Тайко

Шоджумару, син на Курода Канбей

Куматаро, служител на Такенака Ханбей

Бесшо Нагахару, господар на крепостта Мики

Гото Мотокуни, старши служител на рода Бесшо

Икеда Шоню, старши служител на рода Такеда

Анаяма Байсецу, старши служител на рода Такеда

Нишина Нобумори, брат на Такеда Кацуйори

Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи

Юшо, живописец

Мики, крепостта на Бесшо Нагахару

Нирасаки, новата столица на Кай

Такато, крепост на Нишина Нобумори

Дългът на служителя

Походът на Хидейоши в западните области, този на Мицухиде в Тамба и дългата обсада на крепостта Итами бяха главните грижи на Нобунага. Походът в западните области и обсадата на Итами още бяха в застой, тъй че само в Тамба се водеха някакви незначителни сражения. Ден след ден от трите места пристигаха голям брой писма и доклади. Те биваха преглеждани от щабните офицери и секретарите, тъй че до Нобунага стигаха само най-важните.

Между тези имаше и едно от Сакума Нобумори. Нобунага го прочете и го захвърли настрана с изражение на крайно недоволство. Човекът, който трябваше да събира всички изхвърлени писма, бе довереният оръженосец на Нобунага — Ранмару. Той реши, че сигурно заповедите на господаря му са останали неизпълнени и крадешком прочете писмото. Там нямаше нищо, което да би ядосало Нобунага. Вътре пишеше:

Зад думите на Нобумори личеше, че той преди всичко се опитва да намери оправдание за собствената си вина. Всъщност, точно такова беше и намерението му. Ранмару не можа да улови никаква задна мисъл.

Гневът на Нобунага от писмото и неговите подозрения към Нобумори щяха да излязат наяве едва по-късно. Дотогава за всеки друг би било трудно да проникне в мислите му. Единствените дребни признаци, които не останаха незабелязани, бяха че дори след като получи такова писмо от Нобумори, Нобунага не изглеждаше ядосан от непокорството и небрежността на Ханбей и с това въпросът бе забравен. Самият Нобунага със сигурност не го прие на сериозно. Нямаше обаче причина Ханбей да бъде в течение на всички тези внезапни промени в главата на своя господар. При това не само Ханбей, а Ою и служителите, които се грижеха за него решиха, че трябва да се направи нещо. Изглежда той самият не беше още решил какво да бъде това.

Мина един месец. Сливовите дървета край главната порта на храма Нандзен и жилището на Ханбей цъфнаха. С всеки ден слънцето ставаше по-топло, но състоянието на болния не се подобряваше.

Той не можеше да понася нечистотата и затова искаше всеки ден да помитат стаята му. После сядаше на терасата и се препичаше на ясното утринно слънце.

Сестра му приготвяше чай и единственото негово удоволствие през време на боледуването беше да наблюдава как парата се вдига от чайника под ярките лъчи на слънцето.

— Малко си поруменял тази сутрин, братко — рече с ведър глас Ою.

Ханбей потри буза с изтънялата си ръка.

— Изглежда и за мен е дошла пролетта. Хубаво е. Последните два-три дни се чувствам доста добре — рече той с усмивка.

През последните два-три дни и настроението, и цвета на лицето му наистина доста се бяха подобрили и тази сутрин Ою го гледаше с голяма радост. Внезапно обаче нещо я прободе и тя си спомни думите на лекаря: „Има малко надежда да се възстанови“. Но нима ще се поддаде на чувствата си? Колко болни са оздравявали, след като лекарите им са ги обявявали за покойници? Обеща си да се грижи за Ханбей, докато оздравее — да го видят оздравял бе тяхна обща цел с Хидейоши, който преди ден й бе писал от Харима, за да я насърчи.

— Ако продължиш да се поправяш така бързо, докато цъфнат черешите, вече ще си станал от леглото.

— Само грижи ти създавам, а, Ою?

— Сега пък какви ги говориш?

Ханбей се засмя глухо.

— Преди не съм ти благодарил, понеже сме брат и сестра, но тази сутрин някак си усещам, че трябва да ти кажа нещо. Чудя се дали е, защото се чувствам толкова по-добре.

— Щастлива съм, ако е така.

— Вече минаха десет години, откакто напуснахме връх Бодай.

— Времето тече бързо. Като се обърнеш назад разбираш, че животът преминава досущ като сън.

— Винаги оттогава си била заедно с мене — а аз бях само един планински отшелник — готвила си ми храна сутрин и вечер, грижила си се за мен и дори си ми правила лекарствата.

— Не, така беше само за кратко. Още тогава все говореше, че никога няма да се възстановиш. Веднага обаче щом здравето ти се подобри, отиде при господаря Хидейоши, би се при река Ане, Нагашино и Ечидзен. Тогава се чувстваше доста силен, нали?

— Сигурно си права. Това болнаво тяло успя да понесе доста.

— Значи ако се грижиш за себе си, и този път със сигурност ще се оправиш. Решена съм да те видя здрав като преди.

— Аз не че искам да умра…

— Няма да умреш!

— Искам да продължа да живея. Искам да живея, за да се уверя, че този жесток свят отново е намерил покой. Ах, само ако бях здрав, щях да мога да помагам с всички сили на господаря си.

Изведнъж гласът на Ханбей пресекна.

— Но не е във властта на човека да определя колко дълго ще живее. Какво мога да сторя в положението, в което съм?

Ою го погледна в очите и сърцето й се изпълни с мъка. Нима брат й крие нещо от нея?

Камбаната на храма Нандзен извести пладне. Макар страната още да бе разделена от междуособици, можеха да се видят хора, които се наслаждават на сливовите дървета, а между падащите цветове се чуваше песента на славеите.

Тази пролет изглеждаше хубава, но още беше само вторият месец. Щом се спуснеше вечерта и студената светлина на лампите затрептеше в тъмното, Ханбей отново започваше да кашля. През нощта Ою трябваше на няколко пъти да става, за да разтрие гърба му. При него имаше и други служители, но Ханбей не желаеше да ги остави да се грижат за него по този начин.

— Те всички са хора, които биха излезли заедно с мене в битка. Но няма да е редно да ги моля да разтриват гърба на един болник — обясни той.

И тази нощ тя стана, за да разтрие гърба на брат си. Щом влезе в кухнята да приготви лекарството му, изведнъж чу пред вратата шум, сякаш някой се прокрадва покрай плета от стар бамбук. Ою се вслуша. Отвън се долавяше шепот.

— Виждам светлина. Чакай само малко. Някой трябва да е станал.

Гласът отвън постепенно се приближаваше към дома. После някой потропа леко по капака на прозореца.

— Кой е? — попита Ою.

— Вие ли сте, господарке Ою? Куматаро от Курихара е. Тъкмо се връщам от Итами.

— Куматаро е! — извика тя възбудено на Ханбей.

Плъзна кухненската врата настрани и под светлината на звездите видя застанали трима мъже.

Куматаро протегна ръка и пое кофата, която Ою му подаде. Повика другите двама и всички заедно отидоха до кладенеца.

Ою се зачуди кои ли са останалите. Куматаро бе служителят, с когото бяха живели на връх Курихара. По онова време го наричаха Кокума, но сега той бе станал хубав млад самурай. След като Куматаро изтегли ведрото от кладенеца и изля водата в кофата, която взе от Ою, другите двама мъже измиха калта от ръцете и краката и кръвта от ръкавите си.

Макар да бе късно през нощта, Ханбей каза на сестра си да запали лампата в малката гостна, да сложи жар в мангала и да постеле възглавници за гостите.

Щом Ханбей й каза, че единият от мъжете с Куматаро трябва да е Курода Канбей, тя не можа да скрие изненадата си. За Курода се носеха различни слухове: или че от миналата година е пленник в крепостта Итами, или че сам е изменил на своите й е в крепостта по собствена воля. Обикновено Ханбей въобще не говореше на служителите си по официални въпроси, а още по-малко за тайни неща като това, тъй че дори Ою нямаше представа къде отиде Куматаро след Нова година и защо се бави толкова дълго.

— Ою, донеси ми, моля, наметката — каза Ханбей.

Макар да се тревожеше за него, сестра му знаеше, че колкото и да е болен, ще настои да стане от постелята и да посрещне гостите си. Тя го загърна през раменете.

След като се среса и изплакна устата си, Ханбей влезе в стаята за посетители, където Куматаро и останалите двама вече седяха и спокойно го чакаха.

Той отвърна на поздравите им силно развълнуван:

— Ах, значи всички е минало добре! — седна и стисна ръцете на Канбей. — Безпокоях се.

— Не се безпокойте заради мене; като виждате, аз съм съвсем добре — увери го Канбей.

— Радвам се, че сте успели.

— Изглежда, съм ви причинил тревога. Простете ми.

— Както и да е, да благодарим на небето, че отново ни събра заедно. За мен това е истинска радост.

Но кой бе другият, по-възрастен мъж, който мълчаливо наблюдаваше, без да иска да попречи на радостната среща на двамата приятели? Най-сетне Канбей го помоли да се представи.

— Мисля, че се срещаме не за първи път, господарю. Аз също съм на служба при господаря Хидейоши и съм ви виждал отдалече много пъти. Числя се към отряда на нинджите, който не общува много с останалите самураи, тъй че може да не си ме спомняте. Аз съм племенникът на Хачисука Хикоемон, Ватанабе Тендзо. Много се радвам да се запозная с вас.

Ханбей се плесна по коляното.

— Вие ли сте Ватанабе Тендзо?! Много съм слушал за вас. И сега като казахте, изглежда съм ви виждал един-два пъти по-рано.

В този момент Куматаро се обади:

— Срещнах Тендзо съвсем случайно в тъмницата на крепостта Итами. Той проникнал там със същата цел, с която и аз.

— Не знам дали стана по пълна случайност или по волята на провидението, но само защото се срещнахме, успяхме да изведем господаря Канбей на свобода. Ако бяхме действали поотделно, сигурно щяхме да загинем — додаде Тендзо усмихнат.

Бе пратен в крепостта Итами, понеже и самият Хидейоши правеше опити да спаси Курода Канбей. Първо той прати вестоносец, който да измоли от Араки Мурашиге да го освободи, после изпроводи със същата цел един будистки свещеник, на когото Мурашиге се доверяваше. Употреби всички налични средства, но неприятелят му упорито отказваше да пусне Канбей на свобода. Като последен изход, Хидейоши нареди на Тендзо да измъкне Канбей от тъмницата.

Нинджата се промъкна в крепостта и там му се предостави възможност да освободи пленника. Вътре имаше някакво тържество и всички служители и родственици на Араки Мурашиге се бяха събрали в главната зала, а на войниците до последния бе раздадено саке. По добро стечение на обстоятелствата нощта се случи тъмна, безлунна и безветрена. Тендзо разбра, че сега е времето да действа решително. Вече огледал всичко наоколо, той се промъкваше покрай главната кула, когато зърна някой друг да се прокрадва в посока към тъмницата — някой, който не приличаше на стража. Всъщност, мъжът сигурно се бе прокраднал в крепостта по същия начин, по който и той самия. Той се представи като служител на Такенака Ханбей — Куматаро.

— Аз съм човек на господаря Хидейоши — отвърна му Тендзо.

Сега и на двамата им стана ясно, че са дошли с една и съща задача. С общи усилия разбиха тъмничния прозорец и помогнаха на Канбей да избяга. Под прикритието на мрака се прехвърлиха през крепостните стени, взеха една малка лодка от кея на отсрещната страна на рова и изчезнаха.

След като изслуша подробния разказ за преживените трудности, Ханбей се обърна към Куматаро с думите:

— Боях се, че съм те пратил с неизпълнима задача и смятах, че възможността да успееш е само едно или две на десет. Станалото със сигурност трябва да е дело на небето. Но какво стана през следващите дни? И как се добрахте дотук?

Куматаро коленичи почтително, явно без ни най-малко гордост от това, че е свършил нещо, достойно за похвала.

— Не ни беше трудно да се измъкнем от крепостта; същинските трудности започнаха после. Частите на Араки бяха разположени тук-там зад дървени укрепления, тъй че на няколко пъти попадахме в тяхно обкръжение и понякога вражеските мечове и копия ни разделяха един от другиго. Накрая успяхме да си пробием път, но в един от сблъсъците господарят Канбей получи рана в лявото коляно и това ни попречи да се отдалечим достатъчно. Накрая трябваше да пренощуваме в едни ясли. През нощта се придвижвахме, а през деня спяхме в крайпътни светилища. Накрая се добрахме до Киото.

Канбей продължи разказа:

— Ако бяхме успели да се свържем с отрядите на Ода, които обсаждат крепостта, бягството ни щеше да е по-леко. Според това, което чух в тъмницата обаче, Араки Мурашиге дал да се разбере, че господарят Нобунага изпитва към мен голямо подозрение. Казвал на хората си, че трябва да премина на тяхна страна заради такова недоверие от страна на господаря ми, но аз само се усмихвах на подобни уловки.

Канбей се засмя тъжно и пресилено, а Ханбей мълчаливо кимна.

Докато се свърши с всички въпроси и разкази, нощното небе бе почнало да бледнее. В кухнята Ою приготвяше супа.

Мъжете бяха уморени от продължилия цяла нощ разговор и след като привършиха със закуската, всеки си подремна. След като се събудиха, отново седнаха да говорят.

— Между впрочем — обърна се Ханбей към Канбей, — знам, че това става много изненадващо, но смятах още днес да тръгна за родната си област Мино и после да отида в Адзучи да се срещна с господаря Нобунага. Тъй като ще разкажа на Негово Височество какво е станало с вас, бих предложил да поемете направо за Харима.

— Естествено, не искам да бездействам и един ден — каза Канбей, но после се вгледа с подозрение в лицето на приятеля си. — Вие сте още болен — как ще се отрази такова внезапно пътуване на здравето ви? — попита той.

— И без това възнамерявах от днес да изляза от постелята. Ако оставя болестта да ми надделее, няма никога да се отърва от нея, а и от известно време се чувствам много по-добре.

— Обаче важно е да оздравеете напълно. Не знам що за спешна работа имате, но не може ли да я отложите за още малко и да изчакате тук, докато се възстановите? — попита Канбей.

— Молих се с идването на новата година да оздравея бързо и се грижих добре за себе си. Сега, когато със сигурност съм отново добре, вече не се тревожа за това. В същото време, провинил съм се и ще трябва да получа в Адзучи наказание за това — днес е добър ден да стана от болничната постеля и да се сбогувам.

— Провинение, за което ще трябва да получите наказание в Адзучи ли?

Сега Ханбей разказа за първи път на приятеля си как от повече от година пренебрегва нареждането на Нобунага.

Канбей бе изумен. Това, че Нобунага се е усъмнил в него, е едно. Но че е наредил да обезглавят Шоджумару бе направо недостъпно за въображението му.

— Така ли са стояли нещата? — простена той.

Изведнъж го обзе някакво студено и тъпо чувство към Нобунага. Заложи толкова много — отиде в крепостта Итами, бе хвърлен в тъмница и едва се спаси от смъртта и накрая — за какво е всичко това? В същото време не можеше да сдържи сълзите си при мисълта за необикновената привързаност на Хидейоши и приятелството на Ханбей.

— Много съм ви благодарен, но защо е трябвало да правите това заради сина ми? Щом положението е такова, трябва да отида в Адзучи и сам да дам обяснения.

— Не, моя е вината за неподчинението. Единствената ми молба към вас е да отидете при господаря Хидейоши в Харима. Независимо дали ме оневинят или накажат, съмнявам се, че ми остава още много време на този свят. Бих искал да отидете в Харима колкото се може по-бързо.

Ханбей се просна по очи пред своя приятел, сякаш го умоляваше. Той имаше решимостта на неизлечимо болния. И още, той бе Ханбей — мъж, нелишен от твърдост — и веднъж казал нещо, вече не се отказваше от него.

Същия ден двамата приятели са разделиха — единият пое на изток, другият — на запад. Канбей, придружен от Ватанабе Тендзо, отиде да се присъедини към похода в Харима. Ханбей потегли за Мино заедно с Куматаро.

Докато изпращаше брат си на портата на храма Нандзен, сълзи напълниха очите на Ою. В ума й се криеше подозрението, че той може никога да не се върне. Свещениците се опитаха да я утешат с думите, че скръбта й ще се окаже преходна като всички неща, но накрая те почти трябваше да я отнесат на ръце обратно през главната порта.

Най-вероятно и Ханбей имаше същите мисли. Дори неговата мъка бе видимо по-голяма. Докато наближаваха билото на склона, тялото му се олюляваше върху седлото. Изведнъж дръпна юздите, сякаш току-що се е сетил за нещо.

— Куматаро, има нещо, което забравих да кажа. Ще напиша бележка — бих искал да изтичаш обратно и да я предадеш на Ою.

Извади парче хартия, надраска нещо и го подаде на служителя си.

— Ще продължа напред бавно, за да можеш да ме настигнеш.

Куматаро взе писмото, поклони се почтително и се завтече назад към храма.

„Много грешки допуснах, помисли тъжно Ханбей, докато хвърляше един последен поглед назад към светилището Нандзен. Изобщо не съжалявам за пътя, който поех, но сестра ми…“ Остави коня сам да върви напред.

Пътят на самурая върви само в една посока; откакто слезе от връх Курихара, Ханбей не се бе отклонявал от него. Нито пък, дори животът му да свърши още днес, би съжалявал за нещо. Това, от което го болеше най-много, бе, че Ою стана любовница на Хидейоши. Като неин брат, съвестта непрестанно не му даваше мира заради това. В крайна сметка тя бе редом с него тъкмо в решителното време, когато сама трябваше да си избере път в живота, казваше си той. Вината е негова, не на сестра му. Тайно се тревожеше за това, което чака Ою след смъртта му.

Нещастието на жената е, че щастието й никога не трае през целия неин живот. Особено болезнено за него бе чувството, че е замърсил чистата белота на Пътя на самураите — този път, по който човек върви винаги редом със смъртта. Колко пъти се бе укорявал сам и си бе мислил, че трябва да се извини на Хидейоши и да помоли да бъде освободен, или че трябва да разкрие пред сестра си своите угризения и да я помоли да заживее в уединение. Но така и не бе стигнал до подходящо решение.

Тръгваше на път, от който никога няма да се върне и естествено чувстваше, че трябва да каже на Ою нещо по всичко това. Не можа да изрече каквото и да било, докато тя стоеше така миловидна пред него, но сега, може би, можеше да й напише няколко стиха, които по-лесно да бъдат разбрани. След като вече си е отишъл, тя, под предлог, че тъжи за него, би могла да успее да се измъкне от тълпата жени, които се бяха скупчили край спалнята на Хидейоши като цъфнали лози пред някоя градинска порта.

Когато пристигна в имението си в Мино, Ханбей посвети деня на отдаване на почит пред гробовете на предците си и после за кратко време се върна на връх Бодай. Не бе ходил там от дълго време, но не се поддаде на желанието да остане повече.

След като стана на следващата сутрин, бързо вчеса косата си и стопли вода за една от редките си бани.

— Повикайте Ито Ханемон — нареди Ханбей.

Песента на славея често се дочуваше както в полята около връх Бодай, така и между дърветата в двора на самата крепост.

— На вашите услуги съм, господарю.

С гръб към покритата с хартия плъзгаща се врата стоеше в дълбок поклон набит, възрастен самурай. Ито бе възпитател на Шоджумару.

— Ханемон? Влезте. Вие сте единственият, на когото съм говорил досега подробно за това, но сега най-сетне е дошъл денят, когато Шоджумару трябва да отиде в Адзучи. Ще потеглим днес. Зная, че това идва внезапно за вас, но ви моля да уведомите прислугата и да я накарате веднага да се приготви за път.

Ханемон много добре разбираше трудното положение на господаря си и кръвта отведнъж се отдръпна от лицето му.

— Животът на господаря Шоджумару е…

Ханбей видя как старият човек трепери и за да го успокои, добави усмихнат:

— Не, няма да го обезглавят. Аз ще усмиря гнева на господаря Нобунага, дори ако това стане с цената на собствения ми живот. Веднага щом го освободиха от Итами, бащата на Шоджумару отиде да се присъедини към похода в Харима и това без думи свидетелства за неговата невинност. Сега остава единствено моята вина, че съм пренебрегнал заповедта на господаря си.

Ханемон се оттегли мълчаливо и тръгна към стаята на Шоджумару. Докато приближаваше, дочу веселият шум от гласа на детето, което удряше по някакъв ръчен барабан. Родът Такенака се отнасяше към момчето така добре, та човек надали би си помислил, че то им е било поверено като заложник.

Сега, щом възпитателите, които не знаеха почти нищо за същинското развитие на нещата, чуха, че трябва да се готвят за пътуване, те почнаха да се боят за живота на Шоджумару.

Ханемон направи всичко възможно да ги успокои.

— Няма от какво да се страхувате. След като господарят Шоджумару отива в Адзучи, то доверете се на чувството за справедливост на господаря Ханбей. Мисля, че трябва да оставим всичко в негови ръце.

Шоджумару бе в неведение какво става и продължи да си играе щастливо, да бие барабана и да подскача. Макар и заложник, той бе сърцат като баща си и се обучаваше за самурай. Не бе никак кротичко дете.

— Какво каза Ханемон? — попита Шоджумару и остави барабана.

