Тайко

Асаи Нагамаса, господар на Оми и шурей на Нобунага

Асакура Йошикаге, господар на Ечидзен

Амакасу Санпей, нинджа на рода Такеда

Такеда Шинген, господар на Кай

Кайсен, дзен-монах и съветник на Шинген

Сакума Нобумори, старши служител на рода Ода

Такей Секиан, старши служител на рода Ода

Мори Ранмару, оръженосец на Нобунага

Фуджикаге Микава, старши служител на рода Асаи

Оичи, съпруга на Асаи Нагамаса и сестра на Нобунага

Чача, най-голямата дъщеря на Оичи и Нагамаса

Хонганджи, седалище на монасите-воини от ордена Ико

Връх Хиеи, планина източно от Киото и седалище на ордена Тендай

Кай, област на рода Такеда

Хамамацу, крепост на Токугава Иеясу

Ниджо, дворецът на шогуна в Киото

Оми, област на рода Асаи

Одани, главната крепост на рода Асаи

Ечидзен, област на рода Асакура

Враг на Буда

На първата нощ след завръщането си в Киото офицерите и мъжете от последните отряди, едва успели с бягство да спасят живота си, можеха да мислят само за едно — сън.

След като докладва на Нобунага, Хидейоши си тръгна като зашеметен.

Сън. Сън.

На следващата сутрин отвори само за миг очи и веднага заспа отново. Към пладне бе събуден от един прислужник и яде малко оризова каша, но в полубудно-полузаспалото си състояние усети само, че вкусът й е добър.

— Да спите ли се връщате? — попита удивен слугата.

Най-сетне Хидейоши се събуди вечерта на втория ден в пълно объркване.

— Кой ден е?

— Вторият — отвърна самураят на стража.

„Вторият, помисли си той, докато тежко извличаше тялото си от стаята. Господарят Нобунага също трябва да се е възстановил.“

Нобунага бе преустроил Императорския дворец и издигнал ново жилище за шогуна, но сам нямаше дом в столицата. Винаги, когато идваше в Киото, отсядаше в някой храм, а служителите му нощуваха в съседните храмове на същия орден.

Хидейоши излезе от храма, където бе настанен и за първи път от няколко дни вдигна поглед към звездите. „Почти лято е“, помисли си. И после осъзна, че е все още жив. Почувства се извънредно щастлив. Макар да беше късно през нощта, помоли да бъде приет от Нобунага. Въведоха го веднага, сякаш господарят вече го очаква.

— Трябва да си доволен от нещо, Хидейоши — каза Нобунага. — На лицето ти има необикновена усмивка.

— Как бих могъл да не съм доволен? — отвърна той. — Допреди това не съзнавах какво благословено нещо е животът. Но след като за малко избегнах смъртта, разбрах, че не ми трябва нищо повече, освен този живот. Само като погледна онази лампа или лицето ви господарю, зная че съм жив и че съм дарен с далеч повече, отколкото заслужавам. Но вие как се чувствате, господарю?

— Не мога да не бъда разочарован. Това е първият път, когато усещам срама и горчивината от поражението.

— Постигал ли е някой някога нещо голямо, без да претърпи поражение?

— Е, и това ли можеш да прочетеш по лицето ми? На коня му стига един удар с камшик по корема. Приготви се за път, Хидейоши.

— За път ли?

— Тръгваме обратно за Гифу.

Тъкмо когато Хидейоши се поздравяваше, че върви с една крачка пред Нобунага, господарят му отново излезе начело. За него имаше няколко важни причини да се върне колкото се може по-бързо в Гифу.

Макар Нобунага да се ползваше с името на мечтател, знаеше се също че е решителен човек на действието. Тази нощ Нобунага, Хидейоши и не повече от триста мъже заедно с тях напуснаха столицата с бързината на внезапна буря. Дори и при тази скорост обаче заминаването им не можеше да остане в тайна.

Кратката нощ още не бе свършила, когато групата стигна в Оцу. Шум от изстрел отекна в планините и разцепи предутринния мрак. Конете заритаха уплашени. Разтревожени за Нобунага, служителите препуснаха напред, като в същото време се оглеждаха за стрелеца.

Нобунага сякаш не бе забелязал стрелбата — всъщност, той вече препускаше на повече от петдесет разкрача напред. Обърна се и извика от разстояние:

— Оставете го!

Тъй като беше сам и далеч бе изпреварил останалите, те оставиха неуспелия убиец зад гърба си. Щом Хидейоши и останалите военачалници се изравниха с Нобунага и го попитаха дали е ранен, онзи намали хода на коня си и вдигна ръкав, за да им покаже малка дупчица във веещия се плат.

— Съдбата ни се определя свише — отбеляза само той.

По-късно се узна, че човекът стрелял по Нобунага, бил един прочут с точността си монах-воин.

„Съдбата ни се определя свише“, бе казал Нобунага, но това не означаваше че бездейно очаква волята на небето. Знаеше как му завиждат неговите съперници сред военните повелители. Когато простря криле от малкото си владение, което покриваше не повече от два окръга на Овари, над цялата тази област и Мино, не бяха оценили това особено високо. Но сега, когато излезе по средата на сцената и даваше заповеди от Киото, могъщите местни родове внезапно усетиха безпокойство. Родове, с които не бе имал каквито и да е спорове — Отомо и Шимадзу от Кюшу, Мори от западните области, Чосокабе от Шикоку и дори Уесуги и Дате далеч на север — всички гледаха с враждебност на неговите успехи.

Истинската опасност идваше обаче от собствените му роднини по сватовство. Ясно е, че повече не трябва да има доверие на Такеда Шинген от Кай, нито пък можеше да нехае за Ходжо, а Асаи Нагамаса от Одани, който се бе оженил за сестра му беше живо доказателство за слабостта на скрепените с бракове политически съюзи. Щом Нобунага навлезе в северните земи, главният му враг — човекът който внезапно се съюзи с Асакура и застраши неговия пътя за отстъпление — бе не някой друг, а Асаи Нагамаса, който отново доказа че честолюбието на един мъж не може да бъде вързано с женски коси.

Накъдето и да погледнеше виждаше врагове. Остатъците от родовете Мийоши и Мацунага още бяха силни противници, които дебнат в засада, а монасите-воини от Хонганджи навсякъде раздухваха пламъците на бунта срещу него. Изглеждаше, че след като пое властта, цялата страна се е обърнала против него и най-благоразумно сега бе да тръгне обратно за Гифу. Ако още месец се беше помайвал в Киото, можеше да няма вече крепост и род, при които да се завърне. Без произшествия обаче стигна в крепостта Гифу.

— Стража! Стража!

Кратката нощ още не беше свършила, но Нобунага викаше от спалнята си. Беше горе-долу времето, когато над Инабаяма трябваше да се чуе песента на кукувицата, време, не необичайно за това Нобунага да се събуди и неочаквано да даде някакво нареждане. Нощната му охрана бе свикнала с такива неща, но изглежда, винаги, когато поразхлабеха малко бдителността си, Нобунага ги изненадваше.

— Да, господарю?

Този път стражът беше бърз.

— Свикай военен съвет. Кажи на Нобумори незабавно да събере генералния щаб — каза Нобунага на излизане от спалнята.

Оръженосците и прислугата се завтекоха след него. Още бяха полузаспали и надали можеха да кажат полунощ ли е или утро. Със сигурност бе още тъмно, а звездите светеха ярко по нощното небе.

— Ще запаля лампите — каза един от слугите. — Моля, почакайте само за миг, господарю.

Но Нобунага вече се бе разсъблякъл. Влезе в банята и започна да се облива с вода и да се мие.

Във външното укрепление объркването бе дори по-лошо. Хора като Нобумори, Тадацугу и Хидейоши спяха в крепостта, но много от останалите военачалници бяха останали в града под нея. Щом пратениците тръгнаха да ги викат, залата бе почистена и лампите — запалени.

Накрая всички пълководци се събраха за военния съвет. Бялата светлина от лампите огряваше лицето на Нобунага. Решил бе на сутринта да препусне в поход срещу Асаи Нагамаса от Одани. Макар това събиране да бе замислено като военен съвет, неговата цел не беше изказването на различни мнения или обсъждането им. Нобунага просто искаше да чуе дали някой има предложения относно тактиката на нападението.

Щом стана ясно докъде стига решимостта му, над събраните военачалници падна мъртво мълчание. Сякаш нещо ги бе поразило дълбоко в сърцата. Връзката на Нобунага с Нагамаса, както всички знаеха, бе повече от политически съюз. Нобунага наистина обичаше своя зет, когото бе канил в Киото и лично развеждал из града.

Ако Нобунага не бе казал на Нагамаса за нападението си над рода Асакура, то бе, понеже Асаи и Асакура бяха свързани със съюз, много по-стар от връзките на рода Асаи с Ода. Като мислеше за деликатното положение на зет си, той се опита да го задържи в най-добрия случай настрана.

Щом обаче Нагамаса узна, че войската на Нобунага е дълбоко във вражеска земя, той предаде своя родственик, отряза пътя му за отстъпление и го тласна към неизбежен разгром.

Откакто се върна от Киото, Нобунага измисляше наказание за своя зет. Посред нощ му бяха предали тайно известие. То го осведомяваше, че с подкрепата на крепостта Канонджи и монасите-воини Сасаки Рокаку е станал подстрекател на селско въстание. Като се възползва от безпорядъка, Рокаку се кани, в съгласие с рода Асаи, да срази с един удар Нобунага.

След края на военния съвет Нобунага отиде с военачалниците си в градината и посочи към небето. В далечината пламъците на бунта го обагряха в аленочервено.

На следващия ден, двадесети, Нобунага поведе войската си през Оми. Срази монасите-воини и разкъса отбраната на Асаи Нагамаса и Сасаки Рокаку. Войската му се движеше с бързината на буря, която помита облаците над равнината и поразява внезапно като гръм.

На двадесет и първи Ода бяха на подстъпите към главната крепост на Асаи в Одани. Вече бяха обсадили крепостта Йокояма, подчинена на Одани. За противника това бе пълен разгром. Не бяха имали време да се подготвят и съпротивата им бе сломена, без да им остане възможност да заемат нови позиции.

Река Ане бе дълбока само няколко педи и затова, макар да беше доста широка, човек можеше да я прекоси пеш. Бистрите й води, които извираха от планините на източен Асаи, обаче бяха толкова студени, че дори през лятото смразяваха тялото.

Беше тъкмо преди изгрев-слънце. Нобунага, който предвождаше войска от двадесет и три хиляди души, задно с още шестхиляден отряд на Токугава, разположи хората си по протежение на източния бряг.

От около полунощ предишния ден, съединените сили на Асаи и Асакура, на брой около осемнадесет хиляди, постепенно се придвижваха от връх Ойосе. Скрити зад къщите по западния бряг на реката, те изчакваха подходящия момент за нападение. Нощта още бе тъмна и слухът долавяше само шума на вода.

— Ясумаса — повика Иеясу един от военачалниците си, — врагът с пълна сила настъпва към речния бряг.

— Трудно е да се види каквото и да било през тази мъгла, но в далечината дочувам цвилене на коне.

— Има ли новини от надолу по течението?

— Засега никакви.

— Към коя ли страна ще е благосклонно небето? До половин ден нещата трябва да се решат изцяло.

— Половин ден ли? Питам се толкова дълго ли ще трае.

— Не ги подценявай — предупреди Иеясу, като влезе в гората досами речния бряг.

Тук бяха собствените му потънали в мълчание отряди, цветът на войската на Нобунага. Гората сякаш беше напълно безлюдна. Войниците се бяха построили в ред за стрелба и се гушеха в гъсталака под дърветата. Копиеносците стискаха оръжията си и се вглеждаха отвъд реката, където още нищо не помръдваше.

Живот или смърт ги чака днес?

Очите на войниците светеха. Без живота и смъртта да ги вълнуват, те мълчаливо си представяха изхода на битката. Нито един нямаше вид на уверен, че тази вечер отново ще види небето.

Придружен от Ясумаса, Иеясу мина покрай редицата. Дрехите му само лекичко шумоляха. Не грееше никаква светлина освен тлеещите фитили на мускетите. Някой кихна — навярно простинал войник, чийто нос се бе подразнил от дима на фитилите. Все пак това постави останалите нащрек.

Повърхността на водата взе да побелява и клоните на дърветата по връх Ибуки се откроиха върху върволица червенеещи се облаци.

— Врагът! — извика някой.

Офицерите около Иеясу веднага направиха на стрелците знак да не откриват огън. Съвсем малко по надолу, на другия бряг, смесена част от конни самураи и пехотинци, на брой навярно около хиляда и двеста, хиляда и триста души, пресичаше напреки реката. Те газеха с нозе бялата пяна, подобни на духащ над водата вятър.

Страховитите предни редици на Асаи не обръщаха внимание на челните сили на Ода и дори на втората и третата им защитна линия и се готвеха да ударят самата среда на техния стан.

Хората на Иеясу преглътнаха тежко и в един глас възкликнаха:

— Исоно Тамба!

— Отрядът на Тамба!

Прочутият Исоно Тамба, гордостта на рода Асаи, беше достоен съперник. Знамената с неговия знак се забелязваха развети сред пръските и пяната.

Изстрели!

Дали стрелят за прикритие на врага или това са пушките на техните собствени части? Не, стрелбата бе почнала едновременно от двата бряга. Шумът й отекваше над водата и беше почти оглушителен. Облаците почнаха да се раздалечават и чистото лятно небе разкри цвета си. В същия миг вторият ред на Ода начело със Сакаи Тадацугу и третия ред на Икаде Шоню внезапно навлязоха във водата.

— Не давайте на врага и да стъпи откъм нашата страна! Не оставяте нито един от тях да се върне при своите! — викаха офицерите.

Частта на Сакаи напада противника отстрани. Посред реката мигновено се разрази ръкопашен бой. Копие се удряше в копието, сабя звънтеше о сабята. Мъжете се вкопчваха един в друг и се строполяваха от конете си, а водите на реката потекоха окървавени.

Отрядът от ударни бойци на Тамба изтласка назад втория ред на Сакаи. Като викаше:

— Посрамиха ни! — така гръмко, че можеше да бъде чут и от двете страни на реката, синът на Сакаи, Кюдзо, се втурна посред битката. Сдоби се със славна смърт, заедно с повече от сто от хората си.

Войниците на Тамба с непреодолима сила разкъсаха третия ред на войската на Ода. Копиеносците на Икаде приготвиха своите оръжия и се опитаха да спрат вражеското настъпление, но не бяха в състояние да сторят нищо.

Сега бе ред на Хидейоши да изпита удивление.

— Виждал ли си някога толкова страшни хора? — прошепна той на Ханбей.

Дори и Ханбей обаче не знаеше начин да се справи с това нападение. Това не бе единствената причина за поражението на Хидейоши. В неговия ред имаше много на брой хора, предали се във вражески крепости. Сега предвождаше тези нови „съюзници“, но те някога бяха получавали доходите си от Асаи и Асакура. Съвсем естествено, че техните копия рядко попадаха в целта и когато им биваше наредено да тръгнат срещу врага, по-вероятно бе да се изпречат на пътя на собствените хора на Хидейоши.

Така поделението му бе разбито. Петият и шестият ред на Ода също бяха премазани. Всичко на всичко, Тамба разгроми единадесет от тринадесетте бойни реда на противниците си. Тъкмо по това време силите на Токугава прекосиха по-нагоре реката, сразиха врага на отсрещния бряг и постепенно си проправиха път надолу. Щом се обърнаха назад обаче, видяха, че войниците на Тамба вече са притиснали щаба на Нобунага.

С вик:

— Нападнете ги отстрана! — бойците на Токугава се метнаха обратно към водата. Дори и когато доближиха, тези на Тамба си мислеха, че това са техни собствени хора, които навлизат в реката от западния бряг. Водени от Кадзумаса, самураите на Токугава се врязаха в редиците на частта на Исоно Тамба.

Внезапно осъзнал присъствието на врага, Тамба се продра от викане, за да накара хората си да се отдръпнат. Един воин, размахал копие, от което капеше вода, го удари отстрани. Той се строполи сред речни пръски. Сграбчи дръжката на копието, което се бе забило в страната му и се опита да стане, но боецът на Токугава нямаше намерение да му позволи това. Една сабя просветна над главата на Тамба и се сгромоляса върху неговия железен шлем. Острието се разби на късчета. Самураят се изправи. Водата наоколо му се превърна в яркочервена локва кръв. Трима мъже го обградиха, промушиха го и го насякоха на части.

— Врагът! — завикаха служителите около Нобунага.

С извадени копия те се завтекоха от щаба към речния бряг.

Такенака Кюсаку, по-младият брат на Ханбей, беше в частта на Хидейоши, но сред объркването на битката се бе откъснал от поделението. В преследване на врага се озова близо до щаба на Нобунага.

„Какво?, помисли си той удивен. Врагът е вече тук ли?“ Когато се огледа, зърна един самурай да се приближава от задната част на ограденото място. Мъжът, чиито доспехи не бяха на обикновен пехотинец, вдигна завесата и крадешком погледна вътре.

Кюсаку се метна върху човека и го сграбчи за покрития с ризница и доспехи крак. Боецът можеше да е един от техните и той не искаше по погрешка да убие свой другар. Самураят се обърна без ни най-малък знак на удивление. Имаше вид на офицер от войската на Асаи.

— Свой или враг? — запита Кюсаку.

— Враг, естествено! — извика мъжът, като хвана в ръка копието си и замахна за удар.

— Кой си? Имаш ли достойно за повтаряне име?

— Аз съм Маенами Шинпачиро от рода Асаи. Идвам да взема главата на господаря Нобунага. Отвратителен дребосък! Ти кой си?

— Аз съм Такенака Кюсаку, служител на Киношита Хидейоши. Ела и ми излез!

— Виж ти. По-малкия брат на Такенака Ханбей.

— Точно така!

В мига, в който изрече това, Кюсаку рязко издърпа копието на Шинпачиро и го метна обратно към гърдите му. Преди обаче Кюсаку да е успял да извади меча си, Шинпачиро го сграбчи. Двамата мъже паднаха на земята, като Кюсаку остана отдолу. Той се освободи с ритници, но повторно бе заклещен от противника си. В този миг захапа пръста на Шинпачиро и това накара онзи малко да го поотпусне.

Сега бе сгодният му момент! Като блъсна силно Шинпачиро, Кюсаку най-сетне успя да се освободи. За миг намери дългия си нож и замахна към гърлото на врага си. Върхът на ножа мина покрай кожата, но разряза лицето на Шинпачиро от брадичката до носа и се заби в окото му.

— Враг на моя другар! — извика един глас зад него.

Нямаше време да отрязва главата на убития. Кюсаку скочи на крака и веднага си заразменя удари с нов неприятел.

Знаеше, че няколко души от отряда на Асаи, съставен от готови да се самоубият войни, са си проправили път в околността, а този мъж сега му обърна гръб и побягна. Кюсаку се спусна след него и го удари по коляното с меча си.

Падна върху ранения, възседна го и извика:

— Имаш ли достойно за произнасяне име? Да или не?

— Аз съм Кобаяши Хашукен. Нямам друго за казване, освен че съжалявам, дето съм попаднал в ръцете на нископоставен самурай като теб, преди да съм се доближил до господаря Нобунага.

— Къде е най-храбрият мъж на Асаи — Ендо Кидзаемон? Ти си от Асаи, трябва да знаеш.

— Нямам представа.

— Говори! Казвай истината!

— Не зная!

— Тогава не си ми нужен!

И Кюсаку отряза главата на Хашукен. Изтича по-нататък с блеснали очи. Беше решен да не остави главата на Ендо Кидзаемон да попадне в ръцете на някой друг. Преди битката Кюсаку се бе похвалил, че ще вземе главата на Кидзаемон. Сега се затича към речния бряг, където между тревата и камъчетата лежаха безброй мъртви тела — бряг на смъртта.

Там сред другите лежеше един труп, чието окървавено лице бе закрито от кичур сплъстена коса. Рояк синкави мухи бръмна под нозете на Кюсаку. Когато настъпи крака на трупа със закрито лице, се извърна. В случката нямаше нищо необичайно, но от нея доби странно усещане. Огледа се подозрително наоколо и в този миг трупът скочи на крака и се спусна към шатрата на Нобунага.

— Защитете господаря Нобунага! Иде враг! — изкрещя Кюсаку.

Щом зърна Нобунага, вражеският самурай се приготви да прескочи един нисък крайбрежен насип, но настъпи връзката на сандала си и се спъна. Кюсаку се метна върху мъжа и бързо го надви. Докато го влачеше към шатрата на Нобунага, човекът изрева:

— Отрежи ми бързо главата! Още сега! Не покривай един воин със срам!

Когато още един пленник, когото отвеждаха, видя ревящия, неволно се изпусна:

— Господин Кидзаемон! Дори и вас ли са пленили жив?

Този необикновен човек, който се преструваше на мъртъв и когото Кюсаку плени, бе самият онзи, когото търсеше — страховитият боец на Асаи, Ендо Кидзаемон.

Отпърво войската на Ода бе пред разпадане. Когато обаче силите на Токугава начело с Иеясу удариха противника отстрани, острието на вражеския пристъп бе притъпено. Но неприятелят имаше и втори, и трети ред за нападение. И те, и силите на Нобунага напираха и после отстъпваха, газеха тежко във водата на Ане, трошаха дръжките на сабите си и ломяха своите копия. Битката бе в такъв безпорядък, че никой не можеше да предскаже кой ще победи.

— Не се отвличайте! Ударете право в стана на Нобунага!

От самото начало целта на втория ред от отрядите на Асаи бе тази. Те обаче проникнаха прекалено надалеч и всъщност бяха излезли в тила на отрядите на Ода. Силите на Токугава също си пробиха път на отсрещния бряг и с възгласа:

— Никога по-назад от частите на Ода! — настъпиха към стана на Асакура Кагетаке.

Накрая обаче Токугава се откъснаха от съюзниците си и бяха обкръжени от врага. Битката бе в пълен безпорядък. Също като рибите, които не могат да видят реката, където плуват, никой не бе в състояние изцяло да схване положението. Всеки от войниците просто се биеше за живота си. Веднага щом някой повали един от враговете, вдигаше поглед, за да срещне лицето на друг.

Отгоре всичко би имало вид, сякаш двете войски, изтикани във водите на река Ане, са повлечени от гигантски водовъртеж. И както можеше да се очаква, Нобунага хладнокръвно гледаше на положението точно по този начин. Хидейоши също имаше общ поглед върху битката. Долавяше, че точно този миг ще бъде решаващ за победата или поражението. Повратната точка бе изключително важна.

Нобунага удряше с една пръчка по земята и викаше:

— Токугава са проникнали надълбоко! Не ги изоставяйте там! Някой да иде на помощ на господаря Иеясу.

На частите и отляво, и отдясно, обаче, не бе останала достатъчно сила. Нобунага викаше напразно. Тогава един-единствен отряд се спусна през безпорядъка на битката от група дървета на северния бряг право към отсрещната страна на реката, в която вдигаше ослепително бели водни пръски.

Макар и да не бе получил заповед от Нобунага, Хидейоши също беше вникнал в положението. Нобунага видя флага на своя служител със златната кратунка отгоре и си помисли: „Ах, добре. Хидейоши успя.“

После обърса с ръкавица потта от очите си и каза на своите оръженосци:

— Миг като този няма да се повтори. Слезте при реката и вижте какво може да свършите.

Ранмару и останалите, дори и най-младите, до един се втурнаха срещу врага. Всеки се стремеше да бъде най-добрият. Проникнали толкова надълбоко, Токугава съвсем определено бяха застрашени, но в тази шахматна игра върху бойното поле досетливият Иеясу бе точно фигурата, поставена на най-важното място.

„Нобунага надали ще остави точно фигура като мен да бъде взета“, помисли си той. Хората на Итецу последваха тези на Хидейоши. Накрая при тях се стекоха и мъжете на Икеда Шоню. Изведнъж битката се обърна и Ода добиха превъзходство. Силите на Асакура Кагетаке отстъпиха на повече от три часа път, а онези на Асаи Нагамаса бързо побягнаха към крепостта Одани.

От този миг нататък сражението премина в преследване. Асакура бяха гонени до връх Ойосе, а Асаи Нагамаса се изтегли зад стените на крепостта Одани. За два дни Нобунага се справи с последствията от битката и на третия поведе войската си назад към Гифу. Придвижи се бързо като кукувицата, която всяка нощ прелита над река Ане. Тази река сега миеше по бреговете си телата на убитите.

Великият човек не е дело просто на своите вродени заложби. Обстоятелствата трябва да му предоставят сгодния случай. Често тъкмо обстоятелствата са онези враждебни условия, които обгръщат човека и въздействат върху неговия характер, сякаш почти се опитват да подложат този човек на мъчение. Когато неприятелите му се явяват във всякакъв възможен вид, доловим за окото или не и се съюзяват помежду си, за да го изправят пред всичките трудности, които може да роди въображението, той бива предизвикан веднъж и завинаги да докаже величието си.

Непосредствено след битката на река Ане Нобунага се върна у дома с такава бързина, че началниците на различните му части се запитаха дали в Гифу не се е случило нещо. Съвсем естествено е редовите войници да не разбират замислите на предводителите си. Сред тях сега се пръсна слух, че Хидейоши настоятелно се е застъпил за превземането на главната крепост на Асаи в Одани, за да бъдат те окончателно унищожени, но господарят Нобунага не се съгласил. Наместо това той още на следващия ден направи Хидейоши наместник на крепостта Йокояма — едно странично укрепление, което противникът бе изоставил, — а сам се изтегли към Гифу.

Войниците не бяха единствените, които не разбираха причината за внезапното завръщане на Нобунага в столицата му. Много вероятно е, че и най-приближените служители не разбираха същинските намерения на своя господар. Единственият, който би могъл да има някаква представа, бе Иеясу, чийто безпристрастен поглед никога не се отклоняваше за дълго от Нобунага — не особено близък, но не и прекалено отдалечен; без излишно разчувстване, но не и твърде хладен.

В деня, когато Нобунага си тръгна, Иеясу се върна в Хамамацу. По пътя той каза на военачалниците си:

— Веднага щом господарят Нобунага си свали окървавените доспехи, ще се облече за столицата и ще препусне с коня си право към Киото. Умът му е като немирно младо жребче.

В крайна сметка точно така и стана. Преди Иеясу да е пристигнал в Хамамацу, Нобунага вече бе на път за Киото. Това не ще рече, че по това време в столицата ставаше нещо. Това, от което се боеше Нобунага, не можеше да види с очи — един призрачен враг.

Пред Хидейоши той разкри своята загриженост:

— Коя, мислиш, е най-голямата ми тревога? Допускам, че знаеш, нали?

Хидейоши наклони глава на една страна и каза:

— Е, ами, не са Такеда от Кай, които винаги ви дебнат откъм гърба, или Асаи, или родът Асакура. За господаря Иеясу трябва да се внимава, но той е умен мъж и изобщо не е нужно човек да се бои от него. Мацунага и Мийоши са като мухи и за тях има много гнилоч около която да се навъртат, понеже в природата им е да тръгват след това, което е на умиране. Единствените ви наистина опасни врагове са монасите-воини от Хонганджи, но те мисля още не тревожат прекалено моя господар. Остава значи само един човек.

— И кой е той? Кажи ми.

— Не е нито враг, нито свой. Трябва да му оказвате почит, но ако правите само това, бързо може да попаднете в капан. Той е двуличен образ… о, боже, казах го, не както подобава. Не говорим ли за шогуна?

— Точно така. Но не споменавай това на никого.

Нобунага се тревожеше точно заради този човек, който наистина не бе нито приятел, нито враг — Йошиаки, шогуна.

Йошиаки бе проливал сълзи от благодарност заради предишните добрини на Нобунага към него и дори каза, че го смята като свой баща. Тогава защо Йошиаки? Лицемерието винаги се крие по места, където човек най-малко би го очаквал. Йошиаки и Нобунага изобщо не си подхождаха по нрав — възпитанието им бе различно, също както и техните убеждения. Докато получаваше от Нобунага помощ, Йошиаки се отнасяше към него като към благодетел. Но веднъж вече понаместил се на шогунското място, благодарността му се превърна в ненавист.

— Този селяк ме дразни — го бяха чули да казва.

Почна да отбягва Нобунага и дори гледаше на него като на препятствие, понеже властта му надминавала неговата собствена. Не беше обаче достатъчно смел да извади нещата на открито и да премери силите си с него. И обратно на откритостта на Нобунага, всичко тук до самия си завършек се разиграваше в потайност.

В една уединена стая, дълбоко навътре в двореца Ниджо шогунът беседваше с пратеник на монасите-воини от Хонганджи.

— И отец Кеньо ли го ненавижда? Не съм изненадан, че безподобната надменност и високомерие на Нобунага са ядосали вашия игумен.

Преди да си тръгне, посланикът заключи:

— Моля, направете всичко, това, което казах, да остане скрито. В същото време навярно не би било неуместно да се пратят тайни известия в Кай и на родовете Асаи и Асакура, за да не пропуснем добрата възможност.

На същия този ден в друга една част на двореца Нобунага чакаше Йошиаки, за да го извести за пристигането си в столицата. Шогунът се взе в ръце, придаде си съвършено невинен вид и отиде в приемната да се срещне с Нобунага.

— Чух, че битката при река Ане завършила с бляскава победа. Още един пример за вашата военна доблест. Поздравявам ви! Наистина щастливо събитие.

Нобунага не можа да сдържи една горчива усмивка по повод на това ласкателство и с известна насмешка отвърна:

— Не, не. На добродетелността и покровителството на Ваша Светлост се дължи това, че бяхме в състояние да се бием така храбро, тъй като знаехме, че няма да последва нищо неприятно за нас в бъдеще.

Йошиаки леко се изчерви, също като жена.

— Успокойте сърцето си. Столицата, както сам виждате, е мирна. Но нима сте чули за някакво неблагоприятно събитие? Идвате тук с такава плашеща бързина след битката.

— Не, идвам да поднесе почитанията си по повод завършването на преустройството на Императорския дворец, да видя как вървят държавните дела и разбира се, да се осведомя за здравето на Ваша Светлост.

— Ах, така ли? — Йошиаки изпита леко облекчение. — Е, виждате, че съм здрав и че управлението върви без всякакви пречки, тъй че не трябва така да се тревожите и толкова често да идвате тук. Но елате сега да ви поканя на угощение, за да ви поздравя официално по повод победното ви завръщане.

— Трябва да откажа, Ваша Светлост — каза Нобунага и отклони предложението. — Още не съм отправил думи на благодарност към моите офицери и войници. Не бих се чувствал съвсем удобно, ако сам приема покана за пищно угощение. Нека отложим това до следващия път, когато посетя Ваша Светлост.

С това той си взе довиждане. Когато се върна в жилището си, Акечи Мицухиде го чакаше, за да му докладва.

— Видели са един монах, изглежда пратеник от Кеньо, игумена на Хонганджи, да излиза от шогунския дворец. Тези прехождания напоследък между монасите-воини и шогуна са доста подозрителни, не намирате ли?

Нобунага бе назначил Мицухиде за началник на гарнизона в Киото. В качеството си на такъв той внимателно отбелязваше всички посетители на двореца Ниджо.

Нобунага хвърли бърз поглед на доклада и каза само:

— Много добре.

Бе възмутен, че е толкова трудно да спасява този шогун, но разбираше също, че държанието на Йошиаки всъщност е само от полза за него. Тази нощ повика при себе си чиновниците, които надзираваха строежа на Императорския Дворец и докато слушаше техните доклади за хода на преустройството, настроението му се подобри.

На следващата сутрин стана рано и отиде да огледа почти завършената сграда. После, след като поднесе своите почитания на Императора в старите му покои, се върна по изгрев-слънце в жилището си и обяви, че напуска столицата.

При пристигането си в Киото Нобунага бе облечен в кимоно. На връщане обаче носеше доспехи, тъй като не отиваше обратно в Гифу. Още веднъж обиколи полето на боя при река Ане, срещна се с Хидейоши, който се бе разположил в крепостта Йокояма, спусна се да даде нареждания на оставените по различни места части и накрая обсади крепостта Саваяма.

Окончателно разчистил сметки с враговете си, Нобунага се върна в Гифу, но той и хората му все още нямаха време да си починат от умората на изтощителната лятна жега.

Точно в Гифу до Нобунага стигнаха спешни писма от Хосокава Фуджитака, който бе в крепостта Наганошима в Сетцу и от Акечи Мицухиде в Киото. Писмата го известяваха, че в Нода, Фукушима и Наганошима в Сетцу, Мийоши са събрали повече от хиляда души, за да строят крепости. Към тях са се присъединили монасите-воини от Хонганджи и техните поддръжници. И Мицухиде, и Фуджитака подчертаваха, че няма време за бавене и питаха Нобунага какво ще нареди да направят.

Главният храм на Хонганджи бе построен през време на граждански размирици и безпорядък. Беше издигнат така, че да устои на натиска на времето — пред каменните му стени имаше дълбок ров, над който минаваше укрепен мост. Макар Хонганджи да беше храм, строежът му бе като на крепост. Да бъдеш монах тук значеше да си и воин и на това място имаше не по-малко такива монаси, отколкото в Нара или на връх Хиеи. Най-вероятно в тази стара будистка твърдина не живееше и един свещеник, който да не мрази парвенюто Нобунага. Обвиняваха го, че е враг на будизма, който не зачита преданието, руши културата и като дяволът не се спира пред нищо — звяр сред хората.

Когато, вместо да преговаря с тях, Нобунага излезе срещу Хонганджи и ги принуди да му отстъпят част от земите си, той отиде твърде далеч. Честолюбието на будистката крепост бе силно, а привилегиите, с които се ползваше — старинни. От запад и от други места почнаха да достигат вести, че Хонганджи се въоръжава. Храмът закупи две хиляди пушки, броят на монасите-воини се увеличи многократно и около стените се прокопаваха нови защитни ровове.

Нобунага бе очаквал те да се съюзят с рода Мийоши, както и това слабият шогун да бъде подмамен на тяхна страна. Очаквал беше също сред простолюдието да бъдат пръснати зловредни слухове и те най-вероятно да дадат начало на народно въстание против него.

Щом получи спешните съобщения от Киото и Осака, не остана особено изненадан. По-скоро бе вече изцяло решен да използва възможността и бързо сам тръгна за Сетцу, като по пътя спря в Киото.

— Смирено моля Ваша Светлост да придружи войската ми — обърна се той към шогуна. — Вашето присъствие ще вдъхва сила на отрядите и ще ускори потушаването на бунта.

