Убийствени сънища

Глава 6

— Какво има, мамо? — Майкъл не гледаше нея, погледът му не се отделяше от прозореца на колата. — Какво не е наред?

Тя стисна здраво кормилото. Майкъл беше много тих по време на вечерята и тя почти очакваше този въпрос.

— Какво имаш предвид?

— Ти си разтревожена. Отначало реших, че е заради мен, но има и нещо друго. Нали?

Трябваше да се досети, че Майкъл ще долови вътрешното й неспокойствие. След всичко, което беше преживял, неговата чувствителност беше изострена до крайност. Понякога тя се питаше как успява да остане съвсем нормален.

— Не е нещо, за което да се тревожиш и ти. Свързано е с работата ми.

Погледът му се премести върху лицето й.

— Честно?

Тя се поколеба. Искаше да го защити, но дали беше добре, че не му казва истината? Ситуацията ставаше изключително грозна и може би щеше да дойде моментът, когато той трябваше да се изправи лице в лице с тази грозота.

— Да, не е нещо, за което да се тревожиш в момента. Но не, не става въпрос за работата ми.

Той мълча известно време.

— Дядо?

Софи прехапа устни. Споменаваше дядо си за първи път от онзи ден до езерото.

— Отчасти. Може да се наложи да те изпратя при баща ти за малко.

Момчето поклати глава.

— Няма да ме иска.

— Ще те иска. Той те обича.

— Държи се смешно, когато сме заедно. Мисля, че се радва, когато се връщам у дома.

— Може би мисли, че ти не искаш да си с него. Трябва да поговорите.

Той отново поклати глава.

— Няма да ме иска. А и аз няма да отида при него. Ще остана с теб.

Толкова по въпроса за откровеността. Тя си пое дълбоко дъх.

— Ще говорим за това, когато се приберем у дома. Всъщност не съм в беда и няма нищо…

— Погледни тези камиони! — Майкъл сваляше прозореца. — Какво става?

Три бяло-сини камиона с емблеми на фирмата „Лайт енд Газ“ от Балтимор бяха паркирани до тротоара със запалени фарове. Светлината от нейните фарове попадна върху полицая, който стоеше в средата на платното и говореше с шофьора на автомобила пред нея. Тя намали скоростта, след това спря.

— Не знам. Ще видим.

Полицаят направи знак на другия шофьор да продължи и тръгна към тях.

— Какъв е проблемът, офицер?

— Изтичане на газ. В този квартал ли живеете?

— Не, четири пресечки по-нататък. — Софи хвърли поглед към работниците в сиви униформи, които обикаляха от къща на къща. — Да не би да евакуират хората?

— Не, проверяват дали в къщите има изтичане на газ, и не искат никой да влиза, докато не свършат. — Той се усмихна. — Досега са открили само две малки, незначителни изтичания. Но трябва да бъдем внимателни. Предупреждаваме всички да не включват никакви източници на електричество, докато не се уверим, че всичко е наред.

— Аз живея на „Хай Тауър стрийт“. Това важи ли и за нас?

Той провери в списъка.

— Няма доклади за изтичане на газ след „Нортрап“. При вас всичко трябва да е наред. Но може би ще е добре да вземете някои превантивни мерки.

— Не се тревожете, ще го направим.

— Ще помиришем ли газта, ако имаме изтичане? — запита Майкъл, след като подминаха полицая.

— Сигурна съм, че да. Миризмата на газта е включена към мерките за безопасност, така че можем да разчитаме на това. Нали точно така хората разбират кога трябва да се обадят на газовата компания.

След следващата пресечка вече нямаше камиони на компанията, нито пък на по-следващата. В техния квартал всичко беше тихо и спокойно.

— Мисля, че може би е добра идея да се обадим на газовата компания. — Колата влезе в алеята пред къщата и Софи натисна дистанционното управление за гаража. — Всъщност може би трябва да го направим, преди да влезем…

— Спри! — Ройд беше до прозореца й. — Сега!

Тя инстинктивно натисна спирачките.

— Слезте! И двамата.

Тонът му беше толкова настоятелен, че тя въобще не се поколеба. Отвори вратата.

— Майкъл, слез.

— Мамо, какво…

Но още докато говореше, той вече беше слязъл от колата.

