Тайко

Гамо Уджисато, старши служител на рода Ода

Накагава Канемон, началник на крепостта Инуяма

Икеда Юкисуке, син на Шоню

Бито Джинемон, служител на Хидейоши

Мори Нагайоши, зет на Икеда Шоню

Сакай Тадацугу, старши служител на рода Токугава

Хонда Хейхачиро, старши служител на рода Токугава

Ии Хьобу, старши служител на рода Токугава

Мийоши Хидецугу, племенник на Хидейоши

Ода Нобутеру, чичо на Нобуо

Исе, областта на Ода Нобуо

Нагашима, главна крепост на Ода Нобуо

Огаки, крепост на Икеда Шоню

Връх Комаки, укрепление, държано от Иеясу

Гакуден, главен лагер на Хидейоши

Окадзаки, крепост на Токугава Иеясу

Осака, новата крепост на Хидейоши

Бащини грехове

Само за една кратка година Хидейоши така бързо стигна до върха, че сам остана изненадан. Срази Акечи и Шибата; Такигава и Саса коленичиха пред него; Нива го смяташе за особено приближен, а Инучийо се показа верен на старата дружба.

Сега владееше почти всички области, завоювани по-рано от Нобунага. Дори отношенията му със земи извън някогашната власт на господаря на Ода коренно се промениха. Мори, които с години упорито се съпротивляваха на домогванията на Нобунага за върховенство над тях, сега подписаха съюзен договор и пратиха заложници.

Оставаше обаче един човек, чието отношение бе все така неясно — Токугава Иеясу. От известно време двамата с Хидейоши не поддържаха връзка помежду си. Мълчаха като слаби шахматисти, които чакат другата страна да направи добър ход.

Най-сетне мълчанието беше нарушено с едно пратеничество от страна на Иеясу, което пристигна скоро след завръщането на Хидейоши в Киото на двадесет и първия ден от петия месец. Най-високопоставеният пълководец на Иеясу, Ишикава Кадзумаса, се отби при Хидейоши в крепостта Такарадера.

— Идвам да ви предам поздравленията на господаря Иеясу. Вашата голяма победа донесе на страната ни мир.

След тези тържествени думи Кадзумаса дари Хидейоши с ценна старинна кутия за чай, известна с името Хацухана.

Хидейоши бе станал голям почитател на чайната церемония и прие скъпия подарък с голямо задоволство. Ясно беше обаче, че дори по-приятно за него е, дето Иеясу пръв му засвидетелства уважението си. Кадзумаса възнамеряваше още същия ден да се върне в Хамамацу, но Хидейоши го задържа.

— Няма нужда да бързате — настоя той. — Останете два-три дни. Ще кажа на господаря Иеясу, че аз съм настоял да не си ходите. При това утре ще имаме и малко домашно тържество.

Това, което Хидейоши нарече „малко домашно тържество“, беше всъщност честването на неговото удостояване с ново придворно звание — знак за императорското одобрение на вътрешната му политика и военните му успехи. Освен това щеше да обяви началото на строежа на нова важна крепост в Осака.

Тържествата продължиха три дни. Към крепостта се проточи сякаш безкрайна върволица от гости и тесните улици на града се задръстиха от придворни колесници, прислуга и коне.

Кадзумаса се видя принуден да признае, че наметалото на Нобунага сега покрива раменете на Хидейоши. До този ден той твърдо вярваше, че неговият господар ще е онзи, който ще стане приемник на предишния повелител на страната, но прекараното при съперника на Иеясу време го накара да промени мнението си. Като сравнеше владенията на двамата и размера на войските им, трябваше с тъга да заключи, че земите на Токугава все още си остават малка и откъсната област в източна Япония.

След няколко дни Кадзумаса обяви, че възнамерява да си тръгва и Хидейоши го изпроводи чак до Киото. Докато яздеха заедно, домакинът се обърна от седлото и погледна зад гърба си. Направи знак на Кадзумаса, който яздеше малко по-назад, да дойде при него. Като служител на друг род Кадзумаса беше приет с полагащата се на един гост любезност, но по пътя той, съвсем естествено, се движеше след Хидейоши.

— Решихме да пътуваме заедно — каза доброжелателно Хидейоши, — значи не може да яздим така на разстояние. Пътуването до Киото не е от най-интересните — нека да си поговорим.

Кадзумаса се поколеба за миг, но после настигна спътника си.

— Неудобно е все да се снове до Киото — продължи този. — До края на годината ще се пренеса в Осака — близо до столицата.

После разказа, какви планове има за строеж на крепост.

— Добре сте подбрали мястото — отбеляза Кадзумаса. — Казват, че от няколко години господарят Нобунага си бил набелязал вече Осака.

— Да, но там се бяха укрепили монасите-воини от Хонганджи и той се принуди да избере Адзучи.

Не след дълго влязоха в Киото, но тъкмо когато Кадзумаса се готвеше да се сбогува, Хидейоши отново го задържа и каза:

— В тази жега няма да е препоръчително да тръгвате по суша. По-добре е да минете с лодка през езерото от Оцу. Хайде, докато я приготвят за плаване, да обядваме с Маеда Гени.

Ставаше дума за човека, когото Хидейоши наскоро бе назначил за наместник на Киото. Без да даде на Кадзумаса възможност да отклони поканата му, той го поведе към дома на градския управител. Вътрешният двор беше старателно пометен, сякаш и без друго очакваха посетител. Гени прие Кадзумаса извънредно радушно.

Хидейоши постоянно подканяше госта да се отпусне и през време на обеда те не разговаряха за нищо друго, освен за крепостта, която той се готви да построи.

Гени донесе голям лист хартия и го разпъна на пода. Показа на пратеника от чужда област самия план на крепостта. Сега и той, и гостът започнаха да се питат за причините Хидейоши да бъде толкова откровен с един външен човек — единственото възможно обяснение беше, че господарят просто е забравил служител на кой род е Кадзумаса и какви са неговите собствени отношения с този род.

— Чувал съм, че доста разбирате от укрепления — обърна се той към посетителя. — Ако имате някакво предложение, моля, не се колебайте да ни го кажете.

Кадзумаса наистина беше твърде сведущ в строежа на крепости. Обикновено такива планове оставаха в пълна тайна и надали някой би ги показал на служител от съперническа област, но Кадзумаса остави настрана своите съмнения относно намеренията на Хидейоши и заразглежда чертежите.

Знаеше, че домакинът му няма да се захване с нещо малко, но размахът на замисъла наистина го порази. През времето, когато Осака бе седалище на монасите-воини от Хонганджи, тяхната крепост заемаше площ от сто на сто разкрача. Хидейоши възнамеряваше това да стане основата за новото главно укрепление. Взе предвид разположението на местността — реки, планини и крайбрежие; сравни предимствата и недостатъците на всяко едно място и възможностите то да бъде отбранявано и нападано. Главното укрепление и двете други встрани от него бяха поотделно заобиколени с пръстени насипи. Обиколката на външните стени беше над шест левги. Най-високата постройка вътре в двора беше пететажна кула, снабдена с отверстия, през които да се пускат стрели. Керемидите щяха да са позлатени.

Стреснатият Кадзумаса можеше само мълчаливо да се диви на това, което вижда пред себе си. Но погледът му засега бе обхванал само част от плана. Ровът около крепостта щеше да черпи вода от реката Йодо. Чрез процъфтяващия град Сакай наблизо Осака се свързваше с множество търговски пътища за Китай, Корея и Югоизточна Азия. Близките планински вериги Ямато и Кавачи осигуряваха естествена защита. Пътищата за Санин и Саньо свързваха Осака по суша и море с Шикоку и Кюшу и я превръщаха във врата към всички отдалечени области. Мястото далеч превъзхождаше Адзучи на Нобунага като средище на най-важната крепост в страната и седалище на нейния управител. Кадзумаса не успяваше да намери и един недостатък.

— Какво смятате? — попита Хидейоши.

— Напълно безупречно. Това е голям замисъл — отвърна Кадзумаса.

Нямаше какво повече да каже.

— Мислите ли, че сме предвидили всичко?

— Та когато бъде завършен, това ще е най-големият укрепен град в страната.

— Точно така исках и да бъде.

— Кога очаквате края на строежа?

— Бих искал да се пренеса, преди да е свършила годината.

Кадзумаса премигна недоверчиво.

— Какво?! До края на годината ли?

— Е, приблизително.

— Та строеж с такива размери би могъл да отнеме десет години.

— За десет години светът ще се е променил, а аз ще съм остарял — засмя се Хидейоши. — Наредил съм на началниците на работата да завършат вътрешността на постройката, заедно с украсата, за три години.

Не мога да си представя, че лесно ще може да накарате майсторите и работниците да се трудят с такава бързина. А ще са ви необходими и огромни количества камък и дървесина.

— Дървесината се доставя от двайсет и осем области.

— И от колко работници ще имате нужда?

— За това не съм сигурен. Допускам, че доста над сто хиляди. Според моите чиновници, само за да се изкопаят вътрешния и външния ров ще са нужни шейсет хиляди, които да работят ежедневно в течение на три месеца.

Кадзумаса млъкна. Огромната разлика между този план и крепостите Окадзаки и Хамамацу в неговата родна област му подейства потискащо. Но дали Хидейоши настина ще успее да докара в Осака, напълно лишена от залежи на камък, големите каменни блокове, от които се нуждае? И откъде се надява да набави в тези тежки времена грамадните суми, необходими за заплащане на работата? Питаше се дали големите замисли на този човек са в действителност нещо повече от перчене.

В същото време Хидейоши изглежда се сети за нещо много спешно, повика писаря си и започна да му диктува писмо. Напълно забравил за присъствието на Кадзумаса, той провери текста, кимна одобрително и захвана диктовката на следващото послание. Дори да не би искал да чуе какво се говори, Кадзумаса седеше точно пред своя домакин и не можеше да пропусне думите му. Явно ставаше въпрос за извънредно важно писмо до рода Мори.

Кадзумаса повторно се почувства притеснен и неуверен как да постъпи.

— Изглежда имате твърде неотложни задължения — каза той. — Да се оттегля ли?

— Не, не, няма нужда. След минута ще съм свършил.

Хидейоши продължи с писмата. Беше получил от един от членовете на рода Мори поздравления за победата над Шибата. Сега, под предлог, че разказва за хода на сражението при Янагасе, той всъщност искаше от изпратилия посланието да определи своето отношение към бъдещето на рода си. Писмото беше поверително и извънредно важно.

Кадзумаса остана седнал и мълчаливо загледан към разпръснатите в далечината бамбукови горички, докато Хидейоши диктуваше:

— Ако бях дал на Кацуие дори миг да си отдъхне, щеше да бъде много по-трудно после да го разгромя. Съдбата на Япония беше заложена на едно хвърляне и аз трябваше да се примиря със загубата на мои воини. Нападнах главната крепост на врага през втората половина на Часа на тигъра и до Часа на коня вече я бях превзел.

Докато произнасяше думите „съдбата на Япония“, очите му блестяха досущ като при самото падане на Китаношо. След това писмото продължаваше в стряскащ за рода Мори дух:

— Безполезно ще е да свиквам отряди, но ако е необходимо, лично ще посетя вашата област, за да решим въпроса за границите. Ето защо е важно да проявите благоразумие и в никакъв случай да не ме предизвиквате.

Кадзумаса несъзнателно стрелна Хидейоши с поглед и се удиви на дързостта на този човек. С лекота той диктуваше, все едно, седнал с кръстосани крака, води дружески разговор със самия получател на писмото. Дали се проявяваше като надменен или само беше наивен?

— И Ходжо на изток, и Уесуги на север са поверили работите си в мои ръце. Ако сте готови да ми дадете свобода и вие, управлението на Япония ще тръгне толкова добре, както не е било от древни времена. Обмислете това предложение внимателно и задълбочено. Ако имате някакви възражения, моля ви да ми ги съобщите до седмия месец. Необходимо е да предадете в подробности всичко писано тук и на господаря Мори Терумото.

Погледът на Кадзумаса следеше играта на вятъра в бамбуковите стебла, но неговият слух бе направо прикован от това, което Хидейоши говори. Сърцето му трепкаше като бамбуково листо при повей. За този човек, изглежда, дори грамадната задача на строежа на крепостта Осака остава за изпълнение просто през свободното време. И дори пред рода Мори той дръзко заявява, че ако имат някакви възражения, трябва да му ги предадат до седмия месец — преди отново да е тръгнал на война.

Кадзумаса не просто се възхищаваше, а трепереше пред това, на което стана свидетел.

В този миг един прислужник обяви, че корабчето му е готово за отплуване. Хидейоши свали една от сабите, които носеше на кръста си и я подаде на госта.

— Може да е малко стара, но острието, казват, било добро. Моля ви, задръжте я като малък знак за моите добри чувства.

Кадзумаса пое оръжието и почтително го вдигна към челото си.

Когато излезе, личните стражи на Хидейоши чакаха, за да го придружат до пристанището Оцу.

И в Киото, и извън града Хидейоши имаше да се справя с куп трудности. След Янагасе сраженията приключиха, но макар и Токугава да бяха засвидетелствали покорството си, оставаха още няколко упорити неприятели, които отказваха да се подчинят. Остатъци от войската на Исе се бяха укрепили в Нагашима и Кобе, така че Ода Нобуо беше натоварен да са справи с тези последни огнища на съпротива.

Когато чу, че Хидейоши се е върнал от Ечидзен, Нобуо тръгна от бойното поле за Киото и още същия ден се срещна с него.

— Щом Исе се покори, можете да вземете крепостта Нагашима за себе си — каза му Хидейоши.

Посредственият военачалник напусна Киото в много добро разположение на духа.

Беше по онова време на деня, когато вече се палят лампите. Пристигналите на посещение придворни си тръгнаха, както и всички останали гости. Хидейоши се изкъпа и тъкмо преди да отиде да вечеря с Маеда Гени и Хидекацу, един служител го извести, че току-що е дошъл Хикоемон.

Вятърът прошумоля в ратановите щори и довя шум от смеха на млади жени. Хикоемон не влезе веднага вътре, а първо изплакна уста и приглади косата си. Пристигаше на кон от Уджи и беше покрит с прах.

Задачата му беше да се срещне със Сакума Генба, затворен в крепостта Уджи. Всичко изглеждаше съвсем лесно, но както Хидейоши добре знаеше от самото начало, съвсем не се оказа така. Имаше причина да избере за тази цел тъкмо Хикоемон.

Генба падна в плен, но не беше убит от противниците си. Вместо това го затвориха в Уджи. Хидейоши нареди да не се отнасят с него прекалено строго или унизително. Знаеше, че племенникът на Кацуие е безподобно смел мъж, който, ако го освободят, ще се превърне в освирепял тигър. През цялото време го пазеше силна стража.

Макар и негов неприятел, Хидейоши изпитваше съжаление към този човек, също като Кацуие се възхищаваше на вродените заложби на Генба и смяташе, че ще е срамно да го предаде на палача. Ето защо, скоро след като се върна в Киото, прати човек, който да се опита да говори с него и да му обясни как стоят сега нещата.

— Кацуие вече напусна този свят — започна пратеникът, — и вие трябва да приемете Хидейоши като негов заместник. Стане ли това, ще сте свободен да се върнете в родната си област и в своята крепост.

Генба се изсмя.

— Кацуие беше Кацуие. Невъзможно е Хидейоши да заеме сега неговото място. Моят господар посегна на живота си и аз не възнамерявам да остана още дълго на този свят. Никога няма да служа на Хидейоши, дори и да ми даде власт над цялата държава.

След този пратеник Хикоемон беше вторият по ред, който отиваше при Генба. Тръгна със съзнанието, че го чакат трудности. Както и можеше да се очаква, и той не успя да накара затворника да промени решението си.

— Как мина? — попита Хидейоши.

Близо до него от една сребърна кадилница се вдигаше дим, който да пропъжда комарите.

— Изобщо не прояви внимание към това, което казах — отвърна Хикоемон. — Замоли ме само да му отрежа главата.

— Ако това е бил единственият му отговор, неуместно е да продължаваме с настояванията.

Хидейоши изглежда се отказа от намерението да убеждава Генба и бръчките по лицето му се изгубиха.

— Знам на какво разчитахте, господарю, но се боя, че не успях да се справя особено успешно със задачата си.

— Няма нужда да се извинявате — успокои го Хидейоши. — Макар и да е затворник, Генба явно не иска да отстъпи пред мен, само за да спаси живота си. Чувството му за чест е изключително. Жалко е, че ще загубим един толкова сърцат и смел мъж, но пък стига да се беше оставил да го склоните и да бе преминал на наша страна, и това можеше да убие моето уважение към него. Вие сте самурай и добре сте знаели това вътре в себе си, така че обяснимо е, защо не сте успели да разубедите човека.

— Простете ми.

— Аз съжалявам, че ви отнех време с това. Но не каза ли Генба нещо друго?

— Попитах го защо не е предпочел да загине на бойното поле, а вместо това избяга в планината и беше хванат там от някакви селяни. Попитах го и защо още продължава да е пленник и чака да го обезглавят, вместо сам да си отнеме живота.

— И какво отвърна той?

— Попита ме как мисля — дали сепуку или смъртта на бойното поле са най-голяма чест за самурая. После каза, че той самият бил на различно мнение — смятал, че войнът трябва да направи всичко по силите си, за да остане жив.

— И какво друго?

— Когато избягал от сражението при Янагасе, още не знаел дали Кацуие е жив или мъртъв, затова се опитал да се върне в Китаношо и оттам да го подпомогне за ответния удар. По пътя обаче болката от раните станала нетърпима и той спрял в една селска къща, за да помоли за мокса.

— Тъжно… тъжно, наистина.

— Освен това много спокойно добави, че приел срама бъде взет като пленник, понеже, ако стражите биха му оставили възможност, щял да избяга, да ви издебне и да посегне на живота ви. Така можело да укроти гнева на Кацуие и да помоли за прошка заради грешката, която направил при проникването си зад нашите редици край Шидзугатаке.

— Това наистина е нещо, достойно за уважение.

Хидейоши не се шегуваше и в очите му се появиха сълзи на съчувствие.

— Вина на Кацуие е, че не успя да използва такъв човек и напразно го прати на смърт — продължи той. — Е, ще му позволим това, което иска — да умре достойно. Погрижете се вие за това, Хикоемон.

— Разбирам, господарю. Тогава може би утре?

— Колкото по-скоро, по-добре.

— А къде?

— В Уджи.

— Да го разведат ли, за да го видят хората?

Хидейоши се замисли за малко.

— Предполагам такова ще е желанието на самия Генба. Преведете го през столицата и наредете след това да го обезглавят в полето край Уджи.

На следващата сутрин, тъкмо преди Хикоемон да е тръгнал за Уджи, Хидейоши му даде две копринени кимона.

— Допускам, дрехите на Генба са мръсни. Дайте му тези, за да посрещне смъртта в тях.

И така, Хикоемон пришпори коня си към Уджи, за да се срещне с Генба, когото сега охраняваха още по-строго.

— Господарят Хидейоши повели да бъдете разведен по улиците на Киото и после, както пожелахте, да ви обезглавят в полето при Уджи — каза той.

Затворникът не изглеждаше ни най-малко опечален от чутото.

— Благодарен съм ви — отвърна той любезно.

— Господарят ви праща и тези дрехи.

Генба погледна кимоната и каза:

— Наистина съм трогнат от вниманието на господаря Хидейоши. Не намирам обаче, че гербът и кройката ще ми подхождат. Моля, върнете ги.

— Няма да ви подхождат ли?

— Това са дрехи, каквито би носил пехотинец. Ако аз, племенник на господаря Кацуие, мина с тях по улиците на града, така само ще посрамя своя покоен чичо. Това, с което съм облечен, може да е изпокъсано, но въпреки мръсотията от битките бих предпочел да бъда разведен в него. Ако пък господарят Хидейоши би поискал да ми позволи да си сложа ново кимоно, ще помоля за нещо малко по-подходящо.

— Ще го попитам. Какво точно ще желаете?

— Червена горна дреха с широки ръкави и на едри шарки. За отдолу — червено копринено кимоно, извезано със сребро.

Генба говореше без заобикалки:

— Не е тайна, че се оставих да ме хванат някакви селяни и после да бъда завързан и отведен тук. За мен е срам, че съм бил пленен жив. Целта ми беше все пак да взема главата на господаря Хидейоши, но и това остана неосъществено. Когато ме водят до мястото, където ще бъда убит, навярно ще предизвикам известно оживление в столицата. Жалко е, че нося лоши дрехи като тези, затова, ако ще бъда облечен добре, искам да е в ярките цветове, които обичам на бойното поле. Нека от гърба ми да се вее и знаме. Освен това, за да покажа, че не ме е срам, дето съм бил вързан, искам да ме вържат пред очите на всички, преди да ме качат в колата.

Откровеността наистина беше едно от най-добрите качества на Генба. Когато Хикоемон предаде неговите желания на Хидейоши, този веднага нареди да бъдат пратени необходимите дрехи.

Дойде и денят, в който Генба щеше да загуби главата си. Осъденият се изкъпа и си върза косата. След това облече червеното кимоно и върху него — горната дреха с широки ръкави. Подаде ръце, за да ги вържат и после се качи в колата. Тази година навлизаше в цветущата възраст от тридесет години и всички жалеха за смъртта му.

Колата премина по улиците на Киото и после се върна в Уджи, където на земята беше просната една животинска кожа.

— Можете сам да разрежете стомаха си — предложи палачът на Генба.

Подадоха му една къса сабя, но той само се засмя.

— Няма нужда да правите изключения заради мен.

Така и не развързаха въжетата и го обезглавиха.

Наближаваше краят на шестия месец.

— Трябва строежът на крепостта в Осака да е напреднал — каза веднъж Хидейоши. — Да отидем да видим.

Щом се появи, отговорниците по работата се заеха да му обяснят докъде точно са стигнали. Пресушаваха тресавището при Нанива и вече бяха прокопали канали надлъж и нашир през него. На мястото, определено за града, изникваха първите временни търговски дюкяни. Като погледнеше към морето при сакайското пристанище и устието на река Ясуджи, човек можеше да види стотици лодки, пълни с ломен камък. Платната им бяха толкова нагъсто, че почти се докосваха. Хидейоши застана на мястото, където щеше да се издигне главното укрепление и се загледа навътре към сушата — там сновяха десетки хиляди работници и майстори от всички занаяти. Хората работеха на смени, ден и нощ, за да не се прекъсва работата по строежа.

От всеки род бяха взети работници като военен набор; ако някой от служителите пренебрегнеше това си задължение, го наказваха, независимо от това, колко висок пост заема. За хората от всеки занаят на всяко работно място имаше началници — предприемачи и първомайстори. Отговорностите им бяха ясно определени и ако се откриеше, че някой не се справя добре с работата, веднага го обезглавяваха. Самураите от различни родове, които служеха като надзиратели при работата, не чакаха в такива случаи наказание, а сами си правеха сепуку.

Онова, което обаче най-много занимаваше Хидейоши, беше Иеясу. Още откакто постъпи на служба при господаря Нобунага, той тайно смяташе този човек за най-страховития от всички управници в страната. Сега, след като сам се издигна така близо до върха на управлението, не можеше да си представи, че ще бъде възможно двамата с него да не се сблъскат.

През осмия месец нареди на Цуда Нобукацу да отнесе на Иеясу като подарък една прочута сабя, изработена от Фудо Куниюки.

— Кажете на господаря, че безкрайно се зарадвах на несравнимия съд, който той ми подари при идването на Ишикава Кадзумаса.

Нобукацу тръгна за Хамамацу в началото на месеца и се върна към десетия му ден.

— Токугава бяха така щедри в гостоприемството си, че почти се почувствах неудобно. Наистина бяха много внимателни към мен — разказа той.

— Господарят Иеясу в добро здраве ли ви се видя?

— Стори ми се извънредно добре.

— А редът сред подчинените му?

— Това е нещо, което няма да видите при други родове — послушанието на служителите е наистина пълно.

— Чувал съм, че при него идвали и много нови хора.

— Много изглежда са бивши служители на Такеда.

Докато говореше с Нобукацу, Хидейоши изведнъж си помисли с удивление за разликата във възрастта между него и Иеясу. Той с положителност беше доста по-възрастен от господаря на Токугава. Иеясу бе на четиридесет и една, Хидейоши — на четиридесет и шест, значи има разлика от пет години. Но сега Иеясу му даваше повод за тревога много повече, отколкото на времето Шибата Кацуие, който пък беше далеч по-възрастен от Хидейоши.

Въпреки всичко, това оставаше изцяло скрито в сърцето на Хидейоши. Външно ни най-малко не личеше, че след сраженията с Шибата той очаква нова битка. С други думи, отношенията между двамата мъже изглеждаха напълно мирни. През десетия месец Хидейоши помоли императора да даде на Иеясу ново, по-високо дворцово звание.

Господарят Самбоши в Адзучи беше само на четири години. За да го поздравят за Новата година, да поднесат почитанията си и да се помолят за доброто му здраве, при него дойдоха няколко, областни повелители.

— Извинете господарят Шоню ли е това?

— А господарю Гамо, какво съвпадение.

Двамата мъже се срещнаха по случайност пред голямата зала в главното укрепление. Единият беше Икеда Шоню, който се премести от Осака в Огаки, за да освободи старото си място за Хидейоши. Другият бе Гамо Уджисато.

— Вие всеки път изглеждате във все по-добро здраве — отбеляза Гамо. — Няма какво повече да искате от това.

— Не, здравето ми не може да не зависи от годините, а и без друго бяхме заети. От няколко нощи не ми е оставало време за сън, дори в Огаки.

— При това, господарю Шоню, вие сте обременен допълнително и с грижата за строежа на крепостта Осака.

— Такава работа е подходяща за хора като Мацуда или Ишида, но не и за воини като нас.

— Не съм съгласен. Господарят Хидейоши не е от онези, които поставят хората на неподходящи за тях места. Трябва да сте сигурен, че той се нуждае също и от вас.

— Всъщност, дразни ме малко, че откривате у мен такъв род заложби — отвърна през смях Шоню. — А между другото, какво стана с новогодишните ви пожелания към младия господар?

— Тъкмо се сбогувах с него.

— И аз самият точно излизам, така че времето е подходящо за един поверителен въпрос, който много бих искал да обсъдим двамата с вас.

— Да ви кажа право, щом ви видях, се сетих, че има нещо, което и аз бих искал да ви питам.

— Явно мислим за едно и също. Къде да идем да разговаряме?

Шоню махна в посока към едно малко помещение встрани на голямата зала.

Двамата мъже седнаха в празната стая. Вътре нямаше мангал, но лъчите на новогодишното слънце проникваха през хартията на вратите и ги топлеха.

— Чухте ли вече слуховете? — започна Шоню.

— Чух. Говори се, че господарят Нобуо е убит. И звучи правдоподобно.

Шоню се намръщи и въздъхна.

— Вече има признаци, че и тази година ще се случи нещо. Доколко опасно ще е, зависи от това, кои ще бъдат замесени, но при всички случаи събитията напоследък са обезпокоителни. Вие, господарю Гамо, сте по-млад от мен, но ми се струва, че вашата преценка е по-добра от моята. Не ви ли идва на ум нещо, за да предотвратим нещастията?

Изглеждаше дълбоко загрижен.

Гамо му отвърна на свой ред с въпрос:

— А откъде биха могли да тръгнат тези слухове?

— Това не мога да ви кажа. Обаче няма дим без огън.

— А смятате ли, че има нещо, което ние не знаем?

— Не, не вярвам. Просто нещата не вървят на добре. Започна се оттам, че през единайсетия месец миналата година господарят Нобуо отиде при господаря Хидейоши в Такарадера. Говори се, че господарят Хидейоши лично уредил тържествата по повод победата на господаря Нобуо над Исе и гостоприемството му било толкова голям че господарят Нобуо останал при него цели четири дни.

— Наистина ли?

— Служителите на господаря Нобуо очаквали той да си тръгне от крепостта още на следващия ден, но нито на втория, нито на третия, нито на четвъртия нямало вест от него. Е, изглежда, че хората са започнали да си мислят най-лошото и непредпазливо са изказали разни въображаеми опасения.

— Така трябва да е било — засмя се Гамо. — Като проследиш откъде идват такива разкази, повечето от тях се оказват просто измислици, нали така?

Шоню обаче продължаваше да изглежда притеснен и бързо додаде:

— После всички продължили да обсъждат станалото и между Исе, Нагашима, Осака и столицата се разнесли какви ли не противоречиви слухове. Първият от тях е, че приказките за смъртта на Нобуо тръгнали не от служителите на този господар, а от прислугата на Хидейоши. Хората в Такарадера отричат да е така. Според тях слухът бил рожба на подозрителните тъмни душици на служителите на Нобуо. Докато всяка от страните продължава да вини другата, мълвата за смъртта на господаря Нобуо се носи по-бързо от вятър.

— А хората вярват ли й?

— Трудно е да се каже какво мисли човекът от простолюдието, но след смъртта на господаря Нобутака непосредствено подир поражението на Шибата е сигурно, че и много от близките и служителите на господаря Нобуо трябва да имат лоши сънища и да се питат коя ще бъде следващата жертва.

Сега Гамо заговори открито за страховете, които имаше пък той. Приседна по-близо до Шоню, премести се на колене и каза:

— Независимо какви слухове се разнасят наоколо, между Хидейоши и Нобуо би трябвало да има здраво разбирателство. Може обаче да са се появили и значителни разногласия.