Естествено Йошиаки бе изпълнен с неохота, но не беше в състояние да откаже. И макар на пръв поглед Нобунага да взимаше със себе си ненужен и обременителен придружител, от негова полза бе да има закрилата на шогунското име като още една възможност за всяване на раздор между враговете.

Областта между реките Кандзаки и Накацу бе широка блатиста равнина, осеяна тук-там с парчета обработваема земя. Накаджима бе разделена на северен и южен окръг. Крепостта на север бе в ръцете на Мийоши, а малкото укрепление на юг се държеше от Хосокава Фуджитака. Средището на сраженията бе там и те продължиха бурно от началото до средата на деветия месец, с редуване на победи и поражения. Битката бе открита, с използване, по новия обичай, на големи и малки огнестрелни оръжия.

В средата на деветия месец Асаи и Асакура, които бяха се залостили в своите планински крепости, преглъщаха горчивината от поражението и дебнеха Нобунага да допусне някаква грешка, се хванаха за оръжието. Прекосиха езерото Бива и разпънаха стана си по песъчливите брегове на Оцу и Карасаки. Едно поделение се отправи към будистката твърдина на връх Хиеи. За първи път всички монаси-воини от различните секти се обединиха срещу Нобунага.

— Той своеволно иззе земите ни и погази нашата чест, както и планината, която е била недосегаема от времето на свети Денгьо! — бе общото им оплакване.

Между връх Хиеи и родовете Асаи и Асакура имаше здрави връзки. Трите страни се споразумяха да отрежат обратния път на Нобунага. Войската на Асакура се спусна по планините на север от езерото, докато тази на Асаи го прекоси и излезе на брега. Разположението на отрядите сочеше, че замислят да овладеят теснината на Оцу и да влязат в Киото. После, докато чакат на река Йодо, щяха да настъпят едновременно с Хонганджи и с един удар да унищожат Нобунага.

Самият Нобунага от няколко дни ожесточено се сражаваше от крепостта Накаджима, в блатата между двете реки Кандзаки и Накацу, срещу монасите-воини и голямата войска на Мийоши. На двадесет и втори до ушите му стигна тревожното, но неясно известие за някаква заплаха, която иде откъм гърба му.

Още не бяха известни подробности, но Нобунага заключи, че дойдат ли, те няма да са особено успокоителни. Стисна зъби и се зачуди що ли за опасност може да бъде това. Повика Кацуие и му нареди да поеме началството на задните постове. А за самият себе си каза:

— Незабавно ще се изтегля и ще разбия Асаи, Асакура и монасите на връх Хиеи.

— Не трябва ли да почакаме още една нощ да дойде следващото известие? — попита Кацуие, като се опитваше да го спре.

— Защо? Сега е времето да променяме света!

След тези думи нищо не можеше да измени неговото решение. Препусна стремително към Киото, като неведнъж сменяше конете си.

— Господарю!

— Какво нещастие!

Горчиво разплакани, голям брой служители се скупчиха пред коня му.

— Вашият по-млад брат, господарят Нобухару и Мори Йошинари са загинали от геройска смърт на връх Уджи, поразени след два дни и две нощи ожесточени боеве.

Гласът на първия от мъжете затреперя и той не можа да продължи.

— Асаи, Асакура и техните съюзници монасите имат голяма войска от над двайсет хиляди, затова и онези не са могли да устоят на силата им.

Привидно незасегнат от тази вест, Нобунага отговори:

— Не ми редете във време като това просто имената на мъртъвци, които няма да се върнат — искам да чуя какво става сега! Докъде е стигнало настъплението на противника? Къде е линията на фронта? Тук ли е Мицухиде? Ако е на бойното поле, го повикайте незабавно. Повикайте Мицухиде!

Гора от знамена обгръщаше храма Мии — главния щаб на Асаи и Асакура. Предишният ден пред голяма тълпа бяха донесли на военачалниците за оглед главата на по-младия брат на Нобунага, Нобухару. След това една подир друга, докато почти се отегчиха, им показаха главите и на други прочути воини от рода Ода.

— Това е отмъщение за поражението ни при река Ане. Сега се чувствам много по-добре — промърмори един от мъжете.

— Не и преди да сме видели главата на Нобунага — добави друг.

Тогава някой се изсмя с прегракнал глас, в който се долавяше грубият изговор на северняците.

— Вече може да се каже, че сме я видели. Нобунага има пред себе си Хонганджи и Мийоши, а отзад — нас. Къде ще избяга? Като риба в мрежата е!

Повече от ден отделиха за оглед на главите, докато накрая взе да им прилошава от мириса на кръв. С падането на нощта внесоха в шатрата стомни със саке и това помогна за повдигане духа на победителите. Докато разсипваха и пиеха ракията, разговорът се насочи към военни дела.

— Трябва ли да влезем в Киото или да го притиснем в теснините на Оцу и да го пленим с постепенно стесняване на обкръжението, като го примамваме като голяма риба в мрежата? — запита се гласно един от военачалниците.

— С положителност трябва да настъпим към столицата и да пометем Нобунага при река Йодо и в полята на Кавачи! — възрази му друг.

— Това няма да стане.

Ако някой се застъпеше за дадена тактика, друг веднага му се противопоставяше. Макар родовете Асаи и Асакура да бяха обединени от една цел, щом се стигнеше до обсъждане между върховните предводители, всеки чувстваше, че трябва да покаже собствените си повърхностни познания и да защити името си. Вследствие на това до полунощ не се реши нищо.

Уморен от безплодните прения, един от военачалниците на Асаи излезе навън. Той погледна нагоре към небето и възкликна:

— Небето страшно е почервеняло, а?

— Нашите хора са подпалили селските къщи от Ямашина до Дайго — отвърна един от стражите.

— За какво? Безполезно е да се опожарява тази околност, не е ли тъй?

— Ни най-малко. Трябва да задържим врага — възрази пълководецът на Асакура, който бе дал заповедта. — Киотският гарнизон на Ода начело с Акечи Мицухиде снове наоколо, като че хората там горят от желание да умират. И ние също трябва да покажем нашата свирепост.

Настъпи утрото. В Оцу се кръстосваха главните пътища за столицата, но не можеше да се види нито един пътник или товарно добиче. Тогава покрай тях мина някакъв ездач, след когото минути по-късно дойдоха още двама-трима. Бяха военни вестоносци, които идваха от посоката на столицата и препускаха към храма Мии, като че от това зависеше животът им.

— Нобунага почти е стигнал в Кеаге. Най-отпред са отрядите на Акечи Мицухиде, които премазват всичко и нищо не може да ги спре.

Военачалниците трудно вярваха на ушите си.

— Това със сигурност не е самият Нобунага! Няма как да се е оттеглил толкова бързо от полето на боя при Нанива.

— Двеста-триста от нашите хора в Ямашина вече бяха избити. Врагът вилнее и както винаги, заповедите дава сам Нобунага. Препуска като демон или бог на седлото и идва право насам!

Асаи Нагамаса и Асакура Кагетаке и двамата пребледняха. Нагамаса особено остро усещаше всичко това — Нобунага бе брат на жена му и човек, който някога се бе отнасял с него приятелски. Тези прояви на ярост го накараха да потръпне.

— Отстъпвайте! Връщайте се към връх Хиеи! — викна без да мисли Нагамаса.

Асакура Кагетаке пригласяше на тревожния глас на своя съюзник:

— Назад към връх Хиеи!

В същото време изкрещя заповедно на служителите си:

— Подпалете селските къщи покрай пътя! Не, почакайте, докато минат предните ни редици. После палете! Палете!

Горещият вятър пърлеше челото на Нобунага. От искрите гривата на коня му и пискюлите по седлото се бяха подпалили. От Ямашина до Оцу горещите греди на селските домове покрай пътя и пламъците, които сякаш се премятаха във въздуха, не можеха да му попречат да достигне целта си. Сам той се бе превърнал в огнен факел, а препускащите напред негови мъже — в сноп пламъци.

— Тази битка ще бъде възпоминателната служба на господаря Нобухару.

— Нима са си мислили, че няма да отмъстим духа на нашите мъртви другари?

Щом обаче стигнаха до храма Мии, там не се виждаше и един вражески войник. Бяха се изкачили по връх Хиеи с цялата бързина на бягството.

Като погледнаха нагоре към планината, видяха, че голямата вражеска войска от над двадесет хиляди души, към която се бяха присъединили и монасите-воини, се е разпростряла чак до Судзугамине, Аоямадаке и Цубогасадани. Техните развети знамена почти сякаш казваха: „Не сме побягнали. Оттук нататък този боен ред сам ще говори за себе си.“

Нобунага погледна към извисяващата се планина и си помисли: „Тук е. Не планината е нашият враг, а особените привилегии на нейните обитатели.“ Видя всичко в нова светлина. От древни времена, през управлението на цяла редица от владетели, колко много са навредили на императорите и на обикновените хора традицията и особените привилегии на тази планина. Дали има по нея дори най-слаб отблясък от истинския Буда?

Когато орденът Тендай проникнал от Китай в Япония, светецът Денгьо, построил първия храм на връх Хиеи, с напевен глас казал:

— Нека светлината на милостивия Буда дари с божествената си закрила гредите, които забиваме на това място.

Нима светилника на Закона се пали на този свещен връх, за да могат монасите да налагат своите искания на императора в Киото? Нима се е стигнало дотам, да могат да се месят в управлението и да засилват дори още повече могъществото си чрез своите особени привилегии? Нима могат да се съюзяват с военни властелини, да заговорничат с миряни и да хвърлят страната в безпорядък? Нима светилникът се пали за това, Законът на Буда да бъде обкичен с доспехи и шлемове и цялата планина — обградена с войнски копия, пушки и бойни знамена?

Сълзи на ярост потекоха от очите на Нобунага. За него бе ясно, че това всичко е богохулство. Връх Хиеи е имал за цел да защитава страната и затова е получил особени привилегии. Но къде е сега първоначалната негова цел? Главната храмова постройка, седемте светилища, манастирите при източната и западната пагода не са нищо повече от обиталища на въоръжени демони в монашески одежди.

„Добре тогава!“ Нобунага така силно прехапа устна, че зъбите му се обагриха с кръв. „Нека ме наричат цар на злото и рушител на будизма! Прелестните хубости на тази планина не са нищо повече от лъжовни примамки на зла вълшебница и тези монаси в доспехи не са нищо повече от глупци. Ще ги изгоря в пламъците на войната и ще направя тъй, че от пепелището да излезе същинският Буда!“

Същият ден даде заповед цялата планина да бъде обградена. Естествено, на войската му й трябваха няколко дни, за да прекоси езерото, да прехвърли планината и да дойде при него.

— Кръвта на моя брат и на Мори Йошинари още не е засъхнала. Нека непоколебимо верните им души спят в мир. Нека кръвта им стане като фенер, който да озари света!

Нобунага коленичи на земята и сключи ръце в молитва. Преди малко обяви свещената планина за свой враг и нареди на войската си да я обгради. Сега сключи молитвено ръце върху една буца пръст и заплака. Внезапно видя един от оръженосците си да плаче със събрани по същия начин ръце. Беше Ранмару, изгубил баща си — Мори Йошинари.

— Плачеш ли, Ранмару?

— Моля, простете ми, господарю.

— Ще ти простя. Но спри да плачеш, иначе духът на твоя баща ще ти се присмее.

Ала очите на самия Нобунага вече се зачервяваха. Нареди да пренесат походното столче на върха на един хълм и огледа разположението на обсаждащите отряди. Докъдето стига погледа, полите на връх Хиеи бяха покрити със знамената на хората му.

Мина се половината от месеца. Обсадата на планината — необичаен за Нобунага ход — продължаваше. Отряза снабдяването на врага с провизии и се канеше да опита да го умори от глад. Всъщност, планът му вече действаше. При войска от над двадесет хиляди души хамбарите на върха бързо се опразниха. Вече бяха почнали да ядат кората по дърветата.

Настъпи зимата и студът на планинския връх причини нови страдания на защитниците.

— Подходящият момент наближава, не мислите ли? — каза Хидейоши на Нобунага.

Нобунага повика един от своите служители — Итецу. След като получи указанията на господаря си и придружаван от още четири-пет души, той изкачи връх Хиеи и се срещна с игумена на западната пагода Сонрин. Срещата стана в главния храм — щаба на монасите-воини.

Сонрин и Итецу вече се познаваха от известно време и в знак на това приятелство последният дойде да го убеди да се предадат.

— Не съм сигурен каква е била целта на това ваше идване тук, но като приятел ви съветвам да не отивате прекалено далеч с тази шега — отвърна Сонрин, като се затресе от смях — Съгласих се да се срещна с вас, понеже си мислех, че сте дошли да искате разрешение да се предадете вие. Що за глупост е да ни молите да се откажем и да отстъпим? Не виждате ли, че сме решени да се браним до край? Трябва да сте луд, щом идвате тук и говорите такива безсмислици!

Погледите на останалите монаси-воини бяха пламнали от възбуда и те сърдито се загледаха в Итецу.

След като остави игумена да каже, каквото има, Итецу заговори съсредоточено:

— Светецът Денгьо е основал този храм в името на мира и съхранението на Императорския дом и спокойствието на страната. Подозирам, че най-горещата молитва на монасите не е да навлекат доспехи, да събират мечове и копия, да се заплитат в политически борби, да се съюзяват с войската на метежници или да носят несгоди на хората в Империята. Монасите трябва да се върнат към монашестването! Прогонете Асаи и Асакура от планината, хвърлете настрана оръжията си и се върнете към изначалното си призвание на следовници на Буда!

Говореше така от самите дълбини на тялото си, без да даде на свещениците време да вметнат и една дума.

— И още — продължи той, — ако не последвате неговите заповеди, господарят Нобунага с решен да изгори главния храм, седемте светилища и манастирите и да избие всички до един на тази планина. Моля ви, внимателно обмислете това и оставете настрана вашата упоритост. Нима ще превръщате върха в пъкъл или напротив, ще отмахнете старите злини и ще запазите едничкия светилник на това благословено място?

Внезапно монасите редом със Сонрин завикаха един през друг.

— Безполезно е!

— Просто ни пилее времето!

— Тишина! — им нареди Сонрин с подигравателна усмивка. — Това бе една извънредно скучна и изтъркана проповед, но аз се каня да й дам учтив отговор. Връх Хиеи сам си е господар и си има свои собствени начала. Вие просто без нужда ни се бъркате. Става късно, господин Итецу. Тръгвайте си още сега от планината.

— Можете ли да кажете това само на ваша собствена глава, Сонрин? Защо не се срещнете с учените мъже и със старейшините и да обсъдите внимателно въпроса?

— Тази планина е с един ум и едно тяло. Моят глас е на всички храмове на връх Хиеи.

— Тогава, каквото и…

— Глупак! Ще се браним от военното ви посегателство до самия край. Със собствената си кръв ще защитим ненакърнимостта на нашето предание! Вън оттук!

— Щом така сте пожелали — Итецу не се и помръдна да стане. — Толкова е срамно всичко това. Как се каните да защитите безкрайната светлина на Буда с кръвта си? Каква точно е тази ненакърнимост, която ще браните? Какви са тези предания? Не са ли те нищо повече от заблуди, удобни заради благополучието на храма? Е, днес такива вълшебни думи вече не се приемат от света. Погледнете добре в какво време живеете. Неизбежно е алчните хора, които си затварят очите и със своята себичност застават срещу течението на времето, да бъдат изгорени заедно с изпопадалите листа.

С тези думи Итецу се върна в стана на Нобунага.

Студеният зимен вятър завъртя във въздуха сухите листа около планинските върхове. И сутрин, и вечер имаше скреж. От време на време вятърът довяваше пръски сняг. Някъде по това време на планината почти всяка нощ почнаха да избухват пожари. Една вечер се подпали складът за дърва на залата Дайджо, предишната — на този в Такимидо. И днес вечерта, макар да бе още рано, в монашеските постройки при главния храм отново стана пожар и камбаните яростно биеха. Тъй като в околността имаше много големи храмове, монасите-воини отчаяно се стремяха да попречат на пламъците да се разпрострат по-нататък.

Дълбоките долини по връх Хиеи стояха тъмни под яркочервеното небе.

— Какъв безпорядък! — възкликна един от войниците на Ода и се изсмя.

— Едно и също всяка вечер — добави друг. — Сигурно значи никога не им остава кога да мигнат.

Студеният зимен вятър свиреше през клоните на дърветата и мъжете пляскаха с ръце, за да се сгреят. Ядяха вечерята си от сушен ориз и наблюдаваха нощните пламъци. Тези пожари били замислени, както се носеше слух, от Хидейоши и дело на служители на рода Хачисука.

Нощем монасите биваха тормозени от пожарите, а през деня се изтощаваха в отбранителни приготовления. Храната и огревът им също съвсем намаляваха и сега нямаше какво да ги пази от студа.

Най-сетне зимата дойде на планината и снегът яростно заваля. Двадесетте хиляди войници от защитата и няколкото хиляди монаси-воини почнаха да оклюмват като попарена от мраз зеленина.

Беше средата на дванадесетия месец. Без доспехи и облечен само в монашески одежди, един пратеник на планината се приближи към лагера на Нобунага, придружаван от още четири-пет монаси-воини.

— Бих искал да говоря с господаря Нобунага — каза вестоносецът.

Щом Нобунага се появи, видя, че това е Сонрин, игуменът, който по-рано се беше срещнал с Итецу. Носеше вестта, че тъй като мнението в главния храм се било променило, сега той би желал да помоли за мир.

Нобунага отказа.

— Какво казахте на пратеника, който дойде от мен по-рано? Не знаете ли какво е срам?

Извади меча си.

— Това е пълно безчинство! — извика свещеникът.

Той стана и щом сабята на Нобунага профуча през него, се катурна настрани.

— Вземете главата му и се връщайте. Това е моят отговор!

Монасите пребледняха и побягнаха назад към планината. Снегът и лапавицата, които вятърът носеше този ден от другата страна на езерото, се трупаха тежко и над стана на Нобунага. Прати на връх Хиеи недвусмислен знак за своите намерения, но умът му се измъчваше с мисли как да се справи с една нова голяма трудност. Врагът, който стои насреща му, не бе нищо повече от отражение на огън върху стената. Ако полива тази стена с вода, няма да изгаси с това огъня, а в същото време същинските пламъци ще горят зад гърба му. Това картинно сравнение бе често използвано във военното изкуство, но в случая с Нобунага той не беше в състояние да се бори с първоизточника на огъня, макар и да знаеше къде е той. Тъкмо предишния ден от Гифу дойде спешна вест, че Такеда Шинген от Кай събира сили и се готви в отсъствието на Нобунага да предприеме нападение. И още — в Нагашима, в неговата собствена област Овари, има въстание на стотици хиляди поддръжници на Хонганджи и един от родствениците на Нобунага, Нобуоки, е убит, а крепостта му — превзета. Накрая, сред народа се пръскат всевъзможни слухове с клевети срещу Нобунага.

Разбираемо бе, че Такеда Шинген се готви за нашествие. Уредил примирие с дългогодишния си традиционен неприятел Уесуги от Ечиго, сега той обръщаше поглед на запад.

— Хидейоши! Хидейоши! — извика Нобунага.

— Да! Тук съм!

— Намери Мицухиде и двамата незабавно отнесете това писмо в Киото.

— На шогуна ли?

— Правилно. В писмото го моля да посредничи, но би било по-добре, ако чуе това и от вашите уста.

— Но защо тогава току-що обезглавихте пратеника от връх Хиеи?

— Нима не разбираш? Ако не бях направил това, мислиш ли че щяхме да направим нещо с мирните преговори? Дори и да бяхме успели да се споразумеем, ясно е че те щяха да потъпчат договора и веднага да се спуснат право подире ни.

— Прав сте, господарю. Сега разбирам.

— Която и от страните да вземеш, където и да са пламъците, огънят има само един първоизточник и няма съмнение, че всичко тук е дело на онзи двуличен шогун, който обича да си играе с огъня. Трябва съвсем явно да направим шогуна посредник при мирното споразумение и възможно най-бързо да се оттеглим.

Бяха започнати мирни преговори. Йошиаки дойде в храма Мии и направи усилие да успокои Нобунага и да уреди спогодба за примирие. Радостни при тази, както им се струваше, щастлива възможност, войските на Асаи и Асакура още на същия ден си тръгнаха за дома.

На шестнадесети цялата войска на Нобунага пое по суша и като мина по плаващия мост при Сета, се изтегли в Гифу.

Дългокракия Шинген

Макар Амакасу Санпей да бе сродник на някои от военачалниците на Кай, той прекара последните десет години на нисък пост, заради необикновената дарба която имаше — способността да тича бързо на къси разстояния.

Санпей бе водач на нинджите на рода Такеда — мъжете които имаха за задължение да бъдат съгледвачи в неприятелските области, да сключват тайни съюзи и да пръскат лъжливи слухове.

Дарбата на Санпей за бързо ходене и бягане още от млади години удивяваше приятелите му. Можеше да изкачи всяка планина и само за един ден да извърви двадесет до тридесет левги. Дори и той обаче не можеше да поддържа ден след ден същата скорост. Когато се връщаше бързешком от някое отдалечено място, винаги, щом местността позволява това, яздеше кон, но когато попаднеше на стръмни пътеки, разчиташе на двата си здрави крака. По тази причина винаги имаше в запас коне по важните точки на пътищата, по които минаваше — често в хижите на ловци и горски жители.

— Хей, въглищарю! У дома ли си, старче? — извика Санпей, докато слизаше от седлото пред въглищарската хижа.

Бе потънал в пот, но не повече отколкото коня, който беше яздил.

Беше ранно лято. Листата в планините още бяха бледозелени, докато в долу в низината вече се чуваше бръмченето на цикадите.

„Няма го“, помисли си Санпей. Ритна разнебитената врата и тя веднага се отвори. Вкара в хижата коня, който възнамеряваше да остави тук и като го върза за един стълб, влезе в кухнята и си взе ориз, зеленчукова туршия и чай.

Веднага щом напълни стомаха си, намери мастило и четка, написа бележка върху парче хартия и го залепи за капака на купата за ориз с останали още зрънца.

Щом Санпей излезе навън, конят почна да рита стената от нежелание да се раздели със своя господар. Безсърдечният му стопанин обаче дори не погледна назад, а просто здраво затвори вратата за шума на копитата.

Би било преувеличение да се каже, че той политна с добре надарените си нозе, но наистина се забърза към планинската област Кай със скорост, която определено създаваше впечатление за пъргавина. От самото начало негова цел бе тамошният столичен град Кофу. И скоростта, с която се придвижваше, подсказваше, че носи много спешно известие.

До сутринта на следващия ден вече бе прекосил няколко планински вериги и сега право пред нозете си гледаше водите на река Фуджи. Покривите, които се забелязваха между двете стени на дефилето, бяха тези на село Каджикадзава.

Искаше до следобед да стигне в Кофу, но тъй като вече бе доста близо, си почина за малко, като се взираше в огряната от лятното слънце речна долина на Кай. „Където и да отида и независимо от неудобствата и недостатъците на планинската област, няма второ място като родното.“ Едва си каза това, прегърнал с две ръце коленете си, и видя от полите на планината нагоре да се изкачва дълга редица коне, натоварени с кофи лак. „Е, чудя се къде ли отиват?“, запита се той.

Амакасу Санпей се изправи и се загледа надолу по планината. Някъде по средата на склона зърна конски керван от поне сто добичета.

— Хееей!

Човекът върху коня начело бе стар негов познат.

— Страшно много лак носите, а? Къде го карате? — попита го бързо Санпей.

— В Гифу — отвърна мъжът и като видя израза на съмнение по лицето на Санпей, добави: — Най-накрая произведохме количеството лак, което родът Ода бе поръчал преди две години, затова сега го откарвам в Гифу.

— Какво? Ода ли?

Санпей свъси чело и сякаш дори не бе в състояние да се поусмихне и да му пожелае лек път.

— Внимавай много. Пътищата са опасни.

— Чух, че монасите-воини също се сражавали. Чудя се как ли се справят отрядите на Ода.

— Не мога да кажа нищо относно това, преди да съм докладвал на Негово Височество.

— А, вярно. Тъкмо се връщаш оттам, нали? Е, няма какво да стоим тук да си бъбрим. Тръгвам.

Водачът на кервана и стоте коня минаха през прохода и се изгубиха в западна посока.

Санпей ги гледаше как се отдалечават и си мислеше, че в крайна сметка точно това е една планинска област. Новините от останалия свят пристигат там винаги бавно и дори и отрядите ни да са силни, а военачалниците — проницателни, ние сме сериозно необлагодетелствани. Още по-силно почувства тежестта на своята отговорност и с бързината на лястовица се заспуска надолу към подножието. В село Каджикадзава взе нов кон и с едно плясване на камшика препусна към Кофу.

Укрепеното обиталище на Такеда Шинген се издигаше в горещата и влажна речна долина на Кай. Сега едно след друго през крепостната порта се виждаха да влизат лица, които биваха зървани рядко, освен по време на тежки трудности или военни съвети, така че дори стражата на входа се досети, че се готви нещо важно. Вътре в крепостта, обгърната от зеленината на младите листа, цареше тишина, нарушавана само от пресекливата песен на първите летни цикади.

От сутринта нито един от дошлите в крепостта военачалници не си бе тръгнал. Тъкмо по това време Санпей бързешком приближи към портата. Слезе от седлото пред самия ров и изтича пеш по моста, стиснал в ръка поводите на коня си.

— Кой е?

Очите и остриетата на копията на стражата проблеснаха от един ъгъл на желязната порта. Санпей върза коня за едно дърво.

— Аз съм — отвърна той, показа лицето си на войниците и стремително се упъти към крепостта.

Често влизаше и излизаше през крепостната порта, затова, дори и да имаше такива, които да не знаят кой точно е, на входа нямаше и един войник, който да не го познава по лице и да не е чувал с какво се занимава.

В крепостта имаше будистки храм, наречен по името на бога-покровител на севера Бишамондо; той служеше на Шинген като стая за размисъл, място за обсъждане на управленски дела и от време на време — за военни съвети. Сега господарят стоеше на терасата на храма. Тялото му сякаш трептеше от ветреца, който подухваше в залата откъм скалите и поточетата в градината. Над доспехите си носеше червената туника на първосвещеник, на вид изтъкана сякаш от пламтящите цветове на алените божурови дървета.

Бе среден на ръст, здрав и мускулест по телосложение. В този човек явно имаше нещо необичайно, но докато онези, които не са го срещали, биха отбелязали колко е плашещ, в действителност той не бе толкова трудно достъпен. Тъкмо напротив, беше твърде сърдечен. Само като го погледне, човек можеше да усети, че е дарен с природно самообладание и достойнство, а рошавата брада придаваше на лицето му известна суровост. Такива черти обаче бяха общи за мъжете от планинската област Кай.

Един след друг военачалниците почнаха да стават от местата си и да се сбогуват. Казваха по няколко думи за довиждане и се покланяха на застаналия на терасата техен господар. Военният съвет продължаваше от сутринта. И Шинген носеше под алената туника доспехите си, досущ като на бойно поле. Изглежда, че бе малко уморен от разгорещеното и продължително обсъждане. Минути след края на съвета излезе на терасата. Военачалниците се оттеглиха, не присъстваше никой друг и в Бишамондо останаха само позлатените стени, които проблясваха под вятъра и кроткото бръмчене на цикадите.

„Това лято ли?“ Шинген сякаш се вглеждаше в далечината към очертанията на планините, които обграждаха неговата област. Още от първата битка, когато бе на петнадесет, животът му бе изпълнен от събития, станали през времето от лятото до есента. В една планинска област през зимата нямаше какво друго да се прави, освен да се затвориш у дома и да поддържаш силите си. Естествено, щом дойдат пролетта и лятото, кръвта на Шинген закипяваше и той се обръщаше към външния свят с думите:

— Е, да излезем да се бием.

Не само Шинген, а и всички самураи от Кай водеха същия живот. С идването на лятното слънце дори земеделците и градските жители изведнъж усещаха, че времето е дошло.

Тази година Шинген щеше да навърши петдесет и той изпитваше остро съжаление — неудовлетвореност от това, което бе очаквал през живота си. „Твърде много се сражавах просто заради самото сражение, мислеше си той. Допускам, че отсреща в Ечиго Уесуги Кеншин си мисли съвсем същото като мене.“

Щом се сетеше за своя достоен и дългогодишен противник, Шинген не можеше да прикрие една горчива усмивка над него. Същата горчива усмивка обаче горчиво се забиваше в гърдите му, щом си припомнеше тези петдесет години. Още колко му остава да живее?

Една трета от годината Кай бе затрупана от снега. И макар и да можеше да се възрази, че останалият свят е някъде надалеч и доставката на най-новите оръжия — трудна, той чувстваше, че е пропилял най-добрите си години в сражения с Кеншин от Ечиго.

Слънцето бе силно, а сянката под листата — гъста.

От много години насам Шинген живееше с мисълта, че е най-добрият воин в източна Япония. Със сигурност цялата страна се отнасяше с уважение към успехите на неговите отряди, стопанството и управлението на неговата област.

При все това Кай бе останала някъде встрани. От предишната година, когато Нобунага отиде в Киото, Шинген почна да размисля за положението на Кай и погледна сега на себе си от нова страна. Родът Такеда си е поставял твърде ниски цели.

Шинген не искаше да прекара своя живот в късане на парченца земя от съседните области. Докато Нобунага и Иеясу са били подсмърчащи деца в ръцете на дойките си, Шинген вече бе мечтал да обедини страната под желязната си власт. Чувстваше, че тази планинска област е само временно обиталище и честолюбието му стигна дотам, че веднъж дори остави тази мисъл да му се изплъзне пред пратеници от столицата. И безкрайните битки с Ечиго със сигурност са просто първите от много следващи. Повечето от сраженията, в които се бе бил, бяха обаче срещу Уесуги Кеншин и те погълнаха голям дял от богатството на неговата област и отнеха много усилия.

Но по времето, когато осъзна всичко това, родът Такеда вече бе изпреварен от Нобунага и Иеясу. Винаги бе смятал Нобунага за „хлапенцето от Овари“, а Иеясу — за „дребосъка от Окадзаки“.

„Като си помисля сега за това, допускал съм голяма грешка“, признаваше той с огорчение. Докато бе увлечен само в битки, надали съжаляваше някога за каквото и да било; сега обаче, като правеше преглед на външната си политика, разбираше, че е объркал конците й. Защо не се отправи на югозапад, когато бе сразен родът Имагава? И след като държи заложник от рода на Иеясу, защо мълчаливо наблюдаваше как онзи разширява земите си за сметка на Суруга и Тотоми?

Още по-голяма грешка бе това, че по молба на Нобунага се сроди с него чрез онзи брак. Така господарят на Овари можеше да се сражава със своите съседи на запад и юг и с един удар излезе в средата на бойното поле. Между това заложникът от Иеясу дебнеше сгоден случай и накрая избяга, а Иеясу и Нобунага се свързаха в съюз. И сега за всички ставаше ясно от каква полза е той за политиката им.

„Няма обаче вечно да се подлъгвам по техните кроежи. Ще им покажа, че аз съм Такеда Шинген от Кай. Заложникът от Иеясу избяга. Това прекъсва моите връзки с него. Какъв още предлог ми е нужен?“

Приблизително това каза на военния съвет днес. След като чу, че Нобунага е на стан при Нагашима и очевидно въвлечен в тежка битка, този проницателен воин видя сгодния случай за себе си.

Амакасу Санпей помоли един от приближените служители на Шинген да извести за идването му. Тъй като обаче не последва повикване за среща, той повтори молбата си.

— Питам се дали Негово Височество е бил осведомен за моето пристигане. Моля ви, кажете му за това отново.

— Тъкмо привърши едно съвещание и той изглежда леко уморен. Почакайте още малко — отвърна служителят. Санпей упорстваше.

— Задачата ми е спешна тъкмо заради това съвещание. Простете, но трябва да настоя да го уведомите незабавно.

Изглежда, този път предадоха вестта на Шинген и Санпей бе повикан вътре. Едни от пазачите го придружи чак до централните порти на Бишамондо. Оттам го предадоха на един страж от вътрешното укрепление, който го отведе при господаря.

Шинген седеше върху походно столче на терасата на Бишамондо. Младите листа на дебелостволите кленове шумоляха и пропускаха върху него светлинни петънца.

— Какви новини носиш, Санпей? — попита Шинген.

— Преди всичко, сведенията, които ви пратих преди, вече са съвсем неверни. И като си мислех, че може да се случи нещо неблагоприятно, се спуснах насам колкото можех по-бързо.

— Какво?! Положението в Нагашима се е променило ли? И как така?

— Ода временно изоставиха Гифу и изглеждаше, че със съвместни усилия искат да превземат Нагашима. Веднага щом пристигна на полето на боя обаче, Нобунага заповяда общо отстъпление. Отрядите му скъпо заплатиха това, но се отдръпнаха като море при отлив.

— Отстъпиха. И после?

— Отстъплението изглежда беше неочаквано, дори за неговите собствени части. Хората му говореха помежду си, че не могат да разберат какво си е наумил и немалко от тях бяха твърде объркани.

„Проницателен е този мъж!, помисли си Шинген, цъкна с език и прехапа устна. Бях намислил да примамя Иеясу на открито и да го сразя, докато Нобунага е задържан от монасите-воини в Нагашима. Всичко обаче се провали и сега трябва да внимавам“, каза си той. После се обърна към вътрешността на храма и внезапно извика:

— Нобуфуза! Нобуфуза!

Бързо даде нареждане да съобщят на военачалниците, че взетото на днешния съвет решение за тръгване към фронта незабавно се отменя.

Старши служителят Баба Нобуфуза нямаше време да попита за причините. И още повече, току-що тръгналите си военни щяха да изпаднат в объркване, тъй като си мислеха, че няма по-добра от сегашната възможност за смазване на рода Токугава. Във внезапно просветление обаче Шинген разбра, че е пропуснал удобния момент и че няма да е в състояние да се придържа към предишните си планове. По-скоро трябва бързо да потърси нов ответен ход и нова възможност за действие.

Свали доспехите и отново се срещна със Санпей. След като отпрати служителите, Шинген внимателно изслуша подробния доклад за положението в Гифу, Исе, Окадзаки и Хамамацу. Накрая сам разпръсна едно от съмненията на своя съгледвач.

— На път за насам видях пренасянето на голям товар лак за рода Ода, които са съюзници на Токугава. Защо им пращате лак?

