Убийствени сънища

Глава 7

Ройд гледаше как Майкъл се качва по стъпалата на частния реактивен самолет с Джок.

— Момчето като че ли отсега започва да тъжи за дома си — каза той тихо.

Мили Боже, тя се надяваше да не е така. Майкъл беше мълчал по целия път до летището, но за него беше нещо нормално да не е щастлив.

— Може би не. Джок е много убедителен.

— Той няма да е щастлив — повтори Ройд. — Бъди подготвена за…

Как би могла да бъде подготвена за…

Майкъл се обърна, слезе набързо по стъпалата и се втурна през пистата. Хвърли се в ръцете й.

— Не искам да тръгна — прошепна той. — Това не е добре. Не е добре.

Софи го прегърна здраво.

— Добре е — каза спокойно. — Никога нямаше да те помоля да тръгнеш, ако не беше за добро.

Той мълча един миг, после се отдръпна от нея. В очите му блестяха сълзи.

— Обещаваш ли, че ще бъдеш добре? Обещаваш ли, че нищо няма да ти се случи?

— Обещавам. Ще преживеем всичко това заедно. — Тя се опита да се усмихне. — Ройд също ти обеща това. Искаш ли да подпишем договор?

Момчето поклати глава.

— Но нещата просто се случват. Понякога се случват ненормални неща.

— Не и на мен. — Тя го погледна втренчено в очите. — Нима се страхуваш да отидеш?

Той отново поклати глава.

— Не, но не искам да отида. Искам да остана с теб, но Джок казва, че ти си в по-голяма безопасност без мен.

— Да, така ще бъде.

— Тогава, ще отида.

Той я прегърна здраво и отчаяно в мечешка прегръдка, преди да се обърне към Ройд и да каже:

— Грижи се добре за нея! Чуваш ли ме? Ако позволиш да й се случи нещо, ще те преследвам до края на живота ти.

Преди Ройд да може да отговори, той се обърна рязко и се затича към самолета, където го чакаше Джок. Миг след това, вратата се затвори след него. Ройд се засмя.

— Проклет да съм! Мисля, че би го направил. Започвам да се чувствам много близък с твоя син.

— О, млъкни!

Тя изтри сълзите от очите си и загледа как самолетът се носи по пистата. Чувстваше се така, сякаш някой я разкъсваше на части. Беше казала на Майкъл, че това е за добро. А по-рано същата сутрин беше говорила с МакДъф и той беше обещал безопасността на сина й. Само че това не правеше нещата по-лесни за нея. Изчака самолетът да се скрие от погледите им, преди да извърне глава.

— Да се махаме оттук. — Тя тръгна към паркинга. — Говори ли с приятеля си Кели?

— Снощи не успях. Той ми каза, че няма да се свърже с мен, ако не е безопасно за него. — Той изравни крачка с нея. — Ако Санборн се е заел да елиминира всеки, който е свързан с РЕМ-4, може да стане невероятно трудно някой да се добере до файловете.

— А това означава ли, че ти няма да направиш опит?

— Не бъди глупава — каза той студено. — Означава, че ще изчакам, докато мога да съм сигурен.

— А ако не можеш да си сигурен? Ако той премести и папките, и компютрите, а новата си сграда превърне в малка крепост?

Той й отвори вратата на колата.

— Е, тогава ще открия скривалището му и ще го взривя!

Тонът му не изразяваше никакви чувства, лицето му беше лишено от изражение, но тя пак чувстваше силата, която го караше да действа и която беше почти осезаема. Тя си пое дълбоко дъх и смени темата.

— Къде отиваме? Обратно в мотела?

Той поклати глава.

— Напускаме града. Направих резервация в мотел на около четирийсет мили оттук. Не искам да рискувам някой да те види и да те познае. Според новините снощи, ти и Майкъл сте мъртви. Искам това да остане така възможно най-дълго.

— Предполагам, че не мога да кажа дори на бившия си съпруг, че Майкъл е жив?

