Три метра над небето

32.

Баби заключи веспата. Наоколо няколко момчета с мотори обсъждаха любовна история, завършила зле. Двама бяха седнали на стъпалата. Единият облиза цигара, после я разтвори и ловко изсипа тютюна в шепата си. Извади нещо от джоба на якето си и се озърна. Никой не го гледаше.

Пред вратата дежуреше дебел бодигард с обица на ухото. Баби се нареди на опашката. До нея имаше две ярко гримирани момичета с шлифери. Придружителите им бяха с якета от имитация на камилска кожа, на ревера на единия имаше позлатена игла с формата на саксофон.

Бодигардът посочи Баби:

— Ти!

Тя мина пред момичетата с тупирани коси, пред една доста прилично изглеждаща двойка и пред двама нещастници, пристигнали отдалече. Всички й завидяха. Някои се оплакаха, опитаха се да протестират полугласно, само колкото да ги чуят най-близките около тях. Дебелакът прецени, че е направил добър избор, и изгледа малкото си стадо със смръщени вежди, готови да потушат всеки ропот.

В залата гърмяха два огромни високоговорителя, клиентите пред бара крещяха, а един тип с кръгли очилца едва се крепеше на стола до живописна руса красавица, която му обясняваше, че чака гаджето си. Той се преструваше, че не разбира; момичето си поиска джин тоник и той плати, изпълнен с надежда.

Баби погледна към огромния дансинг, където всички танцуваха като луди. Не успя да види Палина и се премести вляво. „Витрините“ й харесваха много. Влизаш, гледаш през стъклото хората, които се кълчат под теб, после слизаш долу и се сливаш с хаоса — малък цветен спектакъл. Две момчета танцуваха заедно, няколко момичета ръкомахаха. Тесни еластични блузки, впити панталони, голи пъпове и дълги кърпи, вързани на кръста… Димът се стелеше наоколо и обгръщаше всички. Момче и момиче се мъчеха да си кажат нещо. Може би той й предлагаше танц, който да изпълнят вкъщи, сами. Може би тя щеше да се съгласи. А може би говореха за друго… Нямаше и следа от Палина, от Поло и най-вече от Степ. „Сигурно още не са дошли? Невъзможно…“ Изведнъж Баби усети, че гледа в грешна посока, и сякаш водена от нежния тласък на съдбата, обърна глава.

Там бяха, в същата зала! Седяха в дъното, срещу последното стъкло. Поло, Палина, оня с превръзката, някакви други момчета с къси коси и яки бицепси, Мадалена, приятелката й… той. Пиеше бира и от време на време се озърташе, сякаш търсеше някого. „Дали търси мен? Палина трябва да му е казала, че ще дойда. Не, не му е казала.“

Бавно го изгледа отново и се усмихна на себе си. Седеше като господар, но в изражението му имаше нещо толкова мило… Може би погледът? Степ се обърна и Баби се дръпна уплашено, потъна в тълпата и се отдалечи.

Отиде в дъното на заведението — до стълбите, които водеха към бара. Извади коженото си портмоне от задния джоб на гащеризона. Едно набито момче я спря; даде му десет хиляди лири и то й връчи билет, после продължи да говори с някаква девойка с накривена шапка.

Баби слезе бързо по стълбите. Долу музиката беше много по-силна. На бара си поръча коктейл „Белини“. Обичаше праскови… Погледна нагоре. Степ се беше подпрял на стъклото и кимаше в такт с музиката. Оттам не можеше да я види. Връчиха й чаша и коктейлът изчезна със същата скорост, с която се появи.

Обзе я странна еуфория. Баби затвори очи и задвижи главата си, следвайки ритъма. Качи се на един парапет и затанцува с мечтаещи устни, после отвори очи и погледна нагоре.

Той стоеше там и я наблюдаваше. В първия миг не я позна, но след малко се обърна към Палина и я попита нещо. Тя кимна. Баби се усмихна и продължи да танцува.

Степ се отдалечи бързо, а Поло поклати глава. Палина го прегърна пламенно и го целуна по устата. Ниското момче до стълбището безропотно пусна Степ, без да му иска пари, поздрави го и отново насочи вниманието си към накривената шапка. Животът във „Витрините“ продължаваше. Един тъпак с дълга коса танцуваше точно до Баби, но като видя Степ, се направи на разсеян и изчезна.

Той стъпи до нея на парапета и вдиша парфюма й. Гледаше я като омагьосан. Беше толкова красива! Меките й устни, кадифената й кожа… Всичко в нея изглеждаше крехко, но съвършено. Приличаше на кукла. Хвана я за китката, притегли я към себе си, погали лицето й и за миг потрепери от мисълта, че ако направи нещо повече, тази нежна кристална мечта ще изчезне, ще се разпадне на хиляди малки парченца. Тогава я поведе през гората от размахани ръце, за да я отвлече от целия този хаос.

Мадалена ги видя и остана сама със своята празна чаша. Тя беше просто тор за онова растение, което разцъфва на гроба на повехналата любов. Онова рядко растение, чието име е Щастие.