Търсенето на Светия Граал

Ланселот-2

Преданието казва, че отшелникът задържал Ланселот в продължение на три дни край себе си, като през цялото време, докато били заедно, го възпитавал и насърчавал да върши добри дела, говорейки му горе-долу следното:

— Ланселоте, участието ти в това Търсене може да се окаже напразно, ако не си закопнял пламенно, от цялата си душа, да се въздържаш от всякакъв смъртен грях и да освободиш сърцето си както от земните мисли, така и от насладите на този свят. Редно е да знаеш, че в това Търсене твоята рицарска добродетел не може да ти бъде от полза, ако Светият Дух не ти проправя пътя във всички изпитания, на които ще се натъкнеш. Защото, както добре знаеш, това Търсене е предприето, за да се стигне до разбиране на някои от чудесата на Светия Граал: това Господ Бог е обещал на Добрия рицар, който със своята доблест и храброст ще надмине всички свои предшественици и всички бъдещи рицари. Ти видя този рицар в деня на Петдесетница, седнал на Опасното кресло край Кръглата маса — кресло, на което никой досега не бе сядал, без да го постигне смъртна участ, на каквато и друг път си имал възможността да бъдеш свидетел. Този рицар е великият мъж, който ще прояви още приживе всички най-добри качества на земното рицарство, а когато извърши достатъчно, че се превърне само в дух, той ще напусне своята земна телесност и ще влезе в небесното рицарство.

Така рече Мерлин за този рицар, когото ти вече си виждал, а Мерлин знаеше много за бъдещето. Ала въпреки че въпросният рицар притежава в себе си повече доблест и мощ от всеки други, е добре да се има предвид, че ако, не дай си Боже, и той допусне смъртен грях (от което милосърдието на Господ Бог засега го предпазва), той не би могъл да извърши в това Търсене нищо повече от който и да било друг рицар. Защото мисията, участник в която си и ти, не обслужва земните, а небесните страсти. Затова можеш да си дадеш сметка, че който иска да постигне съвършеното завоевание, трябва най-напред да се пречисти и измие от всички скверни на този свят, така че Неприятелят човешки да не може да разчита на него за нищо. А когато той отхвърли напълно Неприятеля, измие се и се пречисти от всякакъв смъртен грях, ще може веднага да влезе с увереност в това Търсене и в тази благородна служба. Ала ако само веднъж прояви крехкостта и слабостта на своята вяра да помисли, че с рицарската си доблест ще постигне повече, отколкото с благодатта на Господ Бог, няма съмнение, че не ще излезе от това начинание неопозорен, а опетнен и посрамен.

Така говорел отшелникът на Ланселот и в такива беседи го задържал при себе си в продължение на три дни. Ланселот пък си мислел, че е голям щастливец, щом Бог го е довел в тези краища и го е срещнал с този свят мъж, който само за няколко дни го е научил на толкова много неща, че несъмнено ще преживее останалата част от живота си като човек много по-добър и с много по-голяма стойност.

На четвъртия ден божият човек се обърнал към брат си с молба да му изпрати доспехи и кон за един отседнал при него рицар, която той изпълнил. На петия ден, след като изслушал литургията, Ланселот се въоръжил, качил се на коня и, облян в сълзи, се разделил със своя благочестив събеседник, молейки го настоятелно, в името на Бог, да се моли за него, така че Господ Бог да не го забравя и да не му позволява да се върне към предишните си прегрешения. Отшелникът му обещал, че ще изпълни молбата му. Така Ланселот напуснал това място.

След раздялата с отшелника Ланселот препускал до първия час на деня сред гората. Тогава срещнал един младеж, който го попитал:

— Сеньор рицарю, откъде си?

— От свитата на крал Артур — бил отговорът на Ланселот.

— А би ли ми казал името си?

Той му отвърнал, че името му е Ланселот.

— За Бога, Ланселот — рекъл тогава човекът, — нямах никакво желание да те срещна. Защото всъщност ти си един от най-жалките рицари на света.

— Любезни приятелю — търпеливо рекъл Ланселот, — откъде знаеш това?

— Знам го. Не си ли ти онзи, който видя как Светият Граал се появи пред него и извърши истинско чудо? И който по време на това явление изобщо не помръдна, сякаш бе някакъв неверник?

— Така е — отвърнал Ланселот, — видях го и не помръднах. Съжалявам, а не се хваля с това.

— Не е за чудене, че съжаляваш за станалото. Защото ти показа, че всъщност не си нито доблестен мъж, нито истински рицар, а точно обратното — вероломен човек и нечестивец. Щом не си пожелал да отдадеш почитта си на Светия Граал, няма защо да се учудваш, че можеш да бъдеш сполетян от позор по време на Търсенето, в което си се впуснал заедно с другите благородници. Калпав и лицемерен, ти можеш много да се жалваш, защото си навикнал да бъдеш възхваляван като най-добрия рицар на света, ала сега вече си смятан за най-лошия и най-вероломния.

На тези думи Ланселот не знаел какво да отвърне, защото се чувствал виновен за всичко, в което младият мъж го обвинявал. Въпреки това казал:

— Драги приятелю, сега можеш да ми кажеш каквото си пожелаеш, и аз ще те изслушам, защото никой рицар не бива да се ядосва на нещо, което един младеж му казва. Стига, разбира се, да не го ругае открито.

— Дошъл си, за да чуеш всичко това — продължил да настъпва младият мъж. — Защото оттук насетне нямаш никакъв полезен ход, макар да бе свикнал с мисълта, че си цветът на земното рицарство. Нещастник! Позволил си да бъдеш омагьосан от онази, която не те обича, а още по-малко — цени. Така те е променила, че си изгубил радостта от благодатта на Небесата, от сонма на ангелите, от земните почести, докарала те е дотам, че не те спохожда нищо друго освен срам и позор.

Ланселот не посмял да му отвърне, защото се почувствал толкова уязвен, че в този миг предпочитал да е мъртъв. Младежът обаче продължил да го обсипва с хули и обиди, обвинявайки го във всички възможни низости. Рицарят го слушал, обзет от такова смущение, че дори не смеел да вдигне очи към него. Когато се уморил да му говори в този дух, и видял, че отговор няма да получи, младежът се отдалечил, а Ланселот, без изобщо да хвърли поглед подире му, поел в обратната посока, ридаейки и молейки се на Господ да го отведе на път, спасителен за душата му, защото бил убеден, че се е проявил толкова зле и се е отклонил толкова от своя Създател, че освен ако милосърдието на Бог не е безпределно, той никога няма да получи Неговата прошка. Стигнал бил дотам, че пътят, по който бил вървял досега, му бил опротивял дори повече, отколкото този, по който бил поел сега.

След като яздил до пладне, видял пред себе си, на разклона на горската пътека, малка къщичка. Насочил се към нея, защото разбрал, че е отшелнически дом. С приближаването си забелязал неголям параклис в скромна сграда. Пред входа седял възрастен мъж, облечен в бяла роба по подобие на свещенослужителите. Потънал бил в голяма скръб и нареждал:

— Господи Боже, как можа да позволиш това? Та той Ти бе служил толкова дълго и с такава ревност, с такава всеотдайност!

Като го видял как горко ридае и се оплаква, Ланселот бил обзет от дълбоко състрадание. Затова поздравил стареца с думите:

— Господ да те пази, сеньор!

— Господ да ми е на помощ, сеньор рицарю — отвърнал му старецът. — Защото ако не ме пази отблизо, изобщо не се съмнявам, че Неприятелят човешки може лесно да ме изненада. Дано Бог да те пази от греха, в който си затънал, защото със сигурност си най-нещастният рицар от всички, които познавам.

Щом чул тези думи, Ланселот слязъл от коня, решен да не напуска това място същия ден, а да помоли за съвет непознатия човек, който — доколкото можело да се съди по изреченото — го познавал отлично. Привързал коня си за едно дърво и тръгнал към него. Тогава видял, че пред входа на параклиса лежи, очевидно мъртъв, някакъв мъж с бели коси, облечен в хубава бяла роба, а до него била метната груба и бодлива власеница от конски косми. Ланселот изпаднал в голяма почуда от смъртта на стареца и си помислил, че едва ли ще си тръгне оттук до края на деня. Затова седнал и попитал как починалият е бил застигнат от смъртта, а монахът му отвърнал:

— Не знам, сеньор рицарю, но мога да кажа, че не е умрял в съгласие с Бог или по Негова воля, защото човек като него не може да умре, облечен в дрехите, в които е сега, без да е извършил светотатство. Сигурен съм, че Дяволът се е опитал да го обсеби и това е предизвикало смъртта му. А това според мен е велико нещастие, защото този човек прекара повече от тридесет години в служба на Господ Бог.

