Тайко

Хори Кютаро, старши служител на рода Ода

Ода Нобутака, третият син на Нобунага

Ода Нобуо, вторият син на Нобунага

Нива Нагахиде, старши служител на рода Ода

Цуцуи Джункей, старши служител на рода Ода

Мацутада Тародзаемон, старши служител на рода Акечи

Ишида Сакичи, служител на Хидейоши

Самбоши, внук и наследник на Нобунага

Такигава Кадзумасу, старши служител на рода Ода

Маеда Гени, старши служител на рода Ода

Сакума Генба, племенник на Шибата Кацуие

Шибата Кацутойо, приемен син на Кацуие

Злополучният вестоносец

Хидейоши не беше мръднал от мястото си. Около основата на лампата се трупаха парченца пепел — навярно останки от писмото на Хасегава.

Канбей влезе накуцвайки в стаята и Хидейоши го приветства с кимване. Служителят присви пострадалия си крак и се наведе към пода. По време на плена в крепостта Итами косата му беше започнала бързо да окапва. Щом седна близо до лампата, тя заизглежда почти прозрачна и му придаде малко нелеп вид.

— Получих повикването ви, господарю. Какво важно нещо се е случило по това време на нощта? — попита той.

— Хикоемон ще ви каже.

При тези думи Хидейоши сключи ръце и главата му с лека въздишка клюмна надолу.

— Това сигурно ще ви стресне, Канбей — започна Хикоемон.

Канбей бе познат със своята смелост, но щом чу какво е станало, пребледня като платно. Не каза нищо, също допря длани и се втренчи в Хидейоши.

Кютаро се приближи до тях, без да става от пода и се обади:

— Сега не е време да размишляваме за миналото. През света духа вятърът на промяната и този вятър е добър за вас. Време е да вдигате платна за път.

Канбей се плесна по коляното.

— Добри думи! — възкликна той. — Небето и земята са вечни, но животът напредва единствено понеже нещата в този свят се променят. Погледнато с по-други очи, това събитие е един прелом.

Чутото накара Хидейоши да се усмихне доволно. Мислите му бяха точно същите. Не можеше обаче да даде открит израз на чувствата си, тъй като имаше опасност да го разберат криво. За един служител смъртта на неговия господар е трагедия и за нея трябва да бъде отмъстено.

— Канбей, Кютаро, вие много ме насърчавате с думите си. Сега може да постъпим само по един начин — заяви убедено Хидейоши. — Трябва възможно най-бързо и скрито да сключим с рода Мори мир.

Монахът Екей бе пристигнал в стана на Хидейоши като пратеник на противника, за да иска мир. Първо се срещна с Хикоемон, с когото се познаваше отдавна; след това отиде да говори с Канбей. Досега Хидейоши бе отказвал да се споразумее с Мори, независимо от това какво му предлагаха те. Когато по-рано същия ден Екей и Хикоемон отново се срещнаха, те така и не стигнаха до съгласие помежду си.

Хидейоши се обърна към Хикоемон и каза:

— Днес вие говорихте с Екей. Какво възнамеряват да направят Мори?

— Ако приемем условията им, може бързо да сключим договор.

— Това никога! — отряза Хидейоши. — Няма начин да се съглася със сегашните им искания. Какво точно предложиха те, Канбей?

— Петте области Бичу, Бинго, Мимасака, Инаба и Хоки, като в замяна ние трябва да вдигнем обсадата от Такамацу и да пощадим живота на генерал Мунехару заедно с хората му.

— Привидно това предложение е добро, но с изключение на Бинго, останалите четири области, които Мори ни предлагат, вече не са под тяхна власт. Не бихме могли да приемем сега условията им, бе да предизвикаме с това подозрение — отбеляза Хидейоши. — Ако научат какво станало в Киото обаче, Мори никога няма да се съгласят на мир с нас. Надявам се още да не знаят нищо. Небето сега ми дава отсрочка, но тя ще с къса.

— Все още е само третият ден на месеца. Ако утре помолим за официални преговори, те ще могат да започнат до два-три дни — предложи Хикоемон.

— Не, това ще отнеме много време — възрази му Хидейоши. — Трябва да действаме незабавно, без дори да чакаме да се съмне. Повикайте Екей отново тук, Хикоемон.

— Веднага ли да пратя вестоносец при него?

— Не, изчакайте малко време. Пристигането на вестоносец посред нощ ще изглежда подозрително. Ще трябва добре да обмислим какво да говорим.

Хората на Асано Яхей последваха заповедите на Хидейоши и започнаха най-строги проверки на всички, които пристигат в околността или я напускат. Към полунощ спряха някакъв слепец, който вървеше по пътя, подпирайки се на тежка бамбукова пръчка. Запитаха го къде отива.

Обкръжен от войниците, мъжът се облегна на бастуна си.

— Отивам в дома на един роднина, в село Нисаве — каза той смирено.

— Щом отивате в Нисаве, какво търсите посред нощ на този планински път? — попита началникът на поста.

— Не успях да намеря странноприемница и затова продължих да вървя — отвърна слепецът и наведе глава, сякаш за да помоли за съчувствие. — Дали бихте имали добрината да ми кажете къде ще мога да намеря село, дето да нощувам.

— Преструва се! — кресна изведнъж офицерът. — Вържете го.

Мъжът се възпротиви:

— Не се преструвам! Аз съм сляп музикант от Киото, живея там от много години и дори имам позволение да свиря по улиците. А сега възрастната ми леля в Нисаве е на смъртно легло.

Притисна дланите си една о друга в израз на молба.

— Лъжеш! Може очите ти да са затворени, но се съмнявам, че не виждаш с тях!

Офицерът рязко сграбчи бамбуковата пръчка на слепеца и я разряза на две със сабята си. От издълбаната вътрешност изпадна навито на тънко руло писмо.

Сега очите на мъжа се отвориха и блеснаха като огледала към войниците. Огледа се за най-слабото място в пръстена от хора, който го обграждаше и понечи да побегне настрани. Наоколо обаче имаше повече от двадесет мъже и дори хитрец като този не можеше да им избяга. Приковаха го към земята и така го омотаха с въжета, че трудно можеше и да се помръдне. После го преметнаха като чувал през гърба на един от конете си.

Мъжът обсипваше пленилите го с обиди и проклятия. Началникът на поста натъпка в устата му буца пръст. Шибнаха коня и забързаха към стана на Хидейоши.

Същата нощ друг пост задържа някакъв планински отшелник. За разлика от кроткия лъжлив слепец този монах се държеше направо надменно.

— Аз съм послушник в храма Шого — обяви той гръмко. — Ние, отшелниците в планината, често ходим по цели нощи, без да спираме за отдих. Вървя накъдето пожелая и не ме е грижа дали мястото е проходимо. И с каква цел ми задавате въпроса накъде съм тръгнал? Човек, който се е уподобил на носен от вятъра облак и на бързотечен поток, няма нужда от цел, към която да пътува.

Отшелникът продължи още малко в същия дух и после се опита да избяга. Един от войниците го препъна с дръжката на копието си. Мъжът падна с крясък на земята.

Щом разсъблякоха човека наполовина, войниците откриха, че той съвсем не е планински постник. Беше от монасите-воини на Хонганджи и носеше на Мори тайно известие за станалото в храма Хоно. Пратиха и него при Хидейоши.

Тази нощ пленените бяха само двама, но стига един от тях да бе преминал през охраната и изпълнил задачата си и на следващата сутрин Мори щяха да са известени за смъртта на Нобунага.

Мнимият отшелник не бе човек на Мицухиде, но преструвалият се на сляп музикант беше самурай на рода Акечи, пратен с писмо от Мицухиде до Мори Терумото. Тръгнал бе от Киото на сутринта на втория ден от месеца. Същата сутрин Мицухиде прати още един вестоносец по море, от Осака. Той обаче се забави заради някаква буря и пристигна при Мори прекалено късно.

— Мислех, че ще се срещнем сутринта — обърна се Екей към Хикоемон, след като го бе поздравил, — но тъй като в писмото ви се казваше да дойда колкото се може по-бързо, пристигнах незабавно.

— Страшно съжалявам, че съм ви изкарал от постелята — отвърна с привидно безгрижие служителят на Хидейоши. — Утре също щеше да е удобно да се видим; жалко, че някаква неяснота в писмото ми е довела до такова недоразумение.

Канбей отведе Екей до едно отдалечено място, известно сред простолюдието като Жабешкия нос. Оттам стигнаха до самотната селска къща, където се бяха срещали от по-рано.

Хикоемон седна право пред Екей и с искреност в гласа заговори:

— Замисли ли се човек, ние двамата сигурно сме обвързани с една обща карма.

Екей кимна мълчаливо. Припомниха си своята среща отпреди двадесет години в Хачисука, когато Хикоемон още бе начело на дружина ронини и носеше името Короку. Тъкмо по време на престоя си в неговия дом Екей за първи път чу за някакъв превъзходен млад самурай на име Киношита Токичиро, постъпил наскоро на служба при Нобунага в крепостта Кийосу. В онези дни Хидейоши все още стоеше далеч под военачалниците на своя господар, но Екей писа на Кикава Мотохару: „Властта на Нобунага ще трае още малко време. Щом той падне, следващият човек, с когото ще трябва да се съобразяваме, ще бъде Киношита Токичиро.“

Предвижданията му се оказваха изненадващо точни — още преди двадесет години той прозря способностите на Хидейоши и преди десет предсказа падането на Нобунага. Но тази нощ нямаше откъде да научи колко прав ще се окаже впоследствие.

Екей не бе от обикновените монаси. По времето, когато се обучаваше като послушник в едни храм, Мотонари, тогавашният господар на рода Мори, му нареди да постъпи на служба при него. Докато бе жив, на всички свои военни походи Мотонари бе придружаван от този, както го наричаше в знак на привързаност „монахче“.

След смъртта на Мотонари Екей напусна рода Мори и тръгна да странства по цялата империя. Когато се върна отново, го направиха игумен на манастира Анкокуджи. Освен това се превърна в доверен съветник на Терумото, новия повелител на Мори.

През цялото време на войната с Хидейоши Екей упорито настояваше за мир. Познаваше добре противника и не смяташе, че западът ще успее да издържи на неговия пристъп. Освен това се влияеше от дългото си приятелство с Хикоемон.

Двамата се бяха срещали безброй пъти по-рано, но винаги завършваха в една и съща задънена улица, която ги водеше до един въпрос — съдбата на Мунехару. Сега Хикоемон започна с думите:

— Когато преди малко говорих с Канбей, той ми каза, че господарят Хидейоши се показал много по-великодушен в сравнение с предишните очаквания. Заявил, че ако Мори направят само още една отстъпка, това със сигурност ще доведе до мир. Господарят Канбей обясни, че ако вдигнем сега обсадата и пощадим живота на господаря Мунехару, всички ще сметнат, че войската на Ода се е оказала по-слаба от противниците си. Господарят Хидейоши не би могъл да накара господаря Нобунага да приеме едно такова решение. Единственото, което искаме, е главата на Мунехару. Това трябва да разреши всичко останало.

Условията на Хикоемон не се бяха променили, но в самото му държание сега имаше нещо по-различно.

— Мога само да повторя онова, на което настояваме — отговори Екей. — Ако родът Мори отстъпи пет от десетте си области и при това животът на Мунехару не бъде пощаден, те ще са престъпили Пътя на самураите.

— При все това, съветвали ли сте се с тях отново за намеренията им, откакто се срещнахме за последен път.

— Не беше необходимо. Мори никога няма да се съгласят Мунехару да загуби живота си. От всичко те най-много ценят верността и никой, от господаря Терумото до най-нископоставения негов служител, не ще се поколебае да пожертва в замяна за живота на нашия пълководец каквото и да е, че дори и всичките западни области.

Небето започваше да просветлява; в далечината се дочу кукуригане на петел. Нощта отстъпваше пред утрото на четвъртия ден от месеца.

Екей не желаеше да се съгласи, Хикоемон не желаеше да отстъпи. Не се виждаше изход.

— Е, няма какво повече да си кажем — заключи монахът мрачно.

— Способностите ми са така ограничени, че не успях да намеря общ език с вас — извини се Хикоемон. — С ваше позволение, ще помоля господаря Канбей да заеме моето място.

— С радост ще разговарям с всекиго от вас — бе отговорът.

Хикоемон прати сина си да повика Канбей, който скоро се появи на своята носилка. Слезе от нея и седна при двамата мъже.

— Аз бях този, който настоя пред Хикоемон да ви обезпокои, за да участвате в едно последно обсъждане — започна Канбей. — Какъв е сега резултатът? Не сте ли стигнали до нещо приемливо и за двете страни? Говорихте почти половин нощ.

Откровеността на Канбей повдигна духа и на останалите. Лицето на Екей просветна под светлината на утрото.

— Опитахме се — отвърна той и се засмя.

Хикоемон се извини, че ще трябва да се подготви за идването на Нобунага и си взе довиждане.

— Господарят Нобунага ще остане тук два или три дни — обясни Канбей. — Сега е времето да се срещнем за мирни преговори, тъй като после ще ни бъде трудно.

Подходът на Канбей бе прост и непосредствен. Той прояви освен това извънредна решителност — ако Мори решат да настояват на своето, няма да им остане друг изход, освен война.

— Помогнете ли днес на рода Ода, това със сигурност ще ви осигури голямо бъдеще — завърши той.

При тази смяна на противника Екей изгуби предишното свое красноречие. Изражението на лицето му обаче изглеждаше много по-ведро, отколкото докато преговаряше с Хикоемон.

— Ако дадете твърдо обещание, че Мунехару ще си направи сепуку, аз ще попитам Негово Височество относно предаването на петте области и той, сигурен съм, също ще се съгласи на отстъпка от своя страна. Във всеки случай, не бихте ли помолили тази сутрин господарите Кикава и Кобаякава да обмислят отново въпроса? Подозирам, че това ще реши дали ни предстои война или мир.

Щом Канбей постави нещата по такъв начин, Екей се почувства принуден да действа. Станът на Кикава на връх Ивасаки бе само на един час път, а този на Кобаякава на връх Хидзаши — на малко повече от два. Не след дълго Екей пришпорваше коня си натам.

След като изпроводи монаха, Канбей влезе в храма Джихоин. Надникна в стаята на Хидейоши и го завари да спи. Маслото в лампата бе свършило и тя беше угаснала. Канбей разтърси господаря си и го събуди с думите:

— Съмва се, господарю.

— Вече? — попита Хидейоши, докато с олюляване ставаше от леглото.

Канбей незабавно му разказа за срещата си с Екей. Хидейоши се намръщи, но бързо се изправи.

При входа на банята оръженосците го чакаха с вода за сутрешното измиване.

— Веднага след закуска ще направя обиколка на лагера. Изкарайте коня ми навън и повикайте служителите да ме изчакат — нареди Хидейоши, докато бършеше лицето си.

Тръгна да язди под един голям червен чадър. Отпред носеха знамето му. Като се поклащаше леко на седлото, той мина под новопокаралите листа на черешите, посадени покрай пътя от храмовата порта до подножието на планината.

За ежедневната обиколка, която правеше на лагера, нямаше определено време, но тя никога не бе толкова рано. Днес изглежда настроението му се бе подобрило и от време на време се шегуваше със служителите си, като че нищо лошо не се е случвало. Тази сутрин по нищо не личеше новината за станалото в Киото да е стигнала дори до неговите собствени хора. След като се увери напълно в това, Хидейоши бавно се върна в жилището си.

Канбей го чакаше пред храмовата порта. По погледа му господарят разбра, че пратеничеството на Екей е завършило с неуспех. Монахът се върна от стана на Мори малко преди Хидейоши да се прибере, но отговорът, който донесе, не се различаваше от предишните:

— Доведете въпреки всичко Екей тук — нареди Хидейоши.

Нямаше ни най-малко обезсърчен вид; всъщност, с всяка минута, изглежда, очакванията му ставаха все по-добри.

Покани монаха в една слънчева стая и го помоли да се чувства като у дома си. След като си припомни старите времена и разказа някоя и друга клюка от столицата, Хидейоши пристъпи към целта на разговора.

— Е, добре — започна, — преговорите за мир изглежда не стигнаха доникъде, понеже двете страни не можем да се споразумеем за съдбата на Мунехару. Не бихте ли могли да отидете лично при генерала, да му обясните как стоят нещата и да го помолите да се примири с неизбежното? Мори никога няма да наредят на един свой верен служител да си направи сепуку, но ако вие му обясните трудното положение на рода, той с радост ще пожертва живота си. В крайна сметка неговата смърт ще спаси хората в крепостта и ще предотврати гибелта на рода Мори.

След тези думи Хидейоши рязко се изправи и излезе.

Животът на повече от пет хиляди войници и невъоръжени хора в крепостта Такамацу стоеше на карта.

Пълководците на Хидейоши докараха три големи, снаряжени с оръдия кораба и започнаха да обстрелват стените. Една от кулите беше пред срутване, а имаше и много убити и ранени от снарядите. В добавък към това дъждовният сезон продължаваше, все повече хора се разболяваха, а припасите от храна се разваляха от влагата.

Защитниците събраха врати и дъски от подовете и направиха от тях лодки, с които да нападат бойните кораби на Хидейоши. Два-три от тези малки съдове бяха потопени, но оцелелите се връщаха обратно до крепостта, за да започнат втора атака.

Щом войската на Мори пристигна и от укреплението забелязаха техните знамена и флагове, защитниците си помислиха, че са спасени. Скоро след това обаче разбраха безизходността на положението. Бяха отделени от своите възможни спасители на такова разстояние, че тези не можеха всъщност да ги спасят. Макар и обезсърчени, те все пак не загубиха желанието си да се бият. Тъкмо напротив, след като нещата им станаха ясни, в тях се затвърди решимостта да умрат.

Когато в крепостта пристигна тайно известие от Мори, с което те позволяваха на Мунехару да се предаде, за да спаси живота на затворените вътре хора, той с негодувание отвърна: „Досега не е имало кога да разберем какво значи да се предадеш. Готови сме да умрем.“

На сутринта на четвъртия ден от шестия месец стражите на крепостната стена забелязаха малка лодка с весла да потегля от противниковия бряг към тях. Гребеше един самурай, а единственият пътник бе някакъв монах.

Екей идваше да помоли Мунехару да си направи сепуку. Военачалникът мълчаливо изслуша доводите на монаха. Щом Екей свърши да говори, цялото му тяло бе плувнало в пот. Тогава Мунехару за първи път отвори уста:

— Е, днес е наистина щастлив ден за мене. Щом погледна лицето ви, разбирам, че ми говорите без притворство.

Не каза дали приема или не. Съгласието и отказът вече бяха останали за Мунехару далеч назад.

— От известно време, при все че съм тъй недостоен, господарите Кобаякава и Кикава се тревожат за мене и дори ме посъветваха да се предам. Не исках обаче да платя такава цена за собствения си живот и затова отказах. Сега, ако мога да се доверя на това, което ми казвате, родът Мори ще получи сигурност, а хората в крепостта ще излязат на свобода. Щом нещата стоят така, нямам причина да откажа на предложението ви. Напротив, за мен това ще бъде голяма радост. Да, голяма радост! — повтори той натъртено.

Екей трепереше. Не беше си мислил, че всичко ще стане толкова лесно и Мунехару ще приеме смъртта с такава охота. В същото време се почувства засрамен. Самият той е монах, но дали когато дойде и неговото време, би имал смелостта да погледне така безстрастно отвъд живота и смъртта?

— Значи сте съгласен?

— Да.

— Не искате ли да обсъдите това и със семейството си?

— Ще ги осведомя за решението си по-късно. Те също трябва да се радват заедно с мене.

— И… трудно ми е да говоря за това, но въпросът, в известен смисъл, не търпи отлагане — говори се, че скоро ще пристигне господарят Нобунага.

— За мен е все едно дали краят ми ще дойде по-рано или по-късно. Кога трябва да предадем крепостта?

— Днес. Господарят Хидейоши поиска това да стане до Часа на коня, значи само след пет часа.

— Щом ми остава само толкова време — отговори Мунехару, — лесно ще мога да се приготвя за смъртта.

Екей първо съобщи на Хидейоши за съгласието на Мунехару и после препусна с пълна сила към стана на Мори на връх Ивасаки.

Кикава и Кобаякава се разтревожиха и двамата от толкова внезапното му завръщане.

— Да не би да са прекъснали преговорите? — попита Кобаякава.

— Не — успокои го Екей. — Има изгледи за успех.

— Да не би Хидейоши да е отстъпил? — зачуди се Кикава с малко изненадано изражение.

Но Екей поклати глава.

— Този, който най-много се молеше за помирение, предложи сега да се пожертва в името на мира.

— За кого говорите?

— За генерал Мунехару. Каза, че ще се отблагодари с живота си за закрилата, която толкова години му е оказвал господарят Терумото.

— По молба на Хидейоши ли говорихте с него, Екей?

— Знаете, че не бих могъл да стигна до крепостта без неговото позволение.

— И сте обяснил нещата на Мунехару, след което той сам и доброволно предложил да си направи сепуку, така ли?

— Да. Ще се самоубие в Часа на коня, в една лодка, която ясно ще се вижда и от двете войски. Тогава ще подпишем договор за мир, животът на защитниците ще бъде спасен и безопасността на рода Мори — трайно осигурена.

Изпълнен с вълнение, Кобаякава попита:

— Какви са намеренията на Хидейоши?

— Щом научи за намеренията на генерал Мунехару, той бе дълбоко развълнуван. Каза, че би било безсърдечие да се отплатим за такава безподобна преданост. Ето защо, макар да бяхте обещали да отстъпите пет области, господарят Хидейоши ще вземе само три и ще остави другите две във ваше владение, в знак на уважение към саможертвата на Мунехару. Ако не възникнат недоразумения, той ще прати писменото си обещание веднага след като види сепукуто на нашия пълководец.

Скоро след като Екей си тръгна, Мунехару обяви за решението си. Самураите от крепостта Такамацу един след друг се заизреждаха пред своя господар, за да го умоляват да им позволи да го последват в смъртта. Мунехару възразяваше, упрекваше ги и ги укоряваше, но те все така държаха на своето. Не знаеше какво да стори. В крайна сметка обаче не отстъпи пред молбата на нито един от тях.

Нареди на служителите си да му приготвят лодка. Крепостта се изпълни с горчиви стенания. Когато всички самураи оттеглиха молбите си и Мунехару се почувства по-спокоен, неговият по-голям брат Гесшо дойде да говори с него.

— Чух всичко, което каза — започна той. — Но няма нужда да умираш ти. Нека аз заема твоето място.

— Ти си монах, братко, а аз — пълководец. Оценявам това, което ми предлагаш, но не мога да позволя на никого да стори това вместо мене.

— Аз бях най-възрастният от синовете и на мен се падаше да стана продължител на родовото име. Вместо това предпочетох да положа свети обети и оставих теб на мястото, което самият аз трябваше да заема. Днес, когато ще трябва да си направиш сепуку, вече не виждам причина да скъпя остатъка от живота си.

— Каквото и да кажеш — отвърна Мунехару, — няма да позволя ти или който и да било друг да си направи сепуку вместо мене.

Мунехару отхвърли молбата на Гесшо, но му позволи да го придружи в лодката. Сега вече се чувстваше напълно спокоен. Повика оръженосците си и им нареди да му приготвят светлосиньо тържествено кимоно, в което да посрещне смъртта си.

— И ми донесете четка и мастило — добави той, като се сети, че иска да напише писмо на съпругата и сина си.

Часът на коня бързо наближаваше. Всяка капка питейна вода се пестеше, за да спаси живота на хората в крепостта, но днес Мунехару нареди да му донесат едно пълно ведро, за да измие тялото си от нечистотията, натрупала се през четиридесетте дни на обсадата.

Колко приятно бе това затишие в боя. Слънцето невинно се изкачи посред небето. Нямаше никакъв вятър и цветът на обградилата крепостта мътна вода оставаше все така тъмен.

Вълничките, които се плискаха тихо о крепостните стени, блестяха на слънцето и от време на време в тишината се чуваше вика на бяла чапла.

На Жабешкия нос от отсрещната страна се вдигна червено знаменце — знак, че времето е дошло. Мунехару рязко се изправи. Някой между служителите му неволно изхлипа. Военачалникът, сякаш внезапно оглушал, бързо се запъти в посока към крепостните стени.

Греблото очерта дълга криволица по водата. Лодката возеше петима души — Мунехару, Гесшо и трима служители. Хората в крепостта — мъже, жени и деца — до един се бяха струпали по стените и покривите. Не изпращаха Мунехару с викове, а само сключваха ръце в молитва и бършеха сълзите от очите си.

Лодката тихо премина по повърхността на езерото. Щом се обърна, Гесшо осъзна, че Такамацу вече е останала доста надалеч зад тях. Бяха вече по средата на пътя между крепостта и Жабешкия нос.

— Спрете — нареди Мунехару на гребеца.

Без нито дума човекът издърпа веслото. Не стана нужда да чакат дълго.

Щом лодката им напусна крепостта, друга потегли от Жабешкия нос. В нея седеше мъжът, който Хидейоши пращаше като свидетел — Хорио Мосуке. На носа бе закрепено червено знаменце, а дъното на лодката беше покрито червен килим.

Докато чакаше приближаването на Мосукевата лодка, тази, която носеше облечения в предсмъртното си одеяние Мунехару, леко се клатеше по вълните. Водата бе спокойна. Околните планини също стояха притихнали. Единственият шум бе звукът от греблото на приближаващия съд.

Мунехару се обърна с лице към стана на рода Мори на връх Ивасаки и се поклони. Благодареше им вътрешно за дългогодишното покровителство, на което се бе радвал. Впери поглед в знамето на своя господар и очите му се напълниха със сълзи.

— В тази лодка ли е предводителят на защитниците на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару? — попита Мосуке.

— Точно така — отвърна любезно военачалникът. — Аз съм Шимидзу Мунехару. Дошъл съм, както предвижда споразумението за мир, да си направя сепуку.

— Имам да ви кажа още нещо. Моля, почакайте за малко — помоли Мосуке. — Приближете още лодката — нареди той на служителя, който държеше веслото в Мунехаровия съд.

Страните на лодките леко се блъснаха една в друга.

След това Мосуке заговори с тържествен глас:

— Имам за вас послание от господаря Хидейоши. Без да бяхте приели молбата ни, мирът щеше да е невъзможен. Дългата обсада трябва да ви е изтощила. Господарят моли да приемете тези дарове като малък израз на неговото уважение. Не се тревожете, ако слънцето напредне. Моля ви да се сбогувате с живота спокойно, когато вие желаете.

От едната лодка в другата бяха прехвърлени буренце с най-добро саке и голям брой изискани ястия.

Лицето на Мунехару просветна от радост.

— Това е неочаквано за мен. Щом такова е желанието на господаря Хидейоши, с удоволствие ще опитам от блюдата.

Взе си от сакето и наля чаши на спътниците си.

— Сигурно понеже от доста време не бях пил такова хубаво саке, но сега се чувствам малко пиян. Извинете невъзпитаността ми, генерал Хорио, но бих искал да изиграя и един последен танц.

После се обърна към придружителите си и попита:

— Нямаме барабан, но бихте ли могли да пляскате и да припявате?

Изправи се в малката лодка и разтвори едно бяло ветрило. Дъното се разклати леко от движенията му под ритъма на пляскащите ръце. По езерото се появиха леки вълнички. Мосуке нямаше сила да го погледне и провеси глава.

Веднага щом пеенето спря, Мунехару отново се обади с ясен глас:

— Моля, гледайте внимателно, генерал Мосуке.

Свидетелят вдигна поглед и видя, че Мунехару е коленичил и разрязал стомаха си със сабята право по средата. Докато говореше, вътрешността на лодката цялата почервеня от кръвта му.

— И аз идвам с теб, братко! — извика Гесшо и също заби сабята под гърдите си.

След това служителите на Мунехару предадоха на Мосуке кутия с неговата отрязана глава. Върнаха се в Такамацу и последваха господаря си в отвъдното.

Щом пристигна в храма Джихоин, Мосуке разказа на Хидейоши за сепукуто на Мунехару и остави главата му пред неговото походно столче.

— Толкова жалко е това — възкликна Хидейоши. — Мунехару бе превъзходен самурай.

Никога не бе изглеждал по-развълнуван. Скоро след това обаче повика Екей при себе си. Щом монахът дойде, Хидейоши веднага му показа един изписан лист хартия.

— Сега остава само да си разменим писмени обещания. Погледнете какво съм написал и аз после ще пратя вестоносец за обещанието на Мори.

Екей прегледа листа и почтително го върна на Хидейоши. Този помоли за четка и се подписа. След това поряза малкото си пръстче и скрепи подписа си с кръв. Договорът бе готов.

След няколко часа над стана на Мори премина вълна удивление и разочарование. Узнали бяха за смъртта на Нобунага. Онази част от обкръжението на Терумото, която по начало се противопоставяше на мира, сега настоя за незабавно нападение над Хидейоши.

— Бяхме измамени!

— Това копеле успя да ни излъже!

— Да скъсаме този договор на парчета!

— Не са ни измамили — отвърна твърдо Кобаякава. — Ние, а не Хидейоши, започнахме преговори за мир. А и е нямало начин той да предвиди това злощастие в Киото.

Брат му Кикава, поддръжник на онези, които настояваха за подновяване на сраженията, се обърна към Терумото:

— Смъртта на Нобунага значи гибел за отрядите на Ода. Сега те няма да могат да се мерят с нашите. А Хидейоши е най-вероятният наследник на Нобунага и сега ще е най-лесно да го нападнем, още повече като се вземе предвид колко е слаб тилът му. Направим ли това, властта над Империята ще бъде в наши ръце.

— Не, не съм съгласен — възрази Кобаякава. — Сега Хидейоши е единственият, който може да възстанови реда и спокойствието. Освен това стара самурайска поговорка е да не нападаш врага си, когато скърби. Ако сега нарушим договора, нападнем го и той оцелее, след това ще се върне на запад, за да си отмъсти.

— Но не можем да си позволим да изпускаме тази възможност — настоя Кикава.

