Танцуващият дявол

Глава четиринадесета

Сънят не споходи Диабло след предизвикателните въпроси на Девън. Болеше го да признае колко е права. Ако умре преждевременно, Девън ще зависи изцяло от благоволението на безскрупулни мъже. Не пожелава такава участ на никоя жена. Колкото и трудно да му бе да признае, все още прекалено много държеше на Девън, за да я изостави в ръцете на пирати и разбойници.

Какви са тогава възможните варианти? — запита се той мрачно. Преди да срещне Девън, се смяташе за непобедим, а пиратството за единствен начин на живот. Всеки ден поднасяше предизвикателно приключение, каквото никоя друга професия не предлага. А и приходите си заслужаваха риска. От пиратството забогатя достатъчно, за да осигури бъдещите се наследници за поколения напред. Именно мечтата за тези потенциални наследници помрачи мислите на Диабло. Искаше ли синовете и дъщерите му да живеят извън отбраното общество, да бъдат не само избягвани, но и преследвани по цял свят? Твърдият му отговор бе — не.

Може би, продължи разсъжденията си Диабло, е време да промени този преследван от закона начин на живот. Защо да не стане плантатор на Рай или да се засели в Америка. Англия и по-голямата част от Европа бяха недостъпни — съществуваше неизменната опасност някой ден да го разпознаят като страшилището на моретата.

Никога досега пред Диабло не бе стоял въпросът да напусне братството, ала и никога досега не бе имал съпруга и вероятността тя да му роди деца. Той държеше на онова, което спомена пред Девън, че брани своето. Мисълта да я върне в Англия, където тя ще се омъжи за човек като Уинстън, заслужаваше порицание. Тогава да се откаже от пиратството — ето нещо, което определено се налага да обмисли, реши Диабло, докато се въртеше върху проснатото на твърдата палуба одеяло. С три жени на борда не оставаха никакви свободни каюти, а той съзнателно не пожела да пренощува при Девън на койката. Направо се плашеше от въздействието й. Сега му трябваше бистра глава, за да ръководи кораба и контролира екипажа.

Косата на Девън потече като гъст мед по гърба й, когато надигна лице към топлата слънчева светлина. В далечината Бахамските острови — същински наниз от скъпоценни камъни, проблясваха по трептящата водна повърхност. С издути от вятъра платна „Танцуващия дявол“ пореше синьо-зелените вълни. Бързото приближаване към познатите места вдъхваше надежда на Девън и същевременно тя се терзаеше за бъдещето си на тези окъпани в слънчева светлина тревисти брегове. Преди два дни Диабло дойде при нея в каютата. Очевидно страстната нощ бе оставила отпечатък и върху него, защото от тогава тя често го улавяше да я наблюдава замислен. Знаеше, че провокиращите й въпроси не му дават мира и сега тя се чудеше дали вече е решил какво ще прави с нея.

— Към онези далечни острови ли сме се отправили? — попита Карлота, беше се промъкнала до перилата, където Девън се радваше на лекия бриз.

— Да — отвърна Девън, разочарована, че пламенната синьорина наруши усамотението й.

— Той е привлекателен дявол, нали? — отбеляза с въздишка Карлота и погледна към Диабло на капитанския мостик. — Очите му… Никога не съм виждала такива очи. Щом ме погледне и забравям, че съм дама. Само да свирне и съм готова да…

— Не се и съмнявам — прекъсна я Девън грубо. Мечтаеше единствено да остане сама. Не я интересуваше колко пъти Диабло ще легне с Карлота. Или поне така си внушаваше.

Черните очи на Карлота блеснаха презрително.

— Какъв ти е Диабло? Не споделяш леглото му, значи не си му любовница. А Кайл е прекалено прехласнат по Марлена, значи не си и негова. Може би си на някой от екипажа?

Гневът на Девън пламна, а сините й очи изпуснаха пламъци към ехидната Карлота. Крайно време бе португалката да научи истината.

— Аз съм съпругата на Диабло.

— Лъжеш! — изкрещя Карлота. Викът й привлече вниманието на всички наоколо. — Ти си само една курва! Може да си курвата му, но не и съпругата.

