Убийствени сънища

Глава 8

Три часът сутринта. Софи отново се обърна в леглото, като търсеше хладно място на възглавницата. Казваше си, че трябва да се отпусне. Беше се оказала права, дрямката по-рано през деня беше съсипала всичките й шансове да заспи. През последните четири часа тя само се въртеше в леглото. Щеше да пусне телевизора и да намери някой скучен филм, който да я приспи, ако не беше открехнатата врата между двете стаи. От другата стая не се чуваше нито звук. Ройд сигурно спеше и тя не биваше да го буди само защото…

Но сега от стаята му се чу шум. Трудно, накъсано дишане. Не стенание или вик. А затруднено дишане.

Тя се напрегна и остана да лежи така, заслушана. Ако Ройд издаваше тези звуци, то звучеше така, все едно че изпитваше болка.

А кой друг би могъл да бъде, освен Ройд? Тя щеше да чуе, ако вратата се отвори. Може би изпитваше стомашно неразположение заради китайската храна. Не беше нейна работа.

По дяволите, как да не беше! Тя беше лекар. Беше се лишила от правото да затваря очи за болката, когато беше произнесла лекарската клетва. Понякога й се искаше да можеше да не обръща внимание на болката и сега беше един от тези моменти.

По дяволите, това можеше и да е само кошмар.

А може би не беше. Беше склонна да мисли за всяка болест и всяко неразположение във връзка със своя опит.

Дори ако това беше само кошмар, тя не можеше да го лиши от милост и да не го събуди.

„Престани да спориш със себе си. Просто го направи.“

Тя скочи от леглото и прекоси стаята само за секунди. Отвори вратата. Ройд лежеше по корем, чаршафът го закриваше наполовина. Тя запали лампата на нощното шкафче.

— Чух те. Какво…

Той я събори на пода и се метна върху нея! Стисна я здраво за гърлото! Тя извърна глава и заби зъби в дланта му. Хватката му се отпусна малко. Той гледаше надолу към нея, но тя не беше сигурна, че я вижда. Лицето му беше изкривено от гняв. Софи с всички сили го удари с юмрук в слабините. Той извика от болка и хватката му се отпусна още повече. Тя се опита да се претърколи далеч от него, но краката му я стиснаха здраво. Заби нокти в бедрото му.

— По дяволите!

Гневът изчезваше от лицето му. Той разтърси глава, като че ли за да я проясни.

— Софи? Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да ме убиеш?

— Глупости, копеле! Какво мислиш, че правя? Помагам ти да оцелееш. Пусни ме.

Той бавно се изправи.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре. За втори път днес ръцете ти ме хващат здраво. — Тя дръпна нощницата си надолу, а той й помогна да се изправи. — Следващия път, когато реша да се доближа до теб, ще взема пушка.

— Ти причиняваш достатъчно бели и без пушка. — Той направи гримаса. — Помня, заплаши ме, че ще ме превърнеш в евнух.

— Ако имах нож, можеше и да го направя — процеди тя през зъби. — Помислих, че ще ме убиеш.

— Не биваше да ме изненадваш така.

— Не се опитвах да те стресна. Само запалих осветлението. Дори не те докоснах. Нямаше причина ти да…

— Защо? — прекъсна я той. — Какво се случи? Защо влезе тук?

— Защото ти… Звуците, които издаваше, бяха странни. Не исках да поема никакъв риск. Не знам твоята медицинска история. Реших, че може и да си болен. Или да си получил удар. Звучеше така, като че ли… Май постъпих глупаво. — Тя се извърна. — Следващия път ще знам по-добре.

— И ще ме оставиш да получа инфаркт или удар? — Той поклати глава. — Не мисля, че ще го направиш, Софи.

— Очевидно не е било нито едно от двете, иначе нямаше да си способен почти да ме убиеш.

— Нараних ли те?

— Да.

— Съжалявам. — Той направи пауза. — Как мога да изкупя вината си? Какво искаш да направя?