Като последно средство да подкрепи думите си Кобаякава напомни предсмъртната заръка на техния предишен господар: „Родът трябва да защитава своите собствени граници. Колкото и силни и могъщи да станем, не бива да излизаме вън от западните области.“

Дойде време повелителят на Мори да вземе решението си.

— Съгласен съм с моя чичо Кобаякава — заяви той. — Няма да престъпваме договора и повторно да правим от Хидейоши наш враг.

Тайното съвещание приключи на вечерта на четвъртия ден от месеца. Докато се връщаха в лагера си, двамата военачалници срещнаха отряд свои разузнавачи. Началникът им махна възбудено с ръка към тъмното и каза:

— Укита започват да изтеглят частите си.

Като чу това, Кикава цъкна с език. Изпуснаха възможността. Кобаякава отгатна мислите на по-стария си брат.

— Съжаляваш ли сега? — попита го той.

— Естествено.

— Е, ако предположим, че ние поемехме властта над страната — продължи по-младият, — мислиш ли, че ти щеше да си този, който ще управлява?

Последва мълчание.

— Изглежда, след като не казваш нищо, не мислиш така. Когато държавата се управлява от някой без необходимите способности, това води до сигурен безпорядък. Падането на рода Мори не ще е нищо в сравнение с това.

— Не казвай нищо повече, разбрах те — прекъсна го Кикава и се извърна настрани.

Вдигна тъжен поглед към нощното небе над западните области и се напрегна да спре сълзите, които заплашваха да потекат по бузите му.

Погребална служба с кръв

Мирният договор бе предизвикан от необходимостта за незабавно изтегляне на отрядите на Ода. Още същата нощ съюзниците на Хидейоши, Укита, започнаха отстъплението си. От главния лагер на Хидейоши обаче не си тръгна и един войник. На сутринта на петия ден господарят все така не се беше помръднал. Умът му вече бързаше към столицата, но той с нищо не даваше знак, че се готви да вдига стана си.

— С колко е спаднало нивото на водата, Хикоемон?

— Около три лакътя.

— Не я оставяйте да спада прекалено бързо.

Хидейоши излезе в градината на храма. Макар дигата да бе прекъсната на едно място и сега водата постепенно да спадаше, Такамацу още оставаше откъсната в средата на езерото. Предишната вечер един от служителите на Хидейоши вече бе отишъл в крепостта, за да приеме ключовете й. Сега защитниците напускаха укреплението.

Щом се свечери, Хидейоши прати един съгледвач при стана на Мори. После се посъветва с Канбей и останалите военачалници. Бързо се приготвиха да напуснат лагера.

— Нека веднага срутят дигата — нареди той на Канбей.

Отвориха бента на пет места. Водата веднага нахлу навън. Сред прилива се образуваха безброй водовъртежи.

Кой щеше да изпревари другия — водата или Хидейоши, който пришпори коня си на изток? Височината около крепостта почти мигновено се превърна в суша, докато долу в ниското останаха блата, набраздени от водни потоци — дори и да искаха да преследват противника си, Мори още два или три дни нямаше да могат да преминат от другата страна.

На седми Хидейоши стигна брода на Фукуока. Завари реката придошла. Войниците покриха гърбовете на конете с вързопи, за да не ги отнесе течението. После направиха жива верига през водата — всеки хвана другия пред себе си за ръката или стисна дръжката на копието му.

Хидейоши пръв премина на другия бряг и седна там на походното си столче.

— Не се плашете! Вървете бавно! — провикна се той.

Вятърът и дъждът изглежда въобще не го смущаваха.

— Ако се удави един от вас, врагът ще почне да говори, че сме намалели с петстотин; ако изгубим един вързоп, ще ги изкарат сто. Пазете си живота и оръжието.

Сега задните части настигнаха главната войска и докато дългата върволица се точеше през реката, и двата бряга се напълниха с войници. Началникът на тила дойде при Хидейоши да му докладва за положението в Такамацу. Отстъплението е приключено, а от Мори няма още нито следа. По лицето на Хидейоши се изписа израз на облекчение. Изглежда най-сетне той се почувства сигурен — сега можеше да насочи цялата си сила в едно направление.

Войската се върна в Химеджи на осми сутринта. Покрити с кал и подгизнали от дъждовната буря, войниците бяха минали за едно денонощие двадесет левги път.

— Най-напред искам да се изкъпя — каза Хидейоши на прислугата си.

Началникът на крепостта се просна по очи пред своя господар. Поздрави го с „добре дошъл“ и му съобщи, че са пристигнали двама пратеници, единият от които — от Нагахама — с важни вести.

— Ще го изслушам, след като изляза от банята. Искам много гореща вода. През доспехите дъждът ми е измокрил даже и долните дрехи.

Хидейоши се потопи до раменете във ваната. Утринното слънце се показваше в прозореца на банята; светлината му струеше през решетката и огряваше лицето на господаря, което сякаш плуваше над водата. Докато седеше вътре, кожата му, изглежда от горещината, потъмня до наситено червено, а по челото му се събраха големи капки пот. Лъчите се пречупваха над водата в стотици разноцветни дъгички.

С шум като от водопад Хидейоши изскочи от ваната.

— Хей! Някой да дойде да ми изтрие гърба! — извика той.

Двамата чакащи навън оръженосци влязоха при него. Запретнаха ръкави и го изтъркаха от тила до върховете на пръстите.

Внезапно Хидейоши се засмя и каза:

— Я, колко интересно!

Като гледаше надолу към краката си, забеляза, че мръсотията, която пада от гърба му, се трупа на купчинки като курешки.

Как можеше този човек да има такъв достоен вид на бойното поле? Сега голото му тяло изглеждаше невзрачно и почти безпомощно. Истина е, че през време на петгодишния поход на запад се беше преуморил, но по начало четиридесет и шест годишното му тяло бе по-скоро хилаво. И досега по него оставаха следите от бедняшкото детство в Накамура. Това тяло приличаше на съсухрен бор, израснал върху гола скала или на приведено сливово дърво, изтощено от вятъра и снеговете — силно, но и вече застаряващо.

Възрастта и телосложението на Хидейоши обаче не биваше да се сравняват с тези на обикновените хора. И отвън, и отвътре в него напираше жизненост. В мигове на щастие или ярост дори заприличваше на младеж.

Докато си почиваше след банята и се бършеше от водата, господарят повика един оръженосец и му каза:

— Накарай веднага да разгласят на войниците следното: при първото надуване на раковината цялата войска трябва да си изяде дажбите, при второто обозът да потегля напред и при третото — всички да се съберат пред крепостта.

После повика Хикоемон и чиновниците, които отговарят за хазната и хамбарите.

— Колко пари ни бяха останали? — попита.

— Около седемстотин и петдесет мерки сребро и над осемстотин къса злато — отвърна служителят.

Хидейоши се обърна към Хикоемон и нареди:

— Вземете и разпределете това между хората, на всекиго каквато заплата е получавал.

После поиска да узнае колко ориз е останал в складовете за храна и добави:

— Тук не ни чака обсада и няма нужда да пазим запаси от ориз. Раздайте на служителите по пет месечни дажби.

Излезе от банята и отиде право при чакащия го вестоносец от Нагахама. Беше оставил там майка си и съпругата си и постоянно се безпокоеше за тях.

— Добре ли са те? Случило ли се е нещо? — попита Хидейоши, веднага щом видя коленичилия пред него пратеник.

— Почитаемите ви майка и съпруга са и двете в добро здраве.

— Наистина ли? Е, тогава да не би някой да е нападнал крепостта Нагахама?

— Пратиха ме оттам при вас на четвърти сутринта. Тогава един малък вражески отряд тъкмо се готвеше за пристъп.

— На Акечи ли беше?

— Не, ронини на Асай, съюзили се с Акечи. Според слуха, който чух по пътя обаче, сега към Нагахама е тръгнала голяма вражеска сила.

— И какво се готвеха да правят в Нагахама?

— Хората не са достатъчно, за да издържат на обсада. В случай на заплаха възнамеряват да преместят семейството ви на някое скришно място в планината.

Вестоносецът постави пред Хидейоши едно писмо. Беше от Нене. Като съпруга на господаря тя беше длъжна да се грижи в негово отсъствие за всичко. Макар сигурно да бе писала в минута на несигурност и общо объркване, почеркът й бе равен. Съдържанието обаче ясно сочеше, че това писмо може да се окаже последното, което праща:

Първият призив на раковината проехтя над крепостта и града под нея.

Хидейоши даде последни указания на служителите си в Химеджи:

— Победата и поражението са в ръцете на съдбата, но ако бъда надвит от Мицухиде, подпалете крепостта, така че нищо да не остане от нея. Трябва да бъдем храбри, по примера на онзи, който загина в храма Хоно.

Прозвуча втори призив и обозът потегли на път. Щом слънцето започна да клони на запад, Хидейоши накара да поставят походното му столче пред крепостта и да надуят раковината за трети път. Нощта се спускаше над широките ниви и наредените покрай крайбрежния път борове. От вечерта до доста след полунощ пред храма Химеджи отекваше тропотът на десет хиляди чифта нозе — мъжете се строяваха за поход.

Пукна се зората и очертанията на боровете едно по едно изплуваха от мрака. На изток наситеночервеното утринно слънце се издигна на хоризонта над езерото Харима, показа се между облаците и сякаш подканяше хората да потеглят напред.

— Погледнете! — извика Хидейоши. — Имаме добър вятър. Флаговете и знамената ни се веят на изток. Знам, че съдбата на човек е несигурна. Не знаем дали ще доживеем да видим утрешния изгрев, но сега небето ни сочи пътя напред. Да нададем бойния си вик, за да чуе това небе, че тръгваме в поход.

За десет дни от смъртта на Нобунага положението в страната рязко се промени. В Киото след случката в храма Хоно хората изпитваха непрестанно безпокойство. Двамата старши военачалници на Нобунага, Шибата Кацуие и Такигава Кадзумасу, бяха надалеч; Токугава Иеясу се оттегли в собствената си област; за Хосокава Фуджитака и Цуцуи Джункей не беше ясно чия страна са взели, а Нива Нагахиде бе в Осака.

На единадесети сутринта като вятър се разнесе слухът, че войската на Хидейоши е пристигнала в Амагазаки, до Киото. Мнозина не можеха да повярват. Имаше и други слухове — че господарят Иеясу е тръгнал на запад, че Нобуо, най-големият от оцелелите синове на Нобунага, подготвя ответен удар, че тук или там Акечи вече са влезли в сражение. Най-правдоподобна изглеждаше мълвата, че войската на Хидейоши още е задържана от Мори при Такамацу. Само онези, които добре познаваха Хидейоши, не се заблуждаваха по този начин.

Умението, което той прояви през последните пет години в похода срещу западните области, накара много от останалите пълководци на Нобунага да го оценят по достойнство. Между тези бяха Нива Нагахиде, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню. В неотстъпчивостта на Хидейоши пред толкова много изпитания те виждаха непреклонна преданост към предишния им господар. Щом чуха, че е сключил мир с Мори и сега с пълна скорост настъпва към столицата, те с радост си помислиха, че очакванията им са се оправдали. Докато Хидейоши напредваше на изток, те му пратиха бързи съобщения, като го подканваха да бърза и го осведомяваха за последните придвижвания на отрядите на Акечи.

Щом пристигна в Амагасаки, Накагава Себей и Такаяма Укон и двамата събраха част от отрядите си и посетиха стана му.

Когато двамата военачалници пристигнаха, самураите на стража пред входа изглежда не се зарадваха много на присъствието им и не се разбързаха да съобщят за тях господаря си.

— Негово Височество тъкмо сега си почива — осведомиха те гостите.

Двамата мъже бяха стреснати. Добре знаеха колко са нужни сега на Хидейоши като съюзници. Ако преминеха на негова страна, военната му сила щеше да се удвои, а освен това разположените наблизо техни крепости владееха подстъпите към Киото. Тези две ключови укрепления, разположени почти в средата на вражеската територия, биха осигурили на Хидейоши огромно стратегическо и военно преимущество.

Ето защо с идването си в стана те приемаха за напълно естествено той сам да излезе да ги посрещне. Сега можеха само да чакат. В това време наблюдаваха влизащите и излизащите през портата. Навътре и навън постоянно сновяха вестоносци. Накамура Себей различи между тях един познат самурай.

— Този не е ли човек на Хосокава? — промърмори той.

Добре се знаеше, че отношенията между Мицухиде и Хосокава Фуджитака са много близки. Двамата от дълги години бяха приятели, а семействата им — сродени помежду си.

„Какво прави един пратеник на Хосокава тук?“, зачуди се наум Себей. Този въпрос засягаше не само двамата пълководци, които чакаха да се срещнат с Хидейоши, а и цялата страна.

— Казаха, че господарят Хидейоши спи, но аз мисля, че е буден. Каквото и да прави сега, се показва доста неучтив — оплака се Укон.

Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от оръженосците на Хидейоши изтича при тях и ги покани в храма, който служеше за жилище на неговия господар. В стаята, където ги въведоха, нямаше никого, но сигурно беше, че от известно време Хидейоши е буден. От стаите на игумена се носеше гръмък смях. Двамата военачалници не бяха очаквали точно такъв прием. Бързаха насам, за да се съюзят с Хидейоши и да ударят по Мицухиде. Укон изглеждаше раздразнен и по лицето му се изписа лека горчивина; изражението на Себей бе кисело.

Тежката лятна горещина усили недоволството им. Дъждовният сезон вече би трябвало да е преминал, но въздухът си оставаше все така влажен. Облаците кръстосваха неспокойно по небето, сякаш разтревожени за участта на страната. От време на време слънцето се показваше помежду им с такъв блясък, че човек направо можеше да хване треска.

— Горещо е, Себей — отбеляза Укон.

— Да, и изобщо не духа вятър.

Естествено и двамата бяха целите в доспехи. Макар новото въоръжение да бе станало по-леко и удобно, нямаше съмнение, че под кожените им нагръдници се стичат потоци от пот.

Себей отвори ветрилото си, за да се разхлади. После, да подчертаят, че не стоят по-ниско от Хидейоши, двамата мъже се преместиха на мястото, запазено за гости от най-висок ранг.

В същия миг вятърът донесе възглас за добре дошли. Беше Хидейоши. Веднага щом седна пред гостите си, той започна с извиненията:

— Наистина съжалявам, че бях така нелюбезен. Щом се събудих, отидох до главния храм; там, докато ми бръснеха главата — и той се потупа по оголеното теме, — пристигна пратеник от Хосокава Фуджитака със спешно известие за мен. Трябваше да говоря първо с него и да ви накарам да чакате.

Седеше както обикновено, без да мисли за това кому кое място подобава да заеме. Двамата мъже забравиха за официалните поздрави и просто втренчиха поглед в току-що обръснатата глава на Хидейоши, която отразяваше зеленината на дърветата от съседната градина.

— Поне сега ми е хладно на главата в тази жега — добави Хидейоши усмихнат. — Тонзурата е нещо много освежаващо.

И с вид на известно стеснение той потри енергично темето си. Щом видяха, че Хидейоши дори е обръснал главата си заради починалия им общ господар, Укон и Себей забравиха доскорошното си недоволство и по-скоро се засрамиха от своята дребнавост.

Бедата бе там, че всеки път щом погледнеха към Хидейоши, ги напушваше смях. Макар никой вече да не го наричаше „Маймунка“, предишният му прякор и настоящата му физиономия ги развеселяваха.

— Учудвате ни с бързината си — заговори Себей. — Трябва изобщо да не сте спали по пътя от Такамацу дотук. Радваме се да ви видим в добро здраве — завърши той, докато се мъчеше да потисне смеха в гърлото си.

— Всъщност — отвърна благовъзпитано Хидейоши, — сведенията, които ми пращахте, ни бяха от голяма полза. Благодарение на тях можех да следя придвижванията на Акечи и още по-важно — бях уверен, че вие двамата сте мои съюзници.

Нито Себей, нито Укон не бяха толкова наивни да се поддадат на такова ласкателство. Сякаш не чули последната бележка на Хидейоши, те веднага се заеха да му дават съвети.

— Кога ще потегляте за Осака? Там е господарят Нобутака с господаря Нива.

— Сега нямам време да стигна до Осака, а и врагът ни не е там. Тази сутрин пратих вестоносец.

— Господарят Нобутака е третият син на господаря Нобунага. Не би ли трябвало първо да се срещнете с него?

— Аз го моля да дойде тук. Поисках от него да участва в предстоящото сражение. Тази битка ще бъде като възпоменателна служба за господаря Нобунага. Господарят Нобутака е заедно с Нива, така че сметнах за излишно да се придържам към официалностите. Утре той със сигурност ще бъде в стана ни.

— А Икеда Шоню?

— Ще се срещнем и с него. Не съм го виждал лично, но той прати вестоносец, по който уверява, че ни поддържа.

Хидейоши явно бе уверен в подкрепата, която ще получи. Дори Хосокава Фуджитака отказал да премине на страната на Мицухиде, въпреки поканата на последния. Вместо това пратил един от служителите си да каже на Хидейоши, че няма да влезе в съюз с метежника. И Хидейоши тържествуващо обяви на гостите си, че такъв род вярност не само е присъща на всички честни хора, но и дава опора на военното съсловие.

Накрая, след като бяха обсъдили различни други въпроси, Себей и Укон поискаха да предадат на Хидейоши заложниците, които бяха довели със себе си като гаранция за своята вярност.

— Няма нужда от такива неща — отвърна засмян Хидейоши. — Познавам и двама ви добре. Веднага пратете тези деца обратно в крепостите си.

Същият ден Икеда Шоню, който се познаваше с Хидейоши още от ранните им дни в крепостта Кийосу, се присъедини към общите сили. Точно преди да потегли сутринта на бой, Шоню също обръсна главата си.

— Какво? И вие ли сте се обръснал? — попита Хидейоши, щом видя своя приятел.

— По съвпадение и двамата сме постъпили по същия начин.

— Значи мислим еднакво.

Нямаше нужда нито Хидейоши, нито Шоню да казват нещо повече. Последният прибави своите четири хиляди към обединената войска. Хидейоши потегли с армия от десет хиляди души, но сега, след пристигането на двете хиляди на Укон, две хиляди и петстотинте на Себей, хилядата на Хачия и четирихилядния отряд на Икеда, силата му надвишаваше двадесет хиляди.

На първия военен съвет Себей и Укон неочаквано влязоха в спор помежду си. Никой от двамата не искаше да отстъпи.

— Стар самурайски обичай е челните отряди да се водят от господаря на онази крепост, която се намира най-близо до неприятеля — настояваше Укон. — Няма никаква причина моите хора да вървят след тези на Себей.

Но Себей отказваше да отстъпи.

— Мястото в битката няма нищо общо с това колко близо до противника е нечия крепост. От значение са размерът на отрядите и качествата на техния предводител.

— Е, да не би да твърдите, че аз не съм достоен да тръгна пръв срещу неприятеля?

— За вас не мога да кажа нищо. Но съм твърд в намерението си да не отстъпвам моето място на никого. Никой не може да ме разколебае — в тази битка желая аз да съм в първата редица. Аз, Накагава Себей, ще изпълня пръв заповедта за настъпление.

И Себей, и Укон настояваха пред Хидейоши да получат почетната длъжност за себе си. Седнал на походното столче, последният взе решение досущ като главнокомандващ.

— И двамата говорихте убедително, значи най-добре би било Себей да вземе едната страна на челното поделение, а Укон — другата. И от двама ви очаквам дела, достойни за това, което сега говорите.

През време на целия съвет пристигаха съгледвачи, които да докладват за положението.

— Господарят Мицухиде се е изтеглил от Хорагамине и съсредоточава силите си в околността на Ямадзаки и Енмьоджи. Изглеждаше също, че се отдръпва към крепостта Сакамото, но тази сутрин внезапно подреди отрядите си като за нападение и една част от войската му напредва към крепостта Шорюджи.

При това известие изразът по лицата на военачалниците стана напрегнат. Разстоянието от техния стан в Амагазаки до Ямадзаки можеше да се измине с един пристъп. Вече долавяха присъствието на врага в околността.

Себей и Укон, които бяха натоварени с ръководството на първата линия, се изправиха и попитаха:

— Не трябва ли веднага да настъпим към Ямадзаки?

Хидейоши отвърна бавно, сякаш не забелязваше вълнението на хората и сложността на положението:

— Мисля, че трябва още един ден да изчакаме тук, докато пристигне господарят Нобутака. Очевидно в течение на цяла нощ и половин ден, когато ще чакаме, преимуществото на изненадата ще ни се изплъзне, но аз бих искал в битката да участва един от синовете на покойния ни господар. Не желая да поставям господаря Нобутака в такова положение, че да съжалява през остатъка от живота си и да не може после да погледне света в очите.

— Но ако междувременно врагът успее да заеме по-благоприятно положение?

— Е, разбира се, всяко нещо си има граници. До утре, каквото и да стане, ще трябва да потеглим за Ямадзаки. Веднага щом сме се събрали там с цялата войска, ще можем отново да се посъветваме. Между това и двамата ще е добре да тръгнете напред и да заемете предните линии.

Себей и Укон излязоха навън. Челните части щяха да потеглят в следния ред: първо отрядът на Такаяма, после — на Нагава и трети — този на Икеда.

Веднага щом излязоха от Тонда, двете хиляди на Такаяма се спуснаха напред, сякаш вече са зърнали войската на противника. Докато гледаха праха, вдигнат от конете им, Себей и всички останали на втора линия се чудеха дали силите на Акечи не са стигнали вече в Ямадзаки.

— Дори и така да е, пак бързат прекалено много — отбеляза някой с подозрение.

Веднага щом влязоха в село Ямадзаки, хората на Укон затвориха всички порти, които водят към града и дори започнаха да задържат минувачите по страничните пътища в околността.

Пристигналият след малко отряд на Накагава се сблъска с тези препятствия и изведнъж всички разбраха причината Укон да бърза толкова много — не можеше да остави друг някой да стои пред него. Себей остави благоприятното място край селото и веднага се отправи към един хълм на име Тенодзан.

В край сметка Хидейоши остави своите отряди да пренощуват в Тонда, но на следващия ден получи най-сетне вест, че Нобутака и Нива са стигнали до река Йодо.

Веднага щом научи това, Хидейоши скочи на крака и почти прекатури походното си столче от радост.

— Кон! Доведете ми кон! — нареди той.

Качи се на седлото, обърна се към хората на портата и извика:

— Отивам да посрещна господаря Нобутака!

После пришпори животното към река Йодо.

Широкото течение почти бе излязло от бреговете. Силите на Нобутака бяха разделени на две части от съответно четири и три хиляди души.

— Къде е господарят Нобутака? — провикна се Хидейоши, като слизаше от седлото между потните войници.

Никой не успя да го познае.

— Аз съм, Хидейоши — заяви той.

Войниците зинаха от изненада.

Не изчака да го поздравят тържествено. Проправи си път през навалицата и се насочи към дървото, под което Нобутака бе забил своето знаме.

Синът на Нобунага, заобиколен от пълководците си, седеше на походното столче и бе засенчил очите си срещу слънчевите отражения във водата. Изведнъж се обърна и видя към него да тича Хидейоши, който в същото време му викаше нещо. В мига, в който го зърна, Нобутака усети прилив на благодарност. Пред него бе многогодишен служител на неговия баща, но сегашните постъпки на Хидейоши далеч надминаваха обикновената преданост на служителя към неговия господар. Очите на Нобутака блестяха с вълнение, каквото обикновено изпитваме само при среща с кръвни сродници.

— Хидейоши! — извика Нобутака.

Без да изчака той да му подаде ръката си, Хидейоши бързо пристъпи към него и здраво я стисна.

— Господарю Нобутака! — бяха само думите му.

Никой не каза нищо повече, но в очите им можеше да се прочете много. Сълзи се стичаха по бузите. С тези сълзи Нобутака даваше пред един от служителите на рода израз на всичките свои чувства към починалия баща. Хидейоши разбираше какво става в сърцето на младия мъж. Най-сетне пусна ръката, която така силно бе стискал и същевременно коленичи на земята.

— Толкова е хубаво, че дойдохте. Нямам време да говоря повече, а и в сърцето ми няма нищо друго. Просто съм благодарен, че сега съм с вас и твърдо вярвам, че на небето душата на баща ви ще остане доволна от това, което става днес. Най-сетне, струва ми се, успявам да ви изразя своята почит и да изпълня служителския си дълг. За първи път, откакто превзех Такамацу, се почувствах щастлив.

По-късно същия ден Хидейоши покани Нобутака да го придружи обратно до неговия стан в Тонда. Двамата заедно тръгнаха към Ямадзаки.

Пристигнаха там в Часа на маймуната. Десетте хиляди души от войската им се присъединиха към осем хиляди и петстотинте от трите предни отряда. Сега в планината и самото село нямаше място, където да не се виждат коне и войници.

— Току-що пристигна вестта, че войската на Акечи е нападнала отряда на Накагава в полите на планината, източно от Тенодзан.

Сега бе времето за нападение. И Хидейоши даде на цялата войска заповед на удари по врага.

На девети сутринта, когато Хидейоши потегляше от Химеджи, Мицухиде се върна в Киото. От убийството на Нобунага бе минала по-малко от седмица.

На втори, в Часа на Овена, докато руините на храма Хоно още димяха, Мицухиде тръгна от Киото да нападне Адзучи. Но още на първата си крачка към столицата Мицухиде срещна преграда — на брода при Сета. Сутринта прати писмо, в което искаше от крепостта Сета да се предаде, но началникът на укреплението нареди да убият пратеника и подпали крепостта заедно със съседния й мост.

Така отрядите на Акечи се оказаха неспособни да прекосят реката. Погледът на Мицухиде пламтеше от негодувание. Овъглените останки на моста сякаш му се присмиваха. Светът не винаги е такъв, какъвто ни се иска да бъде.

Принуден да се върне в Сакамото, Мицухиде прекара два-три безплодни дни в чакане мостът да бъде поправен. Когато най-сетне пристигна обаче в Адзучи, градът бе изоставен и в голямата крепост ги нямаше нито повелителите, нито подчинените им. По улиците не се виждаше нищо за продан, дори и табелите на магазините бяха изчезнали. Семейството на Нобунага бе побягнало, но в бързината изостави по принуда златните и сребърни съкровища на господаря и неговата сбирка от художествени произведения.

След като отрядите му заеха крепостта, Мицухиде разгледа всичко това, но видът му не го накара да се почувства по-богат.

„Не за това мечтаех, помисли си той, и ще бъде срамно, ако хората си помислят обратното.“

Накара да разпределят цялото злато и сребро в съкровищницата като възнаграждение между хората му. Редниците получиха седемстотин жълтици, а най-високопоставените военачалници — от три до пет хиляди.

„Какво искам?“, питаше се отново и отново Мицухиде. „Властта над страната!“, идваше като отговор. Но този отговор не звучеше никак убедително. Трябваше да признае пред себе си, че никога не е хранил такива високи надежди — нямал е нито способностите, нито желанието за това. През цялото време преследваше една-единствена цел — да убие Нобунага. Сега пламъците на храма Хоно бяха уталожили желанията на Мицухиде и му оставаше само някакъв стремеж толкова неясен, че приличаше почти на приумица.

Според едни от разнеслите се по това време разкази, веднага щом чул, че Нобунага е мъртъв, Мицухиде опитал да се самоубие. Служителите му със сила го спрели. В мига, в който Нобунага се превърна в пепел, ненавистта която смразяваше сърцето на Мицухиде, се разтопи като пролетен сняг. Десетте хиляди войници, които го следваха, обаче не споделяха сега начина му на мислене. Напротив, надяваха се, че същинската отплата тепърва им предстои.

— От този ден нататък страната е под властта на господаря Мицухиде — обявиха пълководците на рода Акечи.

Мицухиде не можеше да сподели тяхната увереност.

Господарят, когото сега приветстваха, беше просто сянка на предишното си аз. Бе се променил по външност, по нрав и дори в умствено отношение.

Мицухиде остана в Адзучи от пети до осми сутринта. През това време превзе крепостта на Хидейоши в Нагахама и тази на Нива Нагахиде в Саваяма. Завладял цялата област Оми, Мицухиде превъоръжи войската си и отново тръгна към столицата.

Точно тогава получи известието, че родът Хосокава му отказва подкрепа. Беше убеден, че зет му Хосокава Тадаоки ще го последва веднага след свалянето на Нобунага. Отговорът на предишните съюзници обаче бе сърдит отказ. Досега Мицухиде беше зает с въпроса кой ще се присъедини към него и малко бе мислил за това кой ще бъде негов най-силен враг.

Това бе мигът, в който Хидейоши напомни за себе си и го накара да се стресне като от удар в гърдите. И досега не беше пренебрегвал способностите на Хидейоши и военната му сила на запад. Напротив, знаеше, че оттам го дебне огромна заплаха. Това, което успокояваше Мицухиде, бе мисълта, че Мори се приковали Хидейоши на място и той няма да може да се върне бързо назад. Смяташе, че поне едно от двете известия, които прати на вражеския род, е постигнало целта си. Без съмнение скоро ще дойде отговор от Мори, които ще му съобщят, че са нападнали и разгромили неговия противник. Но нито от рода Мори, нито от Накагава Себей, Икеда Шоню и Такаяма Укон имаше някаква вест. Вместо това всяка сутрин до Мицухиде стигаха такива новини, които приличаха на присъда свише.

За Мицухиде крепостта Сакамото бе свързана с живи спомени за неотдавнашните събития — унижението, на което го подхвърли Нобунага; гневното му напускане на Адзучи; пребиваването в самата крепост, където бе изправен на кръстопътя на съмнението. Сега вече това съмнение бе изчезнало заедно с предишния гняв. В същото време бе загубил всякаква способност да се вглежда в самия себе си. Замени своя проницателен ум за празното звание „управител на страната“.

На девети през нощта Мицухиде още нямаше представа къде е Хидейоши, но отношението на местните господари го накара да изпита безпокойство. На следващата утрин напусна своя стан в Шимо Тоба и се изкачи до прохода Хорагамине в Ямаширо, където имаше уговорка да се съедини с войската на Цуцуи Джункей.

