Юбик

5

През дългите дни на принудително, неестествено бездействие, неутрализаторката на телепати Типи Джаксън бе навикнала да спи до обед. Един имплантиран в мозъка й електрод постоянно стимулираше съновидения, така че да си намира занимание, докато лежи увита в чаршафите.

Тъкмо в този момент, в изкуствено индуцирания й сън се беше появил някакъв митичен служител на Холис, надарен с невероятна екстрасенсорна мощ. Всички останали неутрализатори в Слънчевата система се бяха отказали да му се съпротивляват, а някой дори бяха изгубили способностите си. И така, на нея се бе паднала задачата да неутрализира това могъщо чудо.

„Не съм на себе си, когато сте близо до мен“ — беше я информирал опонентът й. Изкривеното му от злоба и ненавист лице напомняше на побъркана катерица.

В съня си, Типи му отвърна:

„Може би нямате ясна представа за самоопределение на вашата личност. Или в процеса на самоизграждане сте изгубили контрол над подсъзнателните фактори. Именно затова се чувствате заплашен от мен.“

„Не ви ли изпраща някоя Служба Бдителност?“ — запита я нервно телепатът на Холис.

„Ако наистина притежавате такъв могъщ талант, за какъвто се говори, бихте могли да го узнаете като прочетете мислите ми.“

„Не мога да чета мисли — оплака се телепатът. — Дарбата ми се стопи. Ще ви помоля, да си поговорите с брат ми Бил. Ей, Бил, тук ли си? Харесва ли ти младата дама?“

„Харесва ми — рече Бил, който изглеждаше досущ като брат си. — Най-вече защото не се бърка в ясновидските ми способности — той се ухили и насреща блеснаха два реда остри зъби. — Аз, лишеният от бъдеще, измамен, низвергнат — как ти се струва това, Мат?“ — попита той брат си.

„Ах, да, спомням си — отвърна Мат. — Не беше ли от «Ричард Трети»?“ — двамата се ухилиха, така че блеснаха острите им зъби.

„Какво означава това?“ — попита Типи.

„Това означава, че ей сега ще те спипаме!“ — отвърнаха едновременно Мат и Бил.

Видеофонът иззвъня и събуди Типи.

Тя се надигна замаяна, премигна сънено, вдигна слушалката и произнесе:

— Ало?

Божичко, колко е късно, мислеше си тя, търсейки с поглед часовника. Превърнала съм се в някакво растение. На екрана изплува лицето на Глен Рунсайтър.

— Здравейте, мистър Рунсайтър. Да не би да имате работа за мен?

— Ах, мисис Джаксън, — произнесе Рунсайтър. — Радвам се, че ви открих. В този момент, под ръководството на Джо Чип и при моето участие, се сформира група от единадесет души, пред които стои важна задача. Според Джо, вие сте един от нашите най-добри специалисти и аз съм склонен да се съглася с него. Колко време ще ви е необходимо за да пристигнете тук? — в тона му се долавяше оптимизъм, но на екрана лицето му изглеждаше загрижено и уморено.

— Тръгвам незабавно… — отвърна Типи.

— Да, трябва да си съберете багажа — рече Рунсайтър. — А времето не чака.

— Вече съм го събрала. След петнадесет минути ще бъда в службата в Ню Йорк. Трябва само да напиша бележка на мъжа ми, че излизам по работа.

— Чудесно — кимна Рунсайтър, с все същия замислен вид. Вече четеше следващото име в списъка. Довиждане, мисис Джаксън.

Той изключи.

Какъв странен сън, помисли си Типи, докато навличаше дрехите. За какво говореха тези двамата — Мат и Бил? Ричард Трети? Но аз дори не съм го чела.

Как можеш да сънуваш строфи от поема, която дори не си чел? — запита се тя. Може би в съня ми се е промъкнал някой телепат. Или са били двама — телепат и ясновидец — както в този сън. Не е лошо все пак да поразпитам в службата, дали сред хората на Холис няма двама братя с подобни способности на име Мат и Бил.

Все още объркана и разтревожена, тя отново се зае да се облича.

Глен Рунсайтър запали една ароматна хаванска пура, облегна се назад в креслото, включи микрофона и каза:

— Мис Фрик, попълнете хонорарен чек на името на Дж. Дж. Ашууд. За сто поскредита.

— Да, мистър Рунсайтър.

Той не откъсваше очи от Ашууд, кръстосващ неспокойно кабинета.

— Джо Чип не успя да ми обясни какво може тя — рече Рунсайтър.

— Джо Чип е нищожество — заяви Дж. Дж.

