35

Но той не идваше от дулото на автомата.

Блестяща синьо-бяла мълния разсече автомата на две. Предната му част падна на сантиметри от главата на Чейс — все още стискана здраво от отсечената китка на Мичъл.

— И това ли ще наречеш мускулна рана? — извика Нина.

Мичъл изпищя и се вкопчи в чуканчето на дясната си ръка, откъдето бликаше кървав фонтан. Той залитна назад към рамката.

Нина отново замахна с Екскалибур. Блестящият меч се заби в корема на Мичъл и потъна дълбоко навътре в карбоновата рамка зад гърба му, като се спря чак когато дръжката стигна до стомаха. Тя го пусна и блясъкът изчезна, оставяйки Мичъл застопорен там, неспособен да измъкне острието от метала.

— Нали искаше мощност? — извика Нина и докуцука до контролния панел на платформата. — Какво ще кажеш за петдесет милиона волта!

Тя натисна бутона.

Платформата започна да се издига към ярките волтови дъги, които се стрелкаха между магнитите в пръстена.

— Не! — изпищя Мичъл, безуспешно опитвайки се да издърпа дръжката с останалата си ръка. Тя не помръдваше. — Нееее!

Той навлезе в енергийния поток.

Целият пръстен се озари от разбушувалата се светлинна буря. Тялото на Мичъл избухна в пламъци и за секунди беше изпепелено от концентрираната енергия, която го погълна. Над пръстена се извиха нови електрически дъги, които се забиваха в стените и тавана с унищожителна мощ.

Нина издърпа Чейс настрани точно преди една мълния да удари контролния панел и да взриви машината. Платформата се стовари на пода сред стълб от огън, разпръсквайки отломки на всички страни.

Трюмът беше разтърсен от още експлозии.

— Добре ли си, Еди?

Той изплю кръв на пода.

— Като пушка съм. — Зави сирена, която отекна в тясното пространство. — Май е време да се изнасяме към дома, тук нещо стана твърде шумно…

— Няма спор. — Докато Чейс се изправяше, Нина видя Екскалибур, който лежеше сред пушещите останки на платформата. Острието грейна в синя светлина щом тя го вдигна и с погнуса го отърси от нещо, което ужасно напомняше на печени ребра.

Чейс я прегърна през кръста за подкрепа.

— Да вървим!

Нови енергийни потоци се забиваха в стените, докато те се придвижваха през трюма. Останалите живи техници в контролната зала бяха изчезнали; очевидно сирената беше сигнал за евакуация. Един от магнитните пръстени се откъсна от подпорите си и рухна на пода, като разтърси цялата зала. По пода се посипаха и други компоненти, цяла секция от поддържащата рамка се срина.

Една особено ярка светкавица беше последвана от ужасяващото скърцане на метал.

— Ох, това не е добре — каза Нина, поглеждайки назад към водата, която бликаше през процеп в единия край на трюма.

Чейс я стисна здраво за ръката и ускори крачка към изхода.

— Мисля, че ще се понамокрим малко.

— Ох, пак ли!

Процепът се разтвори под натиска на морската вода, металът се огъна, хиляди галони ледена арктическа вода нахлуха през новообразуваната дупка. Въздухът се изпълни с електрически избухвания и генераторът даде на късо.

Огън над главите, вода под краката — висока вълна се устреми след Чейс и Нина, които тичаха към изхода. При всяка стъпка болка пронизваше крака на Нина, но тя стискаше зъби и продължаваше да тича напред. Надигащата се зад тях водна маса бучеше като цунами, което всеки миг щеше да ги отнесе…

Стигнаха до люка. Чейс успя да тласне Нина през него в мига, когато вълната се блъсна в херметичната преграда и ги обсипа с ледени пръски. След това самият той премина от другата страна и се облегна гърбом върху люка, затръшвайки го с всичка сила. Капакът издрънча върху рамката. Нина се довлече до него и дръпна ръчката, за да го заключи. После се наведе към пода запъхтяна.

— Извинявай, скъпа — каза Чейс, отново я прегърна през кръста и я поведе по коридора, — но не можем да си позволим да си почиваме. — Той кимна към меча. — Защо не зарежеш това нещо, нека си потъне с кораба.

— Защото когато тръгнат да изваждат кораба, пак ще го намерят.

— Ясно. Защо тогава не ми дадеш аз да го нося? Така няма да се притеснявам, че може случайно да ми отрежеш крака.

Тя му подаде меча тъкмо когато стигнаха до стълбите, водещи към палубата. Въпреки всички усилия, които полагаше, за да не натоварва ранения си крак, Нина присвиваше очи от болка при всяка стъпка.

