Триъгълникът на дракона

4.Обвинения

25 юли, 21:34.

Овалният кабинет в Белия дом, Вашингтон, Окръг Колумбия

Дейвид Спенглър чакаше пред Овалния кабинет. Около него — дори в този късен час — Западното крило на Белия дом гъмжеше от асистенти, служители и куриери. Суетнята не се ограничаваше единствено до Пенсилвания авеню. Целият Белтуей беше под пара — провеждаха се безброй пресконференции, извънредни заседания в Капитолия, из всички помещения се носеха безброй слухове и препирни.

Целият този пандемониум бе заради загубата на един-единствен човек — президента Бишоп.

Самият Дейвид бе пристигнал сутринта със специален полет от Турция. Той и екипът му бяха изтеглени преждевременно от мисия по иракската граница, но все още не му бяха казали защо.

— Желаете ли кафе, сър? — попита една помощница с поднос.

Отговори на плоскогърдото момиче с едва забележимо поклащане на глава.

Седнал сковано и без да помръдва в тапицирания стол, Дейвид продължаваше да изучава помещението, като улавяше всичко около себе си — подхвърлени шеги, части от вицове, лек полъх на парфюм. Дишаше дълбоко. Във въздуха витаеше някаква възможност.

Собственият му шеф, директорът на ЦРУ Никълъс Ружиков, беше на среща с новия лидер на Съединените щати — вицепрезидента Лоурънс Нейф.

Всички членове на бившия кабинет на Бишоп се срещаха на четири очи с Нейф. Кой ли щеше да бъде изхвърлен? Кой ще запази работата си? Из правителствените зали слуховете се разпространяваха като пожар. Много добре се знаеше, че между бившия президент и заместника му имаше същинска пропаст по отношение на политическите възгледи. Нейф бе включен в предизборната кампания само като маневра за спечелване на Юга. След изборите между двамата непрекъснато прехвърчаха искри. Дейвид подозираше, че този ден задникът на Нейф е целуван повече от когато и да било — но не и от шефа на ЦРУ. Нейф и Ружиков винаги са били близки приятели — състуденти от Йейл и съмишленици, когато ставаше въпрос за разчистване на сметки с чужди агресори.

Веднъж Дейвид се бе ръкувал с Нейф в Белия дом. Стори му се, че човекът е слаб и непочтен като всеки политик — само фалшиви усмивки и благосклонно-снизходителни погледи. Но по негово мнение Нейф бе за предпочитане пред бившия обитател на Белия дом. Президентът Бишоп бе прекалено миролюбив и склонен на отстъпки пред китайците, докато Нейф клонеше към твърдолинеен подход.

Секретарката на вицепрезидента пишеше нещо на компютъра си. На ухото й бе закрепена слушалка на диктофон.

Докато чакаше края на срещата, Дейвид забеляза, че жената го поглежда от време на време и тайно и срамежливо се усмихва, когато очите им се срещнат. Беше свикнал с подобни реакции от страна на жените. Бе висок, раменете му бяха широки и яки, русата му коса бе подстригана късо и подхождаше на изсечените черти на лицето му, а кожата му бе бронзова от годините, прекарани под слънцето в различни далечни страни. Последната мисия преди прекъснатата в Турция бе в Ливан, където той и групата му се погрижиха за един местен терорист с обичайната акуратност — елиминираха семейството му и пуснаха запалителни гранати в хотела, с което заличиха всички следи. Операцията бе чиста.

Кръвта му закипя от гордост при мисълта за групата. Внимателно бе подбрал и обучил всеки от хората си. Знаеше, че са готови да умрат за него. „Омега“ бе една от най-успешно действащите специални части. Жертвите им вече бяха над хиляда.

Телефонът на бюрото на секретарката избръмча. Дейвид погледна към нея. Тя вдигна слушалката.

— Да, сър. Веднага, сър.

Затвори и вдигна очи към Дейвид.

— Президентът… — усети грешката си и пламна. Формално Нейф още не бе положил клетва. Нямаше конкретни доказателства за смъртта на Бишоп. — Вицепрезидентът ви вика в Овалния кабинет.

Дейвид плавно се изправи. Единствено бръчката на челото му издаваше изненадата от поканата.

