Убийствени сънища

Глава 12

Наблюдаваха го. Ройд се спря в сянката на едно дърво и се заслуша. Вятърът шумолеше в клоните. В далечината се чуваше блеенето на овцете. Погледна към върха, където дърветата растяха нагъсто. Ако имаше някой там, той щеше да се превърне в мишена в момента, в който излезеше от прикритието си и започнеше да се катери нагоре.

Ако имаше някой там горе. Той самият би избрал тази позиция. Оттам можеше да се стреля точно, но после пък щеше да възникне проблемът да се спусне надолу по склона, почти лишен от растителност, която би могла да се използва за прикритие. По-добре беше да остане тук, в подножието, където растителността беше в изобилие, а пътят — наблизо, в случай че трябваше бързо да се оттегли.

Освен това, той усещаше копелето в мрака.

Беше близо. Дяволски близо.

Дали имаше карабина или друго оръжие? Съмняваше се. Ако имаше, не искаше да го използва или щеше да се опита да стреля преди това. Ройд се движеше бързо, на зигзаг, през дърветата, но куршумът беше най-бързият начин да елиминираш врага. Направи крачка встрани, после една напред и се показа малко на светлината на луната, преди да се скрие обратно.

Никой не стреля. Може би онзи не искаше да вдигне шум.

Но все още беше там и чакаше.

Значи Ройд щеше също да чака. Той се притисна в дървото. Три минути. Четири минути.

„Хайде. Размърдай се. Ще стоя цяла нощ, ако трябва, копеле.“

Никакъв звук, освен воя на вятъра… Овцете…

Изминаха още шест минути.

Най-тихият възможен звук, на няколко метра от мястото, където стоеше той. Сякаш някой се подхлъзна…

Питоните се плъзгат. Но същият звук издава и човешкото тяло, когато се докосне до някой клон.

Или ако човекът слиза от дървото, на което се е покатерил.

Той чакаше.

Колко минути бяха изминали, откакто чу онзи звук? Две? Три?

Достатъчно време за тази змия да стигне до мястото, където стоеше Ройд.

„Не мърдай. Не му подсказвай, че знаеш, че той идва тук за теб.“

Никакъв шум от стъпки. Копелето беше дяволски добро.

Той почувства напрежение в тила.

Зад него. Всеки нерв, всеки негов инстинкт беше нащрек. Обърна бавно глава.

По-близо.

Долови движение с крайчеца на окото си.

Сега!

Хвърли се на земята и краката му обхванаха в хватка тези на мъжа, който беше на метър от него.

Повали го.

Доби впечатлението за нисък и здрав мъж, преди онзи да се претърколи и да замахне с ножа към него.

Ройд инстинктивно вдигна ръка.

Болка.

Ройд почувства как острието се заби в мускула на предмишницата му. Извади острието и на свой ред замахна. То се заби в рамото на противника му.

— Ройд? — Мили Боже, копелето се смееше! — Санборн не ми каза. Какво удоволствие!

— Исусе, Девлин!

Девлин наклони глава и се заслуша.

— О, Боже, може би трябва да побързаме, защото ще ни прекъснат. Колко жалко!

Той се претърколи и се скри зад едно дърво. Ройд извади оръжието си и го последва. Господи, кървеше като заклано прасе! Но нямаше време да превърже раната. Видя Девлин да се спуска на зигзаг надолу по склона. Прицели се и стреля.

Пропусна. Девлин се беше скрил зад едно от редките дървета. Шумовете, които бяха изплашили Девлин, се приближаваха. Джок и МакДъф?

Девлин се движеше между дърветата с бързина, изключителна за ранен човек.

Движеше се прекалено бързо.

Кръвта шуртеше от ръката на Ройд. Можеше и да умре, ако не спреше кръвотечението.

По дяволите.

Да се опита отново да застреля копелето? Беше извън обсега му.

Той спря и изруга. Окей, трябваше да се откаже. Щеше вероятно да има и друга възможност. Когато ставаше въпрос за Девлин, винаги имаше и друга възможност.

