Триъгълникът на дракона

11.Заточеници

1 август, 08:22.

Университетът в Рюкю, префектура Окинава, Япония

Докато се изкачваше по стълбите, Карън трепереше от желание да се захване за работа. След вчерашния опит за кражба двете с Миюки бяха прекарали целия ден в разправии с охраната на университета. Въпреки че бе използвала пистолета си за самоотбрана, властите й го отнеха. Поради стриктните японски закони трябваше да дава показания в продължение на часове, докато най-после я пуснаха от полицията. По-късно ректорът на университета, загрижен след атаката, се обади и увери двете жени, че ще им осигури допълнителна охрана.

Карън от своя страна също бе взела мерки и бе преместила кристалната звезда в трезора на банката, очаквайки повторен опит за кражба.

Дори в този момент, докато се катереше нагоре по стълбите, я придружаваха двама униформени служители на охраната. Поне ректорът бе удържал на думата си, помисли си Карън. Най-сетне стигна до четвъртия етаж и тръгна към лабораторията на Миюки. След като почука и се представи, чу изщракване на ключалка. Вратата се отвори едва-едва.

— Добре ли сте, докторе? — попита бодигардът на японски.

Миюки кимна и отвори вратата, за да може Карън да влезе.

— Тук сме в безопасност — каза Карън на развален японски. — Ще заключим вратите и ще ви се обадим, когато стане време да тръгваме.

Мъжът кимна и се обърна. Карън затвори вратата и Миюки я заключи отново. Карън въздъхна и хвана ръката на приятелката си.

— Сега сме защитени — каза тя. — Няма да се върнат. Не и при толкова много охрана.

— Но…

Карън стисна ръката й. Спомни си колко спокоен бе главатарят на крадците и как изби пушката на партньора си.

— Не мисля, че възнамеряват да ни сторят зло. Искат само артефакта.

— И са решени да го получат на всяка цена — мрачно добави Миюки.

— Не се безпокой. Оставила съм го в трезора. Ще им се наложи да се справят с охраната на Токийската банка, за да се доберат до него.

— Въпреки това не искам да рискувам. — Миюки посочи към комбинезоните, висящи на стената. — Хайде. Гейбриъл откри нещо интересно.

— Наистина ли? Нещо за писмеността?

— Да, приключи със събирането на останалите образци от Великденския остров.

Карън побърза да навлече комбинезона. — Смяташ ли, че разполага с достатъчно информация, за да може да я преведе?

— Много е рано да се каже. В момента работи по въпроса. Като напъхваше косата си в бонето по пътя към втората врата, Карън попита:

— А ти какво мислиш?

Миюки сви рамене и отключи вратата към лабораторията. Отново се разнесе познатото съскане.

— Не би трябвало ти да ме питаш.

С типичния си японски стоицизъм Миюки рядко се шегуваше, когато ставаше въпрос за работа. Затова думите й заинтригуваха Карън.

— Какво има? — Сама ще видиш.

Очевидно бе открила нещо важно.

— Какво? Какво има?

Миюки я поведе към редицата компютри.

— Гейбриъл, ако обичаш, изведи Образ 2B на първи монитор.

— Разбира се. Добро утро, доктор Грейс.

— Добро утро, Гейбриъл! — Карън вече започваше да свиква с безплътния им колега.

Двете седнаха на столовете си. Карън видя на монитора пред тях да се носят данни с такава скорост, че изглеждаха размазани. Но все пак успя да забележи, че много от образите бяха на непознатите йероглифи. След няколко секунди на екрана се появиха пет знака.

@@@@@@

Не й направиха особено впечатление.

— Добре. Какво е това? Да не би да си в състояние да ги преведеш, Гейбриъл?

— Не, доктор Грейс. При сега наличните данни дешифрирането на езика остава невъзможно.

Карън разочаровано се намръщи.

— Откри ли други образци на писмеността ронго-ронго? — Открих всичките, доктор Грейс.

— Всичките двадесет и пет? — вдигна вежди Карън. — Толкова бързо?

— Да. Свързах се с четиристотин и тринадесет сайта и събрах всички образци на този език. За съжаление, върху три от артефактите имаше еднакви надписи, а един съдържаше само един-единствен знак. Данните са недостатъчни за успешно дешифриране.

— Какво е това тогава? — погледна към монитора Карън. — От кой артефакт са тези знаци?

— От никой.

— Какво?

— Моля те, обясни, Гейбриъл. Обясни параметрите си на търсене — намеси се Миюки. Обърна се към Карън и добави забързано: — Сам се сети за всичко това.

Лицето й сияеше от радост и гордост.

— След като потърсих по ключова дума „ронго-ронго“, направих и търсене по всеки отделен символ — 120 на брой, за да бъдем точни. В археологическия сайт на Харвардския университет открих обява, която отговаряше на три от моите критерии.

Три от петте символа на екрана светнаха в червено.

— А другите два? — Карън все още се мъчеше да разбере.

— Те нямат съответствие с никой от знаците на ронго-ронго.

— Какво?

— Това са нови символи — отговори Миюки. — Никой не ги е виждал досега.

— То… това означава, че сме открили непубликуван артефакт. — Карън се изправи в стола си. — Нова находка!

— Бележката в сайта е била оставена преди два дни.

— Мога ли да я видя?

— Ето я — подадем един лист Миюки. — Разпечатах я.