— Забелязали ли са вече Цуцуи? — питаше през деня той час по час съгледвачите си.

Понеже беше в заговор с Цуцуи Джункей още преди нападението над храма Хоно, Мицухиде — досега — никога бе имал основания да се съмнява във верността на своя съюзник. И не само това, но и тримата служители на рода Ода, които се бе надявал да привлече на своя страна — Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню — не отвърнаха на призива му, макар още от по-рано да бяха негови преки подчинени.

Безпокойството на Мицухиде не беше неоправдано. Той се посъветва със Сайто Тошимицу.

— Мислите ли, че нещо не е на ред, Тошимицу?

Искаше му се да вярва, че нещо се е случило на пратения от него вестоносец или че Джункей и останалите просто се бавят, но Сайто Тошимицу вече бе успял да преглътне истината.

— Не, господарю — отвърна той. — Подозирам, че господарят Джункей няма намерение да дойде. Няма причина да се бави толкова по равния път от Корияма насам.

— Не, трябва да има някаква причина — настоя Мицухиде.

Повика Фуджита Денго, написа писмо и го прати в Корияма.

— Вземете най-добрите коне. Ако яздите с пълна скорост, трябва да успеете да се върнете до утре сутрин.

— Стига господарят Цуцуи да пожелае да разговаря с мен, ще се върна до утре заран — отвърна Денго.

— Няма причина да не поиска да говори с вас. Дори да е късно през нощта, го накарайте да ми даде отговор.

— Да, господарю.

Денго незабавно се отправи за Корияма. Преди да е успял да се върна обаче, пристигнаха разузнавачи със сведения, че войските на Хидейоши се придвижват на изток и че предните им части вече са стигнали чак до съседната област Хього.

— Невъзможно! Това трябва да е някаква грешка! — избухна Мицухиде, когато чу новината.

Не можеше да повярва, че Хидейоши е успял да сключи мир с Мори и дори и да е успял — че е бил в състояние така бързо да придвижи голямата си войска дотук.

— Не мисля, че тези сведения са неверни, господарю — обади се Тошимицу, който и този път по-лесно прие истината. — Във всеки случай смятам, че още отсега трябва помислим как да се отбраняваме.

Като почувства, че Мицухиде се колебае, Тошимицу продължи с определено предложение:

— Ако аз остана тук да изчакам господаря Цуцуи, то вие, господарю, бихте могли да избързате напред и да попречите на Хидейоши да влезе в столицата.

— Няма голяма надежда Цуцуи да дойде, нали? — призна накрая Мицухиде.

— Мисля, че вероятността той да дойде на наша страна е само едно или две на десет, господарю.

— И как предлагате да спрем Хидейоши?

— Най-вероятно е Укон, Себей и Шоню вече да са се съюзили с него. Ако същото е станало и с Цуцуи Джункей, силите ни ще са недостатъчни да ги нападнем в открито сражение. По моя преценка обаче на Хидейоши ще са необходими още пет-шест дни, за да докара тук цялата си армия. Ако в това време заздравим защитата на крепостите Йодо и Шорюджи, издигнем дървени огради по напречния път за Киото и съберем всичките отряди от Оми и други места, може да успеем временно да го задържим.

— Какво? Всичко това ще го задържи само временно ли?

— След това ще ни е нужен далеч по-голям план — нещо много повече от няколко дребни сражения. Точно сега обаче сме в много тревожно положение. Трябва да тръгвате незабавно.

Тошимицу изчака Фуджита Денго да се върне от пратеничеството си в Корияма.

Денго се появи с набърчено от гняв чело.

— Няма полза — каза той на Тошимицу. — Това копеле Джункей също ни измени. Намери си някакво оправдание, че не е дошъл тук, но по обратния път открих, че е влязъл във връзка с Хидейоши. Само като си помисля, че някой, толкова близък с рода Акечи, е бил способен на това!

Денго продължи да проклина, но набръчканото лице на Тошимицу не показваше и следа от чувства.

Мицухиде потегли около пладне, без да е постигнал нищо. Пристигна обратно в Шимо Тоба горе-долу по времето, когато Хидейоши се бе отдал в Амагасаки на къса следобедна дрямка. Този ден жегата бе една и съща и над дзен-храма в Амагасаки, и над лагера в Шимо Тоба. Веднага щом се върна в стана си, Мицухиде събра своите военачалници да обсъди с тях бъдещите бойни планове. Още не разбираше, че Хидейоши е на един изстрел място от Амагасаки. Макар предните отряди на противника му вече да заемаха положение за битка, Мицухиде смяташе, че той самият няма да пристигне до още няколко дни. Тази грешка не би могла да се дължи на неспособност за мислене. Въпреки изключителните си умствени заложби Мицухиде просто не можа да стигне в мисълта си по-надалеч, отколкото го водеше здравият разум. Освен това неговото мнение бе в съзвучие с предположенията на всички останали.

Съвещанието завърши без излишно губене на време. Пръв си тръгна Акечи Шигетомо и веднага потегли на кон за Йодо, за да подсили бързо стените на тамошната крепост. Тесният планински път за столицата със сигурност ще бъде в центъра на вражеските нападения. Крепостта Йодо бе вляво от него, Шорюджи — вдясно.

Мицухиде издаде заповед до поделенията, които бе поставил покрай бреговете на река Йодо: „Изтеглете се в Шорюджи и се разположете за отбрана. Гответе се за нападение на врага.“

Подготви необходимото, но щом пресметна размера на неприятелската армия, не успя да се освободи от усещането за собствената си слабост. От столицата и околностите й тук се стичаше значителен брой войници, които преминаваха под неговото знаме. Всички обаче бяха самураи с нисък чин или ронини — малко повече от наемници, които търсят бърз начин да се издигнат. Нито един нямаше воински способности или пълководческа дарба.

— Колко мъже имаме в крайна сметка? — попита Мицухиде своите военачалници.

Като се включат поделенията в Адзучи, Сакамото, Шорюджи и Йодо, силите му възлизаха на около шестнадесет хиляди души.

— Стига само Хосокава и Цуцуи да дойдат на моя страна — промълви той, — и никой няма да може да ни отнеме столицата.

Дори след като вече имаше готов замисъл, Мицухиде още се тревожеше от осезаемата разлика в числеността на отрядите. Мозъкът му бе привикнал да работи с цифри и сега пресмятането не му даваше и искрица надежда, че ще получи преимущество. Освен това някъде в неговото съзнание се прокрадваше мъничкото червейче на страха. Само това взето отделно можеше да реши въпроса за победата. Вълните, които сам Мицухиде бе вдигнал, започваха да го заливат.

Застанал на един хълм пред лагера, той се вглеждаше в облаците.

— Изглежда ще вали — промълви, въпреки че времето не даваше никакви признаци за дъжд.

За военачалник, който скоро ще влиза в сражение, е важно да знае какво време го очаква. Мицухиде дълго време остана на същото място, разтревожен от облаците и посоката на вятъра.

Накрая погледна надолу към река Йодо. Светлинките, които се люлеят от вятъра, трябва да са от собствените му стражеви лодки. Развълнуваната повърхност на широката река му се струваше бяла, а планините зад нея — катраненочерни.

Небето се простираше над реката, чак до далечното й устие в Амагасаки, край морето. Докато се вглеждаше натам така напрегнат, сякаш нещо притегли погледа му към водата, Мицухиде си зададе въпроса: „На какво е способен Хидейоши?“ После извика с непривично груб глас:

— Сакудза! Сакудза! Къде е Сакудзаемон?

Извърна се бързо и с широки крачки се върна в стана. Тъмният и буреносен вятър люлееше шатрите като могъща вълна.

— Да, господарю! Тук е Йоджиро! — провикна се един от служителите и се затича да го посрещне.

— Свикайте войниците, Йоджиро. Потегляме веднага.

Докато войската се готвеше за път, Мицухиде прати спешни известия на всички свои военачалници, включително на братовчед си Мицухару в крепостта Сакамото, за да ги осведоми за решението си. Няма да се оттегли и да води отбранителни сражения. Решил е да нападне с всичките си сили Хидейоши.

Беше вторият час на нощта. Не се виждаше нито една звезда. Пръв по склона се спусна един от тежковъоръжените отряди, който щеше да застане на стража покрай брега на Кацура. Обозът, основните части и задните поделения последваха подире му. В мига, когато вече половината от войската бе нагазила в реката, над нея се изсипа бял порой.

С него дойде и вятърът — студеният северозападен вятър. Пехотинците впериха поглед в тъмните води на реката. Някой тихо отбеляза:

— И реката, и вятърът идват откъм Тамба.

През деня сигурно щяха да виждат какво става наоколо. Ойносака не бе далеч — само десет дни по-рано я бяха прекосили и напуснали твърдината на Акечи — крепостта Камеяма. Струваше им се обаче, че всичко това е станало преди цели няколко години.

— Да не се подхлъзнете! Да не ви се намокрят фитилите за стрелба! — викаха началниците на отрядите си.

Течението на реката бе много по-силно от обикновено, навярно заради тежките валежи в планината.

Първо пресякоха копиеносците, като всеки се държеше за копието на мъжа пред себе си; последваха ги стрелците с пушка, които се държаха взаимно за дулата и прикладите. Конниците около Мицухиде препуснаха до отсрещния бряг, оставяйки след себе си диря от мехури и пяна. Някъде пред тях се чуваше тъп шум от накъсана стрелба, а в далечината към небето се вдигаха искри, навярно от опожарени селски къщи. Веднага щом стрелбата спря обаче, огньовете също изчезнаха и всичко потъна в мрака.

Скоро един от стрелците пристигна с известието:

— Нашите отблъснаха една вражеска разузнавателна дружина. При отстъплението подпалиха няколко селски къщи.

Мицухиде не обърна внимание на вестта за станалото и продължи през Куга Навате, покрай крепостта Шорюджи, която бе в ръцете на хората му. Умишлено нареди да се разположат на стан в Онбодзука, на пет-шестстотин разкрача път по на югозапад. Дъждът, тормозил го през последните два-три дни, престана и на небето, което допреди се показваше само в различни оттенъци на мастиленото, сега заблещукаха звезди.

„Врагът също мирува“, помисли си Мицухиде, застанал на Онбодзука и втренчил очи в посока към Ямадзаки. При мисълта, че войската на Хидейоши се намира право срещу него, на разстояние от половин час път, той се изпълваше с напрежение и боязън. Реши да превърне Онбодзука в средищна опора на силите си и като използваше за източник на провизии крепостта Шорюджи, разположи отрядите ветрилообразно по линията от река Йодо на югозапад до река Енмьоджи. Докато всички поделения от предната част се наредят по местата си, вече почти се беше съмнало и очертанията на дългата Йодо почваха да прозират в мрака.

Изведнъж откъм Тенодзан се чу тътнеж от яростна пушечна стрелба. Слънцето още не беше се показало и облаците тъмнееха от гъстата мъгла. Бе тринадесетият ден на шестия месец. В този ранен час по пътя за Ямадзаки не се чуваше цвиленето и на един-единствен кон.

Щом вдигнеха поглед, войниците от стана на Мицухиде в Онбодзука можеха да видят Тенодзан на около половин час път югозападно от себе си. Към лявата му страна прилепваха пътят за Ямадзаки и голямата река — Йодо.

Тенодзан бе стръмен, като на върха си достигаше около петстотин лакътя. Предишния ден, докато основните сили на Хидейоши настъпиха чак до Тонда, неговите пълководци все гледаха право напред и не откъсваха поглед от планината.

— Кой връх е това? — попитаха няколко местния човек, който ги водеше.

— Това в подножието на изток Ямадзаки ли е? — обади се друг.

— Неприятелят е в Шорюджи. Това в каква посока се намира от Тенодзан?

Всеки от отрядите трябваше да се придружава от някой, който да знае разположението на местността. На всеки запознат с военното изкуство е известно, че победата ще спечели този, който държи в свои ръце високите места.

Освен това военачалниците до един разбираха, че човекът, пръв издигнал знамето си на Тенодзан, ще се покрие с повече слава, отколкото взелият първата вражеска глава на бойното поле. Всеки се беше зарекъл да стигне догоре преди всички останали. В навечерието на тринадесети няколко от пълководците помолиха Хидейоши да приеме техните предложения за нападение, като се надяваха, че ще получат заповед да превземат върха.

— Утре идва решаващото сражение — каза Хидейоши. — Йодо, Тамадзаки и Тенодзан ще бъдат главните места на битката. Докажете, че сте достойни да се наричате мъже. Не се надпреварвайте помежду си и не мислете само за собствена слава. Помнете, че от небето ще ви гледат господарят Нобунага и богът на войната Хачиман.

Веднага щом се сдобиха с позволението на Хидейоши обаче, стрелците се завтекоха въодушевени към Тенодзан. Безпорядъкът бе пълен, още повече, че беше посред нощ. Но това благоприятно за битката място, привлякло погледа на всички военачалници на Хидейоши, не бе убегнало и от очите на Мицухиде. Той реши да премине възможно най-бързо през река Кацура, да излезе при Онбодзука и да заеме Тенодзан.

Мицухиде познаваше чертите на местността също така добре като военачалниците от противниковата страна — Накагава Себей и Такаяма Укон, които водеха предните редици. Но въпреки че имаха пред очите си планините и реките на една и съща област, мисълта на Мицухиде естествено успя да проникне по-надалеч от тази на останалите.

След като прекоси Кацура и премина през Куга Навате, той отдели една от своите дружини и я прати по друг път с думите:

— Изкачете се по северния склон на Тенодзан и заемете върха му. Ако врагът ви нападне, дръжте се до последно. Това място е много важно.

Трябва да се каже, че Мицухиде наистина бе съобразителен. Заповедите и действията му винаги бяха навременни; никога не пропускаше възможността да нанесе удар. При все това по същото време хората на Хидейоши, които вече бяха стигнали до Хиросе на южния склон, също се намираха на планината.

Но беше тъмно като в рог и мнозина от войниците изобщо не познаваха тази местност.

— Тук има някаква пътека нагоре.

— Не, оттам не можеш да минеш.

— Ами! Мисля, че мога.

— Този път не е верен. Точно пред нас има една отвесна скала.

Вървяха по извития път в подножието и бързаха да намерят откъде се стига до върха.

Пътеката бе стръмна и още не се беше съмнало. Понеже знаеха, че са между свои, мъжете тръгнаха безразборно един след друг, без всеки да се държи за собственото си поделение. Просто бързаха запъхтени към върха. Изведнъж, тъкмо когато мислеха, че вече са го наближили, бяха изненадани от внезапен пушечен залп.

Стрелбата идваше от хората на Акечи начело с Мацуда Тародзаемон. После стана ясно, че седемстотинте мъже в неговия отряд били разделени на две половини. Войниците на Хорио Мосуке, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню се бяха надпреварвали да стигнат първи до върха, докато само Хорио Кютаро нареди на своята дружина да заеме кръстопътя северно от подножието. Като се разположиха в полите на планината, те опитаха нещо съвсем друго — да прекъснат пътя за отстъпление на противника.

Както може да се очаква, страничното нападение изненада отряда на Мацуда. Самият Тародзаемон се оказа право пред погледа на враговете си. Сблъсъкът бе много по-яростен от онзи на върха. Разпръснати между боровете и големите камъни по склона, войниците се бяха вкопчили един в друг на живот и смърт. Пушките само им пречеха и битката се водеше главно с копия, дълги мечове и алебарди.

Няколко вкопчени една в друга двойки паднаха надолу от скалите. Други бяха пронизани отзад, докато се боричкаха с някой неприятел. Освен това наблизо имаше отряди стрелци и свистенето на стрелите и екотът на пушките се смесваха постоянно с останалия шум от битката. Вън всеки случай най-гръмки бяха бойните викове на шест или седемстотинте души. Те сякаш не идваха просто от гърлата, а от цялото същество на тези мъже и като че дори извираха от косата и порите по телата им.

Първият пристъп беше отблъснат. В това време слънцето започна да излиза над хоризонта. За първи път от много дни насам се показаха синьо небе и малки бели облаци. Цикадите сякаш бяха онемели от това рядко слънчево време. Наместо тяхната песен планината се тресеше от войнишките бойни възгласи. Склоновете много бързо се осеяха с окървавени трупове. На едно място се виждаше самотно изоставено мъртво тяло, докато на друго две или три лежаха проснати накуп едно върху друго. Тази гледка даде нов подтик на войниците. Стъпвайки по труповете на своите убити другари, те сякаш преминаха отвъд живота и смъртта. Това важеше както за бойците от отряда на Хори, така и за тези на Акечи.

Положението на върха оставаше неясно, но и тук победата можеше бързо да премине в поражение. В хода на боя виковете на отряда на Мацуда изведнъж промениха звука си и заприличаха на шума, който разплаканото дете издава между две изхлипвания. Започваше да ги обзема отчаяние.

— Какво е станало?

— Защо отстъпваме? Не се давайте!

Тези сърдити викове на някои от хората на Мацуда бяха предизвикани от объркването на другарите им. И те обаче скоро побягнаха към подножието на планината като пометени от лавина. Предводителят Мацуда Тародзаемон бе ударен от куршум и сега неговите оръженосци пред очите на всички го изнасяха от полето на битката.

— Нападайте! Посечете ги!

Голяма част от отряда на Хори се спусна в преследване на врага, но Кютаро се опита да спре хората и с пълен глас се провикна:

— Не ги преследвайте!

В този миг на възбуда обаче беше прекалено трудно да удържи войниците. Както можеше да се очаква, отрядът на Мацуда се понесе надолу по планината като мътен поток. Не получиха подкрепления, а и куршум улучи предводителя им. Нямаха избор, освен да бягат.

По численост отрядът на Хори не можеше и да се мери с този на Акечи. Сега, когато нямаха пред какво да се спрат и им се струваше, че сражението е приключило, те се спуснаха бясно по склона и бяха пометени от един отряд, който връхлетя отгоре им от стръмнината над тях. Точно както се боеше Кютаро, тази част от хората му, която допреди малко преследваше врага надолу, сега се оказа притисната от две страни. Последва страхотен сблъсък.

В същото това време обединените сили на Хори, Накагава, Такаяма и Икеда стигнаха до върха.

— Спечелихме!

— Тенодзан е наш!

Това беше първият победен възглас в тази битка. Хидейоши очакваше при река Йодо идването на Нобутака и затова още не беше пристигнал на полето на боя. Докато силите на Нобутака и на Нива Нагахиде се присъединят към неговите, стана късно следобед, някъде към Часа на овена. Горещото слънце бе изсушило остатъците от сутрешния дъжд и хора и коне биха покрити с пот и прах, от който ярките им доспехи и наметала бяха побелели. Единственият предмет, запазил отчасти яркия си цвят, бе знамето на Хидейоши със златното листо.

Докато на Тенодзан продължаваха да отекват пушечни изстрели, къщите в селото до една изглеждаха празни. Когато обаче частите на Акечи се оттеглиха и улиците бяха залети от новодошлите техни противници, на всеки праг изведнъж изникнаха ведра с вода, купчини от лимони и чайници с ечемичен чай. Сред тълпата селяни се появиха дори и жени, които пожелаваха успех на войниците.

— И там няма останал и едни вражески войник, така ли?

Хидейоши не слезе от седлото, а само впери поглед в знамената на своите воини, които сега се виждаха на близкия връх.

— Нито един — отвърна Хикоемон.

Той бе събрал всички сведения за положението на отделните отряди и сега, след като прецени общото положение, докладваше за него на Хидейоши.

— Отрядът на Мацуда загубил предводителя си в самото начало на нападението. Някои от хората му са побягнали към северното подножие, докато други са се присъединили към онези от своите, които са в подножието на Томоока.

— Чудя се, защо човек като Мицухиде изоставя това възвишение така бързо.

— Сигурно не е мислил, че ще пристигнем толкова скоро. Преценил е грешно времето си.

— А главните му сили?

— Те изглежда са разположени на стан между река Йодо и Шимонуеро. В тила им остава Шорюджи, а зад тях — река Енмьоджи.

Точно тогава откъм Енмьоджи се дочуха викове и пушечни изстрели. Беше Часът на маймуната.

Енмьоджи, западно от село Ямадзаки, бе приток на Йодо. Мястото, където двете се сливаха, беше блатисто и обрасло с камъш и тръстика. Тук често се носеше песента на коприварчета, но този ден не можеше да се чуе и един птичи глас.

Преди обед вражеските войски — лявото крило на тази на Мицухиде и дясното — на Хидейоши — се бяха строили покрай двата отсрещни бряга. От време на време тръстиката прошумоляваше на вятъра. От единия бряг на другия не се виждаха нито хора, нито коне и се подаваха само върховете на прътовете, върху които се вееха знамената. Но на северния бряг петте хиляди души начело със Сайто Тошимицу, Абе Садааки и Акечи Шигетомо вече бяха готови да нападнат. На южния един зад друг бяха подредени осем хиляди и петстотинте бойци на Такаяма Укон, Накагава Себей и Икеда Шоню. Сред горещината и влагата, потта бликаше от порите им, докато изчакваха времето да нанесат удар.

Чакаха Хидейоши да пристигне и да даде заповед.

— Какво става с главната войска?

Проклинаха другарите си за бавенето им, но засега можеха само да скърцат със зъби.

Акечи Мицухиде, който още бе в своя стан в Онбодзука, отрано узна за смъртта на Мацуда Тародзаемон и пълния разгром на неговия отряд. Обвиняваше се, че не е дал нареждане навреме. Добре знаеше, че е много важно дали ще влезе в битката, докато Тенодзан е в ръцете на неговите хора или е изоставен в тези на врага.

Но преди да настъпи към Тенодзан, Мицухиде бе зает с мисълта за две други неща — измяната на Цуцуи Джункей и нареждането да подсилят укреплението в Йодо (беше подценил бързината на Хидейоши). Освен това в характера му имаше една слабост — беше нерешителен. Да нападне ли или само да се отбранява? Не беше определил това чак докато настъпи към Онбодзука.

Битката започна почти случайно. И двете войски бяха прекарали сутринта между камъша и тръстиките, хапани от комари и мухи. През цялото време те гледаха свирепо към противниците си и чакаха заповедта на своите предводители. В един миг обаче откъм страната на Хидейоши към брега на реката скочи красив оседлан кон, който навярно искаше да утоли жаждата си.

Петима-шестима войници, сигурно служители на господаря на коня, се спуснаха да го гонят. От отсрещния бряг изневиделица прокънтя изстрел, последван от поредица от залпове.

В отговор войниците на Хидейоши също изпразниха оръжията си, за да помогнат на своите другари, прикрили се сега в тръстиката. Вече нямаше време да се чака заповед.

— Напред!

Нареждането на Хидейоши за обща атака дойде всъщност след като вече и от двете страни бяха стреляли. Разбира се, отрядите на Акечи отвърнаха на раздвижването на противника и сами нагазиха в реката.

Общото корито на Енмьоджи и Йодо бе доста широко, но преди да се влее в по-голямата река, Енмьоджи оставаше малко повече от поточе.

Ала след няколко дни проливен дъжд течението бе бързо. Стрелците на Акечи се появиха в тръстиката на северния бряг и започнаха да обстрелват редиците на Хидейоши, застанали отсреща на южния. В това време няколко дружини от тежковъоръжени мъже — копиеносци, отбрани воини на рода Акечи — сред пръски вода се опитаха да си проправят път на отсрещната страна.

— Пратете нашите копиеносци! — извика едни от военачалниците на Такаяма, докато се мяташе със скок на брега.

Тъй като реката бе тясна, възможностите на стрелците бяха твърде ограничени. Имаше опасност, докато предната редица презарежда оръжията си и задната излиза на нейно място, врагът внезапно да изскочи на брега и да се озове право между хората с техните пушки.

— Стрелците да отстъпят настрани! Не пречете на хората от предните редове!

Отрядът на Накагава вече беше приготвил и насочил напред копията си. Сега повечето войници направо замахнаха с тях от брега успоредно на водата.

Целеха се естествено в неприятелите, но вместо да опитват да ги пронижат, по-лесно бе просто да им попречат изобщо да се изкачат на брега. Сблъсъкът стана посред реката — копие срещу копието, копие срещу меча и дори копие срещу случайно грабнатото дърво. Мъжете се промушваха взаимно и падаха във водата.

Войниците с викове се вкопчваха един в друг и труповете, които се строполяваха долу, вдигаха високи пръски. Мътното течение се носеше покрай тях. Кръвта плуваше по водната повърхност и после реката я отнасяше надалеч.

Първият отряд начело с Накагава Себей вече бе отстъпил мястото си надолу по течението на войниците, предвождани от Такаяма Укон. Също като редицата от младежи, която през време на някой празник носи на раменете си свещената статуя и дружно надава своя вик, те тръгнаха напред и се провряха в самото сърце на битката.

Бързо прегазиха тръстиката на източния бряг и яростно се спуснаха посред неприятелите. Слънцето започна да клони към залез. Огненочервените облаци, озарени от вечерната светлина, хвърляха отблясъци върху черните купчинки от биещи се мъже.

Жестокото сражение продължи още час. Издръжливостта на отряда на Сайто направо смайваше. Точно когато изглеждаше, че вече са сразени, те се събираха наново и пак се хвърляха в боя. Застанали посред едно блато, отблъскваха пристъп след пристъп. При това не бяха единствени — почти всички дружини на Акечи се сражаваха със странно примирение пред смъртта и отчаяните викове на разгромената войска отекваха с горчивина, каквато навярно разкъсваше сега и гърдите на Мицухиде.

— Отстъпете, преди да са ни обкръжили! Назад! Назад!

Тревожният вик се поде бързо от отделните отряди. Тъжната вест като вятър достигна до другите две поделения на Акечи.

В средата на главната войска като резерва в битката стояха петте хиляди души, които сам Мицухиде предвождаше от Онбодзука. Вдясно имаше още четири хиляди, между които — две хиляди начело с Фуджита Денго.

Денго нареди да ударят големия барабан и мъжете се подредиха ветрилообразно, готови за битка. Застаналите отпред стрелци пуснаха своя смъртоносен облак от стрели с едно общо изсвистяване. Противникът веднага им отвърна с град от куршуми.

Нова заповед на Денго процепи въздуха, стрелците с лък се разпръснаха и на тяхно място застанаха тези с пушка. Без да изчакат и за миг разсейването на пелената от барутен дим, пред врага изникнаха бронирани войни с железни копия и се заеха със сеч да си пробиват път напред. Денго и неговите отбрани бойци разгромиха отряда на Хачия.

Мястото на победените бе заето от войници начело с Нобутака, които подновиха пристъпа и се спуснаха срещу силите на Акечи. Денго обаче разби и тях и ги обърна в бягство. Засега неговите отряди изглежда бяха лишени от достоен неприятел.

Проехтя барабанът на отряда на Фуджита. Родът сякаш даваше израз на своята гордост, че няма никой, който да се мери с него. Заплахата сега бе насочена към конните самураи, стълпили се в защитен пръстен около Нобутака. Те се раздвижиха объркано.

В същото време отрядът на Фуджита бе нападнат странично от петстотин мъже, които надаваха бойни викове, сякаш съставляват цяла армия.

Облаците още леко червенееха, но долу на земята вече се бе стъмнило. Денго сметна, че се е отдалечил прекалено много от своите и промени нарежданията си.

— Надясно! — заповяда той. — Завийте! Завийте колкото можете вдясно!

Намерението му беше целият отряд да се завърти и да се върне обратно при основната войска, с която после заедно да продължат сражението.

Но изведнъж отляво върху тях яростно връхлетя една дружина начело с Хори Кютаро. На Денго му се стори, че вражеските войници изведнъж са били избълвани някъде от самата земя.

Няма накъде да отстъпят, разбра веднага Денго, но нямаше също по какъв начин да пренареди в строй войниците си. Бойците на Хори със светкавична скорост отрязаха неговите хора от другарите им и започнаха да ги обграждат отвсякъде.

Пълководческото знаме на Нобутака плющеше все по-близо и по-близо до Денго.

Точно в този миг една група от петима конници, между които синът и по-младият брат на Денго, препусна изведнъж като черно ято напред и безстрашно се спусна срещу врага. Тъмнината се бе сгъстила. Вятърът понесе викове от борба на живот и смърт и небето се изпълни с мириса на кръв.

Отрядът на Нобутака се ползваше с името на най-силен между дружините на Хидейоши. Сега той беше подсилен с трите хиляди души, предвождани от Нива Нагахиде. Колкото и храбри и сърцати да бяха Денго и неговите бойци, те не можеха да разкъсат неприятелското обкръжение.

Самият Денго бе ранен на шест места. Накрая, след като се беше сражавал и носил на коня си твърде дълго време, той започна да изпада в несвяст. Изведнъж от мрака зад гърба му дойде глас.

Помисли си, че това е синът му и вдигна глава от гривата на коня. В същия този миг нещо го удари над лявото око. Усети го като паднала от небето звезда, която е улучила челото му.

— Остани на седлото! Дръж се за седлото! Подмина те стрела и сега имаш лека рана на челото.

— Кой е? Кой ме държи?

— Аз съм, Тодзо.

— А, братко. Какво стана с Исе Йосабуро?

— Вече го посякоха в битката.

— А Сува?

— Той също е мъртъв.

— И Денбей ли?

— Още е обкръжен от враговете. Сега дай да те отведа оттук. Облегни се напред на седлото.

Без да говори повече за съдбата на Денбей, Тодзо пое поводите на братовия си кон и бързо побягна през безпорядъка, встрани от битката.

Двата пътя

Унил вятър духаше между боровете, които растяха около стана на Мицухиде в Онбодзука. Завесата на шатрата се издуваше на вятъра като някаква голяма бяла птица, непрестанно плющеше и напяваше странна и тъжна песен на безпокойството.

— Йоджи! Йоджи! — извика Мицухиде.

— Да, господарю.

— Това вестоносец ли беше?

— Да, господарю.

— Защо не е дошъл право при мен?

— Известието му още не е потвърдено.

— И да не би някой друг да определя какво може и какво не може да стига до ушите ми? — попита раздразнен Мицухиде.