— Добре. — Ройд седна зад кормилото. — Сега го заведи в моята кола, тъмната „Тойота“, паркирана на улицата. Ключовете са на таблото. Ще ви се обадя, когато е безопасно да се върнете.

Тя се поколеба.

— Изчезвайте оттук!

Тя сграбчи Майкъл за ръката и се затича към неговата кола. След миг вече бяха преполовили разстоянието.

— Мамо, кой беше…

— Тихо.

Тя гледаше в огледалото за обратно виждане. Какво, по дяволите… Нейната кола отиваше към отворената врата на гаража. Изведнъж обаче тя увеличи скоростта. Ройд скочи от нея и се претърколи няколко пъти на моравата пред къщата, а колата влезе в гаража.

Какво ставаше, за Бога?

Майкъл надничаше през рамото й.

— Какво прави той? Защо ни каза…?

Къщата експлодира! Прозорците на „Тойотата“ силно се разтресоха.

Пламъци.

Дърво, врати и стъкла се разлетяха във всички посоки и се посипаха върху моравата пред къщата.

Ройд!

Къде беше Ройд?

Последния път, когато го видя, той беше на моравата, но сега от къщата се издигаше черен дим, горящите отломки продължаваха да падат.

Телефонът й звънна.

— Завийте зад ъгъла и отидете до края на улицата — каза Ройд. — Не спирайте, докато не стигнете там. Аз ще ви посрещна.

— Какво се случи? Какво направи?

Но той беше затворил. Тя пусна телефона и взе завоя в края на пресечката. Видя хора да тичат вън от къщите си, по улицата, към горящия ад, който някога беше неин дом.

Нейният дом. Домът на Майкъл. Погледна го. Лицето му беше бледо, беше стиснал здраво училищната чанта.

— Дръж се, Майкъл. Ние сме в безопасност.

Момчето поклати глава. Гледаше право напред. Вероятно беше в шок. Кой би могъл да го обвинява? Софи също беше в шок. Ройд ги чакаше на ъгъла. Тя спря до тротоара и той скочи на задната седалка.

— Карай! Трябва да се махнем бързо оттук. Не искам да ви виждат.

Софи натисна газта и в този миг чуха воя на сирена.

— Защо?

— По-късно. Като стигнеш до кръстовището, завий вляво. — Отвори телефона си и набра номер. — Нещата загрубяха, Джок. Посрещни ни в мотел „Ла Куинта“ на магистрала 40. — Той затвори. — Спри и с момчето ще седнете на задната седалка. Аз ще шофирам.

— Престани да ме командваш, Ройд! — Тя се опита да говори спокойно, без гласът й да трепери. — От теб искам само отговори.

— Но момчето може би не се нуждае само от отговори — каза той тихо. — А в момента аз не мога да му помогна.

Беше прав. Майкъл току-що беше видял как домът му се разби на парчета, а и нали тя вече беше решила, че той е в шок, че е замаян. Имаше нужда от нея. Тя спря до тротоара.

— Хайде, Майкъл. Трябва да седнем на задната седалка.

Детето не заспори. Движенията му бяха сковани и некоординирани, но се подчини.

— Всичко е наред, Майкъл. — Това беше лъжа. — Не, не всичко е наред. — Тя го прегърна през раменете. — Ужасно е, но ние ще намерим начин да оправим всичко.

Той не я погледна. Погледът му не се отделяше от Ройд, който заемаше мястото зад кормилото.

— Кой е той?

— Казва се Мат Ройд.

— Той взриви къщата ни.

— Не, той не иска ние да пострадаме.

— Тогава защо…

— Ще ти обясня, когато самата аз разбера. Можеш ли да почакаш, докато стигнем до този мотел и разберем? Там ще ни чака Джок.

Момчето бавно кимна.

— Добре. — Тя се облегна назад и го притисна до себе си. — Няма да позволя нищо да ти се случи, Майкъл.

Той вдигна глава и втренчи поглед в очите й.

— За какъв ме мислиш? Аз не се страхувам. Тревожа се за теб, мамо.

Тя го прегърна по-здраво.

— Съжалявам. — Прочисти гърлото си. — Е, аз няма да позволя нещо да се случи и с мен. — Тя срещна погледа на Ройд в огледалото за обратно виждане. — Закарай ни до този мотел, Ройд. Аз и синът ми искаме отговори.

— Чакайте тук!

Ройд слезе от колата и тръгна към офиса на мотела. След пет минути отново се качи в колата.