Раната трябваше бързо да се превърже. Може би щяха да успеят да тръгнат след Девлин, ако Джок и МакДъф пристигнеха бързо.

Не че щяха да го хванат, защото той вече имаше голяма преднина. Девлин беше прекалено добър.

Щеше да се тревожи за това по-късно. Вдигна ръка и стреля във въздуха. После притисна раната и зачака Джок.

— Не е добре. Трябва да те види лекар. — Джок привърши с превръзката. — Изгубил си кръв.

— По-късно. Бил съм раняван и по-зле. — Той се изправи на крака. — Просто трябваше да спрем бързо кръвта. — Протегна ръка към телефона си. — Трябва, също така, да се обадя на Софи и да се уверя, че тя е добре.

— Тя и Майкъл сигурно са добре — каза Джок. — Замъкът се охранява като крепост. И само някой луд може да ги преследва веднага след като си го изкарал от прикритието му.

— Точно така.

Набра номера на Софи. Тя вдигна на третото позвъняване. Ройд изпита облекчение.

— Как е Майкъл?

— Как, мислиш? — Тя направи пауза. — Не си се обадил, за да ме питаш как е синът ми. Къде си?

Той не отговори.

— Ще се върна скоро. Имаше малък проблем.

— Какъв проблем?

— Вече е свършено с него. Ще говорим за това по-късно.

Той затвори. Софи беше ядосана и разтревожена и това прекъсване на разговора можеше да бъде последната сламка, която да обърне колата. Но тя беше издръжлива и трябваше да го докаже сега, защото той нямаше време за обяснения.

— Казах ти, че тя е добре — каза Джок. — МакДъф не би я оставил, ако не беше сигурен в това.

— Добре, добре. Ще ме извиниш, ако нямам толкова вяра в МакДъф, колкото имаш ти. Трябва да съм сигурен.

— Ти всъщност помисли, че Девлин ще я нападне още тази вечер?

— Ако е смятал, че има дори най-малък шанс да се добере до Софи и Майкъл, щеше да се опита. Обича да действа на ръба.

Той загледа МакДъф и петимата мъже, които тъкмо излизаха от гората.

— Не сте го хванали! — извика на МакДъф. — Казах ви, че това ще е загуба на време. Вероятно е имал кола наблизо и вече е преполовил пътя до Абърдийн.

— Обадих се на полицията и съдията и дадох описанието, което ти ми даде — каза МакДъф. — Ще изпратят хора да го търсят. Имаме шанс.

Ройд поклати глава.

— Неголям. Той си знае работата.

— Гарууд?

Ройд кимна.

— Един от най-добрите. Или от най-лошите, зависи как гледаш на нещата. — Той мълча един миг. — Не сте ли ходили още до кошарата?

МакДъф поклати глава.

— Бяхме тръгнали натам, когато чухме изстрела. — Той направи знак на Кемпбъл и другите мъже зад себе си. — Върнете се в замъка. Ние ще се погрижим.

— Може и да няма за какво да се погрижим — каза Ройд. — Не мисля, че с Девлин е имало и друг човек. Обича да работи сам. Но ще дойда с вас.

МакДъф сви рамене.

— Както искаш.

Обърна се и тръгна обратно нагоре по склона, а хората му го последваха. Джок не помръдна. Гледаше Ройд с присвити очи.

— Нищо, за което да се погрижим? — повтори той.

— Грешка на езика — каза Ройд. — Когато Девлин е наоколо, винаги има за какво да се погрижим.

— Какво?

Господи, виеше му се свят! Но Ройд все пак тръгна след МакДъф.

— Да разчистим.

Софи изключи телефона. Дяволите да го вземат Ройд! Тя нямаше нужда от това. Нещо ставаше, а нея я оставяха встрани…

— Мамо.

Обърна се към леглото. Трябваше да забрави за Ройд. Тази беше нейната работа тази вечер.

— Идвам.

Остави телефона обратно на масата и прекоси стаята, за да отиде при сина си.

— Няма нищо. Беше Ройд, който се тревожи за нас и се обади да провери как сме. — Тя легна до него и го взе в прегръдките си. — Пита за теб.

