Стечение на обстоятелствата

ДЕВЕТА ГЛАВА

През тези двадесет часа Александър Евгениевич Павлов се постара да прецени обективно ситуацията. Имаше два варианта. Или Лебедева работи на „Петровка“ и оттам го подозират и го провокират, или тя е най-обикновена шантажистка. Как е попаднал ръкописът у нея? Най-вероятно този, който е бил нает да вземе ръкописа от кабинета на Филатова, е намерил всичките четири екземпляра, предал е само трите, а единият е задържал, за да го изнудва за пари. Ако е така, всичко е наред — ръкописът може да бъде купен и на това да се сложи точка. Този, който го продава, не знае истинската му цена. Ако Лариса се е сдобила с екземпляра по друг начин, ако действа не от името на онзи тип, а от свое, ако е прочела ръкописа — тогава ситуацията се усложнява. Тя става третият човек, който е добре запознат с текста на дисертацията му, освен него и Филатова, разбира се. Кой я знае какви изводи си е направила. Впрочем, ако тази дамичка не е от „Петровка“, никакви особени изводи не би могла да направи. Винаги може да й каже, че Филатова му е била любовница, че го е помолила да й помогне с монографията и той и е позволил да ползва дисертацията му — така или иначе тези дисертации никой не ги чете, поне любимата му да има публикация. Не е виновен, че тя толкова недобросъвестно се е възползвала от неговото благородство, преписвайки всичко дословно. Разбира се, че е плагиатство, но покойниците не ги съдят. Значи задачата се решава лесно — трябва да разбере дали Лебедева е свързана с разследването на убийството. Ако не е, няма да й плати в никакъв случай, не е опасна. А ако е — ще трябва да се измисли нещо.

Павлов имаше на „Петровка“ свой човек. И към него се обърна с молба да разбере коя е тази Лариса Лебедева, журналистка, около тридесет и пет годишна, омъжена за служител в Министерството на външните работи, родена в Азербайджан. След час неговият човек му звънна и му съобщи, че Лариса Лебедева с такива биографични данни в Москва няма. Тоест Лебедеви има купища, но не отговарят или по възраст, или по професия, или по месторождение.

Първият етап от проверката беше приключен и Павлов вече се готвеше за една страшно хитра маневра. Ще отиде в Главното управление на МВР при Гордеев уж да се поинтересува как върви работата по откриване на убийците и между другото ще го помоли да установи самоличността на Лебедева. Ако тя работи с тях и действа по техни указания, то Гордеев непременно ще му каже, че има такава Лебедева, и дума по дума ще повтори нейната легенда.

Александър Евгениевич беше доволен от своята находчивост. В случай на успех щеше да убие два заека наведнъж — не само щеше да разобличи шантажистката, но и ако тя бе свързана с Гордеев, да покаже, че въобще не се е изплашил от нея, че няма какво да крие и че всички подозрения по негов адрес са абсолютно безпочвени, щом е имал смелостта да изложи на Гордеев своите неприятности.

Макар че Александър Евгениевич позвъни на Гордеев и го предупреди, че ще дойде, него го нямаше. Павлов дръпна няколко пъти заключената врата на кабинета му и нерешително се приближи към прозореца, питайки се дали да почака, или да дойде по-късно. Не му се искаше да отлага срещата, беше почти дванадесет, а в пет и половина щеше да звънне Лариса. Дотогава трябваше да е готов за разговора с нея…

Изведнъж дочу бързи стъпки по коридора, обърна се и видя Игор Лесников.

— Вие при Гордеев ли сте дошъл? Генералът го извика, минете след два часа — в движение му рече той.

Цели два часа! Това никак не устройваше Павлов. Решително пристъпи и протегна десница.

— Полковник Павлов от Щаба на МВР на Русия — представи се той.

— Капитан Лесников, отдел за борба с тежките престъпления — усмихна се Игор, здраво стискайки ръката му. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Мисля, че да.

— Да идем в кабинета ми.

Игор поведе Павлов по коридора, отвори вратата и любезно пропусна госта си.

— Казвам се Игор Валентинович. Какъв е проблемът?

— Вижте, Игор Валентинович, интересувам се от една жена… — Павлов леко се запъна. — Красива жена е, но поведението й е малко странно. Срещнах я на един брифинг в министерството, дадох й интервю по проблемите на борбата с корупцията, но нещо в нея ме притеснява. С една дума…

— Разбрах, другарю полковник. Искате да проверя самоличността й чрез централното адресно бюро. Ей сега ще го направим. — Игор отвори бележника си и се приготви да записва. — Диктувайте.

Павлов му издиктува всичко, което знаеше за Лариса Лебедева.

— А презимето?

— Не го знам — разпери ръце той.

Лесников набра някакъв телефонен номер, дълго изяснява нещо, водейки си бележки, уточнява, моли повторно да проверят, накрая остави слушалката и с огорчение рече:

— Трябва да ви разочаровам, другарю полковник. Или вие не сте доразбрал нещо, или тя ви е излъгала. Няма такава Лариса Лебедева сред жителите на Москва.

— Така си и мислех — въздъхна облекчено Павлов. — Много ви благодаря. Няма повече да ви задържам, Игор Валентинович. Предайте на Гордеев, че съм го търсил, но не съм го дочакал.

— Ще му предам. Довиждане.

Игор дълго стоя на прозореца, очаквайки фигурата на Павлов да се покаже във вътрешния двор. Едва след като се убеди, че той мина покрай часовоя и се запъти към колата си, избра един вътрешен номер.

— Всичко е наред, Виктор Алексеевич. Замина си.

— Браво — прозвуча кратък отговор отсреща.

