Тайната на Ескалибур

15

Лондон

— Значи вече имаме две парчета от Калибърн — каза Мичъл, като гледаше дръжката и счупеното острие, които лежаха на масата в американското посолство. Той махна към липсващия връх. — А Васюкович има третото. Въпросът е дали ще му е достатъчно, за да открие Екскалибур — и дали на нас това ще ни е достатъчно, за да го намерим.

— Знам къде трябва да потърсим — каза му Нина. Двамата с Мичъл бяха сами в стаята; Чейс беше останал в хотела. Докато летяха към Лондон, тя се опита да го утеши, да му покаже, че е готова да му помогне по всички възможни начини… но той не каза нищо. Абсолютно нищо.

Досега не го беше виждала да се държи така, но го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че смъртта на Мици — и вината за нея, която родителите й бяха стоварили на плещите му и която той беше приел — го бяха наранили дълбоко. Но също така знаеше, че ако се опита да го накара насила да реагира, това само ще влоши нещата. Оставаше й единствено да чака.

Да чака и да се заеме отново с проучването на легендата за Артур. Което вече даваше плодове. Нина знаеше, че и преди е виждала символа на лабиринта, гравиран върху меча, и не след дълго се сети къде.

— Гластънбъри — продължи тя, като отвори една от книгите и я постави върху меча. На страницата се виждаше същият лабиринт — изкривен, разпънат по диагонал, но криволичещата линия следваше абсолютно същите завои. — Това представлява пътеката по билото на хълма Гластънбъри Тор в Съмърсет. — В друга книга имаше цветна снимка на малък хълм, който се издигаше почти неестествено над равния английски пейзаж, а на върха му стърчеше каменна кула. Хълмът имаше необичаен вид, наподобяващ кръгъл, обрасъл с трева зигурат15. — Терасите го обграждат изцяло, но ако вървиш по пътеката от основата до върха, тя следва абсолютно същия маршрут като този, гравиран върху меча.

Мичъл огледа снимката.

— Дори не изглежда като истинско. Не е естествено образование, нали?

— Самият хълм е, но терасите са оформени от хората през хилядолетията. Този район е бил населен още от неолита, преди шест хиляди години.

— Ами кулата? И тя ли е част от легендата за Артур?

Тя поклати глава.

— Не, тя е построена по-скоро — единственото останало от средновековен параклис на свети Михаил. Но самият хълм определено е свързан с артурианския мит.

Мичъл потупа с пръст по един от символите върху меча.

— Значи според теб това са един вид улики към откриването на гробницата на Артур и Екскалибур? Нещо като карта?

— Един вид, да. Не знам какво точно представляват точките по лабиринта, но съм сигурна, че ще успея да го разбера на място.

— Искаш да отидеш до Гластънбъри?

— Непременно — кимна Нина. — Още днес, ако е възможно.

— Няма да е зле да уведомим британците за това, което става — щом ще разкопаваме една от най-великите им легенди, те сигурно имат какво да кажат по въпроса.

— А какво ще стане, ако наистина намерим Екскалибур? Хълмът е част от Националния тръст, нещо като държавен паметник. Всичко, което открием там, на практика принадлежи на британците.

— Мисля, че ще успеем да убедим правителството да заобиколи правилата — каза Мичъл с усмивка. — Ще ги убедя да открият някой местен експерт, който да ни помага; някой, който познава района, ще ни е от полза. Наистина ли искаш още днес да отидеш?

— Колкото по-рано, толкова по-големи са шансовете ни да открием Екскалибур преди хората на Васюкович.

Мичъл кимна.

— Ще уредя нещата. Къде е Еди?

— В хотела.

— Как е той?

— Не знам — призна честно Нина.

— Ще ти се обадя щом уредя всичко — каза Мичъл. Той внимателно прибра парчетата от меча в тапицираното метално ковчеже. — Иди при Еди, виж дали е добре.

— Добре — каза Нина, докато той прибираше куфарчето и излизаше от стаята.

Но тя не спираше да мисли, че Чейс не е добре — и че каквото и да му каже, то нямаше да оправи нещата.

— Еди? Тук ли си?

— Да — чу се равнодушният му отговор.

Поне й говореше, помисли си Нина, докато затваряше вратата на хотелската им стая. Тя го откри да лежи на леглото, втренчен в тавана.

— Какво правиш?

— Нищо… Просто мисля.

Тя знаеше за какво си мисли, но все още не искаше да повдига въпроса, разтревожена от неговата реакция. Вместо това тя седна до него, хвана го за ръката и леко я стисна.

— Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, добре съм. Къде беше? В посолството ли?

Тя кимна.

— Мисля, че разбрахме къде се намира Екскалибур.

— Ние? Ти и Джак?

Тя усети промяната на тона му, когато спомена Мичъл, но предпочете да я пренебрегне.

— Намира се в Гластънбъри. Най-вероятно някъде под хълма. Ще отидем да проверим.

— Ти и Джак.

— Не, всички ние — настоя тя. — Ти и аз.

