковник Гордеев се подготвяше за срещата със съветника на вицепремиера, Ковальов, а Настя завършваше ежемесечния си аналитичен отчет, очаквайки документите на Филатова, дългият като върлина красавец Миша Доценко пътуваше от сградата на Министерството на вътрешните работи на улица „Житная“ към кабинета си на „Петровка“. Той току-що беше приключил разговора си с Александър Евгениевич Павлов — пренебрегнатият поклонник на Ирина Филатова — и беше крайно недоволен от този разговор.

Първо, беше недоволен от себе си, че не бе посмял да извади касетофона. Твърде надменен и хлъзгав се беше оказал полковник Павлов. Разбира се, ако детективите имаха портативни касетофончета с достатъчно чувствителни микрофони, които можеха да се ползват, без да се вадят от джоба, нещата щяха да стоят съвсем другояче. А с такава допотопна техника като тяхната не само че не можеха да работят, а и се излагаха.

Второ, беше недоволен от Ирина Филатова, която, както се изясни от разговора с Павлов, е била в близки отношения и с него. Твърде млад беше още Миша и не се бе отърсил от романтичната си представа за жените и особено за любовта. На него много му харесваше дружелюбният, интелигентен Кирил Идзиковски от Интерпол и искрено се възмущаваше от поведението на покойната, която бе изневерявала на такъв чудесен мъж с този самоуверен фукльо Павлов.

И трето, деликатният Миша беше недоволен от самия Павлов, който, без да се смущава, не само си бе признал, че е имал „интимна връзка“ с Филатова, а дори се бе похвалил, че е успял да завладее тази опърничава красавица и да сломи съпротивата й. Особено беше го ядосало това, че Павлов се бе оказал кандидат на юридическите науки. Добре си спомняше какво бе казал Захаров за отношението на Ирина към министерските чиновници с научни степени…

Беше такава горещина, че дори и метрото, където обикновено беше прохладно, сега беше изпълнено с противна влажна задуха. Ризата му залепна за гърба, под тънките му панталони бавно и гъделичкащо по краката му се стичаха капчици пот. Като се заби в ъгъла на вагона, Миша се постара да потисне недоволството си и започна да си повтаря наум показанията на Павлов, за да може максимално точно да предаде разговора си на Каменская. Миша Доценко благоговееше пред Настя, наричаше я Анастасия Павлова и много се притесняваше, че тя се обръща към него на „вие“. Струваше му се истинско кощунство да наричат това интелектуално божество Аска…

Само какъв мръсник беше този Павлов! „Ние с Ирка отдавна се познаваме. Когато си подготвяше кандидатската дисертация, тя идва при нас в Сибир да събира материали. Разбира се, аз й помогнах, нали знаете, никой никакви сведения не дава, без да му звъннат от ръководството. Още повече, че нямаше да я пуснат в лагера, а тя трябваше да разговаря с осъдените. Когато пък аз започнах да си подготвям дисертацията — тогава вече бях началник на следствения отдел — Ира ми помагаше със съвети, препоръчваше ми литература. Въобще знаем се от много време. А от миналата година, когато ме прехвърлиха в Москва, възобновихме нашите отношения. Е, наистина не веднага, съгласен съм, наложи ми се да се боря за нея…“

Аз, аз, аз! Като че ли Доценко беше дошъл не да разговаря за убитата жена, а да пише биография на Александър Евгениевич Павлов, изтъкнат борец с престъпността! Да, но тук изобщо не миришеше на ревност. Този самовлюбен самец дори не допускаше, че е бил мамен. Той упорито се беше борил за своята плячка и според него тази плячка трябваше безапелационно да му принадлежи. Оставаше само да се провери какво е правил през нощта срещу тринадесети юни и версията „ревност“ можеше с чиста съвест да бъде погребана.

Докато Доценко преразказваше на Настя Каменская всички детайли от разговора си с Павлов, нейното лице все повече се вкаменяваше.

— Струва ми се, че пак съм сбъркала — огорчено поклати глава тя. — Благодаря ви, Миша.