— За Бога! — възкликнал Ланселот. — Наистина е голямо нещастие да си прослужил напразно толкова години и на такава възраст да бъдеш изненадан от Неприятеля човешки!

Тогава отшелникът влязъл в параклиса, откъдето взел книга и епитрахил, след което излязъл и започнал да реди заклинания срещу Дявола. След като дълго низал проклятие след проклятие, той вдигнал очи и видял пред себе си самия Дявол — една толкова уродлива гледка, че нямало на този свят човешко сърце, което при вида му да не изтръпне от ужас.

— Знаеш ли, че ме притесняваш? — изръмжал гневно Дяволът. — Сега, като ме накара да дойда, какво искаш от мен?

— Искам да ми кажеш как е умрял моят приятел. И дали душата му е изгубена, или спасена.

— Не е изгубен, а спасен — отвърнал Дяволът с гъгнивия си глас.

— Е как би могло да стане това? — удивил се отшелникът. — Струва ми се, че ме лъжеш, защото нашият орден не позволява подобни неща, а точно обратното, строго забранява носенето на ленени ризи. Който облече такава роба, нарушава устава. А който, преминавайки в отвъдното, нарушава устава, няма как, мисля си аз, да бъде спасен.

— Ще ти кажа какво се случи с него — продължил да гъгне Дяволът. — Знаеш много добре, че той беше благородник от високо потекло и че имаше много племенници и племеннички в цялата страна. Стана така, че онзи ден граф Дю Вал обяви война на един от племенниците си на име Агаран. С началото на бойните действия Агаран се оказа в голямо затруднение и се уплаши, че ще претърпи поражение. Затова дойде да поиска съвет от своя чичо, когото виждаш да лежи тук. Примоли му се така трогателно да излезе от своето отшелничество, че той замина с него, за да вземе участие във войната срещу графа, с други думи — върна се към предишното си поприще: да бъде воин.

След като се присъедини към своите роднини, той извърши такива чудеса на рицарската храброст, че на третия ден графът бе пленен. Сключен бе мир между Агаран и графа, който даде тържествено обещание, че никога повече няма да поднови войната. С края на бойните действия този доблестен човек се завърна в мястото на своето усамотение и възобнови службата, която бе съблюдавал от години.

Ала графът, който съзнаваше, че е победен не от другиго, а именно от този мъж, се обърна с молба към двама от племенниците си да му отмъстят. Те от своя страна обещаха, че ще изпълнят молбата му. С такива намерения и се озоваха тук. Слизайки от конете си, двамата видяха, че старецът отслужва свещена литургия и не посмяха да го нападнат веднага. Решиха да го изчакат, докато свърши, и дори разпънаха своя палатка пред входа. Когато след края на службата излезе от параклиса, те го хванаха, казаха му, че е дошъл смъртният му час и изтеглиха мечовете си. Ала наспроти очакванията им, че още с първия удар ще му отсекат главата, Онзи, Комуто той винаги бе служил, извърши невероятно чудо: двамата не можеха да му нанесат нито един удар, който да го нарани. Макар да бе облечен само в свещеническата си роба, мечовете им отскачаха и от тях хвърчаха парчета, сякаш се блъскаха о наковалня. Двамата продължаваха да удрят, докато от мечовете им не остана нищо, а те капнаха от умора след голямото усилие, което бяха положили. Въпреки това не бяха сполучили дори да го наранят и поне малко разкървавят.

Като видяха какво е станало, те побесняха и в гнева и безсилието си казаха, че ще донесат цепеници и подпалки, ще накладат огън пред параклиса и ще изгорят стареца, защото на огъня няма да устои. Разсъблякоха го и му свалиха дори власеницата, която виждаш захвърлена там. Останал съвсем гол, той почувства голям срам и ги помоли да му дадат някаква дреха, за да не се гледа в такъв неприличен вид. Двамата обаче, в неумолимата си жестокост, му отвърнаха, че няма да му дадат никаква дреха — нито ленена, нито вълнена — и че той ще си умре така, както си е. При тези думи старецът се усмихна и рече:

„Какво? Нима вярвате, че ще загина в огъня, който сте наклали за мен?“

„Няма начин да избегнеш смъртта“ — настояха те.

„Добре е да знаете, сеньори, че ако Господ Бог желае да умра, и аз желая същото не по-малко от Него. Така че ако умра, това ще бъде само поради волята на Иисус и ни най-малко от въздействието на огъня. Защото той няма да има мощта да изгори дори и косъм от главата ми. Затова ако вляза в огъня, облечен в която и да е роба, ако ще и най-тънката на света, тя изобщо няма да пострада от него.“

Двамата решиха, че това са празни приказки. Единият обаче каза, че иска да види дали подобно нещо е възможно. Затова свали робата си, която навлякоха върху тялото на стареца, а после тутакси го хвърлиха на кладата, която беше толкова голяма, че пламъците бушуваха от вчера сутринта чак до късно снощи. Когато жаравата най-после загасна, намериха стареца мъртъв, това е истина, но тялото и дори кожата му си е съвсем непокътната, както можеш сам да се увериш. Същото се отнася и за робата му. Пред тази гледка двамата бяха обзети от неудържим страх. Извадиха трупа му от пепелището и го отнесоха до мястото, където го виждаш сега. Сложиха власеницата до тялото му и побързаха да се махнат оттук.

Благодарение на това чудо, извършено от Оногова, Комуто той бе служил, можеш да се убедиш, че душата му не е погубена, а спасена. А сега аз ще си тръгвам, защото ти дадох достатъчно обяснения, за да разсея съмненията ти.

Още недоизрекъл последните си думи, Дяволът се понесъл през гората, събаряйки по пътя си дървесата и предизвиквайки най-голямата буря на света — толкова голяма, че човек би могъл да си помисли: всички дяволи от ада са се втурнали да бягат през гората.

Като изслушал разказа на Дявола, монахът възвърнал своята радост. Взел книгата и епитрахила, приближил се до безжизненото тяло, започнал да го целува и рекъл на Ланселот:

— Бога ми! Господ Бог е извършил забележително чудо с този мъж, за когото мислех, че е умрял в смъртен грях. Но, слава на Господа, няма нищо такова. Точно обратното, той е спасен, както и ти току-що можа да се убедиш.

— Сеньор — рекъл тогава Ланселот, — кой беше този, с когото ти разговаря толкова дълго? Така и не можах да видя тялото му, но много добре чувах неговия глас. Стори ми се достатъчно противен, за да изплаши всяко човешко същество, което го чуе.

— Сеньор — отвърнал му монахът, — всеки смъртен човек трябва наистина да се бои от него, защото няма на света същество, от което би трябвало да се страхуваме повече. Именно той дава на хората такива съвети, че да намерят и духовната, и телесната си погибел.

Ланселот вече бил убеден, че е разбрал за кого става дума. От своя страна монахът го помолил да остане при него, за да извършат всенощно бдение над тези свети мощи и заедно да погребат тялото на следващия ден. Ланселот му отвърнал, че на драго сърце ще изпълни молбата му и че е много щастлив, задето Бог го бил довел до това място, където можел да изпълни дълга си към тялото на един толкова добродетелен мъж. Затова съблякъл доспехите си, оставил ги в параклиса и не пропуснал да свали седлото и юздите на коня си. Сетне се върнал при божия човек, за да му бъде дружина. Щом се събрали, монахът започнал да го разпитва:

— Сеньор рицарю, не си ли ти Ланселот от Лак?

Последният отговорил утвърдително.

— А какво си се заел да търсиш, въоръжен от главата до петите?

— Сеньор, впуснал съм се заедно с моите съратници в премеждието по Търсенето на Светия Граал.

— Можеш да го търсиш, колкото ти душа иска, но да го намериш, нямаш никаква надежда. Мисля си, че дори Граалът да се появи пред теб, ти ще го видиш толкова, колкото един слепец ще види острието на меч, насочено към очите му. И все пак! Мнозина хора са потъвали задълго в мрака и сенките на греха, ала после Господ Бог ги е възвръщал към истинската светлина, щом е усетел, че сърцата им са готови за това. Той не закъснява да се притече на помощ на всеки грешник в мига, в който го види, че се е обърнал към Него и в сърцето, и в помислите, и в добрите си дела. Стане ли така, Той веднага идва да го посети. И ако последният е пречистил и подготвил своя дом така, както всеки грешник би трябвало да го стори, Той слиза и пребивава в него. Тогава грешникът няма защо да се бои, че Господ ще си отиде, стига самият той да не Го прогони оттам. Ала ако покани друг, враждебен Нему гостенин, Той си тръгва, тъй като не може да пребивава в дом, където е добре дошъл намиращият се във вечна война с Него.