— По дяволите, не.

И тя си беше помислила така.

— За него ще е трудно. Той обича Майкъл.

— Ще издържи. — Ройд потегли от паркинга. — А теб? Обича ли все още и теб?

— Той се ожени повторно.

— Не това попитах.

Тя сви рамене.

— Имахме дете. Откъде да знам колко чувства са му останали?

— А у теб?

Тя го погледна, но не срещна очите му.

— Какво?

— Какво изпитваш ти към него?

— Това не е твоя работа. Защо би искал да знаеш?

Той не проговори един миг.

— Може би проверявам за възможни слабости. Това би било най-умното нещо.

— И това ли правиш?

— Не.

— Любопитство?

Той сви рамене.

— Може би. Не знам.

— Тогава, твоето проклето любопитство може да върви по дяволите. Всичко, което трябва да знаеш, е, че няма да изтичам при Дейв и да му кажа, че аз и Майкъл сме живи. — Тя се облегна назад и затвори очи. — И се уморих да разговарям с теб. Непрекъснато ми се струва, че се блъскам в стена. Събуди ме, като стигнем в мотела.

Стаята в „Холидей Ин Експрес“ беше чиста и почти гола, но имаше малко повече мебели и удобства от тази, където бяха прекарали предишната нощ. Ройд подаде ключовете на Софи и се огледа.

— Аз съм в съседната стая. — Усмихна й се леко. — Майкъл би се разтревожил, ако не съм на разстояние, от което да те чуя, като извикаш.

Тя хвърли чантата си на леглото.

— Имам нужда от някои дрехи. Всичко изгоря в онази къща.

— Ще изляза и ще ти купя. — Той я огледа от горе до долу. — Шести размер?

— Осми. Обувки седми размер. Ще имам нужда и от лаптоп. Ще взема душ, а после ще подремна. — Тя тръгна към банята. — Ще видиш ли дали има някакви новини за нашата предполагаема смърт?

— Както кажеш.

— Колко удобно. Никой никога няма да те свърже с мъжа, който унищожи почти всичко, което имах на този свят.

— Обещавам да върна всичко, което е имало някаква стойност.

— Не можеш да го направиш. Пет пари не давам за мебелите и електрическите уреди, но какво ще кажеш за фото албумите ми? За сувенирите и играчките на сина ми, които толкова много обичаше?

— Не, това не мога да върна — каза той тихо. — Предполагам, че не съм помислил за тях. Аз израснах в осем различни домове за сираци и нямам нито една семейна снимка. Но ще се опитам да се реванширам на Майкъл. Само ти можеш да решиш дали времето, което откупих за нас по този начин, си струва.

Разбира се, че си струваше. Майкъл летеше към своята безопасност.

— Ти постъпи така, както смяташе за най-добре.

— Да, така е. Това обаче не означава, че го направих по най-добрия начин. Не съм съвършен. — Той кимна. — Ще взема китайска храна на връщане. Ще почукам на вратата. Не отваряй на никого другиго, освен на мен.

Вратата се затвори след него.

„Не отваряй на никого, освен на мен.“

Думите бяха казани почти небрежно, уж така, между другото, но смисълът им далеч не беше такъв. Тя все още беше мишена и това, без съмнение, доставяше удоволствие на Ройд. Защо вече не се страхуваше? Чувстваше се уморена и изнервена, но не се страхуваше. Вероятно защото Майкъл не беше в опасност. Можеше да се справи с всичко, щом не трябваше да се тревожи за сина си.

Влезе под душа и остави водата да обгърне тялото й с приятна топлина. Майкъл щеше да бъде в безопасност, с него всичко щеше да е наред. Никой не можеше да се погрижи за него по-добре от Джок.

Освен може би Ройд.