Настя не се разстрои от факта, че надеждите й Павлов да е извършил убийство от ревност не се оправдават. Просто съжаляваше, че се е излъгала в Ирина Филатова. Взе снимката и дълго се вглежда в лицето й. Къси тъмни коси, модерна прическа, високи скули, красиви очи, малко носле, очарователна неправилна уста, неописуемо женствена усмивка. „Нима си ме излъгала, Ирка? Струваше ми се, че те познавам, чувствах те като моя приятелка от дълги години. Цели пет дни си мислих за теб, бях сигурна, че съм разбрала характера ти. Мислено разговарях с теб, задавах ти въпроси и чувах твоите отговори. А излиза, че си съвсем различна. Ти не само много умело си водила за носа своите възлюбени, но си лъгала и своята най-близка приятелка Люда Семьонова, като си й казала, че по-скоро би преспала с някой просяк в подлеза, отколкото с Павлов. Ти си лъгала и шефа си, когато си се връщала разстроена уж от министерството и си му обяснявала, че Павлов те е ядосал. А къде в действителност си ходила, миличка? От какви срещи си се връщала на работа в състояние, близко до истерията? Кое е истинското ти лице, Ирина Филатова?“

Настя въздъхна, прибра снимката и започна да изпразва двата огромни книжни чувала, в които бяха докарали съдържанието на сейфа и бюрото на Филатова.

До края на работния ден оставаха два часа.

До края на работния ден — петък, деветнадесети юни — оставаха два часа.

Гордеев завърши подготовката за посещението на Ковальов и поглеждайки часовника, реши, че днес разговорът сигурно няма да се проведе. Не искаше да звъни на Ковальов и да го вика при себе си, а го чакаше да се появи сам, след като за пореден път се обади по телефона на Олшански.

И Ковальов се появи. Висок, строен, с гъста, сресана назад коса с цвят на зряла пшеница, елегантен, с безупречен костюм и вратовръзка въпреки изнурителната жега. „Не само в кабинета, ами сигурно и в колата си има климатик, щом никаква горещина не го плаши — помисли си Гордеев. — Нищо, при мен пък бързичко ще се припоти.“

— Виталий Евгениевич — внимателно поде полковникът, — мисля, че като баща на потърпевшата имате право да знаете какво правим ние, за да намерим и изобличим престъпника. Ако до настоящия момент той не е задържан, това не означава, че сме безделници и не го търсим.

— Моля ви, моля ви — бързо възрази Ковальов, — съвсем нямах това предвид. Аз действително всеки ден звънях на Константин Михайлович, но трябва да ме разберете — баща съм…

— Разбирам ви — сговорчиво отвърна Гордеев. — Ценя вашата деликатност, в днешно време това рядко се среща. Знам, че не сте се оплаквал нито пред ръководството на Олшански, нито пред моето. Вижда се, че се отнасяте с разбиране към нашите трудности — недостиг на кадри и свръхнатоварване на оперативно-следствения апарат, за което сме ви благодарни.

Колобок, който обикновено говореше с къси, насечени изречения, сега си беше написал предварително този изискан текст и го беше научил наизуст. Той искаше да приспи бдителността на Ковальов и да създаде у него впечатление, че „интелигентните хора винаги могат да се разберат“.

— Затова — Гордеев хвърли поглед на „пищова“ пред себе си, — ще ви информирам за хода на оперативно-следствените мероприятия, предприети по делото за изнасилване на вашата дъщеря. Първо…

Виктор Алексеевич започна добросъвестно и отегчително да му изброява всичко, което беше извършила групата на Игор Лесников в течение на три седмици, засипваше го с цифри за броя на проверените младежи, полови развратници, хулигани и лица под наблюдение. За да не бъде голословен, полковникът даже извади от сейфа дебел плик и го разтръска пред Ковальов.

— Тук са снимките на всички, които към днешна дата могат да бъдат заподозрени в извършеното престъпление. Веднага щом вашата дъщеря се възстанови дотолкова, че да бъде в състояние да дава показания, тези снимки ще й бъдат предоставени за разпознаване. Виждате ли колко много са? Извършена е огромна, къртовска работа.