— Стая 52. На първия етаж. В края на сградата. Никой не заема съседните стаи. Платих, за да останат свободни.

Той паркира колата на паркинга и й подаде ключовете за стаята.

— Заключете вратата. Хайде, отидете там и сложи момчето да спи. Аз ще изчакам Джок.

— Аз не съм „момчето“ — каза Майкъл. — Казвам се Майкъл Едмъндс.

Ройд кимна.

— Извинявам се. Аз съм Мат Ройд. — Той протегна ръка. — Нещата са малко объркани в момента, но това не е причина да се отнасям с теб, като че ли не съществуваш. Ще заведеш ли майка си в стаята и ще й дадеш ли чаша вода? Тя изглежда малко разтревожена.

Майкъл втренчи поглед в протегнатата ръка на Ройд, после бавно я пое и я разтърси.

— Не е чудно, като се има предвид какво се случи — каза той с дрезгав глас. — Но тя е издръжлива, ще се оправи.

— И аз го виждам. — Ройд погледна Софи. — А мисля, че и твоят Майкъл е доста издръжлив. Ще е добре да сме напълно откровени с него.

Тя слезе от колата.

— Нямам нужда от съвети за това, как да общувам с детето си. Хайде, Майкъл.

— Чакай. — Майкъл гледаше втренчено Ройд. — Ако ти не си взривил къщата ни, значи е бил някой друг. Нали така? Не е било нещастен случай?

Ройд не се поколеба.

— Точно така. Не беше нещастен случай. Но някой е положил доста усилия, за да изглежда като нещастен случай.

— Това е достатъчно — каза Софи.

Ройд сви рамене.

— Изглежда, сега е време аз да правя грешки.

— Ще бъде голяма грешка, ако не дойдеш веднага да ми обясниш какво става. — Тя погледна Майкъл. — Искам да кажа, да ни обясниш.

Той се усмихна леко.

— И аз така си помислих — че имаш предвид двама ви. Ще дойда веднага, щом дойде Джок.

— И по-добре да го направиш. — Тя отиде до вратата и я отключи. — Уморена съм от това отлагане, Ройд.

— Той каза да заключим вратата — каза Майкъл, когато вратата се затръшна след тях.

Тя спусна дори резето.

— Щях да го направя.

— Ти си му много ядосана. — Майкъл изучаваше изражението й. — Защо?

— Той не се държи с мен както трябва.

— Но нали той ни спаси?

— Да. Нещо такова.

— Ти обаче не го харесваш.

— Не го познавам добре. Но мисля, че е от онези хора, които са готови да те прегазят, ако застанеш на пътя им.

— Отначало аз също не го харесах, но може би не е толкова лош.

— Какво?

— О, той не е като Джок — побърза да каже Майкъл. — Но ме кара да се чувствам сигурен, защитен. Като във филма с Шварценегер, „Терминатор“, който гледах с татко.

Да, Дейв можеше да покаже на Майкъл филми, които не са полезни за него.

— Ройд не е някакъв си Терминатор от бъдещето. — Странно беше, че и той е доловил смъртоносното насилие, което се таеше в Ройд, но може би не беше лошо това, че нещо или някой може да му даде усещане за сигурност. — Но с него наистина можеш да се чувстваш в безопасност. Някога е бил „тюлен“ и знае какво прави.

— Тюлен?

Виждаше се, че това го е впечатлило. Може би прекалено много.

— Седни и се опитай да си починеш. Вечерта беше доста наситена със събития.

Майкъл поклати глава.

— Ти седни. — Той тръгна към банята. — Мистър Ройд каза, че трябва да изпиеш чаша вода.

— Мистър Ройд е…

Тя спря. Беше здравословно за Майкъл да му се на мира работа, да е непрекъснато зает с нещо, както и да се поддържа у него това настроение и желание да помага на околните. Така нямаше да мисли за изминалите няколко часа. Тя се отпусна на стола до леглото.

— Благодаря. Чаша вода ще ми дойде добре.

Той й подаде чашата с вода и седна на леглото.

— Винаги ще ти услужа. — Майкъл я гледаше сериозно. — И мистър Ройд беше прав. Трябва да знам какво става, за да мога да помогна, мамо.

Исусе, той въобще не говореше като дете! Което обаче не означаваше, че трябва да го натовари с това бреме, с този ужас.