Защо тази мисъл изникна в съзнанието й? Ройд беше всичко, което би могло да се сметне за олицетворение на опасността и смъртта. Той не притежаваше и една десета от нежността и добрите маниери, които маскираха заплахата, която Джок представяше на света. Говореше направо и беше на пълно лишен от чувствителност.

И все пак беше познал, че Майкъл ще прояви своите чувства в последната минута.

Това, обаче беше добра преценка, а не чувствителност. Тя никога не се беше съмнявала, че той е интелигентен.

Не мисли за него. Щеше да използва тези последни мигове, за да се отпусне и да събере мислите си. Беше разтревожена и ядосана и започваше да изпитва първите болезнени пристъпи на самота. Майкъл беше винаги с нея — или лично, или в мислите й. Всеки ден завършваше и започваше със сина й. Сега беше разделена с него и от това я болеше.

„Тогава, престани да хленчиш и прави онова, което трябва да правиш. Това е единственият начин да сте отново заедно.“

Тя беше не само майка. Беше, също така, жена с мозък и воля.

Ройд седеше на стола в другия край на стаята, преметнал единия си крак през страничната облегалка, облегнал глава назад.

— Будна ли си? — Той изправи гръб и се усмихна. — Чудя се колко ли сън си пропуснала през последните две години.

Тя поклати глава, за да я проясни, преди да седне и да загърне чаршафа плътно около голото си тяло.

— Откога си тук?

Той погледна часовника си.

— От три часа. Бяха ми необходими два часа, за да попълня гардероба ти и да купя брезентов чувал.

Пет часа.

— Трябваше да ме събудиш. — Тя спусна краката си на пода. — Или и ти да си легнеш.

— Не бързах. Макар че, май ми става навик да те събуждам, нали? Този път обаче ми хареса.

— Това са глупости…

Тя спря да говори, като срещна погледа му. Чувствен. Толкова чувствен, колкото и позата на тялото му. Ройд, някак мързелив, подобен на котка, абсолютно чувствен. Тя откъсна поглед от него.

— Тогава, по-добре да намериш нещо друго, което да те развлича. Не обичам някой да нахлува в личното ми пространство, Ройд.

— Аз не нахлувам. Не съм мръднал от този стол, откакто съм тук. Просто те наблюдавах. — Усмихна се. — Съжалявам. Май съм бил в джунглата прекалено дълго. — Той се изправи. — Ще се върна в стаята си и ще стопля китайската храна в микровълновата фурна. Дрехите ти са в тези две торби в другия край на стаята. Надявам се, че ще ти станат. Опитах се да избера нещо немного стилно. — Подхвърли през рамо: — Но никога няма да намериш дреха, в която да изглеждаш по-добре, отколкото загърната в този чаршаф.

Тя гледаше втренчено след него. Исусе, бузите й се бяха затоплили, а гърдите й изведнъж бяха наедрели и станали чувствителни. Чувстваше… Не искаше да мисли за това, какво чувства. Не искаше да мисли и за мъжа, който я беше накарал да се почувства така. Винаги я бяха привличали интелигентни и цивилизовани мъже като Дейв. Ройд може и да беше интелигентен, но в него нямаше нищо цивилизовано. Той сам определяше правилата и не обръщаше внимание на нищо друго.

Добре беше да се чувства така. Този неконтролируем отговор беше напълно биологичен и нормален, като се имаше предвид, че не беше правила секс месеци, още преди раздялата си с Дейв. Беше сварена неподготвена и вероятно щеше да реагира по същия начин на всеки мъж при тези обстоятелства.

Може би не на всеки. У Ройд имаше сдържана сексуалност…

Забрави. Този миг няма да се повтори. Тя се изправи и прекоси стаята, за да отиде до торбите с дрехи. Облече се, опакова останалите дрехи в брезентовия чувал и отиде в стаята на Ройд, за да изяде вечерята си. Може би, докато свършеха, щеше да стане време да се обадят на Джок и да поговорят с Майкъл.