Той я погледна право в очите за пръв път, откакто беше влязла в стаята.

— Не. Аз няма да отида.

— Какво?

— Няма да отида. Ти също.

Нина го погледна изненадано.

— Моля? Какво каза?

— Казах, че няма да отидеш. Слагаме край на всичко това.

— Какво имаш предвид под „всичко това“?

— Имам предвид — рече Чейс и рязко седна в леглото, — всичкото това тичане по целия свят, търсене на съкровища и разни парченца от някакви древни боклуци! Нека шибаните руснаци намерят меча, на кого му пука!

— Знаеш, че не можем да го направим — каза Нина, опитвайки се да преглътне гнева си. — Въпрос на национална сигурност.

— Как да съм сигурен в това? Ти сама го каза, че цялата тая работа със земната енергия, енергийните линии и всичко останало са пълни глупости!

— Вече не съм сигурна в това. Във всеки случай Васюкович очевидно го вярва — и точно заради това трябва да намерим Екскалибур преди него!

Той издърпа ръката си и стана от леглото.

— Дори ако това означава да умреш? — попита той с горчивина в гласа.

— Еди, онова, което се случи с Мици, не стана по твоя вина — възпротиви се Нина.

— Чия е тогава вината? Аз обещах на Бригите, че ще се грижа за нея, че ще я пазя, а сега тя е мъртва! Ако не я бях забъркал в това, тя още щеше да е жива, за Бога! — Гласът му се пречупи. — Та тя беше още дете! Не беше професионалист, не е както когато загина Хуго — той си вършеше работата, познаваше много добре рисковете. Но нейната работа не беше да поема рискове, тя дори не знаеше, че работата ще бъде рискована! Просто искаше да ми помогне — и това я уби! Аз я убих!

— Не, не си! — проплака Нина. — Уби я онази кучка с боядисаната коса, която застреля и Бернд. Ти… Ти не си виновен за нищо, Еди!

— Напротив. Аз бях отговорен за Мици, отговорен съм и за теб. Цялата тази работа стана твърде опасна. Затова никъде няма да ходиш и това е.

Нина се изправи и го погледна очи в очи.

— Ти не можеш да ми казваш какво мога и какво не, Еди — каза тя със студен глас, като едва успяваше да прикрие треперенето си. — Ако си мислиш, че така ще бъде, тогава май стана по-добре, че още не сме определили датата.

Чейс я изгледа мълчаливо, с каменно изражение на лицето. Пресегна се, грабна коженото си яке и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Нина.

— Навън.

— Еди, почакай… — Но той излезе и затръшна вратата след себе си.

Нина гледаше безизразно към нея, без да знае как да постъпи. След това неохотно се обърна и се върна при леглото. Седна на ръба му, опитвайки се да се справи с обърканите си чувства.

— Радвам се да те видя тук — разнесе се топъл глас с шотландски акцент над претъпканата по обяд кръчма.

Чейс вдигна глава и видя Мак да стои до масата, с чаша уиски в ръка и лека усмивка на лицето. Чейс не се усмихна в отговор.

— Ако Нина те изпраща, просто си губиш времето.

— Разговарях с Нина преди два часа, да — каза Мак като седна на стола срещу него и остави чашата на масата, — но тя не ме е молила за нищо. Просто искаше да знае дали съм те виждал. Казах й, че не съм — но имах усещането, че ще те намеря тук. — Той огледа залата. „Халба бира“ беше доста популярна кръчма в централен Лондон, украсена с фалшиви стари греди и рафтове, пълни с фалшиви антики, купени на кило, но за Чейс тя значеше много. — Ти винаги намираше утеха тук, когато София ти стъжняваше живота вкъщи. Както виждам, старите навици умират трудно. Пък и откога не сме се срещали на по питие тук. Колко минаха, пет години?

— Горе-долу.

— Обаче атмосферата е някак по-различна, откакто забраниха пушенето. Сега вече дори мога да видя задната стена. — Той повдигна вежди и се обърна към Чейс. — Мили боже, тоя тапет винаги ли е бил толкова ужасен? — Изражението на Чейс не се промени. — Хм. Няма дори следа от усмивка — нещата са доста по-зле, отколкото предполагах.

— Има ли някаква специална причина да си тук, Мак? — попита нетърпеливо Чейс.

— Всъщност има. Първо дойдох, за да ти поднеса моите съболезнования за смъртта на Мици. Съжалявам. Срещали сме се само веднъж, но ми се стори много приятно момиче.

Чейс сведе поглед към чашата си.

— Такава беше — отвърна той с натежал от мъка глас и отново отпи.

Мак погледна към полупразната халба.

— Не е в твой стил да пиеш през деня. Колко обърна досега?

Чейс отново отпи.

— Тази е четвъртата.

— Значи си пиян?

— Стига де, от четири халби? — Мак го гледаше без да отмества очи. — Добре де, малко — призна си най-накрая Чейс.

— Сега вече наистина знам, че нещо не е наред — каза Мак, а в гласа му се преплитаха веселие и загриженост. — Докато беше в полка, никога не се напиваше толкова бързо.

