Триъгълникът на дракона - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джеймс Ролинс (3. Останките) #5

3.Останките

25 юли, 12:15.

82 морски мили северозападно от атола Еневак, Централен Пасифик

Джак се бе изтегнал мързеливо в креслото си на капитанския мостик на „Дийп фатъм“, вдигнал босите си крака на съседния стол. Беше облечен в бяла памучна риза и червен бански „Найки“. Макар че в помещението имаше климатик, не му пукаше. Наслаждаваше се на влагата и горещината.

Едната му ръка бе лениво отпусната върху руля. „Дийп фатъм“ плаваше на автопилот, откакто вчера бяха напуснали мястото на потъналия „Кочи Мару“, но Джак се чувстваше много по-комфортно с ръка на руля. Неясна недоверчивост към автоматиката. Обичаше да държи нещата под непосредствен контрол.

Седеше и дъвчеше края на висящата от устата му пура. Кубинска „Ел Президенте“. Едно димно колелце лениво заплува към отворения прозорец. Зад гърба му от компактдисковата уредба „Сони“ се разнасяха нежните звуци на „Концерт за кларинет в А мажор“ от Моцарт. Нищо друго не му трябваше — само открито море и хубав кораб под негово управление.

Но днес нещата не стояха точно така.

Джак хвърли поглед към показателите на „Нортстар 800 GPS“. При сегашната скорост щяха да стигнат на местоназначението си след около три часа.

Изпусна струя дим и се загледа през прозореца към горната палуба. Разбираше защо корабът му бе призован на помощ за търсенето на Еър Форс 1. „Дийп фатъм“ бе най-близкият спасителен кораб, екипиран със средства за потапяне на големи дълбочини. По договор бяха длъжни да се озовават при критични ситуации.

Но макар да знаеше задълженията си, това не означаваше, че трябва да ги харесва. Извади пурата от устата си и яростно я изгаси в пепелника. Това бе неговият кораб.

Преди дванадесет години с парите, които получи като обезщетение от „Дженеръл Дайнамикс“ след катастрофата със совалката, Джак бе купил на търг „Дийп фатъм“. Двадесет и пет метровият кораб бе построен първоначално като изследователски съд за институт Уудс Хол през 1973 г. Като добавка към цената се наложи да вземе голям заем, за да превърне остарялото изследователско корито в модерен спасителен кораб — да го снабди с хидравличен товарителен кран, да заздрави носещите ребра така, че да имат капацитет 5 тона, както и за основен ремонт на дизеловия двигател марка „Катерпилър“. Смени навигационните прибори и приведе „Дийп фатъм“ в състояние да действа седмици без външна помощ. Добави стабилизатори „Наяд“, компресор за гмуркане „Бауер“ и водни пречистватели „Вилидж Марийн“.

Това му бе струвало всичките спестявания, но накрая „Дийп фатъм“ се превърна в негов дом и свят. През годините успя да събере около себе си група учени и ловци на съкровища. Те станаха неговото семейство.

И сега, дванадесет години по-късно, го бяха призовали да се върне отново в света, който бе оставил зад гърба си.

Вратата изскърца и се отвори. В капитанската рубка нахлу свеж бриз.

— Джак, какво правиш тук?

Беше Лиза. Докторката се намръщи, докато влизаше. Носеше само шорти и горнище от бански и видът й не отговаряше на представата за опитен медик изследовател. Кожата й беше придобила шоколадов цвят, а дългата й руса коса бе съвсем избеляла през месеците, прекарани под яркото слънце. Изглеждаше като момиче от крайбрежието, което търси да се завърти около някой мускулест сърфист. Но Джак знаеше истината. Никъде в открито море не можеше да се намери по-добър лекар.

Лиза задържа вратата, за да влезе още един член на екипажа. Едра немска овчарка се вмъкна в помещението и се настани до Джак, за да си изпроси почесване зад ухото. Кучето бе родено на борда по време на една ужасна буря в Южнокитайско море. Майка му го беше изоставила и Джак пое грижите за него. Това се бе случило преди почти девет години.

— Елвис се тревожеше за теб — каза Лиза, избута краката на Джак от съседния стол и седна.

Джак потупа кучето и посочи към кедровата постелка в ъгъла.

— Лягай — нареди той.

Елвис прекоси помещението и се отпусна на постелката си с дълбока въздишка.

