Вкусът на греха

17

В безвремието между два удара на сърцето си Кристи почувства как светът й се разпада под краката й.

— Синджън, не ме карай да избирам. Аз съм водачка на клана. Дядо ми ми повери съдбата му, когато ме избра за своя наследница.

Очите на Синджън се присвиха гневно.

— Имаш син, който се нуждае от тебе.

— Нима аз искам да оставя Нийл? Ти ме принуждаваш да тръгна без него.

Той я дръпна към себе си. Очите му сякаш горяха, когато сведе глава и я целуна. Целувката му беше сурова, властна, сякаш със силата на волята си можеше да промени намеренията й. Почувства го как се втвърдява до нея и отчаяно поиска да се поддаде на копнежа, но знаеше дълга си.

Извика протестиращо, когато Синджън я грабна на ръце и я понесе по стъпалата към стаята й. Чак там я пусна на пода.

— Синджън, какво…

Той посегна зад гърба си и заключи вратата.

— Ще се любя с тебе, Кристи. Искам да помниш какво оставяш зад гърба си, защото излезеш ли от тази къща, никога повече няма да влезеш в нея.

Отчаяние обхвана Кристи. Синджън със сигурност не говореше сериозно. Нямаше да я държи далече от детето й все пак? Не беше жесток мъж. Сам не знаеше какво говори.

— Ще се върна, Синджън, не се съмнявай в това. Нийл е моят живот. Ще остана в Шотландия само колкото трябва, за да сложа край на враждата между Камерън и Макдоналд. Не разбираш ли? Аз съм водачка на клана Макдоналд.

— А аз съм ти съпруг.

— Ти си англичанин. Това е съществената разлика. Сънародниците ми ще ме послушат, те ме уважават.

— Върви тогава, но ще отнесеш спомена за последния път, когато сме били заедно.

Той посегна към нея и тя не можа да се възпротиви, дори да искаше. Това беше Синджън, мъжът, когото обичаше. Макар той да твърдеше, че ще я лиши от сина й, ако замине, тя отказваше да повярва, че той говори сериозно.

Той хвана корсажа й с две ръце и щеше да го смъкне до кръста й, ако тя не беше хванала ръцете му и не ги беше отместила.

Очите му я наблюдаваха внимателно, докато сваляше роклята си и я оставяше внимателно на един стол. Обувките и чорапите я последваха. Когато остана по риза, той с едно движение я измъкна през главата й. После се съблече, хвърляйки дрехите си на пода.

Кристи го гледаше жадно. Тия широки мъжки рамене, скулптирания му златист корем, неудържимата му мъжественост — колко обичаше всичко това. Беше великолепен в този момент, истински лорд Грях, свиреп хищник, невероятно съблазнителен. Погледът й се спря на ерекцията му, твърда и безочлива, извисяваща се величествено над стройните колони на бедрата му. Изчерви се и отвърна поглед.

— Не се извръщай, скъпа — изрече той пресипнало. — Винаги е имало страст помежду ни, на това винаги можем да разчитаме. Ти ме искаш, не се опитвай да отричаш.

Той проследи формата на гърдите й с пръст и тя потрепери.

— Не е тайна, че те искам, Синджън. Винаги съм те искала, дори когато казваше, че ме ненавиждаш.

Той издаде дрезгав звук.

— Странен начин да показваш чувствата си. Толкова много си ме лъгала, че вече съм предпазлив към всичко, което казваш.

Гърлото на Кристи се сви, но тя преглътна сълзите си. Колко трудно беше всичко.

— Може би трябва да излезеш и да ме оставиш да се приготвя за пътуването.

— О, не. — Обещах ти тази нощ. Имам нужда от теб, Кристи.

Синджън я грабна на ръце и я отнесе в леглото.

— Може да си водачка на твоя клан, но винаги ще ми принадлежиш. Няма да се разведа с тебе, Кристи Макдоналд. Макар че между нас е свършено, ако решиш да заминеш, никой друг мъж няма да те притежава. Не съм искал съпруга, ако си спомняш. Ще продължим, както преди. Ти ще останеш в Гленмур с твоите сънародници, а аз ще продължа да живея по моя начин.

— Ами синът ни?