— Нима е възможно единствено Пат, сред всички познати феномени, да пътува назад във времето? Обзалагам се, че тази дарба не е нова, просто вие, разузнавачите, сте пропуснали да я откриете досега. Както и да е, не виждам причини да я наемем в Служба Бдителност. Това е талант, а не анти-талант. Ние се занимаваме с…

— Както вече ти обясних и Джо бе подчертал в доклада си, дарбата й е в състояние да неутрализира ясновидци.

— Но това е само страничен ефект — възрази мрачно Рунсайтър. — Джо смята, че е опасна. Не зная защо.

— Не го ли пита?

— Измърмори нещо, както винаги. Джо никога не разполага с причини, само с предчувствия. От друга страна, иска да я включим в операцията на Мик. Помолих го да дойде, за да видим докъде сте стигнали със съставянето на групата. Предполагам, че хората вече пристигат. Ще заявя на Джо, че смятам идеята за включването на Пат в групата за налудничава! Съгласен ли си, Дж. Дж.?

— Нещо има между тях двамата — рече Ашууд.

— Какво нещо?

— Сексуално разбирателство. Преди няколко дни Нина Фрийд се разтършува в ума му и откри, че е толкова беден, та не може да си позволи дори… — той млъкна, когато вратата се разтвори. Влезе мисис Фрик, стиснала в ръка чека на Ашууд.

— Знам защо иска да я включим в операцията — произнесе Рунсайтър докато подписваше чека. — За да я държи под око. Нали и той ще дойде — все пак някой трябва да измерва силата на полето. Длъжни сме да знаем срещу какво се изправяме. Благодаря ви, мисис Фрик. — той й махна да излезе. — Я си представи, че не измерим полето и то се окаже прекалено силно за нашите неутрализатори. Тогава кой ще е виновен?

— Ние — рече Джо.

— Казах им, че единадесет неутрализатора не са достатъчно. Изпращаме им най-добрите, винаги пращаме най-добрите. В края на краищата, не бива да си разваляме отношенията с Мик Стантън. Удивително е все пак, че човек с неговите способности и могъщество е проявил подобно късогледство, подобна недопустима небрежност. Мисис Фрик, дойде ли Джо Чип? Джо?

— Мистър Чип е в чакалнята, където е пълно с народ — отвърна секретарката.

— Колко души пристигнаха, мисис фрик? Десет? Единадесет?

— Не съм ги броила, мистър Рунсайтър. Горе-долу толкова.

— Това е групата — обърна се Рунсайтър към Дж. Дж. — Искам да се срещна с тях. Преди да поемем към луната. Изпратете ги — нареди той на мисис Фрик.

— Знаем добре, — продължаваше Рунсайтър, — че всеки един от тях е специалист от висока класа. Но какво ще се получи, когато ги съберем? Каква ще е силата на полиенцефалното противо-поле, което ще генерират съвместно? Задай си този въпрос, Дж. Дж. Именно този въпрос си задай.

— Мисля че времето ще покаже — отвърна Ашууд.

— От доста време съм в тоя бизнес — заговори Рунсайтър. Кабинетът вече се изпълваше с хора. — Това е моят принос към съвременната цивилизация.

— Добре казано — кимна Дж. Дж. — Ти си полицай, охраняващ правото на личен живот.

— Знаеш ли какво казва за нас Рей Холис? Казва, че се опитваме да върнем времето назад — той огледа един по един влезлият. Никой не заговори. Всички го гледаха очаквателно. Жалка, набързо скалъпена групичка, помисли си песимистично. Младо момиче със сламеноруси коси, каубойска шапка, очила и бермудки — това трябва да е Еди Дорн. До нея приятна на вид зряла жена, с мургава кожа и хитри очи, облечена в снежнобяло сари, бели чорапи и широка препаска — Франси някоя-си, шизофреничка, която от време на време си въобразяваше, че на покрива й са кацнали пришълци от звездите. Надут пъпчив пубертет с шарена риза, който Рунсайтър виждаше за пръв път. И така нататък в същия дух — общо пет мъже и пет жени. Някой липсваше.

Влязоха Джо Чип и новото откритие — Пат Коунли. С това станаха единадесет — групата беше сформирана.

— Успяхте навреме, мисис Джаксън — обърна се Рунсайтър към тридесет годишната жена с бледоруси коси, на чийто гърди бе изрисуван портрет на Бертранд Ръсел. — Разполагахте с най-малко време, тъй като ви информирах последна за срещата.

Типи Джаксън го надари с блестящата си усмивка.

