Тайко

Такеда Кацуйори, син на Такеда Шинген и господар на Кай

Баба Нобуфуза, старши служител на рода Такеда

Ямагата Масакаге, старши служител на рода Такеда

Курода Канбей, служител на рода Одера

Миоко, име прието от майката на Ранмару, когато става монахиня

Уесуги Кеншин, господар на Ечиго

Яманака Шиканосуке, старши служител на рода Амако

Мори Терумото, господар на западните области

Кикава Мотохару, чичо на Терумото

Кобаякава Такакаге, чичо на Терумото

Ода Нобутада, най-големият син на Нобунага

Укита Наоие, господар на крепостта Окаяма

Араки Мурашиге, старши служител на рода Ода

Накагава Себей, старши служител на рода Ода

Такаяма Укон, старши служител на рода Ода

Шоджумару, син на Курода Канбей

Сакума Нобумори, старши служител на рода Ода

Нагахама, крепостта на Хидейоши

Кофу, столица на Кай

Адзучи, новата крепост на Нобунага край Киото

Химеджи, опорната точка на Хидейоши за нашествие на запад

Западните области, владение на рода Мори

Итами, крепостта на Араки Мурашиге

Залезът на Кай

Такеда Кацуйори бе посрещнал и изпратил тридесет пролети. Бе по-висок и по-широкоплещест от баща си Такеда Шинген и казваха, че е хубав мъж.

Беше на третата година след смъртта на Шинген четвъртият месец щеше да е краят на официалния период на траур.

Последната заповед на Шинген: „Три години крийте скръбта си“ — бе последвана дословно.

Всяка година в деня на смъртта му обаче, лампите на всички храмове в Кай, и особено тези на храма Ейрин, се запалваха за тайна заупокойна служба. За три дни Кацуйори изостави всякакви военни дела и остана затворен в храма Бишамон, потънал в съзерцание.

На третия ден нареди да отворят вратите на светилището, за да изпуснат навън дима от изгорения по време на възпоменателната служба за Шинген тамян. Веднага след като Кацуйори се преоблече, Атобе Ойносуке помоли спешно да бъде приет насаме.

— Господарю — започна Ойносуке, — моля ви, прочетете незабавно това писмо и ми дайте отговор. Може и устно — аз ще го напиша от ваше име.

Кацуйори бързо разгъна листа.

— А… от Окадзаки.

Явно очакваше писмото от известно време насам и изражението, което премина по лицето му докато четеше, не бе от обичайните. За миг, изглежда, не успяваше да стигне до някакво решение.

Сред младата зеленина на наближаващото лято се дочуваше песента на малка птичка.

Кацуйори се загледа през прозореца към небето.

— Разбирам. Това е отговорът ми.

Ойносуке вдигна поглед към своя господар.

— Достатъчно ли ще е това, господарю? — попита той, просто за да бъде сигурен.

— Достатъчно — отвърна Кацуйори. — Не трябва да пропускаме тази възможност, пратена свише. Вестоносецът трябва да е някой много доверен човек.

— Въпросът е извънредно важен. Няма нужда да се тревожите за това.

Не много време, след като Ойносуке излезе от храма, Държавната канцелария разпореди свикване на войската. През цялата нощ човек можеше да види сновящи войници, а в крепостта и навън постоянно кипеше работа. С пукването на зората на сборната площадка пред крепостта вече мълчаливо чакаха четиринадесет-петнадесет хиляди мъже, мокри от утринната роса. А идваха още нови войници. Преди да изгрее слънцето, раковината която възвестяваше потеглянето на отрядите, проеча няколко пъти над заспалите къщи на Кофу.

Кацуйори спа съвсем малко тази нощ, но сега бе в пълно бойно снаряжение. Не приличаше на човек, страдащ от липса на сън, а изключително доброто му здраве и мечтите му за величие сякаш блестяха по неговото тяло като паднала върху млади листа роса.

През трите години, откак умря баща му, не беше бездействал дори един ден. Планините и бързотечните реки образуваха около Кай здрава естествена защита, ала той не беше доволен от областта, която наследи. В крайна сметка, бе дарен с повече смелост и находчивост от баща си. За разлика от потомците на много големи самурайски родове, Кацуйори не би могъл да се нарече недостоен син. Напротив, може да се каже, че гордостта, чувството му за дълг и воинската му доблест бяха ненадминати.

Колкото и да се опитваше родът да пази това в тайна, до неприятелските области бяха достигнали отделни вести за Шингеновата смърт и много от тях бяха сметнали възможността за твърде добра, за да бъде пропусната. Уесуги предприеха внезапно нападение, Ходжо също промениха отношението си към тях. А и сигурно бе, че ако се яви удобен случай, Ода и Токугава ще нападнат от своите земи.

Като сина на всеки голям човек, Кацуйори се озова в трудно положение. И все пак, той нито веднъж не посрами името на баща си. Излизаше с победа от почти всяко сражение, което водеше. По тази причина се бяха пръснали слухове, че смъртта на Шинген е просто измислица, тъй като той изглежда се явява отново при всяка предоставила се възможност за завоевание.

— Генералите Баба и Ямагата помолиха да бъдат приети, преди да започнем похода — обяви един от служителите.

Войската почти бе потеглила, когато предадоха това известие на Кацуйори. И двамата — Баба Нобуфуза и Ямагата Масакаге — бяха висши служители от времето на Шинген.

— Те готови ли са да тръгнат? — попита в отговор Кацуйори.

— Да, господарю — отвърна вестоносецът.

Кацуйори кимна в отговор на думите му.

— Тогава въведи ги — каза той.

Минути по-късно двамата военачалници се явиха пред господаря си. Той вече знаеше какво се готвят да му кажат.

— Както виждате — започна Баба, — без да губим нито минута, побързахме да дойдем в крепостта след снощния призив на оръжие. Но станалото е необикновено — нямаше военен съвет и ние се питаме какви са изгледите за този поход. Положението ни понастоящем не позволява необмислени придвижвания на части.

Ямагата продължи след него:

— Вашият покоен баща, господарят Шинген, твърде често вкусва от горчивата чаша на поражението при своите нападения на запад. Микава е малка, но войните й са със здрав дух, а Ода досега са имали време да вземат голям брой отбранителни мерки против нас. Навлезем ли твърде надълбоко, може да се окаже, че в последствие не сме в състояние да се измъкнем.

Като говореха един през друг, двамата мъже очертаха общо своите възражения. Това бяха опитни стари бойци, обучени от самия Шинген и нямаха високо мнение нито за находчивостта, нито за храбростта на Кацуйори. Той, напротив, виждаше в тях заплаха. От известно време чувстваше това, а и неговият нрав не би му позволил да приеме назадничавите им съвети, че най-доброто засега е няколко години да се охраняват границите на Кай.

— Знаете, че не бих потеглил на прибързан поход. За подробностите попитайте Ойносуке. Този път обаче е сигурно, че ще превземем крепостите Окадзаки и Хамамацу. Ще им покажа, как се постига дълго лелеяна мечта. Трябва да пазим ходовете си в тайна. Не възнамерявам да кажа на хората ни какво правим, докато не притиснем отблизо врага.

Кацуйори ловко избегна протестите на двамата си военачалници, които добиха недоволен вид.

Съветът да се допитат до Ойносуке не им се нравеше, а и не бяха свикнали да се говори с тях по такъв начин. С едни и същи мисли в главата, двамата мъже се обърнаха един към друг и за миг останаха да се споглеждат така, в пълно изумление. Без никой да се допита до тях, старите Шингенови пълководци, такива като Атобе Ойносуке придвижваха отряди и взимаха решения.

Баба се опита още веднъж да говори на Кацуйори.

— По-късно ще изслушаме всичко, което има да ни каже господин Ойносуке, но ако бихте могли първо вие да ни споменете просто една-две думи за този таен план, двама стари военачалници като нас ще могат със собствените си очи да изберат добро място, където да загинат.

— Тук няма да ви кажа нищо повече — сряза го Кацуйори и погледна към хората наоколо си. — Доволен съм, че проявявате загриженост, но добре съзнавам от каква важност е настоящият въпрос. Освен това, сега не мога да се откажа от замисъла си. Рано тази сутрин положих клетва върху Михата Татенаши.

Щом чуха свещените имена, двамата пълководци се проснаха по очи и безгласно занареждаха молитви. Михата Татенаши бяха свещени предмети, които родът Такеда почиташе от поколения насам. Михата бе знамето на бога на войната Хачиман, а Татенаши — доспехите на основоположника на рода. За Такеда беше най-строг закон, че ако веднъж върху тези предмети е била положена клетва, тя не може да бъде нарушавана.

Че Кацуйори заяви, че е положил свещена клетва, означаваше че няма повече основания пълководците да му възразяват. В този момент раковината даде на отрядите знак да се подреждат и да се готвят за тръгване, което принуди двамата военачалници да се сбогуват. Все още разтревожени за съдбата на рода обаче, те отидоха да видят Ойносуке, който вече стоеше в строя.

Този накара останалите да се отдръпнат и с гордост им разказа за плана. В Окадзаки, която сега се управляваше от сина на Иеясу, Нобуясу, имало човек, ръководещ хазната, на име Ога Яширо. Преди известно време Ога прехвърлил предаността си към рода Такеда и сега бил доверен съюзник на Кацуйори.

Вестоносецът, който преди два дни пристигна в Цуцуджигасаки, носеше тайно писмо от Ога, който ги уведомяваше че времето е дошло. От началото на годината Нобунага е в столицата. А и още по-рано, когато Нобунага се опита да разгроми монасите-воини от Нагашима, Иеясу не му прати никакви подкрепления и съюзът между двете области като че се беше попропукал.

Щом войската на Такеда нападне с прословутата си бързина Микава, Ога ще намери начин да предизвика объркване в крепостта Окадзаки, да отвори крепостните порти и да пусне силите на Кай да влязат. После Кацуйори ще убие Нобуясу и ще вземе семейството Токугава за заложници. Крепостта Хамамацу ще е принудена да се предаде и нейните защитници ще се присъединят към войската на Такеда, което няма да остави на Иеясу друг избор, освен да избяга в Исе или Мино.

— Как мислите? Не звучи ли това като добра вест свише? — попита гордо Ойносуке, сякаш целият замисъл е само негов.

Двамата военачалници нямаха желание повече да го слушат. Оставиха младия пълководец и като се споглеждаха мълчаливо, се върнаха при собствените си поделения.

— Казват, Баба, че една област може и да падне, но планините и реките остават. Нито един от двама ни не иска да доживее да види планините и реките на една съсипана област — каза с искреност в гласа Ямагата.

Баба кимна и с тъжен поглед в очите добави:

— Краят на живота ни бързо наближава. Всичко, което ни е останало, е да си намерим добро място, където да загинем, да последваме предишния наш господар и да изкупим вината, че сме били недостойни съветници.

Името на Баба и Ямагата като най-храбри Шингенови пълководци се бе разнесло далеч отвъд границите на Кай. Докато Шинген бе жив, косите им вече сивееха, но след смъртта му бързо побеляха.

Преди още да е дошло тазгодишното палещо лято, листата по планините на Кай бяха млади и нежнозелени, а водите на река Фуефуки бълбукаха песента на вечния живот. Колко ли от войниците обаче се питаха дали отново някога ще видят тези планини?

Войската не беше това, което бе приживе на Шинген. В плющенето на знамената по вятъра и шума на равномерно ходещите нозе се долавяше тъжната нотка от несигурността на живота. Но петнадесетте хиляди удариха своите бойни барабани, развяха знамената си и прекосиха границата на Кай. Великолепието им се отразяваше в очите на хората със същия блясък, като в дните на Шинген.

Също както аленото на залязващото слънце напомня изгрева, където и да погледнеш — дали към ярките флагове и знамена на всяко поделение или пък към струпаната плътно около господаря си, облечена в доспехи конница — не се долавяше признак на упадък. Кацуйори бе напълно уверен в себе си и вече си представяше вражеската крепост в Окадзаки паднала в ръцете му. Златната инкрустация на забралото му хвърляше отражения по хубавите му страни и бъдещето на този млад пълководец изглеждаше бляскаво. А и в действителност, дори след смъртта на великия Шинген, той вече бе постигнал победи, които разбудиха бойния дух на Кай.

Като потеглиха от Кай на първия ден от петия месец, накрая те прекосиха планината Хира откъм Тотоми и навлязоха в същинска Микава. Вечерта разпънаха стан пред една река.

От отсрещния бряг към тях с плуване се приближиха неприятелски самураи. Стражите бързо ги плениха. Двамата бяха служители на Токугава, прогонени от своята собствена област. Помолиха да ги отведат при Кацуйори.

— Какво? Защо са избягали тук?

Кацуйори знаеше, че това може да значи само едно — измяната на Ога е била разкрита.

Могъщата му войска вече бе навлязла в Микава. „Дали да нападам или да отстъпя?“, питаше се той отново и отново. Беше силно объркан и обезкуражен. Планът му изцяло разчиташе на измяната на Ога и объркването, което тя ще причини в крепостта Окадзаки. Неговото разкриване и задържане бяха страхотен неуспех. След като обаче е стигнал чак дотук, няма да е много храбро да отстъпи, без да е постигнал нищо. От друга страна неправилно ще е да тръгне безразсъдно напред. Мъжественият нрав на Кацуйори бе сериозно смутен. А упоритата му природа се дразнеше при спомена, че на тръгване от Кай Баба и Ямагата го предупредиха да не прави нищо прибързано.

— Три хиляди войници да потеглят за Нагашино — заповяда той. — Самият аз ще нападна крепостта Йошида и ще опустоша цялата околност.

Кацуйори вдигна стана си преди да съмне и потегли към Йошида. Лишен от каква да е вяра в своя успех, той опожари няколко села, за да покаже силата си. Не нападна крепостта Йошида, може би защото Иеясу и неговият син Нобуясу се бяха освободили и от последния изменник и бързо придвижиха отряди чак до Хаджикамигахара.

Съвсем различни от войската на Кацуйори, която, неспособна сега нито да напредне, нито да отстъпва, можеше само да се опитва да запази достойнството си, силите на Токугава бързо изтребиха изменниците и стремително се впуснаха напред.

— Умира ли или крепне нашата област? — беше техният боен призив.

Може и числото им да беше малко, но техният дух напълно се отличаваше от този на дружините на Кацуйори.

На два-три пъти предните отряди на двете войски се срещнаха в малки сблъсъци близо до Хаджикамигахара. Силите на Кай обаче също не бяха наивни и като разбраха, че ще им е трудно да се мерят с бойното въодушевление на противника, внезапно се оттеглиха.

Поде се вик:

— Към Нагашино! Към Нагашино!

Бързо смениха посоката на похода си и показаха гръб на силите на Токугава, сякаш имат важна работа другаде.

Нагашино беше старо поле на битки и за крепостта му говореха че е непревземаема. През първата половина на века тя бе под властта на рода Имагава, по-късно Такеда я поискаха като част от Кай. После, в първата година на Теншо, беше превзета от Иеясу и сега бе поверена на Окудайра Садамаса от рода Токугава, с гарнизон от петстотин човека.

Заради своята стратегическа важност Нагашино, дори и в мирно време, бе средище на всякакъв род заговори, предателства и кръвопролития.

На вечерта на осмия ден от петия месец войската на Кай вече бе обсадила малобройните защитници на укреплението.

Крепостта се издигаше в една планинска местност на източна Микава, на мястото където се сливаха реките Таки и Оно. На североизток зад нея нямаше нищо освен планини. Ровът й, който черпеше вода от бързото течение на двете реки, на ширина се движеше между сто и осемдесет и триста лакти. На най-ниското място брегът беше висок деветдесет лакътя, а на най-високото — стръмнина от сто и петдесет лакти. Водата не бе по-дълбока от пет-шест лакътя, но течението бе бързо. А имаше също и няколко плашещо дълбоки места, където се вдигаха водни пръски от бързеите или бушуваха водовъртежи.

— Що за показност?! — възкликна началникът на Нагашино, като видя от наблюдателницата изпипаното разположение на отрядите на Кацуйори.

Откъм десети Иеясу почна по няколко пъти на ден да праща при Нобунага вестоносци, за да го известяват за положението в Нагашино. Опасността за Токугава се смяташе опасност и за Ода, а обстановката в крепостта Гифу вече бе необичайно напрегната.

Нобунага даде положителен отговор, но не изглеждаше че подготвя внезапното свикване на своите части. Военният съвет продължи два дни.

— Няма надежда за победа. Безполезно ще е да вдигаме на крак войската — предупреди Мори Кавачи.

— Не! Това ще значи да обърнем гръб на дълга си! — възрази някой от останалите.

Други, като Нобумори, взеха междинно становище.

— Както казва генерал Мори, нашата възможност да победим Кай очевидно е малка, но ако отложим свикването на отрядите, Токугава може да ни обвинят в невярност и не внимаваме ли, не е изключено те да минат на другата страна, да влязат в съглашение с войската на Кай и да се обърнат против нас. Намирам за най-добре да подготвим отбранително разположение на силите си.

Тогава, из средата на присъстващите на военния съвет, един глас извика:

— Не! Не!

Беше Хидейоши, пристигнал бързо от Нагахама и довел предвожданите от него отряди.

— Предполагам, в този момент крепостта в Нагашино не изглежда особено важна — започна той, — но стане ли тя опора за кайското нашествие, отбраната на Токугава ще заприлича досущ на пробита дига, а щом това се случи, те, ясно е, няма дълго да устоят на Кай. Ако сега дадем такъв род преимущество на Кай, как за в бъдеще ще можем да разчитаме на някаква сигурност за нашата крепост Гифу?

Говореше високо и гласът му кънтеше от вълнение. Присъстващите не можеха да сторят друго, освен да го гледат. Продължи нататък:

— Не познавам такова военно учение, което да препоръчва, след като отрядите са били свикани, те да се разполагат на отбранителни позиции. Не трябва ли наместо това незабавно и уверено да тръгнем в бой? Нима Ода няма да успеят? И ще спечелят ли Такеда?

Всички военачалници мислеха, че Нобунага ще прати шест-седем, във всеки случай не повече от десет хиляди души, но на следващия ден той даде заповед да започне свикването на голяма тридесетхилядна армия.

Макар да не бе казал по време на съвета, че е съгласен с Хидейоши, сега показваше това с действията си. Решението му бе сериозно и той сам щеше да поведе частите.

— Може да казваме на тези хора подкрепления — каза той, — но сега става дума за съдбата на рода Ода.

Войската излезе от Гифу на тринадесети и на следващия ден стигна в Окадзаки. Почиваха само един ден. На сутринта на шестнадесетия ден на месеца вече бяха на полето на боя.

Щом се показаха утринните облаци, из цялото село се зачу конско цвилене. Знамената заплющяха на вятъра, а раковината отекна надлъж и нашир. Числото на частите, които потеглиха тази сутрин от града под крепостта Окадзаки, бе наистина огромно. Хората от малката област се изпълниха със страхопочитание. Видът на многобройните отряди и въоръжение, събрани от могъщата област-съюзник, предизвикваше и облекчение, и завист. Когато тридесетте хиляди войници на Ода преминаха в боен ред с различните си знамена, отличителни знаци и военачалнически флагове, бе трудно да се определи броя на частите, на които те са разделени.

— Погледнете колко много пушки имат! — възкликваха изненадано хората покрай пътя.

Войниците на Токугава не можеха да скрият своята завист — близо десет от общо тридесетте хиляди на Нобунага бяха въоръжени с пушки. Теглеха след себе си и големи чугунени оръдия. Най-странно от всичко обаче беше, че почти всеки пехотинец, който не носеше пушка, бе нарамил вместо това прът като тези, от които се правят дървени огради, и дълго въже.

— Какво, мислите, ще правят Ода с всичките тези колове? — чудеха се зяпачите.

Войската на Токугава, която потегли тази сутрин в битка, наброяваше по-малко от осем хиляди души. И това бе основната част от тяхната армия. Единственото, което не им беше в недостиг, бе бойният дух.

За Ода това бе чужда земя — място, където идваха да помогнат на другиго. За войните от рода Токугава обаче, това бе земята на техните предци. Това бе земя, на която врагът не трябва и да пристъпи и от която въобще нямаше накъде да се отстъпва. От времето на потеглянето им, дори пехотинците бяха преизпълнени с това убеждение. Обединяваше ги някакво трагично усещане. Като сравняваха своето въоръжение с това на войската на Ода, добре разбираха, че са жалко изостанали; всъщност място за сравнение изобщо нямаше. Но те не се чувстваха малоценни. Щом се отдалечиха на няколко часа от града, дружините на Токугава ускориха крачка. Когато наближиха селото Ушикубо, смениха посоката си, бързо потеглиха встрани от частите на Ода и се понесоха към Шидарагахара като буреносни облаци.

Връх Гукоракуджи се издигаше право над равнината на Шидарагахара и от него човек можеше да посочи с пръст позициите на Такеда в Тобигасу, Кийоида и Арумигахара.

Нобунага разпъна стана си на това място, докато Иеясу избра връх Данджо. Тридесет и осем хилядните отряди на Токугава и Ода, разположени на двете възвишения, вече бяха готови с приготовлението за предстоящата битка.

Небето се изпълни с облаци, но нямаше и помен от светкавица или вятър.

Военачалниците на двата рода се събраха в един храм на върха на Гукоракуджи за общо военно съвещание. Посред обсъжданията съобщиха на Иеясу, че съгледвачите му са се върнали.

Щом чу това, Нобунага се обади:

— В добро време идват. Доведете ги тук и всички ще можем да чуем накъде се придвижва неприятелят.

Двамата съгледвачи доложиха за видяното по доста превзет начин.

— Господарят Кацуйори е разположил своя стан на запад от Арумигахара — започна първият. — Служителите и конницата му наистина са твърде мощни. Изглежда, наброяват близо четири хиляди души и ми се сториха твърде спокойни и самоуверени.

— Обата Нобусада и неговата бойна част оглеждат полето на битката от един нисък хълм малко по на юг от Кийоида — продължи вторият. — Забелязах, че основната част на войската от около три хиляди души, начело с Найто Шури, станува между Кийоида и Асаи. Лявото крило, което също наброява около три хиляди, е под знамената на Ямагата Масакаге и Оямада Нобушиге. И най-сетне, дясното крило се предвожда от Анаяма Байсецу и Баба Нобуфуза. Имат изключително внушителен вид.

— А отрядите, които обсаждат крепостта Нагашино? — попита Иеясу.

— Около крепостта са останали около две хиляди души, които я държат здраво обкръжена. Изглежда, че на един хълм източно оттам има и разузнавателен отряд, и възможно е към хиляда войници да са скрити в укрепленията около Тобигасу.

Докладите на двамата мъже бяха, в по-голямата си част, доста непълни. Военачалниците на споменатите от тях поделения обаче бяха повече от известни със своята свирепост и храброст, а Баба и Обата и двамата бяха майстори на бойното изкуство с огромна известност. Докато слушаха разказа на съгледвачите за разположението на противника, за силата на желанието му да се сражава, и за неговото самообладание и самоувереност, кръвта се отдръпна от лицата на военачалниците на Ода и Токугава.

Всички замлъкнаха, като хора, погълнати от уплаха точно преди битката. Внезапно Сакаи Тадацугу се обади с такъв висок глас, че изненада хората наоколо си.

— Изходът е вече ясен. Няма нужда от повече обсъждане. Как толкова малък на брой противник ще може да излезе насреща на голямата ни войска?

— Стига сме се съвещавали! — съгласи се Нобунага и плесна по коляното си. — Тадацугу каза всичко. В очите на страхливеца жеравът, който лети над оризищата, прилича на вражеско знаме и го кара да трепери от страх — изсмя се той. — Чувствам се много облекчен след казаното от тези двама души. Трябва да празнуваме, господарю Иеясу!

Похвален, Сакаи Тадацугу малко се позабрави и допълни:

— Собственото ми мнение е, че най-слабото място на противника е при Тобигасу. Ако заобиколим и ги ударим с известно число лековъоръжени войници в гръб, ще хвърлим духа на цялата им войска в объркване и нашите хора…

— Тадацугу! — сряза го Нобунага. — Каква полза от такива хитрости в тази голяма битка? Най-добре, мисля, всички да се оттеглят!

Като взе това смъмряне за повод, Нобунага прекрати съвещанието. Тадацугу си тръгна посрамен заедно с останалите.

Щом обаче всички излязоха, Нобунага се обърна към Иеясу:

— Простете ми, че пред всички скастрих така остро храбрия Тадацугу. Намирам плана му за отличен, но се боях той да не стигне до ушите на неприятеля. Бихте ли го утешили по-късно?

— Не, отстрана на Тадацугу беше очевидно непредпазливо да разкрива нашите замисли, макар и да беше сред свои. Това бе за него добър урок. А и аз научих нещо.

— Толкова остро го смъмрих, че се съмнявам дали и собствените ни хора ще си помислят, че ще използваме замисъла. Повикайте Тадацугу, и му дайте позволение да нападне изненадващо Тобигасу.

— Сигурен съм, че да чуе точно това е неговото най-съкровено желание.

Иеясу прати да доведат Тадацугу и му предаде желанието на Нобунага.

Военачалникът не се нуждаеше от нови подкани за действие. При пълна тайна той завърши приготовленията на своята част и после се срещна насаме с Нобунага.

— Тръгвам по залез-слънце, господарю — бяха единствените негови думи.

Нобунага също говори малко. При все това той повери на Тадацугу петстотин от своите стрелци с пушка. Целият отряд обхващаше над три хиляди души.

Излязоха от лагера с падането на нощта, в пълната тъмнина на петия месец. Някъде по времето, когато потегляха, мракът бе прорязан напречно от бели пръски дъжд. Докато вървяха мълчаливо напред, пороят ги измокри до кости.

Преди да изкачи връх Мацу, цялото множество се скри в сградите на един храм в подножието му. Войниците съблякоха доспехите, оставиха конете си настрана и нарамиха всичко, което щяха да взимат със себе си.

Изтощително стръмният склон се бе разкалял от поройния дъжд. При всяка нова крачка мъжете се плъзгаха обратно назад. Като се опираха на дръжките на копията и се хващаха за ръцете на другарите си отпред, те изкатериха триста и петдесетте разкрача до върха.

В нощното небе вече се появяваше бледа светлина, предвещаваща идването на утрото. Облаците постепенно се разтвориха и утринното слънце проряза с великолепието си гъстото море от мъгла.

— Прояснява се!

— Щастие свише!

— Условията са превъзходни!

На върха на планината мъжете облякоха доспехите и се разделиха на две. Първата група щеше да нападне призори вражеското укрепление в планината, а останалите — да настъпят към Тобигасу.

Такеда бяха подценявали опасността и сега се събудиха с викове на объркване. Подпалените от частите на Тадацугу пожари вдигнаха черен дим над планинската крепост. Разгромени, Такеда побягнаха в безредие към Тобигасу. Дотогава обаче вторият отряд на Тадацугу вече бе проникнал през крепостните стени.

Предишната вечер, преди пълководецът да потегли, цялата войска на Нобунага получи заповед за настъпление. Това обаче нямаше да е начало на битка.

Без да обръща внимание на плющящия дъжд, войската се придвижи към околността на връх Чаусу. От тогава до сутринта войниците забиваха в земята донесените от тях колове и ги завързаха с въжетата, като направиха така ограда, прилична на извита стоножка.

Утрото наближаваше и Нобунага огледа укреплението от седлото на коня си. Дъждът бе спрял, а издигането на оградата — привършено.

Обърна се към пълководците на Токугава и през смях им извика:

— Чакайте и ще видите! Ще оставим днес войската на Кай да се приближи и после ще ги изловим като голишарчета.

„Дали?“, помислиха си всички. Подозираха, че просто се опитва да им вдъхне увереност. Съвсем добре виждаха обаче, че войниците от Гифу, онези отряди, които бяха носили коловете и въжетата чак от Окадзаки, сега са на бойното поле. А тридесетте хиляди кола бяха превърнати в дълга, извита като змия ограда.

— Нека отбраните отряди от Кай само дойдат!

Самото съоръжение обаче не можеше да бъде използвано за нападение над врага. И за да унищожат противниците по начина, който бе описал Нобунага, трябваше да ги примамят към оградата. С такава цел един от отрядите на Сакума Нобумори и стрелците на Окубо Тадайо бяха пратени да ги причакат вън от ограждението.

Внезапно хор от гласове се вдигна към небето. Такеда бяха подценявали своите неприятели и сега, когато видяха черния дим откъм Тобигасу зад тях, нададоха смутени викове.

— Врагът е и зад нас!

— Притискат ни в гръб!

Смущението им почна да преминава в паника и Кацуйори даде заповед за нападение.

— Не се бавете нито миг! Да чакаме врага само ще му даде предимство!

Собствената му самоувереност и вярата на войската, която се основаваше на нея, се свеждаше до това: „Никога не се съмнявайте в мен! Доверете се на военната доблест, която от времето на господаря Шинген никога не е познала поражението.“

Историята обаче се движи като лудо препуснал кон. Южните варвари, португалците, бяха преобразили военното дело с внасянето на огнестрелните оръжия. Колко тъжно, че Такеда Шинген не се оказа достатъчно мъдър, за да предвиди това. Защитена от планините, дефилетата и реките си, Кай бе откъсната от средището на държавния живот и от външни влияния. В добавък към това, самураите там бяха в плен на присъщите на хората от планински области упорство и горделивост. Много малко се бояха от собствените си недостатъци и нямаха желанието да изучават новото от другите земи. Следствие от всичко това бе че изцяло разчитаха на конницата и отбраните си части. Дружините начело с Ямагата нападнаха яростно отрядите на Сакума Нобумори пред оградата. Нобунага, напротив, беше подготвил добре обмислени ходове, с използване на нова тактика и въоръжение.

Дъждът току-що бе спрял; земята беше разкаляна.

Лявото крило на войската на Кай — двете хиляди под началството на Ямагата получиха от своя пълководец заповед да не нападат оградата. Тръгнаха в обход, за да я заобиколят. Калта обаче беше ужасна. Пороят предишната нощ бе изкарал потока от бреговете му. Това природно бедствие остана непредвидено дори и от Ямагата, който предварително изцяло бе проучил разположението на местността. Войниците затъваха до глезени в калта. Конете не можеха да се движат.

На всичко отгоре, стрелците на Ода начело с Окубо откриха огън по фланга на Ямагата.

— Към тях! — заповяда той.

При тази кратка команда окаляната войска отново смени посоката си и настъпи към стрелците на Окубо. По двете хиляди мъже сякаш пръскаха малки струйки кал. Падаха и викаха, улучени от изстрелите на пушките, а от телата им струеше алена кръв. Собствените им коне стъпваха по тях и хората крещяха в жалко объркване.

Най-сетне двете части се срещнаха. Начинът за водене на война от десетилетия се променяше. Старият боен обичай всеки самурай да казва на висок глас името си и да обявява, че е потомък на еди-кого си и че господарят му е повелител на еди-коя си област, бързо изчезваше.

И така, веднага след избухването на ръкопашен бой едно голо острие се впи в друго, воин се вкопчи във война и ужасът не можеше да се опише с думи.

Най-добрите оръжия бяха първо пушката, а след нея — копието. То не се използваше за промушване, а по-скоро за размахване и удари и такива бяха похватите, на които обучаваха младите бойци. Ето защо дължината се смяташе за предимство и имаше копия с дръжки, дълги от дванадесет до осемнадесет педи.

Обикновените войници бяха лишени и от подготовката, и от смелостта, които това положение изискваше, и всъщност знаеха само как да нанасят удари с копията си. Имаше обаче много случаи, когато някой опитен воин се втурваше посред тях с късото си копие, почваше да мушка във всички посоки и почти с лекота си спечелваше славата на сам герой, повалил дузини от неприятели.

Нападнати от рояци такива мъже, силите и на Токугава, и на Ода се оказаха безпомощни. Отрядът на Окубо бе пометен почти за един миг. Причината той и силите на Сакума да са вън от оградата, обаче, бе да привлекат частите на противника, а не да спечелят. Поради това нямаше да е грешно, ако се бяха обърнали и побягнали. Веднага, щом видяха пред себе си лицата на войниците от Кай обаче, те вече не бяха в състояние да спрат пламналата в душите им многогодишна вражда.

