Три метра над небето

5.

Попи и приятелите му стърчаха пред бар „Флеминг“. Някои ядяха гореща пица, други пушеха. Момичетата слушаха развеселени един бивш сервитьор, който разказваше как го уволнили, а той на тръгване изпочупил всичко.

— И знаете ли какво направих? Ударих шефа с едно шише по главата. А той, вместо да ми плати, подаде жалба срещу мен!

И Ана-Лиза беше там. След инцидента не се обади на Стефано, не го потърси никога вече. Но той не беше човек, който страда от самота. Бяха минали осем месеца оттогава, а не беше чувал нищо за ония момчета. Реши да отиде да ги потърси.

— О, Попи!

Оня се опули, нямаше представа кой е. Вярно, изглеждаше му познат — очите, косата… Степ се засмя:

— Отдавна не сме се виждали, а? Как я караш? — И обгърна приятелски раменете му.

Сицилианеца, Поло и Луконе се смесиха с групата. Ана-Лиза срещна погледа на Степ. Само тя го позна. Усмивката изчезна от лицето й.

— Извинявай, но не се сещам… — Попи беше объркан.

— Е как не се сещаш?! — Степ извади шапката. — Може би това ще те подсети.

Попи я погледна, после вдигна очи.

— Мамка му!

Понечи да се измъкне, но Степ го сграбчи за косата.

— Къса памет, а? Здрасти, копеле! — Дръпна го рязко, удари му една глава и му разкървави носа. После го ритна с все сила. Попи отхвръкна назад и се блъсна в решетката с железен трясък.

Тогава Степ скочи отгоре му и го сграбчи за гърлото. Нанесе му цяла серия крошета, разби му веждата, разцепи му устната, отстъпи крачка назад и го ритна в корема така, че го остави без дъх.

Някой от приятелите на Попи се опита да реагира, но Сицилианеца го спря:

— Споко! Ти не се бъркай!

Попи вече лежеше на земята, а Степ продължаваше да го рита, където свари — по ухото, по краката…

— Стига, стига, моля те!

Тогава Степ спря. Погледна жертвата си, просната на земята, и се нахвърли върху следващия — оня, който преди осем месеца държеше ръцете му, докато го бият. Удари го с лакът в устата и му изби три зъба. Събори го на земята, затисна го с коляно и започна да го налага. Хвана го за косата и заудря главата му в земята — силно, настървено.

Изведнъж Поло го сграбчи под мишниците и го издърпа нагоре.

— Стига му толкова, Степ. Ще го убиеш. Да се махаме.

Сицилианеца и Луконе се присъединиха към тях.

— Да, по-добре да се махаме, че може да дойдат ченгета.

Степ се извърна към приятелите на Попи, които го гледаха и мълчаха. Наплю един и го удари право в лицето. Мина покрай Ана-Лиза и й се усмихна. Тя се опита да му отвърне, помръдна горната си устна и се получи странна гримаса.

Качиха се на моторите си и отпратиха с мръсна газ. Луконе караше като луд, следван по петите от Сицилианеца. И двамата крещяха, накланяха се наляво-надясно, чувстваха се господари на пътя. После се изравниха с Поло, зад него караше Степ.

— Обаче оная русата можеше да я изчукаш… Навита ти беше!

— Ти пък все бързаш! Има си време за всичко…

Вечерта Степ отиде при Ана-Лиза и последва съвета на Луконе. Няколко пъти. Тя се извини, че не се е обадила по-рано, кълнеше се, че много искала да му звънне, но била затрупана с уроци… През следващите дни се счупи да му звъни, но Степ беше толкова зает, че не намери време да й вдигне телефона.