Точно в 17,30 в кабинета на главния експерт Павлов иззвъня телефонът. Александър Евгениевич вдигна слушалката, без да бърза, любезно поздрави Лариса Лебедева и старателно избягвайки да спомене за предмета на взаимния им интерес, й предложи да вечерят в тихия ресторант „Таджикистан“, който се намираше на една пряка от спирка „Войковская“ на метрото. Ако шантажистката Лебедева беше напълно удовлетворена от тона на разговора и резултата от него, то на майора от милицията Каменская това не й се хареса много. Тя знаеше, че „Войковская“ е съвсем близо до Академията на МВР, в сградата на която се намираха няколко филиала на института — в това число и отделът, в който беше работила Филатова. Павлов явно целеше да провокира у нея страх да не бъде разпозната от някой от сътрудниците, които по това време си тръгваха от работа и на път за метрото минаваха край ресторанта. Това показваше, че измислената от Гордеев и Лесников комбинация не беше успяла да убеди напълно Павлов. В този момент Настя беше безкрайно благодарна на своя шеф, задето не й беше разрешил да разпитва колегите на Филатова в института. Впрочем те едва ли щяха да разпознаят Лариса Лебедева.

От началото на деловата вечеря беше изтекъл почти час, а събеседниците все още не пристъпваха към главния въпрос. Всеки от тях чакаше противника си да направи първата крачка, за да може да се ориентира по нея какви са намеренията му. Павлов злорадо предвкусваше как ще разобличи тази лъжкиня с приказчиците й за турскоезично детство и с фалшивите й документи. Настя пък си имаше своите съображения. Изготвеният от Володя Ларцев психологически портрет на Павлов й бе позволил да си изработи план, опирайки се на тезата му, че: „По принцип не се старае да мисли с един ход напред. След като държи в ръцете си коз, той е сигурен, че ще спечели играта. Ако разбере, че това изобщо не е коз, обърква се и дълго време не може да намери вярната линия. Не е критичен към себе си.“

На съседната маса двама мъже с ярко изразени скандинавски черти обсъждаха проблемите си. Единият от тях, красив флегматичен блондин, от време на време „бройкаше“ Лариса, което не остана незабелязано от Павлов.

— Онзи швед ви гледа като котка сметана — подсмихна се той.

— Датчанин — машинално го поправи Лебедева.

— Откъде знаете?

— Не знам, просто го чувам как говори.

— Вие знаете датски? — не скри учудването си Павлов.

— И датски също. И много други работи знам, Александър Евгениевич.

И така, първата крачка беше направена. В този момент Павлов изведнъж разбра какво го безпокоеше от самото начало на срещата им.

— Лариса, къде се дяна акцентът ви?

— Е, най-сетне — разсмя се тя. — Вие или не сте твърде наблюдателен, или сте безкрайно толерантен. Акцентът си го прибрах в гардероба за някой друг път. Засега не ми трябва…

— Искате да кажете, че…

— Именно, Александър Евгениевич. Евтина уловка, но вие се хванахте. И заедно със себе си повлякохте и вашия приятел Рудник. За всичко, което ми разказа, ще получа добри пари. Така че много съм ви благодарна.

— А животът със съпруга ви на Изток също ли е измислица?

— Разбира се.

— А майката туркиня?

— Александър Евгениевич — търпеливо започна Лебедева, — никога нищо нямаше да постигна, ако ви бях разказала истината за себе си. Нима не разбирате?

„Животът е пълен с изненади — рече си Настя. — През последните пет минути нито веднъж не излъгах. Говоря му чистата истина. И в същото време всичко това си е жива лъжа. Човек би могъл направо да откачи…“

— Мога ли да погледна документите ви?

— Не можете — спокойно отговори тя, гледайки Павлов в очите.

— Разбирам.

Той изпи на екс коняка си и посегна за цигара.

„Безсмислено е да я разпитвам — помисли си. — Сцената с разобличаването й се провали с гръм и трясък. Лебедева беше на брифинга, значи има все пак някакви документи. После лично я посрещах до входа на министерството и я превеждах покрай лостовия милиционер.“

— Поне името ви истинско ли е? Наистина ли се казвате Лариса? За фамилията не ви питам, но все пак трябва по някакъв начин да се обръщам към вас.

— Защо са тези въпроси, Александър Евгениевич? Нали не се каните да се жените за мен?

— Не мога да водя сериозен разговор с човек, за когото нищо не знам — настояваше Павлов.

— Какво да се прави, ще ви се наложи. Значи вие все пак се решихте да си поговорим. Радвам се. За да бъде разговорът ни делови и съдържателен, предварително ще ви обясня някои неща. Нали не възразявате?

— Слушам ви.

— Александър Евгениевич, аз се отнасям много сериозно към работата си. И бих ви помолила да не ме наричате шантажистка дори и в мислите си. Извличам информация, анализирам я и продавам резултата от този анализ. За всяка операция се подготвям щателно и педантично. Освен това аз съм коректна. Точно поради тази причина няма нито едно оплакване в милицията от моите, нека ги наречем, сделки. Така че веднага се откажете от надеждата да ме сплашите. Съдейки по това, че в момента ние с вас вечеряме заедно, разбирам, че моето предложение ви е заинтересувало. За да избегна излишни въпроси от ваша страна, ще ви кажа направо — ръкописът се продава отделно от информацията. Може би ви е необходим само ръкописът? Сто хиляди струва. Може пък ръкописът да не ви е необходим, но искате да разберете как е попаднал у мен и кой друг знае за това? Петдесет хиляди, и ще го научите. А двете неща заедно — за сто и четиридесет. Правя ви отстъпка. Сега бих искала да чуя вас.

— Да си призная честно, не бях подготвен за такава прямота. Откъде сте сигурна, че ще ви платя? И откъде тази увереност, че се страхувам от вас?

„Наистина откъде — помисли си Настя. — Само от предположенията, които от нищо не се опровергаха, но и от нищо не се потвърдиха. По дяволите, да не би да съм сбъркала? Не, дори той и да няма нищо общо с убийството, тази история с дисертацията не е чиста.“

Докато Настя Каменская бе разяждана от съмнения, Лариса Лебедева говореше:

— Съвсем не искам да се страхувате от мен, това изобщо не влиза в плановете ми. Не обичам наплашените хора. Предпочитам да си имам работа с равноправни партньори, а не с жертви. Няма да ми платите? Ваша си работа. Ще си намеря друг купувач. Разберете най-накрая — аз не ви притискам и нищо не искам. Предлагам ви стока. Тя не ви интересува? Тогава защо сте тук?

— Вие ме интересувате, Лариса, и просто се възползвам от случая да ви видя. Това не ви ли е минавало през ума?

