Юбик

3

Все още облечен в раираната си, клоунска пижама, Джо Чип приседна сънено край кухненската маса, запали цигара и след като пъхна една монета в процепа, набра шифъра на наскоро закупения домашен новинарски автомат. Под въздействие на махмурлука, първо избра „междупланетни новини“, премина за кратко през „местни новини“ и накрая се спря на „клюки“.

— Добре, сър — отвърна жизнерадостно автоматът. — Клюки. Знаете ли с какво се занимава в момента Стантън Мик — нашумелият, междупланетен финансист и спекулант? — Механизмът вътре в автомата забръмча и от процепа се подаде свитък ситно напечатана разноцветна хартия, плъзна се по кухненската маса и накрая тупна на пода. С кънтяща от болка глава, Чип вдигна свитъка и го разпъна на масата.

— Това не са клюки — обърна се Джо Чип към автомата. — Това са предположения за финансови операции. Предпочитам да науча с кого е спала някоя телевизионна звезда.

Както обикновено, не беше спал добре, поне що се касае до онази част от съня, която бе богата на съновидения. Не искаше да взима приспивателни, защото запасът му от стимуланти, осигуряван от близката аптека, беше на изчерпване, най-вече благодарение на нарасналото пристрастяване към тях. По закон, нямаше право да се появява в аптеката до следващия четвъртък. Два дни. Цели два дни.

В този момент се обади новинарският автомат.

— Нагласете циферблата на „долни клюки“.

Той последва съвета и от процепа се появи нов къс хартия, най-отгоре се мъдреше великолепна карикатура на Лола Херцбург-Райт. Джо облиза доволно устни, вперил поглед в примамливо разголеното й ухо, после зачете текста.

Издебната от джебчия, късно тази нощ в една известна нюйоркска дискотека, ЛОЛА ХЕРЦБУРГ РАЙТ, нанася страхотно дясно кроше на досадника и го претъркулва през масата, зад която ШВЕДСКИЯТ КРАЛ ЕГОН ГРОАТ и неизвестна хубавица с невероятно големи…

На вратата се звънна, Джо Чип вдигна сепнато глава, откри че цигарата му се опитва да изгори полираната повърхност на новата маса от тиково дърво, изгаси я и като търкаше сънено очи приближи устни до домофона, окачен непосредствено до бравата на входа.

— Кой е? — попита Джо и погледна часовника си. Още нямаше осем. Сигурно ще е роботът, дето събира наема, помисли си той. Или някой кредитор. Не посмя да отключи.

От говорителя се разнесе възбуден мъжки глас:

— Знам че е рано, Джо, но сега пристигам в града. Дж. Дж. Ашууд е насреща, водя със себе си нещо подходящо за фирмата, на което се натъкнах в Топека. Мисля че откритието си го бива и бих искал да получа потвърждение от теб, преди да го напъхам в лапите на Рунсайтър. И без това той е чак в Швейцария.

— Приборите за изследване не са в апартамента — отвърна Чип.

— Ще прескоча до службата да ги донеса.

— Не са в службата — призна неохотно той. — В колата са. Не можах да ги разтоваря снощи. Не можеш ли да почакаш до девет? — попита раздразнено Джо. Не можеше да понася маниакалната енергичност на Дж. Дж. Ашууд дори по обед, какво да каже за седем и четирийсет сутринта. Появата му тук беше по-неприятна от тази на някой кредитор.

— Чип, скъпи, това е страхотно откритие, подвижен симпозиум на чудесата, от който стрелките на твоите уреди ще се накъдрят, а фирмата ще получи свежата струя, от която така се нуждае…

— Анти-какво е този път? — попита Джо. — Телепат?

— Ще ти призная честно — не знам. Слушай, Чип — Ашууд зашепна, — поверително е. Не мога да стоя тук долу и да бърборя непрестанно, някой може да ме чуе. Струва ми се, че вече долавям мислите на някакъв тъпак от първия етаж, който…

— Добре — въздъхна Джо Чип. Започнат ли веднъж монолозите на Дж. Дж. Ашууд, краят им не се виждаше. Няма как, ще трябва да го изслуша. — Дай ми пет минути да се облека и да проверя дали е останало кафе в апартамента. — Имаше неясен спомен, че е пазарувал снощи в супермаркета на блока, дори си спомняше че разкъсва някаква блестяща зелена опаковка — кафе, или чай, цигари или някой вносен деликатес.

