Триъгълникът на дракона

10.Гръм

31 юли, 10:17.

„Гибралтар“, северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър прекоси люлеещата се летателна палуба на „Гибралтар“. Бурята се бе разразила през нощта и се нахвърли върху кораба с порой и яростни ветрове. На сутринта най-лошото вече бе отминало, но небето все още бе скрито от гъсти сиви облаци. Ситен дъжд ръмеше върху палубата.

Предпазните мрежи покрай бордовете на кораба плющяха на поривите на вятъра.

Дейвид се сви от студа и тръгна към наклонения тунел, който водеше към хангара. Като крачеше забързано, приближи двамата мъже, които се криеха на завет в тунела. Охраната. Бяха неговите хора от седемчленната група щурмоваци. И те носеха сиви униформи, черни кубинки и черни колани. Дори късите им руси коси бяха като неговата. Дейвид бе подбрал екипа си преди пет години. Кимна им. Те се обърнаха към него, без да отдават чест.

Макар че върху униформите им нямаше никакви отличителни белези, целият екип на АКБД знаеше кои са. Личното писмо от шефа на ЦРУ Ружиков недвусмислено бе обяснило на следователите от комисията и на командния състав на кораба, че екипът на Спенглър е отговорен за безопасността на операцията, докато „Гибралтар“ е в международни води.

— Къде е Уайнтрауб? — обърна се Дейвид към помощника си лейтенант Кен Ролф.

— В лабораторията. Работи върху втората черна кутия.

— Нещо ново?

— Засега нищо, сър. Пълно мазало.

Дейвид си позволи да се усмихне мрачно. Едвин Уайнтрауб бе главният следовател на АКБД — и главният им проблем. Човекът бе акуратен, с точно око и остър ум. Дейвид бързо бе разбрал, че присъствието му в никакъв случай не е полезно за мисията.

— Някакви подозрения? — запита той по-тихо, като ги приближи.

— Не, сър.

Дейвид кимна удовлетворен. Грегър Хендъл, експертът по електроника в „Омега“, си бе свършил добре работата. Като шеф на охраната Дейвид нямаше проблем да му осигури достъп до черната кутия без знанието на АКБД. Хендъл бе обещал да повреди устройството, без да остави следи. Засега лейтенантът бе доказал, че на дела е също толкова добър, колкото и на думи. След разчитането на записа на разговора в пилотската кабина Дейвид не искаше информацията от втората кутия да разкрие прост дефект в някоя от главните системи на Еър Форс 1. Трудно би било да се обвинят китайците заради обикновена технологична грешка. За целта черната кутия трябваше да бъде повредена.

— Знаете ли защо ме е търсил Уайнтрауб? — попита Дейвид.

— Не, сър. Само че преди около час горе сякаш някой бе хвърлил гнездо стършели.

— Преди около час ли?

Дейвид стисна зъби. Стандартната процедура изискваше да бъде уведомяван незабавно за всяко ново откритие. Продължи нататък. Още от първия ден Уайнтрауб му въртеше номера. Май трябваше да му даде урок.

Дейвид се спусна по дългия тунел към огромния хангар под палубата. Стъпките му отекваха по голия метален под. Хангарът бе огромно помещение с височина две нива и на дължина заемаше почти една трета от дължината на кораба. Половината от самолетите и хеликоптерите бяха пратени в Гуам, за да се освободи място за останките от правителствения самолет.

Дейвид спря на изхода на тунела и се загледа в огромното помещение. Въздухът миришеше на морска вода и бензин. Върху пода в определени квадрати бяха положени различни части от катастрофиралата машина. За всяка част се грижеше отделен специалист. Хората му бяха заели малките кабинети покрай терасата отгоре и така можеха да държат под око останките и персонала.

Проследи как движещата се платформа спуска голямо парче от единия от двигателите.

Доволен, че всичко е под контрол, Дейвид продължи през хангара. Цял цирк можеше да изнесе представление тук. Всъщност следователите, ровичкащи в останките, бяха един вид цирк. Същински клоуни, помисли си Дейвид.

Отскочи настрани, когато един електрокар мина покрай него, натоварен с огънато парче от крило, което за малко не му отнесе главата. През последните три дни следователите денонощно разместваха отделните части, сякаш подреждаха някакъв гигантски пъзел. След като електрокарът отмина, Дейвид продължи нататък към главния щаб на АКБД. От двете му страни се извисяваха по-големите парчета от самолета — разбитият нос, опашката, части от тялото. Стоманени надгробни паметници на екипажа и пътниците.

Дейвид видя лабораторията — покрита с тента част от палубата, оградена от компютри, извиващи се захранващи кабели и работни маси, върху които бяха поставени платки и намотки от Еър Форс 1. Забеляза и червено-оранжевата кутия. Беше отворена и всичките й части бяха извадени навън. Малки цветни етикети обозначаваха съдържанието й. Никой от четиримата специалисти обаче не обръщаше внимание на кутията.

Тримата се бяха скупчили около едрия си шеф, който седеше пред един компютър и трескаво тракаше по клавиатурата.

— Какво става? — пристъпи към тях Дейвид. Уайнтрауб махна с ръка зад него.

— Мисля, че открих как са били унищожени записите. Сърцето на Дейвид подскочи. Хвърли поглед към отворената кутия. Нима са открили, че Грегър е бърникал вътре?

— Какво искате да кажете? Уайнтрауб се надигна от мястото си. — Елате. Ще ви покажа.

Дръпна панталоните си и небрежно загащи ризата си. Дейвид не можа да прикрие отвращението си. Кожата на мъжа беше мазна, черната му коса стърчеше във всички посоки, а зад дебелите стъкла на очилата очите му сякаш плуваха. Дейвид не можеше да си представи по-гадна гледка. Видът на Уайнтрауб бе първото, което му идваше наум при израза „обикновен цивилен“.

— Направихме много интересно откритие. Нещо, което може би ще обясни повредата на кутията.

Следователят отиде до квадрант, в който лежаха части от тялото на самолета. Парчетата бяха подредени приблизително според конструкцията.

Дейвид го последва.