— Нищо.

Той докосна нежно ръката й.

— Нараних те. Не исках да го направя, но думите нищо не струват. Няма нещо, което не бих направил, за да се извиня. Само кажи.

Той беше абсолютно искрен. Изражението му така приковаваше вниманието, че тя не можеше да извърне поглед. Чувстваше се странно разтърсена.

— Не искам нищо да правиш. Пусни ме. Ще си легна пак.

Той бавно я пусна.

— Благодаря, че се опита да ми помогнеш. Но не го прави отново. — Усмихна се леко. — Ако искаш да ме събудиш, когато имам кошмари, хвърли възглавница по мен или ми извикай от другия край на стаята. По-безопасно е.

Тя замръзна.

— Кошмар ли беше? Чудех се, обаче не исках да поема никакъв риск. Ти изглеждаше като човек, подложен на огромен стрес. Не бях сигурна какво става с теб.

Той кимна.

— О, да. Определено беше кошмар.

— И какво сънува?

— Лов на хора, преследване, смърт. Едва ли искаш да чуеш подробностите.

Но тя искаше! Само дето беше ясно, че той няма нищо да сподели с нея.

— Правил ли си някога изследване на съня си?

— Не. Да не би да мислиш, че ще объркам кошмарите с обикновените сънища? — Той поклати глава. — Беше кошмар. Както знаеш, те обикновено се появяват във фазата на РЕМ и се характеризират с бързи движения на очните ябълки. Тази фаза е много различна от фазата НРЕМ, фазата на дълбокия сън. При мен ужасите се появяват в края на цикъла на съня, вместо в началото. Тялото ми е като парализирано, крайниците ми едва — едва трепкат, никога не викам. Сърцето ми бие учестено, но нямам нито един от другите признаци. Спомням си идеално кошмарите, което е необичайно.

Тя го гледаше изненадано.

— Знаеш много неща. Подлагал ли си се на терапия?

— По дяволите, не. Но още когато това започна, знаех, че ще трябва да се справя с него. Затова направих някои проучвания.

— Според мен не си успял напълно да се справиш с проблема. Само си го идентифицирал. Може би имаш нужда от терапия.

— Така ли? — Той наклони глава. — Да не би да събудих твоето професионално любопитство?

Тя навлажни устни.

— Кошмарите ти имат ли нещо общо с Гарууд?

Той мълча един миг.

— Да. А ти какво очакваше?

— Какво точно се случва? — Тя се извърна. — Седни и си поеми дълбоко дъх. Трябва да се отпуснеш. Ще ти донеса чаша вода.

— Защо?

— Просто го направи.

Той смръщи вежди.

— Не искам ти да се грижиш за мен. И сам мога да си налея вода.

— Седни и млъкни. Ще се върна веднага.

Той повдигна вежди.

— А мога ли поне да се облека?

— Защо? Голотата не ме впечатлява по никакъв начин, а и ще си легнеш веднага, щом се отпуснеш.

Той сведе поглед към тялото си.

— Да съм гол в една и съща стая с теб, не ми действа отпускащо.

— Както искаш.

Тя отиде в банята. На нея също не й ставаше по-спокойно, като гледаше Ройд гол. Той беше в истинския смисъл на думата мъжествен, тялото му беше прекалено мускулесто и жилаво. Караше я да се чувства слаба и женствена, а не професионалистка, лекарка. А тя не искаше да се чувства така. Да го признае обаче, и то пред него, щеше да означава да признае поражението си.

Напълни чаша вода и я занесе в спалнята. Той седеше във фотьойла, протегнал крака. Не се беше облякъл.

Дяволите да го вземат.

Софи му подаде чашата с вода и седна на един от столовете с висока облегалка, които все още бяха до малката масичка, където бяха вечеряли.

— Потиш се. Винаги ли става така в този цикъл на съня?

Той кимна.

— Колко често имаш кошмари?