— Току-що гледах вечерните новини — каза Бош, когато Санборн вдигна слушалката. — За Бога, полицията още не знае дали те са били в къщата, когато се е взривила. Или, ако знае, пази това в тайна.

— Трябва да са били вътре. Полицаят, който спрял колата им, ги разпозна на снимката. А останки от същата тази кола бяха намерени в развалините на моравата пред къщата.

— Но не и телата, по дяволите.

— Заради силата на експлозията. Търсим части от телата, а никой няма да заяви, че са мъртви, докато не бъде сто процента сигурен. Защото това може да бъде причина за образуване на гражданско дело против газовата компания и да причини паника в квартала, където има изтичане на газ. Ще е необходимо време.

— Извинения, Санборн? Твоят Каприо сигурно е прецакал работата, а сега нямаш доказателство, че вторият ти човек е поправил грешката.

Санборн успя да сдържи гнева си.

— Не мога да телефонирам на нито една своя свръзка в полицията. Не мога да си позволя по никакъв начин да ме свържат с нея. Нима не разбираш? Накарах Джералд Кенет да се обади в болницата. Тя не се е обаждала там. Обикновено проверява как са пациентите й дори в уикендите. Целият персонал е шокиран и разтревожен.

— Това не е достатъчно. Тя не е глупава. Може би се крие. Сигурно има близки приятели, с които ще се свърже. Опитай при тях.

— Трябва да съм особено внимателен. Не мога да си позволя те да се обадят в полицията и да кажат, че са тормозени. — Той не изчака отговор. — Аз съм малко по-напред от теб. Изпратих един от хората си, Лари Симпсън, да разпита съседите и треньора по футбол на детето, като се представи за репортер. Никой не е чувал за нея.

— А бившият съпруг?

— Изпратих вече човек, но той е на път към къщата. Доволен ли си?

— Не, ще бъда доволен, когато полицията обяви, че Софи Дънстън е мъртва. — Бош направи пауза. — Бен Кафир се свърза с мен. Той се интересува от РЕМ-4, но играе някаква игра с Вашингтон и няма да признае интереса си от лекарството, докато не получи доказателство, че името му няма да бъде споменато в нито едно разследване. Тази жена, Дънстън, причини вече достатъчно проблеми.

— Но няма да причини нито един повече — каза Санборн. — Бъди търпелив. Дай ми още един ден и ще видиш, че тревогите ти са били напразни.

— Аз не се тревожа. Отивам в Каракас, за да направя последните уговорки. Ако разбера, че отново си прецакал нещата, ще се върна и сам ще се погрижа за всичко.

Бош затвори. Санборн се облегна назад. Колкото и да искаше да даде воля на гнева си, не можеше. Бош беше прав относно доклада за смъртта на жертвите, който се бавеше вече доста време, а и Санборн се чувстваше неспокоен заради изчезването на Каприо. Забавянето на доклада за смъртта можеше да означава, че се опитват да идентифицират части от телата, но можеше да означава и че жената и детето са се измъкнали живи. Нещата не протичаха така гладко, както ги беше планирал, и това не му харесваше.

Ройд?

Исусе, надяваше се, че не. Нямаше нужда да се наложи да се бори и с това копеле в такъв важен момент. Окей, да предположим, че Ройд не е на сцената и не мъти водата. Да приемем, че жената и синът й са мъртви, както и беше казал на Бош.

„Опитай се да получиш потвърждение.“

Той сведе поглед към бележника си и подчерта последното име в списъка.

Ройд беше поставил пилето в две хартиени чинии на малката маса до прозореца и наливаше виното във втората чаша, когато Софи влезе в стаята.

— Купих червено вино. По вкуса ти ли е?

Тя кимна.

— Предпочитам кафе.

— Ще направя по-късно. — Той й посочи стол. — Виното е купено от супермаркет и не можеш да очакваш добро качество, но ти и без това не бива да изпиеш повече от две чаши. Уверявам те, не се опитвам да те напия.