— Не. Щом с такава готовност ме изпратихте при Рудник, значи сте си направил някакви изводи. Самият характер на изводите ви изключва личен интерес към мен. Вие сте отговорен служител в МВР, а аз съм мнима чужденка, която събира политическа информация. Нима сте толкова лекомислен? Само не ми казвайте, че сте си загубил ума по мен, поддавайки се на моя фатален чар. И така, защо сте тук?

— От любопитство. Никога не съм попадал в подобна ситуация.

— Прииска ви се да експериментирате?

— Да допуснем.

— Тогава идете при управителя, покажете му вашата служебна карта на полковник от милицията, извикайте патрула по телефона и ме арестувайте за шантаж. Какво ви пречи? Аз няма да ви се разсърдя. Ако постъпите така, ще знам, че в своя анализ съм допуснала грешка и вие сте невинен като младенец. Това си е мой гаф и за него аз ще си отговарям. Но имайте предвид, че нищо не ме заплашва. Вие ще им кажете, че ви шантажирам, а аз ще използвам вашето оръжие — че съм се влюбила безумно във вас и съм си измислила повод за среща. Вие не сте виждал документите ми, но ви уверявам, че те са напълно редовни. Ще ме закарат в участъка, ще ми се накарат и ще ме пуснат. Е, ще преживея неприятни мигове, но това ще бъде цената за допусната грешка в анализа. Рисковете на професията.

„Боже мой, правдива съм до безобразие. Та аз говоря съвсем искрено, особено за грешката в анализа. И за професионалния риск. Ама че ситуация!“

— И не забравяйте, Александър Евгениевич, че непременно ще ви попитат коя съм. А ако се окаже, че в документите ми пише нещо съвсем различно? Какво ще си помислят за вас редовите служители от милицията? Главен експерт от Щаба на Министерството ходи на срещи неизвестно с кого. А не дай си Боже, да се окаже, че съм регистрирана като проститутка или наркоманка. Не се ли притеснявате? Никак няма да е хубаво. Освен това непременно ще ви попитат с какво ви шантажирам. Така че не само на мен ще ми се наложи да преживея неприятни минути.

Павлов мълчеше, без да сваля поглед от тлеещия край на цигарата си. Беше принуден да признае, че е права. Трябваше да вземе някакво решение, но преди това искаше да си изясни какво знае тя. Да й плати? А после? Сто и четиридесет хиляди щеше да намери, но каква бе гаранцията, че ще му се размине само с това. Ненапразно беше измислено правилото да не се плаща на изнудвачите. Ако се поддадеш и платиш веднъж, после цял живот ще ти висят на шията и ще те изнудват. А ако не й платеше? Само да знаеше на кого се кани да покаже ръкописа, ако откажеше да го купи. Би могъл да опита да плати само за информацията, а след това да решава според обстоятелствата. Ами ако го излъжеше? Как да провери дали е истина това, което ще му каже?

— Не мога да се доверя на думата ви — глухо изрече Павлов, без да вдига поглед. — Искам гаранции. Първо, трябва да бъда сигурен, че вие притежавате последния и единствен екземпляр на ръкописа, че не сте направила ксерокопия и че в бъдеще няма да ме изнудвате за пари. Второ, ако ви платя информацията за това, как е попаднал у вас ръкописът, искам да бъда сигурен, че ми казвате истината. И трето, искам гаранции, че тази информация ще я продадете само на мен.

— Големи претенции имате, Александър Евгениевич — усмихна се Лебедева. — Ще ви отговоря поред. Вие видяхте някои страници от ръкописа и се убедихте, че екземплярът е страшно блед. Дори и на най-добрия ксерокс от него не може да бъде направено копие. Що се отнася до гаранциите за достоверността на моята информация, то аз ви призовавам да използвате здравия си разум. Вече ви казах, че съм коректна. Ако постъпвах некоректно със своите контрагенти, ако нарушавах условията на сделките, отдавна да бях в затвора или на оня свят. За щастие още съм жива и свободна. Това удовлетворява ли ви?

— Не знам — въздъхна Павлов. — Не съм свикнал да разисквам такива проблеми. Трябва да помисля.

— Помислете — кимна тя. — Колко време ви е нужно? Ден? Два?

— Пет… Или по-добре — седмица. Все пак ако се реша на тази м-м-м… сделка, ще ми трябва време да уредя финансовия въпрос.

— Съгласна съм. Нека да бъде седмица. Но това е максимумът, който ви отпускам. Или плащате, или стоката отива при друг купувач.

— При кого? — не издържа Павлов.

— Гълъбче, та вие сте мошеник! — високо се изсмя Лариса. — Ако ви кажа на кого ще предложа стоката, веднага ще извлечете половината, ако не и цялата информация, която оценявам на петдесет хиляди. Да не възнамерявате да я получите безплатно? Знаете ли — добави сериозно тя, — струва ми се, че сме идеална двойка и се заслужаваме един друг. След като приключим преговорите, много е възможно да ви направя делово предложение за съвместна работа.

— Как си позволявате! — задъха се Павлов от негодувание.

— Недейте, Александър Евгениевич — меко каза Лариса, слагайки длан върху ръката му. — Нали ви предупредих, че се отнасям към работата си много сериозно. Аз не блъфирам. Никога. И щом ви казвам, че се заслужаваме един друг, значи имам своите основания за това. А за нивото на моя професионализъм можете да съдите по епизода с Рудник.

Павлов рязко издърпа ръката си.

— Как ще ви намеря?

— Ще ви звънна след седмица.

— А ако взема решение по-рано?

— Добре, ще позвъня след три дни. Мога и всеки ден да ви се обаждам, ако желаете. Само не правете детска градина, все едно няма да ви дам телефона си. И не се пресилвайте да търсите телефон с регистриращо устройство, ще ви се обаждам от уличен автомат.

Лариса говореше все така меко, гласът й беше нисък и потаен, а усмивката й — нежна и топла. Но Павлов имаше чувството, че ледени пръсти са се впили в гърлото му.

