Тайната на Ескалибур

32

Англия

Ню Форест се простираше върху терен от над 220 квадратни мили. Началото на националния парк започваше на десетина мили източно от Борнмът и в него се намираха някои от най-старите равнинни пасища на Англия. Но Нина и Чейс чакаха в колата на Елизабет, паркирана на едно от сечищата в редките горски масиви, от които всъщност идваше името на областта20. Чейс беше разгледал сателитни снимки на района; най-близката къща се намираше на около миля от тях; мястото, което Мичъл беше избрал за размяната, беше възможно най-усамотеното, което можеше да се намери в гъсто населения южен бряг.

Нощта беше настъпила. Единственото осветление идваше от фаровете на колата, които хвърляха остри сенки върху земята. Чейс огледа дърветата, но не видя никого.

Но той знаеше, че не са сами.

— Чух нещо — каза Нина и обърна глава на север. Чейс успя да го долови едва след няколко секунди — слухът му още не се беше възстановил напълно от взрива в Русия. Но воят и боботенето на приближаващия се хеликоптер не можеха да се сбъркат.

Той се снижи, освети гората с фаровете си и се приближи към разчистения терен, обръщайки се с едната си страна към колата. През едната вратичка се показа някакъв мъж и насочи към тях кръгла антена.

— Изхвърли пистолета, Еди — разнесе се гласът на Мичъл от говорителя на хеликоптера, който висеше точно над дърветата. Антената беше част от радарна система, която показваше какво точно носят Нина и Чейс под дрехите си. — И, Нина, онова нещо в левия ти джоб, мисля, че е предавател. Отърви се от него. След това и двамата се отдалечете от колата.

Чейс хвърли пистолета до един паднал пън, а Нина неохотно извади от джоба си електронното устройство и го постави върху покрива на колата. Те навлязоха навътре в сечището. След няколко секунди мъжът приключи със сканирането и хеликоптерът кацна на земята сред миниатюрен ураган от прах и листа, а перките му продължиха да се въртят дори и след като двигателят замлъкна.

Холи предпазливо слезе от него, зад нея се появи Мичъл.

— Чичо Еди!

— Добре ли си, Холи? — извика Чейс.

— Добре е — отвърна Мичъл. — Нина, тръгни към мен. Аз ще пусна момичето. Само внимателно, без необмислени експерименти.

Нина пристъпи напред, след което се спря и се обърна към Чейс.

— Еди…

— Ще те намеря — каза нежно той. След това продължи, опитвайки се да докара безгрижно изражение на лицето си: — Между другото, смяташ ли да правиш нещо през месец май? Някъде около четиринайсети?

Тя му се усмихна широко и искрено.

— Вече смятам.

— Не го пропускай.

— Не ми позволявай.

— Стига празни приказки — прекъсна ги Мичъл. — Нина, идвай тук!

Нина погледна Еди за последен път и тръгна към хеликоптера. Холи идваше от другата страна, като едва се сдържаше да не хукне към него. Когато се разминаваха, Нина прошепна:

— Прави каквото ти казва Еди.

Тя стигна до хеликоптера и погледна назад. Холи тъкмо беше стигнала до Чейс.

— Качвай се — извика Мичъл от кабината. Опитвайки се да прикрие страха си, Нина се качи в кабината. Човекът с радара хвана ръцете й и ги закопча с белезници, след което я бутна към седалката до Мичъл.

Двигателят веднага забуча и хеликоптерът започна да се издига. Нина погледна през прозореца към двете фигури, които постепенно се скриха в мрака.

— Откарай ни до самолета — заповяда Мичъл на пилота. — Искам като стигнем в Шотландия, другият хеликоптер да бъде зареден и готов за излитане. Чака ни много работа — искам до утре вечер системата да бъде напълно готова за проба.

— Ами Еди и Холи? — попита Нина.

— Казах, че ще пусна Холи невредима — каза Мичъл със сериозно изражение на лицето. — За след това не гарантирам…

Нина присви очи и го погледна с омраза.

— Подъл кучи сине!

— Правя каквото се налага. — Той се облегна назад, а хеликоптерът набра скорост и се понесе над тъмната гора.

Снайперистът се намираше на около двеста фута от Чейс, но и на трийсет да беше, пак нямаше да го забележат, дори и на дневна светлина. Облечен в камуфлажно облекло той се сливаше идеално с шубраците и храстите в гората. Дори пушката му не изглеждаше като фабрично произведена, а по-скоро органична, с боядисана в кафяво цев и заглушител обвит със зелени клонки, а издайническите лещи на оптиката се криеха под клюмнали листа.

