И ОВЧАРЯТ СТАНАЛ ЦАР

Всичко, което се случи отпосле в Търново, беше отбелязано във вехтия ръкопис на нашия безимен летописец, дето като в чудна стара приказка се разказваше това:

„… И след като византийският император бе научил, че Бърдоква е влязъл победоносно в Търново, той се смути и замисли още повече от грижата за онова, което ставаше в неспокойната земя на българите. Смъртта на Константин Тих, добър и изпитан приятел на василевса, го наскърбяваше дълбоко, Палеолог посрещна тази новина с такова вълнение, сякаш беше паднала във вражи ръце не една чужда столица, а самият негов Цариград. Неспирният възход на овчаря го подсещаше за тежките дни на Византия от Калояново време. Бърдоква ставаше все по-опасен за всички и най-много за него. Той предвиждаше и очакваше неговото коронясване за цар на българите, познаваше вече и силата му и затова реши да опита още два от най-добрите си изпитани начини, за да обезвреди този опасен нов съсед. Най-напред, чрез свои тайни доверници в Търново, той предложи на овчаря да го признае за цар, при условие, че ще се съгласи да влезе в брак с дъщеря му Ирина… Ала Бърдоква с груба насмешка отхвърли императорската сватовщина и великодушие. Тогава, уязвен от унижението, за което си беше виновен сам, упоритият император се реши на другото. От прозорливост и тъкмо за такива случаи той беше запазил и отгледал като крехко цвете в своите дворци един истински български княз — Йоан-асен, син на Мицо, някогашния злополучен съперник на Тих и също така гръцки храненик. Палеолог се досети, че е дошло времето да си послужи с този забравен от всички съмнителен претендент за търновския престол. С неочаквани почести и тържества той го измъкна из сянката на неговото забвение, ожени го за злополучната си дъщеря Ирина, провъзгласи го за български цар под името Йоан-Асен. III и със силна войска го изпрати към Търново. Ала лукавият император бе закъснял и този път. Няколко седмици по-късно той научи с горчиво разочарование и припадък на гняв едновременно за възкачването на овчаря на българския престол под името Ивайло и за венчаването му с неговата лицемерна и двулична внучка Мария, вдовицата на убития цар Константин Тих. Най-много Палеолог се сърдеше на нея. Заради короната и любовта на един размирен варварин, вярна на своя разюздан нрав, тя беше още един път осквернила всичко — своята императорска кръв, династичните традиции на василевса, родината си и дори самия Палеолог, макар и бог сам да беше подсещал за един такъв зет. Уплашен и сломен, от всичко това, той върна Йоан-Асен обратно, отлагайки войната за по-сгодно време и потърси цътрудничеството на могъщия татарски хан Ногай срещу враждебното Търново на цар Ивайло.“

Така завършваше старият летопис, без да бъде довършен. Времето или смъртта бяха сложили неговия внезапен край. А есента и зимата на 1278-та година отминаха неусетно, топли и меки. Над Търново беше легнал първият сняг, не закъсня ялата зима. Върху покривите, кулите, кубетата и високите, звънарници блестеше на студеното слънце белият плащ на града. Залян от дълбока манастирска тишина, той сякаш беше заспал в полудрямката на едно, продължително съзерцание, отправено към смълчалия се Царевец. Какво ли не беше виждал този чуден град? Падение и робство, величие и блясък се бяха сменяли едно след друго като в сън. И в тази държава, варварска за чуждестранната хула, чиято столица беше между Дунава и двете морета на изток и юг, беше протекло едно минало, преляло не само със суровите и жестоки бури на борбата за свобода и независимост, но и на най-нежните балади на човешкото сърце. Тука един беловлас Царевецки самодържец, клокотнишкият победител, надмогнал преизподнята на всички предразсъдъци, се беше влюбил в една седемнадесетгодишна девойка, дъщеря на пленения и ослепен от него епирски владетел Комнин. Той се венча за нея и довчерашната робиня сложи на красивата си глава царствената диадема. Въпреки огромната разлика в годините, младата и прекрасна Ирина му приличаше. Тя му отвърна със същата знаменита любов, защото не виждаше по-прекрасен кумир никъде другаде, освен в сърцето на своя възлюбен старец. Търново не можа да я разбере тогава и по-късно й се отплати със своята ненавист и омраза. Сега в същото място на тази омраза беше Дошъл редът на Мария. Само един прие и отвърна с взаимност на тази втора Магдалена: новият цар Ивайло. В деня на високата сватба търновската мълва засъска като настъпена змия. От митрополитската черква, където се извърши тържественият обред на бракосъчетанието, тя пропълзя по богатите трапезицки домове, по улиците и низините на града, за да остави своето отровно и разложително жило Там, закъдето беше и умишлено насочена — в дружините на довчерашния Бърдоква. Хитри и подмолни, вечните врагове на Царевец, а сега и на Ивайло, познаваха от дългия си опит изкуството и силата на клюката и ревниво се бяха хванали пак за това оръжие. Във венчаването на Ивайло с Мария те виждаха с отчаяние завършека на една победа над тях и тържеството на своя враг, но те не бяха хвърлили още оръжието си и търсеха уязвимото място на тази победа. Отхвърлени и станали излишни, бивши царедворци; сплетници и шпиони, огладнели и лишени от милостиня всевъзможни калугери, прогонени от манастирите Патриаршески пипала и преоблечени боляри заспиваха в тъмнините по кръчмите, домовете и свърталищата, между простодушието войнство на Ивайло, за да подшушнат с доброжелателска загриженост и лъжлива тревога, че народните работи не вървят вече добре. Простодушните или пияни войници ги оглеждаха отначало предпазливо, крадешком, почесваха тиловете си, без да ги сърби нещо там, и нерешително запитваха:

