Убийствени сънища

Глава 1

Две години по-късно

Болницата на университета „Фентуей“

Балтимор, Мериленд

— Какво става? Не трябва да си тук.

Софи Дънстън вдигна поглед от диаграмата и видя Кати Ван-Боскърк, главната нощна медицинска сестра, застанала на прага.

— Пациентът имаше проблеми през нощта.

— Но ти работи цял ден, а сега следиш и за състоянието на пациент през нощта? — Кати влезе в стаята и погледна към леглото от другата страна на двойните стъклени врати. — Ах, бебе. Вече се зазорява.

— Тя вече не е бебе. Елспет е на четиринайсет месеца — каза Софи. — Инцидентите са спрели преди три месеца, но сега са се появили отново. Тя просто спира да диша посред нощ, а лекарят й не може да разбере причината за това. Майка й се е поболяла от тревога.

— Тогава, къде е тя?

— Работи през нощта.

— Както и ти: работиш и през деня, и през нощта. — Кати погледна спящото бебе. — Господи, красива е. Кара биологическия ми часовник отново да започне да тиктака. Моето дете е вече на петнайсет и в него няма нищо мило. Надявам се, че през следващите шест години то ще се превърне в човешко същество. Мислиш ли, че има някакъв шанс?

— Дон е просто типичен тийнейджър. Ще излезе от тази възраст.

Софи разтърка очи. Чувстваше се така, все едно имаше пясък в тях. Беше почти пет часът сутринта и изучаването на съня на Елспет скоро щеше да приключи. После трябваше да направи това, което беше точка първа в списъка й, преди да си легне и да поспи няколко часа, след което, в един часа следобед, трябваше да се върне в болницата за сесията си с детето на Картрайт.

— Между другото, последния път, когато го доведе тук, той предложи да почисти колата ми.

— Вероятно е очаквал да я покара малко. — Кати направи гримаса. — Или може би е искал да опита дали може да легне с по-възрастна жена. Той мисли, че изглеждаш страхотно.

— Да, сигурно.

В момента Софи се чувстваше много по-възрастна, от колкото беше, смъртно уморена и грозна като греха. Тя погледна отново диаграмата, а след това прочете още веднъж историята на заболяването на Елспет. Беше преживяла почти пълно спиране на дишането в един часа след полунощ. И оттогава — нищо. Може би щеше да открие нещо, което да й помогне да установи проблема…

— Има съобщение за теб в стаята на сестрите — каза Кати.

Софи замръзна.

— От дома ми?

Кати побърза да поклати глава.

— Не. Господи, съжалявам. Не исках да изпаднеш в паника. Дори не помислих. Съобщението е дошло по време на смяната на сестрите в седем часа и те са забравили да ти го предадат. — Тя направи пауза. — Как е Майкъл?

— Понякога е ужасно. А понякога е добре. — Тя се опита да се усмихне. — Но той през цялото време е великолепен.

Кати кимна.

— Да, чудесно дете е.

— Сега. Но след пет години вероятно и аз като теб ще се питам как да се справя с него. — Тя смени темата. — От кого е съобщението?

— Отново от Джерълд Кенет. Няма ли да му се обадиш?

— Не.

Тя провери дали Елспет няма алергия към нещо.

— Софи, няма да ти навреди, ако поговориш с него. Той ти предложи работа, където месечната ти заплата ще е повече от това, което получаваш тук за година. И дори може да има повишение за в бъдеще. Аз бих подскочила при такава възможност.

— Тогава, ти му се обади. Аз обичам работата си тук и хората, с които работя. Не искам да се наложи отново да отговарям, пред която и да е фармацевтична компания.

— Някога си работила за такава компания?

— Веднага, щом завърших медицинския факултет. Беше голяма грешка. Мислех, че ще бъда свободна да провеждам изследователската си работа. Това не се случи. Сега, когато провеждам изследванията си през свободното си време, съм по-добре. — Тя извади едно от лекарствата в списъка за лечение на Елспет. — А при работата ми с хората тук научавам повече, отколкото в лабораторията.