И седмицата започна да се точи — може би най-трудната в живота на Настя Каменская. Живеейки в чужд апартамент, лишена от възможността да води обичайния си начин на живот, тя се измъчваше от тревога и несигурност, умираше от страх всеки път, когато излезеше на улицата. С Гордеев разиграваха комбинацията, в резултат на която убиецът трябваше да се появи около Лариса или дома й. На мястото, където бе станало убийството на Филатова, експертът Зубов беше намерил някои улики, които не можеха да допринесат за откриването на убиеца, но биха позволили идентифицирането му. С други думи, ако хванеха поръчковия убиец, с помощта на уликите щяха точно да определят бил ли е този човек в дома на Филатова в нощта на убийството. Независимо от задържането на Дима Захаров на местопрестъплението, Зубов — вечно намръщен, мълчалив и невероятно инатест, неподдаващ се нито на внушение, нито на уговорки — реагирал на топлия чайник по единствения възможен начин: ако някой предварително е чакал убитата, трябва да се намерят следи от това чакане. Малките горни прозорчета в жилището на Филатова били отворени, но минало съвсем малко време след излизането на убиеца. С опитно око Зубов огледал стаята, многогодишната практика му подсказвала, че ако все пак нещо е останало, то това най-вероятно са миризми, микрочастици от кожа и косми, попаднали в мъхестата тъкан по горната част на облегалката на фотьойла. Тези микрочастици не принадлежали нито на Ирина, нито на баща й.

Да се намери престъпникът сред многомилионното население на Москва по такива улики, беше невъзможно, но ако се появеше конкретен заподозрян… Точно такъв заподозрян се опитваше да примами Гордеев с „живата стръв“ — Лебедева.

Разчитаха на това, че Павлов ще бъде принуден да се възползва от услугите на същия човек, който беше убил Филатова. За да се оправдаят техните разчети, трябваше да се конструират ред условия — Павлов трябваше истински да се уплаши от Лариса Лебедева, но в същото време не биваше да моли никого да го свърже с наемен убиец. Трябваше да се възползва от връзката, която вече имаше. Съдейки по това, че той е могъл да прибегне до услугите на поръчков убиец от най-висока класа, можеше да се предположи, че сред познатите му има представител — а може би не само един — на престъпния елит, който е осъществил тази връзка. Или това беше същият човек, от когото Александър Евгениевич толкова се е страхувал, че му се е наложило да премахне Филатова, или не бе. Шансовете бяха петдесет на петдесет. Ако бяха различни хора, то надежда, че Павлов ще прибегне до услугите на същия убиец, почти нямаше. Просто щеше да поиска друга връзка и това във всички отношения би било разумно. Но ако все пак това бе човекът, от когото толкова се страхува, Павлов не би търсил помощ от него, защото ще трябва да си признае греховете. В този случай възможността да се появи точно убиецът на Филатова, ставаше реална. Или всичко, или нищо.

Така беше представена задачата пред сътрудниците от Отдела за борба с тежките престъпления срещу личността. Но самият Гордеев възнамеряваше да изиграе играта още по-хитро. За тази си цел той реши да използва Настя, с която от момента на излизането й от ресторант „Таджикистан“ можеше да се свързва само по телефона.

— Анастасия, ще ти продиктувам някои неща, само те моля нищо не записвай. Хирург, Бурят, Гал, Италианец, Карден, Блек. Запомни ли ги? Това е за развлечение, да не скучае мозъкът ти. Опитай се да свържеш всеки един от прякорите с вероятния убиец на Филатова.

— Добре — объркано отвърна Настя. — Ще се опитам.

Тя с раздразнение погледна отражението си в огледалото. Образът на Лебедева й беше противен до скоминясване. От дебелия слой грим — при това и в такава горещина — кожата й се беше покрила с пъпки и петна. Не смееше да използва сънотворни, за да запази за през нощта бързата си реакция и яснотата на мислите си, но от безсънието я болеше главата и се чувстваше отпаднала. Ситуацията привидно беше в мъртва точка, но можеше да избухне всеки момент. По тази причина дори и в квартирата си Настя трябваше да изглежда като Лебедева и всяка сутрин прекарваше часове пред огледалото, гримирайки се и навивайки боядисаната си коса. Дори и нощем трябваше да оставя част от грима си, в случай че й се наложеше да посреща някой „посетител“. Искаше й се да си поговори с Гордеев относно тези „случайности“, но нямаше възможност. Смяташе, че би било далеч по-просто всичко, ако се „подхвърли“ на Павлов адреса й и спокойно да се чака поръчковият убиец. Но Гордеев упорито правеше Лебедева невидима, по-скоро неуловима, жена без име и адрес. Ако планът им сработеше, това щеше да създаде на Павлов или на наемника допълнителни проблеми да установят ако не самоличността на шантажистката, то поне адреса й. А това означаваше, че всеки момент на вратата можеше да звънне или някой „електротехник“, или „дърводелец“, или просто „младеж, който търси Катя: Не живее ли тук? Извинете“. Съвсем не беше задължително това да бъде убиецът, можеше да бъде всеки, на когото са платили да провери в кой апартамент живее красавицата с дълги крака, рижо кестенява коса и кафяви очи. Разбира се, това причиняваше на Настя много неудобства, карайки я двадесет и четири часа в денонощието да се въплъщава в образа на Лебедева, но като се ядосва на Колобок половин ден, оцени замисъла му, по-точно другата задача, която той се опитваше да реши по този начин.

Запаметявайки шестте прякора, които бе получила от шефа си, Настя се разхожда безцелно известно време по стаите, а после се зае да си създава работно място: чиста маса в кухнята, силно кафе, цигари, шест листа със заглавия, които на пръв поглед нищо не означаваха.