— Още не сте обяснил за какво говорите. И не желая да съм последният, който научава. Информирах ви…

Уайнтрауб вдигна поглед.

— Докладвам когато има какво да се докладва, господин Спенглър — прекъсна го той. — Трябваше първо да отхвърля някои по-приемливи обяснения.

— Обяснения за какво?

— За това. — Уайнтрауб отиде до част от фюзелажа и стовари гаечен ключ върху нея. Отдръпна ръката си, но ключът продължи да виси на мястото си.

Дейвид се ококори.

— Намагнитизиране е — потупа металната обшивка Уайнтрауб и посочи с късата си ръка. — Всички останки са намагнитизиране до най-малкото парченце, в една или друга степен. Това би могло да е причина за повредата на черната кутия. Излагане на силно магнитно поле.

— Възможно ли е ефектът да се дължи на електромагнита, с който се вдигат останките на повърхността? Къркланд се кълнеше, че не е опасно.

Дейвид се запъна при произнасянето на фамилията на Джак. През изминалите три дни двамата стояха на разстояние един от друг. По време на обсъждането в края на деня Дейвид правеше всичко възможно да се намира в противоположния край на помещението.

— Не. Господин Къркланд беше напълно прав. Причината не е в електромагнита. Всъщност не мога да обясня това явление.

— Да не би да е някакво оръжие?

Дейвид си поигра с мисълта дали пък китайците не са виновни наистина.

— Много е рано да се каже. Но не ми се вярва. По-скоро намагнитизирането се е случило след катастрофата. Измерих поляритета на части, които са били една до друга. Различен е.

— Какво означава това?

Уайнтрауб въздъхна, очевидно изгубил търпение. Дейвид сви юмрук. Едва се удържаше да не размаже снизходителната физиономия на следователя.

— Това означава, командир Спенглър, че намагнитизирането на частите на самолета е станало, след като той се е разпаднал на парчета. Не вярвам това да има отношение към катастрофата, но може да се е отразило върху черната кутия. — Той побутна очилата си нагоре. — Онова, което не разбирам, е защо кутията в пилотската кабина е останала незасегната. Щом едната кутия е пострадала, същото би трябвало да сполети и другата.

Дейвид се помъчи да отклони разговора в друга посока. Намръщи се към гаечния ключ.

— Щом намагнитизирането се е случило след катастрофата, защо изобщо се занимавате с него? Общата ни цел е разследването да приключи колкото се може по-скоро. И отговорите да се предоставят на Вашингтон и на целия свят.

— Зная своите задължения, командир Спенглър. Както вече казах, засега всичко е в рамките на предположенията. Не мога да отхвърля тезата, че не електромагнитен лъч или някаква друга външна сила е причина за падането на Еър Форс 1, докато не проверя всеки детайл. — Уайнтрауб измъкна от джоба си смачкана носна кърпа. — Освен това днес гледах новините по Си Ен Ен. Изглежда Вашингтон има вече готово мнение по въпроса. Говори се за атака или саботаж от страна на китайците.

Дейвид се направи, че не го интересува. Знаеше, че Никълъс Ружиков използва всяко зрънце информация, за да засили подозренията към китайците. Общественото негодувание вече бе канализирано в нужната посока. Дрънченето на оръжие нямаше да закъснее. Дейвид прочисти гърлото си.

— Не ме е грижа какво говорят медиите. Единственото, което има значение, е истината.

Уайнтрауб се изсекна и изтри носа си. Очите му се присвиха към Дейвид.

— Така ли? Успяхте ли да откриете откъде е изтекла информация за записа от пилотската кабина? Изглежда голяма част от така наречените новини го използват, за да потвърждават версията за атака срещу Еър Форс 1.

Дейвид усети как бузите му се затоплят. Гласът му стана по-рязък.

— Не давам и пукната пара за някакви си слухове и сплетни. Наш дълг е да съобщим истината във Вашингтон. Оттам нататък политиците имат грижата.

Уайнтрауб прибра носната си кърпа и отлепи гаечния ключ.

— Значи няма да имате нищо против да проуча този странен феномен — каза той и потупа дланта си с инструмента. — В името на истината.

— Вършете си работата и аз ще си върша моята. Уайнтрауб го изгледа и се обърна.

— В такъв случай най-добре да започвам.

Дейвид гледаше как следователят се отдалечава. После се обърна към парчето от фюзелажа и опря длан върху гладката повърхност. За момент се запита какво ли се е случило в действителност с огромния самолет. Побърза да се отърси от подобни мисли. Нямаше никакво значение. Важно беше как Вашингтон тълкува фактите. Истината нямаше значение.

Обърна се и остави тревогите зад гърба си. Бе добре обучен в това. „Подчинявай се, без да питаш.“ Прекоси отново хангара и пое нагоре по рампата. Отвън вятърът беснееше. Дъждът барабанеше по палубата като автоматичен огън. Дейвид кимна на хората си и забърза към надстройката на кораба. Най-добре бе да съобщи на Ружиков за новото откритие.

Мина през люка, потръпна от студ и затвори вратата зад себе си. Останал на завет, изтръска капките от униформата си и когато се изправи, забеляза насреща му да се движи едра фигура.

— Командир Спенглър — поздрави го адмирал Хюстън и спря пред него. Облечен в пилотско яке, Марк Хюстън запълваше коридора. Дейвид усети, че се свива при превъзходството му.

— Да, сър!

— Чухте ли последните новини? — попита Хюстън. — За намагнитизирането на остатъците от самолета?

Устните на Дейвид се свиха до тънка линия. Нима всички бяха научили преди него? С мъка потисна гнева си.

— Да, сър — стегнато отговори той. — Отидох да проверя лично.

— Едвин успя ли да даде някакво обяснение?

— Не, сър. Продължава изследванията си. Хюстън кимна.

— Иска още части, но наближава втора буря. Днес няма да има потапяния. Изглежда Джак и хората му ще имат почивен ден.

Дейвид присви очи.

— Сър, като стана дума за Къркланд, бих искал да ви обърна внимание върху един въпрос.

— Да?