— Ще я харесаш — продължаваше все така възбудено Дж. Дж. Ашууд. — Макар че, както често се случва, тя е дъщеря на…

— Тя? — попита разтревожено Джо. — апартаментът ми не е подходящ за посетители. От доста време не съм плащал за робот-чистач — най-малко от две седмици.

— Чакай да я питам дали й пука.

— Не я питай. На мен ми пука. Ще я изследвам в службата.

— Вече прочетох мислите й — не й пука.

— На колко е години? — Може да е само дете, помисли си той. Не малка част от потенциалните неутрализатори бяха деца, развили способностите си за да се защитават от своите родители-телепати.

— На колко си, скъпа? — чу се слабият глас на Дж. Дж. Ашууд. На деветнадесет — докладва той на Джо Чип.

Нямаше късмет. Но пък беше заинтригуван. Обикновено възбудените дрънканици на Дж. Дж. Ашууд се появяваха в присъствието на привлекателни жени, може би и момичето се числеше към тази категория.

— Дай ми петнадесет минути — каза той на Дж. Дж. Ашууд. Ако работи достатъчно бързо, пропусне кафето и закуската и извади късмет в кампанията по почистването, може и да се справи до тогава. Поне си заслужаваше да опита.

Той затвори, после претършува шкафовете за метла (ръчна или на батерии) или прахосмукачка (с хелиев акумулатор или електрическо захранване). Не намери нито едното, нито другото. Изглежда, бяха пропуснали да го снабдят от домоуправлението. Ужасен момент, за да го научиш, проклинаше той. Живееше тук от четири години.

Джо вдигна слушалката и набра 214, номерът на домоуправление и поддръжка.

— Слушайте, — заговори той развълнувано. — Тъкмо възнамерявах да прехвърля известна сума за да покрия разходите за робот-чистач. Бих желал да изпратите няколко бройки незабавно в апартамента ми. Ще заплатя веднага след като приключат.

— Сър, трябва да платите цялата сума преди да са започнали работа.

През това време Джо разтвори портфейла си и изсипа на масата целия запас от Вълшебни кредитни ключове — по-голямата част от които в този момент вече бяха невалидни. От край време Джо Чип се славеше със способността си да забърква финансови каши и да трупа дългове. — Добре, готов съм да покрия неизплатената сметка с моя Триъгълен вълшебен ключ — заяви той на непознатия опонент.

— Плюс лихвата и глобата.

— За тях ще използвам Сърцевидния…

— Мистър Чип, агенцията на Ферис и Брукман, занимаваща се с финансови ревизии и анализ на кредитното състояние е изпратила специален доклад, във връзка с вашето положение. Получихме го вчера и още пазим свеж спомена за него. Още през месец юли вашата степен на финансова неблагонадеждност от трета е била променена на четвърта. Нашата служба, смея да кажа всички уреди и автомати в блока, са програмирани да не предлагат никакви отложено платени или кредитирани услуги на подобни патетични аномалии като вас, сър. От сега нататък, що се отнася до вас, отношенията ни ще се градят само на директно разплащане. В интерес на истината, възнамеряваме да запазим тази форма на обслужване до смъртта ви…

Той затвори, изгубил всякаква надежда да прилъже по някакъв начин робота-чистач в апартамента. Върна се в спалнята и се облече, поне това можеше да върши без чужда помощ.

След като пристегна халата и обу пантофите с извити върхове „ала дядо Коледа“, той претърси кухнята за кафе. Не намери. Върна се в хола и там, до вратата на банята зърна плик с покупки, от който се подаваше пакет оригинално кенийско кафе. Зарадва се, но същевременно се зачуди на подобна скъпа покупка, като се имаше пред вид текущото му финансово състояние.

