Триъгълникът на дракона

7.Следите на древните

26 юли, 13:20.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

— Миюки! — извика Карън.

От другата страна прозвуча втори изстрел, този път по приглушен. Но кой бе стрелял? Карън коленичи. Видя, че тунелът е блокиран. Някой пълзеше към нея.

Насочи фенерчето си нагоре. От тунела я гледаше изкривеното от паника лице на Миюки.

— Издърпай ме! — изсъска тя и протегна ръце. — Някой стреля по нас.

Карън пусна фенерчето и протегна ръце, за да хване китките на приятелката си. Намери опора за краката си и издърпа Миюки в тясното сърце на храма.

Задъхана и облещила очи, Миюки се претърколи върху Карън и седна. После се пресегна и развърза двата пакета от глезените си — чантата с оборудването и автоматичния пистолет на Карън, който все още си беше в кобура.

— Не исках да оставям нищо — обясни тя и и подаде пистолета.

Карън разкопча каишките и извади пистолета от кобура Усещането на хладната стомана в ръката й я ободри.

— Какво стана?

— Мъже… трима. Сигурно са забелязали лодката ни и са дошли да видят какво сме открили.

— Иманяри? Миюки кимна.

— И ти се напъха в тунела?

— Не знаех какво друго да направя.

— Видяха ли те?

— Не знам.

Вече чуваха резки гласове. Нападателите им се катереха по пирамидата. Карън нямаше време да пропълзи обратно и да им устрои засада. Огледа помещението в търсене на друг изход. Бяха се озовали в капан. Единственото, което можеха да използват за своя защита, бяха осемте патрона в пистолета й.

Миюки се отдръпна от входа на тунела.

— Какво ще правим сега?

Тя отиде до олтара със змията и клекна до него.

Шумът от стъпки върху камък наближи и гласовете зазвучаха по-високо. Иманярите не говореха японски. Звучеше като диалект на островитяни от Южния Пасифик. Карън се помъчи да разбере думите, но езикът не й бе познат.

В другия край на тунела се виждаха нечии крака.

Карън изтръпна, изгаси фенерчето и помещението потъна в мрак. Вдигна пистолета, като го държеше с двете си ръце. Слънцето в другия край на тунела блестеше ярко. Имаше чудесна позиция за стрелба. Трима души, осем патрона. Ако стреляше точно, може би имаха шанс. Но ръцете й трепереха. Беше великолепен стрелец, но никога досега не и се бе налагало да се цели в човек.

Човекът коленичи до отвора и опря длан в камъка. Карън забеляза бледа татуировка по тъмната му ръка — извиваща се змия. Мъжът се извърна и изкряска някаква заповед на другите. При движението на ръката му Карън забеляза перата около главата на змията. Червените й очи гледаха право към нея.

Карън потисна възхищението си. Изображението бе същото като релефа върху олтара! Появи се лицето на мъжа. Държеше фенер. В другата му ръка бе нейното яке. Изкрещя нещо към тях. Макар и да не разбираше езика, Карън се досети, че им заповядва да се покажат.

Отдръпна се в мига, когато лъчът на фенера се насочи към нея. Притисна пистолета към гърдите си. Щеше да стреля само в краен случай. Може би щяха да си помислят, че двете с Миюки са избягали.

Лъчът изчезна и камерата отново потъна в тъмнина. Карън се облегна на влажната каменна стена. Докато пазят тишина, ще са в безопасност, помисли си тя. Ако някой от мъжете се опиташе да се промъкне навътре, лесно щеше да го елиминира с един-единствен изстрел.

Най-добрата защита в момента бе изчакването.

Мъжете отвън замлъкнаха. Карън чуваше как влачат и бутат нещо, но не можеше да разбере какво точно правят. Като се стараеше да се движи колкото се може по-безшумно, тя отиде отново до тунела и надникна към отвора.

На ярката слънчева светлина видя ръждясала метална туба, обърната на една страна. Съдържанието й се изливаше в тунела. Миризмата на течността и моменталното осъзнаване на ситуацията смразиха сърцето й.

Нафта!

Карън гледаше как струйката запалителна течност напредва по наклонения тунел към тях. Прикри устата си пред надигащите се пари.

Мъжете възнамеряваха да ги изгорят живи или да ги убият. Отдалечи се от тунела. Знаеше, че няма да посмее да стреля, при положение че някоя искра може да възпламени горивото.

Блъсна се в Миюки, която отново бе извадила компютъра си и трескаво пишеше по малкия светещ екран.

— Опитвам се да се свържа с Гейбриъл — напрегнато обясни тя. — Исках да извика помощ, но тук има силни смущения.

Карън се изненада от находчивостта й.

