Юбик

1

В три и половина сутринта на 5 юни 1992 година най-добрият телепат в Слънчевата система изчезна от картата в офиса на „Рунсайтър асошиейтс“ в Ню Йорк. Започнаха да звънят видеофони. През последните няколко седмици организацията на Рунсайтър бе изгубила дирите на твърде много от пси-специалистите на Холис и с този случай чашата преля.

— Мистър Рунсайтър? Извинете че ви безпокоя — дежурният техник от нощната смяна в картографската се покашля нервно, без да откъсва поглед от изплувалата на видеоекрана едра глава на Глен Рунсайтър. — Получихме сведението от един от нашите неутрализатори. Само за момент — той се зарови в купчината съобщения от записващия автомат. — Съобщението е изпратено от мис Дорн, която, може би си спомняте, го проследи до Грийн Ривър, Юта, където…

Рунсайтър го прекъсна сънено.

— Кого? Не мога да помня постоянно кой от нашите неутрализатори кого от ясновидците или телепатите следва — той приглади с ръка посивелите си къдрици. — Накратко, кой от хората на Холис е изчезнал този път?

— С. Доул Мелипоун — отвърна техникът.

— Какво? Мелипоун е изчезнал? Да не се майтапиш?

— Не се майтапя — увери го техникът. — Еди Дорн и още двама неутрализатори са го проследили до един мотел на име „Оковите на еротичното полиморфно усещане“ — шейсет етажна подземна сграда, където се забавляват бизнесмени и проститутки. Еди и колегите й не смятат че е тръгнал на операция, но въпреки това, за да се подсигурим изпратихме един от нашите телепати — Дж. Дж. Ашууд. Той открил заглушаващо поле около мозъка на Мелипоун и тъй като с това възможностите му се изчерпвали, отправил се към Топека, Канзас, където в момента работи по друга задача.

Вече съвсем буден, Рунсайтър запали цигара и подпря замислено брадичка.

— Сигурен ли си, че телепатът е бил именно Мелипоун? Защото никой не знае със сигурност как изглежда този тип, твърдят че ежемесечно променял чертите на лицето си. А какво е станало с неговото поле?

— Помолихме Джо Чип да посети района и да измери мощността и ширината на телепатичното поле в хотел „Оковите на еротичното полиморфно усещане“. Чип докладва, че в най-високите си стойности телепатичната аура достига до 68.2 единици — мощност, сред всички познати ни телепати достъпна единствено на Мелипоун. След това съобщение поставихме флагчето на Мелипоун върху този участък от картата. А сега… сега го няма.

— Погледнахте ли да не е паднало на пода? Зад картата?

— Изчезнало е електронно. Човекът, когото олицетворява, вече не се намира на Земята, нито пък на някоя от колониите.

— Ще трябва да се консултирам с моята починала съпруга — рече Рунсайтър.

— Нощ е. Всички мораториуми са затворени.

— Не и в Швейцария — отвърна с навъсена усмивка Рунсайтър, сякаш в гърлото му бе нахлул неприятен на вкус среднощен полъх. — Лека нощ — той затвори.

Като управител на „Мораториума на любимите събратя“, Херберт фон Фогелсанг естествено винаги идваше на работа преди подчинените си. Сградата все още се пробуждаше, а в приемната вече чакаше някакъв разтревожен чиновник с дебели непрозрачни очила, облечен в кожен блейзър и обут в жълти обувки със заострени върхове. В ръката си държеше попълнена входна разписка. Без съмнение бе дошъл тук за да се срещне с някой свой близък. А и днес бе Денят на възкресението — официален празник за всички полуживци и скоро тук щеше да се изсипе цяло стълпотворение.

— Да, сър? — посрещна го с вежлива усмивка Херберт. — Веднага ще приема поръчката ви.

— Търся една възрастна дама — поясни клиентът. — Около осемдесет годишна, дребничка, съсухрена. Баба ми.

— Ще ми отнеме само миг — Херберт пое към хангара с охладителните камери за да потърси номер 3054039-Б.

Намери камерата и прегледа доклада за състоянието. Според него на старицата й оставаха не повече от петнадесет дни полуживот. Не е много, помисли си той, докато включваше с автоматични движения преносимия протофазонен усилвател в прозрачния пластмасов капак на ковчега. След като съедини кабела, той включи захранването и прослуша честотата за да установи наличието на мозъчна активност.

От говорителя се чу едва доловим глас:

— …и тогава Тили си навехна глезена, а ние си мислехме, че никога няма да й мине. Такова глупаче беше, искаше веднага да стане и да тръгне…

Удовлетворен, той разедини кабела на усилвателя и нареди на един носач да откара 3054039-Б в стаята за срещи, където клиентът ще може да си побъбри с възрастната дама.

— Проверихте я, нали? — запита мъжът, докато плащаше входната такса.