— Като например в случая с Елспет. — Кати отново гледаше заспалото бебе. — Започва да мърда.

— Да, започна да излиза от дълбоката фаза преди пет минути. Почти се е събудила. — Тя остави листа и тръгна към вратата, която водеше към съседната стая, в която се провеждаха тестовете. — Трябва да вляза и да отстраня всичките тези жици. Ще се уплаши, ако е сама, когато се събуди.

— Майка й кога трябва да дойде?

— В шест.

— Това е против правилата. Родителите трябва да вземат децата си веднага, след приключването на сесията, а тази ще свърши в пет и трийсет.

— Правилата могат да вървят по дяволите. Тя поне се грижи за детето си дотолкова, че да направи тестовете. Аз нямам нищо против да остана при Елспет.

— Знам — каза Кати. — Но ако не престанеш да се преуморяваш, ти самата ще започнеш да имаш кошмари.

Софи се прекръсти, за да прогони лошите сили.

— Дори не споменавай за това. Изпрати тук майката на Елспет веднага щом влезе в болницата. Ще го направиш ли?

Кати се засмя.

— Май те изплаших.

— Да, изплаши ме. Няма нищо по-страшно от нощните кошмари. Повярвай ми, знам го.

Тя влезе в стаята, където беше Елспет, и отиде при креватчето й. Трябваха й само няколко минути, за да отстрани жиците. Малкото момиченце имаше тъмна коса като майка си, а кожата й беше маслинена, сега зачервена от съня. Софи почувства познатата нежност, когато я погледна.

— Елспет — повика я тихичко тя. — Върни се при нас, сладката ми. Няма да съжаляваш. Ще поговорим и ще ти прочета приказка, докато чакаме майка ти…

Докато гледаше през стъклото Елспет и Софи, Кати си помисли, че трябва да се върне към работата си. Софи беше взела бебето, завито в одеяло, на ръце и беше седнала на люлеещия се стол. Говореше на детето и го люлееше, а изражението на лицето й беше нежно и любящо.

Кати беше чувала другите лекари да описват Софи като брилянтен учен, който до голяма степен се доверява на интуицията си, която работи безотказно. Тя имаше два доктората — по медицина и по химия. И беше един от най-добрите сънни терапевти в страната. Кати обаче харесваше тази Софи повече. Тази жена, която можеше да протегне ръка и да докосне нежно пациентите си. Дори синът на Кати беше отговорил на топлината й, когато се бяха срещнали за първи път. А Дон определено имаше твърда обвивка. Разбира се, фактът, че Софи беше руса, висока и стройна и малко приличаше на Кейт Хъдзън, вероятно имаше много общо с възхищението на сина й. Той не харесваше жени майчински тип. По кориците на албумите му се виждаше снимката на Мадона.

Но Софи приличаше на Мадона толкова, колкото и на статуята на Дева Мария. В този момент тя беше човешко същество, изпълнено с любов.

И сила. Софи сигурно беше много силна, щом беше успяла да преживее ада, в който животът й се беше превърнал през последните няколко години. Тя заслужаваше почивка. Кати много искаше тя да приеме работата, която Кенет й предлагаше, и да заслужи големите пари, да забрави за цялата тази отговорност, която носеше на раменете си.

После, докато гледаше изражението на Софи, тя отново поклати глава. Софи не можеше да отхвърли отговорността, не и към това бебе, не и към Майкъл. Това не беше в природата й.

По дяволите, може би Софи беше права. Може би парите не бяха толкова важни, по-важна беше отплатата от работата, която тя получаваше тук, с това дете.

— Довиждане, Кати. — Софи й махна, докато вървеше към асансьора. — До скоро.

— Не и ако ти е останала капка разум. Аз съм нощна смяна през целия месец. Намери ли някаква причина за спирането на дишането на Елспет?

— Ще сменя едно от лекарствата й. На възрастта на Елспет повечето от работата се състои в опити и грешки. — Вратите се отвориха и тя влезе в асансьора. — Ще трябва просто да я наблюдаваме, докато порасне и тези проблеми изчезнат.

