Юбик

9

Спряха се на супермаркет „Щастливци“, разположен в покрайнините на Балтимор.

— Дайте ми пакет „Пал Мал“ — заръча Ал на компютъризирания автономен продавач.

— „Уингс“ са по-евтини — намеси се Джо.

— Вече не ги произвеждат — отвърна троснато Ал. — От години насам.

— Произвеждат ги — възрази Джо. — Но не ги рекламират — той се обърна към продавача. — Сменяме поръчката на „Уингс“.

В улея пред тях се изтърколи пакет цигари.

— Деветдесет и пет цента — произнесе продавачът.

— Ето — банкнота от десет поскредита — Ал пъхна банкнотата в процепа и механизмът я придърпа с тихо бръмчене.

— Рестото ви, сър — произнесе автоматичният продавач и пред тях се изсипа цяла купчина дребни монети. — Моля, освободете път.

Значи парите с образа на Рунсайтър са в обращение, мислеше си Ал, докато двамата с Джо се отдалечаваха от щанда. Той отвори предпазливо пакета.

Цигарите се разпаднаха между пръстите му.

— Това не доказва нищо — отбеляза Ал. — По-странно щеше да е, ако се случи и с пакета „Пал Мал“. Връщам се обратно на опашката.

Той понечи да застане пред щанда, но откри че жената зад тях — възпълна възрастна дама, облечена в черно палто — се кара с продавача.

— Мъртво беше — настояваше тя с писклив глас. — Когато го отнесох вкъщи видях. — Тя постави на щанда саксия с някакво повяхнало цвете вътре, приличаше на мушкато.

— Не мога да ви върна парите — повтаряше продавачът. — Не носим отговорност за растенията, които продаваме. „Купувачо — отваряй си очите!“ — такова е нашето правило. Моля ви, освободете пътеката.

— Ами вестникът, който взех от лавицата — „Сатърдей ивнинг поуст“. Той също е стар — от преди година. Какво става тук?

— Следващият клиент — произнесе продавачът без да й обръща внимание.

Ал приближи към лавицата с цигари, подредени в купчини по осем кашона.

— Вземи един кашон — рече той на Джо.

— „Домино“ — посочи Джо. — Същата цена, като на „Уингс“.

— Божичко, какво значение има това сега! Вземи един на посоки — той протегна ръка и дръпна най-близкия кашон. — Празен е.

И все пак вътре имаше нещо, кашонът не беше съвсем празен. Ал разкъса опаковката. Отвътре изпадна смачкана хартийка. Бележка, изписана с добре познатия на Джо почерк. Ал я вдигна и двамата зачетоха:

Изключително важно е да вляза във връзка с вас. Положението е сериозно и със сигурност ще се влоши още с течение на времето. Има няколко възможни обяснения, които ще обсъдя с вас. Не се предавайте. Съжалявам за Уенди Райт, направих каквото можах в тази насока.

— Значи той знае за Уенди — рече Ал. — Е, може би това значи, че няма да се повтори с никой от нас.

— В случайно избран кашон цигари — мърмореше замислено Ал. — В случаен магазин, в град избран напосоки. И се натъкнахме на послание от Глен Рунсайтър. Какво ли има в останалите кашони? Същата бележка? — той взе един кашон „Л&М“, разклати го, после го отвори. Вътре бяха подредени десет пакета цигари и нищо повече. Ал отвори един пакет. — Виж, нищо им няма — посочи той на Джо, който на свой ред бе отворил друг случайно избран кашон. После още един и още един — всички изглеждаха съвсем нормално.

Но всички до един се разпадаха между пръстите им.

— Чудя се, откъде е знаел, че ще дойдем тук — рече Ал. — И че ще отворим точно този кашон.

Нямаше никаква логика. Но и тук, в този магазин съществуваха двете противоположни сили. Разложението срещу Рунсайтър. Навсякъде, в целия свят. Може би в цялата вселена.

Нищо чудно, мислеше си Ал, слънцето да угасне и Глен Рунсайтър да го замести със сияйния си лик. Ако може.

