Странни магистрали (Пътьом)

22.

Абигейл Луиз преодоляваше метър след метър по коридорите на клиниката, миейки пода с вяло побутване на дръжка, завършваща с нещо, приличащо на скалп от старец-клошар. Вътрешността на сградата беше обичайно пуста, но дори и да имаше кой да я види, жената едва ли би увеличила усърдието си. Мислите й бяха далеч от това, което вършеше. Отново и отново се връщаха към малкото умиращо момиченце. Детето, страдащо от липсата на две неща, колкото естествени, толкова и прозаични. Малката просто се нуждаеше да се изпишка нормално /добрата стара Абигейл не страдаше от излишна помпозност в изразните си средства/, нещо което милиони други дечица правеха насън дори и бе нужно просто някой да даде парите за операция преди тя да умре. Пари, които за отегчена, богата жена не биха стигнали за модерната аномалия — терапия с покупки, примерно. Толкова прости бяха тези неща, но се оказваха недостижими. Забранени. За Скарлет.

Имаше всъщност и едно трето нещо. Него поне Скарлет бе получила в последните дни и то в огромна доза — съчувствието и моралната подкрепа. То обаче съвсем не беше достатъчно.

Беше тъжно. Всички, които не можеха, бяха готови да помогнат.

Включително и Абигейл. Тя се прекръсти и прошепна кратки слова на молитва. Жената облегна своеобразния жезъл, с който работеше, на стената и се запъти към стаята на детето. Смяната едва започваше. Работата щеше да почака.

Аби се страхуваше от тази мисъл, но знаеше, че бърза, за да може да види Скарлет още веднъж жива.

Защо?! Защо трябваше да страда това малко дете?

Абигейл знаеше, че пътищата на доброто и злото се пресичат във всяка частица на света около нея. Борбата беше неистова. Епична. Богобоязливата негърка вярваше в Господ и светлата му могъща сила. Вярваше в доброто, което той праща на хората, но знаеше, че много от чадата божии не разбират посланието му или го разбират грешно и се изплъзват от контрола на Всевишния. Така неусетно, отричайки злото, ставаха негови слуги.

С тези правила бе живяла през целия си живот и сега бе изправена пред поредното им потвърждение. Така я учеше отдавна преподобният Даниелс, преди в крайна сметка да стане жертва на непредизвиканото и незаслужено зло, за което предупреждаваше. Ревнив съпруг от неговия район сложи край на живота му по грешка — веднага след убийството на жена си. След което направи същото със себе си, без да разбере истината.

Остана единствено осакатеното разбиране на Абигейл именно за истината — докато злото набираше сили, доброто се задъхваше.

Тъмнокожата жена тромаво прекрачи последното стъпало за втория етаж, където се намираше стаята на детето. Тишината я потискаше. Аби мразеше болниците. Чувстваше ги по-зловещи от гробищата. Винаги, преди да влезе в клиниката се прекръстваше.

Коридорът беше празен като църква след служба. По-точно трябваше да бъде празен. Сякаш повече усети, отколкото видя някакво движение. Аби напрегна очи и изтръпна. Стори и се, че в дъното, недалеч от стаята на детето, нещо, прилично на черен воал, плуваше във въздуха, отдалечавайки се плавно. За миг и напомни човешка фигура. Светлината беше слаба. Негърката примигна и се взря, навеждайки глава. Отново сякаш видя тъмна, зловеща сянка, която се стопи призрачно зад тъмния ъгъл. Аби изтръпна. Дали очите не я бяха излъгали. Ако не бяха, значи бе видяла злото. Несъзнателно се прекръсти. Въздъхна мъчително. Боже, дано и се беше привидяло. Този черен воал, тази смъртна сянка. Ако беше истина?!? Аби се огледа инстинктивно. Милото дете! Жената тръсна глава. Сигурно грешеше. Трябваше да греши. Въпреки това продължи напред предпазливо, като напрягаше отслабналите си очи до краен предел. Душата и се бе свила в тревога.

Внимателно, за да не вдига шум, влезе в стаята на момиченцето. Погледна през прозореца — последният залез на Скарлет си бе отишъл отдавна. В неголямото помещение трептеше единствено алената светлина на луминесцентните лампи — нежна и призрачна. Абигейл се приближи до спящото дете и приложи отново своята версия на присядане на леглото. Тихата песен на уредите не бе натрапчива, но й беше неприятна. Лицето на Скарлет изглеждаше восъчнобяло и на Аби й се стори, че е мъртва. Наведе се припряно и след дълги 2–3 секунди долови лекото дишане. Топка стегна гърлото на жената. Тя пое детската ръка в своята месеста длан.

Във въздуха около себе си като далечен аромат на цветя Абигейл долавяше някаква промяна. Но тя не беше в детето. То си оставаше спящо и обречено. Въпреки това имаше нещо различно, което нямаше мириса на злото, който толкова я плашеше. Нещо, което не беше на място в целият този непрекъснат кръговрат на отчаянието. Напук на това, което бе видяла или и се бе сторило, че вижда — то неусетно бе отлетяло като далечен спомен. Тя се огледа неволно. Имаше нещо различно. Стаята си бе същата, дори малко по-мрачна, но сякаш надеждата бе влязла за миг и бе оставила след себе си само полъха от своята наметката. Аби беше сигурна, че е така. Сърцето и трепна. Но защо си бе тръгнала? Възрастната негърка прехапа устни.

Детето сякаш в отговор на мислите й изстена жално и протяжно. Аби изтръпна. Усещането за надежда умря и мирисът на зло се върна, попиващ в цялото й същество.

Скарлет проплака, нервна тръпка разтърси телцето и. Жълто-сивото й личице се сви.

— Недей миличко, недей да плачеш, всичко ще се оправи, вярвай ми — заговори с гърления си глас Абигейл. — Ооох — изтръгна се от гърдите й стон на неподправена болка — Миличка, миличка, недей плака така, старата Аби ще умре с теб… — последните думи я ужасиха и тъжни сълзи плъзнаха по страните и.

Спонтанно едрата жена затананика отново песничката за дъгата, която ще слезе и ще помогне с милостта си. Думите потекоха тихо и бавно, с нежност, която никой не би предположил, че се крие в огромното тяло на негърката.

Песента детството си свързваше със спомена своята майка и задушните блата на родния си край. Свързваше я с дните, когато бе заобиколена от добри и щастливи неща. Така и бе говорила майка й, преди да умре от малария, така говореше баба й, която продължи да се грижи за нея след нещастието. Тя помнеше обичта и доброто, струящи от майчините й очи, вплетени като тънки нишки в мелодията. После торнадо сякаш пое живота и в безжалостния си бяс, но тя никога не ги забрави, както не забрави и тази песничка. Просто престана да вярва в доброто. Да вярва в чудеса.

Добрата стара негърка прекрасно разбираше, че на умиращото дете пред нея му трябваше чудо, но не вярваше в него. Вече не. Въпреки това продължи да напява с ниския си топъл глас. Онази чиста обич от детството, която тя пазеше скътана дълбоко в сърцето си, я караше да изрича думите на старата песничка, сякаш бяха молитва.