Отпи от кафето си и притвори очи. „Хирург… Карден… Обича да се облича с модерни дрехи? Или самият той е художник моделиер? Бурят… По месторождението? По външността? Блек. Нищо не ми идва на ум. Набор от звуци или в превод от някакъв език има смисъл? Италианец… Прилича на известен киноактьор? Учил е италиански? Темпераментен брюнет, но не от кавказки тип?“

Настя методично си повтаряше неразбираемите прякори, сваляше пласт след пласт възможните обяснения и асоциации, започвайки от най-повърхностните и свършвайки с абсолютно алогичните, нямащи никакъв смисъл. В един момент усети познатия хлад в стомаха, но не успя да установи в отговор на каква мисъл бе възникнал. След няколко минути всичко се повтори, обаче Настя пак не успя да фиксира мисълта си. Това дори не беше мисъл, а мимолетно движение на подсъзнателно ниво. Започна да се дразни. Чуждата обстановка и принудителното преселване нарушаваха всичките й планове. Гърбът я болеше, а нейният добричък Льоша го нямаше да й помогне. Не си доспиваше, нервничеше, чувстваше се зле — и ето го резултатът. Не беше в състояние да реши аналитичната задача. Всъщност работата не беше в това, че не може да реши задачата — на света имаше и много други задачи, които Настя Каменская не беше в състояние да реши — а в това, че решение имаше, беше сигурна, усещаше го по познатите спазми в стомаха си, но за пръв път в живота не й се удаваше да го измъкне на нивото на съзнанието си и да го формулира. Изглежда наистина не я биваше за оперативна работа, щом в условията на физически дискомфорт мозъкът й буквално отказваше да действа. Ненапразно колегите й се подиграваха и злобееха зад гърба й. Сигурно всеки би могъл да работи като нея, седнал спокойно в кабинета си. А ето, че щом й се наложи да поработи като всички оперативни работници, не можеше да направи нищо. Всичко беше безсмислено. Всичко бе напразно. Щеше да провали цялата операция. Колко усилия отиваха на вятъра…

Настя сви колене към гърдите си, опря чело на тях и горчиво заплака. Майорът от милицията Каменская седеше в чуждата кухня в твърде фриволно неглиже, което в случай на посещение трябваше да подчертае дългите й крака, и оплакваше своята работа в криминалното следствие, готова още утре да признае, че не може да се справя със задачите си.

Внезапно сякаш някой я докосна с вълшебна пръчка и сълзите й пресъхнаха. Размазвайки по лицето си потеклия грим, Настя бързо отиде в една от стаите и мълчаливо започна да се взира в полиците по стените. Внимателно и подробно разгледа всичко, което имаше на тях — книги, дреболии, снимки — неща, които обикновено се слагаха на такива места. После се намръщи, пое си няколко пъти дълбоко въздух и рязко го изпусна, за да спре треперенето на ръцете си и сърцебиенето.

Приближи се до телефона.

— Виктор Алексеевич, ключовете ми у вас ли са? Нека някой да отвори моя сейф, на долното рафтче са снимките от жилището на Филатова.

Докато чакаше да й позвънят, още веднъж огледа библиотеката на Гордеев-младши, търсейки някаква енциклопедия. Не намери нищо подходящо, но за щастие имаше много книги по древна история. Като ги прелисти набързо, Настя се спря на първи том от „История на Франция“, намери страницата, която й трябваше, и седна до телефона. Когато й се обади Миша Доценко, зададе му само няколко въпроса, на които той отговори, гледайки една от снимките. Сега Настя вече знаеше кой от шестимата може да е бил в жилището на Филатова. Сигурна бе, че не греши. Вдигна слушалката и телефонира на Гордеев.

Гордеев слезе на спирка „Трудовая“ и тръгна не по насипаната с чакъл алея, която като дъга опасваше вилното селище, а по едва забележима пътечка, обрасла с трева. Вилите в тази зона бяха известни, „генералски“, разположени върху обширни терени, където освен зеленчуковите градини имаше малки горички и тенискортове.

Виктор Алексеевич отвори портичката и покорно се спря, очаквайки появата на стопанина. Той добре познаваше вилата и знаеше, че ако влезе без знанието и поканата на домакина, ще му се наложи да се срещне най-напред с един породист доберман, а после — с докторите, че и със самия Господ Бог. Виждайки показалата се на верандата позната побеляла глава, Гордеев навреме се сдържа да не му махне с ръка — кучето не обичаше и това — и тихичко, пак съобразявайки се с нрава на добермана, извика:

— Евсей Илич! Аз съм, Гордеев!

Възрастният мъж бавно слезе по стълбичките и се запъти към госта. Като се приближи, изненадано проточи:

— Я виж ти, наистина си Гордеев! Защо си дошъл? Нали се разбрахме, че докато не събереш цял вагон доказателства срещу мен, кракът ти да не е стъпил тук. Събра ли?

— Не — призна си полковникът.

— Омитай се тогава! — твърдо отсече Евсей Илич и се накани да се прибере.

— Дойдох да си върна дълга.

Евсей Илич се спря и бавно, много бавно се обърна.

— Не съм ти давал нищо, Гордеев. Казах ти — омитай се.

— Спасихте ми момчето.

— В такъв случай той ми е задължен, не ти. С теб нямам никакво вземане-даване, Колобок. И няма да имам.

Това пренебрежително „Колобок“, излязло от устата на Евсей Илич, сякаш с лайняна длан зашлеви плесница на Гордеев. Лепнали му бяха този прякор преди много години, но дори и старият Голубович никога не го наричаше така в очите. А ето че този снажен, с цяла глава по-висок от Гордеев, як въпреки годините си, професионален престъпник Евсей Илич Дорман, нееднократно осъждан в младостта си, а през последните десет години официално оттеглил се на заслужена почивка, си го позволяваше. Дорман беше извършил много глупости и грешки, но към шестдесетата си година беше стигнал до извода, че трябва да стои далеч от милицията. Това беше неговата официална „доктрина“, но на никого не поясни дали се е научил да живее, без да нарушава закона, или се е научил да пристъпва законите така, че да продължава да си живее спокойно. Миналата година на вилата му момчета на Гордеев провеждаха акция за задържане на двама въоръжени престъпници и Дорман, поддавайки се на някакъв внезапен и необясним порив, беше спасил Юра Коротков от сигурна смърт. Гордеев, който лично ръководеше задържането, вече мислено се беше простил с Юра, разбирайки, че жив няма да се измъкне. Тогава Дорман с лекота беше доказал своята неосведоменост за дейността на престъпниците, не можаха да му лепнат обвинение за укривателство, пък и честно казано, отчитайки помощта му за спасяването на Коротков, не се стараеха чак толкова.

Гордеев познаваше Дорман от дълги години, отношенията им бяха сложни и напомняха повече дружелюбна война, отколкото войнствен мир.