Да, кимна мълчаливо Ал. Това е въпросът — докъде ще му стигнат силите на Рунсайтър.

Или погледнато от другата страна — колко далеч може да стигне процесът на разложение?

— Да опитаме нещо друго — предложи Ал. Той подмина щандовете с домакински принадлежности, спря се пред електрониката и избра един доста скъп касетофон, германско производство, опакован в кутия. — Ето този изглежда подходящ — рече той на последвалия го Джо. — Ще го купим и ще го отнесем с нас в Ню Йорк.

— Не искаш ли да го отворим? — попита го Джо. — И да го пробваме, преди да го платим?

— Мисля, че вече знам какво ще намерим вътре — поклати глава Ал. — Нещо, с което това не е най-подходящото място да се срещаме.

Той отнесе касетофона при щанда.

Веднага щом се върнаха в Ню Йорк, Ал отнесе касетофона в работилницата на фирмата.

Само след петнадесет минути, техникът бе приключил с огледа на механизма и докладва:

— Всички подвижни части са износени. Гумените колела са сплескани от продължителна употреба, вътре в кутията има множество парченца от гума. Спирачките за превъртане в двете посоки са изтрити до основи. Механизмът има нужда от почистване и смазване, явно е използван дълги години. Освен това трябва незабавно да се подменят всички ремъци.

— Колко дълго е употребяван, според вас?

— Поне няколко години.

— Аз го купих днес — възрази Ал.

— Невъзможно — поклати глава техникът. — Или са ви пробутали…

— Знам какво са ми пробутали — прекъсна го Ал. — Знаех го още като го купих, преди да отворя кутията — той се обърна към Джо. — Чисто нов касетофон, с напълно износен механизъм. Закупен със странни пари, които в магазина приеха без да им мигне окото. Ненужни пари, с които се купуват ненужни стоки, в това няма никаква логика.

— И днес ако не е отвратителен ден — намеси се в разговора техникът. — Тази сутрин намерих папагала ми мъртъв.

— От какво? — запита Джо.

— Не зная, просто беше умрял. Твърд като тухла — техникът забоде костелив пръст в гърдите на Ал. — Ще ви кажа нещо за вашия касетофон, което дори не подозирате. Той не само е износен, той е безнадеждно остарял — поне на четирийсет години. Отдавна не се използват подобни спирачни механизми, а и ремъците излязоха от употреба преди доста време. Никъде няма да откриете резервни части за него. И не си заслужава — Това е само една антика. Боклук. Забравете го.

— Прав сте — отвърна Ал. — Не го знаех — двамата с Джо излязоха от работилницата и поеха по коридора. — Сега вече не става дума за разложение, тук въпросът е друг. Сигурно ще ни бъде все по-трудно да намираме свястна храна, каквато и да е. Всъщност, каква част от хранителните продукти, продавани в магазина могат да се използват след години?

— Консервите — рече Джо. — В онзи магазин в Балтимор имаше доста консерви.

— Значи преди четирийсет години в магазините са продавали доста повече консервирани храни, отколкото в наше време. Не ни остава нищо друго освен да се възползваме от този факт — той помисли малко. — Само за един ден времето се премести от две, на четирийсет години назад. Какво ли ще стане до утре — ще се върнем със сто години? С какво са се хранели преди сто години? Едва ли консервите ще издържат толкова дълго.

— Яйца по китайски — подхвърли Джо. — Заравяли ги в земята по хиляда години.

— Процесът не засяга само нас — разсъждаваше на глас Ал. — Спомняш ли си онази жена, в магазина в Балтимор — мушкатото, което бе купила беше умряло. Нима целият свят ще гладува само заради една бомба, избухнала на луната? Защо ще страдат и другите?

— Мисля си… — заговори Джо.

— Почакай малко — прекъсна го Ал. — Хрумна ми нещо. Може би Балтимор съществува само когато някой от нас го посети? Както и супермаркетът „Щастливци“ — щом излезем от него, той преминава в небитието. Възможно е само ние, които бяхме на луната, да преживяваме всичко това.