— Два-три пъти в седмицата. — Той отпи глътка вода. — Понякога и по-често. Зависи.

— От какво зависи?

— От това, колко съм уморен. Допълнителната енергия като че ли ги предизвиква. — Той сви рамене. — Изтощението ги намалява.

— Може би. Или освобождава напрежението в часовете, когато си буден, вместо кошмарът да го прави в часовете, когато спиш.

— Те нищо не освобождават, с нищо не ми помагат. Те са капан. — Той наклони глава и започна да я изучава с поглед. — Защо ми задаваш всички тези въпроси? Какво правиш?

— Аз съм лекар. И нарушенията на съня са моята специалност. Искам да ти помогна. Толкова ли е трудно за разбиране?

— Като се има предвид, че едва не те удуших преди пет минути, бих казал, че е много трудно за разбиране.

— Ти не беше с всичкия си. Не знаеше какво правиш.

— А сега търсиш извинения за мен?

— Не, но е част от моята работа да разбирам причините и последствията. Когато завърших училище, имах пациент, който ме удари толкова силно, че ми счупи носа. — Тя направи гримаса. — Не искаше да го направи, естествено. Беше напълно автоматичен рефлекс. След това обаче внимавах много повече.

— Тази вечер не внимава.

— Не знаех, ти изглеждаше…

— Нормален?

— Нещата като че ли бяха под контрол — каза тя.

— Но аз винаги се контролирам. — Направи гримаса, като срещна скептичния й поглед. — Добре де, освен в случаите, когато това не ми се удава.

— Вземал ли си наркотици?

— Не, никога — каза той категорично. — Не вярвам, че те могат да облекчат положението.

Тя трепна.

— Не ти предложих… В някои случаи обаче е добре да се намери начин пациентът да се отпусне, преди да навлезе във въпросната фаза на съня.

— Съгласен съм. Открих това още в първия месец, когато кошмарите започнаха. Опитах всякакви лекарства. Както и всякакви възможни средства — покер, решаване на кръстословици, шахмат. Само че стимулирането на мозъка с нищо не помогна. Трябваше да се заема с физически упражнения. Всичко, което би ме довело до изтощение. Започнах да бягам по седем мили всяка вечер.

— Това определено би те изтощило.

— Понякога. — Той направи пауза. — Сексът ми помага повече.

— Сигурна съм, че е така. — Тя го погледна, изведнъж станала подозрителна. — Да не би да се опитваш да предизвикаш смущение у мен?

— Просто изяснявам нещата. Ти ме питаше какво ми помага.

— И ти само ме запознаваше с фактите.

Той се усмихна.

— Не, всъщност направих първата крачка, първия опит да те съблазня. Наистина. Нищо не отпуска така, както сексът. Не си ли съгласна?

— Ако изразя съгласие, този разговор ще продължи, а аз не искам това. Ще ми кажеш ли какъв беше специално този кошмар?

— Не. Не сега. Може би, когато се опознаем по-добре.

От усмивката му ставаше очевидно, че копелето употребява думата „опознаем“ в библейския смисъл. Тя се изправи.

— Върви по дяволите! Аз се опитах да ти помогна. Би трябвало да знам по-добре.

Усмивката му изчезна.

— Не искам да бъда твой пациент, Софи. Не съм твой син. Последното, което искам, е да държиш ръката ми и да ме успокояваш. И нямам желание да бъда напълно излекуван от кошмарите.

— Тогава, значи си луд.

— Какъв израз! Проявяваш непрофесионализъм.

— Живяла съм и живея с болката на Майкъл и знам какво са кошмарите. Думата произлиза от древно саксонската дума „мара“, което означава „демон“. Кошмарите могат да те опекат жив също като демоните, чието име носят. Защо, по дяволите, не искаш да се отървеш от тях?

Той мълча един миг.

— Те поддържат паметта ми жива. Поддържат огъня на гнева ми. Те поддържат концентрацията ми върху онова, което трябва да свърша.

