Тайко

Фува Хикодзо, старши служител на рода Шибата

Канамори Горохачи, старши служител на рода Шибата

Саса Наримаса, старши служител на рода Ода и поддръжник на Шибата Кацуие

Сакума Ясумаса, брат на Генба

Менджу Шосуке, оръженосец на Шибата Кацуие

Ямаджи Шоген, служител на Шибата Кацутойо

Маеда Тошинага, син на Инучийо

Ечидзен, област на рода Шибата

Китаношо, главна крепост на рода Шибата

Фучу, крепост на Маеда Тошинага

Снеговете на Ечидзен

Снегът ден и нощ валеше над зимната Ечидзен и не оставяше дори пролука, в която човек да поотпусне сърцето си. Зад стените на крепостта Китаношо обаче тази година бе по-топло от обикновено. Необичайното положение се дължеше на присъствието на господарката Оичи и нейните три дъщери. Самата господарка рядко се появяваше на показ, но девойките не можеха да понасят да стоят затворени в покоите си. Най-голямата, Чача, беше на петнадесет години, средната сестра — на единадесет, а най-малката — само на девет. Дори падането на едно листо беше в състояние да предизвика почуда у момичетата и смехът им постоянно огласяше коридорите на укреплението.

Привлечен от техните гласове, Кацуие тръгна към женските помещения, където, сред веселия им смях, се надяваше да позабрави многобройните си грижи. Всеки път, когато се появеше обаче, изразът по лицата на момичетата помръкваше и те нито се смееха, нито дори се усмихваха вече. Дори господарката Оичи ставаше мълчалива и строга, красива и студена.

— Моля, влезте, господарю — канеше го тя да седне край малкия посребрен мангал.

Дори след сватбата те разговаряха помежду си с тържествеността, с която един служител се обръща към някой член на семейството на своя господар.

— Сега, когато за първи път виждате снега и усещате студа на това място, самотата ви трябва да се е засилила, господарке — каза Кацуие съчувствено.

— Не съвсем, господарю — отвърна Оичи, макар да беше ясно, че мечтае за някоя по-топла област. — Кога снегът в Ечидзен започва да се топи? — продължи тя.

— Това не е Гифу или Кийосу. Докато там рапиците са цъфнали и цветовете на черешите започват да падат, тук планините още се покрити с петна топящ се сняг.

— А дотогава?

— Всеки ден е също като днес.

— Искате да кажете, че снегът не се топи никога ли?

— Та той е дебел много педи! — отвърна рязко Кацуие.

Като му напомниха колко продължително време снегът затрупва Ечидзен, сърцето му се изпълни с горчивина. Не можеше да прекара дори миг със семейството си, без да го налегнат грижи.

Върна се в главното укрепление също така бързо, както го беше напуснал. Вървеше с големи крачки по засводения коридор, придружаван от оръженосците си. Снеговитият вятър духаше навън. Веднага щом си тръгна, три момичета излязоха на терасата, за да попеят — песни не за Ечидзен, а за родната им Овари.

Кацуие не се обърна назад. Преди да влезе в кулата, той нареди на един от оръженосците:

— Кажи на Годзаемон и Гохей веднага да дойдат стаята ми.

И двамата мъже бяха важни служители на рода Шибата и Кацуие много разчиташе на тях.

— Пратихте ли известие на Маеда Инучийо? — попита той Годзаемон.

— Да, господарю. Пратеникът тръгна преди малко. Да не би да сте искали да прибавите нещо към писмото, господарю?

Кацуие мълчешком кимна; изглеждаше потънал в мисли. Предишната вечер едно събрание на целия род обсъди важен въпрос — Хидейоши. Решението им беше да не бездействат. Имаха на разположение цялата зима, за да изпълнят замисъла си — Такигава Кадзумасу трябваше привлече Исе; Нобутака — да убеди Гамо Уджисато да се присъедини към тях и да помоли Нива Нагахиде за помощта му; самият Кацуие щеше да пише на Токугава Иеясу, за да проучи неговите намерения; при стария заговорник — шогуна — вече бе пратен вестоносец. Най-сетне, всички се надяваха, че когато дойде времето, Мори ще нападнат Хидейоши в гръб.

Планът беше такъв, но отношението на Иеясу към него оставаше напълно неясно. Макар да беше лесно да бъде изкушен Йошиаки, от друга страна надеждата да убедят Мори да се присъединят към тях изглеждаше малка. В допълнение към това, Гамо Уджисато, човека, когото трябваше да привлече Нобутака, вече бе на страната на Хидейоши, докато Нива благоразумно запазваше междинно положение, заявявайки, че не би могъл да вземе страната на който и да било от служителите на своя предишен господар и ще защитава единствено неговия законен наследник — господаря Самбоши.

В същото това време Хидейоши устройваше в Киото величествената заупокойна служба за Нобунага, която привлече вниманието на цялата страна. Нарастващата слава на съперника му караше Кацуие да се замисля какво трябва да направи. Планините на Ечидзен противопоставяха на неговите замисли снега си. Готвеше голям поход, но не можеше да придвижи войска, за да излезе с нея на бойното поле.

През време на съвещанието пристигна писмо от Кадзумасу, който съветваше Кацуие, че най-добре би било да се изчака до пролетта и тогава с един удар да изпълнят плана си. Дотогава, настояваше той, господарят трябва да се помири с Хидейоши. Кацуие обмисли съвета му и реши, че така ще бъде наистина най-правилно.

— Ако има още нещо, което да бихте искали да кажете на господаря Инучийо, ще пратя нов вестоносец — повтори Годзаемон, като забеляза притесненото изражение по лицето на своя господар.

Кацуие довери на двамата мъже колебанията си.

— На съвета се съгласих да пратя заедно с Инучийо двама доверени служители, които да ме помирят с Хидейоши, но сега вече не съм сигурен.

— Какво искате да кажете с това, господарю? — попита Гохей.

— Не съм сигурен в Инучийо.

— В способностите му да води преговори ли се съмнявате?

— Добре знам, че е способен. Но още докато Хидейоши беше пехотинец, те бяха близки приятели.

— Не смятам, че има за какво да се тревожите.

— Не смятате, така ли?

— Ни най-малко — заяви Годзаемон. — И областта на Инучийо в Ното, и тази на сина му във Фучу са заобиколени от ваши владения и от крепости на ваши служители. Той не само е откъснат от Хидейоши, но и в случай, че пожелае все пак да се присъедини към него, ще трябва да остави съпругата и децата си като заложници.

Гохей беше на същото мнение.

— Помежду вас двамата никога не е имало несъгласие, господарю. Господарят Инучийо вярно ви служи през време на целия северен поход. Преди много години, докато беше млад самурай в Кийосу, той се ползваше със славата на вироглавец. Сега обаче се е променил, името му се свързва с честност и безкористност и хората са готови на драго сърце да му окажат доверие. Аз не се тревожа заради него и дори се питам, дали той не е всъщност най-подходящият, когото можем да пратим.

Кацуие започна да вярва, че двамата му служители са прави. Сега можеше вече да се засмее, уверен, че подозренията му са се оказали неоправдани. Ако обаче по някакъв начин замисълът се провали, това можеше да го съсипе. Освен това се безпокоеше, че неговата войска не може да се помръдне, преди да е дошла пролетта. Откъснатостта на Нобутака в Гифу и на Такигава в Исе го тревожеше дори още повече. Ето защо пратеничеството сега щеше да е решаващо за успеха на целия план.

Няколко дни по-късно Инучийо се появи в Китаношо. Тази година навършваше четиридесет и четири — с една по-малко от Хидейоши. Премеждията на бойното поле го бяха калили и дори след загубата на едното си око той изглеждаше сдържан и достолепен.

Топлият прием на Кацуие предизвика у него усмивка с прекомерната си сърдечност. Господарката Оичи също присъстваше, за да го посрещне с „добре дошъл“, но Инучийо любезно се обърна към нея:

— Трябва да ви е неприятно да стоите в тази студена стая с неколцина грубовати самураи, господарке.

Приканена по този начин да се оттегли, Оичи се отправи към покоите си. Кацуие взе това за благопристойност, но Инучийо всъщност искаше да изрази своите добри чувства към жената, у която намираше нещо от Нобунага, нейния мъртъв брат.

— Добре оправдавате името си. Чувал съм, че много ви бивало в това — каза Кацуие.

— За пиенето на саке ли говорите?

— На много саке.

Инучийо се засмя сърдечно и единственото му око проблесна под светлината на свещите. Той все още беше хубавият мъж, когото Хидейоши познаваше от младини.

— Хидейоши никога не е издържал на пиене — продължи Кацуие.

— Истина е. Лицето му веднага почервенява.

— Спомням си обаче, че докато бяхте млади, вие двамата прекарвахте цели нощи заедно в пиене.

— Да, щом става дума за гуляи, тази Маймунка никога не се уморяваше от тях. Биваше си го за такива работи. Винаги, когато препиех, аз самият просто лягах където ми падне и заспивах на място.

— Навярно още сте близки приятели двамата.

— Всъщност не. Никой не заслужава по-малко доверие от човека, с когото някога сте пили заедно.

— Така ли?

— Вие, господарю Кацуие, със сигурност трябва да си спомняте, как в онези дни ядяхме, пиехме и пеехме до зори. Приятелите се прегръщаха и си доверяваха неща, за които не биха проговорили дори пред своите родни братя. В такива минути си мислиш, че този човек ти е най-добрият другар за цял живот, но по-късно и двамата опознавате света по-добре, сдобивате се с господар, със съпруга и деца… Когато си спомниш за годините, прекарани заедно във военна служба, разбираш, че нещата доста са се променили. Погледът върху света, очите, с които гледаш околните — пораснал си. Нито ти, нито приятелят ти сте вече същите. Истинските, най-безкористни и верни приятели са онези, които намираме по време на изпитание.

— Е, тогава съм бил останал с погрешно впечатление.

— Какво имате предвид, господарю?

— Мислех, че двамата с Хидейоши сте по-дълбоко свързани и се канех да ви помоля да ми направите услуга.

— Ако се каните да се сражавате с Хидейоши — заяви направо Инучийо, — то аз няма да вдигна оръжие срещу него, но ако ще водите преговори за мир, бих искал да поема посредничеството на първо място върху себе си. Или става дума за нещо друго?

Инучийо попадна право в целта. Без да говори повече, той се усмихна и вдигна чашата си.

Как ли е узнал за замислите им? В погледа на Кацуие се четеше объркване. След като обмисли за миг нещата, той съобрази, че всъщност сам още от началото бе започнал да разпитва Инучийо за отношението му към Хидейоши.

Макар да живееше далеч от столицата, Инучийо съвсем не оставаше неосведомен за това какво става в страната. Със сигурност е чул какво се случва в Киото и явно е наясно за неразбирателствата между Кацуие и Хидейоши. При това, въпреки снега, Инучийо дойде веднага, след като получи спешното повикване на Кацуие.

При това положение Кацуие трябваше да премисли своето отношение към този човек, за да може да намери начин да го направлява за в бъдеще. Инучийо бе от тези, чието влияние с годините щеше да нараства. Също като Саса Наримаса, той бе поставен под началството на Кацуие по нареждане на Нобунага. През петте години на северния поход Кацуие се бе отнасял към него като към собствен служител, а Инучийо на свой ред му се подчиняваше. Сега обаче, след смъртта на Нобунага, господарят се питаше дали отношенията им ще останат непроменени. Всичко се свеждаше до това, че властта на Кацуие по онова време се опираше на тази на Нобунага. След гибелта на последния той оставаше просто един от многобройните военачалници.

— Нямам желание да се бия с Хидейоши, но боя се, че слуховете може да говорят противното — каза Кацуие и се засмя.

Със съзряването си мъжът овладява един особен начин да се смее, който като було прикрива неговите истински чувства.

— Изглежда ми странно — продължи Кацуие, — да пращам при Хидейоши човек за преговори, при условие, че ние не воюваме помежду си. Въпреки това и господарят Нобутака, и Такигава ми пратиха няколко на брой писма, в които ме съветват да постъпя тъкмо по този начин. Минаха по-малко от шест месеца от смъртта на господаря Нобунага, а вече плъзват слухове, че неговите по-раншни служители се карат помежду си. Такова положение е направо срамно. Освен другото не смятам, че трябва сега да даваме на Уесуги, Ходжо и Мори сгодния случай, който отдавна чакат.

— Разбирам, господарю — отвърна Инучийо.

Кацуие никога не бе успявал да обяснява достатъчно добре какво мисли, но и Инучийо прие задачата си така, сякаш няма нужда да слуша всички подробности по нея. Тръгна от Китаношо на следващия ден. Придружаваха го двама мъже — Фува Хикодзо и Канамори Горохачи. И двамата бяха доверени служители на рода Шибата и макар да заминаваха също като пратеници, задачата им бе главно да държат Инучийо под око.

На двадесет и седмо число от десетия месец тримата пристигнаха в Нагахама, за да вземат със себе си Кацутойо. За нещастие младежът бе болен. Пратениците го посъветваха да не идва с тях, но той настоя и групата тръгна с лодка от Нагахама за Оцу. Пренощуваха в столицата и на следващия ден пристигнаха в крепостта Такарадера.

Тук миналото лято бе разбит Мицухиде. На мястото на предишното бедно село с нищожен военен пост край него сега се строеше процъфтяващ град с крепост. След като пратениците прекосиха река Йодо, те забелязаха, че крепостта е обгърната със скеле. Пътят бе целият набразден от коловозите на волски и конски каруци. Всичко, което виждаха, говореше за широки замисли от страна на Хидейоши.

Дори Инучийо започваше сега да се съмнява в намеренията на някогашния си приятел. Кацуие, Такигава и Нобутака обвиняваха Хидейоши, че пренебрегва господаря Самбоши и че работи само в своя полза. В Киото той търсеше опора на властта си, докато извън столицата хвърляше големи суми за постройка на крепости. Тези строежи нямаха нищо общо с някакви вражески заплахи от запад или север — срещу кого подготвяше Хидейоши войската си в самото сърце на страната?

А какво казваше той за свое оправдание? Имаше няколко неща, от които да се оплаче — направеното на съвета Кийосу обещание Самбоши да бъде преместен в Адзучи още не беше изпълнено, а Нобутака и Кацуие така и не дойдоха на възпоменателната служба за Нобунага.

Срещата между Хидейоши и пратениците се състоя в частично подновеното главно укрепление. Преди началото на преговорите бяха поднесени храна и чай. Това беше първият път, когато Хидейоши и Инучийо се срещаха от смъртта на Нобунага насам.

— На колко години сте сега, Инучийо? — попита Хидейоши.

— Скоро ще навърша четирийсет и пет.

— И двамата вече остаряваме.

— Какво ще рече това? Та аз още съм с една година по-млад от вас, нали тъй?

— А, прав сте. Също като по-малък брат — с една година по-млад. Сега обаче, ако човек погледне двама ни, вие изглеждате по-зрял.

— Вие сте този, който изглежда стар за годините си.

Хидейоши сви рамене.

— Та аз изглеждам стар още от младини. Но казан честно, колкото и да остарявам, все не се чувствам като възрастен човек и това ме тревожи.

— Някои казват, че след четирийсетгодишна възраст човек не бива да се колебае за нищо.

— Това не е истина.

— Така ли мислите?

— Благородникът не се колебае за нищо — така казват. В нашия случай по-вярно ще е, че четиридесет години са възрастта на първото ни колебание. Това не важи ли и за вас, Инучийо?

— Още се правите на смешник, господарю Маймунка. Не сте ли съгласни, господа?

И Инучийо се усмихна на придружителите си, които не пропуснаха да отбележат, че той е все още достатъчно близък с Хидейоши, за да го нарича в лицето „Маймунка“.

— Не бих могъл да се съглася нито с мнението на господаря Инучийо, нито пък с вашето, господарю — обади се Канамори, който бе най-стар от събралите си.

— И защо? — полюбопитства Хидейоши, комуто разговорът явно се струваше интересен.

— Що се отнася до мен самия, аз бих казал, че един мъж е непоколебим още от петнадесетгодишна възраст.

— Та не е ли това малко рано?

— Е, погледнете вашите собствени хора по време на техния първи поход.

— Имате известно право. На петнайсет си непоколебим, на деветнайсет или двайсет — още повече, но на четирийсет вече започваш да се поотпускаш. Е, какво тогава се случва, когато навлезеш в почетната възраст?

— На петдесет или шейсет си наистина объркан.

— А на седемдесет-осемдесет?

— Почваш да забравяш, че си объркан.

Всички се засмяха.

Изглеждаше, че угощението ще продължи до вечерта, но състоянието на Кацутойо се влошаваше. Разговорът се прекъсна и Хидейоши предложи да сменят стаята. Повикаха лекар. Той веднага даде на младежа някакво лекарство; направиха и всичко възможно да затоплят помещението, в което щяха да се водят преговорите.

След като четиримата седнаха по местата си, Инучийо откри разговора с думите:

— Вярвам, че сте получили от господаря Нобутака писмо, в което ви съветва да се помирите с господаря Кацуие.

Хидейоши кимна — очевидно слушаше внимателно. Инучийо му напомни за общия им дълг като служители на Нобунага и след това открито призна, че тъкмо Хидейоши изпълни този свой дълг в най-голяма степен от всички. После обаче се стигнало дотам, хората да сметнат, че той има разногласия с останалите старши служители, че пренебрегва господаря Самбоши и работи само за своя собствена изгода. Дори и това да не е истина, Инучийо смята, че е жалко, дето действията на Хидейоши дават повод за такива мнения.

Предложи на Хидейоши да види положението от гледната точка на Нобутака или Кацуие. Единият се разочарова наскоро в очакванията си, другият пък изпитва оправдано безпокойство. Кацуие, когото наричаха „Демона“, сега не успя да настигне Хидейоши. Та нима и на съвета в Кийосу той не отстъпи пред него?

— И така, няма ли да прекъснете тази вражда? — запита накрая Инучийо. — Това всъщност не е грижа за страничен човек като мен, но семейството на господаря Нобунага е така или иначе замесено във всичко това. Не подобава неговите служители да спят в обща постеля и да сънуват различни сънища.

Докато Хидейоши слушаше думите на Инучийо, погледът в очите му сякаш се промени. Вината за взаимната вражда бе хвърлена на него и сега се очакваше решително да отхвърли обвинението.

Хидейоши обаче кимна енергично.

— Напълно прав сте — отвърна той с въздишка. — Аз наистина нямам вина и ако трябва да изредя нещата, които ме оправдават, ще трябва да натрупам тук цяла словесна планина. Когато обаче погледна на положението по начина, по който ми го описахте, ми се струва, че изглежда съм отишъл твърде далеч. В този смисъл не съм бил прав. Оставям всичко във вашите ръце, Инучийо.

Така преговорите завършиха необикновено бързо. Хидейоши говори така открито, че пратениците останаха малко стреснати. Инучийо обаче добре познаваше стария си приятел.

— Много съм ви благодарен. Само тези думи са достатъчни, за да оправдаят целия ни път от север дотук — отвърна той с подчертано задоволство.

Фува и Канамори обаче се пазеха да дадат преждевременно израз на радостта си. Инучийо разбираше причината за тяхното мълчание и направи още една крачка.

— Но, господарю Хидейоши, ако има нещо, с което господарят Кацуие да е предизвикал недоволството ви, аз се надявам да го изразите ясно сега. Боя се, че мирната спогодба няма да трае дълго, ако нещо остане скрито. Няма да пожаля усилия за отстраняването на всяка една трудност, каквато и да се окаже тя.

— Това не е необходимо — отвърна засмян Хидейоши. — Та нима аз съм от хората, които оставят в себе си да ги гложди нещо скрито? Казал съм на господаря Нобутака и на господаря Кацуие всичко, което бих искал да им кажа. Вече им пратих дълго писмо с подробни обяснения.

— Да, писмото ни беше показано, преди да тръгнем от Китаношо. Господарят Кацуие смята, че всичко, което сте му писали, е разумно и ще трябва да бъде обсъдено по време на преговорите.

— Разбрах, че господарят Нобутака дал предложение за тях, след като прочел писмото ми. Бях особено внимателен да не подразня господаря Кацуие преди вашето идване тук, Инучийо.

— Е, вие знаете, че на по-старшия служител при всички случаи се полага уважение. Но и аз самият помня, че на няколко пъти съм дръпвал „Демона“ Шибата за опашката.

— Трудно е да направиш каквото и да било, без да я дръпнеш. Дори още докато бяхме млади, този „Демон“ много плашеше — даже мен. Всъщност Демонът бе дори по-страшен от промените в настроението на Нобунага.

— Чухте ли това? — засмя се Инучийо. — Чухте ли това, господа?

Другите двама също се заразиха от смеха му. Такива неща, казани пред тях, надали бяха все пак злословене за техния господар зад гърба му. По-скоро и двамата си помислиха, че същото това усещане им е добре познато.

Трудно разгадаем е умът на човека. От този миг нататък Канамори и Фува се почувстваха по-спокойни пред Хидейоши и вече не държаха под око Инучийо, както преди.

— Смятам, че това събитие е наистина радостно — отбеляза Канамори.

— Трудно бихме могли да сме по-щастливи от сега — добави Фува. — И още, трябва да ви благодаря за вашето великодушие — сега задачата ни е изпълнена, а честта — спасена.

На следващия ден обаче съмненията на Канамори се възвърнаха и той каза на Фува:

— Ако се върнем при господаря в Ечидзен, без господарят Хидейоши да се е обвързал с нищо писмено, няма ли споразумението да изглежда малко несигурно?

Преди да си тръгнат, те отидоха в крепостта, за да се срещнат още веднъж с Хидейоши и да му поднесат почитанията си.

Пред главния вход чакаха няколко слуги и коне и пратениците помислиха, че Хидейоши трябва да има гости. Всъщност обаче самият той излизаше навън. Тъкмо в този момент прекрачваше прага на главното укрепление.

— Радвам се, че дойдохте — започна Хидейоши. — Е, нека влезем.

И като се обърна, поведе гостите си към една стая.

— Добре се посмяхме снощи. Благодарение на вас тази сутрин спах до късно.

И наистина Хидейоши изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото и си е измил лицето. Тази сутрин обаче всеки от пратениците беше по свой начин променен — сякаш се е събудил вече не същия човек.

— Бяхте дори прекомерно гостоприемен при толкова много задължения, които имате. Днес се връщаме у дома — каза Канамори.

Хидейоши кимна.

— Така ли? Е, моля ви, щом се върнете, предайте поздравите ми на господаря Кацуие.

— Сигурен съм, че той ще бъде много доволен от изхода на нашия разговор.

— За мен бе радостно дори само това, че вие дойдохте тук като пратеници. Сега всички онези, които биха искали да ни скарат, ще бъдат разочаровани.

— Но не бихте ли могли, моля, да вземете четката си и да подпишете една тържествена клетва — просто за да спрете приказките на хора като тези? — вметна Канамори.

Значи това било. Ето какво се бе оказало толкова важно за пратениците тази сутрин. Разговорът беше преминал твърде гладко и те бяха започнали да се съмняват в силата на изречените думи. Дори и да съобщят на Кацуие за всичко казано, без някакъв вид писмено обещание това щяха да са само едни празни приказки.

— Добре.

По лицето на Хидейоши се четеше пълно съгласие.

— Ще ви дам такова обещание и ще очаквам същото от господаря Кацуие. Това обаче няма да засяга само господаря Кацуие и мене. Ако не бъдат прибавени имената и на останалите стари военачалници, документът ще бъде безполезен. Веднага ще говоря с Нива и Икеда. Това е напълно приемливо, нали?

Погледът на Хидейоши срещна този на Инучийо.

— Разбира се, говорете с тях — отвърна с ясен глас човекът насреща.

Очите му прочетоха всичко, което беше в сърцето на Хидейоши; преди дори да тръгне от Китаношо, той вече бе прозрял бъдещето. Даже и да можеше да бъде наречен хитрец, Инучийо не беше с лоши намерения.

Хидейоши се изправи.

— Аз самият тъкмо се канех да тръгвам. Ще ви изпратя до града долу.

Излязоха заедно от укреплението.

— Днес не съм виждал господаря Кацутойо. Той тръгна ли си вече? — попита Хидейоши.

— Още не се чувства добре — отвърна Фува. — Оставихме го там, където бяхме отседнали.

Яхнаха конете си и яздиха до кръстопътя в града под крепостта.

— Накъде тръгвате днес, Хидейоши? — попита Инучийо.

— Както обикновено, отивам в Киото.

— Е, тогава ще се разделим тук. Тепърва трябва да се върнем в жилищата си и да се приготвим за пътуването.

— Бих искал да намина при господаря Кацутойо — каза Хидейоши, — за да видя дали се е пооправил.

Инучийо, Канамори и Фува се върнаха в Китаношо на десети същия месец и веднага се явиха пред Кацуие. Господарят остана предоволен, че замисълът му за установяване на мним мир се е осъществил дори по-успешно, отколкото очакваше.

Скоро след това той тайно събра своите най-доверени служители и им каза:

— До края на зимата ще пазим мира. Веднага щом снегът се разтопи, с един удар ще пометем нашия стар враг.

Направил първата стъпка към осъществяване на плана си — сключването на мир с Хидейоши, Кацуие изпроводи нов пратеник — този път при Токугава Иеясу. Това стана в края на единадесетия месец.

През последната половин година — значи от шестия месец насам — Иеясу отсъстваше от сцената на политиката. След станалото в храма Хоно вниманието на цялата страна се оказа заето с въпроса за запълването на празнината, зейнала след така внезапното рухване на главната опора на властта. През това време, докато никой нямаше възможност да отклони вниманието си встрани, Иеясу пое по свои отделен път.

По време на убийството на Нобунага той се намираше на излет в Сакай и едва успя да се върне жив в родната област. Веднага даде заповед за военни приготовления и навлезе с войската си чак до Наруми. Подбудата на действията му обаче бе доста по-различна от тази, която накара Кацуие да прекоси от Ечидзен Янагасе.

Щом чу, че Хидейоши е стигнал до Ямадзаки, Иеясу заяви:

— Нашата област е в пълна безопасност.

След това се върна с войниците си в Хамамацу.

Иеясу никога не се беше смятал за човек от същата важност като висшите служители на Нобунага. Бе просто съюзник на рода Ода, докато Хидейоши и Кацуие бяха военачалници на Нобунага. Питаше се защо трябва да взима участие в борбата между служителите и защо да се сражава, за да вади някой с неговите ръце кестените си от огъня. Сега за него съществуваше нещо много по-важно. От известно време нетърпеливо дебнеше подходящ случай за разширяване на земите си в Кай и Шинаро — двете области, с които неговата граничеше. Докато Нобунага беше жив, не можеше свободно да осъществи желанията си и сега изглежда се откриваше възможност, по-добра от която надали можеше да се очаква.

Човекът, който неблагоразумно отвори на Иеясу път към тази цел и който му даде чудесна възможност да я постигне, бе Ходжо Уджинао, господарят на Сагами — друг един от хората, които се възползваха от станалото в храма Хоно. Щом се реши, че времето е назряло, една голяма петдесетхилядна войска на Ходжо навлезе в предишните владения на рода Такеда в Кай. Нашествието беше с такива размери, сякаш Уджинао просто е взел в ръката си четка и е драснал с нея върху картата, за да завладее после всичко, което е покрил с един замах на ръката.

Станалото даде на Иеясу отличен повод да прати войски. Отрядът, който отиде на бойното поле обаче, наброяваше само осем хиляди души. Преди още да е изчакала главните сили, около трихилядната челна дружина на Иеясу успя да спре едно поделение на Ходжо от около десет хиляди души. Войната продължи повече от десет дни. Накрая войската на Ходжо не можеше да предприеме друго освен опит за последен отпор или — както се надяваше Иеясу и както в крайна сметка се случи — да моли за мир.

„Йошу се дава на Ходжо, а двете области Кай и Шинано се присъждат на рода Токугава.“

Такова бе постигнатото споразумение и то точно отговаряше на намеренията на Иеясу.