— Просто невероятно.

— Зная. Гейбриъл успя сам да разшири параметрите на търсене. Това означава наистина самостоятелно мислене. Невероятен прогрес!

— Миюки, имах предвид новите символи. — Карън размаха листа. — Това е невероятното.

— В твоята област — може би.

Карън си даде сметка, че е омаловажила постиженията на приятелката си.

— Извинявай, Миюки. И двамата с Гейбриъл заслужавате дълбоката ми благодарност.

Миюки поомекна.

— Просто го прочети. Има и още.

Карън докосна ръката й.

— Наистина съм ви благодарна, Миюки. Честна дума! — О, зная. Просто ми харесва да го чуя.

Карън завъртя очи и зачете обявата.

Карън свали листа. Не можеше да не забележи освен знаците и споменаването на втори кристал. Прекалено много съвпадения, за да бъде случайност.

— Знаем ли откъде е дошло съобщението? Миюки кимна.

— Гейбриъл направи проследяване. Изпратено е от спасителен кораб на име „Дийп фатъм“. В момента се намира в центъра на Тихия океан. Гейбриъл установи местоположението му чрез GPS сигнала.

— Къде по-точно?

— Недалеч от остров Уейк. Но не това е странното. Гейбриъл откри новинарско съобщение за кораба. „Дийп фатъм“ в момента помага за изваждането на останките на Еър Форс 1.

— Ама че работа… — Карън се намръщи, мъчейки се да разбере какво е общото между двете събития. — Трябва да се свържем с този Джордж Клейн.

— Гейбриъл вече работи по въпроса.

09:00. „Гибралтар“, Централен Пасифик

Джак седеше напрегнат в кожения стол в голямата заседателна зала. Макар че бе пълно с хора, никой не продумваше. Всички очакваха появата на адмирал Хюстън. След нощната експлозия той бе събрал Съвета на началник-щабовете на Въоръжените сили. През остатъка от нощта следователите и военният персонал претърсваха останките след взрива. Под светлините на натриевите лампи около стотина мъже ровеха, местеха и събираха парченца доказателства.

Останките на главния следовател Едвин Уайнтрауб бяха открити и откарани в корабния лазарет. Тялото му бе разкъсано и силно овъглено. Първоначалната идентификация бе възможна единствено благодарение на венчалната му халка. Нощта бе дълга и мрачна. Охраната се бе наежила и на Джак не му бе разрешено да стъпи на борда на „Гибралтар“ до сутринта.

Но въпреки че корабът бе напълно изолиран, слуховете плъзнаха по останалите съдове, в това число и на „Дийп фатъм“. Бомба. Скрита в китайски бюст от нефрит. Парчетата са се разлетели навсякъде, разкъсали тентата и дори се забили в костите и черепа на Уайнтрауб. Освен това експлозията подпалила цистерна с бензин, което породило огненото кълбо, излетяло през шахтата на товарния асансьор.

Джак потрепери. Той бе държал нефритения бюст. Ако историята бе вярна, какво ли щеше да стане, ако бе избухнал на дъното? Изхвърли ужасната мисъл от главата си.

В залата продължаваше да тегне напрегната тишина. Всички изглеждаха зашеметени и уморени до смърт. Не се чуваше дори шепот.

Накрая вратата се отвори. Влезе адмирал Хюстън, съпровождан от двамата си адютанти и Дейвид Спенглър, който вървеше последен. Адмиралът остана прав, докато останалите заемат местата си. Джак го погледна, но той сякаш не го забеляза. Лицето му бе пепеляво, а погледът му — твърд като ахат.

— Господа — започна Хюстън, — първо искам да ви благодаря за всеотдайната ви помощ през изтеклата седмица. Трагедията през изминалата нощ не може да омаловажи безценния ви принос. — Адмиралът наведе глава. — Но с мъка трябва да обявя, че останките, открити в хангара, бяха идентифицирани като доктор Едвин Уайнтрауб.

Сред персонала на АКБД се разнесе мърморене.

— Зная, че всички, които са се срещали с доктор Уайнтрауб, са останали с най-добри впечатления от него. Ще ни липсва. — Гласът на адмирала се усили. — Но смъртта му няма да бъде безсмислена. Убийците му са оставили доказателство за своето коварство. Експертите — както тук, така и в Сан Диего — потвърдиха произхода на електронния таймер и детонатора. И двата са китайско производство.

Неколцина от АКБД нададоха гневни викове. Моряците и морските пехотинци запазиха самообладание с изключение на лейтенанта до Джак, който тихо изстена:

— О, Господи!

Адмиралът вдигна ръка.

— Предполага се, че доктор Уайнтрауб случайно е задействал скритата бомба, докато е изследвал бюста. Вероятно подобни взривни устройства са били поставени в цялата статуя, която е била висока три метра. Смята се, че именно експлозия в товарния отсек е причинила катастрофата на Еър Форс 1. Присъстващите притихнаха.

— Тези разкрития ще бъдат оповестени по време на сутрешните новини в Съединените щати. Те не могат да бъдат държани в тайна от американския народ. Но след разпространяването на вестта напрежението по целия свят ще се засили, особено толкова скоро след Тихоокеанската трагедия. Ето защо току-що ме известиха, че на „Гибралтар“ е наредено да поеме към Филипинско море. По пътя ще оставим персонала на АКБД и останките от Еър Форс 1 на остров Гуам.