— Девън наистина е моя жена, Карлота — прекъсна я Диабло усмихнат. Напълно изненадана от ненадейната му поява, Карлота успя само да се облещи. — Девън никога не би излъгала за нещо толкова сериозно, колкото е нашият брак.

— Защо никой не ми каза досега? — беснееше Карлота.

— Защото не е твоя работа. Нямам навик да разкривам подробности от личния си живот пред хора, които държа като заложници. Да не би да си забравила като каква си на борда на „Танцуващия дявол“?

Девън зяпна — наблюдаваше Диабло с изумление и възхищение. Презрението му към пламенната красавица, която прибягна до всичко, за да го съблазни, бе очевидно. Колко ли мъже, попита се Девън, бе оплела Карлота в сладострастната си мрежа?

— Женени, как ли пък не! — процеди Карлота иронично. — Не е ли обичайно мъж и жена да споделят една постеля?

— Карлота — закани й се шеговито Диабло с пръст, — да не би да ме следиш? Не ме дебнеш какво правя ден и нощ, нали? — той нарочно погледна към Девън и й намигна, с което събуди спомените за веселия привлекателен пират, попаднал в скута й малко след като се отърва от бесилото. — Дано не го правиш, защото целомъдрена млада дама като теб ще изпадне в несвяст от срам, ако ни види как се забавляваме насаме.

— О! — Карлота тропна с крак от раздразнение. — Ти си отвратителен! Но какво друго да очаква човек от пират!

Тя се фръцна и се отдалечи, а полите й сърдито се люлееха около тънките й глезени. Девън се изкикоти доволно.

— Мисля, че ядоса Карлота.

— Тя е разглезена млада жена, а аз имам съпруга и тя напълно задоволява желанията ми.

В ъгълчето на устата му се появи усмивка и когато погледна Девън, страстта в очите му накара да се изчерви. Диабло забеляза навъсеното лице на Акбар. Очевидно неговият приятел турчин по свой начин се стараеше да му напомни как не бива да се вярва на жените. Проследила погледа на Диабло, Девън също се загледа в свирепия турчин.

— Акбар не ме одобрява. Никога не ме е харесвал.

— Има си причина — обясни Диабло. — Някога е бил пазач в двореца на султана. Господарската фаворитка му хвърлила око. Талах подкупила главния евнух — иначе как Акбар би имал достъп до харема — и започнала да го приема редовно. Ала една от наложниците се оказала много завистлива — ревнувала Талах заради привилегированото й положение, а Акбар мразела заради оказваното му от султана благоволение и ги издала.

— Ужасно — прошепна Девън, виждайки Акбар в нова светлина. — Нищо чудно, че има такова мнение за жените. — Обичал ли е Талах?

— Кой може да каже? Подложили Талах на разпит и за да спаси кожата, казала, че Акбар я насилил. Номерът й обаче не минал. Пъхнали я в чувал и я хвърли в морето. Пощадили живота на Акбар, защото се бил отличил в службата си при султана, но го продали в робство и така попаднал на испански кораб. Години наред бил прикован към греблата и омразата му към жените се превърнала в идея — фикс.

Девън потрепери.

— Как е успял да избяга?

— Черния Барт нападнал испанския кораб и Акбар бил освободен. Присъединил се към братството и така се срещнахме. Спасих живота на Акбар и сега той се смята за мой пазител. Отплатил ми се е многократно, не мога да изброя колко пъти ме е отървавал от смъртта. Непоклатимо е убеден колко опасна работа са жените и са годни само за едно.

— Иска ми се да повярва, че не представлявам заплаха за нито един от двама ви.

— Предстои да бъде проверено, забрави ли?

Диабло настоя да заведе Девън първо до старото селище, за да види с очите си унищожението, за което я обвиняваше. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно, ала щом навлязоха в залива през скрития вход, Девън видя какво е сполетяло някогашното кипящото от живот село.

Гледаше с ужас обезцветените начупени греди, затрупали плажа.

— За щастие нивите и къщата не са пострадали. Индианците Арауак успели да се укрият в гората, докато английските мародери са вилнели.

— Къщата ти е невредима? — попита Девън изненадана, но много доволна.