— Оох! Проклетият Мичъл! Ако вече не беше мъртъв, пак щях да го убия!

— Между другото, забравих да ти благодаря за това — каза Чейс.

— Няма нужда.

— Напротив! Не трябва да свиквам непрекъснато да ми спасяваш живота.

— В такъв случай и аз ти благодаря за това, че ме спаси — отново! Колко пъти станаха вече, десет?

— Общо, или само този път?

— Знаеш ли, повечето двойки всъщност не си водят точна сметка за тези неща… — тя направи измъчен опит да се усмихне, въпреки, че вече й призляваше от болка, нерви и умора.

Те продължаваха да се изкачват по стълбата. Скърцането на кораба се засилваше, откъм трюма се разнесоха нови взривове. Освен това се промъкна и един нов звук, на двигател…

— По дяволите! — изруга Чейс. — Изпуснахме хеликоптера.

— Така или иначе не можем да го управляваме. Освен това нямаме оръжия, щеше да ни е трудно да го отвлечем.

— Проклетият меч е в нас! Дано поне са останали някакви лодки.

Най-после стигнаха до главната палуба. Вече беше очевидно, че корабът потъва, носът му почти се скриваше под водата. Чейс отвори един люк и излезе навън на студения вятър, оставяйки Нина облегната на преградата. Мястото на спасителната лодка беше празно, привързващите я въжета висяха отпуснати във водата. Една голяма оранжева лодка се отдалечаваше от кораба, върху покрива от фибростъкло на кабината просветваше сигнална лампа.

Той изтича до другия край на палубата. Другата лодка все още висеше на въжетата, почти във водата. Той можеше да се хване за най-близкия кабел и да се спусне по него в лодката, но Нина нямаше да успее, не и с този крак.

— Какво има? — попита Нина, когато той се върна при нея.

— Нали си гледала „Титаник“?

— Ох…

„Аврора“ потрепери и двамата залитнаха. Наклонът на палубата ставаше все по-очевиден и се увеличаваше.

— Добре, добре — каза Нина, разсъждавайки на глас, — намираме се на кораб без спасителни лодки. Тук трябва да има още нещо, което да се задържа на повърхността. Кое друго може да плава?

— Вещицата — отвърна Чейс. Нина го погледна изненадано. — Какво? Никога не съм казвал, че не гледам Монти Пайтън.

— Страхотно, но освен ако не разполагаш с вещица и то най-вече с нейната метла, това по никакъв начин не може да ни помогне!

— Няма метла — отвърна Чейс с внезапен блясък в очите, — но знам, къде можем да намерим нещо, което лети. Чакай тук! — Той хвърли Екскалибур в краката й и се втурна към вътрешността на кораба, плъзгайки се по парапета на стълбите.

— Еди, къде тръгна… Еди! — извика Нина, но той вече беше изчезнал. Тя го зачака да се върне. След миг Екскалибур бавно започна да се плъзга по палубата и се блъсна в парапета.

— Два потъващи кораба за три дни — промърмори тя, докато тромаво се наведе, за да вдигне меча. — Еди! Каквото и да си намислил, сега е моментът да го направиш!

Чейс се появи на стълбите.

— Да, идвам!

Нина видя, че носи нещо, наподобяващо голям куфар с ремъци.

— Какво е това?

— Нашето средство да се измъкнем от тук. Може би. Хайде, трябва да се качим на горната палуба.

Още няколко стъпала и Нина се отпусна разтреперана до преградата. През страничния отвор се виждаше антенната решетка, сребърните им цветчета блестяха на светлините на кораба… а отвъд тях вълните се разбиваха във фалшивите контейнери на носа. Ситуацията беше същата като в Тайфуна — само че този път не се намираха в близост до брега.

Тя погледна към Чейс, който затягаше ремъците около тялото си.

— Какво е това нещо, парашут ли?

— По-скоро е нещо като джетпак.

— Джетпак ли?

— По този начин Джак успя да стигне до Васюкович — остава ми само да се надявам, че наистина се управлява толкова лесно, колкото твърдеше той. Донеси меча, отзад има едно отделение, прибери го там. Само гледай да не пробиеш дупки.

Нина докуцука до него и откри отделението, отвори го и внимателно плъзна Екскалибур вътре. Щом го остави, блясъкът веднага изчезна и острието полегна спокойно върху поликарбонатната материя. Докато Чейс трескаво бързаше, затягайки ремъците, тя затвори отделението. Корабът отново потрепери, корпусът му издаде тъжен метален стон.

— Добре — каза Чейс, като посочи към външния люк, — излизай навън.

Нина все още не разбираше какво е намислил, но излезе навън, куцукайки, и се озова на мостика. Някъде в далечината забеляза една от спасителните лодки. Кърмата на „Аврора“ продължаваше да се надига, огромният контейнеровоз потъваше с носа надолу в черния океан.

