Убийствени сънища

Глава 13

— Може ли да говоря с теб?

МакДъф вдигна поглед от бюрото си и се изправи на крака.

— Нямам много време, мис Дънстън. След около час съдията ще доведе тук хора от Скотланд Ярд.

— Няма да те бавя. — Тя влезе в библиотеката. — Трябва да поговорим.

— Разбира се. Щях да дойда при теб по-късно. Как е момчето?

— Не много добре. Не бих могла да очаквам друго. Видях го само за няколко минути, преди да влезе под душа, но ми изглежда по-добре, отколкото беше снощи. Очаквах го.

— Откакто е тук, е имал само един кошмар. Може би ще ги преодолее.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Седни и престани да се суетиш — каза МакДъф. — Ужасно съм уморен, защото имах дълга и тежка нощ, а учтивостта изисква да стоя прав, докато ти не седнеш. Освободи ме от това нещастие. Това е кръст, който нося, защото съм отгледан с определени правила.

Седна на стола, който й посочи.

— Той е удивително голям, но пък е и удивително удобен.

— Съгласен съм. Затова и се боря още да го запазя и не е отишъл в някой музей. Кафе? — Не изчака тя да му отговори, а й напълни чашка от гарафата, поставена на бюрото му. — Сметана?

Софи поклати глава.

— Много си любезен с мен. Очаквах да си ядосан.

— Ядосан съм. Ужасно! — Облегна се назад. — Но не на теб. Приех Майкъл и аз съм този, който е отговорен за последствията. Очаквах обаче ударите да са насочени срещу мен, не срещу хората ми. Това клане снощи е напълно безсмислено.

Тя потрепери.

— Да, така е. Ройд ми каза, че било ужасно. Очаквах да изгониш и мен, и Майкъл.

— И да позволя на онзи кучи син Санборн да си мисли, че е спечелил дори тази малка битка? Че може да изпрати убиеца си при нас и да ме изплаши, та да пратя Майкъл обратно в ръцете му, за да го използва срещу теб? — Очите на МакДъф блестяха гневно. — Ще стоите тук и ще сте в безопасност, дори само за да го ядосам.

— Може да се наложи да тръгнем и без да ни изгониш. Полицията може да те посети, ако разбере, че съм изпратила Майкъл тук. — Устните й се изкривиха в гримаса. — Може да помислят, че съм достатъчно луда да посегна на сина си.

— Ще се опитам да отвлека вниманието на Скотланд Ярд от това. — Той смръщи вежди. — Но съм малко неспокоен. Няма да се чувствам спокоен, че Майкъл е тук, след като аз напусна замъка.

Тя замръзна.

— Ти заминаваш?

— Защо си изненадана? Девлин уби мои хора. Не мога да позволя това да му се размине. — Смръщи вежди. — Не се тревожи. Ще се погрижа за безопасността на момчето.

— Току-що каза, че чувстваш, че не можеш да му осигуриш безопасност, докато те няма.

— Казах, че може би няма да е в безопасност, ако тук няма подходящ човек, който да го пази. Но работя по въпроса.

— Няма нужда ти да правиш нещо по този въпрос. Майкъл е моя отговорност. Аз съм тази, която трябва да се погрижи никой да не го нарани. — Тя се изправи. — Ти прави онова, което трябва да правиш. Аз ще се погрижа за сина си.

— Не, няма да стане така.

Тя го гледаше, сякаш не вярваше на ушите си.

— Моля?!

— Може да имам нужда от теб и Ройд. Вие сте затънали до гуша в тази каша и имате информация и виждане по въпроса, които аз нямам. Не искам да се тревожиш за сина си и да не можеш да правиш нищо друго.

— Боже мой! — Тя поклати глава. — Ти си същият като Ройд.

— Искаш да кажеш, че съм загрижен за себе си? По дяволите, да! Ще защитя момчето и бездруго, но ако това да те предпазя от грешки, ще ми даде онова, което искам, можеш да се обзаложиш, че ще го направя. — Той махна с ръка. — Изтичай да намериш Майкъл и Ройд. Ще имам малко работа със съдията и с инспектора от Скотланд Ярд, който ще разследва смъртта на Дермот. Опитай се да не се мяркаш в полезрението им. Не искам те да знаят, че тук, в имението, имам непознати.

— Аз също не искам — каза тя сухо. — Вероятно ще заподозрат мен и в тези убийства.