— Някои от вас познавам — продължи Рунсайтър като им даде знак да се настанят в креслата. — Вас, мис Дорн, мистър Чип и аз избрахме първа, заради успеха ви в проследяването на С. Доул Мелипоун. — Жената кимна с широко отворени очи и се изчерви. — Кой от вас е Ал Хамънд? — попита Рунсайтър като преглеждаше документите.

Висок, широкоплещест негър се надигна от мястото си и даде знак, че е той.

— Досега не сме се срещали — отбеляза Рунсайтър, докато четеше досието на Хамънд. — Смятат ви за най-добрия неутрализатор на ясновидци. Трябваше по-рано да се запозная с вас. Още с колко анти-ясновидци разполагаме? — Трима души вдигнаха ръце. — Вие четиримата, ще имате честта да се запознаете и работите с най-новото откритие на Дж. Дж. Ашууд, което неутрализира ясновидците на съвсем нов принцип. Може би мис Коунли ще бъде така любезна да ни разкрие сама за какво се касае — той кимна към Пат.

И изведнъж се озова пред някаква витрина на нумизматичен магазин на пето авеню — тъкмо разглеждаше извънемисионен американски златен долар и се питаше дали ще му стигнат парите да го прибави към колекцията си.

Каква колекция? — запита се изненадан той. Никога не съм събирал монети. Какво търся тук? Защо се скитам край витрините, когато в този момент трябва да съм в кабинета и да ръководя — тук не можа да си спомни какво точно трябваше да ръководи, но усещаше, че е свързано с важна работа и с много хора, притежаващи разнообразни, рядко срещани дарби. Затвори очи и направи опит да се съсредоточи. Няма смисъл, каза си. Време е да се пенсионирам, от миналата година започна да ме пристяга сърцето. Но нали току що бях там? Само преди няколко секунди. В моя кабинет. Седях и разговарях с група хора за някаква операция. Той стисна очи. Изчезна, мислеше си. Всичко, което съм градил.

Когато отвори очи, откри че отново е в кабинета си, отсреща седяха Дж. Дж. Ашууд, Джо Чип и някакво момиче, чието име му се изплъзваше. Други хора в кабинета нямаше и кой знае защо, това му се стори странно.

— Мистър Рунсайтър — рече Джо Чип, — позволете да ви представя Патриша Коунли.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Рунсайтър — произнесе момичето. Тя се засмя и кой знае защо очите й блеснаха развълнувано.

Тя е направила нещо, досети се Джо Чип.

— Пат, — произнесе той. — Не знам защо, но ми се струва, че нещо се е променило. — Джо огледа кабинета, стори му се същият както винаги — с прекомерно крещящ на цвят килим, безчислен брой несвързани по между си произведения на изкуството, по стените — оригинални, скъпи картини. Същият си беше и Глен Рунсайтър — мрачен, навъсен, със сбърчено от тревоги лице, той гледаше объркано към Джо Чип. До прозореца се беше изправил Дж. Дж. Ашууд, с невъзмутим вид под смешната си шапка на влаков инженер. Очевидно той не беше забелязал нищо нередно.

— Нищо не се е променило — рече Пат.

— Всичко е променено — тросна се Джо. — Сигурно си се върнала назад във времето и си ни извела на друга възможност. Не мога да го докажа, нито да определя какво точно е променено…

— Не позволявам в кабинета ми семейни скандали — прекъсна го Рунсайтър.

Джо го погледна стреснато.

— „Семейни скандали“? — в този момент забеляза халката на ръката на Пат — сребърна, с вграден нефрит и си спомни, че той я бе избрал. Два-три дни преди да се оженят. Това беше преди година, в онези времена, когато едва свързваше двата края. Но сега всичко това е минало, благодарение на Пат, на нейната солидна заплата и на строгия финансов режим, който бе наложила.

— Добре, да продължим — каза Рунсайтър. — Всеки от нас трябва да си зададе въпроса, защо Стантън Мик е предпочел друга Служба Бдителност, а не нашата. Логично погледнато, ние трябваше да получим тази поръчка, в качеството си на най-добра организация в Ню Йорк, където Мик предпочита да работи. Имате ли някакво обяснение, мисис Чип? — той погледна обнадеждено към Пат.

— Наистина ли искате да знаете, мистър Рунсайтър? — попита го тя.

— Да — кимна той. — Много бих искал да науча.

— Аз го направих — рече Пат.

— Как?

— С моята дарба.

— Каква дарба? — попита Рунсайтър. — Нямате никаква дарба, вие сте съпруга на Джо Чип.

