Три метра над небето

44.

Разделиха се пред входната врата.

— Хайде, лека. И да знаеш, гордея се с теб!

Баби се усмихна и изтича нагоре по стълбите.

По-късно, гледайки кичурите коса, останали по четката в банята, си спомни думите му и я заболя. Гордеел се с нея! За какво? За това, че наби Мадалена?! Съкрушена се пъхна между чаршафите. Вече не знаеше коя е, но в едно беше сигурна: с тази Баби тя със сигурност не се гордееше.

— Алесандри?

— Тук.

— Бандини?

— Тук.

Математичката пропусна едно име, извини се и продължи проверката оттам, където беше сгрешила.

Баби тревожно разглеждаше извинителната си бележка, вече не й се струваше толкова съвършена… но всичко мина гладко. За разлика от сутринта, когато майка й видя подутата й буза и веднага се поинтересува какво е станало.

— А, нищо. Снощи в тъмното се ударих във вратата.

Слава Богу, нямаше други следи.

На чина й падна сгънато листче. Баби се озърна — Палина й се усмихваше лукаво. Разтвори листчето. Беше рисунка: едно момиче лежи на земята, а друго стои над него като боксьор. Най-отгоре — огромно заглавие: „Баби III“. И пояснение: „Юмруците й — от гранит, а мускулите — от стомана. Щом се появи, площадът се разтреперва от страх и простакесите си плюят на петите!“ Над жертвата беше написано „Мадалена“, а в скоби — „простакеса“. Баби не се сдържа и се разсмя.

Звънецът удари, момичетата едва успяха да станат от чиновете си и Джачи нахълта в класната стая. Всички се върнаха по местата си. Учителката се огледа наоколо, сякаш търсеше някого. Като забеляза Баби, изпита видимо облекчение.

— Джервази!

Тя се изправи.

— Ела, ела. Донеси си бележника.

„Тая какво се заяжда с мен?! — Баби усети, че й прилошава — сякаш цялата стая се завъртя. Довлече се пред катедрата, чувстваше се неописуемо тежка. — Какво става, защо ми иска бележника? — Не й хрумваше никакво обяснение.“

— Вчера защо не дойде на училище?

— Ами… не се чувствах добре. — О, да, сега вече се чувстваше наистина зле! Джачи се приближаваше застрашително до страницата с извинителните бележки. Намери последната и попита:

— Това тук майка ти ли го е писала? — Тикна подписа пред очите й и Баби го разгледа любопитно, сякаш за пръв път го виждаше.

— Да — отвърна толкова тихо, че почти никой не чу.

— Странно. Защото преди малко говорих с нея по телефона и тя не знаеше нищо за твоето отсъствие. Сега пътува насам, стори ми се ядосана. Край с теб, Джервази. Ако докладвам, където трябва, ще те изключат от училище. Колко жалко, а можеше да изкараш такава хубава оценка на матурата… Но какво пък, ще остане за догодина. Този път, Джервази, ти допусна грешка! Вземи си бележника.

Баби се подчини. Чувстваше се невероятно лека, сякаш плуваше във въздуха. Изпитваше някакво безумно щастие.

Така и не разбра какво стана после. Озова се в една зала с дървени пейки. Там беше и майка й, крещеше нещо и ръкомахаше. Пристигна Джачи с директорката. Накараха я да излезе. В дъното на коридора мина една монахиня. Размениха си само погледи — без усмивка, без поздрав. Майка й отвори вратата, хвана я за ръката и я помъкна навън. Беше много ядосана.

— Ще ме изключат ли?

— Няма да те изключат. Има начин да те оставят, но първо трябва да поговоря с баща ти.

Докато слизаха по стълбите, Баби се питаше какъв може да е този загадъчен начин. По-късно разбра: просто трябваше да платят. В частните училища всичко се решава така.

Даниела нахълта в стаята й с телефона в ръка:

— За теб е!

— Ало?

— Здрасти. Ще дойдеш ли с мен?

Беше Степ. Баби се намести удобно в леглото.

— Сега не мога.

— Хайде де, ще отидем в „Парназо“ или на Пантеона. Ще те черпя гранита от кафе и сметана в „Таца д’Оро“. Опитвала ли си я? Много е яка.

— Ама… наказана съм.

— Пак ли?

— Джачи ме хвана с фалшивия подпис и стана една… Тая нещо се заяжда с мен, за малко да ме изключат заради нея! Добре че майка ми им бутна малко и замаза положението.

— Колко им бутна?

— Десет милиона. За благотворителни цели…

— Мамка му! — Последва неудобно мълчание. — Там ли си още?

— Да, мислех си… за Джачи. Едва ли ще спре дотук. Аз я хванах в издънка и тя сега си връща.

— Наистина ли не можеш да дойдеш?

— Абсурд!

— Тогава аз ще дойда при теб.

Баби погледна часовника — беше почти пет следобед. Майка й щеше да се прибере много по-късно.