— Елате ни победете! — завикаха.

Нито пък можеха да устоят на подигравките и присмеха на кайските воини. Сред всичката тази кръв хората от Ода неизбежно захвърлиха предпазливостта настрани. Мислеха само за областта и за доброто си име.

Докато се разиграваше това, навярно Кацуйори и военачалниците му бяха сметнали че времето е назряло, тъй като централните части на петнадесетхилядната войска на Кай застъпваха напред, подобни на грамаден облак. Стройните им редици се разпиляха като гигантско ято птици, които се вдигат в полет и щом накрая наближиха оградата, всяка от частите закрещя едновременно своя боен вик.

В очите на Такеда дървената ограда явно бе просто нищо. Мислеха, че лесно ще си пробият път, ще я разрушат с един само пристъп и като свредел ще се врежат право в сърцето на войската на Ода.

Силите на Кай нададоха боен вик и се устремиха към оградата. Бяха пълни с решимост: някои се опитаха да се покатерят, други — да я съборят с големи чукове и железни пръти, трети — да я прережат с триони, а други още — да я полеят с масло и да я запалят.

Досега Нобунага остави отрядите на Сакума и Окубо да се бият сами вън от оградата и редиците на връх Чаусу мълчаха. Но изведнъж…

— Сега!

Златното военно ветрило на Нобунага проряза въздуха и началниците на стрелковите поделения се занадпреварваха да викат заповедта:

— Огън!

— Огън!

Земята затрепери от пушечните залпове. Планината се разцепи на две и облаците се разпокъсаха. Барутен дим покри дървената ограда, хората и конете на Кай като комари западаха на купища, мъртви.

— Не отстъпвайте! — настояваха предводителите им. — След мен!

Войниците се втурнаха безразсъдно към оградата, като прескачаха телата на убитите си другари, но не можеха да избягат от сипещия се дъжд куршуми. С жални писъци само свършваха като трупове.

Най-сетне войската на Кай не можеше повече да удържа позициите си.

— Назад! — изкрещяха четирима от петимата военачалници. Дори сред тази паника, заповедта се откъсна някак от гърлата ми.

Дръпнаха поводите на конете си. Единият падна покрит с кръв, а друг бе хвърлен от жребеца, който с уплашен пръхтеж препусна под града от куршуми.

Колкото и тежко да бяха разбити обаче, духът им не беше сломен. Загубиха при първия пристъп повече от една трета от хората си, но в мига в който отстъпиха, към оградата се понесоха нови отряди. Пръските кръв по тридесетте хиляди колове още не бяха засъхнали.

Идещият от оградата пушечен огън отвърна веднага на пристъпа им, сякаш с думите: „Чакахме ви.“

Вперили очи в почервенялата от кръвта на техните другари стена, свирепите войници на Кай се спуснаха напред с крясък, окуражаваха се взаимно и се заричаха, че никога не ще отстъпят дори на една педя.

— Време е да умираме!

— Напред към смъртта ни!

— Да направим преграда от трупове — другите ще минат върху нас!

Тази преграда бе последният възможен ход, при който войниците от предните редици щяха да се жертват, за да подсигурят настъплението на идещите след тях. После тези на свой ред щяха да станат щит на следващите ги отряди и така, стъпка по стъпка да притиснат противника. Това бе ужасяващ начин да се напредва на бойното поле.

Мъжете бяха наистина смели, но този пристъп със сигурност не беше нищо повече от празен показ на груба сила. И все пак между предвождащите нападението военачалници имаше способни.

Кацуйори, разбира се, беше в тила и подканяше хората си да вървят напред, но ако пълководците му бяха знаели, че победата е съвършено невъзможна, то нямаше да има причина да искат такива големи жертви и неколкократно да тласкат така надалеч отрядите си.

— Тази стена трябва да бъде пробита!

Трябва да са вярвали, че това може да бъде сторено. След като тогавашните пушки бъдеха веднъж изпразнени, презареждането с олово и натъпкването на барута отнемаха време. Така, след изпращането на един залп шумът на пушките за известно време пресекваше. Тъкмо този промеждутък военачалниците на Кай смятаха за прозорец, от който трябва да се възползват, затова и не скъпяха своята „жива преграда“.

Обаче Нобунага бе взел предвид тъкмо тази слабост и за новите оръжия бе замислил нова тактика. В случая той раздели стрелците си на три части. Щом първите хиляда души изпразнеха оръжието си, всеки от тях бързо отстъпваше встрани и между редиците им излизаше втората дружина, която незабавно изпращаше своя собствен залп. После и те също се отместваха и незабавно биваха замествани от третите. Така противникът през цялата битка не получи промеждутъка, на който така се надяваше.

И още, на места в оградата имаше отвори. Като преценяваха времето между отделните приливи на нападащите, отрядите от копиеносци на Ода и Токугава се втурваха навън от нея и нанасяха бързи удари по двете крила на войската на Кай.

Спирани от защитната ограда и стрелбата на пушките, войниците на Кай не бяха в състояние да настъпват. Щом се опитаха да отстъпят, станаха жертва на преследването на противника и двойно странично нападение. Сега тези воини, които така се гордееха с дисциплината и подготовката си, не разполагаха нито с миг за да покажат своята храброст.

Отрядът Ямагата изцяло отстъпи, като остави зад себе си голям брой мъже пожертвали живота си. Само Баба Нобуфуза не попадна в клопката.

Той се сблъска с отрядите на Сакума Нобумори, но тъй като последният бе на мястото си първоначално само като примамка, частите на Ода престорено отстъпиха. Дружината на Баба се спусна подире им и завладя укрепения стан в Маруяма, но заповедта на генерала бе да не се прониква по-навътре и оттук нататък той не прати напред и един войник.

— Защо не настъпвате?! — питаха постоянно Баба и от щаба на Кацуйори, и собствените му помощници.

Но пълководецът не искаше да се помръдне.

— Имам си причина да обмисля за момент нещата и е по-добре да се спра тук, за да видя какво става наоколо. Нека останалите тръгнат напред и настъпят. Спечелете слава за себе си.

Всеки от военачалниците, който се приближеше достатъчно, за да нападне оградата, претърпяваше все същото поражение. А после Кацуие и Хидейоши пратиха своите поделения далеч на север по селата и заплашиха да откъсват предните редици на кайската войска от стана им.

Бе почти пладне и слънцето, високо в небето, обещаваше край на дъждовния сезон. Гореше земята с неочакван зной и с цвета си вещаеше жежко лято.

Сражението бе започнало призори, през втората половина на Часа на тигъра. Въпреки постоянния приток на нови отряди, мъжете от войската на Кай вече се къпеха в пот и дишаха тежко. Пролятата сутринта кръв като лепило бе засъхнала по доспехите, косите и кожата им. А сега, накъдето и да погледнеш, се лееше нова.

Зад гърба на централните части, Кацуйори ревеше като демон. Накрая прати в боя всички поделения, включително и резервното, което обикновено се пазеше за особено опасни случаи. Ако бе схванал по-бързо положението, можеше да приключи всичко само със съвсем малка част от щетите, които търпеше сега войската му. Наместо това обаче, той минута след минута сам превръщаше една малка грешка в чудовищна. Накратко, битката не беше въпрос просто на боен дух и смелост. Като че силите на Нобунага и Иеясу бяха заложили ловджийски клопки и очакваха идването на диви патици или глигани. Отрядите на Кай, който нападаха така яростно, не постигнаха нищо повече от загуба на ценни воини в безполезни пристъпи.

Уви, говореше се, че дори Ямагата Масакаге, който така добре се бе сражавал от сутринта в лявото крило, бил покосен в битката. Други прочути пълководци, хора с голяма смелост, един подир друг изпопадаха на земята, докато накрая убитите и ранените наброиха над половината от цялата войска.

— Очевидно е, че противникът ще бъде разбит. Не е ли сега подходящият момент?

Военачалникът, казал това, бе Саса Наримаса, който от сутринта наблюдаваше битката заедно с Нобунага.

Нобунага незабавно му нареди да предаде неговите заповеди на отрядите зад оградата.

— Оставете оградата и нападайте — каза той. — Разгромете ги до един!

Дори и шатрата на Кацуйори падна под напора на нападателите. Токугава притиснаха отляво. Ода разкъсаха предните редици на Такеда и яростно връхлетяха върху централните части. Заклещени по средата, многобройните знамена, военачалнически флагове, цвилещи коне, лъскави доспехи, мечове и копия, които като съзвездия блестяха около Кацуйори, бяха потопени в кръв и паника.

Само останалите в Маруяма сили на Баба Нобуфуза още бяха невредими. По един самурай военачалникът прати на своя господар бележка, в която настояваше за отстъпление.

Кацуйори раздразнено заудря с крак по земята. Не можеше обаче да отрича очевидното. Централният отряд отстъпваше разгромен и покрит с кръв.

— Трябва временно да отстъпим, господарю.

— Преглътнете гнева си и помислете какво ни предстои.

Пълководците на Кацуйори отчаяно поведоха хората вън от главния лагер и някак си се измъкнаха от капана, в който бяха попаднали. За противника бе ясно, че основната войска на Кай е в безредно отстъпление.

След като придружиха Кацуйори до един близък мост, военачалниците се обърнаха назад и образуваха преграда, която да посрещне отрядите на преследвачите. Всички паднаха геройски в битката. Баба също изпроводи бягащия Кацуйори и жалките останки от войската му чак до Мияваки. Накрая обаче старият пълководец обърна коня си на запад. Гърдите му бяха изпълнени с хиляди мисли.

„Живях един дълъг живот. А не може ли да се каже, че е бил и кратък? Същински дълъг или същински кратък, само този единствен миг, предполагам, е вечен. Мигът на смъртта… Може ли вечният живот да бъде нещо повече от това?“

После, точно преди да се спусне посред неприятелите, се закле: „Ще поискам прошка от господаря Шинген на онзи свят. Бях недобър съветник и пълководец. Сбогом, планини и реки на Кай!“

Обърна се назад, проля една сълза за своята област, после внезапно пришпори коня.

— Смърт! Не ще посрамя името на господаря Шинген!

Гласът му потъна в морето на огромната вражеска войска. Надали трябва да се добави, че неговите служители до един го последваха и доблестно паднаха в боя.

От самото начало никой не бе успял така добре да схване това сражение, както Баба. Без съмнение той предвиждаше, че след него Такеда ще паднат и дори ще бъдат изтребени, и че такава е съдбата им. Въпреки всичко, въпреки своята проницателност и вярност, не бе в състояние да спаси рода от това бедствие. Силите на новото просто ги премазваха.

Заедно с около дузина ездачи от служителите си, Кацуйори прекоси плитчините на Комацугасе и накрая потърси убежище в крепостта Бусецу. Той беше храбър мъж, но сега, досущ като глухоням, бе загубил дар слово.

Когато слънцето тръгна към залез, цяла Шидарагахара бе покрита в плътно, наситено червено. Голямата битка този ден започна към пладне и продължи до късния следобед. Не се чуваше вече конски пръхтеж или войнишки вик. Напълно опустяла, широката равнина бързо потъна в мрака.

Нощната роса падна, преди да са успели да отнесат убитите. Само за жертвите от страна на Такеда казаха, че наброявали повече от десет хиляди.

Кулите на Адзучи

Преди не много време Императорът бе назначил Нобунага на дворцовия пост Държавен съветник, а сега той получи и званието Пълководец на дясната страна. Поздравителната церемония по повод на последното му издигане бе проведена през единадесетия месец с пищност, която надминаваше всичко от предишните времена.

Столичното жилище на Нобунага бе в някогашния шогунски дворец Ниджо. В двореца всеки ден се тълпяха гости — придворни, самураи, учители по чайна церемония, поети и търговци от близките пазарни градове Нанива и Сакай.

Мицухиде възнамеряваше да остави Нобунага и да потегли за своята крепост в Тамба и докато бе още светло, дойде от жилището си в двореца Ниджо, за да си вземе довиждане.

— Мицухиде — поздрави го Хидейоши с широка усмивка.

— Хидейоши? — отвърна засмян Мицухиде.

— Какво ви води тук днес? — попита Хидейоши, като хвана Мицухиде за рамото.

— О, само това, че Негово Височество утре заминава — каза Мицухиде с усмивка.

— Така е. Къде предполагате, че ще се видим отново?

— Пиян ли сте?

— Няма ден, в който да не се напивам, докато съм в столицата. И Негово Височество пие повече, докато е тук. Всъщност, ако отидете сега при него, ще ви накара да си пийнете доста саке.

— Пак ли се е отдал на такива веселия?

Напоследък Нобунага със сигурност пиеше повече и един стар служител, който му служеше от много години, отбеляза, че никога преди не е пил в такова количество, както сега.

Хидейоши винаги участваше в тези веселби, но нямаше държеливостта на Нобунага. Този сякаш бе с по-крехко телосложение, но беше далеч по-силният от двамата. Вгледаше ли се човек внимателно, можеше да долови неговата вътрешна сила. Хидейоши беше пълната противоположност. На външност приличаше на здрав селянин, но нямаше истинска закалка.

Майка му още го мъмреше, че пренебрегвал здравето си:

— Хубаво е човек да се забавлява, но моля те, грижи се за здравето си. Откак се роди, си болнав и преди да направиш четири-пет годинки, никой от съседите не допускаше, че ще доживееш да пораснеш.

Загрижеността й оказваше влияние върху Хидейоши, тъй като той знаеше причината за слабостта си като дете. Докато майка му е била бременна с него, бедността им била толкова голяма, че понякога нямали храна на трапезата и това злочесто състояние със сигурност се е отразило на неговия растеж в утробата.

Това, че е могъл да оцелее, се дължеше почти единствено на майчината му преданост. И така, макар със сигурност да нямаше нищо против сакето, винаги, щом вземеше в ръцете си чаша, той си припомняше думите на своята майка. И надали можеше да забрави времето, когато тя така плачеше заради пияния си втори съпруг.

Никой обаче не би си помислил, че Хидейоши е толкова загрижен за пиенето. Хората говореха за него:

— Не пие много, но със сигурност обича веселията със саке. А пие ли, пие колкото може.

В действителност нямаше човек, по-благоразумен от Хидейоши. И относно пиенето, Мицухиде, когото сега срещна в коридора, беше този, който току-що доста се бе позанимал с нещо такова. При все това той имаше разочарован вид и бе ясно, че пиянството на Нобунага, преди малко потвърдено и от Хидейоши, доста тревожи неговите служители.

Хидейоши се засмя и отрече току-що казаното.

— Не, пошегувах се.

Мицухиде пресилено се усмихна. Търпеше закачките на Хидейоши, тъй като той не му бе неприятен. А и този нямаше някакви лоши чувства към Мицухиде. Винаги свободно се шегуваше с трезвомислещия си другар по служба, но в същото време го уважаваше, когато се изискваше уважение.

От своя страна Мицухиде изглежда признаваше, че Хидейоши е човек от полза. Последният стоеше съвсем малко по-нагоре по старшинство от него самия и на военните съвети седеше пред него, но като останалите стари пълководци, Мицухиде се гордееше с положението на семейството си, своето потекло и възпитание. Той със сигурност не гледаше с неуважение на Хидейоши, но някак си изразяваше снизхождение към по-високопоставения от него с бележки като:

— Симпатичен човек си ти.

Това снизхождение се дължеше, разбира се, на характера на Мицухиде. Даже и когато чувстваше, че гледат на него отвисоко, Хидейоши обаче не показваше обида. Напротив, смяташе за естествено такова отношение от страна на по-умен човек като Мицухиде. С готовност признаваше голямото превъзходство на Мицухиде по отношение на ума, възпитанието и произхода.

— А, ето. Забравих нещо — каза Хидейоши, сякаш изведнъж се е сетил. — Имам да ви поздравя. Това, че сега получавате областта Тамба, трябва да е радост за вас. А и мисля, че е естествено след толкова много години предана служба. Моля се това да бъде начало на по-добра участ и да благоденствате за много години напред.

— Не, всички милости на Негово Височество са почест свръх моите заслуги.

Мицухиде винаги с голяма сериозност отговаряше на любезността с любезност. После обаче допълни:

— Макар че ми е дадена област, тя бе владение на предишния шогун и дори и сега има доста могъщи местни родове, които са се залостили зад стените си и отказват да се предадат на моята власт. Тъй че поздравленията са малко преждевременни.

— Не, не, вие сте прекалено скромен — възрази Хидейоши. — Веднага щом навлязохте в Тамба с Хосокава Фуджитака и сина му, родът Камеяма се предаде, значи вече сте пожънали плодове, нали? С интерес наблюдавах вашето превземане на Камеяма и дори Негово Височество ви похвали за това, как надвихте врага и влязохте в крепостта му без да изгубите и един човек.

— Камеяма беше само началото. Истинските трудности тепърва предстоят.

— Животът си заслужава да се живее само когато имаме трудности пред себе си. Иначе няма какво да ни подтиква напред. А нищо не може да е по-радостно от това да възстановите мира в новодареното ви от Негово Височество владение и да го управлявате добре. Та вие сам ще бъдете там господар и ще можете да правите всичко, което пожелаете — завърши Хидейоши.

Изведнъж и двамата почувстваха, че случайната им среща е продължила твърде дълго.

— Е, до скоро — каза Мицухиде.

— Почакайте само за малко — помоли го Хидейоши и внезапно смени темата. — Вие сте учен човек и може би знаете това. Колко от крепостите в Япония имат понастоящем укрепени каменни кули и в кои области са те?

— Крепостта на Сатоми Йошихиро в Татеяма, област Ава, има триетажна кула, която се вижда от морето. В Ямагучи в областта Суо, Оучи Йошиоки също построи четириетажна кула в своята главна крепост. Тя е навярно най-внушителната в цяла Япония.

— И само тези двете ли са?

— Доколкото ми е известно. Но защо питате сега за това?

— Е, днес бях при Негово Височество, говорихме за различни крепостни постройки и господин Мори с жар обясняваше предимствата на каменните кули. Той определено препоръча да включим една в крепостта, която господарят Нобунага ще строи сега в Адзучи.

— А? Кой господин Мори?

— Оръженосецът на Негово Височество, Ранмару.

За миг Мицухиде сбърчи чело.

— И вие може би имате малки съмнения по това?

— Не особено.

Лицето на Мицухиде бързо си върна обичайния небрежен израз, той смени темата и те поговориха още няколко минути. Накрая се извини и забърза към вътрешността на двореца.

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Големият коридор на двореца Ниджо бе пълен с хора, които отиваха или се връщаха от посещение при господаря Нобунага. Някой отново го повика по име.

— А, преподобният Асаяма — възкликна Хидейоши, щом с усмивка се обърна назад.

Асаяма Ничиджо бе мъж необикновено грозен. Араки Мурашиге, един от военачалниците на Нобунага, беше познат с грозотата си, но той поне имаше известно обаяние. Асаяма, от друга страна, бе просто един мазен на вид свещеник. Приближи се към Хидейоши и бързо сниши глас, сякаш е посветен в някаква особено важна работа.

— Господарю Хидейоши?

— Да, какво има?

— Тъкмо преди малко ми се стори, че обсъждахте нещо поверително с господаря Мицухиде.

— Нещо поверително ли? — засмя се Хидейоши. — Та това ли е мястото за поверителни обсъждания?

— Когато господарят Хидейоши и господарят Мицухиде дълго време си шепнат в коридора на двореца Ниджо, хората се стряскат.

— Надали.

— Не, така е!

— И Ваше Преподобие ли е малко пийнал?

— И то доста. Прекалено много пих. Но вие наистина трябва да сте по-внимателен.

— Искате да кажете — със сакето ли?

— Не ставайте глупав. Предупреждавам ви да бъдете по-внимателен в близките си отношения с Мицухиде.

— Защо?

— Малко по-умен е, отколкото трябва.

— Че защо, всички казват, че днес вие сте най-умният човек в Япония.

— Аз ли? Не, аз съм прекалено несхватлив — възпротиви се свещеникът.

— В никакъв случай — увери го Хидейоши. — Ваше Преподобие има забележителни познания почти във всичко. Най-слабите места на самурая са неговите отношения с благородниците или с влиятелните търговци, но сред хората на рода Ода никой не надминава по проницателност вас. Ами че дори господарят Кацуие е почти като поразен от вашите способности.

— Но аз от друга страна не съм се покрил с никакви военни подвизи.

— Но при строежа на Императорския дворец, в управлението на столицата, при уреждането на различни финансови въпроси, вие сте показали необикновена дарба.

— Хвалите ли ме или ме обезкуражавате?

— Ами, вие едновременно сте едно чудо и човек негоден в самурайското съсловие за нищо, тъй че, да ви кажа честно, и ви хваля, и ви обезкуражавам.

— Не мога да се меря с вас.

Асаяма се засмя гръмко и разкри празните места, където бе загубил два-три от зъбите си. Макар да беше много по-възрастен от Хидейоши — достатъчно възрастен, за да му бъде баща, той мислеше за него като за по-старши.

Асаяма не можеше толкова лесно да приеме Мицухиде. Признаваше че е способен, но се дразнеше от неговото суховато остроумие.

— Мислех си, че само така си представям — каза Асаяма, — но напоследък едно лице, известно със своята способност да познава човешкия характер по чертите, изрази същото мнение.

— Някой физиономист е дал един вид преценка за Мицухиде ли?

— Не е физиономист. Игуменът Екей е един от най-дълбоките умове на нашето време. Каза ми това под най-строга тайна.

— А какво ви каза?

— Че Мицухиде има вид на мъдър мъж, който може да се удави в собствената си мъдрост. Освен това има лоши предзнаменования, че той ще смени своя господар.

— Асаяма.

— Какво?

— Ако оставяте неща като тези да излизат от устата ви, няма да можете да се порадвате на старините си — каза рязко Хидейоши. — Чувал бях, че Ваше Преподобие е остър ум в политиката, но допускам, че това не бива да отива чак дотам да пръскате такива слухове за един от служителите на Негово Височество.

Оръженосците бяха разпънали в широката стая една голяма карта на Оми.

— Ето отсамната страна на езерото Бива! — обади се един.

— А ето храмът Соджицу! И храмът Джораку! — възкликна друг.

Те се скупчиха от едната страна и досущ като малки лястовички протегнаха напред вратове, за да видят. Ранмару се отдели от групата и скромно седна сам настрана. Още не бе навършил двадесет, но отдавна беше преминал възрастта за церемониално встъпване в пълнолетие. Ако перчемът му бе обръснат, щеше да има вид на хубав млад самурай.

— Остани си, както досега — бе казал Нобунага. — На колкото и години да станеш, искам да те имам като оръженосец.

По изящество на движенията Ранмару можеше да се мери с останалите момчета, а връзването на косата и копринените му дрехи бяха чисто детски.

Нобунага внимателно разгледа картата.

— Добре е начертана — каза той. — По-точна е дори от нашите военни карти. Как успя за толкова късо време да направиш такава подробна карта, Ранмару?

— Майка ми, която сега е положила свети обети, знаеше че в тайното хранилище на един храм се пазела такава карта.

Майката на Ранмару, която при замонашването прие името Миоко, бе вдовица на Мори Йошинари. Петимата й синове бяха приети от Нобунага като служители. Двамата по-малки братя на Ранмару, Бомару и Рикимару, също бяха оръженосци. Всички казваха, че помежду им има много малка прилика. Не че неговите братя бяха глупави младежи, но Ранмару просто изпъкваше с ума си. И не само в очите на Нобунага, чиято привързаност към него беше безкрайна. За всеки който го видеше, ставаше очевидно че по ум Ранмару стои далеч над останалите. Когато, както често правеше, посетеше военачалниците от полевия щаб или старшите служители, никога не се отнасяха с него като с дете, независимо как се обличаше.

— Какво? Получил си това от Миоко ли?

Внезапно Нобунага се загледа в Ранмару с необичаен поглед.

— Тя е монахиня и естествено е да снове между множество храмове, но не трябва да се оставя да я заблудят хората на монасите-воини, които още припяват проклятия срещу мен. Може би трябва да изчакаш подходящо време и тогава да я предупредиш.

— Тя винаги е била много предпазлива. Дори повече от самия мен, господарю.

Нобунага се наведе и внимателно изучи картата на Адзучи. Тъкмо тук щеше да построи крепост за свое ново жилище и седалище на управлението.

Нобунага бе почнал да говори за това съвсем отскоро и решението беше взето, тъй като крепостта Гифу вече не отговаряше на неговите цели.

Мястото, което всъщност предпочиташе, бе Осака. Там обаче се издигаше Хонганджи, твърдината на неговите заклети врагове — монасите-воини.

След като стана свидетел на глупостта на шогуна, той дори и не се замисли да съсредоточава управлението в Киото. Такова бе предишното положение на нещата. Адзуки стоеше по-близо до замислите му — оттам можеше да държи под око областите на запад, както и да спира напорите на Уесуги Кеншин от север.

— Господарят Мицухиде е в стаята за гости и казва, че би искал да разговаря с вас преди заминаването си — обяви един самурай от вратата.

— Мицухиде ли? — попита ведро Нобунага. — Въведете го тук.

И продължи да разглежда картата на Адзучи.

Мицухиде се появи с въздишка на облекчение. В крайна сметка вътре не се носеше мирис на саке и първата му мисъл бе: „Отново се хванах на Хидейоши“.

— Ела насам, Мицухиде.

Нобунага не обърна внимание на любезния поклон на своя служител и го повика с ръка към картата. Мицухиде почтително пристъпи напред.

— Чувам, че мислите само за планове за нова крепост, господарю — рече той приветливо.

Нобунага може да бе мечтател, но като такъв нямаше равен в способността да осъществява мечтите си.

— Как мислиш? Не е ли тази планинска местност срещу езерото тъкмо подходяща за крепост?

Изглежда Нобунага вече имаше постройката и размера на крепостта готови в главата си. Очерта с пръст една линия.

— Ще се простира оттук до ето там. Ще построим около крепостта град в подножието на планината, с търговски квартал, по-добре устроен от тези в коя да е област на Япония — заяви той. — Ще вложа в тази крепост всичките средства, които имам. Трябва това да е нещо достатъчно внушително, за да внушава страх и почит на всички останали господари. Няма да е нещо разточително, но ще бъде крепост, без равна на себе си в Империята. Крепостта ми ще съчетава хубост, полезност и внушителност.

Мицухиде разбираше, че този замисъл не е плод на суетността на Нобунага или пък на някаква прищявка, така че искрено изрази одобрението си. Прекалено сериозният му отговор се оказа обаче недостатъчен — Нобунага бе твърде свикнал с показни изражения на пълно съгласие и остроумни бележки, които просто да повтарят неговите собствени.

— Какво? Мислиш, не става ли? — попита той неуверено.

— Въобще не бих казал така.

— Мислиш ли, че времето сега е подходящо?

— Бих казал, че е съвсем навреме.

Нобунага се опитваше да укрепи своята собствена увереност. Нямаше друг, който така високо като него да цени ума на Мицухиде. Този човек не само имаше съвременно мислене, но и се бе справял с политически въпроси, които много трудно можеха да бъдат решени само с добри намерения. Ще рече, Нобунага, дори по-добре от Хидейоши, който така щедро го хвалеше, бе оценил дарбата на Мицухиде.

— Чух, че си добре запознат с науката за строеж на крепости. Ще можеш ли да оглавиш този?

— Не, не. Знанията ми не са достатъчни за строеж на крепост.

— Не са достатъчни ли?

— Да построиш крепост е като да влезеш в голяма битка. Онзи, който отговаря, трябва да може с лекота да използва и хората, и материала си. Наистина трябва да възложите това задължение на някой от вашите стари военачалници.

— И кой да бъде това? — попита Нобунага.

— Господарят Нива би бил най-подходящ, тъй като така добре се разбира с други хора.

— Нива ли? Да… той би бил добър.

Това мнение изглежда съвпадаше с намеренията на самия Нобунага и той енергично кимна с глава.

— Между впрочем, Ранмару предложи да построя каменна кула. Какво мислиш за това хрумване?

Мицухиде не отговори. Забелязваше Ранмару с крайчеца на окото си.

— За предимствата при постройката на кула ли ме питате, господарю? — повтори той.

— Точно така. Добре или зле ще е, ако имам такава?

— По-добре ще е, разбира се, да имате. Дори и само от гледна точка на внушителността на сградата.

— Трябва да има различни видове каменни кули. Чул съм, че като млад много си пътувал из страната и си добил обширни познания върху крепостното строителство.

— Познанията ми за такива неща всъщност са доста повърхностни — каза скромно Мицухиде. — От друга страна, Ранмару тук при вас трябва да е доста добре запознат с въпроса. Докато пътувах из страната, видях само две-три крепости с каменни кули и дори и тези бяха с крайно груб градеж. Щом предложението на Ранмару е такова, то той със сигурност трябва има нещо предвид.

Мицухиде изглежда се колебаеше да говори по-нататък.

Нобунага обаче дори и не се замисли за наранимото честолюбие на двамата мъже и безгрижно додаде:

— Ти не си по-малко учен от Мицухиде, Ранмару, и изглежда донякъде си проучил крепостното строителство. Какво мислиш за построяването на кула? А, Ранмару?

След смутено мълчание от страна на оръженосеца, той го попита:

— Защо не отговаряш?

— Объркан съм, господарю.

— И защо?

— Неудобно ми е — каза той и се просна на пода с опряно на двете длани лице, сякаш силно засрамен. — Господарят Мицухиде не е справедлив. Защо да трябва да имам някакво особено мнение относно строежа на кулата? За да кажа истината, господарю, всичко, което чухте от мен, дори и подробността, че крепостите на Оучи и Сатоми и двете имат каменни кули, ми бе казано от господаря Мицухиде, докато бях една нощ на пост.

— Е, значи в крайна сметка хрумването не е било твое.

— Мислех, че ще се подразните, ако си призная, че то от край до край принадлежи на някой друг, тъй че просто се разбъбрих и предложих да се построи каменна кула.

— Така ли? — засмя се Нобунага. — И в това ли е цялата работа?

— Господарят Мицухиде обаче не го е приел по този начин — продължи Ранмару. — Отговорът му преди малко прозвуча, сякаш съм откраднал нечий чужд замисъл. Самият господар Мицухиде ми каза, че имал няколко ценни рисунки на кулите на Оичи и Сатоми и дори рядка книга със скици. Защо тогава е толкова сдържан и оставя тежестта да падне върху някой, неопитен като мене?

Макар Ранмару да приличаше на дете, ясно бе, че вече е мъж.

— Истина ли е това, Мицухиде? — попита Нобунага.

Господарят му гледаше право към него и Мицухиде не можа да остане спокоен.

— Да — заекна той.

Не можеше да овладее негодуванието си срещу оръженосеца. Умишлено премълча своето собствено мнение и заговори за учеността на Ранмару, понеже познаваше привързаността на Нобунага към младежа и тайно изразяваше собственото си благоразположение към него. Не само, че бе оставил Ранмару сам да поднесе на господаря цветето, но и се постара да не го постави в неловко положение.

През свободните часове на една нощна стража Мицухиде бе разказал на Ранмару всичко, което знаеше за строежа на кули и крепости. Нелепо е Ранмару да е представил това на Нобунага, сякаш е негово собствено хрумване. Ако сега ясно заяви така, обаче, Ранмару ще се почувства още по-неудобно и Нобунага наистина ще се ядоса. Като си мислеше, че да избегне такова неприятно положение би било от негова собствена полза, той даде предимство на Ранмару. Последствията се оказаха точно обратни на онези, които предвиждаше. В този миг не успя да овладее една студена тръпка, която премина по гърба му при мисълта за безчестието на този облечен в детски дрехи възрастен.

Като видя объркаността на Мицухиде, Нобунага изглежда отгатна какво се разиграва в неговия ум. Изведнъж той се засмя шумно.

— Дори и Мицухиде може да бъде неуместно предпазлив. Във всеки случай, имаш ли под ръка тези рисунки?

— Имам няколко, но се питам дали ще са достатъчни.

— Ще са. Заеми ми ги за малко време.

— Веднага ще ви ги донеса.