— Обещаното си е обещано. А и Ода може да проявят невнимание и тъй като керванът минава първо през владенията на Токугава, това беше добра възможност да се проучат пътищата за вътрешността на Микава, ала и тя се оказа накрая безполезна. Е, не безполезна все пак. Утре пак може да дойде сгодното време.

Като мърмореше с презрение към самия себе си, той се отдалечи и насаме някъде, изчака да се разсее обзелото го неприятно чувство.

Потеглянето на действената и мощна армия на Кай се отложи и мъжете прекараха лятото в бездействие. Щом обаче дойде есента, из западните планини и източните възвишения отново се разнесе мълва.

Един хубав есенен ден Шинген се отправи на кон към бреговете на река Фуефуки. Придружаван само от неколцина служители, високо вдигнатата му осанка, окъпана от светлината на есенното слънце, сякаш бе преизпълнена с гордост от безупречното управление на неговата област. Сетивата му долавяха настъпването на една нова епоха. „Сега е времето!“, мислеше си той.

„Кентокудзан“, пишеше на дъската над храмовата порта. Това бе храмът, където живееше Кайсен — човекът, обучил Шинген в тайните на дзен. Шинген отвърна на поздравите на монасите и отиде в градината. Тъй като наистина се отбиваше само за кратко посещение, умишлено не влезе в главния храм.

Наблизо имаше малък чаен павилион със само две стаи. Вода течеше от извора; в тръбата, която прекараше водата през уханния мъх на градината с камъни, бяха нападали жълти гинкови листа.

— Дойдох да се сбогувам, Ваше Преподобие.

Кайсен кимна в отговор на Шингеновите думи.

— Значи накрая сте се решили?

— Бях твърде търпелив и чаках възможността да дойде, а сега мисля, че тази есен течението някак си се е обърнало в моя полза.

— Чух, че Ода се канят да настъпят на запад — каза Кайсен. — Изглежда, Нобунага събира войска, дори по-голяма от миналогодишната и се готви да срази връх Хиеи.

— Всичко идва за този, който чака — отговори Шинген. — Получих дори и доста на брой писма от шогуна, който казва, че ако ударя Ода в гръб, едновременно с това Асаи и Асакура ще се надигнат и при добавената към това помощ на връх Хиеи и Нагашима, стига да сритам Иеясу, и ще мога бързо да настъпя към столицата. Каквото и обаче да правя, Гифу ще си остане опасен. Не искам да повтарям това, което стори Имагава Йошимото и затова чаках най-сгодния случай. Намерението ми е да сваря Гифу неподготвен, като гръмотевица да прорежа Микава, Тотоми, Овари и Мино и след това да продължа към столицата. Успея ли да направя това, мисля, че ще посрещна Новата година в Киото. Надявам се Ваше Преподобие да остане в добро здраве.

— Щом така трябва да стане — рече мрачно Кайсен.

Шинген се съветваше с монаха почти по всеки един въпрос — от тези на управлението до военните — и мълчаливо му се доверяваше. Остро почувства смисъла на сегашното негово изражение.

— Ваше Преподобие изглежда има някакви съмнения относно моя замисъл.

Кайсен вдигна поглед.

— Няма причина да не го одобрявам. Това в крайна сметка е мечтата на вашия живот. Това, което ме тревожи, са дребните сметки на шогуна Йошиаки. Непрекъснатите тайни писма, които ви подканят да тръгнете за столицата, не пристигат само при вас. Чух, че такива е получавал и господарят Кеншин. Изглежда също, че той е призовал господаря Мори Йотонари, който междувременно почина, да свика силите си.

— Не че не разбирам това. Като оставим настрана обаче всичко останало, аз трябва да отида в Киото и да осъществя големите замисли, които имам за тази страна.

— Уви, дори и аз не бях в състояние да се примиря с това, че човек с вашите способности трябва докрай да прекара живота си в Кай. Мисля, че по пътя ще срещнете много трудности, но отрядите, които предвождате, никога не са били побеждавани в битка. Помнете само, че тялото ви е единственото нещо, което истински ви принадлежи и затова мъдро използвайте дадения ви от природата срок.

В същия миг някакъв монах, отишъл да почерпи вода от един близък извор, внезапно захвърли дървената кофа и побягна между дърветата, като викаше нещо неразбираемо. В градината отекна шум, приличен на този от бягащ елен. Най-сетне монахът, който се бе втурнал по стъпките на бягащия, се върна в павилиона за чай.

— Бързо доведете хора! Някакъв подозрителен на вид човек току-що е избягал — обяви той.

Нямаше причина в храма да е влязло какво да е подозрително лице и щом Кайсен разпита монаха, цялата история излезе наяве.

— Още не бях казал за това на Ваше Преподобие, но работата е там, че късно снощи един мъж почука на портата. Бе облечен в расото на странстващ монах и ние го оставихме да пренощува тук. Ако беше някой, когото не познаваме, разбира се нямаше да го пускаме да влезе. Разпознахме в него обаче Ватанабе Тендзо, който на времето бе в отряда на нинджите на Негово Височество и който доста често посещаваше заедно със служителите на господаря този храм. Помислихме си, че няма нищо нередно и му позволихме да остане.

— Почакай малко — прекъсна го Кайсен. — Та не е ли това още по-подозрително? Човек от отряда на нинджите за много години изчезва във вражеска област и никой повече не чува за него. Изведнъж почуква посред нощ на портата, облечен при това като монах и ви моли да остане да пренощува. Защо не сте го разпитали малко по-внимателно?

— Вината е със сигурност наша, господарю. Но той ни каза, че бил задържан като съгледвач в земите на рода Ода. Твърдеше, че прекарал няколко години в тъмница, но успял да избяга и преоблечен се завърнал в Кай. Изглеждаше сигурно, че говори истината. После днес сутринта каза, че ще отиде в Кофу, за да се срещне с Амакасу Санпей, водача на отряда. Съвсем му бяхме повярвали, но тъкмо преди малко, докато взимах вода от извора, видях негодника, прилепен като гущер към стената под прозореца на стаята за чай.

— Какво?! Слушаше моя разговор с Негово Височество ли?

— Щом чу стъпките ми и се обърна към мен, имаше доста изненадан вид. После бързо тръгна към задната градина, а аз му извиках и му заповядах да се спре. Не ми обърна внимание и ускори крачка. После, щом викнах „Шпионин!“, се обърна и ме изгледа ядосано.

— Измъкна ли се?

— Изкрещях с пълна сила, но всички служители на Негово Височество ядяха обеда си. Не можах да открия никого наоколо, а за жалост той се оказа твърде бърз за мене.

Шинген дори не поглеждаше към монаха и слушаше мълчаливо, но щом очите му срещнаха погледа на Кайсен, спокойно каза:

— Амакасу Санпей е днес в храма заедно с другите ми служители. Да го накараме да догони този мъж. Повикайте го тук.

Санпей се просна по очи в градината и като вдигна поглед към Шинген, който все още седеше в чаения павилион, попита какво ще бъде поръчението му.

— Преди доста години, спомням си, под твое началство имаше един мъж на име Ватанабе Тендзо.

Санпей се замисли за минута и после каза:

— Спомням си. Беше родом от Хачисука в Овари. Чичо му Короку бил наредил да направят за него пушка, но Тендзо я откраднал и избягал тук. Поднесе пушката в дар на вас и дълги години получаваше доход от Ваше Височество.

— Спомням си това за пушката, но изглежда оварецът винаги ще си остане тъкмо това — оварец — и сега той работи за рода Ода. Настигни този мъж и му отрежи главата.

— Да го настигна ли?

— Тръгни, след като чуеш от този монах подробностите. Ще трябва да го преследваш бързо, така че да не ти се изплъзне.

На запад от Нирасаки тясна пътечка върви покрай подножието на планината, заобикаля Комагатаке и Сенджо и при Ина навлиза в Такато.

— Хееей!

Звукът от човешки глас бе рядкост в тези планини. Самотният монах спря и се обърна, но не откри нищо освен ехото и забързано продължи пътя си нагоре през планинския проход.

— Хееей! Ти там, монаха!

Вторият път гласът идваше от по-близо. И тъй като очевидно викаше него, монахът за миг се спря и хвана ръба на шапката си. Много скоро при него запъхтян се изкатери втори човек. Приближи се и му хвърли насмешлива усмивка.

— Това е то изненада, Тендзо. Кога дойде в Кай?

Монахът изглеждаше изненадан, но бързо си върна самообладанието и се засмя леко под шапката си.

— Санпей! Чудех се кой ли е. Е, доста време мина. Изглежда, както винаги си в добро здраве.

На насмешката отвърнаха с насмешка. И двамата бяха хора, чиито задължения като съгледвачи ги бяха отвеждали във вражеска земя. Без дързост и самообладание от такъв род не биха били способни да вършат работата си.

— Доста ме ласкаеш.

Санпей също имаше твърде безгрижен вид. Да почне да се суети, понеже е заварил вражески съгледвач на родна земя, би подхождало на неопитен, обикновен човек. Но също като крадеца, който добре знае, че дори посред бял ден наоколо му има други крадци, това сега надали го изненадваше.

— Преди две вечери си спирал в храма Ейрин и вчера си подслушал таен разговор между игумена Кайсен и господаря Шинген. Щом един от монасите те забелязал, си побягнал с колкото имаш сили. Вярно е, нали, Тендзо?

— Да, и вие ли бяхте там?

— За жалост.

— Това е единственото, което не съм знаел.

— За теб е било лош късмет.

Тендзо се престори на безразличен, сякаш това засяга някого другиго.

— Мислех си, че Амакасу Санпей, нинджата на рода Такеда, още шпионира Ода в Исе или Гифу, но ти вече си се бил върнал. Заслужаваш похвала, Санпей — винаги си толкова бърз.

— Не си пилей думите. Може да ме ласкаеш колкото си искаш, но сега, след като те намерих, не мога да те оставя да си тръгнеш жив. Нима мислеше, че ще пресечеш границата като един от живите?

— Нямам и най-малко намерение да умирам. Но по твоето лице, Санпей, пробягва сянката на смъртта. Нали не дойде да ме преследваш, защото искаше да умреш?

— Дойдох да взема главата ти по заповед на моя господар. И ще я имам, дори с цената на живота си.

— Чия глава?

— Твоята!

В същия миг, в който Санпей извади дългата си сабя, Ватанабе Тендзо приготви тоягата си. Между двамата мъже имаше известно разстояние. Докато продължаваха да се гледат яростно един друг, дишането им се учести и техните лица добиха бледнината на хора на ръба на смъртта. Тогава, изглежда, нещо мина през ума на Санпей, тъй като той прибра сабята си в ножницата.

— Остави тоягата, Тендзо.

— Защо? Уплаши ли се?

— Не, не съм се уплашил, но не е ли истина, че и двамата имаме едни и същи задължения? Редно е един човек да умре, за да изпълни дълга си, но не би имало никакъв смисъл да се избием сега взаимно. Защо не свалиш това монашеско расо и не ми го дадеш? Ако искаш, ще го занеса обратно и ще, кажа, че съм те убил.

Нинджите си имаха особено взаимно доверие, каквото не се среща между другите воини. Гледаха на живота по-иначе — естествено следствие от необичайността на техните задължения. За обикновения самурай не би могло да има по-висш дълг от това да умре за господаря си. Нинджите обаче разсъждаваха доста по-различно. За тях животът бе нещо ценно. Длъжни бяха да се завърнат живи, независимо от срама или трудностите, които е трябвало да изстрадат. Дори и някой да е в състояние да проникне на вражеска земя и да събере ценни сведения, няма никаква полза, ако после не успее да стигне обратно жив в родната си област. Ето защо, ако един нинджа умре на вражеска територия, това бе кучешка смърт, колкото и славни да са били обстоятелствата й. И колкото и този човек да има присърце ценностите на самурайската етика, щом смъртта му нямаше стойност за неговия господар, тя бе недостойна. Така, макар и нинджата да можеше да се нарече принизен самурай, чиято единствена цел е да спаси живота си, негов дълг и отговорност бе да направи това на всяка цена.

И двамата мъже чак до мозъка на костите бяха верни на своите принципи. И така, когато Санпей възрази на неприятеля си, че за никого няма полза от това да се убиват взаимно, Тендзо също веднага отдръпна оръжието.

— Не ми харесваше мисълта да стана твой противник и да залагам главата си. Щом може да приключим всичко това с едно монашеско расо, да го сторим.

Отпра парче от расото, с което бе облечен и го захвърли в краката на Санпей. Онзи го взе в ръка.

— Това е достатъчно. Ако го занеса обратно като доказателство и заявя, че съм посякъл Ватанабе Тендзо, въпросът ще е закрит и приключен. Негово Височество със сигурност няма да пожелае да види главата на някакъв си нинджа.

— Това урежда и двама ни. Е, добре тогава, Санпей, аз тръгвам. Бих искал да кажа, че ще те срещна отново, но по-добре да се моля това никога да не става, тъй като знам, че ще бъде за последен път.

С тези думи за сбогуване Ватанабе Тендзо бързо се отдалечи, сякаш изведнъж се бе уплашил от своя неприятел и се радва, че е успял да спаси кожата си.

Щом Тендзо заслиза по склона на превала, Санпей вдигна пушката и фитила, които бе скрил преди това в треволяка и го последва.

Екотът на изстрела се чу по цялата планина. Санпей незабавно хвърли настрана оръжието и като елен се метна надолу по склона с намерението да нанесе последния удар на своя повален враг.

Ватанабе Тендзо бе паднал по гръб в някакви бурени на пътя. В мига обаче, в който Санпей се надвеси над него и насочи върха на сабята си в гърдите му, Тендзо сграбчи краката на Санпей и като ги издърпа изпод туловището, с ужасна сила го свлече на земята.

Сега напред излезе дивата природа на Тендзо. Докато Санпей лежеше зашеметен, той се метна като вълк, хвана с две ръце един стоящ наблизо голям камък и го стовари върху лицето на врага си. Чу се звук като от разпукване на нар.

После Тендзо си тръгна.

Хидейоши, сега наместник на крепостта Йокояма, прекара лятото в хладните планини на северна Оми. Войниците казват, че за боеца бездействието е по-голямо изпитание, отколкото полето на боя. Дисциплината не може да се пренебрегва и за един ден. Отрядите на Хидейоши почиваха от сто дни.

В началото на деветия месец обаче бе дадено нареждане да се тръгва за фронта и портите на крепостта Йокояма се отвориха. Откакто напуснаха крепостта, до мига в който стигнаха брега на езерото Бива, войниците нямаха представа къде им предстои да се сражават.

Край езерото чакаха на котва три големи кораба. Построени след Нова година, те издаваха мирис на прясно рендосани дъски. Едва след като хората и конете с тропот се качиха на борда, на войниците бе казано, че целта им ще бъде или Хонганджи, или връх Хиеи.

След като пресякоха есенния лик на голямото езеро и пристигнаха в Сакамото на отсрещния бряг, хората на Хидейоши с удивление видяха, че войската на Нобунага и неговите военачалници е пристигнала преди тях. В подножието на връх Хиеи знамената на Ода се вееха чак докъдето поглед стига.

След като предишната зима Нобунага вдигна обсадата на Хиеи и се оттегли в Гифу, той нареди да се постоят големи военни кораби, които да могат още при първа заповед да пресичат езерото. Сега войниците най-сетне разбраха неговата предвидливост и думите, които бе казал когато се отказаха от нападението над Нагашима и се върнаха в Гифу.

Пламъците на метежа, горящи из цялата страна, бяха само отражение на истинския огън, корена на злото чийто първоизточник бе връх Хиеи. Сега Нобунага отново обсаждаше планината с голяма войска. По лицето му се четеше нова решимост и той говореше достатъчно гръмко, за да бъде чут от заградената си със завеси шатра чак до войнишките спални, почти все едно че се обръщаше към врага.

— Какво?! Казвате, че няма да използвате огън, понеже пламъците можело да се прехвърлят върху манастирите ли? А какво е всъщност войната? Всички до един сте пълководци, а не разбирате дори това, а? Как сте стигнали чак дотук?

Това бе всичко, което можеше да се чуе отвън. Вътре в шатрата Нобунага седеше на походното си столче, заобиколен от своите стари военачалници, всички с оклюмали глави. Приличаше съвсем на баща, който поучава децата си. Дори и да беше техен господар, такъв род упреци отиваха прекалено далеч. Поне така сочеше огорченият израз по лицата на пълководците, когато вдигнаха взор и се осмелиха да погледнат Нобунага право в очите.

За какво наистина се сражават? Ако се замислят или разтревожат за това, рискуваха да загубят доброто си име и да се скарат с Нобунага.

— Безсърдечен сте, господарю. Не че не ви разбираме, но когато ни давате заповед за безчинство — да изгорим връх Хиеи, място от столетия почитано като свещена земя, посветена на мира и благоденствието на страната — и тъкмо защото наистина сме ваши служители… това още повече е причина да не ви се подчиняваме — се обади Сакамура Нобумори.

По лицето на Нобунага ясно се четеше: „стори го или ще умреш“. Ако не бе готов да загине на място, пълководецът не би казал това на господаря си. Особено при начина, по който онзи го гледаше сега. Макар винаги да бе доста трудно да говорят откровено със своя повелител, днес Нобунага напомняше размахал огнена сабя демон.

— Тишина! Тишина! — изрева Нобунага и накара Такей Секиан и Акечи Мицухиде, които се канеха да подкрепят Нобумори, да замлъкнат. — Нима не изпитвахте възмущение, докато гледахте бунтовете и цялото това позорно положение? Монасите прекрачват Закона на Буда, подстрекават простолюдието, трупат богатство и оръжие и пръскат слухове; под прикритието на вярата те всъщност не са нищо повече от врагове, които работят само за себе си.

— Не сме против да бъдат наказани за тези крайности. Но е невъзможно за един ден да се преобразува вяра, която всички хора пламенно поддържат и която в миналото е получила особена власт — възрази Нобумори.

— Каква полза от такъв род здравомислено умуване? — избухна Нобунага. — Тъкмо защото осемстотин години сме мислили разумно, никой не е бил в състояние да промени положението тук, въпреки оплакванията на хората от продажността и разложението на църквата. Дори негово Величество Императорът Ширакава каза, че три са нещата над които той няма власт — заровете за игра, водите на река Камо и монасите-войни на връх Хиеи. Какво е направила за мира и благоденствието на страната тази планина през годините на междуособна война? Давала ли е на обикновените хора душевно спокойствие и сила?

Изведнъж Нобунага махна с ръка настрани.

— От стотици години насам, когато са се случвали нещастия, монасите не са правили нищо, освен да защитават собствените си привилегии. С дарените от доверчивото множество пари са издигнали каменни стени и порти, каквито ще подобават на крепост и зад тях трупат пушки и копия. И по-лошо, тези монаси открито пристъпват обетите си, като се хранят с месо и се отдават на плътско общение. Да не говорим въобще за упадъка на будистката ученост. Какъв грях има в това да бъде изгорено нещо такова?

— Всичко което казвате е истина — отвърна Нобумори, — но трябва да ви спрем, господарю. Няма да напуснем това място преди да сме го сторили, дори и това да ни струва собствения живот.

Тримата мъже се проснаха едновременно по очи и останаха неподвижни пред Нобунага.

Връх Хиеи бе седалище на ордена Тендай, а Хонганджи — главната твърдина на ордена Ико. И двата взаимно се наричаха по отношение на догмите „другия орден“ и само противопоставянето на Нобунага беше това, което ги обединяваше. Ако Нобунага нямаше и минута за отдих, това бе заради кроежите на облечените в монашески раса мъже, които живееха на връх Хиеи. Влязоха в сговор с родовете Асаи и Асакура, помагаха на разгромени от Нобунага врагове, пращаха тайни призиви за помощ чак в Ечиго и Кай, и дори станаха подстрекатели на селските въстания в Овари.

Тримата пълководци знаеха, че без да бъде разрушена тази прословута с непристъпността си будистка крепост, войската на Ода ще среща пречки на всеки ъгъл, а Нобунага няма да успее да осъществи своите големи замисли.

Веднага щом разпъна стана си, техният господар даде невероятна заповед:

— Нападнете планината и изгорете всичко до основи, като се почне от олтарите, Голямата зала, манастирите и всички сутри и свети мощи.

Това бе достатъчно крайно, но той продължи:

— Не оставяйте да избяга никой, който носи расо. Не правете разлика между мъдър и глупав, благородник и човек от простолюдието. Не показвайте милост към жените и децата. Дори някой да е облечен като мирянин, ако се е крил на планината и сега побегне заради огъня, може и на него да гледате като на част от сегашната напаст. Изколете ги всички и горете планината, докато в развалините не остане и следа от жив човек!

Дори Ракасите, кръвожадните човекоядни демони от будисткия пъкъл, не биха могли да сторят такова нещо. Щом чуха заповедите му, пълководците загубиха самообладание.

— Да не е полудял? — промълви Такей Секиан тихо, но достатъчно близо, за да бъде чут от останалите предводители на войската.

Но само Сакума Нобумори, Такей Секиан и Акечи Мицухиде се осмелиха да изразят своето мнение пред Нобунага.

Преди да застанат срещу господаря си, те се бяха зарекли:

— Може да ни се наложи един след друг да си направим сепуку, задето сме се противили на заповедите на Негово Височество, но не можем да го оставим да изпълни това безумно нападение с огън.

Нобунага би могъл просто да обсади и превземе връх Хиеи. Къде е необходимостта от такова клане и палежи? Осмелеше ли се да извърши подобно безчинство, то те се бояха че народното недоволство ще се обърне против рода Ода. Враговете на Нобунага ще тържествуват и при всяка възможност ще използват делото му, за да очернят неговото име. Само ще си навлече лошата слава, от която хората се боят и избягват от стотици години.

— Няма да участваме в битка, която ще ви доведе до гибел — заявиха тримата военачалници, като говореха от името на всички присъстващи.

Гласовете им пресекваха от сълзи на преданост.

Нобунага обаче беше решен и не даде знак, че дори за миг ще размисли върху думите на тримата. Това, напротив, само увеличи неговата дързост.

— Може да се оттеглите от служба. Не говорете нищо повече — им каза той. — Ако откажете да изпълните заповедта, ще я възложа на някого другиго. А ако останалите пълководци и войници не поискат да ме последват, ще го направя сам, със собствени ръце!

— Защо е необходимо да се върши такова зверство? Мисля си, че един истински военачалник би довел до падането на връх Хиеи, без да пролее и една капка кръв — помоли го отново Нобумори.

— Стига вече „здравомислие“! Ето ви осемстотин години от това „здравомислие“. Ако не подпалим корените на старото дърво, пъпките на новото никога няма да се разтворят. Само за тази тук планина говорите, но аз не се грижа единствено за връх Хиеи — изгарянето му ще спаси църквата навсякъде другаде. Ако като изколя всички мъже, жени и деца на връх Хиеи, успея да отворя очите на неразумните от останалите области, ще съм свършил нещо добро. Най-дълбокият и най-горещият от всички пъкъли не е нищо за очите и слуха ми. Кой друг може да стори това, ако не аз? Небето ми е дало власт за това.

Тримата, които вярваха, че повече от всеки друг познават дарбата и средствата за действие на Нобунага, бяха хвърлени от това твърдение в ужас. Нима господарят им е обладан от зли сили?

— Недейте, господарю — замоли се Такей Секиан. — Каквито и заповеди да ни дадете, като ваши служители не можем да сторим нищо, освен да се опитаме да ви разубедим. Не можете да опожарите това свещено от древни времена място…

— Стига толкова! Млъквай! В сърцето си съм получил царствена повеля да подпаля всичко тук. Давам ви заповед за това клане, защото в сърцето ми е милостта на основателя, светеца Денгьо. Нима не разбирате?

— Не, господарю.

— Щом не, вървете си! Само не ми се пречкайте.

— Ще се възпротивявам, докато сам вие ме убиете.

— Наистина си проклет! Махай се!

— Защо да трябва да си тръгвам? Наместо да гледам приживе лудостта на моя господар и падението на неговия род, мога да се опитам да попреча на това със собствената си смърт. Погледнете множеството примери от древни времена. Никой от тези, които са покривали с адски пламъци будистки храмове и олтари, или които са избивали свещеници, не е стигнал до добър край.

— С мен е по-различно. Аз не отивам в битката заради себе си. В това сражение ролята ми ще е да разруша старите злини и да построя един нов свят. Не зная дали това е повеля на боговете, на хората или на времето — знам само, че ще се подчиня на заповедите, които съм получил. Вие всички сте плашливи и погледът ви е ограничен. Плачът ви е скръб на тесногръди люде. Печалбите и загубите, за които говорите, ме засягат само лично. Ако това, че ще превърна връх Хиеи в ад, защити безброй области и спаси безброй живота, то ще бъде велико постижение.

Секиан не престана да настоява.

— Хората ще погледнат на това като на дело на зли сили. Те ще се радват, ако покажете малко човечност. Прекалено строг ли сте, никога няма да ви приемат — дори да се водите от голяма обич.

— Ако се отдръпнем заради общото мнение, изобщо няма да сме в състояние да действаме. Древните герои са се бояли от общото мнение и са оставили тази напаст на идните поколения. Аз обаче ще ви покажа как да я изкорените веднъж и завинаги. Ако ще правя нещо, трябва да го правя изцяло. Ако ли пък не, няма защо да взимаме оръжие и да отиваме в средата на бойното поле.

Дори между бушуващите вълни има мигове на затишие. Гласът на Нобунага леко смекчи тона си. Тримата служители сведоха глави. Възраженията им почти се бяха изчерпали.

Пресякъл езерото към пладне, Хидейоши току-що бе пристигнал. Когато наближаваше шатрата, спорът вече бушуваше и той изчака навън. Сега подаде глава през един процеп в завесата и се извини, че прекъсва.

Всички рязко извърнаха поглед към него. Изражението на Нобунага бе като бушуващ огън, а лицата на тримата решени да умрат военачалници — замръзнали, все едно покрити с леден пласт.

— Тъкмо пристигнах по вода — рече приветливо Хидейоши. — Много е красиво езерото Бива през есента — места като остров Чикубу са покрити с червени листа. Някак изобщо не се чувствах все едно че отивам на бойното поле и дори съчиних на кораба няколко бездарни стиха. Може би ще ви ги прочета след битката.

Като влезе вътре, Хидейоши забърбори за всичко, което му идваше наум. По лицето му нямаше и следа от сериозността, която само преди минута скова господаря и служителите му. Изглеждаше, сякаш не го тревожи съвършено нищо.

— Какво става? — попита Хидейоши, като местеше поглед от Нобунага към неговите потънали в мълчание служители.

Думите му бяха като ведър пролетен ветрец.

— А, докато бях преди малко навън, чух за какво говорехте. Затова ли мълчите сега? Понеже мислят прекалено много за своя господар, служителите са решили да го поучат и да умрат; като знае най-дълбоките чувства на своите служители, господарят не е толкова жесток, че да иска да ги посече. Да, виждам, че положението е трудно. Може да се каже, че и двете страни имат добри и лоши неща на своя сметка.

Нобунага рязко обърна глава.

— В добро време идваш, Хидейоши. Щом си чул почти всичко, трябва да разбираш какво имам в сърцето си, а също и какво казват тези трима тук.

— Наистина разбирам, господарю.

— Ще се подчиниш ли на заповедта? Или мислиш, че тя е погрешна?

— Не мисля съвършено нищо. Не, чакайте. Тази заповед, допускам, се основава на препоръката, която написах и ви дадох преди известно време.

— Какво?! Кога си правил такова предложение?

— Трябва да ви е излязло от ума, господарю. Мисля, че бе някъде през пролетта.

После се обърна към тримата военачалници и каза:

— Но чуйте, почти се разплаках, докато стоях там навън и слушах вашите предани съвети. Вашето чистосърдечие подобава на истински служители. Казано с една дума обаче, аз мисля, че вие до един се тревожите от това, че ако наистина нападнем връх Хиеи с огън, страната със сигурност ще се обърне против Негово Височество.

— Точно това е! Ако извършим такова зверство — обади се Секиан, — и самураите, и народът ще възнегодуват. И нашите врагове ще се възползват от това навеки да почернят името на господаря ни.

— Но тъкмо аз препоръчах да отидем до край, ако нападнем връх Хиеи, тъй че хрумването не е било на Негово Височество. Сега, щом е така, аз ще съм този, който ще понесе всичко, каквото и проклятие или лошо име да последва от това.

— Що за дързост! — извика Нобумори. — Защо хората да винят някого като вас? Каквото и да върши войската на Ода, то се отразява върху нейния главнокомандващ.

— Естествено. Но няма ли всички да ми помогнете да се измъкна? Не можем ли да обявим пред света, че четиримата толкова сме се старали да изпълним заповедите на Негово Височество, че сме отишли твърде надалеч? Казват, че в по-голямата си част верността е в това, да дадеш считания за нужен съвет, дори и после да си принуден да умреш заради това. Ако обаче зависеше от мене, бих казал, че дори даването на съвета и смъртта не са достатъчно доказателство за верността на един истински предан служител. Моето мнение е, че докато сме живи, трябва наместо своя господар да понасяме лошото име, обидите, преследванията, препъването и всичко останало. Съгласни ли сте?

Нобунага слушаше мълчаливо, без да дава знак дали е съгласен или не е.

Секиан пръв отговори на предложението на Хидейоши.

— Съгласен съм с вас, Хидейоши.

Погледна към Мицухиде и Нобумори — те също не възразиха. И четиримата се заклеха да нападнат с огън връх Хиеи, като дадат да се разбере, че действията им са надхвърляли заповедите на Нобунага.

— Великолепен план.

С глас, който издаваше възхищението му, Секиан поздрави Хидейоши за неговата изобретателност. Нобунага обаче не изглеждаше ни най-малко доволен. Тъкмо напротив, без да казва и дума, изражението му ясно показваше, че това е нещо, което надали заслужава такава голяма похвала.

Същото мнение ясно се виждаше и на лицето на Мицухиде. В сърцето си той разбираше какво предложи Хидейоши, но усещаше също, че достойнството на истинността в техните възражения е било отнето от думите на новодошлия. Ревнуваше. Като умен мъж обаче бързо изпита срам от своята себичност. Смъмри се сам и реши, че някой който е готов да умре, за да застане срещу заповедта на своя господар, трябва всеки миг да отбягва такива повърхностни мисли.

Тримата пълководци бяха доволни от замисъла на Хидейоши, но Нобунага се държеше, сякаш не се обвързва с него и със сигурност нямаше вид да е променил първоначалното си намерение. Един след друг той повика военачалниците.

— Днес, при звука на раковината, ще нападнем отвсякъде планината!

Сам даде същите сурови заповеди, които преди това бе дал на тримата си пълководци. Изглежда, присъстваха много военни, които заедно със Секиан, Мицухиде и Нобумори бяха против нападението с огън, но тъй като тези вече бяха приели заповедта, всички сториха същото и си тръгнаха без нито дума на несъгласие.

Вестоносци от щаба препуснаха към по-крайните поделения и отнесоха заповедите на разположените напред части в подножието на планината.

Със залеза на слънцето вечерните облаци се скриха сред ярки цветове зад Шимейгадаке. Дебели снопове червена светлина пробягваха като дъги след дъжд над езерото, по чиято повърхност се издигаха вълни.

— Вижте!

Нобунага застана на върха на хълма и се обърна към тези около него, вперил поглед нагоре в облаците около връх Хиеи.

— Небето е с нас! Излезе силен вятър. Ще имаме най-доброто време за нападение с огън!

Докато говореше, студеният вечерен вятър шумолеше в дрехите им. С него имаше само петима-шестима служители и в този миг през издутата от вятъра завеса надникна един човек, който сякаш търсеше някого.

— Какво търсиш? — извика Секиан на мъжа. — Негово Височество е тук.

Самураят бързо се приближи и коленичи на земята.

— Не, аз нямам нищо да съобщавам на Негово Височество. Тук ли е генерал Хидейоши?

Щом Хидейоши излезе от групата, вестоносецът му каза:

— В лагера току-що дойде облечен като свещеник мъж. Казва, че е Ватанабе Тендзо и тъкмо се връща от Кай. Известието му изглежда е изключително важно и затова дойдох бързо тук.

Макар да бе на известно разстояние от Хидейоши, Нобунага изведнъж се обърна към него.

— Този, който тъкмо се връща от Кай, от твоите служители ли е, Хидейоши?

— Мисля, че вие също го познавате, господарю. Ватанабе Тендзо, племенникът на Хикоемон.

— Тендзо ли? Е, нека чуем какви вести носи — каза Нобунага. — Повикайте го тук. Аз също бих искал да изслушам доклада му.

Тендзо коленичи пред Хидейоши и Нобунага и им разказа за разговора, който бе подслушал в храма Ейрин.

Нобунага изсумтя. Това е голяма заплаха откъм гърба му. Също както при миналогодишното нападение над връх Хиеи, опасността ни най-малко не бе намаляла. Тъкмо напротив — и положението му по отношение на Такеда, и условията в околността на Нагашима се бяха влошили. При похода миналата година обаче големите войски на Асаи и Асакура се обединиха и отстъпиха към връх Хиеи. Този път не даде на противниците си такава възможност и силите на врага, който имаше сега насреща си, не бяха толкова страховити. Въпреки това опасността в тила оставаше.

— Допускам, че родът Такеда вече е пратил вести на връх Хиеи, тъй че монасите със сигурност очакват войската ни да им обърне гръб и да си тръгне за дома — каза Нобунага, като освободи Тендзо. — Това е помощ свише — добави той и се засмя от задоволство. — Кой ще бъде по-бърз — войската на Такеда, която ще пресече планините на Кай и ще навлезе в Овари и Мино, или тази на Ода, която ще се върне, след като е сразила връх Хиеи и превзела столицата и Сетцу? Изглежда, сякаш ни дават допълнителен подтик да се надпреварваме и добавят към отчаяната ни решимост. Връщайте се всички по местата си.

Нобунага се изгуби в шатрата. Димът се вдигаше нагоре от готварските огньове на големия стан, обградил полите на връх Хиеи. С падането на нощта вятърът се засили. Храмовата камбана, която обикновено се чуваше от Мии, сега мълчеше.

Звукът на морската раковина отекна на върха на хълма и войниците подеха в отговор своя боен вик. Клането продължи от вечерта до утрото на следващия ден. Бойците на рода Ода проникнаха през барикадите, които монасите-войни бяха издигнали в проходите по пътя към върха.