— Добре, ела. Ще ти направя английски чай.

— Бира няма ли?

— В пет часа?!

— Ами да, точно навреме. Освен това мразя англичаните.

Той затвори телефона, а Баби стана и си обу обувките.

— Дани, слизам до магазина, искаш ли нещо?

— Не. Степ ли ще идва?

— Не е важно. След малко се връщам.

Купи една кутия Heineken и една Peroni, върна се бързо вкъщи и ги сложи във фризера.

Звънна домофонът.

— Да?

— Аз съм.

— Качи се на първия етаж. — Тя натисна копчето и отвори вратата.

Степ изкачи стълбите тичешком, на последното стъпало забави крачка и дари с онази разтапяща усмивка, която й харесваше толкова много.

— Здравей! — Той извади от якето си една кутия. — Заповядай, английски бисквити с масло.

— Значи все пак обичаш англичаните…

— Брат ми умира за тия бисквити! Аз не съм по сладкото.

„Колко сме различни дори в най-дребните неща“ — каза си тя.

— Супер, ще ги опитам веднага. — Всъщност беше на диета, а тези масленки сигурно бяха по седемстотин килокалории всяка.

Степ я последва към кухнята, където вече ги чакаше Дани, дошла уж да вземе нещо.

— Здравей, Степ.

— Здравей. — Той й подаде ръка усмихнат, сякаш изобщо не му направи впечатление, че знае прякора му.

Скоро водата завря. Баби извади една розова кутия и сипа няколко малки листенца в чайника. Разнесе се екзотичен аромат.

Малко след това седяха в хола. Тя — с чаша горещ чай, той — с ледена бира. Продължиха да си говорят за Джачи. Баби взе един албум със снимки от шкафа и го разгърна. Степ определено се забавляваше, слушаше колоритните й описания за всяка снимка и гледаше как тя израства страница след страница. Видя как й никнат първите зъбки, как духва първата си свещичка, как се учи да кара колело, а после… ето я заедно с Дани на въртележката… На шейната с дядо Коледа, в зоопарка с едно малко лъвче в ръцете… Постепенно лицето й се източи, косата й потъмня, малките й гърди се заоблиха. Семпъл бански от две части покри загорялото й тяло, показвайки гладките й крака, сега издължени и слаби. Усмихваше се върху водно колело, острите й раменца прозираха сред златистите кичури. В далечината се виждаха летовници, които дори не подозираха, че са обезсмъртени на тази снимка.

Неочаквано Баби се опита да прескочи една страница, но Степ се оказа по-бърз:

— А-а, не! Искам да видя!

Поборичкаха се малко; разбира се, той победи и избухна в смях: по средата на страницата се мъдреше отново Баби, но с намусена физиономия, много смешна.

— Ето тук вече приличаш на себе си!

Тя го блъсна, направи се на обидена. После прибра албума и отиде в кухнята.

Степ остана сам. На стената висяха оригинални картини от художници, за които не беше и чувал. Руска икона със сребърен обков блестеше върху ниска лакирана масичка. Между двата дивана имаше малки кутии и сребърни пепелници, които много биха се харесали на приятелите му.

От кухнята прииждаше шум на течаща вода. Баби изми чашата и хвърли двете празни метални кутии в кофата за боклук. Покри ги с картонена опаковка от мляко и с парче смачкана кухненска хартия Scottex. После се върна в хола. Степ стоеше прав до масата и разгръщаше дневника й.

— Не е хубаво да се четат чужди неща!

— Защо, да не би да си писала гадории за мен?

— Не е важно.

— Или има нещо за оня тъпак с беемвето?

Тя се сети за Кико Брандели и се разсмя.

— Не, с него не ходехме сериозно. Беше само флирт.

— Само флирт значи.

— Да, за разлика от теб и оная, лудата.

— Не знам за кого говориш.

— Да бе, не знаеш! За биячката, дето вчера ми скочи. Това вашето хич не е било флирт…

Степ се засмя и я събори на дивана. Започна да повдига тениската й.

— Недей. Ако дойдат нашите и ни заварят така, не ми се мисли какво ще стане…

— Права си. — Той я сграбчи и я понесе на ръце с лекота. — По-добре да отидем оттатък. — И без да й даде време да отговори, влезе в спалнята на Рафаела.

— Ти си луд! — прошепна Баби в ухото му.