Мицухиде се кореше, че е казал макар и най-дребна лъжа пред господаря си и при все въпросът сега да бе приключен, той не беше единственият потърпевш. Когато разговорът премина върху крепостите на различни области и други дреболии обаче, настроението на Нобунага остана добро. След поднасянето на вечерята Мицухиде се оттегли без лошо чувство.

На следващата сутрин, след като господарят напусна Ниджо, Ранмару отиде да види майка си.

— И от по-малкия ми брат, и от други служители чух, мамо, че господарят Мицухиде казал на Негово Височество, че тъй като все влизаш и излизаш от разни храмове, може да издадеш на монасите-воини някакви военни тайни. Затова вчера, докато бе при Негово Височество, пуснах на онзи една малка стрела за отмъщение. Във всеки случай, откакто почина баща ми, нашето семейство е получило от Негово Височество много повече милости от други и затова ме е страх, че хората завиждат. Бъди внимателна и не се доверявай на никого.

Веднага след новогодишните празненства за четвъртата година на Теншо строежът на крепостта в Адзучи започна. Заедно с нея бе замислен град с несрещани досега размери. В Адзучи се събираха занаятчии, заедно с чираците и помощниците си. Идваха от столицата и от Осака, от далечните западни области и дори от изток и от север — ковачи, каменоделци, мазачи, ключари и даже майстори на тапети — представители на всеки един занаят в страната.

Прочутият Кано Ейтоку бе избран да изрисува вратите, плъзгащите се прегради и таваните. За тази работа Кано не разчиташе само на традициите на своята собствена школа. Вместо това се посъветва с майстори от всяко едно направление и после създаде най-добрата работа на целия си живот, която като ярък лъч светлина огря света на западналото през дългите години междуособна война изкуство.

Черничевите полета за една нощ изчезнаха и се превърнаха в добре подредена, улична мрежа, а скелетът на кулата изникна на върха на планината още преди хората да успеят да забележат присъствието му. В главното укрепление, което представяше митичния връх Меру, около пететажната кула в средата стояха още четири, олицетворяващи Царете на четирите посоки. Под тях се издигаше голяма каменна сграда, а от нея се разклоняваха множество крила. Горе и долу имаше над сто свързани помежду си постройки и бе трудно да се каже колко етажа има всяка от тях.

В Стаята на сливовите дървета, Стаята с осемте прочути сцени, Стаята с фазаните и Стаята на китайските деца художникът прилагаше своите умения без време за сън и почивка. Майсторът-лакировчик, който мразеше дори самата дума прах, покриваше с лак яркочервените парапети и черните стени. Един родом от Китай глазировчик бе назначен за майстор на керамичните плочки. Неговата пещ край езерото ден и нощ пълнеше въздуха с дим.

Загледан в крепостта, самотен свещеник мълвеше нещо сам на себе си. Беше прост пътуващ монах, но широкото чело и голямата уста му придаваха необичаен изглед.

— Това не е ли Екей? — попита Хидейоши, като потупа човека по рамото, леко, за да не го стресне.

Беше се отделил от една група военачалници, застанали малко по-встрани.

— А, сега! Господарят Хидейоши!

— Не бих очаквал да ви намеря тук — каза с бодър глас Хидейоши.

Отново тупна Екей по рамото и се усмихна в израз на привързаност.

— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последен път. Мисля, че бе в дома на господаря Короку в Хачисука.

— Да, така беше. Наскоро, мисля, в края на годината в двореца Ниджо, дочух господаря Мицухиде да казва, че сте дошъл в столицата.

— Пристигнах с един пратеник от господаря Мори Терумото и останах малко в Киото. Този вече се върна у дома, но тъй като аз съм просто селски свещеник, без бърза работа, се отбивам тук-там по храмовете в Киото и извън него. Помислих, че сегашният строеж на господаря Нобунага ще даде добра тема за разкази, когато се прибера у дома и се отбих да хвърля един поглед. Трябва да кажа, че съм много впечатлен.

— Ваше Преподобие, чувах, също е свързан с някакъв строеж — отбеляза внезапно Хидейоши.

Екей видимо се стресна, но Хидейоши се засмя и добави:

— Не, не. Не крепост. Разбрах, че издигате манастир на име Анкокуджи.

— А, манастирът.

Лицето на Екей се отпусна и той се засмя.

— Анкокуджи вече е завършен. Надявам се да намерите време да ме посетите там, при все че, боя се, като господар на крепостта Нагахама, времето надали ще ви позволи това.

— Може и да съм станал господар на крепост, но доходът ми е все още нисък, тъй че нито положението, нито думата ми тежат кой знае колко. Обзалагам се обаче, че изглеждам малко попораснал, откакто ме видяхте за последно в Хачисука.

— Не, не сте се променили ни най-малко. Млад сте, господарю Хидейоши, но пък и почти всички сред воините на господаря Нобунага са още в разцвета на силите си. От самото начало бях поразен от величието на замисъла за тази крепост и от духа на неговите пълководци. Той сякаш е дарен със силата на изгряващо слънце.

— Парите за Анкокуджи дойдоха от господаря на западните области Терумото, нали? Неговите владения са богати и силни и аз допускам, че родът на господаря Нобунага не може да се мери с тях, дори по отношение на даровити люде.

На Екей изглежда не му се искаше да се замесва в такъв разговор и той още веднъж похвали строежа на кулата и великолепния вид на всичко наоколо.

Накрая Хидейоши каза:

— Нагахама е на брега, право на север оттук. Лодката ми е вързана наблизо, тъй че защо не дойдете да ми погостувате за една-две вечери? Получих малко отпуск и мислех да се върна обратно в Нагахама.

Екей използва тази покана бързо да се оттегли.

— Не, може би ще се отбия при вас някой друг път. Моля, предайте поздравите ми на господаря Короку или по-скоро, искам да кажа, на господаря Хикоемон, сега, след като е вече един от служителите ви.

И той внезапно си тръгна.

Докато Хидейоши гледаше как Екей се отдалечава, двама монаси с вид на негови ученици излязоха от една проста къща и се затичаха след него.

Придружаван само от Мосуке, Хидейоши отиде на мястото на строежа, което приличаше досущ на бойно поле. Тъй като не му бяха поверили важни отговорности в строителната работа, нямаше нужда да пребивава постоянно в Адзучи, но въпреки това често пътуваше с кораб от Нагахама дотук.

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Някой го викаше. Огледа се и видя към него да тича Ранмару, усмихнал се с два реда хубави бели зъби.

— А, господин Ранмару. Къде е Негово Височество?

— Цяла сутрин беше на голямата кула, но сега си почива в храма Соджицу.

— Ами да идем там.

— Този монах, с който току-що говорихте, господарю Хидейоши, не беше ли Екей, прочутият физиономист?

— Точно така. Чувал бях това от някого другиго. Чудя се дали един физиономист действително може да познае същинската природа на човека? — каза Хидейоши, като се преструваше, че темата малко го интересува.

Винаги, когато говореше с Хидейоши, Ранмару не си мереше думите като с Мицухиде. Това не значеше, че смяташе Хидейоши за лесна плячка, но понякога този по-възрастен човек се преструваше на глупав и за оръженосеца бе лесно да намира общ език с него.

— Физиономистите наистина познават! — възрази той. — Майка ми винаги казва така. Тъкмо преди баща ми да загине в сражение, един от тях предрекъл неговата смърт. А и работата е, че… ами, интересува ме нещо, което е казал Екей.

— Да не би той да ти е гледал по лицето?

— Не, не. Не става дума за това.

Огледа се в двете посоки на улицата и поверително добави:

— За господаря Мицухиде е.

— Господарят Мицухиде!

— Екей казал, че имало лоши предзнаменования — имал вид на човек, който ще се обърне против господаря си.

— Ако търсиш нещо такова, все ще го откриеш. Но не и у човек като господаря Мицухиде.

— Не, наистина! Екей е казал така.

Хидейоши слушаше усмихнат. Повечето хора биха се скарали на Ранмару, че безогледно разпръсква разни слухове, но докато говореше такива неща, той почти приличаше на пеленаче. След като се пошегува малко с него, Хидейоши го попита по-сериозно:

— От кого за бога си чул тези работи?

Ранмару веднага реши да му се довери и отвърна:

— Асаяма Ничиджо.

Хидейоши кимна с глава, като че вече бе очаквал това.

— Не самият Асаяма ти каза това, нали? Със сигурност трябва да си го научил от някого другиго. Я да видя дали мога да отгатна.

— Опитайте.

— Да не е била майка ти?

— Как познахте?

Хидейоши се засмя.

— Не, наистина. Как познахте? — настоя Ранмару.

— Миоко от самото начало би повярвала на нещо такова. Не, може направо да се каже, че тя обича такива работи. И добре се познава с Асаяма. Ако зависеше от мен обаче, бих казал, че Екей по го бива да се вглежда в лицето на една област, отколкото в тези на хората.

— Лицето на една област ли?

— Ако да съдиш за характера на човека, като гледаш чертите на лицето му, може да се нарече физиономика, то също така трябва да се казва и преценката на една област по този начин. Разбрах, че Екей е изучил това изкуство. Не трябва да отиваш твърде близо до хора като него. Може да не прилича на нещо повече от монах, но всъщност е на служба при Мори Терумото, господаря на западните области. Как мислиш, Ранмару? Не съм ли много по-добър от Екей в изучаването на лицата? — засмя се Хидейоши.

Пред погледите им изникнаха портите на храма Соджицу. Докато изкачваха каменните стъпала, двамата мъже още се смееха.

Строежът на крепостта видимо напредваше. В края на втория месец от тази година Нобунага вече бе напуснал Гифу и се пренесе да живее тук. Крепостта в Гифу получи неговият най-голям син — деветнадесетгодишният Нобутада.

Обаче, докато крепостта Адзучи се извисяваше над този важен кръстопът, несравнима по сила и като знак за началото на съвършено нова епоха в строежа на укрепления, имаше такива, които силно бяха разтревожени от нейната военна мощ. Сред тях бяха монасите-воини от Хонганджи, Мори Терумото от западните области и Уесуги Кеншин от Ечиго.

Адзучи се издигаше на пътя, който водеше от Ечиго в Киото. Разбира се, Кеншин също имаше планове по отношение на столицата. Стига да му се предоставеше подходящата възможност, той щеше да прекоси планините, да излезе северно от езерото Бива и с един удар да развее знамената си в Киото.

Прогоненият шогун Йошиаки, за когото известно време не се чуваше нищо, пращаше на Кеншин писма, с които се опитваше да го подтикне към действие.

Кеншин се усмихна пресилено и се замисли. Нима тази лястовичка смята да прехвърча насам-натам, докато той навърши сто години? Не беше от онези лековерни предводители, които биха оставили нещата така.

От Нова година до лятото той постепенно премести своите хора в Кага и Ното, откъдето те сега застрашаваха границите на рода Ода. От Оми със светкавична скорост бе пратена помощна войска. Оглавени от Шибата Кацуие, силите на Такигава, Хидейоши, Нива, Саса и Маеда подгониха врага чак до Канацу и опожариха селата, които би могъл да използва за прикритие.

От стана на Кеншин пристигна пратеник и високо обяви, че писмото, което носи, трябва да бъде прочетено само от Нобунага.

— Това без съмнение е личният почерк на Кеншин — каза Нобунага, докато сам разчупваше печата.

Беше официално предизвикателство за бой.

— Какво стана с пратеника? — попита Нобунага.

— Веднага си тръгна — отговори един от служителите.

Нобунага не успя да се сдържи да не потрепери. Тази нощ изведнъж обяви, че вдигат стана, и силите му се оттеглиха.

По-късно Кеншин много се смя на случката.

— Не е ли тъкмо това, което може да се очаква от Нобунага?! Ако бе останал на мястото си, на следващия ден всичко щеше да зависи от копитата на моя кон и заедно със срещата, можех да му окажа услугата да отрежа право там посред реката и главата му.

Нобунага обаче бързо се върна в Адзучи с една дружина свои войници. Като си помислеше за старомодното писмо-предизвикателство на Кеншин, не можеше да се сдържи да не се усмихне.

— Така сигурно е примамил Шинген при Каванакаджима. С положителност е безстрашен мъж. Много се гордее с тази негова дълга сабя, изкована от Адзуки Нагамицу — не мисля, че бих искал да я видя със собствените си очи. Колко тъжно, че Кеншин не се е родил в старите хубави дни, когато са носели доспехи с червени ресни и златни плочици. Чудя се, какво ли мисли за Адзучи, с нейната смесица от японски, южноварварски и китайски стил. Всички тези промени във въоръжението и способите за водене на битка през последното десетилетие ни доведоха в един нов свят. Как може човек да казва, че военното изкуство също не се е променило? Сигурно се присмива на отстъплението ми като на страхливост, но аз пък не мога да не се смея, че в закостенялото си мислене той отстъпва на всеки един от моите майстори и занаятчии.

Тези, които наистина се вслушаха в тези думи, разбраха много неща. Имаше обаче и такива, които никога не ще се научат на нищо ново.

След като Нобунага се върна в Адзучи, му казаха, че по време на северния поход между главнокомандващия Шибата Кацуие и Хидейоши се било случило нещо. Причината е неясна, но между двамата назрели разногласия относно начина за водене на войната. Вследствие на това Хидейоши събрал своите отряди и се върнал в Нагахама, докато Кацуие пък бързо се обърна към Нобунага с думите:

От Хидейоши не дойде никакво известие. Като мислеше, че той трябва да има някакво убедително извинение за своите действия, Нобунага реши да се занимае с въпроса, след като всички предводители на северния поход се върнат. Един след друг обаче се понесоха слухове.

— Господарят Кацуие е извънредно ядосан.

— Господарят Хидейоши си е малко буен. Това, да оттегли своите отряди по време на поход, не е нещо, което един голям пълководец да може да направи и да запази същевременно честта си.

Накрая Нобунага нареди на един от служителите да проучи станалото.

— Хидейоши наистина ли се е върнал в Нагахама? — попита той.

— Да, почти сигурно изглежда, че е там — отвърна онзи.

Това предизвика гнева на Нобунага и той прати вестоносец с остри укори.

Щом пратеникът се върна, Нобунага го попита:

— Какво беше лицето му, когато чу как съм му се скарал.

— Имаше вид, като че си мисли: „Разбирам“.

— И това ли е всичко?

— После каза нещо, че имало нужда човек да си почине малко.

— Това е направо дръзко и той започва да става безочлив.

Изражението на Нобунага не показваше истинско раздразнение от Хидейоши, при все че устно го беше смъмрил. Въпреки това, когато Кацуие и останалите предводители на северния поход най-сетне се върнаха, Нобунага наистина се разгневи.

На първо място, макар на Хидейоши да бе наредено да остане под домашен арест в крепостта Нагахама, той вместо да показва разкаяние всеки ден устройваше веселия със саке. Нямаше как Нобунага да не бъде ядосан и хората допускаха, че в най-лошия случай Хидейоши ще получи заповед да си направи сепуку, а в най-добрия, навярно ще бъде призован в крепостта Адзучи пред военен съд. След време обаче Нобунага изглежда съвсем забрави за станалото и повече дори не го спомена.

В крепостта Нагахама Хидейоши бе навикнал да спи до късно. Докато Нене видеше сутрин лицето на мъжа си, слънцето вече се бе изкачило високо в небето.

Даже майката изглежда се притесняваше и отбеляза пред Нене:

— Това момче направо не е на себе си тези дни, нали?

Нене трудно успя да се сети какво да отговори. Причината да спи до късно бе, че всяка вечер пиеше. Когато пиеше у дома, след четири-пет чашки вече беше почервенял и бързаше да свърши с вечерята. После събираше старите си воини, настроението на всички се вдигаше и те пиеха до късно през нощта, без да мислят кое време е. Завършекът бе, че той най-често заспиваше в стаята на оръженосците. Една вечер, докато минаваше с придворните си по коридора, жена му видя към нея бавно да се приближава някакъв мъж. Приличаше на Хидейоши, но тя извика:

— Кой е това там? — и се престори, че не го е познала.

Изненаданият й съпруг се обърна и опита да скрие смущението си, но успя само да създаде впечатление, като че се упражнява в някакъв вид танц.

— Загубих се.

Той политна към нея и за да се задържи, се хвана за рамото й.

— Ох, пиян съм. Поноси ме, Нене! Не мога да ходя!

Щом Нене го видя как се опитва да скрие състоянието си, избухна в смях. Заговори му с престорен гняв:

— Добре, добре, ще те понося. А къде всъщност отиваш?

Хидейоши се хвана за гърба й и почна да се кикоти.

— В твоята стая. Заведи ме в твоята стая! — замоли й се той и като дете зарита с крака във въздуха.

Гърбът на Нене се преви от тежестта и тя се пошегува с дамите:

— Я чуйте, къде да сложа този прашасал скитник, който намерих на пътя?

Момичетата така се развеселиха, че се хванаха за страните и сълзи потекоха от очите им. После, като празнуващи около увеселителна лодка, се събраха покрай мъжа, който Нене носеше и цяла вечер се забавляваха в стаята й.

Такива случаи бяха редки. Сутрин на Нене често й се струваше, че от нея се иска само да гледа киселото лице на мъжа си. Какво ли крие той? Бяха женени от петнадесет години. Нене вече минаваше тридесетте, а съпругът й бе на четиридесет и една. Не беше в състояние да повярва, че ежесутрешното раздразнено изражение на Хидейоши е просто въпрос на настроение. При все че се боеше от яда на своя мъж, това за което искрено се молеше, бе поне малко да успее да разбере тази негова болка и да облекчи страданието му.

В моменти като този майката на Хидейоши бе образец за Нене. Една сутрин свекървата стана рано и докато земята бе още покрита с гъста роса, отиде в зеленчуковата градина в северния вътрешен двор.

— Нене — обърна се тя към нея, — ще мине доста, докато господарят стане от сън. Хайде, докато имаме време, да наберем малко патладжани в градината. Вземи кошница!

Старицата се зае да къса патладжаните. Нене напълни една кошница и после донесе нова.

— Хей, Нене! И двете с майка ли сте там?

Беше гласът на съпруга й — този съпруг, който напоследък толкова рядко се будеше рано.

— Не знаех, че си станал — извини се Нене.

— Не, сепнах се изведнъж. Дори и оръженосците се стреснаха.

Хидейоши бе широко усмихнат — нещо, на което не бе ставала свидетел от доста време насам.

— Такенака Ханбей ми съобщи, че един кораб с пратеническо знаме е потеглил от Адзучи за насам. Веднага станах, поклоних се пред олтара в крепостта и сега идвам тук да се извиня, че последните дни така те пренебрегвах.

— А-ха! Извинил си се на боговете значи! — засмя се майка му.

— Точно така. А сега трябва да се извиня на майка си и дори, мисля, на съпругата — каза той много сериозно.

— И идваш чак дотук за това?

— Да, и ако можеш да разбереш как само се чувствам, няма да има нужда повече да прибягвам до такива извинения.

— Ама е хитро това момче — засмя се отново майката.

Макар внезапната бодрост на Хидейоши да събуди известни подозрения у нея, тя скоро разбра причината.

— Господин Маеда и господин Нономура току-що пристигнаха пред крепостната порта като официални пратеници от Адзучи. Господин Хикоемон веднага излезе и ги заведе в стаята за прием на гости — обяви Мосуке.

Хидейоши освободи оръженосеца и се зае да бере патладжани заедно с майка си.

— Наистина добре узряват, а? Ти сама ли си торила лехите, майко?

— Не трябва ли да побързаш да се срещнеш с пратениците на Негово Височество? — попита тя.

— Не, почти точно знам защо са дошли, значи няма за какво да се суетя. Мисля да набера малко патладжани. Добре би било да покажа на господаря Нобунага хубавият им смарагдов цвят, както са покрити с утринна роса.

— Нима ще дадеш такива неща на пратениците като подарък за господаря Нобунага?

— Не, не, ще ги отнеса тази сутрин сам.

— Какво?!

В крайна сметка, Хидейоши си бе навлякъл гнева на своя господар и от него се очакваше разкаяние. Майка му се изпълни с тревога за него и скоро почти й прилоша от притеснение.

— Господарю? Идвате ли?

Ханбей бе дошъл да подкани Хидейоши да побърза и той накрая си тръгна от лехата с патладжани.

Щом свърши с приготовленията за път, Хидейоши помоли пратениците да го придружат до Адзучи.

Изведнъж той спря.

— О! Забравих нещо! Подаръка за Негово Височество.

Прати един служител да донесе кошницата с патладжани. Бяха ги покрили с листа и утринната роса още стоеше по моравата им обвивка. Хидейоши взе със себе си кошницата и се качи на кораба.

Градът под крепостта Адзучи не беше навършил и година, но една цяла трета от него вече бе построена и преливаше от благополучие. Всички пътници, които се спираха тук, биваха поразени от кипящия в този смайващ нов град живот. Тук пътят, който водеше към крепостната порта, бе сякаш застлан със сребро, стъпалата бяха от големи каменни блокове, стените гладко измазани, а вратите — с излъскани метални обкови.

И ако гледката бе наистина зашеметяваща, то величавостта на пететажната каменна кула, гледана било от езерото, било от улиците на града под нея или дори от самия крепостен двор, надхвърляше всяко описание.

— Ти дойде, Хидейоши.

Гласът на Нобунага отекна иззад затворената плъзгаща се врата. Заобиколена от всичкото злато, синя боя и лак на Адзучи, стаята бе украсена с проста мастилена рисунка.

Хидейоши още беше на известно разстояние, проснат по очи в близкото преддверие.

— Предполагам, че си чул, Хидейоши. Отказах се да те наказвам. Влез.

Хидейоши пристъпи от съседната стая със своята кошница с патладжани.

Нобунага го изгледа подозрително.

— Какво е това?

— Е, надявам се да ви се понрави, господарю.

Приближи се още малко и остави пред него патладжаните.

— Майка ми и жена ми отгледаха тези патладжани в градината на крепостта.

— Патладжани ли?

— Може да сметнете това за глупав и странен подарък, но тъй като пътувах с бърз кораб, помислих, че може да успеете да ги видите, преди да е изсъхнала росата. Откъснах ги от градината тази сутрин.

— Подозирам, че това, което си искал да ми покажеш, Хидейоши, не са нито патладжани, нито тазсутрешна роса. Какво точно би искал от мен да опитам?

— Моля ви да отгатнете, господарю. Аз съм един недостоен слуга и заслугите ми са нищожни, но вие ме издигнахте от прост земеделец до служител, който държи владение от двеста и двайсет хиляди крини. И все пак старата ми майка никога не пропуска да вземе сама в ръце мотиката, да полива зеленчука или да слага тор на кратунките и патладжаните. Всеки ден благодаря за урока, който тя ми дава. Без думи дори, тя ми казва: „Няма нищо по-опасно от това един земеделец да се издигне нависоко и трябва да свикваш, че завистта и укорите на другите идват от тяхното високомерие. Не забравяй миналото си в Накамура и винаги помни милостите, с които те е удостоил твоят господар.“

Нобунага кимна и Хидейоши продължи:

— Нима мислите, че след като имам такава майка, бих замислил по време на похода нещо, което да не е във ваша полза, господарю? Смятам уроците й за свой талисман. Дори когато открито се карам с главнокомандващия, у мен няма притворство.

В този момент един седнал до Нобунага гост се плесна по бедрото и възкликна:

— Тези патладжани са наистина добър подарък. Ще ги опитаме по-късно.

Хидейоши за първи път забеляза, че в стаята има друг човек — самурай, на вид скоро минал тридесетте. Голямата уста на мъжа сочеше силата на неговата воля. Челото му бе изпъкнало, а горната част на носа — възширока. Трудно бе да се каже дали е от селски род или просто с набито телосложение, но блясъкът в очите и лъскавата тъмночервеникава кожа сочеха силна вътрешна жизненост.

— И на тебе ли се харесаха патладжаните на майката на Хидейоши, Канбей? Аз самият много им се радвам — каза Нобунага засмян и после, вече със сериозен глас, представи госта си на Хидейоши.

— Това е Курода Канбей, син на Курода Мутотака, главен служител на Одера Масамото в Харима.

Щом чу това, Хидейоши не можа да прикрие изненадата си. Курода Канбей бе име, което постоянно слушаше. Освен това често бе виждал писмата му.

— Бога ми! Значи вие сте Курода Канбей?

— А вие сте онзи господин Хидейоши, за когото толкова често научавам по нещо?

— Винаги в писма.

— Да, но не мога да погледна на това като на първата ни среща.

— И ето ме сега тук — засрамен моля господаря си за прошка. Боя се, че ще ми се смеете — ето го Хидейоши, онзи, дето господарят винаги му се кара.

И той се засмя със смях, който кара сякаш да забравиш всичко. Нобунага също се засмя сърдечно. С Хидейоши можеше да се смее и на неща, които всъщност не са много весели.

Бързо сготвиха донесените от Хидейоши патладжани и не след дълго тримата мъже весело си пийваха. Канбей беше девет години по-млад от Хидейоши, но с нищо не му отстъпваше в разбирането на съвременните събития или в догадките си кой ще поеме върховната власт в страната. Не беше нищо повече от син на един служител на влиятелен род в Харима, но имаше малка крепост в Химеджи и отрано в своя живот хранеше голяма амбиция. Освен това, сред живеещите в западните области той бе единственият, доловил посоката на времената достатъчно ясно, за да дойде при Нобунага и тайно да му предложи незабавното завоевание на тези земи.

Голямата сила на запад бе родът Мори, чието влияние се простираше над двадесет области. Канбей живееше сред този род, но не бе впечатлен от мощта му. Съзнаваше, че историята на страната тече в едно общо русло. Въоръжен с това прозрение, потърси човека Нобунага. Само по това, вече можеше да се каже, че той не е обикновен мъж.

Казват, че един голям човек винаги ще разпознае друг. При разговора им по време на тази единствена среща Хидейоши и Канбей почувстваха такава силна близост, като че се познават вече от сто години.

Маймунката в поход на запад

Недълго след срещата с Курода Канбей, Хидейоши бе натоварен от господаря си с особена задача.

— Истината е — започна Нобунага, — че бих искал да включа в този поход цялата си войска, но положението още не позволява това. По тази причина избрах теб като човек, когото да облека с пълното си доверие. Трябва да поемеш три армии, да ги поведеш в западните области и да убедиш рода Мори да признае моето върховенство. Това е голяма отговорност, каквато знам, че само ти можеш да поемеш. Ще го направиш ли?

Хидейоши мълчеше. Беше така въодушевен и дотолкова изпълнен с благодарност, че не можа да отвърне веднага.

— Приемам — каза той накрая, дълбоко развълнуван.

Едва за втори път сега Нобунага събираше три армии и ги поверяваше на един от служителите си. Първият беше, когато постави Кацуие начело на похода в северните области. Това предишно начинание обаче не можеше да се сравни с навлизането на запад, толкова важно и трудно осъществимо.

Хидейоши се чувстваше, сякаш са сложили върху раменете му невероятна тежест. Като наблюдаваше неговото необичайно неуверено изражение. Нобунага изведнъж се поколеба и се запита, дали в крайна сметка такава отговорност не е прекалено голяма за неговия служител. „Има ли Хидейоши увереността да я поеме?“, попита се той.

— Ще се връщаш ли в крепостта Нагахама, преди да свикаш отрядите, Хидейоши? Или би предпочел да тръгнеш от Адзучи?

— С ваше позволение ще потегля от Адзучи още днес, господарю.

— И не съжаляваш, че напускаш Нагахама?

— Изобщо. Там са майка ми, жена ми и осиновеният ми син. За какво има да се тревожа?

Осиновен бе четвъртият син на Нобунага, Цугимару, когото Хидейоши отглеждаше при себе си.

Нобунага се засмя и после попита:

— Ако походът се проточи и сегашната ти област попадне в ръцете на твоя доведен син, къде ще се заселиш след това?

— След като покоря запада, ще помоля да ми го отстъпите.

— А ако аз не ти го дам?

— Вероятно бих могъл да завоювам остров Кюшу и да живея там.

Нобунага се засмя от сърце и забрави предишните си съмнения.

Хидейоши се върна въодушевен в жилището си и бързо извести Ханбей за нареждането на Нобунага. Той пък незабавно прати вестоносец при Хикоемон, който оглавяваше Нагахама в отсъствието на Хидейоши. През нощта Хикоемон потегли начело на една войска, за да се присъедини към господаря си. Между това, до всички военачалници на Нобунага бе разпратено спешно съобщение, което ги осведомяваше за назначението на Хидейоши.

Когато пристигна сутринта и надникна в жилището на господаря си, Хикоемон го завари да седи сам и да си маже прасците с мокса.

— Това добре предпазва по време на поход — отбеляза той.

— Още имам по гърба половин дузина белези от времето, когато като дете са ме лекували с мокса — отвърна Хидейоши, стиснал зъби заради силното парене. — Не обичам моксата понеже изгаря, но ако не направя това, майка ми ще се тревожи. Като пратиш вест в Нагахама, моля те, пиши й, че се мажа с мокса всеки ден.

Веднага щом привърши с мазането, Хидейоши се отправи за бойното поле. Отрядите, които този ден излязоха от града под крепостта Адзучи, будеха истински трепет. От високата кула Нобунага ги наблюдаваше как потеглят. „Далеч стигна тази Маймунка от Накамура“, помисли си той и безброй чувства се смесиха в гърдите му, докато гледаше как флага на Хидейоши със златната кратунка се губи в далечината.

Областта Харима бе нефритеното украшение в борбата между дракона на запада и тигъра на изтока. Дали щеше да се съюзи с новоиздигналите се сили на Ода? Или пък ще предпочете отдавнашната мощ на Мори?

И големите, и по-малките родове от западните области, които се простираха от Харима до Хоки, бяха изправени сега пред труден избор.

— Мори са опората на запада — казваха едни. — На тях със сигурност можеш да се опреш.

Други, не така уверени, им възразяваха:

— Не, не може да пренебрегваме внезапното издигане на рода Ода.

Хората правеха преценките си, като сравняваха силите на двамата противници — големината на земите им, броя на войниците и на съюзниците. В този случай обаче, като се вземе под внимание огромното влияние на Мори и големите владения на Ода, силите на двете страни изглеждаха приблизително равни.

На кой от двата рода принадлежеше бъдещето?

Тъкмо към тези западни области, блуждаещи между мрака и светлината и неспособни да изберат път за действие, потеглиха отрядите на Хидейоши на двадесет и третия ден от десетия месец.

На запад. На запад.

Отговорността бе тежка. Хидейоши яздеше под знака на златната кратунка и по лицето под забралото на шлема му се четеше загриженост. На четиридесет и една години е. Докато конят му равномерно чаткаше напред с копита, устата му се изкривиха в голяма безмълвна гримаса. Вятърът покриваше цялата войска с прах.

От време на време Хидейоши си напомняше, че настъпват към западните области. Той самият сигурно не би отдал толкова голямо значение на това, но на тръгване от Адзучи всички военачалници на Нобунага го поздравиха.

— Негово Височество най-сетне се реши да използва способностите ви. Вече стоите по-високо от всички, господарю Хидейоши. Ще трябва да оправдаете милостта на Негово Височество.

За разлика от тях, Шибата Кацуие имаше крайно недоволен вид.

— Какво? Него ли са направили главнокомандващ силите на запад?!

При самата мисъл за това се изсмя подигравателно.

Лесно бе да се разбере защо Кацуие говори така. Докато Хидейоши още бе слуга, носеше сандалите на Нобунага и живееше при конете в конюшните, той самият вече бе военачалник на рода Ода. Освен това беше женен за по-малката сестра на Нобунага и управляваше област от над триста хиляди крини. Най-сетне, когато Кацуие предвождаше северния поход, Хидейоши не се подчини на заповедите му и без предупреждение се върна в Нагахама. Като старши служител, сега Кацуие не си пестеше силите за какви ли не ходове, с които да омаловажи нападението над западните области.

Докато се друсаше на седлото на път за запад, Хидейоши непрестанно се подсмихваше.

Щом спокойният западен път му омръзнеше, в ума му все изникваха разни неща. Хидейоши избухна в смях; Ханбей, който яздеше редом с него, помисли, че може да не е чул нещо и за да се увери, попита:

— Казахте ли нещо, господарю?

— Не, нищо — отвърна Хидейоши.