Пратениците на Шибата Кацуие пристигнаха на единадесетия ден от дванадесетия месец. Конете и пътните им дрехи бяха покрити със снега на северната област. Първо ги поканиха да си починат в стаите за гости в Кофу. Групата беше голяма и се водеше от двама старши служители на рода Шибата — Шукуя Шичидзаемон и Асами Досей.

Два дни се стараеха да запълват времето им. С други думи, изглеждаше, че ще откажат да ги приемат.

Ишикава Кадзумаса ги засипваше с извинения и обясняваше, че Иеясу още бил зает с военни дела.

Пратениците недоволстваха от хладината, с която ги приемат. В отговор на множеството подаръци от името на рода Шибата служителите на Токугава просто приеха списък на вещите и въобще не отвориха повече дума за тях. На третия ден Иеясу се съгласи да се срещне с тях.

Беше тъкмо посред една особено сурова зима. При все това Иеясу седеше в голяма стая, в която нямаше и помен от огнище или друго отопление. Не приличаше на човек, който от младини е бил изложен на несгоди и превратности. Бузите му бяха добре закръглени. Големите уши придаваха някаква тежест на цялата му осанка, също като кръглите дръжки на железен чайник. Посетителите се запитаха може ли този човек, все още само на четиридесет, да бъде наистина голям военачалник.

Ако като пратеник бе дошъл Канамори, той бързо щеше да отбележи, че изразът „на четиридесет — непоколебим“ напълно приляга на мъжа пред него.

— Благодаря ви, че идвате чак дотук с толкова много приятелски дарове. В добро здраве ли е господарят Кацуие?

Говореше с изключително достойнство и гласът му, макар и тих, веднага вдъхваше уважение. Служителите му се бяха втренчили в двамата пратеници, които се почувстваха като представители на подчинен род, донесли годишния данък. Да предадат посланието на своя господар сега щеше да е направо унизително. Нямаха обаче избор.

— Господарят Кацуие ви поздравява за завоюването на областите Кай и Шинано. В знак на добри чувства той ви праща тези подаръци.

— Нима господарят Кацуие ви е пратил тук с поздравления, след като толкова дълго не бяхме поддържали връзка? Бога ми, това е извънредно учтиво.

И така, пратениците потеглиха обратно за дома с наистина лош привкус в устата след всичко станало. Иеясу така и не им предаде нищо, което да кажат на Кацуие. Трудно щеше да им е да съобщят на своя господар, че повелителят на Мино не е казал и една добра дума за него, какво остава за хладното отношение към тях самите.

Особено унизително бе, че Иеясу не даде никакъв отговор на топлото писмо, което Кацуие му бе пратил. Накратко, пътуването им не само завърши с пълен провал, но и излезе тъй, че Кацуие се унизи пред Иеясу много повече, отколкото би било необходимо за постигане на целите му.

Двамата пратеници обсъждаха станалото не без известна тревога. Естествено, на първо място в мрачните им мисли стоеше Хидейоши, но и старите противници Уесуги не оставаха много по-назад. Към тези опасности се прибавяше и заплахата от неразбирателства между родовете Шибата и Токугава… Можеха само да се молят това да не се случва.

Бързината на промените обаче винаги изпреварва плахите очаквания на хора като тези. Горе-долу по времето, когато двамата се върнаха в Китаношо, дадените миналия месец обещания бяха нарушени и малко преди края на годината Хидейоши тръгна в настъпление към северна Оми. В същото това време Иеясу по неизвестни причини се оттегли в Хамамацу.

Минали бяха около десет дни, откакто Инучийо се върна в Китаношо. Доведеният син на Кацуие, Кацутойо, принуден досега поради болест да остане в крепостта Такарадера, най-сетне се възстанови и отиде да се сбогува със своя домакин.

— Никога няма да забравя добрината ви — каза той на Хидейоши.

Последният изпрати Кацутойо чак до Киото и се погрижи да му осигури най-удобното възможно пътуване до крепостта Нагахама.

Кацутойо се нареждаше между най-високопоставени хора в рода Шибата, но Кацуие го отбягваше, а останали в рода не го обичаха много. Любезното отношение на Хидейоши накара младежа да промени мнението си за врага на своя втори баща.

През почти половината месец, откакто бе изпратил последователно Инучийо и Кацутойо, Хидейоши не се занимаваше нито със строеж на крепости, нито със събитията в Киото. Вниманието му по-скоро беше насочено в някаква неизвестна нова посока.

В началото на дванадесетия месец Хикоемон, пратен преди това в Кийосу, се върна при господаря си. С това завърши спокойния период на почивка, в който Хидейоши навлезе след съвета в Кийосу. Сега пуловете върху дъската за го на държавната политика отново се раздвижваха.

Хикоемон бе отишъл в Кийосу, за да убеди Нобуо, че тайните кроежи на неговия брат Нобутака стават все по-заплашителни и че напоследък Кацуие съвсем явно се готви за война. В нарушение на подписания след съвета в Кийосу договор Нобутака не е преместил господаря Самбоши в Адзучи, а го държи затворен в своята собствена крепост в Гифу. За законния наследник на властта в рода Ода това е равнозначно на заложничество.

Хидейоши продължаваше посланието си с обяснения, че за да се приключи с всичко това, ще е необходимо да бъде нанесен удар на Кацуие — водача на заговора и причината за размирицата — по времето, докато Шибата не могат да се придвижват заради снега.

Нобуо от самото начало беше пристрастен и очевидно бе, че не харесва Кацуие. Той със сигурност не вярваше, че за в бъдеще ще може да се опира на Хидейоши, но този все пак бе много по-добър избор от повелителя на Шибата. Нямаше значи причина да откаже на предложението на Хидейоши.

— Господарят Нобуо се показа твърде благоразположен — съобщи Хикоемон. — Каза, че ако вие, господарю, лично вземете участие в похода срещу Гифу, той самият също ще се присъедини към вас. Не просто даде отговор на нашето послание, а изглеждаше, че направо ни насърчава.

— Въодушевен ли беше? Наистина, почти си го представям.

Хидейоши се замисли над тъжната развръзка, която навярно предстоеше. Ето благородната издънка на прославен род, но и човек, чийто нрав ще направи спасяването му трудно един ден.

Въпреки всичко станалото сега бе добре за него. Преди смъртта на Нобунага Хидейоши никога не би бил сред тези, които ще извадят наяве собствените си стремежи или големи замисли, но след нея — и особено подир битката при Ямадзаки — той осъзна действителната възможност да стане владетел на страната. Вече не криеше нито самоувереността, нито гордостта си.

Имаше и друга една осезаема промяна. Човек, който иска да стане върховен управител в държавата, бива обикновено обвиняван, че желаел да разшири собствената си власт. Напоследък обаче хората започваха да мислят за Хидейоши като за естествения приемник на Нобунага.

Съвсем внезапно пред главната порта на храма Сококу се събра сякаш малка армия. Войници пристигаха от запад, север и юг, за да застанат под знамето със златното листо. Накрая в центъра на Киото се строи значителна сила.

Бе седмият ден на дванадесетия месец. Утринното слънце светеше над главите на войниците, вятърът бе сух и бръснещ.

Хората нямаха представа какво ще стане. Голямата погребална служба през десетия месец бе проведена с великолепие и тържественост. Гражданите лесно се объркваха от привидното. Израженията по лицата им сочеха, че са се заблуждавали с мисълта, че засега няма да има нова война.

— Господарят Хидейоши лично язди в най-първата редица. Тук са отрядите на Цуцуи и войската на господаря Нива.

Гласовете покрай пътя обаче недоумяваха накъде ли тръгва този поход. Криволичещата редица от доспехи и шлемове бързо мина през Кеаге и се събра с частите, които чакаха при Ябасе. Бойните кораби, които прекарваха войниците, зацепиха в дълъг ред вълните пред себе си, а войската, поела по сухо, се разположи за три нощи на стан в Адзучи и на десети се появи в крепостта Саваяма.

На тринадесети Хосокава Фуджитака и неговият син Тадаоки пристигнаха от Тамба и незабавно помолиха да се срещнат с Хидейоши.

— Радвам се, че сте дошли — посрещна ги топло той. — Предполагам, че снегът доста ви е попречил.

Като се вземе предвид сегашното им положение, Фуджитака и синът му навярно бяха прекарали последните шест месеца с усещането, че стъпват по тънък лед. Мицухиде и Фуджитака бяха верни приятели още от времето дълго преди да дойдат на служба при Нобунага. Съпругата на Тадаоки бе дъщеря на Мицухиде. Отделно от това, между служителите на двата рода съществуваха много други връзки. Тъкмо по тази причина Мицухиде беше сигурен, че по време на бунта Фуджитака ще премине със сина си на негова страна.

Този обаче не подкрепи своя приятел. Ако се беше оставил да го разколебаят личните чувства, неговият род сигурно щеше да загине заедно с този на Акечи. Със сигурност се е чувствал така, все едно реди яйца едно върху друго, като се опитва да ги опази да не се счупят. Да действа с външна предпазливост и вътрешна сдържаност трябва да се е оказало изключително болезнено за него. Съпругата на Тадаоки бе спасена, но тази проява на великодушие даде повод за вътрешни борби в рода.

Хидейоши вече бе оправдал рода Хосокава и зачел проявената от него вярност. Така главата на този род сега се радваше на неговото гостоприемство. Щом погледна към Фуджитака, Хидейоши веднага забеляза, че за последната половин година косата по слепоочията му е побеляла като скреж. Помисли си, че този човек е наистина мъдър, но в същото време проумя, че за да може при събития като тези някой да вземе твърдо решение и да не допуска след това грешки, ще трябва да плати за това със стопена плът и побелели коси. Всеки път щом погледнеше към Фуджитака, без да иска изпитваше съжаление към него.

— От другата страна на езерото и откъм града под крепостта се чува барабан и вие явно се готвите за нападение. Надявам се да ни окажете честта моят син да бъде в челния отряд — започна Фуджитака.

— Обсадата на Нагахама ли имате предвид? — отвърна Хидейоши.

Опитваше се сякаш да отклони разговора, но след това продължи с по-друг тон:

— Ще нападнем по вода и по суша. Трябва обаче да знаете, че истинската цел на пристъпа е вътре в крепостта, а не самата крепост. Сигурен съм, че тази вечер служителите на Кацутойо ще дойдат при нас.

Фуджитака се замисли над думите на Хидейоши и още веднъж си спомни старата поговорка: „Който дава добра почивка на хората си, ще може после да ги използва за отчаяни усилия.“

Като погледна към Хидейоши, синът на Фуджитака също се сети за нещо. Докато съдбата на рода Хосокава още не бе решена и той стоеше на кръстопът, всички техни служители се събраха, за да обмислят как да се действа в бъдеще. Тогава Фуджитака заговори и направо посочи решението, което трябва да се вземе:

— От това поколение познавам само двама наистина необикновени мъже — единият е господарят Токугава Иеясу, другият — несъмнено господарят Хидейоши.

Сега, като си спомняше тези думи, младежът не можеше да не се запита дали те са истина. Това ли е, което баща му нарича необикновен мъж? Нима Хидейоши наистина е единият от двамата най-бляскави пълководци в страната?

Когато се оттеглиха в жилището, където бяха отседнали, Тадаоки даде израз на съмненията си.

— Навярно не разбираш — промълви Фуджитака в отговор. — Още ти липсва опит.

Улови недоволния поглед на своя син и като се досети какво си мисли той тайно, добави:

— Колкото повече се приближаваш до някоя голяма планина, толкова по-трудно ти е да прецениш височината й. Когато пък започнеш да я изкачваш, изобщо няма да можеш да усетиш колко се издигаш нагоре. Ако се вслушаш в това, което говорят хората и сравниш думите им, ще разбереш, че повечето всъщност не са видели цялата планина, а само някой отделен връх или долина и при това си въобразяват, че знаят вече всичко за нея. Те обаче просто правят преценки за цялото, като са видели само една част от него.

Съмненията останаха в ума на Тадаоки въпреки урока, който получи. Той обаче знаеше, че баща му има на този свят опит, много по-голям от неговия и сега не можеше да направи друго, освен да приеме това, което му се казва.

За изненада на повечето, два дни след пристигането на отрядите крепостта Нагахама премина в ръцете на Хидейоши, без да е пожертван нито един войник. Стана точно така, както Хидейоши предвиди пред Фуджитака и сина му: „Крепостта ще бъде превзета отвътре.“

Пратениците бяха трима от старшите служители на Шибата Кацутойо. Те донесоха писмено обещание, в което техният господар и всичките му служители се задължаваха да се подчиняват и да служат на Хидейоши.

— Разумно постъпват — заяви Хидейоши с очевидно задоволство.

Според условията на писмото, владенията на крепостта щяха да останат същите като преди и Кацутойо щеше да продължи да властва над нея.

Когато Хидейоши се отказа от Нагахама, хората се учудиха колко бързо се примирява той със загубата на такова ключово във военно отношение място. Цялата обсада премина така лесно, сякаш някой просто прехвърли укреплението от лявата си ръка в дясната.

Дори и да беше помолил за подкрепления от Ечидзен обаче, Кацутойо нямаше да ги получи заради тежкия сняг. При това Кацуие само щеше да се отнесе с него грубо, също както бе постъпвал и преди. Когато доведеният му син се разболя по време на пратеничеството при Хидейоши, Кацуие показа гнева си пред целия свой род.

— Да се радва на гостоприемство на Хидейоши, докато се преструва, че е болен и после да се върне, след като си е прекарал няколко дни като негов гост — този младеж е пълен глупак.

Мълвата за грубите думи на баща му накрая стигна до ушите и на Кацутойо.

Сега, обградена от войската на Хидейоши, крепостта Нагахама бе откъсната от света и той нямаше към кого да се обърне.

Старшите му служители, вече досетили се за неговите намерения, обявиха:

— Онези от хората на господаря, които имат семейства в Ечидзен, могат да се върнат там. Тези пък, които ще пожелаят да останат тук с господаря Кацутойо и да преминат към господаря Хидейоши, нека останат. Във всеки случай Негово Височество разбира, че мнозина от вас намират за трудно да примирят Пътя на самураите с това да обърнат гръб на рода Шибата и да напуснат господаря Кацуие. Всеки, който смята така, може без колебание да се оттегли.

За миг всичко наоколо се изпълни с напрежение. Мъжете просто наведоха глави с горчив израз по лицата и малцина от тях възразиха на казаното. Същата вечер се вдигнаха чаши със саке за почетна раздяла между господар и служители, но по-малко от една десета от хората се върнаха в крайна сметка в Ечидзен.

Така Кацутойо скъса връзката си със своя втори баща и стана съюзник на Хидейоши. Отсега нататък той официално бе под негово началство. Такава обаче беше само външната страна на нещата. Дълго преди да се е случило всичко това, сърцето на Кацутойо вече приличаше на малка птичка, която Хидейоши храни в кафеза си.

Както и да е, сега Нагахама беше завладяна успешно. За Хидейоши обаче това не бе нищо повече от стъпка по пътя към Гифу — главната твърдина на Нобутака.

Проходът при Фува беше прословут като място, трудно за пресичане през зимата. Времето в долината на Секигахара беше особено неблагоприятно.

Въпреки това от осемнадесетия до двадесет и осмия ден на месеца бойците на Хидейоши преминаха през Секигахара. Войската беше разделена на отряди, на свой ред съставени от дружини — товарни коне, стрелци с пушка, копиеносци, конни войници и пехотинци. Всички напредваха въпреки снега и калта. Два дни бяха нужни на около тридесетте хиляди на Хидейоши, за да премине в Мино.

Главният стан бе разположен при Огаки. Оттам Хидейоши предприе нападения и завзе всички по-малки укрепления наоколо. Веднага съобщиха за това на Нобутака, който през следващите няколко дни изпадна в пълно объркване. Надали можеше изобщо да реши какво да предприеме, още по-малко пък да тръгне на решително сражение.

Само бе кроил големи планове, но нямаше и представа как да стигне до осъществяването им. Просто влезе в съюз с хора като Кацуие и Такигава, за да може заедно с тях да нападне Хидейоши. Никога обаче не беше очаквал той самият да бъде нападнат от него.

Загубил вече изцяло самообладание, Нобутака остави съдбата си в ръцете на своите старши служители. Веднъж стигнало се до сегашното положение обаче, и тези ръце бяха вече вързани.

Старшите служители нямаха какво друго да сторят, освен да дойдат да се молят в стана на Хидейоши, също както постъпиха тези на Кацутойо. Майката на Нобутака бе пратена там като заложница; същото трябваше да направят със своите майки и служителите.

Нива се помоли на Хидейоши да пожали живота на Нобутака. Както и можеше да се очаква, Хидейоши го направи. След като се съгласи засега да спрат военните действия, той се усмихна на пратениците на Нобутака и попита:

— Вразуми ли се господарят Нобутака? Дано небето да го е дарило с разсъдък.

Заложниците бяха незабавно пратени в Адзучи. Веднага след това Самбоши, дотогава държан в Гифу, бе предаден на Хидейоши и също се пренесе там.

Младият господар беше поверен на грижите на Нобуо. Натоварил го с тази отговорност, Хидейоши се завърна като победител в Такарадера. Два дни след връщането му се паднаха празненствата за Новата година. След това дойде и първият ден от единадесетата година на Теншо. Слънчевите лъчи от сутринта бляскаха по снега, нападал наскоро по клоните на засадените в двора на подновената крепост дървета.

Наоколо се носеше вкусния мирис на новогодишни оризови сладки. Повече от половин ден по коридорите ехтеше шума на празничните барабани. По пладне обаче от главното укрепление дойде известие: „Господарят Хидейоши тръгва за Химеджи!“

Пристигна в крепостта малко преди полунощ на първия ден от новата година. С влизането в двора на укреплението бе посрещнат от пламъците на напалени големи огньове. Най-голяма обаче бе радостта не на Хидейоши, а на хората му, които станаха свидетели на забележителна гледка — всички служители и семействата им се бяха събрали пред главната порта на крепостта, за да посрещнат своя господар.

Като слезе от седлото, той подаде поводите на един слуга и за миг вдигна поглед към главната кула. През шестия месец предишното лято, точно преди отрядите му да тръгнат към Ямадзаки и да дойде голямата победа, с която отмъсти за Нобунага, Хидейоши бе стоял пред същата тази порта и се бе питал, дали ще се върне тук жив.

Последната му заповед към служителите тогава беше недвусмислена: „Ако чуете, че съм победен, избийте цялото ми семейство и изгорете крепостта до основи.“

Сега, точно в полунощ в началото на новата година, той отново бе в Химеджи. Ако по онова време за миг се беше поколебал и бе спрял, за да помисли за своята майка и съпруга в Нагахама, надали щеше да може да се сражава с отчаяността на човек, който очаква да намери в битката смъртта си. Мощта на Мори щеше сега да го притиска от запад, а Акечи щяха все така да крепнат на изток.

И за отделния човек, и за страната като цяло разликата между възхода и падението често се равнява на избор между живота и смъртта.

Хидейоши обаче не се беше върнал да почива след изпитанията си. Веднага щом влезе в главното укрепление и преди още да е свалил пътните дрехи, той се срещна с началниците на крепостта. Внимателно изслуша сведенията им за събитията на запад и състоянието на околните владения.

Беше втората половина на Часа на плъха — полунощ. Служителите на Хидейоши не се грижеха за собственото си изтощение, но се тревожеха, че напрежението може да започне да се отразява на здравето на господаря им.

— Почитаемата ви майка и господарката Нене ви чакат от вечерта. Защо не влезете при тях, за да ги успокоите, че сте добре? — предложи зетят на Хидейоши, Мийоши.

Щом пристъпи в стаята, Хидейоши завари майка си, Нене, племенниците и балдъзите да го чакат. Макар изобщо да не бяха спали от снощи, те сега го посрещнаха в редица, чинно коленичили с допрени до пода длани. Хидейоши мина покрай сведените им глави, като се усмихваше с блясък в очите. Накрая застана пред възрастната си майка и й каза:

— Тази Нова година имам малко свободно време и сега се връщам да бъда с вас.

Докато поздравяваше майка си, Хидейоши досущ приличаше на „онова момче“, както тя така често го наричаше.

При думите му лицето на старата жена грейна от радост под голямата качулка от бяла коприна.

— Пътят, който си избрал, е пълен с какви ли не трудности — каза тя. — Особено последната година не беше никак лесна. Ти обаче издържа на всичко.

— Тази зима е по-студена от която и да било друга, откакто се помня — отбеляза Хидейоши, — но вие изглеждате много добре, майко.

— Казват, че възрастта се навлича като дреха. Ето, че вече облякох седемдесетата си година. Живях дълго — много повече, отколкото очаквах. Никога не съм мислила, че ще живея толкова.

— Не, не. Трябва да живеете до сто. Та не виждате ли, че съм още момче.

— Тази година ще навършиш четирийсет и шест — отвърна със смях старицата. — Как може да си още момче?

— Но не сте ли вие, майко, която от сутрин до вечер все говори за мен като за „онова момче“?

— Това е просто навик.

— Е, надявам се винаги да ме наричате така. Да ви призная, макар все повече да остарявам, умът ми все не може да настигне годините. А и, мамо, ако ви нямаше тук, щях да загубя най-скъпото си и да няма вече към какво да се стремя. Няма да мога да раста повече.

Мийоши, който се появи зад гърба му, завари Хидейоши все така погълнат в разговора с майка си. Изненадан той каза:

— Не сте ли свалили още дрехите си от пътя, господарю?

— А, Мийоши. Защо не седнете?

— Бих искал, но няма ли вие първо да се изкъпете?

— Да, прав сте. Води ме към банята, Нене.

Кукуригането на петела изненада Хидейоши. Прекара по-голямата част от нощта в разговори и спа съвсем кратко. Призори се облече в тържествено кимоно и празнична шапка и отиде да се помоли пред олтара на крепостта. После яде оризови сладки и супа в стаята на Нене. След това тръгна към главното укрепление. Днес, на втория ден от новата година, редицата от хора, дошли в крепостта да му поднесат благопожеланията си, изглеждаше безкрайна.

Хидейоши поздравяваше всеки поотделно и му предлагаше чаша саке. Лицата на гостите бяха весели и бодри. Като минеше през главното и западното укрепление, човек виждаше, че стаите до една са препълнени с тях — там една група припяваше стихове от пиеса Но, тук път други рецитираха стихове. Дори по обед потокът от посетители не спря.

До пети Хидейоши се погрижи за всичко, което имаше да се върши в Химеджи и вечерта на същия ден изненада служителите си, като им обяви че утре заминава за Киото. Всички се спуснаха да подготвят нещата навреме. Бяха смятали, че господарят им ще остане в крепостта до средата на месеца — а и до обяд Хидейоши не бе дал и най-малък знак, че се кани да си тръгва.

Едва много по-късно хората разбраха какво го е накарало да постъпи по този начин. Хидейоши винаги действаше бързо и никога не пропускаше добра възможност.

Секи Моринобу бе началник на крепостта Камеяма в Исе. Макар и на думи да беше служител на Нобутака, той сега се намираше в приятелски отношения с Хидейоши. През време на празниците Секи тайно дойде в Химеджи, за да поздрави господаря за Новата година.

Докато се срещаше с Хидейоши, от Исе пристигна вестоносец. Крепостта на Секи била превзета от главния поддръжник на Нобутака — Такигава Кадзумасу.

Хидейоши тръгна от Химеджи, без да губи нито минута. Същата вечер стигна в крепостта Такарадера, на седми влезе в Киото, на следващия ден беше в Адзучи и на девети се срещна с тригодишния Самбоши.

— Току-що поисках от господаря Самбоши позволение да вляза във война с Такигава Кадзумасу — каза Хидейоши на Секи и останалите господари, когато излезе от залата за приеми. Всички бяха като втрещени. — Зад това стои Кацуие. Трябва да завладеем Исе, преди войниците на Кацуие да са в състояние да се придвижат дотам.

От Адзучи Хидейоши излезе с призив към поддръжниците си. Писмото бе разпратено навсякъде в неговите владения, както и до други, приятелски настроени към него военачалници. Всички войни, които държат на правдата, бяха призовани да се съберат в Адзучи. Колко жалко беше за заговорниците, че дадоха повод за това събиране. В Китаношо Шибата Кацуие очакваше край съпругата си — красивата господарка Оичи — природата да свърши своето и снегът да се стопи.

Само веднъж да дойде пролетното слънце и да отвори пътищата. Обаче снежните стени, които му се бяха стрували непреодолима преграда, сега се пукаха още преди идването на пролетта.

Върху Кацуие се стовариха удар след удар — падането на крепостта Гифу, измяната на Нагахама, предаването на Нобутака. Сега пък Хидейоши се готви да нападне Исе. Чувстваше, че нито може да тръгне нанякъде, нито пък може да остане на място. Снегът по границите на областта му обаче оставаше все така дълбок като планинските проходи на Сечуан. Нито войници, нито обоз биха могли да минат през него.

Нямаше значи нужда да се тревожи от някакво нападение от страна на Хидейоши. Врагът му ще настъпи, едва когато снегът започне да се топи. Кой обаче може да каже кога ще стане това? Снегът сякаш се беше превърнал в защитна стена против неприятеля.

„Кадзумасу също е опитен войн, мислеше си Кацуие, но превземането сега на малки крепости в Камеяма и Мино е просто пилеене на усилия и при това — съвсем не в подходящия момент. Това е глупост.“ Беше като бесен.

Макар собственият му план далеч да не бе безупречен, сега той се ядосваше на Такигава Кадзумасу, предприел нападението си прекалено рано.

Дори и Кадзумасу да беше се съобразил със замисъла на Кацуие и да бе изчакал снегът да се стопи, Хидейоши, който вече прозираше намеренията на врага си, надали щеше да губи време в изчакване. С една дума, Кацуие бе надхитрен. Още откакто той прати хора да водят преговори за мир, Хидейоши беше разбрал какво всъщност крие в сърцето си.

Господарят на Шибата обаче не се канеше да остане бездеен. На два пъти той прати вестоносци — веднъж до бившия шогун Йошиаки, когото молеше да подучи Мори да нападнат от запад и после — до Токугава Иеясу.

На осемнадесетия ден от първия месец обаче, Иеясу по никому неизвестни причини тайно се срещна с най-големия син на Нобунага — Нобуо. Досега той бе обявявал строг неутралитет — какви ли бяха сега плановете му? А и защо човек, дарен с такава хитрост, се срещаше с някого, у когото това качество изобщо липсва?

Иеясу покани Нобуо, който плахо се оставяше да бъде носен от бурното течение на събитията, в своите частни покои. Там синът на Нобунага, редом с развлеченията, бе въвлечен и в тайни преговори. Иеясу се отнасяше към Нобуо точно като възрастен към дете. До каквито и изводи да стигнаха те, всичко остана в тайна. Във всеки случай Нобуо се върна в Кийосу, преливащ от радост. Видът му беше като на останал много доволен от себе си търговец, но в същото време нещо в него говореше и за гузна съвест. Изглежда, много се колебаеше дали ще може да погледне Хидейоши в очите.

А къде беше самият Хидейоши на осемнадесетия ден от първия месец? Какво правеше? Придружаван само от неколцина доверени служители, той заобиколи северния дял на езерото Бива и тайно премина през планинската област по границата между Оми и Ечидзен.

Докато оглеждаше планинските села и височините, все още покрити с дълбок сняг, Хидейоши сочеше с бамбуковата си пръчка всяко едно ключово място и непрестанно даваше нареждания.

— Това връх Тенджин ли е? И тук трябва да се издигнат няколко насипа. Започнете веднага работа и на онзи връх ето там.

На седмия ден от втория месец Хидейоши прати от Киото до рода Уесуги писмо, в което им предлагаше съюз.

Не беше сложно да се отгатне поводът за това. Шибата и Уесуги от дълги години бяха заети в кръвопролитни сражения и постоянно си оспорваха по някое парче земя по границата. Вероятно бе сега Кацуие да се опита да отстрани този стар спор, за да може да съсредоточи всичките си усилия в двубоя с Хидейоши. Твърдоглавието и гордостта му обаче надали щяха да помогнат при изпълнението на един толкова тънък план.

