49.

Степ беше вече там и пушеше цигара.

— Здравейте.

— Добър вечер, Стефано. — Ръкуваха се, после Клаудио също запали, за да се почувства по-комфортно.

За съжаление не постигна очаквания резултат. Младежът беше странен, доста различен от брат си. „И много по-едър“ — помисли си господин Джервази. Сети се за горкия Акадо… Сега седеше до тоя, който му счупи носа!

— За какво искахте да си говорим?

— Ами… как да ви кажа, Стефано, у нас напоследък има доста проблеми…

— Ако знаете при мен какво е…

— Да, знам. Но… вижте, ние по принцип сме много почтено семейство. Баби и Дани са кротки момичета…

— Да, Баби е много печена. Клаудио… нали може да си говорим на „ти“?

— Разбира се.

— Защо не поседнем някъде на спокойствие? Може даже да изпием по едно.

— Добре. Къде да отидем?

— Тук наблизо има едно заведение, държат го мои хора. — Степ възседна мотора си. — Карай след мен.

Клаудио се качи в мерцедеса, доволен от този развой на събитията. Последва червената светлинка към Фарнезина15. Като мина моста „Милвио“, зави надясно. Спря на тясна уличка зад площад „Клодио“ и Степ му посочи едно свободно парко-място. После остави хондата точно пред входа на Four Green Fields и поведе новия си приятел към долния етаж.

Вътре цареше голяма бъркотия. Шумни клиенти седяха пред дълъг плот, други разговаряха около кръгли дървени маси. Стените бяха кафяви, светли колони раздвижваха голямата зала. Навред имаше картини и етикети на бири от различни кътчета на света. Един младеж с тънки очилца и рошава коса сновеше зад бара и приготвяше коктейли.

— Здрасти, Антонио.

— О, Степ! Какво да ти донеса?

— Чудя се. Ти какво ще пиеш?

Клаудио не беше вечерял, така че реши да си вземе нещо по-леко.

— Мартини.

— Една светла бира и едно мартини!

Седнаха в дъното и почти веднага при тях пристигна Франческа — убийствено красиво момиче с коси с цвят на абанос. Донесе поръчките и остана малко да си побъбри със Степ. Той я представи на Клаудио, който галантно се надигна от стола. Франческа се изуми.

— Такъв човек досега не беше идвал при нас! — усмихна се тя и задържа ръката му малко по-дълго от допустимото.

Гостът я погледна с неудобство:

— Това комплимент ли е?

— Естествено, че е комплимент!

— Вие сте благородно очарователна!

Франческа се разсмя и дългата й гарвановочерна коса затанцува пред ослепителните й зъби.

Дамата се отдалечи с кръшна походка, знаейки много добре, че я гледат, а Клаудио се отпусна на стола, като внимаваше да не седне върху сакото си.

— Готино дупе, а? — отбеляза Степ. — Бразилка е. Бразилските ду пета са уникални… Поне така казват де, аз не съм ходил в Бразилия…

— Да, много е сладка.

— Та за какво си говорехме? А, да. За Баби.

— Всъщност Рафаела, жена ми…

— Познавам я, хич не е лесна твоята жена.

— Да, така е.

„Ако трябва да сме честни, направо е непоносима“ — помисли си Клаудио, но предпочете да замълчи. И правилно, защото точно в този момент отново намина Франческа. Оправи си косата и хвърли предизвикателен поглед към тяхната маса.

— Тая май те хареса! Да си поръчаме още нещо! Хей, Антонио, я кажи да ми донесат още една бира! Ти какво ще искаш?

— О, благодаря, не искам нищо…

— Как не искаш?!

Клаудио реши да не му противоречи.

— Добре, и аз ще изпия една бира.

— Тогава две бири и малко маслинки, малко картофки, въобще някакво мезе.

След малко бирите бяха на масата, само че не ги сервира Франческа, а някакъв грозник — мургав, пухкав, с добродушна физиономия.

— И тоя е бразилец — поясни Степ. — Но не е същото, нали?

Усмихнаха се. Клаудио отпи от бирата си, беше студена и вкусна. Преглътна.

— Та… какво ти разправях… Жена ми се тревожи за Баби… защото нали знаеш, че тя тази година завършва и… чака я матура…

— Знам, знам. Разбрах и за ония ядове с даскалицата.

— А, така ли…

— Всичко ще се оправи.

— Много се надявам… — Господин Джервази надигна халбата, мислейки с болка за десетте милиона, с които се раздели.

Степ пък мислеше за кученцето на Джачи.

— Ще видиш, нещата ще си дойдат на мястото, тая няма да досажда повече на дъщеря ти. Проблемът е решен, гарантирам ти.

Клаудио се помъчи да се усмихне. Как да му каже, че проблемът сега е той?

Нахълтаха някакви момчетии, две от тях веднага забелязаха Степ и се насочиха към него.

— Здрасти, копеле! Къде се загуби? Ако знаеш как сме те търсили… Дължиш ни реванш!

— Имам работа.

— Шубе те е, а?