Ланселоте, посочих ти този пример заради живота в грях, който водиш от доста дълго време, което ще рече — откакто получи рицарско звание. Преди това — точно обратното — по някакъв природен дар ти така бе побрал в себе си всички добродетели, че аз не можех да посоча друг младеж, който би могъл да се мери с теб. На първо място, ти бе скътал в себе си девствеността по някакъв съвършено естествен начин и поради това нито за миг не я бе изложил на опасност — нито в помислите, нито в постъпките си. Не я бе накърнил дори наум, защото неведнъж, когато мисълта ти се насочваше към погубващите девствеността плътски наслади, ти плюеше от отвращение и казваше, че никога няма да паднеш дотам, а твърдеше, че няма по-важна рицарска добродетел от тази да бъдеш девствен, да избягваш сладострастието и да предпазваш тялото си от омърсяване. В добавка към това върховно достойнство ти притежаваше смирение, вървеше по своя път кротко и мирно, със сведена глава. И смирението ти не бе това на някой фарисей, който обича да се моли по следния начин в храма:

„Мили Господи Боже, благодаря Ти за това, че не съм толкова лош и вероломен, колкото е моят съсед!“

Ти не беше такъв, ти приличаше по-скоро на бирника, който не смеел да погледне Божия образ от страх, че Той може да се разгневи срещу него, защото е бил прекалено голям грешник, а стоял далеч от олтара и се разкайвал за вината си с думите:

„Господи Боже мой, бъди милостив към мене, грешника!“50

Именно по този начин трябва да се държи онзи, който иска да дава пример за смиреност, именно така и постъпваше ти в младежките си години, защото най-много от всичко обичаше и се страхуваше от своя Създател, казваше, че човек не бива да се бои от нищо на грешната земя, но в замяна на това е редно да изпитва ужас от онзи, който е в състояние да го погуби тялом и духом и да го тласне към ада.

Освен двете добродетели, които току-що описах, ти притежаваше и дарбата на търпението. Търпението прилича на вечно зелен изумруд и не може да се сблъска с изкушение, достатъчно силно, за да го победи. Напротив, то зеленее винаги и с една и съща яркост. Никой никога не ще влезе в битка с него, без то да отнесе полагащата му се победа и лаврите от нея. Защото никой не може да побеждава Неприятеля човешки така добре, както търпението. Какъвто и грях да си извършил, ти усещаш някъде дълбоко в душата си, че някога си притежавал тази добродетел, че тя е била част от природата ти.

Впрочем още една добродетел бе намерила такова очевидно място в душата ти, сякаш ти е била дадена свише: това бе твоята справедливост. Справедливостта е добродетел толкова мощна и толкова всеобхватна, че благодарение на нея всички неща застават на собствените си места. Тя никога не се променя и отдава всекиму според заслугите и според собствената му честност. Справедливостта не дава никому нищо по любов, нито отнема поради омраза, не щади нито приятел, нито роднина. Тя следва винаги своята линия по такъв начин, че каквото и да й се случи, никога не напуска верния път.

Освен тази добродетел ти притежаваше и щедростта, достигнала у теб до такива висоти, че се бе превърнала в истинско чудо. Защото ако в ръцете ти се бяха озовали всички богатства на света, ти нямаше да се поколебаеш да ги раздадеш от любов към Създателя. По онова време огънят на Светия Дух гореше в теб, ти имаше в сърцето и душата си волята и желанието да съхраниш плодовете на тези добродетели.

Надарен с всички тези качества и земни достойнства, ти встъпи в благородния орден на рицарите. Ала когато Неприятелят човешки, който въведе в грях първия човек и причини изгонването му от рая, те видя ощастливен с всички добродетели, той бе обзет от страх, че не ще успее по никакъв начин да те съблазни, макар да съзнаваше, че би могъл да те употреби много добре в своя изгода, стига да успее да съкруши у теб поне една от добродетелите. Разбрал бе, че предопределението ти е да бъдеш воин на Господ Бог и че ти е поверена една изключително възвишена служба, поради което никога и за нищо на света не би трябвало да се принизяваш дотам, че да обслужваш него, Неприятеля човешки.

Ето защо той дълго се колеба дали изобщо да се залавя с теб. Боеше се, че усилията му ще отидат напразно. Тогава изпадна в продължителен размисъл как да те съблазни, и в края на краищата му хрумна, че най-добрият начин, по който би могъл да те принуди да извършиш смъртен грях, е с помощта на жена. Каза си, че жена е въвела в изкушение родоначалника на човешкия род, а също и Соломон — най-мъдрия сред хората, Самсон — най-силния сред тях, и Авесалом, сина на Давид, най-красивия мъж на земята.

„Щом всички тези прочути мъже са били съблазнени и погубени от жени — казваше си той, — не мисля, че този младеж ще успее да устои на подобна примамка.“

Тогава Неприятелят човешки проникна в сърцето на кралица Гениевра, която не се бе изповядала както трябва още от встъпването си в брак, и я накара да те погледне с благосклонност още в мига, в който ти влезе в нейния дом, а това бе в деня, когато бе удостоен с рицарски сан. Като видя, че тя те гледа така прелъстително, ти започна да мислиш за нея и, останал неприкрит, бе застигнат от Неприятеля, който тутакси те порази с една от своите стрели, и то толкова тежко, че те накара да залитнеш. Принуди те да стъпиш накриво, отвърна те от правия път и те вкара в онзи, който бе съвършено непознат за теб: пътя на сладострастието, който съсипва тялото и развращава духа толкова дълбоко, че никой не може да си даде истинска сметка за пораженията, ако вече не ги е изпитал.

Оттогава насетне ти бе лишен от всякаква проницателност и веднага щом очите ти заблестяха с пламенността на сладострастието, ти прогони от себе си смирението, за да го замениш с високомерие, реши да вървиш с високо вдигната глава, горд като лъв. Каза си тайно, че не бива да обръщаш внимание на нищо, дори и на литургиите, стига само да подчиниш на своята воля онази, която те омагьосваше с красотата си.

Когато Дяволът, който чува всички думи още при произнасянето им, узна, че извършваш грях в мисълта и волята си, той тутакси те облада и прогони от теб Оногова, Когото ти бе приел отдавна в себе си. Така ти бе изгубен за Господ Бог — за Онзи, Който те бе отгледал, възпитал и надарил с всички добродетели, нещо повече, издигнал те бе толкова нависоко, че те бе приел да Му служиш. И точно когато бе решил, че вече си достоен да бъдеш Негов поборник и ще Му се отплатиш за добрините, които ти е сторил, ти Го изостави. Така вместо да бъдеш служител на Иисус, ти стана слуга на Дявола и замени ценностите на Господ Бог със същото количество поквари на Неприятеля човешки. На мястото на девствеността и непорочността ти даде подслон на сладострастието, което ги съсипва и двете. На мястото на смирението прие горделивостта и престана да се отнасяш с уважение към никого освен към себе си. Сетне прогони и останалите добродетели, които изброих преди малко, а възприе техните противоположности.

И все пак Господ Бог бе вложил толкова добрини в теб, че бе невъзможно при цялото това изобилие да не остане нищо стойностно у теб. Благодарение на този остатък ти извърши по чуждите земи забележителни подвизи, за които целият свят говори. Сега помисли за това, което можеше да направиш, ако бе съхранил предишните си добродетели: нямаше да се провалиш, а щеше да преодолееш всички премеждия в Търсенето на Светия Граал — нещо, което други днес се мъчат да осъществят. Няма съмнение, че ти щеше да го доведеш докрай по-добре от всеки друг с едно-единствено изключение — Истинския рицар. И очите ти нямаше да са останали слепи пред лика на твоя Господ, а точно обратното — щеше да си Го видял в целия Му блясък.

Казвам ти всичко това, защото страдам, като те виждам толкова съсипан и унизен. Мисля си, че никога повече, където и да отидеш, не ще познаеш почести и уважение, а напротив — всеки, който научи истината за сполетелите те по време на Търсенето беди, ще те обсипе с ругатни.