Гамо се втренчи в Шоню и закима силно с глава.

— Погледнете какво стана, откакто умря господарят Нобунага — продължи той. — Повечето хора си мислеха, че след възстановяването на мира господарят Хидейоши би трябвало да предаде цялата власт на наследника на своя предишен повелител. Както обаче и да обмисляте нещата, ясно е, че господарят Самбоши е още твърде млад и че наследник засега трябва да бъде господарят Нобуо. Ако Хидейоши не се подчини на господаря Нобуо, би могло да бъде обвинен в измяна и неблагодарност за множеството милости, с които родът Ода го е удостоявал в миналото.

— Всичко това не е никак хубаво, нали? Намеренията на Нобуо са съвсем прозрачни, но той изглежда никак не разбира, че ще стане тъкмо обратното на онова, което той би искал.

— Но мислите ли, че е наистина възможно да храни такива надежди?

— Доста вероятно е. Та що за сметки би могъл иначе да крои един глупав и от детство изнежен човек?

— Сигурно е, че такива слухове стигат и до Осака и с това недоразуменията само ще се увеличат.

— Това със сигурност няма да е приятно — въздъхна Шоню.

Военачалници на Хидейоши, и двамата присъстващи бяха безусловно зависими от него като служители от господар. Условията обаче бяха такива, че ставаше трудно да се решава кого би трябвало да поддържат.

Първо на първо, на времето Гамо се радваше на милостта на Нобунага и се ожени за най-малката от дъщерите му. От друга страна, Шоню и Нобунага бяха имали обща кърмачка и този пълководец беше в особено близки, почти братски отношения с покойния си повелител. По тази причина дори на съвета в Кийосу двамата мъже бяха поставени между роднините на починалия. Съвсем естествено бе да не са безразлични към затрудненията пред рода Ода, а като се изключи невръстният Самбоши, единственият пряк наследник на Нобунага в този род оставаше Нобуо.

Двамата нямаше да са така объркани, ако можеха да открият поне една добра черта в нрава на Нобуо — ясно беше обаче, че той е просто посредствена личност. И преди, и след съвета в Кийосу за всички беше ясно, че не това е човекът, който да хване изпадналите от ръката на Нобунага поводи на управлението.

За нещастие обаче никой не искаше да каже на Нобуо тази истина. Така добродушният млад благородник, винаги опирал се на силата на своите служители и свикнал да кима одобрително на всяко поредно ласкателство, стана жертва на други, които го използваха за свои собствени цели и накрая пропусна големия исторически момент да премине покрай него, без дори да забележи какво всъщност е станало.

Миналата година Нобуо се срещна тайно с Иеясу и след сражението при Янагасе по съвет на Хидейоши принуди брат си да се самоубие. След това, като награда за победата в Исе, получи във владение областите Исе, Овари и Ига и навярно решил, че денят му вече наближава, очакваше Хидейоши да предаде в негови ръце управлението на държавата.

— Но ние не можем просто да оставим положението като сега и да гледаме отстрани. Хрумва ли ви нещо за това, господарю Шоню?

— Не, надявах се да чуя вашите мисли. Трябва да предложите нещо, господарю Гамо.

— Най-добре, струва ми се, ще е да накараме господаря Нобуо да се срещне с господаря Хидейоши. Тогава той ще може да говори пред него открито.

— Предложението ви е отлично. Но напоследък Нобуо си придава важност — как тогава ще го накараме да поиска среща?

— Аз ще измисля някакъв предлог.

Нобуо днес проявяваше интерес към едно нещо, а утре — вече към съвсем друго. Вътрешно той винаги оставаше недоволен. От друга страна пък не беше от онези хора, които в такива случаи ще се запитат какво не е наред. Предишната есен се премести в своята нова крепост Нагашима в областта Исе и бе удостоен с ново придворно звание. Когато излезеше навън, тълпата му се кланяше, щом се върнеше, го посрещаха с музика на флейти и струнни инструменти. Нямаше нищо, което да пожелае и да не може да получи, а тази пролет навършваше едва двадесет и шест. Тъжното при Нобуо бе, че макар да живееше в такъв завиден разкош, той оставаше все така недоволен.

— Исе е много откъсната от столицата — оплакваше се често. — И защо Хидейоши строи тази ненужно голяма крепост в Осака? Той самият ли мисли да живее там или се кани да я преотстъпи на законния наследник?

Когато се оплакваше по този начин, с устата му говореше сякаш Нобунага. Все едно, че бе наследил бащината си форма, но не и съдържанието й.

— Този Хидейоши е направо дързък. Забравя, че е бил служител на баща ми и сега не само налага повинности на останалите живи мои бащини служители, за да построи по-бързо тази огромна крепост, но и се отнася към мен, все едно съм му просто в тежест. Напоследък не се е съветвал с мене за нищо.

Връзките между двамата се бяха прекъснали от единадесетия месец на предишната година насам. Напоследък слуховете, че Хидейоши замислял нещо, без да взема предвид неговото участие, бяха напълно достатъчни да предизвикат подозрения у Нобуо.

Същевременно той изпусна пред своите служители няколко непредпазливи забележки и те твърде скоро се разчуха, така че Хидейоши на свой ред остана подразнен. Вследствие на всичко това Новата година дойде, без двамата да си разменят благопожелания.

По време на празниците, докато Нобуо играеше на топка с придворните дами и оръженосците си, един от самураите му съобщи, че има посетител. Бе Гамо. Той беше две години по-голям от Нобуо и имаше за съпруга сестра му.

— Гамо ли? Идва тъкмо навреме — заяви Нобуо и подритна с изискано движение топката. — Той играе добре. Доведете го веднага в градината.

Служителят си тръгна, но бързо се върна и каза:

— Господарят Гамо отговори, че бърза и ще ви изчака в стаята за гости.

— Ами играта на топка?

— Помоли да ви предам, че не умее да играе.

— Що за недодяланост! — изсмя се Нобуо и оголи два реда изискано почернени зъби.

Няколко дни след посещението на Гамо в крепостта пристигна писмо от него и от Шоню. Нобуо се показа в извънредно добро настроение и бързо повика четирима от своите старши служители, за да им предаде какво пише вътре.

— Утре отиваме в Оцу. Съобщават ми, че Хидейоши ме чака в храма Онджо.

— Дали ще бъдете там в безопасност, господарю? — попита един от четиримата възрастни мъже.

Нобуо се усмихна така, че показа почернените си зъби.

— Хидейоши сигурно се притеснява заради слуха, че сме се скарали. Сигурен съм, че това е причината да иска среща. Не е изпълнявал дълга си към човека, който стои най-близо до покойния му господар.

— Но каква точно е уговорката за тази среща?

— Такава — отвърна уверено Нобуо, — преди време Гамо идва тук и ми каза, че макар да се носи слух за някакви неразбирателства между мене и Хидейоши, този всъщност изобщо няма лошо отношение към мен. Сега ме моли да отида в храма Онджо в Оцу, за да се срещна с него по повод Новата година. Аз сметнах, че няма причина да се отнасям към Хидейоши враждебно и се съгласих да присъствам. Господарите Гамо и Шоню и двамата ме увериха, че ще бъда в пълна безопасност.

С право можеше да се каже, че лекотата, с която Нобуо приемаше за чиста монета всичко писано и казано, се дължеше на полученото от него възпитание. Ето защо възрастните служители бяха още по-склонни към предпазливост и не можеха да скрият подозренията си.

Скупчиха се заедно, за да разгледат писмото на Гамо.

— Няма грешка — обади се единият. — Почеркът изглежда съвсем като неговия.

— Няма как иначе да се постъпи, след като господарите Гамо и Шоню са докарали нещата дотук — обади се друг. — Не бихме могли да пренебрегнем сега усилията им.

Така се реши четиримата старши служители също да придружат Нобуо до Оцу и на следващия ден господарят потегли за там. Щом пристигна в храма Онджо, Гамо веднага побърза да се срещне с него, а малко по-късно се появи и Икеда.

— Господарят Хидейоши пристигна вчера — обяви Шоню — Чака ви.

Мястото за срещата беше вече приготвено в главния храм, където бе отседнал Хидейоши, но след като от учтивост го попитаха кога ще му е удобно да се види с домакина си, Нобуо своенравно отвърна:

— Уморен съм от пътя и утре цял ден ще искам да почивам.

— Е, тогава ще подготвим нещата за вдругиден.

И двамата мъже отидоха да предупредят Хидейоши.

Никой от дошлите в храма нямаше достатъчно време, за да пропилее един ден, но тъй като Нобуо пожела да си почине, всички останали бяха обречени на ненужно бездействие.

При пристигането си синът на Нобунага с раздразнение установи, че главната постройка е заета от Хидейоши и служителите му, докато за неговата свита са оставени по-малките. Когато се уреждаше времето на срещата, той реши да се наложи и действа съвсем по прищявка, но на следващия ден изглежда сам се отегчи и започна да се оплаква.

— Дори старшите ми служители ги няма тук.

Прекара деня в разглеждане на безценната храмова сбирка от ръкописи със стихотворения и се отегчи до смърт от безкрайните приказки на свещениците. Когато най-сетне се свечери, четиримата му старши служители дойдоха в неговата стая.

— Добре ли си починахте, господарю? — попита единият.

Глупаци! Нобуо направо се ядоса. Искаше му се да им кресне, че не е правил нищо и само е скучал, но вместо това отвърна:

— Да, благодаря ви. А вие добре ли се настанихте в жилищата си?

— Нямахме време да се настаним.

— Защо така?

— Пратениците от други родове просто нямаха край.

— Толкова много посетители ли имаше? Защо не дойдохте да ми кажете?

— Вие казахте, че днес искате да си починете и не искахме да ви безпокоим, господарю.

Нобуо се зае да чертае с пръст кръгове по пода и да почуква по коляното си. Погледна ги с високомерно безразличие.

— Е, добре. Но останете четиримата да вечеряте с мен. Ще пием и малко саке.

Старшите служители се спогледаха с известно неудобство.

— Има ли нещо друго, което да трябва да правите тази вечер? — попита ги Нобуо.

— Работата е там, че преди малко дойде човек с покана от господаря Хидейоши и ние идваме тук, за да помолим за разрешението ви да отидем при него — каза единият от служителите с тон, сякаш се извинява.

— Какво?! Хидейоши ви е поканил ли?! Що за работа е това? Поредната чайна церемония може би?

Лицето на Нобуо се намръщи.

— Не, не смятам, че ще е нещо такова. Съмнявам се, че щеше да кани служители като нас на чай и да пренебрегва господаря ни, особено след като наоколо има и други високопоставени хора, които би могъл да помоли да дойдат. Хидейоши казва, че имало нещо, за което иска да разговаря с нас.

— Странно — отбеляза Нобуо и сви рамене. — Е, след като ви е поканил, почвам да се питам дали няма да обсъди с вас как най-сетне да поема пълното ръководство на рода Ода. Възможно е да е това. Не подхожда на Хидейоши да опекунства над законния наследник на властта. Народът никога няма да го подкрепи в нещо такова.

Главната храмова зала беше пуста. Само лампите вече бяха запалени. След това гостите дойдоха. Беше средата на първия месец и студът направо щипеше. Появи се и някой друг, който се покашля леко. Понеже го придружаваше слуга, четиримата служители на Нобуо веднага се досетиха, че трябва да е Хидейоши. Докато вървеше към тях, изглежда даде на висок глас някакви нареждания.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заяви, когато влезе в стаята и отново се изкашля в шепа.

Щом вдигнаха поглед, забелязаха, че сега е сам — с него нямаше дори оръженосец.

Четиримата мъже се почувстваха някак неудобно. Докато го поздравяваха поред, Хидейоши издуха носа си.

— Изглежда сте настинали, господарю — отбеляза загрижено единият от Нобуовите служители.

— Все не мога да се отърва от тази хрема — отвърна Хидейоши не по-малко дружелюбно.

Обстановката беше съвсем проста. Нямаше нито храна, нито нещо за пиене. Хидейоши тръгна направо по същество:

— Не ви ли тревожи напоследък държанието на господаря Нобуо?

Четиримата мъже се изпълниха с напрежение. Приеха това като укор и решиха, че Хидейоши обвинява тях в качеството на старши служители на господаря.

— Вие, вярвам, правите всичко по силите си — продължи той и кръвта се върна по лицата им. — И четиримата сте умни мъже, но подозирам, че господарят Нобуо не ви дава възможност да сторите кой знае какво. Разбирам вашето положение. Аз самият се опитвах да намеря начин да му повлияя, но изглежда, всеки път все срещам неуспех.

Наблегна на последните думи и четиримата отново усетиха неудобство. Хидейоши беше съвсем откровен и даваше ясно да се разбере, че не е доволен от Нобуо.

— Вече съм взел решение — продължи той. — Съжалявам вас, задето сте прекарали толкова години в служба на този човек. Накратко, може без суетене да приключим с всичко това, стига да убедите своя господар или да си направи сепуку, или да се замонаши. Като отплата ще получите от мен земи в Исе и Ига.

Не само студът беше причината мъжете да изтръпнат до мозъка на костите си. Четирите стени им заприличаха на насочени към тях оръжия. Очите на Хидейоши светеха, втренчени в тях — две малки и ярки точки. От служителите се искаше да кажат или „да“, или „не“.

Хидейоши не се канеше да им даде време да обмислят предложението, нито пък да им позволи да си тръгнат, преди да са дали ясен отговор. Положението бе направо безизходно. Главите на четиримата клюмнаха тъжно. В крайна сметка обаче дадоха съгласието си и бързо подписаха писмени обещания.

— Моите служители пият саке в Стаята с върбите — каза Хидейоши. — Идете и вие при тях. Бих искал да присъствам и аз, но ще си легна рано заради настинката.

Взе подписаните листове и се върна в своята спалня в храма.

Тази нощ Нобуо така и не се успокои. Вечеря заедно със служителите и прислугата си, монасите и дори монахините-деви от съседното светилище. Изглеждаше бодър и говореше на висок глас, но щом всички си тръгнаха и отново остана сам, започна постоянно да пита оръженосците и самураите от стражата:

— Колко е часът сега? Още ли не са се върнали старшите служители от главния храм?

След време се появи само единият от мъжете.

— Сам ли сте, Сабуробей? — попита го подозрително Нобуо.

В израза на лицето на човека имаше нещо неестествено, което предизвика дори у Нобуо безпокойство. Старият човек се просна по очи на пода, притисна о него двете си ръце и просто не успяваше да вдигне поглед. Нобуо дочу ридания.

— Какво има, Сабуробей? Нещо случи ли се, докато разговаряхте с Хидейоши?

— Срещата беше много мъчителна.

— Какво?! Да не ви е повикал, за да ви мъмри?

— Ако беше само това, нямаше да се случи нищо. Стана нещо съвсем неочаквано. Оказахме се принудени да подпишем писмени обещания. Бъдете решителен, господарю.

След това предупреждение Сабуробей разкри изцяло намеренията на Хидейоши и накрая завърши:

— Знаехме, че ако кажем „не“, той ще ни погуби на място, така че нямаше какво друго да направим, освен да подпишем. По-късно намерих сгоден случай, докато пиехме саке със служителите му и изтичах дотук сам. Щом открият, че ме няма, ще се вдигне страшен шум. На това място не сте в безопасност, господарю. Трябва незабавно да си тръгнете.

Устните на Нобуо бяха загубили всякакъв цвят. По погледа му се разбираше, че е чул едва половината от казаното от неговия служител. Сърцето му биеше като камбана при пожар и той едва успяваше да се сдържа на едно място.

— Но… тогава… какво стана с другите?

— Дойдох дотук сам. Не знам какво става с тях.

— Но и те са подписали клетвите, така ли?

— Да, подписаха.

— И значи още пият заедно със служителите на Хидейоши? Грешно мнение съм имал за тях. Та това са зверове!

Изправи се и докато продължаваше да хули своите служители, сграбчи сабята от ръцете на застаналия зад него оръженосец. Излезе с бърза крачка от стаята, а стреснатият Сабуробей се спусна подире му. Опитваше се да разбере къде отива неговият господар. Нобуо се обърна, сниши глас и поиска незабавно да му доведат кон.

— Изчакайте за миг, господарю.

Разбрал какво мисли да направи Нобуо, Сабуробей сам се затича към конюшните.

Конят беше един хубав доралия, наречен Боздуган. Веднага щом се озова на седлото, Нобуо препусна през задната порта под прикритието на нощта. До следващия ден никой не научи къде е отишъл. Естествено, срещата му с Хидейоши беше отложена под предлог, че се е разболял и този се върна спокойно в Осака, сякаш тъкмо това и бе очаквал.

Нобуо се прибра в Нагашима, затвори се в крепостта и не пожела да се покаже дори пред служителите си, все така под предлог, че е болен. Усамотението му обаче не беше просто следствие от престорена болест. Здравето му наистина се разклати. Само лекарят влизаше и излизаше постоянно от вътрешните покои и макар сливите зад крепостта да бяха цъфнали, от двора вече не се чуваше музика и градината стоеше пуста и тиха.

От друга страна, в града долу и по целите области Исе и Иега се разнесоха какви ли не слухове. Бягството на Нобуо от храма Онджо засили общите подозрения.

Досущ сякаш се бяха наговорили, старшите служители на Нобуо също се затвориха в своите крепости и така и не дойдоха в Нагашима. Това само подхрани мълвата и влоши подозренията по цялата област. Трудно бе да се открие истината, но бе сигурно, че разпрата между Нобуо и Хидейоши отново се е разгоряла.

Естествено, на първо място беше въпросът за положението на Нобуо. Изглежда, той все пак имаше на кого да разчита. По природа този човек беше трудно повратлив и вярваше най-вече на тайни заговори и споразумения. Макар винаги да изглеждаше в добри отношения със съюзниците си, Нобуо не пропускаше също да намекне, че има други приятели, които да го подкрепят, ако нещата се развият не според желанията му. Никога не можеше да бъде спокоен, без да има в запас някой таен съюзник.

Сега Нобуо се сети за единствената влиятелна личност, която още стои в сянка. Ставаше дума, разбира се, за спящия дракон от Хамамацу, господаря Токугава Иеясу.

Но такива замисли винаги зависят и от другите участници в играта. Това, че Нобуо искаше да използва Иеясу като средство в борбата против Хидейоши, само показваше колко малко схваща в какво всъщност се е замесил. Човек, който се опитва да крои хитрости, най-често не разбира добре онези срещу себе си и прилича на ловеца, който, подгонил елена, не може да види планината.

При това съвсем естествено за него бе намерението просто да помогне на Иеясу да се издигне и така да предотврати съсредоточаването на властта в ръцете на Хидейоши. Една нощ, в началото на втория месец, Нобуо прати вестоносец при господаря на Хамамацу. Двамата сключиха таен военен съюз, в основата на който бе уговорката при удобен случай заедно да нанесат удар срещу Хидейоши.

После, на шестия ден от третия месец, внезапно се появиха тримата старши служители, които никой в крепостта не бе виждал от нощта в храма Онджо. Нобуо нарочно ги беше поканил на угощение. От онази случка насетне той бе убеден, че те са предатели и заговорничат с Хидейоши. Само при вида им му прилоша от негодувание.

С привидно безразличие захвана разговор с тримата и след като свършиха с вечерята, изведнъж каза:

— А, Нагато, бих искал да ви покажа един нов вид пушка, който току-що получих от ковачницата в Сакай.

Отидоха в една съседна стая. Нагато се наведе да види оръжието и в този миг слугата на Нобуо с вик:

— По заповед на господаря! — изведнъж го сграбчи изотзад.

— Това е позор! — възмути се Нагато, докато се опитваше да измъкне сабята си от ножницата.

По-силният нападател обаче го повали на земята и сега той можеше само безпомощно да се мята в ръцете му.

Нобуо стана от мястото си и затича из стаята, като викаше:

— Пуснете го! Пуснете го!

Схватката обаче продължаваше. Нобуо вдигна голата си сабя над главата и отново кресна:

— Ако не пуснете това копеле, няма да мога да му отсека главата! Пуснете го!

Убиецът бе хванал Нагато за гърлото, но сега го блъсна настрани. Веднага след това, без да изчака удара на Нобуо, той прониза човека с късата си сабя.

Няколко самураи чакаха пред вратата, за да съобщят, че са убили другите двама служители. Нобуо кимна одобрително, след това обаче въздъхна тежко. Въпреки провиненията им, да погуби своите старши служители, които толкова години го бяха съветвали, беше съвсем безмилостно. С такава жестокост се отличаваше, разбира се, и Нобунага. В неговият случай обаче тя биваше породена от истински гняв и имаше истински поводи. Хората гледаха на суровото насилие на Нобунага като на средство, което да поправи пороците на времето, докато действията на Нобуо бяха плод просто на неговата дребнава отмъстителност.

Убийствата в крепостта Нагашима можеха да предизвикат раздвижване, което като приливна вълна да залее още през същата нощ цялата област. Но старшите служители бяха погубени скришом и веднага на следващия ден Нобуо прати войници, които да превземат крепостите на тримата.

Хората не без основания предполагаха, че наближава нова голяма битка. Още от миналата година нещо тлееше, а пламъкът, който изригна сега, можеше наистина да опожари страната. Всички далеч не само очакваха, а и бяха сигурни какво ще се случи.

Воинът с качулката

Икеда Шоню бе известен с три неща — нисък ръст, смелост и умение да танцува с копие. Беше на четиридесет и осем — възрастта на Хидейоши.

Хидейоши нямаше синове, докато Шоню можеше да се гордее с трима, всичките вече възмъжали. Най-големият, Юкисуке, беше на двадесет и пет и държеше крепостта Гифу; вторият, Терумаса — на двадесет и началник на Икеджири; най-малкият тази година навършваше четиринадесет и продължаваше да живее при баща си.

Шоню познаваше Хидейоши още от времето, когато този се наричаше Токичиро. Оттогава насетне обаче между двамата се беше отворила голяма пукнатина. Шоню обаче също живееше с грижите на времето — след смъртта на Нобунага той, заедно с Кацуие, Нива и Хидейоши, бе един от четиримата определени да се грижат за управлението на Киото. Макар и временна, тази длъжност му даваше високо положение. Освен това в Мино бащата и синовете му владееха три крепости, докато зет им Нагайоши бе началник на крепостта Канеяма.

Не можеше да се каже, че Шоню се справи зле със задачите си. Нямаше и причина да изпитва безпокойство. Хидейоши винаги проявяваше необходимото внимание към своя стар приятел и дори сгоди племенника си Хидецугу за Шонювата дъщеря.

Така в мирно време Хидейоши предвидливо укрепваше връзките си с рода им, в случай, че се наложи да поиска подкрепа, но тази година, когато решаващата битка започваше да изглежда все по-неизбежна, Шоню наистина стана много важен за него като основен съюзник. Сега Хидейоши изпроводи в Огаки вестоносец с предложение да осинови зетя Нагайоши и да му даде областите Овари, Мино и Микава.

На два пъти праща собственоръчно написани писма. Това че Шоню не отговори бързо, не значеше, че не одобрява или просто проявява малодушие. Добре разбираше, че съюзът с Хидейоши ще е по-ползотворен от всеки друг. Освен това знаеше, че както Хидейоши се стреми към много, така и той самият ще получи големи облаги.

Но за Шоню бе трудно да даде отговор, тъй като пред него стоеше въпросът доколко въобще ще е нравствена една битка между войските на запада и изтока. Токугава обвиняваха Хидейоши, че е изменник и че, вече убил един от синовете на своя предишен господар, сега се готви да се справи и с наследника му Нобуо.

„Ако се съюзя с Хидейоши, мислеше си Шоню, няма да постъпя достойно по отношение на моя дълг. Ако пък помогна на Нобуо, ще запазя наистина честта си, но пък изгледите ми за бъдещето ще бъдат съвсем неясни.“

Имаше и друго едно притеснение. На времето беше в много близки отношения с Нобунага и сега, дори и след смъртта му, не можеше лесно да изостави Нобуо. Още по-лошо — най-големият му син беше заложник в Исе и Шоню естествено не възнамеряваше просто да го обрече на смърт там. Така при всяко от писмата на Хидейоши той за пореден път изпадаше в объркване. Щом събереше своите служители, за да обсъди въпроса с тях, получаваше съвети от две противоположни страни — едните настояваха на почтеността и дълга, другите възразяваха, че сега е времето, когато родът ще може да спечели големи облаги.

Как да постъпи? Тъкмо когато объркването му все повече нарастваше, неговият син се върна от Нагашима у дома. Нобуо бе сметнал, че Шоню му е дотам задължен, та никога да не му измени. Такава примамка можеше и да подейства на някого другиго, но повелителят на рода Икеда беше по-проницателен от повечето хора. За него тази постъпка не беше нищо друго, освен съчетание от детинщина и опит за политически сметки.

— Взех решение. Насън Буда ми внуши да се присъединя към западната войска — обяви той пред своите служители.

Още същия ден прати на Хидейоши писмо, че става негов съюзник.

Сънят с Буда разбира се беше измислица, но съвсем наскоро един разговор с най-големия син на Шоню възпламени бойния дух на военачалниците.

Юкисуке спомена, че скоро след като той самият бил освободен от Нагашима, началникът на Инуяма, Накагава Канемон, получил нареждане да се върне в крепостта си.

Досега Шоню не можеше да определи дали Инуяма, разположена точно срещу неговите владения, ще му бъде неприятел или съюзник, но сега, след като недвусмислено се обяви на страната на Хидейоши, крепостта се превръщаше в опасен враг. Освен това укреплението беше разположено на важно и естествено защитено място и явно Иеясу и Нобуо смятаха Канемон достатъчно способен, за да го натоварят със защитата на най-предната своя позиция. Очевидно такава бе причината да го отделят от войската на Исе и да го пратят да се грижи за собствената си крепост.

— Повикайте началника на Сините чапли — нареди Шоню на един от служителите си.

В една долина зад крепостта се бяха скупчили хижите на наемници, които не се числяха към рода. Наричаха ги Отряда на сините чапли. Оттук служителят на Шоню повика един нисък, добре сложен младеж на около двадесет и пет години. Беше Сандзо, предводителят на Чаплите. След като получи указания от човека, той влезе през задната порта на крепостта и мина във вътрешната градина.

Шоню стоеше под сянката на едно от дърветата и му направи с брадичка знак да се приближи. Сандзо се просна по очи в нозете на господаря си и този му даде лично своите заповеди.

Името на Отряда на сините чапли идваше от цвета на тяхната памучна униформа. Всякога, когато се случеше нещо непредвидено, те първи отлитаха в неизвестна посока, също като ято сини чапли.

След три дни Сандзо се върна от мястото, където бе ходил и което така и остана неизвестно. Бързо влезе през задната порта и също както преди, намери Шоню във вътрешната градина. Сандзо се поклони, извади една увита в навосъчена хартия и покрита с още прясна кръв сабя и я подаде на своя господар, който я разгледа внимателно.

— Това е, със сигурност — отбеляза с кимване Шоню и след това добави за похвала: — Добре сте се справили.

Като награда Сандзо получи няколко златни монети.

Почти не можеше да има съмнение, че сабята бе същата, която носеше Накагава Канемон, началникът на крепостта Инуяма. На ножницата беше изрисуван с лак неговият родов герб.

— Благодаря ви за щедростта, господарю — рече Сандзо и понечи да се оттегли, но Шоню му каза да почака.

Повика отново един от служителите си и накара да изсипят пред наемника толкова много пари, че трябваше да ги натоварят на гърба на кон. Докато Сандзо стоеше, зинал от изненада, едни чиновник се разпореди да увият монетите в няколко камъшени рогозки.

— Искам да свършите още нещо, Сандзо.

— Да, господарю.

— Описал съм всички подробности на трима от най-доверените ми служители. Искам да се преоблечете като керванджия, да натоварите парите на кон и да тръгнете след тези трима души.

— А накъде ще вървим?

— Не ме питайте.

— Да, господарю.

— Ако всичко мине успешно, ще ви направя мой самурай.

— Благодаря ви, господарю.

Сандзо беше дързък и безстрашен, но видът на огромното количество монети го стресна повече от този на локва кръв. Просна се отново по очи и почти прекалено старателно притисна чело към земята. Щом вдигна поглед, видя един приличен на селски самурай старец и двама набити младежи да товарят парите върху самара на коня.

Шоню и Юкисуке пиеха сутрешен чай в чайната. Макар да изглеждаше, че просто закусват заедно след дълга раздяла, те всъщност водеха таен разговор.

— Веднага тръгвам за Гифу — завърши накрая Юкисуке.

Щом излезе от стаята, той бързо нареди на своите служители да му приготвят коня. Възнамеряваше веднага да се върне в Гифу, но сега тези планове бяха за два-три дни отложени.

— И внимавай да не сбъркаш нещо утре вечер — предупреди го тихо Шоню.

Юкисуке кимна с разбиращо изражение. В очите на баща си обаче този дързък младеж още приличаше просто на дете.

На вечерта на следващия ден — тринадесето число от месеца — вече всички в крепостта Огаки знаеха какво е замислил Шоню и защо прати предишния ден сина си в Гифу.

Внезапно дойде нареждане за свикване на войската. Това бе голяма изненада дори за Шонювите служители.

Посред цялото объркване един от офицерите влезе в стаята на войниците от прислугата, където няколко млади самураи се суетяха оживено. Той предизвикателно завърза кожените връзки на ръкавиците си, погледна хладно към бойците и каза:

— Преди да е изгряло слънцето, вече ще сме превзели крепостта Инуяма.