— Че защо да не върви?… Бихме татарите, гърците и болярите и ето че сега и свой роден цар си имаме… Комуто не харесва, да върви при Палеолога!

Ударили на камък, тайнствените недоволници не слагаха оръжие.

— Царят ни е добър, народен, нека го поживи бог, но не е вече същият, както беше някога!… — поклащаха те опечалено глави.

— Хайде де!…

— Стана нещо, въздишаха смутителите. — Откак се венча с тая проклетница Мария, Ивайло не е вече нашият някогашен Бърдоква. Забрави ни той нас заради една гъркиня… Та видели ли сте го от два месеца вече да се покаже някъде между нас? Не!… Възгордя се той, яде си и пие там, горе, в Царевец, милува змията, като че ли се е родил не в подгорските колиби, а в самия палат… Забрави той, че си проливахме заедно кръвта за правдата и против царя… Не можем да помиришем вече при него. А татарите, казват навлезли в Нашата страна и направили Преслав на пепел. Пищи земята ни отново от тях, а няма вече кой да ги прогони. Царят си свърши работата, ожени се и стига толкова. Който иска повече, нека върви и се бие, където ще! Нему е добре и тука при гъркинята!

Такива разочаровани народни доброжелатели които не бяха помирисвали битките, се явиха много и навсякъде, за да протръбяват в съзнанието на отдъхващите борци, за някаква намислена измяна на Ивайло към тях. Внимателният Ристак беше успял да пипне за гушата няколко такива недоволници и направо, без да пита никого, ги беше хвърлил направо в мътните води на Янтра, Но змията не се свършваше с това. Отровата на разложението намираше все по-нови и нови пътища и средства. Тя успя да проникне като тиха сянка на разложена леш навсякъде. Той пръв усещаше опасността, която идваше от това. Загрижен, той намекна веднъж на Ивайло:

— Умориха се вече момчетата от лежане, царю. Преобръщат се като котки край огнището от едната страна на другата, подпухнаха от ракия и за глупости започнаха вече да мислят…

— Какво искат? — запита Ивайло.

— Нищо… Ръмжат за нещо, и те самите не знаят за какво… Забравиха ни, думат, нас, царят и войводите!…

Ивайло се засмя:

— Нищо… Така се почива.