Два дни след като прати своето послание до Уесуги на север, Хидейоши обяви, че войската му потегля за Исе. Раздели отрядите си на три части, които поеха по три различни пътя.

Планините и билата потрепериха от бойните викове на мъжете, които крачеха под развети знамена и барабанни удари. Трите крила прекосиха централната планинска верига на Оми и Исе и се прегрупираха в околността на Кувана и Нагашима. Тук трябваше да срещнат Такигава Кадзумасу.

— Да видим първо какво разположение на войската ще избере Хидейоши за сражението — заяви Кадзумасу, когато разбра, че врагът наближава към него.

Беше напълно уверен в превъзходството си.

Всичко сега бе въпрос на време, а Кадзумасу сам бе направил грешката да започне бойните действия в погрешен момент. Договорът между Кацуие, Нобутака и него бе пазен досега в тайна дори от техните най-приближени съветници, но в нетърпението си да не пропусне някоя възможност неразумният Кадзумасу сам възпламени фитила. В Гифу и Ечидзен бяха пратени предупредителни писма. Като остави две хиляди души в Нагашима, самият Кадзумасу се премести в Кувана.

От едната си страна тази крепост бе защитена от морето, а от другата — от възвишенията зад града. Тук беше по-лесно да се отбранява, отколкото в Нагашима. Въпреки това замисълът на Кадзумасу не беше просто да се оттегли на тясната ивица суша. Хидейоши щеше да се принуди да раздели шестдесетхилядната си войска, за да нападне едновременно Гифу, Нагашима и Кувана, както и останалите крепости в околността. Така, дори и той да настъпеше с основните си сили, те нямаше да надвишават тези на Кадзумасу.

От една страна Кадзумасу бе чул, че вражеските отряди са внушителни по численост, но от друга знаеше, че те ще преминат по високите места на планините между Овари и Кай. Ясно бе, че по този труден път обозът с храната и боеприпасите ще се забави извънредно много.

С всичко това наум, Кадзумасу вярваше, че няма да е никак трудно да се справи с Хидейоши. Да го примами, да го нападне безжалостно, да издебне случай отново да вкара в играта Нобутака, да се обедини с войските от Гифу и да превземе Нагахама — всичко изглеждаше съвсем просто.

Обратно на очакванията на Кадзумасу, Хидейоши не си направи труда да превзема малките укрепления, а се насочи право към главната твърдина на неприятеля. По това време при него започнаха да пристигат бързи известия от Нагахама, Саваяма и Адзучи. Положението не беше лесно — облаците и ветровете всеки ден можеха да докарат някоя нова беда.

Първото писмо гласеше: „Предните отряди от Ечидзен преминаха Янагасе. Част от тях скоро ще навлезе в северна Оми.“

Следващият вестоносец носеше подобна новина: „Търпението на Кацуие най-сетне се е свършило. Вместо да чака топенето на снега, той е наел двадесет или тридесет хиляди работници, които да го изринат от пътищата.“

Нов, трети вестоносец съобщи колко сериозно е положението: „Отрядите на Шибата са тръгнали от Китаношо навярно около втория ден от третия месец. На пети предните им части вече бяха стигнали чак до Янагасе в Оми. На седми едно поделение застраши нашите позиции на връх Тенджин, а други подпалиха селата Його, Имаичи и Сакагучи. Главната войска от около двайсет хиляди души начело с Шибата Кацуие и Маеда Инучийо постоянно настъпва на юг.“

— Веднага вдигайте шатрите — заповяда Хидейоши.

После добави:

— Тръгваме за северна Оми.

Като повери похода към Исе на Нобуо и Уджисато, той насочи частите си към Оми. На шестнадесети стигна до Нагахама, а на следващия ден хората му вървяха вече по криволичещия път, водещ покрай езерото за северната част на Оми. Самият Хидейоши яздеше. Пролетният ветрец разхлаждаше лицето му и вееше над него пълководческото знаме със златното листо.

На границата с Оми, в планинската верига Янагасе, новият сняг се стелеше на преспи по склоновете. Вятърът, който духаше над околността и се носеше от север към езерото, още беше достатъчно студен, та от него носовете на войниците да почервенеят. На смрачаване отрядите се разделиха, за да заемат положение за битка. Хората почти можеха да надушат противника. При все това не се виждаше и един стълб дим от вражески огън и нито един неприятелски войник.

Началниците обаче посочиха на хората си къде се крият вражеските отряди.

— В подножието на връх Тенджин и около Цубакидзака има поделения на Шибата. Голям брой противници има разположени и в околността на Киномото, Ямаичи и Сакагучи. Затова бъдете нащрек, дори и когато спите.

Бледата вечерна мъгла обаче се прокрадна над лагера и всичко заизглежда толкова мирно, та надали можеше да се повярва, че наблизо се води война.

Внезапно в далечината се чуха накъсани изстрели — всички откъм страната на Хидейоши. През цялата нощ не последва и едно изгърмяване в отговор. Нима неприятелят спеше?

На сутринта стрелците, пратени да проверят предните линии на противника, се отдръпнаха. Хидейоши нареди на началниците на стрелковия отряд да се явят в шатрата му и там внимателно изслуша техните донесения за разположението на противника.

— Видяхте ли нещо, което да сочи, че тук са отрядите на Саса Наримаса? — попита той.

Искаше просто да бъде сигурен. И тримата командири отвърнаха по един и същи начин:

— Знамената на Саса не се виждат никъде.

Хидейоши кимна и прие, че Саса може наистина да го няма. Дори и да се беше появил, Кацуие нямаше да може да се освободи от грижите за Уесуги, които продължаваха да го дебнат в гръб. Хидейоши допусна, че Саса е бил оставен в тила тъкмо по тази причина.

Дадоха заповед за закуска. През време на поход се носеха готови дажби — оризови топки, оваляни във фасулена каша и завити в дъбови листа. Докато дъвчеше шумно ориза си, Хидейоши поведе разговор със своите оръженосци. Преди да е изял и половината, другите вече бяха свършили.

— Вие не си ли дъвчете храната? — попита той.

— А вие не се ли храните доста бавно, господарю? — отвърнаха младежите. — Ние сме навикнали да ядем бързо и да серем бързо.

— Така и трябва — отбеляза Хидейоши. — Добре е да се сере бързо, предполагам, но защо всички не опитате да ядете като Сакичи?

Оръженосците погледнаха Сакичи. Също като Хидейоши, той беше изял ориза си едва наполовина и го предъвкваше внимателно като старица.

— Ще ви кажа и защо — продължи Хидейоши. — В дни, когато ще има битка, наистина е добре да се яде бързо, но ако си обсаден в крепост и припасите са ограничени, тогава е по-различно. В такова време човек разбира колко е добре да се храни бавно — и за снабдяването на крепостта, и за неговото собствено здраве. Също и ако си навътре в планините и се готвиш да прекараш дълго време без припаси, се налага да дъвчеш каквото и да било — корени или листа — за да залъжеш просто стомаха си. Доброто дъвчене на храната е въпрос от ежедневието и ако не си насадите този навик, после, когато дойде времето, няма да може да свикнете с това.

Внезапно той стана от походното си столче и махна с ръка:

— Хайде. Дайте да изкачим връх Фуморо.

Фуморо беше един от няколкото върха, които се издигаха по северния край на двете езера — по-малкото Його и по-голямото Бива. От село Фуморо в подножието до самия връх той беше висок почти осемстотин метра, а дотам имаше още към две левги път. Ако някой пътник би поискал да изкатери стръмния склон, трябваше да отдели за това поне половин ден.

— Тръгва!

— Къде отива така изведнъж?

Войниците, които пазеха стража край Хидейоши, забелязаха отдалечаващите се фигури на оръженосците и се затичаха подире им. Видяха Хидейоши безгрижно да върви напред с бамбукова пръчка в ръката и да се оглежда наоколо, сякаш е излязъл на лов със соколи.

— На планината ли ще се качвате, господарю?

Хидейоши посочи с пръчката си някъде към средата на склона.

— Точно така. Ето дотам.

След като бяха изкачили около една трета от разстоянието до върха, стигнаха до малка равна площадка. Хидейоши застана там и се огледа. Вятърът изсуши потта от челото му. Оттук можеше като на длан да види цялата местност от Янагасе до долно Його. Пътят за северните области, който се виеше през планината и свързваше няколко села, приличаше на тънка панделка.

— Кой връх е Накао?

— Онзи ето там.

Хидейоши погледна, накъдето сочеше войникът. Врагът беше разположен на стан на това място. По склона на планината вървеше дълга редица от знамена, която продължаваше чак до подножието. Всичките принадлежаха на едно и също поделение. Ако погледнеше по-надалеч, човек можеше освен това да види, че знамената на северните войски покриват цялата далечна околност и се веят по ключовите места на по-близките върхове и покрай пътя. Сякаш някой върховен майстор на военното изкуство бе решил да превърне това парче земя в поле, на което да изпита всички свои умения. В разположението на отрядите не бе оставена и една празнина и те величествено стояха насреща, готови сякаш да погълнат противника.

Хидейоши мълчешком огледа всичко това, след това обърна поглед към главния лагер на Кацуие на връх Накао и дълго се взира неподвижно в него.

Като се напрегна, различи някаква група от хора, които подобно на мравки се трудеха върху нещо непосредствено на юг от лагера. Това се повтаряше на не едно и две места. По всяко, дори и съвсем малко възвишение, се наблюдаваше раздвижване.

— Е, изглежда Кацуие се готви за дълъг поход.

Хидейоши вече знаеше обяснението за всичко. Неприятелят укрепява южната страна на лагера си. Целият боен ред, който като ветрило се разпростираше с главната армия в средата, беше много добре обмислен. Настъплението им щеше да е внимателно и сигурно пресметнато. Нямаше признак, че се готвят да нападат изневиделица.

Замисълът на враговете му беше ясен. Накратко, Кацуие ще се опита да го задържи на това място, за да даде на своите съюзници в Исе и Мино време да се подготвят, за общо настъпление отпред и откъм тила.

— Да се връщаме — нареди той и тръгна надолу по склона. — Няма ли друг път, по който да слезем?

— Има, господарю — отвърна гордо един от оръженосците.

Стигнаха до един съюзнически стан точно между връх Тенджин и Икенохара. По знамената познаха, че войниците са на Хосокава Тадаоки.

— Жаден съм — заяви Хидейоши, след като се представи на входа.

Тадаоки и неговите служители сметнаха, че господарят им прави изненадваща проверка.

— Не — обясни той, — просто се връщам от връх Фуморо. Но след като съм дошъл…

Застана пред Тадаоки, пи вода и започна да дава заповеди:

— Веднага вдигайте шатрите и се връщайте у дома. После се качете на бойните кораби, които стоят на котва при Миядзу в Танго и нападнете вражеското крайбрежие.

Хрумването за флот дойде на Хидейоши, докато изкачваше планината. Замисълът като че нямаше нищо общо със сегашните му грижи, но такива несъответствия изглежда бяха присъщи на неговия ум. Ходът на мисълта му не се ограничаваше от това, което той виждаше пред себе си.

След половин ден оглед на положението Хидейоши вече почти напълно бе определил по-нататъшната си стратегия. Същата нощ повика в шатрата си всички военачалници и им каза какво мисли да прави — тъй като врагът се готви за продължително противостояние, техните отряди също ще построят насипи и ще се готвят за отбрана.

Започна изграждането на верига от укрепления. Всичко бе замислено със замах — строежът трябваше и да повдигне духа на войниците. Решението на Хидейоши да го започне пред самите очи на врага, докато решителната битка изглеждаше вече неизбежна, можеше да се нарече или безразсъдно, или дръзко. Това лесно би могло да струва загуба на войната. Въпреки това той бе готов поеме риска, за да заздрави отношенията си с обитателите на областта, където воюваха.

Начинът, по който воюваше Нобунага, обикновено биваше определян с изрази като „неудържима сила“; казваха, че с настъплението му тревата и дърветата изсъхвали. Този на Хидейоши обаче бе по-различен. Където и да се появеше и да разпънеше стана си, той се опитваше да привлече местните хора на своя страна. Този въпрос беше за него особено важен и той искаше да се погрижи за това, още преди да се е заел със същинския разгром на противника.

Строгите заповеди са опора на войската, но дори и в дни, когато се очакваше кръвопролитие, край мястото където Хидейоши поставяше своето походно столче, сякаш повяваше пролетен ветрец. Някой дори написа стиховете: „Където е Хидейоши, там духа пролетен вятър.“

Редиците от крепости трябваше да преминат през две местности. Първата тръгваше от Китаяма в Наканого покрай пътя за северните области през върховете Хигашино, Данги и Шинмей; втората следваше върховете Ивасаки, Оками, Шидзугадаке, Тагами и Киномото. Такова голямо начинание изискваше десетки хиляди работни ръце.

Хидейоши събра хора от областта Нагахама. В околностите, особено опустошени от войната, той нареди да се поставят табели с обявления, че се търсят работници. Планините бяха пълни с бежанци. Навсякъде се сечаха трупи, проправяха се пътища, издигаха се укрепления и лесно можеше да се повярва, че крепостите ще изникнат като за една нощ. Работата по строежа обаче не беше лесна. Всяко от укрепленията се нуждаеше от наблюдателна кула и помещения за войниците, от ров и насипи. Издигаха се по три дървени огради, а право над пътя, по който бе най-вероятно да нападне врагът, струпваха дървета.

Между връх Хигашино и връх Данги се проточиха ограда и окоп. Това бе местността, за която бе най-вероятно да се превърне в бойно поле. Дори тази задача сама по себе си беше обезсърчаваща, но нужната работа привърши само за двадесет дни. Като помощници се включиха дори жени и деца.

Шибата от време на време нападаха нощем и се опитваха да създават дребни пречки на строежа, без обаче да могат да спрат хода му. Те изглежда разбраха, че не могат да имат същински успех срещу хора, които постоянно са добре подготвени и отново притихнаха като самата планина, в която се бяха настанили.

Положението бе почти зловещо. Защо просто някоя от страните не предприеме нещо? Хидейоши обаче добре разбираше какво става. Постоянната мисъл, че има пред себе си стар и опитен боец, който не е лесна плячка, владееше ума и на Кацуие. Имаше обаче и други важни причини.

Кацуие вече беше свършил с военните приготовления, но смяташе, че още не е назряло времето да вдигне на крак съюзниците, на които разчита.

Тези съюзници бяха, разбира се, отрядите на Нобутака в Гифу. Веднага щом той се окаже свободен, за да настъпи, Такигава Кадзумасу също щеше да е в състояние да нападне от крепостта Кувана. Едва тогава Кацуие би могъл да премине към осъществяване на своите замисли.

Повелителят на рода Шибата знаеше, че ако нещата не се развият по този начин, победата няма да му се удаде лесно. От самото начало внимателно и с известна тревога беше планирал всичко точно по този начин. Основа на предвижданията му бе сравнението, което правеше между силата на областите на Хидейоши и на своите собствени.

По това време, като се вземе предвид славата на противника му след сражението при Ямадзаки, съюзниците, на които той би могъл да разчита, бяха областите Харима, Таджима, Сетцу, Танго, Ямато и още няколко, които общо биха могли да съберат около шестдесет и седем хиляди войници. Ако към това се прибавят и дружините от Овари, Исе, Ига и Бидзен, общото число щеше да е към сто хиляди.

Кацуие можеше да събере силите на Ечидзен, Ното, Ояма, Оно, Мацуто и Тояма. Това би означавало войска от не повече от четиридесет и пет хиляди души. Ако обаче го подкрепяха Мино и Исе на Нобутака и частите на Кадзумасу, щеше да разполага с близо шестдесет и две хиляди мъже, което го правеше почти равностоен на неприятеля.

Чаша чай

Мъжът приличаше на странстващ монах, но вървеше с походката на човек на оръжието. Сега тъкмо се изкачваше по пътя за Шуфукуджи.

— Къде отиваш? — посрещнаха го стражите на Шибата.

— Аз съм — отвърна духовникът и отметна монашеската си качулка.

Пазачите дадоха знак към дървената ограда зад тях. Зад портата в нея се криеше още една група мъже. Монахът пристъпи към началника им и му каза няколко думи. За миг като че настъпи известно объркване, но после самият офицер изведе един кон и подаде поводите на свещеника.

Връх Юкиичи беше мястото, където се укрепиха Сакума Генба и неговият по-малък брат Ясумаса. Облеченият като монах мъж беше Мидзуно Шинроку, служител на Ясумаса. Бяха го натоварили да предаде едно тайно съобщение. Сега стоеше коленичил пред своя господар в шатрата му.

— Как мина? Добри или лоши са новините? — попита нетърпеливо Ясумаса.

— Всичко е уредено — отвърна Шинроку.

— Успяхте ли да се срещнете с него? Всичко добре ли беше?

— Неприятелят държи всичко под наблюдение, но аз успях да се срещна с господаря Шоген.

— И какво мисли да прави той?

— Нося писмо до вас.

Обърна плетената си от камъш шапка и откъсна връвта й. Под нея на дъното на шапката беше залепено писмо, което сега падна в скута му. Шинроку приглади хартията и подаде писмото в ръката на своя господар.

Известно време Ясумаса разглежда плика.

— Да, това определено е почеркът на Шоген, обаче писмото е до брат ми. Веднага ще отидем при него и ще пратим вест до главния лагер на връх Накао.

Господар и служител излязоха през дървената ограда и изкачиха Юкиичи. С приближаването им до върха редиците от хора и коне, вратите в оградата и казармените помещения следваха все по на гъсто. Най-сетне пред погледа им се показа главното укрепление, което приличаше на същинска каменна крепост. Покрай него бяха разпънати безброй шатри.

— Съобщете на брат ми, че съм дошъл.

Докато Ясумаса казваше това на стражата, при него дотича един от служителите на Генба.

— Боя се, че господарят Генба не е сега тук, господарю.

— На връх Накао ли е отишъл?

— Не, ето там е.

Като погледна, накъдето посочи служителят, Ясумаса видя брат си, седнал заедно с пет-шест войници и оръженосци на тревата зад главното укрепление. Трудно можеше да се разбере с какво се занимават.

Когато приближи, успя да види, че един от оръженосците държи пред Генба огледало, а друг — съд с вода. Човекът се бръснеше на открито, сякаш няма друга грижа на този свят.

Беше дванадесетият ден на четвъртия месец.

Бе дошло лятото и в укрепените градове в равнината жегата вече се усещаше. В планините обаче пролетта тъкмо беше в разгара си.

Ясумаса се приближи и коленичи на тревата.

— Е, братко?

Генба го погледна с крайчеца на окото, но остана с издадена напред пред огледалото брадичка, докато не свърши с бръсненето. Едва след като остави настрана бръснача и изми космите от лицето си, той най-сетне се обърна към своя по-малък брат.

— Какво има, Ясумаса?

— Ще помолиш ли всички оръженосци да се отдръпнат, ако обичаш?

— Защо не се върнем в шатрата?

— Не, не. Това място наистина е най-доброто за поверителен разговор.

— Така ли мислиш? Добре.

И като се обърна към оръженосците, Генба им нареди да отстъпят на известно разстояние.

Младежите взеха огледалото и съда с водата и се оттеглиха. Същото направиха и самураите. Братята Сакума останаха с лице един към друг на върха на хълма. Имаше само още един човек освен тях — Мидзуно Шинроку, който дойде заедно с Ясумаса.

Както подобаваше на положението му, Шинроку бе останал на известно разстояние и лежеше проснат по очи срещу двамата господари.

Генба го забеляза едва сега.

— Шинроку се е върнал, така ли?

— Да. Доложи ми, че всичко минало гладко. Изглежда, задачата му е била изпълнена успешно.

— Сигурен съм, че не е било лесно. Е, какъв е отговорът на Шоген?

— Ето писмото от него.

Генба отвори писмото в мига, в който му го подадоха. В погледа и по ъгълчетата на устата му се изписа откровено задоволство. Какъв ли таен успех го правеше така щастлив? Раменете му трепереха почти неудържимо.

— Приближете се малко, Шинроку. Там сте много далеч.

— Да, господарю.

— По писмото на Шоген се разбира, че всъщност подробностите са били съобщени лично на вас. Кажете ми всичко, което чухте от него.

— Господарят Шоген каза, че той и господарят Огане имали различия с техния повелител, господаря Кацутойо, дори още преди в Нагахама да са минали на противниковата страна. Хидейоши знае това и двамата, макар и да отговарят за крепостите на връх Данги и връх Шинмей, се намират под постоянния надзор на един негов доверен служител, Кимура Хаято. Трудно могат да предприемат каквото и да било.

— Но и Шоген, и Огане се готвят да избягат и да дойдат при нас тук.

— Замислили са утре сутринта да убият Хаято и после да преминат с хората си на наша страна.

— Щом става дума за утре сутринта, значи нямам време за губене. Пратете им подкрепления — нареди Генба на Ясумаса.

После повторно разпита Шинроку.

— Според някои съобщения Хидейоши е в главния си лагер, други твърдят, че се намира в Нагахама. Вие знаете ли къде е той?

Шинроку призна, че не може да отговори.

За Шибата беше извънредно важен въпросът дали сега противникът им е на бойното поле или в Нагахама.

Докато не знаеха къде е той, Шибата оставаха несигурни в действията си. Кацуие не възнамеряваше да предприеме едно-единствено решаващо нападение. От доста време вече чакаше да се появи войската на Нобутака от Гифу. Тогава в сражението ще могат да се включат и силите на Такигава Кадзумасу и двете войски от Мино и Исе заедно ще застрашат тила на Хидейоши. В този момент вече главните сили на Кацуие ще преминат в решително настъпление и ще притиснат неприятеля в ъгъла.

Кацуие вече беше получил от Нобутака писмо, което съдържаше подобен на този план. Ако Хидейоши обаче е в Нагахама, той бързо ще усети какво се готвят да направят противниците му и ще подготви за нападение и Гифу, и Янагасе. Ако обаче той сега е на бойното поле, Кацуие трябва добре да се готви, тъй като Нобутака се кани да влезе в играта тъкмо сега.

Но преди да се открие възможност за осъществяване на който и да било от тази замисли, Шибата трябваше да притиснат Хидейоши, така че да се отвори място за настъплението на Нобутака.

— Ето това тъкмо остава неясно — обади се Генба.

Нямаше съмнение, че дългото, проточило повече от месец чакане, започваше да му действа все по-потискащо.

— Е — продължи той, — стига ни да се радваме и само ако успеем да примамим на наша страна Шоген. Трябва веднага да осведомим за станалото господаря Кацуие. Утре ще чакаме знак от Шоген.

Ясумаса и Шинроку първи тръгнаха за стана си. Генба повика един оръженосец и му нареди да доведе любимия негов кон. Придружаван от десет войници, той незабавно се отправи към главния лагер на връх Накао.

Новопрокараният път между връх Юкиичи и Накао беше широк около четири разкрача и криволичеше в продължение на повече от две левги покрай билото на планината. Погледите на войниците се пълнеха с пролетна зеленина. Докато шибаше коня си да върви напред, дори Генба бе завладян от някакво поетично настроение.

Главният лагер беше заобиколен с няколко на брой дървени огради. Всеки път, щом се приближеше до някоя от портите, Генба просто съобщаваше името си, поглеждаше стражите от гърба на коня и те го пропускаха да мине.

Тъкмо когато обаче се канеше да влезе през портата на самото главно укрепление, началникът на охраната рязко му извика:

— Чакайте! Къде отивате!

Генба се извърна и втренчи поглед в мъжа.

— А, вие ли сте това, Менджу? Идвам при чичо си. Той в шатрата за спане ли е или при военачалниците?

Менджу се намръщи, застана пред Генба и ядосано каза:

— Моля, първо слезте от седлото.

— Какво?

— Тази порта е много близо до шатрата на господаря Кацуие. Без значение кой минава оттук и колко бърза, не е позволено да се влиза на кон.

— С мен ли смеете да говорите така, Менджу? — попита гневно Генба, който обаче добре разбираше, че ще трябва да се подчини на реда в лагера.

Слезе от седлото, както го помоли служителят и изръмжа:

— Къде е чичо ми?

— Тъкмо се съвещава с военачалниците.

— Кои са там?

— Господарят Хайго, господарят Оса, господарят Асами и господарят Кацутоши.

— Щом е така, нищо не пречи и аз да отида при тях.

— Не, първо ще съобщя за идването ви.

— Няма нужда.

Генба бутна войника настрани и мина покрай него. Менджу го изгледа как се отдалечава. Изразът на лицето му се помрачи. Предизвикателството, което отправи към Генба, не беше само заради спазване на военната дисциплина. Опитваше се да накара младежа да промени изобщо държанието си от известно време насам.

Горделивостта на Генба се дължеше на вниманието, което неговият чичо винаги му обръщаше. Като наблюдаваше проявите на сляпа привързаност от страна на чичото към племенника, Менджу не можеше да не се обезпокои за бъдещето. Най-малкото, не смяташе, че е редно Генба да се обръща към главнокомандващия на войската с „чичо“.

Генба обаче нехаеше за това, какво би могло да безпокои Менджу. Влезе право в шатрата на чичо си и без дори да поздрави останалите служители там, прошепна в ухото на Кацуие:

— Когато свършите, имам да обсъдя с вас нещо поверително.

Кацуие бързо приключи със съвещанието. След като всички военачалници се бяха оттеглили, той се наведе от походното си столче и заговори със своя племенник. Генба се засмя самодоволно и показа отговора на Шоген, уверен, че той ще достави голяма радост на чичо му.

Кацуие наистина бе доволен. Замисълът, който бе подготвил и помолил Генба да осъществи, сега започваше да дава плод. Дори само заради това, новината не можеше да зарадва никого повече от него самия. Добре известно беше, че обича тайните заговори и сега писмото на Шоген го докара почти до упоение.

Целта на плана бе врагът да бъде отслабен отвътре. За Кацуие присъствието на хора като Шоген и Огане във войската на Хидейоши бе постоянен повод за кроеж на заговори.

Що се отнася до Шоген, то той с учудваща слепота вярваше, че победата ще бъде на Шибата. Истина е, че след време този човек също стана жертва на съмнения и угризения на съвестта. Писмото, в което даваше съгласието си обаче, вече беше изпратено и нямаше място за повече колебание. За добро или лошо, измяната на Шоген щеше да стане на следващата сутрин и сега той само чакаше, за да покани войниците на рода Шибата в своята крепост.

Дванадесето число на месеца, полунощ. Големите огньове вече само тлееха и единственият шум, който се чуваше в покрития с мъгла планински лагер, беше скърцането на боровете, полюшвани от вятъра.

— Отворете портата! — извика някой с приглушен глас и почука няколко пъти по входа в дървената ограда.

Малкото укрепление в Мотояма беше по-рано седалище на Шоген, но сега Хидейоши бе поставил на негово място Кимура Хаято.

— Кой е? — попита стражът и надникна през оградата.

Вън в тъмното стоеше една самотна фигура.

— Повикайте началника Осаки — каза непознатият.

— Първо ми кажете кой сте и откъде идвате.

За миг мъжът навън не отговори. Валеше ситен дъжд и небето бе причерняло като туш.

— Не мога да ви кажа. Трябва да говоря с Осаки Уемон, тук, през оградата. Просто го повикайте.

— Свой ли сте или враг?

— Свой, естествено! Мислите ли, че някой неприятел би могъл толкова лесно да стигне чак дотук? Да не би постовете ни да не внимават? Ако това беше някакъв вражески заговор, на портата ли щях да чукам?

Думите на мъжа звучаха правдоподобно. Стражът кимна и отиде да повика Осаки.

— Какво има? — попита той.

— Вие ли сте господин Осаки?

— Да, аз. Какво искате?

— Името ми е Номура Шоджиро и съм служител на господаря Кацутойо. Понастоящем съм на служба при господаря Шоген.

— Каква работа ви води тук посред нощ?