Тя се облегна на стената на асансьора и затвори очи. Беше много уморена. Трябваше да се прибере у дома и да забрави за Санборн.

„Престани да проявяваш малодушие“. Нямаше да се прибере у дома.

След няколко минути вече отключваше вратата на караваната. Избягваше да гледа куфарчето с карабината „Спрингфийлд“, поставено в багажника на „Тойота“-та. Беше я проверила по-рано, за да се увери, че всичко е в ред. Не че се налагаше да го прави. Джок винаги се грижеше за оръжията и нямаше да й позволи да отиде с карабина, която не е в изправност. Той беше истински професионалист.

Би искала да може да каже същото за себе си. Беше прогонвала от ума си мисълта за Санборн през цялата нощ, но сега вече трепереше. Отпусна глава на кормилото за малко. Трябваше да го преодолее. Не беше естествено за нея да се чувства така. Да отнемеш човешки живот, е нещо ужасно. Дори това да е змия като Санборн.

Тя си пое дълбоко дъх, вдигна глава и втренчи поглед в караваната. Санборн щеше да пристигне в сградата с лабораториите в 7:00. А тя трябваше да остане тук и да го чака.

Бягай.

Чу вик зад себе си. Подхлъзна се по склона на хълма, падна, стана и се спусна надолу по брега на потока.

Край главата й мина куршум.

— Спри!

Бягай. Не спирай.

Чу как се чупят храстите горе на хълма. Колко ли души имаше там?

Скрий се в храстите. Караваната беше паркирана на пътя на около миля оттук. Трябваше да се отърве от тях, да изгубят дирите й, преди да стигне до нея.

Клоните я удряха през лицето. Храстите деряха кожата й.

Вече не ги чуваше.

Не, чуваше ги. Но бяха далеч. Може би бяха тръгнали в друга посока.

Стигна до караваната. Скочи зад кормилото и хвърли карабината на задната седалка, преди да потегли. Излезе на шосето. Кракът й натисна рязко педала на газта.

Трябваше бързо да изчезне оттук. Нещата все още можеха да бъдат в ред. Ако не бяха успели да я видят добре.

Ако не се приближаха достатъчно, за да забият куршум в главата й…

Майкъл викаше и пищеше, когато Софи се втурна в къщата след час. По дяволите. По дяволите. По дяволите. Тя хвърли чантата си на земята и се затича по коридора.

— Всичко е наред. — Джок Гейвин вдигна поглед към нея, когато тя влезе в къщата. — Събудих го веднага, щом кошмарът започна. Не се измъчи много.

— Достатъчно е.

Майкъл седеше и тежко се задъхваше, гърдите му се повдигаха и спускаха мъчително. Тя се хвърли на леглото и го взе в прегръдките си.

— Всичко е наред, бейби. Свърши вече — прошепна тя. Залюля го напред — назад. — Кошмарът си отиде.

Ръцете на Майкъл отчаяно се вкопчиха в нея, но само за миг, след това той я отблъсна.

— Знам, че вече всичко е наред — каза той мрачно. Пое си дълбоко дъх. — Бих искал да не се отнасяш с мен като с дете, мамо. Така се чувствам зле.

— Съжалявам. — Всеки път се заклеваше, че няма да действа така емоционално, но, странно, това винаги я сварваше неподготвена. Тя прочисти гърлото си. — Ще внимавам. — Усмихна се с треперещи устни. — Някои хора обаче ще продължават да мислят, че си дете. Представи си. Трябва да го приемеш.

— Ще отида да ти приготвя закуска, Майкъл — каза Джок и тръгна към вратата. — Трябва да побързаме. Вече е седем и половина.

— Да. — Майкъл стана от леглото. — Трябва да се приготвя за училище. Ще закъснея за автобуса.

— Няма нужда да бързаш. Ще те закарам, ако го изтървеш.

— Не, ти си уморена. Ще успея. — Той й хвърли поглед през рамо. — Как е онова малко момиченце?