— На Нийл няма да му липсва нищо. Той е моят наследник. Винаги ще има баща да се грижи за благополучието му.

И майка, закле се безмълвно Кристи.

— Може ли да не обсъждаме това?

— Времето за разговор отдавна отмина. Сещам се за далеч по-хубави неща, които да правя с тези лъжливи устни.

Той я притегли към себе си. Ако не успееше да я трогне с думи, можеше да й покаже с тялото си, че мястото й е при него и Нийл в Лондон. Шотландците можеха преспокойно да вървят по дяволите. Устата му завладя нейната в груба целувка, която говореше красноречиво за суровото му неодобрение, за жаждата му. Дъхът му стържеше в дробовете, тежък и накъсан. Първични пулсации разкъсваха слабините му, туптяха в главата му, в кръвта му. Желанието се трупаше и разтърсваше цялото му тяло.

Когато ръцете й се сплетоха зад врата му и го претеглиха към устните й, надеждата покълна в сърцето му. Може пък да се е отказала да замине? Зарадва се безмълвно, когато Кристи се изви на дъга под него и се стопи в целувката му. Телата им се преплетоха и Синджън остави трепета й да се просмуче в него. Искаше да й даде наслада, толкова много наслада, че тя да я помни до края на дните си, независимо какво им готвеше бъдещето.

Той запълни ръцете си с щедрото изобилие на гърдите й, дразнейки зърната с длани, докато устата му жадно намери нейната. Целувката му стана по-дълбока, езикът му се пъхна в устата й и той усети мрачно задоволство, когато тя изстена гърлено. После плъзна устни надолу по тънката колона на шията й. Чу я да си поема остро дъх, когато устата му завладя нежното зърно. Засмука я леко, докато млякото й не потече, после остави пиршеството си, за да погали други по-интимни нейни части.

Той я почувства как потръпва, докато устните му прокарваха пламтяща пътека надолу по корема й. Разтваряйки широко краката й, той ги сложи на раменете си. Когато раздели коприненото руно, предпазващо нейната женственост, с върха на пръста си, бавна въздишка се откъсна от устните й. А когато същият този дързък пръст намери влажния й, оросен от мъзга център, тя изкрещя името му.

Но това не беше достатъчно. Синджън искаше да я чуе да вика от наслада. Загледа лицето й, докато плъзваше един пръст в нея. Тя изглеждаше замаяна, очите й бяха замъглени, сякаш очакваше още нещо. Подчинявайки се с радост на желанието й, той прилепи уста към твърдата пъпка на мястото, където се съединяваха бедрата й, и я засмука. Пръстите й се заплетоха в косата му и тя се изви към него.

Кристи се задъхаше, гърчеше се, стенеше, но той продължаваше и всяко близване на езика му я довеждаше все по-близо до сладката забрава.

Дъхът й избяга от нея като горещ отлив. Грапавото кадифе на езика му я подлудяваше до божествен, мъчителен екстаз. Отново и отново той я вкусваше, довеждайки я все по-близо до края. Пръстите й стискаха раменете му, докато ръцете му обхващаха седалището й и я притискаха по-плътно към горещата му уста. Тялото й се къпеше в наслада, треперещо, безмълвно молейки за освобождение.

Тогава той я освободи. Тя почувства как контракциите започват дълбоко в сърцевината й, докато раздиращо удоволствие превръщаше тялото й в облак от свръхчувствителни треперещи сетива. Чу как някой вика и шокирана усети, че чува собствения си глас. Това продължаваше безспир, докато тя се не строполи без сили на постелята.

Лека-полека изплува отново в действителността. Очите й се отвориха, замъглени и разфокусирани. Синджън седеше на пети, отпуснал се между краката и, тъмносините му очи имаха цвят на дим, а членът му още беше твърд и набъбнал. Изражението му беше напрегнато и мрачно.

— Приеми ме в себе си, любов моя.

Гласът му беше дрезгав, сякаш всеки миг самообладанието му щеше да го напусне.

Тя го пое в ръце и го насочи към сърцевината си. Дъхът му облъхна бузата й, когато той се плъзна в нея. Ръцете й го притиснаха, безмълвно подканяйки го да навлезе още по-дълбоко… толкова дълбоко, колкото беше възможно.