— Аз съм добре.

Не, не беше добре. Беше приел новината нелесно, беше изпаднал в шок, който можеше да се очаква и беше лесноразбираем.

— И аз така му казах.

Той мълча известно време.

— Защо? — прошепна след това. По бузите му се стичаха сълзи. — Защо татко, мамо?

— Казах ти. — Софи се опитваше да говори спокойно. — Не съм сигурна. Но мисля, че има нещо общо с онова, което правя аз, Майкъл. Никога не съм мислила, че то ще засегне и баща ти. Но ако искаш да обвиниш мен, аз няма да споря.

— Да обвиня теб? — Той зарови лице в рамото й. — Ти само се опитваш да спреш онези гадове. Те са виновни. — Той я стисна здраво за блузата. — Аз… го обичах, мамо.

— Знам.

— Изпитвам… срам. Защото понякога много силно му се ядосвах.

— Така ли? — Тя го погали по косата. — Защо?

— Караше ме да се чувствам… Не ме искаше край себе си. Всъщност той не ме искаше, да.

— Разбира се, че те искаше.

Той поклати глава.

— Пречех му. Бях тревога, безпокойство за него. Мисля, че той ме мислеше за… луд.

— Това не е вярно. И вината не е твоя.

Но всяко момче, чувствително колкото Майкъл, би доловило сигналите, които Дейв изпращаше.

— Бях проблем за него — повтори той.

— Чуй ме, Майкъл. Когато мъж и жена имат дете, трябва да останат до него, независимо колко трудно може да стане. Това е тяхно задължение. Това означава семейство. То се създава заради тези задължения. Ти правиш всичко възможно да се справиш с проблема, а ние трябва да ти помагаме на всяка цена. Вината е негова, не твоя. — Тя го прегърна още по-здраво. — Престани да мислиш за вината. Мисли за добрите моменти, които си имал с него. Спомням си как ти купи онази играчка, когато беше петгодишен, и двамата играхте с нея цял ден. Помниш ли онзи ден, Майкъл?

— Да. — Сълзите му потекоха неудържимо. — Сигурна ли си, че аз не го правех нещастен?

— Не, не си бил причина за неговото нещастие. Винаги, когато някой умре, хората започват да се питат дали са би ли достатъчно добри с него. — Почти същите думи й беше казал Ройд тази сутрин, осъзна тя. — Ти беше достатъчно добър с него. Трябва да ми повярваш.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

„Този свят е странен“, помисли си тъжно Софи. Снощи беше лежала в прегръдките на Ройд и беше приемала утеха от него. А тази вечер лежеше в леглото със сина си и даваше утеха на него. Беше като кръг, който няма начало и край. Исусе, тя искаше на тази нужда от утеха да бъде сложен край.

— Ще се опиташ ли да заспиш? Няма да те оставя, обещавам.

— Няма нужда да оставаш при мен — каза той, но ръцете му я обгърнаха здраво. — Не съм бебе. И не искам да бъда задължение за теб. Не искам да съм за теб това, което бях за татко.

По дяволите! Май не беше казала подходящите думи.

— Задължението и дългът не са лоши неща. Когато изпълняваш задълженията си към човек, когото обичаш, това е радост. — Тя го целуна по бузата. — Ти си радост за мен, Майкъл. Моята радост. Никога не се съмнявай в това…

Имаше кръв навсякъде. По пода, по масата, струйка кръв се процеждаше и изпод затворената врата, която водеше към съседната стая. МакДъф стоеше на прага. Започна несдържано да ругае.

— Разчистване — измърмори Ройд, като погледна над рамото на МакДъф към хаоса, който цареше в стаята.

— Млъкни! — каза МакДъф грубо. — Джеймс, колко хора живееха тук?

— Старият Дермот, съпругата му, синът му. Когато се разведе, синът му доведе тук и малкото си момиченце, което дотогава живееше в Глазгоу. — Джеймс навлажни устни. — Тази кръв… Искаш ли да проверя стаите?

— Не, аз ще го направя. — Той прекоси стаята и отвори другата врата. — О, Господи!