— Ами ако отидеш до входа?

Миюки погледна към тунела.

— Може и да стане.

Карън отново забеляза на слабата светлина на компютърния екран змията с рубинените очи върху олтара. Приличаше на изображението върху ръката на мъжа отвън. Дали съществуваше някаква връзка? Но как би могло? Пирамидата е била под водата в продължение на векове.

Миюки се премести по-близко до входа. Карън не се отделяше от нея. Струйката вече бе стигнала до помещението. Карън погледна в тунела и отново видя тубата. Нападателите не се виждаха, въпреки че можеше да ги чуе. Наклони глава и се заслуша. Пееха песен… или може би заклинание.

Потрепери и се обърна към Миюки.

— Побързай.

Приятелката и коленичи в потока леснозапалима течност. Ръцете й трепереха. Легна по корем и протегна компютъра навътре в тунела с надежда да намери връзка.

— Едва виждам екрана.

— Просто опитай. Трябва да…

— Добър ден, професор Накано. — Гласът на Гейбриъл звучеше гръмогласно. Миюки замръзна.

— Гейбриъл?

— Продължавам да събирам и сверявам данните. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

Припяването от другата страна на тунела продължи без прекъсване. Не бяха ги чули.

— Можеш ли да засечеш местоположението ни? — Разбира се, сателитната ми навигационна система работи перфектно, професор Накано.

— Тогава се свържи, моля те, с властите в Чатан. Кажи им къде се намираме и че сме нападнати от иманяри.

Преди Гейбриъл да потвърди, припяването отвън внезапно спря. Карън стисна ръката на Миюки да запази тишина. Миюки прибра компютъра и двете се дръпнаха настрани. Карън отново забеляза лицето на същия мъж да се появява в отсрещния край. Този път държеше в ръката си не фенер, а кибритена клечка.

Времето им бе изтекло.

Мъжът драсна клечката в камъка. Появи се малко пламъче. Като държеше високо клечката, човекът отново извика към тях. В думите му прозвучаха нокти на съжаление. След това хвърли клечката в тунела.

Северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

— Въздухът ти е на привършване, Джак — предупреди го Лиза.

Гласът й си оставаше нервен след прекъсването на връзката и възстановяването й. Обаждаше му се почти всяка минута.

— Зная — рязко отговори той. — И аз имам датчици.

Джак работеше с педалите на подводницата и същевременно управляваше механичните ръце. Повлече голямо парче от обшивката. От дъното се вдигна тиня и скри всичко наоколо. Беше сред отломъците вече около час, като пълзеше по сигналите на черните кутии. Пусна парчето изкривен метал и обърна подводницата, за да разчисти облака тиня с помощта на дюзите. Нямаше време да чака да се утаи на дъното.

„Наутилус“ се движеше заднешком, но Джак виждаше как водата пред него се избистря. Остана доволен от резултата, намали скоростта и отново се върна на мястото, където работеше. Наклони подводницата и огледа песъчливото дъно. Дебела морска краставица се търкаляше през разчистения район, понесена от раздвижената вода.

„Хайде, гадино, къде си?“ В същия миг я забеляза — правоъгълен предмет, наполовина заровен в пясъка. Фокусира лъчите върху него и облекчено въздъхна. „Слава Богу!“ Изтри потта от очите си. В тясната подводница бе станало влажно от непрекъснатите му движения.

— Намерих я! — дрезгаво извика той в микрофона.

— Повтори!

— Намерих втората черна кутия.

Подкара подводницата напред и я спусна върху дъното. Пред носа й лежеше характерната оранжево-червена кутия.

Терминът „черна кутия“ бе погрешен. Записващите устройства никога не бяха черни. Джак протегна Титаниевите ръце. Хвана кутията с дясната и внимателно я издърпа от тинята. Повдигна я на нивото на очите си и се ухили. Внезапно му се зави свят от облекчение. Беше успял! Това беше кутията от пилотската кабина на Еър Форс 1.

— Взех я!

— Тогава се разкарай веднага оттам, Джак. След малко вече няма да можеш. Нивото на въглероден двуокис се покачва.

— Добре, мамче — отвърна той, докато проверяваше уредите.

Оставаше му кислород точно колкото да стигне до повърхността — или поне така се надяваше. Направи рязък завой, върна се към мястото, където бе открил първата кутия със записите от полета и я хвана с лявата ръка.

— Взех и двете награди. Качвам се!

Джак се протегна да натисне бутона, с който се изхвърляше баласта, когато някакво проблясване върху дъното привлече погледа му. Намръщи се и завъртя прожекторите натам. От гърдите му се изтръгна вик:

— Господи!

— Джак, какво има?