— Да. Англичаните не са си дали труд да слязат на брега, иначе и тя щеше да пострада.

Когато се увери, че Девън е видяла достатъчно добре цялото безсмислено унищожение. „Танцуващия дявол“ се върна по пътя, по който бе дошъл.

— Наистина ли се налага да ми завързваш очите? — попита Девън кисело, докато Диабло наместваше превръзката. По същия начин постъпи с Карлота и Марлена.

— Няма да рискувам. Доверих ти се веднъж и съжалявам.

— Аз никога няма да кажа — измърка Карлота.

Диабло въобще не й обърна внимание.

— Кайл ще ви прави компания, докато преведа кораба през рифа — продължи той да говори на Девън.

Девън се отпусна на перилата.

— Никога вече няма да ми повярва, нали Кайл?

— Не можеш да го виниш. Той бе отговорен за всички онези хора, убити при обстрела. Мнозина от екипажа ни загубиха жените си. А някои и децата.

— Нямам нищо общо с това, Кайл. Защо ти поне не ми повярваш?

— Е… Може би наистина нямаш — съгласи се неохотно Кайл. — Може да е бил Льо Ватур, както твърдиш, но в момента Диабло е прекалено разгневен, за да мисли трезво. Дай му време.

— Вие двамата какво си приказвате? — полюбопитствува Карлота невъздържано. От разговора разбираше единствено, че поради някаква причина Диабло е сърдит на Девън и може би щеше да успее да използва това обстоятелство в своя полза.

— Не е твоя работа — смъмри я Кайл. Той намираше младата аристократка за прекалено разглезена и никак не одобряваше безсърдечното й отношение към камериерката.

— Хм! — изсумтя Карлота. — Мога ли вече да сваля това? — попита тя, като опипваше превръзката през очите.

— Да — разреши Кайл. — Вече преминахме рифа и навлязохме в тайния проход.

Девън огледа брега — постройките по плажа бяха от сурови греди, нямаха нищо общо с патината на старото селище. Издигаха се два нови склада, а дълъг кей стърчеше напред в дълбоките води на залива. Тази страна на Рай бе не по-малко красива от другата. Тръгнаха пеша към къщата на Диабло и той обясни:

— Островът е дълъг няколко километра, но е широк по-малко от три. Открил съм само две пролуки, през който може да се проникне. Тук заливът е доста по-дълбок, но много по-труден за откриване.

— Какво пречи на хората, които са обстрелвали старото селище, да стигнат дотук от вътрешната страна — попита Девън.

Диабло се засмя, върху загорялото му лице светнаха бели като мъниста зъби.

— Пясъчните дюни. Ако някой кораб се опита да плава в залива от вътрешната страна на рифа, веднага ще заседне. На практика е непроходимо.

Тара ги чакаше красива и овладяна както винаги.

— Добре дошъл у дома, Диабло.

Широка усмивка се разля по лицето й.

— Добре си се справила, Тара — похвали я Диабло.

— Работниците от нивите и екипажът на Льо Ватур свършиха по-голямата част от работата.

— Екипажът на Льо Ватур! — възкликна Девън. — Нима този разбойник е тук?

— Льо Ватур е там, където никому не може да навреди — обясни Диабло лаконично. Той се извърна, но Девън не бе готова да се откаже.

— Какво значи това?

— Потопих „Победа“. Льо Ватур потъна заедно с кораба.

Девън дълбоко въздъхна:

— Ти си го убил! Сега никога няма да разберем, дали не те е предал той.

— Девън, няма какво да се преструваме. Ти си вече моя съпруга и аз няма да те накажа за твоята измяна.

— И ще прекараме останалата част от живота си в недоверие? Ще те убедя в моята невинност, та дори това да ми отнеме всичките ми дни.

Диабло мъдро реши да не коментира и влезе в салона. Заведе Девън направо в просторната слънчева стая на втория етаж, а Карлота и Марлена бяха настанени в друга част на къщата.

— Това ще е нашата стая — обяви Диабло с тон, който не търпеше възражение. — Ти си моя съпруга и няма причина да се лишавам от теб. Прекалено много те желая, а и твоето тяло така откликва на моето, че очевидно и ти не можеш без мен. Никога не съм възнамерявал да живея като евнух.