Черен пушек изпълни долината и по цялата планина ревнаха пламъци. Вдигнеше ли поглед нагоре от подножието, човек виждаше навсякъде по връх Хиеи големи огнени стълбове. Дори езерото засия в огненочервено. Местоположението на най-големия пожар сочеше, че гори главният храм, а също и седемте олтара, голямата зала за беседи, камбанарията, библиотеката, пагодата със скъпоценностите, голямата пагода и всички по-малки храмове. До сутринта на следващия ден нито един храм не бе останал на мястото си.

Военачалниците се окуражаваха взаимно всеки път, щом вдигнеха поглед към страховитата гледка. Припомняха си казаното от Нобунага, че има благословията на небето и на светеца Денгьо и се насилваха да продължат битката. Привидната им целеустременост въодушеви отрядите. Нападащите войници си проправяха път между пламъците и черния пушек и до последна дума изпълняваха заповедите на Нобунага. Осем хиляди монаси-воини загинаха в този отблясък на най-ужасния будистки ад. Пълзяха през долчините, криеха се в пещери или се катереха по дърветата в опит да се измъкнат, но ги преследваха и требеха като насекоми по оризови стръкове.

Към полунощ сам Нобунага се качи на планината, за да види какво е изковала желязната му воля. Монасите от връх Хиеи сбъркаха в сметките си. При все че бяха обкръжени от войската на Нобунага, те не гледаха на положението сериозно и смятаха това за празно и горделиво показване на сила. Бяха се заклели да чакат, докато Ода почнат да отстъпват и след това възнамеряваха да ги преследват и разгромят. И седяха бездейно със спокойни умове, тъй като получаваха чести окуражително-успокояващи писма от близкия Киото — което ще рече, естествено, от шогуна.

За всички монаси-воини и за техните поддръжници из цялата страна връх Хиеи бе средищната точка на съпротивата срещу Нобунага. Обаче човекът, който непрестанно доставяше припаси и който направи всичко възможно да подсили недоволството на монасите и да ги подтикне да се бият, бе шогунът Йошиаки.

„Шинген иде!“ Така обещаваше на шогуна едно известие от Кай. Йошиаки здраво се държеше за това голямо очакване и предаде новината на връх Хиеи.

Съвсем естествено, монасите вярваха, че войската от Кай ще нападне Нобунага в гръб. Стане ли това, той ще трябва да се оттегли досущ като предишната година в Нагашима. А имаше и още нещо. Понеже бяха живели необезпокоявани през последните осемстотин години, те подценяваха настъпилите в последно време в страната промени.

Само за половин нощ планината се преобрази в подобие на пъкъл. Малко твърде късно беше, когато след полунощ, обзети от страх и паника, пратеници на връх Хиеи дойдоха в стана на Нобунага да молят за мир.

— Ще му дадем колкото иска пари и ще се съгласим на каквито поиска условия.

Нобунага само се усмихна бегло и сякаш хвърля стръв на сокол, се обърна към тези наоколо си.

— Няма нужда да им давате отговор. Просто ги посечете на място.

Още веднъж дойдоха пратеници от свещениците и този път се замолиха лично пред Нобунага. Той обърна глава и нареди да убият монасите.

Пукна се зората. Връх Хиеи бе покрит с остатъци от дим, с пепел и черни изсъхнали дървета, а навсякъде се стелеха трупове, застинали в позите, в които ги е заварила смъртта.

„Сред тези трябва да е имало мъже с дълбоки познания и мъдрост, а също и бъдещите млади монаси“, си помисли Мицухиде, който стоеше начело в снощната касапница. Тази сутрин с болка в гърдите стоеше сред редкия дим, който скриваше лицето му.

Същия ден Мицухиде получи благосклонната заповед на Нобунага:

— Поверявам ти окръга Шига. Отсега нататък ще живееш в крепостта Сакамото, долу в подножието.

След два дни Нобунага слезе от планината и влезе в Киото. От връх Хиеи още се вдигаше черен пушек. Явно доста монаси-воини бяха избягали в Киото, за да се спасят от клането и сега тези хора говореха за него, сякаш е въплъщение на злото.

— Този мъж е жив цар на злите сили!

— Пратеник на ада!

— Кръвожаден рушител!

Обитателите на Киото получиха живо описание на връх Хиеи и жалостните събития през онази нощ. Сега, щом чуха, че Нобунага оттегля частите си и тръгва надолу по планината, бяха потресени. Понесоха се слухове:

— Сега е ред на Киото!

— Дворецът на шогуна никога не ще може да устои на нападение с огън!

Макар да бе през деня, хората залостваха вратите си, събираха своите вещи и се готвеха за бягство. Войниците на Нобунага обаче останаха да стануват на брега на река Камо и им бе забранено да влизат в града. Човекът, който даде тази забрана, бе царят на злите сили, предвождал нападението срещу връх Хиеи. Сега, придружаван от малък брой военачалници, той влезе в един храм. След като свали доспехите и шлема и изяде едно топло ястие, се преоблече в изискано придворно кимоно, смени прическата си и излезе.

Яздеше шарен кон с разкошно седло. Военачалниците му останаха с доспехи и шлемове. С тези четиринадесет-петнадесет души той безгрижно премина в езда по улиците. Царят на злите сили бе необичайно миролюбив и приятелски се усмихваше на хората. Гражданите наизлязоха покрай пътя и се просваха по очи, докато Нобунага минаваше. Нищо няма да се случи. Почнаха да пляскат с ръце и по града като вълна се понесе облекчение.

Внезапно от надаващата възгласи тълпа се чу единичен пушечен изстрел. Куршумът одраска Нобунага, но той продължи да се държи така, сякаш нищо не се е случило и само се обърна да погледне в посоката, откъдето стреляха. Естествено, военачалниците наоколо му скочиха от конете и се спуснаха да уловят злодея, но градските обитатели, дори повече от тях, бяха обзети от пристъп на ярост и завикаха гневно:

— Хванете го!

Извършителят бе сбъркал, като си мислеше, че хората от Киото ще са на негова страна. Беше един монах-воин, за когото се говореше, че бил най-храбрият от всички. Макар приклещен към земята, той продължи да сипе хули върху Нобунага.

— Ти си враг на Буда! Царят на злите сили!

Изражението по лицето на Нобунага и най-малко не се промени. Той стигна, както бе възнамерявал, до Императорския дворец и слезе от седлото. След като изми ръце, спокойно пристъпи към портите на двореца и коленичи.

— Буйните пожари отпреди две нощи трябва да са поизненадали Ваше Величество. Надявам се да ми простите, задето съм ви причинил безпокойство.

Остана дълго време така коленичил, та човек можеше да помисли, че усеща съжалението дълбоко в сърцето си, но скоро след това вдигна очи към новите порти и стени на двореца и после огледа със задоволство военачалниците от двете си страни.

След като из града бяха разкачени тези три нареждания, Нобунага се върна в Гифу. Тръгна си, без да се е срещнал с шогуна, който от известно време бе зает да подновява защитния си ров и да се готви за нападение с огън. Обитателите на шогунския дворец изпуснаха въздишка на облекчение, но докато гледаха как Нобунага си тръгва, се изпълниха с лоши предчувствия.

Безвратата порта

Пушекът от пламъците на войната идваше не само от връх Хиеи, а се стелеше, като от препускащите огньове на степен пожар, и от западните окръзи на Микава, през селата по река Тенрю, чак до границата с Мино. Отрядите на Такеда Шинген бяха прекосили кайските планини и сега напираха на юг.

Токугава, които бяха дали на своя противник прозвището „Дългокракия Шинген“, се заклеха да спрат неговия поход към столицата. И това не беше заради съюзниците им от рода Ода. Кай бе в опасна близост с областите Микава и Тотоми и ако силите на Такеда проникнеха там, това щеше да значи пълно унищожение на рода Токугава.

Иеясу бе на тридесет и една години и в разцвета на силите си. За последните двадесет години служителите му преминаха през всякакви лишения и трудности. Най-сетне обаче той встъпи в пълнолетие, родът му бе в приятелски отношения с Ода и сега лека-полека протягаше ръце към земите на рода Имагава.

Областта му бе дотолкова преизпълнена с надежди за благоденствие и смелост за завоевания, че висшите служители, самураите, земеделците, и градските жители сякаш бяха възбудени и въодушевени.

Микава надали можеше да се мери с Кай по въоръжение и богатство; по решителност обаче не й отстъпваше и в най-малка степен. Имаше защо войните на Токугава да дадат на Шинген прозвището „Дългокракия“. Това остроумие някога бе част от едно писмо до Иеясу от Нобунага и щом получателят го прочете, сметна, че си заслужава да го каже на своите служители.

Прякорът добре подхождаше — едва вчера Шинген се бе сражавал на западната граница на Кай срещу рода Уесуги, а днес вече бе в Кодзуке и Сагами и заплашваше рода Ходжо. А можеше и бързо да свърне и да изсипе пламъците на войната върху Микава или Мино.

Освен това самият Шинген винаги присъстваше на полето на боя, откъдето даваше заповеди. Хората говореха, че трябва да слага на свое място чучело, но истината бе, че всеки път, когато мъжете му влизаха в бой, той не изглеждаше доволен, ако сам не е на сцената на битката. Ако Шинген обаче бе „Дългокрак“, то за Нобунага можеше да се каже, че е „Бързоног“.

Той писа на Иеясу:

Нобунага прати на Иеясу това известие, преди да опожари връх Хиеи, но този се обърна към старшите си служители и право пред вестоносеца на Ода заяви:

— Преди да изоставим крепостта Хамамацу, по-добре ще е да си строшим лъковете и да се откажем от името самураи!

За Нобунага областта на Иеясу бе една от отбранителните му линии, за самия Иеясу Микава бе негов дом. Нямаше да погребе костите си в никоя друга област, освен в тази. Когато получи отговора от вестоносеца, Нобунага промърмори нещо за прекомерната нетърпеливост на своя съюзник и след като привърши с връх Хиеи, се върна възможно най-бързо в Гифу. Шинген трябваше да си каже думата за такава бързина. Както може да се очаква, той също бе нащрек и дебнеше сгоден случай.

Шинген сам бе заявил, че забавяне с едни ден може да означава цяла година бедствия и сега още повече усещаше необходимостта да побърза, за да изпълни своето отдавнашно желание да влезе в столицата. По тази причина всички негови външнополитически ходове бяха ускорени. Благодарение на това приятелството му с рода Ходжо най-сетне даде плодове, но пък преговорите с рода Уесуги бяха както преди незадоволителни. Така се принуди да чака до десетия месец, преди да потегли от Кай.

Снегът скоро щеше да затвори границата с Ечиго и това трябваше да уталожи загрижеността му заради Уесуги Кеншин. Войската от около тридесет хиляди души включваше отряди набрани от неговите владения, които обхващаха Кай, Шинано, Суруга, северната част на Тотоми, източна Микава, западна Кодзуке, част от Хида и южния дял на Етчу — поземлени владения, възлизащи на стойност от почти един милион и триста хиляди крини ориз.

— Най-доброто, което можем да направим, е да издигнем защитна линия — предложи един от военачалниците.

— Поне докато пристигнат подкрепления от господаря Нобунага.

Едната част от хората в крепостта Хамамацу се изказа в полза на отбранителни действия. Дори да се съберяха всички самураи от областта, военната сила на рода Токугава с труд достигаше четиринадесет хиляди мъже — по-малко от половината на армията на Такеда. Въпреки това Иеясу реши да разпореди сбор на войската.

— Какво?! Това не е въпрос да чакаме подкрепления от господаря Нобунага.

Всичките му служители очакваха голям брой от войниците на Ода да се притекат на помощ от естествено чувство за дълг — или дори от благодарност заради подкрепата, която родът Токугава им оказа в миналото при река Ане. Иеясу обаче направи всичко, за да си придаде вид, че изобщо не очаква подкрепления. Сега точно бе времето да определи, дали хората му са решени на избор между живота и смъртта и да ги накара да разберат, че не могат да разчитат на нищо, освен на своите собствени сили.

— Щом е пагубно да отстъпваме и пагубно да тръгнем напред, не трябва ли да нанесем един удар, който да реши всичко, да си спечелим имена на воини и да умрем от славна смърт? — попита господарят спокойно.

Макар този човек от детинство да познаваше бедността и трудностите, той се бе превърнал в зрял мъж, който не се суети заради дреболии. Сега, когато ги сполетя всичко това, крепостта Хамамацу бе преизпълнена с ярост, досущ като врящ котел, но при все че Иеясу повече от всички настояваше за един сблъсък със сила, тонът на гласа му надали изобщо се бе променил. По тази причина между неговите служители имаше такива, които изпитваха съмнения относно съответствието между говореното и смисъла му. Но докато получаваше известия от съгледвачите, Иеясу постоянно бързаше с приготовленията за заминаване на бойното поле.

Съобщенията за всяко ново поражение идваха едно подир друго, като отчупвани зъби на гребен. Шинген бе нападнал Тотоми. Вече бе ясно, че крепостите в Тадаки и Ида нямат друг избор, освен да се предадат. В селата на Фукурои, Какегава й Кихара нямаше място, което войниците на Кай да не са изпотъпкали с нозете си. И по-лошо, трихилядният преден отряд на Иеясу начело с Хонда, Окубо и Найто бе заварен от силите на Такеда в околността на река Тенрю. Токугава бяха разгромени и принудени да отстъпят към Хамамацу.

Това известие накара всички в крепостта да пребледнеят. Иеясу обаче продължи военните си приготовления. Особени грижи полагаше да си осигури съобщителни линии и подготвяше защитата на тази област почти до края на десетия месец. А за да подсигури крепостта Футамата на река Тенрю, й прати подкрепление от отряди, въоръжение и припаси.

Войската излезе от крепостта Хамамацу, настъпи чак до село Канмаши на река Тенрю и завари стана на кайската войска, в който всяка позиция бе свързана с щаба на Шинген като спиците на колело.

— А, тъкмо както можеше да се очаква.

Дори Иеясу застана за миг с кръстосани ръце на хълма и изпусна въздишка на възхищение. Знамената в противниковия лагер се виждаха даже от това разстояние. От по-близо човек можеше да различи надписите им. Бяха думите на прочутия Сун Цу, еднакво познати и на чужди, и на свои.

Непоклатими като планина, няколко дни и Шинген, и Иеясу не се помръднаха. Река Тенрю разделяше противниковите лагери и с единадесетия месец настъпи зимата.

Някой от хората на Такеда бе закачил това подигравателно стихче на хълма Хитокотодзака. Там хората на Иеясу бяха разгромени и разбити — или поне такова беше мнението сред въодушевените от победата си редици на Шинген. Както обаче се признаваше в стиховете, Токугава имаха някои храбри мъже и отстъплението на Хонда Хейхачиро заслужаваше пълно възхищение.

Иеясу със сигурност не бе недостоен като противник. В следващата битка обаче цялата сила на Такеда щеше да застане срещу цялата сила на Токугава. Щяха да се сблъскат в битка, която да реши изхода на войната.

Очакването на сражението само повдигаше духа на хората от Кай. Дотолкова голямо бе самообладанието им. Шинген пренесе своя главен лагер в Едаиджима и накара сина си Кацуйори и Анаяма Байсецу да преместят своите отряди срещу крепостта Футамата със строга заповед да не се бавят.

В отговор на това Иеясу бързо прати подкрепления, с думите:

— Крепостта Футамата е важна отбранителна позиция. Ако врагът я превземе, ще има превъзходно място, откъдето да извърши нападението си.

Иеясу сам даде заповеди на задните си отряди, но постоянно променящата се войска на Такеда бързо премина през още едно преображение и го запритиска от всички страни. Изглежда, че ако направеше сега погрешна стъпка, ще бъде отрязан от своя щаб в Хамамацу.

Врагът прекъсна водоснабдяването, най-слабата точка на крепостта Футамата. От едната страна крепостта опираше в река Тенрю и водата, с която войниците вътре поддържаха живота си, трябваше да се вади с кофа, спускана от една кула. За да сложат край на това, отрядите на Такеда се спуснаха със салове по течението и подкопаха основите на кулата. От този ден нататък защитниците страдаха от липса на вода, при все че реката течеше точно под стените им.

Вечерта на единадесети те се предадоха. Щом Шинген узна, че крепостта е паднала, даде нови заповеди:

— Нобумори да заеме крепостта. Сано, Тойода и Ивата да поддържат свръзка и да се готвят да пресрещнат отстъпващия противник.

Като майстор на играта го, който следи всяко придвижване на пуловете, Шинген внимаваше за подредбата и напредването на своята войска. Двадесет и седемте хиляди войници от Кай се придвижваха бавно, но сигурно. Боят на барабаните отекваше към небето, докато те настъпваха като черни облаци над земята. След това главните сили на Шинген прекосиха равнината Иидани и занастъпваха в източна Микава.

Беше по пладне на двадесет и първи и студът бръснеше така, че почти можеше да отнесе носа и ушите. Червен прах се вдигаше над Микатагахара, сякаш предизвикателство към слабото зимно слънце. От дни не бе валяло; въздухът бе пресъхнал.

— Напред към Иидани! — дойде заповед.

Тя предизвика разминаване в мненията на Шингеновите военачалници.

— Ако отиваме в Иидани, трябва да сме решили да обкръжим крепостта Хамамацу. Няма ли това да е грешка?

Някои имаха съмнения, тъй като отрядите на Ода вече пристигаха в Хамамацу и никой не знаеше със сигурност колко войници може да има сега там. Такива бяха тайните известия, които се точеха от сутринта насам. Колкото и да притискат врага, не можеха да преценят действителното му положение. Съобщенията бяха винаги едни и същи — има известна истина в носещите се в селата покрай пътя слухове (които на свой ред навярно съдържаха доста от лъжливите сведения на самия противник), че голямо поделение на Ода е потеглило на юг, за да се присъедини към отрядите на Иеясу в Хамамацу.

Пълководците на Шинген изложиха мненията си:

— Ако Нобунага пристигне с голяма войска и застане в тила на Хамамацу, навярно ще трябва още тук внимателно да премислите нещата, господарю.

— Ако нападението на крепостта Хамамацу продължи до Нова година, ще трябва отрядите ни да зимуват в полето. При постоянните внезапни нападения на врага припасите ще се привършат и войниците ще станат жертва на болести. При всички случаи, хората ще страдат.

— От друга страна, аз се боя, че може да отрежат отстъплението ни покрай брега и на други места.

— Когато към задните отряди на Ода се прибавят подкрепленията, хората ни ще бъдат притиснати на тясна ивица вража земя — положение, от което няма да е лесно да се намери изход. Случи ли се това, мечтата на Ваше Височество да влезе в Киото ще бъде провалена и ще трябва с кръв да си проправяме път за отстъпление. След като сега сме на крак, защо не продължите към основната си цел и вместо да нападате крепостта Хамамацу, не тръгнете право към столицата?

Шинген седна на едно походно столче между военачалниците. Очите му бяха присвити на тесни като игли процепи. Кимна на всяко от мненията им, а накрая замислено каза:

— Всичките ви становища са извънредно разумни. Сигурен съм обаче, че подкрепленията на Ода ще представляват малка сила от не повече от три-четири хиляди души. Ако по-голямата част от войската на Ода се обърне към Хамамацу, то Асаи и Асакура, с които вече влязох във връзка, ще ударят Нобунага в гръб. И освен това шогунът в Киото ще прати известия на монасите-воини и техните поддръжници и ще ги подкани да се бият. Ода не са главната грижа за нас.

Млъкна за минута и после спокойно продължи:

— Още от самото начало горещото ми желание беше да вляза в Киото. Но ако сега просто подминем Иеясу, то когато стигнем в Гифу, той ще дойде на помощ на Ода и ще ни излезе в гръб. Не е ли най-добрият ход да премажем Иеясу още в крепостта Хамамацу, преди Ода да са му пратили достатъчно подкрепления?

Пълководците не можеха да направят друго, освен да приемат неговото решение, не просто защото бе техен господар, а защото му се доверяваха като на по-добър военен.

Щом се върнаха при своите поделения обаче, сред тях остана един, Ямагата Масакаге, който като погледна към студеното и бледно зимно слънце, си помисли: „Този човек живее за войната и има необичайна дарба на пълководец, ала този път…“

Вестта за внезапната промяна в посоката на войската на Кай стигна в крепостта Хамамацу през нощта на двадесет и първи. Като подкрепления от Нобунага в крепостта бяха пристигнали само три хиляди мъже начело с Такигава Кадзумасу и Сакума Нобумори.

— Смешно малък брой — каза разочарован един от служителите на Токугава, но Иеясу не показа нито радост, нито недоволство. И докато съобщенията пристигаха едно подир друго, започна военен съвет, на който много от военачалниците в крепостта и пълководците на Ода благоразумно предложиха временно отстъпление към Окадзаки.

Само Иеясу не се помръдна от предишното си настояване на битка.

— Нима ще отстъпим и няма да пуснем една стрела за отмъщение, докато врагът обижда моята област?

Северно от Хамамацу имаше високо равнинно плато, повече от два часа път на ширина и три — на дължина. Микатагахара.

В ранното утро на двадесет и втори войската на Иеясу излезе от Хамамацу и зае позиции северно от един дълъг и стръмен склон. Там зачакаха приближаването на силите на Такеда.

Слънцето изгря, после небето се заоблачи. Очертанията на самотна птица мирно прекосиха широкото небе над изсушената, повехнала равнина. От време на време съгледвачите на двете войски, прилични на птичи сенки, пропълзяваха през сухата трева и после бързешком се връщаха при своите. Тази сутрин войската на Шинген, която преди бе станувала в равнината, пресече река Тенгю, продължи хода си и малко след пладне пристигна в Сайгадани.

Цялата войска получи заповед да спре на място. Оямада Нобушиге и останалите пълководци се събраха край Шинген, за да уточнят разположението на противника, който скоро щеше да бъде право пред тях. След минутен размисъл Шинген нареди да оставят един отряд назад да пази тила им, докато главната част на войската продължи, както бяха замислили, през равнината на Микатагахара.

Наблизо бе село Иваибе. Предните отряди на войската вече бяха влезли в селището. Дори когато се изправеха на стремената си, мъжете най-отпред на извитото като змия над двадесетхилядно шествие не можеха да видят тези на края му.

Шинген се обърна и каза на служителите около себе си:

— Нещо става отзад!

Онези се загледаха напрегнато, като се опитваха да проникнат през жълтия прах, който се вдигаше в далечината. Изглежда, последният отряд бе нападнат от противника.

— Трябва да са ги обкръжили!

— Само две-три хиляди са! Ако са обкръжени, направо ще ги пометат!

Конете бяха навели глави и се движеха с трополене по пътя си — военачалниците обаче до един съчувстваха на мъжете зад завесата от прах. Стиснаха поводите и заедно се загледаха с тревога натам. Шинген мълчеше и не разговаряше с никого. Макар това да бе, което бяха очаквали, сега техните хора, отделени от погледите им, падаха и загиваха един подир друг в далечния прашен облак.

Някой със сигурност имаше в последните редици син, баща или брат. И не само от служителите и военачалниците, събрани около Шинген. Цялата войска, чак до пехотинците, извърна поглед, докато вървеше.

Оямада Нобушиге препусна покрай строя и стигна до Шинген. Гласът му бе необичайно възбуден и тези, които стояха наблизо, ясно можеха да чуят как той каза от седлото:

— Господарю! Никога няма да имаме възможност като тази да избием десет хиляди от враговете ни. Тъкмо се връщам от оглед на вражеското поделение, което напада нашия тилов отряд. Всяка дружина е разпръсната във форма на щъркелово крило. На пръв поглед прилича на голяма войска, но вторият и третият ред изобщо не са разгърнати в дълбочина и центърът на Иеясу се пази от малка сила, която едва ли въобще струва нещо. Не само това, а и отрядите са в краен безпорядък и е ясно, че подкрепленията на Ода са без желание да се бият. Ако използвате този случай и ги нападнете, господарю, победата ви е сигурна.

Щом Нобушиге изговори бързо всичко това, Шинген се обърна назад и заповяда на неколцина съгледвачи да проверят неговите думи.

Като чу тона на гласа му, Нобушиге дръпна малко юздите на коня си и изостана назад.

Двамата съгледвачи препуснаха назад. Знаеше се, че вражеските сили са много по-малко от техните и Нобушиге уважаваше отказа на Шинген да действа необмислено, но сам той гореше от нетърпение като немирен кон, който тупа с копито по земята. Почти не бе в състояние да се сдържи.

Сгодният за боеца случай може да изчезне за време, колкото да удари мълния!

Двамата съгледвачи се върнаха в галоп и доложиха какво са видели:

— Наблюденията на Оямада Нобушиге и нашите собствени са в пълно съгласие. Това е добра възможност, пратена свише.

Гласът на Шинген прогърмя над строя. Докато даваше заповеди на военачалниците от двете си страни, бялата грива на шлема му се замята напред-назад. Проехтя раковината. Щом двадесетте хиляди мъже чуха нейния звук, който отекваше от първите до последните редици на войската, маршируващият корпус се разпръсна с тропот. И тъкмо когато сякаш изцяло се разпадаше, отново се престрои в подобие на рибени люспи и под ударите на барабаните тръгна срещу войската на Токугава.

Щом видя скоростта, с която се движи армията на Шинген и това как отговаря на всяка една заповед, Иеясу остана потресен.

— Ако изобщо стигна възрастта на Шинген — каза той, — бих искал поне веднъж да успея да направлявам голяма войска така умело като него. След като видях как предвожда, не искам този човек мъртъв, дори още сега някой да ми предложи да го отрови.

До такава степен пълководческите способности на Шинген впечатляваха дори военачалниците на противника. Битките бяха стихията му. Неговите храбри пълководци и непоколебими воини украсяваха конете, доспехите и знамената си, за да направят по-пищно своето преселение в отвъдния свят. В един миг заизглежда, сякаш от юмрука на Шинген са пуснати стотици хиляди соколи.

На един дъх се озоваха достатъчно наблизо, за да различат лицата на враговете си. Запазвайки подобната си на щъркелово крило подредба, Токугава се завъртяха като огромно колело и като жива стена се изправиха с лице срещу противника.

Небето притъмня от праха, който двете войски вдигаха. В тъмнината светеха само блесналите на залязващото слънце копия. Копиеносците на Кай и на Микава излязоха напред и сега стояха лице в лице. Щом едната страна нададеше боен вик, другата почти като ехо й отвръщаше. Когато облаците прах почнаха да се слягат, отрядите ясно различиха неприятеля си, но разстоянието, което ги делеше, все още бе значително. Никой не искаше да пристъпи напред от двата успоредни реда копия.

В миг като този дори и най-храбрите войници се разтрепериха от страх. Виждаше се, че са „уплашени“, но тази уплаха напълно се различаваше от обикновения страх. Не че волите им бяха отслабени — ако трепереха, то бе защото преминаваха от обикновения живот на ежедневието към този на битката. Това трая само секунди, но в този миг кожата на човек настръхваше и поаленяваше досущ като гребена на петел.

В една воюваща област животът на войника не се различаваше от този на земеделеца с неговата мотика или на тъкача със стана му. Всеки бе еднакво ценен и ако областта изчезне, всички щяха да загинат заедно с нея. Тези, които въпреки всичко нехаеха за силата или слабостта на своите области и водеха живот на леност, приличаха досущ на мръсотията, която се събира по тялото на човека и не струваха повече от една мигла на окото.

Всичко това настрана, казваха, че мигът на срещата с врага е ужасяващ. Небето и земята потъмняват дори по пладне, не можеш да видиш това, което е право пред очите ти, не можеш да тръгнеш напред или да отстъпиш и само се мяташ и опираш о стена от готови за бой копия.

И мъжът, който бе достатъчно смел да излезе от тази редица пръв преди всички останали, получаваше званието Първо копие. Станалият Първо копие се покриваше със слава пред погледите на хиляди воини от двете армии. Тази първа крачка обаче не се правеше толкова лесно.

И тогава един мъж излезе напред.

— Първото копие е Като Куроджи от рода Токугава! — провикна се един от самураите.

Доспехите на Като бяха прости, а името му — неизвестно; най-вероятно той бе обикновен самурай на рода Токугава.

Втори човек изскочи от редиците на Токугава.

— По-младият брат на Куроджи, Генджиро, е Второто копие!

По-големият от братята бе погълнат от противника и изчезна в безпорядъка на битката.

— Аз съм Второто копие! Аз съм по-младият брат на Като Куроджи! Вижте ме добре, насекоми такива!

Генджиро размаха четири-пет пъти копието си срещу множеството на противниците.

Един от войниците на Кай се извърна с лице към него, извика нещо обидно и се метна напред за удар. Генджиро политна назад, но сграбчи копието, което се бе отплеснало от предницата на доспехите му и с проклятие скочи на крака.

Дотогава другарите му вече си бяха проправили път напред, но Такеда също се обърнаха и сега стремително се приближаваха към тях. Зрелището напомняше сблъсък разбушувани вълни от кръв, копия и доспехи. Попаднал под нозете на собствените си другари и под конските копита, Генджиро с писък повика брат си. Докато обаче пълзеше по ръце и крака, той сграбчи за глезена един кайски войник и го повали на земята. Незабавно отряза главата на мъжа и я захвърли настрани. След това никой повече не го видя.

Битката премина в пълен безпорядък. Сблъсъкът между дясното крило на Такеда и лявото на Токугава обаче не бе достигнал още върха на кръвопролитието.

Редиците се бяха разпрострели върху обширна площ. Монотонните удари на барабаните и звукът на морските раковини отекваха сред облаци от прах. Служителите на Шинген някак си се озоваха в тила. Нито една от двете войски не бе имала време да прати на фронта своите пушечни стрелци и сега Такеда извадиха напред Мидзумата — лековъоръжени самураи, снабдени с прашки. Изстрелваните от тях камъни се сипеха като дъжд. Насреща им бяха дружините на Сакай Тадацугу, а зад тях — подкрепленията от рода Ода. Тадацугу, яхнал коня си, раздразнено цъкаше с език.

Камъните, които се сипеха върху тях от предните редици на войската на Кай, удряха коня му и го караха да пощурява. И не само неговия. Конете на ездачите, които изчакваха удобен за нападение момент зад гърбовете на копиеносците, се дърпаха назад и така се уплашиха, че развалиха строя.

Копиеносците чакаха заповеди от Тадацугу, който досега ги задържаше с дрезгави викове:

— Още не! Чакайте, докато дам знак!

Прашкарите в предните редици на противника изиграха ролята на ударен отряд, който отвори на главните сили място за нападение. Ето защо, макар отрядът Мидзумата да не бе особено страшен, отбраните дружини зад него сега чакаха своя сгоден случай. Там бяха знамената на частите Ямагата, Найто и Оямада, прославени даже във войската на Кай с храбростта си.

„Изглежда, като че се опитват да ни предизвикат с тези Мидзумата“, помисли си Тадацугу. Схващаше замисъла на противника, но лявото крило на отрядите на Токугава вече бе въвлечено в ръкопашен бой и сега вторият ред на Ода остана сам на себе си. Освен това не можеше да бъде сигурен как вижда това Иеясу от своето място в средата на бойното поле.

— Нападайте! — извика Тадацугу, като зина така широко, че скъса връзките на шлема си.

Много добре знаеше, че влиза в клопката на противника, но от началото на сражението не бе успял да си спечели превъзходство в боя. Поражението на Токугава и техните съюзници почна оттук.

Дъждът от камъни изведнъж спря. В същия миг седемстотин-осемстотинте Мидзумата се откъснаха вдясно и вляво и рязко се отдръпнаха.

— Свършено е с нас! — извика Тадацугу.

В мига, в който видя втория ред на неприятелите, вече бе твърде късно. Притаени между прашкарите и конницата имаше още един ред хора — стрелци с пушка. До един лежаха по корем във високата трева с приготвено оръжие.

Последва отсечен гърмеж от мускетен огън. Всички пушки се изпразниха в общ залп и облак дим се вдигна от тревата. Тъй като ъгълът на стрелба бе нисък, много от нападателите от отряда на Сакай бяха улучени в краката. Стреснатите коне се вдигнаха назад и получиха рани в стомаха. Офицери скачаха от седлата си, преди конете им да паднат и побягваха заедно със своите хора, като стъпваха по труповете на другарите им.

— Отстъпете! — нареди предводителят на стрелците на Такеда.

Те незабавно се оттеглиха. Да останат по местата си би значело да бъдат прегазени от нападащите копиеносци на Ода. Отрядът Нагамата, цветът на кайската армия, стоеше с плътно подредени коне и сега с увереност и достойнство препусна напред, отблизо следван от частта Обата. За минути редът на Сакай Тадацугу бе изличен.

От войската на Кай се нададоха горди победни викове. После, също така внезапно, дружината Оямада заобиколи отстрани и настъпи към фланга на силите на Ода, които образуваха втория защитен ред на Токугава. Конете им вдигаха прах по пътя си. Докато мигнат, Токугава бяха обкръжени от огромната войска на Кай, също като от железен обръч.

Иеясу застана на едно възвишение и огледа редиците на своите хора. „Загубихме, каза си той. Неизбежно беше.“

Вперил поглед право пред себе си, Тории Тадахиро, първият пълководец на Токугава след Иеясу, още по-рано предупреди своя господар да не тръгва напред, а по-скоро да прати подпалвачи по местата, където тази вечер врагът ще станува. Но вечно лукавият противник Шинген нарочно бе подхвърлил примамката с малкия тилов отряд и подтикнал Иеясу да нападне.

— Не може просто да стоим тук. Трябва да се оттеглите в Хамамацу — подкани го Тадахиро. — Колкото по-бързо отстъпите, толкова по-добре.

Иеясу не каза нищо.

— Господарю! Господарю! — настоя Тадахиро.

Иеясу просто не го виждаше. Със залеза на слънцето на хоризонта над Микатагахара, между бялата вечерна мъгла и тъмнината постепенно се очертаваше рязка граница. Развети от зимния вятър, знамената на вестоносците неизменно носеха със себе си една и съща тъжна вест:

— Сакума Нобумори от рода Ода е сразен. Такигава Кадзумасу отстъпи в безпорядък, а Хирате Нагамаса беше убит. Само Сакай Тадацугу се държи още в тежка битка.

— Такеда Кацуйори съедини силите си с отряда Ямагата и обкръжи нашето ляво крило. Ишигава Кадзумаса е ранен, Накане Масатеру и Аоки Хироцугу и двамата са мъртви.

— Масудайра Ясудзуми препусна посред противниците и бе посечен.

— Силите на Хонда Тадамаса и Нарусе Масайоши се насочиха към служителите на Шинген и се врязаха дълбоко между враговете, но бяха изцяло обкръжени от няколко хиляди души и нито един не се върна жив.