Под лъчите на прожекторите от морското дъно към него се взираше лице. След няколко удара на сърцето осъзна, че не вижда мъртвец. Лицето светеше в яркозелено. Беше твърдо, направено от кристал. Нефрит. Насочи светлините и разпозна характерни азиатски черти и древна бойна корона. Бяха му казали за подаръка, поднесен на президента Бишоп от китайския министър-председател — изработено от нефрит копие на воин от теракота. Джак придвижи „Наутилус“ напред и побутна бюста с една от механичните ръце. Главата се затъркаля по дъното. Само това бе останало от триметровата статуя.

— Джак, какво има? — повтори Лиза.

Джак с мъка преглътна.

— Нищо. Добре съм. Тръгвам нагоре.

Но преди да потегли, погледът му отново се спря върху нефритения бюст. Чертите на лицето бяха така живи — единственият оцелял от трагедията. Прехвърли черните кутии в едната ръка и използва свободната, за да вземе и парчето от скулптурата. Това бе последният подарък на мъртвия президент. Не можеше да го остави тук.

Събрал всичките си съкровища, Джак натисна бутона и изхвърли баласта. Подводницата се устреми нагоре, подпомагана допълнително от дюзите.

Гледаше как останките под него изчезват. Недалеч от центъра на катастрофата отново се появи кристалният обелиск, стърчащ от океанското дъно. Не можеше да откъсне очи от него. Знаеше, че Чарли би дал мило и драго, за да може да види изумителното образувание с очите си. Джак се надяваше, че видеоматериалът, който бе записал на диска, ще се окаже сполучлив.

Гледката постепенно изчезна извън обсега на лъчите. Джак се облегна на седалката. Всички мускули го боляха. Едва сега усети колко са го изтощили напрежението, тясната кабина, пипкавата работа. Докато ровеше из останките, се бе стегнал като в юмрук. От време на време го побиваха онези странни тръпки, които караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват. Сякаш очите на мъртвите го изучаваха. На моменти можеше да се закълне, че с крайчеца на окото си е забелязал движение. Но когато се обръщаше, намираше единствено отломки.

— Джак, един човек иска да говори с теб.

— Кой?

— Как си, Джак? — разнесе се нов глас от високоговорителя.

— Господин адмирал?

Какво правеше Марк Хюстън на борда на „Дийп фатъм“?

— Долетях до твоето корито преди десетина минути — прочете мислите му адмиралът. — Чух добрата новина по пътя. Значи успя да намериш и двете кутии, така ли?

— Да, сър. Ще изляза на повърхността след около петнадесет минути.

— Знаех, че ще се справиш, Джак.

Джак замълча. Въпреки че правеше всичко възможно, за да загърби миналото си, похвалата на бившия му командир го развълнува.

— Как се справя подводницата? — продължи адмирал Хюстън.

— Като изключим проблема с комуникациите — направо като в мечта.

— Добре, защото екипът на АКБД следеше видеоданните ти от катастрофата. Вече са набелязали няколко ключови компонента от самолета, които да бъдат извадени на повърхността.

— Сър?!

— Би ли се съгласил да се заемеш с това?

Джак прехапа долната си устна, за да не изругае. Беше се надявал, че с намирането на черните кутии задължението му към флота ще приключи.

— Ще трябва да се посъветвам с екипажа. — Естествено, давам ти цяла нощ да си помислиш. От АКБД ще имат достатъчно работа само с анализирането на записите.

Джак се намръщи. Не искаше да се връща в гробището на дъното. Макар че бе претърсвал много останки през изминалите десет години, това тук бе нещо различно. Напомняше му катастрофата, от която той самият бе оцелял.

— Ще си помисля, господин адмирал. Засега мога да кажа само толкова.

— Това е всичко, за което те моля.

Джак въздъхна, облегна се и загледа дълбокомера, чиято стрелка пълзеше към двестаметровата граница. Мракът около него започна да се разсейва. Сякаш настъпваше зазоряване след дълга безлунна нощ. Никога не бе искал така отчаяно отново да види небето.

По радиото се чу познат глас.

— Засякохме местоположението ти — каза Лиза. — Чарли вече спусна надуваемата лодка.

— Благодаря, Лиза. Колкото по-бързо се разкарай от този титаниев ковчег й си взема студен душ, толкова по-добре.

— А какво ще кажеш за новината на адмирала?

Лицето на Джак се изкриви. Не искаше да води този разговор.

— Ти какво мислиш? Трябва ли да се съгласим?

Сякаш можеше да чуе как Лиза свива рамене.