През залата отново се понесе мърморене. Адмиралът изчака присъстващите да млъкнат.

— Спасителният и изследователски кораб „Маги Куест“ и Отрядът за дълбочинна работа на Военноморските сили ще извадят последните останки от Еър Форс 1 от океанското дъно. Те също ще бъдат закарани на Гуам. Тази мисия ще бъде проведена под ръководството на сегашния шеф на охраната командир Спенглър.

Адмиралът остана прав с каменно лице известно време, след което бавно продължи:

— Президентът Нейф обеща, че терористите няма да останат безнаказани. Вашингтон вече поиска от Китай да предаде всички виновници на международния съд. — Хюстън сви юмрук. — Позволете ми и аз да обещая нещо. Справедливостта ще възтържествува, независимо дали китайското правителство ще реши да ни съдейства или да откаже. Америка ще отговори на терористичните атаки срещу народа й бързо и безмилостно.

Джак никога не бе виждал адмирал Хюстън толкова ядосан. Жилите на врата му бяха изпъкнали, устните му бяха побелели от гняв.

— Това е всичко. Ако имате допълнителни въпроси, обръщайте се към офицера по протокола. Благодаря ви за съдействието.

Джак вдигна ръка, все още несигурен за своето положение.

— Сър, мога ли да попитам за спасителната…

Адмиралът ядосано го прекъсна.

— Господин Къркланд, отнасяйте всички подобни въпроси към командир Спенглър.

Без да каже нито дума повече, Хюстън се обърна и излезе от залата.

Джак погледна към Дейвид. Едва забележима презрителна усмивка се появи на лицето на Спенглър още преди да се изправи.

— В отговор на въпроса ви, господин Къркланд, бих искал да благодаря за помощта ви. Тъй като въпросът вече се отнася до националната сигурност, няма да имаме нужда от понататъшните ви услуги.

— Но…

— Операцията вече е военна. Участието на цивилни е недопустимо. Ще бъде поставен кордон с радиус от три километра от мястото на катастрофата. Трябва да напуснете зоната до 18.00 часа.

Джак гневно изгледа Дейвид. Много ясно разбираше, че причината за това прогонване е лична.

— Ако дотогава не сте напуснал района или направите опит да се върнете в него, вие и вашият екипаж ще бъдете арестувани, а корабът ви — конфискуван.

Сред присъстващите се чу мърморене.

— Вече наредих да бъдете изпратен от „Гибралтар“. — Дейвид вдигна ръка. Двама от хората му станаха.

Лицето на Джак пламна. Стисна зъби от отчаяние. Не знаеше какво да отговори. Не можеше да отиде при адмирала, тъй като Хюстън очевидно бе претрупан с грижи, за да се занимава с междуличностни разправии. Изгледа гневно Дейвид Спенглър. Беше рискувал живота си, а сега най-безцеремонно го изхвърляха.

— Нямам нужда от изпращачи — студено отвърна той. Дейвид направи знак на хората си.

— Погрижете се господин Къркланд да напусне незабавно. Джак не оказа съпротива, когато го отведоха. А и защо? Щом правителството не желае помощта му, така да бъде.

Само след няколко минути се озова в катера. Пилотът форсира двигателя и се насочи към „Дийп фатъм“ с леко друсане. След отминаването на бурята времето бе останало ветровито, но ясно.

Зад Джак седяха двамата от групата на Спенглър. Не бе разменил нито дума с облечените в сиви униформи мъже. Те също не опитаха да го заговорят.

Джак се облегна в седалката си. По расовата принадлежност на хората от охраната си личеше, че Спенглър не се е променил. Дженифър веднъж му бе признала, че баща и е редови член на Ку Клукс Клан. Често взимал Дейвид на събранията им като момче и го биел, ако се дърпал. Джак хвърли поглед към русите си спътници. Явно уроците от детството бяха усвоени добре.

Пилотът приближи моторницата до кърмата на „Дийп фатъм“ и спря.

— Готово.

Джак стана и отиде до кърмата. Преди да се качи на кораба си, единият от хората на Дейвид го хвана за лакътя.

— Господин Къркланд, командир Спенглър ни помоли да ви предадем това.

Русият мъж държеше малък пакет с размери на кутия за бижу. Беше завързан с панделка. Джак се намръщи.

— Прощален подарък — каза мъжът. — С благодарностите на командир Спенглър.

Джак взе кутийката, мъжът кимна и отстъпи назад. Джак се прехвърли на платформата за лодки и хвана с една ръка стълбата. Моторницата веднага даде заден и се отдалечи с рев. Пръските стигнаха до шпангоута и намокриха обувките му.

Робърт се появи на кърмата отгоре и се надвеси през перилата.

— Как мина? — извика той. — Научи ли нещо?

— Да, извикай всички.

Робърт вдигна палец и изчезна.

Джак погледна към малката кутийка. Беше сигурен, че не е благодарствен подарък. По-скоро някой от гадните номера на Дейвид, последна обида, пратена по типичния му начин. Джак изпита внезапен порив да изхвърли кутийката в морето, но любопитството надделя. Докосна панделката и поклати глава. Денят му и без това бе отвратителен — защо да го вгорчава още повече? Щеше да отвори проклетото нещо по-късно. Пъхна кутийката в джоба на якето си и се заизкачва по стълбата.