Тя се вгледа в него; той се беше забил докрай в нея, ръцете му бяха опрени от двете страни на главата й. Мускулите му се издуха и втвърдиха, когато той започна да се движи. Отначало полека, сякаш искаше да извлече навън удоволствието. После, като че ли понесен от вихъра на чувствата, той се забърза в трескав ритъм.

Въвлечена в това диво безумие, Кристи забиваше ноктите си в гърба му. Кръвта й пламна. Чувстваше се разкъсвана, отнесена в друго пространство, посягайки към екстаза с всяко следващо движение.

Синджън усещаше, че умира. Малките, трептящи контракции, които усещаше вътре в нея, изстискваха члена му, довеждайки го още по-близо до края. Той улови екстатичния й вопъл с устата си, спазмите й подтикваха неговите и тогава всяка мисъл отлетя, оставяйки след себе си единствено жаждата, която го пришпорваше, и жената в ръцете му. Тялото му се стегна; накъсан вик излетя от гърлото му и семето му изригна, горещо и обилно, от неговото тяло в нейното.

Останал без дъх, Синджън изчака няколко дълги минути, преди да успее да помръдне. Сърцето му все още думкаше под ребрата му, когато се надигна и се отмести, изтягайки се до нея на леглото.

— Още ли искаш да заминеш, любов моя? — прошепна той в напрегнатата тишина.

— Не — изрече Кристи с нещо, което подозрително напомняше на изхлипване. — Не искам да се отделям от тебе, Синджън, но трябва. Опитай се да разбереш положението ми.

— Ами положението ти на моя съпруга?

— Винаги ще бъда твоя съпруга. Трябва да го знаеш. Да оставя Нийл… това ме разкъсва. Моля те, премисли пак ултиматума си. Заклевам се, че ще пазя детето като очите си.

— Няма да вземеш Нийл и това е окончателно. — Гласът му беше мрачен и решителен, натежал от гняв. — Вече говорихме за това, Кристи. Не съм променил мнението си. Надявах се ти да промениш своето. Единственият начин да позволя на Нийл да замине, е ако всички тръгнем за Шотландия заедно.

— Не може и дума да става — възрази Кристи. — Положението може да се оправи и без английска намеса. Вече ти обясних, че довеждането на английски войници в Гленмур ще струва живота на невинни хора. Ще оставя тук Гавин и Ефи да се грижат за Нийл в мое отсъствие.

— Да те вземат дяволите! — изсъска Синджън.

Не можеше да я разбере, търпението му се беше изчерпало, вече не го беше грижа. Скочи от леглото и събра пръснатите си дрехи и мърморейки полугласно ругатни.

— Не забравяй едно нещо, мадам. Каквото и да стане сега, е твое дело. Не можеш да ме обвиниш за това. Твой беше изборът да оставиш Нийл.

— Не! Тебе да те вземат дяволите, лорд Дарби, защото не разбираш нищичко от живота на планинците. Да оставя тук Нийл не е мой избор. Няма да изоставя сина си. Ще се върна при него и ще бъда с него, независимо какво казваш.

— Как ли пък не!

Тя продължи, все едно той не се беше обаждал.

— Кажи на Ефи да намери кърмачка за Нийл. — Горчивина капеше от думите му.

— Нещо друго?

Тя се вгледа в лицето му, после отмести очи, сякаш видът му й причиняваше болка.

— Има още едно нещо, което трябва да знаеш, преди да замина.

Той навличаше панталоните и ризата си, нямайки търпение да се отдалечи колкото може повече от Кристи Макдоналд. Беше направил всичко, само дето не беше паднал на колене, за да я моли да остане, но гордостта му не позволяваше повече.

— Какво? Давай бързо, търпението ми вече се изчерпа.

— Знам, че не те интересува, но чувствам, че все пак трябва да го кажа. Обичам те, Синджън. Обичах те от много отдавна. Ето, казах го. Грижи се за детето ми.

Занемял, Синджън я гледаше втренчено. Това поредната й лъжа ли беше? Защо му казва такова нещо сега?