— Като стана въпрос за лягане — обади се Лиза, — сещам се, че би трябвало някой да те е сменил по изгрев слънце! Трябваше да се опиташ да заспиш.

— Не бих могъл да заспя. И реших, че поне мога да свърша нещо.

Лиза бутна пепелника настрана, за да направи място за керамичната чаша, която носеше със себе си. Хвърли поглед върху навигационните уреди. През петте години пътешествия с „Дийп фатъм“ се бе превърнала в доста опитен лоцман.

— Изглежда ще пристигнем на мястото на срещата след по-малко от три часа. — Тя погледна Джак в очите. — Май все пак няма да е зле да поспиш малко. Чака ни тежък ден.

— Да, но трябва да…

— Да отидеш и да подремнеш — намръщено довърши тя. Протегна чашата към него. — Билков чай. Опитай го. Ще ти помогне да се отпуснеш.

Джак се наведе над димящата течност. След пурата миризмата му се стори остра.

— Май ще се въздържа.

Лиза побутна чашата още по-близо.

— Изпий го. Лекарско нареждане.

Джак извъртя очи и пое чашата. Отпи няколко глътки, колкото да я успокои. На вкус чаят бе също толкова гаден, колкото и на мирис.

— Трябва му захар.

— Захар ли? И да разваля лечебните си билки? — Лиза имитира шок и побутна пепелника. — Както гледам, имаш достатъчно лоши навици.

Той отпи още една глътка и се изправи.

— Ще ида при Чарли. Искам да видя как вървят тестовете. Лиза се обърна към него със стиснати устни и суров поглед.

— Джак, Чарли и златото няма да избягат никъде. Иди в каютата си, дръпни завесите и се опитай да поспиш.

— Ама аз само ще…

Тя вдигна ръка. Изражението й омекна, както и гласът и.

— Чуй ме, Джак. Ние знаем много добре кое те прави така нервен. Всички вървим на пръсти около теб.

Той отвори уста, за да протестира.

Лиза го спря с докосване. Изправи се, разкопча ризата му и допря длан в гърдите му. Джак не се дръпна при тази неочаквана проява на близост. Лиза го бе виждала гол много пъти. На такъв малък кораб никой не можеше да се уедини напълно. А и преди години, когато Лиза за първи път се качи на борда, двамата бяха станали нещо като любовници. Накрая стана ясно, че привличането им е повече физическо, отколкото духовно. Без да разговарят за това, постепенно престанаха да се срещат и си останаха просто добри другари. Повече от приятели и по-малко от любовници.

— Лиза…

Тя прокара пръст по ключицата му, после го плъзна надолу през острите косъмчета на гърдите. Усещаше топлия й пръст върху кожата си. Но когато стигна под дясното му зърно, усещането изчезна. Джак знаеше защо. През средата на гръдния му кош минаваха дълги белези. Стари изгаряния. Белезите оставаха бледи на фона на бронзовата му кожа. Безчувствена мъртва плът.

Джак потрепери, когато отново усети докосването на Лиза, този път точно над пъпа си. Пръстът й продължи надолу и захвана ластика на банския. Тя го придърпа към себе си и прошепна:

— Стига, Джак! Миналото не може да бъде променено. Само простено и забравено.

Той меко я отблъсна с ръка и отстъпи. Лесно й беше да го каже — момиче, прекарало безгрижно живота си в Южна Калифорния.

Тя го изгледа. От погледа и личеше, че е малко засегната.

— Не те обявиха за виновен, Джак. Дори ти предложиха проклетия Медал на честта.

— И аз го отказах — отсече той и се извърна.

Тръгна към вратата. Инцидентът със совалката беше личен въпрос, който не искаше да споделя и обсъжда. Не с всеки. Достатъчно бе общувал с психиатрите на Военноморските сили. Измъкна се от капитанския мостик и забърза надолу по стълбите към палубата.

С натежало сърце Лиза гледаше как едрият мъж се изнизва през вратата.

Елвис също вдигна глава от постелката и изгледа стопанина си. После едрото куче жално изскимтя.

Лиза се настани в креслото, което пазеше топлината на тялото му.

— Взе ми думите от устата, Елвис.