Върна се обратно в кухнята, претърси всички джобове за дребни монети, най-сетне намери една и с нея включи кафеварката. Пое дълбоко от великолепния — и непознат за него — аромат на скъпото кафе, сетне погледна часовника, видя че са изминали петнадесет минути, изтича при вратата и натисна дръжката.

Вратата не се отваряше. Вместо това произнесе:

— Пет цента, моля.

Той отново прерови джобовете си. Нямаше повече монети, нито цент.

— Ще ти платя утре — рече той на вратата. Отново завъртя дръжката, но вратата неумолимо не помръдваше. — Не съм длъжен да ти плащам, — продължи да я убеждава той, — правех го за да ти се отблагодаря.

— Не съм на същото мнение — отвърна вратата. — Погледни в договора за закупуване на апартамента.

Без да губи време за размисъл, Джо изрови в едно от чекмеджетата договора — откакто го беше подписал се налагаше доста често да го преглежда. Така си и беше — таксата за вратата бе отбелязана като постоянна и задължителна вноска. А не като бакшиш.

— Виждаш, че не греша — отбеляза вратата. Звучеше тържествуващо.

Джо Чип измъкна една отверка и се зае систематично да отвърна болтовете на бравата.

— Ще те дам под съд — заяви вратата при първия болт.

— Досега не съм бил съден от врата. Мисля че ще го преживея някак.

На вратата се почука.

— Ей, Джо, приятелче, това съм аз, Дж. Дж. Ашууд. Водя я с мен. Отваряй.

— Пъхни една монета в процепа — викна му Джо. — Механизмът изглежда е заял от тази страна.

С металическо дрънчене в касата на вратата тупна една монета, пантите изскърцаха и от прага с блеснало лице гордо му се ухили Дж. Дж. Ашууд. Той протегна величествено ръка и побутна в апартамента момичето до него.

Не беше на повече от седемнадесет, стройна, с мургава кожа и големи черни очи. Майчице, помисли си той, колко е красива. Носеше платнена риза, джинси и тежки обувки, изцапани с нещо, наподобяващо истинска кал. Косата й бе привързана назад с червена панделка. Ръкавите на ризата бяха навити, разкривайки уверените й, тъмнокафяви ръце. В колана й, от изкуствена кожа, бяха затъкнати нож, портативен телефон и малък пакет с неприкосновен запас от храна и вода. На едната й ръка беше татуирано с едри букви „CAVEAT EMPTOR“. Зачуди се какво ли означава това.

— Ето я и Пат — каза Ашууд, обвил фамилиарно ръка около талията на девойката. — Фамилията й няма значение.

Нисичък и пухкав, като възголяма тухла, облечен в неизменното си вълнено пончо, оранжева филцова шапка, шарени ски чорапи и мокасини, той се приближи към Джо Чип, излъчващ самодоволство с всяка молекула на тялото си — открил бе нещо ценно и сега възнамеряваше да извлече колкото се може по-голяма полза от този факт. — Пат, пред теб е най-големият електрически специалист по изследване на екстрасенсните прояви.

Момичето кимна хладно на Джо Чип.

— Вие самият ли сте електрически? Или вашите изследвания?

— Както се случи — отвърна Джо. Усещаше по-ясно от всякога вонята на собствения си апартамент, излъчвана от безчислените, отдавна забравени боклуци. Не се съмняваше, че и Пат я усеща. — Седнете — покани я объркано той. — Ще ви направя по чашка оригинално кафе.

— Какъв лукс — рече Пат и приседна на масата, придръпвайки рефлексивно отрязъка от сутрешния вестник. — Нима можете да си позволите оригинално кафе, мистър Чип?

— Джо получава страшно много — намеси се Ашууд. — Фирмата едва ли би се справила без него — той протегна ръка и измъкна една цигара от лежащия на масата пакет.

— Върни я обратно — сопна се Джо. — На привършване съм с цигарите, а последните си пари дадох за кафето.

— Аз пък платих на вратата — възропта Ашууд. Той предложи пакета на момичето. — Джо само се преструва, не му обръщай внимание. Виж например как изглежда това място. Прави се на прекалено зает, нали всички гении са живели в бъркотия. Къде са ти приборите за изследване, Джо? Губим време.

