Три метра над небето

22.

Баби излезе от стаята си. Беше загърната в розов пеньоар, под който се подаваше пухкава бледосиня пижама. След душа се чувстваше доста по-бодра, но никак не й беше весело — диетата тази вечер не й позволяваше нищо друго, освен една малка зелена ябълка.

В ключалката прищрака ключ. Беше баща й. Изглеждаше много ядосан.

— Какво е станало? Не ми казвай, че заради скутера не си успял да си влезеш в гаража…

— Какъв ти скутер, днес говорих със семейство Акадо.

При тези думи Баби пребледня.

Рафаела, която току-що си беше измила две ябълки за вечеря, дотича в хола.

— Какво искат от теб, станало ли е нещо? И какво общо има Баби?

— Нека тя да ти каже.

— Нищо общо нямам!

Даниела също се появи на вратата:

— Вярно е, тя няма нищо общо!

— Тебе никой не те пита! — сгълча я Рафаела.

Клаудио седна и улови Баби за ръката:

— Слушай, може и да не си виновна ти, но Акадо е лежал в болница, носът му е счупен на две места, костта е хлътнала и ако беше само с половин сантиметър по-навътре, щеше да му пробие мозъка.

Баби се разстрои, не можа да отрони и дума. Вече даже не й се ядеше.

Рафаела я погледна загрижено и смени тона:

— Кажи какво точно стана.

Дъщеря й вдигна ясните си сини очи. Започна с едно неубедително „Нищо, мамо!“ и после всичко си каза. За празника, за навлеците, за Кико, който беше извикал полиция, за онези, които ги причакаха отвън, за преследването и разбитото BMW, за момчето с тъмносиния мотор.

— И какво, Акадо те остави сама с тоя?!

Баби не знаеше какво да отговори.

— Е… може да си е помислил, че ми е приятел…

Клаудио поклати глава:

— Акадо е избягал, да не искаш да му изтече кръвта с тоя счупен нос… А това момче е пътник. Филипо е пуснал жалба срещу него. Днес дойдоха при мен ей така, от коректност. Питаха ме дали му знам името. Как се казва?

— Степ… Всички така му викат.

— Какво, да не е американец?

Даниела не издържа и пак се намеси:

— Какъв ти американец бе, татко! Това е прякор!

— И какво да кажа сега на Акадо — че дъщеря ми се разхожда с някакъв идиот и даже името му не знае?

— Не съм се разхождала с него. Бях с Кико, казах ти вече.

— Обаче не те прибра Кико! — възрази Рафаела.

— Ами мамо, Кико избяга, Акадо избяга… Аз как да се прибера? Тръгнах по улицата пеша, но един започна да ме закача… и тогава Степ предложи да ме докара.

Клаудио не вярваше на ушите си.

— Накрая ще излезе, че трябва и да му благодарим!

— Ще ни се смеят хората! — отчая се Рафаела. — Искам да знам името на това момче, ясно ли е?

Тогава Баби си спомни:

— Дани, ти знаеш как се казва. Кажи им!

Сестра й я изгледа смаяно. „Да не е откачила? Иска да предаде Степ? Нали после ще й съсипе мотора, ще я пребие, ще я изнасили, ще надраска името й на стената…“

— Ами… Степ се казва, аз друго име не знам.

— Лъжеш! — нападна я Баби. — Страхливка! Знаеш много добре как се казва!

— Не знам!

— Знаеш и още как! — Изведнъж Баби се спря, сякаш нещо в главата й се проясни: — Стефано Манчини. Това е името му. — После погледна иронично сестра си: — А пък аз и приятелките ми го наричаме Шест плюс!

— Браво, Баби! — Клаудио извади от джоба си едно тефтерче, в което си записваше всичко. Докато го разлистваше, се намръщи — прочете нещо, което беше пропуснал да свърши.

— Сега се чувстваш силна, нали? — просъска Даниела. — Защото не знаеш какво те чака. Ще ти потрошат скутера. Ще те набият, ще пишат за теб по стените.

— Да бе! Скутерът и без това е счупен. По стените се съмнявам, че ще пишат, защото едва ли знаят азбуката. А ако се опитат да ме набият, татко ще ме защити.

— Разбира се, Баби — потвърди Клаудио и си представи счупения нос на Акадо. „Сигурно е било много болезнено…“

— Винаги съм насреща.

Баби отиде в кухнята, взе зелената ябълка и пак я изми. После я хвана за дръжката и започна да я върти. Едно завъртане — една буква. Откъсне ли се дръжката, това е буквата на човека, който си мисли за теб.

А… Б… В… Г… Д! Кой започваше с „Д“? Добре че не излезе „С“! Не че щеше да се притесни… Баби не беше страхлива. Мина покрай майка си и й се усмихна. Рафаела се гордееше с нея, приличаха си. Виж, Даниела беше точно като баща си! Макар че страхът й беше напълно обоснован.

Клаудио внимателно положи сивия си костюм на леглото.

— Скъпа, купи ли голяма кафеварка?

— Забравих.

„Но защо?! Нали й го написах! Знаех си, че ще стане така — за нея това е излишен разход! Затова си отбелязах в тефтерчето да отида за кафеварка… обаче съм забравил да го прочета.“ Избра си риза, приготви и любимата си вратовръзка. „Кой знае, може би поне тази вечер ще мога да си я сложа.“ Двамата излязоха, като заръчаха на децата да не отварят на никого. Веднага след това Баби изтича долу по пеньоар и скри ключа под изтривалката.

Къде ли беше сега Палина? Каза, че гонката ще е на „Олимпика“… Е, щом така иска…

Далиела клечеше в коридора, говореше по телефона с Андреа и рисуваше сърчица на един лист.