Но ето, че ужасът отново тропаше на вратата. Ако не му разкажеше поне част от историята, рискуваше това да задълбочи нощните му кошмари. Неизвестното вероятно беше по-страшно и по-лошо, отколкото да се изправиш лице в лице с реалността. Не се знаеше какво е по-добре за него, приличаше на хвърляне на ези-тура.

— Мамо! — Лицето му беше напрегнато, очите му умоляваха. — Не ме затваряй, не ме оставяй навън. Трябва да ти помогна.

— Майкъл…

Тя протегна ръка и го помилва по бузата. Господи, колко много го обичаше. И какво трябваше да му каже? Че майка му се готви да убие човек? Че предната вечер някой се беше опитал да ги убие и че това се беше случило само на няколко метра от леглото му, докато той е спял? Окей, можеше да пропусне тази част от историята и да му разкаже само основното. И то беше достатъчно лошо.

— Преди години бях много разтревожена за дядо ти. Ти вероятно не помниш, но той също имаше ужасни кошмари. Подобни на твоите. И не спеше много, страдаше от безсъние. Отчаяно исках да му помогна. И започнах да работя върху…

— И този човек, Санборн, ли взриви къщата ни? — запита Майкъл.

Софи кимна.

— Вероятно. Поне той е дал заповедите.

— Защото е искал да те убие. Той мрази ли те?

— Не мисля, че ме мрази. Аз просто му преча, стоя на пътя му. Той иска да изтрие от лицето на Земята всеки, който знае за РЕМ-4.

— Е, аз го мразя. — Очите на Майкъл горяха, мятаха мълнии. — Искам да го убия.

— Разбирам те, Майкъл. Но аз също трябва да поема част от вината. Това не е…

— Той причини зло на дядо и баба, причинил е зло на всички онези хора. Причинил е зло и на теб. — Момчето се хвърли в прегръдките й. — Вината не е твоя. Не е твоя. Той го е направил. Той е виновен за всичко.

Тя чувстваше как сълзите му мокрят бузата й. Притисна го силно до себе си.

— Той ще бъде наказан, Майкъл. Както ти казах, просто е трудно да намерим начин да го направим.

— Защо? Нали добрите момчета трябва да ни помогнат. И, както във филмите, предполага се, че добрите момчета ще спечелят.

— Да, ние ще спечелим. — Тя го отдалечи леко от себе си, за да погледне в очите му. — Обещавам ти, Майкъл. — Трябваше да го накара да повярва. — Ние ще спечелим.

— Той взриви къщата ни! — каза Майкъл ожесточено. — Защо и ние да не взривим неговата?

Господи!

— Око за око?

— Обзалагам се, че мистър Ройд би го направил. Защо не го попитаме?

— Имаме много въпроси към него. Но не мисля, че трябва да му зададем точно този въпрос.

Тя го целуна по челото. Трябваше да се върнат към нормалните, всекидневни неща, за да има той шанс да прекара спокойна нощ.

— Сега, отиди си измий лицето. Никой от нас не е ял достатъчно на вечеря. Ще се обадя в „Домино“ да ни донесат пица.

— Не съм гладен. — Той смръщи вежди. — Но ти трябва да ядеш. Давай.

— Благодаря ти. Мисля, че и ти ще успееш да преглътнеш няколко хапки. Ще изляза за малко, за да попитам Ройд дали и той е гладен. — Тя тръгна към вратата. — А и Джок трябва да дойде скоро. Той обича пица „Пипероне“, нали?

— С гъби. — Майкъл пък тръгна към банята. — Ще се върна скоро.

Майкъл реагираше много по-нормално, отколкото беше очаквала, и тя изпита огромно облекчение. Беше мислила, че страхът ще е първият инстинктивен отговор на случилото се, но беше подценила сина си. Първо беше изпитал шок, а после — гняв, но над всичко доминираше желанието му да защити нея.

Ройд и Джок седяха в „Тойотата“ на Ройд, но и двамата излязоха, като видяха Софи.

— Съжалявам — каза Джок тихо. — Трябва да е било ужасен шок за теб и Майкъл.

— Как се справя той? — запита Ройд.

— Чудесно. — Тя си пое дълбоко дъх. — Не, не е чудесно. Ще се радвате да знаете, че поговорих с него.

— Всичко ли му каза?