— Лично — отвърна Херберт. — В чудесно състояние е. — Той натисна поредица от клавиши, след това отстъпи. — Честит Ден на възкресението, сър.

— Благодаря — клиентът се настани срещу пластмасовия ковчег, обвит в димяща охладителна камера, постави слушалките и произнесе с уверен глас в микрофона: — Флора, скъпа, чуваш ли ме? Струва ми се, че вече те чувам. Флора?

Когато издъхна, помисли си Херберт Шонхайт фон Фогелсанг, ще завещая на наследниците ми да ме пробуждат по един ден на сто години. Така ще мога да проследя възхода на човечеството. Само че това би означавало неимоверни разходи по поддръжката. Тоест в един хубав ден наследниците щяха да се разбунтуват срещу подобно завещание и да наредят тялото му да бъде извадено от охладителната камера и — Боже мили! — да бъде погребано.

— Погребението е варварски акт — промърмори Херберт. — Остатък от примитивното минало на нашата цивилизация.

В стаята за срещи имаше вече няколко клиента, общуващи със своите полуживи близки, всеки настанил се пред своя ковчег. Картината навяваше някакво спокойствие, всички тези отдадени на роднинската обич посетители, привикнали да се отбиват тук регулярно. Да носят новини, да разказват за онова, което става в света навън, да обсъждат проблемите си с полуживците, в техните кратки интервали на засилена мозъчна активност. И да плащат за това на Херберт Шонхайт фон Фогелсанг. Да притежаваш мораториум беше доста перспективен бизнес.

— Татко изглежда малко отпаднал — обърна се към него един младеж. — Не бихте ли го прегледали. Ще ви бъда много благодарен.

— Разбира се — кимна Херберт и последва клиента до ковчега с починалия баща. Според доклада оставаха само още няколко дни полуживот, което обясняваше намалената церебрална активност. Но какво да се прави… Херберт завъртя протофазонния усилвател и гласът на починалия закънтя в слушалките. Съвсем на края е, помисли си Херберт. Очевидно бе, че младежът не иска да погледне доклада за състоянието, може би въобще не го е грижа за това, че контактът с починалия му баща все повече отслабва. Херберт премълча този факт и си тръгна, оставяйки сина и бащата насаме. Защо да му казва, че вероятно за последен път идва тук? Скоро сам ще научи.

Пред товарната платформа в задния край на мораториума беше спрял камион, от каросерията слязоха двама мъже с добре познатите бледо-сини униформи. „Атлас — междупланетен транспорт и складиране“ — позна ги Херберт. Докарали са някой току що издъхнал полуживец, или пък идват за да натоварят лишен от мозъчна активност труп. Тъкмо понечи да се приближи, за да наглежда работата им, когато го повика секретарката му.

— Херберт Шонхайт фон Фогелсанг, извинете че прекъсвам мислите ви, но един клиент би желал именно вие да върнете към живот негова близка — тя продължи без да издава с нищо мислите си. — Клиентът е мистър Глен Рунсайтър, долетял при нас направо от Северно Американската Конфедерация.

Към него със забързана, припряна стъпка се приближи висок мъж с едри, мускулести ръце. Облечен бе в променливоцветен костюм от дакрон, препасан с широк пояс, а на шията си бе завързал бледокремава кърпа. Главата му — масивна като на тигър, беше наклонена напред и той се оглеждаше наоколо с големите си, топли, изпъкналите си очи. Вгледа се за кратко в Херберт, сетне отмести поглед, очевидно погълнат от свои проблеми.

— Как е Ела? — прокънтя мощно гласът на Рунсайтър, като че ли идеше от говорители. — Готови ли сте да й завъртите манивелата за малък разговор? Тя е само на двадесет, сигурно се чувства далеч по-добре от вас и мен. — Той се изкиска, но някак отвлечено, непрестанно се усмихваше, смееше се и гласът му кънтеше, но вътре в себе си не забелязваше никого, не го беше грижа за никого, защото тялото му беше, което се смееше, говореше високо и стискаше ръце. Нищо не достигаше до ума, който неизменно запазваше дистанция. Рунсайтър завъртя уверено Херберт и го повлече към хангарите с охладителни камери, където лежеше жена му.

— От доста време не сте се отбивали насам, мистър Рунсайтър — отбеляза Херберт, докато се мъчеше да си припомни колко дни живот според доклада оставаха на мисис Рунсайтър.

Притиснал настойчиво широката си длан на рамото му, Рунсайтър отвърна:

— Моментът е важен, фон Фогелсанг. Аз и сътрудниците ми, попаднахме в ситуация, която се намира отвъд пределите на рационалното разбиране. Нямам право да съобщавам подробности, но според нас положението макар и объркано, не е съвсем безнадеждно. Сега не е време за отчаяние. В никакъв случай. Къде е Ела? — той спря и се огледа.