Тя затвори вратата и тръгна по коридора. Не знаеше какво беше очаквала от МакДъф, но не беше това. Той продължаваше да я изненадва. Беше арогантен и властен, а в следващата секунда се превръщаше в обаятелен човек. Единственото, което със сигурност беше научила за него, беше, че той е човек, с когото другите трябва да се съобразяват, и че тя трябва винаги да е нащрек с него.

— Защо се мръщиш така?

Софи вдигна поглед и видя Джок да стои до входната врата. Той се усмихваше леко, но усмивката не стигаше до очите му. Изглеждаше напрегнат и тъжен. „И защо да не е така?“, помисли си със съчувствие. Беше стоял буден цяла нощ, а освен това, беше приятел със сина на онзи овчар.

— Ти сега ли се върна?

Той кимна.

— Трябваше да остана там до пристигането на инспектора от Скотланд Ярд. Местният съдия не искаше да ме пусне да си тръгна. — Направи гримаса. — Макар да прекара половината нощ в телефонен разговор с МакДъф, който се закле в моето алиби.

— Не биваше ти да оставаш там. С твоя произход и… Логично е…

— Знам. На МакДъф това също не се хареса. — Той смени темата. — Защо се мръщеше? Видях те да излизаш от библиотеката.

— Тогава знаеш защо съм разтревожена. МакДъф е ужасно арогантен. Казах му, че е същият като Ройд.

— Да, има определени сходства. И двамата са безмилостни и загрижени преди всичко за себе си. С какво те ядоса МакДъф?

— Каза ми, че той ще се погрижи за Майкъл, независимо дали това ми харесва или не, защото от мен няма полза, когато изпълнявам ролята на майката, а би могъл да ме използва, когато му потрябвам.

Той се засмя.

— Сигурно е бил уморен. Обикновено е по-дипломатичен. МакДъф може да очарова всекиго и да накара дори птиците да слязат от дърветата, ако реши.

— Е, тази сутрин не беше решил да бъде очарователен. Каза ми да не се мяркам пред очите на съдията и инспектора. Каза още, че ще говори с мен по-късно.

— И ти ще изпълниш ли казаното?

— По дяволите, не. — Тя уморено въздъхна. — Да, няма да се мяркам пред очите на съдията и инспектора. Ще съм глупава, ако го направя. Не искам Скотланд Ярд да ми диша във врата. Но няма да позволя на МакДъф да ми казва какво да правя. Аз сама трябва да вземам решенията си. — Тя поклати глава. — Макар, Господ ми е свидетел, напоследък да ме подмятат насам — натам и да се чувствам като пиян моряк, попаднал в ураган.

— МакДъф е много добър с Майкъл, Софи — каза той тихо.

— Виждам. Не всяко момче си има лерд, с когото да играе футбол. А Майкъл спомена нещо и за търсене на съкровище. Дали МакДъф не е измислил това за негово забавление?

Той сви рамене.

— Има разни истории. Във всеки случай, това няма да позволи на Майкъл да скучае. Той е малко момче, което е далеч от дома си.

— И аз съм благодарна за това. Но не е достатъчно, че да позволя на МакДъф да ме прегази.

— Ще поговоря с него.

— Прави, каквото искаш. — Тя се обърна и започна да се изкачва по стълбите. — Ще отида да видя как е Ройд. Беше доста слаб. Не е трябвало да върви пеш до замъка снощи.

— Аз му предложих да се обадя за кола.

— Не обвинявам никого. Вината е единствено негова — каза тя през рамо. — Този идиот си мисли, че е Супермен.

— Не си бил особено тактичен — каза Джок на МакДъф, когато влезе в библиотеката. — Софи не обича да й казват какво да прави. Ще имаш късмет, ако не грабне Майкъл и не изчезне.

МакДъф вдигна поглед.

— Бях прекалено разтревожен и изнервен, за да бъда тактичен. Трябваше да й кажа да се скрие някъде, докато си тръгнат онези от Скотланд Ярд. Те идват ли вече насам?

— Движат се петнайсет минути след мен. Той се казва Мактавиш и е приятен човек. — Усмивката му изчезна. — Когато не обвинява мен за онова клане. Накара ме да гледам, когато изтегляха момиченцето от кладенеца. Мисля, че искаше да види реакцията ми.

МакДъф изруга тихо.

— Казах ти, че не трябва да оставаш.

— Марк ми беше приятел. — Той мълча секунда-две. — Кога ще тръгнем след Девлин?

— Скоро. Първо трябва да уверя Скотланд Ярд, че ти не си виновен в нищо — каза той мрачно.

— Тя няма да те чака — каза Джок. — Освен ако не накараш Ройд да се намеси. Софи ще приеме съвет от него.