Както и можеше да се очаква, единственото място, където не цареше объркване, бе стаята на върховния предводител — Шоню. Двамата с втория му син Терумаса пиеха саке, седнали бяха на походните си столчета и чакаха часа на заминаването.

Обикновено при потегляне в поход се надуваше раковина, развяваха се знамена и се биеха барабани, а отрядите преминаваха величествено през града под крепостта. Този път обаче конниците потеглиха на малки групи от по двама-трима, пехотинците останаха в първите и последните редици, знамената бяха свити, а пушките — скрити. Ако се сетеха да погледнат навън в омарата на пролетната нощ, градските жители сигурно биха се почудили какво става и никой не би си и помислил, че войниците тръгват в сражение.

Само на три часа път извън Огаки отрядите се събраха в строй и Шоню се обърна към тях с думите:

— Нека до изгрев-слънце да свършим с тази битка и да се приберем преди края на деня. Вървете колкото се може по-бързо.

Градът и крепостта Инуяма бяха право на отсрещния бряг по горното течение на река Кисо. Въздухът кънтеше от шума на водата, която се разбиваше в облите камъни и се плискаше по плитчините. В омарата луната, планините и водата приличаха на гледани през слюда. От брега се виждаше единствено мътната светлина на лампите отсреща.

— Слезте от седлата.

Шоню сам скочи от коня си и постави на брега своето походно столче.

— Господарят Юкисуке е дошъл навреме. Отрядите му са ето там — посочи един от служителите.

Шоню се изправи и погледна в посока нагоре по течението.

— Съгледвачите! — извика той веднага.

Един от мъжете изтича, за да провери кои са там. След съвсем кратко време към шестстотинте души на Икеда Шоню се присъедини отряд от още четири-петстотин. Очертанията на хилядата души се сляха като две рибни стада под водата.

Най-сетне след хората на Юкисуке се появи и Сандзо. Стражите, които охраняваха тила, го наобиколиха с копията си и го отведоха пред походното столче на Шоню.

Господарят не остави наемника да говори излишно, а направо го разпита за най-важното от задачата му.

По същото време доста на брой плоскодънни рибарски лодки, разпръснати досега покрай брега, започнаха да преминават от другата страна на реката. Дузини лековъоръжени войници скочиха от тях и един след друг се изкатериха по отсрещния бряг. После лодките бързо се върнаха, за да превозят нов товар хора.

Само след миг единственият човек, останал на отсамния бряг, бе Сандзо. Накрая влажното нощно небе се разтресе от бойните възгласи на бойците, достигнали чак до подножието на самата крепост. В същата минута един от краищата на небето почервеня и над града под укреплението заблестя и затанцува порой от искри.

Хитрият план на Шоню проработваше безпогрешно. Крепостта Инуяма падна само за един час, след като защитниците й бяха не само изненадани, но и предадени отвътре. Тази измяна определено бе една от причините така непристъпната твърдина да бъде превзета за толкова кратко време. Имаше обаче и още нещо — на времето Шоню сам беше началник на Инуяма и градските жители, старейшините на околните села и дори самите селяни добре си спомняха своя предишен повелител. Макар служителите с парите да бяха пратени тъкмо за да подкупят тези хора, сегашният успех се дължеше не толкова на подкупа, колкото на миналото на Шоню.

Хората от някога издигнати, но сега западащи родове привличат около себе си странна смесица от характери. Проницателните, лекомислените, онези, които виждат злината, но не могат да дадат собствено мнение или съвет всички те бързо напускат сцената. Тези, които по-неясно долавят какво става, но и те нямат силата и възможностите да спрат упадъка, също по някое време изчезват.

Остават единствено два вида хора — такива, които не са достатъчно надарени, за да си намерят препитание на друго място и онези истински верни служители, които не напускат своя господар до самия край, през време на бедност и слабост, живот и смърт, щастие и скръб.

Но кои от тези са истински самураи? Кои живеят честно или кои остават просто заради облагите? Трудно е да се разбере това, понеже всички до един прилагат цялата своя изобретателност, за да убедят своите господари в незаменимостта си.

Макар и човек на риска, Иеясу напълно се различаваше от вдетинения Нобуо, който не знаеше нищо за света наоколо. Той държеше сина на Нобунага в длан, както играч на шах — фигура.

— Е, направили сте си прекалено много труд заради мен, господарю Нобуо — обърна се към него. — Аз всъщност бих си взел само още малко ориз. Израснал съм в скромни условия и тази вечер небцето и стомахът ми не могат вече да издържат на толкова много изискани ястия.

Беше вечерта на тринадесето число от месеца. Щом Иеясу пристигна същия следобед в Кийосу, Нобуо го заведе в един от храмовете, където в продължение на няколко часа двамата имаха таен разговор. Вечерта в стаята за гости на крепостта бе устроено угощение.

Дори след случката в храма Хоно Иеясу остана някак встрани от събитията. Сега обаче той залагаше цялата сила на рода Токугава — сила, на чието укрепване бе посветил толкова години — и лично дойде в Кийосу. Нобуо гледаше на него като на спасител. Правеше всичко възможно да му угоди и сега го гощаваше с най-изискани ястия.

От гледна точка на Иеясу обаче цялото това показно гостоприемство бе просто проява на наивност и той можеше само да съжалява своя домакин. На времето, когато Нобунага се прибираше победоносно от Кай и под предлог, че иска да види връх Фуджи, спря при Иеясу, този му оказа прием в продължение на седем дни. Като си спомнеше за тогава, Иеясу само можеше да съжалява сегашния си домакин.

Естествено, господарят не беше чужд на състраданието към по-слабия — в случая Нобуо — но също и знаеше, че същината на този свят е в промяната. Ето защо, макар и през време на угощението да изпита съжаление и съчувствие, съвестта изобщо не го гризеше заради намерението просто да използва наивния и изнежен благородник като своя играчка. Няма човек, който с по-голяма сигурност да предизвика нещастие, от неспособния наследник на бляскав род, получил власт и славно име. Колкото повече се оставя да го използват, толкова по-опасен става такъв човек.

Хидейоши най-вероятно си мислеше същото като Иеясу. Но докато той виждаше в Нобуо пречка за постигане на своите цели и търсеше начин да го отстрани. Иеясу пък се опитваше да го използва. При все това разминаване, плановете и на двамата бяха в основата си еднакви. Който и да спечелеше, съдбата на Нобуо щеше да е същата, тъй като той просто отчаяно бе прегърнал идеята, че е единствен наследник на Нобунага.

— Как така? — възрази Нобуо. — Та празненството едва сега започва. В такава хубава пролетна нощ ще е срамота да си легнете рано.

Нобуо правеше всичко възможно да забавлява Иеясу добре, но истината бе, че госта го чакаше работа.

— Не, господарю Нобуо. Негово Височество не бива да пие повече саке — поне така сочи цветът на лицето му. Подайте чашата насам към нас.

Нобуо обаче не беше забелязал отегчението на своя почетен гост и настоятелността му беше предизвикана от погрешния начин, по който схвана сънливия поглед в очите на Иеясу. Прошепна нещо на служителите и плъзгащите се хартиени врати в дъното на залата бяха веднага изтикани настрана, за да се покажат музиканти и танцьори. За Иеясу тази гледка не беше особено забавна, но той с търпелив израз проявяваше от време на време интерес, позасмиваше се и когато представлението свърши, запляска с ръце.

Служителите му се възползваха от възможността да го дръпнат за ръкава и да му направят знак, че е време за лягане. В същия миг обаче под шумния звук на оркестъра се появи един комедиен артист.

— Тази вечер ще покажем на почитаемия гост едно представление Кабуки, играно наскоро в столицата…

Последва невероятен поток от думи. След това мъжът изпя въведението към пиесата, а друг един изпълнител го допълни с припев и с няколко мелодии от християнското богослужение, добили напоследък известност между местните господари в западните области. Свиреше на инструмент, подобен на виолата, използвана при църковни служби, а дрехите му бяха извезани със западна украса и поръбени с дантела — всичко това в чудесно съчетание с обичайно японско кимоно.

Зрителите бяха завладени от видяното. Явно онова, което се харесва на човека от простолюдието, доставяше удоволствие и на големите господари и самураите им.

— Господарю Нобуо, господарят Иеясу каза, че вече му се доспива — прошепна Окудайра на Нобуо, когото пиесата погълна напълно.

Домакинът бързо стана да изпрати своя гост и стигна с него чак до спалнята. Представлението Кабуки още не беше свършило и виолата, флейтите и барабаните продължаваха да се чуват.

На следващата сутрин Нобуо се събуди в извънредно ранен за него час и тръгна към покоите на Иеясу. Там го завари вече станал и да обсъжда някакъв въпрос със служителите си.

— А закуската на господаря Иеясу? — попита Нобуо.

Когато някой му отвърна, че закуската вече е минала, домакинът доби малко объркан вид.

В този миг един от самураите на стража в градината и някакъв войник от наблюдателната кула си подвикнаха, че в далечината нещо ставало. Това привлече вниманието и на Иеясу, и на Нобуо. Не след дълго се появи един самурай, който да извести какво се е случило.

— Далеч в небето на северозапад от известно време се вижда черен пушек. Първо помислихме, че може да е горски пожар, но мястото, откъдето се вдига димът, започна да се мести и след това се появиха и още няколко облака.

Нобуо сви рамене. Ако ставаше дума за югоизток, можеше да се сети за Исе или някое друго място, където да има сражение, но сега изражението му сочеше, че изобщо не разбира какво може да бъде.

— Не е ли това от посоката на Инуяма? — обади се Иеясу, който вече знаеше за смъртта на Накагава преди два дни.

Без да чака отговор, даде нареждане:

— Окудайра, идете да видите.

Окудайра се затича по коридора заедно със служителите на Нобуо и се изкачи на наблюдателницата.

По стъпките на хората, които почти веднага слязоха надолу, ясно пролича, че се е случило нещо много тревожно.

— Може да е от Хагуро, Гакуден или Инуяма, но при всички случаи — от тази околност — съобщи Окудайра.

Крепостта заприлича на врящ чайник. Навън вече се чуваше тръбенето на раковината, но повечето войници, които веднага се втурнаха да вземат оръжието си, така и не забелязаха, че наблизо е Иеясу.

Щом разбра, че пламъците със сигурност идват от Инуяма, той се разбърза по съвсем необичаен за него начин.

— Сега стана лошо! — извика.

Пришпори коня си в галоп и препусна на североизток, в посока към дима. Служителите го следваха от двете страни, като се опитваха да не изостават. От Кийосу до Комаки нямаше много път, както и оттам до Гакуден. От Гакуден до Хагуро пеш се стигаше за един час, накрая — от Хагуро до Инуяма разстоянието бе същото. Щом пристигнаха в Комаки, вече разбраха какво точно се е случило. В ранните утринни часове крепостта Инуяма е била превзета. Иеясу дръпна поводите на коня си и се втренчи в дима, който се издигаше на няколко места между Хагуро и околността на Инуяма.

— Закъснях — прошепна той на себе си. — Не бива да допускам грешки като тази.

Почти виждаше в облака от черен дим очертанията на лицето на Шоню. Щом чу слуха, че Нобуо пуснал сина на Шоню да се върне при баща си, веднага се замисли за последствията от тази доброжелателна постъпка. При все това не бе и предполагал, че повелителят на Такеда може да се окаже дотам двуличен, та да действа толкова коварно и бързо.

„Не че не знаех каква хитра стара лисица е той“, помисли си Иеясу. Нямаше смисъл да си припомня колко важно е местоположението на Инуяма. Близостта до Кийосу само увеличаваше важността й във войната с Хидейоши. Крепостта владееше подстъпите към горното течение на река Кисо, границата между Мино и Овари и извънредно важния брод на Унума. Това укрепление, което струваше колкото сто други, сега бе загубено в полза на врага.

— Да се връщаме — каза Иеясу. — Ако се съди по това, как се издигат пламъците, Шоню и синът му сигурно вече са се върнали в Гифу.

В мига, в който рязко дръпна поводите на другата страна, Иеясу си възвърна обичайното изражение на лицето. Сигурен беше, че ще си отмъсти двойно за тази загуба. Хората около него шумно се оплакваха от неблагодарността на Шоню, хулеха го заради страхливото нападение изневиделица и заплашваха при следващата битка да му дадат добър урок, но Иеясу сякаш не ги чуваше. Засмя се мълчешком и насочи коня си към Кийосу.

На връщане срещнаха Нобуо, тръгнал от крепостта доста по-късно начело на своята войска. Този впери поглед в Иеясу, сякаш връщането му е нещо напълно неочаквано.

— Всичко наред ли е в Инуяма? — попита.

Преди този да е успял да отговори, от служителите зад него се чу смях. Той обаче наистина търпеливо и любезно обясни на Нобуо какво точно е станало. Синът на Нобунага съвсем посърна. Иеясу спря коня си до неговия и се зае да го успокоява.

— Не се тревожете. Ако сега ние понасяме поражение, на Хидейоши ще му се върне двойно. Погледнете натам.

Посочи с очи към възвишението Комаки.

Преди много време Хидейоши проницателно бе препоръчал на Нобунага да се премести от Кийосу в Комаки. Ставаше дума само за един объл хълм, не по-висок от двеста и осемдесет лакти, но той властваше над околната долина и бе удобен за започване на нападение във всяка една посока. Ако Комаки бъде укрепен, при едно сражение в равнината на Овари и Мино западната войска нямаше да може да настъпи, без да е превзела преди това върха. Мястото бе отлично и за настъпление, и за отбрана.

Нямаше време да се обяснява всичко това на Нобуо, така че Иеясу просто се обърна и заговори този път на своите служители:

— Веднага да започне строеж на укрепления на връх Комаки.

Веднага след като даде това нареждане, настигна отново Нобуо и се прибра с бавен ход заедно с него до Кийосу. По пътя двамата водиха приятен разговор.

По това време всички смятаха, че Хидейоши е в крепостта Осака, но от тринадесетия ден на месеца, когато Иеясу разговаряше с Нобуо в Кийосу, той се намираше в Сакамото. Такова бавене не му беше присъщо.

Иеясу вече действаше с пълна сила, за да изпълни плана си за настъпление от Хамамацу през Окадзаки към Кийосу, но Хидейоши, често изумявал всички със своята светкавичност, този път никак не бързаше. Или поне така изглеждаше отстрани.

— Някой да дойде! Не са ли оръженосците ми тук?

Беше гласът на господаря, гръмък както обикновено.

Младите оръженосци, нарочно отделили се в своята стая, бързо изоставиха играта на сугуроку, с която крадешком се занимаваха. Тринадесетгодишният Набемару се затича с всички сили натам, откъдето се чуваше пляскането с ръце на господаря му.

Хидейоши вече бе излязъл на терасата. През предната порта се виждаше малката фигура на Сакичи, който бързо изкачваше склона от града към крепостта. Без да се обръща назад, за да види чии са стъпките, даде заповед да пуснат младежа вътре.

Сакичи влезе и коленичи пред своя господар.

След като изслуша разказа му за положението в крепостта Осака, Хидейоши попита:

— А Чача? Чача и сестрите й също ли са добре?

За миг Сакичи се напрегна, сякаш не можеше да се сети за тях. Да отвърне на въпроса веднага само щеше да направи Хидейоши подозрителен („Този проклет Сакичи е разбрал!“) и без съмнение щеше да го накара и да се почувства неудобно. Доказателство за всичко това бе, че в мига, в който попита за Чача, господарското изражение на Хидейоши сякаш се стопи и по лицето му се разля руменина. Изведнъж доби извънредно стеснителен вид.

Сакичи добре разбираше причината господарят му да е неспокоен и не можеше скришом да не се забавлява.

След падането на Китаношо Хидейоши се грижеше за трите дъщери на Оичи, сякаш са негови собствени. При строежа на крепостта Осака нареди един малък и светъл вътрешен двор да бъде отделен заедно с околните помещения нарочно за тях. От време на време отиваше да посети и да си поиграе с момичетата, сякаш отглеждаше в златна клетка някакви редки птички.

— На какво се усмихвате, Сакичи? — сепна го Хидейоши.

Той самият обаче намираше всичко това за леко забавно. Явно Сакичи вече е разбрал всичко.

— Не, няма нищо. Другите задължения ме разсеяха и пропуснах да посетя стаите на трите княгини.

— Така ли? Е, нищо.

И Хидейоши бързо смени темата с друга.

— Докато пътувахте, какви слухове чухте покрай река Йодо и в Киото?

Винаги задаваше подобни въпроси, когато е пратил човек на някое по-отдалечено място.

— Навсякъде всички говореха само за война и нищо друго.

Като поразпита Сакичи по-подробно за настроенията в Киото и Осака, Хидейоши разбра, че според хората битката за властта нямало всъщност да се води между него и Нобуо, а между него и Иеясу. След смъртта на Нобунага мнозина сметнаха, че Хидейоши най-сетне ще въдвори мир, но сега страната отново бе разделена на две враждуващи половини и сърцата на японците се изпълваха с тревога при мисълта за големия сблъсък, който сигурно нямаше да остави никоя област незасегната.

Сакичи се оттегли и на негово място се появиха двама от военачалниците на Нива Нагахиде — Канамори Кинго и Хачия Йоритака. Хидейоши полагаше големи усилия да привлече Нива на своя страна, тъй като знаеше, че никак няма да е добре, ако го тласне в лагера на противниците. Освен че щеше да значи загуба на военна сила, такава постъпка на Нива щеше и да убеди хората, че правото е на страната на Нобуо и Иеясу. Между служителите на Нобунага този човек бе стоял по-долу само от Кацуие и се ползваше с голямо уважение като извънредно откровен и достоен мъж.

Сигурно бе, че Иеясу и Нобуо също опитват всички средства, за да накарат Нива да се присъедини към тях. Може би завладян в крайна сметка от въодушевлението на Хидейоши, Нива обаче прати Канамори и Хачия при него като първо подкрепление от север. Хидейоши се поуспокои, но още не беше напълно уверен в изхода.

Преди да мръкне, на три пъти пристигаха вестоносци с новини за положението в Исе. Хидейоши прочете писмата и лично разпита хората, нареди им да предадат устни отговори и докато ядеше вечерята си, издиктува и писма в отговор на получените.

В ъгъла на стаята имаше поставен голям сгъваем параван. На двете му крила със златна боя беше изрисувана карта на Япония. Хидейоши погледна натам и попита:

— Нищо ли още няма от Ечидзен? А какво стана с пратеника, когото пратих при Уесуги?

Докато служителите започнаха да се оправдават с голямото разстояние, господарят им пресметна нещо на пръсти. Беше пратил вестоносци при Кисо и Сатаке. Опитваше се да разпъне мрежата от свои съюзи надлъж и нашир през страната, която сега виждаше изрисувана на картата. Нравът на Хидейоши беше такъв, че той смяташе войната само за последно средство. За него от само себе си се разбираше, че изкуството на преговорите също е битка. Това изкуство обаче не се упражнява заради самото себе си, нито пък се корени във военна слабост. При Хидейоши съюзите се сключваха само след като тилът му е достатъчно подсигурен с оръжие и отрядите му са достатъчно силни. С Иеясу обаче до съюз така и не се стигна. Никой не знаеше за това, но дълго преди да се е стигнало до настоящото положение, Хидейоши прати в Хамамацу вестоносец със следното послание:

Бъдещето на такива предложения зависи обаче от другата страна, а отговорът, който Хидейоши получи, бе определено отрицателен. Дори и след като прекъсна отношенията си с Нобуо, той въпреки това продължи да праща писма с още по-благоприятни условия, като се опитваше да убеди Иеясу. Посланиците обаче само си навличаха гнева на господаря и се връщаха съвсем обезсърчени.

— Господарят Иеясу отвърна, че господарят Хидейоши е този, който не го разбирал — съобщи един от тях.

Хидейоши се усмихна пресилено и отговори:

— Иеясу е този, който не разбира какво всъщност мисля.

Във всеки случай времето, прекарано от него в Сакамото, бе изцяло посветено на работа. Крепостта беше едновременно средище на войските му в Исе и южна Овари и място, от което се разклоняваше мрежата за разузнаване и преговори, покрила цялото пространство от севера до западните области. Сакамото бе много по-удобна за тайни планове от Осака. Вестоносците освен това можеха да влизат и излизат оттам, без да привличат прекалено много внимание.

На пръв поглед двете области на влияние изглеждаха ясно разграничени — на изток и североизток — Иеясу, в столицата и западно от нея — Хидейоши. Дори в Осака, седалището на Хидейоши, имаше обаче много хора, които поддържаха Токугава. Не можеше да се каже, че и при двора няма такива, които чакат сгромолясването на Хидейоши.

Даже в самурайските родове се случваше бащите и майките да са на служба при областните управители на Осака и Киото, а синовете — във войската на пълководците на изтока. Братя се оказваха разделени между двете враждуващи страни. Така кървавата разпра не пощади и отделните семейства.

Хидейоши познаваше горчивите изпитания, които носи със себе си войната. Сраженията бушуваха още от времето, докато растеше в старата къща на майка си в Накамура. През всичките години на неговите странствания положението остана същото. С появата на Нобунага за известно време страданията на народа станаха дори още по-тежки, но управлението му донесе на обикновените хора и много радост и надежда. Всички вярваха, че Нобунага ще сложи началото на траен мир в страната. Той обаче бе погубен, преди да е довършил и наполовина делото си.

Хидейоши се беше зарекъл да продължи онова, което смъртта на Нобунага прекъсна. Усилията му, плод на толкова дни без отдих и безсънни нощи, го доведоха на една крачка от целта. Сега предстоеше да направи именно тази последна стъпка. Можеше да се каже, че все едно е изкачил деветстотин от хилядата разкрача по пътя си. Последните сто обаче бяха най-трудните. По начало му бе ясно, че ще дойде време, когато ще срещне последната пречка преди целта — Иеясу — и ще се наложи или да го отстрани, или направо да го погуби. Когато мигът настъпи обаче, Хидейоши откри, че трудностите надминават очакванията му.

През време на десетте дни, които той прекара в Сакамото, Иеясу на свой ред доведе войската си чак до Кийосу. Ясно беше, че намерението му е да разбуни Исе, Ига и Кюшу подобно на гнездо на оси и после да настъпи на запад, да влезе в Киото и с един удар, като буреносен вятър, да обсади Осака.

Но и Иеясу не смяташе, че напредъкът му ще бъде лесен. Също като Хидейоши, той очакваше по пътя към Осака да бъде въвлечен в решаващото голямо сражение. Къде обаче ще се състои то? Единственото място, което осигуряваше достатъчно простор за този двубой на изтока и запада, беше широката равнина на Ноби, покрай брега на река Кисо.

По-дейната от двете страни щеше да си спечели преимущество, като първа построи укрепления по високите места. Докато Иеясу вече се бе погрижил за това и добре се беше подготвил, за Хидейоши можеше да се каже, че се окопити малко късно. Дори на вечерта на тринадесетия ден от месеца той още не се бе помръднал от Сакамото.

Тази привидна бавност обаче не беше, както изглеждаше на пръв поглед, следствие от невнимание. Хидейоши знаеше, че Иеясу не може да бъде сравняван нито с Мицухиде, нито с Кацуие. Забавянето му беше нужно, за да завърши приготовленията си. Чакаше да спечели на своя страна Нива Нагахиде, чакаше да се увери, че Мори в западните области няма да предприемат нищо против него, чакаше да се справи с опасните остатъци от монасите-воини на Шикоку и Кюшу, чакаше, най-сетне, за да преодолее съпротивата на пълководците в близките Мино и Овари.

Потокът от вестоносци нямаше край и Хидейоши ги приемаше дори по време на хранене. Тъкмо бе свършил с обяда и оставяше клечките за ядене, когато пристигна ново съобщение. Протегна ръка, за да вземе кутията с писмото.

Беше нещо, което отдавна чакаше — отговор от Бито Джинемон, пратен по-рано като втори пратеник в крепостта на Икеда Шоню в Огаки. Дали новината е добра или лоша? От посланиците в други крепости още нямаше никакво съобщение. Хидейоши отвори писмото с чувството, че отваря оракулско предсказание и го зачете.

— Добре — бяха само думите му.

Късно същата нощ, след като вече си беше легнал, стана от леглото, като че внезапно се е сетил за нещо и повика самураите от нощната стража.

— Утре сутрин ли се връща вестоносецът на Бито?

— Не — отвърна войникът. — Времето не му стигаше, почина си за малко и веднага тръгна обратно за Мино, да пътува през нощта.

Хидейоши седна върху завивките, извади четка и написа на Бито следното писмо:

Веднага щом остави четката, накара да пратят писмото в Огаки.

След два дни обаче, на петнадесети вечерта, оттам пристигна ново известие.

Инуяма бе паднала. Едновременно с взетото решение Шоню и синът му предлагаха на Хидейоши и крепостта с най-добро местоположение по цялата река Кисо. Новината беше добра.

Хидейоши остана доволен, но го обзе и тревога.

На следващия ден се пренесе в крепостта Осака. За няколко дни лошите признаци се умножиха. Узна се, че след голямата победа при Инуяма Шонювият зет Нагайоши поискал да събере военна слава за себе си и замислил изневиделица да нападне укрепленията на Токугава на връх Комаки. Войската му обаче попаднала на вражеска засада при Хагуро. Говореше се, че заедно с много от войниците загинал и самият той.

— Загубихме човека, защото имаше прекалено желание да се бие. Непростимо неблагоразумие!

Укорът на Хидейоши беше насочен срещу самия него.

Тъкмо когато на деветнадесети Хидейоши се готвеше да напусне крепостта си, от Кюшу пристигна друга лоша новина. Хатакеяма Садамаса се разбунтувал и настъпвал по море и суша към Осака. Зад това най-вероятно стояха Нобуо и Иеясу, но дори и да не бе така, остатъците от монасите-воини от ордена Хонганджи винаги дебнеха възможност да нападнат. Хидейоши се видя принуден да отложи деня на своето заминаване, за да се погрижи за отбраната на Осака.

Дойде ранната сутрин на двадесет и първия ден от третия месец. В храсталаците край крепостта мушитрънчетата пееха пискливите си песни. Черешовите цветове падаха и се носеха във въздуха покрай дългото шествие от коне и въоръжени мъже, сякаш самата природа ги изпровожда преди битката. Събралите се да гледат градски жители образуваха покрай улицата безкрайна върволица.

Войската, която Хидейоши поведе този ден в поход, наброяваше тридесет хиляди души. Всички се напрягаха да различат в множеството самия господар, но той бе толкова дребен и обикновен на вид, че лесно убягваше от погледа между останалите военачалници, качени на седлата си.

Хидейоши обаче наблюдаваше множеството и тайно се усмихваше със задоволство. „Осака ще процъфти, мислеше си. Това е най-добрият знак за бъдещето.“ Наистина, хората в тълпата бяха облечени в ярки цветове и шарки и нямаха вид на обитатели на западащ град. Дали това беше, понеже се уповаваха на новата крепост, под чиято закрила живееха?

„Ще победим. Този път ще успеем.“ Ето какво Хидейоши очакваше от бъдещето.

Тази нощ войската се разположи на стан в Хираката и рано следващата сутрин продължи на изток, по пълния със завои път покрай река Йодо.

Щом пристигнаха във Фушими, на речния брод насреща им излязоха към четиристотин души.

— Чии са тези знамена? — попита Хидейоши.

Военачалниците присвиха очи с подозрение. Никой не можеше да определи на кого са големите бойни знамена с черни китайски йероглифи на червено поле. Имаше също пет златни хоругви и военачалнически флаг с нарисувани един голям кръг и осем по-малки около него. Под тези отличителни знаци в съвършено правилен строй се бяха подредили тридесет въоръжени конника, тридесет копиеносци, също толкова стрелци с пушка, двадесет стрелци с лък и един отряд от пехотинци. Речният вятър развяваше краищата на яркото им облекло.

— Идете да разберете кои са — нареди Хидейоши на един от своите служители.

Човекът се върна скоро с думите:

— Това е Ишида Сакичи.

Хидейоши тупна леко по седлото си.

— Сакичи ли? Е, това и трябваше да се очаква — каза той радостно, сякаш току-що се е сетил за нещо приятно.

Сакичи се приближи до коня на Хидейоши и поздрави своя господар.

— Преди време ви бях дал обещание и сега поставям на ваше разположение един отряд, който въоръжих с парите, спечелени от разчистването на малко пустеещи земи наблизо.

— Е, елате тогава с нас, Сакичи. Тръгнете след обоза отзад.

Цената на тези хора и коне беше повече от десет хиляди крини ориз и Хидейоши остана твърде впечатлен от предприемчивостта на Сакичи.

Същия ден мнозинството от войниците мина през Киото и пое по пътя за Оми. На Хидейоши всяко дърво и стръкче тук навяваше спомени за превратностите на неговата младост.

— Ето го и връх Бодай — промълви той сам на себе си.

Вдигна поглед към възвишението и си спомни за неговия господар, Такенака Ханбей, отшелника от връх Курихара. Сега, като размислеше, бе благодарен, че през време на тази своя младост не е пропилял и един ден напразно. Тъкмо превратностите и борбите от онова време го бяха направили това, което е сега. Този тъмен свят със своите подмолни течения всъщност бе благословия за него.