Девън прехапа устни, за да не отговори остро. След като вкуси за пореден път от любовта на Диабло на борда на „Танцуващия дявол“, знаеше, че е невъзможно да му устои, щеше да е прелестно отново да е в прегръдките му, а сладката магия на неговата любов щеше да владее и ума, и тялото й. Твърдо бе решила да си възвърне обичта на Диабло и да го накара да й вярва напълно, да му бъде истинска съпруга.

Само милостивият Господ знае защо се е оженил за нея, ако се изключи безспорният факт, че тялото й му доставя огромна наслада. Наречи го похот, ако щеш, Девън се усмихна на себе си, но щеше да го покори един ден. И да си възвърне обичта и доверието му.

Карлота положи всички сили, за да усложни живота на Девън, докато бе на Рай, но още по-трудно беше с Тара, защото тя открито я винеше за смъртта и разрушенията на Рай. Докато изчакваше откупа, Диабло предпочете да остане на острова. Всяка нощ прекарваше в леглото на Девън. На моменти го вземаше за същия весел разбойник, когото бе обикнала, но в следващия миг той я поглеждаше странно и се превръщаше в непроницаем чужденец със сребристосиви студени очи — този човек тя не познаваше и се боеше от него.

Девън някак инстинктивно се догаждаше, че баща й е в състояние да обясни как е издадена тайната на Диабло. Жалко, тюхкаше се тя — Льо Ватур умря, преди да го разпитат. Невъзможно е да живее с Диабло, ако той я мрази. Ако всички на острова я мразят.

Девън често си спомняше за баща си, как ли му се е отразило заминаването й с Диабло. Дали и той не я мрази, загдето го заряза? Тази мисъл пълнеше очите й със сълзи и пробождаше сърцето й. А Уинстън? Нима грубите намеци на Диабло за него бяха истина? И по-важното — откъде знае Диабло? Истина или не, Девън бе наясно, че нямаше да се омъжи за Уинстън, след като вече бе влюбена в Диабло.

Скрит от вечерните сенки в рамката на вратата, Диабло наблюдаваше мълчаливо Девън. Изглеждаше толкова тъжна, докато се поклащаше в плетения стол — люлка на верандата — вперила очи в далечината, а нежният бриз развява къдриците й с цвят на мед. Тя не го забелязваше, но все още бе достатъчно светло, за да види той сълзите й. Заприличаха му на мънички диаманти върху светъл атлаз. Даваше си сметка колко нещастна е сред омразата на всичките тези хора, а дребнавите суетни сметки на ревнивата Карлота само усложняваха положението.

Слава Богу, високомерната португалска кучка скоро щеше да се махне, помисли Диабло с надежда. Щом този трънлив въпрос се разреши, сигурно животът му с Девън ще се пооправи. Докато продължаваше да е под ударите на закона, едва ли щяха да водят нормален живот. Но сърце не му дава да я отпрати. С неохота признаваше, че я обича прекалено много, за да се разделят, макар бъдещето да не обещава щастие за нито един от двамата.

Той пристъпи впи напред.

— Девън.

Произнесе името й с дълбока нежност.

— Стресна ме.

— Ти плачеш.

— Да плача? Не е вярно — отрече тя, но подсмъркването опроверга думите й.

— О, скъпа. Дай да пресуша сълзите.

Приклекна до нея и придърпа лицето й към своето. С влажния връх на езика си нежно изпи перлените капки от скулите й и усети соления им вкус върху устните си.

— Господ да ми е на помощ, Девън. Как само се старая да не те обичам — прошепна Диабло в розовото й ухо. — Каквото и да си направила, продължавам да те искам с дълбок копнеж. Ела, скъпа. Искам да те любя… сега.

Хипнотизирана, Девън хвана топлата му длан и се остави да потъне дълбоко в прелъстителната мрежа, която той хвърли върху сетивата й.

— Отвратително! — процеди през зъби Карлота. — Виж ги само: държат се като животни. Не бих се изненадала, ако се обладаят направо на земята.