— Какво правиш сега? — любопитстваше той.

— Нищо.

— Е как нищо? Чувам някакъв шум.

— Пиша.

— Какво пишеш?

— Ами… нищо. Рисувам си.

— А, ясно. Значи аз ти говоря, а ти си рисуваш!

— Не бе, слушам те. Всичко разбрах.

— Тогава го повтори!

— В понеделник, сряда и петък си на фитнес. Във вторник и четвъртък — на английски.

— В колко часа?

Даниела се поколеба.

— В пет?

— В шест! Видя ли, че не ме слушаш!

— Слушам те. Преди това не можех да говоря, защото нашите тръгваха. Трябва да си измислим някаква парола за такива случаи.

— Името на школата ми по английски.

— И какво е то?

— Пак не си ме слушала! „Бритиш“!

— Да, „Бритиш“ е хубаво.

В този момент Баби мина по коридора и спря.

— Леле, Дани… как може непрекъснато да висиш на телефона?

— Бритиш! — изтърси сестра й.

Андреа се обърка.

— Какво става? Не можеш да говориш ли?

— Естествено! Иначе защо ще ти казвам „Бритиш“?!

— Аз откъде да знам, че е затова!

— Трябваше да се сетиш! Казах „Бритиш“!

— Помислих, че искаш да чуеш как звучи.

Диалогът им беше прекъснат от безизразния глас на госпожица Telecom:

— Внимание! Спешен градски разговор за номер…

Двамата замълчаха, изчакаха да чуят първата цифра.

— Три… две…

— За мен е! — оповести Даниела. — Сигурно е Джулия.

— Ще ми звъннеш ли после?

— „Бритиш“!

Андреа се засмя. Сега това значеше нещо като „обичам те“.

— И аз!

Затвориха. Баби погледна сестра си.

— Прекъснаха ни заради спешен градски разговор.

— И аз така си помислих. Щеше да е много странно, ако беше затворила само защото аз съм ти казала. Сигурно са мама и татко.

— Джулия е. Обаче после пак ще говоря с Андреа.

Останаха до телефона, готови да грабнат слушалката, сякаш бяха участнички в телевизионно предаване, в което трябва пръв да натиснеш бутона, за да дадеш верния отговор.

Телефонът звънна. Даниела се оказа по-бърза:

— Джулия! — Не позна. — А, извинете. Да, сега ви я давам. За теб е!

Баби дръпна слушалката от ръцете й.

— Да?

Беше майката на Палина. Естествено, търсеше дъщеря си.

— Ами… тя вече заспа. Да я събудя ли?

— Не, недей. Предай й, че съм я записала за утре сутринта, ще й правят пълна кръвна картина. Да не яде, като стане. Аз ще мина да я взема към седем и ще отиде направо за втория час.

— Е, то и без това първият е религия…

Баби смяташе, че този предмет е абсолютно излишен за Палина, защото душата й отдавна е неспасяема.

— Моля те, Баби, не й давай да яде.

— Няма, не се притеснявайте.

Разговорът приключи и Даниела дотича, готова пак да се лепне за телефона.

— Тоя път ти се размина, а?

— А, размина се на Палина, аз какво общо имам…

Направи си чай от лайка и ето я на дивана. Включи телевизора. Даниела, естествено, веднага се обади на Паломби. Разказа му за Палина, за майка й, за блъфа на Баби и много други неща, които явно й бяха забавни. На екрана обаче вървеше нещо много по-драматично. Марлон Брандо. Трансформацията на един пропаднал боксьор. Любовта му към Еди, това никога неизпитвано чувство… Младият му приятел, който избива всичките си гълъби. Отец Бари и силата на религията, която го кара да продължи. И накрая последната сцена, когато Тери — окървавен и останал без сили — пристъпва, олюлява се и влиза в хангара пред тълпа от работници. Най-после свободни! Край на престъпния пристанищен синдикат! Музиката на Бърнстейн затихваше с финалните надписи. От коридора прииждаше веселият глас на Даниела. Любовни думи се смесваха със свеж момичешки смях. Баби изключи телевизора и се отправи към стаята си.

— Лека нощ, Дани.

Изми си зъбите, сложи на стола униформата си за следващия ден и се пъхна в леглото. Произнесе една бърза молитва, угаси лампата и се помъчи да заспи. „Ами ако утре Палина отиде директно на училище? Тя е способна на всичко! Ще прекара нощта при Поло, а майка й ще дойде да я търси тук! Да й се не види на тая Палина!“

Стана и пак се облече. Влезе при сестра си и взе сините й маратонки Superga.

— Отивам да кажа на Палина! — информира я пътьом.

— Отиваш в „Оранжерията“? Искам и аз!

— Каква оранжерия, отивам на „Олимпика“.

— Да де. Казва се „Оранжерията“.

— И защо?

— Заради цветята край пътя… дето ги оставят за умрелите.

Баби прокара длан по челото си:

— Само това оставаше… „Оранжерия“!

Грабна якето си и тръгна.

— Моля те, Баби, моля те, моля те, моля те, вземи ме и мен!

— Да не съм луда! Представям си — ти, аз и Палина, трите заедно обикаляме „Оранжерията“! Може да се включим и в гонката, а?

— Стига да си сложим колан и някой да ни избере! Хайде, вземи моя, давам ти го! Представяш ли си какво е да си camimilla!

Баби за миг си представи, че е Тери Малой — пропадналия боксьор, който се бори за правата на пристанищните работници. Ами нейното свещено право на сън? Тери поне го правеше за справедлива кауза — а тя за какво отиваше там? За да каже на Палина да се прибере преди седем? Да, тя отиваше там най-вече заради приятелката си. Или поне й се искаше да е така.