Чейс й подаде края на едно въже.

— Овържи го около мен и след това се привържи и ти. Омотай го няколко пъти и го затегни колкото можеш по-здраво. Довери ми се — добави той, забелязвайки изражението на лицето й.

— Добре — каза тя несигурно и прекара въжето около кръста му, докато той затягаше каишката на някакъв малък уред около китката си. — Знаеш ли как работи това нещо?

— Донякъде. Джак ми показа. Добре де, по-скоро го описа, отколкото показа, но общо взето схванах същността.

— Ще се доверя на думите ти — отвърна нервно Нина. Тя уви въжето около себе си и Чейс още веднъж, стегна го здраво и го завърза.

Той я обгърна с ръце и я придърпа към ръба на мостика.

— Трябва да се качим на перилата. Ще се справиш ли?

— Налага се да го направя, нали? — Чейс я вдигна и тя уви левия си крак около едната подпора на парапета, за да запази равновесие. Той я последва. Нина едва не изплака от болка, когато той се притисна в раната на десния й крак, но стисна зъби и замълча.

— Добро момиче — каза Чейс, докато двамата се опитваха да балансират върху парапета. — Така, да видим дали ще успея да подкарам това нещо.

— Но преди това… — каза Нина.

— Какво?

Тя го целуна.

— За всеки случай, ако нямам възможността да го направя отново.

Той се усмихна.

— Хей, най-после определих дата за сватбата — и нямам намерение да я пропусна! — Той й върна целувката, след което огледа панела за управление, а тя се притисна към него. — Така. Да видим…

Той натисна един бутон. Двете страни на раницата се разтвориха като хитинова черупка на бръмбар, който се кани да излети, и черните делта-крила от карбонови нишки се разпериха встрани.

Чейс беше впечатлен от скоростта и прецизността на разгръщане, общата дължина на крилете достигаше десет фута.

— Доста добре. Сега двигателите. — Той насочи пръст към следващия бутон. — Дръж се много здраво — предупреди той Нина. — Защото когато натисна този бутон, усещането ще бъде като ритник в задника и ще се изстреляме нагоре.

Нина затвори очи и ги стисна здраво.

— Давай!

Чейс се наведе напред и натисна бутона.

Четирите миниатюрни реактивни турбини оживяха, горещината от изпускателните им тръби нагърчи боята върху парапета и Нина и Чейс скочиха. Крилата уловиха вятъра и набраха скорост…

Надолу. Те падаха край едната страна на кораба, а покрай тях прелитаха палубите.

Чейс смени позицията си, протегна ръце и изви гръб, опитвайки се да заеме хоризонтално положение. Ако успееше да набере достатъчно скорост, за да могат крилете да ги издигнат нагоре…

Черната вода се приближаваше към тях, върху нея блещукаха отраженията от лампите на кораба. Продължаваха да падат надолу твърде бързо…

Изведнъж отраженията се плъзнаха под него двигателите бяха достигнали пълна мощност и започнаха да ги отдалечават от „Аврора“ с нарастваща скорост.

Но това все още не беше достатъчно. Току-що бяха прелетели край горната палуба и падаха право надолу към океана…

Най-после успяха да заемат хоризонтално положение, крилата се вдигнаха нагоре, сякаш изведнъж оживели. Нина изпищя, когато въжетата рязко я дръпнаха нагоре. Чейс отчаяно се изпъна назад, колкото се може повече, лицето му пулсираше от ледения вятър, който стържеше по кожата му.

Екранен ефект, досети се той. При много ниски височини низходящата струя се отблъскваше от повърхността на водата, в резултат на което се получаваше много по-голяма подемна сила.

Но дали тя щеше да бъде достатъчна, за да ги държи далеч от вълните?

Очите му сълзяха от силния вятър. Нещо прелетя от едната им страна: спасителна лодка, едва зърнато размазано цветно петно, което бързо изостана назад…

И надолу.

Вече набираха височина!

Чейс се изпъна напред, за да запази позицията си, а Нина висеше зад гърба му. Ускорението от двигателите, комбинирано с ъгъла на крилете беше достатъчно, за да ги вкара в режим на постепенно, но стабилно издигане. Той погледна към панела за управление и видя как цифровият висотомер бавно, но постепенно се покачва. Припомни си какво му беше казал Мичъл за количеството гориво, което глайдуингът можеше да носи, и се опита да изчисли до каква височина биха могли да се изкачат, преди да свърши. Знаеше много добре, че Нина щеше да го сметне за секунди, но ревът на вятъра и двигателите щеше да му попречи да й предаде информацията — освен това я усещаше как трепери и му беше ясно, че в главата й се въртят съвсем различни неща от температура и гравитация.