И все пак ти не си се отклонил чак толкова от правия път, че да е невъзможно да получиш прошка, стига да я поискаш с цялото си сърце от Оногова, Който те бе надарил с върховни достойнства и те бе определил да Му бъдеш служител. Така че ако не се покаеш с цялата искреност, на която си способен, не бих те съветвал да продължиш с участието си в Търсенето. Добре е да знаеш, че никой от рицарите, решили да се впуснат в него, без да са се изповядали от дън-душа, не ще излезе от това премеждие неопозорен. Защото Търсенето не е на земни, а на небесни същности. Който иска да се качи на Небето омърсен и опетнен, ще бъде отхвърлен оттам с такава сила, че ще съжалява за това през целия си останал живот.

Същото се отнася и за онези, които са се включили в това Търсене, омърсени от земни пороци, защото не ще могат да следват нито пътища, нито пътеки, а ще бродят изгубени из чуждите земи. Така ще се сбъдне притчата от Евангелието, в която се казва:

„Имало едно време един владетел, който се подготвил да отпразнува своята сватба и поканил на нея своите приятели, роднини и съседи. Когато трапезите били сложени, проводил пратеници до поканените със заръката да дойдат, защото всичко вече е готово. Те обаче започнали да се бавят и да отлагат, което и предизвикало височайшия му гняв. Като видял, че няма да се отзоват, наредил на слугите си:

«Разпръснете се навсякъде, надуйте рогове по улици и площади, известете на бедни и богати, на чужденци и тъдявашни да дойдат на угощението, защото трапезите са сложени и всичко е готово.»

Слугите изпълнили заповедта на господаря си и довели толкова много народ, че дворецът му загъмжал от хора. След като насядали край трапезите, владетелят ги огледал и видял сред тях един мъж, който не носел дрехи като за сватба. Приближил се той до него и го попитал:

«Драги приятелю, за какво си дошъл тук?»

«Сеньор, дойдох тук като всички останали» — отвърнал човекът.

«За Бога — възкликнал владетелят — не си постъпил като всички останали, защото те са дошли преизпълнени с радост, с празнично настроение, пременени, както подобава да се ходи на сватба. Ала ти не си се подготвил за този празник и затова изобщо не е бивало да влизаш тук.»

И тутакси наредил да го изхвърлят от двореца, след което оповестил така, че да го чуят всички седящи на трапезите, че бил поканил десет пъти повече хора, отколкото се били явили на сватбата му. Ето защо можело да се каже, че мнозина са били поканени, ала малцина — избрани.“51

Тази притча, разказана в Евангелието, можем да я видим претворена във вашето Търсене. Защото под сватбеното тържество на владетеля се подразбира трапезата на Светия Граал, на която ще се угощават праведниците, истинските рицари, онези, които Господ Бог намери за облечени в сватбени одежди, сиреч в благодатта и добродетелите, с които Бог дарява Своите служители. На онези пък, които в Неговите очи са неподготвени, неизповядали се истински и несътворили добри дела, Той ще им откаже всякакъв прием, нещо повече, ще ги изхвърли извън сонма на ангелите, така че ще бъдат покрити с толкова голям позор, колкото голяма е славата за поканените на трапезата Му.

Отшелникът млъкнал и погледнал към Ланселот, който плачел толкова силно, сякаш виждал как човечеството загива пред очите му, и бил изпаднал в такава покруса, че не знаел какво ще има тепърва да става. След като го наблюдавал доста дълго, монахът го попитал дали се е изповядал, откакто е встъпил в Търсенето. Ланселот едва намерил сили да му отвърне, но все пак успял да промълви, че го е сторил, след което му разказал за всичките си злочестини, за трите думи, с които бил наречен, и за скритата в тях символика. Като чул това, божият човек му рекъл:

— Ланселоте, моля те в името на християнството, към което принадлежиш, и на рицарския сан, който си получил от доста време, да ми кажеш кой живот ти харесва повече — този, който си водил преди, или този, на който си се посветил неотдавна!

— Сеньор, кълна се в името на моя Създател! Уверявам те, че новото съществование, което водя напоследък, ми харесва сто пъти повече от онова, което бе някога. И че никога, докато съм жив, не бих желал да го променям, каквото и да ми се случи.

— Тогава не се притеснявай от нищо — заключил отшелникът — защото ако вижда, че от все сърце Го молиш за прошка, Господ Бог ще те дари с необятната си Милост, така че ти ще се превърнеш в Негов храм и Негов дом, за да пребъде Той в теб.

Двамата прекарали целия ден в подобни разговори, а с настъпването на нощта хапнали хляб и уталожили жаждата си с пиво, което намерили в дома на отшелника. Сетне отишли да си легнат край тялото на покойника. Спали обаче малко, защото душите им били изпълнени по-скоро с небесни, отколкото със земни помисли.

На сутринта, след като погребал мощите на покойника пред олтара, отшелникът влязъл в своя дом и казал, че додето е жив, никога повече не ще го напусне и ще служи в него на своя Небесен господар. Виждайки пък, че Ланселот иска да надене доспехите си, рекъл:

— Ланселоте, в името на Светото покаяние настоявам да носиш оттук насетне власеницата на покойния свят мъж, и ти известявам, че от това ще произлязат големи добрини за теб: стига да е на раменете ти, ти никога не ще извършиш какъвто и да е смъртен грях, а това би трябвало да ти вдъхва голяма увереност и сила. Нареждам ти също така, докато трае това Търсене, да не ядеш месо и да не пиеш вино, а всеки ден да ходиш на църква, за да слушаш Божията литургия, стига да си на място, където това да е възможно.

Ланселот приел тези наставления в знак на покаяние, съблякъл се пред отшелника и доброволно приел наложеното му наказание. Сетне взел власеницата, която била много груба и твърда, сложил я на гърба си, а върху нея облякъл обичайните си дрехи. Щом се стегнал и надянал доспехите си, той скочил на коня и поискал да си вземе сбогом с монаха. Последният му дал своята благословия, но не пропуснал да му напомни, че трябва да върши само добри дела и в никакъв случай да не пропуска дори седмица да се изповяда: така Неприятелят човешки нямало да бъде в състояние да му навреди. Ланселот обещал, че ще следва съветите му, след което се отдалечил от дома на отшелника и препускал през целия ден чак до късния следобед из гората, без да му се случи нищо, достойно за отбелязване.

След вечерня обаче срещнал една госпожица, която яздела голям бял кон и се носела в пълен галоп. Щом съгледала Ланселот, тя го поздравила и му казала:

— Сеньор рицарю, къде отиваш?

— Да си призная, госпожице, и сам не зная. Вървя натам, накъдето случаят ме отведе, защото изобщо не съм наясно в коя посока трябва да поема, за да намеря онова, което съм се заел да търся.

— Знам много добре какво търсиш — казала тогава младата дама. — Преди известно време беше несравнимо по-близо до това нещо, отколкото си сега, и все пак сега си по-близо от всякога до него, стига да останеш на пътя, по който вече си поел.

— Госпожице — учудил се Ланселот, — нещата, които казваш, ми изглеждат противоречиви.

— Не се притеснявай — отвърнала му тя. — Скоро ще разбереш за какво става дума много по-добре, отколкото сега. Още повече, че не съм ти казала нищо, което не си в състояние да разбереш.

Щом изрекла тези думи, тя понечила да си тръгне. Ланселот обаче я попитал къде би могъл да пренощува тази вечер.

— Тази нощ няма да намериш никакъв подслон — рекла му тя. — Но утре ще намериш онова, от което имаш нужда, и ще получиш помощта, за която толкова се тревожиш.

Ланселот си взел сбогом с младата госпожица, както и тя — с него, след което двамата се разделили. Рицарят поел по горската пътека и яздил, додето нощта не го сварила пред разклона на два пътя, чието начало било отбелязано с дървен кръст. Ланселот почувствал голяма радост, че е попаднал на този кръст, казал си, че за тази нощ той ще му бъде подслонът. Затова скочил от коня, снел своя шлем, освободил животното от юздите и седлото, пускайки го да пасе на воля, свалил ремъка на щита от врата си, а сетне коленичил пред кръста и се отдал на молитви. Те били отправени към Оногова, Който навремето бил прикован на кръста и в Чиято чест и памет той бил издигнат там, и Го призовавали да закриля Ланселот и да го предпазва от смъртен грях, защото онова, от което се страхувал най-много на този свят, било да не изпадне отново в грехопадение.

След като прекарал много време в молитви към Господ Бог, рицарят се облегнал на един камък, който лежал пред кръста. Уморен от бдението и постите, той имал голямо желание да си почине. Затова и сънят го покорил веднага щом се отпуснал върху него. Едва се бил унесъл, и му се сторило, че вижда как към него се приближава някакъв мъж, заобиколен отвсякъде от звезди. Съпровождали го седем крале и двама рицари, а на главата си носел златна корона.