— Простете, господарю.

— Вземете се в ръце! Нима губите кураж при първия лош признак?

— Не, господарю. Но вече съм уверен, че ще умра.

— Наистина ли?

Изведнъж Мицухиде осъзна, че говори пискливо и снижи глас. После си помисли, че може би сам трябва да се вслуша в укора, който преди малко отправи към Йоджиро. Сега вятърът свистеше много по-самотно, отколкото през деня. Зад полегатия склон се простираха зеленчукови градини и ниви. На изток лежеше Куга Навате, на север — планини, на запад — река Енмьоджи. В мрака на бойното поле личаха единствено бледите и трептящи светлинки на звездите.

Минали бяха само три часа — от този на маймуната до втората половина на онзи на петела. В началото цялото поле бе покрито със знамената на Мицухиде. И къде бяха те сега? Всички прекършени. Слушаше имената на убитите, докато накрая не успя вече да следи броя им.

Всичко трая само три часа. Нямаше съмнение, че преди малко Йоджиро е получил още някоя лоша новина. Липсваше му вече смелост да я предаде на Мицухиде. Смъмрен от господаря си, той повторно слезе по хълма. Огледа се, облегна се отпаднал на ствола на едни от боровете и впери очи в звездите.

Някакъв конник се приближи до Йоджиро и спря пред него.

— Свой или враг?! — извика служителят, като насочи към непознатия копието, на което се бе подпирал досега при ходенето.

— Свой — отвърна ездачът и слезе от седлото.

Още по несигурната походка Йоджиро веднага разбра, че мъжът е тежко ранен. Приближи се до него и му подаде ръка за помощ.

— Гьобу! — възкликна той, като позна другаря си. — Дръж се здраво! Опри се на мене.

— Йоджиро, ти ли си? А къде е господарят Мицухиде?

— На върха на хълма.

— Още ли е там? Сега това място е опасно за него. Трябва веднага да се махне оттук.

Гьобу се приближи до Мицухиде и се просна по очи пред него.

— Цялата ни войска е разгромена. Мъртвите лежат на купища един върху друг; толкова много срещнаха славно смъртта през време на битката, че не мога да изредя имената им.

Щом вдигна поглед, видя само пребледнялото лице на Мицухиде, което сякаш плуваше под тъмните очертания на боровете. Господарят не каза нищо, сякаш въобще не е чул какво му говорят.

— По едно време — продължи Гьобу — си пробихме път близо до центъра на Хидейоши, но щом се стъмни, нямахме вече път за отстъпление и не можехме да намерим господаря Денго. Отрядът на генерал Сандзаемон бе обкръжен от врага и тогава последва страшно яростен сблъсък. Успя да се измъкне само с двеста души. Думите му бяха: „Вървете незабавно в Онбодзука и кажете на Негово Височество да се оттегли възможно най-бързо в крепостта Шорюджи и там или да се приготви за отбрана, или през нощта да отстъпи към Оми. Дотогава аз ще охранявам тила му. След като получим потвърждение, че е тръгнал, ще нападнем стана на Хидейоши и ще се бием там до смърт.“

Мицухиде още мълчеше. След като свърши с разказа си, Гьобу се строполи на земята и издъхна.

Господарят се втренчи в него от мястото си и после впери празен поглед към Йоджиро.

— Дълбоки ли бяха раните на Гьобу? — попита той.

— Да, господарю — отвърна Йоджиро просълзен.

— Изглежда мъртъв.

— Да, господарю.

— Йоджиро — обърна се внезапно Мицухиде с напълно променен глас, — какво ви съобщи предишния вестоносец?

— Няма да скрия нищо от вас, господарю. Отрядите на Цуцуи Джункей се появили на бойното поле и нападнали нашето ляво крило. Сайто Тошимицу и всичките му войни нямали сила да ги задържат и били напълно разбити.

— Какво? Това ли беше?

— Знаех, че ако ви кажа това сега, ще ви е трудно да го приемете. Наистина се надявах да го узнаете, когато мъката ви се е поуталожила.

— Такъв е светът на хората — рече мрачно Мицухиде.

После добави:

— Но нищо няма сега значение.

Засмя се. Или поне това, което се чу, наподобяваше смях. После рязко махна към задната част на стана и нетърпеливо поиска да доведат коня му.

Беше пратил повечето си отряди в боя, но в лагера при старшите му служители сигурно имаше най-малко още две хиляди души. Готвеше се да поведе тези хора да се присъединят към остатъците от поделението на Сандзаемон и да влязат за последно в бой с врага. Възседна коня си и даде заповед за нападение с глас, който отекна по цяла Онбодзука. После, без да чака войниците да се съберат, обърна животното и препусна надолу по хълма, придружен от неколцина конни самураи.

Някой изведнъж изскочи от стана, завтече се надолу по стръмното и застана с широко разперени ръце, за да препречи пътя му.

— Кой си? — попита го Мицухиде и спря.

— Защо ме спирате, Татеваки? — продължи остро господарят.

Беше един от неговите старши служители, Хида Татеваки, който бързо сграбчи юздата на коня му. После се поклони към него и каза:

— Човекът пред мен сега не е онзи господар Мицухиде, на когото съм служил. Война не се губи с едно поражение. Не ви подхожда да се стремите да се освободите от живота веднага след тази битка. Врагът ще ни се присмива, че сме загубили власт над себе си. Макар тук да бяхте победен, в Сакамото имате семейство, а и няколко разпръснати в отделни области военачалници просто чакат една дума от ваша страна. Със сигурност не може да нямате план за бъдещето. Оттеглете се на първо време в крепостта Шорюджи.

— За какво говорите, Татеваки? — поклати Мицухиде глава почти в един такт с полюшването на гривата на коня си. — Нима всички мъже, които загубихме, могат да станат отново и да си възвърнат войнската сила? Не мога да изоставя хората си на врага и да позволя да бъдат избити. Ще нанеса един последен удар на Хидейоши и ще накажа Цуцуи Джункей за измяната му. Не търся място, където да умра напусто. Ще им покажа кой е Мицухиде. А сега ме пуснете да мина!

— Защо мъдрият поглед на моя господар е толкова помътнял? Днес нашата войска бе сразена, загинаха най-малко три хиляди души, а безброй други бяха ранени. Пълководците ни са паднали в боя, младите воини разпръснати. Колко души, мислите, са ни останали сега в този лагер?

— Направете ми път! Мога да правя каквото реша! Направете ми път!

— Точно такива безотговорни думи доказват, че просто сте тръгнали срещу смъртта. Ще направя всичко, което мога, за да ви спра. Друго щеше да е, ако тук имаше още три-четири хиляди мъже, готови да се сражават, но подозирам, че след вас ще тръгнат само четиристотин или петстотин. Всички останали се измъкнаха след свечеряване от стана и избягаха — каза Татеваки просълзен.

Нима умът на човека е така неустойчив? И когато този ум му изневери, дали той направо полудява? Татеваки гледаше побеснелия Мицухиде и се питаше как може този мъж да се е променил дотолкова. Лееше горчиви сълзи и си припомняше колко предпазлив и разумен бе някога господарят му.

Сега пред коня на Мицухиде застанаха и други пълководци. Двамина вече се бяха сражавали в битката, но загрижени за сигурността на своя повелител, се бяха върнали в стана.

— Докато продължаваме да стоим тук — обади се единият — вражеските сили ще настъпват все по-близо и по-близо. Може да намерим края си право на това място. Трябва да пришпорим конете и колкото можем по-бързо да стигнем до Шорюджи.

Татеваки вече не се интересуваше от намеренията на своя господар. Нареди да надуят раковината и бързо даде заповед за отстъпление на север. Йоджиро и още един служител изоставиха конете си и тръгнаха пеш, като всеки хвана от едната страна юздата на коня на Мицухиде. Останалите войници и началниците им ги последваха. Но, точно както каза Татеваки, те не наброяваха повече от петстотин души.

Мияке Тобей бе началник на крепостта Шорюджи. И тук всичко вещаеше поражение и укреплението бе изпълнено с мрачно чувство на обреченост. Обитателите, заобиколени от мъждиви фенери, обсъждаха как да се спасят. Така и не намериха разумно решение. Дори Мицухиде разбра, че няма вече какво да се направи.

Стражите пред крепостта на няколко пъти предупреждаваха за приближаването на врага. Самите стени не бяха достатъчно здрави, за да устоят на напора на Хидейошевата войска. Когато преди няколко дни Мицухиде нареди да поправят крепостта Йодо, дори и тя бе заварена в такова състояние. Положението не беше много по-различно от това да започнеш да строиш бент, едва след като си чул шума от прииждащата вода.

Може би единственото, заради което в този миг Мицухиде не съжаляваше, беше, че голяма част от неговите пълководци и воини му остана вярна и в яростната битка те по затрогващ начин доказаха тази си вярност. В известен смисъл бе нелепо, че в рода Акечи — рода, който погуби своя собствен господар — имаше хора, все още готови да запазят докрай връзката между господар и служител. Мицухиде явно бе достоен за такава желязна преданост, каквато неговите самураи му показваха.

По тази причина, макар битката да не бе траяла повече от три часа, броят на убитите и ранените бе необикновено висок. По-късно се установи, че Акечи са дали повече от три хиляди жертви, докато отрядите на Хидейоши са загубили над три хиляди и триста. Броят на ранените бе безчетен. По това можеше да се съди за голямата дързост на хората на Акечи, която в никакъв случай не отстъпваше на тази на техния предводител. Предвид малочислеността на силите на Мицухиде — почти наполовина по-малко от тези на противника му — и неблагоприятното им разположение на полето на самата битка, неговото поражение не можеше с нищо да го посрами.

Беше краят на тринадесетия ден от шестия месец. Луната бе забулена от тънки облаци. Един-двама въоръжени конници яздеха отделно по-напред, а останалите ги следваха. Тринадесетте ездачи се движеха в разпръснат строй от северния бряг на река Йодо към Фушими.

Щом най-сетне навлязоха в една тясна клисура, която водеше дълбоко в планината, Мицухиде се извърна и попита Татеваки:

— Къде сме?

— Това е долината Окаме, господарю.

Върху Татеваки и хората, които го следваха, падаха светли петънца от процеждащата се между клоните лунна светлина.

— Мислите да минете северно от Монояма и после да излезете на пътя за Огурусу при храма Каншу ли? — попита Мицухиде.

— Точно така. Ако вървим все в тази посока и преди да се е съмнало стигнем колкото се може по-близо до Ямашина и Оцу, после няма да има от какво да се тревожим.

Внезапно Шинши Сакудзаемон спря своя кон малко пред този на Мицухиде и направи знак да млъкнат. Останалите ездачи също спряха. Без да прошепнат и дума, те само изпратиха с погледи Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро, които тръгнаха напред да разузнаят. Двамата спряха конете си до един поток и махнаха на мъжете по-назад да почакат. Останаха известно време така, заслушани в околността.

Да не би това да е вражеска засада?

Най-сетне по лицата им се изписа израз на облекчение. Останалите последваха знаците на Шигетомо и Санджуро и тихо тръгнаха отново напред. Луната и облаците висяха като окачени на среднощното небе. Колкото и крадешком да напредваха обаче, щом тръгнаха да изкачват склона, конете започнаха да събарят камъни или да стъпват по прогнили дървета и ехото дори на такива леки шумове събуди заспалите птици. При всеки звук Мицухиде и спътниците му спираха конете си на място.

След ужасното поражение те намериха убежище в крепостта Шорюджи и там си починаха. По-късно обсъдиха какво да направят. В крайна сметка единствената възможност се оказа да отстъпят към Сакамото. Всичките служители на Мицухиде настояха пред него за търпение. Господарят остави Мияке Тобей начело на крепостта и по здрач скришом излезе от портите й.

Отрядът, който го следваше чак докато напусна Шорюджи, все още наброяваше между четиристотин и петстотин души. Докато влязат в село Фушими обаче, повечето му бяха изменили и избягали. Малцината останали бяха неговите най-доверени служители, само тринадесет на брой.

— Ще трябва да дадем последен отпор на врага. Всеки, който не е решен да върви заедно с нашия господар до самия край, щеше да ни бъде само в тежест. Господарят Мицухару е в Сакамото заедно с три хиляди души войници. Трябва само да успеем невредими да стигнем до там. Моля се на боговете да помогнат на нашия беден повелител.

Така се утешаваха взаимно останалите заедно с Мицухиде служители.

Макар околността да беше хълмиста, нямаше истински стръмни места. Луната светеше, но почвата под дърветата се беше разкаляла от дъжда и пътят бе осеян с локви.

Освен това Мицухиде и неговите придружители бяха изтощени. Вече бяха стигнали близо до Ямашина и ако успееха да се доберат до Оцу, щяха да са в безопасност. Поне се поддържаха с тази мисъл. Но разстоянието до Ямашина се струваше на изтощените мъже по-дълго от сто часа път.

— Влезли сме в някакво село.

— Трябва да е Огурусу. Стъпвайте тихо.

Тук и там се виждаха покрити с гъста слама планински хижи. Хората на Мицухиде биха предпочели доколкото може да избягват такива обиталища на хора, но пътят минаваше между самите къщи. За щастие нито една от тях не светеше. Постройките бяха обградени с големи бамбукови гъсталаци и всичко сочеше, че хората вътре са дълбоко заспали, без въобще да знаят какви страшни събития са се разиграли преди два дни край тях.

Акечи Шигетомо и Муракоши Санджуро присвиха очи в тъмното и огледаха околността пред себе си. Преминаха по тесния селски път без произшествия. Спряха при завоя на пътя покрай един бамбуков гъсталак и зачакаха Мицухиде и останалите.

Очертанията на двамата мъже и отраженията от остриетата на копията им ясно се виждаха изпод сянката на дърветата на около петдесет разкрача встрани.

От тъмнината изведнъж дойде шум от чупене на съчки.

Татеваки, който водеше коня си пред Мицухиде, мигновено се обърна назад. Мракът бе надвиснал над сламената стряха на една хижа, потънала сред бамбуковия гъсталак. На около двадесет разкрача се виждаше Мицухиде, застанал на място като прикован.

— Господарю — повика го Татеваки.

Не последва отговор. Вятър нямаше, но нещо люлееше шубрака.

Татеваки тъкмо се канеше да се обърне, когато Мицухиде изведнъж пришпори коня си и го задмина, без да каже и дума. Беше се привел плътно към шията на животното. Татеваки намери това за странно, но въпреки това го последва заедно с останалите.

Преминаха така по пътя разстояние от около триста крачки, без да се случи нищо. След като настигнаха двамата пратени напред съгледвачи, тринадесетте продължиха напред. Мицухиде яздеше шести поред в колоната.

Изведнъж конят на Муракоши се стресна от нещо и се изправи на задни крака. В същия миг извадената му сабя профуча отляво на седлото и отнесе изострения връх на едно бамбуково копие. Ръцете, държали копието, бързо изчезнаха в бамбука, но останалите ясно видяха какво стана.

— Какво беше това? Разбойници ли?

— Сигурно. Внимавайте, изглежда се крият в гъсталака.

— Добре ли сте, Муракоши?

— Какво? Мислите ли, че ще се оставя бамбуковото копие на някакъв крайпътен крадец да ми навреди?

— Стига приказки! Вървете напред. От приказките само се бавим!

— А Негово Височество?

Всички погледнаха назад.

— Вижте!

Внезапно до един побледняха. Мицухиде лежеше на около сто разкрача пред тях, паднал от коня си. Гърчеше се на земята, стенеше от болка и изглежда нямаше да се изправи отново.

— Господарю!

Шигетомо и Татеваки слязоха от седлата, изтичаха при него и се опитаха да го поставят обратно на седлото. Но Мицухиде навярно вече нямаше сили за яздене. Само поклати глава.

— Какво е станало, господарю?

Останалите мъже забравиха всичко друго и се скупчиха около падналия. Въздухът се изпълни със стоновете на Мицухиде и въздишките на неговите служители. Тъкмо в този миг луната се показа нацяло иззад облаците.

Изведнъж от мрака на горичката се чуха неприглушените стъпки и крясъците на крайпътните разбойници.

— Другарите на онзи с бамбуковото копие ни нападат отзад. Тези негодници веднага се възползват от всяка слабост. Санджуро, Йоджиро, погрижете се за тях.

При тези думи на Шигетомо хората се подредиха наоколо и бързо приготвиха копията и извадиха сабите си.

— Проклетници!

С гръмък вик някой се метна в бамбуковия гъсталак. Нощната тишина бе прорязана от шум, подобен на дъжд от листа или може би на крясък на стадо маймуни.

— Шигетомо… Шигетомо… — прошепна Мицухиде.

— Тук съм, господарю.

— Шигетомо… — повтори раненият.

После заопипва наоколо си, сякаш търсеше ръцете, които го поддържат.

От гърдите му струеше кръв, очите тъмнееха и говореше с мъка.

— Ще ви превържа раната и ще ви дам лекарство. Потърпете още малко.

Мицухиде поклати глава в знак, че превръзката ще е излишна. После замърда с ръце, като че търсеше нещо.

— Какво има, господарю?

— Четка…

Шигетомо бързо извади лист, мастило и четка. Мицухиде пое с треперещи пръсти четката и погледна бялата хартия. Като разбра, че господарят му иска да напише своето предсмъртно стихотворение, Шигетомо усети някаква тежест в гърдите си. Трудно можеше да си представи как Мицухиде ще направи това тъкмо тук и сега. Почувствал пръста на предопределението, той се обърна към своя повелител:

— Не вадете сега четката, господарю. Оцу е съвсем близо и ако успеем да намерим пътя дотам, ще бъдете приет от господаря Мицухару. Дайте да ви превържа раната.

Шигетомо остави хартията на земята и се зае да развързва торбата си, но Мицухиде му махна рязко с ръка. После се подпря на лявата и се поизправи. Протегна десницата напред, стисна четката и с почти изумителна сигурност в движенията се зае да пише:

Ръката му обаче трепереше така, че навярно нямаше да успее да напише следващия стих. Подаде четката на Шигетомо.

— Допишете го.

Облегна се на скута на своя служител, вдигна глава към небето и за кратко време се загледа в луната. Когато лицето му се покри с мъртвешка бледност, дори по-бяла от тази на луната, заговори ясно и тихо. Довършваше стихотворението си:

Шигетомо остави четката и заплака. В това време Мицухиде извади своята къса сабя и си преряза гърлото. Сакудзаемон и Татеваки изтичаха стреснати назад и видяха станалото. Пристъпиха към мъртвото тяло на своя господар и заедно се пронизаха с остриетата на сабите си. Шест, осем, десет мъже последваха така Мицухиде по пътя към смъртта. След миг телата им се подредиха по земята като голямо кърваво цвете.

Йоджиро се бе втурнал в гъсталака да се сражава с разбойниците. Разтревожен, че може вече да са го убили, Муракоши го повика по име:

— Йоджиро, върни се! Йоджиро! Йоджиро!

Колкото и пъти обаче да викаше, другарят му не се обади повече. Муракоши също бе ранен на няколко места. Щом най-сетне успя да изпълзи вън от шубрака, видя точно до него да преминава сянката на някакъв мъж.

— А! Господарю Шигетомо!

— Санджуро!

— Как е Негово Височество?

— Издъхна.

— Не! — възкликна изненадан Санджуро. — И къде?

— Тук е, Санджуро — и Шигетомо посочи към главата на своя господар, която бе увил внимателно в парче плат и закачил на седлото си.

Извърна тъжно поглед настрани.

Санджуро скочи към коня. Стисна главата на Мицухиде и нададе дълъг, жалостен писък. Накрая попита:

— Какви бяха последните му думи?

— Съчини стихотворение, което започваше: „Няма два пътя — вярност и измяна“.

— Това ли е казал?

— При все че вдигна ръка против Нобунага, това не може да бъде съдено като вярност или измяна. И двамата с Нобунага са самураи и служеха на своя общ Император. След като се събужда от петдесет и пет годишния си сън, господарят разбира, че дори за него не е възможно да избегне похвалите и укорите на света. И след тези думи се самоуби.

— Разбирам.

Муракоши се тресеше от ридания и бършеше с юмрук сълзите от лицето си.

— Той нито послуша предупрежденията на господаря Тошимицу, нито се отказа да влезе при Ямадзаки в решителното сражение, въпреки неблагоприятното разположение и малката му войска — продължи той. — И това, понеже се е водил по Великия път. Така погледнато, да отстъпи от Ямадзаки щеше да е все едно да изостави Киото. Като разбирам какво е криел в сърцето си, не мога да се спра да плача.

— Макар и победен, той никога не остави Пътя и несъмнено е умрял уверен в себе си. Последните му стихове са негов свидетел пред небесата. Но сега вижте — ако губим време тук, онези разбойници ще се върнат и ще ни нападнат отново.

— Прав сте.

— Не успях да се погрижа сам за всичко тук. Оставих трупа на господаря обезглавен. Ще го погребете ли, за да не го открие никой?

— А останалите?

— Всички се събраха при тялото му и храбро срещнаха смъртта.

— Ще изпълня нареждането ви и сам ще си потърся място да умра.

— Ще занеса главата на господаря Мицухиде в храма Чионин. После мисля и аз да свърша със себе си. Е, сбогом.

— Сбогом.

Двамата тръгнаха в различни посоки по тясната пътека, която минаваше през бамбука. Луната хвърляше наоколо им чудно красиви отблясъци.

Същата нощ крепостта Шорюджи падна. Това стана тъкмо по времето, когато в Огурусу Мицухиде умираше. В укреплението се бяха пренесли военачалниците Накагава Себей, Такаяма Укон, Икеда Шоню и Хори Кютаро. Накладоха голям огън и като подредиха походните си столчета пред крепостната порта, зачакаха идването на Нобутака и Хидейоши. Скоро Нобутака дойде.

Превземането на крепостта бе бляскава победа. Войниците и предводителите им бяха вдигнали знамената и гледаха Нобутака с голяма почит. След като слезе от коня и мина между редиците на войската, той с приятелско изражение на лицето кимна на хората наоколо. Поздрави военачалниците с почти прекомерна учтивост — държеше да им покаже благодарността си заради победата.

Стисна ръката на Себей и любезно каза:

— Благодарение на вашата вярност и смелост Акечи бяха сразени в една-единствена битка. Душата на баща ми е отмъстена. Няма да забравя това.

Похвали по същия начин Такаяма Укон и Икеда Шоню. Хидейоши обаче пристигна малко по-късно, без да каже на тези хора нищо. Премина покрай тях в носилото си и дори изглеждаше, че нарочно не им обръща внимание.

Себей, даже и между тези калени бойци, се отличаваше с необикновена свирепост и нищо чудно държанието на Хидейоши да го обиди. Покашля се достатъчно силно, за да бъде чут. Хидейоши надникна от носилото и го подмина с бързата бележка:

— Много добре, Себей.

Себей удари ядосано с крак по земята.

— Дори господарят Нобутака прояви достатъчна учтивост, за да слезе заради нас от коня си, а този тук е толкова над мене, че ни подминава направо в носило. Може би Маймунката си мисли, че страната е вече под негова власт — заяви той на достатъчно висок глас, за да го чуят.

Освен тези думи обаче не можеше да направи нищо.

Икеда Шоню, Такаяма Укон и останалите бяха равни по длъжност с Хидейоши, но от някое време насам той се отнасяше с тях като с подчинени. Те също започнаха да се чувстват така, сякаш биват унижавани. Това усещане със сигурност не бе приятно за никого от тях, но никой не даде израз на недоволството си.

Дори при влизането си в крепостта Хидейоши само хвърли бегъл поглед към обгорените развалини и дори не си помисли да се спира пред тях. Нареди да разпънат шатрата му в двора и като постави походното си столче редом с това на Нобутака, повика бързо при себе си военачалниците и се зае да им дава заповеди.

— Кютаро, идете с войската си до село Ямашина и настъпете към Авадагучи. Целта ви е да излезете при Оцу и да затворите пътя между Адзучи и Сакамото.

После се обърна към Себей и Укон.

— Трябва колкото се може по-бързо да стигнете до пътя за Тамба. Изглежда много от враговете са побягнали натам. Не бива да им оставяме време да се приберат в крепостта Камеяма и да се приготвят там за обсада. Ако сега се бавим, ще загубим още повече време. Успеете ли да стигнете Камеяма до утре по обед, трябва лесно да я превземете.

И така, няколко военачалника бяха пратени към Тоба и околностите на Шичиджо, докато други трябваше да настъпят към Йошида и Ширакава. Нарежданията бяха съвсем точни и подробни. Докато пълководците ги получаваха, Нобутака само седеше настрана. В очите на всички държанието на Хидейоши бе най-малкото прекалено дръзко.

Въпреки това дори и Себей, който отпърво отвори уста да протестира, сега прие заповедите кротко, досущ като всички останали. Накрая раздадоха припаси на войниците, наляха им по малко саке, сами се нахраниха и отново потеглиха за поредното бойно поле.

Хидейоши разбираше, че има време и начин да накараш хората да ти се покоряват. Този път беше решил да чака, докато всички военачалници спечелят победа. Той знаеше обаче, че другарите му по служба са мъже с безподобна храброст и силен дух и не беше дотам непредпазлив да се отнася с тях като с подчинени, разчитайки единствено на това обстоятелство.

Една войска трябва да има предводител. Макар според старшинството този пост да се падаше на Нобутака, той бе влязъл в бойните действия едва наскоро и никой от пълководците не оспорваше, че е лишен и от авторитет, и от решимост. При това положение нямаше кой да поеме началството освен Хидейоши.

Макар нито един от военачалниците да не бе склонен да му се подчини, всички знаеха, че никой друг човек не е общоприемлив за тях. Хидейоши замисли това сражение като погребална служба за Нобунага и събра всички да вземат участие в нея. Ако сега се оплачеха от надменното му отношение към тях, щяха само да се изложат на обвинение в себичност.

Нямаха време за почивка. Трябваше, както им бе наредено, веднага да се отправят към новите си цели. Щом се изправиха всички да си вървят, Хидейоши остана седнал на мястото си и само изпрати всеки с по едно мръдване на брадичката.

Хидейоши остана в храма Мии. През нощта на четиринадесети имаше нова голяма гръмотевична буря. Тлеещите останки на крепостта Сакамото угаснаха и през цялата нощ над черното като мастило езеро и над Шимейгатаке проблясваха белезникави светкавици.

С настъпването на утрото обаче небето се изчисти и отново дойде лятната жега. От главния стан в храма Мии се виждаше, как на източния бряг на езерото, откъм Адзучи, се издига гъст жълт дим.

— Адзучи гори!

При тази вест на стражите пълководците наизлязоха на терасата. Хидейоши и останалите заслониха очи с ръка.

— Господарят Нобуо, който се беше разположил на стан в Цучияма в Оми и господарят Гамо са се обединили и сутринта нападнаха Адзучи. Подпалиха и града, и крепостта — от вятъра всичко сега е потънало в пламъци. В Адзучи обаче нямаше останали вражески войници, тъй че сражение не последва.

Хидейоши можеше да си представи какво става в далечината.

— Нямало е причина да подпалват нищо — промърмори той недоволно. — Каквото и да е станало, господарите Нобуо и Гамо са постъпили прибързано.

Скоро обаче се успокои. Това, което Нобунага бе изграждал в продължение на половината от живота си, с цената на толкова време и жертви, заслужаваше да бъде оплаквано, но Хидейоши бе уверен, че много скоро — и със собствени сили — ще издигне крепост и град, дори по-величествени от тези.

В същото време от главната храмова порта пристигна още една група войници. Бяха се скупчили около някого, когото водеха при Хидейоши.

— Един селянин от Огурусу на име Чобей твърди, че е намерил главата на господаря Мицухиде.

Обичайно бе главата на вражески пълководец да бъде разглеждана много тържествено и с почит, така че Хидейоши нареди да поставят походното му столче пред главния храм. След малко седна там заедно с останалите военачалници и накара да извадят главата.

После тя бе изложена на показ при развалините на храма Хоно. Минал бе само половин месец, откакто знамената на Акечи се вдигнаха за битка сред бойните викове на техните войници.

Главата на Мицухиде бе поставена да напомня на жителите на столицата за станалото и те от сутрин до вечер се тълпяха около нея. Дори онези, които от самото начало се възпротивиха на измяната на Мицухиде, сега казваха по някоя молитва, а други хвърляха под гниещия череп цветя.

Заповедите на Хидейоши към жителите бяха прости и ясни. За него имаше само три правила: Работи старателно. Не върши престъпления. Злосторниците ще бъдат обезглавени.

Още не беше устроил същинска погребална служба за Нобунага; величествената церемония, която бе замислил, не можеше да се уреди само със силите на войската, а и нямаше да е редно той да бъде единственият й организатор. Огънят в столицата най-сетне беше угаснал, но искрите му се бяха пръснали по всички области.

Сега, когато и Нобунага, и Мицухиде бяха мъртви, съществуваше вероятността страната отново да се раздери на три дяла на влияние, както по времето преди Нобунага. По-лошо — разприте между родовете и съперничеството на военните господари, които преследваха всеки свои собствени цели, можеха да я върнат към безпорядъка от последните години на шогуната.

Хидейоши пренесе цялата си войска от храма Мии на флот от бойни кораби. Съдовете побраха всичко — от коне до позлатени паравани. Това стана на осемнадесето число — целта беше да се пренесат в Адзучи. По суша, покрай брега на езерото, друга войскова част също залъкатуши на изток. Вятърът издуваше платната и развяваше флаговете на редицата от кораби, които плаваха редом с напредващата по крайбрежието армия.

Адзучи обаче вече не беше нищо повече от пепелище и веднага щом пристигнаха, отрядите съвсем се обезсърчиха от гледката. Синьо-позлатените стени на града вече не съществуваха. Всички порти на външната крепост и извисените нагоре етажи на храма Сокен бяха изравнени със земята. Градът долу изглеждаше дори по-лошо от това. Дори бездомните кучета не можаха да изровят нищо руините, а свещениците от християнската църква само обикаляха наоколо с блуждаещи погледи.