— Искрено се надявам да не говориш сериозно, Кристи. — Вдигна обувките си и се запъти към вратата. Сложил ръка на дръжката, спря и й се усмихна през рамо. — Може би съм ти дал още едно дете днес. — Смехът му го последва навън.

— Обичам те, Синджън — прошепна Кристи в студената пустота на стаята. — Заради сегашните ти чувства, се моля на бога да не си оставил още едно дете в мен.

Кристи замина на следващата сутрин. Нийл беше прекалено малък, за да разбира, и се сбогува с нея с гукащ смях. Тя не би намерила сили да тръгне, ако не знаеше, че детето ще остане в добри ръце. Даже отложи заминаването си, докато Ефи не намери кърмачка за сина й. Дъщерята на пекаря тъкмо беше родила и имаше достатъчно кърма, за да храни още едно дете. Съпругът й беше пострадал в злополука и тя охотно прие заплащането, което Синджън й предложи.

Бетси се съгласи да се премести в къщата заедно със сина си и пострадалия си мъж, за да бъде близо до Нийл. Нямаше да е задълго, помисли Кристи, защото Нийл вече приемаше намачкани храни и сучеше по-рядко.

Кристи не очакваше Синджън да дойде да се сбогува с нея и той наистина не дойде. Честно казано, тя не мислеше, че ще понесе такава среща.

— Бог да те пази — изрече Ефи, докато Рори настаняваше Кристи в каретата, с която щяха да пътуват към Шотландия. — Ако някой може да предотврати кръвопролитие между клановете, това си ти, Кристи Макдоналд. Не се тревожи за Нийл. Аз ще го пазя вместо тебе, докато се върнеш.

Гавин повтори обещанието на Ефи и предупреди Рори да внимава. Кристи знаеше, че пътуването няма да мине безопасно, защото винаги имаше възможност да ги нападнат разбойници и да стане някой инцидент. За щастие, Рори беше добре въоръжен. Имаше два пистолета кремъклии, скрити под седалката, и разбира се, ножа, пъхнат в ботуша.

За голямо облекчение на Кристи единственият враг, който срещнаха по пътя, беше непрестанният дъжд, леещ се върху тях. Тя съжаляваше Рори, кацнал нависоко на капрата, докато тя се гушеше вътре в клатушкащата се карета, свита под одеялото. Два пъти колелата затъваха в калта и тя излизаше от каретата, докато Рори успееше да ги освободи.

Съмнителните пощенски ханове, предлагащи подслон за през нощта, бяха претъпкани и неудобни. По някой път Кристи споделяше стаята си с още четири жени, докато Рори трябваше да се задоволи с купчина слама в конюшните.

Нийл ужасно й липсваше. Макар да беше превързала стегнато гърдите си, за да спре млякото, те все още я боляха. Не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова зле. Пътуването до Шотландия й показа ясно каква самота трябваше да понася. Свободните часове й даваха много време да размишлява върху онези последни моменти, които беше прекарала в прегръдките на Синджън.

Само да можеше да го накара да разбере, че приема задълженията си към своите сънародници толкова сериозно, колкото и тези към Нийл. Раздялата с него беше най-трудното нещо, което някога беше правила. Ако Синджън не се беше противопоставил толкова упорито, тя нямаше да бъде принудена да се раздели с детето си. Най-големият й страх сега беше, че Синджън няма да й позволи да бъде с детето, след като се върне. След като възстановеше мира сред планинците, Кристи щеше да му обясни всичко и се надяваше той да разбере и да й прости.

Вълна на облекчение се разля из нея, когато пресякоха границата с Шотландия. Дъждовното време най-накрая отстъпи пред сини небеса и слънчева светлина и Кристи се развълнува, когато видя изтравничето, цъфнало по склоновете на хълмовете. Никак не харесваше Лондон с неговите опушени сгради, тълпи и смрад на канална мръсотия. Един ден, закле се тя, щеше да доведе Нийл у дома и да го отгледа в здравия, свеж въздух на шотландските планини.

Забелязаха облака дим, надвиснал над селото Гленмур, още преди да го достигнат. Сърцето на Кристи се разтуптя, когато осъзна какво означава това. Рори спря каретата на върха на един хълм, докато Кристи надничаше през прозореца, взирайки се със страх в дима, който се виеше над горящите колиби.