— Почакайте, Евсей Илич — почти безнадеждно изрече полковникът. — Не е честно.

— Така ли?

Дорман се върна при него.

— Интересно. Да не си дошъл да дискутираме на философско-етични теми.

— Връзвате ми ръцете — твърдо и уверено каза Гордеев.

Това беше шанс да заинтригува Дорман, понеже към въпросите за честта той се отнасяше с някаква болезнена чувствителност.

— Прекрасно разбирате, че момчето, на което спасихте живота, никога няма да ви уличи в нищо. Много млад е още, няма да му стигнат силите. А аз мога, стига да поискам. Но как да го направя, като съм ви задължен? Аз бях разработил плана за задържането, аз ръководех акцията, в която то едва не загина — моя си е вината, моя си е грешката, мое е недоглеждането. Ако се беше случило непоправимото, цял живот нямаше да си го простя, до гроб щях да се измъчвам. Вие ме избавихте от това, помогнахте ми и се чувствам ваш длъжник. Не искате да говорите с мен? Това значи, че аз никога няма да мога да събера цял вагон доказателства срещу вас. Съвестта ми няма да го позволи. Може и грешно да съм устроен, но съм си такъв. И какво? По-рано воювахме честно — вашият майсторлък срещу моя. А сега? Вашата хитрост срещу моята съвест?

Монологът излезе убедителен и Евсей Илич омекна. Щракна с пръсти да успокои кучето, което Гордеев нито виждаше, нито чуваше, и с подканващ жест поведе госта си към вилата, потънала в разкошни цветни лехи. Дорман не обичаше физическия труд, не признаваше „ровенето в земята“, имаше си достатъчно пари, за да си купува плодове и зеленчуци от пазара, а на вилата си, където живееше през цялата година, отглеждаше само цветя, които обичаше още от детските си години. Е, за тях се грижеше една жена от селото, тъй като Дорман беше мързелив, но пък обичаше красотата и беше готов да си плаща за нея.

Седнаха на просторната веранда край голяма кръгла маса и той сухо каза:

— Не съм те канил на гости, затова няма да ти предложа чай. Говори.

— През нощта срещу тринадесети юни в Москва беше убита една жена, сътрудник на милицията. Убийството беше замаскирано като нещастен случай, токов удар. Но беше замаскирано неумело, грубо, просто очевадно. Убиецът беше оставил много следи. Нещо повече, пренебрегвайки всякаква предпазливост, беше допуснал да го видят. Имаме свидетел, който е готов да го разпознае. Но най-важното е, че този убиец е станал бъбрив. Остарява и нервите му не издържат. Вече ни е известен прякорът му — Гала. Живее в Ленинград, тоест Санкт Петербург. Не знам за кого тази информация може да се окаже полезна, пък и не искам да знам. Но съм сигурен, че ще се намерят хора, които ще ви бъдат благодарни, ако ги предупредите, че Гала вече си е изпял песента, губи си квалификацията и предпазливостта. През всичките тези години за пръв път е възбудено углавно дело по убийство, извършено от него, затова ще го търсят, докато го намерят, и ще му лепнат всичко, което е оставил на местопрестъплението. В случая виждам два изхода. Или да ни се даде възможност да приключим делото, разполагайки с убиец и сигурни доказателства срещу него, като по този начин ще спасим Гала, или да ни предадете Гала с най-малки загуби за вас. Това е.

Евсей Илич мълча толкова дълго, че Гордеев се изплаши.

Най-после Дорман разплете пръстите си, на които бе опрял брадичката си, почука по масата с тях и гризна със зъби долната си устна. Влажните му изпъкнали очи обходиха лицето на Гордеев, след това и закръгленото му тяло. Устните му, дори и на тази възраст запазили резките си очертания, се разтеглиха в насмешка.

— Е, добре, Гордеев, изкара си чая. Почакай малко, ей сега ще се върна.

Оставайки сам, Виктор Алексеевич почувства как душата му се отпусна. Дори не беше усетил колко е напрегнат.

Докато пиеха чай, разговорът потръгна по-леко.

— Жал ми е за теб, Гордеев — говореше Евсей Илич, разбърквайки с лъжичка сладкото в кристалната си купичка. — На такива като теб системата им извива ръцете, спира ви кислорода и при това иска от вас да работите, да давате резултати, да постигате успехи. Замислял ли си се някога каква хитра гадина е измислила вашата милиционерска система? Сигурно милиони рушвет са й дали на тази гадина, за да измисли правилата, по които сега живеете. Вие сте длъжни да докладвате за всяка своя стъпка. За да започнете да следите мен, известния в цялата страна престъпник Евсей Дорман, вие трябва цял куп рапорти и разни други справки да изпишете. Докато ги съчините, докато стигнат по предназначение, аз мога чак в Австралия да стигна. И кой глупак го измисли да ходите високо подстригани и прилично облечени? Ако милиционерът патрулира на улицата в униформа — тогава да, нека да бъде подстриган. Но ако той е опер11, детектив, по този начин му окачвате етикет, на който с еднометрови букви пише: „Граждани, внимавайте, аз съм ченге“. Кой измисли милиционерите да получават такава заплата, че с нея да не могат да си купят нито жилище, нито кола? Не знаеш ли? Аз пък знам. Всичко е било специално измислено, за да се осигури изтичане на информация. За да могат винаги да знаят кой с какво се занимава, кой къде заминава, кой кого следи. За да могат да ви държат под контрол и навреме да ви затварят устата, ако си пъхнете носа, където не ви е работа. За да не можете сами да си купите жилище, а да зависите изцяло от добрия чичко. За да не можеш ти с твоята собствена кола да се мотаеш из града и да разкриваш престъпления, а да се молиш за служебната, за да знаят и те къде и защо заминаваш. Пък и да те поунижат, докато се молиш за колата, та да не си забравяш мястото. А отсега нататък въобще те очаква страшен живот.

— Защо? Струва ми се, че по-страшно няма накъде.