— Не съм помислила нищо такова.

— Не? — Той изкриви устни. — Вярвам, че всичко, което правя или казвам, може да е подозрително за теб. Долавям определена предпазливост. Понякога действам импулсивно, но няма да ти скоча.

— Защото съм прекалено важна за теб. Аз съм твоята примамка за Бош и Санборн.

— Това е така. — Той се усмихна. — В противен случай, ти не би имала шанс.

Тя седна и взе вилицата си.

— Щях да имам шанс. Джок беше много добър учител.

Той се засмя.

— Тогава, аз определено ще стоя на разстояние. — Отпи от виното си. — Чух, че Джок наистина е невероятно чудо.

Тя вдигна поглед и смръщи вежди.

— Държиш се… Не помня да си се смял преди.

— Може би се опитвам да те успокоя, за да мога да се възползвам от теб като жена.

Тя го гледа дълго, изучаващо.

— А така ли е?

Той сви рамене.

— А може би Кели най-после ми се е обадил и знам със сигурност, че не е мъртъв. Ти ме мислиш за много загрубял кучи син, но не ми харесва идеята, че моите хора могат да се превърнат в пушечно месо за някого.

— Но, така или иначе, си му възложил опасна работа.

— Да. — Той я погледна над ръба на чашата. — Точно както ще изпратя и теб с опасна задача.

— Добре. — Тя отново напълни устата си. — И какво каза Кели?

— Че не е намерил файлове, но продължава да се опитва. И че ще ми се обади по-късно тази вечер.

— Те може и да не са в стаята с компютрите и дисковете. Санборн може да ги държи в сейфа у дома си.

— Възможно е. Но съм убеден, че би ги държал там, където сигурността е по-голяма, а това е в сградата.

— Но там също може да има сейф.

— Кели може да проникне в повечето сейфове, ако разполага с време.

Тя си спомни колко лесно се беше справил Ройд с ключалките в дома й.

— Колко удобно! Но дори да ги намери, възможно е Кели да не познае кой е търсеният диск — каза тя тихо. — Освен ако няма степен по химия. Санборн слага етикети на всичките си чувствителни дискове с кодови номера. А тази формула е много сложна и изисква както познания, така и време. Той ще има нужда от помощ.

— Какво предлагаш?

— Кели може ли да ме вкара в сградата?

Той застина.

— Няма начин — каза категорично.

— Няма начин да ме вкара вътре или няма начин, значи не искаш да се заема с това?

— И двете.

— Запитай го дали може да го направи.

Той измърмори някаква ругатня.

— Ще влезеш в устата на вълка? А ние се опитваме да те държим далеч от Санборн, за да не ти пререже гърлото.

— Имаме нужда от този диск. Той е едно от главните препятствия. И ти го знаеш.

— Аз ще ти го донеса.

— Но може да не ти стигне времето. Каза, че ще е много по-трудно, ако Санборн премести всичко от сградата.

— Не — каза той категорично. — Ние ще оставим Кели да си свърши работата.

— Запитай го как мога да вляза в сградата. Той сигурно знае къде е разположена всяка охранителна камера, щом работи в стаята на охраната. Никога не би могъл да стигне, до който и да е чувствителен файл, ако не знае как временно да изключва камерите.

— Но достъпът до тях се осигурява само от отпечатъка на палеца.

— Знам. Но Кели е успял да преодолее това препятствие, щом ти е донесъл информация за мен.

— Той замени своя отпечатък с този на един от учените, който преди няколко дни излезе в отпуск. Но му се наложи почти веднага да го възстанови.

— Щом го е направил веднъж, може да го направи отново. Или да измисли някакъв друг начин. Попитай го.

— Нямаме нужда от теб там. Опиши кодираните знаци на Санборн.

Тя замълча.

— Трябва да работим заедно, Софи.

— Освен ако ти не пожелаеш да работиш сам — каза тя сухо. — Ти не би размислил два пъти, преди да ме изолираш.