Тя и Марлена бяха излезли на верандата точно навреме, за да станат свидетелки на този изключително интимен момент. Злобната й забележка не постигна желания ефект Диабло се засмя, взе Девън на ръце, влезе в къщата и пое нагоре по стълбите твърде припряно, подгонен от желанието си.

— Животни! — повтори Карлота и тропна гневно с крак. Не бе честно Девън да разполага с този жизнен мъж, а за нея съдбата да предопредели за съпруг един стар господин.

— Смятам, че е прелестно — въздъхна Марлена с копнеж. — Ех…

— Разкарай подобни мисли от главата си — сряза я Карлота. — Бъдещето ти не включва любов и женитба. Ако извадиш късмет, един ден някой мъж може да те навести в леглото, но от това няма да излезе нищо трайно. Скоро ще му омръзнеш и ще те захвърли като стара обувка. Хайде тръгвай. Малка разходка, преди да си легна, може да оправи настроението ми.

Диабло плъзна по себе си сочното тяло на Девън и тя стъпи на пода. Повдигна глава очите му изгаряха от страст и тя усети топлина да се разлива из слабините й. Ръцете му шареха по гърдите, корема и онова желано място между краката й. Бавно започна да съблича дрехите й една по една, докато остана гола пред него в цялото си великолепие. Целуна я, устата му бе топла, нежна и настойчива, ръцете му обгърнаха дупето й и пръстите му погалиха нежната кожа.

— Благодаря на Господ за страстта, с която те е дарил — прошепна той, възхищавайки се от искрата желание, която неговият досег възпламени. — Не искам да те нараня. Единственото ми желание е да те любя.

Думите постигнаха желания резултат Девън се разтопи в прегръдката му. Тя принадлежеше на този изключителен мъж, винаги щеше да му принадлежи, независимо от обратите на съдбата. Без да откъсва очи от неговите, Девън сръчно разкопчаваше дрехите на Диабло, той се засмя, отмести нежно ръцете й и сам бързо се разсъблече. Застана в цял ръст най-после гол, взе я на ръце и двамата се стовариха върху леглото. Завъртя я така, че тя остана отгоре.

С пламнали от страст очи Девън нежно погали корема му и пръстите й заиграха по тъмните косми на гърдите му. Пропастта между двамата бе все още голяма, по всеки път, когато се любеха, една малка част се запълваше и Девън искаше да се възползва от това. Желаеше грижите да останат зад гърба им, недоверието му да изчезне и любовната им игра да се превърне в магия по-силна от действителността.

Наведена, за да може да обсипва лицето му с целувки. Девън се изненада, когато Диабло мълчаливо я избягна, ръцете му стиснаха раменете й и я бутнаха назад. Тя покорно се изправи, а ръцете му започнаха да я галят — движеха се свойски по гърдите, корема и накрая по окосмения триъгълник между краката й. В следващия миг той разтвори краката й, за да може да го възседне. Очите й се разшириха, но тя не възрази.

— Искам да те гледам цялата, докато се любим. Гърдите ти са така прелестни… — той посегна да ти докосне и закачливо стисна зърната й. Огнени вълни преминаха през нея. — Харесва ли ти?

— Да. О, да!

Усмихнат предизвикателно, Диабло изостави гърдите и спусна ръце по ребрата, към гънката талия, деликатната извивка на бедрата, стегнатия корем. Тя почувства как една вътрешна топлина я размеква и го помоли да изгаси огъня, който запали в нея.

Девън рязко си пое въздух, когато ръцете му докоснаха коленете й, плъзнаха се по вътрешната страна на копринената кожа на бедрата и се спряха върху възвишението между тях. Остана неподвижна, настойчивите му пръсти пролазиха през космите на триъгълника, погалиха я нежно и най-накрая стигнаха до страстното съцветие, скрито в нея. Докато пръстите му вършеха магията си, Девън се стегна, извика, главата й клюмна напред и със затворени очи се отдаде на обзелата я страст. Ръцете й се опираха на гърдите му и това й помогна да не падне.

Усетил зърната й така близо до устните си, Диабло пое с уста първо едната набъбнала пъпка, после другата, започна да смуче, гали и търкаля малките издатини между зъбите си, а тялото на Девън трепереше от непреодолимо желание. Пръстите му навлязоха дълбоко във влажната й горещина и тя извика от възторг. Диабло съзерцаваше лицето й с непреодолим копнеж, без да спира любещите си ласки, докато и последната тръпка не затихна по тялото й.