Сега, зад спокойното му и твърдо изражение, тя успя да зърне адския пламък на гнева му.

— Мили Боже, и си готов да си причиниш това? Знам какво мъчение са кошмарите.

— Направиха го Санборн и Бош. Това беше техният подарък за мен. Мога да го запазя, за да го използвам срещу тях. Така че, не си хаби съжалението и съчувствието за мен.

— Добре, няма.

— Не, ще ме съжаляваш. Такава е природата ти. Ти желаеш доброто на всички, готова си да носиш бремето на света на раменете си. — Той стана и отиде до леглото. — Нямаше да затънеш до гуша в тази каша, ако не искаше да помогнеш на баща си. Кървиш, толкова дълбоки са раните ти, защото не можеш да излекуваш сина си. Сега мислиш, че аз имам нужда от теб и ако искам, мога да получа от теб и съчувствие, и грижи. — Легна и се зави с чаршафа. — Но не искам да го правя. Така че, лягай си и остави и мен да спя.

— Добре, кучи сине. — Тя тръгна с широки крачки към вратата. — Надявам се сънищата ти да се превърнат в кошмари и целият ти живот да… — Тя спря да говори. — Не, всъщност не желая това.

— Виждаш ли? — запита тихо Ройд от леглото до нея. — Страхуваш се дори да ме прокълнеш.

— За мен, кошмарите на човека са нещо лично. Има какви ли не видове кошмари. Сещам се за някои, които ще накарат дори мъж като теб силно да пребледнее.

— Като например?

Тя му хвърли студен поглед през рамо.

— Например, топките ти могат да изсъхнат, можеш да развиеш алергия към „Виагра“, както и към всички подобни средства.

Той я погледна изумен. После внезапно избухна в гръмогласен смях.

— Господи, ти си ужасна!

— Не, не съм. Аз съм нежна и готова да помогна на всички, помниш ли?

Тя затръшна силно вратата след себе си.

— Момчето още ли спи? — запита МакДъф, когато Джок слезе по стълбите.

— Ще спи още малко. Беше изтощен, но толкова напрегнат, че не успя да заспи почти до три часа сутринта.

— Можеш ли да дойдеш на разходка с мен? Трябва да поговорим.

Джок поклати глава.

— Не мога да оставя Майкъл дори за няколко минути. Обещах на Софи.

— И защо?

— Може да има кошмари и да изпадне в състояние на затруднено дишане. Ако ме няма само десет минути, момчето ще умре.

— Разбрах — каза МакДъф. — Излез във вътрешния двор. Оттам има само три минути, до която и да е стая в замъка. — Той се усмихна. — Ти би трябвало да го знаеш. Тичаше навсякъде като момче.

— А ти никога не ме караше да се чувствам човек от по-ниско стъпало, въпреки че майка ми беше икономка тук — каза Джок и последва лерда във вътрешния двор. — Така и не разбрах, че можеш да бъдеш истинско копеле, докато не пораснах и не навлязох в действителния свят.

— Това тук също е истинският свят, Джок.

Джок вдигна поглед към куличките на замъка.

— За теб. Това тук е част от твоите кости и твоята плът. Ти живееш заради това място. За мен, то е приятен спомен и домът на моя приятел.

— За теб би трябвало също да е дом.

Джок поклати глава. МакДъф мълча известно време, загледан в имението.

— Искам да останеш. Преди те оставих да заминеш, защото знаех, че имаш нужда да се отдалечиш от мен. Ти чувстваше, че те задушавам с грижите си, защото… Е, ти просто не можеше да бъдеш себе си.

Джок се засмя тихо.

— Разбира се, аз също не бях лесен, не се опитвах да разбера другия и държах винаги на своето.

МакДъф също се усмихна.

— Нека просто да кажем, че ти имаше периоди на дезориентация и загуба на контрол.