— Трябва да слезем там — извика тя. — Може да имат нужда от помощ.

Приветствени викове възвестиха пристигането й, когато каретата влезе в селото.

— Нашата водачка Макдоналд е!

— Нашата водачка се върна!

— Слава на бога!

Първото, което Кристи забеляза, когато слезе от каретата, беше, че всеки здрав мъж носеше оръжие — или боздуган, или пистолет, или здрава тояга. Тя се взря зад тях и видя уплашените лица на жени и деца да надничат от вратите на колибите, пощадени от огъня. Когато я познаха, се втурнаха навън да я приветстват.

— Какво е станало тук? — запита Кристи. Едрият Мърдок Макдоналд пристъпи напред.

— Камерън и Маккензи — изфуча той. — Дойдоха по мръкнало. Отблъснахме ги, но успяха да изгорят още две колиби.

— Има ли жертви?

— Не. Трима ранени, не е сериозно, и две деца, стъпкани в блъсканицата. Ще се оправят.

— А Раналд?

— И те имат същите главоболия като нас. Вождът на рода каза, че половината им стадо било откарано в земите на Камерън.

— Ще ги върнем — каза Кристи.

— Радваме се, че си дойде, Кристи — каза Мърдок. — Може би ще можеш да влееш малко разум в главите на Камеръновци. Войните между клановете винаги са разделяли планинците, но рядко е било да враждуват съюзници. Не го разбирам твърде добре.

Това беше начинът на Калъм да й отмъсти за бягството й. Той знаеше, че тя ще се върне веднага, щом научи какво е станало с рода й — всъщност, беше разчитал на това. Но нямаше да може да я притиска този път. Тя беше омъжена. Синджън не беше внесъл в съда документа за анулиране на брака, а синът й беше на сигурно място при баща си. Щеше да накара Калъм да разбере, че няма нищо да спечели, а ще загуби всичко, ако продължава тази безсмислена вражда. Щом проумее до какви беди ще доведе евентуална война в шотландските планини, нещата щяха да се уредят и тя щеше да може да се върне в Лондон и да се разбере със Синджън.

— Който е останал без покрив над главата, може да дойде в Гленмур — предложи тя.

— Благодарни сме ти, Кристи. Жените и децата без домове ще бъдат доволни от предложението ти, но мъжете ще останат в селото да спрат по-нататъшно плячкосване.

Кристи тръгна към цитаделата си, решена да спре враждата, преди да е обхванала всички планински кланове и да се е изродила във война, изискваща намесата на английски войници.

Маргот изхвръкна от вратата, за да приветства Кристи, преди каретата да беше спряла пред предния вход на Гленмур.

— Къде е момченцето ти? — запита Маргот, прегръщайки топло Кристи.

— Трябваше да го оставя. Синджън не ми позволи да го доведа.

— Ах, момиче, много съжалявам. Не се безпокой, той е в добри ръце при баща си. Добре, че Рори те намери. Писмото ти дойде при нас няколко дни, преди той да замине за Лондон. Бяхме изненадан да научим, че живееш с негова светлост. Какво стана?

— Ще ти разкажа по-късно. Иди се виж със съпруга си. Много му липсвахте на Рори, ти и момченцето му.

— Не повече, отколкото той ми липсваше — каза Маргот.

— По-добре да ида да го посрещна, преди да се е почувствал пренебрегнат. Ще говорим по-късно, Кристи, след като си починеш.

— Да, трябва да видя твоето детенце — каза Кристи.

Да влезе в своята къща беше като среща със стар приятел, помисли Кристи, пристъпвайки в главната зала. Гленмур може и да беше поизгубил от предишната си слава, но все пак беше нейният дом. Мери излезе от кухнята и я сграбчи в прегръдките си. Кристи я помоли да разкаже за бедите, които ги бяха сполетели, откакто тя беше заминала.

— Ще оправим нещата, Мери — заяви Кристи, отвръщайки на прегръдката на роднината си.

— Къде е детенцето ти, Кристи? Нямам търпение да го гушна.