Този ден войската му бе изминала прилично разстояние и вече наближаваха границата на Харима.

— Щом влезем в Харима, те очаква едно приятно преживяване, Ханбей.

— А, и какво ще е това?

— Не мисля, че преди си се срещал с Курода Канбей.

— Не, не съм, но от доста време чувам името му.

— Той е човек на нашето време. Когато се срещнете, мисля, че ще станете верни приятели.

— Слушал съм доста разкази за него.

— Син е на един старши служител на рода Одера и едва наскоро е навършил трийсет.

— Предложението за този поход не беше ли на господаря Канбей?

— Точно така. Умен мъж е и има проницателен поглед.

— Добре ли го познавате, господарю?

— Известен ми беше по писма, но преди не много време го срещнах за първи път в крепостта Адзучи. Половин ден разговаряхме съвсем открито. Да, чувствам се уверен. С Такенака Ханбей отляво и Курода Канбей отдясно, вече имам полеви щаб.

В същия миг нещо предизвика бурно безредие сред отрядите отзад. Някой в частта на оръженосците гръмко се смееше.

Хикоемон се обърна и даде нареждане на главния оръженосец Мосуке. На свой ред момчето извика на дружината си:

— Тихо! Една войска върви напред с достойнство.

Когато Хидейоши попита какво става, Хикоемон доби притеснен вид.

— Откакто позволих на оръженосците да яздят, те препускат през строя, все едно, че са на излет. Вдигат сума ти шум, пускат си шеги и дори Мосуке не може да ги обуздае. Може би в крайна сметка е най-добре да ги оставим да вървят пеш.

Хидейоши се засмя вяло и погледна назад.

— Весели са, понеже са толкова млади. Навярно ще е трудно да ги държим изкъсо, с тази тяхна веселост. Остави ги. Нали никой още не е паднал от коня?

— Изглежда най-младият от тях, Сакичи, още не е свикнал с ездата и някой си е помисли, че ще е много забавно да го бутне долу.

— Сакичи е паднал от коня си ли? Е, и това е добър урок.

Войската продължи ход. Пътят навлезе в Харима и вечерта, точно според предвиденото, те пристигнаха накрая в Касуя.

За разлика от мрачното водачество на Шибата Кацуие, който зачиташе само правилата и официалностите, или от строгата суровост на Нобунага, предводителството на Хидейоши се отличаваше на първо място с непринуденост. Каквито и трудности или военни злополучия да сполетяха отрядите му, от тях винаги се излъчваше бодрост и общото чувство, че цялата войска е като едно семейство.

Така, за тази дружина оръженосци, съставена от момчета от единадесет до шестнадесет години, беше лесно да нарушават военната дисциплина, но Хидейоши, като че глава на семейството, просто смигна и каза: „Остави ги“.

Докато първите редици мирно влизаха в Харима — съюзна на тях област посред земите на врага — почна да се стъмва. Притиснати от съседите си, хората от областта все пак запалиха сега големи огньове и посрещнаха отрядите на Хидейоши с „добре дошли“.

Така бе направена първата крачка към покоряването на западните области. Когато дългата колона от отряди почна да влиза в двойна редица вътре в крепостта, вечерта се изпълни със звън на оръжие. В първата част носеха знамената, втората бяха стрелците с пушка, третата — тези с лък, четвъртата — копиеносците и петата — войниците с мечове и алебарди. Централният отряд се състоеше от конници и пълководци, струпани около Хидейоши. Заедно с барабанчиците, знаменосците, военната стража, надзирателите, запасните и товарните коне и съгледвачите, тук имаше общо към седем хиляди и петстотин мъже и страничният наблюдател можеше само да заключи, че това наистина трябва да е страховита сила.

Курода Канбей стоеше пред портата на крепостта Касуя и ги посрещна с „добре дошли“. Щом го видя, Хидейоши бързо слезе от коня и с усмивка пристъпи към него. Канбей също излезе напред, извика за поздрав и протегна ръце. Като се прегърнаха, сякаш са дългогодишни приятели, двамата влязоха в крепостта и Канбей представи Хидейоши на неговите нови служители. Всеки от мъжете казваше името си и се заклеваше във вярност на Хидейоши.

Сред тези имаше един, който изглеждаше да е с превъзходен характер.

— Аз съм Яманака Шиканосуке — представи се той, — от малцината оцелели служители на рода Амако. Досега сме се сражавали редом, но в различни поделения и никога не сме се срещали. Сърцето ми обаче подскочи, щом чух, че настъпвате на запад и аз помолих господаря Канбей да каже някоя добра дума в моя полза.

При все че Шиканосуке бе коленичил с наведена глава, по ширината на раменете му Хидейоши можеше да познае, че е далеч по-висок и широкоплещест от обикновеното. Щом се изправи, мъжът надвиши шест лакътя. Изглеждаше на около тридесет години. Кожата му имаше цвят, подобен на желязо, а погледът пронизваше като на сокол. Хидейоши го погледна за миг, сякаш не успяваше точно да си спомни кой е.

Канбей му помогна:

— Това е човек, чиято вярност в наше време е рядка. Преди е служил на Ямако Йошихиса, един господар съсипан от Мори. От много години показва неизчерпаема преданост и вярност при най-тежки обстоятелства. През последните десет е участвал в различни сражения и бродил от място на място, като нападал Мори с един малък отряд, опитвайки се да възвърне на своя господар неговото предишно владение.

— Дори и аз съм чувал за верния Яманака Шиканосуке. Но какво имахте предвид, когато споменахте, че сме били в различни поделения? — попита Хидейоши.

— По време на похода срещу рода Мацунага, аз се сражавах при връх Шиги редом с отрядите на господаря Мицухиде.

— Били сте при връх Шиги?

Канбей отново се намеси в разговора:

— Тази дълга вярност при такива изпитания била сякаш обезсмислена, щом Амако бил разгромен от Мори. По-късно той тайно помолил господаря Нобунага за подкрепа, при любезното посредничество на господаря Кацуие. Точно в битката при връх Шиги Шиканосука е взел главата на свирепия Каваи Хидетака.

— Значи вие сте повалил Каваи — каза Хидейоши, сякаш съмненията му са се разсеяли и отново погледна към мъжа, този път широко усмихнат.

Хидейоши много бързо показа силата на своите отряди. Двете крепости Сайо и Кодзуки паднаха и до края на същия месец той разгроми съседния род Укита, съюзници на Мори. Такенака Ханбей и Курода Канбей бяха винаги редом с него.

Главният лагер бе пренесен в Химеджи. През това време Укита Наоие постоянно молеше рода Мори за подкрепления. В същото време, той повери на най-храбрия воин на Бидзен, Макабе Харуцугу, отряд от осем хиляди човека, с който този успешно му възвърна крепостта Кодзуки.

— Този Хидейоши в крайна сметка е едно нищо — хвалеше се Макабе.

Запасите на Кодзуки от барут и храна бяха попълнени и бяха пратени нови отряди за подкрепление.

— Предполагам, че не можем да оставим това така — предложи Ханбей.

— Мисля, че не — каза замислен Хидейоши.

След като дойде в Химеджи, той изцяло бе проучил положението в западните области.

— Кого мислиш да пратя? Струва ми се, битката ще бъде ожесточена.

— Шиканосуке е единствената възможност.

— Шиканосуке ли?

— Ти кой мислиш да бъде, Канбей?

Този изрази незабавно одобрение.

Шиканосуке получи заповедите на Хидейоши, подготви през нощта отрядите си и настъпи към крепостта Кодзуки. Краят на годината наближаваше и навън цареше остър студ.

Офицерите и хората на Шиканосуке бяха обзети от същия плам като своя предводител. Зарекли се да сразят Мори и върнат на власт Кацухиса, главата на рода Амако, те бяха хора с най-твърда преданост.

Щом военачалниците на Укита чуха от своите съгледвачи, че техен противник е родът Амако, оглавен от Шиканосуке, бяха поразени от страх. Само звука на това име предизвикваше у тях ужас, какъвто навярно изпитва птичката пред разярен тигър.

И няма съмнение, те се бояха от известията за настъплението на Шиканосуке много повече, отколкото биха се плашили от пряко нападение на самия Хидейоши.

По тази причина Шиканосуке бе най-подходящият човек, когото биха могли да пратят срещу крепостта Кодзуки. В крайна сметка с непоколебимата си преданост и храбростта си той предизвикваше пълно объркване и внушаваше страх, досущ като от разгневено божество. Дори и най-смелият военачалник на рода Укита, Макабе Харуцугу, изостави без бой крепостта Кодзуки, като си мислеше, че ако остане там да даде отпор на Шиканосуке, само напразно ще загуби прекалено много войници.

Докато хората на Шиканосуке влязат в крепостта и известят Хидейоши, че тя е била завладяна без всякакво кръвопролитие, Макабе вече беше поискал подкрепления. Като се обедини с една войска, предвождана от брат му, което правеше войниците им общо между хиляда и петстотин и хиляда и шестстотин души, Макабе потегли напред да отблъсне нападението. Спря сред облак прах на едно равно поле недалеч от крепостта.

Шиканосуке погледна от наблюдателницата.

— Не е валяло от повече от две седмици. Я да ги посрещнем с огън — засмя се той.

Раздели войниците си на две части. Късно вечерта те скришом излязоха от крепостта, като едната от тях накладе огньове откъм подветрената срещу противника страна и подпали сухата трева. Заобиколени от пожарите, силите на Укита бяха напълно разгромени.

Сега в действие влезе вторият отряд на Шиканосуке, който се спусна напред, за да ги доунищожи. Никой не узна колко от неприятелите са загинали при последвалото клане, но вражеският предводител Макабе Харуцугу и брат му и двамата паднаха в битката.

— Допускам, че сега смелостта им ще намалее.

— Не, ще продължат да нападат.

Отрядите на Шиканосуке поеха обратно към Кодзуки и запяха победна песен. От главният лагер в Химеджи, обаче, пристигна вестоносец със заповед от Хидейоши да изоставят крепостта и да се върнат там. Съвсем естествено, по всички редици се понесе вик на бурно недоволство, което завладя дори и главата на рода Амако Кацухиса. Защо да напускат крепост, за чието превземане са се сражавали така яростно — и то разположена на толкова важно място?

— Въпреки всичко, щом това е заповедта на нашия главнокомандващ… — започна Шиканосуке, от когото се искаше и да успокои господаря Кацухиса и отрядите, и да ги отведе обратно в Химеджи.

След връщането, той незабавно се посъветва с Хидейоши.

— Ако мога да говоря направо, офицерите и хората ми до един изпитват недоверие към вашите заповеди. Аз също споделям чувствата им.

— За да запазя нещата в тайна, преди не казах на пратеника причината за отстъплението, но сега ще я кажа на вас. Крепостта Кодзуки беше чудесна примамка, с която да привлечем Укита. Ако сега я изоставим, те със сигурност ще я заредят отново с припаси, оръжия и барут. Сигурно дори ще подсилят гарнизона. И тогава ще ги ударим!

Хидейоши се засмя. Като сниши гласа си до шепот, той се наведе от походното столче и посочи със своето военно ветрило в посока към Бидзен.

— Укита Наоие без съмнение очаква аз за пореден път да нападна Кодзуки. Само че този път той сам ще поведе голяма войска и ние ще го надхитрим. Не ми се сърдете, Шиканосуке.

Старата година свърши. Сведенията на съгледвачите бяха точно според очакванията — Укита вече превозват големи припаси в Кодзуки, началството на крепостта е поверено на Укита Кагетоши, а за защита на стените й са пратени отбрани части.

Хидейоши обкръжи крепостта и нареди на Шиканосуке с десетхилядния му отряд да се скрие в околността на река Кумами.

Между това Укита Наоие, който замисляше тайно да нападне съвместно с гарнизона на крепостта войската на Хидейоши, лично поведе от Бидзен армията си.

Примамката бе сложена. Щом Наоие нападна Хидейоши, Шиканосуке връхлетя върху него като вихър и разби войската му на късчета. Самият Наоие едва успя с бягство да спаси живота си. След като се справи с Укита, Шиканосуке се присъедини към Хидейоши за общо нападение на крепостта.

Хидейоши атакува укреплението с огън. В пламъците вътре намериха смъртта си толкова много хора, че следващите поколения нарекоха мястото „Адската долина“

— Този път няма да искам от вас да изоставяте крепостта — каза Хидейоши на Амако Кацухиса. — Пазете я добре.

След като очисти Таджима и Харима от противника, Хидейоши победоносно се завърна в Адзучи. Остана там по-малко от тридесет дни, след което през втория месец отново да потегли на запад.

През време на този промеждутък западните области бързо се подготвяха за война. Укита Наоие прати на Мори спешно известие:

Най-доверените военачалници на Мори Терумото бяха синовете на неговия дядо, великия Мори Мотонари. Бяха известни като „Двамата чичовци от рода Мори“. И двамата бяха наследили достоен дял от дарбите на баща си. Кобаякава Такакаге бе мъж с дълбока мъдрост, а Кикава Мотохару — твърд, добродетелен и даровит.

Докато бе жив, Мотонари поучаваше своите деца по следния начин:

— Най-общо казано, няма никой за който да е така сигурно че ще донесе нещастия на света, както човекът домогващ се до власт над страната, но лишен от способностите да управлява. Щом такъв човек се възползва от момента и наистина се опита да завладее Империята, няма как да не последва бедствие. Трябва да помните кои сте и да останете в западните области. Достатъчно ще е, ако сте решени да не оставате по-назад от другите.

Заветите на Мотонари се почитаха до ден-днешен. Ето защо Мори бяха лишени от амбициите на Ода, Уесуги, Такеда или Токугава. Затова и при все че дадоха убежище на бившия шогун Йошиаки, влизаха във връзка с монасите-воини от Хонганджи и дори бяха сключили таен съюз с Уесуги Кеншин, това всичко имаше за цел просто да подсигури западните земи. Изправени пред настъплението на Нобунага, те използваха крепостите в подвластните им външни области само като първа защитна линия за своето собствено владение.

Сега обаче бе яростно нападнат самият запад. Един от краищата на тази защитна линия вече се откъсна — доказателство, че дори западните области не са в състояние да останат встрани от вихъра на времената.

— Главната сила трябва да е съставена от обединените сили на Терумото и Такакаге и те заедно трябва да нападнат Кодзуки. Аз ще поведа войниците на Инаба, Хоки, Идзумо и Ивами, по пътя ще се слеем с тези на Тамба и Таджима, с един удар ще настъпим към столицата и в съюз с Хонганджи ще ударим право по седалището на Нобунага в Адзучи.

Този дързък план бе предложен от Кикава Мотохару, но нито Мори Терумото, нито Кобаякава Такакаге поискаха да го одобрят, със съображението че бил прекалено амбициозен. Всъщност, реши се първо да нападнат крепостта Кодзуки.

През третия месец на север потегли тридесет и пет хилядна войска на Мори. Малко преди това. Хидейоши бе заел крепостта Какогава в Харима, но частите му не възлизаха на повече от седем хиляди и петстотин души. Дори и да включеше харимските си съюзници, неговите отряди не можеха да се мерят с тези на Мори.

Външно Хидейоши поддържаше спокойствие и заявяваше, че при нужда ще пристигнат подкрепления. Неговите отряди и съюзници обаче бяха потресени от малобройността си в сравнение с Мори. Първите признаци на недоволство не закъсняха — Бесшо Нагахару, господарят на крепостта Мики и главният съюзник на Нобунага в източна Харима, премина на страната на врага. За да оправдае тази измяна, той разпръсна лъжливи слухове за Хидейоши, като в същото време покани Мори да влязат в крепостта му.

Някъде по това време Хидейоши получи неочаквана вест — Уесуги Кеншин от Ечиго бе починал. Добре се знаеше, че Кеншин пие много и се предполагаше, че може да е свършил от мозъчен удар. Имаше обаче някои, които изказаха предположението, че е бил убит. Тази вечер Хидейоши остана на връх Шоша с поглед, зареян в звездите и размишляваше за необикновения характер и живот на Кеншин.

Крепостта Мики имаше много съюзни укрепления в Ого, Хатая, Ногучи, Шиката и Канки. Всички последваха нейния пример и вдигнаха знамето на метежа. Началниците им се присмиваха на Хидейоши и неговата малка войска.

В този момент Канбей предложи на Хидейоши нов план.

— Ще ни се наложи навярно една по една да разбиваме тези малки крепости. Но мисля, че е най-лесно да превземем крепостта Мики, като извадим малките камъни около нея.

Първо Хидейоши превзе крепостта Ногучи, принуди Канки и Такасаго да се предадат и едно по едно опожари околните села. Вече наполовина бе подчинил рода Бесшо, когато от обсадената крепост Кодзуки пристигна бързо писмо от Шиканосуке.

Известието не можеше да не прекъсне сегашните действия на Хидейоши. Това наистина бе тежка задача. И при това спешна. Изненадата обаче не беше пълна, тъй като той още от по-рано включваше в плановете си участието на Мори във войната.

Винаги когато Хидейоши бе притеснен, чувствата му намираха израз във вид на големи бръчки. Предвидил сегашното положение, той вече беше помолил Нобунага за подкрепления, но все още нямаше никаква вест от столицата. Нямаше представа дали вече са му били пратени отряди или пък не може да се очакват такива.

Крепостта Кодзуки, която сега Амако Кацухиса и Шиканосуке отчаяно отбраняваха, бе на границата на три области — Бидзен, Харима и Мимасака. Макар да беше само малко укрепление край едно планинско село, местоположението й бе ключово.

Поискаше ли някой да проникне в околността на Санин, Кодзуки беше преградата, която първа трябва да преодолее. Естествено бе Мори да отдават на това важно значение и Хидейоши беше впечатлен от проницателния поглед на противника върху положението. Нямаше обаче достатъчно сили, за да раздели войската си на две.

Нобунага не бе толкова тесногръд, че да не е в състояние да повери на подчинените си важни задачи. Общото правило обаче беше, че всичко трябва да бъде в неговите собствени ръце. Водещо начало за него бе, ако някой го заплашва с прекалено засилване на властта си, изобщо да не му оказва доверие. Хидейоши добре беше научил този урок. Макар и натоварен с отговорностите на главнокомандващ похода, той никога не вземаше по-важните решения сам.

Често пращаше писмени запитвания и винаги искаше съвета на Нобунага, дори и някому да можеше да се стори, че чака указания от Адзучи за всяка дреболия. Пращаше доверени служители като вестоносци, които подробно да долагат за положението, тъй че Нобунага да е наясно какво точно става.

Като взе решение по обичайния за него начин, Нобунага нареди незабавна подготовка за поход. Останалите военачалници обаче в един глас му възразиха. Нобумори, Такигава, Хачия, Мицухиде — всички бяха на едно и също мнение.

— Харима е бойно поле с опасни върхове и пътеки, пълно с планини и възвишения. Не е ли по-добре да пратите първо подкрепления и после да видите как ще постъпи противникът?

Друг един пълководец продължи мисълта:

— А ако походът на Негово Височество на запад неочаквано се проточи, Хонганджи могат да ни отрежат откъм гърба и да застрашат нашите хора едновременно по море и по суша.

Възраженията им убедиха Нобунага и той отложи заминаването. Не трябва обаче да се забравят и чувствата на военачалниците към Хидейоши при всяко свикване на военен съвет. Без да го казват открито, те сякаш питаха защо той е бил назначен за главнокомандващ и дори загатваха че задачата е била прекалено тежка за него. В основата на всички тези намеци стоеше също подозрението, че дори самият Нобунага да прати помощта, пак Хидейоши ще е този, който ще пожъне после славата от успеха.

Нобумори, Такигава, Нива и Мицухиде напуснаха столицата начело на около двадесет хиляди души и в началото на петия месец стигнаха в Харима. По-късно Нобунага прати сина си Нобутада да се присъедини към тях.

Между това, след като увеличи основните си части с първите пристигнали подкрепления водени от Араки Мурашиге, Хидейоши премести цялата войска, която сега стоеше на изток от крепостта Кодзуки, на връх Такакура. Като огледа тук отвисоко разположението на крепостта, той установи че би било извънредно трудно да влезе във връзка със затворените вътре техни съюзници.

Около възвишението, на което се издигаха стените, течаха река Ичи и притоците й. Освен това, и от северозапад, и от югозапад достъпът дотам бе затворен от непристъпните чуки на върховете Оками и Тайхей. До крепостта просто нямаше открит път.

Имаше само един, и той се пазеше от Мори. Освен това вражески укрепления и знамена се виждаха на всяка река, долина или връх. Защитена така от природата, крепостта можеше да бъде отбранявана, но самото естество на разположението й правеше пращането на подкрепления изключително трудно.

— Няма какво да направим — оплака се Хидейоши.

Бе все едно да признае, че като пълководец няма и най-малко понятие от това как се води битка.

Накрая, с падането на нощта нареди на хората си да накладат огньове. Да бъдат големи. Скоро от връх Такакура до към връх Микадзуки можеха да се видят гигантски пламъци, които се издигаха над хълмове и долини. През деня бяха окачили между дърветата по височините безброй флагове и знамена, колкото поне да покажат на врага, че войската на Хидейоши е тук и да окуражат малкия отряд вътре в крепостта. Така продължи до петия месец и пристигането на двадесетхилядното подкрепление начело с Нобумори, Нива, Такигава и Мицухиде.

Духът на всички се повдигна, но същинската промяна не оправдаваше такова въодушевление. Причината бе в това, че сега на едно място се събраха прекалено много бляскави пълководци. Изправени всички редом с Хидейоши, нито един от тях не искаше да бъде поставян в подчинено положение. Нива и Нобумори бяха и двамата по-старши от него, докато Мицухиде и Такигава не му отстъпваха по известност и ум.

Самите тези хора създадоха обстановка на съмнение в това, кой всъщност е главнокомандващ. Заповеди не могат да се издават дори и от две места, а сега те излизаха от няколко военачалници. Врагът бе в състояние да долови такива вътрешни затруднения. Отрядите на Мори бяха достатъчно бдителни, за да схванат неустойчивостта на положението. Една нощ частите на Кобаякава заобиколиха отзад подножието на връх Такакура и изненадващо нападнаха стана на Ода.

Хората на Хидейоши дадоха значителен брой жертви. След това отрядите на Кикава се придвижиха бързо от равнината зад тях нагоре към околността на Шикама и нападнаха изневиделица обоза на Ода, като изгориха корабите им и въобще направиха всичко по силите си, за да предизвикат объркване.

Една сутрин, щом погледна в посока към Кодзуки, Хидейоши видя, че през изминалата нощ наблюдателницата на крепостта е била изцяло разрушена. Като се осведоми за подробностите, разбра, че войската на Мори притежавала едно южноварварско оръдие и то навярно е разбило кулата на парчета, като я е ударило с някой голям снаряд. Впечатлен от тази проява на сила, Хидейоши тръгна за столицата.

Щом пристигна в Киото, с още прашни от пътя дрехи и набола по лицето брада, отиде право в двореца Ниджо.

— Хидейоши?

Нобунага трябваше да погледне Хидейоши повторно, само за да се увери, че това е той. Със сигурност не приличаше на човека, който потегли по-рано в поход, начело на неговите отряди. Погледът му бе празен, а около устата, като четина, бе поникнала рядка червеникава брада.

— Защо идваш с такъв потиснат вид, Хидейоши?

— Нямал съм и миг свободно време, господарю.

— Щом е така, защо си тук?

— Дойдох да помоля за указания.

— Що за дотеглив военачалник си ти?! Та нали те направих главнокомандващ? Ако все така искаш за всичко моето мнение, няма да има време да изпълниш плановете си в битката. И какво точно те въздържа сега? Не можеш ли да действаш сам?

— Раздразнението ви е изцяло оправдано, господарю, обаче вашите заповеди трябва да имат само един изпълнител.

— Щом съм те издигнал за главнокомандващ, съм ти дал и власт да действаш при всякакво положение. Разбираш ли желанията ми, значи твоите заповеди са и мои. Какво има толкова да те обърква?

— С цялото ми уважение към вас, точно това е мястото, където срещам известни трудности. Не искам и един войник заради мен да загине напразно.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не можем да победим, ако сегашното положение продължава.

— И защо твърдиш, че битката е загубена?

— Сега, когато, при все че съм тъй недостоен, съм начело на войската, не възнамерявам да поведа хората си към жалък разгром. Поражението обаче е неизбежно. Надали сега можем да се мерим с Мори по боен дух, снаряжение и благоприятни позиции.

— Първото, което трябва да се помни — възрази Нобунага, — е, че ако главнокомандващият очаква поражение, то няма начин той да победи.

— Но ако предвидим погрешно и си помислим, че може да спечелим, поражението ни може да се окаже пагубно. Ако вашите отряди се опетнят с едно поражение на запад, враговете които дебнат навсякъде и естествено — Хонганджи, ще решат, че господарят на Ода се е препънал и че е дошло време да го сразят. Ще ударят гонговете и ще закрещят своите напеви, и тогава дори северът и изтокът ще се надигнат срещу вас.

— Знам това.

— Не трябва ли обаче да вземем пред вид, че нападението над западните области, и без друго важно, може да се окаже съдбоносно за рода Ода?

— Разбира се, не съм забравял това.

— Тогава защо не дойдохте сам на запад, след като оправих към вас толкова много молби? Сега времето решава всичко. Ако сега пропуснем възможността, после няма да имаме никакъв изглед за успех в същинската битка. Почти глупаво е да споменавам това, но знам, че вие сте засега първият пълководец, който е забелязал тази възможност и не разбирам, защо след като ви пращах молба след молба, не направихте нищо. При все че се опитах да примамя врага вън от лагера му, те не могат да бъдат предизвикани така лесно. Сега Мори събраха голяма войска и нападнаха Кодзуки, като използват за опора крепостта Мики. Та не е ли това добра възможност, пратена свише? Ще се радвам да стана примамката, която да ги привлече още по-надалеч. Тогава не бихте ли могли вие, господарю, лично да дойдете и с един удар да сложите край на тази игра?

Нобунага се замисли дълбоко. Тъй като не беше от хората, които в мигове като този са нерешителни, Хидейоши разбра, че неговият господар няма да отвърне със съгласие на молбата му.

— Не, това не е време за прибързани действия — каза накрая Нобунага. — Първо искам да мога точно да определя силата на рода Мори.

Този път Хидейоши бе този, който доби замислен вид. Нобунага продължи, сякаш му се караше:

— Не си ли се поуплашил малко от силата на Мори, след като очакваш поражение още преди да си им дал истинска битка?

— Не смятам, че би било вярност към вас, господарю, да вляза в битка, за която знам че ще завърши с поражение.

— Толкова ли са силни отрядите на западните области? Толкова ли е висок духът им?

— Да. Те защитават границите, които са бранили от времето на Мотонари и се стараят да укрепят владенията си отвътре. С тяхното богатство не може да се сравнява дори това на Уесуги от Ечиго или на Такеда от Кай.

— Глупаво е да се смята, че една богата област е винаги силна.

— Силата зависи от качеството на богатствата. Ако Мори бяха едни надменни прахосници, нямаше да има нужда да се тревожим заради тях и дори, всъщност, бихме могли да се възползваме тъкмо от това тяхно богатство. Двамата военачалници Кикава и Кобаякава са от голяма помощ на Терумото и поддържат завещаното им от техния предишен господар; офицерите и войниците пък са добродетелни и следват Пътя на самураите. Малцината, които взимаме в плен живи, внушават страх със своята надъханост и горят от злоба. Като виждам всичко това, не мога да не се оплаквам, че нашето нападение ще бъде толкова трудно.

— Хидейоши, Хидейоши — прекъсна го Нобунага с недоволно изражение. — А крепостта Мики? Натам потегли Нобутада.

— Съмнявам се, че ще падне лесно, дори и при способностите на вашия син.

— Що за военен е Бесшо Нагахару, управителят на крепостта?

— Корав мъж.

— Знаеш ли, ти само хвалиш противниците.

— Първо правило за воина е да познава своя противник. Допускам, че не е хубаво да хваля и пълководците, и войниците им, но говорих откровено, тъй като смятам за свой дълг да ви представя една вярна оценка.

— Допускам, че си прав.

Изглежда, в крайна сметка, макар и с неохота. Нобунага призна силата на противника. При все това вътре в него все още тлееше решимостта за победа и след малко той каза:

— Предполагам, че всичко това е така, Хидейоши, но трябва да има още нещо, което да отнема смелостта на нашите отряди.

— Точно така е!

— Постът на главнокомандващия не е лесен. Такигава, Нобумори, Нива и Мицухиде всички са стари военачалници. Да не би случайно да не следват твоите указания?

— Изключително проницателен сте, господарю.

Хидейоши провеси глава и по умореното му от битките лице се появи червенина.

— Може това да е била прекалено голяма отговорност за по-младия от тях Хидейоши — довърши той.

Без съмнение, прозираше тънките сметки на старшите служители, които възпряха Нобунага сам да влезе в битката. Дори и голямата войска на Мори да не си струваше притеснението, трябваше постоянно да си напомня да внимава за опасността откъм своите.

— Ето какво трябва да направиш, Хидейоши. Временно изоставете крепостта Кодзуки. Свържете се към силите на Нобутада, настъпете към Мики и прогонете оттам Бесшо Нагахару. После изчакайте за малко да видите, как ще постъпи неприятелят.

Основна причина за потиснатостта на войската беше това, че е разделена на две — половината да нападат крепостта Мики, а другата — да помагат на Кодзуки. Това бе последица от раздвоението в мненията на досегашните военни съвети на Ода. А причината за това раздвоение бе ясна. Малкият отряд на Амако, укрепил се в крепостта Кодзуки, изцяло зависеше от рода Ода. Да ги изоставят заради добиване на бързо преимущество би предизвикало безпокойство у останалите западни родове и щеше да ги накара да се запитат, що за човек е Нобунага. Ода със сигурност биха си спечелили името на ненадеждни съюзници.

Този, който разположи Амако Кацухиса и отрядите на Шиканосуке в Кодзуки, бе Хидейоши и сега сърцето му бе изпълнено с чувство на жал, привързаност и почти непоносимо състрадание. Знаеше, че ще стане свидетел на тяхната гибел. При все това, веднага щом получи новите заповеди на Нобунага, отвърна с незабавно:

— Да, господарю — и се оттегли.

Потисна чувствата си и потънал в мисли по пътя, се върна в западните области. „Да се избягват трудните битки и да се жънат победи там, където е лесно — такъв е законът на военното изкуство, си каза той. Изглежда, предприемането на тази стъпка има малко общо с доверието между двама съюзници, но ние от самото начало се сражаваме за една по-голяма цел. Ще трябва значи да понеса това, което се понася най-трудно.“

Щом се върна в стана си на връх Такакура, Хидейоши повика останалите пълководци и дословно повтаряйки думите на Нобунага, ги осведоми за взетото решение. Веднага след това даде заповед да вдигнат лагера и да се присъединят към войската на Нобутада. След като оставиха частите на Нива и Такигава да пазят тила, главните сили на Хидейоши и Араки Мурашиге започнаха отстъпление.

— Върна ли се вече Шигенори? — попита на няколко пъти Хидейоши, преди да си тръгне от връх Такакура.

Такенака Ханбей, който много добре знаеше за какво си мисли господарят му, се обърна назад към крепостта Кодзуки, сякаш не желаеше да се отдели от нея.

— Още ли го няма? — попита отново Хидейоши.

Шигенори бе един от служителите на Хидейоши. Преди две нощи той получи от него нареждане да отиде сам да отнесе съобщение в Кодзуки. Сега Хидейоши се тревожеше и продължаваше да се пита дали пратеникът му е успял да се промъкне между вражеските редици. Как ще постъпи Шиканосуке? Носеното от Шигенори известие на Хидейоши осведомяваше хората от крепостта за променената насока на битката.

Денят дойде и те с очакване загледаха към крепостта, но войниците вътре дори не помръдваха. Не се забелязваше и никаква промяна сред войската на Мори, която обкръжаваше стените. Хидейоши и хората му сметнаха своите съюзници за обречени и напуснаха връх Такакура.

Защитниците на Кодзуки бяха потопени в отчаяние. И да бранят крепостта, и да я напуснат значеше за тях смърт. Дори непоколебимият Шиканосуке бе като замаян. Нямаше представа как да постъпи.