Потъна в креслото. Въпреки че от връзката им бе останала само пепел, Лиза все още усещаше топлината на предишните си чувства — мускулестото тяло на Джак, притиснало се силно до нейното, горещият му дъх върху гърдите и шията й, нежните му и едновременно с това груби движения. Бе много внимателен любовник, един от най-добрите, които бе срещала. Но силните ръце и крака сами по себе си не можеха да изградят връзка. Трябваше още по-силно сърце. Джак я обичаше. Никога не се бе съмнявала в това, но част от сърцето му бе също толкова мъртва и безчувствена, колкото белезите по гърдите му. Така и не бе намерила начин да излекува старата му рана. И се съмняваше, че някога ще успее. Самият Джак не би позволил да бъде лекуван.

Пресегна се за чашата и изля остатъка от билковия чай в кошчето. Бе сипала вътре халцион, преди да се качи в кабината. Джак имаше нужда от сън и приспивателното щеше да му помогне да се отпусне.

Поне така се надяваше. Никога не го бе виждала в такова лошо състояние. Обикновено беше отзивчив, лесно се усмихваше и незабавно реагираше на шеги, бе изпълнен с енергия, която сякаш струеше от кожата му. Но понякога се затваряше в себе си, странеше от другите и се усамотяваше в същата тази кабина. Всички се бяха научили да стоят настрана и да не му досаждат в подобни моменти. Но последните двадедет и четири часа бяха най-лошите. Изведнъж вратата от отсрещната страна се отвори с трясък. Унесена в мислите си, Лиза се стресна и подскочи. От ъгъла си Елвис заплашително излая. Лиза се обърна в момента, когато двамата мъже влязоха в помещението, без да спират оживения си спор. Лицето на Чарли Мълиър бе по-тъмно от обичайния му ямайски шоколадов цвят. Очите на геолога горяха. — Стига, Кендъл. Тези кюлчета тежат по петдесет камъка9 парчето.

Струват най-малко половин милион долара. Кендъл Макмилън само сви рамене, без да се впечатлява от тирадата на по-едрия си събеседник. Макмилън бе счетоводител от Чейз Манхатън Банк и трябваше да присъства при изваждането на богатствата от „Кочи Мару“ и да надзирава банковите инвестиции. — Може би, господин Мълиър, но както доказаха лабораторните ви изследвания, кюлчетата са пълни с примеси. Златото не е дори шестнадесет карата. Банката ви прави доста добро предложение.

— Мръсен кожодер! — гневно викна Чарли. Едва тогава геологът забеляза Лиза. — Можеш ли да повярваш на този тип?

— Какво става?

— Къде е Джак? — отговори Чарли. — Мислех, че е тук някъде.

— Слезе долу.

— Къде? — Чарли отиде до срещуположната врата. — Трябва да му кажа…

— Не, не трябва, Чарли. На капитана му се насъбра достатъчно. Остави го на мира.

Лиза хвърли поглед към Макмилън.

Докато Чарли бе облечен в обичайните си широки гащета и разноцветна ямайска риза, висяща до коленете, Макмилиън носеше моряшки обувки „Спери“, панталони в цвят каки и стегната риза, закопчана догоре. Счетоводителят на средна възраст беше на „Дийп фатъм“ от почти два месеца, но все още не се бе приспособил към небрежната обстановка на кораба. Даже червената му коса бе грижливо подстригана и сресана.

— За какво всъщност става дума изобщо? — попита Лиза. Макмилън се поизпъна пред погледа и.

— Както обяснявах на господин Мълиър, след като прегледах резултатите от лабораторния му анализ, няма начин банката да плати за златото по пазарната му цена. Кюлчетата са пълни с примеси. Използвах сателитния телефон, за да съпоставя предвижданията си с мнението на експертите от банката.

Чарли вдигна ръце.

— Това си е чиста проба пиратство. Лицето на Макмилън придоби резки черти. — Приемам изказването ви за лично оскърбление, което…

— Не мога да повярвам! — прекъсна ги Лиза. — Целият Тихоокеански район се опитва да дойде на себе си след ужасните катастрофи, а вие двамата се пазарите за пари и проценти. Не можете ли да изчакате?

Двамата мъже провесиха глави. Макмилън посочи към Чарли.

— Той започна. Аз само му съобщих моите изчисления. — Ако не беше…

— Достатъчно! Разкарайте се и двамата оттук! И ако разбера, че сте издрънкали това на Джак, ще съжалявате, че изобщо сте стъпили на борда.