Изведнъж Тадахиро сграбчи ръката на Иеясу и с помощта на останалите военачалници го изтика върху седлото.

— Махай се! — извика той на коня и го плесна по задницата.

Щом Иеясу се озова на седлото и конят му запрепуска надалеч, Тадахиро и останалите служители яхнаха своите животни и го последваха.

Заваля сняг. Изглежда, бе чакал да залезе слънцето. Вятърът го трупаше навсякъде, той напада по знамената, хората и конете на разбитата войска и направи отстъплението им дори още по-несигурно.

— Негово Височество… къде е Негово Височество? — викаха объркано мъжете.

— Къде е пътят за щаба?

— Къде е нашето поделение?

Стрелците на Кай се целеха в изгубилите се покрай пътя бягащи хора и изпращаха срещу тях залпове посред сипещия се сняг.

— Отстъпвайте! — извика един от войниците на Токугава. — Раковината свири отстъпление!

— Трябва вече да са изтеглили щаба — отвърна му друг.

Вълна от победени хора се понесе в черна редица на север, загуби се на запад и претърпя много още жертви. Най-сетне мъжете се запрепъваха в една посока — на юг.

Иеясу, току-що избягал от опасността заедно с Тории Тадахиро, погледна назад към хората, които го следваха и внезапно спря коня си.

— Вдигнете знамената. Вдигнете знамената и съберете хората — заповяда той.

Нощта наближаваше бързо и снегът постоянно се засилваше. Служителите на Иеясу се събраха около него и надуха раковината. Размахаха пълководческите знамена и повикаха при себе си хората. Постепенно войниците от разбитата армия се събраха наоколо им. Всички до един бяха потънали в кръв.

Отрядът на Баба Нобуфуза и Обата Кадзука от войската на Кай обаче знаеше, че главната част от вражеските части са тук и много бързо ги запритиска с лъкове и стрели от едната страна и с пушки от другата. Изглеждаше, че ще се опитат да отрежат отстъплението им.

— Тук е опасно, господарю. Най-добре да се оттеглите възможно най-бързо — подкани Мидзуно Сакон Иеясу.

После се обърна към хората и обяви:

— Защитавайте Негово Височество. Аз ще взема малко хора и ще нападна противника. Всеки, който иска да жертва живота си за Негово Височество, нека дойде.

Сакон препусна право срещу вражеския строй, без дори да погледне назад, за да види дали някой е тръгнал след него. Тридесет-четиридесет войници го последваха на сигурна смърт. Почти веднага след това писъци, викове и звън на саби и копия се смесиха със стенанията на снеговития вятър и се сляха в страховит вихър.

— Сакон не трябва да умира! — извика Иеясу.

Изобщо не приличаше на себе си. Служителите му се опитаха да го спрат и сграбчиха юздите на коня, но той ги дръпна от ръцете им и докато станат на крака, вече препускаше край черно-белия вихър с вид точно като на демон.

— Господарю! Господарю! — завикаха те.

Щом Нацуме Джиродзаемон, офицерът, оставен да ръководи крепостта Хамамацу, чу за поражението на другарите си, той потегли с малък отряд от тридесет конника, за да се погрижи за сигурността на Иеясу. Като пристигна в този миг и завари господаря си посред отчаяна битка, скочи от коня и с копие в ръка се затича към купа сражаващи се.

— К-к… какво е това? Такава кръвожадност не ви подхожда, господарю. Връщайте се в Хамамацу! Отдръпнете се, господарю!

И като хвана коня му за муцуната, той с труд я извъртя настрани.

— Джиродзаемон? Пусни ме! Толкова ли си глупав да ми се изпречваш на пътя посред вражеските отряди?

— Щом аз съм глупав, господарю, то вие сте още повече! Ако ви посекат на такова място, каква ще е ползата от всичките ни досегашни изпитания? Ще ви запомнят като военачалник-глупец. Искате ли да се отличите, тепърва направете нещо важно за страната!

С просълзени очи, Джиродзаемон викаше на Иеясу с такова усилие, че устата му почти се цепнаха до ушите, като в същото време безжалостно удряше коня на своя господар с копието си. От служителите и близките прислужници, които бяха с Иеясу предишната нощ, лицата на мнозина вече не се виждаха тази вечер. Повече от триста от хората му бяха загинали в битката и никой не знаеше колко са били ранени.

Понесли бремето на една изцяло разгромена армия, мъжете се заизнизваха обратно към потъналия в сняг град под крепостта. По лицата им се четеше самопрезрение. Отстъплението продължи от вечерта до след полунощ.

Небето бе в червено, навярно заради големите огньове пред всяка от крепостните порти. Червенината на падналия сняг обаче явно се дължеше на кръвта на завръщащите се войни.

— Какво е станало с Негово Височество? — питаха просълзени мъжете.

Бяха отстъпили с мисълта, че Иеясу е вече в крепостта си, а сега стражата им казваше, че той още не се е върнал. Дали е останал обкръжен от враговете или вече е убит? Каквото и да бе, те бяха побягнали преди своя господар и бяха така засрамени, че отказаха да влязат в крепостта. Просто останаха навън и потропваха с крака от студ.

В добавък към цялото объркване, отвъд западната порта изведнъж се чу пушечен изстрел. Беше врагът. Смъртта ги обграждаше отвсякъде. А щом Такеда вече са стигнали толкова надалеч, съдбата на Иеясу наистина е под съмнение.

Като си мислеха, че краят на рода Токугава вече е настъпил, те с вик се спуснаха към мястото, откъдето се чуха пушките. Готови бяха да умрат в битката, а в очите им нямаше надежда. Щом една група излезе с блъскане през портата, почти се удариха в препускащите навътре неколцина конници.

Противно на всички очаквания, ездачите бяха техните собствени предводители, които се връщаха от сражението. Жалостните викове на войниците се обърнаха на приветствени възгласи, те замахаха с мечове и копия и поведоха мъжете навътре. Влезе един, после втори, после трети конник; осмият бе Иеясу, с откъснат ръкав на доспехите и покрито с кръв и сняг тяло.

— Господарят Иеясу е! Господарят Иеясу!

Веднага щом го зърнаха, вестта се понесе от уста на уста и мъжете, съвсем забравили се, заскачаха във въздуха.

Като влезе с широки крачки във вътрешното укрепление, Иеясу извика на висок глас, сякаш още бе на полето на боя:

— Хисано! Хисано!

Придворната дама се затича насреща му и падна по очи на земята. Пламъкът на малката лампа, която носеше, мъждукаше на вятъра и хвърляше трепкащи отблясъци върху профила на Иеясу. По бузата имаше кръв, а косата му бе в ужасен безпорядък.

— Донеси гребен — каза той и седна тежко на пода.

Докато Хисано оправяше косата му, даде нова заповед:

— Гладен съм. Донесете ми нещо за ядене.

Щом внесоха храната, веднага взе клечките си за ориз, но вместо да почне да яде, каза:

— Отворете всички врати на терасата.

Дори при горенето на лампите, с отворени врати стаята стана от снега навън по-светла. Тъмни купчинки войници почиваха по терасата. Веднага щом свърши да се храни, Иеясу излезе от вътрешното укрепление и тръгна да провери отбраната на крепостта. Нареди на Амано Ясукаге и Уемура Масакацу да внимават за нападение и разположи останалите военни по цялото протежение от главната порта до главния вход за вътрешното укрепление.

— Даже цялата войска на Кай да нападне с всичката си сила, ние ще им покажем мощта на нашето оръжие. Няма да се доберат дори и до педя от тези каменни стени — похвалиха се те.

При все че гласовете им бяха напрегнати, тяхната цел беше да успокоят господаря си и да му вдъхнат кураж.

Иеясу разбра това намерение и закима утвърдително, но тъкмо когато се канеха да се завтекат към местата си, ги повика обратно:

— Не затваряйте никоя от крепостите порти от главната до вътрешното укрепление. Оставете ги всички отворени. Разбрахте ли?

— Какво? Какво казвате, господарю?

Военачалниците се поколебаха. Тази заповед влизаше в разрез с основните начала на отбраната. Железните врати на всички порти бяха залостени. Вражеската войска вече наближаваше от всички страни града под крепостта и се готвеше да ги унищожи. Защо ги кара да отворят шлюзовете на дигата тъкмо когато приливната вълна приближава?

— Не, не мисля, че положението позволява да се отива чак дотам — каза Тадахиро. — Когато нашите отстъпващи отряди пристигнат, можем да отворим вратите и да ги пуснем да влязат. Със сигурност няма нужда да им оставяме крепостните порти широко отворени.

Иеясу се засмя и му направи бележка заради недоразумението.

— Това не е заради хората, които се връщат по-късно. Готвим се за Такеда, които като надменен прилив идват насам, сигурни в победата си. И аз не просто искам да отворите вратите на крепостта — искам да запалите пред входа пет-шест големи огньове. Направете и няколко огъня зад крепостните стени. И проверете също, дали отбраната е в пълен порядък. Пазете тишина и гледайте кога ще се появи неприятелят.

Що за безстрашен ответен удар е това? Без най-малко колебание обаче те направиха, каквото им беше заповядано.

Според желанието на Иеясу крепостните порти бяха широко отворени и от външния край на рова до входа на укреплението върху снега падна отражението на пламтящи огньове. След като погледна за минута зрелището, Иеясу отново влезе вътре.

Изглежда, че висшите военачалници разбираха какво става, но войниците в крепостта в по-голямата си част изглежда вярваха на пръснатия от един офицер на Иеясу слух, че Шинген е убит и настъпващият враг е загубил своя най-изтъкнат пълководец.

— Уморен съм, Хисано. Мисля, че ще изпия чаша саке. Налей ми една, моля те.

Иеясу се върна в главната зала и след като пресуши чашата, си легна. Придърпа завивките, с които го бе заметнала Хисано и с хъркане заспа.

Не след дълго отрядите на Баба Нобуфуза и Ямагата Масакаге се стекоха край рова, готови за нощно нападение.

— Какво е това? Чакайте!

Спрели пред крепостната порта, двамата военачалници дръпнаха юздите на конете си и попречиха на цялата войска бързешком да се втурне напред.

— Какво мислите, генерал Баба? — попита Ямагата, като се приближи до своя другар по служба.

Изглеждаше напълно озадачен. Баба също имаше своите съмнения и погледна към вражеската порта. Там, в далечината, пред и вътре зад портата, горяха големите огньове. А железните врати стояха широко отворени. Нямаше врата, а все пак портите стояха. Това положение изглежда поставяше един тревожен въпрос.

Водата в рова бе черна, снегът по препълнената с хора крепост — бял. Не се чуваше нито звук. Ако се заслушаха много внимателно, в далечината мъжете можеха да доловят пукащия шум на съчките. А ако напрегнеха и ума, и ушите си, може би биха чули хъркането на разгромения пълководец Иеясу, който сега сънуваше в кулата — самото сърце на тази безврата порта.

— Мисля, че преследването ни е било така бързо и врагът дотолкова се е объркал, че са нямали време да затворят крепостта и сега спят — каза Ямагата. — Трябва да нападнем още сега.

— Не, почакайте — прекъсна го Баба.

Той се ползваше с името на един от най-умните пълководци във войската на Шинген. Мъдрецът, като се къпе в мъдростта си, може някой път да се удави в нея. И Баба обясни на Ямагата защо планът му е погрешен.

— Да се подсигурят в такъв случай крепостните порти би било естествена мисъл при едно поражение. Но това, че е оставил крепостта широко отворена и е имал времето да струпа тези големи огньове, доказва безстрашието и самообладанието на човека отпред. Като си помислиш, той без съмнение очаква от нас прибързана атака. Съсредоточил се е върху тази единствена крепост и е напълно уверен в победата си. Противникът ни е млад пълководец, но е Токугава Иеясу. Не трябва без внимание да влизаме вътре и да посрамваме бойното име на рода Такеда, та по-късно да станем за посмешище.

Стигнали чак дотук, накрая и двамата военачалници оттеглиха хората си.

Вътре, щом долови в съня си гласа на своя слуга, Иеясу скочи стреснат от леглото.

— Не съм умрял! — извика той и подскокна от радост.

Незабавно прати отряди да преследват врага. Както можеше да се очаква от тях, Ямагата и Баба не си загубиха ума в объркването, а напротив, оказаха съпротива, опожариха околността на Нагури и блестящо се оттеглиха.

Токугава претърпяха голямо поражение, но можеше да се каже, че са показали своята дързост. И не само това, но и повторно накараха Шинген да се откаже от своя поход към столицата и не му оставиха друг избор, освен да се оттегли в Кай. Много хора бяха пожертвани. В сравнение с четиристотинте мъже на Такеда, ранените и убитите от страната на Токугава наброяваха не по-малко от хиляда сто и осемдесет души.

Погребение за живите

Червени и бели цветчета летяха от дърветата в крепостта Гифу на високия планински връх и падаха по покривите на къщите в града долу.

Година след година вярата на хората в Нобунага нарастваше — вяра, която се пораждаше от сигурността на съществуването им. Законите бяха строги, но думите на техния господар не отиваха напразно. Това, което обещаеше относно живота на хората, винаги биваше изпълнено и намираше отражение в тяхното благосъстояние.

Хората от областта знаеха тези стихове, които Нобунага обичаше да припява, когато пие саке. Но той разбираше думите им доста по-различно от монасите — че светът не е нищо повече от мимолетен и непостоянен сън. „Има ли нещо, което не изтлява?“, бе любимият му стих и всеки път, когато го изпяваше, той леко надигаше глас. Възгледът му за света сякаш се съдържаше в този единствен ред. Човек няма да постигне много в живота си, ако дълбоко не се замисля над него. Накрая всички умираме — това знаеше Нобунага за живота. За един мъж на тридесет и седем бъдещето не беше вече много дълго. А за такова кратко време неговата амбиция бе извънредно голяма. Честолюбието му бе безгранично и да го преследва, като преодолява пречките по пътя, напълно го удовлетворяваше. Човек обаче има отсъден нему срок за живеене и той не можеше да не изпитва и чувство на съжаление.

— Удари барабана, Ранмару.

Днес отново ще танцува. По-рано този ден бе развличал един пратеник от Исе. Продължи да пие през целия следобед.

Ранмару донесе барабана от съседната стая. Наместо да го удари обаче, той обяви:

— Току-що пристигна господарят Хидейоши.

В един момент изглеждаше, че Асаи и Асакура ще настъпят напред след Микатагахара, тъй като бяха почнали начесто да се раздвижват. Но след като Шинген отстъпи, свиха се вътре в областите си и се заеха да подсилват отбраната им.

Като очакваше мир, Хидейоши тайно напусна крепостта Йокояма и направи обиколка из околността на столицата. Колкото и безпорядъчни да бяха условията в страната, никой от началниците на крепости не остана затворен зад своите стени. Понякога се преструваха, че са си тръгнали, а всъщност бяха там; друг пък се правеха, че са там, а всъщност ги нямаше. Воинът трябва умело да използва силата на истината и лъжата. Разбира се, Хидейоши също пътуваше под прикритие и твърде вероятно е това точно да бе причината, по която пристигна в Гифу така внезапно.

— Хидейоши?

Нобунага го остави да почака в една друга стая, но скоро влезе при него и седна. Беше в необичайно добро настроение.

Хидейоши бе облечен крайно просто и по нищо не се различаваше от обикновен пътник. Както беше в тези дрехи, се просна по очи, но после вдигна поглед и се засмя.

— Обзалагам се, че сте изненадан.

Нобунага го погледна, сякаш не разбира какво говори.

— От какво? — попита той.

— От внезапното ми пристигане.

— Що за глупост е това? Знаех, че през последните две седмици не си в Йокояма.

— Но сигурно не сте очаквали да се появя днес тук.

Нобунага се засмя.

— Мислиш, че съм сляп, а? Сигурно си се уморил да се веселиш с леките жени в столицата, слязъл си по пътя за Оми до къщата на някой богаташ в Нагахама, повикал си тайно Ою и сега идваш тук след срещата.

Хидейоши промърмори нещо в отговор.

— Ти си този, който навярно е изненадан — допълни Нобунага.

— Изненадан съм, господарю. Вие виждате всичко.

— Тази планина е достатъчно висока, за да оглеждам от нея поне десет области наведнъж. Но има един човек, който дори по-подробно от мене знае какво вършиш. Имаш ли представа кой е той?

— Трябва да сте пратили съгледвач подире ми.

— Съпругата ти.

— Шегувате се! Не сте ли леко пийнал днес, господарю?

— Може да съм пил, но надали греша в това, което казвам. Жена ти може и да живее в Суномата, но ако си мислиш, че е далеч от теб, то сериозно грешиш.

— О, не. Е, в недобро време съм дошъл. С ваше позволение ще…

— Не може да бъдеш винен, че кръшкаш така — каза засмян Нобунага. — Няма съвършено нищо лошо в това от време на време да се радваме на черешовите цветове. Но защо не повикаш Нене и не се съберете двамата заедно?

— Разбира се.

— Доста време мина, откакто си се виждал с нея, нали?

— Да не би жена ми да ви е притеснявала с писма или нещо подобно?

— Не се тревожи. Нищо такова е нямало, но аз й съчувствам. И не само на твоята жена. Всяка съпруга трябва да се грижи за дома, докато мъжът й отсъства на война, затова дори и да има съвсем малко време, един човек трябва на жена си, преди всички други, да показва че е добре.

— Както желаете, но…

— Отказваш ли?

— Да. От няколко месеца насам не се е случвало нищо неблагоприятно, но умът ми не се е отделял дори на косъм от бойното поле.

— Все умееш да говориш! Пак ли ще си разпускаш езика? Няма никаква нужда.

— Ще се оттегля, господарю. Свивам знамената си тук.

Господар и служител се засмяха заедно. След малко те започнаха да пият и дори отпратиха Ранмару. После разговорът им се пренесе върху тема, достатъчно сериозна, за да снишат гласове.

— И как са нещата в столицата? — запита с очакване Нобунага. — При мен постоянно сноват вестоносци оттам, но искам да чуя какво си видял ти.

Това, което се канеше да каже Хидейоши, изглежда бе свързано с негови собствени очаквания.

— Седнали сме малко надалеч един от друг. Или аз, или господарят ще трябва да се приближим малко.

— Ще се преместя.

Нобунага взе бутилката със саке и чашата си и слезе от почетното място.

— Затвори и плъзгащата се врата към съседната стая — нареди той.

Хидейоши седна право пред Нобунага и заговори:

— Положението е същото, както винаги. Освен това, че откакто Шинген не успя да достигне столицата, шогунът изглежда е станал още по-отчаян. Кроежите му сега са открито насочени против вас, господарю.

— Е, мога да си представя. В крайна сметка Шинген стигна чак до Микатагахара, а после шогунът чу, че той се е оттеглил.

— Шогунът Йошиаки е хитър политик. Шава насам-натам, дарява хората с разни милости и косвено ги кара да се боят от вас. Натрупа доста капитал от опожаряването на връх Хиеи и сега, изглежда, подбужда други верски общности към бунт.

— Доста неприятна съвкупност от обстоятелства.

— Но не си заслужава да се тревожите заради нея. Монасите-воини видяха какво стана с връх Хиеи и това значително охлади смелостта им.

— Хосокава е в столицата. Видя ли се с него?

— Господарят Хосокава е изпаднал в немилост пред шогуна и се е затворил в своето селско имение.

— Да не е бил прогонен от Йошиаки?

— Изглежда, господарят Хосокава е мислел, че съюзът с вас би бил най-добрият начин да се запази шогуната. Заложил собственото си добро име и няколко пъти съветвал за това господаря Йошиаки.

— Явно е, че Йошиаки не иска да слуша никого.

— И освен това гледа по доста странен начин на малкото останала му власт. В един преходен период миналото и бъдещето биват разделени от сътресение. Почти всички загинали са от онези, които заради сляпата си привързаност към миналото не съумяват да забележат, че светът се е променил.

— Ние такова сътресение ли преживяваме?

— Всъщност, съвсем наскоро се е случило нещо извънредно драматично. Току-що получих вест, че…

— Що за събитие е това?

— Е! Това още не се е разнесло навън, но тъй като е било чуто от острото ухо на моя довереник Ватанабе Тендзо, мисля, че изглежда може да му се вярва.

— Какво е?

— Не е за вярване, но като че пътеводната звезда на Кай може най-сетне да е залязла.

— Какво?! Шинген!

— През втория месец той нападнал Микава и докато обсаждал крепостта Нода, една вечер бил застрелян. Това е, което чул Тендзо.

За миг Нобунага отвори широко очи и погледна Хидейоши право в лицето. Ако е истина, че Шинген е мъртъв, то пътят на страната много бързо ще се промени. Господарят се почувства, сякаш тигърът зад гърба му изведнъж е изчезнал и бе като потресен. Искаше да повярва на вестта, ала в същото време не успяваше. Веднага щом чу новината, усети невероятен прилив на облекчение и безподобна радост избликна в гърдите му.

— Ако е истина, то от този свят си е тръгнал един много даровит пълководец — каза Нобунага. — И отсега нататък историята е поверена в нашите ръце.

Изражението на лицето му далеч не бе толкова объркано като това на Хидейоши. Всъщност, имаше вид, сякаш току-що са му поднесли основното ястие на трапезата.

— Бил е прострелян, но още нямам представа дали е умрял веднага, от какво естество са раните му или къде е бил улучен. Чувах обаче, че когато внезапно вдигнали обсадата на крепостта Нода и се върнали в Кай, не показвали обичайния за Такеда боен дух.

— Допускам, че не са. След като вече са загубили Шинген, няма значение колко са свирепи самураите на Кай.

— Тайно получих това известие от Тендзо, докато идвах насам и веднага го пратих обратно в Кай, за да потърси потвърждение.

— Още никой в другите области ли не е чул за това?

— Нищо не показва някой да е. Родът Такеда сигурно още го пази в тайна и ще си дават вид, че Шинген е в добро здраве. Значи, ако се предприеме някаква стъпка от името на Шинген, възможността е девет от десет той да е мъртъв или поне с опасност за живота му.

Нобунага замислено кимна. Изглежда, искаше потвърждение за разказа. Изведнъж вдигна чашата със саке и въздъхна. „Помисли, че човекът има само петдесет лета…“ Но не му се танцуваше. Размислите за нечия чужда смърт го трогваха много повече от тези за неговата собствена.

— Кога се връща Тендзо?

— Трябва да си дойде до три дни.

— В крепостта Йокояма ли?

— Не, казах му да пристигне направо тук.

— Е, остани при мен дотогава.

— Възнамерявах да направя това, но по възможност бих искал да изчакам заповедите ви в някоя странноприемница в града под крепостта.

— Защо?

— Без определена причина.

— Е, тогава защо не останеш в крепостта? Прави ми за известно време компания.

— Ами…

— Що за тъпотия?! Притеснява ли те да си близо до мене?

— Не, истината е, че…

— Каква е истината?

— Оставих в тази странноприемница долу… един спътник и тъй като си помислих, че там може да му е скучно, обещах довечера да се върна.

— Този спътник жена ли е?

Нобунага бе като поразен. Чувствата, които събуди у него известието за смъртта на Шинген, бяха така далеч от грижите на Хидейоши.

— Иди довечера в странноприемницата, но утре се върни в крепостта. Може да доведеш твоя „спътник“ със себе си.

Това бяха последните думи на Нобунага към него, докато се извръщаше на тръгване.

Удари гвоздея право по главичката, мислеше си Хидейоши, докато се връщаше към странноприемницата. Чувстваше се като смъмрен, но това отново бе милост от страна на Нобунага. Обвиваше главата на гвоздея в красива украса, без онзи дори да забелязва това. На следващия ден се качи с Ою до крепостта, без това да предизвиква у него никакво неудобство.

Нобунага се бе преместил в нова стая и за разлика от предишния ден не бе обгърнат от мирис на саке. Седнал пред Хидейоши и Ою, той ги погледна от височината на подиума.

— Вие не сте ли сестрата на Такенака Ханбей? — попита той свойски.

Това бе първият път, който Ою срещаше Нобунага и сега тя бе редом с Хидейоши. Скри лице и си пожела да потъне в пода, но му отговори със слаб и прелестен гласец:

— Чест е за мен да се запозная с вас, господарю. Вие оказахте милост и на моя по-малък брат, Шигехару.

Нобунага впечатлен се загледа в нея. Отпърво му се искаше да подразни малко Хидейоши, но сега се почувства виновен и стана по-сериозен.

— Подобри ли се здравето на Ханбей?

— Не съм виждала от известно време брат си, господарю. Той е зает със своите военни задължения, но все пак от време на време получавам писма от него.

— А къде живеете сега?

— В крепостта Чотейкен във Фува, където имам далечен роднина.

— Чудя се дали Ватанабе Тендзо вече се е върнал — обади се Хидейоши в опит да промени темата, но Нобунага бе стара лисица и нямаше да се остави да бъде отвлечен.

— Какво казваш? Взе нещо да се объркваш. Не ми ли каза ти съвсем наскоро, че Тендзо няма да се върне до три дни?

Лицето на Хидейоши се обля в ярка руменина. Изглежда, Нобунага остана доволен от това. Искаше му се да го види за малко притеснен и разтревожен.

После покани Ою на празненството вечерта и отбеляза:

— Макар Хидейоши на няколко пъти да е ставал свидетел, вие не сте ме виждали как танцувам.

Когато по-късно вечерта Ою помоли да си вземе довиждане, Нобунага не настоя да остане, но каза рязко на Хидейоши:

— Е, тогава върви и ти.

Двойката напусна крепостта. Хидейоши обаче скоро се върна сам с някак объркан вид.

— Къде е господарят Нобунага? — попита той един от оръженосците.

— Тъкмо се оттегли в спалнята си.

Щом чу това, Хидейоши, необичайно разбързан, се отправи към частните покои и помоли един от самураите на стража да предадат съобщение.

— Трябва тази вечер да се срещна с Негово Височество.

Нобунага още не си беше легнал и веднага щом въведоха Хидейоши при него, помоли всички да излязат от стаята. При все че хората от нощната стража се оттеглиха, Хидейоши продължи нервно да се оглежда наоколо.

— Какво има, Хидейоши?

— Ами, изглежда в съседната стая има още някой.

— Не е някой, за когото да се тревожиш. Това е просто Ранмару. Не би трябвало да ни пречи с нещо.

— Но все пак. Съжалявам, че моля за това, но…

— И той ли да си отиде?

— Да.

— Излез и ти, Ранмару — обърна се към съседната стая Нобунага.

Ранмару се поклони мълчаливо, стана и си тръгна.

— Сега вече всичко трябва да е наред. За какво е всичко това?

— Работата е там, че когато си взех довиждане и преди малко слязох в града, заварих там Тендзо.

— Какво?! Тендзо ли се е върнал?

— Каза, че бързал през планините, за да стигне дотук, като едва правел разлика между деня и нощта. Смъртта на Шинген е вече сигурна.

— Така… в крайна сметка.

— Мога да ви дам много подробности. Приближените му в Кай изглежда се преструват, че нищо не се е случило, но зад това ясно може да се долови примесът на скръбта.

— Траурът, обзалагам се, е държан в пълна тайна.

— Естествено.

— И другите области не знаят нищо?

— Засега да.

— Е, сега е моментът. Допускам, че си забранил на Тендзо да говори за това.

— Не е нещо, за което да се тревожите.

— Но между нинджите има някои безогледни хора. Сигурен ли си в него?

— Той е племенник на Хикоемон и ни е верен.

— Е, трябва да сме крайно предпазливи. Възнагради го, но го дръж вътре в крепостта. Може би най-добре ще е да го затворим, докато всичко това приключи.

— Не, господарю.

— Защо не?

— Понеже отнесем ли се така към някого, при следващата възможност на него няма да му се иска да изложи на опасност живота си, както този път. А ако не успявате да се доверите на един човек, но му дадете награда, някой ден той може да бъде изкушен с много повече пари от противниците ни.

— Е, добре, къде го остави?

— Като по късмет Ою тъкмо се готвеше да потегли за Фува и аз му наредих да тръгне с нея като охрана на носилото й.

— Човекът е заложил на връщане от Кай живота си, а ти веднага му нареждаш да придружи твоята любовница? Няма ли Тендзо да се ядоса от това?

— С радост тръгна заедно с нея. Може да съм глупав господар, но той ме познава много добре.

— Ти изглежда се отнасяш към хората си малко по-различно от мене.

— Може да бъдете двойно по-спокоен, господарю. Тя може да е жена, но ако й се стори, че Тендзо се кани да разкрие комуто и да било някаква тайна, ще защити нашите интереси, дори и ако се налага да го убие.

— Остави самохвалството настрана.

— Простете. Знаете какъв съм.

— Не в това с работата — възрази Нобунага. — Кайският тигър е мъртъв и ние не може да се бавим. Трябва да действаме, преди всички да са узнали за смъртта на Шинген. Тръгвай още тази вечер, Хидейоши и побързай да стигнеш в Йокояма.

— Възнамерявах да направя това незабавно, затова пратих Ою обратно във Фува и…

— Забрави останалото. Имам съвсем малко време за сън. С идването на деня вдигаме на крак войската.

Мислите на Нобунага съвършено съвпадаха с тези на Хидейоши. Възможността, която винаги бяха търсили, моментът да сложат край на една отдавнашна грижа, сега бе настъпил. Грижата бе, разбира се, премахването на враждебния шогун и на стария ред.

Не е нужно да се казва, че след като Нобунага бе действащо лице на новата епоха, която идваше на смяна на старата, неговото настъпление бързо се осъществи. На двадесет и втория ден от третия месец войската му с гръм излезе от Гифу. Когато пристигна на брега на езерото Бива, тя се раздели на две. Едната половина, предвождана от Нобунага, се качи на кораби и заплува през езерото на запад. Другата, съставена от частите начело с Кацуие, Мицухиде и Хачия, пое по суша и занастъпва покрай южния бряг на езерото.

В областта между Катада и Ишияма сухопътната войска прогони враждебните на Нобунага части, съставени от монаси-воини и разруши издигнатите покрай пътя укрепления.

Съветниците на шогуна бързо свикаха съвет.

— Да се съпротивляваме ли?

— Да искаме ли мир?

Тези хора имаха голяма грижа — още не бяха дали ясен отговор на искането от седемнадесет точки, което Нобунага прати навръх Нова година на Йошиаки. В него той бе обобщил всичките си оплаквания срещу шогуна.

— Що за дързост?! Та аз в крайна сметка съм шогун! — възкликна ядосано Йошиаки, като с лекота забрави, че Нобунага бе този, който го защити и върна в двореца Ниджо. — Защо да трябва да се прекланям пред един никой като този?

Един след друг пращаха при Нобунага посланици за обсъждане условията на мира, но те си тръгваха, без да са били приети. След това, като своего рода отговор, шогунът нареди по пътищата, които водят към столицата, да се издигнат препятствия.

Възможността, която Нобунага очакваше и за която Хидейоши се беше готвил, бе идването на подходящ момент да накажат Йошиаки, задето не е отговорил на Седемнадесетте точки. Тази възможност дойде по-скоро, отколкото и двамата бяха предполагали — ускори я смъртта на Шинген.

Във всеки период от историята, тръгналият срещу своята гибел човек неизменно се придържа към нелепото заблуждение, че не той е този, който е обречен. Йошиаки попадна право в тази клопка.

— Можем да използваме и него — каза Нобунага, който сега погледна на шогуна по нов начин.

И така, отнасяха се към него със загатнато неуважение. Служителите на западналия му шогунат обаче не знаеха собствената си цена и в умствено отношение, каквато и да бе темата на разсъжденията им, тяхното разбиране не отиваше по-надалеч от миналото. Гледаха само през кривото огледало на столичната култура и вярваха, че тя господства в цяла Япония. Като се уповаваха на закостенялата политика от миналото, те разчитаха на монасите-воини от Хонганджи и на множеството самурайски предводители в различните области, които мразеха Нобунага.

Йошиаки още бе в неведение относно смъртта на Шинген. И продължаваше да упорства.

— Аз съм шогунът, опората на самурайското съсловие. Не съм като монасите от връх Хиеи. Ако Нобунага някога насочи оръжието си към двореца Ниджо ще бъде заклеймен като изменник.

Държанието му показваше, че няма да се отдръпне при възможност за война. Естествено, отправи призиви към родовете около столицата и прати спешни известия на далечните Асаи, на Асакура, Уесуги и Такеда, като показно се готвеше за отбрана.

Щом чу това, Нобунага се обърна към столицата, изсмя се и без да спира войската си и за един ден, влезе в Осака. Този път стреснати бяха монасите-воини от Хонганджи. Внезапно изправени лице в лице срещу силите на своя главен противник, те нямаха представа какво да правят. За Нобунага обаче бе достатъчно само да построи хората си в боен ред.

— Можем да нанесем удара, когато пожелаем — каза той.

В този момент искаше най-вече да избегне всеки ненужен разход на военна сила. И досега постоянно бе пращал в Киото посланици с настоявания за отговор на Седемнадесетте точки. Това бе един вид последно предупреждение. Йошиаки погледна на него отвисоко — той е шогун и просто не му се иска да слуша мненията на Нобунага за своето управление.

Особено силно бе засегнат от две от Седемнадесетте точки. Първата се отнасяше до престъпна невярност към Императора. Втората имаше за предмет неблаговидното му поведение. При все че негов дълг е да поддържа мира в Империята, той сам подстрекава областите към бунтове.

— Безполезно е. Никога няма да приеме такъв род задочен разпит — само писмени бележки и послания — каза Араки Мурашиге на Нобунага.

Хосокава Фуджитака, който също се бе присъединил към Нобунага, допълни:

— Предполагам, няма полза да се надяваме, че шогунът ще се сепне, преди да е паднал от власт.

Нобунага кимна. Изглежда, всичко това му бе повече от ясно. Тук обаче нямаше да е необходимо да използва крайната жестокост, която приложи на връх Хиеи. А и не бе толкова беден на хрумвания, че да му се налага да използва един и същи подход два пъти.

— Назад към Киото!

Нобунага даде тази заповед на четвъртия ден от четвъртия месец, но тогава тя не изглеждаше нещо повече от опит да впечатли множеството с размера на войската си.

— Погледнете! Няма да ги остави да стануват много дълго. Също като предишния път, Нобунага се тревожи за Гифу и бързо ще оттегли войниците си — заяви въодушевен Йошиаки.