Като се озовало пред Ланселот, шествието се спряло, а участниците в него се поклонили пред кръста, изрекли думи на покаяние и след продължителни молитви насядали до един, разпрострели ръце към небето и започнали да зоват на висок глас:

— Небесни Отче, ела да ни посетиш и отдай всекиму от нас дължимото според заслугите! Приеми ни в Своя приют, в Своя дом, в който толкова искаме да влезем!

След като изрекли тези думи, всички млъкнали. Тогава Ланселот погледнал към небето и видял как облаците се разтворили и от тях излязъл един мъж, съпроводен от сонм ангели, който се спуснал над тях, осенявайки всеки от присъстващите със Своята благословия, нарекъл ги Свои добри и верни служители, а накрая им казал:

— Моето жилище е приготвено за всички вас: влезте в радостта, която не ще секне никога.

После се приближил към по-възрастния от двамата рицари и му казал:

— Ти не Ми бе приятел, а неприятел. Върви си оттук. Изгубих всичко, което бях заложил в теб. Казвам ти: ще те погубя, ако не Ми върнеш съкровището!

При тези думи рицарят се приготвил да се отдаде на бягство. По-нещастен от когото и да било, той крещял с пълно гърло, молейки за милост. Тогава мъжът му казал:

— Ако искаш, ще те обикна. Ако искаш, ще те намразя.

Рицарят побързал да напусне дружината. А слезлият от небесата се приближил до по-младия рицар, дарил му криле и му рекъл:

— Мили синко, сега вече можеш да господстваш със своя полет над цялото рицарство.

Тогава младежът започнал да лети и крилете му станали толкова големи, че покрили целия свят. Той се отдалечил, издигайки се към облаците, и небесата веднага се отворили, за да го приемат в себе си. Той влязъл в тях, без да се поколебае и за миг.

Та това било съновидението, споходило Ланселот. Още на зазоряване той вдигнал ръка и очертал на челото си кръстния знак, поверявайки съдбата си на Господ Бог с думите:

— Отче Иисусе Христе, Ти, Който си истинският Спасител и истинската утеха за всички, които от дън-душа надават вик към Теб, Господи, днес аз отправям към теб своята благодарност и преклонение, задето ме защити и спаси от велики мъки и безчестие, които неминуемо щяха да ме сполетят, ако Ти не бе толкова благосклонен към мен. Господи, аз съм Твоето творение, към което Ти прояви безпределна обич и макар душата ми да бе готова да се запъти към ада, Твоето милосърдие ме изтръгна от вечното проклятие и ми напомни да Те разпознавам и да се изпълня с богобоязън. Господи, в името на Твоето милосърдие, не оставяй душата ми да се отдалечава от правия път, а стой близо до мен и ме закриляй, за да не може Неприятелят човешки, чиято най-пламенна страст е да ме погуби, да ме изтръгне от Твоите ръце.

Като казал това, той се изправил и отишъл при коня си. Обуздал го и го оседлал, след което надянал шлема си, взел щита и копието си, скочил на коня и поел по пътя, както бил сторил предишния ден. През цялото време мислел за съновидението си, защото не знаел как да го разтълкува, а желанието му да узнае каква е скритата в него символика, било много голямо. След като яздил до пладне, му станало много горещо. Тогава в една долина срещнал рицаря, който завчера му бил отнел меча, шлема и коня. Като го видял да се приближава, рицарят не посрещнал Ланселот с поздрав, а с предупреждението:

— Пази се от мен, Ланселоте, защото си мъртъв, ако не можеш да се защитиш в двубой с мен.

Сетне се насочил към него, размахвайки копието си, нанесъл му много силен удар, който пробил щита и ризницата, тялото му обаче не могъл да засегне. От своя страна Ланселот вложил в ответния удар цялата си мощ и хвърлил на земята не само своя противник, но и коня му. Той паднал толкова тежко, че насмалко не си скършил врата. От набраната скорост Ланселот отначало го подминал, после се върнал обратно и виждайки, че конят на съперника му вече се изправя на крака, го хванал за юздата и го отвел до едно дърво, където го завързал, за да го намери там рицарят, когато дойде на себе си и се надигне от земята.

След като сторил това, той отново поел на път и препускал чак до свечеряване. Тогава, понеже не бил слагал и хапка в устата си вече втори ден, почувствал слабост и умора. Бил яздил в продължение на цели два дена, което го изтощило и омаломощило. Най-сетне успял да достигне до манастир, построен на върха на едно възвишение. Поглеждайки към него, той видял пред портата да седи монах на преклонна възраст. Силно зарадван, Ланселот го поздравил, а старецът му върнал поздрава с голяма любезност.

— Сеньор — попитал го Ланселот, — можеш ли да приютиш за тази нощ един странстващ рицар?

— Драги сеньор — отвърнал божият човек, — стига да пожелаеш, ще ти окажа днес най-добрия прием, на който съм способен, и ще те нахраня с каквото Господ даде.

Зарадван, рицарят му казал, че не иска нищо повече. Тогава монахът хванал коня му за поводите и го отвел под един навес пред своя дом, снел юздите и седлото му и му дал да яде от сеното, което се намирало в изобилие там. Сетне взел меча и щита на Ланселот и ги отнесъл в къщата. След като Ланселот свалил всичките си доспехи, го попитал дали е присъствал на вечерната литургия. Рицарят му отвърнал, че не е срещал ни мъж, ни жена, ни дом, ни приют, с една дума, никого освен един рицар, с когото се бил сблъскал някъде около пладне. Тогава монахът влязъл в параклиса, повикал своя клисар и започнал най-напред вечернята, а после литургията в чест на Богородица.

След края на богослужението той излязъл от параклиса и попитал Ланселот кой е и откъде идва, а рицарят споделил, без да крие нищо, всичките патила, които бил преживял, откакто се бил впуснал в Търсенето на Светия Граал. Като чул разказа му, божият човек изпитал голямо съчувствие към него, още повече, че видял как по бузите на Ланселот потичат сълзи, колчем започне да говори за Светия Граал и неговото Търсене.

Затова го призовал, в името на Богородица и на Светата Вяра, да се изповяда пред него с цялостна и искрена изповед, което Ланселот приел на драго сърце, защото такова било и неговото желание. Тогава отшелникът го отвел в параклиса, където рицарят му разказал целия си живот, както го бил сторил и при предишния монах, а накрая го помолил, в името на Господ Бог, да му даде съвет как да спаси душата си. Като изслушал изповедта и разказа на рицаря, божият човек го успокоил и му наговорил много добри думи, от което Ланселот се почувствал много по-добре отпреди. Затова рекъл:

— Сеньор, ако можеш, дай ми съвет за това, което ще те попитам.

— Говори — отвърнал му монахът — и аз ще те посъветвам за всичко, което е по силите ми.

— Сеньор, предишната нощ ми се присъни, че пред мен се яви мъж, обкръжен от звезди и съпроводен от седем крале и двама рицари.

Сетне изложил от игла до конец цялото си съновидение. След края на разказа монахът рекъл:

— Ха! Ланселоте, чрез това съновидение ти е било показано голямото благородство на родословието, от което произлизаш. Добре е да знаеш, че в това има далеч по-голяма символика, отколкото мнозина си представят. Затова изслушай ме, ако обичаш, и аз ще ти разкрия всичко за произхода на твоя род. Ала ще започна много отдалеч, защото така е редно да постъпя.

И тъй, четиридесет и две години след Страстите Христови Йосиф Ариматейски, човек праведен и Истински рицар, излязъл по наставление на Господ Бог от Йерусалим, за да проповядва и разгласява откровението на Новата Вяра и предписанията на Евангелието. Когато пристигнал в град Сараз, се срещнал там с езическия крал Евалаш, който по онова време бил във война със своя богат и могъщ съсед. Като се запознал с краля, Йосиф му дал толкова добри съвети, че той победил на бойното поле своя неприятел благодарение на помощта, която Бог му изпратил. Веднага щом се завърнал в своя град, Евалаш получил кръщението от ръката на Йосафат, син на Йосиф. Той имал един шурей, който, докато бил езичник, носел името Сераф, ала след като отхвърлил старата си вяра, приел името Насциен.

Когато станал християнин и се отрекъл от предишната си религия, рицарят повярвал толкова силно в Бог и възлюбил до такава степен своя Създател, че се превърнал, така да се каже, в стълб и основание на вярата. Станало очевидно, че той е разумен и предан, когато Господ Бог позволил пред погледа му да се открият големите тайни и великите загадки на Светия Граал, които никой друг рицар освен Йосиф не бил познал през онези времена. Оттогава насетне нямало рицар, който да ги види освен в някое свое съновидение.