— Нещата се променят — отвърна Чейс с равен глас, като поклати глава. — Остарявам.

Мак вдигна чашата си и я обърна на един дъх.

— В такъв случай се присъединявам към теб в процеса на остаряване.

— Не съм сигурен, че точно сега имам нужда от компания, Мак.

— Искаш или не, оставам. Разбира се, втората причина да съм тук е, че Нина беше доста разстроена, когато ми се обади.

Чейс стисна зъби.

— Не чак толкова, че да се спре с това търсене на съкровища.

— Според теб няма да е в безопасност? — попита Мак. Чейс отново поклати с глава. — Тя познава рисковете.

— Според мен не си заслужава.

— Тя не мисли така.

— Което не означава, че е права.

— Щом се тревожиш толкова, защо не отидеш с нея?

Чейс отново отпи от халбата, след което я тръсна на масата.

— Защото въобще не искам да ходи! Но нея това не я интересува — навила си е на пръста да отиде. — Той се намръщи. — С Джак Мичъл. Жестоко се скарахме заради това.

— Мъжът, когото видях у сестра ти?

— Да, същият. Високият, смугъл и привлекателен тип. — Чейс се свлече обратно в стола си и изпусна една дълга въздишка, изразяваща безсилието му.

Мак се наведе напред и му каза със строг глас:

— И все пак Джак Мичъл не е проблемът, нали? Не той е причината да седиш в тази скапана кръчма и да се наливаш посред бял ден.

Известно време Чейс не каза нищо.

— Всъщност не — най-накрая отвърна той.

Изражението на Мак подсказваше, че той вече знае отговора, но въпреки това зададе очевидния въпрос:

— А какво тогава?

Нова пауза.

— Мици. Аз никога… Досега не съм губил човек, който е под моя защита. И не само за това, че е мъртва, и преди съм губил приятели, но… но не по този начин. Това нямаше да се случи, ако не я бях замесил.

— Значи обвиняваш себе си?

— Че кой друг?

— Човекът, който е натиснал спусъка — отвърна Мак. — И най-вече човека, който е изпратил стрелеца. Тях трябва да нараниш, не себе си.

Чейс повдигна вежди.

— Да не би да ми казваш, че трябва да отмъстя? Не ми звучи твърде професионално.

— Ако все още смяташ, че Нина е в опасност, тогава мисията ти още не е приключила. Тези хора са врагове, Еди. Вече са го доказали. Според мен елиминирането на всяка заплаха за мисията оправдава всички средства.

Чейс се изсмя горчиво.

— Моята мисия? Това е мисията на Нина, не моята. Тя просто ме взе със себе си, а сега дори вече не ме иска.

— Дори ти не си вярваш на приказките — каза твърдо Мак. — Тя те обича. А аз знам, че и ти я обичаш.

— Точно това е проблемът! Достатъчно ужасно бе, че изгубих Мици, ами ако изгубя и Нина? — Гласът му секна. — Обичам я. Толкова много я обичам, че умирам от страх да не я загубя. Наистина ме е страх. Не знам какво ще правя тогава.

Той наведе глава. Известно време Мак го гледаше мълчаливо, след това протегна ръка и я положи върху неговата.

— Това не трябваше да ми го казваш на мен.

— Знам, но аз… Не знам какво да й кажа. Не искам да ме вижда в това състояние.

— В какво състояние? Пиян?

Чейс вдигна глава.

— Не, за бога, и преди ме е виждала пиян. Не, имам предвид… нали знаеш. — Гласът му се снижи до шепот и признанието му едва се чу през шума в залата. — Слаб.

Мак се наведе към него и го погледна напрегнато.

— Еди, ти ще се ожениш за нея. Тя ще те вижда във всякакво състояние, не зависи от това, дали ти харесва или не. „И за добро, и за лошо“, нали така беше? Та ти беше женен за София, за бога, — знаеш много добре, че скандали има във всеки брак. Няма къде да се скриеш — или ще се изправиш лице в лице с всички проблеми, или просто ще им обърнеш гръб и ще си тръгнеш. А аз не съм останал с впечатлението, че си човек, който би обърнал гръб на нещо. Както винаги съм казвал в полка — „Бой до край“. И ти винаги се биеше.

— Невинаги — отвърна Чейс, още едно изречено с половин уста признание. — Едва след като ти ме научи. Преди да те срещна имах една битка, която… от която просто си тръгнах. А не трябваше. — Той се замисли. — Нина беше права.

— За кое?

— За семейството. Тя каза, че е жалко, че не се разбирам с моето. И не трябва да е така. — Той се изпъна. — Да, трябва да поговоря с Нина и ще го направя. Но първо трябва да поговоря с един друг човек.

— Кой?

— Сестра ми. Всичко това ме накара да осъзная, че трябва да й кажа нещо. Лично. — Той погледна към чашата си. — Но ще трябва да хвана влака. Едва ли ще мога да наема кола, след като съм пил — ако изобщо някой се съгласи да ми даде някоя след онова, което се случи с последната.