— Тогава ще говоря с Ройд. — Той се изправи. — Ще изляза, защото искам да се срещна с инспектора във вътрешния двор. Имам нужда от въздух. — Смръщи вежди. — Ти също не му се мяркай пред очите. Не искам да те вижда повече.

— Мислиш, че като не ме вижда, няма да мисли за мен?

— Нещо такова. — Той тръгна към вратата. — Просто не искам да му се мяркаш пред очите.

— Тогава послушно ще се скрия, както ще направят и другите. Някакви други заповеди?

— Послушно? Ти не знаеш значението на тази дума. — Той се спря на прага. — Да, можеш да направиш нещо за мен.

— Аз съм на твоите услуги.

— Обади се на Жан Макгуайър и разбери къде е и дали ще може да приеме обаждане от мен днес следобед.

— Защо не го направиш сам?

— Няма да навреди, ако ти се обадиш първи да провериш. Тя винаги те е харесвала и знае, че ти не си заплаха за нея.

— Не, тя никога не ме е смятала за заплаха, дори тогава, когато можех да бъда. Невероятно. — Той наклони глава. — И мислиш, че смята теб за заплаха?

— Възможно е. Просто й се обади.

Майкъл не беше в стаята си. Какво, по дяволите…? Беше му казала да я чака.

— Той е добре.

Тя се обърна и видя Ройд, застанал на прага.

— Майкъл те чака в моята стая. Дойдох да проверя как е и реших, че ще предпочетеш той да има компания. Помогна ми да сменя превръзката си. И така поне беше зает с нещо.

— Да, добре. Благодаря ти. — Тя го изучаваше с поглед. — Малко си блед, но си по-добре отпреди. Добре ли спа?

— Достатъчно добре. Защо не слезем долу да потърсим храна?

— Не още. При МакДъф има инспектор от Скотланд Ярд. Той иска да останем скрити, докато инспекторът си замине.

— Тъй като обратното означава катастрофа, ще се съгласим с него, нали? Говори ли вече с МакДъф?

Тя кимна.

— Ти беше прав. Той има намерение да преследва Девлин и иска да ни използва, за да го намери. Не, това не е достатъчно силно казано. Има намерение напълно да ни използва. И мисли, че може би Майкъл няма да е в безопасност тук след заминаването му. Опитва се да измисли някакъв друг план.

— И това те тревожи? Защо?

— Нямам нищо против някой да се опитва да защити Майкъл и да му осигури безопасност. Но, да, тревожи ме фактът, че МакДъф не дава пет пари за това, как аз искам да бъде свършено това.

— Сигурен съм, че ти ще промениш неговото отношение. — Той направи гримаса. — Точно както промени моето.

— Няма много време. Надявах се, че ще мога да разчитам на МакДъф поне още малко. — Тя направи пауза. — Мислиш ли, че Девлин е трябвало да убие Майкъл, или това е било капан за мен?

— Може да е всяко от двете.

— По дяволите, как тогава аз ще…

— Има нещо, което трябва да знаеш. Кели ми се обади тази сутрин.

Тя се напрегна.

— И?

— Казах му да наблюдава кораба. Отплавал е снощи.

— Какво? Но ти каза, че не са пренесли всичко от сградата…

— Очевидно са взели всичко, което им е необходимо, и са решили да оставят останалото.

— По дяволите, тогава как…

— Спокойно. Кели работи по въпроса. Наел е ланчия и е настигнал кораба, преди да е излязъл от канала. Опитва се да го държи под око, без самият той да бъде забелязан. Корабът се е отправил на юг.

— А Санборн?

Той сви рамене.

— Кели може да бъде само на едно място. Но ако успеем да проследим кораба, можем да се надяваме, че Санборн и Бош ще имат среща с него, когато той пристигне на мястото, закъдето е тръгнал.

— А ако нямат?

— Тогава ще се тревожим за това. Или поне аз ще се тревожа. Ще тръгна веднага, за да отида при Кели, но не се налага и ти да дойдеш с мен. Ако предпочетеш да останеш с Майкъл и…

— Тихо. Знаеш, че трябва да замина. — Но все пак трябваше да защити и Майкъл. — А и ти ми каза, че можеш да имаш нужда от мен. Защо така изведнъж реши, че не съм необходима?

— Никой не ми е необходим. Справял съм се без теб през целия си живот. Ти би могла да ми помогнеш, но няма да си ми от полза, ако непрекъснато се тревожиш за сина си. Така че, по-добре да не идваш с мен.