Като видя лицето на възпитателя си, детето изглежда разбра, че нещо се е случило и доби загрижен вид.

— Нищо, което да ви тревожи — обади се един от възпитателите. — Но трябва бързо да се приготвим за пътуване до Адзучи.

— Кой отива там?

— Вие, господарю Шоджумару.

— И аз ли? В Адзучи?

Възпитателите се извърнаха, за да не види момчето сълзите им. Още щом чу техните думи, Шоджумару скочи на крака и запляска с ръце.

— Наистина ли? Колко хубаво!

Той изтича обратно в стаята си.

— Отивам в Адзучи! Казаха, че тръгваме на път с господаря Ханбей! Стига скачане и барабани. Спрете всички!

После попита на висок глас:

— Тези дрехи стават ли за път?

Ито влезе и отговори:

— Негово Височество ви напомня да се изкъпете и да вчешете добре косата си.

Възпитателите отведоха Шоджумару в банята, сложиха го във ваната и му сресаха косата. Щом обаче започнаха да го обличат за път, видяха, че и долните дрехи, и кимоното, които са подготвени за него, са от най-чиста бяла коприна — облеклото на смъртниците.

Прислугата на Шоджумару веднага си помисли, че Ито ги е излъгал и че щом стигне при Нобунага, момчето ще загуби главата си. Те отново започнаха да плачат, но Шоджумару, без въобще да обръща внимание на това, надяна бялото кимоно, тежка жилетка от червен брокат и пола от китайска коприна. Облечен така пищно и заобиколен от двамата си прислужници, той бе отведен в стаята на Ханбей.

Шоджумару, в добро настроение, не забелязваше насълзените лица на своите придружители.

— Е, хайде да вървим! — подкани той Ханбей.

Най-сетне този стана и се обърна към служителите си:

— Моля, погрижете се после за всичко.

Когато се сетиха за това по-късно, те решиха, че най-важна е била тази единствена дума „после“.

След битката при река Ане Нобунага бе приел Ханбей. По този повод той каза:

— Чувал съм от Хидейоши, че гледа на вас не само като на служител, а и като на наставник. Моля ви да бъдете наясно, че и аз нямам ниско мнение за вас.

Винаги след това, когато Ханбей биваше приет или просто отиваше в Адзучи, Нобунага се отнасяше с него, сякаш е един от личните му и преки служители.

Сега Ханбей се изкачваше към крепостта Адзучи, като водеше със себе си сина на Канбей — Шоджумару. Заради болестта по лицето му личеше умора, но облечен в най-хубавите си дрехи, той стъпало по стъпало вървеше с тържествена стъпка към кулата, където седеше Нобунага. Господарят от снощи бе предупреден за пристигането му и сега го очакваше.

— Виждам ви толкова рядко — рече благосклонно Нобунага, веднага щом видя Ханбей. — Радвам се, че сте тук. Приближете се. Позволявам ви да си вземете възглавница. Някой да даде на Ханбей нещо за сядане.

Така, като показваше изключително благоразположение, той заговори Ханбей. Този остана на разстояние, проснат по очи в израз на дълбока почит.

— По-добре ли сте сега? Допускам, че сте били и телесно, и умствено изтощен от дългия поход в Харима. По мнение на моя лекар, точно по това време ще бъде опасно да ви пращаме на бойното поле. Той казва, че имате нужда от поне още една или две години пълен отдих.

През последните две-три години за Нобунага бе рядкост да говори на служител с такива меки думи. Ханбей усети в сърцето си някакво объркване — нито радост, нито тъга.

— Не заслужавам такова съчувствие, господарю. Отида ли на бойното поле, се разболявам, върна ли се оттам, не правя нищо, освен да се радвам на вашето щедро благоволение. Аз съм просто едни болнав човек, който не е сторил нищо от полза за вас.

— Не, не! Ако не се грижите за себе си, ще ме поставите в истинско затруднение. Първото, за което трябва да мислим, е да не обезсърчим Хидейоши.

— Моля ви, господарю, не говорете такива неща. Карате ме да се изчервявам — отвърна Ханбей. — По начало, причината, която ме накара да се осмеля да се покажа пред вас и да помоля да ме приемете бе, че миналата година Сакума Нобумори ми донесе вашите заповеди, които засягаха екзекуцията на Шоджумару. Досега обаче…

— Почакайте малко — прекъсна го Нобунага.

Като пренебрегна за минута Ханбей, той обърна очи към младежа, коленичил до него.

— Това ли е Шоджумару?

— Да, господарю.

— Хм, ясно. Прилича на баща си и е по-различен на вид от останалите деца. Това е един обещаващ момък. Трябва да се отнасяте добре с това момче, Ханбей.

— Е, ами това, че искахте да ви изпратя главата му?

Напрегнат, Ханбей втренчи поглед в Нобунага. Ако господарят настои детето да бъде обезглавено, той бе готов да пожертва собствения си живот, за да го вразуми. Но, както осъзна той сега, от началото на приема изглеждаше, че намерението на Нобунага не е такова.

Като усети вперения поглед на Ханбей, Нобунага неочаквано избухна в смях и неспособен сякаш да прикрива повече глупостта, която бе допуснал, заговори:

— Забравете за всичко това. Аз самият съжалих за това нареждане почти веднага, след като го дадох. Някак си съм просто много мнителен. Това създаде неудобство и на Хидейоши, и на Канбей. Мъдрият Ханбей обаче се възпротиви на моята заповед и не погуби детето. Всъщност, щом чух как сте решили този въпрос, усетих облекчение. Как мога да ви виня? Вината е у самия мене. Простете ми, не постъпих много добре.

Нобунага не сведе поглед и не се поклони доземи, но изглежда имаше желание час по-скоро да смени темата.

Ханбей обаче не се задоволи толкова бързо с прошката на Нобунага. Господарят каза да забравят станалото, да оставят потокът на времето да го отнесе, но изражението на Ханбей изобщо не показваше радост.

— Моето неподчинение на вашата заповед може впоследствие да се отрази на авторитета ви. Ако сте пощадили главата на Шоджумару заради невинността и заслугите на Канбей, позволете сега на този момък да се покаже достоен за вашата милост. А и на самия мен, господарю, не бихте могли да окажете по-голяма услуга от това да ми наредите да извърша някое полезно дело, с което да изкупя вината си, задето не съм последвал вашето нареждане.

Отново проснат по очи, Ханбей говореше така, сякаш направо разтваря сърцето си и очакваше благоволението на Нобунага. От самото начало господарят очакваше точно това.

След като повторно получи прошка от своя повелител, Ханбей шепнешком каза на Шоджумару да благодари сърдечно на Нобунага. После отново сам се обърна към него:

— Това може да е последният път, когато двамата с вас се срещаме през този живот. Моля се да се сдобиете във войните с още по-големи успехи.

— Такива неща не се говорят често, а? Значи ли това, че отново няма да се подчините на някоя моя заповед?

Нобунага настояваше да разбере какво точно иска да каже Ханбей.

— Никога.

Ханбей поклати глава и сведе поглед към Шоджумару.

— Моля ви, погледнете как е облечено това дете. Оттук той тръгва да се сражава в похода в Харима редом с Канбей. Решен е да се отличи не по-малко от баща си, готов е смело да остави всичко в ръцете на съдбата.

— Какво? Иска да отиде на полето на боя ли?

— Канбей е прочут воин, а Шоджумару е негов син. Моята молба е да го насърчите преди първия му поход. Голяма радост ще е, ако сам му заръчате да се отличи там като мъж.

— А вие?

— Какъвто съм болен, съмнявам се, че мога да увелича силата на нашите бойци, но мисля, че за мен това е подходящо време да придружа Шоджумару до бойното поле.

— Нима сте толкова добре? А здравето ви?

— Роден съм самурай и за мен ще е най-голямо унижение да умра мирно в постелята си. Дойде ли времето за умиране, човек може да постъпи само по един начин.

— Е, тогава вървете с моята благословия. И на Шоджумару желая добра сполука в първия му поход.

Нобунага повика с очи момчето при себе си и му подаде къса сабя, изкована от един прочут майстор. После нареди на служителите да донесат саке и тримата заедно пиха от него.

Наследството на Ханбей

Никой не би могъл да предвиди, че Бесшо Нагахару ще задържи крепостта Мики толкова дълго. Крепостта стоеше под обсада от цели три години, а повече от шест месеца отрядите на Хидейоши вече изцяло я бяха откъснали от света. С какво се хранеха обитателите й? Как успяваха да оцелеят?

Всеки път, щом зърнеха движението и чуха гласовете на тези вътре в крепостта, хората на Хидейоши се удивяваха. Да не би това тук да е някакво чудо? Понякога вярваха, че издръжливостта на противника е почти свръхестествена. Нападателите бяха на път да загубят съревнованието по твърдост. Изглежда, колкото и да удряха, мушкаха, ритаха и душеха врага, не можеха да изчерпят силата му.

Три хиляди и петстотинте защитници бяха лишени от доставка на припаси, а снабдяването им с вода бе прекъснато. В средата на първия месец вече трябваше да са на ръба на гладната смърт, но в края му крепостта още не бе паднала. Сега бе началото на третия месец.

Хидейоши забелязваше умората на отрядите, но насила криеше своята загриженост. Покаралата по страните му брада и потъмнелият му поглед бяха сигурен знак за тревога и отпадналост от дългата обсада.

„Преценил съм грешно, разбра Хидейоши. Знаех, че ще се задържат, но никога не съм предполагал, че ще е толкова дълго.“ Сега научи, че войната не е само въпрос на изчисления и тактическо преимущество.

Всъщност, духът на хората вътре бе укрепнал и по нищо не личеше те да се готвят да се предадат. Разбира се, може и да нямат храна. Обсадените сигурно са изяли кравите и конете си, дори и корените на дърветата и тревата. Всичко, за което Хидейоши бе смятал, че ще доведе до падането на крепостта, само укрепваше духа и единството на бранителите й.

През петия месец започна сезонът на дъждовете. Областта бе в планините на западните области, тъй че към постоянния валеж се прибавиха превърнатите в мътни вади разкаляни пътища и празните окопи, препълнени с нечиста вода. Хората се пързаляха в калта и с труд се изкачваха и слизаха по склона. Обсадата, която най-сетне изглежда даваше някакъв плод, отново се оказа обезсилена от мощта на природата.

Курода Канбей, чието ранено в крепостта Итами коляно още не бе заздравяло напълно, правеше оглед на предните редове от една носилка. Всеки път при мисълта, че сигурно ще куца до края на живота си, той пресилено се усмихваше.

Щом Ханбей видя трудното положение на своя приятел, той забрави собствените страдания и се зае сам да направи каквото е по силите му. Хидейоши имаше наистина необичаен полеви щаб. И двамата му първи военачалници, които ценеше като чифт ярки украшения, не бяха в добро здраве. Единият бе постоянно болнав, другият трябваше да води битката от носилка.

Но помощта, която тези двама души оказаха на Хидейоши, бе значителна и далеч не се изчерпваше с тяхната изобретателност. Всеки път, щом погледнеше печалните им образи, той не успяваше да сдържи сълзите си на дълбоко вълнение. Точно сега предводителите на войската му бяха като един дух и тяло. Само заради това отрядите не бяха загубили упованието си в успеха на битката. Мина се повече от половин година, но сега вече съпротивата на крепостта Мики започваше да отслабва. Ако предводителят на обсаждащите нямаше такава непоклатима опора, тя никога не би паднала. А можеше корабите на рода Мори да пробият обръча на нападателите и да донесат припаси; или пък техните части да прекосят планините, да се обединят с войниците в крепостта и да сразят противника си. И тъкмо на това място Хидейоши би могъл да загуби честта и името си. При това положение на нещата, дори самият той понякога биваше удивен от бодрия дух и жизнеността на Канбей и полу на шега, в израз на възхищението си го наричаше „окуцял проклетник“. Личеше обаче, че в сърцето си храни дълбоко уважение към този човек, на когото толкова много разчиташе.

Дъждовният сезон отдавна свърши, дългата жега на лятото отмина и с началото на осмия месец се възцари есенният хлад. Болестта на Ханбей внезапно се влоши този път изглеждаше, сякаш той никога повече няма да облече в доспехи болнавото си тяло.

„Ах, и мене ли изоставя накрая небето?“, жалеше Хидейоши. „Ханбей е прекалено млад и надарен, за да умира. Не може ли съдбата да му отпусне още малко време?“

Затвори се в колибата, където лежеше Ханбей и стоеше ден и нощ там край болния си приятел, но тъкмо тази вечер, когато трябваше да излезе заради други важни неща, състоянието на болния изглежда се влошаваше с всеки изминал час. Вражеските укрепления в Такано и на връх Хачиман бяха покрити от вечерната мъгла. С приближаването на нощта в планината отекнаха оръдейни изстрели.

„Трябва пак да е онзи окуцял проклетник!, помисли си Хидейоши. Не бива да отива толкова навътре зад вражеските линии.“

Тревожеше се за Канбей, който бе тръгнал в настъпление срещу врага, но още не се беше върнал. Някой се приближи с бърза крачка и спря до него. Когато се обърна, видя един разплакан младеж, проснат по очи на земята.

— Шоджумару?

След като пристигна в лагера на връх Хираи, Шоджумару на няколко пъти влиза в сражение. За кратко време момчето се преобрази в твърд и издръжлив мъж. Преди около седмица, когато състоянието на Ханбей изглежда почна да се влошава бързо, Хидейоши нареди на Шоджумару да наглежда болния.

— Сигурен съм, че болният ще се радва на тебе повече, отколкото на някого другиго. Бих искал сам да съм там и да се грижа за него, но се страхувам, че ако го притеснявам с мисълта, че ми създава грижи, болестта му ще се утежни.

За Шоджумару Ханбей беше и учител, и нещо като втори баща. Сега, без дори да сваля доспехите от гърба си, той ден и нощ се грижеше за болния, най-старателно приготвяше лекарствата му и правеше за него всичко необходимо. Този Шоджумару бе, който сега се завтече напред и се просна просълзен на земята. Отвътре Хидейоши усети нещо като удар в гърдите.

— Защо плачеш, Шоджумару?

— Моля, простете ми — отвърна момчето и избърса очи. — Господарят Ханбей почти няма сили да проговори; може да не изтрае до след полунощ. Ако може да се отделите от сражението, бихте ли дошли за миг?

— На умиране ли е?

— Б… боя се, че да.

— Така ли каза лекарят?

— Да. Господарят Ханбей строго ми нареди да не казвам на вас или на другиго в лагера за състоянието му, но лекарят и служителите на господаря казаха, че наближава той да си отиде от този свят и че по-добре ще е, ако ви кажа.

Хидейоши бе вече успял да се примири с мисълта.

— Ще застанеш ли тук за малко на моето място, Шоджумару? Подозирам, че баща ти скоро ще започне да се изтегля от полето на битката при Такано.

— Баща ми се сражава при Такано ли?

— Както обикновено ръководи всичко от носилката.

— Е, тогава мога ли да отида до Такано, да поведа бойците вместо татко и да му кажа да отиде край смъртното ложе на господаря Ханбей?

— Добре си решил! Щом си толкова смел, тръгвай.

— Докато господарят Ханбей още диша, баща ми ще иска да бъде близо до него. Господарят Ханбей няма да го каже, но сигурен съм, че и той иска да види моя баща.

Шоджумару говореше решително. Като сграбчи едно копие, което изглеждаше не по ръста му, той се втурна към подножието на склона.

Хидейоши закрачи в обратна посока, като постепенно ускоряваше ход. От една от хижите грееше светлината на лампа. Бе тази, в която спеше Такенака Ханбей. Точно тогава луната засвети слабо над покрива. Лекарят, пратен от Хидейоши, стоеше до постелята заедно със служителите на Ханбей. Хижата бе почти само една дъсчена ограда, но върху камъшените рогозки бяха струпани бели постелки, а в единият ъгъл стоеше сгъваем параван.

— Чуваш ли ме. Ханбей? Аз съм, Хидейоши. Как се чувстваш?

Седна тихо до приятеля си и се загледа в лицето му върху възглавницата. Може би заради тъмнината, лицето на Ханбей бе просветнало като някакво скъпоценно украшение. Не можеше да не се просълзиш при мисълта, че някой може толкова да отслабне. Гледката късаше сърцето на Хидейоши; самият вид на този мъж му причиняваше болка.

— Как е той, лекарю?

Лекарят не можа да отвърне нищо. Мълчаливият му отговор значеше, че всичко е само въпрос на време, но Хидейоши все пак искаше просто да чуе, че има някаква надежда.

Болният леко помръдна с ръка. Изглежда чу гласът на Хидейоши и като отвори едва очи, се опита да каже нещо на един от служителите си, който отвърна:

— Негово Превъзходителство има добрината да дойде да ви посети… да бъде край постелята ви…

Ханбей кимна, но сякаш бе недоволен от нещо. Изглеждаше, че иска от човека да му помогне да се изправи.

— Какво ще кажете? — обърна се един от служителите към лекаря.

Този надали имаше сила да му отговори. Хидейоши разбра какво иска Ханбей.

— Какво? Искате да станете ли? Защо не стоите в леглото? — се опита да го успокои той, сякаш успокоява дете.

Ханбей поклати леко глава и отново направи знак на служителите си. Не можеше да говори гласно, но желанието ясно се четеше в погледа му. Мъжете внимателно повдигнаха горната част на изтънялото като дъска тяло на болния, но когато се опитаха да му помогнат да седне, Ханбей ги отблъсна от себе си. Прехапа устна и постепенно стана от леглото. Това очевидно му струваше много усилия — от болестта той вече едва можеше да диша.

Поразени от това, което виждаха, Хидейоши, лекарят и служителите на Ханбей можеха само да затаят дъх и да вперят очи. Накрая, след като бе пропълзял на няколко стъпки от постелята, Ханбей коленичи с достойнство върху камъшената рогозка. Щръкналите рамене, изтънелите колена и пожълтелите ръце го правеха да прилича почти на младо момиче. Стисна здраво устни, сякаш се опитваше да овладее дъха си. Накрая се поклони така ниско, та на другите се стори, че може да се пречупи.

— Тази вечер наближава времето да се сбогувам с вас. Още веднъж трябва да кажа колко съм благодарен за многото години на благоволение.

За миг спря да говори.

— Падат ли или зеленеят листата, раждат ли се или умират, когато се замислиш дълбоко, става ясно, че целият свят е изпълнен с цветовете на есента и пролетта. И мисля, че този свят е едно хубаво място. Кармата ме привърза към вас, господарю и аз се радвах на вашата благосклонност. Като се обърна на сбогуване назад, съжалявам единствено за това, че не ви донесох никаква полза.

Гласът му бе съвсем изтънял, но ясен. Всички присъстващи се поизправиха и притихнаха пред това чудо. Особено Хидейоши — той изпъна гръб, сведе глава и сключил ръце в скута си, се заслуша, сякаш не би понесъл да пропусне и една дума от казаното. Лампата припламва най-ярко точно преди да угасне. Сега, в този върховен миг, същото бе и с живота на Ханбей. Той продължи да говори, с отчаяно усилие да предаде на Хидейоши своите последни думи.

— Всичко… всичко, което ще се случи или промени в света отсега нататък… ще е наистина за добро. Сега Япония е на прага на голяма промяна. Бих желал да видя какво ще стане със страната. Това е на сърцето ми, но отреденото ми за живеене време не ще позволи на моето желание да се изпълни.

Постепенно думите му ставаха все по-ясни и той навярно говореше с последната останала в него сила. Тялото му неволно се сви, за да поеме въздух, но Ханбей овладя треперенето на раменете си и задържа дъх, за да продължи да говори.

— Но… господарю… не мислите ли и сам вие, че ви е предопределено да се родите във времена като тези? Като ви погледна внимателно, не мога да видя у вас желанието да станете повелител на цялата страна.

Млъкна за миг.

— Досега, това беше една от вашите добри страни. Грубо е да говоря сега така, но когато бяхте носач на сандалите на господаря Нобунага, влагахте всичкото си сърце в тази служба, а когато добихте самурайско звание, положихте всички усилия да изпълнявате задълженията си като самурай. Нито веднъж не сте дори и пожелавали да погледнете по-нависоко и да опитате да се издигнете. Това, от което сега се боя най-много, е, че верен на своя нрав, ще изпълните своята задача в западните области, ще се подчините на повелята на господаря Нобунага, ще покорите навярно крепостта Мики и като обръщате внимание само на тези неща, няма да забележите какво става, наоколо ви и да пожелаете да се отличите с нещо повече.

Бе така тихо, сякаш в стаята няма никой друг. Хидейоши слушаше с такова внимание, сякаш не може да вдигне поглед или да помръдне.

— Но… голямата дарба, от която се нуждае човек, за да се сдобие с власт във времена като тези, се праща от небето. Военните предводители се бият за върховенство и всеки от тях се перчи, че никой не би успял да докара нови времена за този безпорядъчен свят и да спаси хората от неволите им. А Кеншин, който бе такъв превъзходен мъж, намери смъртта си; Шинген от Кай почина; големият Мотонари, господарят на западните области, напусна този свят, като посъветва наследниците си да не ламтят за повече от онова, което имат и накрая — и Асаи, и Асакура сами причиниха своята гибел. Кой ще доведе нещата до техния завършек? Кой има силата и волята да положи основите на новата епоха и да накара хората да приемат идването й? Такива хора са на брой по-малко от пръстите на едната ръка.