Ханбей, който прие Хидейоши като свой господар, бе от онези верни приятели, които не можеш да забравиш. Дори и след смъртта му, Хидейоши винаги, когато срещнеше някаква трудност, си помисляше: „Защо само Ханбей не е тук?“. Въпреки това остави човека да умре, без да е получил каквото и да било в отплата. Клепките на Хидейоши внезапно овлажняха от сълзи на тъга, които замъглиха вида на връх Бодай пред очите му.

Спомни си и за сестрата на Ханбей, Ою…

В същия миг забеляза под сянката на боровете край пътя качулката на будистка монахиня. Погледът й за миг се срещна с този на Хидейоши. Той дръпна поводите на коня и изглежда се приготви да даде заповед за спиране, но жената под дърветата вече беше изчезнала.

Същата вечер получи в стана си чиния с оризови сладки. Един оръженосец ги донесе и каза, че му ги дала някаква монахиня, която не казала името си.

— Много са вкусни — похвали ги Хидейоши, след като си взе две, въпреки че вече бе вечерял.

Докато казваше това, в очите му се появиха сълзи. По-късно наблюдателният младеж спомена пред пълководците за необичайното настроение на господаря си. Всички изглеждаха изненадани и явно не можеха дори да се догадят за причината той да се държи така. Тъгата му ги разтревожи, но веднага щом постави глава върху възглавницата, Хидейоши захърка шумно, както обикновено. Спа само четири часа. На сутринта стана и тръгна на път, преди още да се е развиделило. До, края на деня първото и второто поделение на войската бяха пристигнали в Гифу. Тук Хидейоши бе посрещнат от Шоню и сина му; в скоро време крепостта се препълни с хора от огромната войска.

Факли и огньове огряха нощното небе над река Нагара. Надалеч можеше да се видят как четвъртият и петият отряди продължават пътя си на изток през цялата нощ.

— Колко време мина! — възкликнаха в един глас Хидейоши и Шоню, веднага щом се зърнаха.

— Наистина се радвам, че вие и синът ви сте този път с мене. Не мога дори да ви опиша какво сте направили за мен с победата си при Инуяма. Не, дори аз бях впечатлен от бързината и ловкостта ви.

Хидейоши открито похвали заслугите на Шоню, а не каза нищо за неотдавнашното поражение на неговия зет. Въпреки че не стана дума за това обаче, Шоню бе засрамен от станалото. Явно много го притесняваше, че победата при Инуяма не може да изкупи понесената от Нагайоши загуба. Писмото, което Хидейоши му бе пратил по Бито Джинемон, изрично предупреждаваше да внимават с Иеясу, но просто дойде твърде късно.

Сега Шоню пръв заговори за станалото.

— Направо не зная как да се оправдая за нашето поражение. Всичко е заради глупостта на моя зет.

— Прекалено много се тревожите за това — отвърна засмян Хидейоши. — Такова нещо не подобава на онзи Икеда Шоню, когото познавам.

„Трябваше ли да упрекна Шоню или просто да оставя всичко настрана?“, запита се Хидейоши, когато се събуди на следващата сутрин. Оставаше обаче огромното предимство, че преди наближаващата битка той ще има в свои ръце крепостта Инуяма. Продължи отново и отново да благодари на Шоню за това постижение, и то не само за да го утеши.

На двадесет и пети бе обявена почивка и Хидейоши събра войската си на едно място. Сега тя наброяваше над осемдесет хиляди души.

Следващата сутрин напуснаха Гифу и на обед вече бяха в Унума, където господарят веднага нареди да направят през река Кисо плаващ мост от лодки. След това войската се разположи на стан за през нощта. На сутринта на двадесет и седми вдигнаха палатките и се отправиха към Инуяма. Хидейоши влезе в крепостта точно по пладне.

— Доведете ми някой кон със здрави крака — нареди той, веднага щом свърши с обеда.

След това препусна нанякъде, придружен само от няколко лековъоръжени ездачи.

— За къде тръгвате, господарю? — попита един от военачалниците, който го настигна с бесен галоп.

— Искам с мен да дойдат само няколко души — отвърна Хидейоши. — Ако сме твърде много, ще ни забележи врагът.

Минаха бързо през селото Хагуро, където се твърдеше, че бил убит Нагайоши и изкачиха връх Ниномия. Оттам Хидейоши можеше да огледа главното вражеско укрепление на Комаки.

Обединените сили на Нобуо и Иеясу наброяваха според сведенията около шестдесет и една хиляди. Хидейоши присви очи и впери поглед в далечината. Обедното слънце светеше ослепително ярко. Мълчаливо сложи ръка над челото си и се загледа неподвижно към Комаки, покрит с неприятелски отряди.

Този ден Иеясу още беше в Кийосу. По-рано бе отишъл до върха, даде указания за подреждането на войските и бързо се върна. Сякаш някой майстор на играта го изключително внимателно придвижваше по дъската един-единствен пул.

Вечерта на двадесет и шести Иеясу получи потвърждение на слуха, че Хидейоши е вече в Гифу. Седеше в една от стаите заедно със Сакакибара, Хонда и няколко други служители. Тъкмо им докладваха, че строежът на укрепленията на връх Комаки е завършил.

— Значи Хидейоши се е появил? — промълви на себе си Иеясу.

Спогледа се с останалите мъже и се усмихна. Кожата под очите му се набръчка като на костенурка. Всичко вървеше точно според предвижданията му.

Хидейоши винаги се бе показвал бърз и това, че сега не действаше с обичайната припряност, отначало създаде на Иеясу доста грижи. Дали ще се укрепи в Исе или ще излезе източно от равнината на Ноби? Докато още бе в Гифу, той можеше да поеме и в двете посоки. Иеясу зачака следващото известие. Когато то пристигна, разбра, че противниците са построили мост през река Кисо и сега са при крепостта Инуяма.

Повелителят на Токугава получи тези последни сведения привечер на двадесет и седмо число от месеца. По изражението на лицето му всички присъстващи разбраха, че времето за действие е дошло. През нощта направиха последни приготовления за битката. На двадесет и осми, под ударите на барабаните и с развети знамена, войската на Иеясу настъпи към връх Комаки.

Нобуо се беше върнал в Нагашима, но известен за положението, незабавно забърза към Комаки, за да се присъедини към своя съюзник.

— Чух, че само силите на Хидейоши наброявали осемдесет хиляди, а заедно с тези на съюзниците му стават над сто и петдесет хиляди — отбеляза синът на Нобунага, сякаш въобще не съзнаваше, че тъкмо той даде повод за това голямо сражение.

Трепкането на погледа му говореше за чувства, които не успява да запази скрити в гърдите си.

Докато минаваше вечерта през крепостната порта, Шоню сбърчи нос от дима на кухненските огньове.

Само като видяха лицето му, войниците на Икеда получиха лоши предчувствия. Всички знаеха, че недоброто настроение на Шоню се дължи на поражението на Нагайоши. Заради неговата грешка съюзниците получиха тежък удар още в началото на войната, преди главнокомандващият Хидейоши да се е появил на бойното поле.

Икеда Шоню винаги бе живял със самочувствието, че никой няма за какво да го укори и сега, след четиридесет и осем години като воин, този неуспех идваше най-малкото неочаквано.

— Ела насам, Юкисуке. Терумаса, ела и ти. И старшите служители също.

Беше седнал с кръстосани крака в залата на главното укрепление и викаше двамата си синове заедно със служителите.

— Бих искал да чуя от вас откровени мнения. Погледнете първо това — и той извади от кимоното си една карта.

Мъжете си запрехвърляха листа от ръка на ръка. Всички разбраха какво предлага Шоню.

Върху картата с червено мастило беше нанесена права линия — от Инуяма, през планините и реките, до Окадзаки и Микава. След като я погледнаха, присъстващите мълчаливо зачакаха какво още ще им каже техният господар.

— Ако за известно време оставим настрана Комаки и Кийосу и направо настъпим с хората си към главната крепост на Токугава в Окадзаки, без съмнение дори Иеясу няма да знае какво да прави. Единственото, за което трябва да се погрижим, е войската ни да остане незабелязана от противника на връх Комаки.

Никой не бързаше да отговори. Замисълът беше съвсем необичаен. Ако допуснат и една грешка, тя можеше да свърши с такова поражение, от което съюзниците им да не успеят да се оправят.

— Възнамерявам да предложа този план на господаря Хидейоши. Ако всичко мине успешно, и Нобуо, и Иеясу сами ще паднат в ръцете ни.

Шоню искаше да се отличи с нещо, за да изкупи поражението на своя зет и да затвори устата на хората, които сега пръскаха за него недоброжелателни слухове. Макар присъстващите да разбираха тези му намерения, никой не успяваше да открие слабо място и в самия план. Никой не беше готов да заяви:

— Не, прекалено хитрите замисли рядко са успешни. Това тук е опасно.

В края на съвещанието замисълът на Шоню получи единодушно одобрение. Всички военачалници замолиха да бъдат сложени в първите редици, които ще проникнат на вражеска земя, за да ударят Иеясу в самото сърце на неговата област.

Подобен план изпробва при Шидзугатаке племенникът на Шибата Кацуие, Генба. При все това Шоню бе готов да се застъпи за идеята си пред Хидейоши и заяви:

— Утре отиваме в главния лагер в Гакуден.

Цяла нощ прехвърля замисъла през главата си. Призори обаче от Гакуден пристигна вестоносец, който му съобщи:

— Днес господарят Хидейоши ще прави обиколка на частите и най-вероятно ще спре по обяд в Инуяма.

Хидейоши наистина излезе от Гакуден, придружаван от десет оръженосци и приближени служители. Лекият ветрец на четвъртия месец повяваше над главата му. Огледа внимателно стана на Иеясу на връх Комаки и вражеските укрепления в околността и после тръгна по пътя за Инуяма.

При срещите си с Шоню Хидейоши се отнасяше към него като към стар приятел. По времето, когато бяха млади самураи в Кийосу, Шоню, Хидейоши и Инучийо често излизаха да си пийнат заедно.

— Между другото, как е Нагайоши? — попита той сега.

Първоначалната вест беше, че Нагайоши е убит, но той всъщност бе само тежко ранен.

— С прибързаността си моят зет съвсем обърка нещата, но поне възстановяването му също мина бързо. Иска само да излезе възможно най-скоро на бойното поле, за да очисти името си от срама.

— От всички вражески укрепления на връх Комаки днес кое ви се видя най-силно, Ичимацу? — обърна се Хидейоши към един от служителите си.

Обичаше да задава такива въпроси, за да слуша после как младите воини изказват своите мнения.

В случаи като този всеки от приближените служители около него бързаше да заяви какво мисли. Щом спорът се разгорещеше, Хидейоши също влизаше в него и за външен човек ставаше трудно да каже дали спорят господар и служителите му или просто приятели. Щом Хидейоши обаче приемеше отново сериозен вид, всички веднага се укротяваха.

Сега Шоню седеше до него и най-сетне се намеси в разговора.

— И аз имам нещо, за което много бих искал да поговоря с вас.

Хидейоши се наведе на другата страна, за да го изслуша и кимна. После нареди на всички да се оттеглят.

Ветре останаха само Шоню и Хидейоши. Това беше залата на главното укрепление и тъй като наоколо им имаше много празно място, нямаше нужда да се пазят от подслушване.

— За какво става точно дума, Шоню?

— Днес сте обиколили частите и предполагам, имате доста наблюдения. Смятате ли, че укрепленията на Иеясу на връх Комаки нямат слабо място?

— Е, построени са превъзходно. Не мисля, че друг освен Иеясу би успял за толкова кратко време да издигне такива укрепления.

— И аз излизах неведнъж да ги огледам и не виждам как можем да нападнем — отбеляза Шоню.

— При това положение просто ще стоим едни срещу други — отвърна Хидейоши.

— Иеясу разбира кого има насреща и затова действа предпазливо — продължи Шоню. — От друга страна и нашите войници знаят, че сега за първи път влизаме в битка с прочутите отряди на рода Токугава. Естествено, че ще се стигне до това само да се гледаме.

— Наистина, от доста дни не са се чували дори изстрели. Едно много тихо сражение е това.

— Е, ако мога…

И Шоню приседна по-наблизо, разтвори своята карта и с въодушевление се зае да разяснява плана си.

Хидейоши го слушаше също така жадно и постоянно кимаше. Изражението на лицето му обаче не показваше, че лесно би дал съгласието си.

— Ако получа позволението ви, ще вдигна на крак целия си род, за да нападнем Окадзаки. Щом Иеясу веднъж научи, че конете ни тъпчат земята на неговата родна област, надали ще е вече от значение колко добре се е укрепил на връх Комаки и какъв голям пълководец е той. Позициите му ще се срутят отвътре, дори без да сме го нападали.

— Ще обмисля това — каза Хидейоши, избягвайки да отговори направо. — Но вие обмислете всичко още една вечер — вече не като ваш собствен замисъл, а погледнато отстрани. Самата дързост на плана го прави опасен.

Хрумването на Шоню наистина беше неочаквано и добро. Явно бе, че дори предпазливият Хидейоши е впечатлен от него. Неговите собствени замисли обаче бяха по-различни.

По начало Хидейоши не отдаваше предпочитание на хитростите и изненадите в боя. Вместо военни ходове предпочиташе преговори; вместо леко постигнати, но нетрайни победи, искаше, дори това да му струва повече време, да владее положението изцяло.

— Е, да не бързаме — завърши той.

Изражението му се поотпусна.

— До утре ще съм взел решение. Елате сутринта при мен в стана.

Спътниците на Хидейоши го бяха изчакали в коридора и сега се приближиха към него. Щом стигнаха до входа на укреплението, видяха един самурай в необичайно облекло да стои приведен в поклон доземи близо до мястото, където връзват конете. Главата и едната му ръка бяха увити в превръзки, а наметката над доспехите му бе от брокат със златни шарки на бяла основа.

— Кой е това?

Мъжът повдигна омотаната си глава.

— С голямо неудобство трябва да кажа, че съм аз — Нагайоши, господарю.

— Е, Нагайоши? Чувах, че сте на легло. Как са сега раните ви?

— Днес бях решил да изляза вече от постелята.

— Не се напрягайте толкова. Стига само да оставите силите ви да се възвърнат и по всяко едно време ще можете да прославите отново името си.

Думата „отново“ накара Нагайоши да се разплаче.

Извади от дрехата си едно писмо, подаде го на Хидейоши и пак се просна по очи на земята.

— Ще ми окажете голяма чест, ако прочетете това, господарю.

Хидейоши кимна, изглежда, в израз на съчувствие.

След като свърши с обиколката на бойното поле за този ден, привечер той се върна в Гакуден. Станът му не беше на издигнато място като този на противниците на връх Комаки, но горите, полята и потоците бяха използвани като естествена защита в най-голяма възможна степен. Освен това палатките на войниците бяха заобиколени от два реда окопи и дървени огради.

Като още една предохранителна мярка, светилището в съседното село бе преустроено така, та да изглежда, че това е мястото, където е отседнал Хидейоши.

За Иеясу така и оставаше неясно къде точно се намира неговият противник. Можеше да е или в стана в Гакуден, или в крепостта Инуяма. Охраната по бойната линия беше толкова строга, че от другата страна не можеше да се процеди дори вода, с други думи, беше невъзможно да се пратят разузнавачи, които да огледат всичко отблизо.

— Откакто тръгнахме от Осака, не съм успял да се изкъпя. Нека днес поне се измия както трябва — заяви Хидейоши.

Веднага му приготвиха една баня на открито. Служителите изкопаха дупка в земята и наредиха в нея големи листа навосъчена хартия. Напълниха дупката с вода, нагряха едно парче ненужно желязо на огъня и го хвърлиха вътре, за да я затопли. После подредиха наоколо дъски и разпънаха една завеса.

— А-а, водата е чудесна.

Господарят изтегна не особено внушителното си тяло в откритата баня и вдигна поглед към звездите във вечерното небе. „Това е най-голямото удоволствие на този свят“, помисли, докато си търкаше мръсотията от кожата.

От миналата година разчистваше земя около Осака и подготвяше строежа на невиждано величествена крепост. Въпреки това най-голямо наслаждение му доставяха не позлатените стаи и разкрасените кули на някое разкошно жилище, а тъкмо места като това тук. Изведнъж му домъчня за къщата в Накамура, където неговата майка му миеше гърба, докато беше малък.

От дълго време Хидейоши не си беше почивал така добре. Влезе в шатрата си в отлично настроение.

— А, вие вече всички сте тук! — възкликна, като видя военачалниците, които бе повикал при себе си тази вечер.

— Погледнете това.

Подаде им карта и писмо, които извади от дрехата си. Писмото бе написана с кръв молба от Нагайоши. Картата беше онази на Шоню.

— Какво мислите за този план? — попита господарят. — Искам да чуя откровеното мнение на всеки от вас.

Известно време никой не обели дума. Всички изглеждаха потънали в размисъл.

Накрая един от военачалниците се обади:

— Намирам плана забележителен.

Половината от мъжете се изказаха одобрително, но другата половина им възрази с думи като:

— Хитрите замисли винаги са и рисковани.

Съвещанието попадна в задънена улица. Хидейоши само слушаше усмихнат. Предметът на спора беше от такава важност, че нямаше да може лесно да се стигне до общо решение.

— Ще трябва да оставим това на вашата мъдра преценка, господарю.

По залез-слънце военачалниците се върнаха в своите лагери.

Истината беше, че Хидейоши взе решение още на връщане от Инуяма. Свика съвета, не защото не можеше сам да даде отговор на Шоню. Всъщност, повика военачалниците при себе си, тъкмо понеже вече бе решил — просто държеше хората да разберат, че иска да чуе и техните мнения. В крайна сметка пълководците се върнаха по местата си с впечатлението, че планът надали ще бъде приведен в изпълнение.

Вътре в себе си обаче Хидейоши вече бе готов да действа. Ако не приеме предложението на Шоню, положението ще се окаже извънредно неудобно за него и за зет му Нагайоши. Освен това беше сигурно, че ако сега не се съобрази с тях, огорчението непременно ще излезе по-късно наяве.

Във военно отношение това можеше да се окаже изключително опасно. Хидейоши направо се боеше, че недоволството на Шоню може да даде на Иеясу повод да изкуши този човек да мине на негова страна.

„Икеда Шоню е сега под мое началство. Прибързаността му не е неоправдана при условие, че усеща честта си засегната“, помисли си Хидейоши.

Така или иначе се бе стигнало до задънена улица. По някакъв начин трябваше да се предизвика промяна.

— Така — каза на глас Хидейоши. — Няма нужда да чакам Шоню да идва утре сутринта. Ще пратя човек при него още тази вечер.

Получил писмото, Шоню направо се понесе към стана на своя господар. Беше четвъртият час на нощта и съвсем тъмно.

— Взех решение, Шоню.

— Чудесно! Ще ми окажете ли честта да възложите на мен изненадващото нападение над Окадзаки?

До изгрев-слънце всички подробности бяха вече уговорени. Шоню закуси заедно с Хидейоши и се върна след това в Инуяма.

На следващия ден бойното поле изглеждаше все така заспало, но всъщност се забелязваха слаби признаци на някакво неясно раздвижване.

Откъм Онавате в небето отекна стрелба и от двете страни. По пътя за Увацу в далечината се виждаха облаци прах и пясък. Две-три хиляди бойци от западната войска започваха атака на вражеските укрепления.

— Напред!

Военачалниците погледнаха в далечината и усетиха в гърдите им да се надига силна възбуда. Този миг наистина можеше да стане повратна точка в историята на страната. Бъдещето щеше да принадлежи на този от двамата противници, който сега спечели победата.

Иеясу знаеше, че Нобунага бе някога човекът, от когото Хидейоши се боеше най-много и когото уважаваше повече от всички. Сега обаче на първо място при него в това отношение бе излязъл самият Иеясу. Тази сутрин в целия стан на връх Комаки не се помръдна и едно знаме. Сякаш беше дадена най-строга заповед да не се отвръща на малките дружини нападатели от западната войска, които просто проверяват състоянието на вражеската защита.

Дойде вечерта. Един от отрядите на Хидейоши, оттеглящ се след нападение, донесе със себе си сноп вражески позиви, събрани по пътя за главния лагер.

След като прочете един от тях, господарят направо побесня.

Листчето продължаваше с обяснение, че Иеясу имал пълното оправдание да вдигне оръжие, тъй като така му повелявал нравственият дълг.

Рядък за Хидейоши гняв се изписа по лицето му.

— На кой от противниците е дело това писание? — попита той.

— На Ишикава Кадзумаса — бе отговорът.

— Писар! — провикна се Хидейоши. — Наредете навсякъде да се поставят стълбове със следното известие: „Който вземе главата на Ишикава Кадзумаса, получава награда от десет хиляди крини ориз“.

Дори след като даде това нареждане, гневът на Хидейоши не стихна. Повика присъстващите наблизо военачалници и сам им даде заповед за нападение.

— Значи така действа този проклетник Кадзумаса! — възмути се. — Вземете някой от запасните отряди и помогнете на нашите, които атакуват поделението на Кадзумаса. Нападайте го през цялата нощ и не му давайте време да си поеме дъх.

Накрая поиска ориз и настоя веднага да му донесат вечерята. Никога не забравяше да се нахрани. Дори и докато ядеше обаче, между Гакуден и Инуяма продължаваха да сноват вестоносци.

Накрая пристигна окончателното съобщение от Шоню. Хидейоши промърмори нещо на себе си и бавно обра супата от дъното на купичката. Същата вечер някъде далеч зад лагера се дочу стрелба от мускети. Гърмежите отекваха на различни места и продължиха до следващия ден. От другата страна продължаваха да смятат това за начало на общо нападение на западната войска.

Всичко предишния ден обаче всъщност беше само заблуждаващ ход на Хидейоши. Същинските приготовления — за изненадващото нападение на Шоню над Окадзаки — ставаха в Инуяма.

Замисълът беше да отвлекат вниманието на Иеясу, докато отрядите на Шоню настъпят по задни пътища и нанесат удар по неговата главна крепост.

Тази войска бе съставена от четири поделения: първото — шест хиляди начело с Икеда Шоню; второто — три хиляди, предвождани от Мори Нагайоши; третото — също три хиляди, възглавени от Хори Кютаро и четвъртото — осем хиляди на Мийоши Хидецугу.

Естествено, челните първи и втори отряд съставляваха главната сила на нападението. Бойците в тях бяха решени на победа или смърт.

Беше шестият ден от четвъртия месец. Двадесетте хиляди войници на Шоню изчакаха да се смрачи напълно и тръгнаха от Инуяма при най-строга тайна. Знамената им бяха наведени надолу, а копитата на конете — увити с парцали. Яздиха през цялата нощ и посрещнаха утрото при Моногуруидзака.

Мъжете ядоха от припасите си и спряха за кратка почивка, после продължиха и се разположиха на стан при село Камиджо. Оттам пратиха група разузнавачи до крепостта Отеме.

От по-рано Шоню бе изпроводил при началника на крепостта Морикава Гонемон предводителя на Сините чапли, Сандзо. Тогава този обеща да измени на Иеясу, но сега, просто за да е сигурен, господарят прати Сандзо отново.

Шоню вече бе навлязъл дълбоко в земите на врага. Войската с всеки изминат час наближаваше главната крепост на Иеясу. Там, разбира се, отсъстваха и господарят на укреплението, и всичките му пълководци и войници, отишли да се сражават при връх Комаки. Сега Шоню щеше да насочи своя смъртоносен удар срещу един пуст дом — родната област на рода Токугава се бе превърнала в подобие на празен пашкул.

На началника на крепостта Отеме, който се готвеше да премине от страната на Иеясу на тази на Шоню, Хидейоши вече беше обещал владения на стойност петдесет хиляди крини ориз.

Портите на укреплението бяха отворени и предводителят на защитниците сам излезе да посрещне своите нови съюзници. Поведе ги напред към вътрешността. През време на стария шогунат самурайското съсловие съвсем не беше в завидно положение. Също и при управлението на Иеясу много от подчинените му господари и служители не само се сражаваха в битки, но и работеха по полето, копаеха нивите и вършеха друга черна работа, за да се прехранват. Ядяха студен ориз и проста каша. Най-сетне, след толкова преодолени трудности, станаха достатъчно силни, за да се противопоставят на Хидейоши. Въпреки всичките тези изпитания, дори и сред тях имаше самураи като Морикава Гонемон.

— Генерале Гонемон — започна Шоню с грейнало от щастие лице, — благодарен съм ви, че удържахте на дадената дума и излизате днес да ни посрещнете. Ако успеем в замислите си, веднага ще получите от господаря Хидейоши обещаните имения.

— Господарят Хидейоши вече ми прати снощи писмо, с което ми ги дарява.

Този отговор на Гонемон още веднъж накара Шоню да се изненада от бързината и ловкостта на Хидейоши.

Войската се раздели на три части и се отправи към равнината на Нагакуте. Минаха покрай друга една крепост — Ивасаки. Защитаваха я само двеста и тридесет души.

— Оставете ги. Такова малко укрепление надали си заслужава усилията за превземането. Да не си губим времето по пътя.

Шоню и Нагайоши погледнаха настрана към стените, сякаш това не е нищо повече от прах в очите им. Тъкмо когато подминаваха обаче, отвътре ги засипаха с пушечен огън. Един от куршумите одраска задницата на Шонювия кон. Животното се изправи на задни крака и едва не хвърли ездача си от седлото.

— Що за дързост!

Господарят вдигна камшика си и се провикна към войниците от първия отряд:

— Веднага довършете тази жалка крепост!

Отрядите получиха заповед за първото си нападение. Цялата ярост, която бяха трупали, сега намери излаз навън. Двама от офицерите поведоха всеки по хиляда души и атакуваха крепостта. Дори много по-силно укрепление не би могло да устои на напора им, а това се защитаваше от съвсем малко хора.

Само за едно мигване на окото каменните стени бяха изкатерени, ровът — преминат и постройките — подпалени. Черен пушек затъмни слънцето. Тогава самият началник на крепостта излезе да се сражава и падна в битката. Всички защитници загинаха, с изключение на един, който избяга и се завтече към връх Комаки да съобщи на Иеясу за станалото. Докато траеше битката, вторият отряд на Нагайоши доста изпревари първия. Сега хората си починаха и ядоха от припасите си.

Докато се хранеха, се случи някои да погледнат нагоре. Запитаха се каква може да е причината за вдигащия се в небето дим. Много скоро обаче пристигна едни вестоносец от предните редици, който съобщи за падането на крепостта Ивасаки. Радостен смях отекна в равнината. Конете продължаваха безгрижно да пасат.

Щом получи същата новина, и третото поделение, естествено, спря при Канахагивара, за да могат хората и животните да си отдъхнат. Най-отзад четвъртото също слезе от конете и зачака останалите три да продължат отново напред.

В планините пролетта вече си отиваше и наближаваше лятото. Небето бе лазурно синьо и цветът му — дори по-ярък от този на морето. Скоро след като спряха на едно място, конете бяха обзети от леност. От овесените ниви и гората се чуваха пронизителните песни на чучулигите.

Два дни по-рано, на вечерта на шестия ден от четвъртия месец, двама селяни от Шиноки пропълзяха през полята и запритичваха от дърво към дърво, за да избягнат погледа на хората от западната войска.

— Имаме да кажем нещо на господаря Иеясу! Много е важно! — завикаха те, щом пристигнаха бежешком в главния лагер на връх Комаки.

Ии Хьобу ги заведе пред шатрата на Иеясу. Допреди няколко минути този разговаряше с Нобуо, но сега бе взел от сандъка си за доспехи един ръкопис на „Изречения“-та на Конфуций и се беше зачел мълчаливо, без да обръща внимание на шума от стрелба в далечината.

Беше пет години по-млад от Хидейоши и тази година навършваше четиридесет и две — воин в разцвета на силите си. На външен вид изглеждаше извънредно добронравен и нежен — плътта му бе необичайно мека, кожата — бледа. Външен наблюдател можеше да се усъмни, че този човек е познал вече всички превратности на живота и е влизал в битки, в които само с един поглед е събирал около себе си хиляди воини.

— Кой е? Наомаса ли? Влезте, влезте.

Иеясу затвори „Изречения“-та и се обърна със стола си на другата страна.

Двамата селяни съобщиха, че същия ден сутринта няколко отряда от войската на Хидейоши били тръгнали от Инуяма в посока към Микава.

— Добре сте постъпили, че идвате тук — похвали ги Иеясу. — Ще получите награда!

Веждите му се сбърчиха. Ако Окадзаки бъде превзета, той няма да може да направи нищо. Дори той не бе помислял, че неприятелят може да пренебрегне връх Комаки и да нападне направо родната му област Микава.

— Веднага повикайте Сакай, Хонда и Ишикава — нареди той със спокоен глас.

След това заповяда на тримата военачалници да охраняват Комаки в негово отсъствие. Щеше сам да поведе основната част от войската си и да тръгне да преследва отрядите на Шоню.

Приблизително по същото време в стана на Нобуо пристигна с известие едни селски самурай. Докато Нобуо доведе мъжа при Иеясу, този вече беше събрал всички свои пълководци на съвещание.

— Ето ви и вас, господарю Нобуо! Явно преследването на врага ще завърши с голяма битка. Ако ви нямаше, тя щеше да загуби от значимостта си!

Частите на Иеясу щяха да се разделят на две. Общото им число беше петнадесет хиляди и деветстотин души. Четирите хиляди на Мидзуно Тадашиге щяха да образуват предния отряд.