Но останал отпосле сам, той се замисли върху думите на Ристак. Ивайло познаваше душата на своя народ, буйна издънка от който, бе и самият той. Сраснал с него в борбата, той познаваше мястото, което беше заел в тази обща душа. Само една дума, един негов призив събираше безчетни тълпи от настръхнали люде, готови на невиждана саможертва за него. Той бе видял с очите си през изпитанията на битките хиляди поразени войници, които издъхваха с благословии, отправени към него само защото им беше дал възможност и посочил пътя да умират като свободни хора за своята бащиния, Спомняше си и за трескавите очи на насечения Годун, който цяла неделя се беше гърчил в адски мъки и не можеше да издъхне докато не видя над себе си своя скъп другар и войвода. В тази необятна, детинска още душа на неговия народ, нямаше друга обич нямаше. Тая обич търсеше навсякъде, пазеше и скъпеше като кумир и го ревнуваше от всичко, което можеше да го отдалечи, макар и за миг, от него, Ивайло трябваше да бъде неин и само неин. Сега всички те, от дружините, от близки и далечни краища на освободената земя, мразеха Мария не за друго, а за това, че тази прелъстителна жена, останала като самотен призрак на един издъхнал враждебен свят, нанасяше последния си удар срещу мръсните свинари, като открадваше сърцето на техния верен син И вожд. И без предпазливото откритие на Ристак Ивайло беше имал вече случая да чуе първия народен упрек от устата на Данил, пристигнал неочаквано двадесетина дни след тържествата около сватбата му с Мария. Патриархът, неразтрошилите се още архиереи, дошли от своите далечни и близки епископства из страната, за да присъствуват и подпишат знаменития акт на коронацията и бракосъчетанието, болярите, сановниците и цялата хилядоглава търновска каста на предишното величие, всички видяха с нова почуда още една главоломна изненада… Един кирлив и дрипав отшелник в шаячно расо беше посрещнат в Търново от дружините и самия цар като някаква императорска особа, за която никой не беше подозирал досега нищо. Седнал в широка волска кола от Вуколовските колиби, увит в кожи, за да не се вкочани из дългия път през Хемус старецът влезна в града, посинял от кашлицата и пневмонията, която го беше сграбила из пътя. Вратите на крепостта се отвориха парадно й тържествено като пред висок гост; Дружините отложиха калпаци и се прекръстиха благоговейно пред скромното шествие на простата и самотна волска кола. Безбожните воеводи правеха същото. Един след друг те се навеждаха да целуват костеливата и трепереща ръка на отшелника и най-после пред Царевец се наведе и царят. Старото Търново гледаше смаяно и се Питаше кого носеше тази жалка волска кола?… Още някой самозван патриарх ли, папа или нов светия на бунта? Никой още не знаеше, както и не узнаха по-късно, защото пак тъй набързо си замина непознатият старец още през същата вечер самотно към далечния Даниловий дол. Само в ушите и създанието на новия цар останаха да звънят, като ехо от камбаните на Възнесенската черква, задъханите думи на избягалия отново отшелник. Още с известието, че отец Данил пристига в Търново, заедно с радостното чувство, че Ще може да види отново Подгорския светец по-близо до себе си, Ивайло се сепна от ново парливо предчувствие. На два пъти преди това той беше поканил чрез свои пратеници стареца да дойде и му гостува в Търново, но старецът по свои съображения упорито му беше отказал. Това не учудваше царя, тъй като му беше известно от по-преди отрицагелното отношение на отшелника към вътрешната и външна страна на неговия възход към престола. Затова усмихвайки се, той не се изненада, от отказа му. Но когато отец Данил съвсем неочаквано и сред зима пристигна с калната си колесница, полужив от треската на простудата, Ивайло неспокойно долови причината за това посещение, равно на подвиг за немощните сили на стареца. Той го прихвана под мишниците леко, внимателно, за да не падне от изтощение и слабост върху мраморните стъпала и подове на палата, въведе го гостоприемно вътре и го покани да седне със същото чувство на уважение, като че ли канеше не друг, а живата памет на баща си Вукол. Ала старецът, подпрял се немощно върху своя дрянов кривак, поклати отрицателно глава. Той огледа с блуждаещ поглед и видимо отвращение тежкото великолепие на обстановката, в която беше попаднал, и прошепна тихо, задушено:

— Не, сполай ти… След малко си отивам… Дойдох само да те видя… Ех, добре си се наредил тука, синко, виждам! Ами царицата къде е?

— Ще дойде, отче, седни!

Но отец Данил сякаш не го чу и продължи унесено да бъбре като в сън, подхвърляйки крадливи старчески погледи около себе си:

— Така значи, вярно е всичко… Ех, нека ти е честито! А там, в Подгорието, ако питаш за нас, ние сме си все така както ни остави… Само майка ти, сигурно знаеш вече, се помина. Бог да я прости… Домъчняло й беше на нея, че не я покани на сватбата си, но нищо… Предумах я да не тъжи. Царските работи, думах й, не са за нас, бедните и прости люде!… Царят обърна глава и стисна очи.

— Знам — отвърна бавно той. — Когато аз се венчавах, не само майка ми, но и цялото Подгорие беше тука. Аз го виждам и чувствувам край себе си. А ако бях ви калесвал под ред, нямаше черква, която да ни събере всичките… Не се сърди, отче на Короната, която ти ненавиждаш със същото старо чувство, аз я взех в ръцете си не за нейния блясък, а за нейната власт над нашата земя… Защо трябваше да я оставим да се гаврят с нея враговете?