Внезапно Хидейоши вдигна глава. Сякаш светъл лъч пробяга от очите на Ханбей право към неговите. Ханбей бе близо до смъртта, а и Хидейоши не можеше да бъде сигурен за себе си колко му е отредено да живее. За миг обаче погледите им мълчаливо се срещнаха.

— Знам, че това което говоря, сигурно внася объркване в сърцето ви, понеже сега служите на господаря Нобунага. Мога да разбера какво изпитвате. Но очевидно Провидението е решило той да изпълни една трудна задача. Нито вие, нито господарят Иеясу имате такъв дух, какъвто е нужен, за да преодолее човек положение като сегашното, нито вяра, с която да можете да надмогнете многото трудности, които непрестанно изникваха. Кой друг освен господаря Нобунага би успял да преведе страната през безпорядъка на времето, в което живеем? Това обаче още не означава, че той е успял да обнови този свят. Държавата няма да получи мир, просто ако западните области са подчинени, Кюшу — обсаден и Шикоку — умиротворен; четирите съсловия няма да заживеят в съгласие; животът няма да се обнови, нито ще се сложи основа на благоденствие за бъдещите поколения.

Изглежда, подтикван от мъдрите писания на древните китайски класици, Ханбей дълго бе размишлявал върху всичко това. Бе сравнявал събитията от съвремието с тези от историята и бе вникнал в сложните първопричини на сегашното положение на нещата.

През годините, когато бе пълководец на Хидейоши, умът му като от птичи поглед обхващаше развитието на Япония. Изводите си пазеше в тайна. Не е ли Хидейоши „този, който идва отпосле“? Дори между неговите служители, които ден и нощ бяха близо до него, които виждаха как от време на време се спречква със съпругата си, как понякога се радва заради нещо съвсем дребно, как се обезкуражава или говори неразумно и които, като сравняваха външността му с тази на други повелители, изобщо не намираха той с нещо да ги превъзхожда — между тях изглежда нямаше и един на десетима, който да открива у своя господар някакви изключителни природни дарби. Но Ханбей не съжаляваше, че е служил редом с този мъж или че му е посветил половината от живота си. Той по-скоро силно се радваше, че небето го е обвързало с такъв господар и чувстваше, че си е заслужавало да изживее живота си до самото идване на смъртта.

„Ако този господар оправдае моите надежди и реши голямата задача на бъдещето, мислеше си Ханбей, животът ми няма да е бил напразен. Чрез неговия дух моите идеали ще бъдат по някакъв начин и за в бъдеще продължени в този свят. Може хората да кажат, че съм умрял млад, но ще съм умрял достойно.“

— Няма какво повече да се каже, освен това — заключи той. — Моля, господарю, да се грижите добре за себе си. Бъдете уверен, че вие сте незаменим и когато няма да ме има, бъдете още по-упорит.

Щом свърши да говори, гърдите на Ханбей хлътнаха като прогнило парче дърво. Изтънелите ръце, на които се опираше, бяха останали без сила. Той се строполи по лице на пода; петно кръв се разстла по рогозката като цъфнал червен божур.

Хидейоши скочи напред и хвана главата на Ханбей. Бликналата кръв изцапа скута и гърдите му.

— Ханбей! Ханбей! Сам ли ме оставяш? Самичък ли си тръгваш? Какво ще правя сега без теб на бойното поле? — извика той през поток от сълзи, без да мисли нито за вида, нито за достойнството си.

Бялото лице на Ханбей лежеше клюмнало в скута на Хидейоши.

— Не, отсега няма нужда да се тревожите за каквото и да било.

Родените сутрин умират преди смрачаване, а родените вечер си отиват преди пукването на зората. Будистите учат, че всичко е непостоянно и подобни събития потвърждават това — защо точно смъртта на Ханбей, може да се попитаме, хвърли Хидейоши в такова дълбоко отчаяние? Та той бе на бойното поле, където хората падаха както листата падат наесен от клоните. Скръбта му обаче бе такава, че дори спътниците му в похода останаха поразени. Когато най-сетне дойде на себе си, като дете след унес, той внимателно повдигна студеното тяло на Ханбей от скута си и без ничия помощ го положи върху белите постелки. Шепнеше му сякаш той е още жив:

— Дори да бе живял два или три пъти повече от останалите, ти имаше такива големи, почти неосъществими идеи, че надеждите ти щяха да се изпълнят може би едва наполовина. Ти не искаше да умираш. И аз също нямаше да искам това. Нали така, Ханбей? За колко ли много неща съжаляваш, че си оставил незавършени? Ах, когато в снега се роди някой толкова даровит като тебе и по-малко от една стотна от замислите ти се превърнат в дело, не е ли естествено да не искаш да умреш?

Колко много обичаше той този човек! Продължи да оплаква трупа на приятеля си. Не сключи ръце и не каза молитва, но воплите му към мъртвия нямаха край.

Осведомен от сина си за положението на Ханбей, Канбей току-що бе пристигнал.

— Закъснях ли? — попита той разтревожен, докато накуцваше колкото може по-бързо.

Видя Хидейоши да стои със зачервени очи край постелята, а до него лежеше студеното, безжизнено тяло на Ханбей. С тежка въздишка, сякаш силата и умът му се прекършват, Канбей седна на пода. Двамата с Хидейоши останаха безмълвни и мълчаливо се вглеждаха в тялото на приятеля си.

В стаята бе тъмно като в пещера, по никой не запали лампа. Белите постелки под трупа приличаха на сняг в дъното на пропаст.

— Канбей — обади се накрая Хидейоши. Гласът му звучеше, сякаш цялото му тяло прелива от мъка. — Жалко е. Мислех си, че ще бъде тежко, но…

Канбей не можеше да отвърне с много думи. И той изглеждаше зашеметен.

— Ах, просто не разбирам това. Преди шест месеца всичко с него бе наред. А сега…

След кратко прекъсване той продължи, сякаш най-сетне е дошъл на себе си:

— Е, хайде. Всички само ще стоите тук и ще плачете ли? Някой да запали лампа. Трябва да измием тялото, да пометем стаята и да го поставим да лежи както подобава. Да направим всичко необходимо за погребение на воин на бойното поле.

Докато Канбей разпореждаше това, Хидейоши изчезна. Под трепкащата светлина на лампите, докато хората шетаха с вдървени движения из стаята, някой откри под възглавницата писмо, оставено там от Ханбей. Беше адресирано до Канбей и написано преди два дни.

Погребаха Ханбей на връх Хираи. Есенният вятър тъжно развяваше траурните знамена.

Канбей показа на Хидейоши последното писмо на своя приятел. То не съдържаше нищо лично — писал бе за Хидейоши и за замислите, които има за бъдещи походи. Между другото там се казваше:

Ханбей смяташе, че не е донесъл достатъчно полза на Хидейоши, но не съжаляваше за ранната си смърт. Беше я очаквал с ясното съзнание, че дори след като се е превърнал само в побелели кости, ще продължи да служи на своя господар. Сега, като се замисли за това, което е изпитвал дълбоко в душата си Ханбей, Хидейоши не можеше да не заплаче. Колкото и да се опитваше да спре сълзите си, не успяваше да ги овладее.

Накрая Канбей заговори с твърд глас:

— Господарю, не мисля, че трябва да продължите да тъгувате така. Моля ви, прочетете писмото докрай и помислете върху него. Господарят Ханбей е описал план за превземането на крепостта Мики.

Канбей винаги бе изцяло предан на Хидейоши, но сега гласът му показваше известно раздразнение от това, че неговият господар показва прекалено несдържано чувствата си.

В писмото Ханбей предвиждаше, че Мики ще падне до сто дни. Но той също предупреждаваше, че победата не може да се добие просто с пристъп, който ще струва живота на много войници и накрая излагаше собствения си замисъл:

Канбей видя, че Хидейоши има съмнения относно успеха на плана на Ханбей и затова прибави нещо от себе си:

— Истината е, че докато беше жив, Ханбей на два-три пъти говори за този план, но го отлагаше, понеже времето още не бе назряло. Ако получа за това вашето господарско позволение, мога по всяко време да отида в крепостта Мики, за да се срещна с Гото.

— Не, почакай — каза Хидейоши и поклати глава. — Не беше ли още предишната пролет, когато опитахме да се свържем с един от военачалниците в крепостта чрез близките на Асана Яхей? Нямаше отговор. После разбрахме, че когато нашият човек посъветвал Бесшо Нагахару да се предаде, пълководците и войниците се разгневили и го нарязали на парчета. Планът, който ни е оставил Ханбей, прилича малко на този, нали? Всъщност, смятам, че това е същото нещо. Ако го изпълним зле, само ще им дадем да разберат, че сме слаби и няма да спечелим нищо.

— Не, мисля тъкмо заради това Ханбей набляга на това, колко е важно да бъде избран правилният момент. И подозирам, че този момент е сега.

— Мислиш ли, че времето е дошло?

— Съвършено съм уверен.

В същия миг чуха гласове зад оградата. Редом с привичните гласове на войниците и пълководците се дочуваше и женски глас. Беше на сестрата на Ханбей, Ою. Веднага щом й съобщиха, че брат й е в много тежко състояние, тя напусна Киото, придружена само от няколко души прислуга. С надеждата да види лицето му поне още веднъж, докато е на този свят, тя пое бързо към връх Хираи, но щом наближи бойното поле, пътят взе да става по-трудно проходим. В крайна сметка пристигна твърде късно.

За Хидейоши жената, която сега се поклони пред него, изглеждаше съвсем различна. Той впери поглед в пътните й дрехи и изпитото й лице. Щом заговори, Канбей и оръженосците умишлено излязоха, за да ги оставят насаме. Отначало Ою можеше само да пролива сълзи и дълго не бе в състояние да вдигне очи към Хидейоши. През цялото време на неговото отсъствие през дългия поход бе копняла да го види, но сега, когато бе тук, трудно можеше да се реши да застане до него.

— Чу ли, че Ханбей е мъртъв?

— Да.

— Трябва да се примириш с това. Нямаше какво да направим.

Сърцето на Ою се сви като топящ се сняг и тялото й се сгърчи в ридания.

— Спри да плачеш — не ти подобава.

Хидейоши загуби самообладание и надали знаеше какво да стори. Макар че при тях нямаше никого, прислугата стоеше пред самата врата и той се смущаваше от мисълта, че може да го чуят.

— Хайде да отидем заедно на гроба на Ханбей — каза Хидейоши и по една планинска пътека зад лагера отведе Ою до подножието на малък хълм.

Хладният късен есенен вятър пищеше през клоните на един самотен бор. Под дървото имаше купчина прясна пръст, върху която като знак бе поставен един-единствен камък. По-рано, през време на почивка от дългата обсада, в подножието на бора просваха камъшена рогозка. Ханбей, Канбей и Хидейоши седяха на нея и докато гледаха луната, разговаряха за миналото и настоящето.

Ою разтвори храстите — търсеше цветя, които да сложи на гроба. После се обърна към купчината пръст и коленичи редом с Хидейоши. Вече не плачеше. Тук, на планинския връх, тревите и дърветата сочеха, че такъв е естественият ред на нещата. Есента преминава в зима, зимата — в пролет; в природата няма нито сълзи, нито мъка.

— Имам молба, господарю и бих искала да я изложа пред гроба на брат си.

— Да?

— Може би сам вече я разбирате… вътре в себе си.

— Така е.

— Бих искала да ме освободите. Позволите ли ми това, знам, че, ако и под земята, брат ми ще намери покой.

— Ханбей умря с думите, че неговият дух ще ми служи дори от гроба. Как мога сега да нехая за нещо, което го е тревожило приживе? Постъпи, както ти повелява сърцето.

— Благодаря ви. С ваше позволение, ще направя всичко, за да изпълня неговото предсмъртно желание.

— Къде ще отидеш?

— В манастир в някое отдалечено село.

И тя отново зарони сълзи.

След като Хидейоши остави Ою да си тръгне, тя получи кичур от косата на брат си и неговите дрехи. Не подхождаше на една жена да остава дълго време във военен лагер и още на следващия ден девойката отиде при Хидейоши и му каза, че се е приготвила за път.

— Дойдох да се сбогувам. Много ви моля, грижете се за себе си — рече му тя.

— Няма ли да останеш още два-три дни в лагера? — попита Хидейоши.

През следващите няколко дни Ою остана сама в една отдалечена хижа, където се молеше за душата на брат си. Дните минаха без никаква вест от Хидейоши. Планините се бяха покрили със скреж. Всеки пореден ранен зимен дъжд обрулваше нови листа от дърветата. Накрая, в първата нощ, когато луната успя да се покаже на небето, един оръженосец дойде при Ою с думите:

— Негово Височество би желал да ви види. Помоли да се приготвите за заминаване тази вечер и да се качите на планината при гроба на господаря Ханбей.

Ою нямаше какво толкова да се готви за пътуването. Заедно с Куматаро и още двама служители тя се отправи към гроба на брат си. Дърветата бяха останали без листа, тревата бе изсъхнала и планината имаше суров вид. Под лунната светлина земята изглеждаше побеляла като от скреж.

Един от шестимата служители, които стояха редом с Хидейоши, обяви за пристигането на Ою.

— Благодаря ти, че дойде, Ою — заговори тихо Хидейоши. — Откакто се видяхме за последно, съм толкова зает с военните дела, че не ми остана време да те посетя. Напоследък застудя, трябва да си самотна.

— Примирила съм се с това да прекарам остатъка от живота си в някое затънтено село, тъй че сега не съм самотна.

— Надявам се да се молиш за душата на Ханбей. Което и място да си избереш за жилище, подозирам, че ще се срещнем отново.

Обърна се към гроба на Ханбей под боровете.

— Там съм приготвил нещо за теб, Ою. След онази вечер се боя, че никога вече няма да мога да чуя прекрасните звуци на твоето кого. Преди много време ти дойде заедно с Ханбей при обсадената крепост Чотейкен в Мино. Там свири на котото си и разнежи сърцата на войниците, които бяха станали като кръвожадни привидения. Накрая те се предадоха. Ако посвириш сега, това, мисля, ще е дар за душата на Ханбей, както и спомен за самия мене. А вятърът отнесе звуците до крепостта, тези звуци може да накарат вражеските бойци да си спомнят, че и те са хора и да разберат, че смъртта им сега ще бъде безсмислена. На такова нещо дори и Ханбей щеше да се зарадва.

И той я заведе до бора, под който върху една рогозка бе поставено кото.

След като бойците от западните области отбиваха с всичките си сили и смелост тригодишната обсада, сега те, които смятаха останалите хора за лекомислени и суетни, се бяха превърнали в сенки на своето предишно „аз“.

— Не ме е грижа дали ще умра в боя днес или утре, само не искам да умирам от гладна смърт — бяха думите на един от защитниците.

Бяха стигнали до такова положение, в което единствената им надежда бе да паднат в битка. Бранителите на Мики още пазеха човешки вид, но вече отидоха дотам да огризват костите на собствените си убити коне и да се хранят с полски мишки, кора от дърветата и корени. През настъпващата зима се готвеха да варят рогозките от пода и да ядат пръстената мазилка от стените. Въпреки това с помръкнали погледи се утешаваха едни другиго с това, че още им е останала достатъчно смелост, за да изтраят и тази поредна зима. Всъщност, дори при дребните сблъсъци, когато врагът доближеше стените, те успяваха да забравят глада и умората си и да излязат да се бият.

Обаче от повече от половин месец нападателите не се бяха доближавали до крепостта и за защитниците това пренебрежение бе по-тежко от всякаква отчаяна смърт. С падането на нощта цялата крепост потъваше в такъв дълбок мрак, сякаш е паднала на дъното на някакво черно блато. Не палеха нито една лампа. Бяха употребили за храна всичкото рибено и рапично масло, което им беше останало. Много от дребните врабчета и лястовици, кои по-рано ден и нощ кацаха на цели ята по дърветата в крепостния двор, бяха уловени й изядени. Напоследък останалите живи престанаха да прехвърчат зад стените, може би понеже вече знаеха какво ги чака там. Изядените врани също бяха толкова много, че сега надали можеше се улови още някоя. В мрака очите на стражите се разширяваха само при шум, който да напомня за нещо като невестулка. Стомасите им несъзнателно се напълваха с жлъчка, те се споглеждаха и се мръщеха.

— Усещам стомаха си като изцеден мокър парцал.

Тази вечер луната бе прелестна, но единственото желание на войниците бе тя да ставаше за ядене. Мъртвите листа се сипеха по покривите на крепостните сгради и над портите в стената. Някакъв войник алчно ги предъвкваше.

— Добре ли са на вкус? — попита го друг.

— По-добре са от сламата — отвърна той и взе още едно листо.

Изглежда изведнъж му прилоша, закашля се няколко пъти и повърна току-що погълнатото.

— Генерал Гото! — обяви изведнъж някой и всички застанаха мирно.

Гото Мотокуни, пръв служител на рода Бесшо, приближи от притъмнялата кула към войниците.

— Нещо ново? — попита той.

— Нищо, господине.

— Наистина ли? — и Гото им показа една стрела. — По някое време тази вечер врагът е пратил тази стрела в крепостта ни. Към нея имаше прикачено писмо, в което ме канят да се срещна тук тази вечер с един от военачалниците на Хидейоши — Курода Канбей.

— Канбей ще идва довечера тук! Човекът, който измени на своя господар заради рода Ода. Той не е достоен да бъде самурай. Появи ли се, ще го измъчваме до смърт.

— Той е пратеник на господаря Хидейоши и няма да е редно да убиваме някого, за чието идване сме били предизвестени. Между воини е прието да не се убиват пратениците.

— За всеки друг вражески пълководец това щеше да е в сила. Но щом става дума за Канбей, имам чувството, че няма да ми стигне дори ако огриза месото от костите му.

— Не давайте на врага да усети какво мислите. Посрещнете го усмихнати.

Когато Гото и хората му впериха поглед в мрака, им се стори, че долавят далечните звуци на кото. В този миг крепостта Мики потъна в непривично безмълвие. Нощта бе черна като мастило, изглеждаше, сякаш никой не смее дори да си поеме дъх, а падащите листа се носеха и танцуваха някакъв странен танц по смраченото небе.

— Кото ли е това? — запита се един от войниците и впери очи в празното.

Слушаха тъжните звуци почти в унес. Едни и същи мисли завладяха мъжете в стражевата кула, край портите, във всяка една част от крепостта. Тези хора, от три години откъснати от външния свят, упорито се бяха окопавали зад стените, без да отстъпят или да се разколебаят — след бури от стрели, пушечен огън и бойни викове, от зори до мрак и от мрак до зори. Сега звуците на котото изведнъж събудиха в умовете им най-различни мисли.

Предсмъртните стихове, които Кикучи Такетоки, верният пълководец на императора Годайго, пратил на съпругата си, когато попаднал в обкръжение на метежническа войска.

Щом се замислиха за собственото си положение, някои от тези мъже неволно си припомниха тези редове. Та и те бяха воини откъснати от домовете си и мислеха за майките, сестрите, братята и децата, от които нямаха вест. Дори и онези, лишени от дом, където да се върнат не бяха със сърца от камък. Чувствата, които котото събуди, завладяха и тях. Никой не успя да спре сълзите си.

В сърцето си Гото изпитваше същото като своите воини. Щом обаче видя израженията по лицата на войниците наоколо, бързо се взе в ръце. Обърна се с престорена веселост към мъжете наоколо:

— Какво? От вражеския лагер идвали звуци на кото? Глупаци! За какво им е тази свирня? Това сочи колко мекушави са всъщност вражеските войници. Сигурно са се уморили от дългия поход, домъкнали са някоя певачка от близко село и опитват сега да се развличат. Непростимо такова лекомислие. Сърцата на истинските воини са твърди като стомана и камък!

При тези думи мъжете сякаш се сепнаха от сън.

— Вместо да слушаме тези празни звуци, нека всеки застане на поста си. Крепости като нашата са като бент, който задържа придошлата нечиста вода. Бентът е дълъг и извит, но стига само малка част от него да поддаде, за да се срути той изцяло. Нека всички застанем гърди до гърди и да не се помръдваме, дори и ако загинем. Ако хората узнаят, че някой в крепостта Мики е изоставил поста си и заради него цялата крепост е паднала в ръцете на противника, предците на този нещастник ще се разридаят под земята, а потомците му ще носят срама на цялата област и ще бъдат за присмех на всички.

Докато подканяше така хората си, Гото видя как двама-трима войници притичват към крепостта. Те бързо го осведомиха, че вражеският пълководец, чието посещение бе обявено от по-рано, вече е стигнал до оградата в подножието на склона.

Канбей се появи, качен на носилка. Носилката бе лека, направена от бамбук, дърво и слама. Отгоре бе открита, а стените й бяха ниски. Така, когато се сражаваше с врага в битка, той можеше свободно да размахва дългата си сабя. Тази вечер обаче идваше като посланик на мира.

Над светложълтата си дреха Канбей носеше украсени в бледозелено доспехи и извезана със сребро върху бял фон жилетка. За щастие той бе дребен — висок около пет стъпки и по-лек от обичайното — тъй че не тежеше на хората, които го носеха и сам не се чувстваше на тясно.