— Да, нищо хубаво — каза Джок. — Няма да нараниш чувствата ми. Все още имам моменти, когато не мога да се контролирам напълно. — Срещна погледа на МакДъф. — Но такива моменти настъпват все по-рядко и по-рядко. И нямам нужда да бъда тук, под зоркия ти поглед. Ти вече положи достатъчно усилия заради мен, достатъчно грижи ти причиних.

— Глупости. Усилията никога няма да са прекалено много, докато не се излекуваш напълно. — Той направи пауза. — А какво, ако кажа, че аз имам нужда от теб. А не обратното.

— Няма да ти повярвам. Както каза, ти сам се справяш с проблемите си.

— За Бога, ти означаваш много за мен. Повече от всеки проклет убиец. Имаш мозък.

— Искаш да кажеш, че не е необходимо да имаш мозък, за да изпълняваш поръчкови убийства?

— Джок!

— Много добре, кажи ми как искаш да използвам мозъка си.

— Още не съм открил златото на Кира.

— Златото на Кира? — Джок се засмя. — Отново ли си започнал да търсиш това отдавна изгубено семейно съкровище?

— Никога не съм преставал. Прекратявам и подновявам търсенето няколко пъти през последната година. Няма да изгубя имението в полза на Националния тръст. То е мое.

— А златото на Кира може да се окаже мит.

— Остани при мен и двамата заедно ще разберем дали е така. Какво приключение, а, Джок?! — МакДъф понижи глас и заговори ласкаво, убедително. — Претърсих почти навсякъде тук, в имението. Имам нужда от нови идеи и нова гледна точка, за да ми помогнат да намеря нова пътека.

Джок откри, че се изкушава. МакДъф наистина знаеше как да въздейства на хората.

— Искаш да отвлечеш вниманието ми от Софи и момчето.

— Отчасти. Но също така имам нужда от теб. Ти си ми като семейство, а аз имам доверие само на семейството, за да открия златото. То е безценно, а аз не съм човек, който лесно се доверява. Помогни ми, Джок.

— Ще си помисля.

— Направи го! — МакДъф го потупа по рамото. — Няма нужда да се връщаш в Америка. Ще се грижим за момчето, докато връщането му стане безопасно, после аз самият ще го върна на майка му. — Видя, че изражението на Джок се промени, и сви рамене. — Добре, можеш и ти да го заведеш у дома му. Само че се върни тук със следващия самолет.

— Мисля, че малко пресилваш нещата.

— Повече от малко. Нима някога съм вземал половинчати мерки?

— Не, никога. — Усмивката му изчезна. — Но може да се наложи да направим повече, отколкото просто да изчакаме, по въпроса с Майкъл. Може да се наложи да се занимаем и със Санборн. В самолета, на път за тук, си мислех, че бившият съпруг на Софи знае, че се бях появил на сцената. Майкъл му казал, че съм техен роднина, но Едмъндс знаеше името ми. А онова, което Едмъндс не знае, Санборн може да го разкрие.

— Ще се заемем с това, когато се случи.

— Санборн е човек с огромно влияние и много власт.

— Не и тук, не и в земята, която е моя собственост. Не и когато става въпрос за моите хора. Нека само дойде!

Джок се засмя. Отговорът беше толкова характерен за МакДъф, че той изведнъж почувства колко е привързан към него.

— Тогава да приема ли, че не искаш да скрием момчето някъде другаде?

— За какво говориш? Аз поех отговорност за момчето. Опитай се да го вземеш от мен и ще трябва да се сбием.

— Тогава по-добре да не се опитвам. — Той тръгна нагоре по стълбите. — Трябва да проверя как е Майкъл, да се уверя, че е добре. Дори да няма кошмари, той е дете, което е много далеч от дома си.

— Той е на десет години. Ти беше само на петнайсет, когато избяга от дома си с намерението да изследваш света.

— Но при мен това беше избор. Не постъпих много умно, но Майкъл нямаше никакъв избор, когато дойде тук. — Хвърли поглед през рамо. — А и аз имах теб, ти винаги щеше да дойдеш да ми спасиш кожата. Майкъл има само мен.