В онези години крал Евалаш сънувал, че от корема на един от племенниците му, син на Насциен, излизало голямо езеро. От езерото пък изтичали девет реки, осем от които били с еднаква ширина и дълбочина. Ала последната била по-широка и по-дълбока от всички останали, а течението й било толкова бурно и бързо, че нищо не можело да й устои. При извора водите й били мътни и гъсти като каша, в средното й течение — чисти и ясни, а в близост до устието си — сто пъти по-бистри, отколкото в началото. В края те били толкова приятни за пиене, че никой не можел да им се насити. Ето такава била последната от деветте реки, за които ти разказвам. Сетне крал Евалаш видял как от небето слиза един мъж, изглеждащ досущ като Господ Бог. Като стигнал до езерото, Той измил в него ръцете и нозете Си, а после повторил същото нещо във всяка от осемте реки. В деветата обаче не се задоволил само с ръцете и нозете, а измил цялото Си тяло.

Та това било видението на крал Мордрен. А сега ще ти разтълкувам смисъла, който трябва да видим в него. Този племенник на крал Мордрен, от чиято утроба изтичало езерото, е Хелидоний52, синът на Насциен, когото Господ Бог изпратил по нашите земи, за да всее смут и да се пребори с неверниците. Хелидоний бил верен служител на Господ Бог, истински рицар на Иисус. Познавал движението на звездите, природата на небесната твърд и на планетите колкото философите, ако не и по-добре. И понеже притежавал и вещина, и разум, той се явил пред теб, обкръжен от звезди. Той бил първият християнски крал на Шотландия, но и истинско езеро на мъдростта, от което всеки можел да черпи знание за всички въпроси на вярата и цялата мощ на божественото. От това езеро изтичали девет реки: това са деветимата негови потомци. Не че всички те били негови синове — по-скоро били произлезли един от друг по пряка линия.

От тези деветима души седмина били крале, а двама — рицари. Първият крал, наследник на Хелидоний, се наричал Нарпус. Той бил достоен мъж, който много обичал Светата Църква. Следващият носел името Насциен в памет на своя дядо. Господ Бог намерил такъв естествен пристан в душата му, че по онова време нямало друг по-мъдър човек от него. Третият крал се казвал Елиан Дебелия. Той предпочитал по-скоро да умре, отколкото да извърши нещо против волята на своя Създател. Четвъртият бил наречен Исая и бил мъж предан и доблестен. Той изпитвал богобоязън повече от всичко друго и за нищо на света не би посмял съзнателно да разгневи своя небесен господар. Петият, на име Йонаан, бил Добър рицар, надминаващ всички с предаността и храбростта си, който никога не дръзнал да извърши каквато и да било постъпка, способна да разгневи Господ Бог. Той напуснал страната си и отишъл в Галия, където се установил да живее и взел за жена дъщерята на Маронекс, чието кралство впоследствие наследил. Негов син бил твоят дядо Ланселот, който напуснал Галия и се заселил по тези места, а после се оженил за дъщерята на ирландския крал. Дядо ти също бил достолепен мъж, както ти навярно си разбрал, когато намери край извора неговото тяло. Негов наследник бе крал Бан, твоят баща, който бе стойностен човек с далеч по-свят и непорочен живот, отколкото мнозина си представяха. Те си мислеха, че загубата на владенията му го е убила от мъка, ала нещата изобщо не стояха така — точно обратното, през всеки от дните на живота си той се обръщаше с молитва към Господ Бог да му позволи да напусне този свят веднага щом реши да Го помоли за това. И Господ Бог показа, че е чул молитвите му: веднага щом пожела смъртта на тленното си тяло, той получи вечен живот на душата си.

Тези седмина, които ти назовах, са началото на твоето родословие. Те са седемте крале, явили ти се насън и представили се пред теб; пак те са седемте изтичащи от езерото реки, появили се в съновидението на крал Мордрен. И обърни внимание — във всички тези реки Господ Бог си е измил ръцете и нозете.

Сега обаче е редно да ти кажа кои са двамата рицари, които съпровождали тези крале. По-възрастният, който ги следвал, сиреч произлизал от тях, това си ти, защото си син на крал Бан — последния от седмината владетели. Когато всички се събрали пред теб, те изрекли следната молитва:

„Небесни Отче, ела да ни посетиш! Въздай всекиму от нас според заслугите и ни приеми в Своя дом!“

Казвайки: „Небесни Отче, ела да ни посетиш“, седмината те възприемали като един от тях и молели Господ Бог да ви се яви — на тях и на теб, — защото били твои родоначалници и предци. А думите: „Въздай всекиму от нас според заслугите“, трябва да ти говорят, че ако имало нещо, което да им е било присъщо, то това била справедливостта. Колкото и голяма да е била обичта им към теб, те не пожелали да отправят никакви други молитви към Господ Бог освен дължимите Нему, сиреч да въздава всекиму според заслугите.

След като прозвучала тази тяхна молитва, ти си видял насън как от Небесата се появява мъж, заобиколен от голям сонм ангели, Който слиза при тях и ги благославя. Онова, което се е случило в твоя сън, всъщност е станало и наяве: защото няма човек, който да не е под закрилата на ангелите.

Обръщайки се към по-възрастния от двамата рицари, мъжът произнесъл паметни за теб слова, които трябва да отнесеш към себе си. Те били изречени за теб и заради теб, тъй като ти символизираш онзи рицар, комуто са били казани. Сетне мъжът се насочил към по-младия, който е твой потомък, заченат от теб и дъщерята на краля Рибар, придал му облика на лъв, сиреч поставил го над участта на земните хора, така че никой да не може да се сравнява с него нито по доблест, нито по власт. Освен това му дал и криле, така че да няма друг човек, толкова бърз и лек, колкото него, годен да му съперничи било с храбростта си, било с нещо друго. Сетне рекъл:

„Мили синко, сега вече можеш да летиш над целия свят и да господстваш над цялото рицарство на земята.“

Той тутакси литнал над земята, а крилете му се разраснали до такава степен, че покрили целия свят. Всичко, което си сънувал, вече се е сбъднало в лицето на Галаад — той е и рицар, но е и твой син. Галаад води толкова добродетелен живот, че можем само да му се възхищаваме. Никой човек — нито ти, нито друг някой — не може да се мери с него по рицарски качества. И понеже се е издигнал толкова нависоко, че никой не би могъл да го стигне, трябва да заключим, че Господ Бог му е дал криле, за да господства със своя полет над всички останали, и че трябва да го оприличаваме на деветата река, видяна от крал Мордрен в съня му — тази река, която била по-широка и по-дълбока от всички останали.

И тъй, казах ти кои са седемте крале, видени от теб насън, кой е рицарят, лишен от тяхната компания, и кой е последният рицар, комуто Господ Бог е отредил цялата Си благодат, позволявайки му да лети над всички останали.

— Сеньор — промълвил Ланселот, — думите ти, че Добрият рицар е мой син, будят у мен огромно изумление.

— Няма защо да се чудиш, Ланселоте, защото си наясно, че си познал телесно дъщерята на крал Пелес и че тогава въпросната госпожица е заченала Галаад, това ти е било казвано многократно. Същият Галаад, който тази дама е заченала и родила от теб, е рицарят, който на Петдесетница седна в Опасното кресло. Той е и рицарят, когото ти така упорито търсиш. Съобщих ти за всичко това, защото не искам да влезеш в двубой с него и да го принудиш да извърши истински смъртен грях в случай, че успее да те рани. Впрочем добре е да знаеш, че ако се сблъскаш с него, с теб е свършено, защото няма земна доблест, която да е съизмерима с неговата.

— Сеньор — рекъл тогава Ланселот, — твоите думи ми доставят голямо удовлетворение. Мисля си, че след като Господ Бог е приел да допринеса за зачеването на такъв плод, то онзи, който е изпълнен с толкова много достойнства, не би трябвало да допусне неговият баща, какъвто и да е той, да погине. Напротив, би трябвало денем и нощем да се моли на Господ Бог, в името на благодатното Му милосърдие, да се смили над мен и с Негова помощ да се изтръгна от лошия живот, в който толкова отдавна съм затънал.

— Ще ти кажа как стоят нещата в действителност — отвърнал монахът. — Що се отнася до смъртните грехове, всеки си носи последствията: бащата — своя дял от тях, синът — своя. Нито синът споделя неблагополучията на бащата, нито бащата — тези на сина, ала всеки получава своята плата според онова, което е заслужил. Ето защо не е редно да се уповаваш на своя син, а единствено на Бог, защото ако поискаш помощта Му, Той ще ти се притече всеки път, когато е необходимо, и навсякъде, където и да си.