— Оставих го при лорд Дарби — обясни Кристи и изобрази сияйна усмивка, за да скрие съкрушеното си сърце. — Синджън мислеше, че тукашните планини са прекалено опасни за сина му.

Мери направи крива физиономия.

— Англичани! Фу! Стаята ти е готова, момиче. Иди си почини, сигурно си изтощена.

— Така е, но преди това трябва да те предупредя, че поканих останалите без домове селяни да се преместят в Гленмур, докато оправят колибите си. Тук има много свободни стаи.

— Да, ще се погрижа за това, Кристи. Ти върви да си починеш.

Кристи изкачи стъпалата с натежали крака. Не можеше да си спомни откога не е била толкова уморена. Но един хубав сън щеше да я оправи. Леглото изглеждаше толкова приканващо, че тя се строполи на него напълно облечена и затвори очи. Маргот дойде след няколко минути да й покаже сина си.

— Ето го моя мъничък Ангъс — каза тя, присядайки на ръба на леглото, и подаде момченцето на Кристи.

Сълзи избиха в очите на Кристи, когато взе Ангъс на ръце и го залюля на гърдите си.

— Много хубаво детенце, Маргот.

— Ех, момиче, не плачи — каза Маргот. — Знам, че ти е мъчно за детенцето ти, сигурно много ти липсва. Лорд Дарби не е бивало да ти го взема. Писмото ти не обясняваше много, само дето негова светлост научил за сина си и че живееш с него в къщата му.

— Синджън беше страшно разгневен, повече, отколкото някога съм го виждала. Така и не ми прости задето съм го излъгала — обясни Кристи. — Искаше да ми вземе детето и да ме прогони в Гленмур.

— Не споменаваш за анулирането. Отмениха ли брака ти с лорд Дарби?

— Все още сме напълно женени. Поради някаква необяснима причина Синджън не е подал в съда документа за анулиране на брака. Трудно беше. Аз най-накрая го убедих, че Нийл има нужда от мене, и той ми позволи да остана. Не знам какво ще стане сега — изхлипа тя. — Синджън мисли, че ме е грижа повече за моите сънародници, отколкото за детето ми.

— Какво направи английското копеле?

— Каза ми, че ако напусна Лондон, никога повече няма да видя Нийл. Той не разбира, Маргот. Никой, освен планинците не може да разбере защо трябваше да замина.

— Не поиска ли да дойде с тебе?

— Да, поиска, но му казах, че присъствието му тук само ще влоши и без това опасната ситуация. Не можех да му позволя да дойде, Маргот! Обичам го прекалено много, за да рискувам живота му.

— Да, наистина го обичаш — каза мъдро Маргот.

— Знам, че той не ме обича, но между нас има връзка, която не се поддава на обяснение. То е нещо, което усещам в сърцето си. Привличането, което ни събра, е все така силно, както винаги е било. Синджън го осъзнава, но отказва да го признае.

— Щом е така, значи е по-голям глупак, отколкото съм го смятала — каза Маргот. — Ще занеса Ангъс в леглото му, за да си починеш. Ще се видим ли на вечеря?

— Да. Помоли Рори да изпрати конници до крепостите на Макдоналд и Раналд. Трябва да призоват вождовете в Гленмур за събрание тази вечер. Трябва да решим по какъв начин да спрем тази безсмислена вражда.

— Калъм Камерън няма да миряса, докато не получи каквото иска, а всички знаем какво иска той — предупреди я Маргот и излезе от стаята.

Залата на Гленмур беше пълна с планинци, дошли да чуят думите на своята водачка. Кристи се взираше в изпълнените им с надежда лица и осъзна колко разчитат на нея, за да прекрати тази безсмислена вражда между съюзници.

— Не искаме да се бием срещу съплеменниците си — извика Мърдок Макдоналд, надвиквайки врявата на тълпата. — Искаме си нашите овце и крави и семействата ни да са в безопасност в домовете си.

— Знам какво искате — каза Кристи, вдигайки ръка, за да призове към тишина. — Затова се върнах от Лондон. Вече пратих съобщение на вождовете на Камерън и Маккензи с молба клановете да се съберат на среща в Гленмур след четири дни. Ако тази вражда продължи, ще загинат хора. Вие вече пострадахте, загубихте добитъка си и домовете си.