— Лично аз вече съжалявам — промърмори под нос Макмилън.

— Какво беше това? — гневно се обърна Лиза. Счетоводителят отстъпи крачка назад.

— Нищо.

— Разкарайте се от мостика — заповяда тя и посочи вратата.

Двамата побързаха да се изнесат. На капитанския мостик отново настъпи тишина. Немската овчарка се отпусна върху леглото си и затвори очи. Тихите звуци на класическата музика изпълниха пространството. Лиза прокара пръсти през косата си. „Мъже!“ До гуша и беше дошло от всички тях.

Завъртя креслото и извади компактдиска с класическа музика. „Защо Джак харесва това?“ Разрови из купчината и избра един по свой вкус. Натисна бутона и от тонколоните загърмя момичешката група „Хол“. Дрезгавият глас на солистката се разнесе из кабината, подкрепян от воя на соло китарата и здравия ритъм на барабаните. Пееше за мъжката неадекватност и недостатъци.

Лиза потъна в креслото.

— Така е по-добре.

Джак се бе проснал по гръб на леглото, както си беше с ризата. Устата му бе отворена и леко хъркаше. Беше потънал дълбоко в кошмара си, оцветен допълнително от приспивателното.

Облечен в скафандъра, привързан към „Атлантис“, той се рееше свободно, обгърнат от чернотата на космоса. Под него се виждаха отворените врати на товарния отсек. От мястото си наблюдаваше как останалите членове на екипажа извеждат в орбита сателита с помощта на механичните ръце на совалката.

Емблемата на тюлените изпъкваше неестествено ярко върху тялото на сателита, както и собственото му име — „Спартак“. Сателитът — тестов модел на цена половин милиард долара, екипиран с експериментално оръдие за изстрелване на лъч елементарни частици — бавно се издигна от товарния отсек, носен от механичните ръце. След като се отдалечи от вратите, слънчевите батерии и комуникационните възли започнаха да се разгъват.

Гледката на отразяващите се от соларните клетки слънчеви лъчи бе невероятна. Сякаш пеперуда излизаше от пашкула си.

Зад совалката ярко блестеше синьото кълбо на Земята.

Благодари на звездите за късмета си. Никога не се бе надявал, че ще види нещо толкова красиво — особено при положение че го споделяше с жена, чиито очи бяха по-ярки дори и от звездите.

Дженифър Спенглър бе специалистката на тази мисия, а от предишната вечер — и негова годеница. Срещна я за първи път преди шест години, когато един познат тюлен му представи по-малката си сестра. После се оказаха заедно по време на обучението за астронавти. Двамата бързо и страстно се влюбиха един в друг — срещаха се тайно в тоалетни и съблекални, измъкваха се да танцуват в клуб „Спалшдаун“ и дори си организираха среднощни пикници сред стотиците квадратни метри асфалт около центъра. През тези безкрайни нощи, под същите тези звезди, двамата решиха да заживеят заедно.

И все пак когато я бе издебнал вечерта и бе протегнал ръка с малкия венчален пръстен, беше нервен като ученик. Не знаеше какъв ще бъде отговорът й. Може би прекалено избързваше? Дали и нейните чувства бяха така дълбоки? В продължение на един безкраен миг златният пръстен висеше между тях в пълна безтегловност и блестеше на лунната светлина… после тя се протегна и прие предложението му. Усмивката и сълзите в очите й казаха достатъчно.

Ухили се при този спомен, но бе прекъснат от деловия глас на Дженифър в комлинка, който върна вниманието му отново към сателита.

— Отделяме ръцете. Раз, два, три. Всичко е готово. Повтарям, пригответе се за изстрелване. Джак?

— Визуална проверка потвърдена — отвърна той. После се разнесе гласът на полковник Дюръм, който командваше полета:

— Тук всичко е наред. Освобождаваме товара след десет секунди… девет… осем… седем…

Времето сякаш се забави, докато членовете на екипажа се отдалечаваха от сателита. С ключ в ръката Джак се пристрои с помощта на въжето си към левия борд. Бяха тренирали освобождаването стотици пъти.

Докато се носеше в пълна безтегловност, той си представяше тялото на Дженифър и се питаше какво ли ще бъде двамата да прекарат заедно в едно легло тук и цялата Земя да е вперила поглед в тях. Какъв по-добър начин да изкараш медения си месец?