— Зависи от теб, Джак, но на мен не ми хареса това прекъсване на връзката. Подводницата е все още експериментална. Не е предназначена за такива драстични тестове. Ще ми се да я изтеглим на сух док и да я прегледаме изцяло, за да се уверим, че връзките и шевовете са наред. На такива дълбочини не може да се поемат неразумни рискове.

— Сигурно си права, Лиза. Останките няма да отлетят. — Джак хареса тази идея. Така можеше да изясни чувствата си. — Ще помолиш ли Робърт да подготви А-рамката? Ще измъкнем „Наутилус“ и ще я прегледаме, преди да решим как да отговорим на флотата.

— Добре — с облекчение отговори Лиза.

Стрелката на дълбокомера премина границата от сто метра. Джак погледна нагоре. Виждаше слънцето като светло петно в мътната вода.

— Ще изляза на повърхността след по-малко от минута.

— Чакаме те. Чарли вече тръгна.

Джак затвори очи, позволявайки си няколко мига насаме със себе си. Щом адмиралът е на борда на „Дийп фатъм“, подозираше, че това ще бъдат последните спокойни мигове през остатъка от деня. Знаеше, че го очаква продължителна среща и анализ.

Слънчевата светлина внезапно избухна около него и Джак отвори очи. Порови в страничното отделение и измъкна тъмните си очила. След продължителното прекарване на тъмно светлината изгаряше очите му. Затвори отделението и отпусна ръка върху DVD рекордера.

Без определена причина, но и без да може да устои на импулса, той извади малкия диск и го пъхна в джоба на влажния си неопренов костюм. Видеозаписът с кристалната колона нямаше нищо общо с катастрофата и Чарли щеше да иска да го види. Ако военните научеха за него, щяха просто да му го конфискуват и да го затрият сред хилядите други подробности — или поне така се помъчи да убеди сам себе си.

Всъщност дребната хитрина беше неговият начин да упражни някакъв контрол над ситуацията. Искаше да запази от цялото това приключение и нещичко за себе си.

Дочу се звук от мотор на съд, който се приближаваше към „Наутилус“. Джак се обърна и забеляза надуваемия „Зодиак“. Зелените му понтони подскачаха на вълничките.

Ухили се и си сложи слънчевите очила. Чарли бе на руля и му махна с ръка. „Кавалерията идва!“ Тогава Джак видя, че до геолога стои друг човек, облечен в черен неопренов костюм. Намръщи се. „Този пък кой е?“ Чарли спря до люлеещата се подводница и скочи на нея. Докато привързваше лодката, другият се гмурна във водата, преди Джак да успее да го разгледа по-добре.

Чарли се покатери на купола и го отвинти. Джак бутна отвътре и отвори капака. В кабината нахлу свеж въздух и той вдъхна дълбоко. Едва сега си даде сметка колко опасен бе станал въздухът в подводницата. Наистина бе прекалил с продължителността на това спускане.

Набра се на ръце и се измъкна от кабината.

— Кой е с теб?

— Едно от момчетата от АКБД. Дойде да се увери, че с черните кутии всичко е наред.

Джак се изпъна и ставите му изпукаха. Запълзя към носа на подводницата.

— Можех и сам да ги занеса.

— Не искат да поемат никакви рискове. Въпрос на национална сигурност и други подобни. Трябва да имат свой човек.

Джак коленичи и видя човека с шнорхел и маска до щипците на механичните ръце. Работеше бързо и ефективно. Поне бяха пратили човек, който разбира от подводници. Човекът освободи първата щипка и прибра двете кутии в голяма торба. Тя изплава на повърхността, закрепена с въже за кръста му. После, без дори да излезе за глътка въздух, мъжът се насочи към втората ръка. Освободи нефритения бюст и го прибра във втора торба.

Джак изпита уважение. Човекът си разбираше от работата.

— Помогни ми да обърнем лодката! — извика Чарли, когато и втората торба излезе на повърхността.

Джак напусна мястото си и помогна на Чарли в последните приготовления за отвеждането на „Наутилус“ обратно до „Дийп фатъм“. Нямаше да се наложи да пътуват дълго — корабът вече се бе насочил към тях. Джак присви очи към него.

Лодката рязко се залюля под краката му. Сграбчи облегалката на седалката на водача, за да запази равновесие. Погледна през рамо и видя човека от АКБД да се качва в лодката. Заклатушка се към него да му помогне, но докато стигне, мъжът вече се бе претърколил вътре и измъкваше едната от торбите.

— Нека ви помогна.

Джак се наведе и хвана другата торба. В следващия миг се озова паднал по задник на дъното на лодката.

— Не пипай! — нареди мъжът. Думите му бяха резки и със заповеднически тон.