— Не би могъл да има повече късмет — каза МакДъф тихо. — Бих искал да си на моя страна по всяко време, Джок.

За миг Джок не знаеше какво да каже. В отношенията с лерда винаги се грижеха за него, а не обратното. С разума си знаеше, разбира се, че сега с МакДъф са равни, обаче чувствата му бяха друго нещо. Исусе, разчувства се! Усмихна се с усилие.

— Добре е да го знам. Това означава ли, че няма да хвърлиш мен и Майкъл в подземието от съображения за сигурност?

— По дяволите, не. Нищо подобно няма да направя. Винаги правя това, което е необходимо. — Усмихна се широко и го последва нагоре по стълбите. — Подземието е наводнено от пролетните дъждове. Имате късмет, не ви очаква такава съдба.

— Открили са, че ти и Майкъл не сте били в къщата по време на експлозията — каза Ройд, когато Софи влезе в стаята на следващата сутрин. — От пожарната са го съобщили снощи.

— Това щеше да се случи рано или късно.

Той кимна.

— Имахме късмет, че спечелихме и толкова време. Сега трябва да бъдем много внимателни. Никой не трябва да те види или разпознае. Ще те преследват не само Санборн и Бош, но полицията също може да има няколко въпроса.

— Нямам никакво намерение да се показвам на обществени места, но очаквам да ми възложиш някоя продуктивна задача. — Тя го изгледа с присвити очи. — Ще го направиш ли?

Ройд сви рамене.

— Чух се с Кели. Той каза, че най-подходящият момент да изключи захранването, е в девет тази вечер. Някъде около това време ще местят оборудване от лабораториите и ще се препъват един в друг в тъмното. Колкото повече объркване създадем, толкова по-добре.

— А ще може ли той да го уреди за девет часа?

— Каза, че ще може — отговори Ройд кратко. — Иска да одобря плана и ще го приведе в действие.

— Тогава, дай му съгласието си.

— Не и докато не измисля как ще те изведа оттам.

— Щом Кели ще успее да ме вкара вътре, ще успее и да ме изкара.

— А може и да не успее. Особено ако захранването бъде включено прекалено скоро.

— Тогава, измисли нещо. Защото ще вляза.

Той замълча. След малко каза:

— Ще кажа на Кели да ни посрещне пред сградата в 08:45.

— Това ще е добре. Особено след като аз не знам как изглежда той. Имат ли снимка?

— Не. Кели изглежда като червенокос Фред Астер.

— Е, това със сигурност е много добро описание.

— И успява да се измъкне почти отвсякъде, независимо колко е напечено положението. Само че не ми се иска това да му се налага тази вечер. — Той кимна към масата. — Отидох за портокалов сок и закуска от „Хардис“. Седни и хапни.

— Не съм гладна.

— Хапни. Добре е за теб. Ще ти даде енергия да ме напердашиш, когато нещо сгреша. — Той направи пауза. — Освен ако не си ми толкова ядосана, че да не искаш да седнеш до масата с мен.

— Ще съм много глупава, ако позволя на чувствата си да се намесят. Джок ме предупреди, че вероятно ще ти се ядосвам поне по веднъж всеки ден. — Тя седна и взе сандвича си. — Подценил те е. Може би не те познава толкова добре, колкото си мисли.

— Познава някои мои страни наистина много добре. А за останалото се досеща, като разсъждава на базата на преценки.

— И коя твоя част познава?

— Онази, която губи търпение, измъчва се под веригите. Онази моя част, с която се е сблъсквал.

— Вериги?

— Умствени. Понякога — физически. Потискане на свободната воля, знанието, че нямаш избор, освен да се подчиниш. — Устните му се извиха в язвителна усмивка. — Ти си така разядена от чувството за вина, затова сигурно мислиш, че с мен и Джок е същото. Не мога да кажа за Джок, но аз съм прекалено много егоист, за да се тревожа за това, че съм извършил престъпления в състояние, което не мога да контролирам. Мразя факта, че бях роб на онези проклети копелета. Че бях прекалено слаб и не можех да се боря с онзи наркотик и със страничните ефекти и че не успях да убия онези кучи синове, които ми го даваха.

