Странни магистрали (Пътьом)

35.

Доктор Харви се завъртя на петата си като професионален танцьор. Широка усмивка бе окичила лицето му. Може би щеше да се разсмее с глас, ако не бе срещнал предизвикателният, плуващ в сълзи поглед на Абигейл Луиз. Едрата чернокожа жена едва се сдържаше да не се разплаче с глас.

Хей, Аби, какво има? — извика весело докторът.

При тези думи старата жена не издържа и се разрева безутешно, като се подпря на дръжката на парцала, с който миеше.

— Момиченцето ми — едва промълви тя през сълзи — злото го погуби — видях го…

Доктор Харви я гледа неразбиращо няколко мига, след което погледът му се проясни и той ахна.

— Милата, добра Абигейл — каза той и потупа приятелски старата жена по широкия, приведен гръб — ти си назад с информацията, мила моя — Скарлет ще живее!

Аби трепна. Извърна глава на горе и го погледна. Изучаваше очите му изпитателно, за да открие в тях жестока ирония, но не успя.

— А? — успя да каже само тя и очите й се облещиха, така, че Харви се уплаши, да не тупнат в краката му.

— Кой? — попита тя.

— Тайна! — каза усмихнат доктора, но тя не го чу.

Вече знаеше. Простодушната Абигейл Луиз докопа отговора с инстинкт на ловно куче. И тя усети отново онзи полъх, който й се стори, че бе доловила горе в стаята на детето и който мислеше за мъртъв.

Тя усети животът, който бе вдъхнат на Скарлет.

Той беше. Не можеше да бъде никой друг! Значи него бе видяла да излиза от болничната стая. Него — като воал на тъмна зловеща сянка! Прекръсти се уплашено. Бе го взела за злото, бе го взела за дявола! Него — единственият!? Затвори очи и отново сякаш видя плавно стопяващата се черна сянка. Но този път ясно съзря стройната дългокоса фигура в нея. Защото гледаше със сърцето си, късащо оковите на своята мъка.

Най-накрая спомен, от който не я заболя.

Напротив. Спомни си черните му, дълбоки очи, дългата му гарвановочерна коса, черните му кожени дрехи. Значи плащът на надеждата бе черен! Значи това бе усетила тя като полъх в болничната стая. Плащът на надеждата — спасителен и черен! Едрото й лице най-после се отпусна в усмивка. Ако някой й бе казал, че някога ще й минат подобни мисли и ще я направят щастлива, би го изпратила да се изповяда, но сега просто се усмихна. Малката Скарлет щеше да живее — другото нямаше значение.

— Хей, Аби — д-р Харви изпляска с длани пред очите и — Хей! — Не стой така, ами ми помогни — намери ми онзи лентяй Кънингтън — каза той и забърза по коридора към асансьорите.

— Да, да — отвърна сякаш на себе си Абигейл.

Обходи с несъзнателен поглед тавана и сякаш чак сега разсъдъкът й се включи.

— КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪЪЪН — ДОКТОР КЪНИНГТЪЪЪЪЪЪН! — изкрещя тя и понесе стоте си килограма нагоре по стълбището към втория етаж, където бе Скарлет, като не спираше да крещи.

Запъхтяна тя стигна до коридора и се завтече към стаята, оттласквайки се с дръжката на парцала като ски бегач. Срещу нея Кънингтън и Харви бутаха енергично болничното легло, в което се бе свила Скарлет, а медицинската сестра, подтичваше до тях. Други медицински работници приближаваха отзад. Облак позитивна емоция сякаш обгръщаше всички. Абигейл се отмести, за да ги пропусне да минат. Не искаше и секунда дори да забави избавлението на малкото момиче, което беше обикнала.

Загледана в тази болнична суматоха, старата негърка се прекръсти отново. „Господ да помага!“ Гледката беше банална, всекидневна, но на нея й се стори приказна! Детето щеше да живее!

Аби сияеше. По свой начин тя приемаше станалото. Ставащото. Не мислеше за доброто, за злото. Не се питаше дали бе повярвала отново в чудеса. Дали бе повярвала отново в доброто? Дали всичко това бе обяснимо? Дали беше за вярване?

Не знаеше.

Но знаеше друго и то с абсолютна сигурност. Не всичко беше загубено.

Плачеща от радост Абигейл Луиз забърза след Скарлет, понесена от полъха на надеждата, която не беше умряла.