Около три хиляди фута, изчисли го най-накрая той. Щеше да има видимост до над шейсет мили — ако въобще имаше какво да се гледа. Мичъл едва ли би искал наблизо да има други морски съдове, които да видят когато стреля с оръжието. Въпросът беше дали ще успеят да прелетят достатъчно разстояние, за да достигнат до някой кораб в района.

Глайдуингът продължи да се издига. Хиляда фута и нагоре. Чейс усещаше как сърцето на Нина тупти — бързо, уплашено… но ритъмът му постепенно се забавяше.

Но не защото се успокояваше. Защото беше започнала да замръзва от ледения вятър.

— Не ме оставяй! — извика той. Ръката й се вкопчи в него. Но студът така или иначе щеше да вземе своето — дори той не би могъл да издържи вечно. Години бяха изминали от времето, когато беше тренирал оцеляване в такива условия.

Минутите минаваха, висотомерът продължаваше да се покачва, двигателите виеха. Не оставаше много гориво. Чейс избърса очите си и разбра, че сълзите му замръзват на лицето. Дори едва усети докосването, нервите му бяха станали безчувствени.

Три хиляди.

На китката му проблесна червена светлина. Предупреждение за горивото. Оставаше една минута или трийсет секунди, или десет? Не знаеше. Но с издигането беше свършено, предстоеше дългото плъзгане надолу, към черната неизвестност…

Светлини!

Някъде далеч напред, малко съзвездие в синьо и жълто. В почти непрогледната тъмнина беше трудно да се прецени разстоянието, но Чейс се съмняваше, че ще е повече от двайсетина мили. Дали глайдуингът щеше да успее да ги отнесе до там?

Нямаше друг избор, освен да го разбере по трудния начин. Той направи вираж и се изравни с кораба.

Двигателите се закашляха и спряха. Единственият шум, който се чуваше, беше воят на вятъра.

Той усети как ръцете на Нина се отпускат.

— Нина, не заспивай! — изкрещя той. — Пред нас има кораб, ще успеем! — Не беше сигурен в това, но дори и да лъжеше, тя нямаше как да го опровергае.

Висотомерът вече отчиташе снижаване. Той се изпъна назад колкото можеше, опитвайки се да запази височината, но без двигателите спускането беше неизбежно.

Две хиляди фута. Светлините все още бяха надалече, но се приближаваха, съзвездието вече приемаше желаната форма.

По-малък от „Аврора“, корабът може би се намираше и по-близо, отколкото бе предполагал. Траулер?

По-близо. Хиляда и петстотин фута. Нина се беше от пуснала съвсем върху въжетата, хватката й отслабваше, ритъмът на сърцето се забавяше. Неговото лице бе станало абсолютно безчувствено, същото беше на път да се случи и с протегнатите му ръце.

Хиляда фута. Разстоянията между светлините започнаха да се изпълват с по-плътни цветове, корабът изникна от мрака като във филм. Петстотин. По-близо. Четиристотин, три…

Нина се отпусна съвсем. Той се опита да запази позицията си, но ръцете и краката й се подмятаха от вятъра и ги забавяха. Двеста, сто, продължаваха да падат бързо…

Корабът се устреми към тях, право напред една мачта изскочи от мрака. Чейс зави встрани, губейки височина. На палубата се виждаше нещо, купчина мрежи с нещо блестящо сред тях. Той се насочи към тях, последен шанс, преди да ги прелетят и да паднат във водата…

Блъснаха се в мрежите. Крилата изтрещяха и се счупиха, но Чейс вече беше обгърнал Нина с ръце, за да я защити от удара в голямата купчина риба, разпръсквайки току-що уловената треска по цялата палуба. Другият край на мрежата беше захванат в една лебедка; те се плъзнаха към нея, преди отново да се озоват сред пляскащите с опашки риби.

— Боже всемогъщи! — изпъшка Чейс. Може и да не усещаше нищо, но обонянието му си беше наред. — Каква смрад! — Той се огледа и забеляза група рибари, които го гледаха втрещени.

Нина се размърда в прегръдката му.

— Нина! Добре ли си? Нина!

— Еди… — прошепна тя замаяно, като отново се размърда — този път, за да облегне глава на гърдите му с изражение на задоволство, със затворени очи. Но това не трая дълго. Носът й се сбърчи и тя се намръщи. — Каква е тази миризма?

Чейс се засмя облекчено и я прегърна. Погледна към рибарите, които се събираха около мрежата.

— Здрасти, момчета — рече той. — Случайно да имате път към Англия?

Загрузка...