До вечерта на осмия ден от месеца главните сили, предвождани от Иеясу и Нобуо, бяха напуснали връх Комаки. Накрая пресякоха река Шонай. Войниците на Нагайоши и Кютаро бяха разположени на стан само на две левги, до село Камиджо.

Бледата светлина над наводнените оризища и вадите сочеше, че скоро ще се разсъмне. Въпреки това всичко наоколо тънеше в тъмни сенки, а над земята бяха надвиснали черни облаци.

— Хей! Ето ги!

— Прикрийте се! Залегнете!

Преследвачите бързо се скриха в оризища, храсталаци, в сенките на дърветата и падинките в земята. Щом напрегнеха слух, можеха да чуят как западната войска крачи в черна редица по пътя към една близка гора.

Разделиха се на две части и крадешком се запримъкваха зад гърба на врага — четвъртото поделение на западните сили, водено от Микоши Хидецугу.

Така завари двете войски утрото на деветия ден от месеца. При това човекът, когото Хидейоши бе избрал да ръководи такова важно начинание — неговият племенник Хидецугу — призори още не беше наясно какво е станало.

Макар Хидейоши да повери началството при нападението над Микава в ръцете на доверения му Хори Кютаро, той все пак определи за главнокомандващ Хидецугу. Този обаче все още беше само на шестнадесет години и господарят избра двама възрастни военачалници, на които нареди да надзирават момчето.

Слънцето мирно се издигна на небосклона и отбеляза началото на деветия ден от месеца. Войниците още бяха уморени. Хидецугу реши, че хората му трябва да са гладни и даде заповед да спрат. Щом получиха позволение, военачалници и войници седнаха и закусиха.

Бяха спрели в гората на Хакусан, наричана така заради едноименното светилище, което се издигаше на едно малко възвишение. Хидецугу постави на този хълм своето походно столче.

— Няма ли вода за пиене? — попита той един от служителите. — В манерката ми не е останало нищо. Гърлото ми пресъхна.

Вдигна съда и пресуши последните капки.

— Не е добре да се пие много течност, докато се придвижваме. Потърпете малко, господарю — посъветва го служителят.

Хидецугу обаче дори не се обърна да погледне към него. Мъжете, на които Хидейоши заръча да му помагат, само го дразнеха. Шестнадесетте години естествено го правеха непримирим и войнствен.

— Кой тича насам сега?

— Хотоми е.

— Какво прави той тук?

Хидецугу присви очи и се поизправи, за да вижда. Началникът на копиеносците Хотоми пристъпи към него и коленичи. Беше останал почти без дъх.

— Стана нещо неочаквано, господарю Хидецугу.

— Така ли?

— Моля ви, качете се малко по-нависоко до върха на хълма.

— Ето там — Хотоми посочи един облак прах. — Още са далеч, но се движат от подножието на планината към онези ниви.

— Да не е вихрушка? Не — прилича повече на войска.

— Трябва да решите какво да се прави, господарю.

— Това противникът ли е?

— Не мисля, че може да е някой друг.

— Почакайте, все пак се питам дали е наистина врагът.

Хидецугу продължаваше с нерешителността си. Изглежда просто не искаше да повярва на онова, което вижда.

Веднага щом стигнаха върха на хълма обаче, всичките му служители изругаха в едни глас:

— По дяволите!

— Мислех си, че врагът може да започне да ни преследва. Пригответе се!

Без дори да дочакат заповедите на самия Хидецугу, всички се затичаха да се готвят за отбрана. Изпод краката им захвърчаха парченца трева и пръст. Земята се затресе, конете зацвилиха, офицери и войници завикаха с пълен глас. Почиващите за закуска бойци за миг се настроиха за битка. В същото време обаче предводителите на войската на Токугава вече даваха заповед отрядите на Хидецугу да бъдат засипани с дъжд от куршуми и стрели.

— Огън! Опъвайте тетивата!

— Покосете ги!

При вида на объркването сред противника конниците и копиеносците внезапно се спуснаха в нападение.

— Не им давайте да се приближат до Негово Височество!

Сега всички около Хидецугу се опитваха само да запазят живота му.

Отвсякъде покрай пътя — дървета, храсти и падинки — изникваха рояци вражески войни. Единствените, които не можаха да си отворят път за бягство, бяха малката група хора около Хидецугу и неговите служители.

Младежът беше леко ранен на две-три места и сега яростно мушкаше с копието си.

— Още ли сте тук, господарю?

— Бързо! Отстъпвайте! Отдръпнете се!

Щом го видяха, служителите едва ли не започнаха да му се карат. Всички до един паднаха после в битката. Киношита Кагею забеляза, че Хидецугу вече е загубил своя кон и се сражава пеш.

— Ето! Вземете този! Ето ви камшик — бягайте оттук и не се обръщайте!

Кагею подаде своя собствен кон на господаря си, заби в земята пълководческото знаме и си запроправя път със сабята през вражеските редици. Накрая и той бе убит. Хидецугу посегна към коня, но преди да е успял да го възседне, един куршум удари животното.

— Дайте ми коня си!

Побягнал отчаяно между сражаващите се, забеляза към него да се приближава някакъв ездач и извика, за да привлече вниманието му. Мъжът дръпна рязко поводите, обърна се и погледна надолу към господаря.

— Какво има, млади господарю?

— Отстъпете ми коня си.

— Все едно искате от някого чадър по време на дъжд, а? Не, няма да ви го отстъпя, дори и да ми заповядвате.

— Защо не?

— Вие бягате, а аз съм от тези, които още нападат врага.

След този отказ воинът се понесе отново напред. На гърба му вятърът развяваше едно стръкче бамбук.

— По дяволите! — изруга Хидецугу, докато го гледаше как се отдалечава.

В очите на този човек той изглежда не бе нищо повече от бамбуково стъбло покрай пътя. Хидецугу се огледа назад и забеляза как враговете се приближават сред облак прах към него. Една група войници от различни отряди, въоръжени с копия, пушки и дълги саби, го забелязаха и завикаха, за да го спрат.

— Господарю! Ако бягате така, ще попаднете на още някой вражески отряд!

Наобиколиха го и го поведоха със себе си към река Канаре, в безопасност.

Пътьом хванаха едни избягал кон и Хидецугу най-сетне се озова отново на седлото. Щом обаче спряха да починат за малко на някакво място, наречено Хосогане, врагът ги нападна отново и пак ги обърна в бягство. Отправиха се в посока към Инаба.

Така четвъртото поделение беше разгромено. Третото, начело с Хори Кютаро, се състоеше от около три хиляди души. Отделените части на войската поддържаха помежду си разстояние от час-час и половина път и помежду им постоянно сновяха хора за свръзка, тъй че ако хората най-отпред спрат за почивка, онези по-назад също да прекъснат ход.

Внезапно Кютаро сви ръка до ухото си и се заслуша.

— Това е стрелба, нали?

В същия миг при тях връхлетя на кон едни от Хидецугувите служители.

— Нашите са напълно разбити. Хората на Токугава пометоха всичко по пътя си и дори съдбата на господаря Хидецугу е неясна. Веднага се връщайте! — почти изпищя той.

Кютаро остана изненадан, но успя да задържи израза на лицето си както обикновено.

— Вие в отряда на вестоносците ли сте?

— Защо питате за това сега?

— Ако не сте от вестоносците, какво сте се разбързали насам? Да не сте избягали от битката?

— Не! Идвам да ви предупредя за положението. Не знам дали и това е проява на страхливост, но сега искам колкото може по-бързо да предупредя господарите Нагайоши и Шоню.

С тези думи за довиждане мъжът шибна коня си и се изгуби в посока към следващия отряд по-напред.

— След като вместо вестоносец пристига служител, може само да предполагаме, че нашите в тила са напълно разбити.

Кютаро потисна нетърпението си да действа и остана още за миг седнал на своето походно столче.

— Всички да дойдат тук!

Вече разбрали какво е станало, офицерите и войниците се събраха наоколо му с пребледнели лица.

— Хората на Токугава се канят да ни нападнат. Не хабете напразно куршуми. Преди да стреляте, изчакайте врагът да се приближи на шейсет разкрача.

После обясни как да се разположат отделните части и накрая завърши:

— За всеки убит неприятел давам по сто крини ориз.

Очакванията му бяха съвсем правилни. След като помете отряда на Хидецугу, войската на Токугава сега връхлиташе и върху неговия. Самите неприятелски предводители бяха стреснати от яростта на своите хора.

Устата на конете бяха целите в пяна, човешките лица — изопнати от напрежение, а оръжието — покрита с кръв и прах. Докато войниците на Токугава все повече и повече се приближаваха до обсега на пушките, Кютаро само ги наблюдаваше внимателно. Накрая даде заповед:

— Огън!

В същия миг се разнесе страхотен гръм и всичко потъна в облак дим. За мускетите с фитил времето за презареждане, дори при опитни стрелци, беше някъде към пет-шест вдишвания. Заради това залповете се изстрелваха на смени. Така куршумите се изсипваха върху противника нагъсто и начесто. При този отпор нападателите изпаднаха в объркване и голям брой от тях изпопадаха на земята под облаците от барутен дим.

— Предупредени са били!

— Спрете! Отстъпвайте!

Предводителите на Токугава даваха заповеди за оттегляне, но устремът на техните войници не можеше да бъде спрян толкова лесно.

Кютаро видя, че сгодният миг е настъпил и извика на хората си да минат в нападение. Вече беше ясно на чия страна ще бъде победата. Доскорошните победители сега сами преживяха онова, което преди малко се случи на Хидецугу.

Отрядът копиеносци на Хори Кютаро беше прочут в цялата войска на Хидейоши със своята бързина и сила. Сега конете на опитващите се да избягат военачалници се запрепъваха в труповете на хора, пронизани от оръжията на този отряд. В крайна сметка пълководците на Токугава спасиха живота си, тичайки пред насочените към тях копийни остриета. Сабите безпомощно се мятаха зад гърбовете им.

Майсторски удар

Равнината при Нагакуте беше покрита с тънко було от барутен дим и изпълнена от зловонието на мъртви тела и кръв. Лъчите на утринното слънце се пречупваха във всички цветове на дъгата.

Над местността вече се беше възцарил мир, но донеслите опустошение войници сега се насочваха към Ядзако, подобни на привечерни дъждовни облаци. Сражението водеше към ново сражение, безкрайни сблъсъци и разруха.

Кютаро не се увлече в преследване на отрядите на Токугава.

— Задните отряди да не идват с нас — нареди той. — Минете по заобиколния път за Инокойоши, за да посрещнем врага от две страни.

Така една дружина се отклони в друга посока, докато Кютаро събра шестстотин мъже и ги поведе право след отстъпващия неприятел. Убитите и ранените, изоставени от Токугава покрай пътя, в никакъв случай не бяха по-малко от петстотин души, но броят на войниците на Кютаро също намаляваше с настъплението.

Всички останали вече бяха много напред, но двама мъже, все още дишащи сред труповете, кръстосаха копия. След малко ги захвърлиха като твърде тежки и извадиха сабите си. Падаха и ставаха, сборичкваха се и после се откопчваха в своя си, отделна битка. Накрая единият отне главата на противника си. С почти безумни викове победителят се спусна подир своите другари, но поразен от някакъв заблудил се куршум, отново изчезна сред зловонието на дима и кръвта.

Кютаро викаше до прегракване:

— Безполезно е да ги преследваме прекалено дълго. Гендза! Момоемон! Спрете отрядите! Кажете им да отстъпят!

Няколко от служителите му препуснаха напред и с усилие успаха да задържат хората.

— Отстъпете!

— Върнете се при знамето на господаря!

Хори Кютаро слезе от седлото и се изкачи от пътя до издадената част на една висока скала. Оттам можеше да вижда всичко наоколо. Впери поглед в далечината.

— А-а, дойде толкова бързо — промълви сам на себе си.

По изражението на лицето му личеше, че напълно се е съвзел след станалото. Обърна се към придружителите си и ги покани да дойдат да видят.

На запад, на едно издигнато място точно в обратна посока на изгряващото слънце, на връх Фуджигане нещо бляскаше под лъчите му.

Дали не е знакът на Иеясу — военачалническото знаме с нарисувано златно ветрило? Разтревожен, Кютаро повиши глас:

— Тъжно е да се признае, но нямаме средства да се противопоставим на такъв противник. Задачата ни тук приключи.

Събра войниците си и бързо премина в отстъпление. В същото това време от Нагатаке дойдоха четирима вестоносци от първото и второто поделение. Търсеха него.

— Нареждането за вас е да се върнете и да се присъедините към челните части. Така заповяда лично господарят Шоню.

Кютаро направо отказа:

— В никакъв случай. Ние отстъпваме.

Вестоносците не можеха да повярват на ушите си.

— Битката вече започва! Моля, незабавно се върнете и идете да помогнете на войските на нашия господар! — повториха те на по-висок глас.

Кютаро също повиши тон.

— Щом казах, че отстъпваме, значи отстъпваме! Трябва да се уверим, че господарят Хидейоши е в безопасност. Освен това повече от половината от хората ни са ранени и ако сега излезем срещу противник със свежи сили, ни чака разгром. Аз поне няма да влизам в сражение, за което знам, че ще загубя. Можете да кажете това и на господарите Шоню и Нагайоши!

С тези думи той препусна надолу по пътя.

Отрядът на Хори Кютаро попадна на Хидецугу и остатъците от частите му в околността на Инаба. Подпалиха селските къщи покрай пътя и се заеха да отблъскват постоянните нападения на хората на Токугава. Най-сетне привечер се завърнаха в главния лагер на Хидейоши при Гакуден.

Вестоносците, пратени да търсят помощ от Кютаро, бяха вън от себе си от гняв.

— Що за страхливост е това да се връщаш в главния лагер, без дори да се замисляш за отчаяното положение на своите съюзници?

— Явно е загубил власт над себе си.

— Днес разбрахме какъв е всъщност Хори Кютаро. Ако се върнем живи, ще му покажем презрението си.

Тръгнаха да настигнат своя откъснат сега отряд и ядно плеснаха задниците на конете си.

Двете поделения под началството на Шоню Нагайоши вече бяха лесна плячка за Иеясу. Сега неговият двубой с Хидейоши започваше да наподобява голямо състезание по борба сумо — всеки вече добре познаваше противника си. И двамата бяха предвидили от по-рано, че положението ще стигне дотук и разбираха, че другата страна няма да може да бъде надвита с прости уловки или показване на сила. Жалко, от друга страна, за храбрия воин, който се оставя да го водят само дързостта и гордостта му. Желанието да се сражава го заслепява дотам, че той забравя и силата на врага, и собствените си възможности.

Шоню нареди да поставят походното му столче на връх Рокубо и огледа над двестате вражески глави, взети при крепостта Ивасаки.

Беше сутринта, някъде към първата половина на Часа на дракона. Господарят още нямаше и най-малка представа за разразилото се в тила му бедствие. Виждаше само димящите развалини на вражеската крепост пред себе си и се опиваше от бързата радост, на която воинът толкова леко се поддава.

След като главите бяха разгледани и славните подвизи на отрядите — записани в повествованието за похода, войниците седнаха да закусят. Докато дъвчеха храната си, те от време на време поглеждаха на северозапад. Внезапно нещо в тази посока привлече вниманието и на Шоню.

— Танго, какво е онова там в небето? — попита той.

Военачалниците наоколо му всички се обърнаха натам.

— Да не би да е някакъв селски бунт? — предположи единият от тях.

Докато обаче продължиха да ядат остатъка от дажбите си откъм подножието на хълма се дочуха викове на объркване.

Започнаха да се питат какво ли може да бъде. В този миг към тях изтича вестоносец от Нагайоши.

— Изненадаха ни! Настигнаха ни изотзад! — завика мъжът, докато се просваше по очи пред походното столче на Шоню.

Военачалниците сякаш усетиха да ги смразява леден вятър.

— Какво значи, че са ви настигнали изотзад? — попита Шоню.

— Един вражески отряд беше проследил задните части на господаря Хидецугу.

— Задните части ли?

— Нападнаха изневиделица и от двете страни.

Шоню се изправи рязко на крака. В същия миг пристигна второ известие от Нагайоши.

— Няма време за губене, господарю. Задните части на господаря Хидецугу са напълно разгромени.

На хълма започна внезапно раздвижване, последвано от кратки заповеди и шум от войнишки стъпки надолу към подножието.

На сенчестата страна на връх Фуджигане над главите на войниците на Токугава се вееше военачалническото знаме със златното ветрило. Имаше нещо почти омагьосващо в този знак. При вида му през гърдите на всеки от мъжете от западната войска премина тръпка.

Има голяма вътрешна разлика в духа на бойците, които нападат и на тези, които отстъпват. Нагайоши, сега насърчаващ войниците си от седлото, приличаше на човек, готов вече да посрещне смъртта. Доспехите му бяха от черна кожа с тъмносини шарки, а наметалото — от златен брокат на бяла основа. Еленови рога красяха шлема му, сега отметнат на раменете. Главата му още бе превързана чак до бузите заради раните от предишната битка.

Второто поделение почиваше при Оушигахара, но веднага щом научи за появата на отрядите на Токугава, Нагайоши го събра около себе си. После впери поглед в златното ветрило на връх Фуджигане.

— Този човек е достоен противник — заяви. — Днес няма да измия от лицето си само неуспеха при Хагуро. Ще им покажа, че мога да очистя и името на моя тъст.

Възнамеряваше да защити честта си. Нагайоши бе хубав мъж, но облеклото на смъртник, което носеше сега, го правеше да изглежда някак прекалено зловещ.

— Предадохте ли предупреждението до предните редици?

Вестоносецът, върнал се току-що, тръгна с коня си успоредно на този на своя господар и доложи за свършеното.

Като гледаше право напред, Нагайоши отпусна юздите и го изслуша.

— А какво стана с хората на връх Рокубо? — попита.

— Бързо въдворихме ред и там и те сега идват след нас.

— Е, тогава предайте на господаря Кютаро, че сме се обединили и се готвим да нападнем Иеясу на връх Фуджигане. Нека се изтегли към нас, за да ни подкрепи.

В същия миг, в който мъжете препуснаха, двама конници тръгнаха със същата заръка за Кютаро и от Шоню.

Както обаче вече се знае, Кютаро не прие молбата и вестоносците се върнаха разгневени обратно. Докато Нагайоши получи вестта, войската му вече бе преминала през една блатиста местност между два върха и сега изкачваше Гифугадаке, за да си избере добра позиция за бой. Пред тях се вееше Иеясувото знаме със златното ветрило.

Местността беше много насечена. В далечината една долина извеждаше към откритото поле на Хигаши Касугаи, като ту си проправяше път между два върха, ту се разширяваше в отделни котловини. Далеч на юг се виждаше микавския път, който водеше към Окадзаки.

Почти половината от хоризонта обаче бе заета от планини. Нямаше големи стръмни склонове или високи канари, а само вълнообразни хълмисти била. Пролетта тъкмо си отиваше и дърветата бяха покрити с червеникави пъпки.

Вестоносците сновяха един подир друг, но Нагайоши и Шоню можеха и без думи да четат взаимно мислите си. Шестте хиляди души на Шоню незабавно бяха разделени на две части. Около четири хиляди се отправиха на север и се строиха на едно високо плато. По пълководческите знамена ясно личеше, че тук предводители са най-големият син на Шоню, Юкисуке и неговият по-малък брат Терумаса.

Това бе дясното крила Лявото пък беше съставено от трите хиляди души на Нагайоши на Гифугадаке. Останалите две хиляди Шоню отведе като запасен отряд, след това постави военачалническото си знаме в самата среда на този подобен на жеравови крила строй.

— Питам се откъде ли ще нападне Иеясу — каза.

По слънцето мъжете можеха да познаят, че е още едва втората половина на Часа на дракона. Бързо или бавно минаваха часовете? В ден като този ходът на времето не може да бъде усетен по обикновения начин. Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но не от жажда.

По кожата им полазиха тръпки от зловещата тишина. Някаква птица прелетя над долината с див крясък. Тя обаче бе единствена — всички останали бяха отлетели на някой по-спокоен връх и оставили мястото за хората.

Иеясу изглеждаше прекалено приведен в раменете. След като прехвърли четиридесетте, той леко напълня и дори когато сложеше доспехи, стоеше прегърбен. Под тежестта на покрития с украси шлем главата му сякаш почти потъваше между раменете. И дясната, и лявата ръка с пълководческия жезъл в нея, почиваха сега на коленете му. Беше седнал с разтворени бедра на ръба на своето походно столче. Позата не съответстваше напълно на достойнството на главнокомандващ.

Въпреки това такова бе положението на тялото му почти всякога, докато приемаше гости или се разхождаше. Не беше от онези, които вървят с изпъчени гърди. Старшите служители го посъветваха веднъж да поправи стойката си и Иеясу кимна вяло в знак на съгласие. Веднъж обаче, докато разговаряше с тях една вечер, той им поразказа за своето минало.

— Израснах в бедност. При това от шестгодишна възраст бях заложник в друг род и всички около мен се ползваха с повече права, отколкото аз самият. Ето защо, съвсем естествено, добих навика да не ходя изпъчен напред, дори когато бях с други деца. Друга причина за лошата ми стойка е, че когато четях в студените стаи на храма Риндзай, книгите ми лежаха на толкова ниска поставка, че трябваше да се привеждам над тях като гърбав. Мисълта, че един ден ще ме освободят от моето заложничество при рода Имагава и тялото ми ще стане отново изцяло мое, ме преследваше почти натрапчиво. Не можех и да играя като останалите деца.

Иеясу изглежда никога не би успял да забрави времето, прекарано при рода Имагава. Между неговите приближени служители нямаше и един, който да не е слушал разкази за дните му като заложник.

— Обаче, знаете ли — продължи той, — според това, което ми каза Сесай, монасите познават човека повече по раменете, отколкото дори по лицето. Изглежда, само с един поглед към раменете може да се познае, дали си достигнал просветление. Когато погледнах да видя какви са раменете на игумена, те бяха закръглени и с меки очертания, като ореол. Ако човек иска да приеме цялото мироздание в гърдите си, той не може да направи това изпъчен. Така започнах да си мисля, че моята стойка не е чак дотам лоша.

След като се разположи на стан във Фуджигане, Иеясу се огледа спокойно наоколо си.

— Това Гифугадаке ли е? Онези хора там трябва да са на Нагайоши. Е, допускам, че и отрядите на Шоню много скоро ще се приготвят за бой на някой от околните върхове. Някой съгледвач бързо да отиде да види отблизо.

Разузнавачите скоро се върнаха и доложиха на Иеясу за положението. Разбира се, сведенията за разположението на врага пристигаха откъслечно. Докато ги изслушваше, Иеясу замисляше своя план за битката.

Вече бе станал Часът на змията. Откакто вражеските знамена се появиха на отсрещния връх, минаха повече от два часа.

Иеясу обаче оставаше спокоен.

— Широдза. Ханжуро. Елате насам.

Все така седнал на мястото си, той се огледа с безметежно изражение.

— Да, господарю?

Двамата самураи се приближиха до него.

Оръжието им звънтеше.

Иеясу накара мъжете да сравнят картата, която държи, с действителния изглед на околността и ги попита какво мислят.

— Предполагам, че най-изпитаните бойци трябва да са в отряда на Шоню при Кобехадзама — добави. — Зависи накъде ще настъпят, но нашето положение тук на Фуджигане може да се окаже много неблагоприятно.

Единият от мъжете посочи високите върхове на югоизток и отвърна:

— Ако сте решили да водим битка от близко разстояние, то смятам, че възвишенията там в подножието са много по-добро място, където да издигнем знамената си.

— Добре! Да тръгваме.

Решенията му винаги бяха така бързи. Войската незабавно промени положението си. От подножието до заетото от врага плато разстоянието беше само един хвърлей.

Разделени от неприятелите си само от едно блато и от падината при Карасухадзама, войниците можеха да различат техните лица и дори да чуят гласовете, донасяни от вятъра.

Иеясу даде нареждания къде да се разположи всяко от поделенията и сам постави походното си столче на място, откъдето свободно можеше да огледа всичко наоколо.

— Е, днес челните части се водят от Ии — отбеляза той.

— Най-отпред са излезли хората от Червения отряд!

— Изглеждат добре на вид, но се питам доколко добре се бият.

Ии Хьобу беше на двадесет и три години. Всички знаеха, че Иеясу високо цени младежа и до тази сутрин той беше между служителите, които постоянно го придружаваха. Сега господарят, който смяташе Ии за човек, от когото може да се извлече добра полза, го постави начело на три хиляди души най-отпред в строя. На това място можеше да се спечели най-голямата слава, но и да се мине през най-трудните изпитания.

— Покажете днес на какво сте способен — заръча Иеясу на младежа.

Но Ии беше толкова млад, че за всеки случай господарят прикрепи към отряда му двама от своите най-опитни служители.

— Вслушвайте се в думите на тези стари воини — додаде той.

Братята Юкисуке и Терумаса погледнаха към Червения отряд от високото място, на което стояха южно от Таноджири.

— Да видим сметката на тези, дето толкова се перчат с червените си униформи! — провикна се Юкисуке.

След тези думи пратиха двеста-триста души да нападнат отстрани през една долина и хиляда, които да настъпят право напред. Атаката бе открита с пушечен огън. В същото време подножието на върха отекна от мощна стрелба и белият пушек се разстла като облак над него. Докато димът се разнесе към блатото, облечените в червено войници на Ии вече се бяха втурнали към низината долу. Насреща им излезе дружина от конници и пехотинци в черни доспехи. Скоро двата отряда се вкопчиха в ръкопашна схватка.

Истинските подвизи в битката обикновено се правеха при бой с копие. При това самият изход на сраженията често се решаваше тъкмо от копиеносците.

На това място Червеният отряд покоси няколкостотин от враговете. И той самият обаче не се отърва без жертви и много от подчинените на Ии намериха смъртта си.

От известно време Икеда Шоню обмисляше как да продължи битката. Видя, че войниците на неговите синове вече са влезли в ръкопашен бой с Червения отряд и че сражението постепенно се ожесточава.

— Сега е времето! — изкрещя.

Една дружина от двеста души, готови за победа или смърт, вече беше приготвила копията си и само чакаше мига за нападение. Веднага щом получеха заповед, трябваше да се втурнат към Нагакуте. Дори във време като това Шоню избираше необичайни похвати за водене на сражението. Сега мъжете заобиколиха хълма и се насочиха срещу отрядите, останали на място, след като лявото крило на Токугава се измести напред. Замисълът беше светкавично да нападнат центъра на противника и в настаналото объркване да пленят главнокомандващия — Токугава Иеясу.

Задачата обаче остана неизпълнена. Забелязани от Токугава, преди да са достигнали целта си, войниците бяха засипани от пушечни залпове и се принудиха да спрат в една блатиста местност, където трудно биха могли да мръднат. Без възможност да настъпят или да се отдръпнат, те понесоха жестоки загуби.

Нагайоши, който наблюдаваше хода на битката от Гифугадаке, цъкна ядосано с език.

— Тръгнаха много рано — възкликна той. — Тъст ми обикновено не е толкова нетърпелив.

Днес младият мъж беше този, който във всяко отношение превъзхождаше по самообладание по-възрастния. Всъщност, вътре в себе си Нагайоши бе решен този ден да му бъде последен. Без други мисли, който да го отвличат, той просто стоеше, вперил поглед в знамето със златното ветрило в подножието на отсрещния хълм.

„Само да успея да убия Иеясу“, мислеше си. Самият Иеясу на свой ред гледаше към Гифугадаке повече, отколкото към другите местности. Добре знаеше, че духът на хората на Нагайоши е висок. Когато един от съгледвачите му съобщи с какви дрехи е облечен зетят на Шоню, господарят предупреди хората наоколо си:

— Днес изглежда Нагайоши се е облякъл като смъртник. Няма нищо по-опасно от врага, решен да умре. Внимавайте с него, иначе богът на войната може да прибере и вас.

Нито една от страните нямаше лесно да се остави да бъде въвлечена в сблъсъка. Нагайоши наблюдаваше придвижванията на противника, сигурен вътре в себе си, че ако битката при Таноджири се ожесточи, Иеясу няма да издържи да бъде само наблюдател на ставащото. Със сигурност ще отдели от хората си една дружина и ще я прати за подкрепление. При този удобен случай младежът щеше да нанесе удара си.

Иеясу обаче нямаше да се остави лесно да го подведат.

— Нагайоши е далеч по-буен от повечето хора. Щом сега мирува, сигурно е намислил нещо.

Развитието на нещата при Таноджири обаче не оправда очакванията на Нагайоши. Всичко говореше за близкото поражение на братята Икеда. В същия миг обаче изчезналият преди малко военачалнически флаг със златно ветрило внезапно се развя в подножието на хълма, където чакаше Иеясу. Половината от войската му се понесе към Таноджири, докато останалите нададоха боен вик и нападнаха Гифугадаке.

Войниците на Нагайоши се втурнаха напред да ги пресрещнат. Двете войски се сблъскаха и кървав водовъртеж заля низината при Карасухадзама.

Стрелбата не секваше. Мястото бе отвсякъде обградено с хълмове. Битката беше отчаяна и цвиленето на конете, заедно със звъна на дългите саби и копията отекваха в околността. Небето и земята се тресяха от виковете на воините, които обявяваха своите имена, преди да влязат в двубой с някой противник.