— Само един инцидент. Мисля, че трябва да сменя лекарствата й. Може някое от тях да причинява спирането на дишането.

— Чудесно.

Той отиде в банята. А когато затвори вратата, вероятно се подпря на мивката и си даде минута — две, за да потисне гаденето и ужаса, от който то беше причинено. Тя го беше научила как да прави това, но напоследък той я избягваше, оставяше я вън от тези неща. Това беше съвършено естествена реакция и нямаше причина тя да се чувства наранена. Майкъл беше вече на десет години и продължаваше да расте. Тя беше щастлива, че все още са близки, доколкото възрастта му позволяваше.

— Мамо. — Майкъл подаде глава през вратата на банята, слабото му лице беше озарено от усмивка. — Излъгах. Не се чувствам зле. Просто си помислих, че може би вече е време да се отнасяш с мен като с възрастен.

И отново се скри в банята. Тя тръгна към кухнята, изпълнена с топлота и любов.

— Прекрасно дете — каза Джок, застанал до барплота. — Има много кураж.

Тя кимна.

— О, да. Колко кошмара имаше тази нощ?

— Нито един, според апаратурата. Нито веднъж не е получил усилване на сърдечния ритъм допреди няколко минути. — Джок се извърна. — Кажи на Майкъл, че съм му приготвил препечени филийки и портокалов сок. Трябва да се обадя по телефона. Време е да се чуя с МакДъф.

Тя се усмихна.

— Първия път, когато те чух да казваш това, си помислих, че е някаква полицейска парола. Името никак не е подходящо за шотландски земевладелец.

— В известен смисъл, той е мой началник. — Очите му блестяха. — Ако не му се обаждах от време на време, той щеше да върви по петите ми, за да е сигурен, че правя каквото трябва. Имаме споразумение.

— Това, че си израснал в село в неговите имения, не означава, че той има право да ти казва какво да правиш и какво — не.

— Но той мисли, че има такова право. Израснал е с чувството за отговорност за всеки от хората от имението му. Мисли, че сме едно семейство. — Той се усмихна. — Понякога и аз мисля така. Той е, също така, мой приятел, а е трудно да кажеш на приятел да върви по дяволите. — Погледна я и усмивката му изчезна. — Имаш драскотина на бузата.

Тя се застави да не вдигне ръка към лицето си. Беше почистила лицето си, когато беше спряла на бензиностанцията, но нямаше как да изтрие драскотината. Трябваше да се сети, че Джок ще забележи. Той забелязваше всичко.

— Дребна работа.

Гледаше я с присвити очи.

— Очаквах да се върнеш още преди час. Къде беше?

Тя не отговори направо.

— Можеше да се свържеш с мен по телефона, ако е имало проблеми с Майкъл.

— Къде беше? — повтори той. — В сградата с лабораториите?

Софи нямаше как да го излъже. Кимна рязко.

— Той не дойде. През последните три седмици беше там всеки вторник в седем часа. Не знам защо не дойде днес. — Ръцете й бяха от двете страни на тялото, свити в юмруци. — По дяволите, бях готова, Джок. Щях да го направя.

— Никога няма да си готова.

— Ти ме научи. Готова съм.

— Може и да го убиеш, но това все ще те измъчва.

— Няма. Не е толкова трудно да убиеш човек.

Той направи гримаса.

— Трябваше да ме видиш преди няколко години. Имах проблеми, когато се налагаше да убия някого.

— Още една причина да убия Санборн — каза Софи. — На него не би трябвало да му се позволи да живее.

— Съгласен съм. Но не ти трябва да си тази, която ще го убие. — Направи пауза. — Ти имаш Майкъл. Той има нужда от теб.

— Знам. Имам споразумение с бащата на Майкъл да се грижи за него, ако е необходимо. Той го обича, но не можеше да го взема при себе си през онази първа година. Обаче сега Майкъл е много по-добре.

— Той има нужда от теб.