— У-у, гълъбче, има накъде, и още как има. На мястото на тези хитроумни гадове дойдоха нови, които са намислили да строят правова държава и да установяват пазарни отношения. Това е такъв абсурд, а вие преглъщате мълчаливо и търпите. Как ще работиш оттук нататък ти, Гордеев? При тези пазарни отношения, при тази комерсиализация и прочие големи пари всичките ти детективи ще се разбягат, кой ще остане при тия мизерни милиционерски заплати. Кой? По-глупавите, мързеливите, смотаните, с една дума — баластът. Ще останат и тези, които или работят за нас, или са свикнали да вземат подкупи, тоест тези, които и при вас са си добре. И младите, които сега излизат от институтите и които още нищо не умеят. А щом се понаучат на някои неща, или в първата група — на търговците, ще попаднат, или в третата — на рушветчиите. А ако не се научат, ще останат във втора група — на тъпаците и смотаняците. Такъв естествен подбор ви чака, Гордеев. И успоредно с тази радостна перспектива вие се хващате да строите правова държава. Прокурорите ви надзирават, не ви разрешават да арестувате. Адвокатите защитават от момента на задържането. Съдиите не пращат делата за доразследване, а произнасят оправдателни присъди. Райски живот! За нас. А за вас — низ от мъчителни кошмари. За да влезеш в тези райски градини, трябва да умееш да работиш. А кой при вас ще умее да работи, отчитайки гореописания процес на дислокация на силите? Дори и да беше искал някой да предизвика криминална катастрофа в страната, нямаше да може да я измисли по-умно. Ето защо ми е жал за теб. Свестен човек си ти, Колобок, умен и честен. Такова съчетание рядко се среща. Но ще те изядат. Колко ти остава до пенсия?

— Навърших стаж. Мога да напусна.

— И не напускаш? Какво пък, уважавам решението ти. Макар че на мен самия, както се досещаш, би ми било далеч по-спокойно, ако се пенсионираш. Искаш ли да ти кажа истината, Гордеев? Страх ме е от теб. От всички ченгета, които съм срещал през живота си, само ти ми се опираш. Като си идеш, ще си отдъхна. Може пък на стари години да извърша престъплението на века — голямо, красиво, изящно. Защо се смееш?

Дорман лукаво се подсмихна и си сипа още сладко.

— Мислиш си, че съвсем съм откачил? Може пък да ми се е приискала слава. Всички да казват: не можем да се мерим със стареца Дорман. Добре де, шегувам се. Ще си доживея животеца кротко.

— Направи ми тази услуга — шеговито рече Виктор Алексеевич.

Пътувайки към Москва в мръсната, полутъмна електричка със счупени стъкла и съдрани седалки, Гордеев си мислеше за казаното от Дорман. Ако следваше неговата логика, излизаше, че той би могъл да хване само този престъпник, когото му разрешат да хване. А не бе ли така в действителност? Звучеше чудовищно, но нищо не го опровергаваше. Примери колкото щеш. Мислеше си също, че добре бе направил, когато през 1987 г. бе започнал да изработва свой стил на ръководство в отдела. Още щом се заприказва за правова държава, той вече знаеше какво ще стане. Без да са успели да усвоят идеите, ще бързат да ги прилагат на практика. Време за натрупване на опит нямаше. А трябваше първо да се подготви ново поколение учители и да им се даде време да си обучат учениците — поне двадесет години бяха необходими. Тогава бе решил, че щом не можеше да има петнадесет детектива, може да има петнадесет талантливи човека, но всеки с различен талант. За да се получи накрая един добър професионален екип.

Полковник Гордеев не можеше да търпи определението „универсален“. Той считаше, че тази дума няма никаква стойност и изобщо всичко универсално си е една голяма лъжа. От друга страна, беше твърдо убеден, че добър началник е не този, у когото всички хора от отдела работят еднакво добре, а този, при когото всеки се занимава с това, което умее да върши най-добре, и така допринася много повече за общата работа. По онова време Гордеев беше подложен на унищожителна критика и гонения заради тези си възгледи, но колкото по-силно го удряха, той също като гумена топчица — по-високо подскачаше. Сам набираше сътрудниците си, всички бяха с добра школовка и притежаваха някакъв талант, който работеше за благото на целия отдел. Коля Селуянов например притежаваше удивителна зрителна памет, запомняше лица и маршрути мигновено и задълго. Освен това в детските си години беше мечтал да стане строител — кой знае защо именно строител, а не архитект — познаваше Москва като дланта си, с всичките й затънтени дворчета и улички. Миша Доценко пък по всеобщо признание беше незаменим в работата със свидетелите, особено когато се налагаше да накара човек да си спомни нещо или да раздели това, което наистина се е случило, от това, което му се е сторило. Володя Ларцев беше психолог по образование, при това високо квалифициран, а милиционерската наука я изучаваше, така да се каже, в движение.

Този своеобразен подход при окомплектоването на отдела позволи на Гордеев да започне да се учи, както той се изразяваше, „да живее в условията на правовата държава“, тоест да издирва престъпниците и да намира доказателства, без да прилага старите изпитани методи, чието сплашващо въздействие беше добре известно. Към тях спадаха и физическото въздействие, и задържането в килия, и разни други подобни. Без използването на такива методи беше станало невероятно трудно да се работи, но затова пък сътрудниците му започнаха прекрасно да се разбират със следователите и прокурорите, които нямаше за какво да се хванат. Гордеев знаеше, че в очите на много хора изглежда смешен, че усилията му предизвикват у тях само раздразнение и недоумение. Разбираше, че е в положението на грохнал кон, когото не убиват само защото все още кой знае как успява да дава добри резултати и да разкрива престъпления. Такова отношение беше унизително и Колобок нерядко бе изживявал моменти на дълбоко унижение и отчаяние. Но той знаеше, че ще настъпи утре и неговите идеи ще докажат правотата си. И дори това утре да дойдеше чак след три години, след пет, даже след десет, неговите момчета, неговите сътрудници, които с толкова любов и внимание беше подбрал, пак щяха да умеят да работят и да бъдат професионалисти. Само да издържат, само да не се разбягат, както бе предрекъл Дорман. Още година-две и вече би могъл да остави отдела на своя заместник. Имаше още двама човека, които можеха да го заменят. Само да им стигнеха силите да изтърпят сегашния гладен период на отчаяние и безнадеждност. Пък и още поне мъничко да се понаучеха…