Секретарката посочи вратата и отново се върна към заниманието си. Той прекоси помещението, като се чудеше защо го викат на срещата. Вратата отвори агент на тайните служби, но Дейвид дори не го забеляза.

Направи три крачки навътре и застана мирно до ръба на кръглия килим, върху който бе изобразена емблемата на президента. Орелът сякаш се взираше в него, както и двамата мъже в кабинета. Шефът му бе седнал в кресло пред бюрото. Бившият морски пехотинец, макар с посивели коси и наближаващ шейсетте, бе жилав и издръжлив, както по време на службата. Студените му сини очи бяха непроницаеми. Дейвид дълбоко уважаваше Ружиков.

— Заповядайте, командир Спенглър — каза вицепрезидентът и го покани с жест, докато вратата се затваряше зад гърба му. Лоурънс Нейф стоеше прав, облегнат на ръба на огромното бюро. На външен вид бе пълна противоположност на шефа на ЦРУ. Чертите на лицето му бяха меки — дебели устни, начало на двойна брадичка, влажни очи. Шкембето му леко провисваше над колана, а кафеникавият цвят на косата му — доколкото все още я имаше — очевидно се дължеше на някакви оцветители. — Моля, седнете.

Дейвид отсечено кимна и пристъпи навътре, като запази стегната стойка.

Вицепрезидентът заобиколи бюрото и се настани непринудено в креслото, сякаш го бе правил хиляди пъти досега. Побутна някаква папка.

— Господин Ружиков ми разказа много за подвизите на екипа ви. — Очите му се вдигнаха изпитателно към Дейвид, който продължаваше да стои прав. — Моля, седнете — повтори Нейф, този път с леко раздразнение.

Дейвид погледна към шефа на ЦРУ, който му посочи съседния стол. Седна с изправен гръб, без да докосва облегалката. Подозрително и нащрек.

— Група „Омега“ е служила добре на страната, независимо дали обществото знае за това или не — продължи Нейф.

— Благодаря, сър.

Нейф се облегна назад в креслото и скръсти пръсти върху шкембето си.

— Четох доклада за Сомалия. Чудесна работа. Не можехме да позволим издаването на комунистически вестници в такъв взривоопасен район.

Дейвид кимна. Четиринадесет мъртви. Всичко бе нагласено така, че да прилича на масово самоубийство. Операцията бе изпипана до съвършенство — дискредитира комунистическите бунтовници и сложи край на заплахата от метеж. Освен членовете на група „Омега“, истината знаеха само двама души. В момента те бяха в тази стая.

— Обсъждахме нова мисия за вас. Смятаме, че вие и хората ви сте идеални за целта.

Мълчаливият въпрос увисна във въздуха.

— Както кажете, сър — отвърна Дейвид.

Отговорът му предизвика лека усмивка върху лицето на Нейф, отново с ледения намек за снизходителност.

— Отлично! — Вицепрезидентът се изправи в креслото, взе папката и я подаде на шефа на ЦРУ. — Заповедите и подробностите са тук.

Никълъс Ружиков на свой ред предаде папката на Дейвид. Така се запазваше веригата на командването. Ако станеше нещо непредвидено, Дейвид с пълно основание би могъл да заяви, че е получил заповедта от шефа на ЦРУ, а не от вицепрезидента.

Остави папката в скута си.

Шефът му заговори за първи път, като описа най-общо мисията. Нейф запази мълчание, облегнат в креслото с ръце на корема.

— Както знаете, китайците са трън в очите ни от десетилетия. Докато се мъчим да ги вкараме в двадесет и първия век с всякакви помощи и търговски привилегии, в отговор на това те стават все по-войнствени и неотстъпчиви.

— Искат да захапят ръката, която ги храни — обади се Нейф.

— Именно. Докато правителството ни се кланяше до земята на комунистическите лидери, китайците ставаха все по-силни — трупат нови запаси от ядрени оръжия, крадат тайни за междуконтиненталните ракети, увеличават флота си и разширяват морското си присъствие. Само за десет години се превърнаха от поредната комунистическа напаст в заплаха от глобален характер. На това трябва да се сложи край.