— Доста странно сте облечена — рече Джо на момичето.

— Работя по поддръжката на подземните видеофонни линии в един кибуц на Топека — обясни тя. — В нашия кибуц само на жените е позволена да се занимават с физическа работа. Затова и се заселих там, а не в кибуца на Уичита Фолз — в очите й блесна гордост.

— Татуировката на ръката ви — на еврейски ли е?

— На латински — на лицето й се изписа изненада. — Никога не съм виждала по-мръсно жилище. Нямате ли чистачка?

— Така е с големите специалисти — нямат време за глупости — подвикна раздразнено Ашууд. — Слушай, Чип, родителите й работят при Рей Холис. Ако научат, че е тук, ще й направят фронтална лоботомия.

— Те знаят ли, че притежавате неутрализираща дарба — попита Джо момичето.

— Не — тя поклати глава. — Аз самата не знаех, докато не ми го съобщи един от вашите разузнавачи в кибуца. Може и да е вярно — тя сви рамене. — Той твърдеше, че разполагате с прибори, за да го докажете обективно.

— И как ще се почувствате, — запита я Джо, — ако се окаже, че наистина имате подобна дарба?

— Но аз не усещам нищо — възпротиви се Пат. — Нищо не умея да правя — не мога да премествам обекти, да превръщам камъни в хляб, да раждам без да зачена или да преустановявам болестните процеси у хората. Нито пък да чета мисли, да гледам в бъдещето — не мога нито едно от тези неща. Единственото, което умея, е да неутрализирам способностите на другите. И това ми се струва… безсмислено.

— Като оцеляващ фактор на човешката раса, — възрази Джо, — този дар е толкова полезен, колкото и останалите е.с. таланти. Особено за нас — нормалните. Анти-е.с. факторът е естествена реакция, целяща запазване на екологичното равновесие. Едно насекомо се научава да лети и тогава друго придобива умението да разпъва мрежи, за да го улови. Не е ли такъв вашият талант? Мидите, например, са снабдени с твърди черупки за да се защитават. Ето защо птиците ги вдигат на високо с ноктите си и после ги изпускат над скалите. В известен смисъл може да се твърди, че за телепатите вие сте хищник, както те се явяват хищници спрямо нас — нормалните. Това ви прави наш приятел. Равновесие, пълен кръг — хищник и жертва. Принципите на тази система са вечни и да си призная честно, не виждам пътища за по-нататъшно усъвършенстване.

— Но други биха ме сметнали за предател — рече Пат.

— Това тревожи ли ви?

— Тревожи ме мисълта, че хората ще бъдат враждебно настроени към мен. Но предполагам, че не можеш да живееш дълго, без да пробуждаш нечия ненавист, не можеш да угодиш на всички, защото хората искат различни неща. Угодиш ли на един, ще ядосаш друг.

— Каква е вашата неутрализираща дарба? — попита Джо.

— Трудно е да се обясни.

— Както вече споменах, — намеси се Дж. Дж. Ашууд, — тя е уникална по рода си. Никога не съм чувал за нещо подобно.

— И кои от екстрасенсите неутрализира? — обърна се Джо към момичето.

— Ясновидците — рече Пат. — Така предполагам. — Тя посочи с пръст Ашууд, чийто ентусиазъм още не беше угаснал. — Така ми обясни вашият разузнавач — мистър Ашууд. Знаех, че мога да върша странни неща, още от шест годишна възраст ми се случва. Никога не съм казвала за това на родителите си, досещах се, че не ще им хареса.

— Те ясновидци ли са?

— Да.

— Права сте. Вероятно нямаше да им хареса. Но дори само веднъж да бяхте използвали дарбата си край тях — и те щяха да научат за нея. Не ви ли подозираха? Не се ли опитахте да неутрализирате техните способности?

— Аз… — Пат махна с ръка. — Мисля че го правех без да заподозрат — на лицето й се изписа объркване.