— Философски въпрос, който в този момент не е от значение — отвърна Джо. — Нито пък може да бъде решен, по един или друг начин.

— Но може би този въпрос е жизнено важен за онази възрастна дама. И за всички останали.

— Идва техникът от работилницата — рече Джо.

— Надзърнах в инструкцията, — каза техникът, — която беше приложена заедно с вашия касетофон. Вижте сам — на лицето му се четеше объркване. Той изведнъж дръпна книжката и я разтвори. — Ще ви спестя грижата да го търсите. Прочетете тук, на първа страница, където е написано кой е направил проклетата машина и къде да пишете за евентуални повреди.

— „Произведено от Рунсайтър в Цюрих“ — прочете на глас Ал. — Гаранционен сервиз за Северно Американската конфедерация в град Де Моне. Адресът е същият като на кибрита — той подаде книжката на Джо. — Заминаваме за Де Моне. Тази книжка неоспоримо посочва връзката между два отделни факта. Можем ли да открием нещо общо между Рунсайтър и този град — Де Моне? Защо е избрал точно него?

— Защото е роден там — обясни Джо. — Там е прекарал първите петнадесет години от живота си. Често го споменаваше.

— Значи след смъртта си се е върнал в Де Моне. По някакъв начин.

Не, Рунсайтър е в Цюрих, мислеше си Джо. И същевременно в Де Моне. В Цюрих е тялото му, замразено в охладителна камера, с наличен и измерим мозъчен метаболизъм, но въпреки това недостъпен ум. В Де Моне той не присъства физически, но изглежда, че с него може да бъде осъществен контакт — и дори вече е осъществен, макар и еднопосочно, с помощта на средства като тази малка книжка. А междувременно, заобикалящият ни свят се разпада, преобръща се наопаки, издигайки на повърхността отминали фази на реалността. Току виж след някой и друг ден по улиците започнат да се движат конски трамваи.

— Хайде да се качим при останалите — предложи Джо. — Да видим дали всичко е наред с тях, преди да тръгнем за Де Моне.

— Ако не побързаме — заговори Ал, — може да се наложи да пътуваме цял ден, или дори два дни.

Защото и способите за транспорт ще претърпят обратна еволюция, мислеше си той. От ракетна тяга към реактивен самолет, от него към витлов, после наземен транспорт, парни двигатели, фургон с конска тяга — не, чак до там едва ли ще стигнем. И все пак, касетофонът се оказа от преди четирийсет години, при това с износени части. Така че, всичко е възможно.

Асансьорът пристигна сред оглушителен трясък. Ал отвори очи и дръпна встрани тежката метална решетка.

Кабината беше с открити страни, преградени с излъскани медни перила. На малко столче бе приседнал скучаещ на вид човек, облечен в странна униформа, с едната ръка стискаше метална ръчка. Джо понечи да влезе, но Ал го спря.

— Не бързай — рече той. — Погледни внимателно и помисли, опитай се да си припомниш асансьора, с който пътувахме преди малко — с хидравлично задвижване, затворен отвсякъде, автоматичен, съвършено безшумен…

Той млъкна. Защото странният на вид асансьора беше изчезнал и на негово място се бе появила познатата кабина. И въпреки това, той чувстваше присъствието и на другия, по-стария асансьор. Той сякаш се мержелееше някъде зад границата на реалността, готов да изскочи на бял свят в мига, когато двамата отклонят вниманието си. Той иска да се върне, осъзна Ал. Не можем вечно да отлагаме този момент, не повече от няколко часа. Инерцията на ретроградната сила все повече нараства, около нас се трупат архаични форми. Сигурно времето се е върнало назад със сто години. Поне толкова стар изглеждаше асансьорът, който видяхме преди малко.

И все пак, рече си Ал, все още можем да осъществяваме контрол върху заобикалящата ни реалност. Успяхме да върнем предишния асансьор. Ако останем заедно и функционираме като едно цяло — всичките дванадесет, тогава…

— Какво видя? — попита го Джо. — Какво те накара да ме спреш?

— А ти не забеляза ли старата кабина? — попита го Ал. Отворената клетка, с медни перила, някъде от преди 1910 година? На столчето бе седнал униформен оператор?