— Млъкни, Джок. Как бих могла… — Тя разтри слепоочията си, защото имаше силно главоболие, и прошепна: — Вината е моя. Те продължават да го правят. Как бих могла да им позволя?

— МакДъф познава много влиятелни хора. Мога да го помоля да се обади на някого от вашето правителство.

— Знаеш, че опитах това. Обадих се на всички, които познавам. Те ме потупваха по рамото и ми казваха, че истерията ми е напълно разбираема. Казваха, че Санборн е уважаван бизнесмен и че няма доказателства, че той е чудовището, за което го смятам. — Тя изкриви устни. — Когато стигнах до последното копеле, което беше станало сенатор, аз вече наистина бях изпаднала в истерия. Не можех да приема, че не искат да ми повярват. Бях сигурна, че са подкупени. Всички бяха подкупени — от най-долното до най-горното стъпало. — Тя уморено поклати глава. — Твоят МакДъф ще се сблъска със същата стена. Не, трябва да стане по моя начин. — Тя стисна устни. — Ти грешиш, мога да го убия. И това нищо няма да ми причини. Няма да позволя на Санборн да ме нарани повече, отколкото вече ме е наранил.

— Тогава, позволи ми да направя това за теб. Това решение е много по-добро.

Джок говореше уж просто така, без да настоява.

— Защото ти няма да бъдеш измъчван от чувство за вина? Това е лъжа. И ти ще имаш угризения. Не си чак толкова загрубял.

— Нима? Знаеш ли колко убийства съм извършил?

— Не. Ти също не знаеш. Точно затова и ми помогна. — Тя пусна кафе машината и се подпря на плота. — Един от охраната ме видя. Дори може би повече от един. Не съм сигурна.

Той замръзна.

— Това не е добре. Успяха ли да те уловят видеокамерите?

Тя поклати глава.

— Носех тежко палто, а косата ми беше прибрана под кепето. Сигурна съм, че никой не ме видя, докато не стана време да си тръгна, а и тогава ме зърнаха само за минута. Всичко ще е наред.

Той поклати глава.

— Да, всичко ще бъде наред. Никой няма да се обади в полицията. Санборн не иска да привлече вниманието. Няма да съобщи за нищо необичайно в сградата с лабораториите.

— Но сега те ще са нащрек. Това тя не можеше да отрече.

— Ще внимавам.

Джок отново поклати глава.

— Не мога да позволя това — каза той нежно. — Може би МакДъф ме е заразил със своето чувство за отговорност. Убих моя собствен демон преди години, но те насочих в правилната посока, за да се справиш със Санборн. Ти можеше и никога да не го откриеш, ако не те бях завела при него.

— Щях да го намеря. Само че щеше да ми е необходимо повече време. Фармацевтичната компания „Санборн“ има лаборатории навсякъде по света. Щях да проверя във всяка една от тях.

— Бяха ти необходими осемнайсет месеца, за да стигнеш дотук.

— Не можех да повярвам. Или може би не можех да го приема. Беше прекалено грозно.

— Животът може да бъде много грозен. Хората — също.

Тя го гледаше и си мислеше, че Джок никога не би могъл да бъде грозен. Той беше може би най-красивият човек, когото беше виждала. Беше строен, в началото на двайсетте, с руса коса и черти на лицето, които бяха забележителни. Нямаше нищо женствено в него, беше абсолютно мъжествен, но лицето му беше… красиво. Нямаше друга дума, с която да може да се опише.

— Защо ме гледаш? — запита Джок.

— Не би искал да знаеш. Ако ти кажа, ще накърня мъжката ти шотландска гордост. — Тя си наля чашка кафе. — Снощи имах пациентка на име Елспет. Това име е шотландско, нали?

Той кимна.

— Добре ли се справя тя?

— Така мисля. Надявам се. Тя е много сладко малко момиченце.

— А ти си много добра жена. — Той направи пауза. — Която се опитва да избегне спора със смяна на темата.

— Аз не споря. Това е моята битка. Аз те помолих да ми помогнеш и така те замесих, но няма да ти позволя да приемеш никакъв риск, нито да изпиташ чувство за вина.