— Никой не е виновен за това — каза той на Шигенори. — Можем да се сърдим само на небето.

След като обсъди въпроса с Амако Кацухиса и останалите служители, Шиканосуке даде на пратеника своя отговор:

— Въпреки любезното предложение на господаря Хидейоши, немислимо е този малък и изтощен отряд да разкъса обсадата и да дойде при него. Трябва да потърсим някакъв друг начин.

Щом прати вестоносеца обратно, Шиканосуке тайно написа една бележка, предназначена за предводителя на нападателите. Мори Терумото. Писмото обявяваше, че се предават. Към Кикава и Кобаякава поотделно бяха отправени молби за застъпничество. Целта, естествено, беше да се пощади живота на господаря Кацухиса и да се запазят тези на седемстотинте души в крепостта. Нито Кикава, нито Кобаякава обаче поискаха да се вслушат в неколкократно повторените предложения на Шиканосуке. Имаше само един начин двамата да бъдат задоволени.

— Отворете крепостта — настояваха те — и ни предайте главата на Кацухиса.

Безразсъдство бе да търсят милост, след като ги принуждаваха да се предадат. Като преглъщаше мъчителните си сълзи, Шиканосуке се просна по очи през Кацухиса.

— Вашият служител не може да стори нищо повече. Колко тъжно е, че сте имали нещастието да се сдобиете с недостоен слуга като мене. Неизбежно е, господарю трябва да се подготвите за умиране.

— Не, Шиканосуке — каза Кацухиса и се извърна настрани. — Това, че обстоятелствата ни доведоха дотук, не е защото моите хора са лишени от способности. Не можем обаче да се сърдим и на господаря Нобунага. По-скоро за мен е наистина голяма радост, че съм заслужил предаността на служителите си и съм стоял начело на един самурайски род. Ти беше този, който ми вдъхна волята да възстановя името на рода и ни даде възможността да се изправим против нашите заклети врагове. Дори да бъдем сега разбити, за какво мога да съжалявам? Мисля, че съм направил всичко, което като мъж съм бил в състояние да сторя. Сега мога да почивам в мир.

Призори на третия ден от седмия месец Кацухиса по мъжествен начин си направи сепуку. Враждата между родовете Мори и Амако трая цели петдесет и шест години.

Най-голямата изненада обаче още предстоеше. Яманака Шиканосуке, мъжът, който въпреки най-страшните трудности и страдания се бе сражавал против Мори и който току-що бе помогнал на господаря си да извърши сепуку, пожела да не го последва в смъртта. Наместо това се предаде, като обикновен пешак отиде в лагера на Кикава Мотохару и безславно стана военнопленник.

Непознаваемо е сърцето на човека. Шиканосуке беше укоряван и от враговете, и от съюзниците си, които говореха за него, че както и да се е кълнял във вярност, щом се стигнало до безизходно положение, не могъл да не покаже своето истинско лице.

След няколко дни тези същите обаче щяха да чуят нещо още по-неочаквано — новина, която предизвика у тях отвращение и недоверие. Яманака Шиканосуке станал служител на рода Мори и в замяна на бъдещата си вярност получил една крепост в Суо.

— Що за глупаво псе?!

— Този човек не е достоен да бъде сред самураи!

Скоро името на Яманака Шиканосуке не будеше друго освен презрение. От двадесет години насам и врагове, и свои еднакво го смятаха за воин с несломима преданост, останал непреклонен сред множество трудности. Сега обаче хората се срамуваха, че така лошо са се заблуждавали. Омразата им бе съизмерима с по-раншната слава на Шиканосуке.

Този видимо изобщо не даваше ухо за всеобщите укори. През най-горещото време на седмия месец, поведоха него, семейството и служителите му към новото им имение в Суо. Придружаваха ги няколкостотин войници на Мори, които на думи ги водеха, но всъщност ни повече, ни по-малко ги охраняваха. Шиканосуке бе като пленен тигър, който все още може по всяко време да се разбеснее. Преди да са го затворили в клетка и приучили да получава храна, новите му съюзници не се чувстваха същински уверени. След няколкодневен преход стигнаха брода на река Абе в подножието на връх Мацу.

Шиканосуке слезе от седлото и седна на една голяма скала с лице към речния бряг.

Амано Кии от рода Мори също слезе и се приближи към него.

— Жените и децата вървят бавно — каза той, — затова ще ги пуснем първи да пресекат реката. Починете си за малко тук.

Шиканосуке само кимна. Напоследък не искаше да пилее думите си и бе станал доста мълчалив. Кии отиде до брода и извика нещо на мъжете на брега. Имаше само една-две лодки. Съпругата, синовете и служителите на Шиканосуке се накачиха един след друг в тях, докато накрая лодките заприличаха на малки хълмове, и потеглиха за отсрещния бряг.

Като гледаше натам, Шиканосуке избърса потта от лицето си и помоли своя прислужник да натопи парче плат в ледените води на реката. Другият му останал слуга беше отвел надолу коня си на водопой.

Зеленокрили насекоми жужаха около Шиканосуке. Бледа луна се показваше в късното следобедно небе. По земята пълзеше разцъфнал глог.

— Шиндза! Хикоемон! Сега е възможността! — прошепна най-старият син на Кии, Мотоаки, на двама мъже, застанали в сянката на няколко дървета, под които бяха вързани десетина коне.

Шиканосуке не ги забеляза. Лодката със семейството му почти бе стигнала средата на реката.

Речният вятър изпълваше гърдите му и цялата гледка замайваше просълзения му поглед. Сега той тъжеше и жалеше. Като съпруг и баща, сърцето му се късаше при мисълта за неговото останало без дом семейство.

Дори и най-храбрият воин има чувства, а за Шиканосуке казваха, че е по-мек от повечето мъже. Смелостта и доблестният дух пареха сега в очите му по-силно от горещото лятно слънце. Бе изоставен от Нобунага, скъса с Хидейоши, предаде крепостта Кодзуки и след това поднесе главата на своя господар на враговете му.

А сега още е тук и упорито се е вкопчил за живота. Какви бяха надеждите му? Каква чест му бе останала? Обидите на околните му се струваха като свирукането на скакалците, които сега подскачаха около него. Но докато ги слушаше и хладният ветрец облъхваше гърдите му, той нехаеше.

Това стихотворение бе написал преди доста години. Сега си го каза наум. Спомни си, какво се бе клел на своята майка, която го окуражаваше като млад, на предишния си господар и на боговете и как заричаше новата луна в пустото небе, преди да влезе в сражение:

— Дари ме с всякаква трудност!

Една по една бе успявал да преодолее всички трудности досега. Шиканосуке смяташе, че това е най-голямата радост за един мъж и най-доброто удовлетворение за самия него.

Сто изпитания, сами по себе си, не са причина за тъга. Като вървеше с тази своя вяра през живота, при всичките премеждия Шиканосуке бе изпитал и голяма радост. Продължи да гледа така на нещата дори и когато вестоносецът на Хидейоши му съобщи, че Нобунага е променил плановете си. Истината бе, че за миг се обезкуражи, но не обвини никого. Нито пък почувства горчивина. Никога, дори и сега, не бе потъвал в отчаяние и не си бе мислил: „Това е краят“. Вместо това гореше от очакване. „Още съм жив и ще живея чак докато пресекне дъхът ми!“ Имаше една голяма надежда — да се приближи до своя смъртен враг Кикава Мотохару и да умре, пронизвайки го в сърцето. Веднъж отнел живота на Кикава, с радост ще срещне своя предишен господар в отвъдното.

При все че Шиканосуке се бе предал, Кикава не бе достатъчно глупав да се срещне с него очи в очи, а любезно му предостави една крепост и го отпрати. Сега Шиканосуке тъжеше и се питаше кога ли за в бъдеще ще му се даде такава възможност.

Лодката, натоварена със семейството и служителите му, спря на отсрещния бряг. За миг вниманието му бе погълнато от гледката на това, как неговите домашни стъпват, заобиколени от голяма тълпа, на сушата.

Без нито звук зад Шиканосуке изникна голо острие и се вряза в рамото му. В същото време друго острие се удари в скалата, на която бе седнал. Искри хвръкнаха във всички посоки. Дори мъж като Шиканосуке можеше да бъде сварен неподготвен. Макар сабята да се заби надълбоко, Шиканосуке скочи на крака и сграбчи неуспелия убиец за перчема.

— Страхливец! — извика той.

Преживя първата рана, но нападателят му имаше и съучастник. Като видя другаря си застрашен, вторият мъж се спусна към Шиканосуке с размахана сабя и завика:

— Готви се да умреш! Това е заповед на господаря ни!

— Копеле! — процеди ядно през зъби Шиканосуке.

Блъсна първия нападател върху другаря му, който падна на земята. Видял се за миг свободен, Шиканосуке побягна към реката, като вдигаше високи пръски пяна.

— Не му давайте да избяга! — извика един от началниците на отряда и сам се затича напред.

Запрати с все сила копието си от брега. То удари бягащия в гърба и го повали по лице в реката. Дръжката щръкна право нагоре в почервеняващата вода, като забит в кит харпун.

Двамата убийци нагазиха в реката. Извлякоха за краката ранения Шиканосуке, приковаха го към земята и го обезглавиха. Струйки кръв потекоха между камъчетата на речния бряг, а миещите брега вълни на река Абе поаленяха като пламък. В същото време от другия бряг се носеха викове и писъци.

— Господарю!

— Господарю Шиканосуке!

Двамата прислужници на Шиканосуке се затичаха към него, но Мори бяха предвидили и това. Преди още да извикат, мъжете бяха заобиколени от желязна преграда и не можаха да направят и крачка повече. Щом разбраха, че техният господар е намерил края си, се биха с всичката останала им сила, докато и те го последваха в смъртта.

Тялото на човека не може да живее вечно. Непоколебимата вярност и чувство за дълг обаче дълго се пазят в бойното предание. Воините от по-късно време често казваха, че винаги, когато вдигнат поглед и зърнат новата луна в индиговосиньото небе, си спомнят за непобедимостта на Яманака Шиканосуке и ги обзема чувство на благоговение. В сърцата им Шиканосуке щеше да живее вечно.

Сабята на Шиканосуке и кутията за чай „Големия океан“ бяха пратени заедно с главата му на Кикава Мотохару.

— Ако не те бяхме посекли — каза Кикава, докато гледаше главата, — един ден ти щеше да държиш моята глава в ръцете си. Такъв е Пътят на самураите. След като си постигнал приживе, каквото си могъл, трябва да се примириш и да намериш покой в отвъдното.

Когато седем хиляди и петстотинте мъже на Хидейоши тръгнаха от Кодзуки, изглеждаше че ще настъпят към Таджима, но те изведнъж завиха към Какогава в Харима и се сляха с тридесетте хиляди на Нобутада. Лятото клонеше към края си.

Нападнати от тази голяма войска, и двете крепости Канки и Шиката бързо паднаха. Единствената, която се държеше, бе Мики, твърдината на рода Бесшо. Сраженията в които влязоха Ода при настъплението си към тази крепост, бяха на пръв поглед твърде леки, но превземането на поредица от укрепления по предната отбранителна линия на Мори стана с цената на голям брой хора. Обединените сили на Ода наброяваха тридесетте и осем хиляди души, но бе ясно, че врагът ще окаже значителна съпротива.

Една от причините този поход да изисква време бе, че редом с напредъка във въоръжението, поврат беше настъпил и в начина за водене на война. Общо взето, оръжието на хората от западните области бе по-добро от това на противниците на Ода в Ечидзен или Кай.

За първи път силите им биваха изправени срещу толкова барут и оръдия.

За Хидейоши това беше противник, от който може да научи много. Навярно Канбей уреди покупката, но самият Хидейоши беше първият, който изостави старите китайски оръдия и се снабди с произведени от южните варвари. Постави ги на върха на една наблюдателна кула. Щом видяха това, останалите военачалници на Ода също се завтекоха да се сдобиват с най-новите оръдия.

Щом чуха за боевете в западните области, от Хирадо и Хиката в Кюшу надойдоха множество търговци на оръжие и като залагаха живота си, се промъкнаха между корабите на Мори, за да стигнат до пристанищата по крайбрежието на Харима. Хидейоши подпомогна тези хора и ги свърза с останалите военачалници, на които каза да купуват от новото оръжие, независимо от цената.

За пръв път изпробваха силата на новите топове при крепостта Канки. Ода издигнаха малко възвишение срещу мястото на нападението и построиха върху него наблюдателна кула от дърво. След това поставиха отгоре едно голямо оръдие и го насочиха към стените. Пръстеният насип и портата лесно бяха съборени. Истинският прицел обаче бяха кулите и вътрешното укрепление.

Но врагът също имаше артилерия, както и най-новите пушки и барут. Наблюдателната кула на няколко пъти бе разбивана на парчета и изгаряна до основи, само за да бъде издигната отново и отново разрушена доземи.

През време на тези тежки сражения сапьорите на Хидейоши запълниха рова с пръст и се приближиха плътно до каменните стени, като при това подкопаха основите им с тунели. Работата продължаваше без прекъсване ден и нощ и на войниците вътре не бе оставен и миг, за да поправят щетите. Тези мерки най-сетне доведоха до падането на крепостта. След като превземането на малките укрепления в Шиката и Канки бе изисквала такива усилия, изглеждаше, че обсадата на главната крепост в Мики ще бъде още по-трудна.

На около половин час път от Мики имаше възвишение, наричано връх Хираи. Хидейоши разпъна лагера си там и разположи из околността осем хиляди души.

Един ден Нобутада посети върха. Двамата излязоха и огледаха вражеските позиции. Южно от противника се издигаха планини и възвишения, свързани с хребета на западна Харима. На север течеше река Мики. На изток имаше бамбукови гъсталаци, ниви и пущинак. Най-сетне, по заобикалящите я от трите й страни хълмове, крепостта бе обкръжена от цяла редица малки укрепления. Тези на свой ред имаха за център главната твърдина, в съседство с която стояха още два заградени със стени участъка.

— Кара те да се питаш дали може да бъде превзета бързо, Хидейоши — каза Нобутада, вперил поглед в крепостта.

— Сериозно се съмнявам в това. Тази крепост е като прогнил зъб с дълъг корен.

— Прогнил зъб ли?

Нобутада неволно се усмихна на сравнението на Хидейоши. От четири-пет дни страдаше от зъбобол. Лицето му бе отекло и леко загрозено. Сега се хвана за бузата и при забележката на Хидейоши не можа да не се разсмее. Паралелът между непревземаемата Мики и неговия болен зъб бе и забавен, и болезнен.

— Разбирам. Също като прогнил зъб. За да го извадиш, трябва търпение.

— Може зъбът да е само един, но той вреди на цялото тяло. Бесшо Нагахару кара хората ни да страдат. Да го оприличим на прогнил зъб не е достатъчно. Ако се поддадем на раздразнението и без да мислим, се опитаме да превземем крепостта, може да повредим не само венците, а и да докараме смъртта на пациента.

— Е, какво да правим тогава? Какъв е твоят замисъл?

— Съдбата на този зъб е ясна. Хайде просто по естествен път да разхлабим корена. А ако прекъснем продоволствените пътища и после от време на време разклащаме зъба?

— Моят баща Нобунага ми каза, ако няма добри изгледи за бързо нападение, да се оттегля в Гифу. Вие може да се погрижите за тези ходове и за всичко останало, аз се връщам там.

— Бъдете спокоен, господарю.

На следващия ден Нобутада, придружаван от останалите пълководци, напусна бойното поле. Хидейоши разположи около Мики своите осем хиляди войници, назначи командир на всеки от постовете и издигна дървени огради. Постави стража и прекъсна всички пътища, които водеха към крепостта. Особено важен за него бе отрядът, който пазеше пътя южно от укреплението. Ако вървиш по този път, на около четири часа в западна посока се излизаше на крайбрежието. Флотата на Мори често пращаше на това място големи конвои от кораби и оттам пращаше оръжие и припаси за крепостта.

— Осмият месец така освежава! — възкликна Хидейоши, загледан във вечерната луна. — Ичимацу! Хей, Ичимацу!

Оръженосците се появиха бежешком от лагера в надпревара кой да пристигне пръв. Ичимацу не беше между тях. Докато останалите се опитваха да се засенчат един друг, Хидейоши им каза какво иска.

— Разпънете рогозки на връх Хираи, на някое място с добър изглед. Довечера ще се съберем да съзерцаваме луната. Стига сте се били. Това ще бъде празненство, а не сражение.

— Да, господарю.

— Тораносуке.

— Господарю?

— Помоли Ханбей, ако се чувства достатъчно добре, за да излезе навън нощем, да дойде при мен.

Двама от тримата оръженосци се върнаха бързо и съобщиха, че са приготвили рогозката. Бяха избрали място близо до самия връх, на малко път нагоре от лагера.

— Наистина превъзходен изглед — отбеляза Хидейоши.

После се обърна отново към оръженосците и каза:

— Идете да поканите и Канбей. Жалко би било, ако той не види луната.

И прати един да изтича до палатката на Канбей.

Мястото за съзерцаване на луната бе приготвено под един голям бор. В бутилки със закривени гърла имаше студено саке, а върху квадратни подноси от кипарисово дърво — храна. Макар че обстановката надали бе разкошна, това беше напълно достатъчно за кратък отдих през време на военен поход, особено като се вземе предвид греещата отгоре луна. Тримата мъже седнаха в редица на рогозката — Хидейоши по средата, Канбей и Ханбей от двете му страни.

И тримата се вглеждаха в едно и също светило, но у всекиго то събуждаше напълно различни мисли. Хидейоши се сети за полята на Накамура, Ханбей си припомняше вълшебната луна над връх Бодай, а Канбей разсъждаваше за дните, които ги очакват.

— Студено ли ти е, Ханбей? — попита Канбей приятеля си.

Може би от внезапна загриженост, Хидейоши също се обърна и погледна към него.

— Не, добре ми е.

Ханбей поклати глава, но тъкмо в този миг лицето му бе на вид по-бледо от луната.

„Този надарен мъж има крехко здраве“, въздъхна нерадостно Хидейоши. Тревожеше се за това далеч повече от самия Ханбей.

Веднъж, докато яздеха към Нагахама, той повърна кръв, а през време на северния поход често боледуваше. Щом потеглиха този път, Хидейоши се опита да спре приятеля си да дойде, като настоя, че това ще значи да се пренапрегне.

— За какво говорите? — отвърна безгрижно Ханбей и в крайна сметка дойде с тях на бойното поле.

За Хидейоши бе успокоение да има Ханбей до себе си. Той излъчваше и видима, и невидима сила — отношенията им бяха като между господар и служител, но дълбоко в сърцето си Хидейоши гледаше на този човек като на свой учител. Особено сега, когато стоеше пред трудностите на западния поход, войната се проточваше, а мнозина от останалите пълководци бяха изпълнени със завист срещу му. Наближаваше най-стръмния склон в своя живот и това правеше подкрепата на Ханбей още по-важна.

Откакто навлязоха в западните области обаче, Ханбей на два пъти вече се разболя. Хидейоши бе така разтревожен, че му нареди да отиде при лекар в Киото. Но Ханбей се върна съвсем бързо.

— Боледувам, откакто съм се родил, тъй че съм привикнал с всичко това. В моя случай лечението би било безполезно. Животът на боеца е на бойното поле.

С тези думи той заработи в щаба с не по-малко от предишното усърдие, без дори съвсем дребен признак на умора. Телесната му слабост обаче не изчезна и колкото и силен да беше духом, нямаше начин по който да надвие болестта.

Докато войската се местеше от Таджима ги заваля проливен дъжд. Навярно заради изпитанията през това пътуване, Ханбей заяви, че не се чувствува добре със здравето и след като разпънаха лагер на връх Хираи, два дни не се показа пред Хидейоши. За него това бе обичайно докато боледува; най-вероятно не искаше да дава на своя господар повод за притеснение. Но тъй като през последните няколко дни Ханбей имаше здрав вид, Хидейоши помисли, че ще могат да поседят под луната и да поговорят, както не бяха правили от дълго време насам. Както Хидейоши се опасяваше обаче, в цвета на лицето на Ханбей имаше нещо не съвсем нормално и то не идваше просто от лунната светлина.

Щом усети загрижеността на Хидейоши и Канбей, Ханбей умишлено насочи разговора към друга тема.

— Канбей, според новината, която получих вчера от един служител в родната ми област, синът ви Шоджумару е съвсем здрав и най-сетне и привикнал към своята нова среда.

— След като той е във вашата област, Ханбей, аз съм съвсем спокоен. Дори рядко си помислям за това.

За малко двамата разговаряха за Канбеевия син. Докато слушаше тази беседа между бащи, Хидейоши, който още нямаше собствени деца, не можеше да не изпита известна завист. Шоджумару беше наследник на Канбей, но когато този разбра какво крие бъдещето, прати сина си при Нобунага, като залог за благонадеждност.

Повериха младия заложник на грижите на Ханбей, който го настани в крепостта Фува и се отнасяше към него, сякаш му е собствен син. Така, свързани от своята служба на Хидейоши, Канбей и Ханбей бяха станали и приятели. И макар като пълководци да си съперничеха, помежду им нямаше и най-малка ревност. Поговорката, че „двама големи не могат да стоят под един покрив“ надали важеше в полевия щаб на Хидейоши.

Докато наблюдаваше луната, пиеше саке и разговаряше за великите хора на миналото и настоящето, за възхода и упадъка на области и родове, Ханбей сякаш успя да забрави болестта си.

Канбей обаче го върна на темата.

— Дори сутринта някой да предвожда огромна войска, той не знае дали вечерта ще бъде жив. Но щом имаш някаква голяма амбиция, колкото и голям човек да си, за да я осъществиш, ти трябва да живееш дълго. Имало е много славни герои и верни служители, които след кратък живот са оставили имената си във вечността, но какво щеше да е, ако бяха преживели дори повече време? Съвсем естествено е да изпитваме съжаление заради краткостта на живота. Разрушението, което придружава изтласкването на старото и сразяването на злото, не е единствената работа на големия човек. Делото му не е завършено, докато не е преобразил страната си.

Хидейоши закима енергично. После се обърна към замълчалия Ханбей:

— Ето защо трябва да ценим своя живот. И по тези също причини бих искал да се грижите за здравето си, Ханбей.

— И аз мисля същото — добави Канбей. — Вместо да се изтощавате до крайност, защо не се оттеглите в някой храм в Киото, не си намерите добър лекар и не се погрижите за себе си? Предлагам ви това като приятел и мисля, би могло да се каже, че ще е знак на вярност към нашия господар, ако по този начин го дарите със спокойствие.

Ханбей слушаше, пълен с благодарност към своите двама приятели.

— Ще постъпя както казвате и за известно време ще отида в Киото. Тъкмо сега обаче подготвяме нашите планове и бих искал да тръгна, след като ги видя привършени.

Хидейоши кимна. Досега основаваше своите ходове на предложенията на Ханбей, но още не бе станал свидетел на техния успех.

— Заради Акаши Кагечика ли се тревожите? — попита той.

— Точно така — отвърна Ханбей и кимна. — Ако ми дадете пет-шест дни, преди да се оттегля за възстановяване, ще отида на връх Хачиман и ще се срещна с него. Ще се опитам да го убедя да се присъедини към нас. Имам ли позволението ви?

— Разбира се, това би било голямо постижение. Но ако нещо стане? Трябва да разберете, че възможността за неблагоприятен изход е приблизително осем-девет на десет. Тогава какво?

— Само ще умра — отговори Ханбей, без да мигне.

От начина, по който говори, ясно личеше, че не се хвали пред никого.

След падането на Мики поредният враг на Хидейоши щеше да бъде Акаши Кагечика. Засега обаче той не бе в състояние да превземе крепостта. Но обсадата не запълваше изцяло мислите му. Мики бе само една част от похода за покоряване на целия запад. Имаше, значи, малък избор дали да приема плана на Ханбей за привличане на Акаши.

— Ще отидете ли? — попита Хидейоши.

— Ще отида.

Въпреки смелото си решение, Ханбей все още се колебаеше. Дори и да премине през множеството опасности по пътя и да се срещне с Акаши, ако преговорите завършат без разбирателство, не можеше да се допуска, че врагът ще го остави да се върне жив. А и Хидейоши не можеше да е сигурен, че Ханбей би пожелал да си дойде с празни ръце. Да не би истинското му намерение да е да намери смъртта си? Дали от болест или убит от врага, може да умре само веднъж.

В този миг Канбей предложи друг план. Има няколко познати в обкръжението на Укита Наоие. Докато Ханбей влезе във връзка с рода Акаши, самият той може да отиде при тези старши служители на Укита.

Щом чу за това, Хидейоши незабавно се поуспокои. Може би е възможно да подронят силата на рода Укита. След началото на нашествието в западните области, Укита сякаш се държаха настрана и чакаха да видят коя страна ще добие преимущество. Укита Наоие се обърна за помощ към Мори, но ако успеят да го убедят, че бъдещето принадлежи на Нобунага… Освен това, съюзът на Укита с Мори може да се окаже без стойност, ако не получат от тях военна подкрепа. Това би могло да значи гибел на рода. Укита бяха научили това след оттеглянето на войската на Мори, веднага подир повторното превземане на Кодзуки.

— Ако Укита влязат в споразумение с нас, Акаши Кагечика няма да има друг избор освен да направи същото — отбеляза Хидейоши. — А подчини ли ни се Кагечика, Укита незабавно ще поискат мир. Отлично хрумване е да проведем наведнъж преговорите и с двете страни.

На следващия ден Ханбей помоли пред всички да му бъде позволено да си тръгне поради болест и обяви, че отива в Киото да се възстановява. Под този предлог, придружаван само от двама-трима прислужници, той напусна лагера на връх Хираи. След няколко дни Канбей направи същото.

Ханбей се отби първо при по-младия брат на Кагечика, Акаши Канджуро. Не бе приятел с него, но го бе срещал на три пъти в храма Нандзен в Киото, където и двамата се бяха упражнявали в дзен-съзерцание. Канджуро проявяваше силен интерес към дзен. Ханбей реши, че ако се обърне към него изхождайки от началата на Пътя, бързо биха стигнали до разбирателство. След това можеше да продължи разговора с по-големия му брат Кагечика.

Преди да са се срещнали с него, и Канджуро, и Кагечика чакаха и се питаха що за политика ще защитава пред тях Ханбей и доколко красноречив ще бъде: В крайна сметка той бе и учител на Хидейоши, и прочут майстор на военното изкуство. Когато обаче говориха с него, го намериха противно на очакванията си, за открит в думите човек, сякаш напълно чужд на сабята и военната хитрост.

Убедеността и откровеността на Ханбей бяха така различни от ходовете, които обикновено се прилагат при преговори между отделните самурайски родове, че Акаши му повярваха. Те прекъснаха връзките си с рода Укита. Едва след като изпълни задачата си, Ханбей помоли най-сетне за кратка почивка. Този път той наистина остави военните задължения настрана и отиде да възстанови здравето си в Киото.

Хидейоши говори с него преди заминаването и го помоли да посети Нобунага. Трябваше да го осведомят, че с успех са убедили Акаши Кагечика да се присъедини към съюзниците на Ода.

Щом чу новината, Нобунага бе повече от радостен.

— Какво? Превзели сте връх Хачиман, без да пролеете и капка кръв ли? Много добре!

Частите на Ода, които бяха разположени в цяла Харима, сега за първи път навлязоха в Бидзен. Тази първа крачка бе от голямо значение.

— Виждаш ми се отслабнал. Грижи се хубаво за себе си — каза Нобунага, загрижен за недоброто здраве на Ханбей.

В знак на благодарност за неговите заслуги той го награди с двадесет мерки сребро.

На Хидейоши пък написа следното:

Прати му сто мерки злато. Когато е радостен, Нобунага не сдържаше радостта си. Взе в ръка аления си печат и назначи Хидейоши за военен управител на Харима.

Дългият престой на връх Хираи и продължителната обсада на Мики не доведоха до нищо. С преминаването на Акаши на тяхна страна, обаче, Ода постепенно се доближиха до осъществяване на своите замисли. Но както можеше пък да се очаква от такъв виден род, Укита не се влияеха така лесно при преговори, при все че Канбей използваше до последно в разговорите с тях своя ум и проницателност. Във владение на областите Бидзен и Мимасака, Укита бяха притиснати между Ода и Мори. Така, не беше преувеличение да се каже, че бъдещето на западните области изцяло зависеше от решението им.

Укита Наоие следваше съветите на четирима старши служители — Осафуне Кии, Тогава Хиго, Ока Ечидзен и Ханабуса Сукебей. От тези, Ханабуса бе в далечна връзка с Курода Канбей. Тъкмо към него той се обърна най-напред. Канбей говори цяла нощ, като обсъжда настоящето и бъдещето на страната. Описа замислите на Нобунага и личността на Хидейоши и успя да спечели Ханабуса на своя страна.

После този убеди Тогава Хиго да се присъедини към тях, а след като привлече тези двама мъже, Канбей бе в състояние да се срещне с Укита Наоие.

След като изслуша доводите им, Наоие каза:

— Трябва да се съобразяваме с това, че на изток се явява една голяма сила в тази страна. Ако бъдем нападнати от господаря Нобунага и господаря Хидейоши, целият род Укита ще загине в защита на Мори. Моите собствени трима синове с радост биха посрещнали смъртта като заложници на вражеска земя, стига да спасят живота на хиляди войници и да донесат полза на страната ни. Ако успея да защитя тези владения и да спася хиляди живота, моите молитви ще бъдат изпълнени.

Тези думи на Наоие сложиха край на спора между неговите служители. Съвещанието привърши и Канбей получи от рода Укита писмо с уверение в приятелство, което отнесе на връх Хираи. Така Хидейоши спечели победа в тила на войската си, без да употреби дори и една стрела. Без кръвопролитие, двете области Бидзен и Мимасака станаха съюзници на Ода.

Естествено, Хидейоши искаше да осведоми възможно най-бързо своя господар за това щастливо събитие, но си помисли, че едно писмо може да се окаже опасно. Това бе въпрос на най-голяма тайна — докато не се е предоставила подходяща възможност, трябваше да крият този съюз от рода Мори.

Прати Канбей в Киото, за да осведоми Нобунага.

Този незабавно се упъти към столицата. Щом пристигна, беше приет от Нобунага.

Докато слушаше доклада на Канбей, господарят сякаш изпита необяснимо недоволство. Преди това, когато Такенака Ханбей дойде в двореца Ниджо и го извести за подчиняването на рода Акаши, Нобунага бе повече от радостен и го похвали. Този път обаче държанието му бе съвсем различно.

— По чия заповед направи това? Ако е била на Хидейоши, то добре ще го поразпитам! Той да влиза в какъв да е съюз с двете области Бидзен и Мимасака е най-голяма дързост. Върни се и му кажи това!

После, сякаш тези укори не са били достатъчни, продължи:

— Според писмото на Хидейоши след няколко дни, той ще дойде в Адзучи заедно с Укита Наоие. Кажи му, че няма да се срещна с Наоие, дори ако наистина пристигне тук. Всъщност, не искам да виждам и самия Хидейоши!

Бе така ядосан, че дори Канбей не можеше да го успокои. Дошъл напразно, той се върна в Харима, изпълнен с чувства на недоволство.

Макар че, предвид всички трудности, през които бе преминал Хидейоши, той се срамуваше да му каже какво точно се е случило, надали можеше да запази станалото в тайна. Щом погледна крадешком към лицето на господаря си, Канбей забеляза как по изпитите му страни се появява вяла усмивка.

— Да, разбирам — каза Хидейоши. — Ядосал се е, понеже на собствена глава съм сключил един ненужен съюз.

Той изглежда не бе така обезкуражен като Канбей.

— Допускам, че господарят Нобунага е очаквал от нас да разгромим Укита, за да може да раздели земите им между своите служители.

После, като се опитваше да утеши падналия духом Канбей, добави:

— Щом нещата не тръгнат според замисъла, се стига до истинска битка. Плановете които си готвил предишната нощ, на сутринта се променят, а онези от сутринта до следобед са вече други.