Той ги отмести с ръка, за да получи пълна видимост към мишените. Координатният кръст беше фокусиран перфектно върху главата на Чейс. Той се повдигна леко на лакти и се приготви да стреля. Чейс разговаряше с момичето и се местеше насам-натам, но не толкова, че да му попречи да стреля.

След като хеликоптерът отлетя, в гората почти не се усещаше вятър, а и да имаше, при това късо разстояние заглушителят и откатът почти нямаше да окажат влияние върху точността на изстрела. Въпреки това той ги отчете като фактор и леко повдигна мерника над очите на Чейс. Куршумът щеше да се забие в центъра на челото му и да му пръсне мозъка.

След като приключеше с Чейс, щеше да се съсредоточи върху момичето, което щеше да бъде изпаднало в шок и парализирано от ужас, лесна плячка. Две мишени, два изстрела, две секунди.

Два трупа.

Той се стегна и затаи дъх, за да сведе до минимум движението на тялото си, коригира мерника си за последно и леко натисна спусъка…

Изстрел…

Точно тогава Чейс клекна.

Куршумът изсъска над главата на Чейс и се заби в отсрещното дърво. Лекото изщракване на снайперската пушка след изстрела му подсказа посоката, от която е стреляно, но той вече я знаеше.

— Господи! — чу се тенекиеният глас на Питър Олдърли в дясното му ухо, след като Чейс сграбчи Холи и я събори на земята до себе си. — Не можа ли да се забавиш още!?

Чейс не отговори, а припълзя към прикритието на дънера, влачейки момичето след себе си.

— Стой тук — изсъска той, сграбчи пистолета си и запълзя по корем през листата и калта към другия край на падналия ствол. Ако снайперистът беше добър, а Чейс не се съмняваше в това, изненадан или не от реакцията на жертвата си, той щеше да презареди бързо и да потърси мишената.

— Все още е на мястото си — обади се Мак в слушалката. — Оглежда се наляво, търси те.

— Чакай, прави нещо с пушката си — добави Олдърли. — Превключи нещо, може да е нощно виждане или инфрачервен термограф.

Чейс нямаше нужда да вижда радарния образ, който двамата мъже разглеждаха някъде в централата на МИ-6 в Лондон; той можеше да си го представи идеално. Снайперистът лежеше зад някакво прикритие, паднал дънер или пън, на място, откъдето имаше добра видимост към първоначалната позиция на мишените си. Нямаше да мръдне от мястото си, освен ако не беше абсолютно наложително.

Което означаваше, че Чейс трябваше да го накара да се помръдне оттам. Сателитът, който обикаляше в орбита на триста мили над главата му, можеше да вижда през гъстата листна маса по дърветата и дори през почвата, но можеше да насочва окото си към някое определено място само за ограничен период от време, преди траекторията му да го отведе извън обхват. Ако до това време той не беше открил врага, щеше да остане без видимост.

Което означаваше да умре.

— Една минута до излизане от обхват — съобщи Олдърли.

— Хайде, Чейс, закови тъпото копеле, той просто си лежи някъде там!

— Ти май никога не си се изправял пред снайперист, а? — изръмжа Чейс, приближавайки края на ствола. Следващото възможно прикритие беше едно дърво на около десет фута от него — терен, на който ще бъде напълно изложен на прицела му. — Кажи ми какво прави?

— Мести мерника от единия край на дънера към другия — отвърна Мак. — Чака някой от вас да помръдне.

— Накъде се цели сега?

— Към теб.

Чейс се мразеше за това, което щеше да направи, но знаеше, че за него и племенницата му нямаше друг изход.

— Холи — прошепна високо той. — Когато ти кажа, много бързо покажи ръката си над дънера и после я скрий пак. Разбра ли? — Въпреки че беше много объркана и изплашена, тя кимна утвърдително. — Добре, едно, две, сега!

Холи протегна ръка над дънера.

Чейс се изстреля в посока към дървото, макар че тя веднага я скри. Той чу едновременно тихото туп на куршум, забиващ се в дърво, и мекото изщракване на пушката. Холи изпищя, когато върху нея се посипаха листа и натрошена дървесна кора.

— Наведи се! — извика Чейс. Дори най-добрите снайперисти в света имаха нужда от време, за да открият отново мишената си след като вече са стреляли. А и неговото бързо движение между дърветата щеше да принуди стрелеца да смени мишената, което щеше да го забави допълнително.

Но не чак толкова много.

Чейс се залепи за дървото секунда, преди куршумът да го направи и да напълни очите му с трески.

— Четирийсет секунди — обяви Олдърли с напрегнат глас.

— Къде е той?