— Понеже е очевидно — рекъл Ланселот, — че никой освен Иисус не може да ми бъде полезен и да ме подкрепи, то аз Го моля да ми се притече на помощ и да не ме оставя да падна в ръцете на Неприятеля човешки, за да успея и аз от своя страна да Му върна съкровището, на което Той толкова държи, сиреч моята душа, и то в онзи страховит Ден, в който Той ще викне на злите и лошите: „Махай се оттук, прокълнато племе, за да потънеш във вечния огън!“

А на добрите ще каже обичливите думи: „Елате при Мен, наследници и благословени синове на Моя Отец! Влезте в радостта, която никога не ще спре!“

Дълго си приказвали монахът и Ланселот, а когато настанало време за вечеря, двамата излезли от параклиса, седнали в дома му и се нахранили с хляб и пиво. Сетне отшелникът, който не бил приготвил друга постеля, поканил Ланселот да си легне върху сеното, а той, понеже бил много уморен и изтощен, тутакси заспал и изобщо не се сетил да потърси удобствата, на които бил свикнал, защото ако ги бил поискал, изобщо нямало да заспи, като се има предвид колко твърда била земята и колко груба — власеницата, която дращела кожата му. Ала той вече бил обикнал тези неудобства и несгоди повече, отколкото всички други удоволствия, които бил изпитал през живота си дотогава. Затова, каквото и да му се случело, нищо не можело да го подразни или да му натежи.

Така през тази нощ той се наспал и си починал в дома на отшелника. Когато денят сменил нощта, той станал и отишъл да присъства на утренята в параклиса. След отслужването й пък надянал доспехите си, скочил на коня и си взел сбогом със своя домакин, а монахът от все сърце го насърчил да продължи делото, с което се бил захванал. Ланселот обещал, че така и ще стори, стига Бог да му праща здраве и сила, след което препуснал през гората, без да следва ни път, нито пътека, защото мислите му се въртели все около досегашния му живот, а душата му била изпълнена със съжаление за големите грешки, които бил извършил и които довели дотам да изгуби явилата му се насън благородна компания. Мъката му била толкова голяма, че започнал да се притеснява да не изпадне в пълно отчаяние. Ала понеже бил вложил цялата си вяра в Иисус, той се надявал, че все някой ден ще се добере до онова място, от което бил прогонен, и да се върне в обществото на своите предци.

След като яздил до пладне, Ланселот стигнал до една голяма поляна в гората и съгледал пред себе си мощен, добре разположен замък, обкръжен от всички страни със стени и ровове. Пред него се разстилала ливада, на която били разпънати най-малко стотина копринени палатки в най-различни разцветки, а пред тях имало не по-малко от петстотин рицари, яздещи породисти жребци. Те вече били започнали голям турнир, отличаващ се с пищност и великолепие, като участниците били разделени на две: едните били с бели доспехи, а другите — с черни. Инак във въоръженията им друга разлика нямало. Тези в белите доспехи били застанали откъм гората, а другите — пред замъка.

Те вече били започнали този изключителен турнир, а броят на повалените на земята бил направо смайващ. Ланселот дълго наблюдавал развитието на нещата, додето не решил, че рицарите от отбора на замъка са притиснати и всеки миг ще претърпят поражение, въпреки че са далеч по-многобройни от противниците си. Тогава се спуснал към тях, изпълнен с желание да им помогне с каквото може, насочил върха на копието си напред и се устремил в пълен галоп. Нанесъл на първия изпречил му се съперник такъв мощен удар, че го изпратил на земята заедно с коня му. Продължил движението си напред, халосал следващия и счупил копието си, ала все пак успял да го хвърли оземи.

Тогава изтеглил меча си и като рицар с несравнима храброст започнал да раздава удари наляво и надясно в навалицата. За кратко време извършил такива подвизи, че всички, които го наблюдавали, си помислили, че именно нему трябва да бъде връчена наградата и отличието на турнира, ала той не можел да се справи с всички, които един подир друг му се опълчвали насреща. Нещо повече, те били толкова издръжливи на болка и страдание, че предизвикали пълното му объркване. Ланселот продължавал да удря отново и отново, сякаш блъскал по парчета дърво, ала те изобщо не давали вид, че усещат нанесените им удари. Нито за миг не отстъпили назад, а точно обратното — изтласквали го все по-назад и по-назад. За кратко го изтощили до такава степен, че едва държал меча си. Усетил се напълно изнурен и на края на силите си, рицарят си помислил, че едва ли някога ще може отново да носи оръжие. В крайна сметка противниците му го пленили и го отвели в гората. Що се отнася до съратниците му, от мига, в който Ланселот престанал да им помага, всички те тутакси били избити. Победителите пък му казали:

— Ланселоте, направихме достатъчно, за да се озовеш при нас и в наша власт. Ако искаш да те освободим, трябва да изпълняваш нашата воля.

Ланселот им обещал, че така и ще стори, след което си тръгнал, поемайки не по пътеката, по която бил дошъл, а по друга. Щом се отдалечил на прилично разстояние от победителите, той се размислил, че през този ден бил доведен до състояние, каквото преди не е изпитвал: и наистина, никога дотогава не бил участвал в който и да било турнир, без да излезе победител от него, а и никога през живота си не бил позволил да го заловят в плен по време на битка.

Припомняйки си за всичко това, той изпаднал в голямо униние и си казал, че сега вижда ясно колко голям грешник е — по-голям от когото и да било. Защото греховете и недостойният му живот са го лишили от зрение и телесна мощ. Че е изгубил зрението си, било видно от това, че така и не съумял да забележи явлението на Светия Граал. Че е похабил телесната си мощ пък било напълно доказано, защото никога при такова количество противници, колкото имало на този турнир, той не бивал така съсипан и изтощен, а точно обратното, винаги ги принуждавал да потърсят спасение в бягството, независимо дали го искали, или не.

Така тъжен и умърлушен той препускал, додето нощта не го изненадала в една широка и дълбока долина. Като видял, че не ще може да се изкачи на възвишението, той слязъл от коня под една голяма топола, освободил го от седлото и юздите, снел шлема и щита си, а накрая си свалил и плетения железен капюшон. Сетне легнал на тревата и мигом заспал, по-уморен и отпаднал от когато и да било.

В съня си видял как от небето към него се спуска един мъж, приличащ много на свят човек. Като го наближил, се видяло, че е силно разгневен. Той му казал:

— А! Човече с негодна вяра и нищожно упование, защо волята ти се насочи така лесно към твоя смъртен Неприятел? Ако не се пазиш, той ще те принуди да пропаднеш в най-дълбокия кладенец на света, от който никой не излиза.

Щом изрекъл това, той изчезнал по такъв начин, че Ланселот не разбрал какво е станало с него. Въпреки че бил безкрайно разтревожен от тези думи, той така и не се събудил, а точно обратното, продължил да спи непробудно чак до сутринта, когато вече започнало да се развиделява. Тогава Ланселот станал, очертал кръстния знак на челото си, помолил се на Господ Бог, след което се огледал около себе си, но не видял коня си. Впуснал се тогава да го търси, додето най-сетне не го намерил.

Оседлал го, сложил му юздите и скочил на гърба му. Тъкмо когато се канел да отпътува, забелязал вдясно от пътеката, колкото един хвърлей на стрела, параклис, в който живеела отшелничка, смятана за една от най-светите жени в страната. Тогава си казал, че несъмнено е много лош човек и че греховете му неизменно го отклоняват от всички блага, защото се е озовал на това място чак по тъмно, а е могло да пристигне още привечер, така че да отиде при монахинята и да поиска съвет как да продължи обърканото си житие-битие.

Затова свърнал към параклиса и спрял на входа му, привързал коня си на една дърво, след което си свалил шлема, откачил щита и сабята си и ги поставил пред вратата. Още с влизането си вътре забелязал, че върху олтара били положени църковни одежди, подготвени за обличане, а един капелан бил коленичил пред него, унесен в своите молитви. Не след дълго той се изправил, облякъл се в одеянията, угодни на Господ Бог, и се заел да отслужи литургията в чест на преславната Богородица. След края й се преоблякъл, а монахинята, която наблюдавала олтара и свещеника през малко прозорче, повикала при себе си Ланселот, защото й заприличал на странстващ рицар, нуждаещ се от добър съвет.