— Трябва веднага да говоря с господаря Хаято. Разбирам, че това може да ви изглежда подозрително, но имам нещо много важно, което незабавно трябва да му кажа.

— Не можете ли да го кажете на мен и аз да му го предам?

— Не, трябва да говоря с него лично. Като залог ще ви оставя това — и Номура откачи сабите от кръста си и ги подаде през оградата на Осаки.

Поел ги в ръка, Осаки отвори портата и после поведе госта към шатрата на Хаято. През време на война в стана денем и нощем се прилагаха строги мерки за сигурност.

Отведоха Номура в тъй нареченото главно укрепление, което по-скоро напомняше обикновен дървен навес. Самата шатра на Хаято приличаше почти на походна палатка.

Хаято влезе и спокойно седна на земята.

— Какво искате да ми кажете? — попита той и погледна Номура право в очите.

Лицето на Хаято, може би заради лампата, която го осветяваше отстрани, изглеждаше извънредно бледо.

— Допускам, че вече сте поканен на чайната церемония утре в лагера на господаря Шоген на връх Шинмей.

При този въпрос очите на Номура почти светеха от напрежение. Странната тишина на нощта накара гласа му леко да потрепери. По гърбовете на Хаято и Осаки премина тръпка.

— Така е — отвърна Хаято.

— Вече приехте ли поканата, господарю?

— Да. След като са си направили труда да ми пратят покана, и аз изпратих вестоносец, който да предаде, че приемам.

— Кога тръгна той оттук?

— Днес към обяд.

— Тогава явно става дума за същата клопка, за която си и мислех.

— Клопка ли?

— В никакъв случай не трябва утре сутринта да отивате там. Чайната церемония е само предлог. Шоген е замислил да ви убие. Вече се е срещал тайно с човек на Шибата и им е пратил уверение, че преминава на тяхна страна. Не допускайте грешката да се хванете в капана му. Иска първо да ви убие и после да се вдигне на метеж против нас.

— Как сте разбрали за това?

— Завчера Шоген повика трима будистки свещеници от близкия храм Шуфуку, за да изчетат заупокойна служба за предците му. Виждал бях един от тези хора преди и той без съмнение беше самурай на рода Шибата. Останах изненадан. Както можеше да се очаква, след службата същият монах се оплака от болки в стомаха и остана в лагера, след като другите вече си бяха тръгнали. Отиде си на следващата сутрин, като каза, че се връщал в храма, но аз за всеки случай пратих един от моите служители да го проследи. Както си и бях помислил, не потеглил към Шуфуку, а направо се спуснал към стана на Сакума Генба.

Хаято кимна, сякаш не е нужно да му се казва нищо повече.

— Благодаря ви за предупреждението. Господарят Хидейоши и без друго не се доверяваше на Шоген и Огане и каза да внимаваме за тях. Сега измяната им е вече сигурна. Какво смятате, че трябва да направим, Осаки?

Осаки се приближи плътно до Хаято и каза какво мисли. Номура също даде своето мнение и на място беше изработен план за действие. Осаки прати вестоносци в Нагахама.

Междувременно той написа и едно писмо и го повери на Осаки. Беше кратка бележка до Шоген, в която обясняваше, че поради лошо здраве не може да посети неговата чайна церемония.

При изгрев-слънце Осаки взе писмото и тръгна към стана на Шоген на връх Шинмей.

По онова време беше обичайно във военните лагери да се устройват често чайни церемонии. Разбира се, всичко биваше подредено много просто — чаеният павилион всъщност беше само временен навес с грубо измазани стени, тръстикови рогозки и ваза, напълнена с диви цветя. Смисълът на цялата церемония беше да възпитава вътрешната сила, необходима, за да понасяш умората от дълъг поход.

Рано сутринта Шоген помете още росната пръст и сложи малко дърва в огнището. Скоро пристигнаха Огане и Киношита. И двамата бяха служители на Шибата Кацутойо. Шоген им беше доверил за заговора и те тържествено се бяха зарекли да го подпомогнат.

— Хаято закъснява, защо ли? — отбеляза Огане.

Някъде се чу вик на петел и двамата гости сякаш се поразтревожиха. Шоген обаче, като добър домакин, остана спокоен.

— Скоро сигурно ще е тук — каза той уверено.

Разбира се, човекът, когото чакаха, така и не дойде; вместо това се появи един оръженосец и донесе писмото, което Хаято даде преди това на Осаки.

Мъжете се спогледаха.

— А пратеникът? — попита Шоген.

Оръженосецът отвърна, че човекът си тръгнал веднага, след като предал писмото.

Лицата и на тримата присъстващи помръкнаха от безпокойство. Колкото и самоуверени да бяха, не можеха да не се разтревожат при мисълта, че измяната им може да е вече извадена наяве.

— Как ли е могъл да научи? — учуди се Огане.

Сега, когато заговорът бе разкрит, гостите забравиха за чайната церемония и се замислиха как да успеят да избягат оттук. И двамата сякаш не можеха да изтърпят да останат при Шоген и минута повече.

— След като това стана, просто няма какво да направим.

При тази жалба на Шоген другите двама се почувстваха, като че са получили удар в гърдите. Домакинът обаче ги изгледа яростно, сякаш за да им напомни да не губят самообладание.

— Трябва да съберете хората и възможно най-бързо да отидете до Икенохара. Чакайте близо до големия бор. Аз ще пратя писмо в Нагахама. После веднага ще дойда при вас.

— Писмо до Нагахама ли? Какво писмо?

— Майка ми, жената и децата са още в крепостта. Аз мога да избягам, но ако чакаме прекалено дълго, тях със сигурност ще ги задържат като заложници.

— Подозирам, че е вече късно. Наистина ли мислите, че още имаме време?

— А какво да направя? Просто да ги изоставя там ли? Подайте ми онази мастилница, Огане.

Шоген бързо зашари с четката по листа хартия, който държеше пред себе си. В същото време един от служителите му влезе, за да съобщи, че Номура Шоджиро е изчезнал.

Шоген възмутен запрати четката на пода.

— Значи той е бил. От известно време пропусках да държа под око този глупак. Ще си плати за това.

Втренчи се пред себе си, сякаш искаше да убие някого с поглед. Ръката, в която държеше писмото до жена си, започна да трепери.

— Ипейта! — извика.

Човекът бързо се появи.

— Вземете кон и веднага идете в Нагахама. Намерете семейството ми и ги качете на някоя лодка. Дори не мислете да взимате ценни вещи със себе си — само минете по-бързо през езерото до стана на господаря Кацуие на другия бряг. Разчитам на вас. Тръгвайте веднага и не губете нито минута.

Преди още да е свършил с нарежданията, Шоген вече затягаше връзките на доспехите си. Хвана в ръка едно дълго копие и изтича навън. Огане и Киношита бързо събраха своите хора и слязоха с тях в подножието на върха.

Горе-долу по това време се пукна зората и Хаято реши да прати силите си в настъпление. Когато стигнаха долу, хората на Огане и Киношита попаднаха в засада на Осаки. Оцелелите от нападението се опитаха да избягат при големия бор в Икенохара, където да изчакат Шоген. Войниците на Хаято обаче бяха заобиколили северната страна на връх Данги и отрязали пътя им. Обкръжени, този път вече почти всички загинаха.

Шоген изостана само на крачка от тях. С него се случи същото и той побягна в тази посока заедно с няколко от хората си. Носеше своя шлем с еленови рога и черните си и доспехи и докато яздеше, държеше копие под мишница. Наистина имаше вид на воин, готов да срази и вятъра, какво остава за най-смелите от служителите на Кацутойо. Но този човек вече беше напуснал Пътя на самураите и тъпият звук на копитата на коня му сякаш напомняше, че е забравил праведността и високите начала в живота.

Изведнъж Шоген се оказа обкръжен от отряда на Хаято.

— Не оставяйте изменника да избяга!

Засипаха го с обиди, но той се би така, като че не се бои от смъртта. Проправи си кървава просека през редицата на нападателите и накрая успя да се откопчи от железния им обръч. Около две левги пришпорваше коня си с пълна сила и скоро стигна при войската на Ясумаса, която от снощи го чакаше. Ако убийството на Хаято бе сполучило, двете крепости в Мотояма щяха да бъдат превзети при първия даден от Шоген знак. Събитията обаче не потръгнаха според очакванията и той едва успя да спаси с бягство живота си.

Докато слушаше разказа на Ясумаса за станалото, възмущението на Генба нарастваше.

— Какво? Искаш да кажеш, че Хаято е успял да ги изпревари, тъй като научил тази сутрин за заговора им? Е, просто планът на Шоген трябва да е бил лош по начало. Кажи и на тримата да дойдат тук.

Дотогава Генба правеше всичко, та да накара Шоген да измени на своя господар, но сега, когато станалото не оправда очакванията му, започна да говори за него с досада, сякаш този нарочно му създава неприятности.

Шоген и двамата му спътници очакваха да бъдат приети радушно и отношението на Генба силно ги разочарова. Шоген помоли да се срещне с Кацуие и да му съобщи някакви извънредно тайни сведения, с което да намали вината от провала, си.

— Това звучи обнадеждващо.

Настроението на Генба изглежда малко се пооправи, но на Огане и Киношита държанието му се стори все така грубо.

— Вие двамата останете тук — обърна се той към тях. — Само Шоген ще дойде с мен до главния лагер.

И Генба тръгна незабавно за връх Накао.

Кацуие също научи подробности за тазсутрешната случка с всичките последвали я усложнения. Когато не след дълго Генба пристигна заедно с Шоген в стана му, господарят ги посрещна седнал на походното си столче, с надменно изражение на лицето. Каквото и да ставате наоколо, Кацуие винаги запазваше израз на достойнство. Шоген бързо получи разрешение да се срещне с него.

— Този път не успяхте, Шоген — започна Кацуие.

Трудно беше да се разгадае какво говори лицето му, докато казваше тези думи. И чичото, и племенникът Шибата се славеха като пресметливи и себични по нрав и сега Кацуие и Генба с хладни погледи чакаха какво ще отговори Шоген.

— Пропускът беше мой — отвърна той, разбрал, че не може да стори друго, освен да се извинява.

В този миг трябва горчиво да е съжалявал за решението си. Път назад обаче нямаше. Понасяше срама, потискаше гнева си и се насилваше да прекланя глава доземи.

Оставаше му единствено да моли Кацуие за милост. Но той имаше и нещо друго, с което да си спечели отново неговата благосклонност — ставаше дума за местонахождението на Хидейоши. Кацуие и Генба и двамата силно се интересуваха от този въпрос и жадно се заслушаха, веднага щом Шоген отвори дума за него.

— Къде е сега Хидейоши?

— Мястото, където се намира, се пази в тайна дори от неговите собствени хора — обясни Шоген. — Макар да са го забелязали по време на строежа на укрепленията, от известно време той не е в лагера си. Сигурно е в Нагахама и е възможно да се готви да нападне от Гифу, като в същото време наблюдава как се развиват нещата тук. Навярно иска да е в състояние да следи събитията и от двете страни.

Кацуие кимна сериозно и се спогледа с Генба.

— Така значи. Трябва да е истина. Сигурно е в Нагахама.

— Но с какво се доказва всъщност това?

— Нямам същинско доказателство — отвърна Шоген. — Ако обаче ми дадете няколко дни, ще проверя внимателно къде точно се намира Хидейоши. В Нагахама има няколко души, благоразположени към мен и сигурен съм, когато научат, че поддържам вас, господарю, те ще се измъкнат от крепостта и ще пристигнат тук да питат какво е станало. Скоро трябва да дойдат и сведения от съгледвачите, които пратих. Освен всичко друго, бих искал да ви предложа и план, с който да разгромите Хидейоши.

При тези думи лицето му доби изражение, което ясно говореше доколко е уверен в успеха на своя замисъл.

— Трябва да сте много, много внимателен, не мислите ли? Но нека чуем какво ще има да ни кажете.

Призори на деветнадесетия ден от месеца Шоген и Генба за втори път посетиха шатрата на Кацуие. Шоген наистина носеше нещо ценно със себе си. Генба вече бе изслушал сведенията му. Сега, докато Кацуие правеше същото, очите му се ококориха като малки чинийки и космите по цялото му тяло настръхнаха.

Шоген говореше много развълнувано.

— Напоследък Хидейоши бил в Нагахама. Преди два дни, на седемнайсети, внезапно излязъл от крепостта с двадесетхиляден отряд и бързо настъпил към Огаки. Разположил се е там на лагер. От само себе си се разбира, като разбие с един удар откъм Гифу господаря Нобутака, той ще се освободи от всякакво притеснение, че би могъл да бъде нападнат в гръб. Може значи да предположим, че сега Хидейоши е решил да събере всичките си сили, да тръгне насам и да ни предизвика на сражение, което ще реши всичко. Говори се, че преди да потегли от Нагахама, наредил да убият всички заложници от семейството на господаря Нобутака. Това обяснява, защо копелето настъпва към Гифу така решително. Има и още нещо. Вчера предните му отряди са подпалили на няколко места пожари и сега той се готви за обсада на крепостта Гифу.

„Идва денят, който чакахме“, помисли си Кацуие и едва се сдържа да не оближе устни от задоволство.

Генба споделяше чувствата му. Неговото въодушевление беше дори по-голямо. Открива се възможност — възможност, която няма равна на себе си. Как обаче да се възползват най-пълно от нея?

Един или друг вид сгоден случай се предоставя на хиляди пъти по време на военни действия, но възможност като тази, от която с един замах може да се реши възходът или падението на човека, идва само веднъж. Сега от Кацуие зависеше дали ще успее да оползотвори тази възможност. При мисълта за всичко, което предстои, той почти разтрепери, а лицето на Генба цялото почервеня.

— Ако имате някакво предложение за действие, Шоген — Заговори най-сетне Кацуие, — моля ви, говорете открито.

— Моето скромно мнение е, че не трябва да пропускаме това, което ни се предоставя, а незабавно да нападнем вражеските отряди при връх Ивасаки и връх Оива. Можем, макар Гифу да е далеч, да се споразумеем с господаря Нобутака и да се опитаме да изпреварим Хидейоши. В същото време вашите съюзници може да нападнат укрепленията му и да ги разрушат.

— Да, тъкмо това бих искал и аз да направя, но такива неща по-лесно се говорят, отколкото вършат, Шоген. На врага също не му липсват хора и те също строят крепости, нали?

— Ако погледнете подреждането на войските на Хидейоши откъм вътрешната страна, ще забележите едно голямо отверстие — отвърна Шоген. — Вижте. Двете вражески крепости в Ивасаки и Оива са далеч от стана ви, но вие въпреки това ги смятате за много важни твърдини. Истината обаче е, че градежът тъкмо на тези две укрепления е много по-нетраен и по-груб от този на кое да е от останалите. Прибавете към това, че и началниците, и войници вътре са под впечатлението, че врагът никога не би ги нападнал и по всичко изглежда, че са били много немарливи в подготовката си за отбрана. Ако ги обсадим изневиделица, сигурно бързо ще успеем. При това, колко по-лесно ще паднат другите крепости на врага, ако превземем тези в центъра!

Кацуие и Генба без колебание приеха плана на Шоген.

— Шоген е прозрял слабостта на противника — заяви Кацуие. — Това е най-доброто, което бихме могли да измислим, за да провалим нападението на Хидейоши.

За първи път Шоген получаваше такива похвали от Кацуие. От няколко дни насам беше отчаян и нещастен, но сега изражението му изведнъж се промени.

— Сега погледнете — продължи той и разгъна една карта.

Крепостите в Данги и Шинмей и на върховете Ивасаки и Оива бяха разположени по източния бряг на езерото Його. От южната околност на Шидзугатаке до връх Тагами също имаше голям брой укрепления, а верига от военни лагери се простираше покрай пътя за северните области. Освен това войски бяха разположени на още няколко други места. Всичко това бе показано в подробности на картата, заедно с точно обозначеното разположение на самата местност — езера, планини, полета и долини.

Невъзможното се оказва действителност. Кацуие тайно злорадстваше, че карта като тази сега се разстила пред противниците на Хидейоши тъкмо преди решителната битка с него.

Радваше се дори само от това, че неприятелят му е бил излъган по такъв начин. Разгледа внимателно картата и още веднъж похвали Шоген:

— Това е чудесен подарък.

Застанал отстрани, Генба също проучваше картата. Изведнъж обаче той вдигна поглед и убедено заяви:

— Чичо, за този план на Шоген — да навлезем дълбоко зад предните линии на врага и да превземем Ивасаки и Оива… Искам да ме пратите пръв да нападна! Сигурен съм, че един изненадващ удар, нанесен с необходимата решимост и бързина, няма да се отдаде на никого по-добре, отколкото на мен.

— Е, почакай малко…

Кацуие затвори очи и за миг се замисли мълчешком, сякаш стреснат от възбудата на младия си племенник. Самоувереността и дързостта на Генба обаче отново опитаха да наложат своето.

— Какъв друг план обмисляте, чичо? Не вярвам в ума ви да има и най-малко колебание.

— Какво? Не съм сигурен в това, което казваш.

— Но една възможност не трае вечно, нали знаете? Докато седим тук и чакаме, сгодният случай може би вече ни се изплъзва с всяка минута.

— Не бързай толкова, Генба.

— Не. Колкото повече мислите, толкова повече време губим. Нима не можете да вземете решение, когато право пред вас се очертава такава зашеметяваща победа? О, започва да ми се струва, че Демона Шибата вече остарява.

— Говориш безсмислици. Още си просто млад. Имаш смелост за битка, но когато става дума за бойно изкуство, си неопитен.

— Защо говорите така?

Лицето на Генба започна да почервенява, но Кацуие не оставяше да му повлияят. Беше преминал през безброй битки и нямаше така лесно да загуби здравия си разум.

— Помисли за минута, Генба. Няма нищо по-опасно от това да навлезеш дълбоко в тила на врага. Дали си заслужава да рискуваме? Не е ли положението такова, че трябва да обмислим всичко на няколко пъти, за да не съжаляваме после за станалото?

Генба се изсмя високо. Не само че смяташе тревогите на чичо си за ненужни, а и, така да се каже, желязната му младежка воля се присмиваше над колебливостта на по-възрастния човек.

Кацуие обаче не упрекна своя племенник за открито пренебрежителния му смях. Дори невъздържаността на младежа сякаш предизвикваше у него чувство на привързаност. Въодушевлението на Генба даже му се нравеше.

От известно време насам младежът бе навикнал на благоволението на чичо си. Лесно можеше да отгатне какви са чувствата на този човек и затова продължи да настоява:

— Истина е, че съм млад, но опасността от навлизането в тила на врага ми е напълно ясна. Ще действам по предварително определен план и няма да проявявам припряност. Дързостта ми се дължи просто на наличието на опасност.

Кацуие все още не можеше да даде изцяло съгласието си. Все така оставаше потънал в размисъл. Генба се отказа да убеждава повече чичо си и се обърна към Шоген.

— Нека да видя картата.

Без да става от столчето, той разгъна свитъка, поглади се с ръка по бузата и се умълча.

Мина повече от час.

Отначало Кацуие се показа загрижен от прекомерното въодушевление на Генба, но като го видя мълчаливо вдълбочен в картата, изведнъж се почувства уверен в надеждността му.

— Добре.

И като сложи край на своя размисъл, той се обърна към племенника си:

— Бъди внимателен, Генба. От сега имаш заповед тази вечер да проникнеш зад вражеските линии.

Генба вдигна поглед и се изправи от походното столче. Почувства се почти безумно щастлив и се поклони с дълбока признателност. Но макар да се любуваше на племенника си, така радостен, че е поставен начело в първите редици, Кацуие знаеше, че ако младежът допусне грешка, това лесно може да го доведе и до смърт.

— Отново ти повтарям — веднага щом разрушиш Ивасаки и Оива, се оттегляй по-бързо от вятър.

— Добре, чичо.

— Надали има нужда да ти казвам това, но на война е много важно да имаш безопасен път за отстъпление — особено когато навлизаш в земите на врага. Да пропуснеш да си подсигуриш отстъплението е все едно да забравиш да извадиш последната кошница с пръст, когато копаеш дълбок сто разкрача кладенец. И на отиване, и на връщане бъди бърз като вятъра.

— Добре ще запомня предупреждението ви.

Сега, след като надеждата му се осъществи, Генба стана съвсем послушен. Кацуие веднага събра военачалниците си. До вечерта по всички лагери бяха разпратени нареждания и отрядите до един бяха готови за настъпление.

Бе нощта на деветнадесето число от четвъртия месец. Осемхилядната войска излезе тайно от стана точно на половината от Часа на плъха. Предният отряд, който щеше да нападне, се делеше на две части от по четири хиляди души. Тръгнаха надолу по планината към Шиоцудани, преминаха през прохода Таруми и продължиха на изток покрай брега на езерото Його.

За да отклонят вниманието на неприятеля, дванадесетте хиляди от главната войска на Кацуие поеха по различен път. Настъпиха в посока към северните области и постепенно свърнаха на югоизток. Всичко беше замислено, с цел да подпомогне успеха на изненадващото нападение, което щеше да предприеме Сакума Генба. Освен това така можеха да наблюдават движението на части от вражеските укрепления.

Между отделните отряди на тази голяма войска един, от три хиляди души под началството на Шибата Кацумаса, се отклони на югоизток от склона на Июра, скри знамената и доспехите си и тайно се зае да наблюдава придвижванията на вражеския сили в посока към Шидзугатаке.

Маеда Инучийо бе натоварен с отбраната на една линия, простираща се от Шиоцу до върховете Данги и Шинмей.

Шибата Кацуие потегли от главния лагер на връх Накао с войска от седем хиляди души и настъпи по пътя за северните области до Кицунедзака. Целта му беше да привлече и да задържи на място петте хиляди души на Хидемаса, разположени на връх Хигашино. Ето защо отрядите гордо развяха знамена и продължиха с тях напред.

С приближаването на утрото нощното небе бавно започна да просветлява. Настъпваше двадесетият ден от четвъртия месец по лунния календар, лятното слънцестоене беше близо и нощите — къси.

Тъкмо по това време предводителите на предния отряд започнаха да се събират на брега на езерото Його. Четирите хиляди бяха следвани отблизо от един втори отряд. Задачата беше да проникнат дълбоко зад предните линии на врага и Сакума Генба яздеше в самото сърце на войската.

Бе паднала гъста нощна мъгла.

Внезапно над езерото се появи пъстроцветна светлина. Мъжете си помислиха, че са отражения от лъчите на изгряващото слънце. Въпреки това едва виждаха опашките на конете пред тях и пътеката през тревистото поле се различаваше трудно.

Мъглата обгръщаше знамената, доспехите и копията. Войниците изглеждаха, сякаш вървят през вода.

Гърдите им се стягаха от потискащи мисли. Студената мъгла полепваше на капки по веждите и по космите в ноздрите им.

От езерния бряг се чуха плясъци, смях и оживени гласове. Няколко съгледвачи бързо се промъкнаха на четири крака, за да разузнаят кой би могъл да се крие в мъглата. Оказаха се двама самураи и десетина коняри от крепостта на връх Ивасаки — нагазили бяха в плитчините на езерото и просто къпеха конете.

Съгледвачите изчакаха другарите им да ги настигнат и им направиха знак с махане на ръката. После, сигурни, че врагът не може да избяга, извикаха:

— Хванете ги живи!

Сварени неподготвени, войниците и конярите прецапаха през водата и побягнаха по брега.

— Враг! Врагът е!

Петима или шестима избягаха, но останалите бяха заловени.

— Е, първия улов за днес.

Войниците на Шибата хванаха пленниците за вратовете и ги отведоха при своя началник Фува Хикодзо, който ги разпита, без да слиза от коня.

Пратиха при Сакума Генба човек да попита какво да правят със заловените. Отговорът бе недвусмислен:

— Не бива тези хора да ни бавят. Убийте ги веднага и продължавайте за връх Оива.

Фува Хикодзо слезе от седлото, извади сабята си и лично обезглави единия от мъжете. После с вик даде заповед на хората наоколо:

— Ето ви кърваво угощение! Отсечете главите на останалите и ги принесете в дар на бога на войната. После с бойни викове да нападнем крепостта Оива!

Войниците около Хикодзо почти се сбиха, за да сварят да отрежат по някоя конярска глава. Вдигнаха окървавените си саби високо в утринното небе, разпръснаха кръвта на жертвите и с вик призоваха духовете на войната. В отговор цялата войска нададе своя боен възглас.

В мъглата се надигнаха сякаш вълни от оръжие. Мъжете се надпреварваха кой ще бъде пръв между нападателите. Потните коне препускаха напред, лъскавите върхове на копията проблясваха в ръцете на бягащите пехотинци.

Вече се дочуваха и пушечни изстрели, а в близост до първата дървена ограда на връх Оива се понесе някакъв необичаен шум.

Колко сладки са сънищата през късите летни нощи! Склоновете на връх Оива, защитаван от Накагава Себей и на Ивасаки, който се бранеше от Такаяма Укон, тънеха в мъгла и мълчание. Сякаш никой още не бе разбрал за неприятелските вълни, които заплашват да залеят центъра на веригата от укрепления на Хидейоши.

Строежът на крепостта на връх Оива премина бързо и просто. Накагава Себей спеше нощем в една хижа между две от дървените стени, някъде по средата на склона.

Още неразбудил се окончателно, той внезапно вдигна глава и промърмори:

— Какво става?

Още помежду съня и будуването, стана, без сам да знае защо и надяна доспехите, които стояха до леглото му.

Тъкмо свършил с това, някой почука на вратата на хижата и сякаш се подпря на нея, готов да я напъне, за да се отвори.

Вратата изхвръкна и вътре връхлетяха трима-четирима от служителите му.

— Шибата! — завикаха те.

— Успокойте се! — смъмри ги Себей.

От несвързаните приказки на оцелелите коняри той така и не успя да разбере откъде е проникнал неприятелят и кой го предвожда.

— Дори и за най-дързък враг ще е изключително постижение, ако е навлязъл толкова надълбоко зад нашите линии. Няма да се справим лесно с тези хора. Не знам кой ги води, но от всички военачалници на Шибата най-вероятно ми се струва да е Сакума Генба.

Себей бързо схвана какво става и по цялото му тяло премина тръпка. „Не може да се отрече, че това е могъщ противник“, помисли си той. Въпреки това вътре в него се надигна решимост и той бързо си върна самообладанието.

Сграбчи едно копие и извика:

— Да се бием!

В далечината, откъм подножието на планината, се чуваше накъсана стрелба. Изведнъж звукът й премина изненадващо наблизо, в една горичка на югозападния склон.

— Минали са по кратките пътища.

В гъстата мъгла не можеха ясно да се различат вражеските знамена, но това само правеше силите на Накагава още по-уплашени.

Себей отново извика на войниците си. Гласът му проехтя в дебрите на планината.

Хилядата защитници на крепостта сега се събудиха от нападението, което започваше право пред очите им. Бяха сварени напълно неподготвени. Добре знаеха, че Шибата са разположили своите части на голямо разстояние оттук и това ги бе накарало да отслабят бдителността си. Врагът със сигурност няма да нападне на така добре подсигурено място! Преди обаче да осъзнаят колко са грешили в увереността си, същият този враг се спусна като вихрушка отгоре им.

Себей удряше, с крак по земята и упрекваше хората си за самодоволството и невниманието им. Забелязали знамето или чули гласа му, офицерите един по един се насочваха към него, събираха бързешком около себе си войниците и в скоро време образуваха достатъчно голям отряд.

— Генба ли ги предвожда?

— Да, господарю — отвърна един от служителите.

— С колко мъже разполага? — продължи да разпитва Себей.

— Под десет хиляди.

— В една или в две редици нападат?

— Приличат на два отделни отряда. Генба напада от Ниватонохама, а Фува Хикодзо идва по пътя откъм връх Оноджи.

Дори сега, събрани всички заедно, защитниците на крепостта не наброяваха повече от хиляда. Обратно, нападателите, според съобщеното, наближаваха десет хиляди.