След известията, които запристигаха едно след друго обаче, цветът на лицето му почна да се променя. Тъкмо когато се поздравяваше сам за това, че отрядите са подминали Киото, войската на Ода се яви по пътя за Осака и заля столицата. После, без един боен вик и по-мирно, отколкото ако просто провеждаха бойно упражнение, войниците обградиха жилището на Йошиаки.

— Близо сме до Императорския дворец, така че внимавайте да не би да обезпокоите Негово Величество. Достатъчно ще е да накажем наглия шогун за неговите престъпления — нареди Нобунага.

Не се чуха никакви пушечни изстрели и дори не избръмча тетива. Всичко бе зловещо, даже много повече, отколкото ако имаше голямо раздвижване.

— Какво мислиш, че трябва да правим, Ямато? Какво се кани да ми стори Нобунага? — попита Йошиаки своя върховен съветник Мибучи Ямато.

— Вие сте жалко неподготвен. И сега ли още не разбирате какво е намислил Нобунага? Явно е дошъл да ви нападне.

— Н… но… аз съм шогунът!

— Това са размирни времена. Каква полза може да имате от една титла? Изглежда, пред вас са само две възможности за избор — да се решите да се биете или да настоявате за мир.

Докато казваше това, сълзи закапаха от очите на неговия служител. Той знаеше, че светът се променя, но изглежда бе решен да остане докрай в двореца Ниджо. Вече бе прехвърлил петдесетте — военачалник, минал разцвета на силите си.

— Да настоявам за мир ли? Има ли някаква добра причина аз, шогунът, да моля Нобунага за мир?

— Толкова сте главозамаян от шогунското звание, че единствената възможност за вас е да се самопогубите.

— Не мислиш ли, че ще спечелим, ако се бием?

— Няма причина това да стане. Би било направо смехотворно, ако окажете от това място съпротива с каквато и да било мисъл за победа.

— Е, тогава з… защо ти и останалите военачалници сте се облекли в такива пищни доспехи?

— Мислим, че това поне ще е красив начин за нас да умрем. Макар и положението да е безнадеждно, да дадем тук последен отпор ще бъде един достоен край след четиринайсет поколения шогуни. Такъв, в крайна сметка, е дългът на всеки самурай. Всъщност, това просто са един вид цветя за погребение.

— Чакай! Не нападайте още! Оставете пушките.

Йошиаки изчезна в двореца и се посъветва с Хино и Такаока, двама придворни, с които бе в приятелски отношения. След пладне оттам тайно излезе пратен от Хино вестоносец. След това от страната на Ода дойде наместникът на Киото и привечер Ода Нобухиро се яви като официален пратеник на Нобунага.

— Отсега насетне внимателно ще съблюдавам всяка от тези точки — увери Йошиаки пратеника.

С горчив израз на лицето той се обвърза с тези думи, които не излизаха от сърцето му. Този ден помоли за мир. Войниците на Нобунага се оттеглиха и мирно се завърнаха в Гифу.

Само след сто дни обаче войската на Нобунага отново обгради двореца Ниджо. И това разбира се бе, защото след първия мир Йошиаки пак се върна към старите си замисли.

Дъждовете на седмия месец самотно тракаха по големия покрив на храма Мьокаху в Ниджо. Този храм служеше за щаб на Нобунага. Откакто флотата му тръгна през езерото Бива, имаше ужасен дъжд и вятър. Това обаче само увеличи решимостта на неговите отряди. Подгизнали от вода и покрити с кал, те заобиколиха двореца на шогуна и стояха неподвижни, в очакване само на заповедта за нападение.

Никой не знаеше дали Йошиаки ще бъде екзекутиран или взет като затворник, ала съдбата му беше изцяло в техните ръце. Отрядите на Ода се чувстваха, сякаш са в клетката на свиреп звяр с благородна кръв, който се канят да погубят.

Вятърът понесе гласовете на Нобунага и Хидейоши.

— Какво ще правим? — питаше Хидейоши.

— Сега вече няма два начина — Нобунага бе твърд. — Този път няма да му прощавам.

— Но той е…

— Недей ми напомня очевидното.

— Няма ли място за още малко размисъл?

— Никакво! Съвършено не!

Залата в храма бе притъмняла от дъжда навън. Съчетанието на продължителната лятна жега и есенните дъждове доведе до толкова влажно време, че дори позлатата на Будите и едноцветните мастилени рисунки по плъзгащите се врати изглеждаха покрити с плесен.

— Не ви упреквах в прибързаност, когато помолих за още малко размисъл — продължи Хидейоши. — Но шогунът дължи положението си на Императорския двор и ние не можем да се отнесем към нещо такова с лека ръка. А и това ще даде на враждебните на вас сили повод да призоват за възмездие срещу човека, убил своя законен повелител, шогуна.

— Допускам, че си прав — отвърна Нобунага.

— За щастие Йошиаки е толкова слабоват, че макар и хванат в капан, нито ще се самоубие, нито ще излезе да се сражава. Само ще заключи портите на своя дворец и ще се надява на това ровът да продължи да се пълни с вода от сегашния дъжд.

— И какъв е планът ти?

— Нарочно да вдигнем една част от обкръжението си и да позволим на шогуна да избяга.

— Няма ли да се превърне за нас в пречка за в бъдеще? Може да стане средство за подсилване честолюбието на някоя друга област.

— Не — настоя Хидейоши, — мисля, че хората постепенно почнаха да изпитват отвращение към нрава на Йошиаки. Допускам, че даже той да бъде прогонен от столицата, ще проявят разбиране и ще бъдат доволни от справедливото ви наказание.

Тази вечер обсаждащите отвориха празнина в обкръжението и нарочно се престориха, че не им достигат войници. Вътре в двореца хората на шогуна изглежда подозираха, че това е някакъв род уловка и до полунощ още не бяха посмели да напуснат. При едно затишие на дъжда призори обаче, група конници внезапно пресече рова и побягна от столицата.

Щом казаха на Нобунага, че Йошиаки със сигурност е избягал, той се обърна към отрядите си.

— Домът е празен! Няма голяма полза да се напада празна къща, но шогунатът, траял четиринадесет поколения, сам доведе до падането си. Нападайте и надайте своите бойни викове! Това ще е погребалната песен за злото управление на шогуните Ашикага.

Дворецът Ниджо падна при първия пристъп. Почти всички служители вътре се предадоха. Дори и двамата благородници Хино и Такаока излязоха навън и поискаха прошка от Нобунага. Един мъж обаче, Мибучи Ямато, заедно с над шестдесет свои служители, се сражава непреклонно до самия край. Нито един от тях не побягна и нито един не отстъпи. Всички бяха посечени в битката и загинаха от славна самурайска смърт.

Йошиаки избяга от Киото и се загнезди в Уджи. Както винаги безразсъден, той водеше със себе си само малък отряд победени воини. Когато не след дълго частите на Нобунага обградиха неговия щаб в храма Бьодоин, шогунът се предаде без бой.

— Всички да напуснат — заповяда Нобунага.

Седна малко по-изправен и погледна право към Йошиаки.

— Предполагам, не сте забравили как някога казахте, че ме смятате за свой баща. Бе един щастлив ден, в който вие седяхте в обновения от мен за вас дворец.

Йошиаки мълчеше.

— Спомняте ли си?

— Не съм забравил, господарю Нобунага. Защо сега говорите за онова време?

— Вие сте страхливец, господарю. Не мисля да ви лишавам от живот, дори след като нещата стигнаха дотук. Защо още лъжете?

— Простете ми. Сбърках.

— Радвам се да чуя това. Но сега със сигурност сте в трудно положение — макар да сте се родили на шогунския пост.

— Искам да умра. Аз… господарю Нобунага… няма ли… да ми помогнете да си направя сепуку?

— Моля престанете! — изсмя се Нобунага. — Простете моята грубост, но подозирам, че дори не знаете как подобава да разрежете стомаха си. Никога не съм бил истински склонен да ви мразя. Просто вие никога не преставате да си играете с огъня и искрите постоянно прехвърчат в други области.

— Сега го разбирам.

— Е, мисля, най-добре би било тихо да се оттеглите някъде. Ще задържа сина ви при себе си и ще го възпитам, така че да няма нужда да се тревожите за бъдещето му.

Йошиаки бе пуснат и узна, че е свободен да си върви — в изгнание.

Под охраната на Хидейоши синът му бе отведен в крепостта Вакае. Това уреждане на въпроса всъщност бе проява на благосклонност в отговор на злобата, но Йошиаки го прие с обичайния си крив поглед върху нещата и не можеше да не смята, че синът му е учтиво взет за заложник. Наместник на крепостта Вакае беше Мийоши Йошицугу и по-късно Йошиаки намери подслон при него.

Като не искаше обаче да бъде домакин на досадлив, претърпял поражение благородник, Йошицугу скоро предизвика у него неудобство с думите:

— Мисля, че ще бъдете в опасност, ако останете още дълго тук. Нобунага би могъл при най-малък повод да промени мнението си и да нареди да ви отсекат главата.

Йошиаки бързо замина и отиде в Кии, където се опита да подтикне към бунт монасите-воини от Кумано и Сайга, като в отплата за разбиването на Нобунага им обеща грамадни привилегии. Като използваше името и достойнството на поста си, той не си спечели нищо повече, освен подигравките и присмеха на хората. Говореше се, че не останал дълго в Кии, а скоро преминал в Бидзен и станал зависим от рода Укита.

И с това започна една нова епоха. Може да се каже, че свалянето на шогуната бе внезапен прорез в гъстите облаци, които покриваха небосклона. Сега можеше да се види малко петно синьо небе. Няма нищо по-страшно от безцелно водещи страната управници, от владетели само на име. Във всяка една от областите властта държаха самураите, които защитаваха своите привилегии, а духовенството трупаше богатства и укрепваше влиянието си. Благородниците се бяха превърнали в мишки на Императорския двор, като един ден се опираха на войните, на следващия ухажваха духовенството, а после злоупотребяваха с властта в полза на самите себе си. Така Империята се бе разделила на четири нации — на свещениците, на самураите, на двора и на шогуната — и всяка от тях водеше своите частни войни.

Действията на Нобунага широко отвориха очите на хората. Макар обаче да вдигаха поглед към синьото небе, още не всички гъсти облаци бяха изчезнали. Никой не можеше да отгатне какво крие бъдещето. През последните две-три години се поминаха няколко важни люде. Преди две години едновременно починаха Мори Мотонари, господарят на най-голямото владение в западна Япония и Ходжо Уджиясу, повелител на източната част на страната. За Нобунага обаче тези събития далеч не бяха от така голяма значимост като смъртта на Такеда Шинген и изгнанието на Йошиаки. Особено кончината на Шинген, който постоянно го заплашваше от север, бе тази, която му даде свобода да съсредоточи силите си в една посока — посока, която правеше почти неизбежни нови битки и безпорядък. Със сигурност нямаше съмнение, че след гибелта на шогуната войнските родове във всички области ще вдигнат знамена и ще се запрепират кой първи да излезе на бойното поле.

— Нобунага опожари връх Хиеи и свали от власт шогуна. Такова беззаконие трябва да се накаже!

Това щеше да е бойният им позив.

Нобунага знаеше, че ще му се наложи да отнеме на своите съперници възможността за първи удар и да ги разгроми, преди да са в състояние да се съюзят срещу му.

— Побързай да се върнеш пръв, Хидейоши. Сигурно скоро ще дойда да те посетя в крепостта Йокояма.

— Ще ви очаквам.

Хидейоши, изглежда, бе схванал посоката на събитията и след като изпроводи сина на Йошиаки до Вакае, бързо се върна в своята крепост в Йокояма.

Бе краят на седмия месец, когато Нобунага пристигна в Гифу. В началото на следващия от Йокояма пристигна бързо писмо, написано със собствения лош почерк на Хидейоши:

Сред продължаващата жега на осмия месец войската на Нобунага тръгна от Янагасе и пресече границата с Ечидзен. Насреща й беше армията на Асакура Йошикаге от Ичиджогадани. В края на седмия месец Йошикаге получи спешно известие от Одани, от Асаи Химамаса и неговия син Нагамаса, съюзниците му в северна Оми:

На военните съвети имаше такива, които се усъмниха дали това може да е истина, но Асаи бяха съюзници и бързо им пратиха десет хиляди войници. Когато предните редици бяха стигнали чак до връх Тагами, те разбраха, че нападението на Ода е действителност. Веднъж схванали същинското положение, пратиха нови отряди от над двадесет хиляди души. Асакура Йошикаге смяташе положението за достатъчно тежко, та да поведе лично войската си. Очевидно всяко сражение в северна Оми бе изключително тревожно за Асакура, тъй като Асаи бяха първата защитна линия на тяхната собствена област.

И бащата, и синът Асаи бяха в крепостта Одани; на около три часа път от тях стоеше крепостта Йокояма, в която се бе укрепил Хидейоши и като сокол на Нобунага държеше Асаи под погледа си.

В началото на есента Нобунага вече бе нападнал рода Асаи. С едно изненадващо настъпление срещу войската на Ечидзен удари по Кинамото. Ода взеха над две хиляди и осемстотин глави. Продължиха да настъпват срещу врага, който сега бягаше от Янагасе, прегазиха го и почерниха сухата ранно есенна трева от кръв.

Воините от Ечидзен оплакваха слабостта на армията си. Свирепите военачалници и храбрите бойци, които се обърнаха назад да се бият, обаче паднаха в битката. Защо се оказаха толкова слаби? И защо не можаха да нанесат удар на Ода? При падането на всяка една владетелска сила се струпват множество причини и естественият провал идва за един миг. Когато обаче този миг дойде, и свои, и врагове се учудиха на неговата внезапност. Но възходът и упадъкът на областите винаги се основават на природни закономерности и тук също нямаше нищо чудно или необикновено. Слабостта на Асакура можеше да бъде разбрана, стига само човек да погледне държанието на техния главнокомандващ, Йошикаге. Увлечен в бягството на своите хора от Янагасе, той вече бе почти обезумял.

— Това е краят! Не можем даже да избягаме! И конят, и аз сме изтощени. Към планините! — завика военачалникът.

Нямаше нито план за ответно нападение, нито дори остатък от боен дух. Като мислеше само за самия себе си, бързо изостави коня и се опита да намери място да се скрие.

— Какво правите?!

Неговият главен служител Такума Мимасака със сълзи на очи го спря, издърпа го назад за пояса, качи го насила на седлото и го тласна в посока към Ечидзен. После, като зае положение за отбрана, за да даде на своя господар време за бягство, той събра към хиляда войници и до последно се сражава срещу войската на Ода.

Надали трябва да се казва, че Такума и всичките му мъже претърпяха тъжен и пълен разгром и загинаха. Докато такива верни служители се принасяха в жертва, Йошикаге се затвори в главната крепост в Ичиджогадани. Но той дори нямаше куража да защити докрай земята на предците си.

Скоро след като се върна в крепостта, взе съпругата и децата си и избяга в един храм в окръга Одо. Реши, че ако останат вътре в крепостта и се случи най-лошото, няма вече да имат път за бягство. След като техният господар показа такава липса на решителност, всичките му пълководци и войници се отказаха от него.

Есента бе в разгара си. Нобунага се върна в своя лагер на връх Торагодзе, откъдето вече беше обкръжил Одани. Откакто пристигна, имаше необикновено спокоен вид, сякаш просто чака падането на крепостта. След стремителното сгромолясване на Ечидзен, докато пепелищата на Ичиджогадани още тлееха, незабавно се върна тук. Сега издаваше заповеди.

Маенами Йошицугу, предалият се пълководец на Ечидзен, получи крепостта Тойохара. По същия начин на Асакура Кагеюки бе поверена крепостта Ино, а Тода Ярокуро беше пратен в крепостта Фучу. Така Нобунага прие при себе си голям брой служители на рода Асакура, запознати с условията в областта. Накрая натовари Акечи Мицухиде с отговорността да ги надзирава.

По всяка вероятност, не би могло да има някой по-подходящ за тази роля от Мицухиде. През дните на своето неспокойно странничество той сам бе служител на Асакура и бе живял в града под крепостта Ичиджогадани, където трябваше да понася хладните погледи на другарите си по служба. Сега нещата стояха точно наопаки и Акечи оглавяваше своите предишни началници.

Трябва през гърдите на Мицухиде да са минали значителна гордост и поток от други чувства. Освен това, неговият ум и способности получиха признание при много различни случаи и сега той бе един от любимите служители на Нобунага. В наблюденията си върху околните Мицухиде беше далеч по-проницателен от повечето хора и след много години на битки и ежедневно служене, доста добре вникваше в характера на Нобунага. Познаваше, дори от разстояние, израженията, думите и погледите на своя господар, също така добре както своите собствени.

Много пъти дневно Мицухиде пращаше от Ечидзен пратеници. Не взимаше самостоятелно дори и най-малкото решение, а при всякакви случаи питаше Нобунага за мнението му. Последният преглеждаше тези бележки и писма в своя лагер на връх Торагодзе и даваше нареждания.

Планини в пълното пъстроцветие на есента обрамчваха безоблачното синьо небе, което на свой ред се отразяваше долу в яркосиньото езеро. Чуруликането на птиците караше тук-там някои да се прозяват.

Хидейоши бързо пресече планината от Йокояма. Шегуваше се пътьом с хората си и докато се смееше, зъбите му лъскаха на есенното слънце. С приближаването си поздрави всички наоколо. Това бе човекът, построил крепостта в Суномата и по-късно сложен за наместник на тази в Йокояма. Отговорностите и положението му бързо го бяха изтъкнали между останалите военачалници на Ода, и все пак той бе същият както винаги.

Когато другите пълководци сравняваха неговото държание със собствената си сериозност, някои от тях го преценяваха като лекомислен и бъбрив, но други го виждаха в по-различна светлина и казваха:

— Достоен е за поста си. Не се е променил от преди, макар и доходът му толкова да е нараснал. Първо беше слуга, после — самурай и накрая изведнъж управлява крепост. Но е все същият. Предполагам, че тепърва ще си спечели още по-голямо владение.

Преди малко Хидейоши небрежно се бе мярнал за миг в лагера, след което с няколко прости думи притегли Нобунага настрана. Сега се изкачваха нагоре към планината.

— Какво безочие! — възкликна Шибата Кацуие, когато двамата със Сакума Нобумори излязоха вън от чертите на стана.

— Ето защо толкова не го обичат, дори и когато няма причина за това. Няма нищо по-неприятно от това да слушаш как някой бърбори колко умен бил той самият.

Почти процеждаха думите между зъбите си и наблюдаваха фигурата на Хидейоши, който си проправяше път през далечното блато, придружен от Нобунага.

— Не ни казва нищо — изобщо не се съветва с нас.

— И първо на първо, не е ли това страшно опасно? Може да е посред бял ден, но врагът би могъл да дебне навсякъде из тези планини. Какво ще стане, ако почнат да стрелят по него?

— Е, Негово Височество си е Негово Височество.

— Не, Хидейоши е този, който носи вината. Дори Негово Височество да е съпътстван от голяма тълпа, Хидейоши му се умилква, докато привлече погледа му.

Освен Кацуие и Нобумори имаше и други военни, недоволни от това положение. Повечето допускаха, че Хидейоши е излязъл в планината с Нобунага да му предлага с обичайното си красноречие някой нов боен ход. Това бе главният източник на тяхното безпокойство.

— Той пренебрегва нас — най-приближените военачалници на господаря.

Дали Хидейоши не разбираше тези вътрешни особености на човешката природа или просто предпочиташе да не ги взима под внимание, но той отведе Нобунага надалеч в планината. От време на време се засмиваше с глас, който по би подхождал за неделен излет. Като се вземат неговите служители и тези на Нобунага, малката им дружина се състоеше от не повече от двадесет-тридесет души.

— Човек наистина се изпотява, докато качва върхове. Да ви подам ли ръка, господарю?

— Не ме обиждай.

— Само още малко остава.

— Не съм се накатерил още. Няма ли по-високи от този връх?

— За жалост не и тук наоколо. Този обаче е доста висок!

Нобунага избърса потта от лицето си и погледна надолу към съседните долини. Видя как хората на Нобунага стоят скрити между дърветата и го пазят.

— По-добре мъжете заедно с нас да останат тук. Няма да е добре да се движим оттук нататък в голяма група.

След тези думи Хидейоши и Нобунага се отдалечиха на тридесет-четиридесет крачки по билото на хълма.

Наоколо вече нямаше дървета. Склонът бе покрит с крехка трева и диво зърно, от които би станала отлична храна за конете. Сред високата трева шумоляха цветя, от онези, които наричат китайски балончета. Цъфнала овчарска торбичка се закачваше по ножниците на мечовете им. Двамата вървяха напред в мълчание. Сякаш гледаха към море и не виждаха пред себе си нищо.

— Наведете се, господарю.

— Така ли?

— Сега се скрийте в тревата.

Пропълзяха до ръба на стръмнината и в долината точно под тях се появи крепост.

— Това е Одани — каза тихо Хидейоши и посочи надолу към нея.

Нобунага кимна и се взря мълчаливо. Очите му бяха замъглени от някакво дълбоко чувство. Той не просто гледаше главната крепост на противника. Вътре зад тези стени, обсадени сега от собствената му войска, живееше неговата по-малка сестра Оичи, която, откак стана съпруга на господаря на укреплението, вече бе родила четири деца.

Господар и служител седнаха на земята. Цветът и класовете на есенната трева стигаха чак до раменете им. Нобунага впери неподвижен поглед в крепостта долу и после се обърна към Хидейоши.

— Смея да кажа, че моята сестра ми е сърдита. Аз бях този, който я омъжи, в рода Асаи, без дори да й даде да каже какво мисли. Казах й да се пожертва за доброто на рода и че тази връзка е необходима за сигурността на нашата област. Чувствам се, сякаш и днес още мога да видя всичко това, Хидейоши.

— Аз самият добре си го спомням. Тя имаше огромно количество багаж и много красиво носило, бе заобиколена от прислуга и накичени коне. Много пищен бе тогава онзи ден, когато отиде да се омъжи на север от езерото Бива.

— Оичи беше само едно невинно момиче на четиринадесет години.

— Беше такава малка и хубава невеста.

— Хидейоши.

— Да?

— Разбираш ме, нали? Колко болезнено е за мен това…

— По същата тази причина то е трудно и за мене.

Нобунага кимна с брадичка в посока на крепостта.

— Не е страшно самото решение да разруша тази крепост, но като си помисля как да опитам да изведа оттам Оичи, без да й навредят…

— Когато ми наредихте да огледам тайно местността около крепостта Одани, допуснах, че замисляте поход срещу Асакура и Асаи. Сигурно звучи, сякаш отново се самолаская, но ако ми позволите да говоря откровено, мисля, господарю, че сте малко сдържан в това да показвате естествените си чувства, както и със сигурност — причината за вашето безпокойство. Не ми подхожда да говоря така, но мисля, че открих още едно от добрите ви качества.

— Ти си единственият — Нобунага цъкна с език. — Кацуие, Нобумори и останалите ме гледат, сякаш през последните десет дни съм си пилял времето. По лицата им личи, че изобщо не ме разбират. Изглежда, Кацуие, особено, ми се присмива зад гърба.

— Това, господарю, е защото все още сте объркан по кой път да тръгнете.

— Не мога да не съм объркан. Ако разкъсаме противника на малки късчета, няма съмнение, че Асаи Нагамаса и баща му ще повлекат Оичи със себе си към дъното на пламъците.

— Така навярно би станало.

— Казваш, че от самото начало изпитваш същото като мен, Хидейоши, но слушаш това с необикновено хладнокръвие. Нямаш ли някакъв план?

— Не че нямам такъв.

— Е, защо тогава не побързаш и не успокоиш ума ми?

— Напоследък правя всичко възможно да не давам никакви препоръки.

— И защо?

— Понеже в щаба има още много други хора.

— Да не се страхуваш от ревността на останалите? Тя също дразни. Главното обаче е, че аз съм този, който взима всички решения. Веднага ми кажи плана си.

— Погледнете там отсреща, господарю — посочи Хидейоши към крепостта Одани. — Това, което отличава тази крепост, е че трите вътрешни двора са по-разграничени и независими един от друг, отколкото в повечето останали укрепления. Господарят Хисамаса живее в първия от тях, а синът му Нагамаса, господарката Оичи и децата им — в третия.

— Ето там ли?

— Да, господарю. Сега, това, което виждате между първия и третия вътрешен двор, наричат двора Кьогоку и там живеят старшите служители — Асаи Генба, Митамура Уемондаю и Оноги Тоса. Значи, за да превземем Одани, наместо да настъпваме опашката или да удряме по главата, можем първо да сложим ръка върху двора Кьогоку и другите два ще бъдат отрязани.

— Да, разбирам. Твърдиш, че следващата ни крачка трябва да е да нападнем Кьогоку.

— Не, ако ударим по Кьогоку, първият и третият двор ще му пратят подкрепления. Хората ни ще бъдат нападнати и от двете страни и ще последва ожесточено сражение. В такъв случай да пробием напред ли ще се опитваме или да отстъпим? И в двата случая няма да можем да сме сигурни за съдбата на господарката Оичи вътре в крепостта.

— И какво тогава да направим?

— Очевидно е, разбира се, че най-добрият ход би бил да пратим при Асаи вестоносец, ясно да им обясним силните и слабите страни на тяхното положение и без произшествия да получим и крепостта, и Оичи.

— Трябва да знаеш, че вече на два пъти опитах това. Пращах вестоносец в крепостта и им съобщавах, че ако се предадат, ще им позволя да запазят владенията си. Уверих се, дали са научили, че Ечидзен е била завладяна, но нито Нагамаса, нито баща му пожелаха да отстъпят и на педя. „Твърдостта“ им, разбира се, не е нищо повече от това, че използват Оичи като прикритие. Мислят, че никога няма да нападна безразсъдно, докато държат в своята крепост собствената ми сестра.

— Но не е само това. През последните две години, откакто съм в Йокояма, внимателно наблюдавам Нагамаса — той наистина има известна дарба и сила на волята. Е, от дълго време се опитвам да измисля средство за превземането на тази крепост, да си представя най-добрите ходове, в случай, че някога се наложи да я нападнем. Завладях двора Кьогоку, без да загубя и един човек.

— Какво? Какво говориш?

Нобунага не можеше да повярва на ушите си.

— Втория двор, който виждате там насреща. Нашите хора вече го държат в ръцете си — повтори Хидейоши, — затова и ви казвам, че не трябва повече да се тревожите.

— Истина ли е това?

— Нима ще ви лъжа в момент като този, господарю?

— Но… не мога да го повярвам.

— Разбираемо е, но скоро ще можете да го чуете със собствените си уши от двама души, които повиках тук. Ще се срещнете ли с тях?

— Кои са?

— Единият е монах на име Миябе Дзеншо. Другият е Оноги Тоса, началникът на целия двор.

Нобунага не можеше да се освободи от своя израз на изненада. Вярваше на Хидейоши, но не можеше да не се чуди как ли той е убедил един висш служител на рода Асаи да премине на тяхна страна.

Хидейоши обясни положението, сякаш в него нямаше съвършено нищо необикновено.

— Скоро след като Ваше Височество ме дари с крепостта в Йокояма… — започна той.

Нобунага бе малко стреснат. Не можеше да гледа към този, който му говореше, без да премига. Крепостта Йокояма е разположена на самата граница на тази важна област и отрядите на Хидейоши бяха там, за да държат под надзор Асаи и Асакура. Спомняше си, че нареди на Хидейоши да отиде там временно, но не се сещаше да е обещавал да му даде крепостта. А ето, Хидейоши казва, че е получил тази крепост. За момент обаче Нобунага изтласка това в крайчеца на ума си.

— Не беше ли това в годината веднага след нападението над връх Хиеи, когато ти дойде в Гифу за Новата година? — попита той.

— Точно така. На връщане Такенака Ханбей се разболя и се забавихме. Когато пристигнахме в Йокояма, вече бе по мръкнало.

— Не ми се ще да слушам дълги разкази. Давай направо.

— Врагът открил, че ме няма в крепостта и провеждаше нощно нападение. Разбира се, отблъснахме ги и тогава тъкмо пленихме монаха Миябе Дзеншо.

— Хванахте го жив ли?

— Да. Вместо да го обезглавим, се отнесохме добре с него и по-късно, когато ми остана време, аз му изложих мислите си относно това, какви времена настъпват и му разкрих истинския смисъл на това да си самурай. Той на свой ред разговаря с предишния си господар Оноги Тоса и го убеди да ни се предаде.

— Наистина ли?

— Бойното поле не е място за шеги — заяви Хидейоши.

Цял във възхищение, дори Нобунага бе удивен от ловкостта на своя служител. „Бойното поле не е място за шеги!“ И точно както му бе обещано, щом слязоха долу, един от служителите на Хидейоши въведе Миябе Дзеншо и Оноги Тоса, за да се срещнат с Нобунага. Той подробно разпита Тоса за потвърждение на разказа на Хидейоши.

Военачалникът отговаряше ясно:

— Предаването ни не е по моя заповед. Другите двама старши служители, които живеят в Кьогоку, разбраха, че да ви се противопоставяме е не само глупаво, но и ще ускори провала на рода и ще донесе на хората от областта ненужни страдания.

Нагамаса не бе стигнал тридесетте, но вече имаше четири деца от господарката Оичи, която самата бе на двадесет и три. Заемаха третия вътрешен двор на крепостта Одани — всъщност три крепости в една.

До вечерта от пролома на изток се чуваха пушечни изстрели. Екотът на пушките от време на време се засилваше и всеки път изрязаният таван се клатеше, сякаш се кани да се откъсне.

Оичи инстинктивно вдигна уплашен поглед нагоре и притисна бебето по-здраво до гърдите си. Детенцето още бозаеше. Нямаше вятър, но саждите се носеха навсякъде и светлината на лампата лудо трепкаше.

— Мамо! Страх ме е!

Втората й дъщеря Хацу се хвана за десния й ръкав, докато най-голямата, Чача, мълчаливо се държеше за лявото й коляно. Синът обаче, макар да бе още малък, не дойде в скута на майка си. Размахваше стрела без острие срещу една придворна дама. Беше сестрата на Нагамаса, Манджумару.

— Да видя! Искам да видя битката! — викаше разглезено Манджу и удряше дамата с тъпата пръчка.

— Манджу — смъмри го майка му, — защо я удряш? Баща ти се сражава. Забрави ли, че ти каза да бъдеш послушен по време на войната? Ако служителите ти се смеят, няма да станеш добър пълководец дори като пораснеш.

Манджу бе достатъчно голям, за да разбере малко от това, което говори майка му. За миг я слушаше мълчаливо, но после почна да плаче шумно и раздразнително.

— Искам да видя битката! Искам да я видя!

Възпитателят на момчето също не знаеше какво да направи и просто стоеше и гледаше. Тъкмо тогава в боя настъпи затишие, през което обаче все още се долавяха пушечни изстрели. Най-голямото от момичетата, Чача, вече беше на седем години и донякъде разбираше тежките обстоятелства, в които е поставен баща й, скръбта на майка си и дори чувствата на воините в крепостта.

С недетска сериозност тя заяви:

— Манджу! Не говори неща, които натъжават мама! Не мислиш ли, че това за нея е ужасно? Татко там навън се бие с враговете. Нали така, мамо?

Намерил си занимание, Манджу погледна към сестра си и се хвърли върху нея, като все още размахваше стрелата.

— Глупава Чача! — извика той.

Чача скри глава с ръкава си и се мушна зад майката.

— Бъди послушен!

Като се опитваше да го развесели, Оичи взе тъпата стрела и тихо му заговори.

Изведнъж от преддверието навън се чуха тежки стъпки.

— Какво е това? На такива като Ода ли? Та те не са нищо, освен самурайчета, проправили си път нагоре от пущинаците на Овари. Нима мислиш, че ще се предам на някой като Нобунага? Родът Асаи стои далеч по-високо от тях!

Асаи Нагамаса влезе без предупреждение, следван от двамина военачалници.

Щом видя, че в тази прихлупена и зле осветена стая съпругата му е на сигурно място, той се успокои.

— Малко съм уморен — каза Нагамаса и седна, като разхлаби връзките на част от своите доспехи.

После се обърна военачалниците зад себе си:

— Както вървят нещата тази вечер, към полунощ врагът може и да предприеме нападение от всички страни. По-добре сега да отпочинем.

Докато пълководците ставаха да си тръгват, Нагамаса изпусна въздишка на облекчение. Дори по средата на битката той не забравяше, че е също и баща, и съпруг.

— Уплаши ли ви шума от пушките тази вечер, скъпа? — попита той жена си.

— Не, бяхме тук вътре и всичко беше наред — отвърна Оичи, заобиколена от децата.

— Не се ли разплакаха Манджи и Чача?

— Трябва да се гордееш с тях. Държаха се като големи.

— Наистина ли? — попита той и уморено се усмихна.

После продължи:

— Не се тревожи. Ода нападнаха ожесточено, но ние ги отблъснахме с един залп от крепостта. Дори да продължат да ни атакуват двайсет, трийсет и дори сто дни, никога няма да се предадем. Ние сме родът Асаи! Няма да отстъпим пред някой като Нобунага.

Захули Ода почти все едно, че се канеше да ги заплюе, но после изведнъж млъкна.

Светлината на лампите идеше отзад и скриваше лицето на Оичи зад сучещото от гръдта й дете. Това е малката сестра на Нобунага! Нагамаса потрепери от вълнение. Та тя дори прилича на него. Имаше бледата кожа и профила на брат си.

— Плачеш ли?

— Понякога бебето се дразни и ако млякото не идва, ме хапе за зърното.

— Нямаш мляко ли?

— Да, сега нямам.

— Това е, понеже имаш някаква скрита грижа и прекалено си отслабнала. Но ти си майка, а за майките това е истинската битка.

— Знам.

— Предполагам, смяташ ме за суров съпруг.

Като още придържаше детето към гърдите си, тя се премести по-близо до мъжа си.

— Не, не е така! За какво да ти се сърдя? Това всичко е съдба.

— Хората не може да се примиряват с нещо, просто като казват че било съдба. Животът на една самурайска съпруга е пълен с повече болка от гълтането на саби. Ако не си решена изцяло, решимостта ти въобще няма да е истинска.

— Опитвам се да стигна до такова разбиране, но мога да мисля само за това че съм майка.

— Скъпа моя, дори в деня в който се ожених за теб, аз не смятах че ще бъдеш моя завинаги. Нито пък баща ми даде позволението си да станеш същинска съпруга в рода Асаи.

— Какво?! Какво говориш?

— Във време като това човек трябва да говори истината. Миг като този никога няма да се повтори и затова сега ще ти разкрия сърцето си. Когато Нобунага те прати да станеш моя съпруга, това всъщност не беше нищо повече от един политически ход. От самото начало можех да видя какво крие той в сърцето си.