— Позволете да ви обясня, — заговори Джо Чип, — как функционират в най-общи линии ясновидците. Поне доколкото ние сме в състояние да си обясним. Ясновидецът вижда множество възможни бъдеща, подредени едно до друго като клетки на пчелна пита. Едно от тях е по-ярко от останалите и той избира него. Избере ли го веднъж, неутрализаторът не е в състояние да направи нищо, с други думи, неутрализаторът трябва да присъства в момента на взимане на решение — не по-късно. И тогава всички бъдеща ще изглеждат еднакво възможни, тоест подтисната е способността на ясновидеца за избор. Именно поради тази причина, ясновидецът мигновено може да определи наличието на неутрализатор в близост до него. Подобно е и положението при телепатите…

— Тя се връща назад във времето — прекъсна го Дж. Дж. Ашууд.

Джо облещи очи в него.

— Назад във времето — повтори Ашууд наслаждавайки се на впечатлението, което бяха направили думите му. — Ясновидецът, който се намира в пределите на нейното поле, продължава да вижда една доминираща възможност, или както я нарече — по-ярка възможност. Той я избира и е прав. Но защо е прав? И защо тази възможност е по-ярка от останалите? Защото това момиче — той кимна към нея, — Пат, контролира бъдещето и ярката възможност е такава, тъй като тя се е върнала в миналото и го е променила. Променяйки миналото, тя е променила настоящето, в което се намира ясновидецът и така той е неутрализиран без да го осъзнава и талантът му остава съхранен само на пръв поглед, докато всъщност не е. Ето това е предимството на нейната дарба, пред всички други анти е.с. дарби. Но другото — по-важното — е, че тя е в състояние да неутрализира решението на ясновидеца след като го е взел. Тя може да се намесва в ситуацията и на по-късен етап, а ти сам знаеш колко важно е това за нас — изпуснем ли момента, губим всичко. Никога досега не сме съумявали да неутрализираме напълно ясновидските дарби, съгласен ли си? И това беше слабото звено на нашата служба, нали? — той погледна очаквателно Джо Чип.

— Интересно — рече Джо.

— По дяволите — „интересно“? — Дж. Дж. Ашууд избухна гневно. — Та това е най-великата неутрализираторска дарба, на която сме се натъквали досега!

— Аз не се връщам назад във времето — рече с тих глас Пат. — Мога наистина някои неща, но това което каза мистър Ашууд е само неговата гледна точка.

— Аз пък мога да чета мисли — заяви Ашууд. — И знам, че променяш миналото. Правила си го.

— Мога да променям миналото, но не като се връщам назад във времето. Не пътувам във времето, както вероятно си е помислил вашият изследовател.

— И как променяте миналото? — запита я Джо.

— Като мисля за него. За някой особен момент, случка, за нещо, което някой е казал. За нещо дребно, което се е случило, а аз не искам да се е случвало. За пръв път го направих като малка…

— Когато е била на шест — прекъсна я Дж. Дж. Ашууд, — живяла е в Детройт с родителите си и е счупила антична керамична статуетка, която баща й много ценял.

— Баща ви не можа ли да го предвиди? — попита я Джо. — Нали е ясновидец?

— Беше го предвидил — отвърна Пат, — и ме наказа още предната седмица. Но каза, че е неизбежно, нали знаете, как е с дарбата на ясновидците. Могат да предвиждат бъдещето, но не могат да го променят. После, след като се счупи статуетката — след като я счупих, по-точно — аз се замислих за случката и за цялата предишна седмица, в която ме лишиха от десерт и ме караха да си лягам в пет следобед. Рекох си, Божичко, не може ли по някакъв начин да се избягват тези нещастни случаи? Не бях особено впечатлена от ясновидските възможности на баща ми, след като те с нищо не допринасяха за предотвратяване на подобни инциденти. Цял месец мислено се опитвах да възстановя проклетата статуетка. Връщах се към времето преди да я счупя, припомнях си всички нейни подробности… И после, когато една сутрин станах — помня, че дори го сънувах, — тя си стоеше на мястото — цяла целеничка — Пат премести напрегнат поглед към Джо Чип. — И никой от родителите ми не забеляза нищо. Струваше им се съвсем естествено, че статуетката е цяла, уверени бяха, че винаги е била такава. Единствено аз помнех — тя се усмихна, облегна се назад и запали още една цигара.