Гордеев уж неволно махна с ръка, част от снимките се изсипаха от плика и се разпръснаха по гладката полирана повърхност на масата точно срещу Ковальов. Виталий Евгениевич с любопитство заразглежда лицата на заснетите.

— Бихте ли ми ги подал? Не мога да ги стигна…

„Смутен“ от своята „несръчност“, Колобок бързо засъбира снимките по масата.

„Първият етап мина успешно — отбеляза си мислено. — Ти държа в ръката си снимката на Шумилин и не го разпозна. Значи не го помниш. Нищо чудно, минали са четири години, а такива Шумилинци ти като съдебен заседател си имал поне десетина.“

Виктор Алексеевич често прилагаше фокуса със „случайно“ изпадащите снимки. Той прибра плика в сейфа и си сложи очилата.

— Но сред всичките тези хора има един човек, по отношение на когото подозренията са особено силни, а уликите красноречиви. — Гордеев направи пауза. — Това е някой си Сергей Викторович Шумилин, роден през хиляда деветстотин шестдесет и осма година, племенник на президента на фонда за подкрепа на предприемачеството — Виноградов.

Ковальов застина, на бузите му избиха червени петна, очите му тревожно се замятаха.

— Вие… вие сигурен ли сте? — попита напрегнато.

Гордеев мълчеше и се правеше, че подрежда документите по бюрото си.

— Не — отново проговори Ковальов, — тук има някаква грешка. Аз познавам Сергей… Серьожа от дълги години. Той е много добро момче. Сериозен, честен. Виноградов ми е приятел… Семейни приятели сме. Повтарям ви, аз много добре познавам Серьожа.

Гласът му укрепна, но той се овладя и си избра линия на поведение.

— Сигурен съм, че това е някаква фатална грешка. Такова нещо просто не може да бъде.

„Познаваш го, ами — помисли си Гордеев. — Може и да си чувал от чичото, че има племенник Серьожа. Но Виноградов сигурно не ти е разказвал, че племенникът му е осъждан, макар и условно, за шофиране в пияно състояние. В противен случай нямаше да ми пееш сега колко сериозен и честен е твоят Серьожа.“

А гласно рече:

— Много е вероятно да сте прав, Виталий Евгениевич. Версията, както се казва, е сурова, ние самите още в нищо не сме сигурни. Може би не трябваше да ви съобщавам за нашите подозрения и вие щяхте да си спестите вълненията, особено ако версията не се потвърди.

— Сигурен съм, че няма да се потвърди — бързо вметна Ковальов.

— Но считам — монотонно продължи Гордеев, — че вие, като баща на потърпевшата, имате право да знаете в каква посока се води разследването. С други думи, аз не виждам причини да крия от вас някаква информация. Повярвайте ми, искрено ви съчувствам. Тежко е да разбереш, че роднина на близък приятел е заподозрян в извършване на престъпление. Но още веднъж подчертавам — версията е сурова, засега разполагаме повече с подозрения, отколкото с реални улики. Ако вашата дъщеря го разпознае — тогава работата е друга. В тази връзка имам към вас една голяма молба, Виталий Евгениевич. Не се разправяйте засега с Виноградов. Той е достатъчно влиятелен, за да попречи на следствието. Ще се опита с всички средства да измъкне племенника си и може да предприеме действия, които да ни попречат да хванем изнасилвана, ще ни вържат ръцете, ще измъкнат почвата изпод краката ни. Ами ако се окаже, че Шумилин е невинен? А Виноградов с необмислените си действия ни възпрепятства да намерим истинския престъпник? Случват се често такива неща. Разчитам на вашето трезвомислие, Виталий Евгениевич.

Гордеев завърши своя подготвен предварително монолог. Радваше се, че бе успял без грешка и без запъване да го изрецитира.

— И все пак аз съм сигурен, че Серьожа няма никакво отношение към случилото се — вече на вратата повтори Ковальов.