Джак скочи на крака, почервенял от гняв и с кипнала кръв. Никой нямаше право да го докосва на собствената му лодка. Пристъпи напред.

— За какъв, по дяволите, се мислиш…

Едрият мъж се обърна, рязко свали маската и дръпна качулката на неопреновия си костюм.

Джак ахна. Не може да бъде! Не бе виждал бившия си колега повече от десет години.

— Дейвид?

Лицето на мъжа се изкриви от омраза. Преди Джак да успее да помръдне, към лицето му полетя юмрук. Ударът попадна в долната челюст и го отхвърли назад. Удари се в дъното на лодката и пред очите му заиграха искри.

Чарли моментално застана между нападателя и капитана си.

— Какво правиш, човече? Джак седна.

— Стой настрана, Чарли.

Изправи се на крака и усети вкус на кръв в устата си. Високият ямаец отстъпи половин крачка назад, готов при нужда да се притече на помощ на приятеля си.

Устните на Дейвид Спенглър се изкривиха в презрителна усмивка към Джак.

— Това беше за Джен! — рязко каза той.

Джак потърка челюстта си. Нямаше какво да отговори. Облегна се на седалката и попита:

— Какво правиш тук?

— Изпратен съм от новия президент да участвам в операцията.

— Но какво общо има ЦРУ с всичко това? Дясното око на Дейвид трепна.

— Да, чух за преместването ти — уморено каза Джак. — Май си се издигнал в света.

— А ти би трябвало да си го напуснал — отвърна Дейвид, обърна се и измъкна втората торба.

— Идеята да дойда тук не беше моя.

— Нека позная — рязко каза Дейвид. — Адмирал Хюстън те е извикал.

Джак сви рамене. Дейвид хвърли грубо втората черна торба на пода.

— Хюстън винаги е имал слабост към теб, Къркланд.

— Беше приятел и на Дженифър. — Гласът на Джак също започна да звучи грубо.

— Да, и видя какво й струваше това. Джак побутна Чарли към кормилото.

— Да се махаме оттук. — Погледна към Дейвид. В сините очи на другия виждаше обвинението, което чувстваше в собственото си сърце. — Съжалявам за Дженифър… — започна той.

— Майната им на съжаленията ти! — рязко го прекъсна Дейвид. — Аз си имам моите задължения, ти — твоите. Само не ми се пречкай.

Джак не можеше да намери думи да успокои положението. Дейвид никога нямаше да му прости за смъртта на сестра си. За пропастта между двамата нямаше мост. Отиде до кърмата, за да се увери, че буксирните въжета няма да се закачат в двигателя. Когато минаваше покрай бившия тюлен, мъжът се наклони към него и горещият му дъх стигна до лицето на Джак.

Очите на Дейвид блестяха от омраза и желание за мъст. Гледаше като бясно животно. Прошепна така, че единствено Джак да чуе думите му.

— Още не съм приключил с теб, Къркланд.

Недалеч от остров Йонагуни, префектура Окинава

— Назад!

Карън дръпна Миюки. Пламъците изпълваха тесния тунел и бързо пълзяха по струята. Лазейки на четири крака, двете се скриха зад олтара.

Огънят лумна в камерата, съпроводен с изгаряща жега и задушлив пушек. Миюки закри уста с ръка. Очите й сълзяха.

Карън направи същото, като се мъчеше да не се закашля и да се издаде. Какво можеха да направят? На светлината на пламъците погледът й бе привлечен от ярките отблясъци от увитата около олтара змия. Двете й горящи очи я гледаха, отразявайки огъня. Рубини.

— Карън… — Миюки протегна ръка към нея.

Карън я пое и двете се притиснаха една към друга. Огнената стена не им позволяваше да избягат. Въздухът ставаше по-задимен с всяко вдишване.

— Съжалявам — промълви Карън.

— Може би има друг изход? — предположи Миюки. — Някакъв таен проход.

Карън прехапа устна, като трескаво се мъчеше да мисли през заливащата я вълна от паника.

— Не зная. Ако има, сигурно трябва да е някъде до олтара.

Очите й отново се отместиха към релефа. Нещо в него я тормозеше и привличаше вниманието й. Погледът и се спря върху рубинените очи. Докосна със свободната си ръка каменното изображение. И тогава го видя в отражението на пламъците — дефект. Едното око блестеше много по-ярко от другото. Сякаш зад него имаше празно пространство. Натисна окото с пръст.

— Какво правиш? — обади се Миюки.

Камъкът потъна навътре, чу се рязко изщракване и главата на змията се размърда в ръката й.

— Това е ключалка!

Сега можеше да движи главата напред-назад. Но не се случи нищо. Как точно действаше?