Сега той мълча известно време.

— Може би. Какво значение има, ако мога да свърша работата и сам?

— Има. Ти каза „ако“, а това е ключовата дума. Заложила съм прекалено много и не мога да рискувам повече. — Тя изяде храната си и поднесе чашата с вино към устните си. — Искам да напредваме. Искам сина си обратно.

Той дълго я гледа, после сви рамене.

— Ще запитам Кели. Права си, защо би трябвало да те спирам? Като че ли искаш да рискуваш живота си, готова си да умреш.

— Кога ще му се обадиш?

— Сега. — Той се изправи и извади телефона си от джоба. — Изпий още една чаша вино. Ще изляза за малко навън. Имам нужда от въздух.

— Какво от това, което ще му кажеш, не бива да чуя?

— Ще го запитам какви шансове имаш, ако той успее да те вкара вътре. И ако изгледите не ми харесат, никъде няма да отидеш.

Вратата се затвори след него. Тя седя така няколко минути, а после отиде до прозореца. Ройд крачеше напред — назад на паркинга и говореше по мобилния си телефон. Тя не очакваше такава реакция от него. Мислеше, че той ще спази обещанието си да й осигури безопасност, но отговорът му на нейното предложение да влезе в сградата беше не само отрицателен, но и много бурен. Може би не познаваше Ройд толкова добре. Тя мислеше, че силното му желание да сложи край на делата на Санборн и Бош ще задуши всичко друго и дори ще наложи известен отпечатък върху личността му. Но колкото повече беше с него, толкова повече черти на характера му разкриваше.

„Като например желанието за плътски наслади“, помисли си тя. Не че това трябваше да я изненадва. Той очевидно беше жизнен мъж, а сексът беше основна движеща сила в света. Трябваше да се изумява повече от факта, че той наистина държеше на нейната безопасност, както и на тази на Кели. Беше й казал, че работата на Кели е изпълнена с рискове и опасности. Ройд не беше толкова безчувствен, колкото изглеждаше.

Ройд все още говореше по телефона, а тя започваше да става нетърпелива. Не й харесваше да стои така и да бездейства, докато го чака да се върне. Не обичаше да губи контрол над ситуацията. Обърна се и прекоси стаята, за да отиде до бюрото, върху което беше оставила дамската си чанта. В нея беше мобилният й телефон.

Той звънна в мига, в който го извади от чантата.

— Аз също те обичам. Бъди много внимателен.

Тя прекрати разговора и се обърна към вратата, защото усети, че Ройд е влязъл в стаята.

— Дейв пак се обади. Чудех се…

Тя спря, като видя изражението на Ройд, с което той тръшна вратата.

— Какво, за Бога…

Той ругаеше. Хвана я силно за раменете.

— Ти си истински идиот! Казах ти да не…

— Махни ръцете си от мен!

— По-добре моите, отколкото тези на Санборн. По дяволите, той ще изстиска и последната капка живот от теб! Защо дяволът да има шанс заради твоите чувства към бивш любовник? Или може би той не е бивш любовник. Не можеше ли просто да ме послушаш…

— Свали си ръцете от мен! — процеди тя през зъби. — Или ще ти помогна да станеш евнух!

— Опитай се! — Той я стисна по-здраво. — Бори се с мен. Искам да те нараня.

— Тогава, значи успяваш. Ще имам синини. Щастлив ли си?

— Защо да не съм… — Той неочаквано спря да говори и на лицето му вече не беше изписан гняв. — Не. — Ръцете му първо се отпуснаха, а после той ги свали от раменете й. — Не, не съм щастлив. — Направи крачка назад. — Не исках да… По дяволите! Не трябваше да отговаряш на обажданията на Едмъндс.