Тънките прегради в подножието на върха не можеха да бъдат от никаква полза. Ясно бе, че е само въпрос на време враговете да ги пометат.

— Слезте надолу по преките пътеки и нападнете врага оттам!

Себей прати своя заместник начело на триста души и после насърчи хората наоколо си:

— Останалите елате с мен. Никой не е надвивал отрядите на Накагава, откакто сме излезли от Ибараки в Сетцу. Не отстъпвайте и на крачка от врага пред нас!

Накагава Себей застана пред знамената начело на войниците, плесна коня си с камшика и бясно препусна към подножието на върха.

Сутринта на същия ден шест-седем бойни кораба, подобни на ято водни птици, прекосиха северната част на езерото Бива. Върху платното, което обгръщаше мостика на един от тях, се ветрееше голям герб с ирис.

Нива Нагахиде стоеше на същия мостик, когато изведнъж забеляза от един връх на северната страна на езерото да се вдига черен пушек. Извика на хората наоколо:

— Това близо до Оива или до Шидзугатаке е?

— Изглежда — до Шидзугатаке — отвърна някой от моряците.

Всъщност, когато човек погледнеше в тази посока, планините му изглеждаха като натрупани една върху друга и затова пламъците от връх Оива сякаш излизаха от Шидзугатаке.

— Не разбирам.

Нива сбърчи вежди и продължи да се взира в далечината.

Изненадващо е колко верни се оказаха предчувствията му. Призори на двадесетия ден от месеца той получи писмо от сина си, Набемару:

Ето защо сега предположи, че трябва да е забелязал вражеско нападение. Хидейоши е зает с настъпление в Гифу. Ако врагът е научил за това, той явно разбира, че сега е времето да бъдат хванати противниците неподготвени.

Нива усети безпокойство, веднага щом получи новината от сина си. Натовари малочисления си отряд от около хиляда души на пет-шест кораба и пресече с тях езерото, за да слязат близо до Кудзуо.

Точно според неговите опасения, откъм Шидзугатаке се вдигаха пламъци. Когато накрая наближиха брега при Кудзуо, чуха стрелба.

— Врагът изглежда е превзел укреплението при Мотояма. Шидзугатаке също е заплашено, а и съмнявам се, че връх Ивасаки ще успее да издържи дълго.

Нива попита двама от началниците на отряда си какво мислят.

— Положението явно не е на добро — отвърна единият. — Неприятелят е пратил големи сили и ние надали ще сме достатъчно на брой, за да помогнем на нашите хора. Най-добре ще е да се върнем в Сакамото и да се укрепим в тамошната крепост.

— Говорите безсмислици — сряза го Нива. — Цялата войска веднага да слезе на брега. След това пратете корабите в Кайцу и докарайте една трета от частите на Нагамару.

— Ще ни стигне ли времето, господарю?

— Когато сме на война, няма никакъв смисъл да си правим такива сметки. Дори само присъствието ни може да помогне срещу противника. Те няма да могат веднага да разберат колко малобройни сме в действителност и това ще ги забави. Свалете войниците на брега и бързайте за Кайцу.

Войската слезе на суша в Одзаки и корабите веднага опънаха отново платна. Нива спря коня си в едно село, за да разпита жителите.

Селяните разказаха, че сражението започнало призори и напълно неочаквано. Видели пламъците от връх Оива и чули бойни възгласи, силни като морски прибой. После през селото минали в галоп войници от отряда на Сакума, навярно разузнавачи. Идвали откъм Його. Според мълвата хората на Накагава Себей защитавали крепостта си, но били избити до крак.

Попитани дали знаят нещо за войниците на Куваяма в околността на Шидзугатаке, селяните отвърнаха, че тъкмо преди малко господарят Куваяма Шигехару извел всичките си отряди от крепостта в Шидзугатаке и сега бързо вървял с тях по планинския път в посока Киномото.

Тази новина накара Нива да зяпне от изненада. Идва с подкрепления, готов да подпомогне своите, а хората на Накагава се оказват избити, докато тези на Куваяма се изоставили поста си и търтили да бягат. Колко недостойно е това! Какво толкова са си помислили? Нива изпита съжаление към Куваяма заради нерешителността му.

— И преди малко ли стана това? — попита той селяните.

— Не може да са на повече от половин левга оттук — отвърна някой от тях.

— Иносуке! — повика Нива един от служителите си. — Настигнете отряда на Куваяма и говорете с господаря Шигехару. Съобщете му, че съм тук и ще отбраняваме Шидзугатаке заедно. Кажете му веднага да се връща!

— Да, господарю!

Мъжът шибна коня си и препусна в посока Киномото.

На два или три пъти тази сутрин Куваяма се опитва да убеди Накагава да се оттеглят, без при това да му предложи никаква подкрепа. При нападението на Сакума той сякаш направо си загуби ума. Щом научи и за гибелта на отреда на Накагава, малодушието съвсем го завладя и не след дълго изостави Шидзугатаке, без да е бил изстрелян даже един куршум и размахано дори едно копие. Бягството бе толкова объркано, че всеки от войниците беше оставен сам на себе си.

Намерението му бе да се присъедини към своите в Киномото и там да изчака нареждания от Хиденага. Сега по пътя го настига човек от рода Нива и му съобщава, че са дошли подкрепления. Набрал отведнъж смелост, Куваяма престрои отрядите си, нареди им бързо да се обърнат и тръгна обратно към Шидзугатаке.

Междувременно Нива успя да успокои селяните, след това изкачи височината при Шидзугатаке и най-сетне се срещна с частите на Шигехару.

Написа веднага писмо, което прати в лагера на Хидейоши в Мино. Осведомяваше го за затрудненото положение.

Отрядите на Сакума на връх Оива се разположиха временно на лагер там и сигурни вече в победата си, останаха почиват повече от два часа, като се започне от Часа на коня. Войниците бяха изтощени от напрегнатата битка и дългия преход предната нощ. След като ядоха от припасите си обаче, те изпитаха гордост от кървавите петна, които имаха по ръцете и нозете; тук-там се подеха безгрижни разговори и умората беше забравена.

Генба издаде заповед, която офицерите разгласиха на отрядите.

— Поспете! Поспете! Затворете за малко очи. Никой не знае какво ще се случи довечера!

Облаците над главите им имаха вид на обикновени летни облаци. В дърветата се чуваше цвърченето на първите жетвари. Вятърът леко подухваше над планините, от езеро към езеро. Войниците, утолили глада, започнаха най-сетне да се унасят в дрямка. Седнаха на земята, все още хванали в ръка пушките и копията си.

Под сянката на дърветата конете също затвориха очи. Дори началниците на отряди се подпряха на дънерите и заспаха.

Всичко утихна, но това бе тишината, която настъпва след ожесточен бой. Лагерът на неприятелите — самите те потънали тогава в сън — сега бе превърнат в пепел, а защитниците му — в трупове, пръснати сред тревата. Сега смъртта витаеше в дневния въздух. Само стражите стояха будни.

Шумното хъркане на главнокомандващия Генба безгрижно се носеше иззад завесата на шатрата му. Изведнъж някъде наблизо спряха пет-шест коня и към палатката се завтекоха няколко мъже в шлемове и доспехи. Пълководците, заспали около Генба, бързо надзърнаха навън.

— Какво става? — извикаха те.

— Идват Мацумура Томоджуро, Кобаяши Дзушо и други разузнавачи.

— Да влязат.

Човекът, който ги повика вътре, беше Генба. Внезапно събуден, погледът му беше стреснат и очите — още зачервени от недоспиване. Изглежда, тъкмо преди да си легне бе пийнал доста саке. До походното му столче имаше голяма червена чаша — празна.

Мацумура коленичи в един от ъглите на шатрата и доложи за видяното.

— На връх Ивасаки няма вече и един вражески войник. Помислихме, че е възможно да са си скрили знамената да ни причакват, затова внимателно огледахме наоколо. Началникът на крепостта — Такаяма Укон — и всичките хора са се пренесли на връх Тагами.

Генба плесна с ръце.

— Избягали са, така ли?

Засмя се шумно и огледа военачалниците наоколо.

— Значи Укон е избягал! Бива си го, а?!

Отново се изсмя. Цялото му тяло се затресе от доволство.

Изглежда още не беше изтрезнял напълно от празнуването на победата и не успяваше да овладее кикота си.

В същото време се върна пратеникът от главния лагер на Кацуие и донесе указанията на господаря.

— Няма ли придвижвания на вражески части в околността на Кицунедзака? — попита Генба.

— Нищо забележимо. Господарят Кацуие ми се стори в много добро настроение.

— Предполагам, че е бил доста доволен.

— Да, беше.

Пратеникът продължи да отговаря на непрекъснатите въпроси на Генба, който не му оставяше време дори да избърше потта от челото си.

— Когато му описах в подробности тазсутрешното сражение — продължи човекът, — той възкликна: „Така ли? Е, това съвсем подобава на моя племенник!“

— А какво стана с главата на Себей?

— Незабавно поиска да я види и каза, че определено е неговата. Погледна към хората наоколо и заяви, че това било добър знак. Видя ми се, че се зарадва още повече.

Самият Генба беше изключително радостен от чутото. Щом чу за поздравленията на Кацуие, той се изпълни с гордост и желание да изненада своя чичо с още по-големи подвизи.

— Предполагам, господарят на Китаношо още не е научил, че крепостта на връх Ивасаки също падна в ръцете ми — похвали се засмян младежът. — Нека не бърза, понеже има още на какво да се зарадва.

— Не, тъкмо когато си тръгвах, му съобщаваха за падането на Ивасаки.

— Е, тогава значи няма нужда да пращам нов вестоносец, нали?

— Ако ще е само за тази новина — не.

— Във всеки случай до утре сутринта Шидзугатаке също ще бъде моя.

— Е, що се отнася до това…

— Какво искате да кажете?

— Господарят Кацуие предупреди, че може да се главозамаете от победата и да решите, че врагът е твърде лесна плячка. Трябва да бъдете постоянно нащрек.

— Говорите безсмислици — отвърна през смях Генба. — Няма една-единствена победа да ме опияни чак дотам.

— Но преди да потеглите за насам, господарят Кацуие изрично ви нареди да се оттеглите скоро след навлизането си в земите на неприятеля. Опасно е да се остава тук прекалено дълго. Днес той отново ми каза да ви предам да се връщате незабавно.

— Казал е да се оттеглим веднага ли?

— Думите му бяха, че трябва да отстъпите бързо и да се присъедините към нашите хора в тила.

— Какво малодушие! — изръмжа Генба и се подхили подигравателно. — Е, добре тогава.

В същото време влязоха няколко души, върнали се разузнаване. Трихилядният отряд на Нива се е обединил с хората на Куваяма. Сега всички заедно се готвят да защитават Шидзугатаке.

Тази новина само наля масло в огъня и засили желанието на Генба да нападне. Та в случай като този всеки храбър военачалник би пожелал да продължи да се сражава!

— Започна да става вълнуващо — отбеляза той.

Отметна настрана завесата на шатрата и излезе навън. Шидзугатаке се виждаше на около два часа път южно, издигнат посред младата зеленина на планините. По-наблизо, малко надолу от мястото, където беше застанал, по склона се изкачваше някакъв военачалник с неколцина придружители. При леката дървена врата на оградата един от хората на Генба тичаше напред, за да го предвожда.

Генба цъкна с език и промърмори:

— Трябва да е Досей.

Веднага щом разпозна пълководеца, който винаги стоеше редом с неговия чичо, можа предварително да досети и за какво е дошъл.

— А, ето ви и вас.

Досей изтри потта от челото си. Генба просто стоеше прав, без да го кани да влезе в шатрата му.

— Какво ви води тук, господарю Досей? — попита той малко рязко.

Досей имаше вид, сякаш няма желание да говори веднага, но Генба направо го превари.

— Ще останем тази нощ на лагер тук и ще се оттеглим утре. Вече пратих да съобщят това на чичо ми.

Показа, че не иска да говори каквото и да е повече по този въпрос.

— Вече ме осведомиха — отвърна любезно Досей, след което продължи с дълги поздравления към Генба за победата му при връх Оива.

Този обаче не искаше да търпи заобикалки.

— Чичо ми ви прати, защото се тревожи да не сбъркам нещо ли?

— Както предположихте, той не одобрява особено вашия план да останете на лагер тук. Желанието му е да се оттеглите от вражеска земя най-късно до довечера и да се върнете при него.

— Не се тревожете, Досей. Когато моите хора нападат, те са като снаряди: когато защитават нещо, са като желязна стена. Още никой не ни е посрамвал.

— Господарят Кацуие от самото начало имаше вяра във вас, но погледнато от чисто военна точка, не е препоръчително да се бавите, след като сте навлезли дълбоко в земите на неприятеля.

— Но почакайте, Досей. Да не би да твърдите, че нямам понятие от военно изкуство? И това ваши думи ли са или на чичо ми?

Сега дори Досей започна да губи търпение. Нямаше какво повече да направи, освен да млъкне. Започна да му се струва дори, че това пратеничество го излага на опасност.

— Щом така казвате — добре, господарю. Ще съобщя на господаря Кацуие за вашето решение.

Досей бързешком се сбогува. Когато се върна в шатрата си, Генба бързо издаде заповеди. Един от отрядите си прати на връх Ивасаки, няколко на брой малки разузнавателни групи — при Минегамине и в околността на Канондзака, между Шидзугатаке и връх Оива.

Скоро след това някой съобщи:

— Господарят Джоемон току-що пристига с нареждания от главния лагер в Кицуне.

Този път пратеникът не идваше просто за да говори с Генба и да му предаде какво мисли Кацуие. Вместо това се появи направо с военни заповеди, които изискваха от отрядите да се оттеглят. Генба мълчаливо изслуша всичко, но както и преди, отговорът му не даде изглед, че ще се подчини.

— Вече са ме натоварили да предвождам нападение в тила на врага. Да се подчиня сега на тази заповед ще значи да пропусна заключителния удар, при условие че досега сме имали само успехи. Бих искал да си запазя правото само на още една стъпка.

Така Генба нито последва съвета на чичо си, нито пък се подчини на неговата изрична заповед като главнокомандващ. Упорството му и на двата пъти надделя. Дори и Джоемон, избран лично от Кацуие да дойде при него, не можеше сега да надделее над неговата твърдост.

— Няма какво повече да ви кажа — заяви той и изми ръцете си от отговорност.

Последните думи бяха придружени с израз на възмущение и обида.

— Не мога да си представя какво ще си помисли господарят Кацуие, но ще му предам вашия отговор.

И Джоемон незабавно си тръгна, без да каже нищо повече. Препусна назад също така бързо, както и бе пристигнал.

Когато се появи четвъртият поред пратеник, слънцето вече помръкваше в небето на запад. Старият воин Ота Кураносуке беше отдавнашен служител и личен приближен на Кацуие. Говори дълго. Стана дума не толкова за самата заповед, колкото за отношенията между чичо и племенник и човекът направи всичко по силите си, за да смекчи младежката упоритост на Генба.

— Вижте. Разбирам вашата решителност, но от всички хора в рода господарят Кацуие най-много цени вас и тъкмо затова се тревожи сега толкова. Точно сега, след като нанесохте такова поражение на врага, ще сме в състояние да заздравим собствената си позиция. Така, с още няколко подобни победи, стъпка по стъпка ще овладяваме слабите места на противника. Такъв е нашият общ замисъл за водене на войната, така ще можем да поставим цялата страна под властта си. Чуйте ме, господарю Генба — трябва да спрете дотук.

— Пътят след залез-слънце става опасен. Върнете се, докато е още видело.

— А вие няма да дойдете с мен, така ли?

— За какво говорите?

— Нека чуя вашето решение.

— Аз по начало не смятах да го променям.

Уморен, старият служител си тръгна.

Пристигна пети човек от лагера на Кацуие.

Генба ставаше все по-непоколебим. Стигнал е дотук и няма намерение да се връща. Отказа да се срещне с пратеника, при все че не ставаше дума за някой маловажен служител. Този ден при него идваха все издигнати хора, но петият сега по ред се ползваше с особено голяма тежест между приближените на Кацуие.

— Знам, че предишните пратеници не постигнаха успех, но сега господарят Кацуие пожела дори да дойде дотук лично. Ние, приближените служители, го убедихме да остане в лагера и сега, при все че съм тъй недостоен, аз идвам да го заместя. Умолявам ви да размислите зряло върху всичко и да си тръгнете от връх Оичи възможно най-бързо.

Тази молба той произнесе, проснат по очи пред шатрата на Генба.

Последният обаче си правеше такава сметка: дори и Хидейоши вече да е разбрал за станалото и да бърза насам от Огаки, все пак разстоянието оттам дотук е тринадесет левги, а самото предупреждение не може да е пристигнало при него преди залез-слънце. Няма да му е лесно е да се измъкне от Гифу. С други думи, възможно най-късия срок, в който противникът би могъл да му противопостави главните си сили, е утре вечер или дори вдругиден.

— Този мой племенник няма да ме послуша, когото и да пратя при него — се оплака преди това Кацуие. — Ще трябва да отида самият аз да го накарам да се оттегли, докато не се е свечерило.

Този ден в главния лагер в Кицуне бе пристигнала новината за щастливия успех на пратените напред отряди и там засега цареше радостно оживление. Нареждането за бързо оттегляне обаче не беше изпълнено. На всички пратени при него уважавани мъже Генба отвърна само с отказ и подигравателен присмех.

— Ах, този мой племенник ще ме довърши — въздъхна Кацуие, който вече едва успяваше да се сдържа.

Щом до войниците стигна слуха за несъгласие между техните предводители — Кацуие бил недоволен от племенника си, — радостта им донякъде помръкна.

— Още един пратеник тръгна от лагера.

— Какво? Пак ли?

Постоянното сноване на хора между главния стан и връх Оива предизвикваше безпокойство у войниците.

В продължение на половин ден Кацуие усещаше, как животът му осезаемо се скъсява. Докато чакаше връщането на петия пратеник, едва можеше да се сдържа да остане седнал на едно място. Бяха разположени на стан в храма при Кицунедзака и сега Кацуие бродеше мълчаливо по коридорите на постройката, начесто поглеждайки към храмовата порта.

— Още ли не се е върнал Шичидза? — питаше той безброй пъти близките си служители. — Вече се свечери, нали?

Със сгъстяването на здрача започна да става раздразнителен. Сега вечерното слънце хвърляше последните си отблясъци по камбанарията.

— Господарят Ядоя се върна! — обяви войникът, който стоеше на пост пред вратите.

— Какво стана? — попита разтревожен Кацуие.

Ядоя разказа всичко, точно както се е случило. Отначало Генба отказал да го приеме, но той настоял. Подробно изложил мислите на своя господар, но всичко се оказало напразно. Генба настоявал, че дори Хидейоши да спусне с всичка сила от Огаки към връх Оива, това ще му отнеме поне един или два дни. При това той самият съвсем лесно ще може да надделее над уморените от пътя отряди на своя противник. Ето защо заявил, че е решен остане на връх Оива и никак нямало изгледи да промени намерението си.

Очите на Кацуие пламнаха от ярост.

— Глупак! — кресна той, почти сякаш плюе кръв.

После, с тежка въздишка, от която цялото му тяло потрепери, промълви:

— Такова държание е непростимо.

— Ясо! Ясо! — извика след това с писклив глас, като се оглеждаше наоколо и надзърна в съседната стая, където чакаха войниците на стража.

— Йошида Ясо ли търсите? — попита в отговор Менджу Шосуке.

— Разбира се! — изрева Кацуие, за да изкара яда си поне на Шосуке. — Повикайте го веднага тук! Кажете му да идва незабавно!

През храма прокънтяха тичащи стъпки. Йошида Ясо изслуша заповедите на Кацуие и без да губи време, пришпори коня си към връх Оива.

Дългият ден най-сетне привърши и под сянката на младите листа затрепкаха пламъците на огньове. Това несигурно трепкане добре отразяваше какво става вътре в гърдите на Кацуие.

Двете левги можеха да бъдат изминати с бърз кон почти за миг. Ясо се върна съвсем скоро.

— Казах на господаря Генба, че това са последните ви думи и се опитах да го вразумя, но той не се съгласи отстъпи.

Така и шестият пратеник се провали. На Кацуие вече не му бяха останали сили да се ядосва. Ако не беше на бойното поле, щеше да заплаче. Вместо това захвана да обвинява себе си и да се кори за сляпата привързаност, която хранеше досега към Генба.

— Грешката е всъщност моя — заключи той тъжно.

На бойното поле — там, където военният ред трябва да се спазва най-строго — Генба злоупотреби със своята близост с чичо си. От решението му сега зависеше съдбата на целия род, а той без дори минута размисъл просто настоя на своето.

Но кой всъщност позволи на младежа да навикне да се държи по този начин? Не е ли сегашното безизходно положение следствие на неговата собствена прекомерна любов към племенника? Заради нея в началото загуби доведения си син Кацутойо и крепостта Нагахама, сега ще пропусне пък една неповторима възможност, която може да реши бъдещето на целия род Шибата. С тези мисли в главата Кацуие потъна в съжаление, съзнавайки, че не може да вини съвършено никого, освен себе си.

Ясо имаше да му предаде още нещо — самите думи, които е казал Генба. В отговор на съвета на пратеника младежът се изсмял и дори се подиграл на чичо си:

— Преди време, когато хората споменавали името на господаря Кацуие, те го наричали Демона Шибата и говорели, че е човек на сатанинските замисли и неразгадаемите хитрости — поне така съм чувал. Днес обаче мислите му са като на старец, който не разбира какво става наоколо. В наше време война не може да се води с едновремешните средства. Вижте как проникнахме в земите на врага — в началото чичо ми дори не искаше да даде съгласието си за това. Нека сега остави всичко на мен и през следващите два дни само да гледа.

Трудно беше да се понесе нещастното изражение на Кацуие. Той по-добре от всеки друг знаеше истинската стойност на Хидейоши като пълководец — това, което бе говорил за него пред Генба и останалите военачалници, имаше за цел просто да намали техния страх от неприятеля. Дълбоко в себе си Кацуие иначе добре съзнаваше, че Хидейоши, особено откакто се оттегли от западните области, влезе в битка при Ямадзаки и участва в съвета в Кийосу, е наистина страховит противник. Сега този могъщ враг се изправя насреща му и тъкмо в началото на двубоя на живот и смърт един от собствените му хора се пречка за самия него.

— Такова държание е непростимо — повтори той. — Никога досега не съм търпял поражение и не съм показвал гръб на противника. Но сега…

Навън притъмня и тревогата на Кацуие премина в примирение.

Не прати при Генба никого повече.

Планът на Генба

Още същия ден, двадесетия от месеца, в Часа на коня, Хиденага прати известие в стана на Хидейоши при Огаки.

От Киномото до Огаки имаше тринадесет часа път пеш. Дори за ездач, вестоносецът се оказа удивително бърз.

Хидейоши тъкмо се беше върнал от брега на река Року, където отиде да види докъде се е качила водата. През последните няколко дни в Мино имаше проливни дъждове и течащите между Огаки и Гифу реки Гото и Року бяха придошли.

Първоначално замисълът предвиждаше общо нападение над крепостта Гифу на деветнадесети, но валежите и придошлата вода попречиха на Хидейоши и този ден нямаше изглед да им се удаде да пресекат реката. Вече от два дни чакаха възможност да продължат напред.

Хидейоши получи бързото известие, още преди да е влязъл в лагера и го прочете на седлото. След като благодари на пратеника, той се върна в шатрата си без видим признак на вълнение.

— Ще ми направите ли чаша чай, Юко? — помоли.

Тъкмо когато допиваше чая, пристигна втори вестоносец.

Хидейоши се премести на походното столче, повика при себе си началниците на войската и им каза само:

— Току-що пристигна бърза вест от Хиденага.

След това им прочете със спокоен глас какво пише. Пълководците изглеждаха стреснати.

Третото по ред известие беше от Хори Кютаро, който с подробности разказваше за храбрата битка и за гибелта на Накагава. Ставаше дума и за загубата на Ивасаки заради отстъплението на Такаяма. Щом узна, че Накагава е паднал в сражението, Хидейоши притвори за миг очи. Печал завладя военачалниците. Всички впериха погледи в Хидейоши, сякаш по лицето му се опитваха да отгатнат как ще се справи с това опасно положение.

— Смъртта на Себей е голяма загуба — каза господарят, — но той не загина напразно. — Повиши малко глас: — Запазете присъствие на духа и така ще уважите духа на Себей. Небето все по-ясно предвещава, че ни очаква голяма победа. Кацуие се беше затворил в планинската си твърдина, откъснат от света и объркан по кой път да поеме. Сега напуска укреплението, което за него беше станало затвор и дръзко разполага своите отряди на бойното поле. Но съдбата не е вече на негова страна. Преди дори това копеле да се е разположило на лагер, ще сме в състояние направо да го пометем от лицето на земята. Дойде времето големите ни желания да се сбъднат и да влезем в решаваща за страната битка! Това време е сега и нито един от вас не трябва да го пропусне!

Думите на Хидейоши отведнъж превърнаха мрачната новина в повод за радост.

— Победата е наша! — заяви той.

После, без да губи време, се зае да раздава нареждания. Всеки от военачалниците, след като получеше заповед, незабавно се сбогуваше и почти политаше към лагера на своите отряди.

Допреди малко притиснати от тревожното усещане за опасност, хората сега с нетърпение чакаха да бъдат извикани по име, за да узнаят какво ще е тяхното участие в битката.

Накрая почти всички, освен личните служители и оръженосците на Хидейоши, се оттеглиха, за да се подготвят за поход. Двама местни военни обаче — Уджиие Хироюки и Инаба Итецу — заедно с Хорио Мосуке, който беше лично подчинен на Хидейоши, оставаха без нареждания.

С вид, сякаш едва се владее, Уджиие излезе напред и каза:

— Мога ли да помоля да ми окажете честта, господарю, също да подготвя отрядите си, за да ви придружа?

— Не, от вас ще искам да останете в Огаки. Трябва някой да държи под око Гифу.

После Хидейоши се обърна към Мосуке:

— Останете и вие тук.

Дал последните си заповеди, Хидейоши излезе от шатрата. Повика своя оръженосец и го попита:

— Какво стана с вестоносците, за които споменах пред малко? Готови ли са?

— Да, господарю! Чакат нареждания от вас.

Момчето бързо изтича настрани и се върна с петдесет бързи бегачи.

Хидейоши се обърна направо към мъжете:

— Днешният ден не може да се сравни с никой друг живота ни. Голямо щастие за вас е, че сте избрани за вестоносци в такъв ден.

Продължи със заповеди към всекиго поотделно:

— Двайсет от вас да разпоредят в селата от Таруи до Нагахама по залез-слънце да бъдат запалени факли и да бъдат наредени покрай пътя. Освен това по пътя да няма нищо, което да пречи на движението — ръчни колички, добитък или трупи. Децата да си стоят вкъщи, а мостовете да се укрепят.

Двадесетте мъже от дясната му страна кимнаха едновременно. Към останалите тридесет заповедта бе следната:

— Вървете възможно най-бързо в Нагахама. Нека защитниците да се подготвят, а на старейшините в градовете и селата кажете да наредят припаси покрай пътя, по който ще минем.

Петдесетте мъже незабавно се затичаха в двете посоки.

Веднага след това Хидейоши извика нещо на служителите наоколо и яхна своя черен кон.

В същото време към него неочаквано изтича Уджиие.

— Господарю! Почакайте!

Воинът се хвана за седлото на Хидейоши и мълчаливо заплака.

Хидейоши се тревожеше, че ако остави Уджиие сам в Гифу, той може да влезе във връзка с Нобутака и да му измени, затова остави при него и Хорио Мосуке.

Уджиие бе наскърбен не само от проявеното към него подозрение, но и от мисълта, че заради него младият мъж няма да може да участва в най-важното сражение на живота си.

Това силно вълнение караше сега Уджиие да задържа коня на Хидейоши за поводите.

— Дори да не ми е позволено да ви придружа, умолявам ви да разрешите поне на генерал Мосуке да бъде редом с вас. С радост на място ще се изкормя, за да не ви създавам повод за грижи!