— … шест… пет… четири…

Както се беше замечтал, пропусна да забележи грешката. Едната от трите механични ръце, произведени от „Дженеръл Дайнамикс“, не бе успяла да се освободи напълно. От мястото си видя как сателитът се наклони с няколко градуса към десния си борд. Господи! Отне му секунда, за да се убеди в грешката. Прекалено много време.

— … три… две…

— Спрете изстрелването! — изкрещя Джак в микрофона си.

— …едно…

Видя как пружините се освобождават и катапултират сателита от трюма. Пружините бяха предназначени да го оттласнат от совалката и да го изведат плавно в определената орбита. Вместо това механизмът засече.

С ужас гледаше забавената като насън картина.

Петтонният сателит се стовари върху вратите на товарния отсек откъм десния борд. Един от слънчевите панели се разби в корпуса на совалката. Вратата на товарния отсек безшумно се огъна. Стотици керамични плочки върху повърхността на совалката се напукаха и се разхвърчаха във всички посоки, подобно на карти за игра под напора на вятъра.

„Спартак“ се завъртя в космоса и се насочи към по-висока орбита.

Видя с очите си кратка експлозия в долната част на сателита, докато той минаваше над главата му. Някакъв малък панел се взриви, когато навигационната система се претовари.

„Спартак“ се понесе в пространството мъртъв.

Часове по-късно Джак седеше на мястото си в средното ниво, облечен в спасителния скафандър. Чу как горе в кабината пилотът и командирът на совалката се съветват с НАСА. Вратата на товарния отсек бе поправена, но загубата на защитните керамични плочки правеше завръщането рисковано.

Планът бе да се стигне колкото се може по-навътре в горните слоеве на атмосферата и да катапултират, ако нещата тръгнат зле. Но новата система за евакуация, инсталирана след трагедията с „Чалънджър“, все още не бе тествана.

По откритата комуникационна линия се чуваха тихи молитви.

Дженифър седеше до него в креслото на специалиста на мисията. Гласът му прозвуча кухо и някак безкрайно далечно, когато се опита да я окуражи.

— Ще успеем, Джен. Чака ни сватба.

Тя кимна и го дари с измъчена усмивка, но не можа да отговори. За нея това също бе първи полет. Лицето й зад шлема оставаше все така бледо.

Погледна встрани. Другите двама астронавти седяха по местата си с превити гърбове и впити в облегалките пръсти. Горе в кабината бяха само пилотът и командирът, който бе настоял екипажът да бъде колкото се може по-близо до аварийния люк на средното ниво.

Полковник Джеф Дюръм направи проверка на уредите и се свърза с Хюстън за последен път преди спускането.

— Тръгваме. Молете се за нас.

Сред пращенето се разнесе глас от Контролния център:

— Бог с вас, „Атлантис“!

След това се удариха в атмосферата. Зад тях се понесоха пламъци. Корабът се тресеше и мяташе на всички страни. Никой не продума, всички бяха затаили дъх.

По челото му изби пот. Температурата се покачваше прекалено бързо и скафандърът не можеше да комленсира. Провери връзката на охладителната система, но тя бе наред. Погледна към Дженифър. Шлемът й бе запотен. Прииска му се да се протегне и да я прегърне. След това чу най-хубавите думи в живота си. Изрече ги пилотът.

— Наближаваме височина осемнадесет хиляди метра! Почти сме си вкъщи, братлета!

По всички канали се разнесоха радостни възгласи.

Преди още ликуването да утихне, совалката рязко подскочи. Земята се завъртя пред очите му, когато корабът се наклони на едната си страна. Пилотът правеше всичко възможно да го изправи, но безуспешно.

Чак по-късно щеше да разбере, че една повредена част от външното покритие е прегряла, прогорила е дупка в хидравличната система и е възпламенила допълнителния резервоар с кислород. Но в момента единственото нещо, което усещаше, бяха ужасът и болката, докато совалката се мяташе в плътните слоеве на атмосферата.

— Пожар в товарния!

Знаеше, че пилотът напразно се опитва да овладее управлението. Последва нов рязък трус.

— Петнадесет хиляди и двеста метра! — изкрещя пилотът.

— Пригответе се за катапултиране! — разнесе се гласът на командира по интеркома. — Декомпресирайте по мой знак!