Междувременно димът ставаше все по-гъст и започна да се стеле по пода. Пламъците при тунела намаляха — горивото бе почти изцяло изгоряло. Карън разтърка възпалените си очи. Чу как нападателите им се суетят отвън. Щом този опит да ги накарат да излязат не успя, какво ли щяха да предприемат сега?

Отговорът дойде бързо. В помещението полетя горяща бутилка и експлодира пред олтара. Лумнаха пламъци.

Карън падна назад, а Миюки се метна зад олтара с писък.

— Майната им! — изруга Карън.

Без да обръща внимание на пламъците, тя отново се доближи до олтара. Тайната ключалка подсказваше, че изображението не е просто украса. „Възможно ли е тук да има скрит проход?“ Жегата изгаряше страните на Карън, докато изучаваше каменната змия. Тя обвиваше целия олтар и опашката й не бе далеч от изправената й глава. Осени я идея. Влечугото Уроборос. Змията, захапала собствената си опашка. Символът на безкрая. Много култури имаха подобни митични образи. Имаше го дори в астрологията на маите.

От другата страна на тунела гласовете станаха разгорещени, резки и спокойни. Внезапно в камерата влетя куршум и рикошира в стената сред дъжд от каменни отломки. Карън приклекна и завъртя главата на змията, докато върхът на муцуната не докосна опашката.

Под краката й се чу шум от разместване.

— Какво става? — прошепна Миюки, като махаше с ръка, за да разгони пушека.

Карън отстъпи назад, когато олтарът хлътна надолу и започна да потъва в пода.

— Хайде!

Тя извади фенерчето от джоба си и насочи лъча надолу към мастиленочерната тъмнина. Олтарът се бе спуснал поне два метра.

Усети, че отдолу има по-голямо помещение, и се наведе да го разгледа по-добре. Покрай лявото й ухо изсвири куршум и Карън се хвърли по корем.

— Няма друг изход оттук — каза тя и погледна приятелката си.

От ужас Миюки бе ококорила очи, но й отговори с рязко кимане. Карън пъхна фенерчето в устата си.

— Аз съм първа — изфъфли тя.

Провеси крака в ямата и потърси опора. Не успя да открие. Погледна надолу, прицели се във върха на олтара и скочи. Краката й се подгънаха и тя се подпря на една ръка.

Освети помещението, в което се бе озовала. По пода имаше локви тъмна вода, а от тавана висяха бледи завеси от водорасли. В отсрещната стена започваше тъмен тунел. Изправи се и го освети, за да го огледа. Не беше тунел, а стълба. Спускаше се под стръмен ъгъл надолу. Накъдето и да водеше, беше по-добре, отколкото да останат тук.

Поредният изстрел се разнесе отгоре, последван малко по-късно от друг.

Миюки изпищя, легнала по корем. Карън се изправи и извика:

— Хвърли ми пистолета и кобура. Лицето на Миюки изчезна за миг.

— Дръж!

Тя хвърли кожения кобур. Пистолетът полетя секунда по-късно и Карън успя да го улови.

— Сега скачай и ти!

— Още не. — Миюки отново изчезна. „Какво е намислила?“ После се появиха краката й. Карън се протегна и насочи глезените й.

— Така. Можеш да скачаш.

Миюки се пусна и се стовари почти върху главата на Карън, която я задържа.

— Браво!

— Да бе, благодаря — измърмори Миюки, стиснала чантата с оборудването плътно до гърдите си. — Нямах намерение да оставям Гейбриъл горе.

Въпреки ситуацията, в която се намираха, Карън се ухили. Наведе се и взе пистолета. Сега и двете разполагаха със своята малка защита. Постави оръжието в кобура и го закопча на рамото си.

— Да вървим.

Скочи от олтара, следвана от Миюки. Веднага щом дребната японка слезе от камъка, отново чуха тътен над главите си. Олтарният камък и платформата му поеха нагоре, издигнаха се на базалтов стълб и се наместиха обратно.

— Чувствителност на натиск.

Карън със страхопочитание си представи хитроумната система от противотежести. Беше поразена от факта, че механизмът функционираше след цялото време, прекарано под солената вода.

Възцари се пълен мрак. Откъм шахтата се чуваше звук от падащи капки. Миюки извади фенер от чантата, включи го и го насочи напред. Лицето й бе решително.

— Ти си първа.

Карън кимна и поведе напред. Стълбата беше тясна, но таванът бе достатъчно висок, за да могат да слизат прави. Вътре в тунела ехтящият звук от падащата вода стана по-силен. Карън освети влажната стена и прокара пръст по повърхността й.

— Каменните блокове прилягат плътно един към друг. Едва виждам процепите.