От своя страна Канбей изведнъж осъзна, че може да посвети целия си живот на този човек. Дълбоко в сърцето си усещаше, че дори не би мигнал да умре заради Хидейоши.

Хидейоши виждаше право в сърцето на Нобунага. Щом наистина знае как да му служи, очевидно неговият начин на мислене му е ясен. При все това, Канбей ясно разбираше, че настоящето доверие и положение на Хидейоши са спечелени с двадесет години усърдна служба.

— Е, тогава значи ли това, че сте сключили съюза с Укита, макар и да сте знаели, че това ще бъде против желанието на господаря Нобунага? — попита Канбей.

— Като зная желанията на господаря, нямаше съмнение, че той ще се ядоса. Когато Такенака Ханбей съобщи за покоряването на Ашика, Негово Височество бе така радостен, че щедро възнагради и Ханбей, и мене. Със сигурност му е било ясно, че това обстоятелство ще улесни падането на Укита, а едно успешно нападение би му позволило да раздели тяхната област и да я раздаде в награда за различни заслуги. Сега обаче, когато накарах Укита да ни се подчинят, не можем току-така да отнемем земите им, нали?

— Когато обяснявате нещата по този начин, мога да разбера намеренията на господаря Нобунага. Той обаче бе толкова ядосан, че няма лесно да ви се даде възможност за откровен разговор с него. Каза, че ако Укита Наоие дойде в Адзучи или дори ако вие дойдете да се застъпите за него, няма да приеме нито единия от вас.

— Независимо колко е сърдит, аз ще трябва да говоря с него. Когато съпруг и съпруга са си сърдити, има начини да се заобиколи кавгата, но няма полза да избягваш гнева на своя господар. Нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от това да отида да се извиня, дори и да си спечеля един бой и той да ми крещи, докато с глупав вид лежа проснат в нозете му.

Хидейоши държеше в ръцете си писмената клетва, изискана от Укита Наоие, но той бе само предводител на походна войска. Ако няма одобрението на Нобунага, договорът би станал безполезен.

Освен това, като чиста проява на учтивост, обичаят изискваше Укита Наоие да отиде в Адзучи, да положи клетва пред Нобунага и да се осведоми за неговите заповеди. В уречения предварително ден Хидейоши го придружи дотам. Гневът на Нобунага обаче още не се бе разнесъл.

— Няма да се срещна с тях — това бе всичко, което той пожела да каже на Хидейоши посредством един от прислужниците си.

Хидейоши не знаеше какво да прави. Можеше само да чака. Върна се в стаята за гости, където седеше Наоие и му съобщи за изхода.

— Негово Височество днес не е в особено добро настроение. Ще ме изчакате ли за малко в жилището си?

— Неразположен ли е той? — попита натъжен Наоие.

Когато помоли за мир, той не търсеше съжалението на Нобунага. Все още можеше да разчита на страховита войска. „Какво е станало? Защо е този хладен прием?“ Тези думи така и не излязоха от устата му, но не можеше да не си ги мисли с негодувание.

Наоие не беше в състояние да търпи по-нататъшни унижения. Започна да си мисли, че би трябвало да се върне в своята област и да прати тук повторно поздрави, каквито вече да подхождат между двама врагове.

— Не, не — настоя Хидейоши. — Щом сега има пречка, може да се срещнем с него по-късно. Засега да отидем в града под крепостта.

Хидейоши бе уредил Наоие да отседне в храма Соджицу. Двамата бързо се върнаха там и след като смени официалните си дрехи, господарят се обърна към своя домакин:

— Ще тръгна от Адзучи преди залез-слънце и ще пренощувам в столицата. После, мисля, би било по-добре да се върна в Бидзен.

— Сега, защо искате да постъпите така? Най-малко, защо искате да си тръгнете, преди да сме се срещнали с господаря Нобунага?

— Вече не ми се иска да се срещам с него.

За първи път и с израза, и с думите си Наоие показа наяве своите чувства.

— А и мисля, че господарят Нобунага също не желае да се среща с мене. Освен това тук е неприятелска област, с която нищо не ме свързва. Навярно и за двама ни ще е по-добре, ако веднага си тръгна.

— Това ще накърни моята чест.

— Някой друг ден ще дойда да ви благодаря както подобава за вашето отношение към мене, господарю Хидейоши. И няма да забравя добрината ви.

— Моля ви, останете още една нощ. Не мога да понеса да гледам как двата рода, които събрах на мирни преговори, изведнъж отново стават врагове. Господарят Нобунага отказа днес да ни приеме и той има своите основания за това. Нека се видим довечера отново и аз ще ви ги обясня. Сега точно се връщам в жилището си, за да сменя тези дрехи. Почакайте ме, преди да започнете вечерята си.

Наоие нямаше как да постъпи, освен да почака до вечерта. Хидейоши се преоблече и се върна в храма. Докато вечеряха, те разговаряха и се смяха и когато свършиха, Хидейоши отбеляза:

— Е, добре. Обещах да ви кажа защо господарят Нобунага е така недоволен от мене.

И той заговори, сякаш току-що се е сетил за това. В желанието си да чуе обяснението на Хидейоши, Наоие бе отложел своето заминаване. Сега бе цял в слух.

С непревзета искреност Хидейоши обясни защо самоволно сключеното от него споразумение е разсърдило Нобунага.

— Нелюбезно е да говоря така, но и двете области Бидзен и Мимасака рано или късно щяха да станат владение на рода Ода. Така че, в действителност не беше необходимо да сключваме сега с вас мирен договор. Но ако господарят Нобунага не срази рода Укита, той не би бил в състояние да раздели земите му между своите пълководци като награда за бойните им заслуги. Освен това, непростимо бе, че дори не попитах за разрешение Негово Височество. Ето защо той е толкова ядосан.

Докато говореше това, се смееше, но понеже в думите му нямаше и капчица лъжа, истината излизаше наяве дори иззад чистосърдечната му усмивка.

Наоие бе като потресен. Зачервеното му от сакето лице изведнъж пребледня и кръвта се отдръпна от него. Той обаче не се съмняваше, че Нобунага разсъждава точно по този начин.

— И сега господарят е в лошо настроение — продължи Хидейоши. — Не иска да ме приеме, нито пък иска да се срещне с вас. Веднъж взел такова решение, ще остане непреклонен. Безпомощен съм и се чувствам ужасно заради вас. Залогът, който ми дадохте, още не е получил одобрение и аз не мога да сторя нищо, преди той да е бил скрепен с червения печат на Негово Височество. Ще ви го върна, тъй че свободно да можете да прекъснете отношенията си с нас, да отмените договора и утре сутринта бързо да се върнете обратно в Бидзен.

С тези думи Хидейоши извади писмото на Наоие и му го подаде. Този обаче спокойно се взираше в трепкащата светлина на лампите и отказа дори да се докосне до документа.

Хидейоши продължи да мълчи.

— Не — каза Наоие, като внезапно наруши тишината.

В учтив жест той прилепи дланите си една към друга.

— Ще ви помоля отново да сторите всичко по силите си. Ако обичате, бъдете мой застъпник пред господаря Нобунага.

Този път държанието му беше като на човек, предал се в нечии чужди ръце с пълна смиреност. Досега, изглежда, отстъпваше единствено заради силните доводи на Курода Канбей.

— Добре. Щом имате такова доверие в рода Ода — каза Хидейоши, кимна отсечено и се съгласи да поеме задължението.

Повече от десет дни Наоие стоя в храма Соджицу в очакване на изхода. Хидейоши побърза да изпрати вестоносец в Гифу с мисълта, че Нобутада може донякъде да успокои баща си. Този по начало имаше някаква работа в столицата и скоро след това тръгна за Киото.

Тогава Хидейоши, придружен от Наоие, се срещна с Нобутада. Накрая, при застъпничеството на последния, Нобунага се смили. По-късно на същия ден клетвата бе скрепена с червен печат и като скъса напълно своите връзки с Мори, родът Укита стана съюзник на Ода.

Само седем дни по-късно обаче, дали просто по случайност или от страх да не пропусне удобното време, един от пълководците на Нобунага, Араки Мурашиге, измени на своя господар, премина в лагера на врага и право пред нозете на Ода развя знамето на метежа.

Измяната на Мурашиге

— Лъжа е! Трябва да е лъжа!

Отначало Нобунага не можеше да повярва. Когато в Адзучи до него стигна вестта за бунта на Мурашиге, първата му мисъл бе, че това не е вярно. Сериозността на положението обаче бързо се потвърди, щом двама от старшите служители на Мурашиге, Такаяма Укон от Такацуки и Накагава Себей от Ибараги, се позоваха на своя нравствен дълг и като последваха господаря си, вдигнаха знамето на бунта.

Това подсили израза на изумление по челото на Нобунага. Странното бе, че при този неочакван обрат на събитията той не показа нито гняв, нито обичайната си буйност. Грешка би било да се оценява нравът на Нобунага като лесно възпламеним. Също невярно би било обаче, като наблюдаваш хладнокръвието му, да го сравняваш с водата. Когато го смятаха за огън, той бе като водата; а когато го сравняваха с нея — бе като огън. В тялото му съседстваха и жарта на пламъците, и хладината на водата.

— Повикайте Хидейоши — нареди внезапно Нобунага.

— Господарят Хидейоши тръгна рано тази сутрин за Харима — отвърна нервно Такигава.

— Тръгна ли вече?

— Сигурно не е стигнал много надалеч. С ваше позволение, ще взема кон и ще отида да го върна обратно.

Рядко някой проявяваше такава досетливост, че да спаси Нобунага от неговото собствено нетърпение. Щом присъстващите служители се обърнаха да видят кой може да е това, откриха, че се е обадил Ранмару, оръженосецът на Нобунага.

Господарят му даде разрешение и го подкани да побърза.

Настъпи пладне, а Ранмару още не се беше върнал. Междувременно начесто пристигаха известия от съгледвачите в околността на крепостите Итами и Такацуки. Това от тях, което накара кръвта на Нобунага да изстине, съобщаваше още едно ново обстоятелство.

Големият крайбрежен път, който минаваше под крепостта Ханакума, бе единствената връзка между Адзучи и Харима.

— Хидейоши няма да може да мине оттам.

В мига, в който осъзна това, Нобунага схвана и опасността да бъдат прекъснати съобщенията между походната войска и Адзучи. Вече почти усещаше ръцете на врага да го стискат за гърлото.

— Още ли не се е върнал Ранмару? — попита.

— Не, господарю.

Нобунага отново се умълча. Родовете Хатано, Бесшо и Араки Мурашиге сега изведнъж разкриха връзките си с противника — Мори и Хонганджи — и той се усещаше обкръжен. А като погледне на изток, виждаше, че напоследък Ходжо и Такеда са успели да се спогодят помежду си.

Ранмару пришпори коня си през Оцу и най-сетне настигна Хидейоши при храма Мии. Там си почиваше, или по-скоро, след като стигна дотук, чу за бунта на Араки Мурашиге и прати Хорио Мосуке заедно с още двама-трима да провери известията и да узнае подробности.

— Негово Височество ми нареди да дойда след вас — каза Ранмару като спря коня си. — Иска отново да разговаряте. Бихте ли се върнали възможно най-бързо в Адзучи?

Хидейоши остави хората си при храма Мии и тръгна обратно към Адзучи, придружаван само от Ранмару. На връщане си мислеше какво е най-вероятно да се случи. Нобунага сигурно е разярен от бунта на Мурашиге. Първият път, когато се би като негов служител, беше по време на нападението над двореца Ниджо, когато прогониха оттам някогашния шогун. Нобунага бе от онези хора, които показват благоразположение към всеки, от когото са поне малко доволни и особено оцени храбростта на Мурашиге. Беше се привързал към него повече, отколкото към мнозина други. А Мурашиге измени на доверието му. Хидейоши можеше да си представи какво трябва да усеща неговият господар.

Докато бързаше назад към Адзучи, обвиняваше себе си също толкова, колкото и Мурашиге. Този човек бе негов пръв заместник на бойното поле и личните им отношения бяха твърде близки. И все пак не бе разбрал, че Мурашиге е готов на такава глупава постъпка.

— Ти чул ли си нещо, Ранмару? — попита Хидейоши.

— За измяната на господаря Мурашиге ли говорите?

— От какво ли е бил недоволен, за да го накара да се разбунтува срещу господаря Нобунага?

До Адзучи имаше още много път и ако пришпореха сега конете, щяха да ги изтощят. Докато се движеше в тръс напред, Хидейоши погледна назад към Ранмару, чийто кон вървеше със същата стъпка на няколко крачки след неговия.

— Отпреди се носеха слухове за нещо такова — каза Ранмару. — Говори се, че един от служителите на господаря Мурашиге продавал предназначен за войската ориз на монасите-воини от Хонганджи. В Осака оризът не достига. Пътят по суша в по-голямата си част е затворен, а морето е заето от нашата флота, тъй че няма и изглед да бъдат доставени припаси с бойните кораби на Мори. Цената на ориза се е покачила много и ако продава ориз там, човек може да направи огромна печалба. Точно това правел и служителят на господаря Мурашиге и когато работата излязла наяве, господарят взел нещата в свои ръце и вдигнал знамето на бунта, понеже се боял че така или иначе ще бъде разпитван за това престъпление от господаря Нобунага.

— Това прилича на лъжлив слух, пръснат от врага. Навярно в него няма нищо вярно.

— И аз мисля, че е лъжа. Според това, което съм виждал, хората завиждат на господаря Мурашиге за достойните му дела. Мисля, че това бедствие е плод на нечия клевета.

— Нечия ли?

— На господаря Мицухиде. Веднага щом се разнесе този слух за господаря Мурашиге, господарят Мицухиде нямаше за него една добра дума пред Негово Височество. Аз винаги съм до Негово Височество и тайно слушам какво се говори, тъй че, сигурно е, съм един от тези, които това произшествие много натъжи.

Изведнъж Ранмару млъкна. Изглежда осъзна, че е казал малко повече, отколкото трябва и съжали за това. Криеше чувствата си към Мицухиде с притворството на млада девица. В такива моменти Хидейоши никога нямаше вид, че въобще обръща внимание на разговора. Всъщност, сякаш той му бе напълно безразличен.

— Вече виждам Адзучи. Да побързаме!

Веднага щом посочи в далечината, Хидейоши шибна коня си и съвсем забрави за грижите на своя спътник.

Главният вход на крепостта гъмжеше от прислугата на служители, чули за бунта на Мурашиге и сега дошли тук, както и от пристигащи от съседните области вестоносци. Хидейоши и Ранмару с бутане си проправиха през тълпата път до вътрешното укрепление, само за да узнаят, че господарят Нобунага в момента тъкмо присъства на съвет. Ранмару влезе, говори с Нобунага и след като бързо се върна, каза на Хидейоши:

— Помоли да изчакате в Бамбуковата стая.

Отведе Хидейоши до една триетажна кула във вътрешното укрепление.

Бамбуковата стая бе част от личните покои на Нобунага. Хидейоши седна сам и се загледа в езерото. Скоро Нобунага се появи и щом видя своя служител, нададе радостен вик. Без да се церемони, направо седна. Хидейоши любезно се поклони и не каза нищо. Мълчанието продължи известно време. И двамата мъже скъпяха думите си.

— Какво мислиш по повод на това, Хидейоши?

Това бяха първите думи на Нобунага и те сочеха, че от различните объркани мнения изказани на съвета, не се е стигнало до решение.

— Араки Мурашиге е извънредно честен човек. Той е, ако мога да го кажа, един ненадминат по бойна храброст глупец. Просто не мислех, че е глупав чак дотам — отвърна Хидейоши.

— Не — поклати глава Нобунага. — Въобще не мисля, че това е било от глупост. Той не е нищо повече от негодник. Имал е съмнения относно моите изгледи за успех и заслепен от мисълта за печалба, е влязъл във връзка с Мори. Това е постъпка на човек с посредствени заложби. Мурашиге е изпаднал в плен на собствената си повърхностност.

— Той наистина не е друго, освен глупав. Радваше се на изключително внимание и нямаше нищо, от което да е недоволен — заяви Хидейоши.

— Някой, който се кани да се разбунтува, ще го направи, независимо колко благосклонно са се отнасяли към него.

Нобунага не криеше чувствата си. За първи път Хидейоши го чуваше да използва за някого думата „негодник“. Като правило, не би говорил по този начин от злоба или яд; тъкмо понеже не изрази открито гнева и омразата си, на съвета не се стигна до никакво решение. Ако бяха попитали Хидейоши обаче, дори той самият щеше да е в недоумение. Дали да нападнат крепостта Итами? Дали да се опитат да укротят Мурашиге и да го накарат да се откаже от мисълта за бунт? Въпросът бе как да направят избор между тези две възможности. Нямаше да е много трудно да превземат единствената му крепост в Итами. Но нападението над запада тъкмо бе започнало. Ако направят една макар и малка, но погрешна стъпка, по всяка вероятност щеше да им се наложи да преразгледат плановете си.

— Защо не отида като посланик и не говоря с Мурашиге? — предложи Хидейоши.

— Значи и ти мислиш, че тук ще е по-добре да не се използва сила, а?

— Не, освен ако не ни се наложи.

— Мицухиде и още двама-трима души се изказаха да не се употребява сила. Ти си на същото мнение, но аз мисля че по-добре ще е някой друг да отиде като пратеник.

— Не, аз нося част от отговорността за това. Мурашиге бе мой заместник, значи е бил подчинен на мене. Ако направи нещо неразумно…

— Не! — поклати решително глава Нобунага. — Няма да му повлияе, ако пратим посланик, с когото се познава прекалено добре. Ще пратя Мацуи, Мицухиде и Мами. Няма да се опитват да го укротят, а по-скоро просто ще проверят слуха.

— Това ще е добре — съгласи се Хидейоши.

После добави и заради Мурашиге, и заради Нобунага:

— Често казват, че лъжата на будисткия свещеник е по принуда, а бунтът в един самурайски род — по сметка. Не бива да се оставяте да ви въвлекат в сражение — това ще бъде само от полза на Мори.

— Знам.

— Бих искал да изчакам изхода на пратеничеството, но ме тревожи положението в Харима. Навярно скоро ще трябва да си взема довиждане.

— Наистина ли?

В гласа на Нобунага се долавяше неохота да го пусне да си върви.

— А откъде ще минеш на връщане? Сигурно няма да можеш да прекосиш Хього.

— Не се безпокойте, има път и по море.

— Е, каквото и да стане, ще те държа в течение. И не забравяй да ми пращаш известия.

Хидейоши най-сетне се сбогува. Макар да бе уморен, той прекоси езерото Бива от Адзучи до Оцу, пренощува в храма Мии и на следващия ден свърна към Киото. Прати напред двама оръженосци със заръката да уредят в Сакай да го чака кораб, а самият, заедно със служителите си, пое по пътя към храма Нандзен. Там обяви, че ще спрат за кратка почивка.

В храма имаше един човек, с когото много искаше да се срещне. Разбира се, това бе Такенака Ханбей, който се възстановяваше от болестта в една килия зад стените на храма.

Монасите се смутиха от внезапното пристигане на такъв висок гост, но Хидейоши отведе един от тях настрани и помоли да пропуснат посрещането, каквото обикновено биха устроили на гост с неговото положение.

— Всичките ми служители си носят храна, така че не си правете труд за друго, освен гореща вода за чая. И понеже спрях само да се видя с Такенака Ханбей, няма нужда да ме посрещате нито със саке, нито с чай. След като поговоря с Ханбей, ще ви бъда благодарен, ако приготвите нещо леко за ядене.

Накрая попита:

— Поправи ли се болният, откакто е пристигнал?

— Изглежда, че подобрението му е съвсем малко, господарю — отвърна печално свещеникът.

— Редовно ли взема лекарствата си?

— И сутрин, и вечер.

— И лекарят го посещава редовно?

— Да, идва един лекар от столицата, а личният доктор на господаря Нобунага редовно го навестява.

— Станал ли е от леглото?

— Не, през последните три дни само лежи.

— Къде е сега?

— В килията, далеч от шума.

Когато Хидейоши излезе в градината, един от прислужниците които помагаха на Ханбей, изтича навън да го посрещне.

— Тъкмо се преоблича, за да може да се срещне с вас, господарю — каза момчето.

— Не трябва да става — възрази Хидейоши и бързо закрачи към къщичката.

Щом чу, че Хидейоши идва, Ханбей накара да махнат болничната му постеля и докато самият се преобличаше, нареди на един слуга да помете стаята. После обу някакви дървени обуща, наведе се над поточето, което се виеше между хризантемите до бамбуковата порта и изми устата и ръцете си. Обърна се от нечие потупване по рамото.

— О, не знаех, че сте тук.

Ханбей бързо коленичи на земята.

— Насам, господарю — каза той и покани Хидейоши в стаята си.

Хидейоши доволно седна на рогозката. В стаята нямаше нищо, освен мастилена рисунка на някой от учителите по Дзен. Сред цветовете на Адзучи облеклото на Хидейоши напълно се губеше, но тук в това просто убежище и наметката, и доспехите му изглеждаха ярки и внушителни.

Като се кланяше вървейки, Ханбей заобиколи и се качи на терасата, където сложи една-едничка бяла хризантема в поставката за цветя, изрязана от кухо бамбуково стъбло. Приседна кротко до Хидейоши и остави вазата в ниша на стената.

Хидейоши разбра — макар да бяха махнали болничната постеля, Ханбей се боеше че мирисът на лекарства и застоялият въздух в стаята още не са се разнесли и вместо с благовоние, се опитваше да освежи помещението с мириса на това цвете.

— Въобще не ми пречи. Изобщо не мислете за това — каза той с внимание и загрижено погледна приятеля си. — Не ви ли е трудно да ставате така от леглото, Ханбей?

Ханбей се отдръпна на малко разстояние и още веднъж се поклони ниско. Дори през официалното му държание, обаче, по лицето му прозираше радостта от посещението на Хидейоши.

— Моля, не се тревожете — започна той. — Последните няколко дни времето се застуди и затова внимавам все да стоя вътре под завивките. Днес обаче почна да се затопля и тъкмо си мислех, че трябва да стана от леглото.

— Доста скоро в Киото ще дойде зимата и казват, че сутрин и през нощта е особено студено. Дали да не се преместите тогава на по-топло място?

— Не, не. С всеки ден се поправям все повече. Преди да е дошла зимата, ще съм оздравял.

— Ако наистина се поправяте, това още повече е причина да не излизате тази зима от болничната стая. Този път трябва да се възстановявате напълно. Тялото ви не е само ваше, нали?

— Мислите за мене повече, отколкото заслужавам.

Ханбей отпусна рамене и сведе поглед. Ръцете му се плъзнаха по колената и заедно със сълзите докоснаха пода, към който се приведе в знак на признателност. За миг не каза нищо.

„Ах, толкова е отслабнал“, помисли си Хидейоши и въздъхна. Китките на притиснатите към рогозката ръце бяха така изтънели, а плътта по скулите му — тъй изпита. Нима тази изтощителна болест е наистина неизлечима? При тази мисъл Хидейоши усети болка в гърдите си. Та кой в крайна сметка измъкна този болнав човек против волята му навън, сред объркания свят? На колко бойни поля подгизваше от дъжда и премръзваше от вятъра? И кой, дори и по време на мир, го излагаше на трудностите и на вътрешни дела, и на дипломатически отношения, без дори и да помисли за ден почивка? Ханбей бе човек, на когото би трябвало да гледа като на учител, но се бе отнасял с него също като с всеки един служител.

Хидейоши чувстваше, че носи вината за сериозността на положението на Ханбей и накрая, като отмести поглед встрани, сам зарони тежки сълзи. Бялата хризантема в бамбуковата поставка пред него, поела вода, побеля още повече и още по-силно замириса.

Ханбей мълчаливо се винеше заради сълзите на Хидейоши. Непростима проява на непокорство като служител и липса на решителност като воин бе да обезкуражава своя господар, когато военните му отговорности са така тежки.

— Мислих, че ще сте изтощен след този дълъг поход и затова откъснах тази хризантема от градината — каза Ханбей.

Хидейоши замълча, но погледът му бе привлечен от цветето. Изглеждаше облекчен, че темата на разговора се промени.

— Какъв чудесен мирис. Предполагам, хризантемите по връх Хираи са цъфтели, но аз не съм забелязал мириса или цвета им. Сигурно сме ги изпотъпкали с окървавените си сандали — засмя се той, като се опитваше да ободри боледуващия Ханбей.

Съчувствието, което Ханбей проявяваше към господаря си, се равняваше на усилията на този да ободри своя служител.

— Докато седя така, наистина мога да разбера колко трудно е да поддържам пълно съгласие между тялото и ума си — каза Хидейоши. — Бойното поле заема времето и огрубява нрава ми. Тук се чувствам спокоен и щастлив. Някак си ми се струва, че виждам всичко по-ясно и че се изпълвам с чудна решимост.

— Е, очевидно хората ценят покоя и душевното спокойствие, но няма същинска полза да станеш, както казват, човек на отдиха — такъв живот е празен. Вие, господарю, не си давате и минута почивка между една грижа и тази, която идва след нея. Допускам, за вас е чудотворен лек да се порадвате на този неочакван миг спокойствие. А аз…

Ханбей сигурно щеше да се обвини и отново да поднесе извинения, затова Хидейоши неочаквано го прекъсна:

— Между другото, чухте ли новината за бунта на Араки Мурашиге?

— Да, снощи тук дойде един човек с подробни известия.

Ханбей каза това, без дори да повдигне вежда, сякаш бе от малко значение.

— Е, бих искал да поговорим малко за това — каза Хидейоши и премести коленете си по-напред. — На съвета на господаря Нобунага в Адзучи решиха в общи черти да изслушат оплакванията на Мурашиге и после да направят всичко възможно да го укротят и да се споразумеят с него. Чудя се обаче дали това наистина е добро хрумване. А какво ще правим, ако Мурашиге сериозно се разбунтува? Бих искал да чуя откровеното ви мнение. Това, всъщност, е втората причина, заради която дойдох тук.

Хидейоши питаше за план как да се справят с положението, но Ханбей му отвърна кратко:

— Мисля, че така е добре. Това е много умно решение.

— Е, ако пратят от Адзучи вестоносец с успокояващи думи, ще бъде ли умиротворена крепостта Итами без произшествия?

— Не, разбира се, че не.

Ханбей поклати глава.

— Няма. Мисля, че сега, когато там са развели знамето на бунта, с положителност няма отново да го свият и да се покорят на Адзучи.

— Ако това е истина, не е ли само пилеене на усилия да се праща посланик?

— Може и да изглежда така, но това ще бъде от определена полза. Бих казал, че да действа отначало с човечност и да покаже на един служител грешката му, би дало на света да узнае за добродетелта на господаря Нобунага. През това време господарят Мурашиге най-вероятно ще е стреснат и объркан, а така стрелата, която е изтеглил без оправдание и вътрешна убеденост, от ден на ден ще изтънява.

— Как, мислите, трябва да предприемем нападението си над него и какво предвиждате относно западните области?

— Мисля, че няма изглед нито Мори, нито Хонганджи да започнат нещо изненадващо. Мурашиге вече се е разбунтувал, тъй че по-вероятно е да го оставят да се въвлече в кърваво стълкновение. После, ако видят че хората ни в Харима или щабът на Негово Височество в Адзучи са отслабени, ще се метнат към открилия се процеп и ще нападнат от всички страни.

— Точно така, ще се възползват от глупостта на Мурашиге. Не зная от какъв род може да е било недоволството му или каква стръв са размахали пред него, но всъщност сега Мори и Хонганджи го използват като прикритие. Веднъж приключено с тази му роля, няма да му остава друго, освен да се самоунищожи. По отношение на бойната храброст той стои много над другите, но умът му работи бавно. Ако има някакъв начин да го запазим жив, бих искал това да стане.

— Най-добрият подход ще е да го предпазвате от това, да бъде убит. Би било добре, ако можехме да запазим живота на такъв човек, а да го запазим също и като съюзник.

— Но щом вие мислите, че един пратеник от Адзучи ще е безполезен, кой би могъл да отиде и Мурашиге да го послуша?

— Първо опитайте да пратите Канбей. Ако говори с него, той трябва да е в състояние да го вразуми и или поне да го разбуди от лошия сън.

— А ако откаже да се срещне с Канбей?

— Тогава Ода могат да пратят последния си пратеник.

— Последния пратеник ли?

— Вас, господарю.

— Мене?

За миг Хидейоши потъна в размисъл.

— Е, ако се стигне дотам, вече ще е твърде късно.

— Научете го на дълг и го вразумете с приятелство. Ако не приеме това, което казвате, не можете да сторите нищо, освен решително да го сразите, като наказание за престъпния му бунт. Стигне ли се наистина дотам, ще е глупаво да нападате Итами отведнъж. Господарят Мурашиге се е одързостил не от силата на крепостта Итами, а по-скоро от подкрепата на двама души, на които се уповава като на двете си ръце.

— Говорите за Накагава Себей и Такаяма Укон ли?

— Ако можете да отделите тези двама от него, той ще е като тяло без крайници. А ако спечелите на своя страна или Укон, или Себей, да ги отделите от Мурашиге не трябва да е толкова голяма трудност.

В един миг Ханбей сякаш забрави своята болест и заговори за различни теми, докато бледнината му почти изчезна.

— А как да спечеля Укон? — го попита нетърпеливо Хидейоши и Ханбей не го разочарова.

— Такаяма Укон е пламенен последовател на християнството. Ако му обещаете условия, които да позволят да се проповядва неговата вяра, той без съмнение ще се откаже от Мурашиге.

— Да, това е ясно — рече с възхита Хидейоши.

А ако може да накара Укон да убеди Себей, ще убие така две птици с един камък. Прекъсна въпросите си. Ханбей също изглеждаше уморен. Хидейоши стана да си върви.

— Почакайте само минута — помоли Ханбей.

Стана и излезе от стаята, изглежда в посока към кухнята.

Хидейоши си спомни, че е гладен. Досега прислужниците му трябва да са свършили с обеда. Преди обаче и да си е помислил да се върне в храмовата стая за гости и да хапне малко ориз, едно момче, изглежда слуга на Ханбей, внесе два подноса, единият от които — със съд за саке.

— Какво стана с Ханбей? Уморил ли се е след дългия ни разговор?

— Не, господарю. Преди малко отиде в кухнята и сам приготви зеленчуците за ястието ви. Сега тъкмо готви ориза, тъй че ще дойде тук веднага щом свърши.

— Какво? Ханбей готви за мене ли?

— Да, господарю.

Хидейоши отхапа малко таро — още бе топло — и очите му отново се наляха със сълзи. Вкусът на зеленчука сякаш бе не само на езика, а изпълваше цялото му тяло. Усещаше този вкус почти прекалено сладък за някого като него. Макар негов служител, Ханбей бе посветил Хидейоши във всички начала на древнокитайското военно предание. Нещата, които бе научил, докато ежедневно седеше при него, не бяха прости — те касаеха управлението на народа във време на мир и необходимостта от власт над самия себе си.

— Не бива да прави това.

Изведнъж Хидейоши остави чашата си и като остави оръженосеца, който му бе поднесъл храната, отиде в кухнята, където Ханбей вареше ориза.

Хвана го за ръката.

— Това е прекалено, Ханбей. Няма ли вместо това да дойдете да седнем и да поговорим още малко?

Отведе приятеля си обратно в стаята и го накара да вземе чаша саке, но заради болестта Ханбей можеше само да я допре до устните си. После двамата се нахраниха заедно. От дълго време господар и служител не бяха изпитвали радостта да обядват заедно.

— Време е да вървя. Сега обаче се сдобих с нови сили. Мога да отида в сражение. Моля ви, грижете се добре за себе си, Ханбей.

Когато Хидейоши си тръгна от храма Нандзен, денят вече отиваше към края си и небето над столицата се обагряше в червено.

Бе тихо, без нито един дори пушечен изстрел — така тихо, че човек можеше да се усъмни дали това е бойно поле, така тихо, че в ушите кънтеше шумът от пъплещата сред сухата трева богомолка. В западните области есента вече бе преполовила. За последните два-три дни кленовете по планинските върхове се покриха в червено и този цвят гореше като пламък в очите на Хидейоши.