Гордеев, учтиво надигнал се да изпрати посетителя си, кимна в знак на съгласие:

— Дай боже, да е така, Виталий Евгениевич, дай боже.

Като седна отново, Виктор Алексеевич с удовлетворение погледна бланката на постановлението за разпит, дадено му от Олшански. „Добре стана — помисли си. — А ще ви разпитвам, другарю Ковальов, когато започнете да ми пречите. Ако, разбира се, започнете.“

Полковникът се заключи отвътре, с облекчение свали вратовръзката си и си разкопча ризата. После включи вентилатора и подложи сгорещеното си потно тяло под хладната въздушна струя.

Преди да си тръгне, Гордеев обикновено се информираше кой от неговите хора с какво се занимава. Както и преди, само Каменская се оказа на работното си място, другите тичаха по задачи. Виктор Алексеевич научи, че Юра Коротков успешно приключва делото по убийството на Плешков, а Миша Доценко и Володя Ларцев работят с Интерпол, за да изяснят има ли нещо общо смъртта на Ирина Филатова с международната мафия.

— Време е за вкъщи, Анастасия, защо висиш още тук? Вече е девет часа. Хайде, хайде, вдигай си задничето от стола и да си ходим. Ще повървим пеша да се поразтъпчем.

Настя напъха в необятната си чанта двете обемисти папки, донесени от института, за да ги прегледа, като се прибере.

Полковник Гордеев и майор Каменская вървяха бавничко по улицата и мирно разсъждаваха по въпроса, че най-добрата лъжа е недоизказаната истина. А високо горе в избелялото от жегата небе плуваше едно облаче — същото, което витаеше над Виктор Алексеевич от няколко дни. Само че то вече не беше толкова леко и толкова светло.

Но нито Гордеев забеляза, нито пък Настя.

В събота, след като беше изчела поредната порция материали, донесени от института, Настя си тръгна от работа, обаче не се запъти към метрото както обикновено, а седна в едно кафене на открито, което се намираше точно там, където булевардът пресичаше „Петровка“. След лошото падане в поледицата я наболяваше гърбът и не можеше да носи тежко. За да не ходи до службата в неделя и да губи скъпоценно време, беше натъпкала чантата си с книжата на Филатова и се беше договорила с Льоша да мине да я вземе. За разлика от приятелката си Алексей не се отличаваше с особени способности да си планира маршрутите и да прави разчет на времето си, затова Настя си взе от павилиончето кафе и сок, разтвори дебелия подшит ръкопис и се приготви за дълго чакане.

Ръкописът се оказа кандидатската дисертация на Филатова и Настя бе впечатлена от лекия й, достъпен стил на изложение. Проследявайки движението на информацията от момента на извършване на престъплението до момента на попадането й в криминалната статистика, Ирина сякаш разказваше увлекателна приключенска история, където по пътя към заветната цел главният герой е причакван от коварни врагове — непознаване на закона, недоверие към органите на милицията, съжаление към престъпника и много, много други. Толкова леко и красиво можеше да пише само човек, който истински разбира проблематиката и е увлечен от нея.

Настя прелистваше таблиците в приложението и някакво смътно безпокойство се запрокрадва в разтопения й от жегата мозък. Не успя да го формулира, защото на съседната масичка седна някаква жена, която прикова вниманието й. Примирила се със собствената си невзрачност, Настя остро реагираше на чуждата красота, не се уморяваше да й се възхищава и да й се наслаждава. Затова сега се взираше в непознатата, без да пропусне да обърне внимание и на придружителя й.