Докато се катереше, хвърли поглед към „Гибралтар“, Изпита съжаление. Сякаш отново се уволняваше и късаше с миналото, което бе целият му живот.

Завладян от ненадейната меланхолия, Джак се изкатери на палубата. Елвис побърза да дойде и да го поздрави. Джак коленичи и потупа енергично кучето си, което размаха опашка от удоволствие. Някои неща не се променят.

— Никога не би ме изхвърлил зад борда, нали, приятелю? — сподели огорчението си той.

18:15.

Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, окръг Колумбия

Останал за момент сам, Лоурънс Нейф се завъртя на стола си, като обмисляше последните събития. Планът му да обвини китайците се развиваше като по часовник. Никълъс Ружиков се показа като лоялен приятел и умел манипулатор на медиите. Бе прегледал проектонотата на държавния секретар до китайския министър-председател. Беше гневна. Нейф разпозна отпечатъците на Ружиков навсякъде: „никакви компромиси… незабавни ответни действия… крути мерки…“ Беше само на крачка от обявяване на война. Нейф обаче подписа проекта с удоволствие. Според него бе дошло времето китайското правителство да изпита с пълна сила мощта на американската дипломация… подкрепена с най-голямата военна машина на света. Кратката нота оповестяваше внезапния край на безгръбначната политика на администрацията на Бишоп. Минаване напряко, така да се каже.

Облегна се назад и обгърна с поглед Овалния кабинет. Сега администрацията бе негова, мислеше си Нейф, като се наслаждаваше на новото си положение. Но краткият момент на уединение бе прекъснат от чукане на вратата.

— Влез!

Вратата отвори и влезе личният му помощник — слаб младеж на двадесет и няколко години, чието име Нейф така и не запомни.

— Какво има?

Младежът нервно се приведе в полупоклон.

— Сър, шефовете на ЦРУ и СИС са тук.

Нейф се поизправи в креслото. Нито един от двамата нямаше уговорена среща.

— Да влязат.

Момчето отстъпи назад и пусна посетителите.

Никълъс Ружиков влезе първи и посочи на Джеб Фийлдинг, шефа на Службата за извънредни ситуации, тапицираните с кожа кресла до стената. По-възрастният мъж с вид на архивар, съсухрен и със свити рамене, мъкнеше куп хартии под мишница.

— Господин президент, помислих си, че трябва да видите това. — Ружиков посочи към канапетата и фотьойлите около старата маса за кафе, където Фийлдинг вече се настаняваше. — Ако обичате, заповядайте.

Набитият Нейф стана със стон и заобиколи бюрото си.

— Стана късно, Никълъс. Не може ли да изчака? Утре сутринта ще правя обръщение към нацията и не искам да изглеждам прекалено уморен. Американският народ ще има нужда да види силно лице, след като се излъчат новините за Еър Форс 1.

Ружиков леко наведе глава, спазвайки етикета.

— Разбирам, господин президент, и ви моля за извинение. Но този въпрос може би има връзка с утрешното обръщение.

Нейф се настани на дивана на мястото за неофициални срещи. Ружиков и Фийлдинг седнаха на фотьойлите и шефът на СИС се зае с листата си. Бяха карти, забеляза Нейф.

— Какво е всичко това? — попита той и се наведе напред, когато Фийлдинг разгъна една от картите върху масата.

— Последните новини — отвърна Ружиков. — Хмм?

— Както знаете, СИС изучаваше сериите трусове отпреди осем дни. Заради разрушенията по Западното крайбрежие събирането на подробна информация се забави.

Нейф нетърпеливо кимна. Още миналата седмица бе направил изявление за „националното бедствие“. Това вече не бе негова грижа. Знаеше, че в следващите няколко дни има планирана обиколка, на която ще трябва да се ръкува в най-различни лагери с останалите без дом и да участва в мемориални церемонии. В графика му дори бе включено хвърляне на венец от брега на Аляска в израз на скръб за хилядите загинали при потъването на Алеутските острови. Беше готов за това пътуване. Вече беше избрал костюмите си и бе позирал пред огледалото с метнато на рамо сако „Армани“ и навити до лактите ръкави. Имаше сериозния делови вид на президент, дошъл на място и готов да помогне лично на нуждаещите се.

Ружиков насочи вниманието на Нейф към картата на масата.

— Благодарение на данните от сеизмичните станции по Западното крайбрежие хората на Джеб са събрали цялата достъпна засега информация в опитите си да обяснят причините за катастрофата.

— Знаем ли какви са те? — вдигна очи Нейф.

— Не, не точно, но може би Джеб ще обясни по-добре.

Ружиков кимна на Фийлдинг. Човекът бе видимо притеснен. Избърса потта от челото си с носна кърпа и прочисти гърлото си.

— Благодаря за отделеното време, господин президент. — Да, да… и какво сте научили?

Фийлдинг приглади картата. Изобразяваше Тихия океан — топографска карта на океанското дъно, континенталния шелф и бреговите линии. Върху нея бяха нанесени серия концентрични кръгове. Външният — най-големият — минаваше през Западното крайбрежие на Съединените щати и стигаше до островите на Япония. Вътрешните ставаха все по-малки. Червени кръстчета обозначаваха местата на разрушения по бреговите линии и островите. Фийлдинг прокара ръка по кръговете.

