Три метра над небето

34.

Две години по-рано

Степ крачеше из стаята и преговаряше урока по химия. Опря ръце на масата, прелисти тетрадката, но тези формули изобщо не искаха да му влязат в главата. Отпусна се на стола. Караше последна година в лицея. Неочаквано от последния етаж на отсрещната сграда се понесе музика — Батисти пееше високо и силно: Mi ritorni in mente, bella come sei…11 „Блазе му“ — помисли си, но след това се ядоса и удари с длан по учебника. Изправи се и погледна навън. Отвори прозореца.

— Няма ли да спрете най-после с тая скапана музика?

Едно перде отсреща помръдна и звуците бавно се снишиха. „Простаци!“ — Степ седна и отново се съсредоточи. След малко чу телефона. Погледна часовника — беше почти четири.

— Ало?

Мълчание.

— Ало?

Пак мълчание, после някой затвори. „Ама че тъпи шеги…“

— Стефано! — Майка му беше навлякла коженото си палто, под него полата й в цвят бордо откриваше страхотните й крака, обути в тънки чорапи. Изпънати и съвършени, те изчезваха в елегантни тъмнокафяви обувки. — Излизам, трябва ли ти нещо?

— Не, мерси.

— Добре, тогава ще се видим довечера. Ако се обади баща ти, кажи му, че съм отишла да занеса едни документи на счетоводителя. Той знае.

— Добре.

Последва мека целувка по бузата. Къдриците на черната й коса ухаеха на парфюм, беше сложила повече, отколкото трябва, но Степ реши да не й казва.

Гордееше се с майка си. Беше толкова красива! С тази усмивка, елегантна и духовита… Под мишницата й се подаваше чантата, която й бяха подарили. Вярно, Паоло я плати, но пък Степ я избра — в един магазин на улица „Кола ди Риенцо“, където майка им често спираше нерешително. „Имаш вкус! — прошепна му тя, когато я разопакова. После закрачи с нея из къщи, като се поклащаше шеговито. — Е, как ми стои?“ И двамата я засипаха с комплименти, но тя искаше да чуе мнението на този, който „има вкус“. „Страхотна си, мамо!“ Кога беше това? На Коледа? На рождения й ден?

Наближаваше седем, оставаха му още три страници. Искаше да отиде на фитнес, но нямаше да успее. Батисти отново запя, този път по-силно, някак предизвикателно.

Степ сграбчи ключовете и излезе тичешком, като блъсна вратата. Пресече улицата и нахълта в отсрещната сграда.

Асансьорът беше зает. Качи се по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. „Сега ще види тоя!“ Нямаше нищо против Батисти, даже напротив. Но не по този начин!

Стигна до последния етаж и точно тогава асансьорът се отвори. Излезе някакво момче с пакет в ръка. Прочете табелката на вратата и натисна звънеца. Степ се спря запъхтян и момчето го погледна с любопитство. На пакета пишеше „Антонини“. Сигурно бяха прочутите им тартини. Имаха от всички видове: със сьомга, с хайвер, с морски дарове… Майка му умираше за тартини и си поръчваше всяка неделя.

— Кой е?

— „Антонини“! Тартините ви, господине.

Степ се усмихна наум: „Знаех си!“ Може пък оня да го почерпи, за да му се извини…

Вратата се открехна. Появи се млад мъж на около трийсет години, с разкопчана риза и надолу само по гащи. Като видя неканения си гост, той се стресна и понечи да се скрие, неясно защо. Тогава Степ инстинктивно се хвърли напред и провря крака си в пролуката. И докато стоеше там с лице, опряно в студеното тъмно дърво, изведнъж я видя. Беше оставена на едно кресло, до коженото палто. Чантата, която двамата с Паоло й подариха за Коледа.

Злобата утрои силите му. Той отвори широко вратата, като събори домакина на пода. Нахлу в спалнята — а там, върху намачканите чаршафи, с лице, различно и непознато за него, лежеше тя. Палеше си цигара с невинен вид. Очите им се срещнаха и в един миг нещо се счупи, угасна завинаги. Тази последна пъпна връв бе отрязана и двамата изкрещяха без глас. После той се махна, а майка му остана там, в леглото, без да говори, изгаряйки като цигарата, която току-що беше запалила. Изгаряйки от омраза към себе си, към другия, към цялата ситуация.

Степ се спря пред вратата, погледна момчето с тартините. Неочаквано две ръце го докоснаха.

— Виж какво…

Беше оня. Какво има за гледане? Извърна се и му заби един юмрук в лицето. Странните думи на Батисти проехтяха високо над стълбищната площадка: Scusami tanto, se puoi, signore chiedo scusa anche a lei…12 Джовани Амброзини закри лицето си с шепи и те се напълниха с кръв. Степ го дръпна за ризата и го извлече извън този дом, омърсен от незаконна любов. Заудря го по главата. Нещастникът се насочи към стълбите, но го събори точен ритник. Последваха удари по гърба и той се хвана за парапета, мъчейки се да стане. Степ го задърпа за косата и няколко кичура останаха между пръстите му.

Амброзини крещеше от ужас. Наизлязоха любопитни съседи. Тогава Степ се засили и го ритна в тила. Лицето на жертвата залепна за парапета с глух пукот. И двете му вежди се разцепиха. Кръвта бликна нагоре. Един зъб отскочи далеч върху мрамора. Парапетът затрепери и този метален шум се отдалечи надолу по стълбите заедно с последния стон на Амброзини, който припадна.

Степ хукна надолу, блъскайки тези меки тела, които напразно се опитваха да го спрат. Дълго скита из града, а вечерта не се върна вкъщи — отиде при Поло, който го пусна да влезе, без да задава въпроси.

Цяла нощ се въртя в леглото, страдаше дори и насън. На сутринта възглавницата му беше мокра от сълзи, но Поло се престори, че нищо не е забелязал. Закусиха усмихнати, поговориха за това-онова, поделиха си една цигара. После Степ отиде на училище и изкара три и половина по химия.

От този ден нататък всичко се промени. Никой не разбра защо, но вече нищо не беше същото. В гърдите му се загнезди ужасен звяр, готов да излезе навън всеки миг. Животът му вкъщи стана невъзможен — мълчание, изплъзващи се погледи и нито една усмивка… Цялата истина знаеха само те двамата.

После дойде присъдата. Майка му не свидетелства в негова полза. Баща му не пропусна да му вдигне скандал. Брат му така и не разбра какво е станало.

След няколко месеца родителите му се разделиха и Степ отиде да живее при Паоло. Като влезе в новия си дом, първата му работа беше да погледне през прозореца — виждаше се само една празна поляна. Започна да подрежда нещата си в гардероба и ненадейно докосна пуловера. Спомни си деня, в който тя му го даде — тичаха заедно по алеите сред дърветата и той забави крачка, за да е близо до нея…

Поднесе го към лицето си, усети аромата й и заплака. И неизвестно защо, изведнъж се запита дали не трябваше да й каже, че си е сложила твърде много парфюм.