— Не съм. — Тя хвърли телефона в дамската си чанта. — Не съм казала, че съм отговорила на обажданията му. Казах просто, че се е обадил. Ти не ми даде възможност да кажа нищо друго. Той се обади снощи и обаждането беше прието от гласовата поща. Обади се и тази вечер. Помислих си, че е странно да настоява, когато е логично да приеме, че съм мъртва.

— Тогава, с кого говореше ти?

— С кого, мислиш? Майкъл се обади. Току-що са стигнали до ранчото на МакДъф.

— О!

— Да. Не приех обажданията на Дейв не защото ти ми каза да не го правя, а защото и аз знам, че това е най-умното. — Тя го изгледа гневно. — И никога повече не ме докосвай!

— Няма. — Той се усмихна накриво. — Заплахата ти ме удари там, където съм най-уязвим.

— Добре.

— Съжалявам, че избухнах, макар и само за минута.

— Повече от минута и извинението ти не се приема.

— Тогава, ще трябва да измисля как да поправя нещата. Ще помогне ли, ако ти кажа, че Кели смята, че ще може да изключи охранителните камери за период от около дванайсет минути?

Тя смръщи вежди.

— Само дванайсет минути?

— Времето не е достатъчно да се намери сейфът, да се вземе дискът и да се излезе от сградата.

— Може да стигне, но е малко вероятно.

— Да, по дяволите! Няма да рискуваме.

— Напротив. Нека помисля.

Той мълча известно време, после кимна.

— Можем да помислим до утре, но ще трябва да дадем на Кели време, за да подготви нещата.

— Ако Кели е толкова добър, колкото твърдиш, може би ще успеем да го направим. Няма да ми е необходимо чак толкова много време, за да прегледам сейфа. Ще разпозная, който и да е от дисковете на Санборн само за части от секундата. Но дванайсет минути е… Ще си помисля. — Тя тръгна към вратата, която съединяваше две те стаи. — Лека нощ, Ройд.

— Лека нощ. Остави съединяващата врата открехната, а заключи онази, която води към коридора. И недей да спориш.

— Не съм толкова глупава, за колкото очевидно ме мислиш. Ще ти позволя да ме защитаваш, щом искаш.

— Добре — каза той сериозно. — Как е Майкъл?

— По-добре, отколкото се надявах. Мисли, че ранчото на МакДъф е страхотно. И кое момче не би го намерило за такова? — Тя сви рамене. — Истинско шотландско имение и лерд, който е готов да изпълни всяко негово желание.

— Не съм сигурен, че МакДъф се грижи така всеотдайно за всички, както казва Джок, но съм сигурен, че ще го направи за Майкъл.

— Джок ми обеща, че и двамата ще се грижат добре за него. И се надявам, че той наистина ще е в безопасност — добави тя уморено. — Ще се видим утре сутринта, Ройд.

Не изчака отговора му. Само след миг вече събуваше дънките си и събличаше блузата. След това облече ярко жълта памучна нощница и си легна. Жълта? Странно, защо Ройд беше избрал този цвят. Тя би помислила, че ще избере морскосиньо или маскировъчно зелено…

Щеше да е истинско чудо, ако успееше да заспи след дългата дрямка по-рано през деня. А може би така беше най-добре. Можеше просто да лежи така и да стигне до някакво решение за това, дали си струва риска да влезе в сградата за дванайсет минути.

— Тя не отговори. — Дейв Едмъндс изключи телефона си. — Отново се свързах с гласовата й поща. Казах ви, че няма да отговори. Телефонът й най-вероятно е под развалините или в нечий заден двор. От полицията ми казаха, че едно от първите неща, които са направили, е било да позвънят на мобилния й телефон.

— Струваше си да опитаме. — Лари Симпсън сви рамене. — Както ви казах, понякога полицията не се старае особено. Имат прекалено много случаи и не им достигат хора. Но аз съм журналист на свободна практика, а това означава, че разполагам с всичкото време на света. Надявах се да напиша история, която да накара хората да се чувстват добре и която да мога да продам на вестниците.