— Подводницата и водолазите от Отряда за дълбочинна работа ще пристигнат утре. Не виждам причина Къркланд да остава тук и да работи срещу допълнително заплащане. От гледна точка на сигурността…

Хюстън въздъхна и го изгледа сурово.

— Знам, че не можете да се понасяте. Но докато флотската подводница не бъде тествана на подобни дълбочини, Джак и „Дийп фатъм“ остават тук. Джак е умел подводничар и няма да се лишим от експертната му помощ заради личния ви конфликт.

— Слушам, сър — със стиснати зъби отговори Дейвид. Вътрешно кипеше срещу подкрепата на Хюстън за Къркланд.

Адмиралът му направи знак да се отмести.

— Всъщност тъкмо в момента отивам на „Дийп фатъм“. Дейвид го гледаше как излиза и не усети ледения вятър, който нахлу през отворената врата. Тя се затвори, а Дейвид стоеше неподвижно, без да извръща глава от нея. Ръцете и краката му трепереха от гняв.

Преди да успее да помръдне, чу зад себе си стъпки. Насили се да изглежда спокоен. За свое облекчение видя, че към него се приближава един от хората му. Експертът по електроника Грегър Хендъл.

Мъжът спря.

— Сър!

— Какво има, лейтенант? — озъби му се Дейвид.

— Сър, директор Ружиков е на секретната линия. Желае да говори с вас веднага.

Дейвид кимна и продължи по коридора. Сигурно това бе обаждането, което чакаше през последните три дни.

Грегър го следваше на крачка отзад. Дейвид крачеше бързо към каютата си. Остави Хендъл навън и затвори вратата. На бюрото му лежеше отворено малко куфарче. Вътре беше кодираният сателитен телефон. На клавиатурата му примигваше червена лампичка. Дейвид вдигна слушалката.

— Спенглър.

Последва кратка пауза. Гласът се чуваше неясно.

— Обажда се Ружиков. Можете да пристъпите към етап две.

Дейвид усети как сърцето му започна да бие по-бързо.

— Разбрано, сър.

— Знаете какво трябва да направите.

— Да, сър. Никакви свидетели.

— И никакви грешки. Сигурността на държавата зависи от действията ви през следващите двадесет и четири часа.

Дейвид нямаше нужда от подобни агитации. Разбираше важността на мисията. Това бе възможност да се постави последната голяма комунистическа сила на колене пред американската мощ.

— Можете да разчитате на мен.

— Много добре, командир Спенглър. Светът очаква следващото ви обаждане.

Връзката прекъсна. Дейвид остави слушалката. Най-после! Чувстваше се така, сякаш от гърба му е паднал тежък товар. С чакането, мотаенето и поклоните бе свършено. Отиде до вратата и я отвори. Хендъл още чакаше отвън.

— Събери групата — нареди му той.

Хендъл кимна и се завъртя на пети.

Дейвид затвори вратата и отиде до койката си. Наведе се и измъкна изпод нея два големи сандъка. Единият бе пълен с пластични експлозиви, детонатори и електронни таймери. В другия се намираше най-новата му награда, донесена сутринта от специален куриер. Положи длан върху капака.

Далеч отвън проеча гръм. Обещаната буря набираше сили. Дейвид се усмихна. С падането на нощта щеше да започне истинската мисия.

10:48.

„Дийп фатъм“

Джордж Клейн се бе погребал жив в корабната библиотека, напълно погълнат от изследванията си, без дори да забелязва бушуващия океан и силното люлеене. Историкът бе прекарал тук последните двадесет и четири часа, ровейки в стари карти и книги в опита си да открие някакви податки за произхода на странните знаци върху кристалния стълб. Макар и да не се увенча с успех, проучването му доведе до смущаващо разкритие, което го държа буден през цялата нощ.

На бюрото си бе разпънал голяма карта на Тихия океан. Върху нея бяха набодени малки червени флагчета с надраскани дати. Те означаваха кораби, самолети и подводници, изчезнали в района през последното столетие: „През 1957 г. Еър Форс КВ — 50 изчезва недалеч от остров Уейк“; „През 1974 г. съветска подводница клас «Голф II» изчезва западно от Япония“; „През 1983 г. британският «Гломър Джава Сий» се изгубва недалеч от остров Хайнан.“ Прекалено много. Стотици и стотици кораби. Джордж разполагаше със стар доклад на Японската агенция по корабоплаване за безследно изчезналите лодки и по-големи съдове.

Джордж се изправи и отстъпи назад, загледан в набедените карфици. Беше плавал в тези води от години, изучавайки останки от различни корабокрушения, и бе чувал за „Триъгълника на Дракона“. Простираше се от Япония на север до остров Яйп на юг и продължаваше до източния край на Микронезия — триъгълник на катастрофирали и изчезвали кораби, подобен на Бермудския триъгълник в Атлантическия океан. Досега никога не бе обръщал особено внимание на подобни разкази. Беше приписвал инцидентите на най-обикновени причини — пиратство, лошо време, подводни земетресения.

Но сега не бе толкова сигурен. Взе стария доклад на японския командир на ескадрила от Втората световна война Широ Кавамото. Той разказваше любопитната история за изчезването на хидроплана „Каваниши“ недалеч от бреговете на Айво Джима. Кавамото цитираше последните думи на обречения пилот по радиото: „Нещо става с небето… небето се разтваря!“ Остави папката върху купчината. Предната вечер Джак му бе преразказал записа от Еър Форс 1, след като стана ясно, че към медиите изтича информация. Именно записът бе събудил спомените му и го бе накарал да се затвори в библиотеката. Отне му цял час, докато намери доклада на Кавамото. Сходството беше поразително. През остатъка от нощта се занимаваше с построяването на модела върху масата.

Джордж се върна при картата. Взе червен молив и линия и начерта върху нея Триъгълника на Дракона. Работеше умело. Когато свърши, се изправи отново. Всички карфици се оказаха вътре в прочутия триъгълник.

Старият историк седна. Не знаеше колко значително е откритието му, но усети как гърдите му се изпълват с ужас. През цялата дълга нощ бе чел разкази и свидетелства за изчезнали кораби. Истории, продължаващи далеч в миналото, чак до записите от старата Японска империя. Неизброими векове.