И той сложи ръка върху сабята си.

— Не си губете ума, Уджиие! — извика Хидейоши и плесна мъжа по ръката с камшика си. — Ако толкова иска да дойде с мене, Мосуке може да го направи. Но нека това да стане, след като войската вече е потеглила изцяло. Не можем да оставим тук и вас. Вие също елате.

Почти обезумял от радост, Уджиие се обърна в посока към стана и високо извика:

— Господарю Мосуке! Господарю Мосуке! Позволява ни се да тръгнем! Излезте да изкажете благодарността си.

Двамата мъже се проснаха по очи на земята, но чуха само изплющяването на камшик по задницата на коня, който след миг вече препускаше в далечината.

Дори тези, които придружаваха Хидейоши, бяха дотолкова изненадани от бързината му, че трябваше да се спуснат напред, за да го догонят. Пехотинците се завтекоха след господаря си, конниците бързо се метнаха на седлата и ги последваха. Всички тръгнаха без всякакъв ред или строй.

Беше Часът на овена. От пристигането на първия вестоносец до потеглянето на Хидейоши не бяха минали и два часа. За това кратко време той превърна поражението в северна Оми във възможност за победа над врага. Мигновено изработи план за действие на цялата войска и прати вестоносци с указания по пътя за Киномото — този път, който пеш се изминаваше за тринадесет часа и който сега щеше да му донесе всичко или нищо.

Сега тялото и умът на Хидейоши бяха изпълнени с решимост и под напора й той и петнадесетте хиляди негови войници се устремиха право напред. Пет хиляди останаха да пазят тила.

Хидейоши влезе в Нагахама заедно с първите редици от войската следобед на същия ден, в Часа на маймуната. Отрядите тръгваха последователно един след друг и навярно горе-долу по същото време, когато те пристигаха, последните войници и коне напускаха Огаки.

Щом се появи в крепостта, Хидейоши без бавене се зае да вземе в свои ръце действията срещу неприятеля. В действителност, той дори не слезе от коня. Хапна малко оризови топки, утоли жаждата си с един черпак вода и бързо напусна Нагахама, за да мине през Соне и Хаями. В Часа на кучето стигна в Киномото.

Пътят от Огаки дотук им отне само пет часа, тъй като през цялото време не се бяха спирали.

Петнадесетте хиляди души на Хиденага чакаха на връх Тагами. Киномото всъщност беше крайпътна спирка на завоя покрай северния склон на върха. Там беше разположено едно от поделенията на войската, чийто стан бе по-нависоко. На самия край на селото Джизо мъжете бяха построили наблюдателна кула.

— Къде сме? Как се казва това място? — попита Хидейоши, като спря рязко коня си с поводите и се хвана с другата ръка за седлото, за да не падне.

— Това е Джизо.

— Близо сме до лагера на Киномото.

Отговорите дойдоха от служителите около него. Хидейоши остана на седлото.

— Дайте ми малко вода — поиска той.

Взе черпака, който му подадоха, пресуши го на една глътка и за първи път, откакто тръгна от Огаки, се протегна. После слезе от седлото, отиде бързо до основата на наблюдателницата и вдигна поглед към небето. Кулата нямаше покрив и стълби. Войниците просто се катереха до върха й по грубо издялани вдлъбнатини в дървото на стените.

Внезапно Хидейоши изглежда си спомни дните, когато беше млад пехотинец. Завърза връвта на пълководческото си ветрило за дръжката на сабята и се закатери към върха на кулата. Оръженосците го подпряха отзад, за да не падне.

— Опасно е, господарю.

— Нямате ли нужда от стълба със стъпала.

Хората отдолу му викаха, но Хидейоши вече беше на около двадесет лакти от земята.

Силната буря, която премина над равнините на Мино и Овари, беше вече утихнала. Небето бе ясно и пълно със звезди, а езерата Бива и Його приличаха на две изпуснати сред полето огледала.

Когато Хидейоши, отпаднал от пътя, застана на върха на кулата, той усети по-скоро радост, отколкото умора. Фигурата му се очерта на фона на нощното небе с израз на някаква особена решимост. Колкото по-опасно е положението и колкото по-тежки — трудностите, толкова повече радост му носеха те. Тази радост от преодоляването на несгоди той бе започнал да изпитва още от времето на младостта си. Самият Хидейоши беше заявявал, че най-голямото щастие в живота е да стоиш на границата между провала и успеха.

Сега обаче, докато обгръщаше с поглед близките Шидзугатаке и връх Оива, той приличаше на човек, уверен в победата.

Но Хидейоши бе много по-предпазлив от повечето хора. Сега, както често правеше, мълчаливо затвори очи и си представи, че светът не е нито на негова, нито на противната нему страна. Остави встрани житейските непостоянства, превърна сам себе си в център на мирозданието и се заслуша, за да долови волята на небето.

— Вече всичко е почти свършено — промълви най-сетне и се усмихна. — Сакума Генба е още толкова млад и неопитен. И за какво ли мечтае той сега?

Слезе от кулата и веднага се качи до средата на склона на връх Тагами, където бе посрещнат от Хиденага. Веднага щом свърши с нарежданията към него, Хидейоши отново слезе в подножието, мина през Курода, пресече Канондзака, зави източно от Його и стигна връх Чаусу, където за първи път, откакто тръгна от Огаки, спря да почине.

Придружаваха го две хиляди войници. Синьото наметало над доспехите му бе покрито с прах и пот от пътя през деня. Облечен в това нечисто наметало обаче, той с резки движения на военното си ветрило даде последни указания за битката.

Беше вече късно през нощта, някъде между втората половина на Часа на глигана и първата на този на плъха.

Хачигамине беше разположено източно от Шидзугатаке. Вечерта Генба прати там един от отрядите си. Замисълът му за нападението над Шидзугатаке следващата сутрин беше, като действа заедно с предните части при Июрадзака й Шимидзудани, да откъсне вражеската крепост от околността й.

Цялото небе бе пълно със звезди, но планините, обрасли с дървета и храсталак, оставаха черни като мастило. Преминаващата през тях пътека не беше нищо повече от тясна дърварска просека.

Един от хората напред изръмжа недоволно.

— Какво става? — попита някой от другарите му.

— Елате и погледнете — обади се трети по-отдалече.

Чу се шумолене от провиране през гъсталака и на билото се появиха очертанията на тримата души.

— В небето нещо свети — отбеляза единият и посочи на югоизток.

— Къде?

— От дясната страна на онзи голям кипарис нататък.

— Какво ли е това, а?

Всички се засмяха.

— Сигурно селяните около Оцу или Курода изгарят нещо покрай пътя.

— В селата надали са останали хора. Всичките са избягали по планините.

— Тогава може да са огньовете на противника в Киномото.

— Не ми се вярва. Ако облаците бяха ниско, щеше да е по-друго, но в ясна нощ небето не се оцветява така. Тук дърветата пречат да гледаме, но ако се изкатерим до върха на онази скала, трябва всичко да се види.

— Спри! Опасно е!

— Ако се подхлъзнеш, ще паднеш право долу в долината!

Опитаха се да спрат другаря си, но той се закатери по стръмната чука, като се ловеше за поникналите тук-там храсти. На върха сянката му приличаше на малка маймунка.

— Не! Ужасно! — извика той неочаквано.

Възклицанието му стресна всички долу.

— Какво има? Какво се вижда?

Човекът остана да мълчи на върха като зашеметен. Един след друг останалите се покачиха при него. Щом стигнаха горе, потрепериха. Виждаха се не само езерата Його и Бива, а и пътят за северните области, който се виеше покрай тях. Погледът стигаше чак до подножието на връх Ибуки.

След падането на нощта бе трудно да се гледа ясно, но от Нагахама до Киномото, близо до подножието на върха, който сега изкачваха, като река сякаш се беше разтекла дълга ивица от пламък. Огньовете продължаваха, докъдето поглед стига.

— Какво е това?

Зашеметени за миг, сега всички внезапно дойдоха на себе си.

— Да тръгваме! Бързо!

Мъжете се спуснаха по стръмната скала почти с пързаляне и се завтекоха да съобщят в главния лагер.

Генба, пълен с бляскави очаквания за следващия ден, си беше легнал да спи рано. Войниците му също вече бяха задрямали.

Когато военачалникът се събуди, стреснат от нещо, наближаваше Часът на глигана.

— Цушима! — извика.

Осаки Цушима спеше наблизо и докато стане на крака, Генба вече сам стоеше пред него, стиснал едно копие, взето от ръцете на някой от оръженосците.

— Чух, че изцвили някой кон. Идете да видите.

— Веднага!

Цушима вдигна завесата и се сблъска лице в лице с някакъв човек, който викаше като обезумял.

— Тревога! — обяви мъжът, крайно изплашен.

— Какво толкова се е случило? — попита Генба на висок глас.

От напрежение човекът не успяваше да събере в едно мислите си.

— По пътя от Мино за Кинамото има много факли и огньове. Всичко се движи напред. Господарят Кадзумаса смята, че вражеската армия настъпва насам.

— Какво! Огньове по пътя от Мино ли?

Генба имаше вид, сякаш още не разбира какво става. Само минута след новината от Шимидзудани същото съобщение дойде и от Хара Фусачика, разположен на стан в Хачигамине.

Войниците в лагера се събудиха от раздвижването в тъмното. Вестта веднага се разнесе като вълна наоколо.

Значи Хидейоши се връща от Мино. Генба просто не можеше да повярва на това и още запазваше израза си на самоувереност.

— Цушима! Идете да проверите!

След това поиска походното столче и нарочно си придаде спокоен вид. Добре съзнаваше, че сега неговите служители следят, какъв е изразът на лицето му.

Осаки бързо се върна. Стигнал бе с коня си до Шимидзудани, след това до Хачигамине, после продължил от връх Чаусу до Канондзака, за да провери какво става. Думите му бяха следните:

— Не само се виждат факли и огньове, но ако се заслушаш, се чува и цвиленето на конете и тропота на копитата. Може да стане много лошо. Ще трябва колкото се може по-бързо да се вземат мерки за отбрана.

— А Хидейоши?

— Изглежда, че е в първите редици.

Генба бе толкова изненадан, че едва намери думи, за да каже нещо. Прехапа устна и мълчаливо вдигна пребледняло лице нагоре.

След малко рече:

— Оттегляме се. Няма какво друго да направим, нали? Иначе тази голяма войска ще ни откъсне окончателно от нашите.

Снощи Генба упорито отказа да се подчини на нарежданията на Кацуие. Сега самият той заповядваше на уплашените войници да вдигат палатките си. Подкани служителите и оръженосците да побързат.

— Още ли е тук човекът, който дойде от Хачигамине? — попита Генба хората наоколо, докато се качваше на седлото.

Като разбра, че мъжът не си е тръгнал, той го повика при себе си.

— Върнете се незабавно и кажете на Хикоджиро, че започваме отстъпление. Ще се изтеглим през Шимидзудани, Июрадзака, Каванами и Мояма. Неговите отряди да ни следват и да пазят тила.

Веднага щом даде тази заповед, Генба се присъедини към своите служители и препусна надолу по непрогледно тъмната планинска пътека.

Така през втората половина на Часа на глигана основните части на Сакума започнаха отстъпление. Когато тръгваха, луната още не се беше показала. В продължение на около половин час не палиха факли, за да попречат на врага да открие къде са. Препъваха се надолу по тясната пътека, осветявана само от фитилите на мускетите и от звездите.

По същото време, когато Генба напускаше своя стан, Хидейоши трябва да беше изкачил връх Чаусу над село Курода и си почиваше.

Там той разговаря с Нива Нагахиде, дошъл бързо от Шидзугатаке, за да му доложи за станалото. Нагахиде бе приет като почетен гост и господарят му се отнесе към него с подчертана любезност.

— Не знам какво да ви кажа — започна Хидейоши. — През много неща сте преминали от сутринта насам.

И той покани Нагахиде да седне до него на почетното място. После го разпита за разположението на противника и на местността наоколо. От време на време вятърът донасяше откъм планинския връх смеха на двамата мъже.

Междувременно войниците, които следваха Хидейоши, продължаваха да пристигат в лагера на дружини от по двеста-триста души.

— Хората на Генба вече започнаха да се оттеглят към Шимидзудани. Оставили са в околността на Хачигамине един отряд да пази тила им — съобщи един от съгледвачите.

Тогава Хидейоши помоли Нагахиде да разгласи по околните крепости следното:

Веднага след като Нагахиде си тръгна, Хидейоши поиска да дръпнат походното му столче настрана.

— Казват, че Генба ударил на бяг. Последвайте го и не му давайте да си отдъхне — обърна се той към войниците наоколо и поиска да предадат заповедта на цялата армия. — И в никакъв случай не стреляйте с мускетите, преди да се е показало слънцето.

Пътят, по който поеха, не беше равен; всъщност — просто планинска пътечка с много опасни и несигурни места. Дружините една след друга тръгнаха в нападение, но не успяваха да напредват с бързината, с която биха искали.

Пътьом хората трябваше да слизат от конете и да ги превеждат през мочурливи места или покрай стръмни скали, където пътят съвсем се губеше.

След полунощ луната се издигна посред небето и помогна на войниците на Сакума да ускорят отстъплението си. Нейната светлина обаче грееше и за преследващите ги отряди на Хидейоши.

Двете войски бяха на не повече от три часа път една от друга. В това сражение Хидейоши се готвеше да вкара значително превъзхождащи противника сили и духът на хората му беше висок. Изходът беше почти ясен още преди да е започнала самата битка.

Слънцето вече бе високо в небето. Беше почти Часът на дракона. На брега на езерото Його започнаха престрелки, но Шибата отново побягнаха и се скупчиха в околността на Мояма и прохода Сокай.

Тук се бяха разположили на стан хората на Маеда Инучийо. Знамената им се развяваха мирно на вятъра. Седнал на походното си столче, Инучийо явно хладнокръвно бе слушал стрелбата и гледал искрите, които от сутринта се носеха над Шидзугатаке, Оива и Шимидзудани.

Предвождаше едно от крилата на войската на Кацуие и това го поставяше в наистина двусмислено положение, тъй като обстоятелствата сега влизаха в противоречие с личния му дълг към неговия повелител. Само една грешка стигаше да доведе до гибелта на областта, която владее и на цялото му семейство. Нещата изглеждаха вече решени. Ако се противопостави на Кацуие, ще бъде наказан. Ако пък измени на дългогодишното си приятелство с Хидейоши, няма да остане верен на самия себе си.

Кацуие… Хидейоши…

Инучийо надали щеше да направи грешка при избора си между двамата. Когато тръгваше за бойното поле от своята крепост във Фучу, съпругата му се разтревожи за това, как се кани да постъпи и внимателно го разпита.

— Ако не се биеш против господаря Хидейоши, няма да изпълниш дълга си като воин — каза тя тогава.

— Така ли мислиш?

— Обаче и не смятам, че е нужно да удържиш думата, която си дал на Кацуие.

— Не бъди глупава. Нима смяташ, че мога да изменя на своята воинска дума, след като веднъж съм я дал?

— Е, тогава кого от двамата ще поддържаш?

— Оставям на небето да реши. Не знам как другояче бих могъл да постъпя. Човешкият ум е много слаб за въпроси като този.

Покрити с кръв, войниците на Сакума с писъци търчаха към стана на Маеда.

— Не се плашете! Дръжте се достойно!

Генба, също побягнал натам заедно с още няколко конника, скочи от своето мораво седло на земята и с кресливи викове се опита да усмири хората си.

— Какво става с вас? Само след толкова бой ли ще побегнете?

Укоряваше тях, а в същото време се опитваше да насърчи самия себе си. Седна на един камък. Раменете му се повдигаха тежко и от ноздрите му излизаше сякаш пламък. Усети горчив вкус в устата. Като се вземе предвид младостта му, усилието което правеше за да запази достойнство на пълководец посред цялото объркване на бягството, беше наистина изключително.

Едва сега разбра, че по-малкият му брат е бил убит. Не можеше да повярва на тези, които му съобщиха, че и мнозина от военачалниците са вече мъртви.

— А другите ми братя?

В отговор на този въпрос един от служителите посочи към тях — стояха зад гърба му.

— Двама са ето там, господарю.

Генба погледна с кръвясалите си очи към двамата. Ясумаса се беше проснал на земята и с отсъстващ израз впил поглед в небето. Другият беше заспал с клюмнала настрани глава. В скута му се стичаше кръв от някаква рана.

Генба беше привързан към братята си и сега му олекна, че са още живи. Видът на двамата — негова собствена плът и кръв — изглежда обаче и го разгневи.

— Ясумаса, стани! — извика той. — Стегни се, Шичироемон! Още е рано да лежиш по земята. Какво си се изтегнал?!

Генба събра всичката си смелост и с малко труд се изправи на крака. И той навярно бе получил рана.

— Къде е станът на господаря Инучийо? На върха на този хълм ли?

Тръгна натам, като накуцваше с единия крак, но се извърна и погледна към по-малките си братя, които сякаш се канеха да го последват.

— Няма нужда да идвате. Съберете хора и се пригответе да посрещнете врага. Хидейоши няма да губи време.

Генба седна на пълководческото място зад оградата на лагера и зачака. Инучийо скоро се появи.

— Чух какво е станало. Съжалявам — изрази той съчувствието си.

— Няма защо да съжалявате — Генба успя да си наложи насила една горчива усмивка. — С такъв посредствен ум като моя нямаше как да не загубя.

Отговорът беше така неочаквано смирен, че Инучийо отново погледна към Генба. Изглежда младежът приемаше вината за поражението като изцяло своя. Не се оплака от това, че Инучийо не е пратил свои отряди в сражението.

— Сега, ще ни окажете ли помощта да задържите с вашите свежи сили нападащите отряди на Хидейоши?

— Разбира се. Копиеносци или стрелци с пушка ви трябват?

— Най-добре ще е стрелците да залегнат в засада най-отпред. Ще могат да стрелят срещу нападащия враг, а след това ще го посрещаме ние — ще се бием, все едно сме вече готови да умрем. Вървете бързо! Умолявам ви!

Кога да е по друго време Генба не би молил Инучийо за нищо. Сега дори Инучийо не можеше да не изпита жал към този човек. Разбираше, че смиреността на младежа се дължи на претърпяното поражение. Възможно беше обаче Генба да разбира и неговите скрити намерения.

— Врагът сигурно наближава — промълви той.

Не можеше да се отпусне дори за миг. Стана на крака и добави:

— Е, ще се видим по-късно.

Вдигна завесата и пристъпи навън, но пак се обърна към Инучийо, който също излизаше, за да го изпрати:

— Може повече да не се срещнем на тази земя, но нямам намерение да загина безславно.

Инучийо го изпроводи чак до мястото, където преди малко седеше с братята си. Генба се сбогува и с бърза крачка тръгна надолу по склона. За няколко минути гледката долу се беше променила напълно.

Войниците на Сакума бяха преди към осем хиляди, но сега изглежда от тях тук имаше не повече от една трета, докато останалите явно бяха или убити, или ранени, или побягнали. Сега наоколо цареше такова объркване, че положението изглеждаше дори по-лошо от преди.

Ясно беше, че по-младите братя на Генба не съумяват да въдворят никакъв ред. Повечето от старшите офицери бяха паднали в битката. Поделенията нямаха вече началници и войниците не знаеха кой ще поеме предводителството над тях. В това време войската на Хидейоши вече се виждаше в далечината. Дори братята Сакума да имаха сили да спрат разгрома, духът на войската не можеше да бъде вече спасен по никакъв начин.

Стрелците на Маеда обаче с уверена крачка преминаха между уплашено викащите свои съюзници и като се разпръснаха на известно разстояние около лагера, залегнаха и зачакаха. Като видя това, Генба с пронизителен глас даде заповед за строяване. Объркването понамаля.

Мисълта, че на тяхна страна влизат свежи сили, наново придаде смелост на войниците на Генба, както и на самия него и офицерите му.

— Не отстъпвайте нито крачка, преди да сме видели главата на онази маймуна на върха на някое от нашите копия! Не оставяйте Маеда да ни се присмиват! Не се посрамвайте!

С тези подкани Генба мина между хората и началниците им. Както можеше да се очаква, войниците, останали досега с него, бяха от онези, които още не са загубили чувство за чест. По доспехите и копията на мнозина имаше засъхнала на слънцето кръв. Заедно с нея бяха полепнали трева и парченца пръст.

По лицата на всички личеше, че жадуват за глътка вода. За това обаче нямаше време. В далечината вече се вдигаха големи облаци жълт прах и се чуваше шум от конете на противника.

Но Хидейоши, настъпил от Шидзугатаке дотук и помел всичко с войниците си, сега се спря точно преди Мояма.

— Този стан е на хората на Маеда Инучийо и на сина му Тошинага — обяви той.

Така стремителното настъпление на отрядите беше прекъснато. Накара ги да се престроят и ги подреди като за сражение.

Двете войски все още бяха вън от обсега на оръжията си. Генба все така настояваше стрелците на Маеда да препречат пътя на врага, но покритата с прах войска на Хидейоши отказваше да премине и на крачка по-наблизо.

След като се раздели с Генба, Инучийо се отдалечи малко по билото на планината и отдалеч огледа положението долу. Дори за военачалниците около него намеренията му оставаха загадъчни. Но ето че двама от неговите самураи изведоха за него кон.

„Е, значи е решен да излезе да се сражава.“ Така изглежда се надяваха войниците му вътре в себе си. Стъпил на стремето обаче, Инучийо си зашепна нещо с един пратеник, който току-що се връщаше от лагера при Тошинага. Възседна коня, но сякаш още не бе готов да тръгне наникъде.

Откъм подножието на планината се зачу шумотевица. Когато Инучийо и всички останали погледнаха натам, видяха, че един уплашен кон от задните редици на строя им е скъсал поводите и сега препуска диво през стана.

При обикновени обстоятелства това нямаше да създаде трудност, но сега объркването от само себе си нарасна и скоро премина в безпорядък.

Инучийо се обърна към двамата самураи по-назад и им направи знак с поглед.

— Продължаваме — каза той на служителите наоколо и подкара коня си напред.

В същия миг в долината проехтя пукот на мускети. Трябва да беше от техния стрелкови отряд. В същото време хората на Хидейоши започваха нападение. При мисълта за това, което става, Инучийо се спусна надолу по склона, вперил поглед в разнасящия се настрани прах и барутен дим.

— Сега! Сега! — шепнеше той сам на себе си, като пляскаше от напрежение по седлото.

На едната страна на стана в Мояма удряха гонгове и големи военни барабани. От това объркването само нарастваше. Изглежда отрядите на Хидейоши вече бяха разкъсали обръча от стрелци и стъпвайки по телата на жертвите си, сега навлизаха право посред частите на Сакума и Маеда. След като преди малко с такава лекота обърнаха главните сили в бягство, сега те се носеха така бясно, че нищо не би успяло да ги спре.

Станал свидетел на разразилата се схватка, Инучийо зави встрани от пътя, отиде при сина си Тошинага и бързо започна отстъпление.

Някои от офицерите му се изпълниха с подозрения, но техният предводител всъщност просто изпълняваше готовия си от по-рано план. Вътре в себе си той винаги бе оставал необвързан и желанието му бе да не подкрепя нито една от двете страни. Областта му бе разположена така, че Кацуие започна да се домогва до съюз с него и най-сетне го принуди да премине към него. Сега обаче Инучийо си спомни за своето приятелство с Хидейоши и мълчаливо се оттегли.

Настъпващите войници на противника обаче безжалостно се врязаха в строя на Маеда и хора от задните редици паднаха убити.

Но междувременно Инучийо и синът му отведоха почти невредимите си основни части вън от лагера, от Шиоцу тръгнаха по заобиколен път към Хикида и Имаджо и накрая стигнаха в крепостта Фучу. През време на яростната битка, продължила два дни, лагерът на Маеда остана като спокоен самотен остров сред облаците на безпорядъка.

А какво беше положението в стана на Кацуие, откакто предишната вечер се опитваше да накара Генба да се върне?

Шестте пратеника се провалиха до последен. Кацуие, отчаян, че не може да се направи нищо повече, легна да спи, примирен със съдбата. Всъщност така и не успя да задреме — съзнаваше, че жъне онова, което е посял. Обичта му към Генба се изроди в сляпа привързаност. Негова е вината, че вместо строгите отношения между предводител и подчинен остави да го води кръвната връзка на чичото и племенника.

Сега вече Кацуие разбираше всичко. Генба бе също причината и за измяната на неговия доведен син Кацутойо в Нагахама. Слушал бе и за недопустимо надменното държание на младежа към Маеда Инучийо, и то на бойното поле при Ното.

Но макар и да признаваше недостатъците на своя племенник, Кацуие беше все така уверен, че неговите заложби са твърде много над средните.

— Но пък как тъкмо тези качества може да се окажат пагубни — прошепна той на себе си и се обърна в постелята.

Фитилите на лампите тъкмо започваха да примигват, когато в коридора тичешком се появиха няколко войници. Менджу Шосуке и останалите в съседните стаи се събудиха стреснати.

Като чуха гласовете и стъпките, бойците на стража при спалнята на Кацуие бързо изтичаха в коридора.

— Какво е станало?

В държанието на войника, който излезе напред, за да обясни нещата, имаше нещо неестествено. Говореше толкова бързо, че думите му се сливаха в едно.

— От известно време небето над Киномото е червено. Нашите съгледвачи току-що се върнаха от връх Хигашино…

— По-накратко! Само най-важното! — сряза го Менджу.

— Хидейоши е пристигнал от Огаки. Войската му вече е вдигнала на крак цялата околност на Киномото — отвърна човекът на един дъх.

— Какво? Хидейоши ли?

Разтревожени, мъжете бързаха да съобщят за станалото и на самия Кацуие. Той обаче вече беше чул разговора и излезе в коридора.

— Чухте ли какво казаха тези хора преди малко, господарю?

— Чух — отвърна Кацуие.

Лицето му бе дори по-бледо, отколкото в началото на вечерта.

— Така е — продължи той. — Хидейоши направи същото и когато беше на поход в западните области.

Както можеше да се очаква. Кацуие остана спокоен и се опита да успокои и тези наоколо си. Не можеше обаче да скрие какво мисли. От по-рано предупреждаваше Генба и — при начина, по който сега говореше — изглеждаше почти горд, че опасенията му са се оказали напълно оправдани. Но това бе и гласът на смелия пълководец, когото на времето наричаха Демона Шибата. Сега той предизвикваше по-скоро съжаление.

— Вече не мога да разчитам на Генба. Отсега нататък ще трябва да се бием сами за себе си. Не се тревожете и не се колебайте. Трябва да се радваме, че Хидейоши най-сетне идва.

Събра военачалниците, седна на походното си столче и се зае да дава разпореждания за разпределението на отрядите. В държанието му се долавяше младежка сила. Да дойде Хидейоши изглеждаше съвсем слабо вероятно; сега, когато вероятността се превърна в действителна заплаха, целият лагер изпадна в объркване. Мнозина напуснаха местата си под предлог, че са болни, други не се подчиняваха на заповедите, а много войници просто побягнаха объркани и уплашени. Положението беше печално — от седем хиляди души останаха едва три.

Това бе същата войска, която потегли от Ечидзен с твърдата решимост да срази Хидейоши. Сега тези хора се отказваха готови да побегнат при първата същинска заплаха от негова страна.

Какво ги доведе до такова положение — та те бяха над седем хиляди? Едно-единствено нещо — липсата на твърдо ръководство. При това действията на Хидейоши се оказаха и неочаквано бързи и с това ги стреснаха още повече. Започнаха да се ширят слухове и лъжливи новини, които само подсилиха общия страх.

Свидетел на грозното объркване на отрядите си, Кацуие не просто се обезсърчи, а направо изпадна в гняв. Стисна зъби и сякаш не можеше да се сдържи гласно да изрази пред офицерите наоколо своето възмущение. Тези пък първо сядаха, после ставаха на крака, след това започваха да крачат наоколо, но така и изобщо не успяваха да се успокоят. Нареждания от него бяха предадени на два или три пъти по поделенията, но оставаше неясно дали са изпълнявани.