Като се приближил, попитала го кой е, от коя страна идва и какво търси, а той й отвърнал дума по дума на всеки въпрос. Сетне й разказал за премеждието с турнира, в което се бил забъркал предишния ден, за това, как рицарите с белите доспехи го били пленили, за произнесените думи, а накрая — и за съновидението, което го било споходило през нощта. Като свършил, я помолил, стига това да е по силите й, да му даде някакъв съвет. А тя тутакси му отвърнала:

— Ланселоте, Ланселоте! Докато се числеше към земните рицари, ти бе най-необикновеният и най-храбрият човек на света. Понеже обаче си се намесил в делата на небесното рицарство, няма защо да се учудваш, че те връхлитат невероятни премеждия. Въпреки това ще ти разтълкувам символиката на турнира, в който си взел участие, защото — без никакво съмнение — онова, което си видял, не е било нищо друго освен алегории на Иисус. Безспорно, без лъжа или измама, това е бил турнир на земни рицари, ала в него се е съдържала и далеч по-висша символика, която самите те не са могли да доловят.

Най-напред ще ти кажа защо бе предприет този турнир и кои бяха участниците в него. Предприет бе, за да се изясни кой притежава повече рицари — дали Елиезер, синът на крал Пелес, или Аргуст, синът на крал Херлен. За да могат да се различават едни други, Елиезер бе покрил своите с бели наметала. След като влязоха в схватката, черните бяха победени въпреки твоята помощ и въпреки по-големия си брой. А сега ще ти кажа и каква е символиката на това събитие.

Онзи ден, на Петдесетница, земните и небесните рицари излязоха на съвместен турнир, сиреч започнаха заедно Търсенето. Земните рицари са онези, които се намират в състояние на смъртен грях. Небесните пък — понеже са истинските рицари, тоест разумни и свети хора, които никога не са се омърсявали със смъртни грехове — се заеха с Търсенето на Светия Граал: турнирът символизираше именно това. Земните рицари, които имаха земя в очите и сърцата си, се наметнаха с черни плащове като хора, които са се покрили с черни грехове. Небесните пък се покриха с бели наметала, сиреч с оръжията на девствеността и непорочността, върху които няма ни сянка, ни петно.

Когато турнирът започна, тоест когато бе предприето Търсенето, ти наблюдаваше битката между грешниците и непорочните, и забеляза, че грешниците всеки миг щяха да бъдат надвити. И понеже бе един от тях, тоест понеже бе в състояние на смъртен грях, ти се присъедини към редиците им и се впусна да се сражаваш срещу непорочните. Впрочем ти вече се бе опълчвал срещу тях — това стана в деня, в който напираше да влезеш в двубой със своя син Галаад и в който той погуби коня ти, а също и този на Персевал. След като дълго време се сражава в кипежа на схватката и се почувства толкова уморен, че не можеше вече нищо да сториш, ти в края на краищата бе заловен от безгрешните и отведен от тях в гората.

Няколко дни пък преди това, вече участник в Търсенето, пред теб се появи Светият Граал. Тогава ти се показа толкова низък и омърсен от греховете, че през главата ти минаха безумни мисли — реши, че едва ли ще можеш някой ден отново да носиш оръжие. Какъв е скритият смисъл във всичко това? Усещайки се такъв осквернен и принизен, ти предположи, че Господ Бог никога няма да те приеме за Свой рицар и Свой служител. Ала веднага отшелници, мъдри хора и свещеници се заеха с теб и те върнаха на Божия друм, който е изпълнен с живот и зеленина, досущ каквато е гората.

Те ти посочиха кое е благотворно за твоята душа. Когато се раздели с тях, ти не пое по предишния си път, тоест не продължи да вършиш смъртни грехове, както постъпваше дотогава. При все това веднага щом си спомни за суетната слава на този свят и за голямата горделивост, която имаше навика да проявяваш, ти започна да се оплакваш, че невинаги си излизал победител. А това силно ядоса Господ Бог, Който ти даде ясен знак в твоето съновидение, когато дойде да ти каже, че си човек с негодна вяра и нищожно упование. Той те предупреди, че Неприятелят човешки ще те хвърли в дълбок кладенец, сиреч в ада, ако не вземеш предпазни мерки.

Ето, обясних ти символиката на турнира и тази на твоето съновидение, за да не свръщаш встрани от пътя на истината от суетна слава или по друга причина. Защото си допуснал толкова много грехове към своя Създател, че ако не се държиш за Него, както подобава, Той ще те остави да се луташ от прегрешение към прегрешение, додето накрая не пропаднеш в преизподнята, осъден на вечни мъки.

След като изрекла това, монахинята млъкнала. Ланселот на свой ред й отговорил:

— Сеньора, ти ми каза толкова важни неща, и ти, и мъдрите отшелници, с които говорих, докато бродех в безпътица, че ако изпадна отново в смъртен грях, ще бъда достоен за далеч по-голямо порицание, отколкото всеки друг грешник.

— Дано Господ със Своята всемилостивост — рекла тя — ти позволи никога да не изпаднеш отново в него!

След известно мълчание монахинята казала и следното:

— Ланселоте, тази гора е толкова голяма, че човек може да се изгуби в нея. Ако един рицар тръгне да я прекосява, той може по цели дни да броди из нея, без да открие ни дом, нито подслон. Затова искам да ми кажеш сложил ли в устата си днес поне един залък. Ако не си, ще ти предложа всичко, което Божията благотворителност ми е изпратила.

Ланселот й отговорил, че не е слагал и троха в устата си нито днес, нито вчера, и тогава тя наредила да донесат хляб и вода. Рицарят се върнал в дома на капелана и приел благотворителния дар, изпратен му от Бог. След като се нахранил, той решил да отпътува, взел си сбогом с монахинята и поел през гората, препускайки чак до вечерта. Нощта пък прекарал, излегнат върху невероятно висока скала, без никаква друга дружина освен тази на Бог. Всъщност по-голямата част от нощта прекарал в молитви, но после успял добре да поспи. На развиделяване станал, прекръстил се, проснал се на земята, обърнат към изток, и произнесъл същата молитва, както предишния ден. Сетне отишъл при коня си, оседлал го и го обуздал, скочил на гърба му и тръгнал отново на път.

Яздел, додето не се озовал пред дълбока и много красива долина, намираща се между две удивително високи бърда. С навлизането си в долината обаче Ланселот се оказал в голямо затруднение. Пред него се носели водите на река Маркоаз, чието течение обкръжавало гората от всички страни. Ланселот се почудил какво да направи, защото му било ясно, че ще трябва да прекоси дълбоката и опасна река, а това всявало в душата му голям страх. Тогава възложил всичките си надежди и цялото си упование в Господ Бог и това прогонило малодушието му, казал си, че с Божията помощ всичко ще мине добре.

Докато бил потънал в тези мисли, случило му се невероятно премеждие, защото видял как от водата изскача рицар, облечен в доспехи, по-черни от плод на черница, и яздещ огромен черен кон. Без да продума и дума, рицарят метнал копието си по посока на Ланселот и пронизал коня му, който се строполил мъртъв, без обаче да нарани самия Ланселот. Сетне се понесъл в такъв бесен галоп, че само след няколко мига изчезнал безследно.

Като установил, че конят му е мъртъв, Ланселот се изправил, но не изпитал голяма мъка, защото съзнавал, че волята на Господ Бог е да не обръща голямо внимание на случилото се. Затова продължил да върви с цялото си бойно въоръжение, но пеша. Пристигайки при реката, потърсил брод, но не виждал как би могъл да я премине. Спрял се, снел си шлема и откачил щита от врата си, сложил меча и копието си на земята и си казал, че ще чака, докато Господ Бог му изпрати помощ.

Така Ланселот се оказал отрязан от три страни. Откъм едната не му давали да мръдне водите на реката, от друга — възвишенията, а от трета — гората. Въпреки че се оглеждал във всички посоки, земно спасение отникъде не се виждало. Защото ако се изкачел на някое от бърдата и гладът започнел да го мъчи, нямало да намери нищо, с което да го уталожи, ако, разбира се, не се намесел Господ Бог. Ако влезел в гората — най-непроходимата от всички, които бил виждал, — като нищо щял да се изгуби и да стои дълго време, без да намери човек, който да му помогне. Влезел ли пък в реката, не виждал как щял да излезе от нея, без да се изложи на смъртна опасност, защото била черна и дълбока и нямало как да стъпи на дъното й.

Тези три причини го накарали да остане на брега и да се моли на Господ Бог, така щото в Своето милосърдие да дойде с утеха и съвет, за да не се поддаде отново на постоянните изкушения на Неприятеля човешки, на хитрините на Дявола, а напротив — да бъде защитен от отчаянието и безнадеждността.

Ала тук разказът спира да говори за Ланселот и се връща към монсеньор Говен.