— Това е особено приятно. Ти сигурно си най-… — Тя спря, втренчила поглед в смръщеното му лице. — Мили Боже, вярвам, че се опитваш да ме защитиш. Колко странно.

— Не е странно. Казах ти, че ще те защитя, ако мога.

— А после започна да ме хвърляш в огъня при всяка възможност.

— Не се налагаше да те хвърлям, ти сама го искаше. — Той сви рамене. — А това вече не е въпрос на избор. Трябва да правиш това, което се налага.

— И ще го направя. Така че, просто млъкни. Не ти приляга да бъдеш нежен и благороден. Много по-убедителен си, когато си груб и безмилостен. — Тя отиде до прозореца и погледна към вътрешния двор. — Там долу има паркирана кола. Сигурно е на инспектора. Още не можем да слезем. — Тя се обърна и затършува из чантата си. — Сега имам възможност да видя какво има на диска, който намерих в сградата. Ще го пусна на моя компютър. Ще останеш ли при Майкъл през това време?

— И аз искам да го видя.

— Ще ти кажа какво има. Може да не е нещо важно.

— Щом е бил в онзи сейф, трябва да е нещо важно.

— Аз мога ли да ви помогна с нещо?

Обърнаха се и видяха Джок, застанал на прага. Той погледна първо Софи, после — Ройд.

— Нима долавям известно несъгласие между вас?

— Да, можеш да ни помогнеш — каза Ройд. — Ще отидеш ли да развличаш Майкъл, докато ние проучим този диск?

— Разбира се. Не след дълго ще слезем до игрището. На него му харесва там. Инспекторът почти приключи разговора си с лерда. МакДъф е толкова важна личност, че дори от Скотланд Ярд се отнасят към него с уважение.

— Чакай — каза Софи. — Ти защо дойде?

— За да подействам умиротворяващо. Макар не между теб и Ройд. Говорих с МакДъф. Той осъзнава, че не е бил тактичен. Иска най-доброто за теб и момчето, Софи. И прави всичко възможно да измисли нещо.

— За да може да е свободен да преследва Девлин.

Той се усмихна.

— О, надявам се, че ще остави това на мен. Имам някои особено добри идеи по въпроса.

Той излезе. Софи потрепери, докато гледаше след него. Беше красив като зората и смъртоносен като пепелянка. Тя не беше свикнала с тази страна на Джок.

— Исусе.

— Ти не видя онова малко момиченце, нарязано и хвърлено в кладенеца — каза Ройд тихо.

Тя рязко кимна.

— Просто… се изненадах. — Обърна се, отиде до брезентовия чувал и извади лаптопа си. — Трябва да се залавям за работа. Не мога да оставя Майкъл сам за дълго, когато е разтревожен. — Седна на леглото и постави диска в компютъра. — Сега, да видим какво имаме.

— Числа — измърмори Ройд.

— Формули — поправи го разсеяно тя. После застина. — РЕМ-4.

— Какво?

— Не е моята формула, но и тук моята е използвана като основа.

— Ти знаеше, че това ще се случи.

— Но не точно така. — Погледът й не се отделяше от екрана. — Това е различно.

— Колко различно?

— Още не знам. — Тя отиде на долната страница. — Но не ми харесва. Можеш да се махнеш. Ще ми трябва известно време.

— Нещо, което мога да направя?

— Махни се — повтори тя.

Отиде на по-следващата страница. Нищо друго, освен формули. Сложни формули. Който и да беше свършил тази работа, той беше блестящ учен.

— Колко време ще ти е необходимо?

Тя поклати глава.

— Окей, ще се върна след два часа.

Той каза и нещо друго, но тя не го чу. Беше изцяло погълната от химическите уравнения. Виждаше някаква повторяемост, някакъв модел…

МакДъф се обади на Жан Макгуайър късно през следобеда. Тя вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Какво си намислил, МакДъф? Не е типично за теб да накараш Джок да ми се обади и да подготви почвата.

— Трябваше да се уверя, че ще бъдеш на разположение. Има нещо, което трябва да обсъдя с теб.

Тя мълча няколко секунди.

— Така ли? А аз реших, че искаш да говоря с Джок и да си спомня доброто старо време.

— Бих могъл да си спомня доброто старо време с теб — каза той тихо. — Ние имаме много общи спомени.

— Но сега отношенията ми с Джок не са нито толкова напрегнати, нито толкова остри.

— Дадох ти достатъчно време да ги изгладиш. И ти се обадих само два пъти. А много се изкушавах, Жан.

— Какво искаш, МакДъф?

— Как е твоята прекрасна Ийв Дънкан?