— Тринадесет хиляди и седемстотин! — викаше пилотът. — Дванадесет хиляди!

Падаха прекалено бързо.

— Затворете визьорите и активирайте аварийния кислород. Джак, отвори предпазния клапан.

Осъзна, че се изправя от креслото със закрепен парашут на гърба си. Заклатушка се през тресящия се отсек и стигна до кутията с Т-образна дръжка. Издърпа дръжката и я завъртя. Клапанът постепенно щеше да декомпресира кабината, за да изравни външното и вътрешното налягане.

— Готови! — нареди полковник Дюръм. — Превключи на автопилот!

Корабът се разтресе още по-силно, Джак полетя нагоре и удари глава в стената. Един от другите астронавти също бе разкопчал колана си и се удари в поддържа щата решетка над него. Шлемът му се разцепи и край ниците на човека се отпуснаха.

Понечи да се притече на помощ, но вторият астронавт му махна с ръка.

— Стой на мястото си!

— Автопилотът не работи! — изкрещя командирът. — Оставам на ръчно управление!

Погледна през рамо към Дженифър. Тя се мъчеше да се освободи от креслото си, за да помогне на ранения член на екипажа, но очевидно имаше някакво затруднение. Нещо бе закачило лявата й ръка.

— Десет и шестстотин! — оповести пилотът. Совалката продължаваше яростно да се тресе. — Губя контрол! Губя контрол! — Гласът на пилота звучеше така, сякаш спореше със самия себе си, и после… — Исусе Христе!

Порой ругатни изригнаха от устата на полковник Дюръм.

— Катапултирайте се! — изкрещя той по интеркома. — Разкарайте си задниците оттук!

Знаеше, че все още са твърде високо, но се подчини на пряката заповед. Завъртя втората Т-образна дръжка. Аварийният люк излетя навън. В отсека се понесоха вихрушки. Декомпресацията не бе достатъчна. За малко да излети навън. Спаси го само желязната хватка, с която се бе вкопчил в дръжката.

Комуникационните линии прокънтяха от викове и писъци. Совалката започна да се преобръща. Подът затанцува под краката му.

С крайчеца на окото си забеляза движение, обърна се и видя как Дженифър се носи покрай него с корема напред, а пръстите й трескаво търсят да се хванат за нещо. Парашутът й го нямаше. 0, Господи…

Протегна се и я сграбчи за ръката.

— Дръж се!

Зад тях се разнесе мощна експлозия. Таванът на отсека се разлетя навън с ужасяващо стържене на метал. В помещението нахлуха пламъци, изгарящи всичко по пътя си към командната кабина. Не виждаше останалите астронавти. Пламъците се носеха към него и Дженифър.

— Помощ! — изкрещя той в комуникатора. Отговор не последва. Совалката се бе превърнала в падаща към земята скала. Хватката му започна да отслабва.

— Пусни ме! — извика Дженифър, като се мъчеше да освободи ръката си. — Дърпам те навън…

— Мамка му! Дръж се!

— Няма да те завлека със себе си!

Дженифър протегна другата си ръка и освободи металния фланец, който закрепваше ръкавицата към ръкава на скафандъра.

— Не!

Той стисна с все сила, но вече бе късно. Държеше празна ръкавица. Дженифър се беше изплъзнала.

Не можеше да помръдне, както във всеки кошмар. Гледаше като на забавен кадър как Дженифър се понася далеч от него… тъй бавно. Мъчеше се да я достигне, но крайниците му не се подчиниха. Можеше само да гледа.

Последното нещо, което видя, не бе ужасеното лице на Дженифър… а малкия златен пръстен, проблясващ ярко на ръката й с обещания за вечна любов.

Без да чува собствените си крясъци, той се хвърли след нея, гонен по петите от огнената стена. Излетя през люка в мига, когато совалката започна да се премята по дължината си. Огромното й крило разсече въздуха точно над главата му. Пред очите му причерня, докато се въртеше във всички посоки, без да е в състояние да се стабилизира. Не можеше да си поеме дъх.

Правеше всичко възможно да открие някаква следа от Дженифър, но синевата бе пуста. Само огнената следа маркираше пътя на горящата совалка.