— Лично аз ще ви я докарам в стаята за срещи — увери го Херберт. Клиентите нямаха право да влизат в хангара. — Носите ли със себе си картона, мистър Рунсайтър?

— Божичко, не — отвърна Рунсайтър. — Загубих го преди месеци. Но вие познавате жена ми, ще можете лесно да я откриете. Ела Рунсайтър, двадесет годишна. Кестенява коса, кафяви очи — той се огледа нетърпеливо. — Къде ви беше стаята за срещи? Все не мога да си спомня.

— Заведете мистър Рунсайтър до стаята за срещи — нареди Херберт на един от подчинените си, който се навърташе наблизо, любопитен да зърне световноизвестния основател на организацията за борба с екстрасенси, или както им викаха съкратено — е.с.

От към входа на стаята за срещи се чу гласът на Рунсайтър:

— Но тук е пълно. Не мога да разговарям с Ела в подобна обстановка — той се обърна и настигна Херберт. — Мистър фон Фогелсанг, нямате ли някое кътче за поверителни разговори? Това което възнамерявам да обсъдя с жена ми Ела, засега трябва да бъде запазено в тайна от света.

Силно впечатлен от тревогата в гласа му, Херберт чу устата си да промълвява в отговор:

— Бих могъл да ви я доставя в някой от нашите кабинети, сър. — Питаше се какво ли се е случило, какво ли е накарало Рунсайтър да зареже всичко и да долети тук в „Мораториума на любимите събратя“, за да „завърти манивелата“ — както грубичко се бе изразил — на своята полужива съпруга. Трябва да е нещо свързано с бизнеса, реши Херберт. Напоследък в рекламите по телевизията и във вестниците все по-често се споменаваха охранителните противо-екстрасенсни организации. Пазете неприкосновеността на мислите си, внушаваха непрестанно в тези реклами. Нямате ли чувството, че някакъв непознат слухти около вас? Наистина ли смятате, че сте сами? Това за телепатите… а сетне опасенията от ясновидците. Представете си, че действията ви се предвиждат от човек, когото не сте срещали никога. И когото дори не бихте поканили в дома си. Премахнете тревогата, свържете се с най-близката Организация Бдителност, където незабавно ще научите дали не сте обект на нелегално следене, а след това — стига да желаете — следенето ще бъде неутрализирано срещу не особено високо заплащане.

— Организация Бдителност — харесваше му наименованието, в него се криеше достойнство, а и беше съвсем точно. Знаеше го от личен опит, преди две години сред подчинените му в мораториума се бе промъкнал телепат с намерения, които така и никой не можа да открие. Най-вероятно за да проследи разговорите между клиентите и полуживците — както и да е, разузнавач от близката анти-е.с. организация бе засякъл неговото телепатично поле след което го уведомиха. Подписаха договор и от организацията изпратиха телепато-неутрализатор, който постъпи на работа в мораториума. Така и не можаха да открият телепата, но го неутрализираха, точно както се обещаваше в телевизионните реклами. Мораториумът беше прочистен от телепатическо следене, а организацията бе поела ангажимент да извършва периодични профилактични прегледи.

— Много ви благодаря, мистър Фогелсанг, — произнесе Рунсайтър, следвайки го през различни стаи, в които чиновниците се прегърбваха над безчислени и безполезни микродокументи.

Разбира се, мислеше си Херберт, аз приех на доверие твърдението им, че при мен има телепат. Показаха ми някаква графика, съставена от тях и се обосноваха само с нея. Може би графиката е била фалшива. Приех на доверие и твърдението им, че телепатът си е отишъл, дошъл, отишъл си, а аз платих две хиляди поскредита. Възможно ли е тази организация всъщност да се занимава с рекет? Да твърди, че се нуждая от помощта й, когато всъщност такава необходимост не съществува?

Замислен над това, Херберт продължи неусетно по пътя си. Този път Рунсайтър не го последва, вместо това шумно се разположи в най-близкото кресло. Рунсайтър въздъхна и за пръв път Херберт осъзна, че под привидната енергичност се крие един уморен и изплашен човек.

Предполагам, такива са правилата на играта, с която се е захванал, мислеше си Херберт. Кой знае, тялото му сигурно се състои от десетки изкуствени органи, закърпени един към друг, на мястото на остарелите истински органи. Медицината стигна далеч и сега от предишния Рунсайтър е останала само обединяващата идея, мисълта. Интересно, на колко години ли е той? Трудно е да се прецени по външния вид, особено когато преминат деветдесетте.

— Мис Бисън, — поръча той на секретарката си, — наредете незабавно да докарат в кабинета ми мисис Ела Рунсайтър. Той приседна на ръба на бюрото и извади кутийка енфие, докато мис Бисън изпълняваше заръката му.