— Ще отида да си взема приборите от колата — рече Джо и се отправи към вратата.

— Пет цента, моля — рече вратата, в мига когато хвана дръжката.

— Плати й — обърна се Джо към Ашууд.

След като домъкна тежката екипировка и я разположи, той нареди на разузнавача на фирмата да се разкара.

— Какво? — погледна го изненадано Ашууд. — Нали аз я намерих, премията е моя. Цели десет дни засичах полето й…

— Не мога да я изследвам в близост до твоето поле, сам го знаеш — отвърна Джо. — Нейното и твоето поле ще се деформират взаимно, пък и ако не го правеха, едва ли щяхме да се захванем с тази работа — той вдигна ръка към неохотно изправилия се Дж. Дж. — И ми остави шепа дребни монети. Иначе никога няма да се измъкнем от тук.

— Аз имам дребни — рече Пат. — В чантата.

— Можеш да измериш силата й, — предложи Ашууд — по отслабването на моето поле. Правил си го и преди — стотици пъти.

— Сега е различно — поклати глава Джо.

— Нямам повече дребни — викна Дж. Дж. Ашууд. — Не мога да изляза.

— Вземи едно от моите — рече Пат и погледна към Джо. Тя подхвърли на Дж. Дж. една монета и той я улови с объркано изражение. После объркването му постепенно бе заменено от мрачна вглъбеност.

— Изритахте ме значи — промърмори той, докато пъхаше монетата в процепа. — И двамата — вратата се затвори зад него. — Аз я открих. В тая работа наистина могат да ти прережат гърлото, само и само… — гласът му утихна зад плътно затворената врата. Настъпи тишина.

— Когато ентусиазмът му угасне, — отбеляза Пат, — не остава много.

— Свястно момче е — рече Джо. Чувстваше се виновен. Но не много. — Както и да е — тръгна си вече. А сега…

— Сега е твой ред — рече Пат. — Така да се каже. Мога ли да си сваля обувките?

— Разбира се — отвърна той. После се зае да настройва приборите, провери захранването, пусна няколко тест-сигнала и вдигна поглед към индикаторите.

— А душ? — попита тя, докато подреждаше обувките си на пода.

— Четвърт долар — промърмори той. — Струва четвърт. — Погледна я и видя, че си разкопчава ризата. — Нямам толкова — каза Джо.

— В кибуца — каза Пат — всичко е безплатно.

— Безплатно! — той се облещи в нея. — Ами това е икономически неиздържано. Как може да съществува на подобна основа? И то повече от месец.

Тя продължи да разкопчава ризата.

— Получаваме заплати и дял от това, което сме произвели. Със спестеното издържаме кибуца. Дори през последните няколко години реализирахме печалба — като група, взимаме по-малко, отколкото влагаме. — След като разкопча ризата си, тя я постави на облегалката на стола. Отдолу не носеше нищо и той се втренчи в гърдите й — твърди и извити нагоре. Раменете й бяха мускулести.

— Наистина ли смятате, че трябва да го правите? — попита я Джо. — Искам да кажа, да се събличате.

— Вие не помните нищо — отбеляза Пат.

— Какво да помня?

— Че предишния път не се съблякох. В другото настояще. Тогава не ви хареса, аз го изтрих и избрах това.

— И какво направих — попита той — след като не се съблякохте? Отказах да ви изследвам?

— Измърморихте нещо в смисъл, че мистър Ашууд не бил преценил правилно дарбата ми.

— Не работя по този начин. Не бих направил подобно нещо — възрази Джо.

— Вижте — тя се наведе, гърдите й се люшнаха, сетне измъкна от джоба на ризата смачкан лист хартия и му го подаде. — От предишното настояще, онова, което изтрих.