Беше се върнал в стана при връх Хираи. Седеше срещу Канбей под бора на хълма, от който преди време бяха съзерцавали луната. След като говориха за доста неща, двамата стигнаха до важен извод.

— Е, значи ще отидеш заради мен?

— С радост ще се заема с това. Дали ще успея, зависи от небето.

— Разчитам на тебе.

— Ще направя всичко, което мога, а другото ще оставя на провидението. Отиването ми там е просто последната възможност. Ако не се върна жив, вие знаете какво ще последва.

— Нищо освен сила.

Станаха. Отвъд долината на запад се чуваше пронизителният писък на кукумявката. Червените листа по склона премрежваха погледа. Двамата мъже мълчешком слязоха по хълма и тръгнаха към лагера. Призракът на смъртта — и на близката раздяла — изпълваше спокойния следобед и тихо обгръщаше мислите на тези двама добри приятели.

— Канбей.

Както вървеше по тясната и стръмна пътечка, Хидейоши се обърна назад. Възможността приятелят му да не се върне повече силно го порази и той помисли, че Канбей може да има нещо, което да каже за последно.

— Има ли още нещо?

— Не.

— Нищо за крепостта Химеджи?

— Не.

— Имаш ли нещо да предадеш на баща си?

— Просто му обяснете защо отивам там.

— Добре.

Въздухът се бе прояснил и отвъд в далечината можеше да се види вражеската крепост в Мики. Пътят, който водеше към нея, бе прекъснат от лятото насам, тъй че лесно бе да си представиш глада и жаждата на хората вътре. При все това, както можеше да се очаква от защитниците — най-дръзкия пълководец и най-храбрите войници на Харима — през цялата обсада тя продължи да показва боен дух, постоянен като есенния хлад.

Обсадените неприятели бяха принудени на няколко пъти да опитват пробив срещу обкръжилите ги отряди на Ода. Хидейоши обаче даде на хората си строго нареждане да не се поддават на предизвикателствата и остро ги предупреди срещу необмислени действия.

И още, взимаха се строги мерки никакви новини от външния свят да не достигнат до крепостта. Ако хората вътре научеха, че Араки Мурашиге се е разбунтувал срещу Нобунага, това щеше да повдигне духа им. В крайна сметка измяната на Мурашиге не само причини смут в Адзучи, а застраши и целия поход на запад. Всъщност, веднага щом Одера Масамото, господарят на крепостта Гочаку, узна за бунта на Мурашиге, той ясно обяви за отделянето си от Нобунага и дори една нощ отиде във вражеския стан.

— Не бива западните области да бъдат просто поднесени в ръцете на завоевателя — заяви там Одера. — Трябва да превърнем рода Мори в наш обединител, да преустроим силите си и да сразим тези чужденци.

Одера Масамото бе господар на бащата на Канбей и следователно — и на самия него. Затова и той бе поставен пред избор — от едната страна стояха Нобунага и Хидейоши, а от другата — баща му и неговият повелител.

Араки Мурашиге бе мъж, известен с храбростта си, но обичаше също да се хвали с нея. Усетът и ясният поглед върху нещата далеч надхвърляха неговите възможности. Бе на възрастта, която Конфуций определя като „свободна от колебание“, ще рече, на около четиридесет, възрастта, когато човек трябва вече да е зрял. Нравът му обаче изглежда не се бе променил много през изминалите десет години. Лишен от качествата, които по рождение би трябвало да притежава — благоразумие и изтънченост, — при все че бе господар на крепост, той не беше се издигнал и на крачка над това, което бе по-рано — страховит самурай-воин.

Би могло да се каже, че като го направи пръв заместник на Хидейоши, Нобунага уравновеси недостатъците на неговия началник. Мурашиге обаче не гледаше така на себе си. Винаги беше щедър на съвети, но нито Хидейоши, нито Нобутада не се възползваха дори веднъж от хрумванията му.

Намираше Хидейоши за дразнещ. Като се оставят настрана тези безполезни мисли обаче, той никога не показваше враждебността си, когато се срещаше очи в очи с него.

От време на време даваше израз на недоволство и дори на висок глас се смееше пред своите служители. На този свят има някои хора, които колкото и да си ядосан, не може да обиждаш и за Мурашиге Хидейоши бе един от тях. По време на нападението над крепостта Кодзуки Мурашиге бе в предните редици. Въпреки това, когато настъпи подходящо време за битка и Хидейоши му даде заповед да нападне, той остана на място със скръстени ръце и не се помръдна.

— Защо не отиде в сражението? — скара му се по-късно Хидейоши.

— Не участвам в битки, които не ме засягат — отвърна Мурашиге, без да трепне.

Тъй като тогава Хидейоши се засмя добродушно, той също се насили да се усмихне. Въпросът бе приключен, но слуховете, които тръгнаха между военачалниците в лагера, не бяха в никакъв случай ласкателни.

Мицухиде строго осъди държанието на Мурашиге. Този на свой ред се отнасяше с презрение към пълководци като Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака, които сякаш бяха родени с печата на културни люде. Обичаше да определя такива хора като женствени. Тази преценка изхождаше от неприязънта му към поетическите празненства и чайните церемонии, които се устройваха в лагера. Единственото, което впечатли Мурашиге, беше че началникът му изглежда не бе доложил за неговото държание нито на Нобунага, нито на Нобутада.

Гледаше на Хидейоши с пренебрежение, като на воин, който е по-мекушав от него и все пак, тъкмо поради това го считаше за човек, с когото трудно ще се справиш. Във всеки случай, хората, които наистина разбраха мислите му, докато бе на бойното поле, бяха противниците — Мори. На тях им се стори, че Мурашиге е недоволен от нещо и че ако могат да говорят с него, има добра възможност да го накарат да мине на другата страна.

Обстоятелството, че тайните пратеници от Мори и от Хонганджи успяха да избегнат съгледвачите и на няколко пъти да се промъкнат в лагера и дори в крепостта Итами, сочеше, че те не са нежелани гости. Врагът вече бе окуражен и действията на Мурашиге бяха мълчалива покана към него.

Когато някой без истинска тежест и бърз ум започне да се прави на проницателен, той си играе с огъня. Съветниците предупреждаваха на много пъти господаря си, че такъв заговор никога няма да успее, но Мурашиге все едно не ги чуваше.

— Не говорете глупости! Особено след като родът Мори ми прати писмено обещание.

С такова пълно доверие в писмото, той много бързо и ясно даде израз на замислите си за бунт срещу Нобунага. Каква стойност можеше да има в тези времена едно обещание на Мори, които до вчера бяха врагове, след като клетвата на служителя към господаря биваше захвърлена като чифт износени сандали? Мурашиге нито мислеше толкова напред, нито изобщо долавяше такова голямо противоречие.

— Той е глупец — честен човек, на когото не си заслужава да се ядосвате — каза Хидейоши на Нобунага, за да го успокои и това навярно беше най-доброто, което би могъл да каже по това време.

Нобунага обаче не можеше да гледа с леко око на положението и предупреди:

— Но е силен.

Към това се прибавяха важните въпроси как бунтът ще се отрази на останалите военачалници под негово началство и какво би могло да е влиянието му върху духовете. По тази причина Нобунага беше опитал всичко, включително и да прати Акечи Мицухиде, за умиротворяване на Мурашиге.

На края обаче Мурашиге отвърна с удвоена подозрителност и между това засили подготовката си за война, като заяви:

— Вече съм обявил своята враждебност, тъй че, ако се подлъжа по сладките думи на Нобунага и отида в Адзучи, няма съмнение, че ще бъда убит или хвърлен в тъмница.

Нобунага изпадна в ярост. Най-сетне той обяви решението си да влезе в бой с Мурашиге и на деветия ден от единадесетия месец сам поведе една войска към Ямадзаки. Отрядите на Адзучи бяха разделени на три части. Първата, съставена от поделенията на Такигава Кадзумасу, Акечи Мицухиде и Нива Нагахиде, обкръжи крепостта Ибараги; втората — силите под водачеството на Фува, Маеда, Саса и Канамори, обсади Такацуки.

Станът на Нобунага беше на връх Амано. И докато бляскавият му строй се разгръщаше, той все още имаше слаба надежда да покори бунтовническата войска без проливане на кръв. Тази надежда бе свързана с Хидейоши, който сега се беше върнал в Харима и от когото току-що пристигна известие.

„Имам още едно хрумване“, пишеше Хидейоши. Зад тези думи се криеше неговото приятелско чувство към Мурашиге, както и усещането, че храбростта на този човек е твърде ценна, за да бъде пропиляна и той настоятелно молеше Нобунага да почака още малко. Една нощ от лагера на връх Хираи внезапно тръгна Курода Канбей — дясната ръка на Хидейоши.

На следващия ден Канбей бързо стигна в крепостта Гочаку и се срещна там с Одера Масамото.

— Носи се слух, че поддържате бунта на господаря Мурашиге и че тази крепост е обърнала гръб на рода Ода.

Говореше просто и открито и се обръщаше към човека с чисто сърце.

Докато слушаше, по устните на Масамото заплува лека усмивка. На години Канбей бе на възрастта на неговия собствен син, а и по положение не бе нищо повече от син на един старши служител. Ето защо не бе изненадващо, че отговорът беше изключително надменен.

— Имате сериозен вид, Канбей, но помислете за малко. Откак този род е станал съюзник на Нобунага, какво сме получили в замяна? Нищо.

— Не мисля, че вече става дума само за печалби и загуби.

— А тогава за какво?

— Въпрос на вярност е. Вие сте глава на добре известен род и се бихте на страната на Ода при Харима. Да се присъедините изведнъж към Араки Мурашиге и да измените на предишните си съюзници ще накърни представите за вярност.

— Какво говорите? — попита Масамото.

Отнасяше се към Канбей като към човек, неопитен в преговорите и колкото повече се разпалваше той, толкова по-хладно се държеше на свой ред към него.

— Отношенията ми с Нобунага никога не са били въпрос на вярност — заяви той. — Вие и вашият баща изглежда смятате, че бъдещето на тази страна е в ръцете на Нобунага и след като е влязъл в столицата, най-разумно е да си в съгласие с него. Поне така ми бе представяно положението и за известно време аз се оставих да бъда убеден. Но истината е, че отсега нататък пред Нобунага се изпречват много опасности. Помислете си, все едно че гледате навлязъл в морето голям кораб. От брега всичко изглежда сигурно — струва ви се, че ако се качите на борда, без страх ще плувате по бурните вълни. И после наистина се качвате и обвързвате съдбата си с тази на кораба. Сега, когато се уповавате изцяло на него, наместо да сте спокоен, се оказвате лишен от увереност. Всеки път, когато вълните ви подхвърлят, усещате безпокойство и се съмнявате в устойчивостта на съда. Такава е човешката природа.

Канбей неволно се плесна по коляното.

— Веднъж след като сте се качили, не може да слезете тъкмо по средата на плаването.

— А защо не? Ако виждате, че корабът няма да устои на напора на вълните, може да няма начин да спасите живота си, освен да го изоставите и с плуване да се доберете до брега, преди да сте претърпели крушение. Понякога трябва да не обръщаме внимание на чувствата си.

— Такива мисли са срамни, господарю. Щом времето се проясни и корабът, който е изглеждал така застрашен, вдигне платна и най-сетне стигне в пристанището, точно на човека който е треперил през време на бурята, съмнявал се е в кораба на който е поверил живота си, изменил е на другарите си по плаване и в уплаха е скочил през борда в морето, ще гледат като на смешен глупец.

— Щом се стигне до думи, не мога да се меря с вас — засмя се Масамото. — Истината е, че надминавате самото красноречие. Първо казвахте, че ако Нобунага направи крачка към запада, бързо ще го помете целия. Частите, пратени с Хидейоши, обаче наброяват само пет-шест хиляди. И макар господарят Нобунага и други военачалници често да му се притичваха на помощ, в столицата цари безпокойство и изглежда, войската няма да остане тук още дълго. А мен просто ме използват за преден пост на Хидейоши и взимат от моите войници, коне и припаси, но от това не излиза нищо повече, освен че стоя като преграда между Ода и техните противници. Оценете изгледите за успех на Ода само според начина, по който Араки Мурашиге, когото Нобунага издигна на такъв отговорен пост, напълно преобърна положението в столицата със своя съюз с Мори! Причината, по която изоставих заедно с Мурашиге рода Ода, трябва да е ясна.

— Това, което чух, е един наистина злощастен замисъл. Подозирам, че скоро ще съжалявате заради него.

— Още сте млад. Силен сте в сраженията, но не и в светските дела.

— Умолявам ви да промените мнението си, господарю.

— Това няма да стане. Дадох на служителите си да разберат, че съм обещал на Мурашиге и твърдо съм решен да взема страната на Мори.

— Но ако още веднъж обмислите своето становище…

— Преди да кажете още нещо, говорете с Араки Мурашиге. Ако той реши да обмисли наново стъпката си, и аз ще го направя.

Възрастен мъж и дете. Разликата между двама им не бе само тънкост. Можеше да се каже, че дори човек като Канбей, когото на запад смятаха за единствен по дарби и напредничави разбирания, не би могъл да наложи своето срещу съперник като Одера Масамото, независимо дали е прав или не.

Масамото отново се обади, за да подсили становището си:

— Във всеки случай, вземете със себе си това и отидете в Итами. После ми донесете бързо отговора. Когато узная какво мисли господарят Мурашиге, ще ви кажа окончателното си мнение.

И той написа една бележка до Араки Мурашиге. Канбей я сложи в кимоното си и бързо тръгна към Итами. Положението бе напрегнато и действията му можеха да имат големи последствия. Когато приближи крепостта, видя войници да правят окопи и да издигат ограда от колове.

Като не забелязваше сякаш, че изведнъж бе обграден от обръч копия, той каза, все едно няма от какво да се бои:

— Аз съм Курода Канбей от крепостта Химеджи. Не съм в съюз нито с господаря Нобунага, нито с господаря Мурашиге. Дошъл съм за спешен разговор насаме с господаря Мурашиге.

И си проправи път през множеството.

Мина през няколко укрепени порти, влезе накрая в крепостта и бързо се срещна с Мурашиге. Първото му впечатление, щом го погледна в лицето, беше, че този мъж не е с такава силна воля, както бе очаквал. Изражението му не беше особено впечатляващо. Канбей долови липсата на решимост и самоувереност у своя съперник и се зачуди защо ли е решил да излезе против Нобунага, когото смятаха за най-видния мъж от това поколение.

— Е, много време мина! — възкликна изненадващо Мурашиге.

Звучеше почти като ласкателство. Канбей допусна, че щом свиреп пълководец като Мурашиге се отнася така към него, това ще рече, че още не е съвсем сигурен в себе си.

Канбей отвърна с обичайни любезности, като непрестанно се усмихваше на Мурашиге. От своя страна онзи не беше в състояние да прикрие вродената си тромавост и изглеждаше изключително смутен от погледа на Канбей.

Мурашиге усети как лицето му се изчервява.

— По каква работа идвате? — попита той.

— Чух разни слухове.

— Че събирам войска ли?

— Вие доста сте се забъркали в нещо тук.

— И какво говорят всички?

— Някои — добри неща, други — лоши.

— Предполагам, че мненията са разделени. Хората обаче трябва да изчакат края на битката, за да решат кой е крив и кой — прав. Преди да е умрял, името на един човек никога не остава непроменено.

— Мислили ли сте какво ще стане след вашата смърт?

— Естествено.

— Щом е така, то сигурен съм, знаете, че последиците от вашето решение са неизбежни.

— И защо?

— Лошото име от това, че сте се обърнали против един господар, от когото сте получили толкова милости, няма да се изличи поколения наред.

Мурашиге млъкна. Трепетът в слепоочията му показваше, че е силно развълнуван, но му липсва красноречие, за да оспори казаното.

— Сакето е готово — обяви един от служителите.

Мурашиге доби облекчен вид. Стана.

— Влезте. Канбей. Да оставим всичко настрана, от толкова време не сме се виждали. Нека изпием по чаша заедно — предложи той.

Показа се като щедър домакин. В главното укрепление бяха приготвили цяло пиршество. Докато пиеха саке, двамата, разбира се, избягваха всякакви спорове и изразът по лицето на Мурашиге значително се поуспокои. В един момент обаче Канбей отново подхвана темата.

— Какво ще кажете, Мурашиге? Защо не приключите с това, преди да се е стигнало твърде далеч?

— Преди да се е стигнало с кое?

— Тази дребна показност на сила.

— Решимостта ми по този тежък въпрос няма нищо общо с показност на сила.

— Това може да е истина, но хората наричат това измяна. Как ви кара това да се чувствате?

— Хайде, налейте си още малко саке.

— Няма да се заблуждавам. Днес си създадохте много грижи заради мен, но сакето ви малко нагарча.

— Пратен сте тук от Хидейоши.

— Разбира се. Дори и господарят Хидейоши извънредно се тревожи заради вас. И не само това, но и изцяло се застъпва за вас, независимо какво говорят другите. Нарича ви „ценен човек“ и „всеотдаен воин“. Казва, че не бива да допускаме грешка и мога да ви кажа, че никога няма да забрави приятелството ви.

Мурашиге поизтрезня и заговори донякъде чистосърдечно.

— Всъщност, получих две-три укорни писма от Хидейоши и неговото приятелство ме трогва. Но един след друг като пратеници на господаря Нобунага тук идваха Акечи Мицухиде и други служители на Ода и аз отблъснах всички. Сега със сигурност не мога да последвам молбата на Хидейоши.

— Не мисля това да е истина. Ако оставите въпроса на господаря Хидейоши, той със сигурност ще успее да изнамери начин да се застъпи пред господаря Нобунага.

— Не мисля така — рече тъжно Мурашиге. — Говори се, че щом Мицухиде и Нобумори чули, че съм се разбунтувал, запляскали с ръце от радост. Мицухиде дойде тук да ме привлече отново на ваша страна. Успокояваше ме с красиви думи, но кой знае какво е доложил, когато се е върнал при Нобунага. Ако отворя крепостта си и се върна при господаря, за да коленича пред него, накрая той само ще нареди на хората си да ме сграбчат за врата и да ме обезглавят. Никой от служителите ми няма намерение да се върне назад. Сега те са в положение, когато смятат че най-добре ще е да се бият докрай, тъй че това мнение не е само мое. Щом се върнете в Харима, кажете, моля, на Хидейоши да не мисли лошо за мен.

Изглежда, Канбей нямаше да успее лесно да убеди Мурашиге. След още няколко чашки саке той извади писмото на Одера Масамото и му го подаде.

Канбей вече бе прегледал най-важното от съдържанието. То бе просто, но откровено укоряваше Мурашиге за постъпката му. Мурашиге се приближи до лампата и го отвори, но веднага щом привърши с четенето, се извини и излезе от стаята.

Веднага след това вътре нахълта множество от войници. Заобиколиха Канбей и около него се образува стена от доспехи и копия.

— Станете! — извика някой.

Канбей остави чашата си и огледа възбудените лица наоколо си.

— И ако стана? — попита той.

— Заповедта на господаря Мурашиге е да ви придружим до затвора на крепостта — отвърна един от войниците.

— Затвор ли? — слиса се той и му се прииска да се изсмее високо.

В същия миг си помисли, че за него всичко е свършено и разбра колко смешен трябва да изглежда с това, че е попаднал в клопката на Мурашиге.

Изправи се с усмивка на лицето.

— Да вървим тогава. Щом господаря Мурашиге проявява така гостоприемството си, няма какво да направя, освен кротко да ви последвам.

Войните придружиха Канбей по главния коридор. Шумното дрънчене на доспехите им се сливаше с шума от стъпките. Заслизаха по многобройни тъмни коридори и стълбища. Караха Канбей да минава през места, които бяха така тъмни, все едно са му вързали очите и той се чудеше дали всеки миг може да бъде убит. Донякъде бе подготвен за такова събитие, но то изглежда не предстоеше. Във всеки случай, лишените от светлина места, през които преминаваше, по всяка вероятност бяха сложни тунели, които се кръстосват из вътрешността на укреплението. След малко една тежка врата се плъзна с дрънчене настрани.

— Влез! — наредиха му и след като направи около десет крачки напред, той се намери посред някаква килия. Вратата с трясък се затвори зад него. Този път Канбей наистина се изсмя шумно в тъмнината. После се извърна към стената и заговори с укор към себе си, почти все едно че рецитираше стихотворение.

— Самият аз се улових в клопката на Мурашиге. Е… днешните представи за чест със сигурност са доста странни, а?

Предположи, че е под някакъв оръжеен склад. Доколкото можеше да отгатне опипом с петите на нозете си, подът бе направен от дебели, чепати дъски. Канбей спокойно обиколи помещението, като следваше четирите му стени. Успя да установи, че на площ е около тридесет квадратни метра.

„Но не, по мое мнение Мурашиге е този, когото трябва да съжаляват. Какво си мисли, че ще постигне, като ме хвърля в този затвор?“

Седна с кръстосани нозе на мястото, което очевидно бе средата на килията. Подът бе студен, но изглежда в стаята нямаше нищо за сядане.

Изведнъж се досети, че не са го накарали да предаде късата си сабя и си помисли: „Ето нещо, за което трябва да съм благодарен. Щом имам поне само това оръжие… по всяко време бих могъл…“

Мълчаливо си каза, че дори и седалището му да се вцепени, духът му ще остане подвижен. Изглежда дзен-съзерцанието, което така упорито бе упражнявал на младини, сега щеше да му е от полза. Докато времето минаваше, му хрумваха все такива мисли. „Радвам се, че дойдох, бе следващата. Ако беше дошъл самият Хидейоши, наместо това малко нещастие щеше да има голямо. Благодарен съм, че стана така.“

Скоро по лицето му просветна тънка ивица светлина. Канбей спокойно погледна натам, откъдето тя идваше. Бяха отворили някакъв прозорец. От другата страна на решетката се появи лице на мъж. Беше Араки Мурашиге.

— Студено ли е там, Канбей? — попита той.

Канбей погледна към него и накрая съвършено спокойно отвърна:

— Не, още съм сгрят от сакето, но към полунощ ще захладнее. Ако господарят Хидейоши научи, че Курода Канбей е умрял от студ, сигурно ще дойде преди изгрев-слънце и както е мразовито, ще изложи главата ти на портите. Ти си разумен мъж, Мурашиге. Какво мислиш да постигнеш, като ме държиш тук?

Мурашиге не знаеше какво да отговори. Съзнаваше също, че неговите собствени действия го посрамват. Накрая обаче се изсмя презрително.

— Стига с това мърморене, Канбей. Казваш, че нямам ум, но не си ли ти този, който без да мисли се хвана в клопката?

— Обидните думи няма да ти помогнат. Не можеш ли да говориш последователно?

Мурашиге не каза нищо и Канбей продължи:

— Склонен си да ме поучаваш, все едно си някакъв майстор или демон на военното изкуство, но аз мисля за важната политика, не за дребни номера. Никога не ми е хрумвало да заговорнича срещу някой приятел и после да изтъквам това като заслуга. Просто си мислех за теб и за грижите на господаря Хидейоши. Ето защо дойдох тук сам. Не можеш ли да разбереш? Ами приятелството на господаря Хидейоши? Ами твоята вярност?

Мурашиге не знаеше как да отвърне. За малко млъкна, но накрая събра сили за дързък отговор.

— Говориш за приятелство и нравственост, но тези думи имат тежест само в мирно време. Сега е по-друго. Страната е разделена от война и светът е в безпорядък. Ако не заговорничиш, други заговорничат против тебе; ако не нанасяш вреда, търпиш такава. Този свят е така суров, че понякога трябва да убиваш или да бъдеш убит, за толкова време, колкото ти трябва да вдигнеш клечките си за хранене. Вчерашният съюзник е днешен враг, а ако някой ти е враг, бил и твой приятел, няма какво друго да сториш, освен да го хвърлиш в затвор. Всичко това е тактика. Може да се каже, че от състрадание още не съм те убил.

— Разбирам. Сега схващам как гледаш на света, как мислиш по време на битка и докъде се простира нравствеността ти. Жертва си на жалка слепота за нашето време и вече не ми се иска да говоря за каквото и да е с тебе. Върви, погуби сам себе си!

— Какво? Твърдиш, че съм сляп ли?

— Точно така. Не, при все че се е стигнало дотук, някак не мога да се откажа от последния остатък приятелство, който изпитвам към тебе. Имам да те науча на още нещо.

— Какво? Да не би родът Ода да има някакви тайни военни планове?

— Не е въпрос на полза или вреда. Ти си човек, достоен за съжаление. При все че си прочут със смелостта си, не знаеш как да живееш в тази тънеща в безпорядък страна. И не само това, но нямаш и желание да спасиш света от този безпорядък. Ти не си човек, по-долу си от всеки гражданин или земеделец. Как може да наричаш себе си самурай?

— Какво!? Не съм човек ли, каза?

— Точно така. Звяр си.

— Какво?

— Продължавай! Разгневи се, колкото можеш повече. Всичко това е насочено против самия тебе. Слушай, Мурашиге. Ако хората загубят чест и вярност, светът не става нищо повече от обиталище на зверове. Бием се непрестанно и адският огън на съперничеството между хората никога не догаря. Мислиш ли само за сражения, заговори и власт, и забравиш ли нравствеността и човеколюбието, няма да бъдеш враг единствено на господаря Нобунага. Ще бъдеш враг на цялото човечество и напаст за тази земя. Що се отнася до мене, ако си такъв човек, с радост сам ще откъсна главата ти.

Канбей каза каквото мислеше и потъна в мълчание. Навън се дочуваше някакъв шум. Пред прозореца на тъмницата служителите и личните слуги на Мурашиге бяха наобиколили своя господар и всички викаха.

— Посечете го!

— Не, не може да го убием.

— Това не се търпи.

— Успокойте се!

Изглежда Мурашиге бе раздвоен между тези, които искаха да извлекат Канбей навън и да го погубят на място и онези, които заявяваха, че неговото убийство ще има неприятни последствия. Навярно не бе в състояние да стигне до решение.

Накрая обаче дойдоха до извода, че дори и да го убият, няма какво да се бърза с това сега. След това, изглежда, страстите се уталожиха и в далечината се чуха отдалечаващите се стъпки на Мурашиге и останалите.

По станалото Канбей бързо разбра какво настроение цари в цялата крепост.

Макар знамето на бунта да бе вече открито развято, дори и сега имаше такива, които яростно желаеха битка с Ода и други, които се застъпваха за разбирателство с предишния съюзник. Под един и същ покрив, почти по всеки въпрос се разгаряше спор и лесно можеше да бъде разбрано какво е положението.

Въвлечен в този спор, Мурашиге прогони пратениците на Нобунага и засили своите военни приготовления. А сега хвърли Канбей в затвора.

„Изглежда, съдбата му е вече решена. Ах, колко тъжно е това“, помисли си Канбей. Без да му е жал за неговата собствена участ, той оплакваше неблагоразумието на Мурашиге. След като гласовете заглъхнаха в далечината, прозорчето отново бе затворено, но Канбей изведнъж забеляза падналото през него малко парче хартия. Вдигна го, но тази нощ не бе в състояние да го прочете. В килията бе толкова тъмно, че едва виждаше собствените си пръсти.

Но на следващия ден, когато вътре се процеди бледата светлина на утрото, той веднага си спомни за хартията и прочете написаното. Бе писмо от Одера Масамото в Харима, пратено да Араки Мурашиге.

Канбей бе поразен. Щом погледна датата на писмото, видя, че наистина бе от същия ден, когато изказа пред Масамото възраженията си и напусна крепостта Гочаку.

— Е, значи трябва да е пратил това писмо веднага подир мен — промълви той удивен, сам на себе си.

Стреснат осъзна, че на този свят има голям брой хитри люде. И все пак там навън го наричаха него, който толкова се бе стремил да отбягва повърхностното мислене и дребнавите замисли — тактик.

— Интересно, нали? Да живееш в такъв свят.

Вдигна поглед към тавана и без да съзнава, изрече тези думи. Гласът му отекна като в пещера. Колко интересно е да живееш на света.

Има, както може да се очаква, лъжа и истина, има пълно и празно, има гняв и радост, има увереност и объркване. Това е светът. Но поне за няколко седмици Канбей щеше да бъде далеч от него.

Силите на нападателите, разположени около крепостите Итами, Такацуки и Ибараги, бяха готови всяка и по всяко време да нанесат удара си. Въпреки това от стана на Нобунага на връх Амано още не пристигаше заповед за нападение. В отделните лагери дните минаваха така спокойно, че търпението на войниците почваше да се изчерпва.

— Още ли нищо?

Нобунага вече два пъти бе задал този въпрос днес. Това, което го караше да чака обаче, бе тъкмо обратното на източника на войнишкото нетърпение. В този миг положението на рода Ода бе изключително и опасно усложнено — не по отношение на западните или източните области, а тъкмо в околността на столицата. Ако въобще се окаже възможно, Нобунага не искаше да води война тук и по това време. И с минаването на дните той почваше да се тревожи заради политиката си на всяка цена да избягва сражения на собствена земя.

Винаги, когато бе притеснен, мислите му се заемаха с Хидейоши. Искаше той постоянно да бъде до него. Преди не много време от този военачалник, на когото разчиташе толкова много, бе пристигнало известие, че Канбей е предал предложенията им на своя предишен господар Одера Масамото и после незабавно отишъл в крепостта Итами, където се надявал да убеди Мурашиге да преговарят. Бил готов дори да загине при това пратеничество, пишеше Хидейоши и молеше Нобунага да почака.

— Това тук сочи голяма самоувереност — заяви Нобунага, — а Хидейоши не е склонен да пренебрегва обещанията си.

Но при все че убеди сам себе си по този начин да бъде търпелив, положението в стана му ставаше все по-напрегнато от крайното раздразнение на пълководците. При всяка най-проста грешка от страна на Хидейоши негодуванието им изригваше, сякаш от дълго време е тлеело под пепелта.

— Не разбирам защо Хидейоши е пратил този човек! Кой всъщност е този Канбей? Ако се поинтересуваш, оказва се, че е служител на Одера Масамото. А и баща му също е старши служител на Масамото. Масамото пък на свой ред заговорничи с Араки Мурашиге, влиза във връзка с Мори и ни изменя. Действал е в сговор с Мурашиге, когато вдигна знамето на бунта в западните области. Как е могъл Хидейоши да избере Канбей за такова важно пратеничество?

Упрекваха Хидейоши за липсата на предвидливост и някои дори стигаха дотам, да го подозират в тайни връзки с Мори.

Всички съобщения, които запристигаха, съдържаха едно и също — наместо да отстъпи пред доводите на Канбей, Одера Масамото още повече се опълчил против господаря Нобунага. Разпръсвал в околността слухове за това колко били слаби частите на Ода. При това отношенията му с Мори все повече зачестявали.

Нобунага трябваше да признае, че това е вярно.

— Предприетото от Канбей беше просто заблуда. Докато чакаме добра вест от такъв несигурен човек, врагът подсилва връзките си и подобрява своята отбрана, тъй че накрая, колкото и яростни да са нападенията, нашите части няма да постигнат нищо.

В този момент най-сетне пристигна вест от Хидейоши. Тя обаче не беше добра. Канбей още не се е върнал, а ясни сведения липсват. При това в тона на писмото личеше безнадеждност. Нобунага цъкна с език и внезапно захвърли настрана калъфа, в който бе сложен листа.

— Прекалено късно е! — изрева той разярен, най-сетне изчерпал търпението си. — Писарят! Напиши незабавно това и го прати до Хидейоши. Извести го, че трябва да дойде тук, без да се бави нито миг.

После погледна към Сакума Нобумори и каза:

— Чух, че Такенака Ханбей се затворил в храма Нандзен в Киото, за да възстанови здравето си. Там ли е още?

— Смятам, че да.

Отговорът на Нобунага последва бърз като ехо:

— Е, тогава иди там и кажи на Ханбей следното — синът на Курода Канбей, Шоджумару, бе пратен преди време от Хидейоши в неговата крепост като заложник. Да бъде незабавно обезглавен и да пратят главата му на неговия баща в Итами.