— Успяхме да нанесем на карта посоките на тектоничните сили по време на трусовете.

Нейф повдигна вежда. Мразеше да се чувства невежа, но Ружиков навреме усети смущението му.

— Започни от самото начало — каза той на Фийлдинг.

— Разбира се… извинете… — закима Фийлдинг и нервно облиза устни. — Отначало знаехме, че трусовете в деня на затъмнението са станали по края на Тихоокеанската тектонична плоча — и той посочи най-външния кръг. Изражението на Нейф не се промени.

— Може би е по-добре аз да продължа — намеси се Ружиков. — Както несъмнено ви е известно, господин президент, повърхността на Земята всъщност представлява твърда кора върху разтопена сърцевина — всъщност кората е напукана като черупката на твърдо сварено яйце, ударено в масата. Всяко от парчетата на черупката, или тектонична плоча, се носи върху тази течна сърцевина и постоянно е в движение, търка се в съседната, понякога потъва под нея и образува проломи, или пък се издига отгоре и така се появяват планините. Именно на местата, където плочите се допират, сеизмичната активност е най-висока.

— Зная всичко това — раздразнено каза Нейф и се направи на обиден.

Ружиков посочи картата.

— Под Тихия океан има една голяма плоча. Трусовете и вулканичната активност отпреди осем дни бяха по границите й или по слабите й места — шефът на ЦРУ посочи някои от островите в центъра на картата. — Допълнителните катастрофи по крайбрежията и другите острови са били причинени от приливните вълни, породени от трусовете на океанското дъно.

Нейф се облегна, прекалено уморен, за да се преструва на заинтригуван.

— Чудесно. Разбирам. И за какво е тази среднощна лекция?

— Джеб, защо не довършиш? Фийлдинг кимна.

— През изминалата седмица се опитвахме да открием какво е задействало толкова много точки по ръба на Тихоокеанската плоча в едно и също време, каква е била причината за тази верижна реакция.

— И какво?

Фийлдинг посочи всеки от кръговете върху картата, започвайки от най-външния и продължавайки към центъра.

— Като триангулирахме данните от стотици геоложки станции, успяхме да проследим посоката на интензитета и така да определим същинския епицентър на цялата серия трусове.

— Искате да кажете, че всички трусове са били предизвикани от някакво по-голямо събитие на друго място?

— Именно. Нарича се тектонична хармония. Достатъчна по големина сила, приложена върху плочата, е в състояние да предизвика концентрично разпространяващи се ударни вълни, които да активират краищата на плочата.

— Подобно на камъче, хвърлено в езеро — добави Ружиков. — Образува вълни по брега.

— Знаем ли какво би могло да бъде това „камъче“? — вдигна вежди Нейф.

— Не, но затова пък знаем къде е ударило то. — Шефът на СИС продължи да плъзга пръста си по картата, докато не достигна до мъничкия кръг в центъра, очертан в червено. — Точно тук.

Нейф се наведе и се вгледа в картата. Мястото беше насред океана.

— Какво му е особеното?

— Точно там падна Еър Форс 1 — отговори Ружиков. Нейф рязко пое дъх.

— Да не искаш да кажеш, че катастрофата на Еър Форс 1 е причинила всичко? Че самолетът на Бишоп е бил камъчето, което споменахме?

— Не, разбира се — каза Фийлдинг. — Всичко е започнало часове преди падането на Еър Форс 1. Всъщност именно трусовете на Гуам наложиха евакуирането на президента. Но и да не беше така, самолетната катастрофа не би могла да освободи сила, достатъчна да предизвика хармонична вълна по цялата Тихоокеанска плоча. Тук става дума за мощност, равна на трилион мегатонова експлозия.

Нейф се облегна назад.

— Значи казвате, че подобно нещо е станало някъде там? — Той кимна към малкия червен кръг.

Фийлдинг бавно кимна в отговор. Ружиков пръв наруши мълчанието.

— Джеб, засега това е всичко. Ще поговорим утре. Фийлдинг понечи да прибере картата.

— Остави я — каза Ружиков.

Човекът неохотно отдръпна ръката си. Събра останалите хартии и стана.

— Благодаря, господин президент.

Нейф вдигна ръка в знак, че е свободен. Докато Фийлдинг вървеше към вратата, Ружиков добави:

— Джеб, ще бъдем благодарни, ако не разгласяваш откритието си. Нека засега си остане между нас.

— Разбира се, сър — отвърна Фийлдинг и излезе.

— Какво мислиш, Ник? — попита Нейф, след като останаха сами.

Ружиков посочи картата.

— Смятам, че това откритие ще бъде най-важното за века. Нещо се случва там. Нещо, което може би е свързано с катастрофата на Еър Форс 1. — Шефът на ЦРУ погледна Нейф право в очите. — Затова исках да го научите още тази вечер, преди официалното обръщение и преди окончателно да тръгнем по плана за обвиняване на китайците.

Нейф поклати глава.

— Няма да променя становището ни. Играта вече е в напреднал стадий. — Той се намръщи към концентричните кръгове. — Всичко това е просто… просто наука. А не политика.

— Съгласен съм — отривисто кимна Ружиков. — Вие сте начело. Върховното решение е ваше. Исках да бъдете напълно информиран.

Нейф усети прилив на гордост от подкрепата на шефа на ЦРУ.

— Добре. А какво ще правим с цялата тази друга информация, Ник? Можем ли да я държим потулена?