Джок и Ройд го последваха.

— Господи! — каза Джок, като видя клането. — Дермот?

— Трудно е да се каже. — Гласът на МакДъф беше дрезгав. — Някой просто е накълцал лицето му. — Влезе в стаята.

— И не се е задоволил с Дермот.

На пода лежеше жена. Сивокоса, слаба, с кафяви очи, втренчени невиждащи в тях. От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.

— Маргарет, съпругата на Дермот. — Джок стисна устни. — Кучи син! — Погледът му обходи стаята. — Къде са синът на Дермот, Марк, и неговото дете?

— Може би са успели да избягат. — Лицето на Джеймс Кемпбъл беше силно пребледняло. — Господи, надявам се!

— Потърсете ги — каза Ройд. — Претърсете всеки сантиметър наоколо. Надявам се да си прав, но Девлин рядко пропуска целта.

— Дете? — запита Кемпбъл. — Едно дете не може да бъде…

— Потърсете ги — каза Джок.

Кемпбъл кимна рязко и излезе от стаята. Джок коленичи до Дермот, като гледаше обезобразеното му лице.

— Това е прекалено. Нарочно го е направил. За пример или просто се е забавлявал, Ройд?

— На него това му харесва — каза Ройд. — Дори още преди РЕМ-4, той беше убиец. Санборн го избра, защото смяташе, че най-добре ще се поддаде на обучението. — Обърна се към МакДъф, който стоеше и също гледаше надолу към Дермот. — Аз ще го заловя. — Устните му се изкривиха. — Ще го заловя на всяка цена! Забих ножа в него и той няма да го забрави. Това лудо копеле има много, много дълга памет.

— Аз също. — Устните на МакДъф бяха здраво стисна ти. — Аз ще съм този, който ще отреже топките на този кучи син. Дермот беше един от моите хора. — Той се завъртя рязко на пети. — Да отидем да намерим сина на Дермот.

Срещнаха Кемпбъл, който вървеше към къщата.

— Кладенецът. — Той преглътна и кимна с глава към каменния кладенец малко по-нататък. — Той е от другата страна на кладенеца.

— Мъртъв? — запита МакДъф.

Кемпбъл кимна.

— Трябва да има петдесет прободни рани по тялото му.

МакДъф мълча известно време.

— А момиченцето?

— Мислим, че е в кладенеца. Осветихме дъното. — Той отново преглътна. — Или поне части от нея са в кладенеца. Той трябва да… я е заколил.

МакДъф отново изруга и тръгна към кладенеца.

— Няма нужда и вие да проверявате, сър. Онова там е синът на Дермот. — Кемпбъл се завъртя на пети. — Познавам го. Не мога да сгреша.

— Не се съмнявам в теб — каза МакДъф. — Просто искам да видя със собствените си очи.

— Защо? — запита Ройд, когато двамата с Джок се изравниха с него. — Щом е мъртъв, значи е мъртъв, МакДъф.

— Трябва да запомня това.

МакДъф стигна до кладенеца и втренчи поглед в мъжа, който лежеше на земята.

— Времето ни прави номера. Омразата може да изчезне, ако не се поддържа, а паметта е най-доброто гориво. Вие може и да не разбирате, но аз не искам никога да забравя стореното от Девлин, дори да минат години, преди да го хвана.

— О, аз прекрасно разбирам — каза Ройд.

МакДъф го погледна.

— Вярвам, че разбираш.

Стегна се и после освети с фенерчето дъното на кладенеца. След което го изключи.

— Прав си, Джеймс. — Гласът му беше дрезгав. — Заклал я е. Направо я е разфасовал.

Извади мобилния си телефон.

— Ще се обадя на съдията. Остави хора тук горе, за да го посрещнат, Джок. Останалите ще се върнем в замъка.

— Аз ще остана — каза Джок. — Не искам да го оставям сега. Той беше мой приятел. Какво да кажа на съдията и хората му?

— Нищо. Някакъв психопат, който случайно е минал от тук. — МакДъф обърна гръб на кладенеца. — Не искам те да ми пречат.