Скоро зад вратата в оградата се чуха стъпки. Няколко войника от крепостта се бяха върнали тичешком по склона.

— Пратенико, можете да минете! — известиха го те.

Още щом Канбей чу този вик, вратата пред него се открехна. В тъмнината му се стори, че различава скупчени около стотина войници. При всяко полюшване на морето от хора погледът му се задържаше от лъщенето на копията им.

— Съжалявам, че ви безпокоя — обърна се Канбей към мъжа, който му беше извикал. — Окуцях и ще трябва да вляза с носилка. Моля да извините тази моя невъзпитаност.

След това извинение се обърна към сина си Шоджумару — единственият друг човек, който го придружаваше и му нареди:

— Върви пред мен.

— Да, господине.

Шоджумару се промъкна покрай носилката и тръгна право между копията на противниците.

Четиримата войници, които държаха носилката, последваха Шоджумару през вратата в оградата. Щом видяха самообладанието на тринадесетгодишното момче и окуцелия воин, които преминаваха през лагера им, кръвожадните и озверели войници, макар да гледаха свой противник, не можаха да изпитат никаква ярост. Сега разбираха, че врагът в тази битка не им отстъпва по решимост и упорство и започнаха да гледат на пратениците, както воини гледат на воини. Странно, но дори почувстваха някакво състрадание към тях.

След като минаха през вратата и през крепостната порта, Канбей и синът му бързо стигнаха до главния вход, където Гото и неговите най-добри бойци ги очакваха с тържествено безразличие.

„Сега разбирам как тези хора са отбранявали крепостта си, помисли си Канбей, докато приближаваше към портата. Дори и да не им остане никаква храна. Мики няма да падне. Те ще се задържат с цената на всичко.“ Виждаше, че храбростта на мъжете е останала все същата и още по-дълбоко усети тежестта на собствената си отговорност. И това усещане незабавно прерасна в дълбока загриженост за тежкото положение, с което имаше да се справи Хидейоши. Вътре в себе си Канбей отново се зарече мълчаливо: „По някакъв начин, помисли си той, трябва да изпълня задачата, която са ми поверили.“

Гото и хората му бяха изненадани от държанието на пратеника. Това бе предводител на нападащите ги отряди, но вместо да гледа на тях с надменност, идваше, придружен само от някакъв хубав на вид момък. И не само това — когато Канбей поздрави Гото, той бързо поиска да свалят носилката му на земята, изправи се сам на крака и го приветства с усмивка.

— Генерал Гото, аз съм Курода Канбей и идвам тук като пратеник на господаря Хидейоши. Много е любезно наистина, че всички сте излезли така да ме посрещнете.

Канбей се държеше съвършено спокойно. Като пратеник на противника той направи изключително благоприятно впечатление. Може би стана така, понеже той се обърна към хората пред себе си с открито сърце, без да мисли за победа или поражение и с пълното разбиране, че и той, и неговите неприятели са самураи. Това обаче не бе достатъчна причина враговете да се съгласят на това, заради което идваше при тях — да се предадат. В продължение на повече от час Канбей разговаря с Гото в една от стаите на тъмната крепост, след което стана от мястото си с думите:

— Е, тогава ще изчакам вашия отговор.

— Ще го имате, след като се посъветвам с господаря Нагахару и останалите пълководци — каза Гото и също се изправи.

И така, ходът на тазвечерния разговор сочеше, че преговорите ще имат успех свръх очакванията на Хидейоши и Канбей. Но минаха пет, после седем, после десет дни, а още нямаше знак, че от крепостта идва отговор. Дванадесетият месец свърши и двете войски посрещнаха третата година от обсадата. Мъжете в лагера на Хидейоши поне имаха малко оризови сладки за ядене и саке за пиене, но трудно можеха да забравят, че онези в крепостта, макар и техни неприятели, все пак са съвсем лишени от храна и едва успяват да поддържат живота си. След посещението на Канбей в края на единадесетия месец крепостта Мики потъна в пълна самота и мълчание. Говореше се че войниците нямат дори куршуми, с които да стрелят по нападателите. Но Хидейоши все така се въздържаше от решаващ пристъп и казваше:

— Крепостта навярно няма да издържи още дълго.

Щом тази обсада бе просто надпревара по издръжливост, то сегашното положение на Хидейоши надали беше трудно или неблагоприятно. Въпросът обаче бе в това, че нито лагерът на връх Хираи, нито действията на Хидейоши засягаха единствено самия него. Всъщност той се целеше в едно от звената на вражеския съюз, който обединяваше противниците на върховенството на Нобунага; не бе нищо повече от един крайник на голямото тяло на Нобунага, който се опитва да пробие отвор, през който тялото да се измъкне от пристегналата го верига неприятели. Ето защо Нобунага постепенно започваше да се безпокои от продължителното бездействие на запад.

А враговете на Хидейоши в столицата се чудеха, че той е бил избран да води похода и заявяваха, че такава отговорност от самото начало е била прекалено тежка за него. Като доказателство за думите си съперниците на Хидейоши сочеха, че той или пилее усилията на войската, за да печели привързаността на местното население, или пък, за да не си навлече недоволството на войниците, не е много строг в забраната на сакето в лагера. Каквото и обаче да твърдяха сплетниците, от пръв поглед се виждаше, че всичките дреболии, които изобщо не трябва да занимават Нобунага, една по една биват донасяни в Адзучи само за да дават храна за клевети. Но Хидейоши не обръщаше внимание на това какво се говори. Разбира се и той като всички останали хора не можеше да не забелязва подобни неща, но просто не се тревожеше заради тях.

— Това са само приказки — казваше. — При първото по-внимателно проучване слуховете ще се разсеят.

Единствената мисъл, която наистина го притесняваше, бе че с всеки изминат ден съюзът против Нобунага става все по-силен — могъщият род Мори издигаше укрепления, кроеше общи замисли с Хонганджи, пращаше вести до Такеда и Ходжо далеч на изток и подстрекаваше родовете покрай Японско море. Същинската сила на тези обединени врагове можеше да се разбере по това, че обсадената понастоящем от главните сили на Нобунага крепост на Араки Мурашиге в Итами още не бе паднала.

Това, на което се уповаваше Мурашиге и което подхранваше упоритата надежда на рода Бесшо, не бе тяхната собствена сила или собствените им крепостни стени. „Скоро войската на Мори ще ни се притече на помощ! Нобунага скоро ще бъде разбит!“ В това бе въпросът. Казано накратко, най-лошото бе не този враг, с който Нобунага се сражаваше открито, а онзи, който дебнеше в сянката.

Двете могъщи от старо време сили на Хонганджи и Мори наистина бяха противници на Нобунага, но точно сега срещу него стояха Араки Мурашиге в Итами и Бесшо Нагахару в Мики.

Тази вечер Хидейоши внезапно реши да нареди да накладат голям огън, който да попрогони малко нощния студ. Обърна се и видя няколко млади оръженосци да пристъпват към огъня. Дори в студа на първия месец те бяха съвсем леко облечени и вдигаха шум заради нещо, което явно им беше забавно.

— Сакичи! Шоджумару! За какво за бога е тази врява? — попита Хидейоши, който почти завиждаше на безгрижието им.

— За нищо — отвърна Шоджумару, който наскоро бе станал оръженосец и бързо намести доспехите върху гърдите си.

— Господарю — намеси се Ишида Сакичи. — На Шоджумару му е неудобно да ви говори за това, понеже е срамно. Аз обаче ще ви кажа, защото иначе може да ни заподозрете в нещо.

— Добре. И какво е това срамно нещо?

— Търсехме си въшки.

— Въшки ли?

— Да. Първо някой намери една да ми пълзи по яката, после Тораносуке намери друга на ръкава на Сенгоку. Накрая всички почнахме да си викаме, че сме прихванали въшки и посред това, когато дойдохме да се стоплим на огъня, намерихме въшки да пълзят по всичките ни доспехи. Сега почнаха да ни смъдят и ще трябва да изколим цялата тази вражеска войска. Ще си очистим долните дрехи, все едно че опожаряваме връх Хиеи!

— Така значи! — засмя се Хидейоши. — Подозирам, че и въшките са изнемощели от такава дълга обсада.

— Но при нас е по-различно, отколкото вътре в крепостта Мики. Въшките имат сума ти припаси и ако не ги изгорим, никога няма да отстъпят.

— Я стига. И мен ме досмъдя.

— Не сте се къпали от повече от десет дни, нали, господарю? Сигурно врагът ви е попълзял на цели купища.

— Стига, Сакичи!

И Хидейоши се спусна към развеселените пажове и като доказателство, че въшките не са полазили само тях, оголи пред тях корема си. Те се разсмяха и заскачаха наоколо му.

Тъкмо тогава един войник от лагера, привлечен от веселите гласове и топлия дим, който на кълба се вдигаше нагоре, надникна иззад оградата.

— Тук ли е Шоджумару?

— Да, тук съм — отвърна момчето.

Войникът беше един от служителите на баща му.

Шоджумару помоли Хидейоши да му позволи да се оттегли. Този изглеждаше изненадан, тъй като рядко му отправяха такава молба, но бързо даде съгласието си. Шоджумару се завтече настрани, придружаван от бащиния си служител. Край всеки насип гореше огън и отрядите до един бяха в добро настроение. Оризовите сладки и сакето вече бяха свършили, но нещо от новогодишната веселост още оставаше. Тази вечер ставаха петнадесет дни от началото на първия месец. Бащата на Шоджумару не беше в лагера. Въпреки студа, той седеше на ниско столче на върха на един хълм, встрани от походните хижи.

Нямаше какво да го заслони от вятъра, който бръснеше кожата и почти смразяваше кръвта. Канбей обаче, подобен на дървена статуя на воин, се взираше съсредоточено в тъмната пустош.

— Аз съм, татко.

Щом Шоджумару спря и коленичи до него, Канбей леко се помръдна.

— Помоли ли господаря за позволение да дойдеш?

— Да, и сега идвам.

— Е, тогава поседни само за малко на моето походно столче.

— Да, господине.

— Виж крепостта Мики. Звездите не са се скрили, а в крепостта не свети и една светлина, тъй че сигурно не можеш да видиш нищичко. Но щом очите ти свикнат с мрака, крепостта постепенно ще изплува от тъмното.

— За това ли ме повикахте, господине?

— Да — отвърна Канбей и подаде на сина си походното столче. — През последните два-три дни наблюдавам крепостта и нещо ме кара да мисля, че вътре има движение на хора. От половин година не сме виждали и облаче пушек, а сега нещо дими и това сигурно означава, че горичката, която обгражда крепостта и която единствена я предпазва от външни погледи, е изсечена и я използват за горене. Ако късно нощем се вслушаш много внимателно, ти се струва, че чуваш гласове, но е трудно да се каже дали плачат или се смеят. Каквото и да е това, изглежда след Новата година в крепостта се е случило нещо необичайно.

— Така ли мислите наистина?

— Всъщност, наглед нищо особено не се е случило и ако направя глупостта по невнимание да се разприказвам, това може да предизвика у нашите хора безпричинни тревоги. Такова нещо може да се окаже сериозна грешка от моя страна и да даде повод за непредпазливост, от която неприятелят да се възползва. Не, просто си седях на този походен стол снощи и по-предната вечер и докато гледах крепостта, добих чувството, че вътре нещо става. Не само от гледане, но и от някакво вътрешно усещане.

— Трудно е човек да види нещо сега.

— Да, трудно е, но от друга страна може да кажем, че е лесно. Трябва просто да успокоиш ума си и да се освободиш от предразсъдъците. Ето защо не мога да повикам никого от останалите войници. Искам само за малко да седнеш тук вместо мене.

— Разбирам.

— И не задрямвай. Точно на това място духа много мразовит вятър, но привикнеш ли към него, ще ти се доспи.

— Ще внимавам.

— И още едно нещо. Ако зърнеш дори следа от огън в крепостта, веднага кажи на другите военачалници. А ако видиш отнякъде в крепостта да излизат войници, запали фитила на сигналната ракета и после изтичай при Негово Височество.

— Да, господине.

Шоджумару кимна и спокойно погледна към ракетата, която бе забита в земята точно пред него. Това бе едно обичайно за бойното поле положение и бащата нито веднъж не го попита дали задачата не е твърде трудна или неприятна за него, нито пък се опита да му вдъхва смелост. Но Шоджумару разбираше, че в зависимост от времето и обстоятелствата неговият баща винаги го възпитава в правилата на военното изкуство. Дори в суровото държание на своя родител той долавяше вътрешна топлота и се смяташе извънредно щастлив от това, че има такъв баща.

Канбей взе пръчката, на която се подпираше и закуца към палатките. Но вместо да влезе в лагера, той изглежда продължи самичък надолу по планината. Служителите му разтревожени запитаха къде отива.

— В подножието — отговори просто Канбей и при все че се подпираше на тояжката си, завървя по планинската пътека с почти лека стъпка.

Двамата мъже, които го придружаваха винаги, Мори Тахей и Курияма Дзенсуке, се спуснаха по склона подире му.

— Господарю! — извика Мори. — Моля ви, почакайте!

Канбей се спря за миг, взе в ръце бастуна си и погледна назад към тях.

— Вие двамата ли сте?

— Изненадан съм колко бързо ходите — отвърна задъхан Мори. — Боя се, че с тази рана в крака може да ви заболи.

— Аз вече свикнах с куцането — засмя се Канбей. — Ще падна само, ако докато ходя, се сетя, че куцам. Напоследък се оправям доста свободно сам. Но не искам да се перча с това.

— Можете ли да вървите така и през време на битка?

— Май че на бойното поле е най-добре да съм в носилка. Дори при бой отблизо ще мога да стисна сабята с две ръце или да сграбча копието на врага, да му го измъкна и дори да замахна с него насреща му. В това състояние единственото, което не мога да правя, е да тичам насам-натам. Когато ме вдигнат в носилката и видя отгоре напиращите вражески отряди, ме обзема някакво непреодолимо чувство. Струва ми се, че само при звука на моя глас врагът ще заотстъпва.

— Е, но сега е опасно. На тази стръмна пътека по сенчестите места още се е задържал сняг и може да се подхлъзнете в кишата.

— Точно под нас тече един поток, нали?

— Да ви пренеса ли през него?

Мори подложи гърба си.

Пренесоха Канбей „на конче“ през водата. Къде отиваха сега? Двамата служители още не знаеха. Преди няколко часа видяха един войник да идва от оградата в подножието на планината и да подава на Канбей нещо, прилично на писмо. Скоро след това ги повикаха да придружат своя господар на слизане по склона, но така и не разбраха нищо повече.

След като бяха изминали доста разстояние, Курияма най-сетне се осмели да зададе въпроса си:

— Господарю, да не би началникът на поста в подножието да ви е поканил тази вечер?

— Какво? Да не сте си мислили, че отиваме да вечеряме? — засмя се Канбей. — Колко време смятате траят празниците за Новата година? Дори и чайните церемонии на господаря Хидейоши привършиха.

— Ами тогава къде отиваме?

— До дървената ограда на река Мики.

— Оградата край реката ли? Това място е опасно!

— Разбира се, че е. Но врагът също го смята за такова. Точно там двата лагера се допират.

— Е, не трябва ли да доведем още мъже, тогава?

— Не, не. И неприятелите няма да са голямо множество. Мисля, че ще са само един служител и едно дете.

— Дете ли?

— Точно така.

— Не разбирам.

— Е, просто вървете заедно с мен. Не че не мога да ви кажа какво е, но е по-добре засега да го пазим в тайна. След като крепостта падне, мисля, че ще разкажа за това и на господаря Хидейоши.

— Крепостта ще падне ли?

— Ако това не стане, ние какво ще правим? Първо на първо, тази крепост ще падне навярно през следващите два-три дни. Може да се случи дори утре.

— Утре!

Двамата служители впериха очи в Канбей. Лицето му светеше бледо в мрака с блясъка на бистра вода. Сухите тръстики в плитчините леко шумяха. Мори и Курияма се спряха уплашени. Между тръстиката на отсрещния бряг се виждаха човешки очертания.

— Кой е?

Втората им изненада бе по-различна от първата. Мъжът имаше вид на важен неприятелски пълководец, но единственият му придружител носеше на гърба си малко дете. Не изглеждаше тримата да са дошли с някакво враждебно намерение. Изглежда, просто чакаха спокойно приближаването на Канбей и двамата му спътници.

— Почакайте тук — нареди Канбей.

Служителите се подчиниха на заповедта на господаря си и спряха с вперен в отдалечаващата се фигура поглед.

Щом Канбей приближи, застаналият в тръстиката неприятел също пристъпи крачка или две напред. Сега можеха да се видят ясно един другиго и си размениха поздрави, сякаш са стари приятели. Ако някой друг бе станал свидетел на такава тайна среща между двама противници, незабавно щеше да се роди подозрение в заговор; и двамата обаче изобщо нехаеха за такива грижи.

— Детето, на което имах дързостта да помоля да помогнете, е на гърба на онзи там мъж. Когато утре крепостта падне и аз срещна своя край на бойното поле, надявам се да не се смеете на силата на бащината ми обич. То е още толкова невинно и наивно.

Беше вражеският пълководец, началникът на крепостта Мики — Гото Мотокуни. Сега разговаряха с Канбей като стари познати — едва през есента на миналата година Канбей ходи в крепостта като пратеник на Хидейоши, за да поиска тя да се предаде. Тогава разговаряха като истински приятели.

— Значи все пак сте го довели? Нека го видя. Накарайте да го доведат.

Канбей махна леко с ръка. Служителят на Гото колебливо излезе иззад гърба на своя господар, разхлаби вървите, с които детето бе пристегнато към гърба му и го остави на земята.

— На колко години е?

— Само на седем.

Изглежда служителят се бе грижил лично за детето — докато отговаряше на Канбей, той избърса сълзите от очите си, поклони се и отново отстъпи назад.

— А името му? — попита Канбей.

Този път отговори бащата на момчето.

— Казва се Иваносуке. Майка му вече почина, същото ще стане скоро и с баща му. Умолявам ви да се погрижите за бъдещето на това дете, господарю Канбей.

— Не се тревожете. И аз съм баща. Много добре разбирам вашите чувства и ще сторя всичко необходимо детето да отрасне под моите лични грижи. Когато порасне, името на рода Гото ще се запази заедно с него.

— Тогава утре сутрин мога да умра, без да съжалявам за нищо.

Гото коленичи и притисна своя син към покритите си с доспехи гърди.

— Чуй добре какво ще ти каже сега твоя баща. Вече си на седем години. Детето на един самурай никога не плаче. Встъпването ти в пълнолетие е още далеч и си на възраст, когато би искал да се радваш на обичта на майка си и да бъдеш близо до своя баща. Но светът сега е пълен със сражения като това сега тук. Не можем да направим нищо, за да не бъдеш отделен от мен и е естествено аз да умра заедно с господаря си. Но ти всъщност не си толкова нещастен. До тази вечер си имал възможността да бъдеш заедно с мене и трябва да благодаря на небесните и земни богове за тази добра участ. Нали така? А от тази вечер ще бъдеш заедно с този мъж тук — Курода Канбей. Него трябва да слушаш. Той ще те отгледа като родител — бъди добър с него. Разбираш ли ме?

Докато неговият баща го милваше по главата и му говореше, Иваносуке мълчаливо кимаше отново и отново и по бузите му се стичаха сълзи. Сега часовете на крепостта Мики бяха преброени. Няколкото хиляди мъже вътре естествено се заклеха да загинат заедно със своя господар и бяха решени да умрат храбро. Волята на Гото бе твърда и сега той не изпитваше и най-малко колебание. Но имаше малък син и не можеше да понесе да види смъртта на едно невинно дете. Иваносуке е още прекалено млад за да носи бремето от това, че се е родил самурай.

През дните в навечерието на тази среща Гото прати писмо на Канбей, когото, макар и неприятел, смяташе достоен за доверие. Разкриваше му сърцето си и го молеше да отгледа неговия син.

Докато поучаваше детето, той разбираше, че това е вече краят и не успя да сдържи една неволна сълза. Най-сетне се изправи и строго, почти сякаш прогонваше горкото дете от себе си, му нареди да отиде при Канбей.

— Иваносуке, и ти трябва да помолиш господаря Канбей да бъде благосклонен към тебе.

— Бъдете изцяло спокоен — увери го Канбей и пое ръката на детето.

Нареди на един от служителите си да го отведе в лагера.

Сега, за първи път тази вечер, служителите на Канбей разбраха намерението на своя господар. Мори качи Иваносуке на гърба си и тръгна редом с Курияма назад.

— Е, това е — каза Канбей.

— Да, сбогом — отвърна Гото.

Въпреки тези думи им беше трудно да се разделят. Канбей с всички сили се опитваше да вкорави сърцето си и да си тръгне бързо, но при все че смяташе, че така ще бъде най-добре, не можеше да се реши да го стори.

Най-сетне Гото с усмивка каза:

— Ако утре ви срещна на бойното поле, господарю Канбей, чувствата обездвижат телата ни и вашето копие загуби остротата си, ще бъдем опозорени до свършека на дните. Стане ли най-лошото, аз съм готов да взема главата ви. И вие също не се колебайте!

Изрече тези думи бързо, като пушечен изстрел, после веднага се извърна и се отдалечи в посока към крепостта.

Канбей бързо се върна на връх Хираи, отиде при Хидейоши и му показа сина на Гото.