За момент млъкна.

— Дори като знаех това, обаче, между нас израсна обич, която нищо не можеше да спре. После ни се родиха четири деца. Сега ти вече не си сестра на Нобунага. Ти си моя жена и майка на децата ми. Няма да ти позволя да лееш сълзи за нашите противници. Защо тогава така слабееш и задържаш млякото, което трябва да даваш на детето ни?

Сега тя разбираше. Всичко, породено от „съдбата“, бе следствие на един политически ход. Станала е невеста по политически съображения — от самото начало Нагамаса е виждал в Нобунага човек, от когото трябва да се пази. Нобунага обаче искрено бе обичал своя зет.

Господарят на Овари вярваше, че наследникът на рода Асаи е човек с бъдеще и му се бе доверявал. С въодушевление настояваше на брака им. От самото начало обаче връзката се оказа съмнителна заради много по-отдавнашния съюз между Асаи и Асакура от Ечидзен. Съглашението им не включваше само взаимна отбрана, а и здраво ги обвързваше за приятелство и подкрепа един другиму. Асакура и Ода от години бяха врагове. Когато Нобунага нападна Сайто в Гифу, колко много му пречиха те и как помагаха на Сайто!

Нобунага преодоля тази пречка за женитбата, като прати на Асакура писмено обещание, че няма да напада техните владения.

Скоро след сватбата и бащата на Нагамаса, и родът Асакура на който бе задължен за толкова много услуги, се заопитваха да принудят младия съпруг да се отнася към жена си с подозрение. Между това Асаи се бяха присъединили към Асакура, шогуна, Такеда Шинген от Кай и монасите-воини от връх Хиеи в техния насочен против Нобунага съюз.

На следващата година Нобунага нахлу в Ечидзен и внезапно бе ударен в гръб. Като отряза пътя му за отстъпление и влезе в съглашение с рода Асакура, Нагамаса замисляше неговото пълно унищожение. По това време вече бе дал на шурея си да разбере, че няма да остави своите решения да се влияят от родството им, но онзи не искаше да повярва в това. Частите на Асаи и бойния кураж на мъжа, комуто Нобунага се бе доверявал, се превърнаха в огън под самите му нозе. Всъщност, превърнали се бяха направо в окови. След разгрома на Ечидзен обаче, крепостта Одани не беше повече нито огън, нито спънка.

Въпреки това и сега Нобунага още се надяваше да не му се налага да убие Нагамаса. Естествено, той хранеше уважение към неговата храброст, но повече от това го спираше привързаността, която изпитваше към Оичи. Хората намираха това за странно, като си спомнеха как когато разруши с огън връх Хиеи, този владетел не обърна внимание, че го нарекоха „царя на злите сили“.

Есента напредваше ден след ден. Призори росата по тревите около крепостта беше студена и влажна.

— Случи се нещо ужасно, господарю.

Гласът на Фуджикаге Микава бе необичайно разтревожен. Тази нощ Нагамаса спа до мрежата против комари, която пазеше съпругата и децата му, без да сваля доспехите си.

— Какво има, Микава?

Задъхан, той бързо излезе от спалнята. „Утринно нападение!“ Това беше първата му мисъл. Но бедствието, за което го извести Микава, бе по-лошо и от това.

— През нощта Ода са превзели двора Кьогоку.

— Какво?!

— Няма съмнение. Може да се види от кулата, господарю.

— Не може да бъде.

Като много пъти се спъваше по тъмните стълби, той бързо се покачи на наблюдателницата. Макар Кьогоку да беше доста надалеч, дворът изглеждаше, сякаш е точно под него. На върха на крепостта в далечината там се вееха много на брой знамена, но нито едно от тях не принадлежеше на Асаи. Един от военачалническите флагове, който бляскаво и гордо се развяваше на вятъра, съвсем ясно сочеше присъствието на Хидейоши.

— Предали са ни! Добре! Ще им покажа. Ще покажа на Нобунага и всички самураи в тази страна — каза той и се насили да се усмихне. — Ще им покажа как умира Асаи Нагамаса!

Нагамаса се спусна по притъмнелите стълби на наблюдателницата. На служителите, които го следваха, се стори че придружават своя господар дълбоко под повърхността на земята.

— Какво… какво става? — попита жално по средата на стълбището някой от военачалниците.

— Оноги Тоса, Асаи Генба и Митамура Уемон са минали на страната на противника — отвърна му един от останалите.

Друг се обади с горчив глас:

— При все че бяха старши служители, те измениха на оказаното им с поверяването на Кьогоку доверие.

— Това не са човеци!

Нагамаса се обърна и каза:

— Стига сте се оплаквали!

Застанаха в широката, постлана с дърво стая на долния край на стълбите, огрята от слаба светлина. Укрепеното помещение напомняше на голяма клетка или килия на затвор. Бяха донесли тук много от ранените и сега те лежаха на сламени рогозки и стенеха.

При минаването на Нагамаса дори и лежащите самураи направиха усилие да коленичат.

— Няма да ги оставя да умрат напразно! Няма да ги оставя да умрат напразно! — каза с просълзени очи Нагамаса, докато минаваше покрай тях.

И все пак повторно се обърна към военачалниците си и строго им забрани да се оплакват.

— Няма полза да обиждате други. Всеки от вас трябва да избере собствения си път — дали ще се предаде на врага или ще умре заедно с мен. И от двете страни сте нравствено задължени. Нобунага се сражава да възроди страната, аз — за името и честта на самурайското съсловие. Ако мислите, че е по-добре да се предадете на Нобунага, тогава идете при него. Със сигурност не се каня да ви спирам!

Като каза това, той излезе да провери защитата на крепостта, но преди да е изминал и стотина крачки, бе известен за нещо много по-сериозно от загубата на Кьогоку.

— Господарю! Господарю! Ужасна новина!

Потънал в кръв, един от офицерите му се затича към него и падна на колене.

— Какво има, Кютаро?

В гърдите на Нагамаса бързо се загнезди предчувствието за нещо непоправимо. Вакуи Кютаро не беше от самураите, разположени в третия двор, а служител на баща му.

— Почитаемият ви баща, господарят Хисамаса, току-що извърши сепуку. Проправих си път през врага, за да ви донеса това.

Кютаро падна на колене. Задъхан, той извади вързаната коса на Хисамаса и коприненото му кимоно, в което беше увита и ги постави в ръката на Нагамаса.

— Какво?! И първият двор ли е превзет?

— Тъкмо призори един отряд войници тръгнал по тайната пътечка от Кьогоку до пред крепостната порта, като развявал знамето на Оноги. Казали, че Оноги трябва бързо да се види с господаря Хисамаса. Като допуснали, че Оноги води своите собствени хора, стражите отворили портата на крепостта. Веднага след това вътре се втурна множество войници, които си проправиха път до вътрешното укрепление.

— Врагът ли?

— Голямата част бяха служители на господаря Хидейоши, но хората, показали му пътя, без съмнение са били тези на предателя Оноги.

— Е, а баща ми?

— Би се храбро до самия край. Преди да се самоубие, лично подпали вътрешното укрепление, но противникът изгаси пожара и зае крепостта.

— Ах! Ето защо не сме видели никакви пламъци или дим.

— Ако от първия двор се бяха вдигнали пламъци, вие щяхте да пратите подкрепления, или можехте да подпалите крепостта и след като баща ви загина, да се самоубиете заедно с жената и децата си. От това, мисля, се е боял врагът и е искал да го предотврати.

Изведнъж Кютаро впи нокти в пръстта и простена:

— Господарю… аз умирам…

С почтително притиснати към земята длани, главата му падна надолу. Бе водил и спечелил много по-жестока битка, отколкото на бойното поле.

— Още една юначна душа си отиде — оплака го някой зад гърба на Нагамаса и после тихо заприпява молитва.

Молитвените мъниста затракаха леко в тишината. Щом Нагамаса се обърна, видя, че това е първосвещеникът Юдзан — още един бежанец, потърсил убежище от войната.

— Съжалявам да чуя че господарят Хисамаса е срещнал рано тази сутрин края си — каза Юдзан.

— Имам молба, Ваше Преподобие — каза Нагамаса с твърд глас.

Думите му бяха спокойни, но не можеше да скрие жалния им тон.

— Идва моят ред. Бих искал да събера заедно всичките си служители и да устроя заупокойна служба, поне привидна, докато съм все още жив. В долината зад Одани има възпоменателен камък, на който е издълбано будисткото посмъртно име, което сам вие ми дадохте. Бихте ли могли, моля, да наредите да пренесат камъка вътре в крепостта? Вие сте духовник и врагът със сигурност ще ви пусне да минете.

— Разбира се.

Юдзан тръгна веднага. В този момент един от военачалниците на Нагамаса почти се сблъска с него, докато тичешком влизаше.

— Фува Мицухару е пред портата на крепостта.

— Кой е това?

— Служител на господаря Нобунага.

— Врагът ли? — процеди Нагамаса. — Прогонете го. Въобще не ми трябват служителите на Нобунага. Ако не иска да си ходи, наврете му в носа малко камъни от портата.

Самураят се подчини на нареждането на Нагамаса и незабавно се спусна напред, но скоро пристигна друг военен.

— Вражеският пратеник още стои пред вратата. Каквото и да му говорим, не иска да си тръгне. Настоява, че войната е война, а преговорите — преговори и пита защо не се отнасяме към него, както подобава на представител на областта му.

Нагамаса не обърна внимание на тези оплаквания и се скара на мъжа, който му ги бе повторил:

— Защо ми обясняваш какво е възразил онзи, когото ви казах да прогоните?

В същия миг се появи още един военачалник.

— Военните правила налагат, господарю, дори и само за малко да се срещнете с него. Аз не бих оставил да кажат, че Асаи Нагамаса се е забравил дотолкова, че загубил самообладание и отказал да приеме един вражески пратеник.

— Добре, пуснете го да влезе. Поне ще го видя. Ето там — каза Нагамаса и посочи към стаята на стражата.

Повече от половината от войниците в крепостта на Асаи се надяваха, че през портата им влиза мирът. Не че им липсваха почит и преданост към Нагамаса, но „дълга“, който той проповядваше и причините за тази война бяха преплетени с неговите отношения с Ечидзен и негодуванието му от честолюбието и постиженията на Нобунага. Войниците повече от добре разбираха това противоречие.

А имаше и още нещо. Макар досега крепостта Одани да се държеше упорито, вече бяха паднали и първият, и вторият вътрешен двор. Каква е възможността им за победа, заклещени в тази изоставена и самотна крепост?

Така пристигането на пратеник от Ода бе за тях като очаквано проясняване на хоризонта. Фува влезе в крепостта, отиде в стаята, където го чакаше Нагамаса и коленичи пред него.

Мъжете вътре го изгледаха с враждебно втренчени погледи. Косите им бяха разрошени, а по ръцете и главите си имаха рани. Коленичилият Фува заговори с такова смирение, че човек можеше да се усъмни дали въобще е военачалник.

— Имам честта да бъда пратеник на господаря Нобунага.

— На бойното поле не са необходими официални поздрави. Да преминем по същество — каза властно Нагамаса.

— Господарят Нобунага се възхищава от вашата вярност към рода Асакура, но днес Асакура вече са разбити и техният съюзник шогунът е в изгнание. И доброто, и лошото сега са отминали, значи защо родовете Ода и Асаи да трябва да се бият? И не само това, а господарят Нобунага е ваш шурей — вие сте обичният съпруг на неговата сестра.

— Чувал съм всичко това преди. Ако молите за мир, изцяло отказвам. Няма значение колко ще сте убедителен.

— С цялото дължимо вам уважение, на вас не ви остава да сторите нищо, освен да се предадете. Вашето държание досега бе достойно за пример. Защо не отстъпите крепостта като мъж и не осигурите бъдещето на рода си? Ако се съгласите, господарят Нобунага е готов да ви отстъпи цялата област Ямато.

Нагамаса се изсмя презрително. Изчака, докато пратеникът свърши да говори.

— Моля, предайте на господаря Нобунага, че няма да се хвана на такива хитри увещания. Това, което истински го занимава, съм не аз, а неговата сестра.

— Не подобава да се говори така.

— Казвайте, каквото искате — просъска той, — но се върнете и му предайте, че не възнамерявам да се спася, като използвам съпругата си. А най-добре да кажете на Нобунага да се убеди веднъж завинаги, че Оичи е моя жена, а не вече негова сестра.

— Е, тогава да приемам ли, че каквото и да става, сте решен да споделите съдбата на тази крепост?

— Решен съм на това не само за себе си, но и за Оичи.

— Тогава няма какво повече да се казва.

С тези думи Фува се върна право в лагера на Нобунага. След това крепостта се изпълни с мрака на безнадеждността — или по-скоро на празнотата. Войниците, които очакваха от пратеника на Ода мир, можеха да предполагат само, че разговорите са се провалили. Сега ги обзе открито отчаяние, тъй като за кратко се бяха надявали, че животът им ще бъде пощаден.

Имаше и още една причина крепостта да се покрие с печал. Макар битката да продължаваше, тук се провеждаше погребението на бащата на Нагамаса и до следващия ден от вътрешността на кулата се носеха припяващи сутрите гласове.

От този ден нататък Оичи и четирите й деца носеха траурни дрехи от бяла коприна. Вървите, които придържаха косите им, бяха в черно. При все че още бяха живи, те сякаш добиха чистота не от този свят и дори онези от служителите, които бяха решени да умрат в крепостта, съвсем естествено чувстваха участта им като твърде жална, та да се говори за нея.

Сега Юдзан се върна в крепостта, придружаван от работници, които носеха каменния паметник. Малко преди изгрев-слънце в главната крепостна зала сложиха тамян и цветя за погребалната служба за живите.

Юдзан се обърна при събраните служители на рода Асаи.

— Ценейки своето име на човек на самурайското съсловие, господарят Асаи Нагамаса, повелителят на тази крепост, ни напуска като красив опадал цвят. Ето защо вам като негови служители подобава да му отдадете последна почит.

Нагамаса седеше зад каменния паметник, сякаш наистина е мъртъв. В началото самураите като че не разбираха какво става. Питаха се дали това е било нужно и нервно мърдаха сред странната обстановка.

Оичи, децата и останалите членове на семейството обаче коленичиха пред паметника и сложиха тамян в кадилницата.

Някой заплака и скоро всички бяха заразени. Облечените в доспехи мъже, които изпълваха широката зала, сведоха глави и заотместваха погледи. Нито един не можеше да вдигне очи.

Щом обредът свърши, Юдзан тръгна напред и неколцина самураи поеха камъка на рамо и го изнесоха вън от крепостта. Този път слязоха до езерото Бива, взеха една малка лодка и на около сто разкрача от остров Чикубу потопиха плочата на дъното.

Нагамаса заговори безстрашно, обърнат напред към смъртта, която го очакваше. От погледа му не бе убягнало двоумението на онези войници, които бяха възлагали надежда на преговорите за мир. Това негово „погребение за живите“ оказа укрепващо въздействие върху разколебаните духове на защитниците. Щом господарят им е решен да загине в битката, то те също са решени да го последват. Така трагичната непоколебимост на Нагамаса въодушеви неговите служители. Но макар да беше даровит пълководец, той не бе гений. Нагамаса не знаеше как да накара хората си с радост да умират заради него. Те стояха и очакваха последния пристъп.

Три принцеси

Някъде по пладне войниците на крепостната порта завикаха:

— Идат!

Стрелците по стената се заблъскаха един другиго в търсене на прицел. Единственият враг, който приближаваше обаче, беше някакъв самотен ездач. С небрежна лекота той препускаше към портата. Ако е пратеник, щеше да пристига съпровождан от други конници. Изпълнени със съмнение, защитниците наблюдаваха приближаването на мъжа.

Щом онзи дойде по-наблизо, един от началниците се обърна към войника с пушка до него:

— Трябва да е вражески пълководец. Не прилича на вестоносец и е много дързък. Незабавно стреляй по него.

Офицерът имаше предвид някой да даде предупредителен изстрел, но едновременно гръмнаха двама-трима.

При стрелбата мъжът с изненадан вид се спря. После вдигна бойно ветрило с червено слънце на златен фон, размаха го над главата си и извика:

— Хей, войници! Чакайте малко! Нима Киношита Хидейоши е някой, когото искате да застреляте? Направете го след като съм разговарял с господаря Нагамаса.

Докато викаше побягна и накрая стигна почти непосредствено под крепостната порта.

— Е, значи това е онзи Киношита Хидейоши от рода Ода. Чудя се какво ли иска.

Военачалникът на Асаи, който погледна надолу към него, имаше подозрения относно причината на това идване, но се отказа от опитите да застрелят пратеника.

Хидейоши вдигна поглед към портата на крепостта.

— Бих искал да предадете нещо във вътрешното укрепление — извика той отново.

Какво става? Чуха се гласове, които изглежда шумно обсъждаха събитието. Скоро към тях се примеси подигравателен смях и един военачалник на Асаи подаде глава над бойниците.

— Остави това. Предполагам, че си някой нов красноречивец, пратен от господаря Нобунага да преговаря с нас. Просто още веднъж си пилеете времето. Върви си!

Хидейоши повиши глас.

— Тишина! Кое правило позволява на човек с ранга на служител да гони гост на своя господар, без дори да запита този за намеренията му? Тази крепост така или иначе вече е паднала и аз не съм толкова глупав, че да си давам труд и да си губя времето да идвам тук като пратеник, който да ускори нейното разрушаване.

Думите му не бяха точно смирени.

— Идвам тук като представител на господаря Нобунага да запаля тамян пред възпоменателната плочка на господаря Нагамаса. Ако правилно съм чул, той е решен да умре и докато е все още жив, устроил собственото си погребение. През време на този живот те бяха приятели — не трябва ли и на господаря Нобунага да бъде позволено да запали тамян? Няма ли тук вече достатъчна почит между хората, та да си разменят такова внимание и приятелство? Нима решението на господаря Нагамаса и служителите му не е нищо повече от знак на отчаяние? Това заблуда за врага ли е или лъжливата смелост на страхливци?

Лицето над крепостната порта се отдръпна, може би от чувство на неудобство. За кратко време не последва отговор, но накрая портата леко се отвори.

— Генерал Фуджикаге Микава се съгласи да разговаря за няколко минути с вас — каза човекът и направи знак на Хидейоши да влезе.

После обаче добави:

— Господарят Нагамаса отказа да ви види.

Хидейоши кимна.

— Съвсем естествено е. Смятам господаря Нагамаса все едно за вече починал и няма да настоявам повече.

Докато казваше това, той влезе вътре, без да се оглежда наляво или на дясно. Как можеше този човек да влиза така спокойно посред враговете си?

Докато се качваше по дългата наклонена пътека от предната до централната порта, Хидейоши не обърна съвършено никакво внимание на човека, който го води. Щом наближи входа на вътрешното укрепление, Микава излезе да го посрещне.

— Дълго време мина — каза Хидейоши, сякаш това не бе нищо повече от обикновен поздрав.

Бяха се срещали веднъж преди и Микава с усмивка отвърна на приветствието:

— Да, наистина дълго време мина. Доста е неочаквано да ви видя при тези обстоятелства, господарю Хидейоши.

Очите на всички мъже в крепостта бяха зачервени, но лицето на военачалника изобщо не изглеждаше изтормозено.

— Не съм ви виждал от деня на сватбата на Оичи, нали генерал Микава? Това е доста отдавна.

— Така е.

— Чудесен ден и за двата ни рода беше това.

— Трудно може да кажеш какво крие съдбата. Но като погледнем безредиците и сътресенията от миналото, дори и това положение не е толкова необикновено. Е, влезте. Не съм в състояние да ви окажа кой знае какъв прием, но мога ли поне да ви предложа купичка чай?

Микава го поведе към чаения павилион. От един поглед към гърба на стария и побелял военачалник ставаше ясно, че той е вече отвъд живота и смъртта.

Павилионът бе малък и уединен, надолу по една алея между дърветата. Хидейоши седна и се усети в изцяло различен свят. Сред спокойствието на постройката, и домакинът, и гостът за момент се очистиха от кървищата на външния свят.

Беше краят на есента. Навън пърхаха листата на дърветата, но по излъскания дървен под не падаше и прашинка.

— Чух, че служителите на господаря Нобунага напоследък са усвоили чайното изкуство.

Като разговаряше приятелски, Микава посегна с черпака към железния чайник.

Хидейоши забеляза изискаността на събеседника си и побърза да се извини:

— Господарят Нобунага и служителите му са добре обучени в чайната церемония, но аз по природа съм несхватлив и не познавам дори основите й. Просто ми харесва вкусът.

Микава остави купичката и разбърка чая с клонка. Изящните му движения бяха почти женствени. Калените от доспехите ръце и тяло не изглеждаха ни най-малко вдървени. В тази стая, обзаведена единствено с купичка за чай и прост чайник, ярките цветове на доспехите на стария военачалник изглеждаха не на място.

„Достоен човек срещнах“, помисли си Хидейоши и повече, отколкото в чая, се потопи в нрава на мъжа до себе си. Как обаче да изведе Оичи вън от крепостта? Тъй като досега прилагаха неговия план, той се чувстваше отговорен за решаването и на тази задача.

Крепостта навярно ще падне който ден пожелаят, но нямаше да е от полза сега да прибързат и после да търсят скъпоценността между въглените. Освен това Нагамаса бе дал и на двете страни да разберат, че е решен да загине и че жена му е единодушна с него.

Невъзможната надежда на Нобунага беше в едно и също време да спечели битката и да си запази невредима Оичи.

— Моля, не се тревожете за официалностите — каза Микава и от мястото, където бе коленичил пред огнището, му предложи купичка чай.

Седнал по войнишки с кръстосани крака, Хидейоши неловко пое течността и я изпи на три големи глътки.

— А, хубав беше. Не съм мислел, че чаят може да има такъв добър вкус. Не се опитвам да ви полаская.

— Искате ли още една купичка?

— Не, утолих си жаждата. Или поне тази в устата. Не зная обаче как да уталожа жаждата в сърцето си. Вие имате вид на някой, с когото мога да говоря, генерал Микава. Бихте ли ме изслушали?

— Аз съм служител на рода Асаи, вие сте пратеник на Ода. От такова положение ще ви изслушам.

— Бих искал да ми посредничите да се срещна с господаря Нагамаса.

— Това ви беше отказано, докато стояхте пред крепостната порта. Пуснаха ви, тъй като казахте, че не идвате да се срещнете с господаря. Да дойдете дотук и после да се отмятате от думата си е нечестно и недостойно. Не мога да се поставя в такова положение и да ви позволя да се срещнете с него.

— Не, не. Не говоря за това да се срещна с живия господар Нагамаса. Като представител на Нобунага бих искал да окажа почит на неговата душа.

— Престанете да си играете с думите. Дори и да предадях намеренията ви на господаря, няма причина той да се съгласи да се срещне с вас. Надявах се да взема участие в най-високия воински обред, като пия с вас чай. Ако имате някакво чувство за приличие, то тръгнете си сега, преди да сте се посрамили.

„Не се помръдвай. Откажи да си ходиш.“ Хидейоши бе решен да не отстъпи и на педя, докато не постигне целта си. Седеше там и мълчеше. Простите думи явно няма да му помогнат нищо срещу този кален в битките стар пълководец.

— Е, ще ви изпратя обратно — предложи Микава.

Хидейоши мрачно погледна на другата страна и не каза нищо. Между това домакинът му си бе приготвил купичка чай. След като я изпи с достолепна сдържаност, той остави чаените принадлежности настрана.

— Знам, че е нелюбезно, но моля, позволете ми да остана тук още малко — каза Хидейоши и не се помръдна.

Изражението му подсказваше, че навярно не биха могли да го преместят дори с лост.

— Може да останете тук колкото поискате, но това няма да ви помогне с нищо.

— Не непременно.

— Няма две мнения по това, което казах точно преди малко. Какво ще правите тук?

— Сега слушам шума на водата, която ври в чайника.

— Чайника ли? — засмя се той. — И казахте, че не знаете нищо за Пътя на чая.

— Не, не знам и основните неща за чая, но този шум е някак приятен. Може би понеже през сегашния дълъг поход не съм слушал друго, освен бойни викове и цвилене на коне, но е извънредно приятен. Нека за миг остана тук сам и да премисля нещата за себе си.

— Това, върху какво ще размишлявате, няма да промени нищо. Със сигурност няма да ви оставя да се срещнете с господаря Нагамаса и дори да приближите на още една крачка до кулата — каза Микава, като ставаше да си ходи.

Хидейоши не отговори друго, освен че каза:

— Наистина хубав звук издава този чайник.

Премести се малко по-близо до огнището и потънал във възхищение, се загледа съсредоточено в железния чайник. Това, което изведнъж привлече вниманието му, беше изпъкналата украса по потъмнялата от времето повърхност на съда. Трудно можеше да се каже дали изобразява човек или маймуна, но дребното създание, с хванати за клона на едно дърво крака и ръце, невъзмутимо висеше помежду небето и земята.

„Прилича на мен!“, помисли си Хидейоши и не успя да прикрие неволната си усмивка. Изведнъж си спомни за времето, когато напускаше дома на Мацушита Кахей и скиташе из планината и горите без нищо за храна и за подслон.

Хидейоши не знаеше дали Микава е навън и надзърта какво прави или си е тръгнал раздразнен, но във всеки случай военачалникът вече не беше в павилиона.

„А, това е любопитно. Това наистина е любопитно“, помисли си. Имаше вид, сякаш разговаря с чайника. Останал сам, той поклати глава. И при това си припомни своето решение, каквото и да стане, да не се помръдва.

Чу някъде в градината веселите гласове на две малки деца, които усилено се мъчеха да не избухнат в смях. Гледаха го през процепите на оградата около павилиона.

— Виж колко прилича на маймунка.

— Да! Досущ такъв е.

— Чудя се откъде ли е дошъл.

— Трябва да е пратеник на маймунски бог.

Обърна се и зърна скритите зад оградата деца.

Докато бе погълнат от украсата на чайника, двете тайно го бяха наблюдавали.

Тържествуване изпълни Хидейоши. Сигурен бе, че това са две от четирите деца на Нагамаса — момчето — Манджу, а момичето — по-голямата му сестра Чача. Изпрати им една усмивка.

— Хей! Той се засмя!

— Господин Маймунчо се усмихна.

Двете деца незабавно си зашепнаха нещо. Хидейоши престорено им се смръщи. Това оказа даже по-голямо действие от усмивката. Като видяха, че приличният на маймунка непознат толкова бързо се включва в играта им, Манджу и Чача почнаха да му се плезят и да правят разкривени физиономии.

Хидейоши втренчи поглед в тях и те му отвърнаха със същото, като се опитваха да видят кой ще издържи повече.

Той избухна в смях и призна поражението си.

Манджу и Чача весело се засмяха. Хидейоши се почеса по главата и им направи знак да дойдат при него и да си поиграят на нещо друго.

Подмамени от предложението му, децата крадешком побутнаха направената от тънки дръвца врата.

— Откъде идвате, господине?

Хидейоши слезе от терасата и се зае да връзва връзките на сламените си сандали. Полунашега Манджу го загъделичка по врата със снопче тревички. Хидейоши изтърпя закачката и свърши с връзването на връзките.

Щом обаче се изправи в пълен ръст и видяха израза на лицето му, децата изгубиха смелост и се опитаха да избягат.

Хидейоши от своя страна също беше изненадан. Веднага щом момчето се затича, той го хвана за яката, като в същото време се опита да сграбчи Чача с другата. Тя обаче изпищя с пълен глас и побягна разплакана. Манджу бе толкова стреснат от това, че са го хванали, че не издаде дори хленч. Когато обаче падна на земята, погледна нагоре изпод Хидейоши и видя лицето му и цялото небе обърнати наопаки, най-сетне запищя.

Фуджикаге Микава бе оставил Хидейоши сам в павилиона за чай и сега вървеше по градинската пътека. Той пръв чу плача на бягащата Чача и писъците на Манджу. Стреснат се втурна назад, за да види какво става.

— Какво?! Нещастник!

Нададе ужасен вик и ръката му несъзнателно стисна дръжката на меча.

Застанал разкрачен над Манджу, Хидейоши със заповеден глас извика на стареца да спре. Моментът бе труден. Микава се готвеше да удари Хидейоши със сабята си, но се отдръпна от уплаха, като видя какво бе решен да стори този. Погледът на Хидейоши и сабята, която държеше в ръка, сочеха, че е готов без най-малкото колебание да пререже гърлото на Манджу.

Кожата на твърдия стар военачалник настръхна и побелелите му коси се изправиха.

— Н… негодник! Какво се каниш да направиш на момчето?

Гласът на Микава бе почти умолителен. Премести се по-наблизо, като цялото му тяло трепереше от съжаление и страх. Щом придружавалите допреди малко пълководеца служители разбраха какво става, те завикаха с всичка сила, замахаха с ръце и незабавно цялото укрепление узна за положението.

Стражите от централната порта и от кулата също бяха чули виковете на Чача и сега бързешком дойдоха на мястото.

Самураите образуваха железен обръч от доспехи около необикновения противник, който ги гледаше враждебно и притискаше сабята си към гърлото на Манджу. Останаха на разстояние, уплашени навярно от това, което се четеше в погледа на Хидейоши. Нямаха представа какво друго да правят, освен да викат останалите.

— Генерал Микава! — извика Хидейоши към едно от лицата помежду им. — Какъв е отговорът ви? Средството ми е доста жестоко, но ако не бях направил това, не виждам друг начин да не поставя господаря си в неудобство. Ако не ми дадете отговор, ще убия господаря Манджу!

Огледа се наоколо с големи пламнали очи и продължи:

— Наредете на тези войници да се отдръпнат, генерале! После ще говорим. Толкова ли е трудно да разберете какво да направите? Бавно се досещате наистина. В крайна сметка няма да е лесно да ме убиете и да спасите живота на момчето, като го запазите невредимо. Точно същото е като при господаря Нобунага, който иска да завземе крепостта и да спаси Оичи. Как бихте могли да запазите живота на господаря Манджу? Дори и да ме прострелят с мускет, това острие най-вероятно в същия миг ще промуши гърлото му.

Отначало езикът на Хидейоши бе единственото, което помръдваше. Думите приличаха на буен поток. Сега обаче очите му се движеха заедно с говора и всички окончания на неговото тяло постоянно ловяха движенията на враговете наоколо.

Никой не бе в състояние да стори каквото и да било. Микава усети размера на грешката си и сега изглежда внимателно слушаше какво казва Хидейоши. Беше се освободил от временното вцепенение и си върна спокойствието, което показваше в павилиона за чай. Най-сетне той дойде в състояние да се движи и махна с ръка на обиколилите Хидейоши мъже.

— Дръпнете се от него. Оставете това на мен. Дори да трябва да го заменя аз, на младия господар не трябва да се случи нищо. Върнете се до един по местата си.

После се обърна към Хидейоши и каза:

— Множеството се разпръсна, както пожелахте. Сега ще ми предадете ли, моля, младия Манджу?

— В никакъв случай!

Хидейоши енергично заклати глава, но после промени дори тона на гласа си:

— Ще върна младия господар, но искам да го предам лично на господаря Нагамаса. Ще се погрижите ли, моля, да ми уредите да бъде приет от господаря и от господарката Оичи?

Нагамаса стоеше в тълпата, която преди минута изчезна. Щом чу Хидейоши, загуби самообладание. Обичта към сина му надделя и той се втурна напред, като крещеше от негодувание срещу похитителя.

— Що за подлост е това да държите в ръцете си съдбата на невинно дете, та да можете просто да говорите?! Ако наистина сте Киношита Хидейоши, пълководецът на Ода, трябва да се срамувате от такъв злостен кроеж. Добре! Ако ми предадете Манджу, ще разговаряме.

— О! Тук ли сте бил, господарю Нагамаса? — каза Хидейоши и при все изражението на мъжа, учтиво се поклони на Нагамаса.

Още обаче стоеше разкрачен над Манджу и държеше върха на късата си сабя до гърлото на момчето.

Фуджикаге Микава се обади отстрани с треперещ глас:

— Господарю Хидейоши! Моля ви, пуснете го! Не ви ли стига думата на Негово Височество? Предайте господаря Манджу в моите ръце.

Хидейоши не обърна внимание на това, което му говореха и погледна към Асаи Нагамаса. Впери поглед право в неговото бледо лице и отчаяни очи и накрая изпусна дълбока въздишка.

— Ах. Значи знаете какво е да обичаш някой, който е от твоята кръв? И наистина разбирате състраданието към някого, когото обичаме? Мислех, че изобщо нямате представа от тези неща.

— Няма ли да ми го предадеш, негоднико? Нима ще убиеш това малко дете?

— Нямам и най-малко намерение да правя това. Но вие, който сте баща, ни най-малко не уважавате семейната привързаност.

— Не говори глупости! Нима всеки родител не обича детето си?

— Така е. Дори птиците и зверовете — съгласи се Хидейоши. — А щом нещата стоят тъй, предполагам няма да се присмивате като на глупост на това, че заради желанието си да спаси Оичи, господарят Нобунага не може да разруши тази крепост. А какво правите вие? В крайна сметка сте съпруг на Оичи. Нима не използвате слабостта на господаря Нобунага, като обвързвате живота на една майка и нейните деца със съдбата на своята крепост? Това е точно същото, както аз сега съм хванал господаря Манджу и притискам тази сабя към гърлото му, за да мога да разговарям с вас. Преди да обявите, че се държа като страхливец, помислете, моля, дали собствените ви действия не са също толкова страхливи и жестоки.

Докато говореше, Хидейоши вдигна Манджу и го взе в ръцете си. Като видя облекчението, което се разля по лицето на Нагамаса, той рязко пристъпи към него, сложи в неговите ръце детето и се просна по очи в нозете му.

— Горещо моля за прошка заради тази жестока и груба постъпка — от самото начало сърцето ми не участваше в нея. Прибягнах до такова средство най-вече за да се опитам да облекча положението на господаря Нобунага. Но също смятах достойно за съжаление и това, че един самурай, който докрай показа такава възхитителна решимост, може отсега нататък да си спечели името на някой, който в своите последни мигове е загубил власт над себе си. Не грешете, господарю — това бе отчасти и заради вас самия. Моля, благоволете да освободите оттук Оичи и децата й.

Не се чувстваше в действителност тъй, сякаш се обръща с молба към вражески предводител. Виждаше сърцето на този човек и изцяло му разкриваше своите истински чувства. Бе коленичил почтително пред Нагамаса с кръстосани върху гърдите ръце и беше очевидно, че този жест изразява пълна искреност.