— Джеб е мой човек. Няма да си отвори устата, докато не му позволя.

— Добре, в такъв случай утрешното обръщение ще се състои, както е предвидено. — Нейф се облегна на дивана, доволен, че планът не е нарушен. — А какво имаше предвид за това откритие на века?

Известно време Ружиков мълчаливо изучаваше картата.

— Следя всички доклади от мястото на катастрофата. Знаехте ли, че всички отломки от самолета са намагнитизиране — Не, но какво значение има това?

— Главният следовател, покойният Едвин Уайнтрауб, предположил, че частите били изложени на силно магнитно поле малко след като са се озовали на океанското дъно. В някои от докладите прочетох също така, че човекът, който се е спускал с подводницата, е изпитал странни ефекти, докато е бил долу… нещо свързано с откриването на ново кристално образувание.

— Все още не виждам връзката. Ружиков вдигна поглед.

— Каквото и да има там долу, то е достатъчно мощно, за да разтърси цялата Тихоокеанска плоча. Както спомена Джеб, това е сила, равна на трилион мегатона. Ами ако сме в състояние да обуздаем тази сила? Да разкрием тайната й? Ще разполагаме с нов източник на енергия. Представяте ли си подобна огнева мощ в ръцете ни? Тя може да ни освободи от зависимостта от арабските доставки на нефт… да задвижва оръжия и кораби, способни да се справят с всяка друга армия. Възможностите са направо безкрайни.

— Звучи ми доста пресилено. Как можеш да обуздаеш еднократно събитие, случило се на океанското дъно?

— Още не знам, но ако някоя друга държава го направи? Джеб не е единственият учен на света. Съвсем скоро някой друг може да направи подобна карта и да реши да я проучва. Водите там са международни. Не можем да спрем никого.

Нейф преглътна.

— Какво предлагаш?

— В момента имаме чудесна възможност да проучим мястото, без да предизвикваме подозрения или външен интерес. Просто вадим останките от самолета на загиналия си президент. Идеално прикритие. Вече разполагаме с хора и кораби на място. Командир Спенглър е поставил кордон. Така ще можем да пратим долу изследователски екип.

Нейф видя как очите на Ружиков заблестяха.

— Значи вече си го измислил?

— И дори разработих предварителен план — каза той с мрачна усмивка. — Недалеч от Хаваите от десет години тече съвместен проект на Националната научна фондация и канадски частни предприемачи. Те са проектирали и построили самостоятелна дълбоководна изследователска лаборатория… оборудвана със собствена подводница и дистанционно управляеми роботи. Може да бъде закарана на мястото на катастрофата и екипирана за четири дни. Двете мисии — изваждането на оставащите парчета от Еър Форс 1 и тайното проучване — ще се слеят в една. Никой няма да заподозре каквото и да било.

— И каква е първата стъпка?

— Трябва ми само вашето одобрение. Нейф кимна.

— Ако там има нещо, не можем да рискуваме то да попадне в чужди ръце. Действайте!

Ружиков стана и нави картата.

— Незабавно ще се свържа с командир Спенглър и ще започна операцията.

Нейф също се изправи на крака.

— Ник, след като задвижим нещата утре, никой не трябва да разбере за това. Никой.

— Не се безпокойте, господин президент. Командир Спенглър ще държи всичко под контрол. Досега никога не ме е разочаровал.

Нейф заобиколи бюрото и отново се намести в креслото си.

— И по-добре да не го прави.

20:12.

„Дийп фатъм“, Централен Пасифик

Джак и екипажът на „Дийп фатъм“ седяха около масата в морската лаборатория на кораба. Тя бе едно от лишените от прозорци помещения и удобно място за срещи — макар и не най-уютното. За сядане имаше само метални столове, а по стените на лавици бяха наредени стотици стъкленици с различни образци на морски живот, препарирани в солен разтвор или формалдехид. Редиците мъртви същества сякаш се взираха надолу към събралия се екипаж.

— Все още не приемам това обяснение — отсече Джордж. — Целия ден следя новините и слушам безумията на така наречените експерти по Си Ен Ен, Си Ен Би Ес и Би Би Си. Не вярвам на нито една тяхна дума.

Джак въздъхна. По-рано бе съобщил на хората си информацията, изнесена на срещата, както и новата заповед — напуснете района. Отне им цял следобед да съберат такелажа, да приберат „Наутилус“ и да вдигнат котва. До вечерта бяха напуснали зоната на катастрофата и сега от всички страни ги заобикаляше пуст океан.

— Катастрофата вече не е наша грижа — раздразнено каза Джак.

Срещата не протичаше по начина, по който бе очаквал. Беше ги събрал, за да ги поздрави за помощта им и да решат какво да правят. След като корабът съкровищница „Кочи Мару“ потъна в подводния вулкан, „Дийп фатъм“ се нуждаеше от нова цел. Двете златни кюлчета, измъкнати от потапянето преди седмица, бяха изпратени на остров Уейк и оттам — в банката на Кендъл Макмилън в Сан Диего. Малкото съкровище едва успя да покрие разходите им за едногодишното търсене на „Кочи Мару“. Сумата, изплатена от Военноморските сили за участието в спасителната операция, щеше да стигне за известно време, но не за дълго. Трябваше отново да искат отсрочване на заема.