Скоро по цялото протежение на долината нямаше и едно място, на което да не се биеха и нито един войник или офицер, който да не е заложил вече живота си. Тъкмо когато изглеждаше, че някой от отрядите може да надделее, той се сгромолясваше под ударите на врага; други пък, точно преди сякаш да бъдат разгромени, успяваха си пробият път напред. Никой не знаеше кой ще спечели и за известно време и двете страни тънеха в несигурност.

Някои падаха на земята поразени, други тържествуващо викаха имената си на победители. От ранените някои си спечелиха славата на страхливци, други — на храбри мъже. Вгледаше ли се внимателно, страничният наблюдател можеше да забележи как всеки от сражаващите се среща своята съдба и се изправя пред лицето на вечността.

Срамът бе това, което не даваше на Нагайоши да си помисли, че може да се върне на този свят жив. По тази причина днес бе облякъл и дрехите си за умиране.

— Искам да се срещна с Иеясу! — зарече се.

Докато безпорядъкът на битката нарастваше, повика при себе си четиридесет-петдесет воини и се насочи към военачалническото знаме със златното ветрило.

— Ще се срещна с Иеясу! Веднага! — пришпори той коня си към отсрещния хълм.

— Спрете! Никъде няма да стигнете! — кресна му един от войниците на Токугава.

— Хванете Нагайоши!

— Това е мъжът с бялата качулка, който препуска сега напред!

Вълните от въоръжени мъже, които се опитваха да го спрат, падаха под копитата на коня или се строполяваха сред пръски кръв.

Тогава обаче един куршум от дъжда, насочен сега срещу воина в бяло брокатено наметало, го улучи право между очите.

Бялата качулка на главата на Нагайоши изведнъж се обагри в червено. Последното, което видя, докато се сгромолясваше от коня си, беше небето на четвъртия месец. Юначният двадесет и шест годишен младеж падна на земята, все още стиснал поводите на коня. Животното — Хякудан, любимецът на Нагайоши — се вдигна на задни крака и зацвили жално.

Хората, които бързо се втурнаха към падналия, нададоха подобен на общо ридание вик. Понесоха мъртвото му тяло на раменете си и се оттеглиха на върха на Гифугадаке. След тях се затичаха мъже от отряда на Токугава, които в опит да отнемат залога на победата си, завикаха:

— Вземете му главата!

Загубили своя предводител, войниците на Нагайоши едва сдържаха своите сълзи. Извърнаха се с яростни изражения и обърнаха копията си срещу преследвачите. Успяха някак да скрият тялото на Нагайоши. Новината за гибелта му обаче като смразяващ вятър се разнесе над цялото бойно поле. Поредно нещастие сполетяваше отрядите на Шоню.

Местността заприлича на залят с вряла вода мравуняк — навсякъде гъмжеше от бягащи в объркване войници.

— Вие сте позор за войската! — завика Шоню, който се изкачваше нагоре по склона.

Яростта му никак не подхождаше на мирния изглед на природата наоколо.

— Тук съм! Не отстъпвайте така срамно! Забравихте ли на какво са ви учили всеки ден? Върнете се! Вървете да се биете!

Групата от войници с черни качулки пред него обаче не спря бягството си. Напротив, само един петнадесет или шестнадесетгодишен оръженосец с жалък вид приближи колебливо към него.

Водеше някакъв побягнал кон, който предложи на господаря си.

В сражението долу конят на Шоню бе прострелян и той самият падна на земята. Враговете го заобиколиха, но с отчаяна борба господарят си проправи път и се изкачи дотук.

— Вече нямам нужда от кон. Поставете тук походното ми столче.

Оръженосецът изпълни нареждането и Шоню седна.

— Това е краят на четирийсет и осем години — прошепна той сам на себе си.

Погледна към оръженосеца и продължи:

— Вие сте синът на Ширай Танго, нали така? Баща ви и майка ви сигурно ви чакат. Тичайте бързо в Инуяма. Ето, куршумите вече се приближават! Махайте се! Бързо!

След като прогони просълзения младеж, Шоню остана сам. Всички грижи сякаш го напуснаха и той спокойно погледна за последен път света наоколо.

Много скоро до ушите му стигна шум като от бой на диви зверове. Дърветата при скалите под него се разтресоха. Изглежда някои от воините с черни качулки все пак бяха останали по местата си и сега размахваха оръжия в смъртоносна схватка.

Шоню остана като вцепенен. Вече не ставаше дума за победа или поражение. Тъгата от раздялата със света го накара да се замисли за далечното си минало. Споменът носеше привкус на майчино мляко.

Внезапно храсталакът точно пред него се разлюля.

— Кой е?!

Очите на Шоню блеснаха гневно.

— Враг ли си? — попита повторно той.

Гласът му бе така спокоен, че приближаващият воин на Токугава несъзнателно отстъпи изненадан назад.

Шоню продължи да говори и още повече стресна мъжа.

— От враговете ли сте? Ако е тъй, вземете главата ми и ще постигнете нещо голямо. Човекът, който говори сега с вас, е Икеда Шоню.

Войнът вдигна глава и погледна към седналия господар. За миг потрепери, по после отвърна с надменен глас:

— Е, тук попадам на добра плячка. Аз съм Нагай Денпачиро от рода Токугава. Пригответе се!

И той насочи напред копието си.

В отговор на своя вик би трябвало да очаква бърз замах на сабята на прочутия пълководец. Копието на Денпачиро обаче се заби в страната на противника му, без да срещне всякаква пречка. Не раненият Шоню, а самият нападател политна напред от прекомерната сила на замаха си.

Шоню падна втори. Острието на оръжието стърчеше от гърба му.

— Вземете ми главата! — извика той отново.

Дори сега не държеше в ръка своята дълга сабя. Сам пожела смъртта, сам предлагаше сега и главата си. Денпачиро бе изпаднал в нещо подобно на унес, но изведнъж, щом забеляза какво изпитва вражеският пълководец и как посреща последните си мигове, го обзе такова силно чувство, че му се прииска да заплаче.

— А-а! — извика, но при голямата радост от неочакваното постижение в боя не знаеше какво да направи после.

В същия миг чу шумоленето на тревата под краката на своите другари, които бързаха да се изкачат първи на върха.

— Аз съм Андо Хикобей! Пригответе се!

— Името ми е Уемура Денемон!

— Аз съм Хачия Шичибей от рода Токугава!

Всеки обявяваше името си в надпревара кой ще вземе главата на Шоню.

Чия сабя в крайна сметка го обезглави? Окървавените им ръце сграбчиха косата на отрязаната глава и я заразмахваха.

— Аз взех главата на Икеда Шоню! — кресна Нагай Денпачиро.

— Не, аз бях! — извика Андо Хикобей.

— Моя е главата! — опита се да ги надвика Уемура Денемон.

Потоци от кръв, поток от яростни гласове, поток от сляпа жажда за слава. Четири, после пет души, струпани около главата на Шоню, се насочиха към мястото, където седеше Иеясу.

— Убихме Шоню!

Викът им като вълна премина от възвишенията до блатото долу и накара отрядите на Токугава по цялото бойно поле да завият от радост.

Успелите да избягат хора на Икеда вече не викаха. За миг те бяха загубили всичко и сега като сухи листа, гонени от вятъра, просто търсеха място, където да се приютят.

— Не давайте нито на един да се върне жив!

— Подгонете ги! Да ги настигнем!

Движени от неутолима жажда за кръв, победителите подложиха Икеда на безпощадна сеч.

За хора, забравили вече цената на своя собствен живот, да отнемат чужд беше навярно все едно да си играят с окапали цветя. Шоню бе довършен от вражеска ръка, Нагайоши падна в битката и сега Токугава разпръсваха последните остатъци от войниците на Икеда при Таноджири.

Един по един военачалниците идваха под златовезаното знаме на Иеясу, за да разкажат за подвизите си.

— Останали са ни толкова малко хора.

Иеясу изглеждаше разтревожен.

Голям пълководец като него рядко дава израз на чувствата си, но този път го притесняваше, че прекалено много от хората му са се отдалечили, за да преследват разбития враг. Въпреки че раковината протръби на няколко пъти, мнозина така и не се върнаха. Изглежда победата съвсем ги бе замаяла.

На два или три пъти Иеясу повтори едно и също:

— Няма смисъл да жадуваме за безкрайно много победи. Не е добре да искаш да спечелиш повече, след като вече си спечелил.

Не спомена името на Хидейоши, но явно усещаше, че предвидливият му неприятел взима вече мерки, за да отговори на понесеното от неговата войска голямо поражение.

— Дългото преследване е опасно. Няма ли го Широдза?

— Не е тук. Преди малко тръгна нанякъде по ваша заповед.

Щом чу отговора на Ии, Иеясу веднага даде ново разпореждане:

— Вие също вървете, Ии. Смъмрете онези, които са отишли прекалено надалеч и им заповядайте да прекъснат преследването.

Щом преследващите врага отряди на Токугава стигнаха до река Яда, те завариха поделението на Найдо Широдзаемон строено покрай брега. Всеки бе хванал дръжката на копието си водоравно.

— Спрете!

— Стига!

— От шатрата на господаря дойде заповед да не продължаваме преследването!

С тези думи понеслите се напред бойци бяха задържани.

Ии препускаше насам-натам и почти прегракна от викане.

— Господарят каза, че онези, които се главозамаят от победата и отидат прекалено надалеч, ще бъдат изправени после пред военен съд. Върнете се! Връщайте се!

Най-сетне сляпото въодушевление на мъжете затихна и всички се отдръпнаха от брега на реката.

Беше приблизително втората половина на Часа на коня и слънцето се бе издигнало посред небето. Бе четвъртият месец и по очертанията на облаците си личеше, че вече идва лятото. Лицата на всички войници бяха изпоцапани с пръст, кръв и пот и сякаш пламтяха.

В Часа на овена Иеясу слезе от стана при Фуджигане, пресече река Канаре и в подножието на връх Гондоджи направи тържествен оглед на главите.

Битката бе продължила половин ден. Преброиха убитите по цялото бойно поле. От страна на Хидейоши загубите бяха над две хиляди и петстотин души, докато войската на Иеясу и Нобуо имаше петстотин и деветдесет убити и няколкостотин ранени.

— Тази голяма победа не трябва да ни възгордява — предупреди един от военачалниците. — Икеда бяха само част от войската на Хидейоши, а ние докарахме от връх Комаки всичките си сили, за да ги използваме тук. В същото време, ако по някаква причина ни бяха разгромили, това щеше да е съдбоносно за нашите съюзници. Мисля, че най-добре сега ще е възможно по-бързо да се оттеглим в крепостта Обата.

Друг един пълководец веднага възрази:

— Не, не. Щом веднъж си спечелил победата, трябва да имаш смелост да продължиш започнатото. Така е винаги на война. Сигурно е, че когато Хидейоши научи за това голямо поражение, гневът му ще се разрази. Най-вероятно ще събере хората си и ще се спусне направо насам. Не е ли най-добре да го причакаме, да се приготвим за битка и след това да му вземем главата?

В отговор на тези две предложения Иеясу отново повтори:

— Не трябва да жадуваме за безкрайно много победи.

И после:

— Хората ни всички са уморени. Хидейоши сигурно вече е тръгнал насам, но днес не бива да се срещаме с него. Много е рано. Да се оттеглим в Обата.

След това бързо решение те минаха южно от гората Хакусан и докато слънцето още бе високо в небето, влязоха зад стените на крепостта.

Едва след като портите бяха затворени, Иеясу за първи път успя да се наслади на голямата победа от сутринта. Сега, щом погледна назад, изпита задоволство от безупречното водене на битката. Гордост за войниците и офицерите представляваха такива подвизи като първата взета глава или първото вдигнато срещу врага копие, докато за главнокомандващия ценно бе само едно — знанието, че неговата прозорливост е била по-силна от тази на неприятеля.

Но умният човек веднага ще разпознае къде има достоен съперник. Сега единствената грижа за Иеясу бе какво ще предприеме Хидейоши след станалото. Остана за известно време в Обата, за да даде почивка на ума и тялото си, но и за да се опита да обмисли своята следваща стъпка.

След като Шоню и синът му потеглиха на девети сутринта, Хидейоши повика Хосокава Тадаоки в своя лагер в Гакуден и даде на него и още няколко военачалници нареждане незабавно да нападнат връх Комаки. След атаката се качи на наблюдателната кула и започна да следи хода на битката. Масуда Джинемон стоеше до него, загледан в далечината.

— Знаете ли? Дали господарят Тадаоки, какъвто е дързък, няма да ни създаде трудности, ако навлезе прекалено навътре във вражеските редици?

Разтревожен от това колко близо са отрядите на Хосокава до неприятелските укрепления, Джинемон погледна да види какво е изражението на лицето на Хидейоши.

— Всичко е наред. Може Тадаоки да е млад, но Такаяма Укон е човек разумен. Няма да се случи нищо лошо, след като той е там с него.

Умът на Хидейоши блуждаеше другаде. Какво ли става с Шоню? Можеше да мисли само за добрата новина, на която се надяваше оттам.

Около пладне пристигнаха конници, оттеглили се от Нагакуте. С отчаяно изражение те съобщиха тъжната вест — главните части на Хидецугу са изцяло разбити и не е ясно дали самият той е жив или мъртъв.

— Какво? Хидецугу?

Хидейоши явно бе изненадан. Не беше от тези, които биха успели да изглеждат невъзмутими при такава страшна новина.

— Каква грешка!

Каза го не толкова като упрек към Хидецугу и Шоню, колкото като укор към самия себе си и похвала за противника, Иеясу.

— Джинемон — извика, — надуйте раковината за сбор.

Веднага разпрати по всички поделение вестоносци с бързи нареждания. След един час двадесет хиляди войници тръгнаха от Гакуден в посока Нагакуте.

Тази бърза промяна в разположението на силите не остана незабелязана на връх Комаки. След като Иеясу потегли, за защита на възвишението бяха оставени съвсем малко на брой хора.

— Изглежда, самият Хидейоши води войската.

Щом чу тази вест, Сакай Тадацугу, едни от военачалниците, останали на Комаки, плесна с ръце и каза:

— Всичко тръгва точно според очакванията! Докато Хидейоши го няма, ще можем да опожарим стана му в Гакуден и крепостта в Куросе. Сега е времето да ударим. Всички след мен в нападение!

Но Ишикава Кадзумаса, друг от оставените на пост пълководци, незабавно му се противопостави.

— Защо бързате толкова, господарю Тадацугу? Хидейоши е почти непогрешим в действията си на война. Смятате ли, че някой като него ще остави защитата на своя стан в ръцете на неспособен военачалник, колкото и да е бързал да настъпи?

— Когато действа прибързано, всеки човек е склонен да допуска грешки. Хидейоши накара да надуят раковината и потегли така бързо, та трябва да се предположи, че новината за поражението при Нагакуте го е изненадала. Не бива да пропускаме възможността да подпалим сега опашката на Маймунката.

— Разсъждавате много повърхностно! — изсмя се Ишикава Кадзумаса и още по-определено възрази на Тадацугу: — Напълно в стила на Хидейоши ще е да остави зад себе си значителни сили, за да може да се възползва, ако решим напуснем укреплението. За малък отряд като нашия ще бъде огромна грешка сега да излезе в нападение.

Възмутен от спора, Хонда Хейхачиро се изправи със сърдито изражение.

— Това въобще военен съвет ли е? Няма време да устройваме сега съвещания. Аз лично не мога просто да остана тук да бездействам. Извинете ме, че тръгвам преди останалите.

Хонда не можеше да говори красноречиво, но имаше силен и упорит нрав. И Тадацугу, и Кадзумаса продължаваха да държат на своето. Сега постъпката на Хонда ги стресна.

— Хонда, къде отивате? — запитаха.

Хонда се извърна и сякаш вече е стигнал до някакъв съществен извод, каза:

— Още от дете съм служител на нашия господар. Сега, при това положение, не мога да направя друго, освен да отида редом с него.

— Чакайте!

Кадзумаса явно сметна, че Хонда просто се е ядосал и вдигна ръка, за да го задържи.

— Господарят ни заповяда в негово отсъствие да защитаваме връх Комаки. Никой не ни е позволил да постъпваме, както ние намерим за добре. Успокойте се малко.

Тадацугу също се опита да го укроти.

— Хонда, ако тръгнете сега сам, какво всъщност ще постигнете? Отбраната на Комаки е по-важна.

Устата на Хонда се извиха в тънка усмивка, сякаш съжалява за тесногръдието на другарите си. Заговори обаче учтиво — двамата мъже го превъзхождаха по чин и по възраст.

— Няма да обвързвам другите военачалници. Всеки от вас може да постъпи, както намери за добре. Но Хидейоши е тръгнал срещу господаря Иеясу със свежи сили и поне аз не мога да остана тук и да не направя нищо. Помислете си. Хората на господаря трябва да са изтощени от битката снощи и днес сутринта. Ако двадесетте хиляди на Хидейоши ги нападнат сега от две страни, как господарят Иеясу ще успее да се спаси? Смятам, че дори и да греша, като отивам сам при Нагакуте, ако господарят ни загине, ще е най-добре и аз да умра заедно с него. Нека това не ви тревожи.

След тези думи всички затаиха дъх. Хонда поведе своя малък отряд от триста бойци й напусна връх Комаки. Заразен от въодушевлението му, Кадзумаса също събра двеста души и се присъедини към него. Общо силите им не надвишаваха шестстотин мъже, но от мига на тръгването решимостта на Хонда само нарасна. Та какво в крайна сметка е една войска от двадесет хиляди? И коя е тази Маймунка?

Пехотинците бяха лековъоръжени. Сдиплиха знамената и зашибаха конете, за да препускат по-бързо. Малката дружина се понесе по пътя на изток като бурен вятър.

Щом излязоха на южния бряг на река Рюсенджи, завариха войската на Хидейоши да се придвижва в редица успоредно на отсрещния бряг.

— Е, ето къде са били!

— Военачалническото знаме със златното листо.

— Хидейоши трябва да е някъде между служителите си.

Хората на Хонда продължаваха да яздят, като същевременно гледаха отсреща, сочеха с пръст натам и засланяха с ръка очите си. Всички трепереха от възбуда.

Разстоянието беше толкова малко, че ако бяха извикали, противниците щяха да могат да им отговорят. Виждаха се лицата на вражеските войници, а шумът от стъпките на двадесет хиляди нозе се смесваше с чаткането на безброй конски копита и отекваше право в гърдите на онези, които гледаха от другата страна.

— Кадзумаса! — извика Хонда зад гърба си.

— Какво има?

— Виждате ли какво става на отсрещния бряг?

— Да, войската е огромна. Строят им изглежда по-дълъг от самата река.

— Това добре приляга на Хидейоши — засмя се Хонда. — Той умее да събере голяма войска като тази и после да си служи с нея, все едно това са собствените му ръце и нозе. Може да ни е неприятел, но трябва да му се признаят някои неща.

— От известно време ги наблюдавам. Дали Хидейоши не е ето там, където сега се вижда знамето със златното листо?

— Не, не. Сигурен съм, че се е скрил някъде посред друга група от хора. Няма да излезе да язди на открито, та да може някой да се прицели в него.

— Вражеските войници се движат бързо, но всички гледат подозрително насам.

— От нас се иска за малко поне да забавим Хидейоши по пътя му покрай реката.

— Да нападнем ли?

— Не, те имат двадесет хиляди души, а ние — само петстотин. Ако тръгнем срещу тях, само за минута ще боядисат реката в червено с кръвта ни. Решен съм да умра, но не и безполезно.

— А-а, значи искате да дадете на войската на нашия господар в Нагакуте достатъчно време, за да се приготви напълно и да изчака Хидейоши.

— Точно така — кимна Хонда и плесна по седлото на коня си. — За да спечелим време за нашите в Нагакуте, трябва с всички сили да забавим Хидейоши — дори само за малко — и да умрем в бой с него. Помнете това, Тадацугу.

— Добре. Разбирам ви.

Кадзумаса и Хонда обърнаха конете си настрани.

— Разделете стрелците на три части. Докато вървим покрай брега, те да се редуват да стрелят по неприятеля.

Противниците продължаваха бързо да се движат по отсрещната страна, почти в една скорост с течението. Хората на Хонда трябваше да се опитат да ги изпреварят.

Понеже бяха близо до вода, стрелбата на мускетите отекна два пъти по-силно от обикновеното и димът се разстла над реката като широка завеса. Докато едните пристъпваха напред и изпразваха пушките си, другите ги зареждаха, после заемаха местата на своите другари и веднага изпращаха залп към отсрещния бряг.

Много от хората на Хидейоши се проснаха на земята и твърде скоро строят им започна да се разсейва.

— Кой за бога може да ни предизвиква на бой с такава малка сила?

Хидейоши бе изненадан. С изумено изражение на лицето той несъзнателно спря коня си.

Военачалниците, които яздеха покрай него и всички останали наоколо засенчиха очи с ръка и погледнаха към отсрещния бяг, но никой не успя да намери бързо отговор на Хидейошевия въпрос.

— Наистина трябва да е дързък този, който се осмелява да излезе така храбро с по-малко от хиляда души срещу войска като нашата! Някой познава ли го кой е?

Хидейоши попита същото още няколко пъти, докато оглеждаше хората от двете си страни.

Накрая някой от предния край на редицата се обади:

— Знам кой е това.

Беше Инаба Итецу, началникът на крепостта Соне в Мино. Въпреки почетната си възраст той се бе присъединил към войската заради Хидейоши и от самото начало на похода му служеше като водач.

— А, Итецу. Познавате ли вражеския пълководец от другата страна на реката?

— Е, по еленовите рога на шлема и белите ширити по доспехите съм сигурен, че трябва да е един от най-приближените хора на Иеясу — Хонда Хейхачиро. Спомням си го много ясно от времето на битката при река Ане преди години.

Щом чу това, Хидейоши сякаш бе готов да избухне в плач.

— Какъв храбрец! С една шепа хора напада двайсет хиляди. Ако това е Хонда, той трябва да е истински мъж. Колко трогателно е, че се опитва да помогне на Иеясу да избяга, като ни спре за малко тук и после сам загине! — възкликна тихо.

После продължи:

— Трябва да разберем този човек. Нашите да не изпращат срещу него и един куршум или стрела, колкото и вреда да се опитва той да ни нанесе. Ако съдбите ни по някакъв начин са свързани, при някое следващо прераждане ще го направя свой служител. На такива като него трябва да се възхищаваш. Не стреляйте, оставете го на мира.

Естествено, през това време трите отряда стрелци на другия бряг продължаваха да тъпчат мускетите си и безжалостно да стрелят по врага. Един-два от куршумите дори минаха близо до Хидейоши. В същото време облеченият с доспехи воин, когото Хидейоши се напрягаше да различи по-ясно — човекът с еленовите рога на главата, Хонда — отиде до края на водата, слезе от седлото и изплакна в реката муцуната на коня си.

Сега, когато ги разделяше само течението, Хидейоши го погледна право в лицето. Хонда също впери поглед в групата военачалници, един от които явно трябваше да е предводителят на неговите неприятели.

Стрелковият отряд на Хидейоши понечи да открие огън в отговор на вражеския, но господарят отново се обърна към войската:

— Не стреляйте! Само вървете бързо! Бързайте напред!

И той сам подкара коня си с още по-голяма скорост по пътя.

Щом забеляза какво става на отсрещния бряг, Хонда извика:

— Не ги оставяйте да избягат! — и също ускори двойно ход.

Докато напредваха, хората му отново изсипаха дъжд от куршуми върху отрядите на Хидейоши. Този обаче така и не пожела да приеме предизвикателството и скоро разположи частите си на едно възвишение близо до Нагакуте.

Веднага щом пристигнаха на мястото, Хидейоши нареди на трима от своите военачалници да вземат всеки по една дружина лековъоръжени конници и бързо да излязат напред.

— Опитайте да се справите с войниците на Токугава, които се изтеглят от Нагакуте към Обата.

Разпъна шатрата си на хълма, докато неговите двадесет хиляди бойци се разпръснаха в строй под вечерното слънце, готови да отмъстят на Иеясу.

Хидейоши сложи двама от хората си начело на един разузнавателен отряд и ги прати тайно към крепостта Обата. След това бързо обмисли по-нататъшните действия на цялата войска. Преди обаче да е успял да накара да разгласят заповедите му, пристигна бързо известие:

— Иеясу вече не е на полето на битката.

— Това не може да бъде! — възкликнаха в един глас военачалниците.

Докато Хидейоши седеше мълчаливо на място, пристигнаха и тримата мъже, които бе пратил с конница към Нагакуте.

— Иеясу и главните му сили вече са се оттеглили към Обата. Попаднахме само на няколко отделни дружини от неприятели, закъснели с отстъплението, но всички останали са ни изпреварили изглежда с около час — доложиха те.

От тристате убити от тях войници на Токугава нито един не беше с висок чин.

— Закъсняхме.

Хидейоши нямаше как да се пребори с яда си и той ясно личеше по руменината на лицето му.

Съгледвачите разказаха всички едно и също — крепостта в Обата била със затворени врати и съвсем мирна на вид. Това сочеше, че Иеясу вече се е оттеглил във вътрешността й и докато почива, спокойно се наслаждава на днешната си победа.

Обхванат от противоречиви чувства, Хидейоши несъзнателно плесна с ръце, за да поздрави своя противник.

— Ето това е Иеясу! Бива го в бързината. Оттегля се в крепостта и затваря портите, без много-много да се перчи с победата. Такава птица няма да уловим нито с клей, нито с мрежа. Но внимавайте — до няколко години ще усмиря Иеясу и ще го накарам да ми се поклони.

Вече се смрачаваше, а нападения на крепости през нощта по начало не се препоръчваха. При това войската не си беше почивала по пътя от Гакуден насам и се реши временно да прекъснат нападението. Хидейоши промени нарежданията си. Мъжете трябва сега да вечерят. В нощното небе се издигнаха облаци дим от лагерни огньове.

Пратените от Обата съгледвачи бързо се върнаха. Иеясу вече бе заспал, но стана от леглото, за да чуе донесенията им. Осведомен за положението, той реши всички незабавно да се връщат на връх Комаки. Военачалниците твърдо настояха за среднощно нападение над Хидейоши, но господарят само се засмя и по един заобиколен път тръгна да се връща обратно.

Тайко

Останал без друг изход, Хидейоши накара войската да се обърне назад и се оттегли в своя укрепен лагер в Гакуден. Не можеше да отрече, че поражението при Нагакуте е силен удар, макар и причинен от неразумността на Шоню. Истината обаче беше и че тъкмо в този случай Хидейоши се забави прекалено много още от самото начало.

Не че мереше силите си с Иеясу за първи път на бойното поле. Познаваше го далеч отпреди двамата да влязат в битка. Напротив, тъкмо понеже имаше срещу себе си особено опитен противник, Хидейоши бе крайно предпазлив.

— Не се спирайте при малките крепости по пътя. Не губете време — предупредил бе той войниците, но Шоню, предизвикан от защитниците на Ивасаки, въпреки това спря, за да ги срази.

Изходът на битката щеше да се реши от способностите на Иеясу и Хидейоши. Когато чу за поражението при Нагакуте, вторият остана убеден, че сгодният случай за него е дошъл. Смъртта на Шоню и Нагайоши щеше да е примамката, с която да хване Иеясу жив.

Врагът обаче изникна като огън, после изчезна като вятър и след това всичко стихна като гора след буря. Когато Иеясу се оттегли на връх Комаки, Хидейоши остана с чувството, че за малко е пропуснал да хване в торбата си уплашения заек, но все пак си каза, че е получил само лека рана в пръста. Военната му сила с положителност не беше намаляла чувствително, но въпреки това Иеясу си бе спечелил огромно морално преимущество.

Във всеки случай, след ожесточеното половиндневно сражение при Нагакуте двамата мъже станаха извънредно предпазливи и отблизо започнаха да следят взаимно действията си. И докато чакаха така да се открие благоприятна възможност, никой дори не помисляше да нападне. Всяка от страните обаче постоянно отправяше предизвикателства към другата.

Хидейоши например прати на единадесетия ден от месеца цялата си шестдесет и две хилядна войска на връх Комацуджи. В отговор на Комаки последва само спокойна, макар и малко крива усмивка.

После, на двадесет и втори същия месец, дойде предизвикателство от страна на Иеясу. Осемнадесет хиляди души бяха разделени на шестнадесет отряда и пратени на изток.

Предните части начело със Сакай Тадацугу и Ии Хьобу непрестанно удряха барабани и надаваха бойни възгласи, сякаш за да кажат:

— Излез, Хидейоши!

Насипите и оградите на стана на западната войска се защитаваха от Хори Кютаро и Гамо Уджисато. Кютаро впери поглед в разярените противници и стисна зъби.

След Нагакуте врагът пръскаше слухове, че войниците на Хидейоши се били уплашили от тези на рода Токугава. Хидейоши обаче ясно беше наредил да не се излиза в нападение без негова изрична заповед, тъй че сега не можеше да направят нищо повече, освен да пратят вест до главния лагер.

Когато вестоносецът пристигна, Хидейоши играеше го.

— Към нашите при двойния насип настъпва голям отряд на Токугава — обяви мъжът.

За миг господарят вдигна поглед от дъската и попита:

— Самият Иеясу появил ли се е?

— Не, господарят Иеясу го няма — бе отговорът.

Хидейоши взе в ръка един черен пул, постави го на едно от квадратчетата и без да вдига поглед, каза:

— Съобщете ми, в случай че някой забележи Иеясу да излиза начело на войската си. Иначе Кютаро и Уджисато могат сами да решават дали да се бият.