И тръгна обратно към къщата. Ройд го наблюдаваше, докато той правеше знак на Кемпбъл и хората му да го последват.

— Той е много чувствителен човек. И наистина ще преследва Девлин докрай.

— Разбира се — каза Джок. — Не искам да съм на мястото на Девлин, когато го хване.

Ройд смръщи вежди.

— Не знам дали ми харесва фактът, че и той се намесва в тази работа.

— Прекалено е късно. МакДъф вече е замесен. Той можеше и да остане на заден фон, ако въпросът беше само в това да защити Майкъл. Но сега, когато Девлин уби неговите хора, няма такъв шанс. — Джок последва МакДъф в къщата. — А ти по-добре се върни в замъка и се погрижи за неговата охрана. Искаш ли да се обадя да изпратят кола?

Ройд поклати глава.

— Ще се справя.

Той също се обърна и закрачи по пътеката след МакДъф.

Девлин.

Защо Санборн беше изпратил това лудо копеле в замъка? Би трябвало да знае, че ще последва кървава баня.

Или може би не. Девлин винаги е бил достатъчно умен, за да накара Санборн да вярва, че той напълно контролира нещата. През последните седмици, след като беше успял да се отърси от ефектите на РЕМ-4, Ройд беше започнал да подозира, че Девлин не е манипулиран, а той манипулира. На Девлин му харесваше онова, което вършеше. Той обичаше кръвта и чувството за власт и сила, която убиването на хора дава. И той можеше да се наслаждава на тази ненормална страст под закрилата на Санборн. РЕМ-4 може да е имал минимален ефект, но Девлин беше убиец по природа.

А сега на Девлин беше даден шансът, от който той имаше нужда, за да освободи страстта си към насилие. Майкъл и Софи бяха мишените, но те не бяха достатъчни за него. Това семейство, което беше заколил, щеше само да усили жаждата му за кръв. Той никога нямаше да се спре.

Върви по дяволите, Санборн!

Гласове.

Софи вдигна глава. Беше оставила прозореца отворен. Гласовете долитаха от вътрешния двор.

Тя стана внимателно от леглото и отиде до прозореца. Долу бяха МакДъф и няколко от хората му, зад тях бавно тътреше крака Ройд. Тя почувства облекчение. Лежеше така, след като Майкъл най-после беше заспал, като се тревожеше и проклинаше наум, че не се беше обадил.

Погледна Майкъл. Той спеше дълбоко и тя го свърза с монитора. Можеше да се отдели от него за няколко минути. Тръгна тихо към вратата. След миг вече тичаше по стълбището. Отвори рязко и широко входната врата.

— По дяволите, Ройд! Защо… — Спря, като видя превръзката. — Какво се е случило?

— Ранен е. — Отговори й МакДъф. — Ти си лекар, нали? Погледни раната.

Той мина покрай нея и влезе в замъка.

Ройд направи гримаса.

— Днес МакДъф е в настроение да командва. Разтревожен е. Може би имам нужда от няколко шева, но мога да се обадя и на местния лекар.

Тя слезе по стъпалата.

— Как те раниха? — Исусе, гласът й трепереше. — Може би местният лекар ще ти помогне по-добре. Това не е моята специалност.

— Няма проблем. — Той понечи да мине покрай нея. — Аз ще се погрижа за раната.

— Как те раниха? — повтори въпроса тя.

— Нож.

— Бял си като платно. Колко кръв изгуби?

— Не много.

Тя не можеше да понесе повече.

— Исусе, мразя мъжете тип мачо, които се срамуват да си признаят дори моментна слабост. — Побутна го към стъпалата. — Влез вътре и ми позволи да видя раната.

— Добре. — Той започна да изкачва стъпалата, но се олюляваше. — Никога не споря с жена, която е по-силна от мен. В момента ти определено си по-силна от мен. Това изключва ли ме от онова определение за мъжете тип мачо?

— Може би. — Тя го последва и го хвана за лакътя. — Ще видим колко чувствително ще…

Той залитна и се удари в рамката на вратата.

— Упс!

— О, за Бога!