В отговор Миюки само изсумтя. Продължаваше да хвърля поглед през рамо, докато се спускаха бавно надолу.

— Мислиш ли, че ще ни последват? Карън отново насочи фенерчето си напред.

— Ами… не знам. Но ако решат да го направят, по-добре да бъдем колкото се може по-далеч.

Следващите няколко стъпала Миюки запази мълчание. Дишането й обаче стана напрегнато и забързано. Най-накрая зададе въпроса, който се въртеше и в главата на Карън:

— Накъде ли води това?

— Предполагам, че до някаква погребална камера. Но не съм сигурна. Шахтата е много стръмна. Вече би трябвало да сме близо до основата на пирамидата.

Сякаш за да потвърди думите й, стълбата свърши и се озоваха в тунел, който продължаваше право напред. Беше много дълъг. Фенерчето на Карън не можеше да пробие до края му. Подът бе покрит с повече от педя вода. На светлината Карън видя тънки струйки вода, процеждащи се през пукнатините в тавана.

— Сигурно сме под пирамидата… под нивото на океана — промърмори тя. — Погледни стените. Не са от дялани камъни, а са изсечени в скалата. Сигурно са били необходими десетилетия, за да се прокопае този тунел.

Миюки се наведе към стената.

— Може и да не е. Може да е просто тунел в лавата. Япония е пълна с такива.

— Хмм… може би.

Миюки се загледа към течащата вода.

— Не съм много запозната с това. Не може ли просто да изчакаме…

Прекъсна я остър звън, отекващ надолу по стълбите към тях. Метал върху камък. Двете жени се спогледаха.

— Опитват се да проникнат вътре — каза Карън. Миюки я побутна към наводнения тунел. — Давай нататък!

Карън нагази и дъхът й секна от студената вода, покрила глезените й. В застоялия въздух се носеше остър мирис на сол. Миюки я последва, здраво стиснала чантата си. Продължиха нататък по дългия тунел. Плясъците под краката им отекваха напред и назад. Шумът ги държеше напрегнати.

Карън прокара отново пръсти по стената. Бе все така гладка, почти като от стъкло. Прекалено гладка, за да бъде изсечена с примитивни инструменти. Изглеждаше като естествен тунел, точно както бе предположила Миюки. Почука по стената.

— Недей! — викна Миюки.

Викът й стресна Карън. Тя отпусна ръка.

— Нали не искаш да се издавим?

— Но тунелът е оцелял векове!

— Въпреки това недей да чукаш по стените. След земетресенията и издигането един дявол знае колко крехки са станали.

— Добре — каза Карън, — ще я оставя на мира.

Насочи вниманието си напред към прохода, който сякаш започна да се разширява. Ускори крачка. Може би са стигнали края? Молеше се да има още един изход. Звънът на метал върху камък продължаваше да се разнася зад тях. Преследвачите им не бяха се отказали.

Нагазила във водата вече до колене, Карън забърза напред, но скоро спря. Огледа се със зяпнала уста. Тунелът продължаваше, но в тази част се разширяваше. Таванът се превръщаше в купол — също толкова гладък, колкото и самият проход. Ако беше с вулканичен произход, сигурно това място е било образувано от някакъв мехур.

Карън освети стените с фенерчето си. Таванът бе изпъстрен с парченца кварц. Отначало си помисли, че в тях няма никаква система, но след като се завъртя в кръг и ги огледа, разбра:

— Това е звездна карта. Виж, онова там е съзвездието Орион.

Миюки не изглеждаше чак толкова впечатлена. Погледна през рамо, когато зад тях се разнесе поредният удар.

— По-добре да продължаваме напред.

Карън отпусна фенерчето. Знаеше, че Миюки е права, но краката й просто не можеха да помръднат. Никога досега не бе откривано подобно нещо из островите на Южния Пасифик. Кой бе построил всичко това? Лъчът на фенерчето, насочен сега напред, освети част от стената на височината на кръста й. Вниманието и привлече ярко проблясване. Присви очи. В гладката стена бе издълбана малка ниша. Гнездо. Нещо вътре в него отразяваше светлината. Карън приближи към нишата.

Миюки понечи да каже нещо, но Карън я спря с ръка. Наведе се и погледна към малката вдлъбнатина. Вътре лежеше кристална звезда с големина на човешка длан. Петте върха заблестяха под лъча на фенерчето. Сякаш в звездата експлодира дъга. Когато отклони фенерчето, Карън забеляза дълбоки линии върху стената и направи крачка назад. За малко щеше да ги пропусне. Освети извитата стена.

— Господи!

Върху камъка имаше грижливо издълбани символи. Три реда. Очевидно някаква древна писменост.