— А сега искам ти да ме любиш — прошепна той дрезгаво в ухото й.

Девън надигна глава, очите й с мъка се отвориха, опитвайки се да проумее какво й казва. Разбра го, когато ръцете му се придвижиха към бедрата й, повдигнаха я нагоре и внимателно я отпуснаха върху твърдата му мъжественост. Тя сепнато си пое въздух, когато усети горещината му да прониква в нея. В следващия миг бе изцяло вътре, а ръцете му я дърпаха надолу, надолу, докато я изпълни цялата.

— Люби ме, скъпа — повтори той, едва отронвайки думите, очите му светеха, а по лицето му бе изписана страст.

Мускулите на врата му се стегнаха, изпъкнаха, откроиха се релефно под бронзовата му кожа — стараеше се да се контролира, защото искаше Девън да наложи ритъма. Притисна бедрата й, за да й подскаже движението и я изчака да улови темпото. Тя усети намерението му, бързо схвана урока и му даде желаното — бедрата й се отриваха о неговите със съблазнителна покана. Тогава той я пусна, за да намери гърдите й. Тя извика, когато ги обви с ръце.

Диабло простена и я притегли към себе си, за да захапе крехките зърна. Погрижи се за тях с дива наслада, а ръцете му — изгарящи и настойчиви — не пускаха кадифената кожа на дупето й, докато се надигаше с желание да проникне още по-дълбоко в нея. Тя се отдаде на страстта му и отвърна със същата сила. Най-накрая дрезгав вик се изтръгна от гърлото му и той притихна, треперещ под нея. Беше все още в нея, когато Девън усети как нещо дълбоко в утробата й се откъсва и тя извика, пометена от експлодиращия екстаз.

Дълго останаха прегърнати, потреперващи от изтощение и задоволена страст.

— Моя си, Девън. Никога няма да позволя да ме напуснеш. Ако го сториш, ще претърся света да те намеря.

Седмиците се нижеха бързо. Диабло и Девън постигнаха някакво споразумение помежду си и животът стана по-поносим. Дори постоянните капризи на Карлота не помрачаваха настроението на Девън, посветила времето си на любимия мъж. Диабло вече бе целият й живот и макар все още да не й вярваше напълно, очевидно държеше на нея. Може и да не я обичаше както някога, но поне бе сложено ново начало. Определено се държеше собственически към нея, а нейната любов бе непоколебима както винаги.

Девън се възхищаваше на гъвкавостта, с която Диабло отбягваше опитите да бъде прелъстен от Карлота, както и на здравия му разум, и сила на характера. Защо пък женитбата им да не означава за него наистина нещо повече от парче хартия. Ако успее да го убеди да се откаже от пиратството, перспективите им за бъдещ съвестен живот щяха значително да се просветлят. Всяка вечер горещо се молеше това желание да се сбъдне.

Лорд Харви бе покрусен. Грижите и тревогите му бяха изписани с дълбоки бръчки по лицето. Отказваше да приеме, че в навечерието на сватбата си Девън е заминала с мъж, заклеймен от всички цивилизовани нации по света. Дали Диабло не я бе омагьосал? Нямаше разумно обяснение за постъпката на Девън. А и защо познатият на властите пират бе рискувал да дойде заради нея в Лондон, където можеше да бъде заловен и убит? Имаше ли нещо, което Девън бе пропуснала да му съобщи: някакви отношения с пирата, които се срамуваше да сподели?

Щом узна за изчезването на Девън, лорд Харви изпрати да повикат Уинстън. Когато отхвърленият жених нахълта в кабинета на графа, възрастният мъж само му подаде набързо написаната от Девън бележка.

— Проклетият мошеник! Как е могло да стане! — избухна Уинстън и показа повече нрав, отколкото лорд Харви подозираше, че притежава.