Нобуо трябваше да е тук, за да види това, но той сега се сражаваше с метежници в Исе и Ига. Стана ясно, че Адзучи не е бил опожарен по негова заповед. Огньовете със сигурност са били подпалени от хората му, но най-вероятно по недоразумение или може би вследствие на лъжлив слух, пръснат от неприятеля.

Хидейоши и Нобутака пристигнаха в Адзучи заедно и дълбоко натъжени оплакаха неговата погибел. При все това, когато разбраха, че пожарите не са били причинени от заповед на Нобуо, негодуванието им малко попремина. Останаха в разрушения град само два дни. Шествието от кораби повторно вдигна платна, този път на север. Хидейоши местеше основните си сили в своята крепост Нагахама.

Там всичко бе спокойно. От врага нямаше и следа и съюзните отряди вече бяха приети зад стените на укреплението. Щом се развя пълководческото знаме със златното листо, хората в града под крепостта се изпълниха с радост. Изпълниха улиците, по които мина Хидейоши на път от лодката си до укреплението. Жени, деца и старци се просваха по очи в праха, за да го приветстват. Някои плачеха, други дори не можеха да вдигнат лица нагоре; някои надаваха възгласи и махаха с ръце, други пък съвсем се забравиха и затанцуваха от радост. Хидейоши нарочно мина на кон, за да може да се порадва на възторженото посрещане на своите хора.

Оставаше му обаче още една голяма грижа, която се засили след неговото влизане в крепостта Нагахама. Гореше го такова нетърпение, че не можеше да изтрае дори минута повече. Дали жена му и майка му са добре?

След като се настани във вътрешното укрепление, той задаваше отново и отново този въпрос на всички влизащи и излизащи военачалници. Изведнъж силно се притесни за съдбата на близките си.

— Търсихме ги навсякъде, но още не се знае със сигурност къде са — отвръщаха пълководците.

— И нямаше ли никой, който да знае в коя посока са отишли? — настояваше Хидейоши.

— Така смятахме — обади се един от военните, — но никой изглежда не ги е виждал. Когато напуснаха крепостта, пазеха в пълна тайна накъде са се упътили.

— Разбирам. Трябва да са били прави. Ако местонахождението им бе станало известно на всички, врагът щеше да тръгне да ги преследва и те щяха да са в опасност.

После Хидейоши прие един друг военачалник и се зае да обсъжда с него съвсем различен въпрос. Същия ден вражеският отряд в крепостта Саваяма бе изоставил укреплението и побягнал в посока към Васака. Пълководецът доложи, че крепостта е върната под началството на предишния й наместник, Нива Нагахиде.

Внезапно неизвестно откъде пристигнаха Ишида Сакичи и още петима младежи от частта на оръженосците. Преди още да стигнат до стаята на Хидейоши, от спалното помещение и от коридора се дочуха радостни гласове.

— Да не би Сакичи да се е върнал? — попита Хидейоши хората наоколо си. — Защо се бави сега толкова, а не идва?

Прати едного да го доведе.

Ишида Сакичи бе родом от Нагахама и по-добре от всеки друг познаваше местностите в околността й. Ето защо той сега реши, че времето е подходящо да използва уменията си. От обед бе излязъл сам навън да търси мястото, където биха могли да се скрият съпругата и майката на неговия господар.

Оръженосецът коленичи почтително пред Хидейоши. Според думите му близките на господаря заедно с прислугата си се били скрили в планината, на десетина часа път от Нагахама. Изглежда едва успявали да намерят там с какво да се изхранват.

— Е, да се готвим веднага за път. Ако тръгнем незабавно, до утре вечер трябва да успеем да стигнем дотам — каза Хидейоши и се изправи.

Едва успяваше да сдържи нетърпението си.

— Погрижете се за всичко тук, докато ме няма — нареди той на Кютаро. — Хикоемон е с войниците си в Оцу, а господарят Нобутака остана в Адзучи.

Щом излезе от крепостната порта, Хидейоши завари шест-седемстотин души да го чакат строени и готови за път. Бяха се сражавали последователно при Ямадзаки и Сакамото и дори и в Адзучи не им беше останало време да си починат. Пристигнали едва тази сутрин, лицата им бяха още уморени и покрити с прах.

— Петдесет конника ще са достатъчни да дойдат с мен — каза им Хидейоши.

Ездачите с факли в ръка тръгнаха напред да водят. Почти всички други войници трябваше да останат в крепостта.

— Това е опасно — настоя Кютаро. — Петдесет конника са прекалено малко. Пътят, по който ще минете довечера, върви близо до връх Ибуки, а там може още да се крият вражески отряди.

И Шоню, също както Кютаро, настоятелно се опита да го предупреди, но Хидейоши изглежда беше убеден, че няма повод за такава загриженост. Отвърна, че е безсмислено да се тревожат за него и нареди на хората с факли да водят напред. Излязоха от крепостната порта и потеглиха по засадения с дървета път на североизток.

Хидейоши язди през нощта до към четвъртия час и без да бърза много, успя да измине разстояние от пет левги.

В полунощ групата пристигна в храма Санджуин. Хидейоши очакваше монасите да са съвсем изненадани, но за негово удивление, още щом отвори главната порта, видя вътрешността на храма ярко осветена от запалени фенери, а дворът напръскан с вода и старателно пометен.

— Някой трябва да е минал преди нас и да е предупредил за пристигането ми.

— Аз бях — обади се Сакичи.

— Ти ли?

— Да. Помислих, че сигурно ще спрете тук да починете и наредих на един младеж, който бяга много бързо, да изтича дотук и да предупреди да приготвят вечеря за петдесет души.

По-рано Сакичи беше послушник в храма Санджуин, но на дванадесетгодишна възраст Хидейоши го прие като оръженосец в крепостта Нагахама. Това стана преди осем години и оттогава той се бе превърнал в млад самурай. Имаше бърз ум и съобразяваше по-леко от повечето хора.

Призори на розово-светлосиньото небе се показаха очертанията на връх Ибуки. Не се чуваше нищо освен чуруликането на птичките. Росата още покриваше пътя, а мракът под дърветата не се беше разсеял.

Хидейоши имаше доволен вид. Знаеше, че с всяка стъпка се приближава към майката и съпругата си и сякаш не обръщаше внимание нито на стръмния наклон на пътя, нито на собствената си умора. Сега, докато слънцето постепенно огряваше връх Ибуки, колкото повече приближаваше Нишитани, толкова повече закопняваше той за прегръдката на майка си.

Колкото и да се катереха нагоре покрай река Адзура, те сякаш никога нямаше да стигнат до извора й. Тъкмо напротив — коритото се разшири и реката се разля в долина, толкова широка, та биха могли да не забележат, че са посред планината.

— Това е връх Канакусо — обяви монахът, който им служеше като водач и посочи едно голямо възвишение право пред тях.

Избърса потта от челото си. Слънцето се беше изкачило по средата на небосвода и лятната жега се засилваше.

Монахът отново тръгна напред по пътечката. След време тя се стесни дотолкова, че Хидейоши и служителите му трябваше да слязат от конете. Точно в същия миг останалите хора наоколо се спряха по местата си.

— Може да е врагът — заговориха те уплашени.

Хидейоши и неговият малък отряд току-що бяха превалили върха. Наоколо в далечината май че имаше разположена група войници. Те също изглеждаха изненадани и се изправиха заедно на крака. Единият като че даде някакви нареждания, докато останалите се разпръснаха в безпорядък наоколо.

— Може да са остатъци от противниковата войска — обади се някой. — Чух, че са стигнали в бягството си чак до Ибуки.

Това наистина бе възможно и стрелците с пушки незабавно изтичаха напред. Веднага се даде нареждане да се подготвят за битка, но двамата монаси, които водеха, повикаха хората да се върнат.

— Това не са неприятели. Просто от храма са пратили стража да пази околността. Не стреляйте.

После се обърнаха към далечния връх и посредством викове и ръкомахания се разбраха с другарите си.

След това войниците тръгнаха да слизат надолу по планината като търкалящи се по стръмнина камъни. Много скоро към тях изтича някакъв офицер с прикрепено на гърба знаме. Хидейоши разпозна в него служител от Нагахама.

Храмът Дайкичи не беше нещо повече от малко планинско светилище. При всеки дъжд покривът му течеше. При всяко духване на вятъра стените и подпорите се разлюляваха. Нене, заедно със свекърва си за която се грижеше, живееше в главния храм, а придворните дами — в монашеските килии. Дошлите по-късно служители от Нагахама си построиха наоколо малки колиби или отседнаха в къщи долу в селото. При тези трудни условия двеста души бяха прекарали повече от две седмици.

Когато новината за убийството на Нобунага стигна до Нагахама, от крепостта вече се виждаха предните отряди на войската на Акечи. Трудно беше да се реши какво да се прави. Нене написа писмото до своя съпруг в далечните западни области буквално в последната минута. Взе свекърва си, напусна крепостта и като остави всичко зад себе си, тръгна да търси убежище. Успя само да натовари на един кон малко дрехи за майката на Хидейоши и подаръците, които самият той бе получил от Нобунага.

В това положение Нене усети отговорността на тъжната и тежка женска участ. В отсъствието на Хидейоши тя бе отговорна за крепостта, трябваше да се грижи за възрастната му майка и да ръководи цялото домакинство. Сигурно с цялото си сърце е желаела да чуе от съпруга си една дума на похвала за добре свършената работа. Той обаче бе далеч, на бойното поле. Доскоро крепостта й предлагаше сигурност, но сега положението внезапно се оказа не по-различно, отколкото при похода в западните области — врагът ги заплашваше и тук.

През време на война такава промяна не може да е причина за отчаяние, но Нене се притесняваше от въпроса къде да настани майката на Хидейоши. Дори да оставеха крепостта в ръцете на врага, тя бе сигурна, че съпругът й бързо ще си я върне отново. Ако обаче позволеше нещо лошо да се случи на майка му, никога нямаше да може да го погледне в очите.

— Моля ви, погрижете се само за свекърва ми. Не мислете за мене. И колкото и да ви е жал, че трябва да оставите нещо, не се бавете заради разни вещи — насърчи Нене женската прислуга и всички останали хора от домакинството, които отчаяно бързаха по пътя на изток.

Нагахама опираше на запад в езерото Бива, на север бе заплашвана от враждебни родове, а на изток не беше ясно какво става по пътя за Мино. Нямаше значи друг изход, освен да потърсят убежище в посока връх Ибуки. Когато съпругът й побеждава, жената на воина се изпълва с щастие. Стига обаче той да претърпи и една загуба, като например сегашното тяхно бягство от крепостта, и нещастницата преживява нещо, което земеделецът на полето или търговецът в града просто не могат да си представят.

Като се започне от този ден, хората от рода на Хидейоши гладуваха, лягаха да спят на открито и пребиваваха в постоянен страх от вражески отряди. Нощем трудно можеха да се запазят от росата, денем побелелите им, окървавени нозе трябваше отново да поемат бежанския си път.

През време на тези изпитания те винаги помнеха едно — стига врагът да ни плени и ще му покажем кои сме. Такава бе тайната клетва почти на всекиго. Жените всички мислеха по един начин. Всички чувстваха, че ако уханието което се носи от дрехите им и хубостта на черните им коси не намерят покритие в техните сърца, ще си спечелят презрение като глупави и суетни създания.

Селото предлагаше превъзходно убежище. На разстояние от него поставиха стражи, тъй че да няма опасност от изненадващо нападение. Беше средата на лятото и постелките и припасите трябваше да се окажат достатъчни. Най-голямото неудобство за тях бе преди всичко откъснатостта, в която се намираха. Отдалечени от всякакво селище, нямаха и представа какво става навън.

Вестоносецът трябва да се върне скоро. Нене остави мислите си да блуждаят по небето на запад. В нощта преди да напусне Нагахама тя бързешком написа писмо на своя съпруг. Оттогава не беше получила никаква новина. Може би пратеникът е попаднал на връщане в ръцете на Акечи или пък не е успял да намери мястото, където са се скрили. Ден и нощ бе обмисляла всички тези възможности.

После чу, че при Ямадзаки е имало сражение. Щом й казаха за това, кръвта нахлу по лицето й и тя цяла се изчерви.

— Навярно е истина. Моето момче ще постъпи точно така — обади се майката на Хидейоши.

Косата на старицата бе напълно побеляла. От ставането сутрин до вечерното си лягане тя, почти без да се помръдва, седеше в главната зала на храма Дайкичи и набожно се молеше за победата на своя син. Колкото и да се объркат нещата в този свят, безусловно вярваше, че мъжът на когото е дарила живот, няма да се отклони от Великия път. Дори и сега, когато разговаряше с Нене, все по стар навик наричаше Хидейоши „това момче“.

— Дано да се върне победител, пък дори ако за това трябва да пожертвам в замяна това старо тяло.

Това бе нейната единствена и ежедневна молитва. От време на време вдигаше поглед към статуята на богиня Канон и изпускаше въздишка на упование.

— Майко, усещам, че скоро ще получим добри новини — каза един ден Нене.

— Не знам защо, но и аз предчувствам същото — отвърна старата жена.

— За мен това дойде внезапно, щом погледнах лицето на Канон — продължи Нене. — С всеки изминат ден тя сякаш започва да ни се усмихва.

Този разговор между двете жени стана на сутринта в деня, когато пристигна Хидейоши.

Слънцето клонеше към залез и селото бе останало в сянката на долината. Стените на храма вече се покриваха с привечерен здрач. Нене удряше по кремъка, за да запали лампите във вътрешното светилище, а свекърва й все така стоеше в молитва пред статуята на Канон.

Внезапно чуха навън бързи войнишки стъпки. Майката на Хидейоши се извърна стресната. Нене излезе на терасата.

— Негово Височество идва!

Виковете на стражите отекнаха по целия двор. Всеки ден тези хора слизаха на около два часа път надолу покрай реката, за да охраняват околността. Всички изглеждаха безкрайно изтощени от дългия бяг до главната порта, но когато видяха Нене на терасата, веднага завикаха с пълен глас, без дори да изчакат да дойдат по-близо до нея.

— Майко! — извика Нене.

— Нене!

Свекърва и снаха се прегърнаха просълзени. Щастливите им гласове се сляха в един. Старицата се просна по очи пред образа на Канон. Нене коленичи до нея и се поклони доземи.

— Моето момче не те е виждало от дълго време. Изглеждаш малко отпаднала. Иди си среши косата.

— Да, майко.

Нене бързо изтича до стаята си. Среса се, загреба малко вода от бамбуковата тръба, за да си измие лицето и после бързо го изрисува.

Всички хора от домакинството и самураите бяха застанали пред портата, строени по старшинство и възраст, за да посрещнат Хидейоши. Лицата на селяните, стари и млади, надничаха иззад дърветата. Очите им се бяха разширили от любопитство към това, какво ще стане. След кратко време двама изпреварили останалите войници изтичаха до портата и обявиха, че господарят им и неговите придружители скоро ще пристигнат. Щом известиха за това Нене, строиха се в края на редицата. Всички утихнаха. До един чакаха Хидейоши да се появи в далечината. Очите на Нене странно притъмняха, докато стоеше права редом със строя от мъже.

Много скоро пристигнаха куп хора и коне. Въздухът се изпълни с мирис на пот и прах, които се смесиха с шумотевицата и блъскането на хората, събрали се да посрещнат господаря си. За известно време предната порта на храма не се виждаше от тълпата, която поздравяваше мъжете за благополучното им пристигане.

Хидейоши също беше между тях. Късото разстояние до селото бе изминал на кон, но сега пред храма слезе от седлото, подаде поводите на един служител и погледна към групата от деца, застанали на края на редицата вдясно от него.

— В планината трябва да има доста места за игра — обърна се той към тях.

После потупа застаналите наблизо момченца и момиченца по раменете. Всички бяха деца на негови служители и заедно с тях тук бяха техните майки, баби и дядовци. Докато пристъпваше към каменния праг на портата, Хидейоши се усмихна на всички тези хора.

— Е, сега разбирам, че сте живи и здрави. Олекна ми.

Обърна се наляво, където мълчаливо бяха застанали и воините от неговия род. Повиши малко глас.

— Върнах се. Разбирам трудностите, през които сте минали в мое отсъствие. Трябва много да сте преживели.

Воините в редицата се поклониха. Зад храмовата порта, на върха на стълбището, чакаха да го приветстват главните служители и домашните му. Хидейоши просто погледна на двете страни и с усмивката си даде знак, че при него също всичко е наред. Хвърли само бегъл поглед към съпругата си Нене и без да каже нищо, влезе през храмовата порта.

Оттук нататък обаче съпругът бе скромно съпровождан от своята спътница. Оръженосците, които вкупом следваха господаря си и хората от семейството или отидоха да си отпочинат, както им заръча Нене, или просто махнаха за поздрав от терасата и отново влязоха в стаите си.

Под високия таван на главното светилище трепкаше пламъкът на една-единствена лампа. До нея седеше старица с коса, бяла като копринен пашкул, облечена в червеникавокафяво кимоно.

Докато снаха й водеше Хидейоши към терасата, тя вече успяваше да чуе неговия глас. Без нито звук майката се изправи и се премести в края на стаята. Хидейоши се спря под прозореца и отърси праха от горната си дреха. Главата му, която обръсна в Амагасаки, още бе покрита с качулка.

Нене пристъпи иззад съпруга си и кротко каза:

— Майка ви е дошла да ви посрещне.

Хидейоши бързо се приближи до старицата и се проспа по очи на пода.

— Толкова много грижи ти създадох, майко. Моля те да ми простиш.

Това бе всичко, което успя да каже.

Старата жена се отдръпна малко назад и после само поздрави сина си, като се просна по очи пред него. Прието беше в такива случаи предводителят на рода да бъде приветстван след своето победно завръщане; това не бе просто среща на дете и родител, а тържествен обичай на военното съсловие. Щом зърна майка си жива и здрава обаче, Хидейоши не можеше да изпита друго освен нежност към жената, която го е родила. Мълчаливо се приближи към нея, ала тя скромно се възпротиви на жеста му.

— Върна се благополучно. Преди обаче да питаш за това как съм, защо не ми разкажеш за гибелта на господаря Нобунага? Кажи ми също дали си отмъстил на нашия зъл неприятел Мицухиде.

Хидейоши неволно пристегна яката си.

— Питам се досещаш ли се, че старата ти майка ден след ден се тревожеше не за това дали си жив или мъртъв, а дали ще се държиш достойно, както подобава на големия пълководец Хидейоши, служителя на господаря Нобунага. Докато се чудех как ще постъпиш след смъртта на нашия повелител, чух за твоя поход към Амагасаки и Ямадзаки. После обаче не разбрахме нищо друго.

— Не успях да ви уведомя навреме за станалото.

Думите й изглеждаха сдържани и без чувства в тях, но Хидейоши потреперваше от щастие, сякаш кръвта нахлува по цялото му тяло. Наместо да очаква успокоението на обикновената майчина нежност, той чувстваше, че строгите думи на майка му сега съдържат в себе си много по-голяма обич и му дават твърда опора за бъдещето.

После с подробности разказа за станалото след смъртта на Нобунага и за големите неща, които желае да постигне. Говореше просто, за да може възрастната му майка добре да го разбере.

Сега старицата за първи път заплака и после похвали сина си.

— Добре е, че само за няколко дни си се справил с Акечи. Душата на господаря Нобунага сега трябва да е спокойна и той няма да съжалява, задето те е удостоявал с привързаността си. За да бъда искрена, нямаше да ти позволя да останеш и една нощ тук, ако се беше върнал, без да си взел главата на Мицухиде.

— А и аз нямаше да мога да се изправя пред тебе, преди да съм свършил с това. Ето защо допреди два-три дни можех само упорито да се сражавам.

— Щом мога сега да те видя жив и здрав тук, значи сигурно пътя, по който си тръгнал, е в съзвучие с намеренията на боговете и будите. Е… Нене, ела и ти насам. Трябва заедно да благодарим на небето.

С тези думи старицата повторно се обърна към статуята на Канон. Дотогава Нене скромно стоеше настрани от Хидейоши и майка му. Щом свекърва й я повика обаче, тя бързо стана на крака и влезе в главното светилище.

Запали един фенер до олтара, върна се и за първи път седна редом със съпруга си. Тримата се поклониха заедно в посока към бледата светлина. След като Хидейоши вдигна глава и погледна към образа, се поклониха отново. На олтара някой бе поставил възпоменателна плочка с името на господаря Нобунага.

След като свършиха с това, майката на Хидейоши имаше вид, сякаш са вдигнали камък от сърцето й.

— Нене — повика тя тихо снаха си, — това момче тук обича хубавата баня. Дали са му приготвили всичко?

— Да. Помислих си, че това ще е най-добрата отмора за него и тъкмо сега прислугата приготвя ваната.

— Добре ще е поне да се измие от потта и праха. Между това ще отида до кухнята й ще ги накарам да сготвят някое от любимите му ястия.

И старицата остави двамата сами.

— Нене.

— Да?

— Предполагам, че и този път не ти е било лесно. При все че си имала грижа за толкова много неща обаче, си успяла да опазиш и майка ми. И за мен това беше главна грижа.

— Съпругата на един воин винаги е подготвена за подобни трудности. Нещата не бяха толкова зле.

— Наистина ли? Значи си разбрала, че нищо не носи такава радост, както да се огледаш наоколо и да видиш, че трудностите са вече зад тебе.

— Сега, когато виждам, че моят съпруг се е прибрал здрав у дома, разбирам какво искаш да кажеш.

На следващия ден се върнаха в Нагахама. Лъчите на утринното слънце се отразяваха в бялата мъгла. След река Адзуса пътят ставаше все по-тесен. Войниците слязоха и поведоха конете си за юздите.

По средата на пътуването срещнаха един офицер от крепостта, дошъл да съобщи за развитието на бойните действия.

— Писмото ви за наказанието, което получиха Акечи, беше разпратено до другите родове. Войската на господаря Иеясу, може би заради бързината, с която бе известена за станалото, сега се е върнала от Наруми в Хамамацу. Войската на господаря Кацуие от друга страна беше стигнала до границата с Оми, но изглежда вече е спряла настъплението си.

Хидейоши се усмихна, без да каже нищо и после почти на себе си промълви:

— Изглежда, този път и господарят Иеясу се е пообъркал малко. Това може да е оказало само косвено влияние, но страхът от Иеясу накара Мицухиде да разпръсне силите си. Колко ли са били раздразнени воините на Токугава, че се връщат, без да са влезли в битка!

На двадесет и пети, ден след като доведе майка си в Нагахама, Хидейоши тръгна за Мино.

Духовете в областта бяха раздвижени, но веднага след появата на войската му всичко се усмири. Първо, в знак на вярност към семейството на своя предишен господар, предаде на Нобутака крепостта Инабаяма. После спокойно зачака големия съвет в Кийосу, който трябваше да започне на двадесет и седмия ден от месеца.

Война с думи

Тази година Шибата Кацуие навършваше петдесет и две. Като военачалник бе преминал през много битки; като човек бе изпитал по житейския си път множество превратности. Беше от добро потекло и се бе издигнал в обществото; стоеше начело на могъща войска и беше надарен с телесно здраве. Никой не се съмняваше, че това е човекът на деня. Той самият с положителност вярваше в това. На четвъртия ден от шестия месец се разположи на стан при Уодзаки в Етчу. В мига, когато чу вестта за станалото в храма Хоно, си каза: „Сега е страшно важно какво ще направя. Трябва да го направя както подобава.“

По тази причина действията му се позабавиха. Беше предпазлив. Умът му обаче като вихър се понесе към Киото.

Като най-старши между служителите на рода Ода Кацуие беше военен управител на северните области. Сега, с трупаните цял живот опит и сила зад гърба си, той залагаше наведнъж всичко. Изостави сраженията на север и бързо тръгна към столицата. Макар и да можеше да се каже „бързо“, докато потегли от Етчу минаха няколко дни, а още няколко се задържа в своята крепост Китаношо в Ечидзен. На него самия настъплението не му се струваше бавно. Отправеше ли се човек като Кацуие с такава важна цел, всичко трябваше да се направи според правилата, а това изискваше необходимата предпазливост и благоразумие.

Бързината, с която войниците му се придвижваха, изглеждаше на Кацуие забележителна, но докато основната част от отрядите стигне до границата на Оми и Ечидзен, вече бе станало петнадесето число на месеца. Едва по пладне на следващия ден го настигнаха и задните поделения от Китаношо и цялата войска се спря за почивка в планинския проход. Погледнеха ли към долината долу, можеха да видят летните облаци високо в небето.

Кацуие узна за смъртта на Нобунага преди дванадесет дни. Истина беше, че Хидейоши, зает в битки с Мори в западните области, получи вест от Киото един ден преди него. Още на четвърти обаче той сключи мир с неприятелите, на пети тръгна на път, на седми беше в Химеджи, на девети зави към Амагасаки и на тринадесети срази Мицухиде в сражението при Ямадзаки. Докато Кацуие стигне до границата на Оми, Хидейоши вече беше очистил столицата от остатъците на вражеската войска.

Разбира се, пътят от Ечидзен до Киото бе по-дълъг и по-труден от този от Такамацу, но трудностите пред Кацуие не можеха и да се сравняват с онези пред Хидейоши. Първият определено имаше преимущество. Много по-лесно му беше да изтегли отрядите си от бойното поле и да ги насочи към Киото. Защо тогава закъсня толкова? Истината бе, че просто предпочете благоразумието и предпазливостта пред бързината.

Опитът, натрупан от участие в толкова много битки и получената вследствие на това самоувереност бяха вкостенили мисленето и способностите на разсъдъка му. Това всъщност му попречи да действа бързо в този повратен за страната момент и не му даде да надхвърли рамките на обичайните военни умения.

Планинското село Янагасе беше препълнено с хора и коне. На запад от него лежеше столицата. Войската щеше да тръгне на изток, да прекоси езерото Його и да излезе на пътя за крепостта Нагахама. Кацуие бе отседнал временно зад стените на едно малко планинско светилище.

Беше извънредно чувствителен към топлината и голямата горещина, особено след дългото катерене този ден, видимо го мъчеше. След като поставиха походното му столче под сянката на няколкото дървета, той нареди да прострат помежду им завеса, зад която свали доспехите си. После се извърна с гръб към своя приемен син и му каза:

— Избърши ми гърба, Кацутоши.

Двама оръженосци махаха с големи ветрила встрани от Кацуие, за да го разхлаждат. Потта засъхна и започна да го смъди.

— Търкай по-силно, Кацутоши. Още по-силно — настоя Кацуие.

Момчето още бе само на петнадесет. Твърде трогателна бе гледката на такава синовна привързаност през време на похода.

Кожата на Кацуие бе покрита с някакво подобие на обрив. Това лято той не беше единственият, пострадал от такова нещо. Много от войниците, които носеха доспехи от кожа и метал, получиха, изглежда от тях, кожно възпаление, но неговият случай бе особено тежък.

Казваше си, че отпадналостта му през лятото се дължи на това, дето прекара по-голямата част от изтеклите три години на своя пост в северните области. Неоспоримата истина обаче беше, че като остарява, започваше да слабее все повече и повече. Кацутоши затри по-силно, докато накрая по мазната кожа на Кацуие не се появиха капки кръв.

Пристигнаха двама вестоносци: единият — служител на Хидейоши, другият — на Нобутака. Носеха писма от господарите си, които заедно представиха на Кацуие.

Хидейоши и Нобутака, разположени на стан с отрядите си в храма Мии в Оцу, бяха написали своите писма лично. И двете носеха дата четиринадесети. Това на Хидейоши гласеше:

В писмото си Хидейоши заключаваше, че краят на тъжните събития е все пак благополучен, но Кацуие ни най-малко не се радваше от това. Напротив, дори преди още да е свършил с четенето, на лицето му се появи коренно различно изражение. В отговора си обаче написа, че естествено нищо не може да го ощастливи повече от получената от Хидейоши вест. Освен това наблягаше на обстоятелството, че неговата собствена войска е стигнала чак до Янагасе.

Като размисли върху наученото от самите вестоносци и от съдържанието на писмата, Кацуие се заколеба какво да предприеме. Щом хората си тръгнаха, той избра няколко бързоноги младежи и ги прати от Оцу в Киото, за да проучат нещата на място. Изглежда имаше намерение да не се помръдне, преди да е напълно осведомен за положението.

— Има ли някакво основание да се съмняваме в писаното? — попита Кацуие.

Беше изненадан дори повече, отколкото в деня когато получи тъжната вест за смъртта на Нобунага.

Ако някой трябваше да застане в „погребална битка“ срещу войската на Мицухиде преди Кацуие, това би трябвало да са Нобутака или Нива Нагахиде, или пък дори някой от служителите на рода Ода в столицата, който да се съюзи с Токугава Иеясу. Та нали самият Иеясу по това време бе в Сакай. В такъв случай победата нямаше да бъде извоювана за едно денонощие. Нито един човек в рода Ода не стоеше по-високо от Кацуие и той добре разбираше, че ако бе присъствал на мястото на сражението, всички щяха да гледат на него като на главнокомандващ в борбата срещу Акечи. Това щеше да стане от само себе си.

Кацуие никога не бе смятал Хидейоши за толкова незначителен, колкото изглежда външно. Напротив, познаваше го доста добре и не подценяваше способностите му. При все това за него оставаше загадка как той е успял толкова бързо да потегли от западните области.

На следващия ден станът на Кацуие бе укрепен. Пътищата бяха затворени и стражата спираше всички идващи от столицата, за да ги разпита подробно, преди да ги остави да продължат.

Всяко ново сведение незабавно се предаваше от началниците на охраната в лагера горе. По всичко личеше, че не може да има никакво съмнение в пълния разгром на войската на Акечи и падането на крепостта Сакамото. При това, според някои от пътниците, от околностите на Адзучи през последните два дни се издигали пламъци и черен пушек, а друг добави, че господарят Хидейоши е повел част от войската си към Нагахама.

И на следващия ден умът на Кацуие остана все така неспокоен. Още го тревожеше мисълта как да постъпи. Обземаше го срам. Довел е войската си от север чак дотук, а остава настрана, докато Хидейоши все предприема нещо ново.

