Странни магистрали (Пътьом)

3.

Джо паркира камиона, като с хирургическа точност нагласи резервоара пред една от колонките. С изненадваща за толкова едър човек пъргавина скочи на земята и затръшна вратата със сила.

— Хей, Стари Рос, приемаш ли гости?

— Ето, момче, това е Джо, който има вероятност да те вземе за… където и да отиваше там — каза Стария Рос на Питър, докато се надигаше, подпирайки се на бастуна — Е-хе, стари палавнико, удържа на думата си да навестиш старото куче, преди да е ритнало камбаната.

Питър се загледа в мъжа, който приближаваше — изтъняла, сравнително дълга коса, широка риза на едри червено-черни квадрати, с краища, веещи се около големия му корем, поовехтели джинси — по нищо не можеше да разбере може ли да се надява да го вземе или е проклетник, който ще го остави да кисне тук до второ пришествие.

— Как си, старо — попита Джо, като прегърна дружески съдържателя на бензиностанцията — държиш ли фронта?

— Държа го аз — държа го ама да не казвам за къде — старецът стрелна с поглед момчето — справям се, нали знаеш — старостта е нещо, на което се учим в движение — замълча и хитро допълни — ето на мен, например, ми се случва за пръв път.

Джонатан се разсмя от сърце.

— Добре си ти — старо лъвче — навъртат ли се лъвици наоколо — подкачи той приятеля си.

— Даа, навъртат се то — навъртат се, колкото растат малини на луната — от два дена — само тоя юнак — посочи към Питър — но той определено не е лъвица — намигна Старият Рос — пък и него не го знам откъде цъфна тука.

Джонатан изгледа Питър и попита:

— Телефонът работи ли, да звънна на Кели, че нещо тези дни май е в цикъл — подсмихна се под мустак.

— Пак ли — хитро се ухили Стария Рос, при което брадата му щръкна войнствено — Работи — действай!

Джо се приближи към не особено модерния апарат, увиснал унило до входната врата на „канцеларията“ и пусна монета.

— Колко — провикна се старецът, след като мушна хобота на колонката в резервоара.

— До горе — отвърна му също с крясък Джо — ало Кели…

— И другия резервоар ли?

Джонатан поклати глава утвърдително.

— Ало, Кели — добре да няма да ти викам в ухото никога повече. Заклевам се! — Виж сега — при Стария Рос съм, зареждам, ще тръгна навреме, така, че не се притеснявай за графика — да, да — ти чу ли ме — хайде, чао! — затвори, докато отсреща пискливия гласец на Кели още търсеше реабилитация за егото и.

През цялото време Питър наблюдаваше двамата, като пристъпяше от крак на крак. Джо срещна погледа му, но не го заговори. Не обичаше да се занимава с хората, поне до момента, в който те не го занимаят със себе си. Точно това направи и Питър.

— Извинете, мистър, за къде пътувате? — Джо не реагира, само спря погледа си върху него — бихте ли ме взели със себе си.

— А накъде ли пътувам — допълни след кратка пауза — а бих ли те взел със себе си — интересни въпроси! А ти накъде пътуваш — и без мистър — казвам се Джо!

Питър се смути.

Джо не го изчака:

— Колко време чакаш тук?

— Близо четири часа.

— Значи нищо не ти пречи да почакаш, докато се видя със стария Рос и тогава ще получиш отговор. Става, нали? — едва ли се очакваше момчето да не се съгласи, защото пое към стареца, който бе в „кабинета“ си.

Въпреки, че беше обърнал гръб — Питър му кимна.

— Е, какво ще кажеш — да го взема ли — кимна към момчето отвън Джо, докато отпиваше от бирата, която Стария Рос му подаде.

— Как да ти кажа — стария помълча замислено, сякаш му предстоеше да направи съдбовна крачка — ами — вземи го. Не изглежда хулиган, пък и ако не го вземеш ще трябва аз да се занимавам с него — той се ухили широко и новите снежнобели зъби на протезата му лъснаха ослепително.

Джо се усмихна и се загледа в Питър.

— Иначе, как си — братле — зададе въпрос на стареца, във който освен приятелска топлота се прокрадна и приятелско съчувствие. Познаваха се от дълго време и старецът линееше пред очите му.

Старият Рос се умисли и се зае да излага „историята на заболяването“, както докторите се изразяват по навик. Понякога го избиваше на шега, но на моменти проличаваше, че наистина не му е лесно. Че наистина му е тъжно в края на неговата магистрала на живота. Джонатан само кимаше — нямаше какво да каже, не го биваше да утешава, пък и знаеше, че старият не се нуждаеше от утеха — просто не беше лесно да остаряваш сам.

Измина повече от час. Питър беше задрямал на пейката, когато гласът на Джонатан го стресна:

— Хайде, приятел, възсядай стария мустанг!

Момчето не се бе опомнило, но улови думите „приятел“ и „възсядай“ и реши да не поставя на изпитание късмета си — махна бегло с ръка на Стария Рос и се затича към камиона след едрият мъж, носещ по опаковка бира във всяка от ръцете си.

Старият Рос проследи потеглящия камион с поглед, останал само с лекия ветрец, появил се отнякъде, който завихряше прах и нажежен въздух в невидими и видими мини пясъчни бури из унилата околност на бензиностанцийката.