— Възпитайте го добре — каза Хидейоши. — Ще бъде едно благородно дело. Има вид на добро момче, нали?

Хидейоши обичаше децата. Погледна мило лицето на Иваносуке и го потупа по главата.

Може би момчето не разбираше какво става — бе само на седем години. Попаднало в чуждия стан между чужди хора, то просто се взираше с ококорени очи във всичко наоколо си. След много години щеше да се прочуе като боец на рода Курода. Сега обаче бе още едно изоставено дете, почти като планинска маймунка, паднала от дървото си.

Накрая настъпи денят и обявиха, че крепостта Мики е паднала. Беше седемнадесетият ден на първия месец, през осмата година на Теншо. Нагахару, по-младият му брат Томоюки и техните старши служители се самоизкормиха, портите бяха отворени и Уно Уемон занесе на Хидейоши писмото, с което се предаваха.

Хидейоши прие да изпълни тази мъжествена молба и влезе в предалата се крепост.

Божи хора

Макар да бе разделен от Нобунага, Хидейоши смяташе за част от своите военни задължения да праща редовно вести в Адзучи. Така неговият господар можеше като от високо да следи какво става на запад и не се безпокоеше за събитията там.

След като изпрати Хидейоши в западните области, Нобунага посрещна Новата година в Адзучи. Беше десетата година на Теншо. Тези празненства бяха дори по-пищни от предишните и не минаха без произшествие. В „Летописът на Нобунага“ е записана следната случка:

— От всекиго от гостите, които идват за посещение на първия ден от Новата година, който и да бил той, вземете по сто мон — разпореди този път Нобунага в навечерието на празника. — Такъв „входен данък“ не е много за някой, който ще се радва на свещената привилегия да ме посети и да ми поднесе новогодишните си пожелания.

Но това не беше всичко. Като възмездие за събирания „входен данък“ Нобунага даде също разрешение да бъдат отворени за посетители части от крепостта, където обикновено не се допускаха външни хора.

Още отрано странноприемниците в Адзучи се бяха препълнили с любопитни гости — военни, търговци, учени, лекари, художници, занаятчии и самураи от всякакъв ранг. Те нетърпеливо чакаха възможността да видят храма Шокенджи, да преминат през Външната порта и да се приближат до Третата врата, а оттам да влязат в жилищните покои и да пристъпят в градината с бял пясък, където да поднесат благопожеланията си.

Новогодишните гости преминаха през крепостта и разгледаха поред всички стаи. Възхитиха се на плъзгащите се врати, изрисувани от Капо Ейтоку, с широко отворени очи се взираха в поръбените с корейски брокат рогозки-татами и с изумление се втренчваха в гладките позлатени стени.

Стражите подкараха тълпата през вратите на конюшнята, където пътят им бе неочаквано преграден от Нобунага и неколцина прислужници.

— Не забравяйте за лептата си! От всеки по сто мон! — извика Нобунага.

Събираше парите със собствените си ръце и ги подмяташе зад гърба си.

Там бързо се натрупа купчина от монети. Войниците тъпчеха парите в торби, които после предаваха на чиновници, за да ги раздадат на бедните в Адзучи. Така Нобунага с радост си помисли, че в града през тази Нова година, няма и един, който да е гладен.

Щом после говори с чиновника, който отговаряше за събиране на входа и отначало се тревожеше, че господарят му сам ще се нагърби с такова недостойно задължение, служителят трябваше да признае:

— Хрумването беше наистина добро, господарю. Тези, които дойдоха в крепостта, ще има за какво да разказват до края на живота си, а бедните, които получиха „лептата“, ще разнесат вестта за станалото. Всички говорят, че тези монети не са просто пари, а са били докоснати от ръката на господаря Нобунага и значи не подобава да се харчат напразно. Хората казват, че ще ги пазят за черни дни. Дори и чиновниците са доволни. Мисля, че това добро дело е хубаво начало за идната Нова година и всички след нея.

За изненада на чиновника Нобунага хладно кимна с глава и каза само:

— Няма да постъпвам така отново. Не е хубаво човекът, който управлява, да прави така, че бедните да привикнат на подаяния.

Мина средата на първия месец. След като свалиха новогодишните украси от вратите на домовете си, обитателите на Адзучи усетиха, че нещо ще стане — толкова много кораби се товареха и отплаваха всеки ден от пристанището им.

Без изключение корабите тръгваха от южната страна на езерото в посока север. По крайбрежието на север тръгваха и хиляди бали ориз, натоварени на върволици от коне и каруци.

Както винаги улиците на града бяха препълнени с пътници и различни посетители. Не минаваше и ден, без да видят някой вестоносец да препуска по пътя или да не мине някой пратеник от друга област.

— Няма ли да дойдеш? — подвикна Нобунага весело на Накагава Себей.

— Къде, господарю?

— На лов със соколи?

— Това ми е любимото развлечение! Може ли да дойда наистина, господарю?

— Сансуке, ела и ти.

Нобунага тръгна от Адзучи в една ранна пролетна утрин. Беше подбрал спътниците си предишната вечер, но Накагава Себей, току-що пристигнал в крепостта, не беше поканен от по-рано. Сега към групата им се присъедини и синът на Икеда Шоню, Сансуке.

Нобунага обичаше ездата, борбата сумо, лова със соколи и чайните церемонии, но като че ли най-много му харесваше самата гонитба на дивеча.

До края на деня гончиите и стрелците с лък съвсем капваха. Това можеше да се нарече просто забавление, но Нобунага не правеше нищо половинчато. Например при борбата сумо — когато в Адзучи уредяха башо, той събираше над хиляда и петстотин борци от Оми, Киото, Нанива и други отдалечени области. Накрая различните благородници се събираха на големи тълпи да гледат, а самият Нобунага, колкото и късно да станеше, рядко се уморяваше да наблюдава състезанието. Напротив — избираше хора между собствените си служители и по няколко пъти поред им нареждаше да излизат да се борят.

Този излет на лов със соколи през първия месец обаче остана извънредно кратък. Беше просто една разходка и соколите така и не бяха пуснати. След къса почивка Нобунага каза на хората, че се връщат в Адзучи.

Щом влязоха в града, господарят дръпна юздите на коня си и го накара да извие към една чуждоземска на вид сграда, скрита зад група дървета. От прозорецът идваше звук на цигулка. Изведнъж слезе от коня и заедно с няколко от придружителите си влезе през вратата.

Двама-трима йезуити се разбързаха да го посрещнат, но Нобунага вече влизаше в дома им.

— Ваше Височество! — възкликнаха отците изненадани.

Това бе училището, построено до църквата „Възнесение“. Нобунага беше един от спомоществователите му, но всичко за самата сграда — от гредите до обзавеждането — бе дар от местни господари, приели християнството.

— Бих желал да видя как водите уроците тук — заяви Нобунага. — Предполагам, всичките деца са в стаята.

Щом чуха какво иска от тях Нобунага, отците изпаднаха във възторг и почнаха да си говорят каква чест е това посещение. Без да обръща внимание на дърдоренето им, Нобунага се заизкачва бързо по стълбите.

Почти в паника, един от свещениците се затича напред към класната стая и предупреди учениците за непредвиденото идване на високия гост.

Свиренето на цигулката внезапно спря и шепотът утихна. Нобунага застана за малко на подиума и огледа стаята. „Що за странно училище е това?“, помисли си той. Столовете и чиновете в стаята бяха всички с чуждоземска направа, а на всеки чин имаше поставен учебник. Както и можеше да се очаква, учениците бяха синове на местни управители и служители. Те тържествено се поклониха на Нобунага.

Децата бяха на възраст от десет до петнадесет години. Всички идваха от благородни семейства и цялата гледка, белязана от странността на чуждата европейска култура, беше като цветна градина, на която нито едно храмово училище в Адзучи не можеше да съперничи.

Изглежда обаче вътре в себе си Нобунага вече бе намерил отговор на въпроса кое от двата вида училища — християнското или будисткото — дава по-добро образование. Той не изпитваше и най-малко възхищение или учудване от това, което вижда. Взе един учебник от близкия чин, разгърна страниците, но после бързо го върна на притежателя.

— Кой свиреше преди малко на цигулка? — попита той.

Един от отците повтори въпроса на Нобунага и огледа учениците.

Господарят бързо разбра каква е работата — досега учителите не са били в стаята и учениците явно са се възползвали от отсъствието им, за да си посвирят, побъбрят и повеселят.

— Бил е Йероним — каза свещеникът.

Всички ученици се извърнаха към едно от момчетата помежду им. Нобунага проследи погледите им и очите му се спряха на един четиринадесет-петнадесетгодишен младеж.

— Да. Този е. Йероним е бил.

Щом свещеникът посочи към него, момчето се изчерви силно и сведе поглед. Нобунага не бе сигурен дали не е виждал това дете преди.

— Кой е този Йероним? Чий син е? — попита той отново.

Отецът се обърна строго към момчето:

— Йерониме, стани. Отговори на Негово Височество.

Детето стана и се поклони на Нобунага.

— Аз съм този, който свиреше преди малко на цигулката, господарю.

Говореше ясно и в погледа му нямаше раболепие; личеше, че е потомък на самурайски род.

Нобунага впери поглед в очите на детето, но то не се извърна.

— Какво свиреше сега? Трябва да е била някоя южноварварска мелодия.

— Да, така е. Беше един от Псалмите Давидови.

Детето доби израз на въодушевление. Говореше с такава увереност, сякаш е чакало деня, в който да може да отвърне на въпрос като този.

— Кой те е научил?

— Знам го от отец Валиняни.

— А, от Валиняни.

— Познавате ли го, господарю? — попита Йероним.

— Да, срещал съм го — бе отговорът. — Къде е сега той?

— За Нова година беше в Япония, но може би сигурно вече е тръгнал от Нагасаки и през Макао се е върнал в Индия. Според това, което ми писа моят братовчед, корабът му трябва да е отплавал на двайсети.

— Братовчед ти ли?

— Казва се Ито Анцио.

— Никога не съм чувал име Анцио. Няма ли си японско име.

— Племенник е на Ито Йошимасу. Казва се Йошиката.

— А, този ли бил? Роднина на Ото Йошимасу, господаря на крепостта Оби. А ти?

— Аз съм син на Йошимасу.

Нобунага изглеждаше странно развеселен. Гледаше този приветлив младеж, израснал в цветната градина на християнската образованост, но в ума му изникваше само фигурата на дръзкия, страховит баща на момчето — Ито Йошимасу. Укрепените градове по крайбрежието на Кюшу в западна Япония бяха под властта на господари като Отомо, Омура, Арима и Ито. Напоследък в тях силно се усещаше влиянието на европейската култура.

Каквото и да дойдеше от Европа — огнестрелно оръжие, барут, далекогледи, лекарства и лекарски инструменти, кожи, боядисани и тъкани платове и всякакви предмети за ежедневието — Нобунага приемаше с благодарност. Особено много го впечатляваха — и особено много желаеше да се сдобие с тях — новостите, свързани с медицината, астрономията и военното дело. Имаше обаче две неща, които въобще не му понасяха — християнството и християнското образование. Ако обаче проповедниците не получеха разрешение за тези двете, нямаше да идват и с оръжията, лекарствата и останалите си чудни предмети.

Нобунага разбираше, че е важно да се поощрява разнообразието и затова даде позволение за строежа на църква и училище в Адзучи. Сега обаче, когато фиданката, която бе разрешил да посадят, почваше да напъпва, той се разтревожи за бъдещето на учениците тук. Съзнаваше, че ако не се обърне внимание на това положение, след време то ще доведе до беда.

Господарят излезе от класната стая и бе отведен от свещениците в добре подредена гостна. Там седна да си почине на един ярко оцветен и лъскав стол, който пазеха за високи гости. После отците донесоха чуждоземски чай и тютюн, които така високо ценяха и предложиха от тях на госта си. Нобунага обаче не се допря до нищо от това.

— Преди малко синът на Ито Йошимасу ми каза, че този месец Валиняни щял да отплава от Япония. Тръгнал ли е вече на път? — попита той.

— Отец Валиняни придружава едно японско пратеничество — отвърна един от отците.

— Пратеничество ли?

Нобунага изглежда започна да става подозрителен. Кюшу още не беше под властта му и търговията на местните господари с Европа го тревожеше немалко.

— Отец Валиняни смята, че ако децата на влиятелните хора в Япония не видят поне веднъж културна Европа, никога няма да започнем същинска търговия и държавни отношения с вас. Той влязъл във връзка с европейските владетели и Негово Светейшество Папата и ги убедил да поканят едно пратеничество от Япония. Най-възрастният от избраните да отидат в Европа е на шестнадесет години.

И той изброи имената на младежите.

Почти всички бяха деца на големите родове от Кюшу.

— Доста е смело да тръгнат на път.

Всъщност Нобунага се радваше, че пратеничество от млади хора, всички под шестнадесетте, заминава за далечна Европа. Вътрешно си помисли, че би било добре да се срещне с тях и на изпращане да им поговори малко за собствените си замисли и надежди.

Но защо европейските царе и някой като Валиняни толкова искат децата на местни владетели от Япония да ги посетят? Нобунага разбираше подбудите им, но прозираше и техните скрити користни намерения.

— Когато потегляше от Киото за това пратеничество, Валиняни изрази съжаление… заради вас, господарю.

— Съжаление ли?

— Че се връща в Европа, без да ви е покръстил.

— Така ли? Това ли каза?

Нобунага се засмя. Стана от стола и се извърна към прислужника, който стоеше до него. Мъжът държеше един сокол върху ръката си.

— Много се забавихме. Да вървим.

Почти в същия миг вече слизаше с широки крачки по стълбите. Пред вратата бързо повика да доведат коня му. Ито Йероним — онзи, който свиреше на цигулка — и всички останали ученици, се бяха построили в двора на училището, за да го изпратят.

Крепостта в Нирасаки, новата столица на Кай, бе завършена чак до кухните и покоите на придворните дами.

Независимо, че беше двадесет и четвъртият ден на дванадесетия месец и самия край на годината, Такеда Кацуйори се пренесе от Кофу, старата областна столица на поколения негови предшественици, в новото си седалище. Дори сега, след края на Новата година, величието и хубостта на самото шествие при пренасянето още бе повод за разговори между селяните покрай пътя.

Като се започне от носилата за Йори, съпругата му и множеството им придворни дами и се свърши с тези на неговата леля и дъщеря й, покритите с лак паланкини трябва да наброяваха повече от стотина.

По средата на това безкрайно шествие от разкош — самураите и служителите, личната прислуга, чиновниците с позлатени и посребрени седла, седефените инкрустации, блясъкът на златния лак, разтворените чадъри, стрелците с лъковете и колчаните си, гората от боядисани в червено копия — погледът биваше привлечен най-напред от знамената на Такеда. Върху яркочервен плат, редом с останалите флагове, блестяха тринадесет написани със злато китайски йероглифа. До тях, върху продълговато тъмносиньо знаме, се четяха два реда позлатени букви:

Всички знаеха, че красивото писмо бе дело лично на Кайсен, първосвещеника на храма Ерин.

— Ах, колко е тъжно, че самия дух на това знаме напуска днес крепостта в Цуцуджигасаки и се пренася на ново място.

Всички хора в старата столица имаха тъжен вид. Всеки път, когато знамето със стиховете на Сун Цу и онова с тринадесетте йероглифа се развееше в битка, храбрите воини се бяха завръщали с победа. В такива дни войниците и обитателите на града прегракваха от дългите викове на обща радост. Така бе по времето на Шинген и сега всеки жалеше за отминалите времена.

И макар знамето с думите на Сун Цу да не се бе променило външно, на хората все им се струваше, че е по-различно от онова, което бяха виждали по-рано.

Когато обаче хората от Кай зърнаха огромните богатства и купищата въоръжение, които биват пренасяни в новата столица, заедно с паланкините и златните седла на целия род и просналата се на много километри върволица от волски коли, те с успокоение почувстваха, че областта им е още силна. Съхранено от дните на Шинген, старото чувство на гордост се събуди у войниците и дори у обикновените жители.

Не много време след като Кацуйори се премести в крепостта на новата си столица, червените и бели сливи в градините разцъфнаха. Безразлични към песните на пролетните птици, господарят и неговият чичо Такеда Шойокен крачеха през градината.

— Той дори не дойде на празненствата за Нова година. Каза, че бил болен. Не ви ли е пратил някаква вест, чичо? — попита Кацуйори.

Говореше за братовчед си, Анаяма Байсецу, управител на крепостта Еджири. Разположена на границата със Суруга, тя бе смятана за важна опора на рода Такеда на юг. Вече повече от половин година Байсецу не бе идвал да посети Кацуйори и винаги се оправдаваше с това, че бил болен. Кацуйори се тревожеше.

— Не, смятам, че наистина боледува. Байсецу е свещенослужител и честен човек; не мисля, че би се преструвал на болен.

Шойокен бе изключително добър по природа и отговорът му не донесе особено успокоение на Кацуйори.

Чичото замълча.

Кацуйори също не каза нищо повече и двамата продължиха да крачат мълчешком.

Между главната кула и вътрешното укрепление имаше тясна долчинка, обрасла с различен вид дървета. Едно птиче падна като покосено, изпърха с крила и изненадано политна настрани. В същия миг от един ред сливови дървета внезапно се дочу глас.

— Там ли сте, господарю? Имам важна вест за вас.

Лицето на служителя бе съвсем бледо.

— Овладейте се. Един самурай трябва да говори за важни неща с подобаващо хладнокръвие — смъмри го Шойокен.

Той не само съветваше младежа, а се опитваше да успокои и племенника си. Кацуйори, обикновено твърде решителен, сега бе пребледнял от изненада.

— Нещо много важно е. Наистина не е дреболия, господарю — отвърна Генширо и се просна по очи на земята. — Кисо Йошимаса от Фукушима ви е изменил.

— Кисо?

Гласът на Шойокен изразяваше изумление — наполовина изненада и наполовина отказ да приема станалото. Що се отнася до Кацуйори, той сигурно от по-рано подозираше, че това ще се случи. Просто прехапа устна и погледна към просналия се пред него служител.

Разтуптяното сърце на Шойокен нямаше да се успокои лесно и объркването му отекна в неговия треперещ глас.

— Писмото! Да видим писмото!

— Вестоносецът ми каза да предам на господаря Кацуйори, че въпросът е толкова важен, че не трябвало да се губи и минута — продължи служителят. — Писмо ще получите по следващия човек, който ще пратят.

Кацуйори се заотдалечава с широки крачки, почти прескочи проснатия на земята служител и извика на Шойокен:

— Няма да е нужно да четем писмото на Горо. През последните години Йошимаса и Байсецу даваха доста поводи за подозрение. Знам, че това не е лесно за вас, чичо, но отново ще сте ми нужен, за да застанете начело на войската. И аз ще дойда с вас.

Преди да са минали и два часа, от кулите на новата крепост се понесоха удари на голям барабан и зовът на раковината политна над града — призив на оръжие. Мирната пролетна вечер в планинската област свърши. Сливовите цветове бяха почти чисто бели. Войската потегли преди края на следващия ден. Пет хиляди мъже тръгнаха по пътя към Фукушима, в посока на залязващото слънце. На смрачаване от Нирасаки вече бяха излезли десет хиляди войници.

— Е, добре сега! Ясно е, че той открито се е разбунтувал. Ако това не беше се случило, можеше да не дочакам деня, в който да накажа този неблагодарен изменник. Този път ще трябва да очистим Фукушима от всички, които не са ни верни.

За да даде изблик на гнева, който му бе толкова трудно да овладее, Кацуйори си мърмореше сам, докато конят му го носеше по пътя. Но малко бяха сред спътниците му тези, които да са също така възмутени от измяната на Кисо.

Кацуйори бе уверен в себе си както винаги. Когато скъса своите отношения с Ходжо, той дори не се замисли над силата на съюзника, който изоставяше и който му бе давал преди такава здрава опора.

По предложение на някого от съветниците върна сина на Нобунага, когото Такеда държаха като заложник от много години, в Адзучи. Сърцето му обаче още бе пълно с презрение към повелителя на рода Ода, а дори повече — към Токугава Иеясу в Хамамацу. Тази враждебност се прояви още в битката при Нагашино.

Силата на духа му бе достойна за уважение. Беше крайно непоколебим. И със сигурност такава сила трябва догоре да изпълва съсъда на сърцето. През това време на войни между отделните области за самурайското съсловие като цяло можеше да се каже, че е дарено с точно такава сила. Но при положението, в което се е озовал Кацуйори, бе съвършено необходима определена сдържаност, която на пръв поглед би могла да се вземе за слабост. Необмисленото показване на сила нямаше да уплаши неприятеля. Напротив, щеше да го окуражи. Тъкмо по тази причина Нобунага и Иеясу от доста години не гледаха с уважение на мъжеството и смелостта на Кацуйори.

И това не бе така само с тези двама мъже, които му бяха врагове. Дори и в неговата собствена област Кай се чуваха гласове, които желаеха Шинген да е още жив.

Покойният господар настояваше на здрав военен ред в областта. И тъй като с присъствието си създаваше у своите служители и у хората от Кай чувство за съвършена сигурност, те бяха напълно зависими от него.

Дори и при Кацуйори военната служба, събирането на данъците и цялото останало управление се ръководеха според разпоредбите на баща му. Нещо обаче липсваше.