— На пет часа от теб, около четирийсет метра — обади се Мак. — Прицелва се в прикритието ти.

— Вляво или вдясно?

— Вляво.

С вдигнат пистолет Чейс се изви надясно и показа ръката и рамото си, за да привлече снайпериста, след което веднага се премести обратно и бързо стреля два пъти от лявата страна. В дървото се заби още един куршум, противникът му явно се беше разконцентрирал от ответния огън, точно както се беше надявал Чейс.

Той отново изскочи иззад прикритието си, този път без да се връща обратно. Хукна криволичейки между дърветата право към укритието на снайпериста, а под краката му хрущяха нападалите клони и листа…

— Трийсет секунди!

— Размърда се, уплашил си го! — извика в същия миг Мак. — Движи се надясно от първоначалната си позиция, пълзи — не! Станал е и бяга!

Чейс стигна до друго дърво и се скри зад него.

— Позиция!

— На четири часа от теб, продължава да се движи надясно, все още се движи — мамка му! Еди, той отива към племенницата ти!

— Двайсет! — каза Олдърли. — Чейс, размърдай се!

Чейс реши да рискува и надникна зад дънера. На слабата светлина от фаровете на колата не се виждаше нищо, което да се движи.

— Нямам визуален контакт! Къде се намира той?

— Приближава се откъм три часа, все още се движи — не, пада на земята, прицелва се…

— Мамка му! — Той хукна право към все още невидимия снайперист, протегнал напред пистолета си. — Направлявай ме!

На образа на радара протегнатата му ръка щеше да служи като ориентир, което щеше да помогне на Мак да го упътва към целта му — ако, разбира се, беше достатъчно бърз.

— Ляво — отсече Мак. Чейс леко смени посоката, профучавайки край дърветата. — Ляво, ляво — направо, направо!

— Десет секунди!

Чейс стреля и продължи да стреля в шубраците пред себе си.

Нямаше попадение, а времето и патроните му свършваха…

— Раздвижи се! — каза Мак. — Сменя целта, сменя целта!

Нямаше нужда да пита коя е следващата му мишена. Оставаха му три патрона, два, един…

— Улучи го! — извика Мак. Без ликуване в гласа, просто констатация. — Пистолет, пистолет!

В близък бой снайперската пушка беше безполезна, но мъжът разполагаше и с друго оръжие. Чейс забеляза раздвижване пред себе си, един храст, който не беше храст се размърда, проблясък на метал…

Той изстреля последния си патрон.

— Нямам контакт! — изпъшка Олдърли. — Чейс! Улучи ли го, успя ли?

— Да, улучих го — обяви Чейс, изритвайки пистолета от ръката на снайпериста. Но за него вече нямаше никаква заплаха: последният куршум беше улучил мъжа във врата, разкъсвайки мускулите и жилите, и сега камуфлажното му облекло бързо подгизваше от кръв. Той продължаваше да помръдва леко, но след минута-две щеше да бъде мъртъв, дори и ако Чейс се опиташе да го спаси.

В слушалката се чуха викове на облекчение.

— В такъв случай — рече Олдърли след минута, — можеш да очакваш сметка от Нейно величество за използването на сателита. Ще бъде само някакви си милион паунда, или там някъде.

— Кажи им да си го приспаднат от наградата за откриването на Екскалибур — рече Мак. — Добре ли си, Еди?

— Да — отвърна Чейс, обърна гръб на умиращия снайперист и хукна към сечището. — Холи, добре ли си? Холи?

Намери я да лежи на земята зад дънера и да трепери.

— Холи — каза той, като се протегна и я хвана за ръката. — Всичко е наред. Добре ли си?

Тя бавно вдигна глава и го погледна с насълзени очи.

— Чичо Еди?

— Здрасти — усмихна се той. — Хайде, миличка. Да те заведем у дома при мама.

Той внимателно я изправи на краката й. Тя го прегърна и притисна лице към гърдите му, хълцайки.

— Всичко е наред — успокои я той. — Всичко свърши.

Но знаеше, че съвсем не е така.

— Предполагам, че снайперистът няма да проговори — каза Мак в слушалката, явно мислейки си за същото. — Двамата с Питър ще се оправим с местната полиция, но как смяташ да намериш Нина?

Чейс отведе Холи до колата.

— Все още имам шанс. Ще трябва да поговоря с един човек.

Хектор Амороз се събуди внезапно, седна в леглото и се протегна да светне нощната лампа.

— Здрасти, Хектор — обади се Чейс с леден глас от стола, който беше придърпал до леглото. В ръката си държеше пистолет, без да го насочва директно към шефа на АСН, но можеше да го направи само с едно леко помръдване на китката.