Но не те бяха главната причина за безпокойството му. Не те го бяха накарали да работи цяла нощ. Сред многобройните червени флагчета в абсолютния център на триъгълника имаше едно-единствено синьо.

То отбелязваше лобното място на Еър Форс 1.

16:24.

Университетът в Рюкю, префектура Окинава, Япония

Седнала пред компютрите, Карън работеше рамо до рамо с Миюки. На малък екран наблюдаваше преминаването през различни интернет връзки. Най-накрая на активния прозорец се появи емблемата на университета в Торонто.

— Успя!

— Гейбриъл успя — отвърна Миюки.

— Не ми пука кой е, важното е, че сме вътре.

През изминалия ден се мъчеха да се свържат с външния свят. Заглушавания, прекъсвания на телефонните връзки и сривове в напрежението непрекъснато проваляха опитите им да се доберат до мрежите в другия край на Пасифика въпреки уменията на Гейбриъл. Но накрая той бе успял. Сега проучването им върху откритията в Чатан можеше да продължи.

— Сега може би дори ще успеем да стигнем донякъде — каза Карън и заработи с мишката.

След като бе научила за странните свойства на кристалния артефакт, тя убеди Миюки да запази тайна, докато не успее да намери повече подробности за непознатия език. Миюки не възрази. И двете бяха прекалено зашеметени — и уплашени — от откритието си. Скриха находката в сейфа в кабинета на Миюки.

Карън се свърза с факултета по антропология, потърси по ключова дума ронго-ронго и откри шест сайта. Работеше бързо, защото се страхуваше връзката да не прекъсне отново. Щракна с мишката върху адрес, наречен „Жезълът от Сантяго“. От проучванията си знаеше, че това е един от двадесет и петте известни автентични артефакти от древното минало на Рапа Нуи.

На екрана се появи изображение на дървена пръчка. Върху нея бяха издълбани редове дребни знаци. Под снимката имаше детайлна разгъвка на надписа. Карън я маркира. Някои от символите изглеждаха подобни на онези, които бяха намерили в пирамидата.

— Трябва да ги сравним с нашите снимки.

— Готово — обади се безплътният глас на Гейбриъл. Екранът на съседния монитор се раздели на две. Отляво запълзяха знаците от жезъла от Сантяго. В дясната половина се появи надписът от пирамидата. На пръв поглед нямаше никакви съвпадения — имаше сходства, но не пълни. Изведнъж знаците спряха да пълзят по екрана. Два символа, маркирани в червено, заеха централната част на монитора.

— Изглеждат почти еднакво! — ахна Миюки. Карън се намръщи. Все още не бе напълно убедена.

— Може и да е съвпадение. Колко различни начина има да нарисуваш морска звезда? — Тя заговори по-високо: — Гейбриъл, можеш ли да откриеш други съвпадения?

— Вече го направих.

Двата звездни символа станаха по-малки. Върху двете половини на екрана се появиха по тридесет знака, всеки от които имаше своето огледално отражение от другата страна. Човешки фигури, странни същества, геометрични форми — но всички те съвпадаха!

— Мисля, че е нещо повече от съвпадение — меко каза Миюки.

— Няма майтап — обади се Карън.

— Допълвам базата данни — каза Гейбриъл. — Очаквам писмеността да се състои от сто и двадесет основни знака, комбиниращи се в хиляда и двеста до две хиляди съставни знака. При наличието на още данни ще бъда в състояние да започна разчитането.

Очите на Карън се разшириха още повече.

— Не мога да повярвам! Ако Гейбриъл е прав, звездната камера ще се окаже същински Розетски камък за писмеността, ключ към отговор, търсен повече от век! Гейбриъл, ще ти прехвърля и другите образци на ронго-ронго.

Тя се зае отново с компютъра и започна да отваря страниците с другите артефакти от Великденския остров — табличната от Мамари, Голямата и Малката табличка от Вашингтон, Веслото, Арука Куренга, табличката от Сантяго и Малката табличка от Санкт-Петербург.

Най-сетне приключи и се обърна към Миюки.

— В сайта на Торонто са само тези находки. Може ли Гейбриъл да потърси сам в другите университети? Ако успеем да въведем и знаците от останалите шестнадесет…

— Вероятността да разчетем писмеността ще бъде по-висока. — Миюки също повиши глас: — Гейбриъл, би ли поразровил в мрежата?

— Разбира се, професор Накано. Започвам веднага. Карън хвана китката на Миюки.

— Даваш ли си сметка какво може да означава това? — И развълнувана си отговори: — Повече от век учените се опитват да разчетат писмеността ронго-ронго. Колко стара е тя? Откъде се е появила? Кой я е предал на островитяните? Историята на тази част от света ще бъде най-сетне разкрита!

— Не се навивай толкова много, Карън.

— Не се навивам — излъга тя. — Но и да не стане така, откриването на нови примери на ронго-ронго в другия край на Пасифика е само по себе си достатъчен повод за безброй статии. Находката ще принуди историците да преразгледат становищата си за района. А и какво ли друго има в Чатан? Та ние зърнахме една нищожна част от повърхността. Трябва…

Монтираната на вратата сирена зави. Карън подскочи. Миюки се изправи.

— Какво става? — попита Карън.

— Алармата в кабинета ми! Някой се опитва да проникне там.

Карън скочи на крака.

— Кристалната звезда! Миюки я хвана за лакътя.

— Охраната долу ще се погрижи.

Карън се освободи от хватката на приятелката си и тръгна към вратата. Мислите й бясно препускаха. Не биваше да си позволи да изгуби следа към тайна, по-стара от човечеството. Разкопча белия си памучен комбинезон и сграбчи пистолета си. За щастие полицаите не бяха открили оръжието й след инцидента при Чатан. А след онова приключение не се разделяше никога с него.

Миюки я последва до преддверието.

— Остави нещата на охраната — продължи да настоява тя.

— Асансьорите не работят. Докато охраната дойде, крадците ще са изчезнали. А аз нямам намерение да губя тази находка! Прекалено ценна е.