Жената наистина беше красива — висока, стройна, с гъсти тъмнорижи, почти кестеняви коси, които се разстилаха по раменете и гърба й като тежка пелерина. Движенията й бяха поривисти, сякаш с труд сдържаше напиращата енергия и темперамента си. Кръстоса крака и в този жест имаше някакво обещание — томително и неопределимо. Кавалерът й понечи да посегне към нея, но се овладя и се отпусна в стола. Жената зарови пръстите си с изящен маникюр в косата си и ги прокара като гребен през нея. Бронзовият лак на ноктите й проблесна на слънцето и сякаш пламъчета избухнаха в прическата й. От време на време тръскаше глава и по това тъмнорижо море преминаваше вълна, която сякаш преливаше по цялото й тяло, достигайки чак до пръстите на краката й, обути във фини сандали. Страстна, излъчваща около себе си някаква огнена аура, тя приличаше на млада породиста кобилка с разкошна грива и силни мускули, играещи под грижливо поддържаната лъщяща кожа. Настя жадно попиваше всеки жест на красавицата, а ухото й долавяше въздрезгав смях и малко странна интонация. Такава интонация имаха англичаните, макар че жената говореше руски без никакъв акцент. „Сигурно е живяла в чужбина“ — помисли си Настя и със съжаление забеляза, че Льоша тича по алеята към нея.

Останалата част от съботата и цялата неделя тя прекара, лежейки на пода — дори и тези стотина метра, през които бе й се наложило да мъкне претъпканата чанта, бяха се оказали достатъчни, за да я заболи отново гърбът — ровейки се в документите, ръкописите, черновите и изчисленията на Ирина Филатова.

Ирина се оказа старателна, почеркът й беше красив и разбираем, даже черновите графики и рисунките й бяха начертани с линийка на милиметрова хартия. Настя взе един лист със заглавие: „Следствена работа. Владимирска обл.“. Върху графиката с флумастери в различен цвят бяха прекарани четири линии с надписи: „Разследването приключено“, „Прекратено“, „Предадено на съда“, „Предадено на обществеността“. Линията, обозначаваща приключените дела, беше почти права. Затова пък вървящите успоредно до 1985 година линии „Предадено на съда“ и „Предадено на обществеността“ изведнъж рязко се разминаваха в различни посоки, първата — надолу, а втората — право нагоре. Под графиката имаше подсещаща бележка: „Да се изясни не е ли сменян през 1985 г. прокурорският състав. Ако не е, да поискам картон ф.2“. „Браво, Ирина Сергеевна — одобрително си помисли Настя, — не си работила нито ден в следствието, но знаеш кое къде да търсиш.“ Ако делото се прекратяваше и се предаваше на обществеността, то или обвиняемият не представляваше обществена опасност, или следователят бе наясно, че доказателствата по това дело са слабички и в съда обвинението ще рухне като картонена кула, или прокуратурата бе поискала допълнителни доказателства.

Настя внимателно прегледа всички материали. Странно, но не можа да намери никакви признаци, че Филатова е подготвяла монография. Книгата фигурираше в издателския план за тази година, вече бе средата на юни, а сред книжата й нямаше нито чернови, нито планове, нито конспекти, нито бележки — нищо.

Отваряйки прочетената още предния ден дисертация, Настя осъзна какво точно липсваше в картината.

— Льоша! — извика тя. — Донеси ми телефонния указател, на хладилника е.

Страстен любител на пасианси, Льоша се откъсна от „Гроба на Наполеон“, който вече втори ден се опитваше безуспешно да нареди, взе дебелия указател и влезе в стаята.

— Да те вдигна ли? — загрижено попита той, знаейки, че когато я боли гърбът, Настя може или да лежи, или да стои, но не може да преминава от едното състояние в другото без чужда помощ.

— Все още не. Моля те, подай ми и ей онзи бележник от масата.

Тя погледна в телефонния указател и бавно взе да разлиства тефтера на Ирина. Личеше си, че Филатова не е била много общителна, не се е стремяла да разширява кръга на познатите си. Съдейки по служебния телефонен номер на началника на информационния център при Главното управление на МВР, който се беше пенсионирал още през 1981 г., тук бяха записани телефонните номера на Иринините познати за последните десет-петнадесет години и всичките спокойно се вместваха.