— Вина? Господи, ако помислиш, ще разбереш колко глупаво е това. Душата ми сигурно вече е черна като въглищата в ада.

Тя поклати глава.

— Не, Джок. — Прехапа долната си устна. По дяволите, не искаше да го каже. — Оценявам това, което направи за мен, но може би вече е време да ме оставиш.

— Това няма да се случи. Ще поговорим по-късно. Довиждане, Софи — Джок тръгна към вратата. — Обещах на Майкъл да го взема след мача днес следобед, така че няма защо да се тревожиш, ако си заета. Лягай и се опитай да заспиш. Каза ми, че имаш важна среща в един следобед.

— Джок.

Той хвърли поглед през рамо и се усмихна.

— Прекалено е късно да се опитваш да се отървеш от мен. Не мога да позволя да те убият. Досега съм бил абсолютен егоист. Имам малко приятели на този свят. Ще ме заболи, ако те изгубя.

Вратата се затръшна след него. По дяволите, тя нямаше нужда от тази реакция на Джок. Не трябваше да споменава, че са я видели. Знаеше колко загрижен може да бъде той. И преди беше спорил с нея, беше настоявал да му позволи той да извърши убийството, но когато тя твърдо беше отказала, я беше научил как да го извърши възможно най-безопасно и най-добре. Беше останал до нея през всичките тези месеци, за да я защитава и да бъде там, в случай че тя промени решението си. Трябваше да го отпрати, след като беше научила всичко необходимо. Той беше казал, че е егоист, но тя смяташе себе си за егоистка. Предчувствието му беше истинска благословия, защото той се грижеше за Майкъл, когато тя работеше нощем. Чувстваше се ужасно самотна, Джок й беше утеха. Трябваше обаче да настоява той да си отиде.

— Имам пет минути! — втурна се Майкъл в кухнята. Грабна чашата с портокаловия сок и я пресуши. — Нямам време за закуска. — Грабна чантата си с учебниците и тръгна към вратата. Като минаваше край нея, я целуна набързо по бузата. — Ще се върна след шест. Футбол.

— Знам. Джок ми каза. — Тя го прегърна. — Ще се видим на мача.

Лицето му светна.

— Ще успееш ли да дойдеш?

— Ще закъснея, но ще дойда.

Той се усмихна.

— Чудесно. — Понечи да тръгне, но се спря. — Престани да се тревожиш, мамо. Добре съм. Ще овладеем нещата. Тази седмица се случи само три пъти.

Три пъти. Сърцето му утрояваше ритъма си и той се събуждаше с писъци. Три случая, в които можеше да умре, ако не беше включен към монитор. И пак се опитваше да намали тревогата й. Софи се насили да се усмихне.

— Знам. Прав си. Вече се подобряваш. Какво мога да кажа? Аз съм майка, затова се тревожа. Това е присъщо на майките. — Побутна го към вратата. — Вземи блокче протеин, защото не си изяде закуската.

Момчето грабна блокчето и бързо се втурна през вратата. Софи се надяваше, че ще се сети да го изяде. Беше прекалено слаб. След кошмарите му беше трудно и да се храни, и да усвоява храната, но настояваше да се занимава с футбол и лека атлетика. Вероятно за него беше добре да е зает. Софи отчаяно искаше синът й да води възможно най-нормален живот. Но нямаше съмнение, че спортът му помагаше да изгаря килограмите, които и без това трудно натрупваше.

Звънна мобилният й телефон. Тя замръзна. Беше Дейв Едмъндс. Исусе, в момента нямаше нужда от разговор с бившия си съпруг.

— Здравей, Дейв.

— Надявах се да те чуя, преди да си тръгнала за работа. — Пауза. — В събота вечер с Жан ще летим за Детройт, затова ще трябва да върна Майкъл при теб по-рано. Окей?

— Не е окей. Но предполагам, че се налага. — Тя стисна по-здраво слушалката. — Исусе, от шест месеца насам, за първи път вземаш Майкъл при себе си за уикенда. Нима мислиш, че няма да се досети защо не искаш да нощува при теб? Не е глупав.