— Тоя пък, я не ми се отваряй, от какво да ме е шубе?! Не стига, че ви съдрахме задниците…

— Хайде, хайде, взе парите и дим да те няма. Пък и с последната топка извади късмет.

— Ти се благодари, че го няма Поло, иначе ей сега пак ще те спукам.

Двете момчета не изглеждаха много убедени, но се отдалечиха към бара. После си казаха нещо и се засмяха.

Степ се ядоса.

— Клаудио, ти играеш ли билярд?

— Едно време играех, даже много ме биваше. Но не помня откога не съм хващал щека.

— Слушай, трябва да ми помогнеш. Аз тия и сам мога да ги размажа, ама с теб ще е по-добре.

— Остави това. Дойдох, за да поговорим.

— После пак ще говорим.

„Е, какво пък, може би след партия билярд ще е по-лесно… Обаче ако загубим?“ — Клаудио предпочете да не мисли за такъв вариант.

— Хайде, Антонио, отваряй масата! — подвикна Степ.

— И с кого ще играеш, с оня ли? — Едно от момчетата посочи бащата на Баби.

— Да, защо? Не ти ли харесва?

— Ама после да не кажеш, че си загубил, защото го е нямало Поло!

— Аз вас двамата мога да ви бия и сам.

Те се спогледаха и пак се разсмяха.

Лицето на Степ изведнъж стана сериозно:

— Искате ли да увеличим залога? Хайде, слагаме двеста хиляди. Обаче само една игра, защото нямам време.

— Дадено.

Клаудио седеше на масата и притеснено въртеше в ръка кутия цигари.

— Играл ли си американски билярд? — попита го Степ. — Хайде, не се бой! Тия са въздухари!

— Не, благодаря. По-добре да поговорим.

— Само една игра. Ако ни бият, аз плащам.

— Проблемът не е в парите…

— Какво става, ще играете ли? — поинтересува се Франческа. — Супер, ще дойда да викам за вас.

Тогава Клаудио не издържа:

— Добре, но само една игра!

— Така те искам.

Бразилката го хвана под ръка и го поведе към залата.

Топките вече бяха наредени на зелената маса. Едното момче махна триъгълника, другото ги разпръсна с решителен удар.

Степ вкара пръв. Ония също вкараха две топки, третата беше на косъм. Дойде ред на Клаудио. Кратко прицелване и… пълен провал. Той запали цигара. Франческа му донесе уиски. Малките й твърди гърди стърчаха под тъмната тениска. Отново дойде негов ред. Този път беше много по-добре!

— Браво бе! — Степ го потупа по рамото.

Бащата на Баби се огледа усмихнат, после отпи още една глътка уиски и залегна над масата. Съсредоточи се. Чукна леко бялата топка вляво, тя улучи ръба и продължи надолу. Съвършен удар. Франческа изръкопляска. Клаудио навлажни кредата с върха на езика си и я прокара бързо по щеката.

— Едно време наистина бях добър!

Продължиха да играят. Степ също вкара няколко топки, но противниците им имаха повече късмет. Остана им само една червена топка.

Клаудио зае позиция и угаси фаса си. Положението никак не беше добро. Тринайсетата топка беше доста близо до крайния отвор, но десетата се беше озовала почти в средата на масата… „Откога не съм играл? — Последна глътка уиски. Очите му срещнаха погледа на Франческа. — От много години. Поне от толкова, на колкото е това момиче.“ Почувства се леко замаян. Опря ръка на масата, намести щеката между палеца и показалеца си и я плъзна. После закова поглед върху бялата топка. Беше там, неподвижна, студена. Чакаше го. Той пое дълбоко дъх. Още един опит и… удар! Перфектно. Страничен борд, докосване до номер тринайсет.

Тогава бялата топка се задвижи. „Бързо, прекалено бързо! Спри, спри!“ Мина пред номер десет и застина отвъд средата на масата, предизвикателна и жестока. Двамата фукльовци се спогледаха. Единият повдигна вежди, другият въздъхна доволно. От тази позиция ударът беше наистина невъзможен.

Клаудио обикаляше масата, преценяваше разстоянията. „Трудна работа.“ Трябваше да направи цели четири удара!

— Какво ти пука, опитай!

Той се обърна. Степ стърчеше зад него, четеше му мислите.

— Да, но четири удара…

— Е, какво толкова, най-много да паднем…

— Вярно, най-много да паднем.

Вече беше пиян. Мина от другата страна, натърка щеката с креда и удари без капчица колебание. Бялата топка сякаш полетя по масата. „Един.“ Клаудио си помисли за всички онези следобеди, които беше прекарал в игра на билярд. „Два“. За приятелите от едно време, с които бяха почти неразделни. „Три…“ За момичетата, за парите, които тогава все не достигаха. „Четири!“ За отминалата младост, за Франческа, за нейните седемнайсет години… В този момент бялата топка докосна десетата — силно, уверено, точно.

Глух шум. Топката излетя напред и изчезна в централния отвор.

— Улучих!