Със сълзи на очи дръпна шнура на парашута. Четиридесет и пет сантиметровият парашутводач се освободи и моментално разтвори еднометровия стабилизатор, който прекрати премятането му. Но малките парашути не бяха в състояние да намалят скоростта на падането. Не бяха предназначени за толкова разреден въздух. Едва по-късно се отвори третият парашут и го спусна плавно надолу, но той така и не го видя.

Мракът го бе погълнал.

Джак пропадаше надолу към Земята, чак до леглото в каютата си на „Дийп фатъм“. След силно стряскане клепачите му се повдигнаха. Светлината бе прекалено ярка. Трябваше му известно време, за да си спомни къде точно се намира. С мъка се надигна и седна. Ризата му бе мокра от пот. Потрепери и я смъкна от гърба си. Изправи се полугол на омекналите си крака.

Потрепери отново и отиде до сейфа в стената. Набра комбинацията и го отвори. Сред корабните документи и няколкото хиляди долара в брой лежеше сбръчкана ръкавица. Джак я извади. Пръстите и ръбовете й бяха обгорени, но не можеше да се раздели с нея. Независимо колко силно му се искаше да забрави миналото. Просто не можеше.

— Съжалявам, Дженифър — прошепна той и допря ръкавицата до устните си.

Когато спасителният екип бе освободил безчувственото тяло на Джак от издуващия се на вятъра парашут, бяха открили ръкавицата стисната в ръката му. Той бе единственият оцелял. Дори и сега можеше да почувства как Дженифър уплашено се вкопчва в ръката му.

Някой почука рязко на вратата зад гърба му. Джак бавно върна ръкавицата в сейфа и затвори очи, за да спре напиращите сълзи.

— Какво? — раздразнено изръмжа той.

— Просто реших, че трябва да знаеш, Джак. Скоро ще стигнем мястото на срещата.

Разпозна гласа на морския биолог и погледна часовника си. Бяха минали точно три часа.

— Благодаря, Робърт. Идвам след малко.

Отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Изправи се и се загледа в отражението си в огледалото. По острите черти на лицето и волевата му брадичка се стичаха капки. Черната му коса бе започнала да посивява по слепоочията. Носеше я дълга до раменете. Отдавна не се придържаше към военната прическа. Приглади мокрите косми зад ушите си и избърса загорялото си от слънцето лице. Извърна се. Вече не можеше да понася дори собственото си отражение.

Отдавна превърнал се в част от кораба си, Джак долови лека промяна в обичайния шум на двигателите. Намаляваха скоростта. Набързо навлече някаква широка риза и без да я закопчава, отиде бос до вратата. Изненада се, че Робърт Бонацек все още го чакаше.

Биологът изглеждаше нервен, пристъпваше от крак на крак и не смееше да погледне Джак в очите. Бе едва двадесетгодишен — най-младият член на екипажа, но и най-сериозният и мрачният. Рядко се усмихваше. Бе завършил с магистърска степен морска биология на крехката възраст осемнадесет години и последните две години прекара на борда. Работеше върху доктората си. Лиза го наричаше „стара душа, заклещена в младо тяло“. Тази преценка сякаш се потвърждаваше и от факта, че русата му коса бе започнала да оредява.

— Какво има, Робърт? Биологът поклати глава.

— Сам трябва да видиш.

Младежът се обърна и тръгна към вратата за палубата. Джак го последва, като се промъкна през вратата след него.

Макар да се бе спуснало към хоризонта, слънцето го ослепи. Примигна няколко пъти и вдигна ръка, за да вижда. Всички останали членове на екипажа вече се бяха събрали на палубата с изключение на Чарли Мълиър. Джак мерна едрото му тяло зад прозореца на Лоцманската кабина. Геологът му махна с ръка.

Присъедини се към останалите на перилата. Робърт стоеше от едната му страна, а Лиза — от другата.

— Как спа? — попита го лекарката.

— Пробута ми нещо, нали? Тя сви рамене.

— Имаше нужда от малко сън.

Дали да не я скастри? Откъде накъде ще го третира като малко дете! Та той беше проклетият капитан на този кораб! Но вместо това отклони поглед.