— Без сарказъм. Тя е прекрасна.

— Не съм използвал сарказъм. Възхищавам й се. Как е тя?

— Работи до изтощение, както обикновено. Извикаха я във Вашингтон да преподава в медицинското училище.

— А Джо. Джо с нея ли е?

— Не, той е тук. — Тя направи пауза, после повтори: — Какво искаш, МакДъф?

— Услуга. Малко от твоето време.

— Аз съм много заета. Имам изложба след по-малко от месец.

— Ах, но съм сигурен, че имаш време за роднините си.

— Ние не сме роднини.

— Няма да спорим за това. Роднини или не, знам, че имаш добро сърце и не би искала нищо да се случи на едно невинно дете.

— МакДъф.

— Имам нужда от теб, Жан. Ще ме изслушаш ли?

— Няма да позволя да ме използваш.

— Дете, Жан.

Тишина.

— Дяволите да те вземат! — Тя въздъхна примирено. — Казвай.

Дланите на Софи се потяха. Тя дишаше дълбоко. За трети път преглеждаше формулите, за да е сигурна, че е права. Надяваше се, против здравия разум, че греши. Но не грешеше. Няколкото подчертани реда в края на диска казваха всичко, но тя не искаше да повярва.

Извади диска от компютъра и го остави обратно в обложката му. В стаята вече ставаше тъмно. Беше почти времето за залез-слънце.

„Стани. Иди и кажи на Ройд.“

Той беше идвал три пъти през деня, а тя не му беше обърнала никакво внимание. Сега искаше да сподели този кошмар с някого.

Отиде в банята и напръска лицето си с вода. Така беше по-добре.

— Хавлия?

Ройд стоеше на прага на отворената врата и й подаваше хавлия.

— Благодаря.

Софи подсуши лицето си. Той й подаде димяща чашка кафе.

— Оставила си това, което ти донесох в гарафата, да изстине. Мисля, че сега имаш нужда от освежаване.

— Да. — Кафето беше силно и горещо. — Къде е Майкъл?

— Току-що го оставих. С Джок се редувахме да му правим компания. Сега те двамата са на игрището.

— Ще се наложи да му обясня защо не съм имала възможност да съм с него.

— След като обясниш някои неща на мен — каза Ройд. — Първото е да ми кажеш защо си бледа и трепериш така, сякаш си болна от малария.

— Не треперя.

Но веднага осъзна, че трепери. Не можеше да отиде при Майкъл в това състояние. А и искаше да говори с Ройд.

— Много съм разтревожена. — Тя отиде в спалнята и се отпусна тежко на леглото. — Проверих три пъти, Ройд. Вярно е.

— Какво е вярно?

— Санборн е направил крачка напред след Гарууд. Наел е учен, който да разшири свойствата и ефектите на РЕМ-4.

— Разшири?

— РЕМ-4 може да се произвежда само в малки количества. Това беше един от проблемите, по които работех. Масовото производство щеше да е много скъпо. Лекарството всъщност щеше да е недостъпно за широките маси.

— И ученият, нает от Санборн, е успял да разреши проблема?

— Увеличил е потенциала толкова много, че дори разтворено във вода, лекарството запазва свойствата си.

— Вода? — Погледът му не се отделяше от лицето й. — Чаша вода?

Тя поклати глава.

— Или цистерна. Спомняш ли си, онзи шофьор на камион каза, че на кораба товарят цистерни?

Той кимна.

— Продължавай.

— Имаше няколко реда в края на формулите. Макар и със сериозни проблеми, първоначалните тестове бяха обещаващи. Горшанк обещава експериментът на острова да е успешен.

— Остров? Значи търсим остров.

— Вероятно.

— Знаем ли първото име на Горшанк?

Тя поклати глава.

— Той трябва да е един от учените на Санборн, но никога не съм чувала за него.

— А за експеримента?

— Защо Санборн има нужда от всички тези цистерни РЕМ-4? — Тя навлажни устни. — Не говорим за контролиран и ограничен експеримент.

— И ти предполагаш?

— Той ще изсипе цистерните във воден източник на острова и ще наблюдава какво ще се случи.

Той кимна.

— Има смисъл.

— Как можеш да си толкова спокоен? Той иска да види дали ще може да превърне цялото население на острова в зомбита.

— А после ще продаде новата формула за най-високата предложена цена — каза Ройд. — Ще бъде замърсена водата, ще бъдат заразени всички растения. Много грозно.