Уповавайки се на уменията си на стрелец, Карън отвори вратата и надникна в коридора към кабинета на Миюки. Вратата бе отворена, а стъклото й бе разбито. Карън се напрегна да чуе нещо, но алармата виеше оглушително.

Пое дълбоко дъх и се запромъква покрай стената към кабинета. Миюки я последва въпреки предупрежденията и.

Карън спусна предпазителя и се плъзна покрай стената. От мястото си видя как вътре в кабинета шари лъч светлина. Фенерче. Натрапникът не се плашеше от алармата. Сърцето й заби в ушите. Преглътна с мъка и продължи напред.

Спря до вратата. Чу как вътре спорят двама мъже, но езикът й бе непознат. Разнесе се силен трясък на разцепващо се дърво. Карън стисна здраво дръжката на пистолета, стегне се и скочи напред.

— Не мърдай! — изкрещя тя.

Двамата мъже вътре вдигнаха погледи към нея, очевидно шокирани. Бяха тъмнокожи, очевидно островитяни от Южния Пасифик. Единият държеше железен лост, който бе разбил бюрото на Миюки. Другият бе въоръжен с пистолет. Понечи да го насочи към нея.

Карън стреля предупредително. От стената зад въоръжения мъж полетяха парченца мазилка. Мъжът замръзна.

— Хвърлете оръжията си или сте мъртви! — изкрещя Карън.

Не знаеше дали тези двамата разбират английски, но предупредителният изстрел пресече всякакви езикови бариери.

Крадецът замря, след което с кисела физиономия подхвърли пистолета си към нея. Другият пусна лоста.

Адреналинът бясно се покачваше, сетивата й бяха изострени. С крайчеца на окото си забеляза състоянието на кабинета. За нула време бяха успели да обърнат всичко наопаки. Чекмеджетата на шкафовете бяха извадени и съдържанието им — изсипано на пода. Забеляза с облекчение, че не бяха открили сейфа, скрит в стената зад докторската диплома на Миюки.

— Горе ръцете! — каза тя и направи знак с пистолета си.

Подчиниха се. Карън продължи да държи оръжието си насочено към тях. Охраната би трябвало да пристигне всеки момент. Трябваше просто да държи крадците под прицел.

В същия миг забеляза голите им вдигнати ръце. Татуираната змия се виждаше дори в полумрака. Разпозна символа и дъхът й секна. Това бяха иманярите от пирамидата!

Объркана и шокирана за момент, на Карън й трябваха няколко секунди, за да усети скритата заплаха. При пирамидите бяха нападнати от трима души. Тук бяха само двама. Къде тогава бе третият?

Вдясно от нея Миюки рязко пое дъх. Стоеше в сянката до вратата. Карън погледна към нея. Миюки се взираше към коридора. Карън се завъртя.

Третият крадец пристъпи в коридора откъм стълбата с пушка в ръце. Очевидно стоеше на стража.

Изстрелът бе оглушителен. Но Карън и Миюки вече не бяха там. И двете бяха скочили вътре в кабинета. Рамката на вратата се разлетя на парченца.

Единият от арестуваните се метна към хвърления на пода пистолет. Карън стреля. Ръката на мъжа отскочи сред пръски кръв. Човекът със стонове се претърколи далеч от оръжието, притиснал кървавия юмрук към гърдите си.

Карън се хвърли вътре в стаята, за да може да държи под прицел двамата мъже и вратата.

Вторият крадец продължаваше да стои с вдигнати ръце, без да помръдне. Не страхът го караше да стои неподвижно. Карън видя това в очите му. Спокойствието му бе почти нервиращо. Човекът отстъпи крачка назад и настрани покрай стената, давайки да се разбере, че няма намерение да я заплашва. Срита ранения си партньор и му излая нещо на непознатия език. Другият запълзя по пода към вратата.

Карън не го изпускаше от прицел. Не стреля. Не би могла, след като си бе възвърнала контрола над себе си. Ако смятаха да се махат, тогава нека го направят. Охраната на университета щеше да ги залови на изхода. Но причината да не стреля не бе само фактът, че и двамата бяха невъоръжени. Другият мъж не сваляше поглед от нея. В очите му Карън продължаваше да вижда спокойствие, което никак не се връзваше със ситуацията.

Човекът с пушката се появи на вратата. Преди да успее да насочи оръжието си, първият мъж рязко хвана дулото и го изби настрани. След това погледна към Карън и Миюки и заговори бързо на японски със силен акцент. После двамата хванаха ранения си другар и си тръгнаха.

Карън продължаваше да стои с насочен пистолет дори след като стъпките им заглъхнаха.

— Какво каза? — попита най-сетне тя.

— К-каза, че не знаем на какво сме попаднали. Не е трябвало никога да го вадим изпод земята. — Миюки хвърли поглед към скрития сейф, след което отново се обърна към Карън. — Каза, че това е проклятие за всички ни.

22:34.

„Гибралтар“, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър поведе групата си по мократа палуба, като се криеше в сенките. С настъпването на нощта бурята се бе засилила. Гръмотевиците се чуваха като далечен артилерийски огън и светкавиците превръщаха за части от секундата нощта в ден. Вълните се разбиваха в бордовете на огромния кораб и стигаха чак до палубата.

След вечеря следователите от АКБД, мнозина от които бяха хванали морска болест, се оттеглиха по каютите си и изоставиха работата си до отминаването на бурята. Освен това Дейвид бе заявил, че хангарът не е безопасен за персонала при това вълнение, особено след като в него има толкова много незакрепени предмети. Бе наредил в хангара да не влиза никой. С позеленели лица и стиснали стомасите си, хората от АКБД не възразиха. След това Дейвид постави свои хора на стража при входовете за хангара.

Настъпилата нощ и вилнеещата буря бяха идеални за продължаването на операцията. Като се скри за миг на завет до гигантската надстройка, Дейвид погледна към двамата дежурни, охраняващи наклонения тунел към хангара. Единият светна за миг с фенерчето си — знак, че всичко наоколо е чисто.