Самият Кацуйори не разбираше какво е това нещо: за жалост той дори не забелязваше отсъствието му. Това, от което бе лишен, бе чувството за ред и способността да вдъхва вяра в своята власт. И тъкмо предишното строго управление на Шинген, но лишено сега от тези две свои качества, започна да предизвиква разногласия в рода.

По времето на стария господар управляващи и подвластни имаха една обща вяра, с която се гордееха — на нито един враг не е било позволено да прекрачи дори границите на Кай.

Сега обаче изглежда навсякъде се зараждаха съмнения. Надали трябваше да се казва, че голямото поражение при Нагашино промени наведнъж много неща. Разгромът не беше само следствие на неуспеха във въоръжението и тактиката на кайската войска. Той бе доведен и от недостатъците на самия Кацуйори и сега тези около него — дори и обикновените жители, които го смятаха за опора на надеждите си — изпитаха ужасно разочарование. Кацуйори, разбраха те, не е Шинген.

Макар да бе Шингенов зет, Кисо Йошимаса заговорничеше против своя господар и не вярваше, че той ще може да се задържи още много на власт. Започваше да се замисля над изгледите за бъдещето на Кай. Вече от две години се намираше в тайна връзка с Нобунага посредством един посредник в Мино.

Кайската войска се раздели на няколко отряда и потегли в поход към Фукушима.

Войниците вървяха с увереност и често можеше да се чуе да говорят:

— Ще пометем отрядите на Кисо с един замах.

Но дните минаваха и вестите, които стигаха до командването, не предизвикваха у Такеда Кацуйори доволна усмивка. Напротив, те всички бяха тревожни.

„Кисо проявява упорство.“

„Местността е хълмиста, а отбраната им е добра, тъй че ще ни отнеме доста дни, докато стигнем до целта.“

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Кацуйори прехапваше устна и промърморваше:

— Само да стигна дотам…

В нрава му бе да се ядосва и дразни, когато нещата на война не тръгнат на добре.

Месецът мина; сега бе четвъртия ден на втория месец.

До Кацуйори достигнаха ужасно обезпокоителни новини — Нобунага внезапно дал заповед всички отряди на Ода да се съберат в Адзучи, а сам вече бил пристигнал в Оми.

Друг съгледвач донесе още лоши вести:

— Силите на Токугава Иеясу са потеглили вече от Суруга; тези на Ходжо Уджимаса са тръгнали от Канто; Канамори Хида е излязъл от крепостта си. Всички потеглят към Кай и се говори, че Нобунага и Нобутада са разделили на две отрядите си и се готвят за нападение. Когато се изкачих на една висока планина и огледах наоколо, във всички посоки се виждаха стълбове дим.

На Кацуйори му се стори, че са го повалили на земята.

— Нобунага! Иеясу! И даже Ходжо Уджимаса!

Като се съди по тайните донесения, положението му бе горе-долу същото като на хваната в капан мишка.

Наближаваше смрачаване. Дойдоха нови сведения — през миналата нощ частите на Шойокен дезертирали.

— Не може да е истина! — сепна се Кацуйори.

Но спешните известия, които пристигаха едно след друго, даваха неоспоримо свидетелство, че това действително се бе случило през нощта.

— Шойокен! Та не ми е ли той чичо и старейшина на рода? Заради какво си тръгва на своя глава от бойното поле и побягва? И всички останали. Само мърся устата си, като говоря за такава невярност и неблагодарност.

Кацуйори се гневеше на небето и на хората, но всъщност трябваше да се ядосва на самия себе си. Обикновено не биваше толкова слабохарактерен. Дори и човек с огромна смелост обаче не можеше да не се стресне от такъв обрат на събитията.

— Не може да се направи нищо. Трябва да се разпоредите да вдигнем стана.

Посъветван така от Оямада Нобушиге и от останалите, Кацуйори внезапно се оттегли. Колко ли нещастен се е чувствал! Макар двадесетте хиляди войници, на които разчиташе, когато потегли в поход, да не влязоха и в едно-единствено сражение, служителите и мъжете, с които се връщаше сега в Нирасаки, не брояха повече от четири хиляди.

Може би в опит да намери излаз за чувствата, които надали знаеше как да преодолее, той нареди на монаха Кайсен да дойде в крепостта. Злините сякаш следваха накуп — дори след връщането си в столицата продължаваше да получава едно от друго по-обезсърчаващи съобщения. Най-лошото може би беше, че неговият сродник Анаяма Байсецу се е отметнал от него и — като че това не бе достатъчно — не само предал крепостта си в Еджири на врага, но и се съгласил да стане водач на Токугава Иеясу. Говореше се, че сега е в първите редици на войската, която навлиза в Кай.

Значи собственият му шурей открито му изменя и дори се опитва да го погуби. Сред общото разочарование тази вест го накара да се замисли малко за самия себе си. „Къде ли съм сбъркал?“, питаше се. От една страна гордият му дух стана още по-непреклонен и той разпореди повсеместно засилване на отбраната, но от друга, когато прие Кайсен в новата си крепост, показа готовност да разгледа грешките си. За него това бе доста необичайна проява на кротост. Изглежда обаче промяната беше закъсняла.

— Минаха само десет години, откакто почина баща ми, а от сражението при Нагашино — едва осем. Защо военачалниците на Кай изменят така внезапно на своя повелител? — попита Кацуйори монаха.

Кайсен обаче седеше и го гледаше мълчаливо. Кацуйори продължи:

— Преди десет години пълководците ни не бяха като сега. Всеки имаше чувство за порядъчност и държеше да запази доброто си име. Баща ми още не си бе отишъл от този свят, воините рядко изменяха на господарите си, а още по-малко пък изоставяха своя род.

Кайсен седеше със затворени очи и мълчеше. И докато монахът напомняше изстинала пепел, Кацуйори продължаваше да говори разпален като от огън.

— Но дори и мъжете, които стояха готови да сразят изменниците, се разпръснаха без нито едно сражение и без да дочакат заповедта на повелителя си. Нима това държание е достойно за рода Такеда и неговите пълководци — тези, които не позволиха на великия Уесуги Кеншин да пристъпи дори на крачка в Кай? Как можа бойният дух да слезе толкова ниско? Докъде могат да стигнат тези мъже? Много от военачалниците, които служеха на баща ми, като Баба, Ямагата, Оямада и Амакасу, вече са остарели или починали. Сегашните са съвсем други хора — или деца на старите пълководци, или бойци, които не са били пряко свързани с моя баща.

Кайсен още не бе казал нищо. В миналото монахът бе по-близък с Шинген от всеки друг. Сега трябва да беше на повече от седемдесет години. И докато косата му побеляваше, бе наблюдавал много внимателно Шингеновия наследник.

— Може би смятате, почитаеми учителю, че след като се е стигнало до тук, е вече твърде късно, но ако с нещо съм сбъркал в управлението си, то моля ви, покажете ми къде е то. Ако не съм успял да наложа правилен военен ред, то кажете ми как да го подобря. Желая да поправя грешките си. Чувал съм, че сте научили много от моя баща, който е бил ваш другар в Пътя. Не бихте ли могли да дадете някой съвет и на неговия недостоен син? Моля ви, не се скъпете на това, на което можете да ме научите. Погледнете на мене като на Шингенов наследник. Моля ви, съвсем откровено ми кажете какво не съм направил както трябва и как бих могъл да поправя стореното. Всъщност, нека сам го кажа. Дали не съм настроил хората против себе си, когато, за да подсиля отбранителната мощ на областта, след смъртта на баща си увеличих взиманията по бродовете и пътните постове?

— Не — отвърна Кайсен и поклати глава.

Кацуйори се развълнува още повече.

— Тогава трябва да не съм раздавал правилно наградите и наказанията.

— Няма нищо такова.

Старецът отново поклати побелялата си глава.

Кацуйори се просна по очи на земята. Бе готов да се разплаче. Пред Кайсен яростният воин, който така държеше на своето достойнство, можеше само да рони сълзи на отчаяние.

— Не плачете, Кацуйори — каза накрая Кайсен. — Вие определено не сте недостоен като управник, нито пък като син. Единствената ви грешка беше, че не виждахте какво става наоколо ви. Жестоко е това време, което ви изправя лице срещу лице с Ода Нобунага. В крайна сметка вие не сте негов враг. Планините на Кай са далеч от центъра на страната и Нобунага има преимуществото на благоприятното разположение, но и това не е главната причина за вашите трудности. Макар Нобунага да се би в много сражения и да пое в свои ръце управлението на държавата, в сърцето си той никога не е забравял Императора. Редом с всичко, което е направил, строежът на Императорския дворец е добро доказателство за това.

Кайсен и Шинген виждаха надълбоко в човешките сърца и почитта на Шинген към стария игумен бе изключително голяма. Но и Кайсен вярваше силно в Шинген, който бе като дракон между хората — легендарен огнен кон, слязъл от небесата. Но макар и да ценеше бащата така високо, той никога не го сравняваше със сина и не смяташе Кацуйори за недостоен в управлението.

Напротив, гледаше на него с доброжелателност. Ако някой го укореше за грешките му, Кайсен винаги отвръщаше, че е неразумно да се очаква нещо повече — бащата бе просто прекалено голям държавник. Единствено едно малко нещо може би не го удовлетворяваше — ако Шинген бе доживял досега, влиянието му сигурно нямаше да се ограничава само с областта Кай и той би използвал дарбата и големите си способности, за да постигне нещо повече. Сега Кайсен съжаляваше, че Шинген не живя по-дълго. Нобунага стана човекът, който да подеме по-големи начинания. Той издигна самурайското съсловие до участие в управлението на държавата. И сам се прояви като образцов служител. Сега Кайсен не възлагаше никакви очаквания на Кацуйори, който нямаше силния нрав на баща си. Монахът ясно виждаше, че дългата междуособна война вече приключва.

Ето защо беше невъзможно да помогне на Кацуйори да надвие отрядите на Ода или да подготви някакво спасително решение. Родът Такеда бе основан преди столетия, името на Шинген бе светило твърде ярко — Кацуйори не трябва да проси милост в нозете на Нобунага.

Такеда Кацуйори имаше силна воля и чувството за достойнство не му бе непознато. Сред простите хора в областта мнозина говореха, че от времето на Шинген насам управлението е в упадък и облагането с данъци се смяташе за основна причина на тези оплаквания. Но Кайсен знаеше, че Кацуйори не въвеждаше данъците заради собствено охолство или от тщеславие. Всички бяха предназначени за военни разходи. През последните няколко години въоръжението и военните умения в столицата и дори в съседните й области напредваха с широки крачки. Кацуйори обаче не можеше да си позволи да харчи за оръжие толкова пари като своите съперници.

— Моля ви, грижете се за себе си — каза Кайсен на Кацуйори и се приготви да си тръгва.

— Нима вече се връщате в храма?

Имаше още много въпроси, които Кацуйори искаше да зададе, но разбра, че каквото и да попита, отговорът ще остава все същият. Притисна почтително дланите си към пода.

— Навярно за последен път се срещам с вас — завърши той.

Кайсен докосна пода с опасаните си с молитвена броеница ръце и без да каже дума повече, си тръгна.

Гибелта на Такеда

— Хайде да прекараме тази пролет в планините на Кай — предложи Нобунага на излизане от Адзучи, докато яздеше начело на войската си. — Ще можем да съзерцаваме цъфналите череши, да берем цветя и после, на връщане покрай крайбрежието, да се разхождаме около планината Фуджи.

Този път успехът на похода срещу Кай изглеждаше сигурен и войската потегли почти като на излет. На десетия ден от втория месец бяха стигнали до Шинано и разположили отряди по пътищата, водещи към Ина, Кисо и Хида. Родът Ходжо щеше да навлезе от изток, а Токугава — да нападнат от Суруга.

В сравнение с битките при река Ане и Нагашино, сега Нобунага навлизаше в Кай така спокойно, сякаш е отишъл в градината си да набере зеленчуци. Самите отряди във вражеската провинция вече не им бяха врагове. И Наеги Кюбей в крепостта Наеги, и Кисо Йошимаса във Фукушима с нетърпение чакаха пристигането не на Кацуйори, а на Нобунага; частите, които навлязоха в Гифу от Навамура, не срещнаха никаква съпротива. Различните крепости на Такеда бяха оставени на произвола на съдбата. С пукването на зората се оказа, че укрепленията в Мацуо и Ида са празни.

— Настъпихме до Ина, без да срещнем и един вражески войник, който да я защитава.

Това съобщиха на Нобунага на влизане в Кисо. Войниците започнаха да се шегуват помежду си, че така без съпротива няма да останат доволни от похода. Какво направи Такеда така безпомощни? Причините бяха не една, но отговорът сам по себе си — прост. Този път родът нямаше да успее да задържи Кай.

Всички, свързани с Такеда, бяха убедени в неизбежността на поражението. Навярно някои дори чакаха този ден от по-рано. Но както винаги, самураите, независимо от кой род, не проявяваха в такива моменти невярност, дори и да знаеха, че поражението е неизбежно.

— Ще им дадем да разберат, че сме на поста си — заяви Нишина Нобумори — по-малкия брат на Кацуйори, който командваше крепостта Такато.

Синът на Нобунага, Нобутада, чиито отряди заляха цялата околност на Такато, оценяваше своите възможности като добри. Написа едно писмо, повика добър стрелец и го накара да наниже посланието на стрела и да я прати в крепостта. Естествено, приканваше ги да се предадат.

Отговорът отвътре не закъсня. „Прочетох писмото Ви…“ От първия до последния ред бе написан в изключително издържан тон:

Решимостта на Нобумори сякаш се четеше и в самия му почерк.

Нобунага бе поставил сина си, макар и твърде млад, начело на отрядите.

— Е, щом са решили така… — заяви Нобутада и даде заповед за нападение.

Раздели частите си на две. Настъпиха към крепостта едновременно от страната на планините зад нея и откъм главната порта. Сблъсъкът заслужаваше да се нарече юнашки. Хилядата защитници вече се бяха примирили със смъртта си. Както и можеше да се очаква, храбростта на кайските воини не бе намаляла. От началото на втория до това на третия месец кръвта на бранители и нападатели обливаше каменните стени на Такато. След като преодоляха първата дървена ограда, която отстоеше на петдесетина разкрача от рова, обсаждащите напълниха самия ров с камъни, плет, дърва и пръст. Така бързо стигнаха в подножието на самата крепост.

— Хайде, приближете се! — завикаха мъжете от пръстените насипи и покритите кирпичени стени.

Замерваха тези долу с копия, дърва и камъни и изливаха върху тях врящо масло. Нападателите, които се бяха покатерили по стената, се изтърколиха надолу, покосени от падащите предмети и горещите струи. Но колкото и да ги отблъсваха, дързостта им само нарастваше. След всяко прекатурване те се изправяха на нозе и се закатерваха отново нагоре, докато не изпаднеха в несвяст.

Войниците от по-задните редици завикаха, възхитени от решимостта и куража на своите другари и сами се заизкачваха след тях по стените. Нямаше да се покажат по-лоши. Катереха се, падаха, отново се изкачваха, вкопчваха се в каменните стени — изглеждаше, сякаш нищо не е в състояние да спре напора им. Но в общото си, отчаяно усилие, защитниците на крепостта бяха не по-малко непреклонни. Тези, които приемаха предизвикателството и показваха глави над високата стена, оставяха с впечатлението, че крепостта догоре е пълна със смели кайски воини. Ако биха могли да видят какво става вътре обаче, обсаждащите щяха да се убедят, че цялата крепост е въвлечена в неравната, но отчаяна битка. Докато отвън се редуваха пристъпите, множеството вътре — старци, младежи, дори бременни жени — всеотдайно допринасяше с каквото може за отбраната, заедно с войниците. Девойките разнасяха стрели, а след стрелба старците почистваха дулата на оръдията. Грижеха се за ранените и готвеха храна за бойците. Никой не им бе наредил да вършат каквото и да било, но работата вървеше в пълен ред и без нито дума на оплакване.

— Ако хвърлим против тях всичките си сили, няма да могат да се задържат.

Това бяха думи на Каваджири, един от предводителите на нападащите отряди, който дойде да разговаря с Нобутада.

— Имаме прекалено много убити и ранени — отвърна началникът му, като самият той бе обмислял такава възможност. — Имате ли някакво определено предложение?

— Струва ми се, че силата на войниците в крепостта се опира на вярата им, че Кацуйори още е в своята столица. Ето защо бихме могли засега да се оттеглим от полето на боя и вместо това да нападнем Кофу или Нирасаки. Това обаче ще изисква пълна промяна на нашите планове. Може би ще е по-добре да убедим защитниците, че Нирасаки е паднала и Кацуйори е мъртъв.

Нобутада кимна в знак на съгласие. Сутринта на първия ден от третия месец една стрела отнесе в крепостта ново послание.

Нобумори го прочете и се изсмя.

— Това писмо е такава явна измама, че и дете не би му повярвало. Ето нещо, което сочи колко се е обезсърчил врагът от обсадата.

Самото писмо гласеше:

— Колко трогателно. Наистина ли си мислят, че дребна уловка като тази е върхът на военното изкуство?

Същата вечер Нобумори устрои пиршество и показа писмото на служителите си.

— Ако някой тук се трогва от това, може без колебание да напусне тази крепост още преди изгрев-слънце.

Удряха барабаните, напяваха си песни от пиеси Но и така прекараха весело вечерта. Тази нощ бяха поканени и съпругите на всички военачалници, които също получиха по чаша саке. Всички бързо схванаха намерението на Нобумори. На следващата сутрин той взе едно голямо късо копие, на което да се подпира, привърза към отеклия си, ранен в битката за крепостта крак сламен сандал и закуца към крепостната порта.

Повика защитниците да се съберат около него, изкачи покритата кула над вратите и хвърли поглед към отрядите си. Като се изключат много младите, старците и жените, разполагаше с по-малко от хиляда войници. От предната нощ насам обаче не си беше тръгнал нито един. За миг склони глава, сякаш мълчаливо се молеше. Опитваше се да каже на душата на своя покоен баща Шинген: „Виж, още имаме такива хора в Кай!“ Накрая вдигна очи. От това място можеше да обхване с поглед цялата своя войска.

Нямаше пълното лице и широките скули на брат си. Дълго време се бе задоволявал с простите условия на живота вън от града и не познаваше обилната храна или удобствата. Но бе дарен с поглед като този на някой от младите соколи, които са отраснали сред свистящите ветрове над кайските планини и полета. На тридесет и три години напомняше външно баща си Шинген — гъста коса, рунтави вежди и големи уста.

— Е, мислех си, че днес ще вали, но времето се е прояснило. Черешите в отсрещните планини са цъфнали — пролетен ден като този е чуден за умиране. Няма да се откажем от своето честно име заради някакви обещани ни облаги. Както виждате, преди два дни сам бях ранен в сражението. Понеже трудно мога да се движа от мястото си, ще гледам оттук как всеки от вас дава последен отпор на врага и ще изчакам идването му. Тогава ще мога да размахам на воля меча си и да свърша в боя. Тръгвайте! Пробийте си път през предната и задната врата и покажете как пада цветът на планинските череши!

Виковете на яростните воини, които последваха в отговор, за да го уверят, че заповедта ще бъде изпълнена до последно, се извиха като буря. Всички вдигнаха очи към своя господар, застанал върху кулата над входа. За миг от всички страни отекна общ вик:

— Сбогом.

Въпросът не бе просто на живот или на смърт. Всички се втурнаха отчаяно право срещу смъртта. Мъжете дръзко разтвориха предната и задната крепостна порта и с бойни викове на уста се спуснаха навън.

Обсаждащите бяха разгромени. За миг объркването стигна дотам, че бе застрашена дори шатрата на Нобутада.

— Отстъпете! Престройте се!

Предводителят на отрядите в крепостта изчака подходящия момент и даде заповед за оттегляне.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте!

Мъжете се обърнаха към укреплението. Всеки от воините показа на Нобумори, още седнал на върха на входната кула, главата която бе взел.

— Ще вляза да пийна нещо и после отново ще дойда да се бия — извика един от войниците.

Сражението продължи по същия начин. За миг си почиваха при предната или задната порта, после се спускаха отново навън и се врязваха във вражеските редици. Тези яростни пристъпи и отстъпления се повториха шест пъти, докато накрая бяха събрани четиристотин тридесет и седем неприятелски глави. Към края на деня броят на защитниците бе чувствително намалял, а останалите живи се бяха покрили с рани. Нямаше почти никой, който да е останал невредим. Подпалените дървета около крепостта изпускаха огнени езици. Враговете вече прииждаха вътре в нея от всички страни. От върха на кулата, Нобумори без да трепне наблюдаваше последните мигове на всеки от войниците си.

— Господарю! Господарю! Къде сте? — провикна се един служител, който тичаше около основите стената.

— Тук горе съм — отвърна Нобумори, за да го успокои, че е още жив. — Иде и моят последен час. А ти къде си?

И той надзърна надолу от мястото, където бе седнал. През дима служителят впери поглед във фигурата на господаря си.

— Почти всички вече загинаха. Готов ли сте за самоубийството си, господарю? — попита той, като с труд си поемаше дъх.

— Качи се тук да ми помогнеш.

— Да, господарю.