— Все едно че аз съм ти го давала — прошепна тя.

— Глупости, ако мислех така, вече щеше да си мъртва. — Той се отпусна на един стол и отвори портокаловия сок. — Така че, престани да хленчиш и приеми здравословната, разумна гледна точка — като мен. — Наля сок в чашата й, после и в своята. — Ако искаш да не говоря за Гарууд, ще млъкна. Но винаги съм мислел, че въздухът и слънчевата светлина са полезни за раните.

— И малко омраза, примесена с всичко друго?

Той кимна и вдигна чашата си в присмехулен тост.

— Да, сега вече всичко си разбрала.

— Аз мразя Санборн. Как можеш да се съмняваш в това?

— Не се съмнявам. Просто подхождаме различно. Може би това е така, защото твоята работа изисква съчувствие и милосърдие, а моята работа е главно онова, за което бях трениран в Гарууд.

— И за теб е задължително да поддържаш огъня на гнева.

— О, да.

Тя смени темата.

— Къде ще се срещнем с Кели?

— Има поточе на около две мили от сградата с лабораториите. Там няма никакви охранителни камери.

Тя помнеше поточето от деня, в който й се наложи да бяга от охраната.

— Той вече знае ли къде е сейфът?

— Знае къде има сейф, но дали е единственият в сградата? Този е в офис близо до лабораторията, но не е офисът на някой от изпълнителните директори, а на отдела за работната ръка.

— И все пак, възможно е това да е сейфът на Санборн.

Той кимна.

— Струва си Кели да провери. Но не съм сигурен, че си струва и ти да влезеш в сградата заради това.

— А аз съм сигурна. — Тя изпи сока си. — Ако той спре захранването, ще предизвика подозрението на всички в сградата. А може да няма друга възможност. — Тя се изправи. — Ще отида, Ройд.

Той сви рамене.

— Както искаш. Защо трябва да ме интересува?

— Защото, ако ме изгубиш, ще изгубиш примамката си.

— Не съм казал, че ще те използвам за примамка. — Той смръщи вежди. — Е, може би го казах, но това ще е последното, което ще направя. Ако нямам друга възможност.

Тя поклати глава.

— Мили Боже, като че ли виждам признаци на омекване.

— Няма начин. — Той се облегна назад. — Вероятно се опитвам да те заблудя, за да решиш, че съм приятно момче и можеш да легнеш с мен.

— Приятно момче? — Тя го погледна изумена. — Трябва много да се промениш, Ройд. Това ще прилича на едно дълго пътуване.

— И най-дългото пътуване започва с първата крачка — цитира той някаква мъдрост. — Може би ти ми действаш така, че да искам да се променя. Какво мислиш?

— Мисля, че ставаш смешен.

Той се усмихна.

— Е, нали искаш да ме подложиш на някаква терапия, а и имаме целия ден на разположение. Не искаш ли да дойдеш в леглото ми и така да се отпуснем, за да свършим по-добре работата довечера?

— Не, не искам. Отвратителен си.

— Не и в леглото. По много други начини, с друго поведение, но не и между чаршафите. Там ще ме харесаш.

— Арогантно копеле. — Тя тръгна към стаята си. — Не ме интересува сексът с теб.

— Стори ми се, че долавям интерес, а съм толкова отвратителен, че съм готов да взема всичко, което ми се предлага.

Но той наистина беше скандален! Тя го гледаше как се полюлява мързеливо на стола. Съвсем определено, излъчваше сексуалност. Но изведнъж долови и нещо друго. Дяволито проблясване на очите, скрито от иначе втренчения поглед. Раздразнението й намаля.

— Не за това сме тук.