Дейвид се затича напред през проливния дъжд, притиснал обемиста кутия към гърдите си. Трима от хората му, също натоварени, го последваха с уверена стъпка през палубата.

Дейвид се промъкна в тунела и клекна до пазачите.

— Чисто ли е?

— Да, сър — доложи заместникът му. — Последният от тях си тръгна преди час.

Дейвид кимна и се обърна към останалите.

— Знаете задачите си. Отваряйте си очите на четири. Хендъл и Ролф тръгват с мен.

Двамата взеха торбите с оборудването. Дейвид вдигна кутията и ги поведе по тунела.

С всяка крачка ставаше все по-тъмно. Хангарът бе оставен неосветен. Дейвид си сложи очилата за нощно виждане и включи ултравиолетовия фенер. Парчетата от самолета се появиха в мрака, очертани в тъмнопурпурно и бяло. Направи знак на спътниците си да го последват.

Бързо прекоси централния коридор на импровизирания склад. Никой не произнесе нито дума. Дейвид осветяваше с фенера номерата. Най-накрая откри квадрат 22. Спря и се огледа. Нямаше признаци за ничие чуждо присъствие, но гръмотевиците и дъждът заглушаваха и собствените им стъпки. Това накара Дейвид да настръхне. В работата си зависеше изцяло от сетивата си.

Продължи да се оглежда още минута, след което изгаси фенера. Стоеше до единия двигател на самолета, производство на „Дженеръл Електрик“. Беше останал невредим, ако не се смята огъването на обшивката при удара. Знаеше къде се намира и поведе групата си. Не след дълго отпред се появи целта му — контейнер с надпис 1 — А върху едната от страните си. В него беше първата отломка, изтеглена от дъното.

Кимна на хората си.

Двамата си сложиха хирургически ръкавици, за да не оставят отпечатъци. Работеха ефективно, без излишни движения. Ролф измъкна малки клещи от торбата си и разхлаби пироните. Грегър Хендъл клекна и свърза електронния таймер с четири блокчета С-4 — достатъчно, за да вдигне във въздуха останките в радиус няколко метра.

Дейвид също коленичи, положи кутията на пода и освободи закопчалките.

— Готов съм, сър — доложи Грегър.

Дейвид кимна и отвори кутията. Това беше истинската награда на мисията. В облицования с филц сандък лежеше нефритена скулптура — бюстът на китайския воин.

Дори през очилата за нощно виждане можеше да оцени прецизната работа на създателя й. Усмихна се гордо. Тази част от плана бе направо съвършена. Беше наредил изработването на бюста в деня на първото потапяне. Той бе точно копие на бюста, намерен от Джак Къркланд на дъното на океана. Прекрасният предмет бе част от подаръка на китайския министър-председател — нефритено копие на древен воин на кон. Когато го видя за първи път, Дейвид бързо промени първоначалния си план. Помисли си, че би трябвало да благодари на Къркланд за щастливото стечение на обстоятелствата.

Отвинти ухото на бюста и откри тайника в главата. Подаде статуята на експерта по електроника. Грегър сръчно постави бомбата на мястото й и провери всички жици и проводници.

В това време Ролф извади оригиналния бюст от контейнера и го постави в кутията на Дейвид.

Дейвид погледна часовника си. Беше изминала само една минута.

— Трябва ми истинска светлина — изсъска Грегър и вдигна очилата си за нощно виждане. — Тези чипове са пълен боклук. Трябва да проверя връзките.

Дейвид кимна на Ролф. Той коленичи и насочи тънък лъч към нефритената глава. Дейвид също вдигна очилата си.

Грегър бе наклонил глава и трескаво работеше върху бомбата. Таймерите и детонаторите бяха откраднати миналата седмица от китайски търговец на черно — идеална улика по фалшивата следа.

Грегър въздъхна облекчено и подаде бюста на Дейвид.

— Всичко е в ред.

Дейвид завинти нефритеното ухо на мястото му. — Да вървим — каза той и се изправи. Направи една крачка към контейнера, когато от тъмното се разнесе глас:

— Кой е там?

Тримата замръзнаха. Ролф изключи фенерчето. Сложиха си отново очилата за нощно виждане. Навътре под навеса се появи светло петно. Недалеч от лабораторията.

— Покажи се или ще извикам охраната!

Дейвид мислеше бързо. Вече бе разпознал гласа. Това бе Едвин Уайнтрауб, главният следовател на АКБД. Изруга. Хангарът трябваше да е празен. Дейвид се наведе към Ролф.

— Запуши му устата. Минимални поражения.

Ролф кимна, бързо отстъпи назад и изчезна в тъмното.

Дейвид бързо пренастрои плана си. Именно това го бе направило толкова успешен командир. В истинския свят нещата рядко вървяха така, както са били замислени. За успеха на една мисия планът трябваше да е гъвкав, способен да се променя при нужда. Като например сега…

Дейвид пристъпи напред.

— Успокойте се, Уайнтрауб! — извика той.

— Аз съм!

— Командир Спенглър? — паниката в гласа на мъжа започна да изчезва.

— Правя последна обиколка, преди да си легна. Какво търсите тук?

— Просто дремех на койката си отзад. Компютърът ми сверява данните. Чакам го да приключи.

— Не трябва да излизате в тази буря. — Всичко е изолирано. Няма никаква опасност.

„Така си мислиш.“ Дейвид знаеше, че Ролф вече е заел позиция. Заговори по-високо, за да задържи вниманието на Уайнтрауб върху себе си.

— Добре. Щом всичко е под контрол, аз тръгвам. Охраната отвън ще остане цялата нощ, ако случайно възникнат проблеми.

— Благодаря! Но всичко ще бъде… Хей, кой си…

Чу се силен удар. Дейвид се намръщи. Ролф се бе проявявал и по-добре. Мърлява работа.

— Всичко е наред! — обади се Ролф.

— Пращам Хендъл да ти помогне. Докарайте този чувал с лайна тук.