— Аз не съм стигнала чак толкова далеч — каза Софи. — Не исках да прогледна по-далеч от катастрофата на острова. — Но сега осъзна, че мисълта се таеше някъде в подсъзнанието й. — В този експеримент могат да загинат хора.

— Или да бъдат доведени до състояние, в което ще станат жертва, на която и да е терористична група.

— Трябва да спрем това.

— Да. — Ройд тръгна към вратата. — Но поне имаме начало. Горшанк. Може да ни е много трудно да стигнем до Санборн и Бош, но да стигнем по-лесно до Горшанк.

— Ако знаем кой е и къде е той. — Тя го последва в коридора. — Ти имаш връзки. Не можеш ли да откриеш нещо?

— Мога да опитам. Но трябва да действаме бързо. И ще ни е нужна всичката помощ, която можем да получим. — Той я погледна през рамо. — Ще посветя и МакДъф във всичко това. Не мога да ти помогна, ако все още си настроена против него. Говорих с Джок и той каза, че МакДъф има достъп до източници на информация, до които аз нямам. Той има връзки навсякъде — от британския парламент до американската полиция.

— Не оспорвам. — Тя направи гримаса. — Макар да не вярвам полицията да послуша някого, поне що се отнася до мен. Ще оставя МакДъф да направи каквото може, за да спре Санборн. Можем да имаме несъгласия само относно Майкъл.

— Това е между вас двамата. — Той тръгна надолу по стълбите. — Ще те оставя сама да се разбереш с него за това.

— Благодаря — каза тя с ирония. — Много си мил.

— Нали искаш да бъда такъв? — каза той грубо. — Не искаш да ти се меся и да ти преча. Непрекъснато говориш за това, колко е хубаво хората да се разбират и да си помагат, но си същата като мен. Наранявана си толкова много пъти, че се страхуваш, че и аз ще го направя. Е, може и да те нараня. Но не нарочно. Не и ако мога да го избегна. И ще убия всеки друг, който се опита да го направи. По дяволите, да, бих убил заради теб. Независимо дали това ти харесва или не.

Тя се спря и го загледа втренчено, шокирана от неговия изблик на чувства.

— Прекалено грубо ли е за теб? — Той извърна поглед от нея и продължи да слиза по стълбите. — Много лошо, тогава. Трябваше да го кажа. Бях прекалено дипломатичен до сега, ако питаш мен, думите бяха заседнали на гърлото ми, душаха ме.

— Дипломатичен? Ти?

— По дяволите, да. — Той смръщи вежди. — Сега, ако ще дойдеш при МакДъф с мен, побързай.

И той тръгна към библиотеката. Тя продължи бавно да слиза по стълбите. Той се държеше все така нахално, като господар. Би трябвало да е ядосана. Той не само беше груб, но си позволяваше да преценява нея и нейните постъпки. И дори да заплашва. Само че заплахата не беше отправена към нея. Мили Боже, той дори беше предложил да убие заради нея! И наистина можеше да го направи.

— Побързай! — подхвърли й през рамо.

Тя инстинктивно ускори крачка. Трябваше да изложат проблема пред МакДъф и да видят дали ще може да им помогне. Моментът не беше подходящ да се опитва да разгадае загадката на име Мат Ройд.

— Горшанк — повтори МакДъф. — Инициали? Първо име?

— Имаме само фамилията — каза Софи. — Днес следобед се опитах да видя какво има на името Горшанк в Интернет в различни университети и организации на учени. Нищо.

— Възможно е това да не е американски учен.

Тя кимна.

— Възможно е. Но проверих и в международните организации. Няма нищо на името Горшанк.

— Има много добри учени от Източна Европа, които работеха в съветския блок по някои наистина отвратителни проекти. Те не бяха окуражавани да правят нито опитите си, нито имената си, достояние на света — каза Ройд. — След разпадането на съветския блок се пръснаха в различни краища на света.

— Ако той е част от тази група, все ще е в нечий списък — каза МакДъф. — Вероятно в списъка на Държавния департамент или в списъка на ЦРУ. Познавам някои хора. Ще видя какво мога да направя.

— Колко време ще е необходимо?

Той сви рамене.

— И аз бих искал да знам. Дори да го идентифицират, възможно е да не могат да го намерят. Може вече да е за минал за този остров.

— Можем да се надяваме, че Санборн няма да иска той да пристигне там преди тях — каза Софи. — Те много внимателно пазят формулите на РЕМ-4 и не биха рискували някой от клиентите им да се добере до учения, който знае формулите.

— Основната дума тук е „надяваме се“ — каза МакДъф.

— Ще се заема с това веднага. Няма…

Звънна телефонът на Ройд.