Бялата топка се озова срещу първата жълта и Клаудио я вкара с изключително лесен удар.

— Победа! — Той награби Франческа, повдигна я и без да иска се блъсна в едно от момчетата.

— Ей, я не ми се мотай в краката! — То го удари в масата и стисна реверите на сакото му. — Ти ’що се правиш се на луд, бе? „Не съм играл от толкова години…“

— Пусни го! — намеси се Степ, но оня се направи, че не чува. — Казах да го пуснеш!

Неочаквано Клаудио се почувства свободен, сакото му беше отново широко. Пое си дъх, а насилникът се озова залепен за стената. Степ го държеше за гърлото.

— Ти какво, оглуша ли? Не си играй с мен! Хайде, давай парите!

Другият се приближи и му връчи банкнотите.

— Обаче ти ни излъга. Тоя е десет пъти по-добър от Поло.

— Аз откъде да знам, че е добър!

След минута двамата победители напуснаха залата за билярд. На бара Клаудио обърна още една чаша уиски, този път — за да надвие уплахата.

— Благодаря ти, Стефано. Тоя направо щеше да ми счупи главата.

Степ се усмихна.

— Ето, това са твоите сто парчета.

— Не, моля ти се! Не мога да ги взема!

— Настоявам да ги вземеш, нали ти спечели играта!

— Добре, но тогава ще седнем да пийнем като хората!

Като го видя как се е насвяткал, Степ наистина се притесни.

— Сигурен ли си, че можеш сам да се прибереш?

— Абсолютно, не ме мисли.

— Защото нищо не ми пречи да те изпратя.

— Няма нужда, наистина. Добре съм.

— Както искаш.

— Клаудио, чакай! — провикна се някой. Беше Франческа. — Къде тръгна, няма ли поне да ми кажеш „довиждане“?

— Права си, извинявай. В цялата тая бъркотия…

Тя се вмъкна в колата му и го целуна по устните нежно, невинно.

— Чао тогава. Ела ми на гости някой път. Аз съм тук всяка вечер.

Клаудио я погледна шокиран.

— Разбира се, че ще дойда! — Той затвори вратата, включи двигателя и се отдалечи.

По пътя смъкна стъклото, свежият нощен въздух беше приятен. Пъхна една касета в стереото, запали цигара. „Гледай ти, гледай ти! Какъв удар! Каква мацка…“ Беше неописуемо щастлив, отдавна не се беше чувствал така. Но колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-тъжен ставаше. Замисли се какво ще каже на Рафаела.

Влезе в гаража. Маневрата, която го затрудняваше дори на трезва глава, сега се оказа почти невъзможна. Той слезе от колата, погледна дълбоката драскотина отстрани, изправи съборената моторетка и избоботи:

— Миличката ми Пуфина, надрасках ти веспата…

После се качи вкъщи. Рафаела беше там и го чакаше. Това беше най-ужасният разпит в живота му, по-страшен от разпитите в полицейските филми.

— Как мина?

— Добре, даже много добре. Тоя Стефано е свястно момче, няма от какво да се притесняваме.

— Как да няма, нали той разби носа на Акадо!

— Може да е бил предизвикан, какво знаем ние! Акадо по принцип е адски досаден…

— Ти каза ли му да остави Баби на мира, да не я търси, да не я чака пред училище?

— Абе… не стигнахме до това.

— И какво правихте досега?!

— Играхме билярд. Представи си, скъпа, бихме двама въздухари! Аз вкарах последните две топки и спечелих сто хиляди. Какво ще кажеш?

— Мухльо! Пиян си, вониш на цигари и вместо да го поставиш на място, ти… — Рафаела бясно излезе от стаята.

— Чакай, скъпа…

— Защо, още ли има?

— Степ каза, че ще се дипломира… — излъга той, но без резултат.

„Да му се не види, наистина е ядосана. За нея дипломата е всичко. Така и не ми е прости, че не съм висшист.“ — Умърлушен от последната констатация, Клаудио се завлече в банята, вдигна капака на тоалетната чиния и шумно повърна.

По-късно, докато се събличаше, от сакото му изпадна някакво листче. Разгъна го и на лицето му цъфна блажена усмивка: беше телефонния номер на Франческа! Сигурно го е мушнала в джоба му, докато го целуваше в колата… Тази сцена му напомни за „Папийон“ — в затвора Стив Маккуин получава известие от Дъстин Хофман и го изяжда. Клаудио запомни номера, но предпочете да хвърли листчето в тоалетната — ако беше пробвал да го изяде, щеше пак да повърне. Пусна водата, угаси лампата, излезе от банята и се пъхна в леглото. Остана така, люлян сред чаршафите, все още пиян. „Каква вечер само! Страхотен удар. Бирата, уискито, Стефано… Ами Франческа? — Спомни си черната й коса, медената й кожа, меката й целувка в колата, парфюмът й… Възбуди се. Пак се сети за листчето — това си беше откровена покана! — Още утре ще й се обадя. О Боже, какъв беше номерът?“

Заспа отчаян — вече го беше забравил.

Загрузка...