— В това няма нищо, което може да накара някого да се чувства добре — каза горчиво Едмъндс. — Синът ми е мъртъв. Бившата ми съпруга е мъртва. Това не трябваше да се случва. Някой ще ми плати за това, което ми причини. Ще съдя и газовата компания. Не могат да се измъкнат безнаказано.

— Добър ход. — Симпсън се изправи. — Имате визитната ми картичка. Ако мога да ви помогна с нещо, обадете ми се.

— Може и да го направя. — Той изкриви устни. — Всеки, който си помисли, че лесно ще се откажа, греши.

— Вие сте адвокат и би трябвало да знаете най-добре. — Той направи пауза, през която сведе поглед към бележките си. — Синът ви да ви е казвал, че някой друг, освен този Джок Гейвин, е посещавал бившата ви съпруга?

— Не.

— И не е казал за него нищо друго, освен че е братовчед на бившата ви съпруга?

— Казах ви вече, не. — Той изгледа Симпсън с присвити очи. — Започвам да се питам дали всъщност сте журналист, Симпсън. Пуснах ви в дома си и ви помогнах, защото може и аз да имам нужда от обществена защита. Но вие сте нахален, много нахален. Питам се дали от газовата компания не са решили да изпратят някого, за да разбере какви са намеренията ми.

— Видяхте препоръчителните ми писма, както и документите ми.

— Но определено ще ги проверя и утре.

— Съжалявам, че сте толкова подозрителен по отношение на мен — каза Симпсън и звучеше съвсем искрено. — Макар че е напълно разбираемо. Може би ще можем да поговорим повече утре, след като сте направили своята проверка.

— Може би. — Едмъндс прекоси стаята и отвори входната врата. — Но в момента искам да съм сам с мъката си. Лека нощ.

Симпсън кимна, с което изрази своето съчувствие.

— Разбира се. Благодаря ви за помощта.

Едмъндс го последва на верандата и го загледа как върви към колата, паркирана до тротоара. Докато потегляше, Симпсън хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. По дяволите. Зави зад ъгъла и се обади по мобилния си телефон.

— Той записа номера на колата ми, Санборн — каза той, когато от другия край му отговориха. — А може и да ме провери утре.

— Тогава, не си свършил добре работата си и не си успял да го убедиш колко искрен и уважаван човек си.

— Направих каквото можах. Ти какво очакваше? Той подозира всекиго. Адвокат е, за Бога!

— Добре, успокой се. Как можем да го успокоим?

Симпсън мълча един миг.

— Той се кани да съди газовата компания. Помисли, че може би съм нает от тях. Не съм сигурен дали търси отмъщение или тлъст чек.

— Ще проучим тази възможност. Адвокатите винаги са готови да сключат изгодна сделка. Би трябвало… Чакай минутка. — Санборн се отдалечи за миг. — По дяволите, от пожарната команда току-що са съобщили, че след експлозията не са открити тела в къщата.

— Значи, не се налага повече да се тревожим за Едмъндс.

— Може би — да, може би — не. — Санборн мълча секунда — две. — Обади му се утре и си уреди среща, за да обсъдите условията, които могат да бъдат предявени на газовата компания. След като той няма доказателства за смъртта на сина си, сигурно ще иска да преговаря. Измъкна ли някаква друга информация?

— Тя не отговори на позвъняването на мобилния й телефон. И, според детето, тя е живеела с братовчед си, Джок Гейвин, през последните няколко месеца.

Тишина.

— Джок Гейвин?

— Това е името, което ми дадоха.

— Проклет да съм!

— Познаваш ли го?

— Познавах го някога. И чух някои впечатляващи неща за него, след като го изгубих от погледа си.

— Какъв…

— Върни се тук колкото можеш по-скоро. Трябва да обсъдим утрешния ти разговор с Едмъндс.

— Защо да не го оставим известно време да вдига пара?

— Защото не искам да чакам. Недей да спориш с мен.

И той затвори.