— Извинете ме. — Той натисна бутона. — Ройд. — Заслуша се. — По дяволите. Не, знам, че не си можел нищо да направиш. Обади ми се, когато стигнеш до пристанището. — Той затвори. — Кели е изгубил „Констанца“.

— Не! — прошепна Софи.

— Попаднал в буря. Имал е късмет, че е излязъл жив от нея. Нямало как обаче да наблюдава кораба. Докато излезе от бурята, те вече се били отдалечили.

Тя се отпусна на стола.

— Няма ли някакъв начин да ги проследи?

— Ако имаше последното радарно оборудване, може би щеше да има шанс. Когато обаче наемал ланчията, не могъл да каже нищо друго, освен че бърза. Трябвало е да тръгне веднага или е щял да ги изгуби още тогава. — Той се обърна към МакДъф. — По-добре да намерим някаква друга връзка. — Изправи се. — А аз трябва да се махна оттук. Не искам да съм от другата страна на Атлантика, когато се обадите и ми кажете къде мога да намеря Горшанк или острова.

И той излезе от библиотеката.

— Ти искаш да отидеш с него. — МакДъф изучаваше лицето й.

— Трябва да отида с него. — Ръцете на Софи бяха свити в юмруци. — Аз отворих тази кутия с червеи. И аз трябва да я затворя.

МакДъф бавно кимна.

— Майкъл?

— Разбира се, съществува и Майкъл. Няма да го оставя тук, ако нито ти, нито Джок сте при него. Освен ако не си променил решението си?

— Не, ще тръгна веднага, щом свърша работата, която току-що ми възложихте. — Направи пауза. — Но може би имам решение.

— Решение?

— Имам приятелка, която пътува насам. Ще пристигне след няколко часа.

— Тя?

— Жан Макгуайър. Тя води със себе си приемния си баща. Ще останат колкото е необходимо.

— И защо да й имам доверие?

— Защото аз й имам доверие. — Той се усмихна. — И защото баща й е детектив от полицейското управление в Атланта и един от най-умните и най-издръжливи мъже, които би могла да искаш за закрила на сина си.

— Полицията? Луд ли си? Те ще вземат Майкъл под попечителство. Мислят, че съм маниачка и убийца.

— Аз им обясних каква е ситуацията. Джо Куин е човек мъдър, с опит, и знае, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Също така, той обича Жан и й има доверие. Щом се е съгласил, ще остане до края. Ще оставя тук Кемпбъл и няколко от хората си със заповед да се подчиняват на Куин безпрекословно. Няма да има проблеми.

Тя все още не беше сигурна. Полицай, на когото МакДъф имаше доверие. Звучеше добре, Майкъл може би щеше да е в безопасност.

— Не знам…

— Жан Макгуайър е много силна, много умна и има добро сърце — каза МакДъф. — Напомня ми малко за теб. Затова се сетих за нея. Израснала е в няколко приемни домове, едва след това я осиновиха. Знае какво е да си самотен, да страдаш. Също така, знае как да се бори. Майкъл ще я хареса. Не знам човек, който би могъл да се справи с неговите психологически проблеми по-добре от Жан. — Той се усмихна. — Макар да не знам дали тя играе футбол. Това може да е проблем.

— И си сигурен, че Майкъл ще…

— Той ще е в безопасност — каза МакДъф. — Кълна се. Жан ще се грижи добре за него. Това е правилното решение. Можеш да заминеш с чиста съвест и освободено съзнание. Наистина.

Тя му повярва.

— Искам да говоря с нея и баща й.

— По-добре да разговаряте по телефона — каза МакДъф.

— Не мисля, че Ройд ще чака.

— Ще чака — каза тя мрачно. — Дори да трябва да го завържа. Трябва да говоря и с Майкъл, а после да позвъня на Жан Макгуайър. Може да пожелая да разговарям и с Джо Куин. Не мога да позволя обаче и на Ройд да замине без мен.

— Мисля, че той си търси извинение, за да те остави тук.

— Защо мислиш така?

Той сви рамене.

— Интуиция? Може би Ройд се намира в затруднено положение и му е трудно да направи избор. А това може да е много мъчително за някого, който е свикнал да се съобразява само със себе си. Той не иска ти да бъдеш ранена, но пък, от друга страна, може би ще успееш да му помогнеш да залови Санборн.

— Повярвай ми, Ройд не позволява на чувствата да му пречат да вземе решение.

„Бих убил заради теб.“

— Ти май се сети нещо. — МакДъф изучаваше лицето й.