Тя преметна здравата му ръка през раменете си и се огледа за помощ. МакДъф и хората му бяха изчезнали някъде.

— Не мога да остана тук долу. Трябва да се върна при Майкъл. Ще можеш ли да изкачиш стълбите, ако ти помогна?

— Няма проблем.

— Има проблем. — Тя започна да изкачва стълбите. — Признай.

— Добре, има проблем. — Той започна бавно да се изкачва. — Но нищо, с което да не мога да се справя.

— По-добре е да ме предупредиш, ако ще припаднеш. Не искам двамата да се търкулнем надолу по стълбите.

— Ще се кача сам. Просто ме пусни…

— Не съм казала, че искам да те оставя да паднеш. Казах да ме предупредиш, за да предпазя и двама ни от падане. Няма да те оставя сам.

— Това не е много умно. Няма смисъл и ти да паднеш.

— Нито един от нас няма да… — Тя си пое дълбоко дъх. — Макар че ти отново обиждаш моята интелигентност, а това ме кара да те оставя да паднеш и да кървиш до смърт.

— Вече не кървя.

— Просто млъкни! — Бяха стигнали площадката. Тя намести ръката му върху раменете си и започнаха отново да се изкачват. — Има и такива неща като например да приемеш помощта с благодарност.

Той мълчеше. После, като стигнаха втората площадка, каза:

— Така и не се научих на това. Когато бях дете, знаех, че трябва да се справям сам. Не си спомням някой някога да ми е предлагал помощ. После, когато отидох в армията, беше малко по-различно. Трябваше да съм най-добрият.

— И някой, който е на върха, не може да помоли за помощ?

— Аз не можех — каза той простичко.

Да, тя виждаше, че той не би могъл да свали гарда до такава степен. Беше прекалено белязан от живота и това смело и нехайно поведение би отблъснало всеки, който се опита да проникне под коравата му външност.

Исусе, тя всъщност изпитваше съжаление към него. Никой не би могъл да иска съчувствие по-малко от Ройд, но тя съчувстваше на онова малко момче, което сигурно се е чувствало ужасно самотно. Не, може би това не беше точно съчувствие. Нейните родители бяха любящи и грижовни. Едва след онзи ужасен ден до езерото тя започна да се чувства объркана и самотна. Но дори тогава имаше Майкъл и Дейв, които намаляха чувството й за изолация от света. Да, това, което изпитваше, беше съчувствие. Но то не премахваше нуждата й да го докосне, да му даде утеха.

— Престани! — Той я гледаше гневно. — Виждам, че отново се каниш да изразиш чувствата, които изпитваш към целия свят. Не ги искам. Дай ги на някого другиго.

Тя го погледна ядосано. Беше ранен и слаб, но това не го правеше по-малко груб, както обикновено.

— Добре. Не обвинявам твоите приемни родители за това, че не са те обсипвали с грижи и ласки. Ако го бяха направили, ти вероятно щеше да ги ухапеш.

— Вероятно. — Той се усмихна. — Така е по-добре. Такава обичам да те виждам. Теб няма да ухапя. — Добави: — Освен ако не искаш да го направя.

Чувственост. Тя искаше да му даде утеха, а той отново я караше да се чувства застрашена, да застане нащрек. С всичко, което ставаше, би могла да си помисли, че отговорът на тялото й на неговото би бил по-слаб. Побърза да извърне поглед.

— Непоправим си. — Настани се на покритата с възглавнички пейка, която се намираше в коридора срещу стаята на Майкъл. — Стой тук. Трябва да проверя как е Майкъл. А ако искаш, можеш да отидеш в съседната стая, която е моята, и да ме чакаш там.

— Мисля, че ще остана тук. — Ройд облегна гръб на стената и затвори очи. — Не бързай.

Така изглеждаше по-уязвим и тя почти можеше да забрави навика му да говори грубо и онези думи. Но не биваше да ги забравя. Ройд не беше уязвим и тя не биваше да изпитва към него тази, все по-нарастваща, нежност.

— Не заспивай, защото ще паднеш от пейката. Не знам дали ще мога да те вдигна.