— Но може да нямам друг шанс да легна с теб, ако те убият довечера. — Усмивката му беше лукава. — А ти може би ще пропуснеш преживяването на живота си.

— Ако ме убият довечера, няма да живея повече, следователно няма да съжалявам.

Правеше усилия, но не можеше да сдържи устните си да не треперят.

— Мисля, че се разболявам.

— Добре, ще престана. — Усмивката му изчезна. — Но щом не ми позволяваш да те разсея по такъв приятен начин, предлагам да намериш нещо друго. Ако не намериш, довечера ще си изключително нервна.

— Винаги мога да намеря с какво да се занимавам. Бележките и файловете ми ги няма, но с паметта ми всичко е наред. Ще помисля малко за пациентите, с които имам проблеми, и ще нахвърля някои бележки. — Тя помълча. — Но искам ти да направиш нещо.

— Аз съм на твоите услуги… може би.

— Не мога да се обадя на приятелката си Синди Ходж, но ти можеш. Кажи й, че се обаждаш от мое име. Ще имаш нужда от някакво доказателство… — Тя помисли малко. — Напомни й, че винаги си уреждахме срещи, за да гледаме „Междузвездни войни“, още от първия ден, когато ги пуснаха на екрана. Искам да знам дали тя е жива, и ако е така да я предупредя да бяга, да спасява живота си.

Той кимна.

— Дай ми телефонния й номер. Ще й се обадя от платения телефон на супермаркета.

— Кога?

— Кога мислиш? — запита той грубо. — Помоли ме за услуга. Разтревожена си. Предполага ли се, че трябва да ти помогна да останеш в това състояние? Ще го направя до час.

— Благодаря.

Тя се прибра в стаята и затвори вратата след себе си.

Исусе, той беше истинска загадка. Груб и раздразнителен, чувствен, страстен и студен. И онова чувство за хумор, с което я изненада само преди малко и което извика някакъв отговор у нея. През изминалите години в нейния живот нямаше много моменти, в които да е имало място за хумор. Дори когато беше омъжена за Дейв, те бяха изключително концентрирани върху кариерите си и нямаха време за нищо друго. Не че сексът не беше добър. Сексът винаги е добър, ако двама души са загрижени един за друг, поне в това отношение. Господи, звучеше скучно!

Какъв ли би бил сексът с Ройд? Нямаше гаранция, че той ще се грижи за нея по време на половия акт. И вероятно няма да е дори нежен. Всеки път, когато беше с него, усещаше неговата животинска енергия, чувствено излъчване. Физическите сигнали, които той изпращаше, бяха почти осезаеми.

Господи, за какво мислеше тя? Всеки път? Дори не беше осъзнала, че присъствието на Ройд й влияе толкова много. Само онзи път, когато…

Тя си пое дълбоко дъх. Добре, по дяволите! Ройд я привличаше физически. Това не означаваше, че ще скочи в леглото с него. Не означаваше и че на привличането ще бъде сложен край, когато всичко свърши, а че тя има нужда от секс и в момента може да го получи.

Звънна мобилният й телефон. Ройд.

— Ало.

— Синди Ходж е с майка си в планините Кетскилс. Говорих с нея. Казах й да се крие.

Обзе я облекчение.

— Много ти благодаря!

— Ще се видим по-късно. — Той затвори.

Ройд щеше да спази думата си и сега тя можеше да се концентрира върху по-важни неща. Отиде до бюрото, извади канцеларски материали и химикал и се настани на фотьойла до прозореца.

Замисли се за пациентката си Елспет. Замисли се за Ранди Лурдес, който имаше жестоки пристъпи на спиране на дишането по време на сън.

Не биваше да мисли за Ройд, гол, какъвто го беше видяла миналата вечер. Не биваше да мисли за Ройд, който се полюляваше напред — назад на стола си и й говореше предизвикателно и, в интерес на истината, малко забавно.

Не биваше да мисли за Ройд, точка.