Тази седмица беше мъчителна и за Юра Коротков, който без особен успех се мъчеше да приведе емоциите си в съответствие с реалния живот. Засега не му се удаваше. Десети юли се приближаваше с всеки изминал ден все по-бързо и по-бързо, а пожарът, бушуващ в душата му, не стихваше. Беше се влюбил до уши и нищо не можеше да направи. Между другото, Люда Семьонова не беше първото увлечение на Коротков, откакто беше женен, но предишните бяха му се разминали без такова замайване и изместване на акцентите. От книгите и филмите той си бе изградил твърдото убеждение, че не трябва да се смесва любовта с привиденията, че привиденията рано или късно преминават, трябва само да се въоръжиш с търпение и да се постараеш да не правиш глупости през този период. Но да се бори точно с това привидение, на практика се оказа доста трудно. И защо трябваше да му се случи точно когато работеха над толкова сложно дело! Юра усещаше, че изпуска от контрол живота си.

Ако Людмила се държеше някак по-различно — да беше предизвикала кавга или поне да мърмореше, или да демонстрираше недоволство от нещо! Но не би — тя беше именно такава жена, за каквато тайничко си мечтаеше всеки детектив.

„Невинаги съм била такава — бе обяснила на Коротков. — Докато работех като следовател, какво ли не изтърпях от мъжа си. След това разбрах, че бракът с милиционер е изпитание, което не всеки може да издържи. Вашата работа е мръсна, да, да, именно мръсна, тя се гради върху лъжа, недоверие, хитруване, компромиси. Не може и да бъде друга, та кой престъпник ще си окачи табела, че е такъв. На вас са ви нужни особени жени, такива, които биха ви помагали да се отърсите от тази мръсотия, а не всяка вечер да си лягате с нея.“

След решаващия разговор между Настя и Павлов в ресторанта с обединените сили на Гордеев и Захаров се извършваше постоянно наблюдение както на сградата, където пребиваваше Лебедева-Каменская, така и на главния експерт. Настя добросъвестно звънеше всеки ден в министерството и с гласа на Лариса любезно се осведомяваше дали Александър Евгениевич е приел предложението й. Павлов все още не беше решил, но една вечер се бе срещнал с ниския мургав и очилат мъж. Когато показаха снимката му на Коротков, той си спомни, че го е виждал на погребението на Филатова. Да се установи самоличността на непознатия с очилата, не беше трудно, тъй като той не се криеше от никого.

Никакви странични наблюдатели не бяха забелязани край апартамента, в който беше настанена Настя. Когато останаха два дена до изтичането на едноседмичния срок, всички бяха паднали духом. Изглежда капанът им не бе сработил. Павлов не знаеше адреса на Лебедева, освен ако някой от неговите хора не я беше проследил от ресторанта. За маршрута „ресторант-квартира“ отговаряше Селуянов, а той бе готов да заложи главата си, че тогава никой не е проследил Лебедева. За това можеха да се доверят на Коля. Ако Павлов започнеше да действа по предвидената от Гордеев схема, той би трябвало да покаже шантажистката на убиеца. Нямаше друг начин убиецът да я намери. По замисъла на Гордеев този „сгледа“ трябваше да изиграе и ролята на сигнал, че Гала е в Москва. Другото беше техническа работа — сред множеството хора, намиращи се около мястото на „сгледата“, а също и около дома на Лебедева, да разпознаят Гала и да го задържат. Само на пръв поглед това изглеждаше лесно. Никой от оперативните работници нямаше дори и бегла представа как е организирана системата за връзка и повикване на наемниците. Никой не можеше да гарантира, че самият изпълнител ще установи самоличността и адреса на бъдещата жертва, а не някой специален помощник, извършващ черна работа за „маестрото“. Ако избързаха, можеха да хванат не този, който им трябва, а истинският убиец веднага щеше да изчезне като призрак на разсъмване. И втори път нямаше да успеят да го примамят.

Точно на тази плоскост бе базиран и замисълът на Гордеев, за който се беше досетила Настя. Ако бяха подхвърлили на Павлов адреса на Лариса, значително биха опростили задачата му. А Гордеев искаше да види как ще протече издирването на рижата журналистка. Беше му интересно да разбере дали в тази хитра система съществува разпределение на работата, кой и как я изпълнява. Дори и да не хванеха убиеца, от операцията щеше да има полза — щяха получат информация за тази криминална област, с която досега не им се беше случвало да се сблъскат. А такава информация щеше да им потрябва. Разбира се, Гордеев не споделяше на глас тези свои мисли, за да не се разочароват хората му, пък и да не стане за посмешище в очите на ония, които не го обичаха — бива си го, значи, наумил си да си прави експерименти с научноизследователска цел за смях на кокошките! Но дълбоко в душата си Виктор Алексеевич усещаше, че това разузнаване бе не по-малко важно от задържането на Гала. Много хора бяха забравили, че преди да обявиш война, трябва да проучиш врага си. Само един човек на този свят можеше да го разбере. Само тя, Стасенка, би предпочела информацията за системата на елитните поръчкови убийци, дори и с риск да изпуснат убиеца на Филатова. Само тя умееше като него да гледа напред и надалеч.

На шестия ден Павлов все още не беше „узрял“.

— Утре ще ви се обадя за последен път, Александър Евгениевич, имайте го предвид. Не обичам наплашените хора, но още по-малко обичам нерешителните. Вие ми измъкнахте цяла седмица, която бих могла доста по-добре да оползотворя.

Павлов се колебаеше.

— Може би като компенсация за изгубеното време ще се съгласите да обядвате утре с мен? Независимо от решението, което ще взема.

— А, не — хладно отвърна Лариса. — Обядът ще се състои само в случай на съгласие от ваша страна. И без това загубих доста време с вас.

— Добре! — Гласът на Павлов внезапно стана твърд. — Считайте, че съм взел решение. Ще ви чакам утре към три пред „Елисеевския“.

— В пет — измърка доволната Лариса. — В два имам час при фризьора си, няма да успея за три.

— Добре, в пет да бъде. До утре.

Настя внимателно остави слушалката и замислено се загледа в телефона. „Нима вече е пристигнал?“ — мина й през ума.