Вечерната светлина се промъкна през спуснатата щора и освети съвършените й зъби, които потънаха в неговата целувка. Неусетно се озова в ръцете му. Дланите му нежно обгърнаха гърдите й. Погледът й се премрежи, меките й устни се разтваряха и затваряха ритмично, следвайки неговите. Чувстваше се спокойна, сякаш най-после можеше да диша свободно. Пръстите му стигнаха до колана й, разкопчаха го. Чу се проскърцването на кожата, изтракването на металната тока с малкото остро езиче, цъкането на далечен будилник. Дънките й се отпуснаха, сребърните копчета се изплъзваха от илиците си едно след друго… Баби задържа дъха си и тогава нещо се случи — малка, почти незабележима промяна: стори й се, че магията се стопи и изчезна. Продължаваха да се целуват, само че сега помежду им се настани непознато, мълчаливо очакване. Степ се опитваше да долови някакъв знак, но от нея не идваше отговор. Всъщност още не беше решила — никой никога не беше стигал дотам. Ръката му се плъзна над розовия ръб на бикините й. Разтърси я студена тръпка, ластичето се отмести и веднага след това се върна на мястото си. Втори опит, вече по-дързък. Гореща ласка по вътрешната страна на бедрото й, оттам — отново под ластика и надолу, все по-надолу…

Баби надигна глава и го спря.

— Какво има?

— Ш-ш-ш-шт! — Тя се подпря на лакът и остана така неподвижна.

Далечен шум, добре познато скърцане на гуми — пежото влезе в гаража на заден ход.

— Майка ми! Бързо!

Тъкмо беше изпънала покривката на леглото, когато някой почука на вратата.

Беше Даниела.

— Баби, мама си идва!

— Знам, Дани, знам.

Приведе се в приличен вид и излезе, дърпайки зад себе си Степ, който уж се съпротивляваше:

— Не, аз настоявам да говоря с нея! Трябва да изясня веднъж завинаги това положение! — На лицето му грееше нахалната му усмивка.

— Престани да се правиш на идиот! Бързо, мини оттук, за да не те види.

Отведе го в хола и оттам излязоха във фоайето. Асансьорът гледаше право към двора.

— Настоявам за лична среща с госпожа Джервази!

Баби го блъсна напред.

— Изчезвай!

В този момент другата врата се отвори, Рафаела стовари торбите с покупките върху масата в кухнята и наостри уши.

— Баби, ти ли си? — Веднага отиде в хола, където дъщеря й вече беше включила телевизора.

— О, здрасти. Гледам филма.

Но руменината по бузите й я издаде. На Рафаела това й беше напълно достатъчно. Тя отвори прозореца със замах и видя отдалечаващия се мотоциклет.

В коридора се размина с Даниела.

— Дани, някой да е идвал у нас?

— Откъде да знам!

Да, нямаше смисъл да пита. Отиде в стаята на Баби, огледа се. Всичко си беше на мястото, леглото беше съвършено изпънато. Докосна го — стори й се хладно. Въздъхна с облекчение и отиде в спалнята. Преоблече се и седна, без да подозира, че точно там собствената й дъщеря допреди малко се е натискала с онова противно момче.

По-късно се върна Клаудио. Поговориха си надълго и нашироко за извинителната бележка, за десетте милиона, за поведението на Баби през последните дни. Когато най-после той успя да заеме мястото си пред телевизора в очакване на вечерята, жена му го извика от кухнята.

— Какво има пак?

— Погледни! — Тя сочеше кофата за боклук, където се мъдреха две празни кутии от бира.

— Е, голяма работа, пили са бира.

— Онова момче е било у нас днес следобед, сигурна съм!

— Кое момче?

— Онова, дето счупи носа на Акадо. Стефано Манчини. Заради него дъщеря ти е избягала от училище. Той е виновен за всичко. Води я да се състезава с мотори, кара я да фалшифицира извинителни бележки… Вчера видя ли с каква синина се прибра? Сигурно даже я бие!

Клаудио онемя. „Възможно ли е да я бие?!“ Трябваше да предприеме нещо. Ще предприеме, да.

— Ето — продължаваше Рафаела.

— Какво е това?

— Номерът на мотора му. Ще се обадиш на Давионе, ще му обясниш за какво става дума, нека ти каже адреса му.

— Ти откъде го имаш?

— Нали го видях пред училището, запомних го без грешка.

Клаудио пъхна листчето в портфейла си и закрачи към хола.

Отпусна се пред телевизора. Млада двойка разказваше проблемите си на някакъв мъж с дълга коса. Как може да се обясняват пред всички?! Той не успяваше дори насаме… Ще отиде да поговори с това момче, какво пък… най-много да си изкара боя като Акадо. После ще лежи в същата болница и ще си правят компания.

Започна поредната доза реклами, един професор по изкуствата заговори за полезните свойства на бирата. Клаудио си извади портфейла и се пресегна към телефона. „Стефано Манчини. Това момче вече ми струва десет милиона и две бири.“ Набра приятеля си Давионе. Докато чакаше да отговори, мислеше за Рафаела. „Невероятна жена! Видяла мотора и хоп! — запомнила номера. — А той караше мерцедеса повече от година и още не знаеше своя.“

— Ало, Енрико? Здравей! Клаудио се обажда.

— О, как си? Радвам се да те чуя.

— Виж, извинявай, че те безпокоя по това време… Трябва да ми помогнеш по един личен въпрос.

„Дано да не се съгласи…“

— Разбира се, кажи какво има.

„Ей това е — когато не искаш, всички са готови да ти услужат.“