Какво да се прави? Най-естествено за старшия служител на рода Ода щеше да е да нападне рода Акечи, но тази работа вече бе свършена от Хидейоши. Какво тогава ще е от най-голяма важност при настоящите обстоятелства? Как да се противопостави на сегашното преимущество на Хидейоши?

Хидейоши не излизаше от ума на Кацуие. Неприятното му чувство към този човек започваше да граничи почти с открита омраза. Повика висшите си съветници и до късно през нощта обсъжда с тях положението. На следващия ден от стана му по всички страни се разбързаха вестоносци и тайни пратеници. В същото време лично Кацуие написа едно особено доброжелателно писмо до Такигава Кадзумасу.

Макар вече да бе изпроводил вестоносеца на Нобутака обратно при неговия господар с нарочно послание, сега прати на сина на Нобунага още едно писмо. Избра за приносител един от старшите си служители и прати заедно с него още двама доверени хора. Всичко това сочеше важността на начинанието.

Освен това двама писари изслушаха думите на Кацуие и после половин ден се занимаваха с писането на повече от двадесет писма до близките му служители. Общото във всички беше, че на първия ден от седмия месец трябва да се съберат в Кийосу и да обсъдят там кой ще наследи Нобунага и как ще бъдат разделени досегашните владения на рода Акечи.

Като даваше почин за това събиране, Кацуие щеше да възстанови отчасти достойнството си на старши служител на рода. Със сигурност всички смятат, че такива важни въпроси не могат да се решат без негово участие. Насърчен от тази си увереност, той смени посоката и се насочи към крепостта Кийосу в Овари.

Пътьом установи по това, което чуваше и по донесенията на своите разузнавачи, че мнозина от оцелелите служители на Ода са се упътили към Кийосу даже преди да са получили писмата му. Самбоши, синът на наследника на Нобунага — Нобутада — вече бе там и естествено повечето смятаха, че на това място ще се премести и седалището на рода Ода. Но Кацуие подозираше, че Хидейоши го е изпреварил и тук и е подготвил нещо зад гърба му.

Всеки ден крепостта Кийосу представяше пред очите на минаващите величествената гледка на шествия от конници, които се изкачваха по хълма до портата.

Мястото, откъдето Нобунага някога започна делото на живота си, сега се превърна в средище за обсъждане бъдещето на рода му.

Колкото за повод пристигащите служители на Ода казваха, че са дошли да изразят почитанията си към Самбоши. Никой не споменаваше, че е получил писмото на Шибата Кацуие или че идва по покана на Хидейоши.

Всички обаче знаеха, че скоро в крепостта ще започне съвещание. Общоизвестно бе и какво ще се обсъжда. Трябваше само да се обявят денят и часът на събирането. Щом поднесяха почитанията си на Самбоши, нито един от служителите нямаше да се върне в родната си област. Всеки бе довел със себе си доста на брой войници, които сега го чакаха настанени в града под крепостта.

Числото на обитателите на този град рязко беше нараснало и това, като се вземат предвид лятната жега и малкия брой на жилищата, създаваше необикновено объркване и шумотевица. По улиците бясно препускаха коне, между слугите често започваха сбивания и изобщо никой в града не се отегчаваше.

В края на месеца пристигнаха двамата живи синове на Нобунага — Нобутака и Нобуо — и предишните му пълководци, включително Кацуие и Хидейоши.

Само Такигава Кадзумасу още не се бе появил. По улиците често можеха да се чуят гласни упреци към него заради това отсъствие.

— Щом господарят Нобунага беше жив, Такигава с радост приемаше повишенията, докато стигна чак до върховен наместник на източна Япония. Защо сега се бави да пристигне в този важен момент? Това закъснение направо посрамва.

Други бяха дори по-невъздържани в укорите си.

— Той е хитър и верността не значи толкова много за него. Ето защо сигурно още не се е помръднал да дойде насам.

Така се говореше по гостилниците.

Скоро след това се чуха думи на недоволство и от закъснението на Кацуие да нападне Мицухиде. Естествено те бързо стигнаха до разположилите се в Кийосу родови предводители и служителите на Хидейоши също го известиха за общото настроение.

— Така ли? И това ли са започнали да говорят? Слуховете са толкова неблагоприятни за Кацуие, че никой не и си помисля, че ги пръска самият той. На мен обаче ми се струва, че това е опит от негова страна да предизвика несъгласия помежду ни — опит да ни изхитри преди големия общ съвет. Е, нека си похитруват малко. Такигава така или иначе е вече на негова страна.

Преди съвета всеки от участниците бе пълен с догадки какво го очаква и се опитваше да разбере какво мислят другите. В същото време вече се забелязваха обичайните в такива случаи негласни съюзи и противоборства, пръскаха се лъжливи слухове, правеха се опити за привличане на поддръжници и разединяване на противниците и се прилагаха всякакви възможни хитрости.

Връзката между Шибата Кацуие и Нобутака бе особено явна — единият беше най-старши от служителите на рода, а другият — трети син на Нобунага. Близостта им надхвърляше обичайното и не можеше да се запази в тайна.

Общото мнение беше, че Кацуие възнамерява да отстрани втория син на Нобунага, Нобуо и да направи Нобутака наследник на властта. Всички обаче бяха уверени, че Нобуо ще се противопостави на брат си.

Имаше малко основания за съмнение, че приемник на Нобунага ще стане един от двамата по-малки братя на Нобутада, който загина в крепостта Ниджо едновременно с баща си. Никой обаче не беше сигурен кой от двамата да поддържа.

И Нобуо, и Нобутака бяха родени през първия месец от първата година на Ейроку и бяха на по двадесет и четири. Макар да бе необичайно, след като са се явили на бял свят по едно и също време, да ги наричат по-голям и по-малък брат, обяснението за това бе, че бяха от различни майки. Макар Нобуо да се смяташе за по-големият, Нобутака всъщност бе роден двадесет дни преди него. Естествено щеше да е старшинството да се падне на Нобутака, но неговата майка бе жена от малък и неизвестен род и затова Нобуо бе предпочетен пред него.

Ето защо, макар и двамата да бяха братя, помежду им отсъстваше близостта на кръвни родственици. Нобуо по начало бе ленив и отпуснат и единственото му силно чувство бе постоянното недоволство от Нобутака, на когото гледаше като на „по-малкия“.

При едно сравнение всички се съгласяваха, че Нобутака далеч повече заслужава да стане приемник на Нобунага. На бойното поле бе много по-годен за пълководец от Нобуо, в думите и държанието му личеше решителност и най-важното — не беше плах като брат си.

Естествено, след появата си в Ямадзаки той внезапно започна да се показва войнствено настроен и се превърна в една от най-важните личности в стана на Хидейоши. Желанието да поеме властта в ръцете си ясно личеше по думите и държанието му, и като следствие от това скоро след битката при Ямадзаки той се изпълни с неприязън към Хидейоши.

За Нобуо, който така се бе уплашил при нападението на Акечи, че собствените му войници подпалиха крепостта Адзучи, Нобутака имаше само укори.

— Ако трябва да сме справедливи, ще трябва да му се поиска сметка за станалото. Нобуо е глупак.

Макар това да не беше казано открито, при напрегнатата обстановка в Кийосу някой със сигурност бе предал тези думи на засегнатия. В положение като това скритите кроежи изваждат наяве най-лошите страни на човешката природа.

Очакваше се съветът да започне на двадесет и седмия ден на месеца, но заради закъснението на Такигава Кадзумасу го отлагаха ден след ден, докато накрая, на първия ден от седмия месец, до всички важни служители в Кийосу разпратено съобщението: „Утре, през втората половина на Часа на дракона, всички да се съберат в крепостта. Ще се реши кой да управлява страната. Председател на големия съвет ще е Шибата Кацуие.“

Нобутака отстъпваше на Кацуие почетното място, докато този се задължаваше да го поддържа. И двамата бяха убедени, че на съвета ще надделеят над останалите. При това на откриването на събранието мнозина от присъстващите изглежда вече клоняха на тяхна страна.

Този ден всичките многобройни прозорци на крепостта Кийосу бяха отворени — слънцето продължаваше да пече и в противен случай горещината и задухът щяха да са непоносими. Това обаче означаваше, че се взимат и мерки да не бъдат позволени поверителни разговори на четири очи. Почти без изключение, стражите в крепостта бяха служители на Шибата Кацуие.

В Часа на змията всички господари вече бяха седнали в голямата зала.

Подредени бяха по следния начин:

Кацуие и Такигава седяха отдясно, срещу тях отляво — Хидейоши и Нива. По-нископоставените служители като Шоню, Хосокава, Цуцуи, Гамо и Хачия бяха разположени зад тях. Най-отпред, на най-важните места, седяха Нобутака и Нобуо. Отстрани пък Хасегава Тамба държеше в скута си едно малко момче.

Това, разбира се, бе Самбоши.

До тях скромно чакаше Маеда Гени — служителят, получил последната заповед от Нобутада, преди този да умре в крепостта Ниджо. Той очевидно не смяташе за чест, че е единственият оцелял от защитниците и присъства сега тук.

Самбоши бе само на две години и неговият възпитател го държеше право срещу събраните господари. Детето едва се сдържаше на мястото си и накрая протегна ръка, бутна брадичката на Тамба и се изправи в скута му.

Гени се опита да помогне на объркания Тамба и прошепна нещо на детето изотзад, за да се опита да го развесели. Самбоши обаче се пресегна през рамото на Тамба и дръпна Гени за ухото. Гени бе дотам озадачен, че дори не протестира. Кърмачката, която стоеше коленичила зад тях, бързо подаде на Самбоши един хартиен жерав и така ухото на Гени бе спасено.

Очите на всички събрани пълководци се събраха върху невинното дете. Някои леко се усмихваха, други скрито се просълзиха. Само Кацуие оглеждаше голямата зала със смръщено лице. Изглеждаше, сякаш е готов да скастри дори и безобидния малчуган.

Като председател на събранието Кацуие трябваше да го открие, заговаряйки пръв. Сега обаче всички бяха се разсеяли и той пропусна възможността да започне речта си. Напразните му усилия да привлече вниманието изглежда го измъчваха почти непоносимо.

Накрая отвори уста и каза само:

— Господарю Хидейоши.

Хидейоши го погледна право в очите.

Кацуие пресилено се усмихна.

— Как да постъпим? — започна той, все едно че открива преговори. — Господарят Самбоши е само невръстно дете. Трябва да го уморява да седи на колената на възпитателя си.

— Сигурно — отвърна небрежно Хидейоши.

Кацуие изглежда си помисли, че противникът му започна отстъпление и бързо се приготви да го притисне. Тялото му се изпъна под напора на неприязън, примесена с чувство за собствено достойнство и сега лицето му изразяваше голямо недоволство.

Е, господарю Хидейоши. Не сте ли вие този, който помоли за присъствието на господаря Самбоши? Не ми е много ясно, обаче…

— Прав сте. Аз бях, който по необходимост настоя за това.

— По необходимост?

Кацуие приглади гънките по кимоното си. Още нямаше пладне и жегата не беше така тежка, но от плътните дрехи и възпалението на кожата той изглежда започваше да се чувства доста неудобно. Това може и да беше дреболия, но повлия на тона на гласа и на мрачното му изражение.

След Янагасе Кацуие гледаше различно на Хидейоши. Дотогава го бе смятал за свой подчинен и намираше отношенията им за не особено сърдечни. Битката при Ямадзаки обаче отбеляза един вид поврат. Сега с всеки ден тежестта на името на Хидейоши нарастваше и то често се споменаваше във връзка с неизпълнените планове на Нобунага. За Кацуие бе непоносимо да наблюдава това спокойно. Неприязънта му се засилваше и от спомена, че Хидейоши бе този, който даде голямото сражение, с което отмъсти за смъртта на господаря им.

За него бе същинско нещастие да гледат на двама им с Хидейоши като на равни. Не можеше да понесе многогодишната му вярна служба на рода Ода да бъде засенчена от заслугите на този човек. Как е възможно Шибата Кацуие да остане по-долу от някой, който сега се пъчи с кимоно и вчесана по самурайски коса, но едно време в Кийосу не бе нищо повече от слуга, започнал с чистене на канавките и метене на тор. Гърдите на Кацуие приличаха на опънат до край лък, в тях се трупаха безброй чувства и зрееха безброй планове.

— Не зная какво мислите за днешния съвет, господарю Хидейоши, но като цяло седналите тук добре разбират, че сега за първи път родът Ода се събира, за да обсъди някои много важни въпроси. Защо непременно трябва при нас да стои едно двегодишно дете? — попита направо Кацуие.

И думите, и държанието му сякаш целяха да предизвикат разбирането не само на Хидейоши, но и на всички останали високопоставени присъстващи. Щом усети, че няма да получи ясен отговор, Кацуие продължи със същия тон:

— Нямаме време да се бавим. Защо преди началото на съвета да не помолим младия господар да се оттегли? Съгласен ли сте, господарю Хидейоши?

Дори и в тържественото си кимоно Хидейоши не изглеждаше особено представителен. Като го сравни с останалите, човек не можеше да не забележи ниския му произход.

Докато бе жив, Нобунага го удостои с няколко на брой важни звания. И по време на западния поход, и при победата край Ямадзаки той добре показа на какво е способен.

При вида на Хидейоши на живо обаче всеки би се поколебал дали в тези опасни времена да премине на негова страна и да заложи за него живота си.

Между мъжете имаше много твърде внушителни от пръв поглед. Например Такигава Кадзумасу с гордата осанка неоспоримо се налагаше като първи сред военачалниците. Нива Нагахиде бе надарен с изискана простота, а оредялата коса му даваше вид на опитен войн. Гамо Уджисато бе най-младият, но благородното потекло и сдържания нрав му подсигуряваха тежест между останалите. По държание Икеда Шоню стоеше дори по-долу от Хидейоши, но в очите му гореше някакъв неопределен пламък. И най-сетне — Хосокава Фуджитака, който изглеждаше така кротък и праволинеен, но чиято зрялост го правеше непроницаем.

Така че, макар да бе положил грижи за вида си, между тези мъже Хидейоши изглеждаше направо неугледен. Събраните на съвет в Кийосу бяха първите хора в страната. Маеда Инучийо и Саса Наримаса не пристигнаха, тъй като още водеха битки срещу врага на север. Ако се прибавеше и Токугава Иеясу, макар с него случаят да бе по-особен, можеше да се каже, че този ден в Кийосу се срещат най-могъщите японци. Въпреки външността си Хидейоши също бе сред тях.

Самият той съзнаваше високото положение на тези около него и стана мълчалив и спокоен. Нямаше и следа от някакво възгордяване след победата при Ямадзаки. От самото начало изглеждаше крайно сериозен. Дори в отговор на думите на Кацуие запази почтителна сдържаност. Сега обаче изглежда не можеше повече да избягва да отговори на настояванията му.

— Да, съвсем разумно е това, което казвате. Има основание господарят Самбоши да присъства на този съвет, но при неговата крехка възраст — а и разговорите обещават да продължат дълго — със сигурност ще му досади да стои тук. Щом така желаете, нека веднага го помолим да напусне.

След тези думи Хидейоши се извърна леко настрана и помоли възпитателят на момчето да го изведе.

Човекът кимна, взе Самбоши от скута си и го сложи в ръцете на кърмачката отзад. Детето изглежда беше привлечено от голямото множество в тържествени облекла и започна да се противи на жената, която се опитваше да го изкара оттук. Щом тя се изправи, то се провеси на ръката й и избухна в плач. После хвърли хартиения жерав между събраните господари.

Очите на всички изведнъж се наляха със сълзи.

Часовникът удари пладне. Напрежението в голямата зала стана съвсем доловимо.

Кацуие откри съвета с думите:

— Тъжната кончина на господаря Нобунага ни причини голяма мъка, но сега трябва да изберем достоен приемник, който да продължи делото му. Длъжни сме и след смъртта да му служим така, както приживе. Така повелява Пътят на самураите.

Кацуие запита хората кого ще предложат за върховен управител на страната. На няколко пъти се обръща към тях за предложения, но никой не искаше да е първият, който да изрази мнението си. Дори и да се бяха показали дотам нетърпеливи, че да разкрият какво мислят, събраните пак щяха да знаят, че ако предложеният от някого наследник на властта не бъде в крайна сметка одобрен при окончателното гласуване, животът на предложилия определено ще е в опасност.

Никой не се канеше да отвори непредпазливо уста и всички останаха смълчани. Кацуие търпеливо понасяше тишината в залата. Навярно бе предвидил, че нещата ще тръгнат тъкмо по този начин. Нарочно си придаде по-голяма тържественост и продължи:

— Ако никой от вас няма определено мнение, засега като старши служител ще предложа моето собствено.

В този миг лицето на Нобутака, който седеше на почетното място, внезапно промени цвета си. Кацуие погледна към Хидейоши, който на свой ред местеше очи от Такигава към Нобутака и после обратно.

Това леко раздвижване предизвика невидима вълна, която мигновено заля умовете на всички присъстващи. Крепостта Кийосу се изпълни с мълчалива тревога и животът в нея сякаш почти замря.

Накрая Кацуие заговори.

— Моето мнение е, че господарят Нобутака вече е навършил необходимата възраст и има съответните способности, както и произхода, необходим за да стане приемник на господаря ни. Аз поддържам господаря Нобутака.

Изказването му бе много добре обмислено и приличаше почти на вече готово общо решение. Ето обаче, че някой се обади:

— Не, това не е правилно.

Беше Хидейоши.

— Щом става дума за потекло — продължи той, — трябва господарят Нобутада като най-голям син на Нобунага да бъде наследен от своя син, господаря Самбоши. Такива са законите на областта и обичаите на рода.

Лицето на Кацуие потъмня.

— Но почакайте, господарю Хидейоши.

— Не — продължи този. — Знам, че ще кажете, че господарят Самбоши е още малко дете. Но нали целият род — като се започне от вас, господарю — е тук, за да го закриля? Не би трябвало никой да е недоволен от това. Нашата преданост не трябва да е свързана с определена възраст. Що се отнася до мен, смятам, че ако трябва да спазваме правилата за наследяване, то приемник на покойния господар трябва да стане господарят Самбоши.

Сварен неподготвен, Кацуие извади от кимоното си кърпичка и избърса потта по врата си. Хидейоши наистина защитаваше стария обичай на рода Ода. Не можеше в никакъв случай да се каже, че се опитва просто да се противи на предложението му.

Другият, по лицето на когото се беше изписало смайване, бе Нобуо. Той бе главен съперник на Нобутака — официално бе провъзгласен за по-големия от двамата, а и майка му бе от благороден произход. Нямаше съмнение, че и той тайно се надява да бъде определен за наследник на баща си.

Щом тези очаквания не се оправдаха, слабохарактерността му бързо излезе наяве и той сякаш не можеше вече да понася присъствието си в залата.

На свой ред Нобутака впери яден поглед в Хидейоши. Кацуие не можеше да каже нищо нито в подкрепа, нито в отпор на новото предложение, а само мънкаше нещо сам на себе си. Никой друг не се обади.

Даде да се разбере какво мисли и Хидейоши му отговори също така неприкрито. Двамата бяха сега един срещу друг и при това явно противоборство не беше лесно да вземеш страна. Тишината легна върху всички като плътно покривало.

— За наследник на господаря… да. Но сега нещата са по-различни, отколкото в мирно време. Делото на господаря Нобунага е завършено едва наполовина и ни остават още много трудности. Дори повече, отколкото докато той беше още на този свят.

Кацуие на няколко пъти прикани събраните да говорят и всеки път, щом отвореше уста, Такигава кимаше одобрително. Трудно беше обаче да се разбере какво мислят останалите.

Хидейоши отново се обади:

— Ако съпругата на господаря Нобутада беше още бременна и трябваше тепърва да се пререже пъпната връв, за да се разбере дали детето е момче или момиче, събрание като това щеше да е необходимо. Наследникът обаче е налице — къде е причината за несъгласие и обсъждания? Мисля, че веднага трябва да решим в полза на господаря Самбоши.

Настояваше на своето, без дори да поглежда към лицата на останалите. Съпротивата му бе насочена главно срещу Кацуие.

Макар останалите пълководци да не изразяваха гласно мнението си, те изглежда се впечатлиха от неговите думи и вътре в себе си бяха съгласни с него. В самото начало на съвета видяха беззащитното сираче на Нобутада, а нали всеки от тях имаше деца в дома си? Бяха самураи и това значеше, че днес може да си сред живите, но за утре не се знае нищо. Всички не можеха да не се развълнуват дълбоко от будещата съжаление фигура на Самбоши.

Чувствата им бяха поддържани от един добронамерен и силен довод. Макар и да държаха устата си затворени, военачалниците естествено се повлияха от думите на Хидейоши.

В противоположност на това, предложението на Кацуие, макар да изглеждаше до известна степен разумно, в основата си бе неоправдано. Породено от моментна нужда, то лишаваше Нобуо от старшинството му. Много по-вероятно бе последният да подкрепи Самбоши, вместо да се застъпи в полза на Нобутака.

Кацуие отчаяно се опитваше да намери довод, с който да се противопостави на Хидейоши. По начало не смяташе, че този ще се съгласи лесно с днешното му предложение, но не беше преценил доколко силна ще е неговата подкрепа за Самбоши. Не беше предвидил и колко от останалите военачалници ще се покажат склонни да защитят детето.

— Хм, добре, нека видим. Вашите думи може и да изглеждат добре обосновани, но има голяма разлика в това, дали човек ще се грижи сам за един двегодишен господар или ще се подчинява на мъж на зряла възраст и с доказани способности. Помнете, че ние, останалите живи служители, трябва да поемем отговорността за управлението и политиката ни в бъдеще. Имаме и много трудности с родовете Мори и Уесуги. Какво ще стане, ако господарят ни е още невръстен? Делото на предишния наш повелител може да остане свършено наполовина и при това положение владенията на рода Ода дори може да се смалят. Не, изберем ли това, противниците ни и от четирите страни ще сметнат, че сгодното време е настъпило и ще ни нападнат. Страната отново ще потъне в безпорядък. Смятам предложението ви за опасно. А вие всички, какво мислите?

Обиколи с поглед насядалите в залата мъже, търсейки между тях подкрепа. Не само че от никъде не му дадоха ясен отговор, но и внезапно един чужд поглед се кръстоса с неговия.

— Кацуие.

Гласът го извика по име и сякаш проряза с нож страната му.

— Е, какво ще кажете, Нагахиде?

Отговорът на Кацуие беше изпълнен с неприязън, почти сякаш в опит да се защити.

— От известно време слушам предпазливите ви разсъждения, но не мога да не бъда убеден от доводите на Хидейоши. Напълно съм съгласен с неговите думи.

Нива беше сред по-старшите служители. Нарушавайки мълчанието, той съвсем явно наклони везните в полза на Хидейоши. Кацуие и останалите присъстващи мигновено се раздвижиха.

— И защо мислите така, Нива?

Нива познаваше Кацуие от години, значи — добре. Ето защо той отвърна с примирителен тон:

— Не се сърдете, Кацуие — погледна го с доброжелателно изражение и продължи: — Каквото и да се говори, не беше ли Хидейоши този, към когото нашият господар изпитваше най-добри чувства. Когато господарят Нобунага намери без време смъртта си, тъкмо Хидейоши се върна от запад, за да нападне безчестния Мицухиде.

По лицето на Кацуие се изписа срам и обида. Нямаше обаче да отстъпи лесно. Упоритостта личеше дори по стойката на тялото му.

Нива Нагахиде продължи:

— По онова време вие бяхте в поход на север. Дори предвожданите от вас отряди да не бяха готови, а само да бяхте пришпорили конете си към столицата веднага, след като сте научили за смъртта на господаря Нобунага, сигурно щяхте да сразите Акечи на място — та между служителите вие, в крайна сметка, стоите толкова по-високо от Хидейоши. Поради небрежност обаче просто закъсняхте и за това положително може да се съжалява.

Такива бяха мислите на всички събрани и Нива сега изразяваше техните общи чувства. Тази небрежност беше най-слабото място на Кацуие. Че не пристигна навреме, за да вземе участие в битката, с която отмъстиха за господаря си, не можеше по никакъв начин да му бъде простено. След като Нива каза това открито пред всички, той сега можеше без задръжки да даде своята подкрепа за предложението на Хидейоши, което му се струваше и справедливо, и достойно.

Щом свърши речта си, атмосферата в голямата зала се промени. Всички добиха мрачен и умислен вид.

Сякаш с цел да помогне на Кацуие в затрудненото положение, Такигава прошепна нещо на мъжа до себе си. Скоро цялото помещение се изпълни с шепот и приглушен говор.

Трудно щеше да е да се вземе решение. Това събрание можеше да стане повратна точка за рода Ода. На повърхността просто отделни гласове шумяха, но отвъд шума имаше друг повод за загриженост — изхода от противопоставянето между Кацуие и Хидейоши.

Посред цялото напрежение влезе някакъв майстор на чайната церемония и тихо осведоми Кацуие, че минава обяд. Господарят кимна и нареди на човека да му донесе нещо, с което да си избърше потта от тялото. Когато един от служителите му подаде влажно парче бял плат, той го сграбчи в своята голяма шепа и бързо отри врата си.

Едновременно с това Хидейоши постави лявата си ръка встрани, сбърчи вежди и се обърна към Кацуие с думите:

— Ще трябва да ме извините за миг, господарю Кацуие. Изглежда имам малка неприятност с храносмилането.

Изправи се рязко и се оттегли през няколко стаи от залата на събранието.

— Боли — оплака се той на висок глас и стресна хората наоколо си.

Легна с много болен вид на една постелка. Явно обаче напълно се владееше и нагласи възглавницата така, че да е с лице срещу хладния повей, който идваше от градината. Загърби останалите и сам разхлаби мократа си от пот яка.

Лекарят и прислугата обаче бяха разтревожени. Служителите му също заидваха един след друг, за да видят как е.

Хидейоши обаче дори не се извърна. С гръб към тях той им махна да си вървят, сякаш пропъжда муха.

— Може да се случи винаги. Оставете ме само на мира и скоро ще съм по-добре.

Слугите бързо му приготвиха някаква ароматна отвара, която той изпи на един дъх. После отново легна и изглежда заспа, затова прислугата и самураите се оттеглиха в съседната стая.

Залата на съвета беше на известно разстояние и Хидейоши не знаеше какво се е случило, след като помоли да го извинят и излезе. Тръгна си тъкмо когато обявяваха, че е станало обяд, така че най-вероятно това даде на военачалниците сгоден случай да се разотидат, за да се нахранят.

Минаха около два часа. Следобедното слънце на седмия месец безжалостно печеше. Крепостта бе спокойна, сякаш вътре не се случва съвършено нищо.

Нива влезе в стаята и попита:

— Как се чувствате, Хидейоши? Стомахът поотпусна ли ви?

Хидейоши се извърна и се подпря на лакътя си. Като видя лицето на Нива, той изглежда бързо дойде изцяло на себе си и седна по-изправен.

— Бога ми, извинете!

— Кацуие ме помоли да дойда да ви доведа.

— А какво стана със съвета?

— Не можем да се съберем отново без вас. Кацуие обяви, че ще продължим, след като се върнете.

— Казах всичко, което имах за казване.

— Служителите се оттеглиха за около час в стаите си и сега изглежда настроението им се е променило. Дори и Кацуие май че е вече на друго мнение.

— Да вървим.

Хидейоши се изправи. Нива се усмихна, но другият, със строго изражение на лицето, вече излизаше от стаята.

Кацуие го посрещна с поглед право в очите, а останалите присъстващи — с изглед на облекчение. Настроението в залата се беше променило. Кацуие направо заяви, че отстъпва и приема предложението на Хидейоши. Всички се били съгласили Самбоши да бъде признат за наследник на Нобунага.

След тази промяна цялата зала като че ли за миг се очисти от буреносните облаци. Долавяше се повеят на мира.

— Всички са съгласни, че господарят Самбоши трябва да бъде признат за глава на рода Ода и аз също не възразявам против това — повтори Кацуие.

Видял, че хората до един се противопоставят на неговото предложение, той бързо оттегли възраженията си от по-рано, но явно трудно преживяваше разочарованието.

Но Кацуие още хранеше една друга надежда.

Ставаше дума за следващия въпрос, който събралите се щяха да обсъдят — съдбата на по-раншните владения на Акечи, и по-точно — това как те ще бъдат разделени между останалите служители на рода Ода.

Понеже този важен въпрос засягаше всички пълководци, той поставяше дори повече трудности от онзи за наследника на властта и никой не очакваше тези трудности да бъдат заобиколени.

— Това трябва да се реши от старшите служители.

Хидейоши, спечелил първата победа, сега изрази по този скромен начин мнението си. Така напредъкът на съвета бе значително улеснен.

— Е, какво мисли най-първият помежду ни?

Нива, Такигава и останалите спасиха унижения Кацуие, като му предоставяха сега главното място на съвета.

Трудно беше обаче да не се съобразиш с присъствието на Хидейоши и в крайна сметка писменото предложение, което минаваше от ръка на ръка, беше пратено и при него. Явно не можеше да се стигне до окончателна подялба преди да е било взето и неговото мнение.

— Донесете ми четка — нареди Хидейоши.

Потопи края й в мастилото, задраска небрежно три или четири точки и наместо тях написа нещо от себе си. После върна документа с тези поправки.

Отново го пратиха на Кацуие, по чието лице се изписа недоволство. За малко се замисли мълчаливо — тъкмо точката, на която се опираха надеждите му, още не бе засъхнала от мастилото, с което я задраска Хидейоши. Но той бе премахнал и мястото, според което на самия него се пада крепостта Сакамото и я беше заменил с областта Тамба.

При такава проява на скромност от своя страна Хидейоши явно очакваше и Кацуие да покаже същото. Голямата част от владенията на Акечи се падаше на Нобуо и Нобутака, а остатъкът бе разпределен между присъстващите в съответствие със заслугите им в сражението при Ямадзаки.

— Утре имаме още за вършене — заговори отново Кацуие. — Този съвет продължи дълго, горещо е и сигурен съм, всички сте уморени — аз също. Да се разотиваме ли, господа?