Мъжът се изкачи с олюляване по стълбите в кулата, но така и не успя да стигне до терасата на върха й. Входът към стълбището бе препречен от гъсти пламъци. Нобумори отвори с удар капаците на някакъв прозорец и погледна надолу. Всички войници, които можа да разпознае там, бяха вражески. После видя един свой да се сражава отчаяно сред огромна тълпа от неприятели. За негово удивление това бе жена, съпруга на един от неговите служители. Размахваше късо копие.

Макар и пред прага на смъртта, Нобумори с труд успя да преодолее неочаквано обзелото го вълнение.

„Тази жена е толкова плаха, че дори не смее да говори в присъствието на мъже, какво остава да хване копие“, помисли си той. Сега обаче сам трябваше да стори това, което се иска от него. Извика на враговете от тесния прозорец, до който стоеше:

— Всички вие, които се сражавате за Нобунага и Нобутада! Чуйте гласа на отвъдната Пустош. Сега Нобунага се гордее със своето мимолетно тържество, но всеки черешов цвят ще опада, а всяка крепост някой ден ще бъде опожарена. Сега ще ви покажа нещо, което няма да падне или изгори во веки веков. Ще ви го покажа аз, синът на Шинген — Нобумори!

Когато войниците на Ода най-сетне успяха да се изкатерят догоре, намериха там труп с кръстообразно разрязан стомах. Главата обаче я нямаше. Миг по-късно нощното небе се покри с черни и червени стълбове от дим и пламъци.

Объркването в крепостта на новата столица Нирасаки бе такова, сякаш настъпва краят на света.

— Такато е паднала и всички, заедно с брат ви, са убити.

Кацуйори изслуша своя служител с привидно безразличие. Все пак по израза на лицето му личеше, че вече не се доверява на своите сили за отбрана. Пристигна нова вест:

— Войниците на Ода Нобутада вече са проникнали в Кай откъм Сува и избиват безпощадно нашите хора, независимо дали те се бият с тях или се предават. Отрязаните глави излагат покрай пътищата. Врагът нахлува отвсякъде, като вълна при прилив.

Последва още едно спешно известие:

— Сродникът на Шинген, слепият монах Рюхо, е бил пленен и посечен от врага.

Този път Кацуйори не издържа, вдигна поглед и захули противниците си:

— Войската на Ода няма милост. Какво би могъл да им стори един сляп свещеник? Как би могъл дори да им окаже съпротива?

Сега обаче можеше по-дълбоко да поразмишлява за своята собствена смърт. Постоянно хапеше устни и се опитваше да спре онова, което напира в сърцето му. „Ако дам сега изблик на гнева си, мислеше си той, може да сметнат, че съм обезумял. Това ще засрами дори служителите наоколо ми.“ Много хора не виждаха по-далеч от привидната мъжественост на Кацуйори и го смятаха за дързък, дори закоравял от нещастието. Истината обаче бе, че той с труд успяваше да се сдържа пред своите подчинени. Освен това следваше изключително строго правилата, които си бе наложил — да пази своята господарска чест и постоянно да обмисля действията си. Бе преминал по стъпките на баща си и Кайсен го бе обучавал в изкуството на дзен. Но макар да беше изучавал дзен при същия учител, не можеше да го приложи в живота така, както Шинген.

„Как е могла да падне крепостта Такато? Сигурен бях, че ще издържи още две седмици или месец,“ помисли си Кацуйори. Всичко сочеше, че дотук се е стигнало не от неблагоразумие, а от липса на зрялост от негова страна. Сега обаче ще трябва да посрещне удара на съдбата.

Бяха изнесли плъзгащите се прегради от голямата зала за съвещания и дори от страничните стаи в главното укрепление. Сега целият род живееше общо, като бегълци от бедствието, което ден и нощ вилнееше навън. Разбира се, дори в градината поставиха завеси, подредиха един до друг щитове и през нощта войниците, без да спят, обикаляха с хартиени фенери в ръце и пазеха околността. Вестоносци, които носеха сведения за положението, минаваха на всеки час през главната порта и оттам стигаха до градината, за да може Кацуйори лично да чуе новините. Всичко, което напомняше за миналогодишния строеж — мирисът на прясно рязано дърво, позлатата и посребряването, красотата на обзавеждането и предметите наоколо — сега само смущаваше.

Придружавана от някаква прислужница, една придворна дама, която носеше известие от съпругата на Кацуйори, запретна края на кимоното си и прескочи прага, който отделяше тъмната зала от оживлението в градината. Тя смело погледна към тълпата мъже. Тъкмо сега помещението бе препълнено със стари и млади военачалници и всички шумно обсъждаха какво трябва да се предприеме.

Жената най-сетне стигна до Кацуйори и му съобщи за какво е била пратена.

— Всички жени плачат отчаяно и както и да ги успокояваме, не искат да престанат. Съпругата ви каза, че краят на човешкия живот идва само веднъж и може би жените, по нейно мнение, биха се решили малко по-лесно да умрат, ако са тук, със самураите. Ако получи позволението ви, иска веднага да се пренесе тук. Какво ще е желанието на господаря?

— Добре — отвърна бързо Кацуйори. — Доведете тук жена ми и момичетата.

В този момент петнадесетгодишният му наследник Таро Нобукацу пристъпи напред и се опита да го разубеди.

— Това няма да е от особена полза, татко.

Кацуйори се извърна към сина си, повече нервен, отколкото раздразнен.

— Защо?

— Ами, щом дойдат при нас, жените само ще ни се пречкат. А като ги видим да плачат, дори и най-смелият самурай ще се обезсърчи.

Таро бе още момче, но настояваше да даде своето мнение. Продължаваше да повтаря, че Кай е земята на техните прадеди от времето на Шинра Сабуро и трябва да я запазят своя до самия край, дори с цената на живота си. Да напуснат Нирасаки и да побегнат, както току-що предложи един от пълководците, ще донесе на рода Такеда вечен срам.

Един друг военачалник се застъпи за противното:

— Както и да го погледнем, врагът настъпва от четирите страни, а Кофу е разположено в долина. Веднъж проникнал, противникът ще заприижда като вода от преляло езеро. Няма ли да бъде по-добре да се укрием в Агацума, в Йошу? Ако стигнем до планините Микуни, ще намерим колкото пожелаете области, готови да ни предоставят убежище. След това ще можете да съберете съюзниците си и да си върнете отнетото.

Нагасака Чокан също подкрепи това мнение и самият Кацуйори бе склонен да реши така. Той спря очи върху Таро и за миг млъкна. После се обърна към придворната дама и й каза:

— Ще си тръгнем оттук.

Така бащата на Таро не пожела да послуша съвета на сина си. Момчето се извърна мълчаливо, с клюмнала глава. Оставаше въпросът дали да потърсят убежище в Агацума или да се укрепят на връх Ивадоно. Който и път да изберяха обаче, и Кацуйори, и военачалниците му трябваше да се примирят с неизбежния избор да напуснат своята нова столица и да побегнат.

Беше третият ден на третия месец. Всяка друга година по това време Кацуйори и приближените му щяха да се радват на Празника на куклите във вътрешното укрепление. Днес обаче черен дим изпроводи целия род, който напускаше Нирасаки. Разбира се, Кацуйори също напусна крепостта, както и всички самураи, които му служеха. Когато се обърна и погледна събраните си воини обаче, по лицето му се изписа изумление.

— Това ли са всички? — попита.

Някои от старшите служители и дори от сродниците му се бяха изгубили. Казаха му, че хората се възползвали объркването при отстъплението рано сутринта и всеки се оттеглил в крепостта си заедно със своите служители.

— Таро?

— Тук съм, татко.

Таро пришпори коня си и настигна самотния Кацуйори. Всички служители, обикновените самураи и пешаците не наброяваха общо повече от хиляда души. Имаше обаче голямо число лакирани паланкини за съпругата му и придворните дами. Тъжните фигури на забулени жени, пеши или яхнали коне, изпълваха пътя.

— О! Нещо гори!

— Колко високо стигат пламъците!

Тълпата жени трудно приемаше заминаването и едва изминали час път от Нирасаки, те, както вървяха, почнаха да се обръщат назад. Крепостта в новата столица гореше и високо в утринното небе се издигаха пламъци и черен дим. Бяха подпалили постройките при изгрев-слънце.

— Не искам да живея още дълго — проплака една от жените. — Какво бъдеще ме очаква? Нима това е краят на рода на господаря Шинген?

Една монахиня — лелята на Кацуйори, едно красиво младо момиче — внучка на Шинген, съпругите на мъжете от рода и прислужниците им — всички до една се обляха в сълзи, запрегръщаха се една друга и завикаха имената на децата си. По пътя оставаха златни игли за коса и други украшения — никой не си правеше труда дори да ги вдигне. Гримът и скъпоценностите се изпоцапаха с кал — никой дори не поглеждаше със съжаление към тях.

— Побързайте! За какво плачете? Това е част от участта на всекиго. Ще се изложите пред селяните!

Кацуйори препусна между бавнодвижещите се носилки и паланкини и ги заподканва да продължават по-бързо на изток — там, накъдето бягаха.

Надяваха се да стигнат до крепостта на Оямада Нобушиге. На минаване погледнаха към старата крепост в Кофу, но пътят им ги водеше по-нататък, през планините. Докато продължаваха напред, носачите на паланкините един подир друг започнаха да изчезват, прислужниците, които носеха багажа, постепенно побягнаха и броят им намаля наполовина и после още веднъж с толкова. Докато навлязат в планините при Кацунума, цялата им сила броеше само двеста мъже, от които яздеха по-малко от двадесет, в това число Кацуйори и синът му. Щом господарят и неговите придружителите с труд успяха да стигнат планинското село Комагаи, те откриха, че единственият човек, на когото бяха разчитали, отказва да ги приеме.

— Потърсете убежище някъде другаде!

Оямада Нобушиге бе затворил пътя през връх Сасаго и попречи на спътниците на Кацуйори да преминат. Всички изпаднаха в пълно недоумение. Нямаше какво друго да направят, освен да сменят посоката. Потеглиха към Таго, едно село в подножието на връх Темоку. Пролетта бе в разцвета си, но докъдето поглед стига, планините и полята не даваха никакъв знак за надежда. Сега малцината останали възлагаха цялото си упование на Кацуйори, който остана единствената им опора. Самият той не знаеше вече какво да стори. Спътниците му се скупчиха в Таго и брулени от планинския вятър, зачакаха.

Обединените сили на Ода и Токугава заляха Кай като разбушувани вълни. Войската на Иеясу начело с Анаяма настъпи от Минобу към Ичикавагучи. Ода Нобутада нападна горна Сува и опожари светилището Мьоджин, заедно с голям брой будистки храмове. Изпепеляваше до основи домовете на простите хора покрай пътя в търсене на оцелели вражески войници. Ден и нощ настъпваше напред — към Нирасаки и Кофу. Най-сетне пристигнаха. Беше сутринта на единадесетия ден от третия месец.

Един от личните служители на Кацуйори бе ходил предишната нощ до селото и огледал разположението на врага. Тази сутрин, докато още дишаше тежко, той съобщи на своя господар за видяното.

— Предните части на отрядите на Ода са навлезли в близките села и изглежда са разбрали от селяните, че вие сте тук със семейството си, господарю. Обградили са околността и са затворили пътищата. Сега започват решителния пристъп.

Вече наброяваха само деветдесет и един души — четиридесет и един останали самураи, заедно с Кацуйори и сина му, съпругата на Кацуйори и нейните придворни дами. През предишните няколко дена се бяха разположили в някаква местност на име Хираяшики и дори бяха издигнали там дървена ограда. Щом обаче чуха вестта, всички до един разбраха, че техният час е ударил и побързаха да се приготвят за среща със смъртта. Съпругата на Кацуйори седеше помежду им, сякаш още се намира в своите покои във вътрешното укрепление. Унесеното й бледо лице приличаше на бяло цвете. Жените, които я заобикаляха, избухнаха в сълзи.

— Щом е щяло да се стигне дотук, по-добре да бяхме останали в новата крепост в Нирасаки. Колко жалко е всичко това. Така ли трябва да изглежда съпругата на господаря на рода Такеда?

Останали без помощ, жените ридаеха безутешно и не спираха да оплакват съдбата си.

Кацуйори отиде при своята съпруга и настоя да тръгват.

— Току-що наредих да ти доведат кон. Колкото и време да останем тук, няма да спрем да се оплакваме, а врагът вече настъпва към подножието. Разбрах, че сме близо до Сагами, така че трябва колкото се може по-бързо да стигнеш дотам. Прекоси планината и се върни при рода Ходжо.

Очите на жена му се наляха със сълзи, но тя и не се помръдна от мястото си. По-скоро изглеждаше, че не одобрява казаното от своя съпруг.

— Цучия! Цучия Уемон! — извика Кацуйори на един служител. — Качете жена ми на седлото.

Мъжът се приближи до съпругата на Кацуйори, но тя внезапно се извърна към своя съпруг с думите:

— Казват, че истинският самурай няма двама господари. По същия начин и една жена, веднъж взела някого за съпруг, не трябва да се връща да живее отново със семейството си. Може и да изглежда великодушно, че ме пращаш да се върна отново сама в Одавара, но в думите ти няма разбиране… Не ще се и помръдна от това място. Ще остана редом с тебе до самия край. После може би ще ми позволиш да се преселим заедно в отвъдното.

Точно тогава двама служители се втурнаха вътре с вестта, че врагът наближава от всички страни.

— Стигнали са до храма в подножието на върха.

Съпругата на Кацуйори остро се скара на служителките си заради хленча им.

— Като че няма време за друго, освен да жалим. Елате тук да помогнете с приготовленията.

Тази жена не бе още дори на двадесет години, но даже пред лицето на смъртта не губеше чувството си за достойнство. Беше спокойна като тихо езеро и дори самият Кацуйори усещаше това нейно спокойствие като безмълвен укор.

Прислужниците й се отдалечиха, но след малко се върнаха с проста глинена чаша и бутилка за саке, които оставиха пред Кацуйори и сина му. Изглежда съпругата бе проявила достатъчна предвидливост, за да се подготви дори за този момент. Тя мълчаливо протегна чашата към мъжа си. Кацуйори я пое, отпи една глътка и я подаде на момчето. После я предложи на жена си.

— Една чаша и за братята Цучия, господарю — каза тя. — Цучия, нека се сбогуваме, докато не сме си тръгнали от този свят.

Цучия Содзо, личният прислужник на Кацуйори и неговите по-малки братя бяха наистина предани на господаря си. Содзо бе на двадесет и шест години, следващият след него по възраст беше на двадесет и една, а най-малкият — на осемнадесет. По целия път — от падането на новата столица до последното им убежище на връх Темоку — те вярно бранеха своя злополучен господар.

— След това мога да си тръгна без съжаление.

Содзо пресуши чашата, която му подадоха, обърна се и се усмихна на по-младите си братя. После погледна към Кацуйори и съпругата му.

— Сегашното ви нещастие е изцяло плод на измяната на вашите сродници. Трябва за вас, господарю и за съпругата ви да е тревожно и страшно да напускате този свят, без да знаете какво хората са изпитвали към вас в сърцата си. Светът обаче не е пълен само с такива като онези, които ви предадоха. Поне тук, във вашия последен миг, всички наоколо ви са като една душа и тяло. Сега може да повярвате в хората и света и със спокоен ум и достойнство да преминете през портите на отвъдното.

Содзо се изправи и отиде до своята съпруга, която стоеше настрани заедно с останалите придворни дами.

Изведнъж се чу пронизителен детски писък.

— Содзо! Какво направи? — извика уплашен Кацуйори.

Пред погледа на съпругата си Содзо бе пронизал своя четиригодишен син. Жената хлипаше. Без даже да пуска от ръка окървавената си сабя, мъжът се просна на земята с лице към господаря си.

— Като доказателство за това, което току-що ви казах, пратих собствения си син да върви пред вас по пътя на смъртта. Той така или иначе щеше да ни бъде в бреме през близките часове. Аз също ще ви придружа дотам, господарю — дали ще тръгна първи или последен, всичко ще трае само миг.

Съпругата на Кацуйори бе покрила лице с ръкави и тъжно напяваше тези редове. Една от придворните й дами с труд преглътна сълзите си и продължи нататък:

Преди да е заглъхнал гласът й, много от жените извадиха кинжалите си от ножниците, забиха ги в гърдите си или прерязаха собствените си гърла. Потеклата кръв попи в черните им коси. Внезапно наблизо профуча стрела и скоро остриетата се забиваха в земята навсякъде наоколо им. В далечината се чуваше ек на оръдия.

— Идват!

— Пригответе се, господарю!

Войните застанаха един до друг. Кацуйори погледна към своя син. Увери се, че е все така решителен.

— Готов ли си?

Таро се поклони и стана на крака.

— Готов съм да умра право тук, редом с вас — отвърна той.

— Тогава, значи, няма да се видим повече.

Докато баща и син се канеха да се спуснат срещу противника, съпругата на Кацуйори извика иззад гърба им:

— Аз ще си тръгна преди вас.

Кацуйори застана като втрещен и впери поглед в жена си. Тя бе стиснала една къса сабя. Вдигна поглед нагоре и затвори очи. Лицето й бе нежно и бяло като луната, която се показва над планинско било. Спокойно припя един стих от Лотосовата сутра, която по-рано така обичаше да рецитира.

— Цучия! Цучия! — извика Кацуйори.

— Господарю?

— Помогнете й.

Но жената не изчака острието на чуждата сабя и докато продължаваше да припява сутрата, сама заби кинжала право в устата си.

В мига, в който тялото й се строполи напред, една от служителките й се обърна към останалите живи:

— Нейно Височество тръгна преди нас. Нека никоя не се бави, за да я придружим по пътя на мъртвите.

С тези думи тя заби своя кинжал в гърлото си и се строполи.

— Време е.

Просълзени и стенещи, петдесетината останали жени скоро бяха изпопадали по земята като цветя в градина, попарена от зимна буря. Лежаха настрани или с лица надолу и докато се прегръщаха, пронизваха гърдите си. Посред това сърцераздирателно зрелище се чуваше плачът на деца, които още са сукали от гърдите на майките си или са се държали за скута им.

Содзо в отчаяние качи четири от жените заедно с децата им на коне и шибна животните по гърба.

— Няма да измените на господаря, ако не умрете на това място. Ако успете да се спасите с тези деца, отгледайте ги, докато пораснат и се погрижете да устройват възпоменателни служби за нещастния род на своя някогашен повелител.

С тази заръка към шумно плачещите жени Содзо перна безжалостно конете с дръжката на копието си. Животните препуснаха, а майките и децата им продължаваха да хлипат и стенат.

След това младежът се обърна към по-малките си братя.

— Е, да тръгваме.

Сега вече можеха да различат лицата на войниците на Ода, които се изкачваха нагоре по склона. Кацуйори и синът му бяха заобиколени от врага. Содзо се спусна към тях, за да ги подкрепи, но зърна едни от служителите на своя господар да бяга уплашен в обратната посока.

— Изменник! — извика той и се втурна след мъжа. — Къде си тръгнал?

И го прониза в гръб. После избърса кръвта от сабята си и се завтече право между неприятелите.

— Дайте ми нов лък! Дай ми нов лък, Содзо!

Кацуйори вече трети път късаше тетивата си и сега взе ново оръжие. Содзо застана точно до своя господар, като се опитваше доколкото може да го заслони от противниците. Щом стрелите на Кацуйори бяха изстреляни до една, той захвърли лъка и сграбчи едно късо копие. С другата ръка размаха своята дълга сабя. Сега врагът бе вече право пред тях и една схватка очи в очи нямаше да продължи повече от миг.

— Това е краят!

— Господарю Кацуйори! Господарю Таро! Ще тръгна преди вас!

Докато разменяха с викове прощалните си думи, хората на Такеда един подир друг бяха повалени. Доспехите на Кацуйори се обагриха в червено.

— Таро!

Викаше сина си, но погледът му бе премрежен от потеклата през очите му кръв. Всички мъже наоколо приличаха на неприятели.

— Господарю! Аз още съм тук! Содзо е още до вас!

— Содзо, побързай… ще си направя сепуку.

Кацуйори се опря на рамото на своя служител и се отдръпна на стотина разкрача встрани. Коленичи, но след толкова рани от стрелите и копията не можеше вече да използва ръцете си. Колкото се опитваше да бърза, толкова повече отказваха те да му служат.

— Простете ми!

Неспособен да понася повече тази гледка, Содзо се приближи и бързо отсече главата на господаря си. Кацуйори се катурна напред, а неговият служител вдигна главата му и зави от болка.

Содзо подаде главата на Кацуйори на осемнадесетгодишния си брат и му каза да я вземе и да бяга. По-малкият обаче просълзен отвърна, че на всяка цена ще загине редом с брат си.

— Глупак! Тръгвай!

Содзо го блъсна настрани, но вече бе твърде късно. Вражеските войници ги бяха обхванали като в железен обръч. Братята Цучия паднаха славно, покрити с раните от безброй копия и мечове.

Третият, от тях остана до последната минута със сина на Кацуйори. Младият господар и неговият служител също бяха повалени и убити в един и същи миг. Таро бе смятан за много красив младеж и дори авторът на „Летописът на Нобунага“, който не показва съчувствие, когато описва гибелта на рода Такеда, възхвалява неговата възвишена и прекрасна смърт.