Уинстън бе посинял от бяс. Братовчед му не само се завърна от царството на мъртъвците, за да го преследва, но и бъдещата му съпруга го захвърли заради известия пират, който я бе обезчестил — така смяташе не само той, но и половината Лондон. Ако не се нуждаеше толкова отчаяно от зестрата на Девън, щеше да се измъкне без никакви обяснения от цялата тази каша. Завръщането на Кит не просто разтревожи, а разтърси Уинстън. Ако братовчед му реши, може да причини куп злини и на него, и на баща му. А мисълта да се изправи пред многобройните си кредитори с празни ръце, преля чашата и той се разбесня.

— Как можа Девън да постъпи така с мен? Предложих й любов и защита от клюките, които щяха да съсипят репутацията й. Така ли ми се отплаща? — Лицето на Уинстън се изкриви в грозна гримаса. Лорд Харви бе направо шокиран. Малцина бяха виждали жестоката същност на Уинстън. Повечето хора го смятаха за приятен, благовъзпитан млад мъж, е наистина му липсва силен характер и чарът му не е особено голям, но какво толкова.

— Не допускам Девън доброволно да е оставила тази бележка — подчерта графът, за да защити дъщеря си. — Почеркът е нейният, но тя положително е била принудена да я напише под диктовката на Диабло. Продължавам да вярвам, че е възнамерявала да се омъжи за теб.

Донякъде поуспокоен, Уинстън простена:

— Девън бе много променена, след като се върна в Англия. Никой всъщност не знае истината за онова, което се е случило между нея и пирата. Тя не приказваше много за този период. Откъде да знаем, че Диабло…

— Достатъчно, Уинстън! — проехтя гласът на графа. — Не ме интересува какво е станало между тях. Нищо няма значение и предполагам, ти си на същото мнение. Щом не желаеш да се ожениш за Девън, трябва само да кажеш. Стресът, че е била държана като заложница, се оказа прекалено силен, но Девън не се остави той да я покори. Мнозина жени щяха да пропаднат, подложени на подобно напрежение.

Уинстън има благоразумието да се изчерви, давайки си сметка колко е наложително да внимава, ако желае да си възвърне благоразположението на графа.

— Не исках да кажа нищо обидно, ваша светлост — обади се той. — Бих се оженил за Девън още днес, ако е тук. Или щом се появи.

Думите му сякаш поуспокоиха графа, защото в следващия миг той се усмихна с благодарност.

— Така и ще стане, момчето ми. Кога можеш да отплаваш?

— Да отплавам, ваша светлост?

— За да прибереш Девън, разбира се. Знам, че вече напусна флота, но ще закупя или наема, който кораб ми посочиш.

— След обстрела на убежището на Диабло дълбоко се съмнявам той да се навърта там. Най-вероятно е преместил базата си на друг коралов риф — сподели Уинстън.

— Може и така да е, но аз искам дъщеря си обратно. Готов съм да загубя цялото си състояние, но да я измъкна от лапите на този разбойник. Колко време ти е необходимо, за да намериш кораб?

Колебанието на Уинстън накара лорд Харви да изругае на ум и да назове щедра сума, която Уинстън не можеше да откаже.

— Ако тръгнеш до две седмици, ще прехвърля на твое име двадесет хиляди лири в деня на сватбата ти с Девън — това е извън зестрата й.

— Ваша светлост, не знам какво да кажа. — Уинстън беше смаян. С толкова пари щеше да реши финансовите си проблеми до края на живота си и да осъществи мечтите си. — Разбира се, че ще тръгна. Та аз обичам Девън.

Думите му капеха от устата като мед, но макар да изпитваше известни симпатии към Девън, той бе неспособен на чувствата, които се очакваха от него. Надяваше се да се справи със задължението да осигури наследник за състоянието на графа, но в никакъв случай не гледаше с радост на перспективата да изпълни тази задача.

— Диабло сигурно е променил базата си, но те съветвам да търсиш старателно. Искам проклетия нечестивец и то много, но най-много желая да си върна дъщерята.

Две седмици по-късно Уинстън отплава от лондонското пристанище. Богатството на лорд Харви осигури шхуната с тридесет оръдия, готова да отплава за Китай. Капитанът на „Мери Джейн“ с радост промени плановете си, когато Уинстън му предложи цяло състояние, за да използва кораба му.