Горе-долу по същото време Ии Хьобу и Сакай Тадацугу на два пъти пращаха вестоносци от предната линия до Иеясу на връх Комаки.

— Сега е времето да се появите вие лично. Ако дойдете веднага, без съмнение ще можем да нанесем смъртоносен удар на частите на Хидейоши.

На това Иеясу отвърна:

— А самият Хидейоши предприел ли е нещо? Ако е още на връх Комацуджи, значи няма нужда аз да излизам.

В крайна сметка той така и не напусна Комаки.

През това време Хидейоши обмисляше поуките от сражението при Нагакуте и последствията им за неговите служители. Особено внимаваше да увеличава издръжките на самураите си, по така и не каза нищо на своя племенник Хидецугу. След като побягна при Нагакуте, Хидецугу изглежда изпитваше неудобство в присъствието на чичо си. След като се върна в лагера, той просто съобщи, че вече е тук и после се опита да обясни причините за поражението. Хидейоши обаче разговаряше само с останалите седнали наоколо му пълководци и изобщо не погледна младежа в лицето.

— Моя беше грешката, че пратих Шоню на смърт — заяви господарят. — Още от младини заедно сме живели в бедност, заедно сме се забавлявали нощем и дори заедно сме ходили по леки жени. Никога няма да мога да забравя този човек.

Всеки път, когато заговореше за своя стар приятел, очите му се наливаха със сълзи.

Няколко дни по-късно, без да каже никому какво е намислил, Хидейоши нареди да започне строеж на укрепления при Оура. След две денонощия, в самия край на четвъртия месец, последваха нови указания:

— Утре съм решил да изляза в бой на всичко или нищо. Ще видим кой ще падне — дали Иеясу или Хидейоши. Спете добре, пригответе се и не се оставяйте да бъдете изненадани.

Следващият ден беше петият на петия месец. Още от предишната вечер цялата войска се готвеше за бой, в очакване на голямото и решаващо сражение. Сега, когато най-сетне видяха пред себе си Хидейоши, войниците останаха като поразени от думите му:

— Връщаме се в Осака! Всички отряди да започват отстъпление.

Последва още една заповед:

— Отрядът на Курода Канбей и Акаши Йоширо да съгласува придвижването си с хората при двойния насип. Най-последни ще вървят Хосокава Тадаоки и Гамо Уджисато.

Шестдесетте хиляди потеглиха напред. В мига, в който утринното слънце се показваше над хоризонта, те започваха своето оттегляне. Хори Кютаро спря в Гакуден, а Като Мицуясу — в крепостта Инуяма. Освен тях всички останали части пресякоха река Кисо и влязоха в Оура.

Това внезапно отстъпление накара военачалниците на Хидейоши да се запитат какви са неговите действителни намерения. Господарят даваше нарежданията си съвсем небрежно, но отстъплението на такава голяма войска бе дори по-трудно от това да я поведеш в нападение. По-тежка от всичко останало се смяташе охраната на тила — твърдеше се, че подходящи за това са само най-храбрите воини.

Когато военачалниците в стана на Иеясу видяха, че войската на Хидейоши започва сутринта да се оттегля, всички бяха обхванати от съмнения и побързаха да съобщят на своя господар.

В едно бяха без изключение съгласни:

— Няма съмнение — отнели сме на враговете желанието да се бият.

— Ако сега тръгнем след тях и нападнем, несъмнено ще спечелим голяма победа!

Всички заговориха за влизане в атака и настояха Иеясу да даде такава заповед. Този обаче не изглеждаше ни най-малко въодушевен и съвсем определено отказа позволение да се преследва врага.

Знаеше, че човек като Хидейоши няма да оттегли голяма войска безпричинно. Разбираше също, че макар да може успешно да се отбранява, силите му не достигат, за да излезе в открито сражение с противника.

— Войната не е игра на зарове. Нима ще заложим живота си, без да знаем какъв ще бъде изходът от начинанието? Протягайте ръка към нещо, само когато сте сигурни, че съдбата е на ваша страна.

Иеясу мразеше несигурността. Освен това много добре познаваше самия себе си. В това отношение пълна негова противоположност бе Нобуо. Този човек по начало хранеше заблуждението, че има равни възможности и слава с тези на Нобунага. Сега, макар след като чуха отказа на Иеясу останалите пълководци да млъкнаха, той не можеше да остане спокоен.

— Казват, че воинът трябва да цени възможността, която му се предоставя. Как може да седим тук и да пропускаме този сгоден случай, пратен ни направо свише? Моля, оставете преследването в мои ръце — заяви той убедено.

Иеясу се опита с две-три думи да го спре, но сега Нобуо се перчеше със смелостта си повече от когато и да било преди. В спора с Иеясу се държеше като глезено дете, което не желае да слуша никого.

— Е, тогава не може да направим нещо. Действайте, както прецените.

Иеясу даде съгласието си с пълното съзнание, че ще последва злощастие. Нобуо побърза да изведе своята войска и се спусна в преследване на Хидейоши.

След като той тръгна, Иеясу повери на Хонда началството над една дружина, която да го последва. Точно както очакваше, Нобуо се нахвърли върху последните редици на отстъпващите и макар за миг да изглеждаше, че има преимущество, после бързо бе разбит. Така по негова вина голям брой от служителите му паднаха в битката.

Ако подкрепленията на Хонда не се бяха появили отзад, самият син на Нобунага можеше да се превърне в плячка за тилните отряди на Хидейоши. След като отстъпи към връх Комаки, Нобуо не се появи веднага пред Иеясу. Този обаче научи подробностите за станалото от Хонда, кимна и без да промени изражението си, рече:

— Това и можеше да се очаква.

Отстъплението на Хидейоши не беше просто освобождаване на бойното поле. Докато войската му се придвижваше по пътя, той се обърна към своите служители:

— Дали да не си вземем нещо за спомен?

Крепостта Каганои се издигаше на левия бряг на река Кисо, североизточно от Кийосу. Там се бяха укрепили двама от служителите на Нобуо, готови в случай на необходимост да защитят крилото му.

— Превземете я.

Хидейоши даде нареждането на своите пълководци, все едно сочи зряла слива на някой клон.

Войската прекоси Кисо и се разположи при храма Сейтоку. Хидейоши започна нападението на сутринта на четвъртия ден от месеца. От време на време възсядаше коня и отиваше да наблюдава битката от един хълм в близост до Тонда.

При сраженията на следващия ден загина началникът на крепостта. Самото укрепление обаче не падна и до шести вечерта.

Хидейоши нареди да построят за по-късно укрепления на едно ключово място при Таки и на тринадесети се върна чак до Огаки. Там се срещна със семейството на Шоню и се опита да утеши съпругата и майка му.

— Представям си колко самотни се чувствате. Помнете обаче, че вашите деца имат обещаващо бъдеще. Опитайте да прекарате остатъка от живота си в спокойствие, радвайте се на това, как растат младите дървета и се наслаждавайте на цветята напролет.

Хидейоши повика при себе си и двамата оцелели сина на Шоню и ги насърчи да бъдат силни. Тази вечер се почувства като един от семейството и с часове разказва свои спомени за Шоню.

— Аз съм нисък на ръст — и Шоню също беше такъв. Когато бяхме с другите военачалници, той, като се напиеше, често танцуваше пред тях танц с копие. Не вярвам някога да ви го е показвал. Беше нещо такова…

Опита се да наподоби своя приятел и разсмя всички наоколо. Остана в крепостта в продължение на няколко дни, но накрая, на двадесет и първи от месеца, потегли по пътя за Оми обратно към Осака.

Осака се бе превърнала в нов и голям град, коренно различен от малкото пристанище на Нанива. Щом войската на Хидейоши пристигна, хората се натълпиха по краищата на улиците и около крепостта и до свечеряване приветстваха бойците.

Отвън новата крепост беше вече завършена. С падането на нощта пред погледа се разкри неземна гледка. Ярки светлини пламнаха по безбройните прозорци на пететажната голяма кула и от второто и третото укрепление, озариха нощното небе и очертаха четирите страни на крепостната стена — на изток, покрай река Ямато, на север, по брега на Йодо, на запад, успоредно на река Йокобори и на юг, по големия, още сух ров.

Хидейоши промени замисъла си. Напусна лагера при Гакуден и реши да започне „на чисто“. Но как отвърна на тази промяна Иеясу? Той просто остана да седи и да гледа как отрядите на противника му отстъпват в далечината. Въпреки че чу за нападението над своите съюзници в крепостта Каганои, така и не прати там подкрепления.

— Какво става?

Между подчинените на Нобуо се надигнаха гласове на недоволство. Той самият обаче съвсем наскоро пренебрегна съвета на Иеясу, нападна тила на Хидейоши и претърпя безславно поражение. Спасен от Хонда, сега вече се бе върнал в стана, но някак усещаше, че е загубил правото да каже каквото и да било.

Така дремещото разногласие се превърна в слаба точка на съюзната войска. При това от самото начало за сражение настояваше не толкова Иеясу, колкото Нобуо — синът на Нобунага призова господаря на Микава в името на дълга и този се реши да му помогне, положението му значи беше на съюзник и това правеше още по-трудно за него да се налага над Нобуо. Накрая Иеясу направи предложение:

— Сега Хидейоши е в Осака, но рано или късно ще се премести в Исе. Всъщност, вече се забелязват някои тревожни признаци. Смятам, че трябва възможно най-скоро да се върнете във вашата крепост в Нагашима.

Намерил повод, Нобуо бързо се прибра в Исе. Иеясу остана още малко на връх Комаки, но и той накрая потегли за Кийосу, като остави да го замества Сакай Тадацугу. Хората в града излязоха да поздравят господаря с победни викове. Броят им обаче не беше същият като на тълпата в Осака.

Войници и граждани празнуваха битката при Нагакуте като голяма победа за рода Токугава, но Иеясу предупреди своите служители да не се възгордяват лекомислено и прати до отрядите си следното послание:

Истината бе, че през време на противостоянието на връх Комаки, в Исе, където тогава не се водеха битки, хората на Хидейоши бяха превзели крепостите Мине, Канбе, Кокуфу и Хамада, а крепостта Нанокайчи бе нападната и срината. Преди още хората да са забелязали, голямата част от областта беше в ръцете на Хидейоши.

Самият той остана за около месец в Осака, за да се погрижи за вътрешното управление и прокарването на пътища около столицата и да се порадва на малко спокойствие. Засега станалото при връх Комаки му се струваше чужда грижа.

През седмия месец на няколко пъти пътува до Мино и обратно. После, по средата на осмия, каза на служителите си:

— Досадно е да оставяме тази работа да се влачи прекалено дълго. Тази есен ще трябва да приключа с нещата веднъж за винаги.

Отново бе оповестено, че голяма войска ще тръгне на сражение. В течение на два дни преди заминаването вътрешността на главното укрепление кънтеше от свирнята на флейти и барабани за театър Но. От време на време се чуваше звънък и многолюден смях.

Хидейоши нае една актьорска трупа за Но и покани майка си, Нене и близки да се повеселят един ден заедно.

Между гостите бяха и трите княгини, които отрастваха в уединение в един от дворовете на крепостта. Чача навършваше сега седемнадесет, средната сестра бе на тринадесет, а най-малката от трите караше единадесетата си година.

Само преди десетина месеца, при падането на крепостта Китаношо, момичетата бяха вървели през дима, под който загинаха вторият им баща Шибата Кацуие и тяхната майка. Отведоха ги на север. Накъдето и да погледнеха, виждаха само непознати лица. За известно време очите им бяха ден и нощ отекли от сълзи и по младите им лица, преди пълни с радост, не се появяваше и една усмивка. Накрая обаче трите свикнаха с хората в крепостта и разведрени от непревзетото държание на Хидейоши, се привързаха към него като към „интересен чичко“.

Днес, след няколко по ред представления, „чичкото“ отиде в една странична стая, преоблече се в актьорски дрехи и сам излезе на сцената.

— Вижте! Това е чичото! — възкликна едно от момичетата.

— Боже, колко е смешен!

Забравили за присъствието на други хора, двете по-малки княгини запляскаха с ръце и започнаха да сочат с пръст, без да могат да удържат смеха си. Както можеше да се очаква, най-голямата, Чача, ги смъмри.

— Не бива да сочите с ръка. Само стойте мирни и гледайте.

Тя самата правеше големи усилия да седи чинно, но смешките на Хидейоши бяха така забавни, че в крайна сметка се принуди да скрие уста в ръкава си. Засмя се така силно, сякаш страните й щяха да се пръснат.

— Що за работа? Като се смеехме, ни се караше, а сега ти се смееш.

След този упрек от по-малките сестри Чача съвсем се разкикоти.

Майката на Хидейоши също се позасмиваше, докато гледаше смешния танц на сина си, но Нене, свикнала в семейството с постоянните закачки и шеги на своя съпруг, нямаше вид, че се забавлява особено.

Днес повече я занимаваше възможността спокойно да разглежда наложниците на своя мъж, насядали тук и там, заобиколени от придворни дами.

Докато още живееха в Нагахама, Хидейоши имаше само две държанки, но щом се пренесоха в Осака, той неусетно се сдоби с наложница във второто и след това — в третото укрепление.

Трудно й беше да приеме също, че след победното завръщане от похода на север съпругът й доведе и трите осиротели дъщери на Асаи Нагамаса, които сега с любов отглеждаше в третото укрепление.

Прислужниците на Нене — в крайна сметка бе същинската съпруга на Хидейоши — с болка забелязваха, че Чача, най-голямата от сестрите, е дори по-красива от майка си.

Споменеха ли нещо за това, само наливаха масло в огъня, но Нене просто се засмиваше.

— Няма какво да се направи — това е като драскотина на бисер — казваше.

По-рано и тя ревнуваше като всяка друга съпруга и докато живееха в Нагахама, дори стигна дотам да се оплаче на Нобунага, който й прати в отговор писмо:

В крайна сметка значи тя бе тази, която получи упрек. Поучена от този си опит, Нене реши да се владее и да престане да обръща внимание на връзките на своя мъж с други жени. Напоследък обаче имаше дни, когато я преследваше някакво усещане за заплаха и й се струваше, че съпругът й започва да си позволява може би прекалено много.

Във всеки случай сега наближаваше Хидейоши да навърши четиридесет и седем — най-добрата възраст за един мъж. Макар и затрупан с външни трудности от рода на битката при връх Комаки, той бе зает и с вътрешни грижи, като това, как да уреди спалнята си. Хидейоши живееше ненаситно, с жизнерадостта на здрав човек. Някой можеше да се запита как ли успява да отдели частните постъпки от държавните дела, това, което става достояние на всички, от онова, което трябва да остане в пълна тайна.

— Забавно е да ме гледате как танцувам, но за мен това не е никак лесно. Всъщност, струва ми доста усилия.

Хидейоши бе застанал зад майка си и Нене. Само преди миг напусна сцената под плясканията на зрителите и изглежда още не се беше освободил от възбудата на представлението.

— Нене, нека се отделим тази вечер в твоята стая. Искаш ли да приготвиш нещо хубаво за ядене?

След края на представлението всичко наоколо бе залято от ярката светлина на лампите. Гостите тръгнаха обратно към третото и второто укрепление.

Хидейоши се появи в стаята на Нене, придружен от голяма тълпа артисти и музиканти. Майка му се бе прибрала в спалнята си, така че съпруг и съпруга сега бяха насаме със своите гости.

За Нене бе обичайно да обръща внимание на такива хора, както и на всичките си служители. Особено след днешното веселие, тя благодари на всички за забавата. Гледаше ги как безгрижно си наливат саке и разговарят с доскорошните свои зрители.

От самото начало Хидейоши седеше сам настрани и тъй като сега сякаш никой не му обръщаше внимание, изглеждаше малко мрачен.

— Нене, сигурно няма да навреди и аз да си пийна чашка, а? — обади се.

— Мислиш ли, че бива?

— А ти смяташ ли, че няма да си пийна? За какво мислиш дойдох в стаята ти?

— Ами, майка ти каза: „Момчето тръгва вдругиден пак за връх Комаки“ и строго ми заръча да ти намажа прасците и хълбоците с мокса, преди да отидеш на поход.

— Какво?! Казала ти била да ме мажеш с мокса ли?

— Тревожи се, че там, където отивате, лятната жега навярно още продължава й ако пиеш лоша вода, може да се разболееш. Ще те намажа с мокса и после ще ти дам чашка саке.

— Та това е смешно. Аз не обичам мокса.

— Обичаш или не, така каза майка ти.

— А, ето защо не идвам в твоята стая. От всички, които ме гледаха как играя днес следобед, ти единствена не се смя. Все се мръщеше нещо.

— Такъв ми е нравът. Дори да искаш от мен да се държа като онези красавици, не мога.

Нене явно се поядоса. После изведнъж си спомни за онова време, когато тя самата бе на възрастта на Чача, а Хидейоши беше двадесет и пет годишният Токичиро.

Господарят изгледа жена си с любопитство и попита:

— Защо плачеш?

— Не знам — отвърна Нене и извърна лице настрани.

Хидейоши се извъртя, за да я погледне в очите.

— Да не би това да значи, че ще ти е самотно, когато отново отида на поход?

— Колко дни си прекарал у дома, откакто сме се оженили?

— Дори да не обичаш войната, докато не зацари мир, ние не можем да направим нищо — отвърна Хидейоши. — Ако на господаря Нобунага не се беше случило непредотвратимото, сигурно щях да съм началник на някоя затънтена крепост и щях да прекарвам живота си в седене до тебе, точно както ти се иска.

— Хората ще те чуят какви глупости говориш. Аз добре разбирам сърцето на мъжа.

— И аз — това на жената!

— Все ми се присмиваш. Не говоря от ревност, както обикновено правят жените.

— Всяка една съпруга щеше да говори като тебе.

— Ще ме изслушаш ли, без да обръщаш всичко на шега?

— Добре. Слушам те с голямо внимание.

— Примирила съм се с всичко от дълго време насам. Въобще не се и каня да ти казвам, че съм самотна, докато в твое отсъствие се грижа за крепостта.

— Добродетелна жена, вярна съпруга! Ето защо преди толкова време Токичиро се спря тъкмо на тебе.

— Не прекалявай с шегите! Майка ти затова говори с мен.

— Какво каза майка ми?

— Каза, че ти позволявам толкова много, че може да се превърнеш в пройдоха. Каза, че трябва от време на време да говоря с тебе.

— И затова ли сега ще ме мажеш с мокса? — засмя се Хидейоши.

— Ти и представа нямаш как се тревожи тя. Толкова си невъздържан, че забрави и синовните си задължения.

— Че кога съм бил невъздържан?

— А не вдигаше ли ти шум преди две нощи в стаята на господарката Санджо, чак до сутринта?

Служителите и артистите в съседната стая се преструваха, че не чуват рядката — е, може би не чак дотам рядка — кавга между съпруг и съпруга. Тъкмо тогава обаче Хидейоши повиши глас и извика:

— Хей, вие! Какво мисли публиката за това тук представление?

— Е, на мен ми прилича на игра на топка между слепци — обади се едни от актьорите.

— За нищо не става значи, а? — засмя се Хидейоши.

— Хайде сега. Тази игра няма край.

— А ти, флейтиста, как смяташ?

— Е, така става и у нас в къщи. Кой е виновен, пък кой не е? Кой, та кой?

Изведнъж Хидейоши грабна горното кимоно на Нене и го метна като награда навън.

На следващия ден, макар да бяха в същата крепост, близките на Хидейоши не успяха дори да го зърнат. През целия ден той бе постоянно зает да дава нареждания на военачалниците и служителите си.

На двадесет и шесто число от осмия месец Иеясу получи бързо известие, че противникът му е в настъпление. Двамата с Нобуо веднага тръгнаха от Кийосу за Ивакура и разположиха войските си срещу тази на Хидейоши. Иеясу отново зае положение за отбрана и предупреди своите хора да не предприемат нищо необмислено.

— Този човек не знае, какво значи „стига“.

Хидейоши вече бе успял да се настрада на търпението на Иеясу, но и той самият не беше съвсем лишен от това качество, знаеше че дори с чук е трудно да разтвориш черупката на голяма скарида, но ако опърлиш опашката, месото лесно може после да се извади. Такива прости доводи ръководеха сега мисленето му. Това, че прати Нива Нагахиде да сключи споразумение за мир, беше равнозначно на опърлянето на опашката.

Нива беше най-старшият между служителите на рода Ода. На него можеше да се разчита и той почти нямаше врагове. Сега, когато Кацуие бе мъртъв, а Такигава Кадзумасу преживяваше затруднения, Хидейоши не пропусна възможността да привлече на своя страна този човек, още преди да започнат сраженията при връх Комаки.

Нива беше на север с Инучийо, но неговите пълководци Канамори Кинго и Хачия Йориката участваха в битката на страната на Хидейоши. Преди някой да е успял да забележи, тези двамата на няколко пъти пропътуваха разстоянието от крепостта на Хидейоши до родната си област Ечидзен.

Съдържанието на писмата беше неизвестно дори за приносителите, но накрая самият Нива тайно пристигна в Кийосу и разговаря там с Иеясу.

Такива разговори обаче се провеждаха при пълна тайна. Единствените, на които Хидейоши довери за тях, бяха Нива и двамата му пълководци. По предложение на Хидейоши посредник стана Ишикава Кадзумаса.

Накрая обаче някой от хората в рода Токугава пусна слуха, че се провеждат тайни преговори за мир. Това предизвика голямо оживление в укреплението на Иеясу на връх Комаки.

Мълвата, когато се разнесе, винаги се съпровожда от клевети. В този случай техен прицел стана Ишикава Кадзумаса, когото служителите му от известно време насам и без друго подозираха в нещо.

— Говори се, че Кадзумаса бил посредник между двете страни. Между тях двамата с Хидейоши открай време има нещо странно.

Имаше такива, които направо отвориха дума за това пред Иеясу, но той упрекна всички в излишна подозрителност и ни най-малко не намали доверието си към Кадзумаса.

Веднъж след като се пръснаха подозренията обаче, духът на целия род започна да пада.

Разбира се, Иеясу беше за мирните преговори, но щом откри какво е състоянието на хората около него, внезапно отпрати посланика на Нива.

— Не желая мир — заяви господарят. — Нямам очаквания, че ще можем да се споразумеем с Хидейоши, каквито и условия да предлага той. С него ще влезем в решително сражение, аз ще взема главата му и цялата страна ще разбере какво значи истинска последователност.

Щом това бе разгласено тържествено по целия стан на Иеясу, войниците останаха доволни, а мътните слухове за Кадзумаса се разпръснаха.

— Хидейоши вече иска да се предава!

Духът на хората отново укрепна и те станаха още по-войнствени.

Хидейоши с примирение прие горчивата чаша. Изходът от преговорите не му се стори чак толкова лош, така че и този път не се осмели да приложи военна сила, а само прати свои отряди да заемат няколко ключови местности. Към средата на деветия месец отново събра войниците си и влезе в крепостта Огаки.

Колко ли пъти вече жителите на Осака виждаха Хидейоши и войската му да сноват напред и назад между крепостта и бойното поле в Мино?

Беше двадесетият ден от десетия месец — вече късна есен. Отрядите на Хидейоши, които обикновено минаваха през Осака, Йодо и Киото, сега внезапно се отклониха при Сакамото и този път тръгнаха през Кога в Ига, продължавайки в посока Исе. Там свърнаха от пътя за Мино и поеха по този към Овари.

Крепостите и съгледвачите на Нобуо в Исе го засипваха с бързи известия, почти все едно че някакъв бент се е пробил на няколко места и мътните и бурни води на реката сега нахлуват с пълна сила.

— Тук е цялата войска на Хидейоши!

— Това не са войниците само на един пълководец, както си мислехме досега.

На двадесет и трети Хидейоши се разположи на стан при Ханецу и започна строеж на укрепления при Навабу.

Сега, когато войската на неговия противник започваше да обгражда крепостта му, Нобуо не можеше да пази вече самообладание. От около месец насам той вече имаше предчувствия, че бурята наближава. С други думи, явно ходовете на Ишикава Кадзумаса, за които родът Токугава пазеше пълна тайна, все пак бяха разгласени от някого, без никой да може да каже — от кого.

Според мълвата, водачите на рода Токугава не бяха напълно единодушни. Изглежда много от служителите на Иеясу са враждебно настроени към Кадзумаса и само чакат подходящо време, за да се наложат.

Нашироко се говореше също, че Токугава вече преговарят с Хидейоши и Иеясу се стреми да сключи мир бързо, преди разногласията между приближените му да са се задълбочили. Въпреки това разговорите били прекъснати, тъй като Хидейоши поставил прекалено тежки условия.

Нобуо беше болезнено обезпокоен. Та какво ще стане с него, ако в крайна сметка Иеясу и Хидейоши се спогодят?

— Ако Хидейоши смени посоката и тръгне по пътя за Исе, най-добре направо да се примирите с това, че той е влязъл в тайно споразумение с Иеясу за сметка на вашия род, господарю.

Точно както се опасяваше Нобуо, сега най-лошите му кошмари започваха да се сбъдват. Нямаше какво друго да направи, освен да съобщи на Иеясу за бедственото си положение и да го помоли за помощ.

През време на отсъствието на Иеясу, за крепостта Кийосу отговаряше Сакай Тадацугу. Щом получи спешното известие от Нобуо, той веднага прати един бързоходец да го предаде на Иеясу. Този още същия ден събра всички свои отряди и тръгна към Кийосу, после бързо прати в Кувана подкрепления начело с Тадацугу.

Кувана владееше единствения път към Нагашима. Нобуо също събра един отряд и го придвижи срещу Хидейоши, който се беше разположил на стан при село Навабу.

Това бе на брега на река Мачуя, на около час път югозападно от Кувана. Наблизо бяха устията на Кисо и Иби и мястото беше отлично за нападения над лагера на Нобуо.

Беше късна есен. Гъстата тръстика скриваше от погледа няколкостотин хиляди войници, а сутрин и вечер димът от огньовете се стелеше над речния бряг. Още не бе дадена заповед за влизане в сражение. Спокойни, войниците дори почнаха да ходят за риба. Ако по време на оглед на стана ги свареше Хидейоши, стреснатите войници бързо се засуетяваха и гледаха да хвърлят въдиците някъде настрана. Дори и да забележеше това обаче, господарят просто ги подминаваше усмихнат.

Истината бе, че ако не беше на този пост, и на него самия му се искаше да ходи за риба и да гази бос във водата. Момчешкото у него още се събуждаше от време на време и гледки като тази му напомняха радостите на детството.

От другата страна на реката започваше Овари. Мирисът на земята на родната му област, размекнала се под лъчите на есенното слънце, дразнеше ноздрите на Хидейоши.

Томита Томонобу и Цуда Нобукацу тъкмо се връщаха от едно място, където ги беше пратил и с нетърпение чакаха той да се появи.

Господарят остави коня си при портата и тръгна напред с необичайно бърза за него крачка. Сам отведе двамата мъже, излезли междувременно да го поздравят, до една хижа посред строго охраняваната горичка в сърцето на лагера.

— Какъв отговор даде господарят Нобуо? — попита.

Гласът му бе тих, но в очите му гореше напрегнат блясък на очакване.

Пръв се обади Цуда:

— Господарят Нобуо заяви, че много добре разбира вашите намерения и дава съгласието си да се срещнете.

— Какво?! Съгласен е?

— Не само, но и остана извънредно доволен.

— Наистина ли?

Хидейоши се протегна и гръмко въздъхна.

— Наистина ли? Това ли стана наистина? — попита повторно.

От самото начало, неговият замисъл да настъпи по пътя за Исе бе само уловка. Надяваше се да реши нещата чрез преговори, но ако не успееше, щеше да нападне Кувана, Нагашима и Кийосу. Това щеше да открие пътя за нападение над връх Комаки изотзад.

Цуда беше в родствени връзки с рода Ода — втори братовчед на Нобуо. Той обясни на сина на Нобунага добрите и лошите страни на положението му и накрая го накара да даде своя отговор.

— Аз въобще не съм от онези, които обичат войната — заяви Нобуо. — Ако Хидейоши гледа на мен по този начин и иска да водим преговори за мир, то аз няма да възразя да се срещнем с него.

Още от първия сблъсък при връх Комаки Хидейоши разбра, че ще му е трудно да се справи с Иеясу. Ето защо той сега се опита да намери слабото място на другия си противник и скрито да му въздейства.

Заради влиянието на Хидейоши върху него, по върховете на рода Токугава на Ишикава Кадзумаса се гледаше с известно подозрение. По тази причина, веднага щом Нива Нагахиде направи постъпки да посредничи, всички в обкръжението на Нобуо, които преди са били свързани с него, бяха заклеймени като миролюбци. Самият Нобуо съвсем не беше сигурен какви са истинските намерения на Иеясу, а Токугава пък се отнасяха към неговата войска с малко недоверие. До цялото това положение се стигна благодарение на подмолни въздействия от далечна Осака.

За Хидейоши бе основна истина, че каквито и преговори да води, отстъпките при тях са далеч за предпочитане пред загубите от една война. От друга страна, той вече бе изпробвал всички други възможности — пряк сблъсък при Комаки, опит за военна хитрост и накрая просто заплахи с оръжие — и сега се убеждаваше, че няма съвършено никаква полза от това да се воюва с Иеясу. Трябва да опита някакъв друг подход.