Така той отказа да даде незабавен отговор на новите предложения на Хидейоши. Никой не възрази против това. Следобедното слънце ярко светеше, а жегата ставаше все по-тежка. За първия ден съветът свърши.

На следващия Кацуие представи пред старшите служители едно ново решение. Предишната вечер бе събрал собствените си подчинени и заедно се бяха заели да обсъдят положението. Хидейоши обаче отхвърли и този опит за примирение.

И този ден точката, която определяше кой какъв дял ще получи, изправи двамата мъже един срещу друг. Противоборството им явно се изостряше. Общото настроение обаче изглежда беше в полза на Хидейоши. Колкото и да упорстваше Кацуие, в крайна сметка бяха приети условията на неговия неприятел.

На обяд обявиха почивка и в Часа на овена решенията бяха представени на военачалниците.

Разпределяха се иззетите владения на рода Акечи и личните земи на Нобунага.

Първи в списъка на наследниците на Ода беше господарят Нобуо, който получи цялата област Овари. След него идваше господарят Нобутака, комуто се падна Мино. Едното беше родното място на рода Ода, второто — новият дом на Нобунага.

Имаше обаче две поправки, които значително променяха първоначалното предложение — Икеда Шоню получаваше Осака, Амагасаки и Хього, които даваха приход от сто и двадесет хиляди крини ориз; на Нива Нагахиде пък се даваха Вакаса и два окръга от Оми. Хидейоши получаваше областта Тамба.

Единствената придобивка на Кацуие беше крепостта на самия Хидейоши — Нагахама. Точно това място пазеше пътя от родната област на Кацуие — Ечидзен — за Киото. Той настоятелно бе искал да получи областта и се надяваше на още три или четири окръга, но Хидейоши успя да го лиши от всичко останало. Единственото условие на Хидейоши беше Нагахама да бъде дадена на Кацутойо — приемният син на Кацуие.

Предишната вечер служителите на рода Шибата се събраха при Кацуие и настояха да се протестира против такава унизително малка част при подялбата. Те дори го подстрекаваха да отхвърли условията и да си тръгне, а и самият Кацуие първоначално възнамеряваше да направи точно това. Щом обаче застана лице в лице със събраните хора, той осъзна, че никой от тях няма да се съгласи да приеме нещо, което само той иска.

— Няма да е добре да преглъщам унижения, но не бива и да се показвам себичен. Мнозинството така или иначе ще одобри взетото решение, така че ако не се съглася с него, това може после да доведе до нещо по-лошо — заяви в крайна сметка той.

Вземайки предвид настроението на събраните, естествено не можеше да направи друго, освен да сдържи чувстват си.

„Само да мога да отнема Нагахама от Хидейоши“, мислеше си. В крайна сметка остана с надеждата да осъществи своето тайно намерение при някой друг случай, а междувременно прие условията такива, каквито са.

За разлика от това на Кацуие, отношението на Хидейоши изглеждаше съвсем безгрижно. От началото на похода в западните области чак до победата при Ямадзаки той заемаше водещо място и във военното, и в гражданското управление и всички естествено си мислеха, че ще очаква да се сдобие с повече от останалите. Въпреки тези очаквания обаче Хидейоши не получи друго освен областта Тамба, отказа се от собственото си владение Нагахама и предостави Сакамото — за която всички мислеха, че му се пада по право — на Нива.

А тъкмо Сакамото беше ключът към Киото. Дали нарочно отстъпи крепостта, за да увери останалите, че няма намерение да поема юздите на властта? Или пък просто смяташе, че такива дребни въпроси трябва да бъдат оставени на общо решение, тъй като така или иначе всеки ще получи полагащото му се? Никой все още не разбираше какви мисли крие Хидейоши в себе си.

Среднощно предупреждение

Накрая съветът постигна съгласие, че във владение на наследника на Нобунага, Самбоши, трябва да са триста хиляди крини ориз земя в Оми. Покровители на младия господар ще са Хасегава Тамба и Маеда Гени, на които обаче ще помага и Хидейоши. Адзучи стана жертва на пламъците и докато се построи нова крепост, седалище на Самбоши ще е Гифу.

Двамата чичовци на момчето, Нобуо и Нобутака, стават негови настойници. В допълнение към това стоеше въпросът за устройството на управлението. Кацуие, Хидейоши и Шоню трябва да пратят в Киото военачалници, които да представляват рода Ода.

Тези предложения бързо бяха приети. На последното заседание на съвета, пред един възпоменателен олтар за Нобунага, бяха подписани и гласно дадени клетви за вярност към новия господар.

Беше третият ден на седмия месец. На предишния ден трябваше да се устрои възпоменание за годишнината от смъртта на Нобунага. Ако съветът бе протекъл по-гладко, това можеше да стане и на самата дата, но заради Кацуие преговорите продължиха и през нощта и заупокойната служба бе отложена за следващия ден.

Пълководците избърсаха потта от телата си, преоблякоха се в жалейни дрехи и зачакаха да настъпи определеното време.

Около стрехите се носеше тежко бръмчене на комари, а в небето висеше изтъняла нова луна. Военачалниците тихо преминаха във второто вътрешно укрепление. По плъзгащите се врати на параклиса бяха изрисувани червени и бели лотосови цветове. Мъжете влизаха един по един и сядаха на пода.

Само Хидейоши не се появи. Всички напрегнаха невярващи погледи. Когато обаче се обърнаха към отдалечения олтар, между строгите вещи — урната, надгробната плочка, златния параван, цветята за мъртвия — видяха да седи Хидейоши, хванал с безстрастно изражение в скута си малкия Самбоши.

Всички до един се запитаха какво ли прави там. След това обаче се сетиха, че на съвета следобед мнозинството реши Хидейоши, редом с двамата настойници, да бъде признат за покровител на младия господар. Ето защо не можеха да го обвинят, че си присвоява мястото до олтара незаслужено.

И тъкмо понеже не успяваше да намери основание да упрекне Хидейоши, Кацуие изглеждаше извънредно недоволен.

— Моля ви, отидете при олтара както подобава — обърна се той малко грубо към Нобуо и Нобутака и сбърчи брадичка.

Гласът му бе тих, но кипеше от раздразнение.

— Простете, моля — каза Нобуо на Нобутака и стана пръв.

Сега бе ред на Нобутака да се покаже недоволен. Той изглежда сметна, че ако сега Нобуо заеме по-предното място пред събраните военачалници, това ще го постави в подчинено положение в бъдеще.

Нобуо се обърна с лице към погребалната плочка на баща си, притвори очи и събра ръце в молитва. Прекади пред олтара, помоли се още веднъж и после се отдръпна.

Като видя, че младежът се кани да се върне право на мястото си, Хидейоши прочисти веднъж гърлото си, сякаш за да привлече внимание върху седналото в скута му дете. Без да казва с думи: „Новият ви господар е тук!“, той накара Нобуо да погледне в посока към него.

Този изглеждаше направо стреснат от дадения му знак и бързо се обърна на колене към двамата пред олтара. По природа беше слабохарактерен и сега объркването му придаваше почти жалък вид.

Нобуо погледна към Самбоши и се поклони почтително. Беше дори прекалено любезен.

Не младият господар кимна в знак на одобрение, а Хидейоши. Самбоши бе разглезен и немирен, но сега, седнал в скута на възрастния човек, по някаква причина се държеше чинно, почти като кукла.

Щом се изправи, Нобутака по същия начин се помоли за душата на баща си. След като обаче бе видял какво се случи с Нобуо и очевидно не искаше да стане предмет на присмех за военачалниците, той с внимателни движения се поклони в посока към Самбоши. После се върна на мястото си.

Следващ по ред бе Шибата Кацуие. Щом коленичи с едрото си тяло пред олтара, който почти се скри от погледа, червените лотоси по паравана и трепкащата светлина на лампата оцветиха фигурата му сякаш с гневни припламвания. Може би разказваше на душата на Нобунага за станалото на съвета и го молеше да подкрепя новия им господар. След като прекади, Кацуие дълго време остана да се моли мълчаливо с набожно притиснати една о друга длани. След това отстъпи на около седем крачки и като се поизправи, се обърна към Самбоши.

Хидейоши сякаш кимна одобрително и на Кацуие. Този изкриви леко настрани своя къс, дебел врат и с резки движения се върна на място. Имаше вид, сякаш му се иска да плюе на пода.

Нива, Такигава, Шоню, Хачия, Хосокава, Гамо, Цуцуи и останалите военачалници също се поклониха пред Самбоши. После се пренесоха в залата за угощения, нарочно предназначена за подобни случаи и по покана на вдовицата на Нобутада седнаха на масата. Бяха сложени ястия за повече от четиридесет гости. Чашите тръгнаха от ръка на ръка, пламъците на лампите трепкаха от хладния нощен вятър. За първи път от два дни мъжете седнаха просто да поговорят приятелски и скоро всеки се почувства леко пиян.

Тази вечер угощението беше малко необичайно, тъй като се даваше след възпоменателна служба. Никой не прекали с пиенето. Въпреки това действието на сакето започна да се усеща, някои от гостите станаха от местата си, за да поговорят с друг, седнал далеч от тях и тук-там се дочуха смях и оживени разговори.

При Хидейоши се събра особено голямо число хора и чаши. Сега към тълпата се присъедини още един човек.

— Ще може ли една чаша? — помоли Сакума Генба.

Той бе получил големи похвали за ненадминатата си храброст в сраженията на север и се говореше, че никой враг не успявал да се срещне с него за втори път. Кацуие беше изключително привързан към този човек. Често го споменаваше в разговор като „моя Генба“ или „моя племенник“ и с гордост подробно разказваше за достойнствата му в битка.

Кацуие имаше много племенници, но кажеше ли „моя племенник“, можеше да има предвид само Генба.

Макар да беше само на двадесет и осем години, Генба държеше като военачалник на рода Шибата крепостта Ояма и разполагаше с област и звание, по които надали отстъпваше на големите пълководци, събрани край масата в залата.

— Ако обичате, Хидейоши — обади се Кацуие, — ще подадете ли чаша на този мой племенник?

Хидейоши се огледа, сякаш току-що е забелязал Генба.

— Племенник ли? — каза Хидейоши и се загледа в по-младия от него мъж. — А, за вас става дума.

Младежът със сигурност отговаряше на представата за герой, както всички го описваха — имаше едро телосложение, с което засенчваше дребния, слабоват на вид Хидейоши.

Генба обаче нямаше сипаничавото лице на чичо си. Кожата му бе светла, но със здрава руменина по нея. На пръв поглед изглеждаше, че има веждите на тигър и тялото на леопард.

Хидейоши подаде на мъжа една чаша.

— Ясно е защо господарят Кацуие има такива отлични младежи в рода си. Ето, вземете чаша.

Но Генба поклати глава.

— Щом ми предлагате чаша, ще искам онази голямата.

Въпросната чаша още съдържаше малко саке. Хидейоши без суетене я изпразни до дъно и извика:

— Някой да дойде да му налее.

Устието на покритата със златен лак бутилка допря ръба на яркочервената чаша. Макар съдът да се изпразни бързо, чашата още не се беше напълнила. Някой донесе още саке и доля от него догоре.

Младият хубавец присви очи, вдигна чашата към устните си и на един дъх я пресуши.

— Е, а вие?

— Аз нямам такава дарба като вашата — отвърна усмихнат Хидейоши.

Въпреки отказа Генба стана още по-настоятелен.

— Защо не искате да пиете?

— Не издържам на много саке.

— Какво!? Само малко.

— Ще пийна, но не много.

Генба се заля от смях. После каза на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:

— Със сигурност са верни слуховете, които сте чули. Господарят Хидейоши го бива да се извинява — той с положителност е скромен. Преди много време — повече от двадесет години — този човек бил най-прост слуга, който метял конски фъшкии и носел сандалите на господаря Нобунага. Достойно за уважение е, че не е забравил онези дни.

Изсмя се на собствената си безочливост. Останалите бяха стреснати. Бъбренето рязко спря и всички зашариха с погледи между все още седналия срещу Генба, Хидейоши и Кацуие.

За миг забравиха за чашите си и бързо изтрезняха. Хидейоши само гледаше към Генба и се усмихваше. Четиридесет и пет годишните му очи се бяха впили в двадесет и осем годишния младеж. Разликата помежду им не беше въпрос само на възраст. Животът, който Хидейоши бе водил през първите си двадесет и осем години и пътят, изминат от Генба през неговите, бяха напълно различни и като среда, и като опит. Генба приличаше на малко момче, което нищо не знае за трудностите на действителния свят. По тази причина той имаше славата не само на храбър, но и на надменен. Очевидно освен това беше и човек, който не проявява предпазливост на място, много по-опасно от всяко бойно поле — в стаята, където са се събрали първите хора на страната.

— Но, Хидейоши, има само едно нещо, което не ми понася. Не, чуйте. Имате ли уши да ме чуете?

Той вече викаше на Хидейоши без всякакво уважение. Изглежда наистина бе не толкова пиян, колкото нещо го глождеше отвътре. Хидейоши обаче го погледна точно както се гледа пиян човек и му заговори почти доброжелателно.

— Пил сте — каза той.

— Какво?!

Генба разклати силно глава и се изправи нагоре.

— Това не е нещо, което ще успеете да припишете на пиянство. Слушайте. Преди съвсем малко време, когато в параклиса господарите Нобуо и Нобутака и всички останали военачалници дойдоха да отдадат уважение на душата на господаря Нобунага, вие не седнахте ли на почетното място с господаря Самбоши в скута и не ги ли накарахте всички да се поклонят все едно и на вас?

— Е, това ли беше? — отвърна засмян Хидейоши.

— За какво се смеете? Нещо смешно ли ви е, Хидейоши? Не се съмнявам, че хитро сте намислили да направите от господаря Самбоши украшение за собствената си нищожна личност, та да се порадвате на поклоните на рода Ода и неговите пълководци. Да, точно така. Ако аз бях там, с удоволствие щях с тези две ръце да ви откъсна главата. Господарят Кацуие и тези тук почитаеми господа са толкова великодушни, че направо ми се иска да…

В този миг Кацуие, седнал две места по-встрани от Хидейоши, пресуши чашата си и огледа останалите мъже.

— Генба, защо говориш така за чужд човек? Господарю Хидейоши, моят племенник не говори от злоба. Просто не му обръщайте внимание — завърши той и се усмихна.

Хидейоши не можеше нито да даде воля на гнева си, нито да се засмее. Беше поставен в такова положение, че едва съумя леко да се усмихне насила. Само външността успя да прикрие затруднението му.

— Не си разваляйте настроението заради това, господарю Кацуие. Всичко е наред — каза двусмислено той.

Явно се преструваше на пиян.

— Не се преструвай, Маймунке. Хей, Маймунке!

Тази вечер Генба дори надминаваше обичайната си дързост.

— Маймунка! — продължи той. — Казах го без да искам, но не е толкова лесно да смениш името, с което са те викали в продължение на двайсет години. Та тъкмо „Маймунка“ идва на ум, когато човек се сети за теб. Преди време той съвсем като маймунка тичаше из крепостта Кийосу да изпълнява заповедите на господаря. По онова време чичо ми понякога началствал нощната стража. Чувал съм, че една вечер, когато бил нещо отегчен, той поканил Маймунката и го почерпил със саке. След това, като си пийнал, си полегнал и помолил онзи да дойде да му поразтрие краката. Маймунката, разбира се, направил това с радост.

Приятното опиянение изведнъж напусна всички присъстващи. Лицата на гостите побледняха, устата пресъхнаха. Положението никак не беше просто. Съвсем възможно бе зад стените недалеч от залата за угощения, в сенките на дърветата и под подовете Шибата да са скрили мечове, копия и лъкове. Не се ли опитват те сега да предизвикат Хидейоши? Подозрението сякаш се понесе от вечерния повей, плъзна под мастилените сенки на лампите, които трепкаха по цялата зала и бързо обзе гостите. Беше средата на лятото, но по гърбовете на всеки от мъжете премина тръпка.

Хидейоши изчака Генба да свърши с говоренето и после гръмко се изсмя.

— Е, господин племеннико, чудя се от кого ли сте чули това. Та вие ми напомнихте за едно хубаво преживяване. Преди двадесет години тази стара маймунка се славеше като майстор на масажа и целият род Ода искаше аз да го разтривам. Краката на господаря Кацуие не бяха единствените. А когато после ми даваха за награда нещо сладко, как само ми се услаждаше то! Сега ми домъчнява, домъчнява ми за вкуса на тези сладкиши.

И Хидейоши отново се засмя.

— Чувате ли това, чичо? — попита високомерно Генба. — Дайте на Хидейоши нещо хубаво за ядене. Ако сега го помолите да ви разтрие краката, може пак да се съгласи да го направи.

— Не отивай прекалено далеч, Генба. Не чуваш ли, че господарят Хидейоши само се шегува.

— Няма нищо. Че аз дори и сега от време на време разтривам краката на един човек.

— И кой е това? — попита подигравателно Генба.

— Майка ми. Тази година тя навърши седемдесет и за мен е най-голямо удоволствие да й разтривам краката. Но напоследък, понеже съм от толкова дълго време на бойното поле, не съм го изпитвал въобще. Е, сега аз ще си тръгвам, а вие останалите стойте до когато пожелаете.

Хидейоши пръв стана от масата. Никой не се изправи да го спре, когато тръгна надолу по главния коридор. Напротив, останалите господари намериха за много разумно от негова страна това, че си тръгва. Всички с облекчение се отърсиха от тревожното усещане, което до преди малко ги тормозеше.

Двама оръженосци бързо излязоха от стаята до входа, където чакаха дотогава и последваха Хидейоши. През тези два дни те станаха свидетели на напрегнатото положение в крепостта, тъй че и двамата се успокоиха, когато видяха, че с господаря им всичко е наред. По начало Хидейоши не беше позволил в крепостта да влизат голям брой негови служители.

Вече бяха прекрачили прага и викаха прислугата и конете, когато зад гърба им един глас се обади:

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Някой явно го търсеше в тъмното. Над тях в небето плаваше полумесецът.

— Тук съм.

Хидейоши вече се беше качил на седлото. Като разпозна шума от плясването по конската задница, Такигава Кадзумасу изтича към него.

— Какво има? — попита Хидейоши с поглед, с какъвто господарят би погледнал някой от служителите си.

— Трябва много да сте се ядосал тази вечер — каза Такигава. — Това стана обаче само заради сакето. А и както виждате, племенникът на господаря Кацуие е още младеж. Надявам се да му простите.

После добави:

— Имаше предварителна уговорка и може да сте забравили за нея, но утре, четвърти, господарят Самбоши тържествено ще бъде провъзгласен за наследник на властта и непременно ще трябва да присъствате. Господарят Кацуие особено държи на това.

— Така ли? Е…

— При всички случаи елате.

— Разбирам.

— И още — моля ви, забравете за тази вечер. Казах на господаря Кацуие, че вие не сте толкова тесногръд, та да се обидите от шегите на едни пиян младеж.

Конят на Хидейоши вече пристъпяше напред.

— Да вървим! — извика той на оръженосците и почти събори Такигава на земята.

Беше отседнал в западната част на града, където нае къщата на едно богато семейство и малкия дзен храм в съседство с нея. Хората и конете бяха настанени в храма, а той самият се разположи на един от етажите на дома.

Домакините лесно намериха място за него, но освен това го придружаваха седем-осемстотин служители. Всъщност обаче този брой не беше особено голям, при условие че се носеха слухове, че родът Шибата е настанил в Кийосу около десет хиляди от своите войници.

Веднага щом се върна в жилището си, Хидейоши се оплака от дима вътре. Нареди да отворят прозорците и почти с неприязън хвърли настрана тържествената дреха с герб върху нея. Бързо се разсъблече и поиска да му приготвят банята.

Усетил, че неговият господар е в лошо настроение, оръженосецът предпазливо заизлива върху гърба му ведрото с гореща вода. Но докато се потапяше във ваната, Хидейоши само се прозина. После протегна ръце и крака и изръмжа доволно.

— Малко да се поотпусна — отбеляза той и добави нещо за „вдървеността“ си през последните няколко дни. — Разпънахте ли мрежата против комари? — попита.

— Да, вече я разпънахме, господарю — отвърнаха оръженосците, които държаха нощното му кимоно, за да го облече.

— Много добре. Утре всички да сте будни от рано. Кажете и на хората от стражата — обади се Хидейоши иззад мрежата.

Затвориха вратата, но прозорците останаха отворени, за да пропускат повеите на вятъра. Лунната светлина сякаш трепкаше. Дрямката започна да обзема Хидейоши.

— Господарю? — обади се един глас отвън.

— Какво има? Мосуке ли е?

— Да, господарю. Тук е игуменът Арима. Казва, че би искал да ви види на четири очи.

— Какво, Арима ли?

— Казах му, че сте си легнали рано, обаче той настоя.

Известно време откъм мрежата не идваше никакъв отговор. Накрая Хидейоши каза:

— Въведете го. Обаче му се извинете, че не ставам от постелята и му кажете, че в крепостта съм се почувствал зле и съм взел лекарство.

Мосуке тихо слезе по стъпалата на входа, после се чу как някой се качва обратно по тях. Много скоро човекът вече бе коленичил пред Хидейоши на дървения под.

— Прислугата ви ми каза, че сте заспал, но…

— Ваше Преподобие?

— Имам да ни казвам нещо, което не търпи отлагане и затова се осмелих да дойда тук посред нощ.

— Двата дена на съвета ме изтощиха доста и телесно, и умствено. Но какво ви води тук толкова късно?

Игуменът сниши глас.

— Възнамерявате ли да отидете на празненството в чест на господари Самбоши утре в крепостта?

— Е, ако взема лекарство, може и да успея да стигна дотам. Възможно е да ми е зле просто от жегата, а хората ще се подразнят, ако не присъствам.

— Може неразположението ви да е един вид знак.

— Знак за какво имате предвид?

— Преди няколко часа си тръгнахте още по средата на угощението. Скоро след това там останаха само Шибата и техните съюзници, които започнаха да обсъждат нещо тайно помежду си. Аз самият не разбирах точно какво става, но Маеда Гени ми обърна внимание на положението и ние се заехме тайно да ги подслушваме.

Игуменът внезапно млъкна и надникна зад мрежата против комари, сякаш за да се увери, че Хидейоши го слуша.

Някакво насекомо се беше заплело в края на покривалото и бръмчеше. Хидейоши лежеше все така по гръб и гледаше към тавана.

— Продължавайте.

— Не знаем какво точно мислят да направят, но сме сигурни, че те не желаят вие да живеете повече. Утре, когато отидете в крепостта, искат да ви затворят в някоя от стаите, да ви изредят извършените според тях прегрешения и след това да ви принудят да си направите сепуку. Ако откажете, мислят най-хладнокръвно да ви убият. Освен това възнамеряват да разположат свои войници в крепостта и дори да овладеят града под нея.

— Да, това е доста плашещо.

— Всъщност, Гени държеше да дойде тук и да ви извести сам за чутото, но се побояхме да не забележат, че излиза от крепостта и затова вместо него идвам аз. Това, че тъкмо сега сте болен, трябва да е опит на небето да ви закриля. Навярно ще е добре повторно да обмислите дали да ходите на утрешното тържество.

— Чудя се как да постъпя.

— Надявам се да не отивате там. Не го правете в никакъв случай!

— Това е тържество по повод възкачването на новия ни господар и от всички се очаква да присъстват. Признателен съм ви за добрите намерения, Ваше Преподобие. Много ви благодаря.

Докато стъпките на игумена се отдалечаваха, зад мрежата Хидейоши сключи ръце в молитва.

Хидейоши винаги спеше много дълбоко. Да успяваш да заспиш всякога, когато пожелаеш, може да изглежда лесно, но всъщност е доста голямо постижение.

Тази тайнствена сила Хидейоши бе придобил като по просветление — необходимостта го бе накарала да намери начин да облекчи напрежението на бойното поле и да запази здравето си.

„Откъсни се от всичко“. За него тези прости думи бяха като залог на благополучието.

Такова откъсване навярно не изглежда особено впечатляващо като лично качество, но то бе в основата на умението му да заспива дори в най-напрегнати минути. Нетърпение, разочарование, съмнение или тревога — със затварянето на клепките всичко това мигновено изчезваше и умът му заприличваше в съня на девствено бял лист хартия. Събуждаше се също така бързо и веднага се разсънваше.

Беше така спокоен не само по време, когато жъне успехи в битките и замислите му се осъществяват. През годините бе допускал много грешки, но после никога не бе се самоукорявал за тях или за загубите си. Винаги си спомняше, че трябва да се откъсне от всичко това.

Постоянството, за което хората често говореха, съставено от решителност и настойчивост, съсредоточеност и усърдие, не беше присъщо само на Хидейоши, а по-скоро съставляваше естествена част от ежедневния живот. Ето защо за него беше много по-важно да се стреми към откъсване от грижите, отколкото да се потапя изцяло в тях. Така даваше на душата си възможност да си поема дъх. В крайна сметка животът и смъртта намираха за него отговор в тези думи: „Откъсни се от всичко“.

Легна си съвсем наскоро. Дали бе спал и час?

Хидейоши стана от постелята и слезе по стълбите до нужника. Веднага един човек от стражата коленичи на пода на терасата с хартиен фенер, за да му освети пътя. При излизането си завари друг, който му поднасяше малък съд с вода. Хидейоши се приближи и служителят изля водата върху ръцете му.

Докато ги бършеше, той спря поглед върху луната над стрехите, после се обърна към двамата оръженосци и попита:

— Тук ли е Гонбей?

Когато човекът, когото потърси, се появи, Хидейоши тръгна към стълбището за втория етаж и се обърна назад, за да погледне към служителя си.

— Идете в храма и кажете на хората, че потегляме. Разпределението на войниците и улиците, по които ще минат, записах снощи след като излязохме от крепостта и ги дадох на Асано Яхей. Идете да го събудите.

— Да, господарю.

— Почакайте. Забравих нещо. Кажете на Кумохачи да дойде при мен.

Стъпките на Гонбей се отдалечиха от дърветата зад къщата в посока към храма. Щом той си тръгна, Хидейоши бързо се облече в доспехи и излезе.

Жилището му се намираше близо до пресечката на пътищата за Исе и Мино. Заобиколи ъгъла на един от складовете и се отправи в посока към кръстопътя.

В същото време Кумохачи, току-що известен за повикването на Хидейоши, го настигна бежешком отзад.

— На вашите заповеди съм!

Мина отпред и коленичи пред Хидейоши.

Кумохачи беше стар седемдесет и пет годишен воин, но трудно го надвиваха дори и по-млади от него хора. Хидейоши забеляза, че той идва готов, с доспехите на гърба.

— Е, няма да имате нужда от доспехи. Ще ви помоля да направите нещо на сутринта. Искам да останете тук след нас.

— Сутринта ли? Имате предвид да отида в крепостта?

— Точно така. През всичките години на службата ви сте ме разбирали добре. Ще ви помоля да отнесете горе съобщение, че през нощта съм се разболял и внезапно се е наложило да се върна в Нагахама. Кажете също, че дълбоко съжалявам, дето не съм могъл да присъствам на тържеството, но се надявам, че всичко ще мине добре. Кацуие и Такигава, допускам, трудничко ще приемат това, така че останете при тях за малко и се преструвайте, че сте вече оглупял от годините и трудно чувате. Не отвръщайте на нищо, каквото и да ви кажат и после си тръгнете, все едно нищо не се е случило.

— Разбирам, господарю.

Старият воин се беше присвил в кръста като скарида, но продължаваше да държи копието в ръката си. Поклони се още веднъж, изправи се и приведен под тежестта на доспехите, тръгна назад.

Почти всички мъже от храма вече се бяха строили на пътя пред портата. Отрядите, всеки от които се отличаваше по знамето си, бяха на свой ред разделени на дружини. Началниците чакаха пред своите поделения, вече качени на седлата.

Не светеше нито една факла.

Луната в небето беше само тъничък полумесец. Седемстотинте мъже леко се полюляваха покрай редицата от дървета, като вълни в тъмното.

— Яхей! — извика Хидейоши, докато минаваше покрай строя.

В сянката на дърветата беше трудно да разпознаеш хората. Ето че се приближи някакъв нисък мъж, който тупаше по земята с бамбукова пръчка. Следваха го шест или седем други. Повечето войници изглежда си помислиха, че това е някой от обоза, но щом разбраха, че е Хидейоши, притихнаха дори още повече и дръпнаха поводите на конете си, за да ги отстранят от пътя.

— Тук съм! Ето насам!

Асано Яхей стоеше в основата на каменните стъпала и даваше указания на неколцина от мъжете. Щом чу гласа на Хидейоши, той бързо свърши с това и изтича при него.

— Готови ли сте? — запита нетърпеливо Хидейоши, без да му даде дори време да коленичи. — Ако всичко е прибрано, тръгвайте.

— Да, готови сме, господарю.

Яхей пое пълководческото знаме с трите кратунки, което стоеше подпряно на един от ъглите на портата, занесе го по средата на строя и бързо се качи на седлото. Хидейоши тръгна напред, придружаван от оръженосците си и от около тридесет конника. В такъв момент би трябвало да надуят раковината, но обстоятелствата не позволяваха употребата й сега. Хидейоши беше предоставил златното военачалническо ветрило на Яхей и сега той го развя последователно три пъти, за да даде вместо него знак на войниците. С това седемстотинте започнаха бавно да напредват по пътя.

Началото на колоната изведнъж смени посоката си и като зави, задмина Хидейоши. Начело на отрядите стояха изключително верни служители. Лица на стари и опитни бойци обаче почти не се виждаха — изглежда мнозинството от тях Хидейоши бе оставил в крепостите в Нагахама и Химеджи и в другите си владения.

В полунощ войниците му напуснаха Кийосу, като създадоха впечатлението, че ще придружават своя господар. Поеха по пътя за Мино и се отправиха към Нагахама.

Самият Хидейоши тръгна веднага след тях, с не повече от тридесет-четиридесет мъже. Той пое в съвсем различна посока и бързо препусна по задните пътища, където никой нямаше да успее да го забележи. Накрая пристигна на сутринта на следващия ден в Нагахама.