— Разбира се, че не е. — Дейвид пак направи пауза. — Но тези проклети жици, Софи! Страхувам се, че ще направя нещо погрешно. Той ще е по-добре и по-сигурен с теб.

— Да, така е. Но аз ти показах как да свържеш монитора. Толкова е просто. Майкъл може и сам да го прави. А ти трябва само да проверяваш монитора, да си сигурен, че работи както трябва. Ти си негов баща и не искам да го лъжем. За Бога, той не е болен от чума! Наранен е, страда.

— Знам — каза Дейвид. — Работя по въпроса. Но много ме е страх, Софи.

— Преодолей страха, тогава. Синът ти има нужда от теб. — Тя затвори и премига, за да спре сълзите. Надяваше се, че Дейв най-после ще се приспособи, но бъдещето не изглеждаше обещаващо. Безопасният рай, в който трябваше да се превърнат отношенията на Майкъл с баща му, се разпадаше пред очите й. Трябваше да измисли нещо друго, да направи други планове. Преди онзи отвратителен ден тя мислеше, че бракът им може да успее, макар, като всички други, да имаха проблеми. Грешеше. Бракът им беше успял да издържи само шест месеца след излизането й от болницата.

Но, по дяволите, той трябваше да е при Майкъл, когато момчето имаше нужда от него. Трябваше.

Трябваше да остане спокойна. В момента не можеше да направи нищо. Щеше да намери начин да защити Майкъл. А сега трябваше да си легне. Да заспи. А после щеше да се върне в болницата, за да върши това, за което беше учила, това, в което беше наистина добра. И докато работеше, не мислеше за нищо друго.

Да, трябваше да помага на хората, вместо да планира убийство.

— Искам да ме освободиш от обещанието ми — каза Джок Гейвин, когато МакДъф вдигна слушалката. — Може да се наложи да убия човек.

Зачака, изслуша ругатните, които идваха от другия край на линията. Когато те престанаха, Джок каза:

— Той е много лош човек. Заслужава да умре.

— Не от твоята ръка, по дяволите. Това приключи за теб.

„Това може никога да не приключи“, помисли си Джок. Той го знаеше, макар МакДъф явно да беше на друго мнение. Но МакДъф искаше това толкова отчаяно, че беше готов да повярва на всичко.

— Софи ще убие Санборн, ако не го направя аз. Не мога да й позволя да го направи. Тя вече достатъчно е страдала, достатъчно е наранена. Дори да не я хванат, това ще бележи целия й живот занапред.

— Вероятно ще се откаже. Ти каза, че не притежава инстинкта на убиец.

— Но сега вече притежава необходимите умения. А освен умения, има и омраза у нея. Убедена е, че макар че причината да извърши зло е добра и справедлива.

— Тогава, остави я да го направи. А ти излез от живота й.

— Не мога. Трябва да й помогна.

МакДъф мълча известно време.

— Защо? Какво изпитваш към нея, Джок?

Джок се засмя тихо.

— Не се тревожи. Не е секс. И, Господ знае, не е любов. Е, може би е любов. Приятелството също е любов. Харесвам и нея, и момчето. Изпитвам някаква привързаност към нея заради онова, което е изстрадала. И заради което продължава да страда.

— Това е достатъчно, за да ме разтревожи, ако ще те накара да подновиш старите си навици. Искам да се върнеш в имението.

— Не. Освободи ме от обещанието ми.

— По дяволите, няма да го направя. Дълго време те оставих сам да търсиш пътя си. За мен беше дяволски трудно. Единственото, за което те помолих, беше да държиш връзка с мен. И да не убиваш.

— Не съм убил никого.

— Досега.

— Не се е случило… още.

— Джок, ти… — МакДъф спря и си пое дълбоко дъх. — Нека помисля.

Настъпиха няколко минути тишина, в които Джок почти чуваше как мозъкът на МакДъф работи и пресмята възможностите.