Таро бе само на петнадесет и от най-благородно потекло. Чертите му бяха изящни, а кожата — бяла като сняг. Надмина с мъжеството си мнозина, не пожела да опетни семейното име и запази твърдост до самата гибел на своя баща. Никой не можеше да посочи храброст, равна на неговата.

До Часа на змията всичко вече бе свършило. Така родът Такеда намери своя край.

Войниците на Ода, които бяха нападнали Кисо и Ина, се събраха в Сува. Накрая градът бе препълнен с тях. Нобунага беше отседнал в храма Ходжо, откъдето сега ръководеше целия поход. На двадесет и деветия ден от месеца пред портата на храма бяха обявени наградите за цялата войска, а на следващата вечер Нобунага се срещна с всички свои военачалници и устрои тържествено угощение в чест на победите им.

— Изглежда не сте си пийнали зле днес, господарю Мицухиде. Доста рядко ви се случва това, струва ми се — обърна се Такигава Кадзумасу към съседа си.

— Пиян съм, но мога ли да направя нещо?

Както никога преди, Мицухиде имаше съвсем отнесен вид. Лицето му, което Нобунага обичаше да сравнява със суха тиква, бе ярко почервеняло, чак до леко оголялото теме.

— Още една чашка?

Мицухиде настоя Кадзумасу да му налее и както беше в крайно добро настроение, продължи да бъбри.

— Дори и дълго да живеем, рядко ни се случва нещо толкова хубаво като това сега. Погледнете. Това са плодовете на толкова години усилия — не само отвъд тези стени и не само в цяла Сува. Сега и Кай, и Шино са покрити със знамената на нашите войници. Пред очите ни се изпълнява онова, което от толкова години желаехме.

Както обикновено, гласът му не беше много силен, но неговите думи достигнаха до всички присъстващи. Всички, които допреди малко шумно разговаряха, млъкнаха и заместиха очи от Нобунага към Мицухиде и обратно.

Господарят бе вперил немърдащ поглед в оплешивяващата глава на Мицухиде. Понякога твърде проницателното око открива неща, които е по-добре да останат незабелязани и това може да доведе до истински бедствия. От два дни Нобунага забелязваше у своя служител нещо точно такова. Мицухиде правеше всичко възможно да си придаде весел и разговорлив вид, който изобщо не му подхождаше. Нобунага смяташе, че няма никаква разумна причина той да се държи по този начин. Самият господар съвсем преднамерено бе пренебрегнал Мицухиде в раздаването на наградите.

Такова незачитане може да създаде у един воин остро чувство на недоволство. Срамът, че не си сторил нищо, което да заслужава похвала, бе по-силен от самата обида. Мицухиде изобщо не показваше подобно униние. Напротив, постоянно се усмихваше и разговаряше с останалите военачалници.

Това държание не беше искрено. Мицухиде бе от тези, които никога няма да покажат какво действително мислят и по тази причина не се харесваше много на хората. Не може ли поне веднъж да каже, че е недоволен от нещо? Колкото повече Нобунага се взираше в него, толкова по-суров ставаше неговият поглед. Сигурно чувствата му се подсилваха от изпитото саке, но самото му държание бе напълно непреднамерено. Хидейоши отсъстваше, но ако Нобунага гледаше не Мицухиде, а него, нямаше да има опасност от гневно избухване. Дори и когато гледаше Иеясу, той не се ядосваше така. Когато обаче погледът му се спреше върху оголяващото теме на Мицухиде, в него настъпваше внезапна промяна. Преди не бе така и самият Нобунага не можеше да каже, кога точно отношението му се е променило.

А и това не беше въпрос на някакъв рязък обрат, дошъл по определено време и при определени обстоятелства. Всъщност, ако се върне назад, човек можеше да стигне до момента, в който Нобунага, от преголяма благодарност, дари Мицухиде с крепостта Сакамото, след това прибави към нея и тази в Камеяма, уреди сватбата на дъщеря му и накрая му даде област с доход от петстотин хиляди крини ориз.

Всичко това бе знак на крайна благосклонност, но наскоро отношението на господаря към Мицухиде започна да се променя. И причината за това бе една — в държанието и нрава на Мицухиде нямаше и следа от желание да се промени. Щом спреше очи върху лъскавата и оредяла коса на този „тиквоглавец“, който никога, съвършено никога не греши, той сякаш долавяше зловонието на Мицухидевия нрав. В гърдите му се надигаха мрачни, почти зли чувства.

Така че не просто гневът на Нобунага се изливаше върху някого, а Мицухиде сам си бе навлякъл този гняв. Лошите чувства на господаря се изразяваха в думите и изражението му толкова по-открито, колкото по-ярко блясваше Мицухиде със своята мъдра разсъдливост. Истината бе, че не можеше да се прецени коя ръка — дясната или лявата — плясва по-рано от другата. Във всеки случай, сега Мицухиде си говореше с Такигава Кадзумасу, а в очите, вперени втренчено в него, нямаше и следа от веселост.

Може би несъзнателно забелязал нещо, Мицухиде се стресна. Нобунага внезапно стана от мястото си.

— Хей, Тиквоглавецо!

Мицухиде успя да се овладее и се просна по очи в нозете на своя господар. Почувства как хладната дръжка на ветрило леко удря два-три пъти по тила му.

— Да, господарю?

Червенината, пиянската веселост и дори лъсъкът на темето му изведнъж се изгубиха. Кожата му доби землист цвят.

— Излез от стаята.

Нобунага отдели ветрилото си от тила му, но сега като със сабя сочеше с него към коридора.

— Не зная с какво съм се провинил, господарю, но ако съм обидил вас или гостите с нещо, не ми е ясно къде трябва да отида. Моля, кажете направо каква точно е била грешката ми. Бих искал още сега да чуя вашия укор.

Докато се извиняваше смирено, той остана проснат по очи, приплъзна се леко настрани и някак успя да пропълзи до широката тераса.

Нобунага го последва. Мъжете в стаята, които се питаха какво ли може да е станало, бързо изтрезняха и устата им изведнъж пресъхнаха. От покритата с дърво тераса се чу тъп звук и дори онези сред военачалниците, които бяха извърнали очи от предизвикващата съжаление фигура на Мицухиде, сега стреснати погледнаха навън.

Нобунага бе метнал ветрилото зад гърба си. Пълководците го видяха, сграбчил Мицухиде отзад за врата. Всеки път, когато нещастникът се опиташе да вдигне глава и да каже нещо, Нобунага го натискаше надолу и го удряше в пода на терасата.

— Какво каза преди малко? Какво каза? Нещо за плода на всичките ни усилия и колко щастлив бил денят, в който виждаме как войската на Ода навлиза в Кай! Нещо такова беше, нали?

— Т… така е, господарю.

— Глупак! Кога си полагал ти усилия? С какво си се отличил при завоюването на Кай?

— Аз…

— Какво?

— Макар и да бях пил, не трябваше да приказвам така надменно.

— Точно така. Нямаш причина за надменност. Без да искаш издаде какво мислиш. Мислил си, че съм разсеян от изпитото и слушам някого другиго и най-сетне реши да се оплачеш.

— Опазил бог! Боговете на небето и земята да ми са свидетели! Та аз съм получил от вас толкова милости… вие ме издигнахте от човек, който притежаваше само дрипи и една сабя…

— Млъквай.

— Моля ви, пуснете ме.

— С най-голяма радост! — Нобунага го блъсна настрани. — Ранмару! Вода! — извика той високо.

Ранмару напълни един съд и му го донесе. Очите на Нобунага сякаш пламтяха. Взе водата. Раменете му потреперваха при всяко вдишване.

Между това Мицухиде бе успял да се измъкне встрани от краката на своя господар и сега, на седем-осем разкрача по надолу в коридора, оправяше яката си и приглаждаше коса. Оставаше проснат на земята, с прилепнали към дървения под гърди. Това, че Мицухиде дори и сега се опитваше да запази привичното спокойствие, надали щеше да е от полза за него. Нобунага отново пристъпи напред.

Ако Ранмару не го бе хванал направо за ръкава, тъпият звук от преди малко сигурно щеше да прокънти отново. Без да споменава случилото се, оръженосецът само каза:

— Моля ви, върнете се на мястото си, господарю. Господарите Нобутада, Нобусуми, Нива и всички пълководци чакат.

Нобунага кротко се върна в препълнената стая, но не седна. Остана прав и се огледа наоколо.

— Простете. Изглежда съм развалил веселието. Яжте и пийте всички, колкото ви душа иска.

След тези думи се отдалечи бързо и се затвори в своите частни покои.

Под стрехите на редицата от складови постройки чуруликаше ято лястовици. Макар слънцето да залязваше, родителите изглежда продължаваха да носят храна на малките в гнездото.

— Добра тема за картина, не мислите ли?

В стаята на една сграда, разположена на известно разстояние от градината, Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи, приемаше гост. Това бе художникът Юшо, който не беше родом от Сува. Трябва да бе на около петдесет години и по здравото му телосложение човек надали можеше да се досети, че се занимава с живопис. Говореше много малко. Здрач покри белите стени на складовете.

— Трябва да ми простите, че се отбих при вас така ненадейно в това размирно време, а сега ви говоря само за отегчителните грижи на човек, който вече е откъснат от този свят. Сигурно имате много военни задължения.

Юшо изглежда се готвеше да се сбогува и се накани да стане от възглавницата си.

— Моля ви, останете.

Сайто Тошимицу бе човек с голямо самообладание. Без дори да се помръдне, той задържа своя гост.

— След като сте дошли чак дотук, няма да е любезно да ви оставя да си тръгнете, преди да сте се видели с господаря Мицухиде. Ако после кажа на господаря, че в негово отсъствие тук е идвал Юшо, той ще ми се скара и те попита защо не съм ви задържал още.

И той умишлено подхвана нова тема, като полагаше всички усилия да забавлява посетителя. По това време Юшо се бе заселил в Киото, но родното му място бе Оми в областта на Мицухиде. Освен това художникът беше получавал издръжка като войн на рода Сайто от Мино. По същото това време, дълго преди да постъпи на служба при рода Акечи, на рода Сайто служеше и Тошимицу.

Живял първо като ронин, Юшо стана живописец. Самият той сочеше като причина за тази промяна в попрището си падането на Гифу. Тошимицу пък бе изменил на предишната си вярност към Сайто. Някога несъгласието помежду им излизаше наяве дори пред Нобунага и спореха помежду си, почти сякаш разчитаха той да отсъди коя от двете страни е права. Сега обаче тези кавги, които привличаха преди такова внимание, бяха забравени и всички на които бяха познати чисто белите му коси, го смятаха за незаменим служител на рода Акечи. Нравът и положението му вдъхваха всеобщо уважение.

В храма Ходжо, където бе отседнал Нобунага, нямаше достатъчно място и някои от пълководците бяха настанени в различни частни домове в Сува.

Акечи се бяха разположили в старите постройки на някакъв търговец на фасулено пюре. Тук войниците и началниците им си отпочиваха след многото дни на усилени сражения.

Един младеж, изглежда — синът на стопанина на къщата, се приближи и се обърна към Тошимицу:

— Няма ли да дойдете да се изкъпете, ваша чест? Всички самураи и дори пешаците вече са привършили с вечерята си.

— Не, ще почакам, докато си дойде Негово Височество.

— Той вече доста се забави тази вечер.

— Днес при господаря Нобунага има пиршество в чест на победата. Моят господар много рядко вкусва саке, но сега, изглежда, след всичките наздравици може да се е понапил.

— Мога ли да ви поднеса вечерята?

— Не, не. Ще почакам, докато видя, че се е прибрал. Съжалявам обаче, че така задържам госта ни. Защо не го заведете до банята?

— Да не би това да е пътуващият художник, който е тук от следобед?

— Точно така. Човекът, който се е свил самичък там в градината и гледа божурите. Изглежда малко отегчен. Защо не го повикате тук?

Младежът се оттегли и мина зад къщата. Пред тъмночервените, ярко разцъфнали божури, седеше Юшо. Бе прихванал коленете си с ръце и се взираше напред с празен поглед. След малко, когато Тошимицу влезе през портата, Юшо и младежът вече си бяха тръгнали.

Тошимицу се разтревожи. Макар да знаеше, че пиршества като това продължават до късно през нощта, сега му се стори, че Мицухиде се бави необичайно дълго. Пътеката минаваше през покритата със слама стара порта и стигаше до пътя покрай езерото. Последните отблясъци на слънцето се отразяваха на запад във водите на езерото Сува. Тошимицу впери за малко поглед в пътя. Най-сетне различи своя господар, който идваше към него. Конете, копиеносците и прислугата вкупом го следваха. Загриженото изражение по лицето на Тошимицу обаче не намаля с приближаването им. Нещо не беше както трябва. Нищо във вида на Мицухиде не подсказваше, че се връща от тържествено угощение. Вместо да се прибира у дома весел и да се поклаща тържествено на коня си, пийнал си заедно със служителите от днешната дажба саке, господарят вървеше пеш. Видът му бе посърнал.

Един от прислужниците водеше коня му за поводите. Животното се движеше с вяла походка, а служителите вървяха отзад по точно същия начин.

— Дойдох да ви посрещна. Трябва да сте уморен.

Мицухиде сякаш се изненада, щом Тошимицу се поклони пред него.

— Тошимицу? Много нелюбезно от моя страна. Вие сте имали добрината да се тревожите заради закъснението ми тази вечер. Простете. Днес пийнах малко повече, така че умишлено тръгнах покрай езерото пеша, за да мога да поизтрезнея. Не се безпокойте, че съм толкова блед. Сега се чувствам много по-добре.

Тошимицу разбра, че някаква неприятност се е случила на господаря му. От дълги години придружаваше Мицухиде навсякъде и такова нещо не можеше да убегне от погледа му. Не посмя обаче да попита какво е станало. Старият служител просто побърза да се погрижи за удобството на своя господар, с надеждата да го ободри.

— Ще желаете ли чаша чай? И после да ви приготвят банята?

Самото споменаване на Тошимицувото име бе достатъчно да предизвика страх у врага на бойното поле, но сега, докато помагаше на Мицухиде да си свали дрехите, този можеше да види в негово лице само един загрижен близък човек.

— Баня ли? Добре. По време като това една баня може да е много освежителна.

И той последва Тошимицу дотам. За миг служителят се заслуша в шума от плискането на вода във ваната на господаря си.

— Да ви изтъркам ли гърба, господарю? — извика той иззад стената.

— Пратете оръженосеца — отвърна Мицухиде. — Ще ми е съвестно да притеснявам с това възрастен човек като вас.

— Това не е нищо.

Тошимицу влезе в банята, загреба малко гореща вода с дървена кофичка и мина зад гърба, на своя господар. Не бе правил това никога преди, но сега единственото му желание беше да пооправи необикновено лошото настроение на Мицухиде.

— Дали е редно да караш един пълководец да стърже мръсотията от гърба ти? — запита се Мицухиде.

Както обикновено, бе скромен. Винаги, дори със служителите си, проявяваше сдържаност — не бе сигурно дали това е негово достойнство или недостатък. Личното мнение на Тошимицу бе, че е по-скоро второто.

— Е, хайде. Когато старият воин се сражава под славното ви знаме, тогава той е Сайто Тошимицу от рода Акечи. Но самият Тошимицу не е Акечи. Щом е така, добре ще е поне веднъж да си спомням как съм измивал мръсотията от кожата ви.

Тошимицу запретна ръкави и се зае да измие гърба на Мицухиде. В това време този доволно сведе глава надолу. Замисли се за загрижеността, която проявяваше към него Тошимицу и после — за отношенията си с Нобунага.

„Ах, сбърках“, помисли си той. Дълбоко й сърцето си Мицухиде хвърляше вината върху себе си. Какво го тревожеше и го правеше така нещастен? Нобунага, разбира се, е добър господар, но нима неговата собствена вярност се равнява на тази на служителя, който сега триеше гърба му? Колко срамно е това. Сякаш с горещата вода, която изливаше върху него, Тошимицу умиваше не гърба, а сърцето му.

Когато Мицухиде излезе от банята, и видът, и гласът му се бяха променили. Умът му, както и този на Тошимицу, се бе прояснил напълно.

— Добре ми предложихте да се изкъпя. Мисля, че ми е било зле не само от сакето, но и от умората.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Всичко е наред, Тошимицу. Не се тревожете.

— Притеснявах се заради странното ви изражение. Това бе най-лошото. Е, сега да ви кажа, че докато ви нямаше, ни дойде гост и той чака завръщането ви.

— Гост ли? По време на похода?

— Юшо просто минавал пътьом през Кай и каза, че преди да отиде на друго място, искал да спре да се види с вас и да попита как сте.

— Къде е той?

— Оставих го да почака в моята стая.

— Наистина ли? Е, да отидем там тогава.

— Сигурно ще му стане неудобно, че идвате на крака при него. Ей сега ще ви го доведа.

— Не, не. Нашият посетител е човек с вкус. Не се налага да бъдем прекалено официални.

В залата на голямата къща за Мицухиде бе приготвена изискана вечеря. Той обаче седна в стаята на Тошимицу и хапна проста храна заедно с госта си.

След като поговори малко с Юшо, лицето му се проясни дори още повече. Разпита го за стиловете в живописта от времето на северната и южна династия Сун в Китай, обсъдиха художествените вкусове на шогуна Ашикага Йошимаса и достойнствата на живописната школа Тоса и стигнаха чак до стила Кано и влиянието на холандските художници. През време на целия разговор си пролича, че образоваността на Мицухиде съвсем не е за пренебрегване.

— Мислех си, че когато остарея, ще мога да се отдам на по-мирни занимания и дори да се опитам да порисувам. Може би бихте могли преди това да направите за мен един скицник с модели.

— Разбира се, господарю.

Юшо следваше стила на древния китайски художник Лиан Кяй. Напоследък бе създал собствена школа, независима от Кано и Тоса и накрая си бе извоювал име в света на изкуството. Когато Нобунага го покани да изрисува плъзгащите се прегради в Адзучи, той се престори на болен и отказа. В крайна сметка по-рано бе служил на рода Сайто, който Нобунага разгроми. Разбираемо бе нежеланието на художника да украси с четката си покоите на Нобунага.

Изразът „мек отвън, корав отвътре“ много добре подхождаше на нрава на Юшо. Той не можеше да се довери на правилата, според които живееше Мицухиде. Само една неправилна дума на Мицухиде би могла да пробие бента, който сдържаше чувствата му и да го тласне към нещо необмислено.

Тази нощ Мицухиде спа спокойно. Навярно това се дължеше на банята. Или на неочаквания и драг нему посетител.

Войниците бяха станали от сън преди изгрев-слънце, нахраниха конете, приготвиха припаси и сега чакаха да се появи господарят им. Тази сутрин щяха да се съберат в храма Ходжо, да напуснат Сува и да поемат за Кофу. После щяха да минат по крайбрежния път и да се завърнат като победители в Адзучи.

— Трябва да се приготвите бързо, господарю — обърна се Тошимицу към Мицухиде.

— Снощи спах чудесно, Тошимицу!

— Радвам се да чуя това.

— Когато Юшо си тръгне, предайте му моите най-добри пожелания и малко пари за из път.

— Но, знаете ли, когато днес сутринта станах и надникнах в постелята му, него вече го нямаше. Събудил се е заедно с войниците и е излязъл, преди да се е показало слънцето.

„Живот като неговия е за завиждане“, помисли си Мицухиде и погледна към утринното небе.

Сайто Тошимицу разви някакъв свитък.

— Оставил е това. Помислих, че може да е нещо забравено, но когато го разгледах отблизо, забелязах, че мастилото още не е изсъхнало. Тогава се сетих, че го бяхте помолили да ви направи скицник. Сигурно е останал да работи над него до сутринта.

— Какво? Значи не е спал ли?

Мицухиде хвърли поглед върху свитъка. Под утринното слънце хартията изглеждаше особено бяла. На нея имаше току-що изрисувано стръкче божур. Един надпис в ъгъла гласеше: „Покоят, той е най-възвишен.“

„Покоят, той е най-възвишен“, повтори си мълчаливо Мицухиде, като разви свитъка по-надолу и стигна до рисунка на голяма ряпа. До нея бе написано: „Да приемеш гост е благородно.“

Ряпата бе изрисувана с черно мастило, без никакво видимо усилие на четката. Ако се вгледаш отблизо в нея, можеше да доловиш уханието на пръст. От корена се подаваше едно-единствено листо, което сякаш преливаше от живот. С чудна непосредственост и безгрижие, дивата природа сякаш се присмиваше над благоразумието на Мицухиде.

Той продължи да развива свитъка, но на него нямаше нищо друго. По-голямата му част бе само празна хартия.

— Изглежда му е трябвала цяла нощ, за да направи тези две рисунки.

Тошимицу също бе впечатлен от свитъка и се наведе, да му се възхити заедно с Мицухиде. Неговият господар обаче не искаше да се взира повече него и помоли Тошимицу да го навие отново.

В този миг далеч в небето се чу звука на надута раковина. Беше знак от храма Ходжо, който призоваваше отрядите в целия град да се приготвят за път. На полето на някоя кървава битка тази раковина бе неописуемо страшна със своето печално бучене. Но в утрин като тази звукът й изглеждаше нежен и почти успокояващ.

Не след дълго Мицухиде бе на коня си. Също като планините на Кай тази сутрин, челото му бе безоблачно и върху него не падаше дори следа от сянка.