— Добре, добре! — поклати тъжно глава старецът. — Говориш другояче вече съвсем, по царски познава се… Не ти прилича още но ще свикнеш, хм! Но ти говориш за неща, за които нямаш право. Над людете и земята има само една власт — божията! Досега ти беше неин войник, но щом хвърли старите си дрехи и стигна до тука, ти си забравил най-важното… Защо оспорваш правото на оня, кой го те водеше досега? По-силен ли си вече от него? Грешиш, Бърдоква. Ти служиш вече не на народа си, а на дявола… Защо се изцапа с това венчило с гъркинята?

Ивайло трепна:

— Аз не съм богоугодник, отче… Целият съм окъпан в човешка кръв, макар и вражеска…

— Знам, че не си богоугодник. И отшелникът е нищо. Цял живот той мисли за спасението на душата си, както пък ти си тръгнал да я продадеш на дявола… Христос прогони с камшика си търговците от храма, не за да стане сам той търговец след тях, както ти стана цар… Помисли! Ако Търново изгори през тази нощ, никога димът му няма да стигне по-далеч от, тия хълмове, камо ли до Подгорието. Също и с нас. Две лета ние живяхме без този град, свободни и честити След толкова беди, защо ни е сега и той с неговата отрова и съблазни? Тази столица е чужда, не е наша… Бягай оттук, както някога избяга от яростта на Лацислава! Ела си пак при нас или иди срещу безбожните татари, ако има нужда, но бързай! Ти си подал вече на дявола едната си ръка, пази се да не сграбчи и цялата ти душа… Ето, затова дойдох чак тука, синко, за да ти кажа, че не ти прилича да си цар… Пази се!

Отец Данил се обърна бавно с олюляване и тръгна към изхода. Стъпил на прага на стаята, той се обърна още веднъж оттам:

— Прощавай, ако съм те оскърбил. Не можех да постъпя другояче. Искам да умра спокоен!…

Кой можеше да го спре? Никой. И си замина през същата вечер, по тъмно, с вуколовската кола.

Ивайло разбра в що се състоеше огорчението на сърдития старец. Тежко. И той с чистата си и дълбока мъдрост, както всички останали, не виждаше през, голямата си бащинска обич към своя Бърдоква нищо друго, освен подгорския водач и пленник, който имаше само едно право — дати води, да се бие и умре за тях. Всецяло, с всичките си сили, нерви и чувства, той принадлежеше само на суровата битка, на освобождението. От него тя не искаше само отделна жертва а всичко без остатък. Е добре, нека да бъде и така! Окован с тави ревност и почувствувал я с всичката й дълбина от деня на срещата му с отец Данил, той започна да влиза в съпружеската стая на палата с гнетящото чувство на човек, който отваря вратата на самия грях.

— Ристак, Ристак, знам всичко! — притворил очи беше промълвил унесено Ивайло подир него, след като беше чул за сръднята на дружините.