— Какво би те накарало да се върнеш в имението?

— Не искам тя да убие Санборн.

— Не можем ли да убедим ФБР или правителството да се справи с него?

— Тя каза, че се е опитала. Мисли, че всички са корумпирани и им е платено добре.

— Възможно е. Санборн има почти толкова пари, колкото и Бил Гейтс, и това вероятно заслепява повечето политици. А медиите?

— Софи е била в психиатрична клиника в продължение на три месеца заради нервен срив след убийствата. Това била една от причините да не може да накара никого да я изслуша.

— По дяволите.

— Освободи ме от обещанието ми — повтори търпеливо той.

— Забрави за това — каза подчертано МакДъф. — Не искаш тя да убие Санборн? Тогава ще включим някой друг, който ще свърши работата вместо нея.

— Щом не позволява на мен, тя няма да позволи и на никого другиго да направи това. Казва, че се чувства отговорна.

— Кой ще й каже? Ние просто ще се отървем от копелето.

Джок се засмя.

— Започваш да звучиш като мен, МакДъф.

— Нямам нищо против да смачкам някоя хлебарка. Просто не искам ти да го направиш. Какво ще кажеш да вместим Ройд в картинката?

Джок замръзна.

— Ройд?

— Каза ми, че е запознат с историята. Има ли някакво съмнение, дали ще успее да се справи, ако му бъде дадена възможност?

— Въобще никакво. Той е достатъчно добър. Трябва само да се тревожа за отношението му към Софи.

— Ще е добре, ако може да осигури безопасността й.

— Софи не би мислила, че това е добре — каза Джок сухо. — Ще иска да изчезне и да я остави сама да се справи, както постъпва и с мен.

— Обади се на Ройд, а после си ела у дома.

— Не.

Тишина.

— Моля те.

— Не искам… — Той въздъхна. Обещанието си беше обещание, а той дължеше на МакДъф повече, отколкото би могъл да му изплати за хилядолетие. — Ще помисля. Ще ми е необходимо известно време, за да го намеря. Доколкото знам, той може и да е мъртъв. За последен път чух, че е някъде в Колумбия. Ще се опитам да се свържа с него.

— Ако имаш нужда от помощ, кажи ми. Доведи го тук и се качи на самолета за вкъщи. Ще те посрещна в Абърдийн.

Той затвори. Джок бавно натисна бутона за край на разговора. Отговорът на МакДъф не беше неочакван, но той все пак беше разочарован. Искаше да сложи край на мъчението на Софи възможно най-бързо и най-ефикасно, а нямаше кой да го направи по-добре от него.

Освен може би Ройд.

Както каза на МакДъф, Ройд беше достатъчно добър. Беше накарал МакДъф да проучи произхода и миналото му, когато Ройд се беше свързал с него преди година. Той, изглежда, беше изпълнен със страст и горчивина, но Джок беше живял с лъжи и заблуди прекалено дълго и нямаше да позволи някога да бъде използван отново. Ройд беше умен, безмилостен и успяваше да проведе успешно операции, които бяха трудни за всекиго, ако не и невъзможни.

А той си имаше причина и за страстта, и за горчивината, както беше доказал на Джок. Съществуваше съвсем малко съмнение, че ще се концентрира напълно върху Санборн и РЕМ-4 веднага щом узнае къде се намира сградата с лабораториите.

Но, по дяволите, на Джок не се харесваше идеята, че няма да е наблизо и няма да може да наблюдава действията на Ройд. Той харесваше Софи Дънстън и Майкъл, а нежните чувства от всякакъв вид бяха рядкост и ценност в живота му. Трябваше отново да се научи как да общува с хората, как да отговаря на техните чувства, а всяко знание трябва да бъде пазено като скъпоценност.

Усмихна се без радост при тази последна мисъл. Странно беше да мисли за нежност, докато се канеше да извърши най-ужасния от всички грехове в името на тази нежност.

А това можеше все пак да се наложи, ако Ройд изгубеше интерес към този „лов“.

Което обаче не беше много вероятно.