Той се усмихна, без да отвори очи.

— Имам ти доверие. Ще се справиш.

Тя бързо отвори вратата на стаята на Майкъл и влезе. Той все още спеше. Прекоси стаята и сведе поглед към лицето му. Спеше спокойно, но това можеше да се промени само за части от секундата. Изглеждаше толкова малък и безпомощен. Уязвим. Само преди няколко минути си беше помислила същото за Ройд, той го беше доловил и грубо беше отхвърлил нежността й. Майкъл също започваше да отхвърля всеки намек за съжаление. Той никога нямаше да бъде груб с нея, но отговорът на тези й чувства беше същият като на Ройд, Момчето растеше и искаше сам да носи товара си. Тя обаче още не можеше да му позволи това. Още не. Искаше да го обича и защитава от всичко още малко.

Зави го внимателно с одеялото, отиде до вратата и я открехна. Ройд отвори очи.

— Окей?

Софи кимна. Той с мъка се изправи на крака и тръгна по коридора.

— Тогава да приключим с това. Знам, че искаш да се върнеш при него.

— Да, така е.

Той се държеше несигурно на краката си, обаче Софи не се опита да му помогне. Щеше да се справи, а в момента не искаше да го докосне. Последва го и отвори вратата.

— Ще оставя моята врата отворена. Ще го чуя. — Запали осветлението и кимна към стола, поставен в другия край на стаята. — Седни. Ще изтичам долу, за да взема комплекта за първа помощ, ако успея да намеря МакДъф или някой от хората му.

— Не мисля, че ще имаш проблеми да намериш МакДъф. Няма да си е легнал. — Той се отпусна на стола. — Трябва да се погрижи за някои неща.

— Какви неща… — Тя не довърши, а тръгна към вратата. — Ще говорим, щом те зашия. А ако не ми помогнеш…

— Ще махнеш шевовете?

— Няма да съсипя собствената си работа. Ще намеря друг начин.

— Господ да ми е на помощ! — прошепна той.

— Ослушвай се за Майкъл.

И тя излезе от стаята.

— Готово. — Отстъпи назад, след като довърши превръзката. — Отвратително. Вероятно е по-добре да отидеш да ти прелеят кръв и да проверят работата ми.

Той поклати глава.

— Ти решаваш. — Сви рамене тя.

— Така е. Раната ще заздравее бързо. — Ройд направи пауза. — А и мисля, че отсега нататък нещата ще започнат да се развиват много бързо.

— Защо? Кажи ми. Какво се случи тази вечер?

— Онези овце, които почти блъснахме на пътя. Бяха като червена светлина за Джок и МакДъф. Изглежда, на овчаря, който се грижел за тях, можело да се разчита напълно. Той никога не оставял овцете да скитат наоколо. Като се има предвид ситуацията, струваше си това да се провери.

— И какво открихте?

— Един от хората на Санборн, Девлин. — Той кимна към раната си. — В гората. Забих нож в рамото му, но той успя да избяга. И аз реших да се върна да проверя как сте.

— И нищо не ми каза! — процеди тя през зъби.

— Нямаше време, а и ти успокояваше сина си.

— Защо да е нямало време?

Той мълча един миг.

— Трябваше да отидем да проверим как са овчарят и семейството му.

Софи го изучаваше с поглед. Каза й за Девлин, но не искаше да й каже нищо за този овчар.

— И?

— Мъртви са. Грозна смърт. Овчарят, съпругата му, синът му и внучката му, момиченце на около седем години.

Шокът започна да приижда на вълни.

— Какво?

— Чу ме. Искаш ли да повторя?

— Защо? — прошепна тя.

Той сви рамене.

— Може би овчарят е попаднал на Девлин и той го е убил, за да не го издаде. — Той стисна устни. — Не, мисля, че Девлин е имал възможност да го убие и се е възползвал от нея. Той е кръвожаден кучи син. Едно малко момче не би било достатъчна жертва за него. Той иска да има повече мишени.

— И ти реши, че може да е дошъл направо в замъка?