— Не казвам, че Ройд е човек, който би допуснал слабост. Но предполагам, че той също може да се поддаде на стимул, който не е пряко свързан с отмъщението. А това може да го направи непредсказуем.

— Той е непредсказуем от мига, в който го срещнах. — Тя тръгна към вратата. — Ще ми уредиш ли телефонен разговор с Жан Макгуайър? Ще се върна до час.

Той кимна.

— Ще направя, каквото мога. В момента тя лети над Атлантическия океан. Може да е необходимо известно време.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Тръгнала е дори преди да ме е проверила? Сигурно сте много близки.

Той се усмихна.

— Може да се каже, че сме една душа. Но тя не тръгна заради мен. Не можа да устои, когато й казах за детето. — Той вдигна телефонната слушалка. — Сега, по-добре е да отидеш да се разбереш с Ройд, а да оставиш мен да се свържа с Жан. Ти не ми даде почти никакво време.

Тя побърза да излезе от стаята и изтича по коридора. Ройд беше казал, че Майкъл е на игрището с Джок, но тя трябваше да се види първо с Ройд. Беше казала на МакДъф, че той винаги е непредсказуем, но нещо се беше променило и го усещаше дори по-силно от МакДъф…

Тя нямаше да му позволи да тръгне, защото той започваше да се съмнява дали би могъл да изложи и нея на риск.

Изтича нагоре по стъпалата. Провери първо в неговата стая. После отиде да се увери, че не е в конюшнята, където бяха оставили взетата под наем кола.

Ройд седеше на леглото и говореше по телефона, до него лежеше отворен брезентовият чувал. Затвори, щом тя влезе в стаята.

— Дойде да се сбогуваш с мен ли?

— Не, дойдох да ти кажа, че ще дойда с теб. МакДъф е намерил човек, който да се грижи за Майкъл. Мисля, че решението на този проблем е задоволително.

— Наистина ли? — Той се изправи и затвори чувала. — Сигурна ли си?

— Да. Престани да се опитваш да разклатиш моята увереност. — Софи стисна длани. — Това е правилното решение. Знам го.

— Кажи ми същото, когато си на хиляди мили от сина си.

— Дяволите да те вземат! — Гласът й не звучеше така уверено. — Ти нямаше никакви проблеми с това, да ме използваш, когато започнахме. Какво, по дяволите, е различно сега?

Той срещна погледа й през стаята.

— Разликата е в това, как искам да те използвам сега.

Не можеше да диша, чувстваше как я залива топлина.

— Ти го усещаше — каза той. — Аз не съм човек, който може да крие това, което изпитва.

Софи навлажни устни.

— Аз обаче не мисля, че сексът трябва да пречи на онова, което е важно и за двама ни.

— И аз мисля като теб. Така че може би това не е секс. — Устните му се изкривиха. — Това май те разтърси. Ако е само секс, значи е толкова силно, че да ме извади от равновесие. А щом е толкова силно, ще имаш проблеми с мен. Аз не съм студен и цивилизован като бившия ти съпруг. Така че, помисли два пъти, преди да тръгнеш, където и да било с мен.

— Нима се опитваш да ме накараш да се страхувам от теб? — Тя поклати глава. — Няма да ме изнасилиш.

— Няма, но може да опитам почти всичко друго.

— Ще тръгна с теб.

— Чудесно. Добре. Защо да се тревожа? Искам само да получа от теб каквото мога, преди да те убият. — Грабна чувала. — Уредил съм самолет. Искам да тръгна оттук след трийсет минути.

— Тогава ще трябва да почакаш, за да говоря с Майкъл. Той все още на игрището ли е?

— Доколкото знам.

— Ще се срещнем при колата веднага, когато свърша.

— Трябва да се видя и с Джок. Изпрати го във вътрешния двор.

Той излезе от стаята. Софи си пое дълбоко дъх. Господи, трепереше! И все пак, още чувстваше как горещината я залива на вълни. Това я объркваше. Беше завладяна от страх и ужас, от тревога за Майкъл, а после, изведнъж и неочаквана, се появи тази нужда, по-силна от всичко. Отговорът й беше силен и независим, от каквито ида било ограничения — като на разгонено животно.

Тя обаче не беше животно, което копнее да се чифтоса с Ройд, само защото неговият сексапил беше неустоим, мъжествен и…

„Престани. Върни се в реалността и се заеми с работата си.“

Трябваше да намери Майкъл. Да се опита да го накара да разбере защо майка му трябва отново да замине, почти веднага, след като той е научил за смъртта на баща си.

Как, по дяволите, щеше да се справи с това?