Наведе се напред и докосна първия символ с пръст. Врязванията бяха точни и дълбоки, сякаш нанесени с инструмент с диамантен връх. Но въпреки прецизността самите знаци изглеждаха недоизкусурени. Груби йероглифи. Рисунки на животни и хора в неестествени пози и с променени форми. Странни образи и повтарящи се символи.

Карън наклони глава и премести лъча. Редовете продължаваха на височината на кръста й по целия мехур в тунела. Обърна се запъхтяна към Миюки.

— Трябва ми снимка на това.

— Какво? — Приятелката и я изгледа, сякаш бе полудяла. Карън се изправи и посегна към чантата на Миюки. — Снимай с камерата. Запази го. Не мога да рискувам да се загуби.

Миюки се намръщи.

— Какви ги дрънкаш? Трябва да се махаме оттук.

— Иманярите могат да ги унищожат. Или всичко отново да потъне в океана.

— Повече ме е грижа да не потъне заедно с нас. Карън я погледна умолително. Накрая Миюки въздъхна и и подаде чантата. Карън я задържа, докато дребната японка ровеше за малката си цифрова камера. Намери я и подаде фотографската си лампа на Карън.

— Ще ми трябва много светлина. Помогни ми.

Миюки се обърна към стената с вдигната камера. Бавно започна да се върти, докато не засне целия пояс древни знаци.

Докато работеха, Карън изведнъж проумя нещо.

— Това не са три реда — промърмори тя. — А един-единствен. Започва от кристалната звезда и обикаля по стената като канал на грамофонна плоча.

— Или на навита на кълбо змия — Миюки приключи с филмирането, свали камерата и започна да я прибира. — Доволна ли си?

Карън й подаде лампата.

— Би ли могла да направиш и няколко снимки на звездната карта на тавана?

Миюки се намръщи, но взе лампата. Карън преметна чантата през рамо и се обърна.

— Ще взема кристала. Не можем да го оставим на иманярите. — Тя отиде до нишата, хвана звездата, опита да я вдигне, но не успя. Внимателно я натисна, но тя така и не помръдна. — По дяволите! Циментирана е.

Миюки приключи със снимането и се присъедини към Карън.

— Тогава я остави. — Погледна назад към тунела. Ударите бяха спрели преди няколко минути. — Не ми харесва тази тишина. Може би са успели да си пробият път.

Карън се намръщи. Не й се искаше да оставя кристалната звезда.

— Светни ми. Трябва да виждам какво правя.

Миюки се доближи още повече и насочи лъча към нишата. Дъгата пак заблестя ярко.

— Изумително! — призна тя шепнешком.

Карън отново хвана звездата и започна да дърпа. Този път тя се отдели лесно. Карън залитна назад и се блъсна в Миюки. Фотографската лампа полетя и падна във водата.

Миюки се наведе, за да я вземе.

— Надявам се, че си приключила — каза тя, като шареше с ръце във водата. — Добре че лампата е водоустойчива.

Карън държеше звездата на височината на корема си. Беше тежка колкото топка за боулинг и трябваше да я държи с две ръце. Звездата не бе циментирана в нишата, просто Карън не бе очаквала да е толкова тежка.

— Това нещо тежи цял тон!

Вдигна звездата и я пусна в страничния джоб на чантата. Тя увисна тежко на рамото й.

— Добре. Да тръгваме.

— Трябва да побързаме. Не ми харесва тази тишина…

Експлозията ги свари неподготвени. Двете жени паднаха на колене, когато тунелът се разтресе. Ехтящият грохот ги оглуши.

Карън се извъртя, стараейки се да задържи чантата над водата. Посегна да извади пистолета си. Миюки насочи фенера към началото на тунела. Към тях се носеха талази дим.

— Динамит — каза Карън. — Сигурно са им омръзнали кирките.

Когато екотът заглъхна, тунелът се изпълни с нисък тътен. Чуха гъргорене. На няколко метра от тях изригна фонтан морска вода. Още по-близко в тавана се отвори пукнатина, от която започна да тече малък водопад.

— Разпада се! — ужасена извика Миюки.

В тунела започнаха да изригват фонтан след фонтан. Полетяха късове скала.

— Да изчезваме — изкрещя Карън.

Водата вече се бе покачила до бедрата им.

Карън тръгна нататък към следващия тунел. Миюки с мъка вървеше зад нея през дълбоката вода.

— Къде отиваме?

Карън не знаеше какво да отговори. Първо огън, а сега и вода. Ако не бе вълната от страх, щеше да оцени иронията. Но не и в този момент. Тъмният проход напред продължаваше отвъд досега на фенерите им… и бързо се пълнеше с леденостудена вода.