Докато чакаше, Дейвид постави бюста на пода и събра инструментите. Пропускът можеше да се обърне в тяхна полза. Първоначалният му план бе да взриви бомбата утре по време на работния ден. Неколцина сигурно щяха да умрат, но цената не бе много висока. Сега обаче плановете се промениха.

Чу шума от стъпки въпреки бурята. Обърна се навреме, за да види как двамата му подчинени влизат в квадрат 22, помъкнали отпуснатото тяло на Уайнтрауб. Китките и глезените му бяха омотани с лейкопласт, както и устата му. Едрият мъж стенеше и правеше немощни опити да се съпротивлява, очевидно все още зашеметен от нападението.

— Донесете го тук и го оставете.

Двамата положиха пленника си на пода.

— Съжалявам, сър — извини се Ролф. — Подхлъзнах се в някаква локва грес. Видя ме, преди да му запуша устата.

— Навсякъде издънки! — рязко каза Дейвид. — Уайнтрауб изобщо не трябваше да е тук.

— Койката му бе скрита зад останките. Мониторът беше изключен. В тъмното…

— Не искам да чувам никакви извинения.

Дейвид се обърна към завързания следовател. Уайнтрауб вече бе дошъл в съзнание. Зад лявото му ухо имаше голяма цицина. Струйка кръв бележеше мястото, където го бе ударил Ролф. Уайнтрауб се взираше в Дейвид с очи, пълни с омраза и гняв.

— Какво ще го правим? — попита Грегър. — Да го метнем зад борда? Излязъл по време на буря и…

Дейвид продължи да изучава плячката си. Пред очите му гневът се смени със страх.

— Не. Нямаме полза да го удавим.

Искрица надежда проблесна в очите на жертвата… смесена с подозрение.

Дейвид се протегна и запуши носа на Уайнтрауб.

— Дръжте го.

Ролф прикова краката му към пода, а Грегър натисна раменете му. Устата му бе залепена с лейкопласт и не можеше да диша. Уайнтрауб се замята. Задушаваше се. Дейвид стискаше здраво носа му, докато говореше на хората си.

— Ще използваме тялото му. Слабото звено в плана ни беше в опита да се обясни спонтанната експлозия утре. Защо? Какво я е предизвикало? Това можеше да събуди подозрения.

Кимна към задушаващия се мъж. Беше започнал да става моравочервен, очите му почти изскачаха от орбитите си при осъзнаването на приближаващата смърт. Дейвид не обърна внимание на паниката му.

— И ето я изкупителната жертва. Нещастното копеле е бърникало в контейнера и без да иска, го е взривило.

— Значи ще гръмнем през нощта? — попита Грегър.

— Малко след полунощ. След това ще се погрижим следователите да намерят китайската електроника. Това ще бъде достатъчно доказателство за Вашингтон. Ще повярват, че китайците са напълнили и задника на коня с експлозиви.

— Мисля, че е мъртъв, сър — прекъсна го Ролф, който все още притискаше коленете на Уайнтрауб.

Дейвид погледна надолу и се увери, че Ролф е прав. Отворените очи на Уайнтрауб празно гледаха тавана. Дейвид пусна носа на мъртвеца и с погнуса изтри ръкавицата си в панталона му.

— Махнете му лепенките.

Двамата се заеха да освобождават ръцете и краката, докато Дейвид махна лепенката на устата. Устните на Уайнтрауб бяха станали пурпурни. След това взе нефритения бюст, нагласи го върху гърдите му и постави ръцете му върху него. Докато го влачеше към контейнера, му дойде друга идея. Бръкна в джоба си, изрови един китайски чип, постави го в дланта на мъртвеца и я затвори. Малко допълнителна застраховка.

Изправи се и огледа произведението си, след което отсечено кимна.

— Да вървим. Приключих.

Грегър събра багажа. — Какво ще правим с останалите експлозиви и детонаторите?

Дейвид се усмихна.

— Не се безпокой. Имам специална мисия за теб. Утре ще бъде доста оживено. Хаосът ще прикрие една друга операция.

— Сър?

— Познавам някой, който ще оцени тези експлозиви. — Дейвид си представи Джак Къркланд със самодоволна усмивка, прегърнал сестра му през рамото. — Прощален подарък за един стар приятел.

Полунощ, на борда на „Дийп фатъм“

Джак и адмирал Хюстън седнаха на малка маса в камбуза. През тесния прозорец се видя как една назъбена светкавица разсича покритото с черни облаци небе. Заради ужасното време адмиралът бе решил да остане на борда на „Дийп фатъм“, но Джак подозираше, че причината не е само в бурята.

Докато корабът се мяташе върху вълните, адмиралът дъвчеше края на дебелата си пура и пускаше облачета дим. Старият морски вълк опасно бързо унищожаваше запасите от кубински пури на Джак.

— Трябваше да ни разкажеш по-рано — каза Хюстън. Джак наведе глава. Преди си играеше на конспиратор с тайните записи на кристалния обелиск и странните йероглифи. Но след инцидента с гигантската сепия не можеше да мълчи за откритията си.

— Знам, но отначало реших, че това не е важно за разследването.

— И си намерил начин да покажеш среден пръст на флотата.

Джак го погледна кисело. Нищо не можеше да убегне на стареца.

— Откритието ти може да обясни намагнитизирането на останките — продължи адмиралът. — Ако кристалът излъчва някакво поле, то вероятно въздействало върху тях. Уайнтрауб би се радвал да научи нещо повече.

Джак кимна. Вестта за намагнитизираните метални части на самолета го бе изненадала.

— Има ли още нещо, което криеш? — попита Хюстън.

— Не, всъщност не.

— Всъщност не? — изгледа го изпитателно Хюстън. — Само няколко мисли… нищо конкретно.

— Какви по-точно?

— Не е важно.

Стоманеният поглед на Хюстън се заби в Джак. Дори след дванадесет години Джак се сви под него.

— Нека аз да реша кое е важно и кое — не.

Джак усети, че е притиснат в ъгъла.

— Не знам. Не е ли странно, че по-голямата част от останките са нападали в близост до колоната?

— Странно? Несъмнено. Но кой знае колко подобни колони има долу? Изследвана е съвсем малка част от океанското дъно.