— Защо сте толкова стреснати? — обърна се Кацуие с укор към заобиколилите го. — Успокойте се! Който изоставя мястото си и пръска лъжливи слухове, само кара хората ни тук да се объркат още повече. Всички ще бъдат наказвани за това — предупреди строго той.

Няколко от подчинените му изтичаха за пореден път при войската, за да разгласят заповедта. Дори и след това обаче Кацуие продължи да вика с попресипнало гърло:

— Не се плашете! Не се стряскайте!

Вместо да спре объркването обаче, той просто добавяше и своя глас към общата шумотевица.

Почти се съмваше.

Бойните възгласи и мускетната стрелба, пренесли се сега от Шидзугатаке към западния бряг на езерото Його, ехтяха над водата.

— Както вървят нещата, Хидейоши скоро трябва да е тук!

— Най-много до пладне.

— Какво?! Нима мислиш, че ще чакат дотогава?

Страхът се засилваше все повече и повече и най-сетне завладя целия лагер.

— Враговете трябва да са към десет хиляди!

— Не, струва ми се, че са двайсет!

— Какво? При силата, която показват, трябва да се поне трийсет хиляди!

Войниците изпадаха в плен на собствената си боязън. След малко се пръсна и слух, който изглеждаше твърде достоверен.

— Маеда Инучийо минал на страната на Хидейоши!

При това положение военачалниците на Шибата вече не можеха да овладеят своите отряди. Най-сетне Кацуие се качи на седлото, обиколи яздешком Кицунедзака и лично се опита да усмири хората в отделните малки укрепления. Явно бе стигнал до извода, че е безполезно да разпраща заповеди чрез пълководците.

— Всеки, който безпричинно напусне лагера, ще бъде веднага посечен — изкрещя той. — Всички бегълци да се настигат и застрелват! Който пръска слухове или подрива бойния дух на хората, ще бъде убит на място!

Нещата обаче вече стигаха дотам, че дори решимостта на самия Кацуие не можеше да промени нищо. Повече от половината от седемте хиляди войници бяха побягнали, а останалите едва се сдържаха да не ги последват. При това те вече нямаха вяра в собствения си главнокомандващ. Загубил уважението им, сега дори и Демонът Шибата не можеше да убеди никого със своите заповеди.

Кацуие подкара коня си назад към главния лагер, който противникът вече нападаше.

„Ето, помисли си, и моят край дойде…“ При вида на обезсърчената войска той осъзна пълната безнадеждност на положението. Въпреки това яростта продължаваше да го тласка отчаяно напред, към смъртта. Лагерът му посрещна утрото, осеян с разпръснати тук-там хора и коне.

— Насам, господарю. Останете само за миг тук.

Двама войници хванаха Кацуие от двете страни за бронята, сякаш се опитваха да задържат едрото му тяло на крака.

— Не ви подхожда да не владеете така себе си.

Изведоха го насила през водовъртежа от хора и коне, вън от главната храмова порта. После закрещяха отчаяно на останалите наоколо:

— Бързо доведете коня му! Къде е конят на господаря?!

Междувременно и самият Кацуие завика:

— Няма да отстъпвам! За кого ме мислите?! Няма да побягна оттук!

Думите му ставаха все по-яростни. Погледна към офицерите, които така и не го пускаха отстрани, и кресна:

— Защо правите това? Защо ми пречите да нападна заедно с останалите? Вместо да ме задържате, защо и вие не нападнете врага?

Някой доведе кон. До него застана войник, който държеше в ръка красивия пълководчески флаг, извезан със златния герб.

Кацуие заклати глава и продължи да крещи, но хората около него бързо го накараха да седне на седлото. Нямаше време за губене. Внезапно предводителят на оръженосците, Менджу Шосуке, младеж, който никога досега не се бе отличавал в сражение, се завтече напред и се просна по очи пред коня на Кацуие.

— Моля ви, господарю! Позволете да взема вашето пълководческо знаме.

Тази молба означаваше, че Шосуке желае да поеме ударите на противника върху себе си.

Той не каза нищо друго, само остана коленичил пред Кацуие. У него не личеше отчаяната решимост на човек, готов да приеме смъртта — външно изглеждаше досущ като всеки друг път.

— Какво? Искате да ви отстъпя пълководческото знаме?

От гърба на коня си Кацуие впери изненадан поглед в Шосуке. Военачалниците наоколо му също се втренчиха като поразени в младежа. Към малцина от личните си служители Кацуие се бе отнасял така хладно като към това момче.

Самият господар явно очакваше съвсем различни последствия от това свое отношение. И въпреки това същият този Шосуке сега му предлага да остане на негово място.

Над лагера духаше студеният вятър на поражението. За Кацуие бе непоносимо да вижда нерешителността на своите подчинени. Страхливците, захвърлили оръжие и побягнали, съвсем не бяха малко на брой, а на мнозина тъкмо от тези хора Кацуие бе гледал доброжелателно и ги бе дарявал с милостта си в продължение на дълги години. Като се сетеше за това, не успяваше да сдържи сълзите си.

Но каквито и да бяха мислите му, сега той заби шпори в ребрата на коня и с гръмогласен рев прогони израза на болка от лицето си.

— Какво говорите, Шосуке? Как може вие да умрете, а на мен времето още да не е дошло? Дръпнете се!

Шосуке отскочи от вдигналия се на задни крака кон, но го сграбчи за поводите.

— Нека тогава да бъда заедно с вас.

Въпреки съпротивата на Кацуие, Менджу го отведе настрани от бойното поле и бързо тръгна в посока към Янагасе. Мъжът с пълководческото знаме и останалите служители наобиколиха коня и не му дадоха да се върне назад.

Първите редици на Хидейоши обаче вече бяха си пробили път при Кицунедзака. Щом видяха златовезаното знаме, което се отдалечаваше на отсрещния склон, те забравиха за войниците на Шибата наоколо, които още продължаваха да им се противопоставят.

— Това е Кацуие! Не му давайте да се измъкне!

Тълпа от бързоноги стрелци се скупчи наедно и затича към мястото, където се вееше флагът.

— Тук ще се сбогуваме с вас, господарю!

С тези прощални думи военачалниците, които досега придружаваха Кацуие в бягството му, се обърнаха назад и се втурнаха право срещу копията на преследвачите. Скоро земята се осея с труповете им.

Менджу Шосуке също се беше обърнал, за да посрещне вражеския пристъп, но сега отново се завтече след коня на господаря си и завика подир него:

— Знамето… моля ви… нека го държа аз!

Тъкмо бяха минали през Янагасе.

Кацуие спря коня и взе златовезаното пълководческо знаме от човека до себе си. Навяваше му толкова много спомени — някога се бе вяло в неговите станове през време на битка и бе разнасяло славата на „Демона Шибата“.

— Ето, Шосуке. Носете го при войниците!

И с тези думи той подхвърли флага към младежа.

Шосуке се приведе и сръчно пое дръжката.

Преливаше от радост. Развя веднъж знамето и отправи към отдалечаващия се Кацуие своите последни думи:

— Сбогом, господарю!

Кацуие се обърна за миг, но конят му продължи да препуска към планините на Янагасе. Придружаваха го само десет ездача.

Наистина, сега Шосуке получи флага, който искаше, но Кацуие му заръча и да го занесе обратно при войниците.

Явно молбата беше заради хората, които заедно с оръженосеца оставаха сега да посрещнат смъртта си.

Тридесетина души начаса се събраха под знамето. Това бяха единствените, които наистина държаха на своята чест и бяха решени да умрат за своя господар.

„Значи има останали в рода Шибата достойни хора“, помисли си Шосуке и щастливо погледна лицата наоколо.

— Елате! Нека им покажем как се умира с радост! — провикна се той.

Подаде знамето в ръцете на един от бойците и се спусна най-отпред, на запад от село Янагасе, към северния склон на връх Точиноки. Сега малката дружина от тридесетима човека показваше далеч повече решимост от хилядите сутринта при Кицунедзака.

— Кацуие отстъпва към планините!

— Явно вече е решил да умира.

Както можеше да се очаква, войниците на Хидейоши само се ожесточиха в преследването.

— Ще му вземем главата!

Тръгнаха да изкачват връх Точиноки. Всеки се да бореше бъде преди останалите. Мъжете от рода Шибата гледаха със затаен дъх как противниците им, които се катереха дори и по привидно съвсем непроходими места, с всеки миг стават все повече и повече на брой.

— Имаме още време да изпием заедно една прощална чаша вода — обади се Шосуке.

В няколкото останали мига той и другарите му загребаха няколко глътки от поточето, което извираше измежду две скали на върха, поделиха си ги и спокойно се приготвиха да умрат. Неочаквано младежът се обърна към своите братя Модзаемон и Шобей.

— Трябва да избягате и да се върнете в нашето село. Ако и тримата загинем едновременно в битка, няма да има кой да продължи родовото име и да се погрижи за майка ни. Модзаемон, по-възрастният брат се смята за продължител на рода — защо не тръгнеш ти?

— Но ако по-малките бъдат убити от врага, как може най-големият да отиде после при майка си и да й каже: „Върнах се“? Не, оставам тук. Ти трябва да отидеш, Шобей.

— Това ще е ужасно за мен!

— Защо?

— За мама надали ще е радост във време като това да се върна у дома жив. А и нашият мъртъв баща сигурно ни гледа днес от отвъдния свят. Няма моите крака да са тези, които да се върнат днес в Ечидзен.

— Значи тогава ще умрем заедно!

Сплотени от този предсмъртен обет, тримата братя застанаха под пълководческото знаме.

Шосуке повече не отвори дума за връщане у дома.

Тримата пиха за последно от бистрата изворна вода и усетили освежителната й хладина, се обърнаха едновременно натам, където бе техният майчин дом.

Човек може да си представи молитвите, които изпълниха сърцата им. Врагът наближаваше отвсякъде и сега отделните войници бяха толкова близо, че се различаваха гласовете им.

— Пази пълководческото знаме, Шобей — обърна се Шосуке към своя по-малък брат, докато сваляше забралото си.

Щеше да се представи за самия Кацуие и не искаше врагът да го разпознае.

Край главата му профучаха пет-шест сачми от мускети. Това беше като знак за тридесетимата, които призоваха бога на войната Хачиман и се спуснаха срещу врага.

Разделиха се на три и нападнаха настъпващия напред неприятел. Изкачващите се отдолу мъже дишаха тежко и не можаха да устоят на напора на отчаяно втурналите се срещу тях противници. По шлемовете на хората на Хидейоши зазвъняха дълги саби, копия пронизаха гърдите им и земята се осея със злощастните им мъртви тела.

— Никой да не бърза да умира! — извика Шосуке и се отдръпна зад една дървена ограда.

Пълководческото знаме го последва заедно с останалите живи мъже.

— Казват, че плесницата от пет пръста не била толкова силна, колкото ударът с един юмрук. Ако сега се разпръснем, няма да успеем да свършим много. И в нападение, и в отстъпление оставайте при знамето.

След това предупреждение всички отново се хвърлиха в боя. Сечаха враговете и ги пронизваха с копията си, после като вятър се оттеглиха отново зад оградата.

Така излизаха в нападение шест или седем поредни пъти.

Нападателите бяха загубили вече над двеста души. Наближаваше пладне и слънцето жежко печеше над главите на хората. Прясната кръв бързо засъхваше по доспехите и шлемовете и заприличваше на черен лъскав лак.

Под знамето сега бяха останали по-малко от десет човека, които надали се виждаха един другиго с пламналите си очи. Нито един не беше вече невредим.

Една стрела прониза Шосуке в рамото. Той погледна към прясната кръв, която обливаше ръкава му и сам извади острието от плътта си. После се обърна натам, откъдето беше дошло то. Виждаше се как приближават голям брой вражески шлемове, които шумоляха в бамбуковата трева като стадо диви свине.

Шосуке използва останалото малко време, за да каже спокойно на другарите си:

— Бихме се с всички сили и няма за какво да съжаляваме. Всеки да си избере достоен противник и да защити името си. Нека аз пръв загина на мястото на нашия господар. Не оставяйте пълководческото знаме да падне на земята. Дръжте го вдигнато, предавайте го от ръка на ръка!

Приготвили се да умрат, покритите с кръв воини вдигнаха знамето срещу наближаващия през бамбуковата трева враг. Мъжете срещу тях явно бяха изпълнени с необикновена ярост. Настъпваха твърдо напред и размахваха заплашително копия. Шосуке се обърна с лице към тях и извика насмешливо:

— Що за възпитание?! Нищожества от простолюдието! Нима мислите, че заслужавате да допрете с копията си тялото на Шибата Кацуие?

Приличаше на демон и наистина никой не успяваше да излезе насреща му. Няколко на брой души паднаха покосени почти в самите му нозе.

При вида на неговата ярост и пред отчаяната храброст на останалите мъже, готови да бранят знамето си до смърт, дори и най-дръзките между нападателите се видяха принудени да отворят път към подножието на планината.

— Ето ме! Самият Кацуие е пред вас! Ако Хидейоши е тук, нека се срещнем с него на коне, лице в лице! Излез, песоглавецо! — крещеше Шосуке, докато слизаше надолу по склона.

Прониза още един воин с копието си. По-големият му брат Модзаемон вече лежеше покосен; Шобей пък бе кръстосал сабя с някакъв противник и двамата се бяха пронизали взаимно. Така малкият брат лежеше сега в основата на една близка скала.

До него изоставено се търкаляше златовезаното пълководческо знаме, цялото покрито с кръв.

Към тялото на Шосуке сега се насочваха безброй копия, идещи от двата края на склона. Всеки от войниците искаше да вземе знамето и главата, за която вярваха, че е на Кацуие.

Надпреварваха се кой пръв ще достигне плячката. Така Менджу Шосуке намери своята смърт под роя от вражески остриета.

Заради мълчаливостта, кротостта, изисканото си държание и своята любов към книгите този хубав двадесет и пет годишен воин не беше особено ценен нито от Кацуие, нито от Генба. Сега забралото още криеше младежките му черти.

— Убих Шибата Кацуие! — провикна се един самурай.

— А тези ръце отнеха пълководческото му знаме! — обади се друг.

Надигна се хор от гласове, всеки от които се хвалеше с нещо постигнато. Цялата планина сякаш се разтресе.

Хората на Хидейоши още нямаха представа, че главата принадлежи не на Шибата Кацуие, а на предводителя на неговите оръженосци — Менджу Шосуке.

— Убихме Кацуие!

— Докоснах главата на господаря на Китаношо!

Бутаха се един друг, а виковете им отекваха във въздуха.

— Знамето! Златното знаме! И главата! Главата му е наша!

Истински приятел

Кацуие успя да спаси живота си с бягство, но войската му бе направо пометена. До предишната сутрин знамето със златния герб на Шибата се развяваше край Янагасе, но сега там се виждаше само това на Хидейоши. Плющеше и с ярките си цветове, огрети от слънцето, привличаше погледа като някакъв знак за свръхестествена сила.

Останалите знамена на войската на Хидейоши покриваха пътищата и полята наоколо и представяха величествена победна гледка. Бяха струпани така нагъсто, че отдалеч приличаха на златиста мараня.

Войниците седнаха да се хранят от припасите си. Сражението започна рано сутринта и продължи около осем часа. След като свърши с яденето, цялата войска получи заповед незабавно да настъпи на север.

Щом наближиха прохода Точиноки, на запад пред погледа на мъжете се откри морето на Цуруга, докато планинските пропасти на Ечидзен от северната страна зееха сякаш досами копитата на конете им.

Слънцето вече слизаше над хоризонта и небето и земята горяха във вечерно сияние, съставено от всички цветове на дъгата.

Лицето на Хидейоши беше изгоряло до червено. Той обаче не приличаше на човек, неспал с дни наред. Сякаш бе забравил, че хората имат нужда от сън — настъплението продължаваше и още нямаше заповед за почивка. Беше по онова време на годината, когато нощите са най-къси. Преди още да се е стъмнило, войската се разположи на стан при Имаджо, в Ечидзен. Въпреки това предните части продължиха напред със заповед да стигнат до Вакимото на повече от две левги. В същото време последните редици изостанаха в Итадори, приблизително на същото разстояние зад основните отряди. Така тази нощ лагерът се простираше по продължение на четири часа път пеша.

Хидейоши веднага потъна в спокоен сън, който дори песента на планинската кукувица не успя да смути.

„Утре ще сме в крепостта Фучу, помисли си той, тъкмо преди да затвори очи. Но как ли ще ни посрещне Инучийо?“

А какво правеше междувременно самият Инучийо? По пладне на същия ден той изтегли своята войска във Фучу, крепостта на сина си.

— Слава на боговете, че сте живи и здрави — бяха думите на жена му, излязла да го посрещне.

— Погрижи се за ранените. После ще можем да се видим.

Инучийо дори не свали сандалите и не развърза връзките на доспехите си — просто остана да стои пред крепостта. Оръженосците също се строиха зад гърба му и с тържествено изражение на лицата зачакаха.

През портата преминаха отряд след отряд, понесли на рамене телата на мъртвите си другари. Върху труповете бяха раздиплени бойни знамена. След тях последваха ранените в битката — носени от други или сами, само подпрени на раменете на хората до себе си. Все пак тридесет и няколкото жертви, дадени от Маеда, не можеха да се сравняват със загубите на Шибата и Сакума.

Храмовата камбана удари, слънцето слезе ниско в небето и от всички части на крепостта се заиздига дим от кухненски огньове. Войниците бяха получили заповед да се нахранят. Те обаче не се разпръснаха, а останаха по поделения, сякаш все още са на бойното поле.

— Господарят на Китаношо е пред крепостната порта провикна се един от стражите.

— Какво?! Господарят Кацуие тук! — промълви изумен Инучийо.

Такова развитие на събитията беше съвсем неочаквано. Явно не можеше да понесе мисълта за среща с този човек — сега беглец, който дири убежище. За миг се замисли и след това каза:

— Да излезем да го посрещнем.

Последва сина си вън от крепостната кула. След като слязоха по стълбите, те тръгнаха през тъмния междинен коридор. Един от слугите, Мураи Нагайори, ги следваше.

— Господарю — прошепна Мураи.

Инучийо го погледна въпросително.

— Пристигането на господаря Кацуие тук е несравнима възможност за нас — прошепна прислужникът в ухото му. — Ако го убиете и пратите главата на господаря Хидейоши, отношенията ви с него ще се поправят без всякакви трудности.

Без да каже нито дума, Инучийо удари човека в гърдите.

— Млък! — кресна той.

Мураи се олюля срещу дървената стена зад гърба си и едва се удържа да не падне. Пребледнял, той не можеше да се реши нито да се изправи на крака, нито да приседне долу на земята.

Инучийо се втренчи ядосано в него и с неприкрит гняв заговори:

— Позорно е да шепнеш в ухото на своя господар безчестни и страхливи думи, които всеки би се засрамил да изрече на глас. Смятате себе си за самурай, но не знаете нищо за Пътя на самураите! Що за човек ще е този, който ще продаде главата на дошлия пред портите му военачалник само заради облагата на своя собствен род? При това след като е прекарал в походи редом с този военачалник толкова години, колкото аз!

И като остави разтреперания Мураи зад гърба си, Инучийо тръгна към главния вход, за да приветства Кацуие. Този беше дошъл дотук на кон. В едната си ръка стискаше дръжката на счупено копие. Не изглеждаше ранен, но цялото му лице — цялото му същество всъщност — бе потънало в скръб.

Поводите на коня държеше Тошинага, изтичал преди малко напред, за да го посрещне пръв. Осемте души, придружавали го досега, бяха останали вън от портата и Кацуие беше сам.

— Изключително съм ви задължен.

С тези думи на благодарност към Тошинага господарят на Китаношо слезе от седлото. Погледна Инучийо в лицето и на висок глас, пълен със самопрезрение, каза:

— Загубихме! Загубихме!

Беше в изненадващо добро присъствие на духа. Възможно е само да се преструваше, но на Инучийо му се стори, че е много по-спокоен, отколкото би се очаквало. Приветствията му към победения военачалник бяха по-любезни от обикновено. Тошинага показа не по-малка загриженост от баща си и помогна на беглеца да свали своите окървавени сандали.

— Чувствам се, все едно съм се върнал у дома си.

Внимателното отношение, силно впечатлява всеки, пропаднал в бездната на поражението и винаги го кара да забрави подозренията и огорчението. Това е единственото нещо, от което такъв човек може да започне да си мисли, че в този свят още има светлина.

Явно твърде ободрен, Кацуие отново се обърна към бащата и сина:

— Това поражение се дължеше изцяло на моята недалновидност. И на вас донесох неприятности. Надявам се да ми простите. Ще се оттегля в Китаношо и ще се опитам да сложа нещата си в ред. Питам се, дали бихте ми дали купичка ориз и чай.

Демонът Шибата сякаш се бе превърнал в Буда Шибата. Дори Инучийо не успя сега да сдържи сълзите си.

— Бързо донесете ориз и чай. И саке — нареди той.

Трудно можеше да намери думи, с които да утеши човека пред себе си. При все това усещаше, че от него се иска да каже нещо.

— Често казват, че животът на война е съставен от победи и поражения. Ако погледне на днешното нещастие от гледище на съдбата, човек разбира, че възгордяването от победата е първа крачка към поражението, а пълното поражение пък е първа крачка към победата. Възходът се редува с падението и временната радост и мъка тук нямат нищо общо.

— Затова аз не съжалявам нито за личното си нещастие, нито за вечния кръговрат на промяната — отвърна Кацуие. — Съжалявам само, че загубих своето добро име. Всичко е било предопределено.

Тези думи звучаха, сякаш вече не говори онзи Кацуие от по-рано. Не изглеждаше обаче нито отчаян, нито объркан.

Щом донесоха сакето, гостът доволно си взе една чашка и като си помисли, че това може да е последната им среща, наля също и на бащата и сина. След това с удоволствие погълна простата храна, която поръча за него Инучийо.

— Никога не съм опитвал нещо така вкусно като днешния ориз. Няма да забравя добрината ви — каза той и с тези думи се сбогува.

Инучийо, който го придружи навън, веднага забеляза, че конят му е изтощен. Нареди на един от оръженосците да доведе неговият собствен любим шаралия и го предложи на Кацуие.

— Не се безпокойте сега за нищо — увери той своя посетител. — Ще задържим неприятеля ви тук, докато стигнете до Китаношо.

Кацуие препусна напред, но обърна коня и се върна при Инучийо, сякаш изведнъж се е сетил за нещо.

— Инучийо, вие сте близък приятел с Хидейоши от младини. Сега, след този изход на битката, аз ви освобождавам от служителски задължения към мене.

Това бяха последните му думи към домакина. Качи се отново на седлото. По лицето му нямаше и следа от притворство. Инучийо се поклони, искрено развълнуван. Фигурата на излезлия от крепостната порта Кацуие се очерта в черно срещу червеното на залязващото слънце. Мъничката му войска от осем конника и десетина пехотинци тръгна да дири убежище в Китаношо.

В крепостта Фучу в галоп влязоха двама-трима конници. Новината, която донесоха, скоро се разнесе навсякъде наоколо.

— Неприятелят се е разположил на стан при Вакимото. Господарят Хидейоши е разпънал шатрата си при Имаджо, така че довечера почти няма изглед да ни нападнат.

През цялата нощ — или по-скоро половината от нея — Хидейоши спа безметежно в Имаджо и на следващия ден тръгна рано от лагера, за да стигне във Вакамото.

Кютаро излезе да го посрещне. Вдигнаха военачалническо знаме, за да дадат знак за присъствието на главнокомандващия.

— Какво е станало снощи в крепостта Фучу? — попита Хидейоши.

— Изглежда са се случили доста неща.

— Готвят ли се сега за отбрана? Може Маеда да искат да се бием.

И той погледна към Фучу, след това рязко се обърна към Кютаро и му нареди да подготви отрядите.

— Лично ли ще влезете в битката? — попита служителят.

— Естествено.

Хидейоши кимна, сякаш отсега вече всичко му е ясно. Кютаро бързо предаде неговите думи на отделните военачалници и наду раковината, за да събере предните отряди. За съвсем кратко време мъжете се подредиха в строй, готови да закрачат напред.

До Фучу имаше по-малко от два часа път. Кютаро яздеше начело, докато Хидейоши остана някъде по средата на челния отряд. Скоро можеха вече да видят крепостните стени. Хората зад тези стени естествено бяха крайно напрегнати. От върха на кулата войниците на Хидейоши и знамето със златното листо изглеждаха съвсем близо, все едно вече можеш да ги досегнеш с ръка.

Не беше дадена заповед да спрат. Тъй като Хидейоши яздеше посред тях, войниците от предния отряд бяха сигурни, че незабавно ще обкръжат крепостта.

Устремени към главната порта на Фучу, нападателите, подобни сега на придошла река, се подредиха като „жеравово крило“. Само пълководческото знаме остана неподвижно.

В същия миг от цялата крепостна постройка изригна барутен дим.

— Отстъпете малко, Кютаро. Отстъпете! — нареди Хидейоши. — Войниците да не се разпръсват в боен ред. Заповядайте им да останат строени по отряди.

Мъжете от предната редица се отдръпнаха и мускетите вътре в укреплението също замълчаха. И от двете страни обаче цареше напрегнато очакване.

— Някой да вземе пълководческото знаме и да излезе на двайсет крачки пред мен — разпореди Хидейоши. — Няма нужда човек да води коня ми; ще вляза в крепостта сам.

Не беше предупредил никого за намеренията си и сега тези думи предизвикаха обща изненада. Без да обръща внимание на изумените изражения на военачалниците, той веднага тръгна в тръс напред към главната крепостна порта.

— Само минута! Почакайте само минута, да мина преди вас!

Един самурай се завтече след него, но едва излязъл на десет разкрача по-напред от Хидейоши, взел в ръка според нареждането пълководческото знаме, проехтяха няколко изстрела, насочени към златното листо.

— Спрете огъня! Спрете стрелбата! — завика Хидейоши на висок глас и препусна срещу мускетния огън като пусната от лък стрела.

Аз съм! Хидейоши! Не ме ли познавате?

Като приближи крепостта, той свали от кръста си златния военачалнически жезъл и го размаха срещу войниците.

— Аз съм! Хидейоши! Спрете огъня!

Изумени, двама мъже изскочиха от оръжейния склад до главната порта и отвориха вратите.

— Господарю Хидейоши?

Този обрат на събитията им се струваше напълно неочакван и те поздравиха с известно смущение. Хидейоши позна и двамата. Вече бе слязъл от седлото и сега тръгна към тях.

— Върна ли се господарят Инучийо? — попита и после добави: — Той и синът му добре ли са?

— Да, господарю — отвърна единият от мъжете. — И двамата се прибраха невредими.

— Добре, добре. Радвам се да чуя това. Ще водите ли коня ми, моля?

И като подаде юздата на служителите, Хидейоши влезе през крепостната порта, досущ все едно че влиза у дома си, придружаван от свои хора.

Щом — почти като в унес — видяха постъпката на госта, воините, изпълнили подобно на гъста гора крепостта, останаха направо поразени. В същия миг срещу Хидейоши се завтекоха Инучийо и синът му. Щом се приближиха един към друг, двамата мъже заговориха почти едновременно, както става със стари приятели.

— Е, дочаках и това!

— Инучийо! Какво става с теб?

— Нищо особено — отвърна домакинът и се засмя. — Влез и седни.

Заедно със сина си той тръгна напред към главното укрепление. Вместо официалния вход, отвориха вратата към градината и въведоха своя посетител право във вътрешните покои. По пътя спряха да погледнат алените ириси и белите азалии.

Отношението беше като към близък семеен приятел и Инучийо се държеше сега така, както навремето, когато двамата с Хидейоши живееха през една ограда.

Накрая той покани госта вътре.

Хидейоши обаче остана на място и само се заоглежда наоколо, без дори да се наведе да развърже сламените си сандали.