— Почти всичко. Няма нужда да знае за Каприо. — Тя погледна Джок. — Или пък с подробности какво е сторил на теб и Ройд. Разказах му само най-общите неща.

— Умно — каза Ройд. — В противен случай, той можеше да ни обърка с лошите момчета. Мисля, че и без това е достатъчно объркан.

Тя мрачно кимна.

— Достатъчно объркан е, щом те мисли за Терминатор. Обясних му, че определено си от плът и кръв.

Джок се засмя тихичко.

— Сравнението никак не е лошо. Терминатор защити детето в последните два филма.

— Но беше главният злодей в първия. Сигурна съм, че той предпочита теб, Джок — каза Ройд. — Ти си желязната ръка в кадифената ръкавица.

— Аз също съм сигурен, че той обича мен повече — каза Джок. — Какво има в мен, което може да не се хареса на някого?

Софи го изгледа студено.

— Например фактът, че вие двамата седите тук отвън и правите планове, преди да сте споделили всичко с мен.

— Вярно — каза Джок. — Но ние решихме, че може би имаш нужда да останеш за малко насаме с Майкъл.

Тя се обърна към Ройд.

— Ти откъде знаеше, че къщата ще експлодира?

— Не знаех. Но мислех, че е много вероятно. Стори ми се странно, че уж има изтичане на газ в нощта, след като не успяха да те убият.

— Но изтичането беше на четири пресечки оттук.

— И следователно ти щеше да се чувстваш в безопасност. Но след като къщата избухнеше, това щеше да се стори много по-малко подозрително на властите. — Той наклони глава на една страна. — Ти не изпита ли поне слабо подозрение?

— Да, щях да се обадя на газовата компания веднага, щом влезех в гаража.

— Дори нямаше да можеш да влезеш в къщата. Гаражът щеше да е целият в пламъци. На пода беше поставено устройство, което щеше да запали искрата веднага, щом преминехте през него. Една искра щеше да е достатъчна.

— Ти откъде знаеше?

Той мълча известно време.

— Така щях да направя самият аз в подобна ситуация. На това съм обучен.

Шокът премина на вълни през нея. Не биваше да се изненадва чак толкова. Извърна поглед от него.

— Разбира се.

— Не извръщай поглед от мен. — Тонът на Ройд изведнъж стана груб. — По-добре е да се радваш, че знаех какво може да се случи, защото в противен случай ти и синът ти щяхте да сте мъртви.

Тя се застави отново да го погледне.

— Радвам се на всичко, което запазва живота на Майкъл. И нямам право да осъждам нищо, което е част от твоето обучение.

— По дяволите, не исках да… Не това…

Тя го прекъсна.

— Това не означава, че не съм ядосана, задето позволи къщата ми да избухне. Ако си се досещал, можеше просто да кажеш на мен и Майкъл да слезем от колата. Нямаше нужда да освобождаваш спирачките на колата и да й позволиш да влезе в гаража. Ти искаше къщата да се взриви.

— Правилно, исках.

— Защо? И защо ми каза да отведа Майкъл? Защо не искаше да ни видят?

— Реших, че ще имаме предимство, ако сметнат, че сте мъртви.

— Какво предимство?

— Време.

Тя се замисли.

— Но като претърсят останките и не намерят телата ни, ще разберат, че не сме били там.

— Ще им трябва известно време. Пожарът ще продължи още малко, защото се подхранва от газта. А после ще бъде прекалено горещо, за да се изследва праха, освен това ще трябва да изчакат, за да са сигурни, че няма „джобове“ от газ, който да избухнат всеки момент. Експлозията беше ужасна и всеки знае, че не бихте могли да оцелеете, ако сте били вътре. Ще очакват да има само останки от телата и ще мине много време, преди да са абсолютно сигурни. Ако късметът е бил с нас и не са ви видели да напускате района, имаме шанс.

— Шанс за какво?

— Да отведем Майкъл далеч оттук. — Джок направи пауза. — Да отведем Майкъл от теб, Софи.

Тя замръзна.

— Какво говориш?

— Майкъл почти не загина на два пъти през последните двайсет и четири часа, а не той беше мишената. Докато е близо до теб, ще бъде в опасност.

— Искате да го изпратя някъде далеч от мен? — Тя стисна ръце в юмруци. — Не мога да го направя. Той има нужда от мен.

— Но той има нужда и да остане жив — каза Ройд. — А ти трябва да си свободна да се движиш, без да се тревожиш за него.