— Може би — Джак изобщо не изглеждаше убеден.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от далечния грохот на бурята. Накрая Хюстън се размърда и изгаси пурата.

— Е, ако това е всичко… става късно. По-добре да лягам, преди да съм унищожил напълно кубинските ти запаси. Благодаря, че ми отстъпи каютата си.

Джак пое дълбоко дъх. Целия следобед бе мислил върху идеята, но се страхуваше да я каже на глас.

— Марк…

Адмиралът го погледна и учудено вдигна вежди. За първи път Джак се обръщаше по подобен начин към него.

— Какво има?

— Знам, че звучи безумно, но ако… ако кристалният обелиск има нещо общо с катастрофата на Еър Форс 1?

— Стига, Джак, наистина стигаш до крайности.

— Да не мислиш, че не го знам? Но аз бях единственият там долу.

Джак си спомни момента, в който титаниевата ръка на подводницата докосна кристалната повърхност. Усещането за свободно падане, прекъсванията.

— Какво искаш да кажеш?

Джак заговори разпалено, като се мъчеше да облече в думи онова, което чувстваше.

— Веднъж плавах на атомна подводница. Койката ми се намираше недалеч от реактора. Въпреки че беше екраниран, аз някакси усещах огромната мощ зад стените му. Сякаш усещах с костите си нещо, което никоя машина не би могла да регистрира. Почувствах същото тук долу. Огромна сила, притаена, бездействаща.

Известно време Хюстън само го гледаше, после бавно каза:

— Вярвам на преценката ти, Джак. Не се съмнявам, че си усетил нещо. Ако обелискът е бил в състояние да намагнитизира отломките, значи излъчването му е адски силно. Но да се свали самолет от височина десет хиляди и шестстотин метра… — Гласът на адмирала заглъхна.

— Знам… знам как звучи. Само исках да ти кажа какво открих, какво усетих долу. Единственото, за което моля, е да останеш непредубеден.

Хюстън кимна.

— Оценявам искреността ти, Джак. Но аз винаги бягам от предубеждения. — Старецът уморено поклати глава. — Ще ми се и Вашингтон да постъпва така. Нали разбираш, не си единственият, който има теории за катастрофата. Новата администрация май вече си е съставила мнение по въпроса.

— Какво е то?

— Саботаж. Направен от китайците, Джак сбърчи вежди. През последните няколко дни бе прекалено зает, за да следи новините.

— Но това е нелепо! Президентът Бишоп беше един от най-ревностните защитници за установяване на дълготрайни връзки с Китай. Каква им е ползата да го убиват?

— Всичко опира до политиката — навъсено каза адмиралът. — До позите. Но в отговор китайците вече отзоваха посланиците си от Щатите и изгониха нашите от страната си. Тази сутрин чух, че китайският флот е започнал маневри. Поза и от тяхна страна, но… Вашингтон започна опасна игра.

Джак внезапно се почувства пълен глупак, загдето бе изказал лудите си предположения. Адмиралът си имаше достатъчно грижи.

— В такъв случай предполагам, че трябва да открием истинската причина колкото се може по-скоро.

— Несъмнено. За щастие утре на помощ ще пристигне и флотска подводница. Така ще можем да ускорим работата.

Джак кимна. Подводницата беше най-новият прототип в Отряда за дълбочинна работа, можеше да се спуска на дълбочина до четири хиляди и петстотин метра и да развива скорост до четиридесет възела.

— Четох за „Персей“. Същинско ферари.

— При това зъбато ферари. Наскоро го оборудваха с мини-торпеда.

Очите на Джак се разшириха.

— Това е най-новата модификация на „Персей“. Информацията е все още секретна.

— Трябваше ли да ми го казвате?

Хюстън махна с ръка.

— Утре така и така щеше да разбереш. Тези малки подводни приятелчета биха ти помогнали, ако някоя твар отново се опита да те налапа.

Джак се ухили.

— Е, не бих възразил флотата да ми пази гърба.

Шум от стъпки по стълбата прекъсна разговора им. И двамата се обърнаха. Джордж Клейн се показа откъм долната палуба.

— Стори ми се, че чух гласове — каза историкът. — И се надявах, че си все още буден, Джак.

Джак бе изненадан от неугледния вид на професора — тъмни кръгове около очите, покрита с четина брада. Сякаш бе изкарал две денонощия, без да мигне. И като се замисли, си даде сметка, че не бе виждал Джордж през целия ден.

— Какво има, професоре? Историкът вдигна навита на руло карта.

— Нещо, което исках да споделя с теб. Проучвах инцидентите от миналото в този район. Мисля, че трябва да видиш това.

Джак знаеше, че Джордж не приказва празни приказки. Историкът си държеше езика зад зъбите, преди да постигне резултат. А от състоянието му личеше, че е попаднал на нещо значително.

— Какво си открил?

— Може би причината за катастрофата на Еър Форс 1. Адмиралът се изправи и изгледа многозначително Джак.

— Май днес всички представят теориите си.

Джордж не обърна внимание на думите му, отиде до масата и разви рулото. Джак позна картата на Тихия океан с начертан червен триъгълник върху нея. Преди да се вгледа по-добре, корабът се разтресе от силен тътен.

Всички замръзнаха.

Когато грохотът утихна, Джак чу Елвис да лае някъде от търбуха на кораба. Професорът потръпна и нагласи очилата си.

— Размина ни се на косъм. Тази гръмотевица сигурно е… Адмиралът и Джак бяха скочили на крака.

— Това не беше гръмотевица — каза Джак и се насочи към вратата, водеща към задната палуба.

Валеше силен дъжд. Вятърът се мъчеше да отскубне вратата. Подът силно се люлееше под краката му. Двамата мъже го последваха от камбуза.

Джак заоглежда морето. На около четиристотин метра от тях забеляза очертанията на „Гибралтар“. Целият кораб светеше. От палубата му към небето се понесе малка огнена топка.

— Какво стана? — попита Джордж, като си бършеше очилата.

Никой не му отговори. Но докато гледаше огнената топка, Джак почувства, че истинските неприятности тепърва започват.