— Не — отвърна Джо.

— Нищо ли не видя?

— Видях това — завъртя ръка Джо. — Кабината, в която се качвам всеки ден, когато идвам на работа.

Значи възприятията ни се различават, помисли си Ал. Интересно, какво ли означава това?

Но в едно бе напълно уверен. Че след смъртта на Рунсайтър, това е най-опасната промяна. Вече не регресираха в един и същ ритъм. Сигурно същото е сполетяло и Уенди Райт, точно преди смъртта й.

Интересно, колко ли време още им оставаше?

Внезапно той почувства нечие коварно, дебнещо, смразяващо присъствие, което от някакъв неопределен миг в близкото минало бе започнало да го изучава — него и обкръжаващия го свят. Спомни си за последните минути на луната. Студът се просмукваше в тъканта на обкръжаващата го реалност, разтваряше се в нея и я разкъсваше, после нахлуваше в отвърстията и се спускаше право към сърцевината на нещата, към същината, която им даваше живот. Вътре с себе си той видя нещо, напомнящо ледена пустиня, от която се надигаха блестящи гладки хълмове. Вятър брулеше равнината, в която се бе превърнала реалността, впиваше се в леда, а хълмовете се топяха. От краищата на това видение надзърташе мрак.

Не, повтаряше си той, това са само мои представи. Всичко това е вътре в мен, вселената наоколо не е покрита със слоеве безжизнен лед, мрак и студ. И въпреки това го виждам с очите си. Странно. Нима целият свят е събран в мен? Обвил е тялото ми? Кога е станало това? Дали това не е проява на задаващата се смърт? Несигурността, която чувствам, полъхът на наближаващата ентропия — това е основният процес, а заобикалящият ме лед е само външна изява на този процес. Ако премигна с очи, цялата вселена ще изчезне. Но къде е онази пътеводна светлина, която ще ме насочва към новата утроба? Къде е мъглявото червено сияние, излъчвано от съвуклупляващите се двойки? Къде е мрачната светлина на животинската алчност? Единственото, което долавям е този безмерен мрак и пълната загуба на топлина, една безкрайна изстиваща равнина, изоставена от слънцето.

Не, тази смърт не е нормална. Тя е неестествена, обичайният миг на забрава е изместен насилствено от някакъв друг, по-могъщ фактор.

Ако разполагах с повече време, ако можех да легна и да обмисля внимателно всичко, може би тогава щях да разбера смисъла на ставащото.

— Какво има? — попита го Джо, докато се изкачваха с асансьора.

— Нищо — отряза Ал.

Те може би ще успеят, каза си той, но не и аз.

Двамата продължиха да се пътуват в мълчание.

Когато стигнаха залата за заседания, Джо изведнъж осъзна, че Ал не е с него. Обърна се и погледна назад. Ал стоеше на другия край на коридора.

— Какво става с теб? — викна му Джо. Ал не помръдваше. — Добре ли си? — той закрачи към него.

— Уморен съм — обясни Ал.

— Не изглеждаш никак добре — отбеляза Джо, завладян от тревога.

— Ще вляза в тоалетната — каза Ал. — Ти върви при другите. Виж дали всичко е наред. Ей сега ще дойда — той се огледа объркан. — Ще се оправя — настоя Ал. После продължи неуверено по коридора.

— Ще дойда с теб — предложи Джо.

— Ако се наплискам ще ми олекне — каза Ал, отвори вратата на тоалетната и влезе. Джо остана да го чака отвън.

Има му нещо, повтаряше си той. Тази гледка на стария асансьор предизвика някаква промяна в него.

Ал се появи отново.

— Я виж това — той дръпна Джо за ръката и му посочи надписите по стената. — Графити. Нали знаеш — драскат ги навсякъде. И най-вече в мъжките тоалетни.

На стената бе изписано с алени букви:

— Това почеркът на Рунсайтър ли е? — попита Ал. — Познаваш ли го?

— Да — кимна Джо. — На Рунсайтър.

— Сега вече знаем истината.