Като не намери това, което търсеше, Настя се зае да преглежда дневниците й. Обикновени записки — бяха отбелязани съвещания, на кого да се обади, рождени дни. Една цяла страница старателно беше изписана с думите „Владимир Николаевич“ — с главни букви, с малки букви, с печатни букви, със завъртулки и винетки. Така обикновено се прави на някое скучно събрание, когато си даваш вид, че си водиш бележки. Интересно, кой ли беше този Владимир Николаевич? Поредният ухажор? Биваше си я Ирочка!

„Странно дело — помисли си Настя. — Непрекъснато излиза на бял свят това, което не очакваш, а онова, което търсиш и което непременно трябва да излезе, го няма.“

— Льоша, вдигни ме, ако обичаш! — помоли и като се облакъти на кухненския шкаф, изведнъж попита: — Как мислиш, може ли човек да бъде потаен, затворен и в същото време да е абсолютно фалшив?

— Теоретично сигурно може — отвърна Льоша. — Но на практика — едва ли. Това е твърде неикономично.

— Защо?

— Ако човек е потаен и затворен, за какъв дявол му е да лъже и да се преструва? Това е огромна загуба на енергия. Потайността и затвореността и откровеният фалш са два различни начина за постигане на една и съща цел — да не позволиш на околните да разберат какъв си. Да не се издадеш. Обикновено човек избира само единия начин в зависимост от характера си и начина си на мислене. Двата едновременно трудно се съчетават — обясни й Льоша, без да се откъсва от картите си.

— И аз така смятам.

„Защо лъжете, Александър Евгениевич? — помисли си Настя. — В дисертацията на Ирина няма нито цифра за Енска област, където вие сте благоволил да живеете и работите. В тефтера й няма нито един телефонен номер с кода на Енск. И вашата фамилия я няма там. Координатите ви са записани в настолния й календар за миналата година върху листа с дата петнадесети октомври, но те са нови, московски. И срещу тях има голям въпросителен знак. Защо тогава ни заблуждавате?“

До вечерта болката в гърба й съвсем стихна и Настя отпрати Льоша да си върви в подмосковския Жуковски, като го увери под клетва, че ще се справи сама с лягането и ставането.

Малко по-късно, изтегната по гръб под одеялото, започна да възстановява в съзнанието си картината на Ирининото убийство. Ето, Филатова се качва на деветия етаж, хлопва вратата на асансьора, отключва жилището си. Събуждат се старците от съседния апартамент. Ирина влиза в тъмното антре и тук се случва нещо не съвсем разбираемо. Но за това после. Ирина губи съзнание, убиецът я слага на пода, сваля й обувките и ги нарежда под закачалката — следи от мокри маратонки в кухнята не са намерени. След това занася Ирина в кухнята и допира ръката й до печката на нужното място. Той самият е с гумени ръкавици и токът за него не е страшен. Ирина получава електротравма и веднага умира. Убиецът добре е чул тракването на асансьорната врата и превъртането на ключа в ключалката и добре съзнава, че някой може да се е събудил. Излишният шум би могъл да бъде опасен и по тази причина не дава на тялото на Ирина свободно да падне на пода. Нанася й удар в тила с плоската седалка на табуретката, за да имитира удар в пода, но не успява точно да прецени силата удара си — той се оказва по-слаб, отколкото е необходимо. Внимателно поставя трупа на пода, придава му подходяща поза и си отива. Разбира се, той е имал ключове, с помощта на които е влязъл в жилището й. Експертизата не е открила по ключалката следи от взлом. Излизайки, би могъл да заключи, но времето не е било подходящо, уплашил се е да не го чуе някой. Затова вдига секрета, като оставя вратата затворена, но не и заключена. Остава въпросът — от какво е изпаднала в безсъзнание Филатова, прекрачвайки в апартамента си? Ако не е познавала убиеца, тя би вдигнала шум. А дори и да е познавала този, който е бил в дома й, не би си събула обувките — нали е трябвало да се върне и да даде парите на Захаров. Какво е направил убиецът? Хлороформ? Айрумян не бе открил следи. Удар по главата? Също не. Някакъв парализиращ газ? Не пасва. Гурген е много опитен експерт и не би пропуснал такова нещо. Какво тогава? Какво?