— Всъщност не. Но Девлин има изумителна поносимост към болката и аз трябваше да бъда сигурен — каза той рязко. — Исках да чуя гласа ти. Имах представа какво ще открием, като отидем до къщата на овчаря. Не исках да мисля за теб, докато гледам свършеното от Девлин. Знаех си, че то ще ме разтревожи.

Тя разшири очи от ужас.

— Разбира се, подобно нещо би разтревожило всекиго.

Той поклати глава.

— Подобно зрелище не би имало никакъв ефект над мен в месеците, последвали излизането ми от Гарууд. Тогава сякаш имах мазоли вместо чувства. Не чувствах нищо. Не изпитвах нищо. — Направи гримаса. — Един от страничните ефекти на РЕМ-4. Той трая дълго време.

— Мили Боже!

Той поклати глава.

— Ето че отново се изпълни с чувство за вина. Трябваше да се сетя, че ще стане така. За някой като теб, това е толкова ужасно, колкото и контролът над мозъка. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, онова, което видях в къщата на овчаря, направо ме разкъса. Момиченцето… — Той преглътна. — Да, доста неща изпитах там, на онова място.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре. — Гласът й беше неравен — извисяваше се, заглъхваше. — Не искам да изпитваш каквато и да е болка. Тези бедни хорица… — Пое си дълбоко дъх. — Нищо чудно, че МакДъф беше така рязък с мен. Вероятно смята, че аз съм отговорна.

— Може би. Ще трябва да попиташ него утре сутринта. Знам, че е като полудял и е решил да преследва Девлин. Ако аз не го хвана първи. — Видя изражението на лицето й и добави: — Няма да те оставя. Няма да го преследвам. Той сам ще дойде при мен. Девлин не обича да му причиняват болка, а аз забих нож в тялото му. Дори Санборн да го оттегли от тази работа, той пак ще е по петите ми.

— Каква утеха!

— Да. Това ще улесни нещата. — Той се изправи с мъка на крака. — Знаеш ли къде ще спя аз в този музей тук?

— Стаята през две врати. Ще ти помогна… — Тя не довърши. — Забравих. Иди сам. Ако припаднеш в коридора, ще те прекрача, когато слизам за закуска сутринта.

— Добре, само да не ме настъпиш. — Той тръгна към вратата. — Ако двамата с Майкъл имате нужда от мен, извикай ме.

— Искаш да кажеш, ако имаме нужда от помощ!

— Да. — Той се спря при вратата. — Не искаш ли да ме съблечеш и да ме сложиш в леглото? Ще ти позволя.

— Не, не искам. Имаш възможност да го сториш сам.

— Страхливка! Но за мен това също е добре. Тази вечер не съм много на себе си.

Тя го загледа как излиза бавно от стаята. Изкушаваше се да го последва. Сигурно го болеше, вероятно беше по-безпомощен, отколкото изглеждаше или признаваше. Беше по-открит с нея отпреди, а това, без съмнение, се дължеше на болката и шока. Вероятно в момента копнееше за онази безчувственост, дължаща се на РЕМ-4. Или поне му се е искало да е безчувствен там, при къщата на овчаря. „Страничен ефект“, беше казал. Още един ужас, който е трябвало да преодолее. Колко още странични ефекти е имал РЕМ-4 над хората от Гарууд?

Едно по едно. Не би могла да се справи с нищо, ако мислеше за всичко едновременно. Не би могла да се справи с настоящето, ако мислеше за Гарууд. Трябваше да продължи напред. Трябваше да защити сина си и да унищожи Санборн и Бош.

А на сутринта трябваше да се изправи лице в лице с МакДъф и да го изслуша, а той вероятно щеше да й каже да вземе сина си и да изчезне и от замъка, и от живота му. След този ужас, причинен на хора, обичани от него, не би могло да има друг резултат. Ройд беше казал, че той е ядосан, а тя беше виновна за смъртта, донесена от друг свят в този мирен кът.

„Ще се изправя срещу това утре“, помисли си уморено тя и тръгна към вратата. А сега трябваше да остане при Майкъл, за да е сигурна, че неговият собствен ужас няма да го посети през нощта.