Счетоводителят Макмилън седеше на отсрещния край на масата, все още зеленикав от морската болест, сполетяла го по време на вчерашните бури. Независимо от взетите тук решения последна дума имаше банката — дали да финансира следващото им начинание, или да откаже. Макмилън седеше с писалка в ръка и драскаше по краищата на бележника си. Екипажът, още гневен от безцеремонното изритване, тепърва трябваше да обсъди въпроса.

Джак се опита да смени темата.

— Да оставим този въпрос и да решим какво ще правим оттук нататък.

Джордж се намръщи.

— Слушай, Джак, снощи преди експлозията исках да ти покажа нещо. И все още искам.

Джак си спомни, че историкът бе прекъснал среднощния му разговор с адмирал Хюстън.

— Добре, но това е последното нещо по този въпрос После се захващаме с истинската работа.

— Съгласен.

Джордж се наведе и измъкна навитата на руло карта, която бе сложил на пода до себе си. С едно движение я разгъна върху масата. Картата изобразяваше целия Пасифик. Върху него бе начертан голям червен триъгълник, изпълнен с малки хиксове.

Лиза стана, за да вижда по-добре.

— Какво е това?

— Триъгълникът на Дракона — потупа картата Джордж.

— Какво? — не разбра Лиза.

Джордж проследи с пръст червения триъгълник.

— Среща се и под други имена. Японците го наричат Мано Уми, или Дяволското море. В този район от векове изчезват съдове.

Той седна и започна да сочи хиксовете, описвайки трагедията на всеки изчезнал кораб, подводница или самолет. Лиза подсвирна.

— Та това си е чист Бермудски триъгълник.

— Именно — каза Джордж и продължи лекцията си, завършвайки с историята за японския пилот от Втората световна война и последните му думи, преди самолетът му да изчезне. — „Небето се разтваря“. Това е било последното съобщение, получено по радиото. Намирам забележително съвпадение. Еър Форс 1 пада в центъра на Триъгълника на Дракона и последните думи на капитана са същите като на изчезналия японски пилот отпреди половин век.

— Изумително — съгласи се Лиза.

Робърт зяпна, ококорил момчешките си очи. Чарли се наведе напред и плъзна пръст по географските паралели и меридиани. Челото му се покри с дълбоки бръчки. Джордж погледна към Джак.

— Как ще обясниш това?

— Видях мястото на взрива — каза Джак. — Това не е ника къв странен феномен, а най-обикновено убийство.

Джордж подигравателно изсумтя.

— А собствените ти открития долу? Кристалната колона, непознатите йероглифи, странните излъчвания? И на всичкото отгоре по-голямата част от отломките на президентския самолет са нападали на едно място просто ей така. Ако наистина е имало експлозия във въздуха, парчетата щяха да се пръснат надалеч.

Джак не отговори. В думите на Джордж чуваше собствените си възражения в разговора с адмирала. Той също бе убеден, че там долу има нещо могъщо. Нещо достатъчно силно, за да свали летящ самолет. Огледа картата. Съвпаденията бяха твърде много.

— А бомбата в нефритения бюст, чиповете…

— Ами ако е била сложена нарочно? — попита Джордж. — Ако е инсценировка? Вашингтон беше обвинил Пекин преди експлозията.

Джак се намръщи.

— Не знам, човече — обади се Чарли. Ямайският му акцент се бе засилил. — Мисля, че старият Джордж наистина е надушил нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз също съм чувал за Триъгълника на Дракона. Просто не направих връзката до този момент.

— Страхотно, още един новопокръстен — промърмори Кендъл Макмилън от мястото си.

Джак не му обърна внимание.

— Какво знаеш за района? — обърна се той към корабния геолог.

Чарли побутна Робърт.

— Би ли домъкнал глобуса от библиотеката?

— Няма проблем — скочи на крака Робърт. Чарли кимна към картата.

— Някой чувал ли е термина агонични линии? Всички поклатиха глави.

— Става въпрос за една от многото теории за изчезванията. Агоничните линии са определени райони, в които земното магнитно поле е изкривено. Показанията на компасите там са различни. Основната агонична линия в Източното полукълбо минава през центъра на този Триъгълник на Дракона. — Чарли огледа присъстващите. — А знаете ли откъде минава главната линия в Западното полукълбо? Ново поклащане на глави.

— През Бермудския триъгълник — отвърна Чарли и замълча, за да могат останалите да осмислят чутото.

— Но каква е причината за тези магнитни отклонения? — запита Лиза. — За тези агонални линии?

— Агонични — поправи я Чарли. — Никой не може да каже със сигурност. Някои го обясняват с повишената сеизмична активност в същите райони. По време на земетресенията се генерират много силни магнитни потоци. Но като цяло магнетизмът, в това число и земното магнитно поле, е познат много слабо. Свойствата, енергиите и динамиката му тепърва предстои да се изучават. Повечето учени приемат, че земното магнитно поле се получава от движение на разтопена мантия около твърдото никелово-желязно ядро. Но въпреки това остават много неизвестни. Като например флуидността на полето.

— Флуидност ли? — прекъсна го Джордж. — Какво означава това?

Чарли усети, че се е разпалил и е започнал да говори прекалено бързо.