Дейвид усети как пръстите му се впиват в облегалките на стола. Не можеше да има по-верни думи от казаните. Кимна отсечено.

— Да, сър.

Ружиков хвърли бърз поглед към Нейф, след което отново се обърна към Дейвид.

— Обществената нагласа обаче не подкрепя подобни действия. Средният американец се интересува предимно от цената на акциите си и от телевизионните програми. Конфронтацията с Китай не е сред приоритетите му. Всъщност обратното е по-вярно. Станали сме самодоволни. Ако искаме да обуздаем тази надигаща се вълна на комунизъм, тогава нагласата също трябва да се промени.

Дейвид кимна в знак на разбиране.

Ружиков го изгледа изпитателно, след което продължи:

— Знаете за мобилизацията, свързана с търсенето на Еър Форс 1.

Дейвид не отговори. Думите на шефа на ЦРУ не бяха въпрос. Разбира се, че знаеше за мобилизацията. За нея се говореше по новините. Целият свят бе вперил поглед в онзи район сред океана. Въпреки това ноздрите му се разшириха. Почти подуши неудобството на шефа си.

— Смятаме, че подобна възможност не бива да бъде изпускана. Така ще имаме шанс да извлечем някаква полза от загубата на президент Бишоп.

— И как точно? — заинтригува се Дейвид.

— Ще се присъедините към спасителния екип на мястото на катастрофата.

Лявото око на Дейвид потрепери от изненада.

— За да помагаме при спасяването?

— Да… но и да помогнете информацията, която идва оттам, да е в наша полза.

— Не разбирам.

— Искаме вината за катастрофата да падне върху китайците — обясни Нейф.

— Независимо какво сочат фактите — завърши шефът му. Дейвид учудено вдигна вежди. Никълъс Ружиков се изправи.

— Ако китайците бъдат обвинени за убийството на президента, обществото ще поиска възмездие.

— И ние ще удовлетворим искането му — добави Нейф.

Дейвид оцени плана по достойнство. Целият свят бе в суматоха след бедствията в района на Пасифика и за подобна промяна не можеше да има по-подходящ момент.

— „Омега“ приема ли мисията? — формално попита Ружиков.

Дейвид се изправи.

— Безусловно, сър.

Нейф прочисти гърлото си, за да привлече вниманието към себе си.

— Още нещо, командир Спенглър. Изглежда там вече има ваш колега. Тюлен… някой, с когото навремето сте работили заедно.

Дейвид отново се почувства така, сякаш всеки момент ще избухне бомба.

— Кой?

— Джак Къркланд.

Дейвид рязко издиша. Едва успя да чуе следващите няколко думи на вицепрезидента. Пред очите му притъмня.

— Знаем, че все още го обвинявате за инцидента с „Атлантис“. Цялата страна оплака смъртта на сестра ви.

— Дженифър — промърмори Дейвид.

Спомни си лицето на сестра си, изпълнена с гордост в деня на старта — първия й космически полет, — а до нея Джак Къркланд, също член на екипажа, изтипосал мазна усмивка на лицето си. Джак бе спечелил мястото на военен в совалката. И двамата с Дейвид се бяха готвили за този полет, но НАСА не допускаше в една и съща мисия да участват роднини — просто в случай че се случи нещо непредвидено. Дейвид затвори очи. Тялото на Дженифър така и не бе открито.

— Съжалявам за загубата ви — обади се Нейф и изтръгна Дейвид от унеса.

Той се изпъна и си върна самообладанието.

— Благодаря, сър.

— Искаме да сме сигурни, че присъствието на Къркланд няма да попречи на мисията ви — обади се до рамото му Ружиков.

— Не, сър. Миналото си е минало. Разбирам важността на мисията и няма да позволя нещо да застане на пътя ми. Най-малко Джак Къркланд.

— Много добре! — Ружиков се обърна към изхода. — В такъв случай съберете хората си. Корабът ви тръгва след два часа.

Дейвид кимна на новия лидер на страната и се завъртя на внезапно вцепенените си крака. Щеше да направи онова, което му бе наредено. „Омега“ никога не се бе проваляла в мисия. Но този път щеше да свърши и една лична работа. Да отмъсти за смъртта на сестра си.