— Сбъркахме, Генба — отбеляза Кацуие.

— Не, в замисъла нямаше слабо място.

— Нима мислите, че има замисли без слаби места? Някъде не сме догледали и после ето защо рибата се изплъзна така лесно от мрежата.

— Не че смятам всичко за безупречно. Ако ще се удря, трябва да се удари! Да бяхме нападнали мястото, където беше отседнал този негодник, досега щяхме да се любуваме на главата му. Но вие само настоявахте всичко да се запази в тайна. Сега, понеже не поискахте да ме послушате, усилията ни направо пропаднаха.

— Е, още си млад. Ти искаше от мен да изпълня един неразумен план, когато моят собствен беше по-добър. Най-добрият начин беше да изчакаме Хидейоши да дойде в крепостта и тогава да го принудим сам да се изкорми. Нищо не би могло да е по-лесно от това. Според съобщенията от снощи обаче, той внезапно е напуснал града. Отначало съжалих за това, но после премислих нещата. Щом копелето си тръгва от Кийосу нощем, това е направо дар от небето — потегля, без да е предупредил никого, значи все едно се признава виновен за престъпленията, в които ще го обвиня. Наредих ти да устроиш засада и да го нападнеш по пътя на връщане, та така справедливостта да бъде възстановена.

— Та тъкмо това беше грешката ви от самото начало, чичо.

— Моята грешка ли? Че защо?

— Първо сбъркахте, като си помислихте, че Маймунката сам ще влезе в ръцете ни, като дойде на днешното празненство. После, макар и да ми наредихте да отида да го причакам с един отряд войници, вторият ви пропуск беше да не пратите хора да завардят и страничните пътища.

— Глупак! Дадох заповедите на тебе и накарах останалите военачалници да ти се подчиняват, единствено понеже имах вярата, че няма да пропуснеш проста подробност като тази. И сега имаш дързостта да ми казваш, че е моя вината, дето сме пратили войници само по главния път и сме оставили Хидейоши да се измъкне по страничните! Трябва малко да се позамислиш колко ти самият си неопитен!

— Е, този път приемам, че вината е моя и ви моля да ми простите, но отсега нататък, чичо, избягвайте такива сложни замисли. Човек, който много се любува на хитрините си, може някой ден така да се оплете в тях, че после да не може да се измъкне повече.

— Какви ги говориш? Смяташ, че използвам прекалено много хитрости ли?

— Та това ви е направо навик.

— Ти… глупак такъв!

— Не само аз мисля така, чичо. Всички го говорят. „Господарят Кацуие прави хората подозрителни — никой не може да каже какво крои в момента“.

Кацуие млъкна и сбърчи гъстите си черни вежди.

От дълго време насам отношенията между чичото и племенника бяха много по-сърдечни от онези между господар и служител. Прекомерната близост обаче беше подронила уважението на по-младия към по-възрастния и сега то съвсем се губеше. Тази сутрин Кацуие трудно успяваше да прикрие израза на раздразнение по лицето си.

Към недоволството му се прибавяше и друго. Предишната нощ не беше успял и да мигне. След като нареди на Генба да нападне тръгналия си Хидейоши, Кацуие до сутринта остана да чака известие за това, какво е станало, с надеждата, че то ще разсее мрачното му настроение.

Когато обаче Генба се върна, той не донесе вестта, която чичо му така напрегнато очакваше.

— Покрай нас минаха само служителите на Хидейоши. Самия той не се видя никъде. Реших, че ще бъде само в наша вреда да нападаме тях и сега се връщам, без да има с какво да ви зарадвам.

Като се прибави към умората му от предната нощ, това съобщение направо хвърли Кацуие в отчаяние.

Сега, след като дори и Генба намери за какво да го укорява, не беше чудно, че тази сутрин се чувстваше потиснат.

Не можеше обаче да остава в подобно настроение. Днес се честваше поемането на властта от Самбоши. След закуска Кацуие си дремна и се изкъпа, а после за пореден път се премени в тежките тържествени дрехи и остави да вчешат косата му по подобаващ начин.

Не беше от хората, които дават на потиснатостта им да излезе наяве. Този ден небето беше покрито с облаци и времето бе дори по-влажно отпреди, но по пътя за крепостта Кийосу Кацуие, макар лицето му да лъщеше от пот, премина по-тържествено и гордо от кой да е от останалите гости.

Мъжете, които едва снощи с яростни изражения затягаха връзките на шлемовете си, пълзяха с копия и пушки в ръце през тревата и храсталака и дебнеха да отнемат живота на Хидейоши, сега се бяха построили в редица, накичени с придворни шапки и празнични кимона. Лъковете им бяха в калъфите си, копията и алебардите също стояха прибрани и сега редицата с най-невинен вид се точеше нагоре по пътя към укреплението.

Разбира се, натам бяха тръгнали хора не само от Шибата, но и от Нива, Такигава и всички останали родове. Единствените, които присъстваха на предишния ден, но сега ги нямаше, бяха онези на Хидейоши.

Такигава Кадзумасу осведоми Кацуие, че Кумохачи от ранни зори чака в крепостта като представител на Хидейоши.

— Каза, че Хидейоши няма да е в състояние да присъства днес на празненството заради болест и праща извиненията си на господаря Самбоши. Спомена освен това, се надява да може да се срещне и с вас, господарю. От известно време ви чака.

Кацуие ядно кимна. От една страна се ядосваше от това, че Хидейоши се прави на невеж относно цялата история, а от друга и той самият трябваше да се преструва на невинен. Прие да се срещне с Кумохачи и с нелюбезен тон му зададе поредица от въпроси. От какво точно се е разболял Хидейоши? Щом е решил снощи така внезапно да се върне у дома, защо не е предупредил Кацуие? Ако го беше направил, Кацуие сам щял да дойде и да се погрижи за всичко при отпътуването му. Изглежда обаче старият Кумохачи бе пооглушал и чуваше думите на Кацуие едва наполовина.

Каквото и да му говореше, възрастният човек явно не разбираше и всеки път повтаряше все стария си отговор. Като се увери, че все едно говори на въздуха, Кацуие не можа да не се подразни от наглостта, с която Хидейоши му е изпроводил за пратеник такъв слабоумен старец. Колкото и да се караше на човека, не получаваше никакъв отговор. Набрал вече достатъчно яд, той зададе на Кумохачи последния си въпрос:

— На колко всъщност сте години, пратенико?

— Точно така… прав сте.

— Питам ви за възрастта ви… На колко години сте?

— Правилно казвате.

— Какво?

На Кацуие му се стори, че направо го правят на глупак. Навря ядосаното си лице право в ухото на Кумохачи и изкрещя с глас, от който можеше да се напука огледало:

— Колко навършвате тази година?

Кумохачи кимна енергично и с пределно спокойствие отвърна:

— А, сега разбирам. Питате ме за възрастта ми. Срамувам се да призная, че не съм сторил нищо такова, с което хората да са ме запомнили поне малко, но тази година навършвам седемдесет и пет.

Кацуие остана като поразен.

Колко нелепо е да губи самообладание пред този стар човек, при условие че го чакат още толкова неща днес и надали изобщо ще успее да си почине. Ядосан на себе си, едновременно с това той се изпълни с такава неприязън към Хидейоши, че вътрешно се зарече скоро двамата да не ходят вече под едно и също небе.

— Върнете си у дома. Изслушах ви вече.

Направи с брадичка знак на стареца да си тръгва, но Кумохачи остана да седи на пода като залепен за него с оризова паста.

— Какво? А не ще ли пожелаете да предадете отговор? — попита той спокойно Кацуие.

— Няма! Изобщо никакъв отговор не е нужен! Кажете на Хидейоши само, че ще се срещнем, когато се случи.

С тези думи за сбогом Кацуие се обърна и тръгна по тесния коридор към вътрешността на укреплението. Кумохачи също закрачи с бавни стъпки по него. Сложил ръка на хълбока си, той се извърна към отдалечаващия се Кацуие, засмя се на себе си и най-сетне се отправи към крепостната порта.

Същият ден тържеството в чест на Самбоши приключи и бе дадено угощение, което надминаваше онова от предишната вечер. За него бяха предназначени цели три зали на крепостта и присъстващите биха далеч повече от вчера. Главна тема за разговор между гостите бе обидното поведение на Хидейоши. Непростимо е да се преструваш на болен и да отсъстваш в деня на такова важно събитие и някои направо заявиха, че това ясно сочи неискреността и коварството на Хидейоши.

Кацуие много добре знаеше, че тези упреци са изкуствено подклаждани от хората на Такигава Кадзумасу и Сакума Генба, но въпреки това тайно се радваше при мисълта, че те работят в негова полза.

След съвета и празненствата над Кийосу се изсипаха ежедневни проливни дъждове.

Някои от господарите си тръгнаха за своите области още на следващия ден. Мнозина други обаче бяха задържани от придошлите води на река Кисо. Тези останаха да изчакат времето да се проясни, с надеждата, че това ще стане скоро. Всъщност не им оставаше друго, освен да прекарват дните си в бездействие по местата, където бяха отседнали.

За Кацуие обаче това време не беше непременно загубено.

Постоянните срещи на Кацуие и Нобутака бяха забележими за всички. Не биваше да се забравя, че съпругата на Кацуие, Оичи, е по-малка сестра на Нобунага, което значи — леля на Нобутака. Освен това тъкмо Нобутака бе убедил Оичи да се омъжи повторно и така да стане жена на Кацуие. Тъкмо от времето на този брак отношенията на Нобутака и Кацуие бяха станали близки. Те със сигурност не бяха просто обикновени сродници.

Такигава Кадзумасу също присъстваше на тези срещи и това изглежда имаше своето значение.

На десетия ден от месеца той отправи към всички останали в града господари покана за чайна церемония.

Писмото беше следното:

Това бе всичко — нищо повече от онова, което можеше да се очаква. Тази сутрин обаче жителите на Кийосу зинаха при вида на хората, които отиваха да се отзоват на поканата.

Какво е това? Таен военен съвет ли? Мъже като Хачия, Цуцуи, Канамори и Каваджири до един се събраха на чайната церемония сутринта, докато Нобутака и Кацуие бяха навярно почетните гости там. Дали обаче събирането действително бе просто чайна церемония, за каквато го представяха или нещо по-сериозно, не можеше да знае никой освен домакина и гостите му.

По късно, в следобеда на същия ден, военачалниците най-сетне се разотидоха по областите си. На четиринадесети вечерта Кацуие обяви, че си тръгва за Ечидзен и на петнадесети напусна Кийосу.

Веднага обаче щом прекоси река Кисо и навлезе в Мино, до него достигнаха тревожни слухове, че войската на Хидейоши е затворила всички планински проходи между Таруи и Фува и така прекъсва пътя му за дома.

Кацуие тъкмо бе решил да нападне Хидейоши, но сега положението далеч не беше в негова полза и той по-скоро трябваше да се отбранява. Пътят за в къщи му се струваше опасен като тънък лед. За да стигне до Ечидзен, трябваше да мине покрай Нагахама, а неговият противник вече се бе върнал там и явно го очакваше. Дали сега Хидейоши ще го остави да прекоси, без да го предизвика на сражение?

Когато напускаше Кийосу, всички пълководци на Кацуие го посъветваха да тръгне по някой по-заобиколен път, например през Исе, областта на Такигава Кадзумасу. Ако бе постъпил така обаче, хората несъмнено щяха да сметнат, че се бои от Хидейоши, а Кацуие не би бил в състояние да понесе такова унижение. С навлизането в Мино обаче съмненията му все повече нарастваха.

Съобщенията за придвижване на отряди в планините пред тях накараха Кацуие да спре напредването си и докато сведенията не бъдат опровергани, да престрои своята войска в боен ред.

След това му съобщиха, че някой забелязал дружина начело с Хидейоши в околностите на Фува. Косите на Кацуие и пълководците му настръхнаха. Опитаха се да си представят силата и замислите на врага, който ги очаква по пътя и пред очите им се спусна сякаш завеса, черна като мастило.

Внезапно пред река Иби на отрядите бе наредено да спрат и Кацуие и щабът му се оттеглиха в горичката на местното светилище, за да обсъдят как да се постъпи. Да ударят ли врага или да се върнат? Едно от възможните решения бе засега да се отдръпнат и да сложат ръка върху Кийосу и Самбоши. После можеха да обявят Хидейоши за престъпник, да обединят около себе си останалите господари и вече след това да премерят с него сили. От друга страна, сега разполагаха със значителен брой хора и като самураи, за тях щеше да е чест да си пробият път с бой и да сразят врага с една бърза победа.

Като размисляха над възможните последствия при всяка от двете възможности, те стигнаха до извода, че първата би ги довела до продължителна война, докато втората ще докара едно незабавно решение. Съвсем не беше изключено обаче вместо да нанесат на Хидейоши съкрушителен удар, те сами да претърпят поражение.

Планинската област северно от Секигахара с положителност беше много благоприятна за устройване на засади. При това отрядите, с които Хидейоши щеше дойде от Нагахама, явно нямаше да са толкова малочислени като придружителите му при посещението в Кийосу. Между южна Оми и околността на Фува и Йоро много господари на малки крепости, могъщи местни семейства и разпръснати самурайски домове имаха връзки с Хидейоши. Приятелски настроените към Шибата между тях бяха малцина.

— Както и да обмислям всичко, тук, струва ми се, просто няма добър начин да се противопоставим на Хидейоши. Явно той се прибра бързо у дома си тъкмо за да спечели такова преимущество пред нас. Не смятам, че при тези условия трябва да приемаме битката, към която той ни тласка — заяви Кацуие, повлиян от съветите на своите военачалници.

Генба обаче му се изсмя подигравателно.

— Ако сте решили да станете за посмешище и да се разчуе, че ви е страх от Хидейоши, това навярно ще е правилното решение.

На кой да е военен съвет предложението за оттегляне винаги трудно може да бъде отстоявано срещу това да се настъпи напред. Особено мнението на Генба пък сега оказа силно въздействие върху хората. Безподобната му храброст, издигнатото му положение в рода и привързаността на Кацуие към него придаваха тежест на думите му.

— Едно бягство при вида на врага, без да сме пратили срещу му поне една стрела, със сигурност ще съсипе доброто име на рода Шибата — обади се един от военачалниците.

— Друго щеше да е, ако бяхме взели такова решение, преди да сме потеглили от Кийосу.

— Господарят Генба е прав. Щом хората научат, че сме стигнали чак дотук и после сме отстъпили, ще станем за присмех на поколения напред.

— А какво ако първо влезем в сражение с тях и после се оттеглим?

— Та те са само маймунски воини, в крайна смета…

По-младите сред бойците до един завикаха в подкрепа на Генба.

Единствен остана да мълчи Менджу Шосуке.

— Какво мислите вие, Шосуке?

Кацуие рядко питаше този военачалник за мнението му. Напоследък Шосуке не се ползваше с неговото благоволение и обикновено се въздържаше да говори.

— Мисля, че Генба е напълно прав — отвърна той покорно.

Между останалите, разгорещени и готови да се бият, Шосуке изглеждаше хладен като вода и въпреки младостта си — съвсем не въодушевен. Отговорът му обаче сочеше, че няма голям избор.

— Щом дори Шосуке говори по този начин, ще последваме съвета на Генба и ще настъпим напред както сме сега. Веднага щом пресечем реката обаче, трябва да пратим напред съгледвачи и да не избързваме непредпазливо по пътя. Поставете най-отпред много пешаци, а веднага след тях стройте един отряд копиеносци. Стрелците с пушка да вървят предпоследни. Ако попаднем на засада, огнестрелното оръжие надали ще ни бъде от голяма полза. В случай, че срещнем врага и съгледвачите ни дадат знак, веднага наредете да бият барабана, но не позволявайте да настъпи и най-малко объркване. Всички началници на отряди да чакат заповед от мене.

След като бе решено да продължат нататък, войската пресече река Иби. Нищо не се случи. Тръгнаха напред към Акасака, но от врага още нямаше и следа.

Групата разузнавачи изпревари с много останалите и стигна до околността на село Таруи. И там не успяха да открият нищо необичайно. Някакъв самотен пътник се приближи към войниците. Изглеждаше подозрителен и един от тях изтича напред и го задържа под стража. Заплашван и разпитван от съгледвачите, мъжът бързо проговори, но тъкмо онези, които го заплашваха, сега бяха стреснати.

— Ако ме питате дали съм видял по пътя хора на господаря Хидейоши, то да, със сигурност ги видях. Рано сутринта бяха близо до Фува, а тъкмо преди малко минаха през Таруи.

— И колко бяха на брой?

— Не съм сигурен, но поне няколкостотин.

— Няколкостотин ли?

Разузнавачите се спогледаха. Пуснаха човека да си върви и побързаха да известят Кацуие за чутото.

Новината беше съвсем неочаквана. Силите на противника бяха толкова малки, че Кацуие и военачалниците му направо започнаха да изпитват съмнения. Въпреки това бе дадена заповед да тръгват напред и отрядите продължиха хода си. Точно тогава пристигна съобщение, че към тях идва пратеник на Хидейоши. Щом мъжът най-сетне се приближи достатъчно, за да го видят, те забелязаха, че това не е облечен в броня воин, а съвсем невръстен младеж, наметнат с дреха от щампована полупрозрачна коприна и с кимоно с цвят на глициния. Дори и поводите на коня му бяха изящно украсени.

— Името ми е Ики Ханшичиро — представи се момъкът, — и съм оръженосец на господаря Хидекацу. Тук съм да предложа услугите си като водач на господаря Кацуие.

Ханшичиро мина право покрай съгледвачите, които останаха като втрещени. Началникът им завика объркано и се спусна подире му, като едва не се катурна при това от коня си.

Кацуие и неговите придружители подозрително огледаха младия мъж. Готвеха се за битка и очакването и напрежението им тъкмо достигаха връхната си точка. Сега посред вдигнатите копия и запалените вече мускетни фитили се появяваше този изискан млад мъж, който с отмерени движения слезе от седлото и любезно се поклони.

— Оръженосец на господаря Хидекацу ли? Нямам представа какво може да значи това, но доведете го тук. Дайте да поговори с него — нареди Кацуие.

Беше прегазил тревата покрай пътя и сега стоеше под сянката на група дървета. Нареди да поставят походното му столче и се постара някак да прикрие напрегнатостта на подчинените си, както и своята собствена. Покани пратеника да седне.

— Някакво послание ли носите?

— Трябва да сте изтощен от дългото пътуване в тази жега — започна любезно Ханшичиро.

Думите му, странно на пръв поглед, звучаха точно като поздрав през мирно време. Взе в ръка кутията за писма, която висеше на червен шнур през рамото му и продължи:

— Господарят Хидейоши ви праща приветствията си.

След това подаде посланието на Кацуие.

Кацуие с подозрително изражение пое писмото, без да го отваря веднага. Премигна и погледна към Ханшичиро.

— Казвате, че сте оръженосец на господаря Хидекацу.

— Да, господарю.

— Господарят Хидекацу в добро здраве ли е?

— Да, господарю.

— Сигурно вече е много пораснал.

— Тази година ще навърши седемнадесет, господарю.

— А, толкова голям ли е станал вече? Времето минава бързо, нали? Дълго време мина, откакто го виждах.

— Днес неговият баща му нареди да дойде чак до Таруи, за да предаде приветствията си.

— Какво? — запъна се Кацуие.

Изненадата му бе толкова голяма, че под един от краката на походното столче някакво камъче се разтроши от тежестта на тялото му. Хидекацу, едно от децата на Нобунага, беше сега приемен син на Хидейоши.

— Да приветства кого? — попита учуденият Кацуие.

— Ваше Височество, естествено.

Ханшичиро прикри лицето си с ветрилото и се засмя. Клепките и устните на събеседника му неволно трепереха и той не можа да прикрие усмивката си.

— Мене ли? Дошъл е да приветства мене? — продължи да говори Кацуие сам на себе си.

— Първо погледнете писмото, господарю — помоли Ханшичиро.

Кацуие бе толкова замаян, че напълно забрави за листа в ръката си. Продължи да кима без определен повод. Погледът му премина по редовете и по лицето му последователно се изписаха най-противоречиви чувства. Писмото въобще не беше от Хидекацу — почеркът на Хидейоши съвсем ясно се разпознаваше. Беше написано открито и сърдечно.

Набрал увереност от думите на вестоносеца и от писмото, Кацуие не можеше да не съжалява за предишните си подозрения и колебания. Треперил бе пред възможните тайни замисли на Хидейоши и сега изпитваше облекчение. От дълго време се ползваше с името на хитър пълководец и го смятаха за толкова потаен, че каквото и да направеше, го подозираха винаги в някакви задни мисли. В миг като този обаче той дори не си направи труда да прикрие своите чувства зад привидно безразличие. Тъкмо тази страна на характера му така добре бе разбирал покойният Нобунага — той смяташе смелостта, хитрия ум и откритостта на Кацуие за добри качества, които винаги могат да му бъдат от полза и затова го натовари с тежката отговорност на главнокомандващ на северния поход, повери му многобройни войници и голяма област и изцяло разчиташе на него. Сега, като се сети за господаря, който го беше разбирал по-добре от всеки друг и който сега го нямаше на този свят, Кацуие почувства, че няма вече никой, на когото да може да опре доверието си.

Писмото на Хидейоши изведнъж го трогна и чувствата, които бе хранил против съперника си, внезапно преминаха в напълно противоположни. Открито призна пред себе си, че враждебността помежду им беше предизвикана само от неговата собствена подозрителност и страх.

И така, Кацуие наново прецени положението.

„Сега, когато господарят ни си отиде, помисли си той. Хидейоши ще бъде човекът, на когото да можем да се доверим.“

Вечерта има сърдечен разговор с Хидекацу. На следващия ден прекоси Фува заедно с младежа и когато навлезе в Нагахама, още не се беше освободил от новото и така приятно впечатление.

При Нагахама обаче, след като той и старшите му служители придружиха Хидекацу чак до крепостната порта подозренията отново се събудиха. Откри, че от известно време Хидейоши отсъства от крепостта си. Заминал бе за Киото, където взимаше участие във важни държавни дела.

— Отново се оставих да бъда подведен от Хидейоши! — възкликна Кацуие, раздразнението му веднага се събуди отново и той побърза да се върне на пътя си за дома.

Беше краят на седмия месец. В изпълнение на даденото обещание Хидейоши предаде крепостта Нагахама и земите й на Кацуие, който ги предостави на приемния си син Кацутойо.

Кацуие все още не знаеше защо на съвета в Кийосу Хидейоши настоя крепостта да бъде предоставена тъкмо на този човек. Нито присъствалите там, нито хората като цяло не си задаваха никакви въпроси и изобщо не подозираха какво има наум предишният господар на Нагахама.

Кацуие имаше още един приемен син, който тази година щеше да навърши петнадесет — Кацутоши. Онези от членовете на рода Шибата, които се грижеха за бъдещото му, смятаха, че може само да се съжалява, дето отношенията на Кацуие и Кацутойо са толкова хладни.

— Кацутойо е нерешителен — оплакваше се Кацуие. — Никога не постъпва с истинска убеденост в това, което прави. Дори нравът му не е подходящ, за да бъде мой син. У Кацутоши пък няма и следа от злоба. Той настина се е привързал към мен като към баща.

Ако предпочиташе Кацутоши пред Кацутойо обаче, то по-напред дори от тях Кацуие поставяше племенника си Генба. Обичта му към него надминаваше онази, която обикновено се изпитва към племенник или син и понякога той направо проявяваше склонност да се разчувства. Макар двамата по-малки братя на Генба съвсем наскоро да бяха преминали двайсетте, Кацуие се отнасяше към тях с необикновена благосклонност и им беше поверил началството над ключови крепости.

При цялата тази силна привързаност между хората в семейството недоволен от осиновителя си и братята Сакума оставаше единствен Кацутойо.

Веднъж по време на новогодишните празненства например, когато близките и служителите на Кацуие бяха дошли да го поздравят за празника, първата чаша беше налята от Кацуие. Кацутойо естествено предположи, че тя ще бъде за него, пристъпи почтително и застана на колене близо до баща си.

— Не е за теб, а за Генба, Кацутойо — каза му Кацуие и отдръпна чашата.

Скоро стана известно, че това пренебрегване предизвикало недоволство у Кацутойо и явно новината бе стигнала и до хора от други области. Очевидно за това беше научил и Хидейоши.

Преди да предаде Нагахама на Кацутойо, Хидейоши трябваше да намери нов дом за собственото си семейство.

— Съвсем наскоро ще се местим в Химеджи — обяви той. — Там зимата е мека и от езерото докарват винаги прясна риба.

Така майката, съпругата и цялото домочадие на Хидейоши се пренесоха в неговата крепост в Харима. Самият той обаче не ги последва — нямаше време за губене. Нареди изцяло да подновят крепостта в Такарадера край Киото. По времето на битката при Ямадзаки тя принадлежеше на Мицухиде и Хидейоши имаше причини да не праща майка си и Нене да живеят там. През ден отиваше от Такарадера до столицата. Щом се върнеше, се заемаше да надзирава строежа; докато отсъстваше, се грижеше за управлението на страната.

Сега пое в свои ръце отговорността за охраната на Императорския дворец, за управлението на града и надзора над отделните области. Според първоначалното решение на съвета в Кийосу, цялата власт в Киото трябваше се поеме поравно от четирима регенти — Кацуие, Нива, Шоню и Хидейоши — и изобщо никой не бе смятал, че отговорността ще бъде изцяло само на последния. Кацуие обаче беше надалеч в Ечидзен, където провеждаше при Гифу и Исе някакви тайни военни учения заедно с Нобутака и други свои съюзници; Нива, макар и разположен наблизо в Сакамото, изглежда вече изцяло бе предоставил правомощията си на Хидейоши, а Шоню по твърде достоен начин заяви, че макар и да е получил права за това, отговорността да се занимава с управлението надвишава неговите способности и той не може да я поеме.

Тъкмо в тази област пък Хидейоши можеше най-добре да прояви дарбите си. Роден беше преди всичко да управлява. Самият той знаеше, че битките не са неговата стихия. Добре разбираше обаче, че ако човек преследва високи цели, но среща провали на бойното поле, управлението му надали ще бъде успешно. Ето защо залагаше всичко в битката и когато започнеше някой поход, се сражаваше до самия му край.

Като възнаграждение за неговите военни заслуги Императорският двор извести Хидейоши, че ще получи сана на Главнокомандващ Императорската стража. Отказа с възражението, че заслугите му далеч не оправдават такава висока чест, но от Двора продължиха да настояват и най-сетне той прие едно по-ниско звание.

Колко много са онези, които бързат да започнат с укорите при вида на някое добро дело в този свят! Колко много дребни души говорят против хората, които с открито сърце работят за страната си!

Винаги става така, а по време на големи промени напливът на злословието е особено силен.

— Хидейоши бързо извади наяве тщеславието си. Дори подчинените му вече сами се домогват до властта.

— Но те забравят за господаря Кацуие. Мислят си, че са единствените хора с власт в тази страна.

— При влиянието, което си печели напоследък, господарят Хидейоши изглежда ще става приемник на господаря Нобунага.

Упреците към него бяха наистина шумни. Както винаги в такива случаи обаче, самоличността на обвинителите беше неизменно скрита.

Независимо дали мълвата стигаше до неговите уши или не, Хидейоши оставаше безразличен към нея. Нямаше време да се занимава с това, какво говорят хората. Нобунага умря през шестия месец; през седмия се проведе съвета в Кийосу; в края на същия Хидейоши се оттегли от Нагахама и премести семейството си в Химеджи; през осмия започнаха строителните работи в крепостта Такарадера. Сега той продължаваше да снове между Киото и Ямадзаки. В Киото сутрин поднасяше почитанията си на Императора в двореца му, следобед правеше оглед на града, вечер се заемаше с правителствени въпроси, пращаше отговори на различни писма и приемаше посетители, към полунощ преглеждаше писмата от отдалечените области, призори вземаше решения по прошенията на своите подчинени. Всеки ден, докато още преглъщаше храната от последното ядене, вече пришпорваше коня си нанякъде.

Често не трябваше да отиде само на едно място — чакаха го за посещение в дома на някой придворен благородник, за среща или за преглед на нещо — и напоследък често се отправяше към северната част на Киото. Това бе мястото, където разпореди да се започне един огромен строителен план. В двора на светилището Дайтоку щеше да бъде издигнат нов храм — Сокенин.

— Трябва да бъде завършен до седмия ден на десетия месец. До осмия ден да сте разчистили мястото на строежа, а на деветия всичко да е готово за богослужение. Не оставяйте нищо за десетия ден.

Тази строга заповед беше отправена към Хикоемон и неговия зет Хиденага. Какъвто и строеж да започнеше Хидейоши, той никога не променяше първоначално поставените срокове.

Заупокойната служба в памет на Нобунага започна под светлината на лампите в светилище, широко сто осемдесет и четири разкрача. Ярко оцветеният балдахин блещукаше, хилядите фенери приличаха на звезди, димът на тамян се носеше между трепкащите знамена и се стелеше на червеникави облаци над главите на тълпата от опечалени.

Между свещениците имаше почитани книжници от петте най-важни дзен-храма и монаси от десетте будистки ордена. Съвременниците, които са присъствали на службата, я описват, все едно петстотинте архата и трите хиляди ученика на Буда са били всички пред очите им.

След като мина четенето на сутрите и пръскането на цветя пред Буда, дзен-учителите поднесоха почитанията си. Накрая игуменът Сокен изчете прощалната гадха и с цяло гърло извика: „Квац!“. За миг всичко притихна. После отново засвири тържествена музика, западаха лотосови цветове и богомолците един по един прекадиха пред олтара.

Сред опечалените обаче отсъстваха поне половината от роднините на Ода, които със сигурност би трябвало да са дошли. Нямаше го Самбоши, нито пък Нобутака, Кацуие и Такигава.

Най-мътни навярно бяха намеренията на Токугава Иеясу. След станалото в храма Хоно неговото положение коренно се бе променило. Никой не можеше да отгатне какви са сега неговите мисли и как хладният му поглед преценява онова, което става.