— Онази постройка там — това кухнята ли е? — попита.

Щом получи от Инучийо утвърдителен отговор, той веднага се насочи към нея.

— Искам да видя съпругата ти. Тя тук ли е?

Инучийо остана съвсем изненадан. Канеше се да каже на Хидейоши, че ако иска да се види с жена му, той веднага ще я повика, но не му остана време да се обади. Вместо това побърза да помоли Тошинага да отведе посетителя в кухнята.

След като прати сина си подир Хидейоши, самият той забърза надолу по коридора, за да предупреди съпругата си.

Най-изненадани от всички останаха готвачите и слугините. Пред тях някакъв нисък самурай със сливово синьо наметало над доспехите — явно пълководец — се разхождаше небрежно из кухнята и досущ като човек от семейството на господаря викаше:

— Хей! Тук ли е господарката Маеда? Къде е тя?

Никой не го познаваше. Всички изглеждаха озадачени, но щом видяха златния военачалнически жезъл и скъпата сабя, бързо паднаха на колене и се поклониха. Трябва това да беше високопоставен пълководец, но пък никой в дома на Маеда не го бе виждал преди.

— Хей, господарке Маеда, къде сте? Аз съм, Хидейоши. Хайде, покажете се!

Съпругата на Инучийо готвеше заедно с няколко прислужници, когато врявата достигна до ушите й. Излезе навън с престилка и запретнати ръкави. За миг просто остана с втренчени очи на мястото си.

— Сигурно сънувам — прошепна.

— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последно, господарке. Радвам се да ви видя добре както винаги.

Щом Хидейоши понечи да пристъпи напред, тя се съвзе и като пусна бързо ръкавите си надолу, се просна по очи дървения под.

Хидейоши просто седна до нея.

— Първото, което искам да ви кажа, господарке, е, че дъщеря ви и дамите в Химеджи бързо се сприятелиха. Моля ви да не се безпокоите за нея. Също така, макар вашият съпруг да преживя доста изпитания през време на последните битки, той не се поколеба дали да напада или отстъпва и значи може да се каже, че родът Маеда излиза от сражението непобеден.

Съпругата на Инучийо сключи ръце пред наведеното си чело.

В този миг Инучийо влезе да потърси жена си и видя Хидейоши.

— На това място не можем да ви приемем както подобава. Най-напред, моля ви, свалете сандалите и станете от пода.

Съпруг и съпруга направиха всичко по силите си да убедят госта да седне на по-почетно място, но Хидейоши отказа и продължи да говори с тях все така непринудено.

— Бързам да стигна до Китаношо и сега настина не мога да отделя време за тържествен прием. Ще може ли обаче да се възползвам от любезността ви и да помоля за купичка ориз?

— Лесно ще изпълним такава молба. Но няма ли да влезете поне за минута?

Хидейоши дори не посегна да развърже сандалите си.

— Това да оставим за друг ден. Днес трябва да бързам.

И Инучийо, и съпругата му познаваха добрите и лошите страни на нрава на Хидейоши. Тяхното приятелство никога не беше зависело от взаимни задължения и любезности. Домакинята вдигна отново ръкави и сама застана пред дъската за рязане в кухнята.

Тази кухня бе обща за цялата крепост и там работеха голям брой слугини, готвачи и дори чиновници. Господарката Маеда обаче не беше от онези жени, които да не знаят как бързо да приготвят вкусно ястие.

И днес, и предишния ден тя сама се беше грижила за ранените и готвила за тях. Дори и в обикновени дни обаче се случваше да дойде в кухнята и да сготви нещо за своя съпруг. Сега родът Маеда владееше голяма област, но преди, в дните на бедност в Кийосу, когато техният съсед Токичиро с нищо не беше по-добре от тях, двете семейства често си заемаха по няколко шепи ориз, стиска сол и дори малко масло за лампата за през нощта. Тогава лесно можеха да разберат как е съседът им с парите, като погледнат дали прозорецът му нощем свети.

„Тази жена не е по-лоша съпруга от моята Нене“, помисли си Хидейоши. Едва успя да усети кога съпругата на Инучийо свърши с приготвянето на ориза, взе сама подноса и ги поведе вън от кухнята.

На хълма в посока към западното укрепление в една борова горичка се намираше малък павилион. Прислугата разпъна в тревата до него постелка и сложи на нея двата подноса с храна и бутилки саке.

— Не мога ли поне, макар и да бързате, да ви предложа нещо по-добро? — попита съпругата на Инучийо.

— Не, не. Няма ли да дойдат също мъжът и синът ви?

Инучийо седна с лице към Хидейоши, а Тошинага вдигна бутилката със саке. Нямаше да се възползват от близката постройка. През боровете духаше вятър, но те надали го чуваха.

Хидейоши не пи повече от една чаша, но бързешком погълна двете купички ориз, които беше приготвила за него съпругата на Инучийо.

— А, наядох се. Съжалявам, ако ви затруднявам, но мога ли да помоля и за чаша чай?

В павилиона вече беше подготвено всичко необходимо. Жената бързо влезе вътре и поднесе на Хидейоши чая.

— Е, господарке — каза гостът, докато отпиваше, с тон, сякаш се кани да я помоли за съвет, — доста време ви загубих, но сега, на всичкото отгоре, ще ви отнема за малко и съпруга.

Инучийовата жена се засмя весело.

— Да ми отнемете съпруга? Отдавна не бяхте използвали този израз.

Инучийо и Хидейоши прихнаха и Хидейоши се обади:

— Я чуй, Инучийо. Изглежда жените не забравят лесно старите провинения. Още си спомня как й те „отнемах“, за да отидем да пием.

Върна чашата за чай и отново се засмя.

— Днес обаче нещата са по-различни от тогава и ако вие, господарке, не възразявате, сигурен съм, че и съпругът ви ще се съгласи да ми отдели време. Определено бих искал той да дойде с мен до Китаношо. Добре ще е синът ви да остане тук, за да се грижи за вас.

Като видя, че въпреки смеха думите му са приети на сериозно, Хидейоши продължи:

— Значи, бих помолил вашият син да остане тук, а съпругът ви да тръгне с мен. Инучийо няма равен по опит в битките. После, в щастливия ден, когато се върнем от обсадата, бих искал отново да спра тук и да ви се натрапя за няколко дни. Ще тръгнем утре сутринта. За днес ви казвам „довиждане“.

Цялото семейство го изпрати чак до входа на кухнята. По пътя съпругата на Инучийо отбеляза:

— Вие казахте, господарю Хидейоши, че Тошинага трябва да остане тук да се грижи за майка си, но аз не смятам, че още съм толкова стара и че ще ми е толкова самотно без него. Ще останат достатъчно войници да пазят крепостта, тъй че няма да има защо да се притесняваме за защитата й.

Инучийо беше на същото мнение. Докато вървяха бързо към входа, Хидейоши и семейството Маеда уточниха часа на заминаването на следващия ден и уговориха други подробности.

— Ще чакам кога ще се отбиете отново — каза съпругата Инучийо, когато се сбогуваше с Хидейоши на кухненския вход. Мъжът и синът й изпратиха госта чак до предната порта.

Същата нощ, когато Хидейоши се сбогува с тях и се върна в стана си, там доведоха като пленници двама много важни мъже от рода Шибата. Единият беше Сакума Генба, другият — доведеният син на Кацуие, Кацутоши. И двамата бяха заловени при опит да избягат през планините в Китаношо. Генба беше ранен. Раната се беше възпалила от лятната жега и бързо загнои. Воините най-често използваха в такива случаи мокса и Генба бе спрял в някаква селска къща, за да помоли за малко мазило.

Докато той се занимавал с това, селяните тайно се събрали да се посъветват и решили, че ако предадат Кацутоши и Генба на Хидейоши, сигурно ще получат за това добро възнаграждение. През нощта обградили колибата, в която двамата спели, овързали ги като прасета и ги занесли в стана на Хидейоши.

Хидейоши не остана особено доволен, щом научи за това. Противно на своите очаквания, селяните бяха сурово наказани.

На следващия ден Хидейоши, придружаван от Инучийо и сина му, пришпори коня си към крепостта на Кацуие в Китаношо. До следобед столицата на Ечидзен беше препълнена с негови войници.

Родовете Токуяма и Фува, чиито владения бяха разположени по пътя, вече бяха надушили какво става и мнозина дойдоха в стана на Хидейоши, за да му засвидетелстват верността си.

Лагерът беше разположен на връх Ашиба. Оттам Хидейоши нареди да обкръжат крепостта Китаношо така плътно, че дори вода да не може да се процеди вътре. Веднага след това отрядът на Кютаро получа задачата да проникне през външната дървена ограда. После отведоха Генба и Кацутоши в близост до самите крепостни стени.

Войниците удариха бойния барабан, за да привлекат вниманието на Кацуие вътре в крепостта.

— Ако имате да кажете нещо на прощаване на доведения си син и на Генба, най-добре излезте да го направите сега!

Повториха това на два или три пъти, но от крепостта не последва отговор. Кацуие така и не се появи, навярно понеже за него щеше да е непоносимо да види отново двамата. Освен това беше ясно, че намерението на Хидейоши е да отслаби духа на хората вътре.

През нощта пристигнаха изостанали бойци от войската на Кацуие и сега в крепостта бяха подслонени около три хиляди мъже и жени, много от които без друго не можеха да участват в сражението.

При това Генба и Кацутойо бяха попаднали живи в ръцете на врага и дори Кацуие не можеше сега да не предусеща края. Боят на вражеските барабани не секваше. До вечерта всички дървени огради пред укреплението бяха сринати и цялата околност, на разстояние тридесет-четиридесет разкрача от самите крепостни стени, беше залята от войниците на Хидейоши.

Въпреки това положението вътре оставаше спокойно. След време ударите на барабаните секнаха. Нощта наближаваше и от крепостта навън излязоха няколко военачалници. Изглеждаше, че ще преговарят с противника. Сигурно щяха да се опитат да спасят живота на Кацуие или може би направо предстоеше крепостта да се предаде. Такива бяха слуховете, които се носеха, но нищо не потвърди подобни предположения.

С напредването на вечерта главното укрепление, досега тъмно като мастило, изведнъж се освети от веселите пламъци на фенери. В северния двор и западната кула също светна. Дори в голямата кула, където войниците наблюдаваха какво става долу, готови да влязат в отчаяна битка, от време на време се забелязваха ярки проблясвания.

Нападателите почнаха да се питат какво ли има. Скоро обаче загадката беше разрешена. Дочуха се барабанни удари, придружени от нежен звук на флейти. До слуха на хората навън достигнаха народни песни, чиито думи отекваха типичното северняшко произношение.

— Хората в крепостта знаят, че това е последната им нощ сред живите и навярно си устройват прощално угощение. Колко тъжно.

Нападателите усетиха съчувствие към защитниците вътре. Хората и от двете страни бяха служили на рода Ода и между тях нямаше никой, който да не знае славното минало на Кацуие. Дори само заради това събитието беше дълбоко вълнуващо.

В крепостта Китаношо наистина имаше прощално угощение. Присъстваха над осемдесет човека — целият род и старшите му служители. Под ярката светлина на лампите в средата на стаята седяха съпругата на Кацуие и дъщерите й. Навън, на съвсем малко разстояние, чакаше вражеската армия.

— Така не се събрахме дори на първия ден от Новата година! — възкликна някой и всички останали се засмяха. — С настъпването на утрото ще дойде първият ден от нашия задгробен живот. Днес изпращаме старата година в този свят.

Многобройните лампи и смехът правеха събирането не по-различно от обикновено тържество. Само присъствието на въоръжени бойци хвърляше сянка в залата.

Гримът и облеклото на Оичи и трите нейни дъщери придаваха на обстановката неочаквана свежест и дори изисканост. Най-малката от сестрите беше само на десет години. При вида на веселото дете, което ядеше лакомо и палаво се закачаше със сестрите си, дори старите воини, напълно забравили за близката смърт, се принудиха да извърнат поглед.

Кацуие пи прекалено много. Всеки път, когато подадеше на някого чаша, той неволно издаваше колко е самотен с думите:

— Само Генба да беше тук.

Ако чуеше някой да недоволства от провала на неговия племенник, възразяваше:

— Стига сте винили Генба. Това нещастие изцяло се дължи на моя собствена грешка. Като чуя да корите племенника ми, се чувствам по-зле, отколкото ако нападахте самия мен.

Грижеше се чашите на всички наоколо да са пълни и нареди да налеят на войниците по кулите от най-хубавото саке в избата. Вместо наздравица думите му бяха:

— Нека сега се сбогуваме един с друг както подобава. Няма да е никак неуместно да чуем и някое стихотворение.

От кулите също се носеха песни и смях изпълваше стаите. Пред самия Кацуие някой заудря барабан и посребрените ветрила на танцьорките заописваха изящни линии във въздуха.

— Преди време господарят Нобунага ставаше да танцува по най-малкия повод и караше и мен да правя същото. Аз обаче винаги се срамувах от тромавостта си — спомни си Кацуие. — Колко жалко! Само заради тази вечер е трябвало да науча поне един танц.

Вътре в сърцето си трябва наистина да е изпитвал голяма мъка по своя предишен господар. А имаше и нещо друго. Макар и доведен до сегашното положение — ни повече, ни по-малко — направо безнадеждно — от някакъв войник с лице на маймуна, издигнал се до пълководец, Кацуие със сигурност се надяваше поне да загине славно.

Беше само на петдесет и три години. Като военачалник явно можеше да очаква още много, но сега единственото му желание беше да умре по достоен начин.

Сакето отново обиколи пируващите. Пресушаваха се чаша след чаша и до края на нощта много бурета се изпразниха. Имаше пеене с барабани, танци с посребрени ветрила, весели възгласи и смях, но нищо не успя да разсее напълно усещането за тъга.

От време на време ледената тишина и черният пушек, който лампите изпускаха при изгасването на фитила, се смесваха по лицата на осемдесетте присъстващи с бледност, причинена съвсем не от сакето. Личеше, че минава полунощ, но угощението все така продължаваше. Дъщерите на Оичи се сгушиха в скута й и заспаха. За тях тържеството започваше, изглежда, да става прекалено скучно.

По някое време най-малката успя да запази скута само за себе си и сега тихо спеше. Оичи докосна косата на дъщеря си и се насили да сдържи сълзите. Средната по възраст също вече задремваше. Само най-голямата, Чача, изглежда, разбираше мислите на своята майка. Знаеше какъв е поводът за тазвечерното угощение, но въпреки това съумяваше да изглежда спокойна.

Момичетата бяха красиви и трите приличаха на майка си, но у Чача имаше някаква особена изтънченост, дължаща се на кръвта на Ода. Съчетанието на младост и хубост в нея можеше само да натъжи всеки, който я погледне.

— Толкова е невинна — забеляза внезапно Кацуие, като спря очи върху лицето на заспалото най-малко дете.

После заговори на господарката Оичи за съдбата на момичетата.

— Ти продължаваш да си сестра на господаря Нобунага и не е минала и година, откакто стана моя съпруга. Най-добре ще е да вземеш децата и още преди съмване да излезете от крепостта. Ще накарам Томинага да ви придружи до стана на Хидейоши.

— Не! — отвърна просълзена Оичи. — Когато една жена се омъжи в семейство на воин, тя трябва да е решена да приеме своята карма. Коравосърдечно е да ме карате сега да напускам крепостта, а да отида да се моля за живота си в стана на Хидейоши е просто немислимо.

Погледна към Кацуие, скри лице с ръкава си и поклати глава. Мъжът й обаче опита още веднъж да я разубеди.

— Не, не. Радва ме мисълта, че си ми толкова вярна, при условие, че връзката ни е така скорошна, но трите ти дъщери са деца на господаря Асаи. Освен това Хидейоши със сигурност няма да се покаже безсърдечен към сестрата на господаря Нобунага и към децата й. Трябва да тръгвате, и то бързо. Вървете да се приготвите.

Кацуие повика един от служителите си, даде му нареждания и подкани Оичи да тръгва. Тя обаче само поклати глава и отказа да помръдне.

— Не може ли поне тези невинни деца да напуснат крепостта, след като ти самата си толкова решена?

Явно този път се съгласи с него. Разтърси най-малкото, заспало в скута й, за да го събуди и каза на момичетата, че ще ги пратят навън.

Чача се притисна до майка си.

— Не искам да ходя никъде. Не искам. Искам да съм с теб, мамо!

Кацуие и съпругата му се опитаха да я разубедят, но така и не успяха да спрат нейния отчаян плач. Накрая я отведоха и изкараха от крепостта насила. Хлипането на трите момичета продължи да се чува, докато се отдалечаваха. Наближаваше вече четвъртият час на нощта и безрадостното тържество привърши. Бойците бързо завързаха наново кожените връзки на доспехите си, взеха оръжията и започнаха да се разпръсват по местата, където щяха да посрещнат смъртта.

Кацуие, жена му и още няколко души от рода се пренесоха във вътрешността на главното укрепление.

Оичи накара да донесат една малка поставка за писане и се зае да стрива мастилото за предсмъртното стихотворение. Кацуие също съчини едно за себе си.

Макар еднаква навсякъде, нощта не бе еднаква за всички. Победители и победени посрещнаха по различен начин утрото.

— Докато небето се развидели, да сме превзели външните стени — нареди Хидейоши и после спокойно зачака изгрева.

Градът долу също остана сравнително спокоен. Само на две-три места избухнаха пожари. Причината не бяха войниците на Хидейоши, а по-скоро объркването на самите жители. Тъй като обаче пламъците можеха да осветят противника в случай, че реши да нападне изневиделица, ги оставиха да горят цяла нощ.

От сутринта до полунощ в шатрата на Хидейоши постоянно влизаха и излизаха различни военачалници. Заради това се говореше, че или се търси начин да бъде спасен животът на Кацуие, или крепостта ще се предаде доброволно. Въпреки това дори след средата на нощта първоначалният план за действие не беше променен.

Оживлението в двата лагера сочеше, че утрото наближава. Скоро се чу звукът на раковина. Ударите на барабана процепиха мъглата и отекнаха по целия стан.

Както беше предвидено, нападението започна точно в Часа на тигъра. За да прикрият другарите си, отрядите срещу крепостната стена откриха пушечен огън.

Пукотът на оръжието отекваше зловещо във въздуха, но изведнъж и той, и бойните възгласи на предните редици стихнаха.

В същото време от мъглата изскочи самотен ездач и пришпори коня си от мястото, където стоеше Кютаро, към походното столче на Хидейоши. След него тичаха един вражески самурай и три момичета.

— Спрете стрелбата! Спрете нападението! — извика конникът.

Бегълките, разбира се, бяха племенничките на Нобунага. Войниците обаче така и не разбраха чии са шестте ръкава на красиви дрехи, които през мъглата преминаха пред погледите им. Най-голямата сестра държеше за ръка средната, която пък на свой ред водеше най-малката. Вървяха на пръсти по каменистия път. Прието бе тези, които търсят закрила по време на битка, да не носят почти нищо на краката си и трите малки княгини сега бяха обути само с дебели копринени чорапи.

Най-малката спря и каза, че иска да се върне в крепостта. За да я успокои, самураят, който ти беше довел дотук, я качи на гърба си.

— Къде отиваме? — попита малката и потрепери.

— При един добър човек — отвърна Шинроку.

— Не! Не искам там! — извика момиченцето.

По-големите й сестри с всички сили се опитаха да я успокоят.

— Мама ще дойде по-късно. Нали така, Шинроку?

— Да. Разбира се.

Като продължиха да вървят със ситни крачки, те най-сетне приближиха до боровата горичка, където Хидейоши бе разпънал шатрата си.

Хидейоши излезе иззад завесата на входа и застанал до едно дърво, ги загледа как приближават. След това тръгна напред, за да посрещне момичетата.

— Всички приличат на рода си — заяви той, когато ги видя по-отблизо.

Дали си спомни за Нобунага или за Оичи? Който и от двамата да беше, самият Хидейоши остана като замаян и можа само да промълви, че и трите са хубави деца. От сливово синия ръкав на Чача изискано висеше пискюл, ръкавът на средната по възраст сестра пък, извезан с ярки цветове, бе пристегнат с червена лента. Най-малкото от момичетата беше облечено не по-малко изящно. Всяка росеше и малка торбичка, ароматизирана с алоево дърво и украсена със златна камбанка.

— На колко години сте? — попита Хидейоши.

Нито една от трите обаче не поиска да отговори. При това устните им пребледняха така, та човек добиваше впечатлението, че стига да ги докосне и ще избухнат в сълзи.

Хидейоши прихна леко и се усмихна.

— Няма от какво да се страхувате, деца. Отсега нататък можете да си играете с мен.

И той посочи с пръст носа си. Средната сестра се позасмя, може би понеже само на нея непознатият й заприлича на маймунка.

Внезапно обаче стрелбата и бойните възгласи разтърсиха околността още по-силно от преди и се понесоха над цялата крепост. Горе утринното небе започна да се развиделява.

Малките княгини видяха пламъците и дима по крепостните стени и заплакаха объркано.

Хидейоши ги остави на грижите на един от своите служители, провикна се гръмогласно да му доведат кон и препусна в посока към укреплението.

Двата рова пред външната стена, пълни с вода от реката Кудзурю, не даваха на нападателите лесен достъп до крепостта.

Когато най-сетне успяха да преминат през първия от тях, войниците вътре вече подпалваха моста пред главната порта. Пламъците преминаха през кулата над входа и плъзнаха към войнишките помещения. Съпротивата на защитниците бе по-отчаяна, отколкото нападателите бяха очаквали, но по обяд външната част на крепостта падна. Обсаждащите заприиждаха през всички порти към главното укрепление.

За да дадат последен отпор на врага, Кацуие и неговите старши служители се бяха оттеглили в кулата — величествена девететажна постройка с железни врати и каменни стълбове.

В продължение на двата часа, когато се сражаваха за кулата, нападателите понесоха много повече загуби, отколкото за целия предобед. Вътрешният двор се превърна в море от пламък. Хидейоши даде заповед за временно оттегляне. Може би понеже видя колко трудно напредват, той изкара отрядите си навън.

След това подбра няколкостотин калени воини. Никой от тях нямаше да носи огнестрелно оръжие — само копия и мечове.

— Сега вече трябва да успеем! Проправете си път до вътрешността на кулата! — заръча им.

Мъжете незабавно плъзнаха по стените като рояк стършели и скоро проникнаха вътре.

Първо от третия, после от четвъртия, след това и от петия етаж заструи гарвановочер пушек.

— Браво! — провикна се Хидейоши, когато над извитите стрехи на кулата изникна огромен чадър от пламък.

Огънят даваше знак, че краят на Кацуие настъпва. Доскоро той и хората от семейството му задържаха нападателите на третия и четвъртия етаж и се сражаваха смело, без да мислят за края. Краката им се хлъзгаха по покрития с кръв под. Сега обаче трима сродници на повелителя на Шибата се обърнаха към него:

— Пригответе се бързо, господарю!

Кацуие изтича до петия етаж и отиде при господарката Оичи. След като стана свидетел на нейната смърт, той свърши и със себе си, като си разряза сам стомаха.

Беше Часът на маймуната. Кулата продължи да гори през цялата нощ. Великолепното здание, което от времето на Нобунага насам се издигаше на брега на река Кудзурю, сега пламтеше като погребална клада за безбройните несбъднати мечти и хилядите мъртви. В пепелта обаче така и не успяха да открият дори следа от останките на Кацуие.

Говореше се, че той наредил да струпат в кулата суха трева, за да може тялото му да изгори напълно. По тази причина никой така и не видя главата като сигурно свидетелство за неговата смърт. За кратко време се заговори, че бил избягал, но Хидейоши посрещна тези слухове с почти пълно безразличие. На следващата сутрин вече се готвеше да тръгне за Кага.

До предишния ден крепостта Ояма в Кага беше седалище на Сакума Генба. Щом се разчу вестта за падането на Китаношо, хората наоколо бързо разбраха накъде духа вятърът и се подчиниха на Хидейоши. Така той влезе в Ояма без бой. Колкото повече победи печелеха неговите войски обаче, толкова по-строго ги предупреждаваше да пазят военната дисциплина. Целта му бе веднъж завинаги да стресне воините на Шибата и техните съюзници.

Един от тези воини беше Саса Наримаса в крепостта Тояма. Всъщност той продължаваше да поддържа Шибата и се отнасяше към Хидейоши с пълно презрение. По произход стоеше много над него. Освен това по време на северния поход беше първи заместник на Кацуие и след това, във войната с Хидейоши, този го помоли да остане в тила, за да задържа рода Уесуги да не нападне и да се грижи за реда в земите на север.

Сега Саса продължаваше да държи своята крепост, решен да брани докрай северните области. Макар Кацуие вече да бе загинал, а Китаношо — превзета, имаше твърде голяма вероятност Саса, с неговия свиреп нрав и открита ненавист към Хидейоши, да се опита да замести своя съюзник и така да продължи войната. Наистина, той възнамеряваше да събере собствените си войски с остатъците от тези на Шибата и да направи тъкмо това.

Хидейоши съвсем умишлено не се противопостави на кроежите му. Самият брой на неговата войска сочеше колко е силен и той реши просто с присъствие да накара Саса да промени отношението си. Същевременно отправи към рода Уесуги предложение за съюз. Уесуги Кагекацу прати един от своите служители да поздрави Хидейоши за победата и отвърна положително на поканата му.

Като взе предвид явно приятелските отношения между Хидейоши и рода Уесуги, Саса Наримаса осъзна, че е невъзможно да окаже военна съпротива. Ето защо той реши да прикрие своите намерения и в крайна сметка обяви, че се покорява на Хидейоши. След това даде дъщеря си за съпруга на втория син на Инучийо, Тошимаса и успокоен се премести в родната си област. Така самият отзвук на битката за Китаношо доведе до умиротворяването на земите северно от тази крепост и не стана нужда там да се водят нови сражения.

След като нещата на север се уредиха, победоносната войска на Хидейоши се върна в крепостта Нагахама за Празника на момчетата, петия ден от петия месец.

В Нагахама Хидейоши получи сведения за положението в Гифу. След Китаношо главен източник на нападения срещу него беше тъкмо тази крепост, но голямото поражение на Шибата чувствително охлади бойния дух на Нобутака и неговите поддръжници. Отгоре на всичко в крепостта Нагахама имаше много служители от Гифу, изменили на Нобутака и минали на страната на Хидейоши. В крайна сметка се стигна дотам, че със сина на Нобунага останаха само двадесет и седем души.

Тъй като Нобутака залагаше почти изцяло на Шибата, тяхната гибел го остави като с прерязани корени. Освен любимците му, всички останали негови хора го напуснаха. Нобуо събра своите отряди, обсади крепостта на брат си и му прати известие, в което настояваше да се премести в Овари.

Нобутака напусна Гифу и с лодка стигна до Оцуми в Овари. Един от служителите на Нобуо отиде при него с нареждане да извърши сепуку. Усетил, че е ударил неговият последен час, Нобутака спокойно написа прощалното си писмо и после сам посегна на живота си. Така единият от братята докара другия до гибел. Човекът, който стоеше зад тази смърт, обаче бе Хидейоши. Надали има нужда се казва, че той самият с неохота би нападнал със собствена войска Нобутака — толкова близък потомък на предишния му господар — затова и реши да използва Нобуо.

Във всеки случай не можеше да има съмнение в посредствеността на Нобуо и Нобутака. Ако се бяха съюзили като братя или ако поне единият бе надарен с храброст и имаше усет за това, накъде вървят времената, те нямаше да преживеят в крайна сметка такъв провал. В сравнение с Нобуо, който се отличаваше с добронамерено простодушие, Нобутака бе в известна степен по-смел. Въпреки това този човек не беше много повече от несполучил измамник.

На седми Хидейоши тръгна от Адзучи и на единадесети спря в крепостта Сакамото. В Исе Такигава Кадзумасу също му се предаде. Хидейоши му даде една част от Оми, носеща доход от пет хиляди крини ориз. Реши да не разпитва Кадзумасу за неговите предишни провинения.