Триъгълникът на дракона

12.Линия в пясъка

2 август, 03:12.

„Маги Куест“, Централен Пасифик

Дейвид Спенглър стоеше на носа на спасителния кораб на Военноморските сили „Маги Куест“, загърнат в кожено пилотско яке. Корабът бе грозен, боядисан в яркочервено и покрит с безброй антени, радари и сателитни чинии. Най-обик ловено шестдесетметрово корито, помисли си Дейвид. С тридесетчленния си екипаж спасителният кораб бе временен дом на Отряда за дълбочинна работа на Военноморските сили и най-новата му придобивка — „Персей“. Голямата подводница все още бе на сух док на кърмата и очакваше първото си спускане на вода по-късно през деня.

Застанал сам на носа, Дейвид дръпна дълбоко от цигарата си. До утрото оставаха часове, но той знаеше, че не би могъл да мигне тази нощ. Преди два часа бе вдигнат заради обаждането на шефа му Никълъс Ружиков. Бяха разговаряли надълго и нашироко за новата задача на Дейвид.

Първоначалната цел да хвърли вината за падането на Еър Форс 1 върху китайците бе изпълнена. Страната все още се възстановяваше след катастрофата по Западното крайбрежие, параноята бе обхванала всички и общественото мнение бе готово да приеме всякакво обяснение. Задачата бе лесна. Дейвид бе получил поздравленията и на благодарния президент. Всъщност Лоурънс Нейф щеше да направи официално изявление само след няколко часа, открито да обвини Китай и да начертае линия в пясъка между двете страни.

Но сега Дейвид имаше нова задача — да ръководи таен проект за изследването на неизвестен енергиен източник. Нещо, свързано с трусовете отпреди девет дни.

Не разбра и половината от подробностите, с които го бе засипал Ружиков, но те и без това не бяха важни. Основното бе да държи района затворен. За останалия свят присъствието им тук трябваше да прилича на спасителна работа.

Загледан в черните води, Дейвид бавно издиша дима на колелца. Преди половин ден „Гибралтар“ бе напуснал района по залез слънце, за да поеме към Филипинско море. Без огромния кораб наоколо бе пусто. Освен „Маги Куест“ в района имаше само три други кораба — разрушители с достатъчна огнева мощ, за да ги пазят.

Металната врата зад Дейвид се затвори.

— Сър.

Дейвид погледна през рамо.

— Какво има, господин Ролф?

— Сър, исках само да ви съобщя, че изследователският център на Хаваите е затворен. В момента подготвят лабораторията за пренасяне. — Някакви проблеми?

— Не, сър. Ръководителят на проекта е бил информиран и е подписал декларация за пазене на тайна. Единственото му настояване е да му бъде позволено да наблюдава работата на място. Офицерът за свръзка в Лос Аламос гарантира за него. И директорът на ЦРУ одобри.

Дейвид кимна и се усмихна мрачно. Очевидно Ружиков също бодърстваше.

— Кога ще тръгнат?

— След по-малко от два дни.

„Два дни. Ружиков действа бързо. Добре.“ Дейвид отново се загледа в морето.

Смяташе по-късно да се спусне с подводницата и да я изпита. Беше гледал видеозаписите на спусканията на Къркланд, но искаше да види мястото на катастрофата с очите си. Със започването на мисията „Омега“ трябваше да поеме наблюдението горе, а той щеше да остане долу в лабораторията.

— Сър, а… ъъъ… другата задача… Ще продължим ли?

Дейвид дръпна от цигарата си.

— Да. Няма да има никакви промени. Ако не друго, вече имаме повече пълномощия. Никой външен човек не трябва да знае какво лежи отдолу. Такива са заповедите.

— Да, сър.

— Продължаваме ли да държим под око „Дийп фатъм“?

— Разбира се, сър. Но кога смятате да продължим с…

— Ще ви уведомя. Не бива да действаме прибързано. Искам да се отдалечи достатъчно. — Дейвид хвърли фаса си в морето, раздразнен от нарушаването на покоя му.

Беше чакал повече от десетилетие и можеше да си позволи още малко търпение. Три дни, реши Дейвид. Не повече.