— Млъкни! Това не е твоя грижа. Ти не знаеш какво…

Софи млъкна, защото всъщност това беше и негова грижа. Тя го беше направила и негова грижа, когато беше разрушила живота му със създаването на РЕМ-4.

— Не си бил с него, когато е имал кошмари.

— Но аз съм бил — каза Джок. — На мен имаш доверие, нали?

— Какво говориш?

— Искам да взема Майкъл със себе си в имението на МакДъф.

— В Шотландия? Няма начин.

— Там той ще е в безопасност. МакДъф ще се погрижи за това. — Той се усмихна. — Аз ще се погрижа за това. Грижил съм се за Майкъл и когато е имал кошмари, докато ти си била на работа. С него ще се разбираме чудесно.

Майкъл на хиляди мили далеч…

— Ще се страхувам до смърт.

— Тогава, мисля, че е по-добре да решиш какво е най-важно за теб — каза Ройд. — Обещах безопасността и на двама ви, но ако Майкъл го няма, за мен ще е много, много по-лесно.

Тя затвори очи. Страхът я заливаше на вълни, от които й прилошаваше. Никога не се беше отдалечавала на повече от пет мили от Майкъл, откакто беше излязла от болницата след смъртта на родителите си.

— Той е мой син. Аз мога да се грижа за него.

Нито един от двамата не й отговори. Разбира се, не казаха нищо, защото всичко беше казано. Тя се проявяваше като егоистка в името на майчината любов. Не можеше да причини това на Майкъл. Отвори очи.

— Говори ли с МакДъф за това?

— Да — каза Джок. — В мига, в който Ройд ми се обади и ми каза какво се е случило. МакДъф не каза нищо, което да е в противоречие с плановете ми.

— Това не е достатъчно. Не искам Майкъл да бъде приет с недоволство.

Джок поклати глава.

— Щом ленд лердът е разрешил, значи няма да е така. Ще приеме Майкъл като собствен син. — Направи гримаса. — А, повярвай ми, МакДъф има много силно чувство за семейство.

— Трябва да говоря с него.

— Помислих си, че вероятно ще искаш това. Добре ли е да стане утре? МакДъф уреди аз и Майкъл да летим с частен самолет в девет.

Мили Боже, всичко се развиваше прекалено бързо.

— Но Майкъл дори няма паспорт.

— МакДъф ще му уреди британски паспорт само за една нощ.

— Какво?

— Под името Майкъл Гейвин. — Той се усмихна. — Моят по-малък братовчед.

— Фалшив паспорт?

Джок кимна.

— МакДъф е служил във флота и има връзки, които понякога се оказват много полезни.

— Хора, които нарушават закона — каза тя безизразно.

— Е, да. Изключително способни хора, които нарушават закона, но знаят как да го направят. В този живот това понякога е необходимо, за да се преодолее бюрокрацията.

Тя мълча един кратък миг.

— Ще говоря с него. Не обещавам, че ще позволя на Майкъл да замине.

— Ще му позволиш да замине — каза Джок. — Ще можеш да разговаряш с него всеки ден и ще знаеш, че го закрилям и че се грижа за него. — Той хвърли тайно поглед към Ройд. — Въпреки че аз не съм Терминатор.

— Ами, как да не си! — каза Ройд, а после се обърна към Софи: — Искаш ли да изчезна за малко, докато вие двамата съобщите новината на детето?

Тя се замисли.

— Не, Майкъл няма да иска да замине. Той се тревожи за мен. Ти ще трябва да му покажеш, че има кой да се грижи за мен. Не трябва да мисли, че ще съм сама.

Той се усмихна леко.

— Вече си решила. Само че още търсиш кой е най-добрият начин да го кажеш.

Софи се обърна и отвори вратата.

— Най-добрият начин е да се обадя на „Домино“ за пица, а после да оставя Джок да говори с Майкъл, докато ние се храним. Той ще се вслуша в неговите думи.

— А аз какво да правя? — запита Ройд.

— Ти ще седиш и ще изглеждаш строг и отговорен. — Тя го изгледа студено. — А ако се наложи да проговориш, се опитай да не бъдеш много груб и да не казваш нещата направо, защото това ще го накара отново да започне да се тревожи.

— Защо не си легнеш? — запита я Майкъл и се обърна да я погледне. — С мен всичко ще е наред.