— От гледна точка на геологията — започна по-бавно той — човекът е възникнал само преди миг. За такъв нищожен отрязък от време земното магнитно поле изглежда неизменно. Северният полюс е горе, Южният — долу. Дори и за това кратко време обаче полюсите са се премествали. Действителното местоположение на магнитния север непрекъснато се променя. Но това са само незначителни изменения. През геоложката история на Земята полюсите не само са се измествали, но дори са разменяли местата си на няколко пъти.

— Разменяли? — обади се Лиза. Чарли кимна.

— Северът е ставал юг, а югът — север. Подобни събития все още не могат да се обяснят изцяло.

Джак почеса главата си.

— Какво общо има това с нашия въпрос?

— Убий ме, не знам. Видя ми се интригуващо. Нали каза, че останките от Еър Форс 1 са били намагнитизирани? Този факт не влиза ли в списъка на съвпаденията? А какво ще кажеш за проблемите със собствения ти компас?

Джак поклати глава. Бяха изминали два дни и вече не бе сигурен какво точно бе изпитал там долу.

— Ами онези странни загуби на време? — попита Лиза. — Правих какво ли не, за да разбера защо часовникът на „Наутилус“ винаги се обърква, когато доближи кристалното нещо, но така и не успях да разбера.

Джордж подскочи на мястото си.

— Разбира се! Как не се сетих! — Той започна да рови из бумагите си. — Загуба на време! Ето доклада на пилота Артър Годфрий. През 1962 — ра летял на стар самолет към Гуам. Самолетът му изминал петстотин и четиридесет километра за един час. С триста и двадесет километра повече, отколкото би могъл да премине при обичайната скорост — Джордж заби нос в листата. — Когато кацнал, господин Годфрий не можел да обясни по-ранното си пристигане, нито защо часовникът му показва различно време от часовника на летището.

Лиза погледна към Джак.

— Това ми звучи адски познато.

— Има и още примери — възбудено каза историкът. — Съвременни самолети, които прекосяват Пасифика, но необяснимо защо пристигат часове по-рано от очакваното. Имам и подробности в библиотеката. — Джордж стана. — Ще ида да ги донеса.

— Това е абсурдно — каза Джак, но му бе трудно да вложи убедителност в думите си. Спомни си за собственото си изчезване за четиридесет минути.

— Може и да не е толкова странно — каза Чарли, докато историкът минаваше покрай него. — Според една теория достатъчно силните електромагнитни полета биха могли да повлияят върху времето, подобно на гравитацията на черните дупки.

На излизане от стаята историкът едва не се сблъска с Робърт. Морският биолог направи път на възрастния професор, след което влезе вътре. Държеше глобус с размерите на плажна топка.

— А! — възкликна Чарли. — Сега да ви покажа наистина шантавата част. Нещо, за което бях чел в университета.

Робърт му подаде синия глобус. Чарли го взе и заби пръст в Тихия океан.

— Тук е центърът на Триъгълника на Дракона. Ако прекарате линия от него през центъра на Земята и към другата страна, знаете ли къде ще се окажете?

Никой не отговори. Чарли обърна глобуса и отново заби пръст в него.

— В центъра на Бермудския триъгълник. Лиза ахна.

— Сякаш двата диаметрално противоположни триъгълника маркират друга ос на Земята — продължи Чарли. — Полюси, които никога не са били известни и изучавани.

Джак стана, взе глобуса от Чарли и го постави на масата.

— Стига. Всичко това е много интересно, момчета, но няма да ни оправи финансите.

— Съгласен съм с господин Къркланд — кисело каза Макмилън. — Ако знаех, че тази среща ще се превърне в епизод на „Тайни и загадки“, щях да си легна по-рано.

Джак постави ръка върху глобуса.

— Мисля, че трябва да прехвърлим темата към нещо по-важно от теории и древни митове. Засега да оставим догадките настрана. Става въпрос за бизнеса.

В същия миг влезе Джордж. Беше силно пребледнял и носеше в ръка един-единствен лист.

— Получих този имейл току-що — протегна листа той. — От професор по антропология в Окинава. Тя твърди, че е открила други подобни йероглифни надписи… гравирани върху стените на тайна камера в някакви наскоро открити развалини.

Джак изстена. Очевидно нямаше начин да измени темата на разговора.

— Но не това е най-интересното. — Джордж огледа присъстващите. — Тя също е открила кристал. И той е у нея!

Чарли веднага изгуби интерес към картата.

— Кристал ли? Какво казва за него?

— Не много и двусмислено, но намеква за някои негови странни свойства. Отказва да даде повече информация… докато не се срещнем лично.

Джак усети, че всички погледи са насочени към него.

— Никой от вас не иска да се откаже, нали? Странни кристали, древни писмености, магнитни потоци… чуйте се само!

С изключение на банковия чиновник, Джак видя стена от решителност. Той вдигна безпомощно ръце и се отпусна на стола си.

— Чудесно… значи независимо дали флотата иска нашата помощ или не, независимо дали ще навлезем в забранена територия или не, всички вие искате да продължим да проучваме какво има на дъното?

— Звучи ми приемливо — обади се Чарли.

— Ъхъ — добави Лиза.

— Как бихме могли да правим нещо друго? — попита Робърт.

— Съгласен съм — обади се Джордж. Единствено Кендъл Макмилън поклати глава.

— На банката това няма да и хареса.

Джак изгледа продължително екипажа си и въздъхна.

— Добре, Джордж, кога можеш да ми запазиш самолетен билет до Окинава?