Той го прегледа и прочете собственото си заключение, оформено в едно изречение: „Генерираното противо-е.с. поле е незадоволително. Под стандартните норми. Неприложимо дори срещу най-ниския клас ясновидци“ — отдолу бе поставен зашифрован знак — кръг, разделен от черта. „Да не се наема“. Този знак бе известен само на него и на Глен Рунсайтър. Дори разузнавачите не знаеха истинското му значение, значи Ашууд не би могъл да й го разкрие. Джо й подаде мълчаливо листа и тя го прибра в джоба на ризата.

— Налага ли се да ме изследвате? — попита тя. — След като видяхте листа.

— Има установена процедура — рече Джо. — Шест признака…

— Ах ти дребнав, потънал в дългове бюрократ, — прецеди през зъби Пат, — дето не можеш да платиш дори на вратата, за да излезеш от апартамента. — Джо замръзна и усети, че се изчервява.

— Намирам се в труден момент — запелтечи той. — Скоро ще се изправя на крака и тогава ще получа заем. Ако е необходимо — дори от фирмата — той стана и наля още кафе. — Захар? Сметана?

— Сметана — отвърна Пат.

Джо протегна ръка към дръжката на хладилника за да извади кутията със сметана.

— Десет цента, моля — произнесе хладилника. — Пет цента за вратата и пет цента за сметаната.

— Каква ти сметана — възпротиви се Джо. — Това си е най-обикновено мляко — той продължи да дърпа — безрезултатно — вратата на хладилника. Само този път, молеше се на ум. — Кълна се, ще ти платя. Довечера.

— Вземи — Пат му подхвърли една монета през масата. Наистина си затънал до гуша, а? Знаех си, още когато мистър Ашууд…

— Не винаги е било така — изпъшка той.

— Искаш ли да ти помогна да се измъкнеш от калта, мистър Чип? — пъхнала ръце в джобове, тя го разглеждаше с равнодушно изражение. — Знаеш, че мога. Седни и напиши заключението си за мен. Забрави изследванията. Моят талант е уникален — няма да съумееш да измериш силата на полето, защото то действа в миналото, а ти и твоите прибори сте в настоящето, явяващо се последствие на същото това минало. Не мислиш ли, че съм права?

— Нека пак да видя онази бележка в ризата ви — рече Джо. — Трябва да я разгледам внимателно, преди да реша.

Тя извади отново сгънатия лист и невъзмутимо му го подаде през масата. Моят почерк — мислеше си Джо, докато го четеше. Да, това е истина. Той отново й върна листчето, бръкна в една папка и извади друг, непопълнен документ.

Вътре нанесе името й, записа няколко изключително високи резултата от изследване и накрая собственото си заключение. „Притежава невероятна мощ. Неутрализиращото поле е с изключителен мащаб. Вероятно е в състояние да неутрализира всички познати ясновидци, събрани заедно.“ Отдолу постави друг таен символ — два подчертани кръста. Пат стоеше плътно зад него, усещаше дъха й във врата си.

— Какво означават кръстовете? — запита тя.

— „Да се наеме“ — обясни Джо. — „На всяка цена“.

— Благодаря — тя порови в чантичката и извади едра банкнота. — Вземи. Това ще ти покрие разходите. Не можех да ти я дам по-рано, преди да приключиш с изследването. Опасявах се, да не сметнеш, че се опитвам да те подкупя. Нищо чудно да решиш, че не притежавам никаква неутрализираща дарба — тя смъкна ципа на джинсите и продължи да се съблича.

Но Джо Чип разглеждаше написаното от него, без да я поглежда. Двата подчертани кръста съвсем не символизираха онова, което й бе казал. Те означаваха: „Отваряйте си очите. Тази личност е опасна за фирмата.“

Той подписа заключението, сгъна листа и й го подаде. Пат побърза да го прибере в чантата си.

— Кога мога да се преместя тук? — попита Пат, като шляпаше с босите си крака към банята. — Този апартамент вече е мой, след като ти платих сума, равна на месечната вноска.

— Когато пожелаеш.

— Пет цента, моля — обади се банята. — Преди да пуснете водата.

Пат се върна обратно в кухнята и бръкна в чантата.