А над Търново се сипеше пак мекият сняг. Отдавна в дрезгавата вечер градските клепала и камбани бяха изпратили молитвено зимния ден. В тишината на бледата нощ блещукаха, като отмалели звезди кандилата, борините и свещниците, на заспиващия град. Тишина е. Ще погълне всепобеждаващият сън всички люде от сламените хижи на низината до върха на загадъчния Царевец, а Янтра, дълбока, студена и мътна, ще пее и тази нощ край тях своята люлчена песен. Ще заспят всички, ще затвори злоезичната си уста най-после и търновската клюка и в безмълвната гонитба на нежните снежинки ще останат да бдят само подвижните силуети на стражите от крепостните стени й Царевец… Бърдоква не спеше. Излегнат върху шумящата коприна на възглавниците и сложил глава върху широката длан на свитата си ръка, той чакаше напразно съня, който не идваше. В Мариината стая беше топло, светло и тихо. В широката камина светлееше и леко пукаше дъбовата жар на огъня. Двадесетина догарящи свещи люшкаха красиво своите пламъчета, накацали върху среброто и пъстроцветните стъклени висулки на великолепния полилей, увиснал тежко от потона и поглъщащ в обилната си светлина бледото езиче на кандилото в иконостаса от слонова кост. Прозрачните дипли на завесите над съпружеското легло бяха отдръпнати нашироко. Полуразгърдена, уморена и отхвърлила леката атлазена покривка от себе си, Мария спеше. Почувствувал трепета на топлотата от досега с нейното-полуголо тяло, още веднъж, преди да затвори очи, Ивайло наведе продължително погледа си над нея… Никога той не я виждаше по-хубава и прекрасна, отколкото в тия мигове на любовна отмора и сън, през които тя сякаш се връщаше далеч в невинния образ на своето непорочно моминство, без лъжата на примамващите устни и коварния блясък на очите. В такива мигове, може би само през нощите, току-що отпаднала от могъщата му прегръдка и отпуснала тъмната завеса на клепките си, тя беше само негова. Колко много я заобича и все не й вярваше още той. Като тъмна сянка в тази любов, дори й в най-горещите пориви на страстта, между тях винаги оставаше да зее бездната на едно минало, през която те жадно протягаха ръце един към друг, без да могат да се стигнат никога… Тържественият акт на бракосъчетанието, подписан от петнадесет епископи и един патриарх, беше само игра на един случаен и неверен слънчев лъч, открил бездънната пропаст, над която се люшкаше безсилието на техните взаимни чувства: Те се обичаха, без да си принадлежат един на друг. Останала самичка, като корабокрушенка сред едно враждебно море, Мария беше потърсила с последните си сили спасителния бряг там, където се издигаше стръмна и недостъпна скала: за първи път може би тя обичаше. Могъщата й страст й подсказваше, че не бе сбъркала, като се хвърли в още по-могъщите прегръдки на един горд планинец, в когото беше влюбена и самата съдба. Но мълчаливата борба за спечелването на този исполин беше по-тежка от всяка друга и краят й не се виждаше. Всяка жертва за него й се струваше малка. Забравила всичко, тя пожертвува и своя къдрокос син, за бъдещето на когото бе преминала целия пъкъл на грехопадението. По нейно желание малкият княз беше изпратен във Византия, за да не смущава недоверчивия поглед на Ивайло. Този поглед тя искаше да запази само за себе си за една нова своя участ, по-щастлива, радостна и спокойна при новия цар. Колко хубав, силен, мъжествен и царствен беше той, без да носеше в жилите си царско потекло и кръв. Как трепереше само в краката му цялата пошлост, стоглавага хидра на грабежа, лъжата и козните на сановнишката и болярска паплач от миналото, която без малко щеше да я удуши… Само един поглед и един ивайлов меч, и всички наведоха като престъпници глава. — Ето цар, какъвто не е виждала дори и Византия!

Но Ивайло сякаш почиваше само при нея. Тя чувствуваше това. Като буря той щеше да отмине и оттук, за да остави и нея като преломена бреза. Зад своята последна любов към него тя не виждаше нищо друго вече, освен калугерската броеница или тъжното завръщане във византийската й родина. Страшно. Колко е къс и жесток животът понякога!

— Прегръщай! — задъхано шепнеше тя всяка нощ, като вдигаше ненаситно непресъхващата чаша на най-бурната си страст. — За тебе аз всякога ще остана чужденка, ти ме мразиш, знам, но нищо от това, щом ми харесваш… Не бой се, няма да те излъжа, овчарю! Аз ще си отида от тук сама и щастлива, може би само със спомена за тебе. Покрай тебе обикнах и твоята земя… Недей ме пъди още! Прегръщай! Искаш ли да събудя Ефросина за вино и пир?…

— Не!…

Ивайло слагаше ръка върху красивото й възбудено лице, за да я отпусне в нежна и продължителна милувка. След нейните шепнещи и задъхани от развихрен копнеж и несподелена мъка думи неизбежния и близък край на тяхната любовна взаимност, той мълчеше, без да намери в себе си сила, да и отговори, безмълвен, той само приемаше и връщаше ласките, опиянен от техните мигове, за да отрезнее веднага и събере чело заедно с техния отлив. Мария, прочутата жена, пред която се беше огъвало раболепно цялото царство, бледнееща пред иконите и хладна като нощ в своята отмъстителна стихия, любовната загадка на Царевец, заставаше сега като уплашено от нощната буря дете, притисната върху ръката на Ивайло. Никакъв крепостен зид, никакво войнство и меч не са били никога по-сигурна и вярна закрила за нея от тази груба ръка. Само върху нея можеше да се заспи спокойно, без призраците на съвестта и виденията на вечния страх. Една безкрайна благодарност я заставяше много пъти, събудена нощем, да я целува кротко с топлите си устни и да я мокри със сълзите на дълбока признателност.

И в тази бяла зимна нощ столицата и Мария бяха заспали заедно. Само Ивайло, буден още и обхванат от мисълта и чувствата си към тия две прекрасни чужденки, се разделяше за последен път, с тях и развиваше вече мислено картината за нов поход в борбата…

— Утре! — потрепваха неговите устни и се навеждаха да откъснат последната топла ласка на един чуден сън.

Загрузка...