— Еди! — възкликна Амороз. — Ти какво… Как влезе тук?

— Имам си начини. Исках да си поговорим, докато си още в Лондон. За приятелчето ти Джак Мичъл.

При произнасянето на това име, лицето на Амороз се стегна. Той се вгледа в Чейс, докато очите му привикнаха към светлината.

— Господи, Еди! Какво ти се е случило?

Чейс посочи към отоците и раните по лицето си.

— Както вече казах, Джак Мичъл. Оказа се, че не е този, за който се представя. — Сега пистолетът му вече беше насочен към Амороз. — Но ти си го знаел, нали? Още от самото начало.

— Не знам за какво…

— Недей! Дори не се опитвай да отричаш! Джак нагласи цялата работа, въвлече в играта АСН, за да може да намери Екскалибур преди руснаците. И тъй като е служил във флота, а ти също си служил там, двамата още в началото се сприятелихте. Бихте направили всичко, за да си помогнете един на друг, нали?

— Въобще не стана така — рече твърдо Амороз. — Може и да съм напуснал флота, но щом Пентагона поиска нещо, мой дълг е да им го осигуря. В по-голямата си част финансирането на АСН идва от САЩ. Знаеш го много добре.

— Онзи, който плаща, той поръчва музиката, така ли? — подигравателно се ухили Еди. — Добре, знаеш ли каква музичка е поръчал сега? Казва се „Аз отвлякох Нина и откраднах Екскалибур, за да си построя шибаната машина“.

Амороз се изпъна и го погледна стреснато.

— Отвлякъл е Нина? Какви ги говориш?

— Отвлече Нина, опита се да ме убие — мен и племенничката ми. Защото не иска да остави жив никой, който да разкаже за незаконните му операции и свръхоръжието, което се кани да построи.

— И ти си мислиш, че аз имам нещо общо с това? — попита Амороз.

Чейс го погледна твърдо.

— Ако си го мислех, досега да си мъртъв. — Амороз се напрегна, защото знаеше, че Чейс не се шегува. — Но ти знаеш повече за Джак, отколкото показваш. Искам да знам къде е сега.

— Всичко, което знам за Мичъл е, че той е бивш агент към разузнавателния отдел на специалните части, че сега работи за DARPA и че ми беше заповядано да му окажа пълно съдействие във въпросите на националната сигурност. Заповедта дойде от висшите ешелони на Пентагона.

— Добре, но Джак като че ли не получава заповедите си от там. Изглежда, че не получава заповеди от никого. Върти си своята малка незаконна операцийка и той казва на Пентагона какво да прави.

— Какво имаш предвид?

— Прибра се от Русия с подводница. Американска подводница, в руски териториални води. — Амороз реагира с искрена изненада. — Видях номера на корпуса — продължи Чейс. — Проверих го — SNN-23, морски съд, „Джими Картър“, нападателна подводница клас „Сийулф“. На която някога е служил Мичъл. А най-странното е, че е била прехвърлена към специалните части за техните операции. Наистина е голямо съвпадение, че точно тя се е оказала точно там… А още по-точно, не си представям някой от лампазите в Пентагона преднамерено да е поел такъв огромен риск. Значи…

— Той не може да разполага с такава власт — възпротиви се Амороз. — Дори тайните и незаконни операции се отчитат на някого.

— Това като че ли не го притесняваше. Изнесе ми високопарна реч на тема, че онова, което прави, било твърде важно, за да бъде оставено на политиците. Копелето е побесняло, Хектор — освен това Нина и мечът са в неговите ръце, тоест всичко, от което се нуждае, за да задвижи оръжието си. Видях едно подобно в действие; доста е… разтърсващо. Затова ми трябва помощта ти: да я спася — и да го спра.

— Как? Аз дори не знам къде се намира.

— Все някой ще знае — отвърна Чейс и се облегна назад в стола. Дулото на пистолета се отмести съвсем лекичко от бившия адмирал. — Може да се занимава с таен проект, но използва редовите военни активи. Както разузнавателни, така и граждански. Подводници, хеликоптери, самолети, коли, дори оръжия, които е изискал — за тях не може да няма все някаква документация. Някой в Пентагона знае как да го намерим. Ти сигурно имаш някакви приятелчета там. Иди при тях.

Амороз се размърда неспокойно.

— Това означава да разкрия, че знам за тайна операция, до която нямам достъп. Заради това не само мога да загубя поста си — могат да ме пратят и в затвора.

Пистолетът отново се насочи към него.

— В затвора поне ще си жив.

Амороз поглади брада замислено.

— Добре, ще опитам да… Ще се обадя на няколко души.