Очите му блестяха в тъмнината, а тялото му изглеждаше сковано под одеялото. Исусе, щеше да е истинско чудо, ако нямаше кошмари тази нощ, помисли си тя. Първо експлозията, а после емоционалните часове, в които Джок се опитваше да го убеди да отиде в Шотландия с него. За Софи беше невероятно, че накрая той се беше предал и се беше съгласил.

— Не съм уморена. Заспивай, бейби.

Той не отговори веднага.

— Страхуваш се, защото не съм свързан с монитор. Ще стоиш будна цяла нощ.

— Това е само една нощ. Джок обеща, че МакДъф ще осигури монитор в замъка, още преди да сте стигнали там.

— Но това няма да ти помогне тази нощ. Трябва аз да съм този, който ще стои буден. Винаги ти създавам проблеми.

— Ти не… Да, ти имаш проблеми, но всеки има.

— Не като моите. — Той направи пауза. — Аз луд ли съм, мамо?

— Не, не си луд. Защо мислиш така?

— Защото не мога да ги спра. Опитвам се, непрекъснато се опитвам, но не мога да спра кошмарите.

— Ще ти помогне, ако говориш за тях. — Тя взе ръката му в своята. — Не ме затваряй вън от твоя свят, Майкъл. Нека ти помогна да се пребориш с тях.

Той поклати глава и тя почувства как се отдръпна от нея.

— Ще се справя. Сега, като знам, че дядо не е бил луд, се чувствам по-добре. Или че е бил луд, но вината за това не е била негова. Тревожех се за… Не разбирах. Дядо ме обичаше. Знам, че ме обичаше.

— Обичаше те.

— И не разбирах как така се случи онова.

— Би трябвало да си Айнщайн, за да разбереш. На мен ми бяха необходими месеци, за да стигна до някакво заключение, а аз знаех повече от теб.

Той мълча малко.

— Знам, че Санборн трябва да бъде наказан, но не искам ти да го направиш. Той ще те нарани.

— Майкъл, това вече сме го обсъждали.

— Но той ще те нарани.

— Няма да му позволя. Няма да успее да нарани никого от нас. Но, да, той трябва да бъде наказан. А и за двама ни няма безопасност докато той е на свобода. — Тя мислено добави, че за тях няма да има безопасност, всъщност докато той е жив. — Ти имаш доверие на Джок, нали?

— Да.

— А той ти каза, че аз ще съм в безопасност. Каза, че Ройд умее да се грижи за хората, че дори е много добър в това.

Той кимна.

— Да, знам, че е „тюлен“.

„И слава Богу“, помисли си тя. Тази част от миналото на Ройд особено се харесваше на Майкъл.

— Значи всичко ще е наред.

— Да. — Той стискаше нервно ръцете й. — Мислиш ли, че Бог е простил на дядо за онова, което направи?

— Знам, че баба ти би му простила. Вината не беше негова.

— И аз така предполагам. — Той я стисна още по-здраво. — Но вината не е твоя. Престани да мислиш за това.

— Заспивай, Майкъл. Утре те чака дълъг полет.

— Колко ще трябва да остана там?

— Не знам. Не много. — Господи, как щеше да й липсва той! — Но ще разговаряме по телефона всеки ден.

— В колко часа?

— В шест часа шотландско време.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Майкъл не проговори отново, но тя знаеше, че не спи. От време на време ръката му се отпускаше в нейната.

„Заспивай спокойно, Майкъл. Аз ще съм тук с теб.“

Той го знаеше: майка му ще е с него, независимо какво щеше да се случи. До тази вечер тя не предполагаше, че той се страхува, да не би да полудява. А трябваше да се досети. Беше естествено за момче, което знаеше, че дядо му е бил луд.

Ръката му най-сетне се отпусна съвсем. Беше заспал. Софи се облегна назад. Беше уморена, но не можеше да затвори очи. Можеше да заспи, след като качеше Майкъл на самолета. Трябваше да се обади по телефона и да се увери, че МакДъф е всичко това, което Джок й беше казал за него.

— Мамо? — запита сънено Майкъл. — Няма нужда да страдаш…

— Добре съм, Майкъл — каза тя тихо.

— Не си. Чувствам го. Не изпитвай болка. Вината не е твоя…

Той най-после заспа.

Тя се наведе и го целуна нежно по челото, преди отново да се облегне назад.