Срещата с Нобуо на следващия ден бе плод тъкмо на такива съображения и предвиждания.

Хидейоши стана рано, погледна към небето и отбеляза:

— Времето е точно каквото трябва.

Есенните облаци предната вечер му бяха създали известно безпокойство — ако се случеше през деня да е ветровито или дъждовно, хората на Нобуо можеха да поискат да се промени времето или мястото и това да събуди подозрения у Токугава. Хидейоши заспа, загрижен колко неприятно може да се окаже това, но тази сутрин вятърът бе разнесъл облаците и небето бе по-ясно от обикновеното за това време на годината. Хидейоши прие това като добър знак и като си пожела успех, се качи на седлото и напусна стана при Навабу.

Придружаваха го само няколко старши служители и оръженосци, както и двамата предишни пратеници — Томита и Цуда. Щом групата най-сетне прекоси река Мацуда обаче, се разбра, че Хидейоши е взел все пак предпазни мерки и предишната нощ е накарал в тръстиките и селските къщи покрай пътя да се скрият войници. Господарят бъбреше безгрижно със своите спътници, сякаш не забелязва тази охрана и накрая слезе от седлото при река Яда, близо до западните покрайнини на Кувана.

— Тук ли ще изчакаме да дойде господарят Нобуо? — попита и седна на походното си столче, за да разгледа по-спокойно околността.

Не след дълго пристигна Нобуо, придружаван от група свои служители на коне. Той вече бе забелязал чакащите го на речния бряг и сега започна да се съвещава с военачалниците от двете си страни, вперил поглед в Хидейоши. Спря коня си в далечината и слезе от него, явно все още притеснен от нещо.

Тълпата воини, които го придружаваха, се отдръпнаха настрана. Нобуо застана в средата им и тръгна към Хидейоши. Беше облечен в най-пищните възможни доспехи.

Хидейоши. Пред него бе човекът, когото само до вчера чернеха пред цялата страна като най-лошия убиец и неблагодарник. Това бе врагът, чиито престъпления двамата с Иеясу така старателно бяха изреждали. Макар да прие предложението на своя неприятел и сега да се готвеше да се срещне с него, Нобуо не успяваше да се почувства спокоен. Какви ли са скритите намерения на човека насреща му?

Щом зърна Нобуо да се приближава тържествено, Хидейоши стана от походното си столче и съвсем сам тръгна бързо към него.

— А, господарю Нобуо!

Махаше с две ръце, сякаш срещата е съвсем непреднамерена и неочаквана.

Нобуо остана изненадан, а служителите наоколо му, накичени с доспехи и копия, просто зинаха от изумление.

Но това не беше най-неочакваното. Сега Хидейоши коленичи в краката на сина на Нобунага и после се просна по очи така, че лицето му едва не се допря до сламените сандали на другия.

Взе ръката на вцепенения Нобуо и заговори:

— Нямаше и ден през тази година, господарю, когато да не съм чакал с нетърпение да се срещна с вас. Преди всичко останало, извънредно съм радостен да ви видя в добро здраве. Какъв ли зъл дух би могъл да затъмни разсъдъка ви, господарю мой, и да ни накара да влезем в бой помежду си? От този ден нататък вие, досущ както преди, ще сте мой повелител.

— Моля ви, Хидейоши, станете. Вашето разкаяние така ме трогва, че не знам какво да кажа. Вината беше и на двама ни. Но моля ви, станете.

Нобуо дръпна нагоре ръката, която бе хванал Хидейоши, за да го накара да стане.

Срещата на двамата на единадесетия ден от единадесетия месец премина гладко и бе постигнато споразумение за мир. Без съмнение, щеше да е редно Нобуо да се посъветва с Иеясу и преди да влезе в съглашение с Хидейоши, да получи съгласието му. Той обаче побърза да се възползва от неочакваната възможност и веднага сключи отделен мир.

Простата истина бе, че оръжието, с което досега си служеше Иеясу, сега му бе отнето иззад гърба от Хидейоши. Всъщност, излъганият бе Нобуо.

Човек лесно може да си представи какви мили думи използваше господарят на Осака, за да спечели благоразположението на своя довчерашен противник. През всичките години на службата си Хидейоши съвсем рядко бе разгневявал бащата, Нобунага, така че трябва да му е било лесно сега да укроти сина. Условията на мирното споразумение, както бяха изложени предварително от двамата пратеници, обаче не бяха нито леки, нито приятни.

Нобуо скрепи документа с печата си. Като дар от Хидейоши още на същия ден той получи двадесет къса злато и една сабя, изработена от Фудо Куниюки. Освен това се сдоби с тридесет и пет хиляди вързопа ориз, награбени по време на войната от земите на Исе.

Хидейоши се преклони пред Нобуо, показа му уважението си и в знак на добра воля го надари с подаръци. След такова отношение Нобуо не можеше да не се усмихва от задоволство. Сигурно е обаче, че той и не подозираше какво ще последва за него от този договор. От гледна точка на по-далечното бъдеще можеше да бъде наречен само глупав. Стига да бе останал настрана от събитията, този човек нямаше да има никаква вина. Сега обаче, излязъл по средата на сцената, той бе превърнат в оръдие на воюващите страни и стана причина голямо число хора да загинат под знамената му.

Най-изненадан от новината за станалото беше Иеясу, който вече се бе преместил от Окадзаки в Кийосу, за да може по-успешно да се противопостави на Хидейоши. Беше дванадесети сутринта.

Сакай Тадацугу шибна коня си и го подкара към крепостта. Цяла нощ бе яздил натам от Кувана.

Необичайно беше някой от военачалниците да напуска без предупреждение бойното поле и да се появява в Кийосу. При това Тадацугу бе вече на шестдесет. Защо ли този възрастен мъж се реши да пътува цяла нощ, придружаван само от няколко души?

Времето беше преди закуска, но Иеясу излезе от спалнята си и след като седна в стаята, където приемаше посетители, попита:

— Какво има, Тадацугу?

— Вчера господарят Нобуо се срещна с Хидейоши. Според мълвата е сключил с него мир, без да се е съветвал с вас, господарю.

Тадацугу забеляза чувствата, които Иеясу не можеше да сдържи и собствените му устни несъзнателно затрепериха. Едва успяваше да преодолее напрежението. Искаше му се пред всички да извика, че Нобуо е глупак. Може би същото бе желанието и на Иеясу. Да се ядосва ли? Или да се изсмее? Несъмнено господарят сам бе объркан от новината и сега се опитваше да овладее своите противоречиви чувства.

Изглеждаше като замаян. Беше направо поразен. Това обаче бе всичко, което можеше да се прочете по изражението му. Двамата мъже останаха да седят известно време мълчаливо. Накрая Иеясу премигна на два-три пъти, после подръпна с лявата ръка крайчеца на ухото си и се потри по бузата. Приведеният му гръб започна леко да се люлее. Лявата ръка отново се върна на коляното.

— Сигурен ли сте в това, Тадацугу? — попита.

— Не бих дошъл току-така да ви съобщя подобно нещо. По-късно ще пристигнат и вестоносци с повече сведения.

— А вие още нямате вест от самия господар Нобуо, нали?

— Първо чухме, че тръгнал от Нагашима, минал през Кувана и се спрял в Ядагавара, но тогава помислих, че сигурно просто прави оглед на укрепленията и на разположението на отрядите. Дори след като се върна в крепостта си, още нямахме представа какви са намеренията му.

Следващите вести потвърдиха слуховете за сключения от Нобуо мир, но през целия ден от него нямаше никаква вест. Истината скоро стана известна на всички служители на рода Токугава. Всеки път, щом двама от тях се срещнеха, възбудените им гласове отекваха с още трудната за приемане вест. Събраха се в Кийосу и всички обвиниха Нобуо в непочтеност. Гласно се питаха как след всичко станало родът Токугава ще може да погледне страната в очите.

— Ако това е истина, няма да го оставим ненаказан, пък бил той и син на Нобунага — заяви буйният Хонда.

— Първо да изкараме господаря Нобуо от Нагашима и да разследваме престъпленията му — добави Ии с ярост в погледа. — След това да предизвикаме Хидейоши на решаваща битка.

— Съгласен съм!

— Не тръгнахме ли на война точно заради господаря Нобуо?

— Застъпихме се за справедливостта и вдигнахме оръжие, само защото господарят Нобуо дойде при господаря Иеясу да плаче за помощ и взе да ни увещава, че наследниците на господаря Нобунага щели да бъдат изтребени от Хидейоши! Сега знамето на нашия дълг изведнъж се оказва предадено на противника. Нямам думи да опиша такава глупава постъпка!

— Сегашното положение накърнява достойнството на Негово Височество и ни прави за посмешище. Това е обида и за духа на нашите другари, които паднаха при Комаки и Нагакуте.

— Тяхната смърт се обезсмисля. Не виждам защо ние, живите, трябва спокойно да понасяме такива тежки обиди. Какво ли е решил нашият господар?

— Цяла сутрин остана в покоите си. Свика старшите служители на съвет и изглежда е говорил с тях до вечерта.

— А дали някой ще може да предаде какво мислим и ние?

— Точно така. Кой ще е подходящ за това?

Всички се спогледаха.

— Ще отидете ли вие, Ии? Вие също трябва да сте с него, Хонда.

Хонда и Ии тъкмо се канеха да излязат от стаята като представители на всички присъстващи, когато един слуга се появи, за да ги извести за следното:

— Току-що пристигнаха двама пратеници на господаря Нобуо.

— Какво?! Пратеници от Нагашима ли?

Възмущението на мъжете отново се разгоря.

Посланиците обаче бяха вече влезли в голямата стая за приеми и най-вероятно стояха изправени пред Иеясу. Хората се зауспокояваха взаимно, че сега така или иначе ще разберат намеренията на своя господар и решиха да изчакат изхода от срещата.

Пратениците на Нобуо бяха неговият чичо Ода Нобутеру и Икома Хачиемон. Както можеше да се очаква, те застанаха пред Иеясу с голямо неудобство, а още по-трудно им беше да обяснят подбудите на своя повелител за постъпката му. Чакаха в стаята, посърнали от самата мисъл за срещата.

Скоро Иеясу се появи с един от оръженосците си. Беше облечен в кимоно, не носеше доспехи и изглеждаше в добро настроение.

Седна на една възглавница и каза:

— Чух, че господарят Нобуо сключил мир с Хидейоши.

Двамата пратеници се проснаха по очи и без дори да посмеят да вдигнат глава, отвърнаха утвърдително.

— Неочакваните мирни преговори с господаря Хидейоши — започна Нобутеру, — трябва да си били неприятна изненада за вашия род и ние проявяваме пълно разбиране към вашите мисли сега, но уверяваме ви, Негово Височество много задълбочено обмисли настоящото положение и…

— Разбирам — прекъсна го Иеясу. — Няма нужда от дълги обяснения.

— Подробностите са изцяло изложени в това писмо, така че, ако бихте желали да го прочетете…

— Ще го погледна по-късно.

— Единственото, което наскърбява Негово Височество, е мисълта, че вие може да сте сърдит — обади се Хачиемон.

— Е, хайде сега. Това не си заслужава да го тревожи. От самото начало тази война нямаше нищо общо с моите желания и намерения.

— Напълно ви разбираме.

— При това положение аз продължавам да се надявам на благоденствието на господаря Нобуо.

— За Негово Височество ще е облекчение да узнае това.

— Наредил съм да ви поднесат нещо за ядене в една от съседните стаи. Най-радостното от всичко е, че тази война завърши толкова бързо. Преди да си тръгнете оттук, спокойно се наобядвайте.

Като чуха за всичко дотук, служителите на Иеясу направо побесняха.

— Негово Височество сигурно има някакви скрити намерения. Как иначе би могъл толкова лесно да приеме този чудовищен съюз между господаря Нобуо и Хидейоши?

През това време Ии и Хонда отидоха при старшите служители, за да ги осведомят за мнението на останалите.

— Писар! — провикна се Иеясу.

След като се срещна в залата с пратениците на Нобуо, той се върна в покоите си и известно време остана да седи сам. Сега гласът му изкънтя наоколо.

Писарят донесе една мастилница и зачака, какво ще му издиктува господарят.

— Искам да пратите писма с поздравления на господарите Нобуо и Хидейоши.

Докато диктуваше писмата, Иеясу се обърна настрани и притвори очи. Обмисляше изреченията, но и сякаш преглъщаше мисли, подобни на парчета разтопена стомана.

След като свърши с двете писма, даде заповед на едни от служителите да повика Ишикава Кадзумаса.

Писарят остави двете писма пред Иеясу, поклони се и си тръгна. В същото време един от приближените служители влезе със свещ в ръка и тихо запали двете лампи.

Слънцето вече беше залязло. Иеясу погледна към лампите и му се стори, че този ден е бил необикновено къс. Запита се дали това не е, понеже въпреки цялото напрежение на работата чувства сърцето си празно.

Сякаш някъде отдалеч, до него достигна шумът от внимателното отваряне на плъзгаща се врата.

Кадзумаса, без доспехи, също като господаря си, стоеше в поклон на прага. Почти никой от воините на рода още не бе свалил бронята си. Въпреки това Кадзумаса забеляза, че от сутринта Иеясу е облечен само в кимоно и бързо смени и своите дрехи.

— А, Кадзумаса ли е? Там сте много надалеч. Приближете се малко.

Иеясу не изглеждаше с нищо по-различен от по-рано. Щом се приближи до него обаче, на Кадзумаса му се стори, че неговият господар има някак безпомощен вид.

— Кадзумаса, бих искал утре сутринта да идете като мой пратеник в стана на господаря Хидейоши и при господаря Нобуо в Кувана.

— Разбира се.

— Поздравителните писма са тук пред вас.

— Поздравления за мирния договор ли?

— Точно така.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид, господарю. Няма да дадете израз на недоволството си, но когато види такова великодушие, дори господарят Нобуо ще изпита неудобство.

— Какво говорите, Кадзумаса? Проява на страхливост от моя страна ще е да поставям господаря Нобуо в неудобно положение, а да заявим, че продължаваме войната в името на дълга, ще е малко неуместно. Дали мирът е истински или лъжлив, аз нямам основание да недоволствам от него. Трябва искрено и убедително да заявите, че се радвам от дъното на душата си и че празнувам заедно с всички останали поданици на Империята.

Кадзумаса и без друго познаваше добре своя господар, а сега Иеясу му даде и подробни указания как да се държи. Имаше обаче още нещо, което го измъчваше. Ставаше дума за неоснователното подозрение, което от самото начало хранеха към него някои от служителите — че между него и Хидейоши има някаква тайна връзка. Предишната година, след победата при Янагасе, отново Кадзумаса бе избран за пратеник при Хидейоши.

По това време господарят на Осака преливаше от радост. Беше поканил други господари на чайна церемония в новата си крепост, тогава още в строеж.

След това, винаги когато влезеше в отношения с рода Токугава, Хидейоши неизменно питаше как е Кадзумаса и винаги говореше за този човек с господарите, които се намираха в приятелски връзки с Иеясу.

Така войните на Токугава останаха с трайното впечатление, че Хидейоши е твърде привързан към Кадзумаса. През време на противостоянието на връх Комаки и после, когато Нива правеше опити за помирение, многобройни погледи следяха Кадзумаса, каквото и да правеше.

Както можеше да се очаква, Иеясу въобще не се остави да бъде повлиян от това.

— Навън е доста шумно, а?

От залата, отстояща на няколко врати от мястото, където седяха Иеясу и Кадзумаса, се дочуха възбудени гласове. Изглежда служителите, недоволни от мирното споразумение, сега се възмущаваха, че Кадзумаса е бил извикан да се срещне с господаря им.

Ии и Хонда, отново представители на мнозинството, заедно с още няколко души, бяха наобиколили преди малко Тадацугу.

— Вие не водехте ли предните части и не бяхте ли в крепостта Кувана? Не ви ли смущава, че не сте разбрали, дето господарят Нобуо и Хидейоши са успели да се срещнат в Ясагавара? А какво да кажем за това, че пратениците на Хидейоши са се появили право в Кувана? Какво ще стане сега, като сте дошли тук просто да съобщите за този безчестен мирен договор?

Въртяха Тадацугу като на шиш. На първо място, Хидейоши надали беше от онези хора, които ще позволят друг да научи за тайните им замисли. За Тадацугу това бе достатъчно оправдание. Пред лицето на общото недоволство обаче той можеше само да приема укорите и хулите и да се извинява със сдържаност, каквато подхожда на стар военачалник.

Но целта нито на Ии, нито на Хонда не беше да тормозят стария човек. Те по-скоро искаха да изразят пред своя господар мненията си и да се възпротивят на мирното споразумение. Желаеха на всички да стане ясно, че родът Токугава няма нищо общо с преговорите, водени от Нобуо.

— Ще се застъпите ли да бъдем приети от господаря, молим ви? Вие се ползвате с почит като старши служител.

— Не, това би било извънредно неучтиво.

Хонда обаче настояваше.

— Хората още не са свалили доспехите и са готови да излязат в бой. В положение като това не може да мислим за учтивост.

— Просто нямаме време — настоя и Ии. — Мъчи ни страх, че преди да говорим с господаря, може да се случи още нещо. Добре, ако не желаете да бъдете наш ходатай, ще трябва да се обърнем направо към приближените служители на господаря Иеясу.

— Не! Точно сега той разговаря с господаря Кадзумаса. Не бива да го прекъсвате.

— Какво?! С Кадзумаса ли?

Това, че сега Кадзумаса е насаме с техния господар, само увеличи безпокойството и тревогата им. От самото начало на сраженията при връх Комаки те гледаха на него като на човек, който играе двойна игра. Когато Нива Нагахиде правеше опити за помирение, тъкмо Кадзумаса бе замесен в тях. Подозираха, че той може да е част и от последния по ред заговор.

Чувствата на служителите избухнаха в шумни възражения — тъкмо онези, които стигнаха до ушите на Иеясу, макар той да беше доста надалеч. Сега един оръженосец забърза по коридора към хората.

— Господарят ви вика! — обяви той.

Изненадани, мъжете се спогледаха объркано. По израженията на лицата на упоритите Хонда и Ии обаче личеше, че желаят тъкмо такава възможност да се срещнат с Иеясу. Подканиха Сакай Тадацугу и останалите да вървят и тръгнаха в редица към стаята за приеми.

Скоро залата бе претъпкана със самураи в пълно бойно снаряжение.

Вниманието на всички бе приковано върху Иеясу. До него седеше Кадзумаса, след това се беше разположил Тадацугу, а зад тях — всички най-важни хора в рода Токугава.

Иеясу понечи да каже нещо, но вместо това внезапно се обърна към местата по-долу и забеляза:

— Хората най-открая са може би малко далеч. Гласът ми не е много силен — приближете се повече.

Всички се скупчиха по-плътно заедно и тези от най-страничните места дори застанаха покрай Иеясу.

— Вчера господарят Нобуо е сключил мир с Хидейоши — започна той. — Утре сутринта мислех да уведомя за това целия род, но вие явно сте научили новината и тя ви е създала доста тревоги. Моля да ми простите. Не съм се опитвал да скрия нищо от вас.

Главите на всички клюмнаха.

— Моя беше грешката да събера войска в отговор на молбата на господаря Нобуо. Пак моя е вината толкова верни служители да загинат в сраженията при връх Комаки и Нагакуте. И още, това че господарят Нобуо сега си стиска ръцете с Хидейоши и обезсмисля толкова ваши усилия и жертви, пак не е негова вина. То по-скоро се дължи на моята собствена непредвидливост и липса на опит. Вие всички проявихте в този случай голяма и безкористна откровеност. Като ваш господар просто не мога да намеря думи, с които да ви се извиня. Моля да ми простите.

Всички мълчаха с наведени глави и никой не поглеждаше Иеясу в лицето. Тръпки на ридание преминаха по раменете на служителите.

— Няма какво да направим. Моля ви да понесете и това. Нека решимостта ви не намалява — ще дойде и нашият ден.

След като бяха седнали, нито Ии, нито Хонда не пророниха и дума. И двамата всъщност бяха извадили кърпички и бършеха обърнатите си настрани лица.

— За нас това е все пак радост. Войната свършва и утре се връщаме в Окадзаки. Всички вие скоро трябва също да се упътите за дома, за да видите лицата на жените и децата си — завърши Иеясу и също посегна към кърпата си.

На следващия ден, тринадесетия от месеца, той се оттегли от крепостта Кийосу с по-голямата част от войската на Токугава и се върна в Окадзаки в Микава. На сутринта същия ден Ишикава Кадзумаса тръгна заедно със Сакай Тадацугу за Кувана. След като се срещна с Нобуо, той отиде да види Хидейоши в Навабу. Предаде тържествените поздравления от Иеясу, връчи писмото и се оттегли. След като Кадзумаса бе излязъл, Хидейоши обиколи с поглед хората наоколо си.

— Погледнете — каза. — Това напълно подхожда на Иеясу. Никой друг не би успял да преглътне такъв тежък удар, все едно че е просто горещ чай.

Хидейоши бе този, който образно казано, поднесе на Иеясу да пие разтопено желязо и сега той много добре разбираше чувствата му. Поставяше себе си на мястото на своя противник и се питаше, дали би могъл да приеме нещата толкова спокойно.

През това време най-доволен от себе си беше като че ли Нобуо. След срещата при Ядагавара той се превърна в съвършена играчка на Хидейоши. Каквото и да станеше, бързаше да се запита:

— Какво ли ще каже за това Хидейоши?

Точно както преди се уповаваше на Иеясу, сега винаги внимаваше за отговора на Хидейоши на всяко негово действие.

Ето защо не се поколеба да изпълни незабавно условията, които господарят на Осака му постави в мирния договор. Без възражение отстъпи части от земите си, прати заложници и даде писмени обещания.

Чак сега Хидейоши си поотдъхна. Въпреки това реши, че войската трябва да остане в Навабу до следващата година, прати вестоносец при хората, които го заместваха в Осака и се приготви да посрещне зимата на бойното поле.

Без съмнение, от самото начало причина за загрижеността на Хидейоши бе Иеясу, а не Нобуо. След като още не беше приключил спора си с него, не можеше да се каже и че положението е овладяно напълно. Един ден посети крепостта Кувана и след като говори с Нобуо по различни други въпроси, попита:

— Как се чувствате в последно време?

— В отлично здраве! И сигурен съм, това е, понеже нямам неприятни мисли. Възстанових се от изтощението на бойното поле и сега умът ми е съвсем спокоен.

Нобуо се засмя ведро и безметежно, а Хидейоши кимна на няколко пъти, сякаш държи дете на коленете си.

— Да, да. Допускам, че тази безсмислена война ви е уморила, господарю. Обаче, знаете ли, още остават някои трудности.

— Какво имате предвид, Хидейоши?

— Ако оставим нещата с господаря Иеясу така, както са сега, той може да ни създаде известни неприятности.

— Наистина ли? Но той прати тук едни от служителите си с поздравления.

— Иеясу със сигурност не би се противил на вашата воля.

— Е, естествено.

— Значи първо вие ще трябва да кажете нещо. Вътрешно господарят Токугава явно иска да сключи с мен мир, но ако сам даде почина, това ще му струва загуба на достойнство. Сега вече няма причина да спори с мене и това го поставя в доста объркано положение. Защо не му помогнете да излезе от затруднението?

Между синовете на известни семейства има много, които са доста себични, явно понеже живеят под впечатлението, че всичко наоколо им съществува само заради тях. Те никога не биха си и помислили да направят нещо заради някого другиго. Сега обаче, след като Хидейоши разговаря с него по този начин, дори Нобуо успя да се реши на една малка жертва от своя страна.

Така след няколко дни той излезе с предложението да посредничи между Хидейоши и Иеясу. Това бе и без друго негово естествено задължение, но той и не бе помислял да го поеме, преди да му бъде предложено от Хидейоши.

— Ако се съгласи на предложението ни, ние ще му простим, че вдигна оръжие за война.

Хидейоши сега се представяше за победител, но въпреки това искаше да постави условията за мира чрез устата на Нобуо.

Те бяха следните: Синът на Иеясу, Огимару, трябваше да бъде осиновен от Хидейоши, а тези на Кадзумаса — Кацучийо — и на Хонда — Сенчийо — да бъдат предадени за заложници.

Вън от това Хидейоши не настояваше за никакви други промени, освен преотстъпването на земите, които получи преди от Нобуо, разрушаването на укрепленията и спазването на досегашното положение на рода Токугава.

— В душата си пазя негодувание срещу господаря Иеясу, което няма да се разсее лесно, но заради вашата чест ще мога да го понеса. След като сте решили да поемете тази задача върху себе си, няма да е добре за вас да се обременявате с нея прекалено дълго. Защо веднага не пратите вестоносец в Окадзаки?

След тези указания Нобуо още на същия ден изпроводи двама от своите старши служители в крепостта при Иеясу.

Условията надали можеха да се нарекат тежки, но щом ги узна, дори Иеясу се видя принуден да впрегне цялото си търпение.

Макар за Огимару да се казваше, че ще бъде осиновен, всъщност той щеше да е просто заложник. Това да прати в Осака синовете на свои старши служители пък беше все едно да признае, че е претърпял поражение. Макар служителите му да се стреснаха от чутото, Иеясу се принуди да запази спокойствие, за да не наруши това в цяла Окадзаки.

— Приемам условията и ви моля да си погрижите за уреждането на договора — обърна се той към пратениците.

Двамата на няколко пъти пропътуваха от Кувана до Окадзаки и обратно. Накрая, на двадесет и първо число от единадесетия месец, Томита Томонобу и Цуда Нобукацу пристигнаха при Иеясу, за да подпишат мирния договор.

На дванадесетия ден от дванадесетия месец синът на Иеясу бе пратен в Осака. Тези на Кадзумаса и Хонда тръгнаха заедно с него. Войниците, които изпращаха тримата заложници, стояха подредени от двете страня на улицата и плачеха. Това бе окончателният завършек на сраженията при връх Комаки — онези сражения, които на времето разтърсиха цялата страна с последствията си.

На четиринадесети, към края на годината, Нобуо пристигна в Окадзаки и остана там до двадесет и първи. Иеясу не му каза и една неприятна дума. Десет дни той оказваше гостоприемство на този добродушен младеж, чието бъдеще бе толкова ясно и накрая го изпроводи обратно у дома.

Единадесетата година на Теншо наближи края си и хората я изпращаха със смесени чувства. Със сигурност всички имаха усещането, че светът около тях се е променил. От смъртта на Нобунага в десетата година на Теншо бяха минали само осемнадесет месеца. Изненадващото бе, че такива големи промени в страната настъпиха толкова скоро.

Хидейоши бързо се оказа наследник на високото положение, известността и призванието на Нобунага. Всъщност, неговият широк поглед върху нещата напълно съответстваше на времената и помогна в управлението и обществото да настъпят малки, но решаващи промени.

Като наблюдаваше сега какво става наоколо, дори Иеясу не можеше да не се упрекне, че е бил толкова глупав, та да се противопоставя на движението на историята. Добре знаеше, че хора, правили това, от край време са заплащали с живота си. В основата на неговия поглед върху света бе златното правило, че наблюдателят трябва да умее да различава нищожеството на човека от величието на вечния ход на времето и да не се изправя против онзи, който е успял да улови духа на това време. Така той започна да отстъпва доброволно пред своя досегашен противник.

Във всеки случай, човекът, който посрещна новата година на върха на славата си, бе тъкмо Хидейоши. Сега той караше четиридесет и девета година и само след още една, на петдесет, щеше да достигне пълния разцвет на своите сили.

Новогодишните гости бяха няколко пъти повече от предишния път. Облечени в най-хубавите си дрехи, те изпълниха крепостта Осака и донесоха със себе си полъха на наближаващата пролет.

Разбира се, Иеясу и малък брой местни господари, които му се подчиняваха, не дойдоха за празника. Освен това, още имаше хора, които недоволстваха срещу Хидейоши и като събираха тайни сведения, се готвеха трескаво за война. Те също не пожелаха да вържат своите коне пред портите на крепостта Осака.

Междувременно Хидейоши продължаваше да приветства посетител след посетител.

Щом годината навлезе във втория си месец, Нобуо пристигна на гости от Исе. Ако бе дошъл по Нова година заедно с всички останали местни господари, щеше да излезе, че прави на Хидейоши посещение за празника, а това би било под достойнството му. Или поне така си мислеше той самият.

Нямаше нищо по-лесно от това да се даде храна на Нобуовата гордост. Хидейоши му оказа искрено сърдечен прием и прояви същата почит, която показа и при Ядагавара, когато коленичи пред сина на Нобунага. Нобуо си помисли, че онова, което чу тогава, явно не е било лъжа. Узнал някакъв слух за Иеясу, той упрекна господаря на Микава в пресметливост, тъй като сметна, че това ще се хареса на Хидейоши. Този обаче просто кимна мълчаливо.

На втория ден от третия месец Нобуо се върна предоволен в Исе. През време на престоя си в Осака научи, че благодарение на застъпничеството на Хидейоши е бил удостоен с дворцово звание. Остана в Киото пет дни, за да приеме поздравления от многобройните посетители. Струваше му се, че слънцето изгрява едва ли не само благодарение на новия повелител на страната.

Всички подробности за посещенията на областни господари в Осака през време на Новата година и особено за държанието на Нобуо стигнаха и до Хамамацу. Иеясу обаче не можеше да направи нищо, освен да наблюдава отстрани как Хидейоши си играе с неговия доскорошен съюзник.