— Това ли е истината? — рече Джо.

— Сигурно — кимна Ал. — Очевидно.

— Какъв ужасен начин да я научиш. Написана на стената в мъжката тоалетна.

Единственото, което чувстваше бе горчиво разочарование.

— Такива са всички графити — прями и груби. Ако чакахме да го научим по телевизията, или от видеофона, щяха да минат може би месеци. А и след това, щяхме да го чуем със заобикалки.

— Но ние не сме мъртви — възрази Джо. — С изключение на Уенди.

— Намираме се в състояние на полуживот. Вероятно все още сме на борда на „Пратфал II“, на път към Земята, след като експлозията ни е погубила — нас, а не Рунсайтър. И сега той се опитва да улови нашите протофазони. Засега неуспешно, все още не сме се свързали с него. Но поне той се свърза с нас. Срещаме посланията му навсякъде, дори в случайно избрани места. Присъствието му е всеобхватно, защото той е единственият, който се опитва да влезе в контакт с нас… Лошо ми е — Ал протегна ръка и завъртя крана на чешмата. След това наплиска лицето си. Водата не беше топла, Джо забеляза, че е примесена с дребни парчета лед. — Връщай се в заседателната — посъветва го Ал. Ще дойда, когато се почувствам по-добре.

— Май по-добре да остана с теб — предложи Джо.

— Не, по дяволите — разкарай се! — Ал го отблъсна панически, лицето му бе посивяло. Джо изхвърча в коридора. — Бягай, виж дали всичко е наред с тях! — Ал отстъпи назад в тоалетната, притиснал ръце към очите си и затвори вратата.

— Добре — извика Джо към вратата. — Ще те чакам в заседателната — той се ослуша, но отговор не последва. — Ал? — извика Джо. Божичко, помисли си той. Но това е ужасно. Наистина му има нещо. Той заблъска по вратата и извика: — Искам да се уверя с очите си, че с теб всичко е наред.

— Късно е вече, Джо — отвърна с нисък, равен глас Ал. Светлината в тоалетната угасна. — С нищо не можеш да ми помогнеш — този път гласът бе съвсем слаб. — Не биваше да се отделяме от останалите. Уенди се отдели и първа пострада. Ако искаш да останеш жив намери ги и не се отделяй от тях. Разкажи им всичко, опитай се да ги накараш да разберат. Ясно ли е?

Джо посегна към ключа за осветление.

Нещо се удари в ръката му, беше меко и топло, той отскочи назад, уплашен от реакцията на Ал. Нямаше смисъл повече да проявява излишно любопитство.

— Ще се върна при другите — извика той. — Разбирам всичко. Как се чувстваш в този момент?

Тишина, а после едва доловим дрезгав шепот:

— Не е чак толкова страшно. Просто… — гласът изчезна. Отново настъпи тишина.

— Може би пак ще се срещнем — подхвърли Джо. Знаеше, че това не бяха най-подходящите за момента думи, дори потрепери, когато осъзна че е способен да бърбори подобни пошлости. Но нищо по-удачно не му хрумна. — Надявам се, че сега си по-добре — продължи той, макар да знаеше, че Ал не го чува. — Ще се върна след като им разкажа за надписа на стената. Ще дойда сам, на останалите ще кажа да не идват защото могат да те… — той потърси подходящата дума, — да те тревожат — завърши накрая.

Никакъв отговор.

— Е, сбогом — произнесе Джо и напусна потъналата в мрак тоалетна. Пресече коридора, спря пред вратата на заседателната и след като пое няколко пъти дълбоко, натисна дръжката.

Отсреща грееше екрана на телевизора, предаваха някаква реклама, три-измерното изображение показваше вътрешността на баня и изведнъж Джо забеляза, че на стената има графити — също като в тоалетната. С познатия до болка почерк, бе надраскано:

В голямата заседателна зала имаше само един зрител. Джо стоеше насред празната стая. Останалите, цялата група бе изчезнала.

Зачуди се къде ли са отишли. И дали ще оцелее достатъчно дълго за да ги открие.

Съмняваше се.