Господарят затвори очи и мълчаливо го изслуша. Скръсти ръце и заби пети в земята. Приличаше досущ на статуя в пълно бойно снаряжение. Хидейоши като че изричаше молитва към душата на Нагамаса, който сякаш се бе превърнал, както самият Хидейоши каза на влизане в крепостта, в жив труп.

Сърцата на тези двама мъже, единият погълнат от молитвата, а другият — от смъртта, за един миг се докоснаха. Преградата между враговете се вдигна и обърканите чувства, които Нагамаса изпитваше към Нобунага, изведнъж паднаха от тялото му като стара мазилка.

— Микава, отведи някъде господаря Хидейоши и остани за малко с него. Бих искал да имам време да се сбогувам.

— Да се сбогувате ли?

— Отивам си от този свят и искам да кажа сбогом на съпругата и децата си. Вече очаквам смъртта и дори устроих за себе си погребална служба, но… нима раздялата приживе може да е по-лека от раздялата в мига на смъртта? Вярвам, пратеникът на господаря Нобунага ще се съгласи, че това е по-лошо.

Хидейоши изумен вдигна поглед и се взря в мъжа пред себе си.

— Нима казвате, че Оичи и децата й могат да си тръгнат оттук?

— Да хвърлям съпругата и децата си в прегръдките на смъртта и да ги оставям да загинат заедно с тази крепост бе недостойно. Смятах, че моето тяло е вече мъртво, а все пак плоските предразсъдъци и злите страсти не са ме били оставили. Това, което казахте, ме накара да изпитам срам. Горещо ви моля да се грижите за Оичи, която е все още млада, и за децата ми.

— Залагам за това живота си, господарю.

Хидейоши се поклони доземи. В този миг можеше вече да зърне радостното лице на Нобунага.

— Е, тогава ще се срещнем по-късно — каза Нагамаса и се обърна да си върви.

С широки крачки той се отдалечи към кулата.

Микава отведе Хидейоши, този път като официален пратеник на Нобунага, в една стая за гости.

В погледа на Хидейоши се прочете облекчение. После се обърна и рече на Микава:

— Простете, но бихте ли почакали за миг, докато дам знак на хората вън от крепостта?

— Знак ли?

Микава имаше подозрения, и то не без основание.

Хидейоши обаче продължи, сякаш молбата му е съвсем естествена.

— Точно така. Обещах им това, когато идвах за насам по заповед на господаря Нобунага. Ако нещата не тръгнеха на добре, трябваше, дори с цената на живота си, да запаля огън в знак за отказа на господаря Нагамаса. Тогава господарят Нобунага щеше начаса да нападне крепостта. Ако от друга страна всичко мине благополучно и успея да се срещна с господаря Нагамаса, трябваше да вдигна знаме. При всички случаи се договорихме отрядите просто да чакат, докато не им се даде знак.

Микава изглежда се изненада от всички тези приготовления. Това, което обаче най-много го озадачи, бе сигналната ракета, която Хидейоши беше скрил до огнището в чаения павилион.

След като вдигна знамето и се върна в стаята за гости, Хидейоши се засмя и каза:

— Ако видех, че положението не е на добро, бях намислил да се затичам с всичка сила към павилиона и да ритна ракетата в огъня. И това щеше да е една чайна церемония!

Хидейоши остана сам. Повече от три часа минаха, откак Микава го доведе в стаята за гости и го помоли само за малко да почака.

„Той със сигурност не бърза много“, помисли си отегчен Хидейоши. В изрязания таван на празната стая вече се сгъстяваха вечерни сенки. Вътре бе достатъчно тъмно, за да запалят лампи и погледнеше ли навън, той можеше да види как залязващото късноесенно слънце обагря в наситено алено планините около крепостта.

Чинията пред него бе празна. Най-сетне чу шум от стъпки. В стаята влезе един учител по чайна церемония.

— Крепостта е обсадена и няма какво много да ви предложа, но Негово Височество ме помоли да приготвя вечеря за вас.

Учителят запали две лампи и разведри госта си.

— Е, сега при тези обстоятелства няма нужда да се тревожите заради моята вечеря. Вместо това бих искал да поговоря с генерал Микава. Съжалявам, че ви безпокоя, но бихте ли могли да го повикате?

Скоро след това Микава се появи. За малко под четири часа той бе остарял с десетина години — изглеждаше изгубил всякакво желание за живот и по клепачите му личаха следи от сълзи.

— Простете — каза той. — Бях ужасно неучтив.

— Сега наистина не е време да мислим за обичайните любезности — отвърна Хидейоши, — но се чудех какво прави господарят Нагамаса. Каза ли вече сбогом на Оичи и децата? Става късно.

— Съвършено сте прав. Но това, което заяви така храбро в началото господарят Нагамаса… сега, когато казва на жена си и децата, че трябва да го напуснат завинаги… мисля, можете да си представите…

Старият военачалник сведе поглед и избърса с пръст очите си.

— Господарката Оичи казва, че не иска да изостави своя съпруг, за да се върне при брата си. Постоянно спори с него и е трудно да се каже кога ще свърши всичко.

— Да, тогава…

— Спори дори с мен. Каза, че когато се омъжила, вече била решена тази крепост да бъде и неин гроб. Дори малката Чача сякаш разбира какво става с родителите й, плаче сърцераздирателно и пита защо трябва да се разделя с баща си и защо трябва да умира. Простете, генерал Хидейоши… неучтив съм с вас.

Той отново избърса очи, прокашля се и избухна в сълзи.

Хидейоши съчувстваше на това, което преживява Микава и повече от добре можеше да разбере скръбта на Нагамаса и Оичи. Той по-лесно от останалите хора се трогваше до сълзи и сега те бързо се застичаха по лицето му. Постоянно подсмърчаше и вдигаше очи към тавана. Не забрави обаче задачата си и се смъмри сам — не трябва да се оставя чувствата да го отклонят. Избърса сълзите си и продължи по-нататък.

— Обещах да почакам, но не можем да чакаме вечно. Бих искал да помоля сбогуването им да бъде ограничено по време. Би трябвало да кажете например до кой час.

— Естествено. Е… сам ще поема отговорност за това, но бих искал да ви помоля да почакате до Часа на глигана. Мога да заявя, че дотогава майката и децата ще са излезли от крепостта.

Хидейоши не отказа. И все пак нямаше време за толкова бавене — Нобунага бе решил преди залез-слънце да превземе Одани. Цялата войска стоеше в очакване. Макар Хидейоши да бе развял знамето, което даваше знак, че опитът за спасяване е бил успешен, вече мина твърде много време. Нямаше начин Нобунага или кой да е от военачалниците му да узнае какво става вътре в крепостта. Хидейоши можеше да си представи тяхната озадаченост през това време, различните мнения, които се носят из стана, нерешителността и объркването по лицето на Нобунага, който се вслушва в гласа на съмнението.

— Да, това е съвсем разумно — съгласи се Хидейоши. — Така да бъде. Нека се сбогуват, без да бързат, до Часа на глигана.

Ободрен от съгласието на Хидейоши, Микава се върна в кулата. По това време вечерният мрак вече се сгъстяваше. Прислужници и учителят по чайна церемония поднесоха на Хидейоши вкусни неща и саке, каквито обикновено не биха се намерили в обсадена крепост.

Щом слугите се оттеглиха, Хидейоши остана да пие сам. Сякаш цялото негово тяло попиваше есента от тънката лакирана чашка. Сакето бе такова, от което не можеш да се опиеш — студено и леко горчиво. Е, всеки би изпил това с наслада. Колко ли голяма е разликата между онези, които отиват на смърт и другите, които остават? Допускам, ако погледнем философски и се замислим за потока на хилядолетията, може да се каже, че е само един миг. С всички сили се опита да се засмее на глас. Но всеки път, щом отпиеше, сакето охлаждаше сърцето му. Чувстваше се, някак си, сякаш сред потискащата тишина го притискат ридания.

Риданията и скръбта на Оичи, Нагамаса, невинните личица на децата — можеше да си представи какво се разиграва в кулата. „Какво щеше да е, ако аз бях Асаи Нагамаса?“, запита се той сам. И след като си помисли така, чувствата му изведнъж свърнаха нанякъде и той си спомни своите последни думи към Нене:

— Аз съм самурай. Този път може да загина в някоя битка. Ако ме убият, трябва да се омъжиш отново, преди да си станала на трийсет. След като минеш трийсетте, красотата ти ще повехне и възможността за щастлива женитба ще е много малка. Способна си да разсъждаваш, а за един човек е по-добре да може да отличава доброто от лошото в този живот. Ако минеш значи тридесетте, избери си добър път с твоето собствено чувство и разсъдък. Няма да ти нареждам да се омъжиш повторно. И още, ако имаме дете, подготви на това дете такова бъдеще, че млада ли си или напреднала в годините, да бъде твоя опора. Не се отдавай на женски оплаквания. Мисли като майка и във всичко, което правиш, използвай своя майчин разсъдък.

В един момент Хидейоши бе заспал. Което не ще рече, че бе легнал на пода — просто седеше там с вид, че се е отдал на съзерцание. От време на време кимваше с глава. Умееше да спи. Бе развил тази способност в тежките условия на своята младост и така добре се владееше, че можеше да задреме, когато пожелае, независимо от времето и мястото.

Събуди се от звук на барабан. Някой беше отнесъл подносите с храната и сакето. Само лампите блещукаха още с бяла светлина. Лекото замайване бе изчезнало и умората беше напуснала тялото му. В същото време изпитваше някакво чувство на бодрост, което обгръщаше цялото му същество. Преди да заспи, в крепостта витаеха тъга и потиснатост; сега обаче, с шума на тъпан и на смеещи се гласове, всичко се бе променило и странно, но отнякъде сякаш се носеше мека топлина.

Не можеше да не се чувства като омагьосан. Но бе напълно буден и всичко наоколо беше действителност. Можеше да чуе звука на барабан и нечия песен. Идваха от кулата, бяха далечни и неясни, но бе сигурен, че някой преди малко избухна в смях.

Хидейоши внезапно усети нужда от чуждо присъствие и излезе на терасата. В господарското жилище от другата страна на широката централна градина се виждаха голям брой лампи и хора. Лек ветрец донасяше мириса на саке и когато духна в неговата посока, той долови как някакъв самурай бие барабана и припява:

Да, особено ако няма да видиш утрото. Това беше съкровената мъдрост на Хидейоши. Той, който мразеше тъмнината и обичаше всичко светло, бе открил нещо благословено на този свят. Почти несъзнателно закрачи в посока на веселието, привлечен от пеещите гласове. Покрай него бързешком претичваха слуги. Носеха едно буре саке и големи подноси, отрупани с храна.

Бързаха със същото въодушевление, което навярно биха показали в една битка за крепостта. Празненството с положителност беше весело и по всяко лице се четеше радостта от живота. Това бе достатъчно да накара Хидейоши малко да се усъмни.

— Хей! Това не е ли господарят Хидейоши?

— О, генерал Микава.

— Не успях да ви намеря в стаята за гости и ви търсих навсякъде.

Страните на Микава също бяха поруменели от сакето и той вече не изглеждаше така изпит.

— Какво е цялото това веселие в кулата? — попита Хидейоши.

— Не се тревожете. Както ви обещах, всичко ще приключи до Часа на глигана. Казват, че тъй като до един трябва да умрем, то най-добре е това да стане по достоен начин. Господарят Нагамаса и всичките му хора са в добро настроение, затова той отвори бъчвите със саке в крепостта и нареди да разгласят, че ще има самурайско събиране. Така ще пият за сбогуване, преди да напуснат този свят.

— А неговото сбогуване с жената и децата му?

— За това вече се погрижи.

През опиянението, в очите на Микава отново избликнаха сълзи. Самурайско събиране — това бе нещо обичайно във всеки род, събитие при което железните прегради между съсловията и между господари и служители се вдигаха и всички се веселяха с пиене и песни.

Събирането имаше двоен смисъл — на сбогуване на Нагамаса с неговите служители, които щяха да срещнат смъртта си и с жената и децата му, които щяха да живеят.

— Но за мен ще е скучно просто да се скрия някъде до Часа на глигана — каза Хидейоши. — С ваше позволение бих искал да участвам в празненството.

— Тъкмо затова обикалях да ви търся. Това желае и Негово Височество.

— Какво?! Господарят Нагамаса иска аз да дойда ли?

— Казва, че след като поверява съпругата и децата си на рода Ода, от сега нататък вие трябва да се грижите за тях. Особено за малките му деца.

— Не трябва да се тревожи! И бих искал да му кажа това лично. Бихте ли ме завел при него?

Хидейоши последва Микава в една голяма зала за угощения. Всички погледи в стаята се обърнаха към него. Мирис на саке изпълваше въздуха. Естествено, всички седяха в пълно въоръжение и мъжете до един бяха решени да умрат. Щяха да загинат заедно — като брулени от вятъра цветове, готови да се откъснат всички наведнъж. Сега обаче, докато се веселяха така, както никога, изведнъж пред тях се явяваше врагът! Мнозинството гледаха яростно Хидейоши с кръвясали очи — очи, пред които повечето хора биха се свили от страх.

— Извинете — рече Хидейоши, без да се обръща към никого в частност.

Влезе и като вървеше със ситни крачки, пристъпи право към Нагамаса, пред когото се просна по очи.

— Дойдох с благодарност, че сте разпоредили дори и на мен да бъде предложена чаша тук. Относно бъдещето на вашия син и три дъщери, то аз ще ги защитавам дори с цената на собствения си живот — каза Хидейоши на един дъх.

Ако бе спрял или би изглеждал дори най-малко уплашен, опиянението и омразата можеха да подтикнат самураите наоколо му към някаква злощастна постъпка.

— Такава е и моята молба, генерал Хидейоши.

Нагамаса пое една чаша и му я подаде направо.

Хидейоши взе чашата и отпи.

Нагамаса изглеждаше доволен. Хидейоши не бе посмял да спомене имената на Оичи или Нобунага. Красивата млада невеста на Нагамаса седеше отделена заедно с децата си встрани, скрита зад сребърен сгъваем параван. Бяха се сгушили заедно, като разцъфнали на ръба на малко езеро ириси. Хидейоши погледна с крайчеца на окото си трепкащата светлина на сребърния фенер, но не се обърна право към тях. Върна почтително чашата на Нагамаса.

— Засега трябва да забравим, че сме врагове — каза Хидейоши. — След като приех саке на събранието ви, с ваше позволение бих искал да изпълня кратък танц.

— Искате да танцувате ли? — попита Нагамаса и с това изрази изненадата на всички присъстващи.

Бяха донякъде поразени от този дребен мъж. Оичи придърпа децата към коляното си, досущ както квачката би защитила своите пиленца.

— Не се плашете. Мама е тук — прошепна им тя.

Като получи разрешение от Нагамаса да танцува, Хидейоши стана и излезе в средата на стаята. Тъкмо се канеше да започва, когато Манджу извика:

— Това е той!

Манджу и Чача здраво се хванаха за скута на майка си. Виждаха човека, който по-рано така ги бе уплашил. Хидейоши почна да отмерва такта с крак. В същото време с припляскване разтвори едно ветрило, украсено с червен кръг на златно поле.

Пееше със силен глас и танцуваше, сякаш в ума му няма съвършено нищо друго. Преди обаче неговият танц да е свършил, от едно място на крепостната стена отекнаха пушечни изстрели. После някъде по-отблизо дойде шум от ответен огън. Изглежда, в един и същи миг отрядите вътре и извън крепостта бяха започнали стрелба помежду си.

— По дяволите! — изруга Хидейоши и хвърли ветрилото си на земята. Още не е Часът на глигана. Мъжете вън от крепостта обаче не знаеха за това нищо. Той не даде повторен знак. Като си мислеше, че няма да нападнат, се бе чувствал повече или по-малко сигурен. Сега обаче, изглежда военачалниците в щаба са загубили търпение и решили да принудят Нобунага да предприеме незабавни действия.

„По дяволите!“ Ветрилото на Хидейоши падна в нозете на главните пълководци на крепостта, които всички заедно се бяха изправили на крака. Станалото съвсем определено привлече тяхното внимание върху Хидейоши, за когото досега не бяха мислили като за враг.

— Нападение! — извика един от хората.

— Страхливец! Излъгал ни е!

Тълпата самураи се разцепи на две. Повечето се спуснаха навън, докато останалите от мъжете наобиколиха Хидейоши, готови да го насекат на късчета със сабите си.

— Кой нареди това? Не го удряйте! Този човек не трябва да бъде убиван! — извика изведнъж Нагамаса с пълен глас.

В отговор неговите хора креснаха, сякаш не зачитаха началството му:

— Но врагът започна общо нападение!

Нагамаса пренебрегна недоволството им и извика:

— Огава Денширо, Накаджима Сакон!

Двамата мъже бяха възпитатели на децата му. Щом излязоха напред и се проснаха по очи на земята, Нагамаса повика и Фуджикаге Микава.

— Тримата трябва да защитавате съпругата и децата ми и да изведете Хидейоши от крепостта. Вървете! — нареди той.

После погледна твърдо към Хидейоши и като се успокои, доколкото му бе възможно, каза:

— Е, поверявам ги на вас.

Жената и децата се хвърлиха в нозете му, но той ги отблъсна и извика:

— Сбогом.

С тази единствена дума Нагамаса стисна една алебарда и се спусна в бушуващия мрак.

Едната страна на крепостта бе обгърната във високи стълбове пламък. Докато бягаше, Нагамаса инстинктивно закри с една ръка лицето си. Подобни на огнени крила, трески горящо дърво драскаха лицето му. Гъст черен пушек се извиваше нагоре над земята. Първият и вторият от самураите на Ода, проникнали през стените на крепостта, вече бяха обявили на глас имената си. Пламъците достигаха до жилищата в кулата и сега се стичаха по улуците по-бързо, отколкото всеки дъжд преди тях. Нагамаса зърна дружина мъже в железни шлемове, която се криеше в тази околност и изведнъж се дръпна рязко настрана.

— Врагът!

Приближените му служители и членовете на неговото семейство застанаха наоколо и почнаха да сипят удари срещу нахлуващите отряди. Над тях горяха пламъци, отвсякъде ги обгръщаше черен дим. Проехтя звънът на оръжието — сабя срещу сабя, копие срещу копие. Скоро земята се покри с телата на убитите и ранените. По-голямата част от войниците в крепостта последваха Нагамаса и се биха, докато можеха. Всеки един се сдоби със славна смърт. Малцина бяха пленени или се предадоха. Падането на крепостта Одани по нищо не приличаше на поражението на Асакура в Ечидзен или на шогуна в Киото. И така, можеше да се каже, че Нобунага не е сбъркал в преценката си, като избра за свой зет Нагамаса.

Грижите на Хидейоши, който спаси Оичи и децата й от пламъците, и на Фуджикаге Микава не бяха свързани с битката. Ако нападателите бяха почакали само още три часа, Хидейоши и поверените му лесно биха могли да бъдат изведени вън от крепостта. Само минути, след като напуснаха кулата обаче, вътрешността на крепостта бе залята от пламъци и сражаващи се войници, тъй че за Хидейоши изведнъж се оказа много трудно да опази четирите деца и да ги изкара навън.

Фуджикаге Микава носеше на рамене най-малкото от момичетата, по-голямата й сестра Хацу седеше на гърба на Накаджима Сакон, а Манджу бе привързан с ремък към гърба на своя възпитател, Огава Денширо.

— Скачай на раменете ми — каза Хидейоши на Чача, но момиченцето отказа да се отдели от майка си.

Оичи я притискаше към себе си, сякаш не искаше да я пусне. Хидейоши ги откъсна насила и им се скара:

— Няма да има полза, ако ви ранят. Умолявам ви, така ми заръча да сторя господарят Нагамаса.

Не беше време да се отнася към тях със съчувствие и при все че думите му бяха учтиви, неговият тон плашеше. Оичи сложи Чача върху гърба му.

— Всички ли са готови? Стойте до мен. Моля, подайте ми ръка, господарке.

Нарамил Чача, Хидейоши затегли Оичи за ръката и се упъти право напред. Оичи се препъваше по пътя, като едва се удържаше да не падне. Скоро, без да каже дума, тя дръпна ръката си от тази на Хидейоши. Следваше го, както следва майката, полуобезумяла от грижа за децата, които вървяха преди и след нея посред целия безпорядък.

Сега Нобунага гледаше пламъците на крепостта Одани, които бяха почти достатъчно близо да обгорят лицето му. Планините и долините и от трите страни бяха почервенели и от горящата крепост се разнасяше рев като от огромна желязна пещ.

Когато всички храмове и манастири на връх Хиеи станаха жертва на пламъците, заедно с живота на всеки тамошен монах или мирянин, Нобунага гледаше това безчувствено. Сега същите тези очи бяха пълни със сълзи. Клането на връх Хиеи не можеше да са сравнява със смъртта на сестра му.

Човешкото същество е дарено както с разум, така и с инстинкт и двете често влизат в противоречие. Нобунага обаче имаше голяма вяра в това, което направи с връх Хиеи — разрушението на една-единствена планина обещаваше на безброй живота щастие и благоденствие. Смъртта на Нагамаса нямаше такива големи последствия. Той се бе сражавал с тесногръдо разбиране за чест и така Нобунага се оказа принуден и тук да стори същото. Бе молил Нагамаса да се откаже от своето назадничаво чувство за дълг и да сподели неговото по-широко виждане за света. Със сигурност до самия край се бе отнасял към него с голяма степен внимание и великодушие. Но и това великодушие трябваше да има граници. Би бил снизходителен към шурея си дори и до тази вечер, но неговите собствени пълководци нямаше да позволят това.

Макар и Такеда Шинген от Кай да е вече мъртъв, военачалниците и хората му още са в много добро здраве и за способностите на сина му се предполага, че надминават тези на бащата. Враговете на Нобунага само дебнеха той да се препъне. Би било глупост бездейно да чака дълго време на север в Оми, след като с един удар е разбил Ечидзен. Като слушаше такъв род разсъждения и доводи от военачалниците си, дори и господарят на Овари не бе в състояние да се застъпи след това за сестра си. А после Хидейоши помоли за позволение само за един ден да стане пратеник на Нобунага. И макар и още по светло да даде знак за добра вест, дойде вечерта, а после и нощта, а той не прати каквото и да било друго послание.

Пълководците на Нобунага негодуваха.

— Мислите ли, че е бил подведен от врага?

— Навярно е убит.

— Враговете замислят нещо, докато сме неподготвени.

Нобунага се примири и накрая даде нареждане за общо нападение. След като взе решението си обаче, той почна да се пита дали не е пожертвал живота на Хидейоши. Угризението му бе почти непоносимо.

Внезапно един млад самурай, облечен в извезани с черен ширит доспехи, се спусна с такава бързина напред, че почти удари Нобунага с копието си.

— Господарю! — рече той задъхано.

— Коленичи! — заповяда му един от военачалниците. — Остави копието зад себе си!

Младежът падна тежко на колене под погледите на заобиколилите Нобунага служители.

— Господарят Хидейоши се върна току-що. Успял е без произшествие да се измъкне от крепостта.

— Какво?! Хидейоши се е върнал ли? — възкликна Нобунага. — Сам ли е? — продължи той бързо.

— Дойде с трима мъже от рода Асаи — допълни младият вестоносец, — а също и с господарката Оичи и децата й.

Нобунага трепереше.

— Сигурен ли си в това? Видя ли ги наистина?

— Неколцина от нас ги пазехме на връщане, веднага след като излязоха от крепостта, която се срутваше в пламъци. Бяха изтощени и затова ги отведохме на сигурно място и им дадохме малко вода. Господарят Хидейоши ми нареди да изтичам напред и да ви доложа всичко това.

— Ти си служител на Хидейоши — как ти е името? — попита Нобунага.

— Главен оръженосец съм — Хорио Мосуке.

— Благодаря, че ми носиш такава добра вест. Сега иди си почини.

— Благодаря ви, господарю, но битката още е в разгара си.

След тези думи Мосуке бързо се сбогува и се спусна към далечната шумотевица на сражаващите се.

— Помощ свише… — промълви някой встрани и въздъхна.

Беше Кацуие. Останалите военачалници също поздравиха Нобунага.

— Това е неочаквана милост на боговете. Трябва да сте много радостен.

Помежду им без думи се прокрадна нишката на едно чувство. Тези мъже завиждаха на постигнатото от Хидейоши, а те бяха и същите, които настояха той да бъде изоставен и да се побърза с общото нападение над крепостта.

При все това радостта на Нобунага не знаеше граница и отличното му настроение незабавно стана причина станът да се изпълни с по-ведър дух. Докато останалите поднасяха поздравленията си, проницателният Кацуие каза тихо на Нобунага:

— Да го посрещна ли?

Като получи разрешението на господаря си, той бързо се отправи с няколко служители надолу по стръмния склон към крепостта. Най-сетне дългоочакваната Оичи се изкачи под закрилата на Хидейоши към шатрата на възвишението. Отпред крачеше малък отряд войници с факли в ръцете. Хидейоши вървеше задъхан подире им, като все още носеше Чача на гърба си.

Първото, което видя Нобунага, беше потта по челото на Хидейоши, която лъщеше под светлината на факлите. После последва старият военачалник Фуджикаге Микава и двамата възпитатели, всеки понесъл на гръб по едно от децата. Нобунага мълчаливо се загледа в малките. Лицето му не изразяваше съвършено никакво чувство. После, от около двадесет разкрача по-назад, се появи Шибата Кацуие. Една бяла ръка се държеше за рамото на доспехите му. Ръката беше на Оичи, вече полузашеметена.

— Господарке Оичи — каза Кацуие, — брат ви е тук пред вас.

Той бързо я отведе при Нобунага.

Щом дойде изцяло на себе си, тя успя единствено да заплаче. За миг женските ридания заглушиха всеки друг шум в лагера. Те разкъсаха сърцата дори на присъстващите стари пълководци. Нобунага обаче гледаше с негодувание. Това беше онази обична сестра, за която само допреди минути се тревожеше така много. Защо сега не я посреща с радост? Развали ли нещо настроението му? Военачалниците бяха озадачени. Положението бе неразбираемо дори за Хидейоши. Приближените служители на Нобунага постоянно се тревожеха заради бързите промени в настроението на техния господар. Щом видяха познатото изражение на лицето му, нито един от тях не можеше да стори друго, освен да стоят мълчаливо; посред това мълчание за самия Нобунага се оказа трудно да се усмихне.

Между служителите на Нобунага нямаше много, които да могат да четат неговите скрити мисли и да проникват зад непостоянното му и потайно аз. Всъщност Хидейоши и отсъстващият Акечи Мицухиде бяха горе-долу единствените с такава способност.

За миг Хидейоши гледаше какво става и тъй като изглежда никой не се канеше да направи нещо, той се обърна към Оичи:

— Стига, стига, господарке. Идете там и го поздравете. Няма смисъл само да стоите тук и да плачете от радост. Какво е станало? Брат и сестра сте, нали така?

Оичи не се помръдна — тя дори не можеше да погледне към брат си. В умът й бе само Нагамаса. За нея Нобунага не беше нищо повече от вражеския пълководец, погубил нейния съпруг и докарал я като посрамена пленница в противниковия стан.

Нобунага съвсем точно можеше да отгатне какво става в сърцето на сестра му. Затова, редом със задоволството от нейното спасяване, той сега усещаше неподвластно нему отвращение към тази глупава жена, неспособна да разбере голямата обич на своя брат.

— Остави я, Хидейоши. Не си хаби думите.

Нобунага рязко стана от походното столче. После вдигна част от завесата, която покриваше шатрата му.

— Одани падна — прошепна той, загледан в пламъците.

Сега бойните викове и горящите в крепостта пожари утихваха и нащърбената луна хвърляше бяла светлина върху върховете и долините, чакащи утрото.

В същия миг нагоре по хълма се завтече един военен с хората си, които надаваха победни възгласи. Щом те положиха пред Нобунага главите на Асаи Нагамаса и неговите служители, Оичи изпищя, а децата се притиснаха към нея и заплакаха.

— Стига с този шум! — извика Нобунага. — Кацуие! Отведи малките далеч от нея! Поверявам ги на твоите грижи — и Оичи, и децата. Побързай и ги заведи на някое място, където няма да ги вижда никой.

После повика Хидейоши и му каза:

— Ти ще отговаряш за предишните владения на Асаи.

Беше решил да се върне в Гифу веднага след падането на крепостта.

Отведоха Оичи настрана. По-късно тя щеше да се омъжи за Кацуие. Но една от трите малки дъщери на Нагамаса, които слязоха тази вечер от пламтящата планина, щеше да има още по-странна участ от тази на майка си. Най-голямата, Чача, по-късно стана господарката Йодогими, любовница на Хидейоши.

Беше началото на третия месец на следващата година. За Нене пристигна добра вест — естествено, писмо от нейния съпруг.

При такава кратка бележка надали човек можеше да си представи какво става, но всъщност от Нова година насам съпруг и съпруга си бяха разменили доста на брой писма. Хидейоши изобщо нямаше време за отдих. От много месеци бе на поход в планините на северна Оми и тъй като на места бе принуден да влиза в сражения, дори когато имаше някакъв кратък отдих, скоро трябваше пак да се забърза за някое ново място.

Помощта на Хидейоши по време на нападението над Одани бе незаменима. Нобунага го възнагради, като за първи път му даде собствена крепост, както и сто и осемдесет хиляди крини земя от някогашното владение на рода Асаи. Досега просто беше военачалник, но с един скок сега се нареди сред местните владетели. В същото време Нобунага го почете с ново презиме — Хашиба.

Тази есен Хашиба Хидейоши стана известен на всички и сега стоеше на равна нога с останалите стари пълководци на рода Ода. Той обаче не бе доволен от своята нова крепост в Одани — положението й беше отбранително, добро за отстъпление и издържане на обсада, но не и подходяща отправна точка за нападения. Три часа път на юг, на брега на езерото Бива, намери по-добро място за обитаване — едно село на име Нагахама. Щом получи разрешението на Нобунага, незабавно започна строеж. До пролетта белите стени на кулата, дебелите укрепления и железните порти вече бяха привършени.

Хачисука Хикоемон бе натоварен със задачата да придружи съпругата и майката на Хидейоши от Суномата. Пристигна в Нагахама няколко дни, след като Нене бе получила писмото на Хидейоши. Тя и свекърва й се возеха в лакирани носила, а свитата им се състоеше от стотина придружители.

Майката на Хидейоши поиска от Нене да минат през Гифу, където да помоли да бъде приета от господаря Нобунага, за да му благодари за многобройните милости, с които ги е удостоил. Нене намери това задължение за тежка отговорност и го чувстваше като един вид изпитание. Сигурна бе, че ако се яви в крепостта Гифу и се представи сама пред господаря Нобунага, няма да е в състояние да стори нищо, освен да седи и да трепери.

При все това денят дойде и като остави свекърва си в странноприемницата, тя отиде сама в крепостта, където носеше и подаръци от Суномата. Вътре сякаш забрави всичките си притеснения. Веднъж озовала се там, тя за първи път вдигна поглед към своя господар и противно на очакванията си, го намери напълно открит по душа и дружелюбен.

— Трябва наистина да сте се преуморили с тези толкова продължителни грижи за крепостта, както и за свекървата ви. И освен това трябва да сте била самотна — каза Нобунага така свойски, че тя усети как собственото й семейство по някакъв начин е свързано с неговото.

Почувства, че може да се освободи от всякакви изкуствени задръжки.

— Чувствам се недостойна да живея мирно у дома си, докато други са навън в поход. Небето може да ме накаже, ако се оплача, че съм самотна.

Нобунага се засмя и прекъсна думите й.

— Не, не. Женското сърце си е все същото и няма нужда вие да криете това. Тъкмо като мислите за самотата на грижите за домакинството, по-издълбоко ще осъзнаете силните страни на съпруга си. Някой беше написал стихотворение за това; гласеше нещо от рода на: „На път, вън от дома; съпругът в заснежения хан разбира колко е ценна неговата съпруга“. Мога да предположа, че и Хидейоши едва се сдържа. И не само това, но и крепостта в Нагахама е нова. Да чакате сами през време на военните действия трябва да е било трудно, но срещнете ли се, ще бъдете отново като току-що омъжени.

Нене се изчерви чак до яката и се просна по очи на пода. Навярно си спомняше своето младоженство. Нобунага се досети за какво мисли тя и се усмихна.

Внесоха храна и лакирани яркочервени чаши за саке. Нобунага й подаде чашката и Нене изящно отпи от течността.

— Нене — каза той засмян.

Най-сетне в състояние да го погледне направо, тя вдигна поглед, като се питаше с какво ли ще продължи. Нобунага внезапно заговори.

— И само още нещо — не бъди ревнива.

— Да, господарю — отвърна тя, без в действителност да се замисли, ала веднага се изчерви.

И до нея бе стигнал слухът за това, как Хидейоши бил посетил крепостта Гифу, придружен от някаква красива жена.

— Такъв си е Хидейоши. Не е съвършен. Но ако една купичка за чай е съвършена, тя няма чар. Всеки има недостатъците си. Когато един обикновен човек има пороци, той става източник на неприятности; малцина обаче имат способностите на Хидейоши. Често съм се чудил що за жена би избрала мъж като него. Сега, след като се срещнах с теб днес, зная че Хидейоши трябва също да те обича. Не го ревнувай. Живейте в съгласие.

Как Нобунага бе успял така добре да разбере едно женско сърце? Макар и малко плашещ, това бе човек, на когото и тя, и съпругът й можеха да разчитат. Не знаеше дали да изпитва радост или неудобство.

Върна се в жилището си в града под крепостта. Това, за което най-вече разказа на своята разтревожена свекърва, обаче не бяха съветите на Нобунага относно ревността.

— Всеки път, щом някой спомене името на господаря, всички се разтреперват от страх и аз се чудех що за човек ли ще да е той. В тази страна обаче трябва да има малцина управници, които да са така меки като него. Не можех да си представя как един толкова изискан човек може да се превърне в свирепия демон, който казват че ставал щом седнел върху коня. Чувал е също нещо и за теб и каза, че имаш чудесен син и трябва да си най-щастливият човек в цяла Япония. Каза ми, че в цялата страна има малцина мъже като Хидейоши и че съм си избрала добър съпруг. Е, че той дори ме поласка и добави, че имам вещо око.

Пътуването на двете жени продължи спокойно нататък. Прекосиха Фува и най-сетне видяха от своите носила пролетното лице на езерото Бива.