Нобумори се поклони. Всички около Нобунага за миг се присвиха от страх пред внезапната му ярост. Не се чу нито дума и за момент самият Нобумори не стана от мястото си. Настроението на Нобунага можеше да се променя за минути и гневът му съвсем лесно избухваше. Търпението, което бе показвал досега, по начало не му бе присъщо. То бе въпрос само на здрав разум и му струваше много усилия. Ето защо, когато най-сетне се отърси от самообладанието, което така не обичаше, гласът му загърмя, ушите почервеняха, а лицето доби свиреп вид.

— Моля ви, почакайте за малко, господарю.

— Какво има, Кадзумасу? Да не би да ме поучаваш?

— Би било прекалено дръзко някой като мен да прави това, господарю, но защо така внезапно давате заповед да бъде убит сина на Курода Канбей? Не трябва ли малко по-дълго да поразмислите над това?

— Няма нужда от повече мислене, за да се види предателството на Канбей. Престори се, че се опитва да убеди Одера Масамото, а после отново ме подлъга да си мисля, че преговаря с Араки Мурашиге. Въздържанието ми да предприема нещо през последните десет дни изцяло е плод на хитрите кроежи на този проклет Канбей. Хидейоши току-що ми съобщи това. Той самият вече не иска да бъде правен от него на глупак.

— Но дали не може да повикате господаря Хидейоши да ви доложи подробно за положението и да поговорите с него за наказанието на сина на Канбей?

— Не мога във време като това да вземам решения, все едно че има мир. И няма да викам Хидейоши тук да слушам мнението му. Ще му поискам да обясни как е докарал това бедствие. Побързай да занесеш съобщението, Нобумори.

— Да, господарю. Ще предам това на Ханбей, както пожелахте.

Настроението на Нобунага постепенно ставаше все по-мрачно. Той се обърна към писаря и попита:

— Написа ли призовката ми за Хидейоши?

— Ще пожелаете ли да я прочетете, господарю?

Показаха писмото на Нобунага и после веднага го предадоха на главния вестоносец, комуто наредиха да го отнесе в Харима.

Преди обаче този да е успял да тръгне, един от служител обяви:

— Току-що пристигна господарят Хидейоши.

— Какво? Хидейоши ли?

Изражението на Нобунага не се промени, но гневът му сякаш за миг се поразсея.

Скоро се чу гласа на Хидейоши, който кънтеше както винаги весело. Веднага щом достигна до ушите му, Нобунага трябваше да положи усилие да задържи ядосаното си изражение. Гневът се стопи в гърдите му също като лед под лъчите на слънцето и той не можеше да стори нищо.

С непринуден поздрав към присъстващите военачалници Хидейоши влезе в шатрата. Мина между тях и почтително коленичи пред Нобунага, после вдигна поглед към господаря си.

Нобунага не каза нищо. С труд се опитваше да изглежда сърдит. Не бяха много пълководците, които пред на мълчанието на Нобунага ще сторят друго, освен да се проснат уплашени по очи.

Всъщност даже и в семейството на Нобунага нямаше дори един, който да устои на такова държание. Ако ядосаният поглед на Нобунага паднеше върху стари пълководци като Кацуие или Нобумори, те пребледняваха като платно. Калени мъже като Нива и Такигава се объркваха и замънкваха оправдания. При цялата си мъдрост, Акечи Мицухиде не знаеше начин да се справи с това мълчание и в такива случаи дори цялата привързаност на Нобунага никак не можеше да помогне на Ранмару. Държанието на Хидейоши обаче беше съвсем различно. Когато господарят се ядосаше и започнеше да му се мръщи и да го гледа сърдито, той не показваше въобще никакъв отзив. Не че не гледаше сериозно на своя господар. Напротив, за него повече, отколкото за повечето хора, Нобунага бе източник на страхопочитание. Общо взето, винаги вдигаше спокойно поглед и се въздържаше да говори за друго, освен за съвсем обикновени неща.

„Негово Височество отново е малко ядосан“, мислеше си сега Хидейоши. Това самообладание бе част от особеностите на характера му и със сигурност никой не можеше да му подражава. Ако Кацуие или Мицухиде се опитаха да се държат по същия начин, щеше да е все едно да наливат масло в огъня и Нобунага би избухнал в пристъп на ярост. Сега обаче, изглежда, той губеше играта на търпение. Накрая проговори.

— Защо си дошъл, Хидейоши?

— Дойдох да приема недоволството ви — отвърна този с дълбока почит.

„Винаги има добър отговор“, помисли си Нобунага. Ставаше все по-трудно да запази гнева си. Ще се наложи да говори обмислено, все едно че е предъвквал думите и сега ги процежда между зъбите си.

— Какво ще рече това — дошъл си заради недоволството ми? Нима си мислил, че това ще приключи с едно извинение? Допуснал си голяма грешка, която се отрази не само на мене, а и на цялата войска.

— Прочетохте ли вече писмото, което ви пратих?

— Да!

— Пратеничеството на Канбей очевидно се провали. В тази връзка…

— Това оправдание ли е?

— Не, но вместо извинение препуснах през вражеските редици, за да ви предложа един план, който може да превърне това нещастие в добра възможност. Бих искал да ви помоля да наредите на всички да излязат или да се преместим другаде. След това, ако ми се полага някакво наказание за провинението, с радост ще го приема.

Нобунага помисли за миг и после в отговор на молбата му заповяда на всички да излязат. Останалите военачалници бяха като поразени от дързостта на Хидейоши, но като се заоглеждаха един другиго, нямаше какво да направят, освен да се оттеглят. Някои го обвиниха в безочие, дори след като бе изправен пред собственото си провинение. Други зацъкаха с език и го обявиха за нахален. Хидейоши имаше вид, сякаш не им обръща внимание и изчака, докато в шатрата останаха само двамата с Нобунага. Щом всички излязоха, изразът на господаря се посмекчи.

— И така, що за предложение имаш, за да си препускал чак от Харима дотук?

— Знам начин да нападнем Итами. В този момент единственото, което ни остава, е да нанесем решителен удар на Араки Мурашиге.

— Това си беше вярно от самото начало. Не че Итами е толкова важна, но ако Хонганджи и Мурашиге съгласуват действията си с Мори, може да ни причинят значителна вреда.

— Не чак такава, мисля. Ако ударим прекалено бързо, нашите части може значително да пострадат и ако дори един от съюзниците ни не бъде на мястото си, стената, която с такава грижа издигахте, може отведнъж да се сгромоляса.

— И ти какво би направил?

— Нямах собствен план, но Такенака Ханбей, който възстановява здравето си в столицата, успя вярно да оцени сегашното положение.

И Хидейоши изложи пред Нобунага плана, точно както му бе предаден от Ханбей. В същината си този замисъл целеше техните части да претърпят възможно най-малките загуби. Като употребят за това колкото време е нужно, трябваше първо да направят всички усилия за откъсване на Мурашиге от неговите съюзници и за подрязване на крилата му.

Нобунага прие предложението без ни най-малко колебание. То повече или по-малко съответстваше на неговите собствени намерения. Решиха да го приведат в действие и той напълно забрави за наказанието на Хидейоши. Имаше да го пита още за много неща относно по-нататъшните ходове.

— След като се справихме с най-спешното, може би ще трябва днес да тръгна за Харима — каза Хидейоши, като погледна към вечерното небе.

Нобунага обаче го предупреди, че пътищата са така опасни, че тази вечер ще трябва да се прибере с кораб. И след като това не може да стане веднага и има значи достатъчно време, неговият господар няма да го остави да си тръгне, без да са изпили по нещо.

Както бе седнал, Хидейоши се поизправи малко и попита:

— Ще ме пуснете да си вървя, без да ме накажете ли?

Нобунага се усмихна пресилено.

— Е, ами какво да направя? — пошегува се той.

— Когато ми прощавате, но все пак не казвате нищо, сакето, което получавам от вас, някак ми присяда в гърлото.

За първи път Нобунага избухна във весел смях.

— Хубаво, хубаво.

— В такъв случай — каза Хидейоши, сякаш бе чакал удобния момент, — Канбей също не е виновен в нищо, нали? А пратеникът със заповедта да бъде отрязана главата на сина му вече, допускам, е тръгнал.

— Не, ти не може да знаеш, какво си е бил наумил Канбей. Как може да твърдиш, че е невинен? Няма да оттегля заповедта си да пратят главата на сина му в крепостта Итами. Това е въпрос на покорство и няма полза да се месиш тук.

Така Нобунага решително запуши устата на своя служител.

Тази нощ Хидейоши се върна в Харима, но при завръщането си тайно прати един вестоносец да занесе писмо на Ханбей в столицата. Какво съдържаше писмото, ще се разбере по-късно, обаче по същество ставаше дума за личната му болка от съдбата на сина на неговия приятел и съветник, Курода Канбей.

Пратеникът на Нобунага също пристигна бързо в Киото. На връщане той за кратко време спря в църквата на Възнесението. Когато се върна в главния стан на Нобунага на връх Амано, бе придружаван от един италиански йезуит, отец Гнечи, дългогодишен проповедник в Япония. В Сакай, Адзучи и Киото имаше много християнски проповедници, но между тях отец Гнечи бе чужденецът, към когото Нобунага беше най-благосклонен. Той нямаше нищо против християните. И макар че се бе сражавал с будистите и опожарявал техните крепости, нямаше нищо и против будистите, понеже признаваше вътрешната ценност на религията.

Не само отец Гнечи, а и многото католически проповедници, поканени в Адзучи, от време на време полагаха големи усилия в опити да покръстят Нобунага. Но да уловиш сърцето му, бе все едно да се опитваш да изгребеш отражението на луната от ведро с вода.

Едни от отците-католици подари на Нобунага черен роб, доведен от него през морето, тъй като Нобунага оглеждаше мъжа със значително любопитство. Винаги, когато напускаше крепостта, дори когато отиваше в Киото, той включваше роба към придружителите си. Проповедниците малко ревнуваха и веднъж попитаха Нобунага:

— Изглеждате така привързан към черния си роб, господарю. Какво точно намирате така привлекателно в него?

— Добър съм към всички вас, нали? — отговори бързо той.

Това съвсем ясно сочеше какво изпитва Нобунага към проповедниците. Бе се привързал към отец Гнечи и останалите по същия начин, както към черния си роб. Свързано с това бе нещо друго — когато отец Гнечи за пръв път бе приет от Нобунага, той му поднесе презморски дарове. Списъкът включваше десет пушки, осем телескопа и увеличителни стъкла, петдесет тигрови кожи, мрежа против комари и сто парчета алоево дърво. Имаше също такива редки предмети като един часовник, глобус, скъпи тъкани и порцелан.

Нобунага нареди да подредят всички тези неща за показ и като дете се загледа втренчено в тях. Особено го впечатлиха глобусът и пушките. С глобуса пред себе си, внимателно слушаше нощ след нощ разказите на отец Гнечи за неговия дом в Италия, за разстоянията през морето, за различията между южна и северна Европа и за пътешествията му през Индия, Анам, Лусон и южен Китай. Присъстваше и още един, който слушаше с удвоено внимание и задаваше безброй въпроси — Хидейоши.

— А, наистина се радвам, че дойдохте — поздрави доволно отец Гнечи в лагера си Нобунага.

— За какво всъщност става дума, господарю? Повикването ви беше толкова бързо.

— Е, седнете — посочи Нобунага към един стол, използван от дзен-монаси.

— А, благодаря — отвърна отецът и се отпусна в стола.

Беше като резервна пешка върху шахматна дъска, която се чуди кога ли може да я използват. А Нобунага го бе поканил тук точно по тази причина.

— Веднъж вие, отче, ми представихте молба от името на проповедниците в Япония, в която искахте позволение да издигнете църква и да разпространявате християнството.

— Не зная от колко години копнеем за деня, в който ще откликнете на тази ни молба.

— Струва ми се, този ден наближава.

— Какво? Нима имаме разрешението ви?

— Не безусловно. За самураите не е обичайно просто да дават особени привилегии на хора, които не са извършили нищо достойно за награда.

— Какво точно имате предвид, господарю?

— Разбрах, че Такаяма Укон от Такацуки на около четиринайсет години е приел християнството и досега е твърд във вярата си. Допускам, че сте доста близки с него.

— Такаяма Укон ли, господарю?

— Както знаете, той се присъедини към бунта на Араки Мурашиге и прати две от децата си като заложници в крепостта Итами.

— Положението е наистина печално и като негови другари по вяра, за нас това е много болезнено. Не зная колко на брой молитви сме отправили към Господа, за да изпросим божествената му закрила.

— Така ли? Е, във времена като тези, отче Гнечи, молитвите, които отправяте от параклиса на своя храм, не оказват изглежда никакво въздействие. Ако наистина сте така разтревожени заради Укон, ще послушате заповедта, която сега ви давам. Искам да отидете в крепостта Такацуки и да вразумите Укон от простъпките му.

— Ако това нещо е по силите ми, с радост ще сторя всичко възможно. Разбрах обаче, че неговата крепост е вече обкръжена от частите на господаря Нобутада, както и от тези на господарите Фува, Маеда и Саса. Те навярно няма да ме пуснат да премина.

— Ще ви осигуря изпровождачи и ще ви дам залог за сигурно преминаване. Ще бъде голяма заслуга за проповедниците, ако успете да разясните въпроса на Такаяма — и на бащата, и на сина — и да ги убедите да се върнат в редиците ни. Тогава ще имате позволението ми за издигане на църква и свобода да разпространявате вярата си. Имате моята дума.

— О, господарю…

— Но почакайте — продължи Нобунага към отец Гнечи. — Трябва да сте съвсем наясно, че ако, напротив, Укон отхвърли вашето предложение и продължи да се опълчва срещу ми, ще се отнасям към всички християни по същия начин, както към Такаяма и от само себе си се разбира, ще съборя храма ви, ще изкореня вашата вяра от Япония и до един ще избия вашите проповедници и последователи. Искам да си тръгнете оттук с тази мисъл.

Кръвта се отдръпна от лицето на отец Гнечи и за миг той заби поглед в земята. Никой от хората, качили се на платнохода, за да пристигнат от далечна Европа на изток, не можеше да има слабо или боязливо сърце, но докато седеше пред Нобунага и слушаше такива думи, отецът усети как плътта му се свива и сърцето му замръзва от уплаха. Наистина, нищо не придаваше на фигурата на Нобунага вида на въплътения дявол и в действителност и чертите, и говорът му бяха твърде изтънчени. В ума на мисионерите обаче се бе запечатало, че този човек не казва нищо, което после да не извършва на дело. Предишни примери за това бяха и разрушаването на Хиеи, и покоряването на Нагашима. Тази истина всъщност прозираше във всяка една стъпка, която Нобунага някога бе замислял.

— Ще отида. Ще стана пратеникът, какъвто искате от мен да бъда и ще отида да се срещна с господаря Укон — обеща отец Гнечи.

Придружаван от една дузина конници, той потегли по пътя за Такацуки. След като изпроводи отеца, Нобунага реши, че всички е станало точно според желанията му. Но и отец Гнечи, когото на пръв поглед водеха за носа към крепостта Такацуки, се поздравяваше за постигнатото. Да бъде управляван този чужденец не беше така лесно, както си мислеше Нобунага. Сред простолюдието в Киото бе добре известно, че малцина са така проницателни, както йезуитите. Преди още да е бил повикан от Нобунага, Гнечи вече на няколко пъти си бе писал с Такаяма Укон. Бащата на Укон често питаше своя духовен наставник каква е волята на небето по това, което става. Отново и отново отец Гнечи пращаше все същия отговор. Правият път не е да вървиш против желанията на своя господар. Нобунага е господар на Мурашиге, както и на Укон.

Укон с пълна искреност му отговори:

Ето защо за отец Гнечи успехът на пратеничеството и последвалата награда бяха предрешени. Убеден беше, че Укон вече се е съгласил с това, което сам ще му предложи.

Наскоро след това Такаяма Укон обяви, че не може просто да отвърне поглед, когато се руши неговата вяра, дори и жената и децата му да го намразят заради това, че я защитава. Може да изоставиш крепостта и семейството си, заяви той, но не и единствения верен път. Една нощ тайно излезе от крепостта и избяга в храма „Възнесение“. Баща му Хида незабавно потърси закрила при Араки Мурашиге в Итами и с горчивина му обясни положението, като каза:

— Бяхме предадени от моя недостоен син.

В лагера на Мурашиге имаше мнозина, които бяха в близки и приятелски връзки с рода Такаяма и затова не можеше да настоява заложниците им да бъдат наказани. Така, макар да беше доста избухлив, сега Мурашиге мъгливо осъзнаваше сложността на положението.

— Няма какво да се направи. Щом Укон е избягал, заложниците са излишни.

Като сметна двете малки деца за нищо повече от ненужни гърла в дома, той ги върна на Уконовия баща. Когато отец Гнечи получи вест за това, отиде на връх Амано заедно с Укон, за да бъдат приети от Нобунага.

— Добре сте се справили.

Господарят бе във възторг. Обеща на Укон, че ще му предостави владение в Харима и го дари с копринени кимона и кон.

— Бих искал да се подстрижа за монах и да посветя живота си на Бога — възрази Укон.

Нобунага обаче не искаше и да чуе за това.

— Това е нелепо за един толкова млад човек.

Така в крайна сметка работите се приключиха според замисъла на Нобунага и очакванията на отец Гнечи. Държанието на Укон обаче, вследствие на което децата му се върнаха у дома, беше изцяло замислено от умния отец Гнечи.

За вчерашния ден надали може да се мисли като за днешния — миг след миг времето извършва своите промени. Не е и неразумно човек да промени насоката на действията си. Причините, по които допускаме грешки, понякога струващи ни живота, са изобилни като гъби след дъжд.

Наближаваше краят на единадесетия месец. Накагава Себей, човекът, комуто Араки Мурашиге се осланяше като на дясната си ръка, внезапно излезе от крепостта си и се предаде на Нобунага.

— Това време е решително за страната — не трябва да наказваме дребните простъпки — заяви Нобунага и не само не разпитва Себей за провинението му, но и го дари с тридесет златни монети.

Подари злато и дрехи и на тримата служители, които дойдоха заедно с него. Себей се предаде в отговор на призива на Такаяма Укон.

Военачалниците на Ода се питаха защо с тези мъже се отнасят така мекосърдечно. Макар Нобунага да съзнаваше, че сред собствените му хора има известно недоволство, ако искаше да постигне своите военни цели, той не можеше да постъпи другояче.

Миролюбието, дипломатичността и търпението не бяха в съгласие с природата му. Ето защо, над врага непрестанно се сипеха жестоки и яростни нападения. Нобунага нападна например крепостта Ханакума в Хього и без да показва милост, опожари храмовете и околните села. Не прощаваше и най-малката враждебна постъпка, била тя дело на стар или млад, на мъж или жена. Но сега от една страна изчакването, а от друга — заплахите му бяха на път да дадат плод.

Араки Мурашиге бе сам в крепостта Итами — твърдина с две подрязани криле. Такаяма Укон и Накагава Себей вече не бяха в неговите бойни редици.

— Ако сега го ударим, ще се сгромоляса като плашило — каза Нобунага.

Вярваше, че може вече да превземе Итами всякога, когато пожелае. В началото на дванадесетия месец предприеха общо нападение. Още на първия ден атаката започна преди залез-слънце и продължи до през нощта. Съпротивата обаче бе неочаквано твърда. Началникът на единия корпус от частите на нападателите бе поразен и убит, а имаше и стотици паднали и ранени.

На втория ден броят на жертвите продължи да расте, но не бе превзета нито педя от крепостните стени. Мурашиге, в крайна сметка, беше прочут с храбростта си и в отрядите му имаше немалко смели мъже. Нещо повече, дори когато самият той бе готов да свие знамето на бунта след опитите на Нобунага да го умиротвори, тъкмо членовете на семейството и неговите военни го спряха с думите:

— Да се откажем сега ще е все едно сами да му поднесем главите си.

Новината за началото на тези сражения бързо се разнесе по цяла Харима и разтърси чиновниците в Осака. Вълната от сътресението достигна чак до Тамба и рода Санин.

Първо Хидейоши в западните области веднага поде нападение над крепостта Мики, като накара помощните отряди на Нобумори и Цуцуи да изтласкат Мори до границата с Бидзен. Помислил си бе, че веднага щом родът Мори дочуе виковете от столицата, войската му ще настъпи към Киото. В Тамба родът Хатано сметна, че сега вятърът се е обърнал в добра посока и се разбунтува. Акечи Мицухиде и Хосокава Фуджитака ръководеха тази област и в последния миг се втурнаха да я спасяват.

Хонганджи и многочислените отряди на Мори поддържаха връзка с известия по кораби и сега враговете срещу Нобунага, Хидейоши и Мицухиде до един танцуваха по свирката на тези две сили.

— Изглежда с това всичко и ще свърши — каза Нобунага, вперил поглед в крепостта Итами.

С което искаше да каже, че смята всичко наред. Макар крепостта да бе изцяло откъсната от света, тя не се предаваше. В очите на Нобунага, обаче, бе все едно вече паднала. Той остави обсаждащата войска и внезапно се върна в Адзучи.

Годината беше в края си. Господарят възнамеряваше да прекара Нова година в Адзучи. Това бе година, изпълнена с неочаквани безредици и походи, но докато обхождаше с поглед улиците на града под крепостта, той улавяше как се носи духът на една богата нова култура. Там се редяха чинно големи и малки магазини, чрез които стопанската политика на Нобунага даваше своите плодове. Гости наводняваха странноприемниците и пощенските станции, докато край езерото мачтите на хвърлилите котва кораби напомняха гора.

И кварталът със самурайските домове, целият насечен от тесни пътечки, и великолепните жилища на големите военачалници бяха повечето вече завършени. Храмовете също бяха разширени и отец Гнечи бе започнал да строи църква.

Това, което наричат „култура“, е неосезаемо като мъгла. Започналото като просто разрушение сега пред самите нозе на Нобунага добиваше вида на нова, епохална култура. В музиката, театъра, живописта, литературата, религията, чайната церемония, облеклото, храната и архитектурата изоставяха старите предпочитания и стилове и възприемаха нови и свежи. В културния кипеж на Адзучи дори новите шарки на женските копринени кимона си съперничеха помежду си.

„Това е Новата година, която очаквам и това е Новата година на целия народ. Надали е нужно да се казва, че да издигаш е по-приятно, отколкото да рушиш“, си мислеше Нобунага и си представяше как тази нова, напредничава култура ще се понесе като вълна и ще залее източните области, столицата и дори запада и остров Кюшу, без да остави нито едно място незасегнато.

Завладян бе от такива мисли, когато Сакума Нобумори, ярко огрян от слънцето зад гърба му, поздрави и влезе в стаята. Като го видя, Нобунага изведнъж се сети.

— А, вярно. Как продължиха нещата там? — попита той бързо и подаде чашата в ръката си на оръженосеца, който я отнесе на Нобумори.

Онзи вдигна почтително чашата към челото си и попита:

— Нещата там ли?

Впери поглед в челото на господаря си.

— Точно така. Казах ти за Шоджумару, нали? Синът на Канбей — този, който е като заложник в крепостта на Такенака Ханбей.

— А, говорите за въпроса със заложника.

— Пратих те при Ханбей със заповед да отрежат главата на Шоджумару и да я пратят в Итами. После обаче не последва отговор, макар че главата трябваше да е отрязана и пратена. Ти чул ли си нещо?

— Не, господарю.

Нобумори поклати глава и докато говореше, сякаш си спомни за своето миналогодишно пратеничество. Бе изпълнил заръката, но Шоджумару беше под грижите на Такенака Ханбей чак в Мино, значи най-вероятно екзекуцията не е била извършена незабавно.

— Щом такава е заповедта на господаря Нобунага, тя ще бъде изпълнена, но ще ми е нужно повече време — каза тогава Ханбей, който прие молбата като нещо обикновено и Нобумори естествено го разбра.

— Е, тогава аз ви предадох заповедта на Негово Височество — добави той и веднага се върна да доложи на Нобунага.

Навярно заради многото други задължения, Нобунага изглежда бе забравил за въпроса, но истината беше, че и Нобумори не се сещаше често за съдбата на Шоджумару. Просто реши, че Ханбей ще съобщи за екзекуцията на момчето направо на Нобунага.

— Не сте ли чул нищо повече за това от Хидейоши или Ханбей, господарю?

— Не са ми казали и дума.

— Това е доста подозрително.

— Сигурен ли си, че си говорил с Ханбей?

— Надали има нужда да ме питате. Но напоследък той е необикновено ленив — промърмори раздразнително Нобумори и после добави: — Да се отнесе към това безотговорно и още да не е предприел нищо по важната заповед на Ваше Височество, ще е престъпно неподчинение, каквото не може да бъде пренебрегнато. На връщане към бойното поле ще спра в Киото и съвсем определено ще разпитам Ханбей относно това.

— Наистина ли?

Отговорът на Нобунага не показваше голяма заинтересованост. Строгостта на нареждането, което беше дал някога и начинът, по който си припомняше въпроса сега, отразяваха две съвсем различни умонастроения. Не каза обаче на Нобумори да не се грижи за това. Това със сигурност би означавало за човека, пратен да предаде заповедта, пълна загуба на лице.

Как трябваше да приема това Нобумори? Може би си мислеше, че Нобунага смята, че не е изпълнил изцяло заръката му и затова бързо привърши с новогодишните поздравления, тръгна си от крепостта и на връщане при обсадената Итами нарочно спря в храма Нандзен.

Обърна се към свещеника, който го поздрави с добре дошъл:

— Знам, че господарят Ханбей заради болест стои в стаята си, но аз идвам по нареждане на господаря Нобунага.

Молбата му за разговор бе облечена в необикновено сурови и внушителни изрази. Монахът си тръгна, после бързо се върна обратно и го покани да го последва.

Нобумори отвърна с кимване и последва свещеника. Плъзгащите се хартиени врати на покритата със слама постройка бяха затворени, но отвътре се чуваше непрестанна кашлица, навярно причинена от това, че Ханбей е станал от постелята си, за да се срещне с госта. За миг Нобумори се помая навън. По вида на небето изглеждаше, че скоро ще падне сняг. Макар още да беше пладне, в сянката на планините около храма цареше мраз.

— Влезте — покани го глас отвътре и един слуга плъзна вратата, която водеше към малка гостна. На пода седеше, подпряна на възглавници, изпитата фигура на стопанина.

— Добре дошли — рече за поздрав Ханбей.

Нобумори прекрачи прага и без встъпление започна:

— Миналата година ви донесох заповед на Негово Височество за екзекуцията на Курода Шоджумару и очаквах въпросът да бъде решен без отлагане. Оттогава обаче няма положителен отговор и това предизвика загриженост дори у господаря Нобунага. Какво имате да кажете по това?

— Е, добре… — започна Ханбей, като се поклони с ръце върху земята и разкри пред погледа изтънелия си като дъска гръб. — Нима без да желая съм накарал Негово Височество да се тревожи заради моята небрежност? С постепенното поправяне от болестта, правя всичко възможно да следвам желанията на Негово Височество.

— Какво!? Какво казвате?

Нобумори губеше самообладание. Или по-точно казано, ако се съди по цвета на лицето му, бе така разгневен от отговора на Ханбей, че не успяваше да потисне своята ярост или да отдели езика си от небцето. Ханбей изпусна една въздишка и хладно се загледа в смутения си гост.

— Е, тогава… няма ли нещо, което?…

При все излизащия с труд от устата му глас, възбуденият поглед на Нобумори остана преплетен със спокойния поглед на неговия домакин. Той се разкашля непреодолимо и после попита:

— Не сте ли пратил главата му на Канбей в крепостта Итами?

— Точна така, както казвате, е.

— Както казвам ли? Това е доста необичаен отговор. Преднамерено ли не сте се подчинили на заповедта на Негово Височество?

— Не говорете безсмислици.

— Щом е така, защо още не сте погубили момчето?

— То беше строго поверено на моето попечителство. Помислих, че мога да го сторя по всяко време, без много да бързам.

— Такава снизходителност е прекомерна. Подобно бавене, знаете, си има граница. Не си спомням никога да съм имал с някое поръчение подобен неуспех.

— Изобщо не носите вина за начина, по който сте изпълнили заповедта си. Съвършено ясно е, че заради това, което мисля по този въпрос, аз преднамерено отложих нещата.

— Преднамерено ли?

— Макар да знаех, че това е сериозна заръка, тази болест дотолкова запълни времето ми…

— Нямаше ли да е достатъчно да пратите вестоносец с една бележка?

— Не, може момчето да е заложник от друг род, но то ни е било поверено не за една година. Хората около такова хубаво дете естествено се привързват към него и няма да им бъде лесно да го убият. Загрижен съм, че ако се случи най-лошото и някой неблагоразумен служител прати за оглед на Негово Височество нечия друга глава, няма да има с какво да се оправдая пред господаря Нобунага. Ето защо мисля, че сам трябва да отида да го обезглавя. Навярно състоянието ми не след дълго ще се подобри.

Докато говореше, Ханбей почна неудържимо да кашля. Сложи хартиена кърпичка пред устата си, но изглежда, нямаше да е в състояние да спре.

Един застанал наблизо прислужник се приближи и се зае да разтрива гърба на господаря си. Нобумори не можеше да стори друго, освен да замълчи и да изчака, докато Ханбей се успокои. Но просто да седи пред човек, който се опитва да овладее буйния си пристъп на кашлица и чието болно тяло разтриваха, започна да става само по себе си болезнено за него.

— Защо не си починете в стаята си?

За пръв път Нобумори промълви нещо в знак на съчувствие, но видът на лицето му въобще не издаваше същото.

— Във всеки случай през следващите няколко дни трябва да се предприемат някакви действия в отговор на думите на Негово Височество. Удивен съм от вашата небрежност, но след всичко, което казах тук, няма какво повече да сторя. Ще пратя в Адзучи писмо, в което ще изложа положението точно такова, каквото е. Без значение колко болен може да сте, всякакво по-нататъшно забавяне само ще предизвика гнева на Негово Височество. Неприятно е, че с положителност ще трябва да го осведомя за това!

Без да обръща внимание на болезнената фигура на Ханбей, все още раздиран от кашлицата си, Нобумори каза това, което имаше, заяви, че си тръгва и излезе. Щом стигна до терасата, се размина с една жена, хванала поднос, от където се носеше тежката миризма на някаква лечебна отвара.

Жената бързо остави подноса и се поклони на госта си. Нобумори я огледа продължително — от белите длани, допрени до дървения под на терасата, до тила й — и накрая каза:

— Изглежда съм ви срещал преди. Ах, да, вярно. Когато бях поканен при господаря Хидейоши в Нагахама. Спомням си, че вие тогава му прислужвахте на масата.

— Да. Сега съм освободена, за да се грижа за брат си.

— Е, тогава сте по-малката сестра на Ханбей, така ли?

— Да, името ми е Ою.

— Вие сте Ою, значи — промърмори той нелюбезно. — Хубава сте.

И като си бъбреше нещо, слезе по каменния праг.

Ою го изпрати с едно кимване. Още чуваше кашлянето на брат си и изглежда това, че лекарството изстива, я занимаваше повече от настроението на госта. Тъкмо когато смяташе обаче, че вече си е тръгнал, Нобумори се обърна отново и каза:

— Имате ли напоследък някакви вести от господаря Хидейоши в Харима?

— Не.

— Вашият брат преднамерено е пренебрегнал заповедите на господаря Нобунага, но сигурен съм, това не би могло да бъде следствие от указания на Хидейоши, нали? Боя се, че господарят може да има някои съмнения относно това. Ако Хидейоши си навлече гнева на господаря Нобунага, може за него да последват големи неприятности. Ще повторя — мисля, добре ще е синът на Курода Канбей да бъде незабавно екзекутиран.

Нобумори вдигна поглед към небето и бързо се отдалечи. Неговата смаляваща се фигура и големият покрив на храма Нандзен се скриха зад падащи косо снежинки, които покриха всичко в бяло.

— Господарке!

Кашлицата зад плъзгащите се врати изведнъж бе спряла и вместо нея сега се чу разтревоженият глас на слугата. С разтуптяно сърце Ою отвори вратата и погледна вътре. Ханбей лежеше по очи на пода. Хартиената кърпичка, която беше държал пред устата си, бе покрита с яркочервена кръв.