Отпред обикновено пустите океански простори бяха претъпкани с кораби — риболовни траулери, товарни кораби, военни катери. По мачтите се развяваха флагове на най-различни държави. Над главите им прелетяха двойка хеликоптери „Джейхоук“. Джак проследи курса им и предположи, че са излетели от военновъздушната база на остров Уейк. Ниско над хоризонта се носеше тумбест С — 130, като очевидно претърсваше района. Вероятно самолетът бе сканирал с хидролокатора си през цялата нощ. Очевидно Американската комисия по безопасност на движението бе мобилизирала всичките си налични ресурси.

Джордж Клейн пристъпи зад Джак. Сякаш бе прочел мислите му.

— АКБД е била доста заета. Впечатляваща мобилизация, като се има предвид колко сме далеч.

Професорът изпуфтя с лулата си, загледан в суетенето наоколо. Като се изключеше лулата, Джордж изобщо не изглеждаше като шестдесетгодишен професор в Харвард. Бе твърде мускулест за годините си и облечен само по шорти. Рошавата му бяла коса се развяваше на слабия бриз. Джак винаги си бе мислил, че Джордж поразително напомня за Жак Кусто.

— Каква е тази миризма? — обади се Кендъл Макмилън и сбърчи нос.

Джак също усети острия мирис.

— Разлято гориво.

Едва сега забеляза петното на повърхността пред носа на кораба. Горивото се разливаше като разцъфващо черно цвете. Несъмнено бе станала катастрофа.

Сред петното Джак забеляза няколко олюляващи се на вълните шамандури. Обозначителни, досети се той. Бяха спуснати тук, за да предупредят търсещите, че в района евентуално могат да се открият плаващи тела и останки.

— Трябваше да ме събудите по-рано.

Джордж хвърли поглед към Лиза, която изведнъж започна да проявява подчертан интерес към океана.

— И да се оставя на гнева на Лиза ли? По-скоро бих скочил в басейн с акули. Освен това Чарли се свърза с командващия операцията едва преди час. — Джордж погледна към Джак с вдигнати вежди. — Самият вицеадмирал на Бреговата охрана… е долетял през нощта от Сан Диего. Не бил особено дружелюбен според описанието на Чарли.

— Как трябва да им помогнем?

— Ще стоим в готовност, докато засекат сигналите от черните кутии на Еър Форс 1 и не обявят плана за действие. Очевидно АКБД се интересува единствено от нашия „Наутилус“. Ние оставаме тук, докато им трябва подводницата ни.

— А адмирал Хюстън? — попита Джак. Именно бившият му командир от Военноморските сили им бе наредил да се включат в операцията. — Той тук ли е?

— Трябва да пристигне утре.

— Защо толкова късно?

— Предполагам, че е нужно малко повечко време, за да се задвижат колелата на огромната военна машина. Трябва да пристигне на разсъмване на борда на „Гибралтар“. — Джордж посочи с лулата си напред. — Цялата тази суматоха е само приготовления. Всички трябва да са на линия преди началото на сериозното подводно търсене.

— „Гибралтар“ — промърмори Джак.

— Бил си на това корито, нали?

Джак кимна. Бе служил на борда му цели седем години. „Гибралтар“ бе плаващ хангар за вертолети клас „Оса“, един от най-големите съдове във флота, превъзхождан само от гигантските самолетоносачи. Корабът бе част от прочутите „Алигатори“ — специална част, съчетаваща бойната мощ на морската пехота и скоростта и подвижността на флота.

— Вижте — обади се Робърт и посочи с ръка.

Сред шамандурите се носеше някакво парче. Само миг преди това го нямаше там. Явно току-що бе изскочило на повърхността. Джак присви очи.

— Дайте ми бинокъл.

Робърт забързано се отдалечи и след малко се върна с една „Минолта“. Джак вдигна бинокъла към очите си. Отне му известно време да фокусира изображението. Беше облегалка от самолетно кресло. Президентската емблема се открояваше с яркосиния си цвят на тъмночервения фон.

Внезапно надигнала се вълна преобърна седалката. Мярна се бледа плът. Безжизнено отпусната ръка. След това всичко изчезна.

— От катастрофата ли е? — попита Робърт.

Джак не можеше да отговори. Пред очите му преминаваше собственото му премятане във въздуха преди дванадесет години. Катастрофата на „Атлантис“. Гледката уцели прекалено близко до раната.

— Джак, добре ли си? — докосна рамото му Лиза.

Той свали бинокъла, пребледнял и треперещ.

— Не трябваше да идваме тук. Нищо добро няма да излезе от това.