— Да, но сме готови да отмъстим — обади се Рори, предизвиквайки одобрителен рев. — Макдоналд не са страхливци.

— Преди да направите каквото и да било, аз ще призова към мир. Изчакайте четири дни — възпря ги Кристи. — Ако не се постигне съгласие, ще решим какво да правим по-нататък. Последното, което ни трябва, е истинска война между клановете и мисля, че Камерън разбират, че довеждането на британски войници в планините ще бъде катастрофално за всички ни.

— Ще изчакаме, Кристи — каза Мърдок, говорейки от името на рода Макдоналд. — Но ако Камерън нападнат отново селото ни, няма да седим със скръстени ръце.

— Това е справедливо — съгласи се Кристи. — Трябва да се защитавате. Върнете се в селото. Сложете стражи да пазят добитъка и стойте нащрек. Аз вярвам, че щом вождът на рода Камерън получи съобщението ми, ще нареди набезите да спрат.

Тълпата се разпръсна. Дори Рори излезе, за да вземе участие в патрула. Кристи и Маргот останаха сами в залата.

— Може би трябваше да помоля Рори да остане — каза замислено Кристи.

— Калъм няма да нападне Гленмур — предрече Маргот. — Твърде много го иска, за да го съсипе.

— Да, и аз така мисля.

През следващите два дни не случи нищо. Нито Камерън, нито Маккензи отговориха на поканата на Кристи за среща и тя започна да се страхува, че те ще се опълчат против нея. Поне не бяха подновили опитите си да палят или да крадат още добитък. Крехка надежда за мирно разрешение покълваше в сърцето на Кристи. Тя започна да мисли, че завръщането й в Гленмур има нещо общо със спокойствието, настъпило през последните два дни. Легна си с чувството, че всичко може да се уреди.

През нощта обаче се събуди с ужасното чувство, че не е сама. Най-лошият й кошмар се оказа действителност, когато лъчът лунна светлина, проникващ през прозореца, освети едрата фигура на Калъм, надвесена над леглото й. Тя отвори уста, за да извика, но един парцал веднага я запуши.

— Не знаеше ли, че ще дойда за тебе? Ех, момиче, ти ме обиди дълбоко. Дълго те чаках да се върнеш.

Кристи посегна и издърпа мръсния парцал от устата си.

— Не викай, ако искаш да избегнеш кръвопролитие — предупреди я Калъм. — Не съм сам, а тук има много жени и деца.

— Как влезе?

— Беше доста лесно.

— Какво искаш?

— Тебе искам!

— Нито съпругът ми, нито детето ми са тук, за да ги премахнеш — каза Кристи. — Ние с лорд Дарби още сме женени. Отказвам да тръгна с тебе.

Калъм се засмя тихо. Звукът не беше никак успокояващ.

— Не съм изненадан, че негова светлост не е анулирал брака ви. Не ме е грижа за проклетия англичанин или за копелето му. Тръгваш с мен.

— Казах ти, аз съм омъжена жена.

— Че кога това е спирало някой планинец? Краденето на жени е осветена от вековете традиция. Исках да се оженя за тебе, но ако не мога, ще те открадна. Щом оставя детето си в корема ти, твоят английски съпруг няма да те иска.

— Ти си полудял! Гленмур принадлежи на лорд Дарби. Той ще те изгони от тези земи.

— Нямам нужда от Гленмур, за да овладея клановете. Ще имам тебе. Ще живееш в моята крепост и ще раждаш моите деца.

— Не! — извика отчаяно Кристи, скачайки от леглото.

Не беше равностоен противник за огромната сила на Калъм. Той само трябваше да се пресегне и да я сграбчи в мощните си ръце. Дъхът излетя от гърдите й, когато той я метна на огромното си рамо. Борбата й нараняваше само нея, докато той я изнасяше от стаята.

— Не забравяй, момиче, ако гъкнеш ще се лее кръв — изсъска той.

Долу ги последваха няколко мълчаливи сенки. Кристи познаваше Калъм твърде добре, за да посмее да извика. А как й се искаше да крещи с цяло гърло.

Само това не беше взела предвид — че може да бъде отвлечена от Калъм!