— Има — възрази Джо. Опитваше се да си припомни каква точно, но мислите му плуваха в мъгла, спомените му се объркваха. Друг паралел на времето, помисли си той. Миналото. Само това си спомняше, всичко останало беше забулено. Жена ми е уникална, тя може да върши нещо, което не е по силите на никой друг на Земята. В такъв случай, защо не работи за Рунсайтър? Нещо не е наред.

— А ти измери ли нейното поле? — попита го Рунсайтър. — Нали това ти е работата? Звучиш прекалено уверено.

— Никак не съм уверен — възпротиви се Джо. — Ще донеса приборите. И тогава ще разберем какъв тип поле генерира.

— О, я стига, Джо — извика гневно Рунсайтър. — Ако жена ти притежаваше някакъв талант, или анти-талант, да си го определил още преди една година — той натисна копчето на микрофона. — Секретарката? Имаме ли досие на името на мисис Чип? Патриша Чип?

— Нямаме такова досие — отвърнаха след известна пауза. Кое е моминското й име?

— Коунли — рече Джо. Патриша Коунли.

Нова пауза.

— На името Патриша Коунли има два файла — доклад от мистър Ашууд и заключение от изследванията на мистър Чип — двата документа изскочиха от процепа под говорителя и се изтъркаляха по бюрото.

Рунсайтър се зае да чете заключението на Джо Чип.

— Джо, я погледни това тук — той се изправи, застана до Джо и посочи с пръст двата подчертани кръста. Двамата се спогледаха и после се обърнаха към Патриша.

— Знам какво пише там — отвърна спокойно тя. — „Притежава невероятна мощ. Неутрализиращото поле е с изключителен мащаб. — Тя се съсредоточи, за да си припомни текста. — Вероятно е в състояние…“

— Та ние успяхме да получим договора с Мик — възкликна внезапно Рунсайтър. — Бях събрал тук група от единадесет неутрализатора и тъкмо й предложих да…

— Да покаже на групата какво може — прекъсна го Джо. — И тя го направи. Направи точно това, което искаше. Значи заключението ми е било вярно. Той почука с пръст по хартията. И тя е моя жена.

— Не съм твоя жена — каза Пат. — Вече го промених. Искаш ли да върна всичко по старому? Както си беше, до най-малката подробност? Хората ви няма да помнят нищо… освен ако не притежават остатъчна памет, както Джо. Но и той скоро ще забрави.

— Искам да си получа договора с Мик — заяви Рунсайтър.

— Ама и мен ме бива да откривам таланти — промърмори Ашууд. Лицето му беше посивяло.

— Да, бива си те — кимна Рунсайтър.

В кабинета се разнесе острият глас на мисис Фрик.

— Мистър Рунсайтър, навън чака група от наши неутрализатори. Казват че сте ги повикали във връзка с някаква важна операция. Да ги поканя ли вътре?

— Поканете ги — отвърна Рунсайтър.

— Ще запазя халката — каза Пат и докосна сребърния пръстен с камък от нефрит, който Джо й бе избрал за сватбата в паралелния свят. Джо се зачуди, дали само този спомен е оставила, или има и други промени. Реши да не пита.

Вратата на кабинета се отвори и неутрализаторите започнаха да влизат по двойки. Рунсайтър бавно ги оглеждаше, сякаш искаше да провери, дали съставът на групата не е бил променен съзнателно от Пат.

— Еди Дорн — кимна той. Хамънд. Добре. Типи Джаксън.

— Пристигнах на време, нали, мистър Рунсайтър? — обади се Типи.

— Йон Айлд — продължи да изброява Рунсайтър.

Момчето отсреща кимна в отговор. Джо забеляза, че имаше подтиснат вид, беше вглъбено и малко уплашено. Интересно, помисли си Джо, дали някой от тях си спомня нещо.

— Франческа Спениш — произнесе той.

На прага стоеше едра жена с цигански черти, спокойна и самоуверена.

— През последните няколко минути, мистър Рунсайтър, докато чакахме отвън, някакъв тайнствен глас ми зашепна и ми разказа странни неща.

— Вие ли сте Франческа Спениш? — попита я уморено Рунсайтър.

— Аз съм, винаги съм била и винаги ще бъда — отвърна уверено мис Спениш. — Искате ли да ви кажа какво ми съобщи гласът?

— Може би по-късно — отвърна Рунсайтър и прелисти следващата страница.

— Трябва да ви го кажа — тросна се мис Спениш.

— Добре — склони Рунсайтър. — Ще направим неколкоминутна почивка. Да чуем какво ви е разкрил гласът — рече й Рунсайтър, бръкна в чекмеджето и извади шишенцето с амфетаминови таблетки.

— Някой, — заговори мис Спениш, — току що ни премести в друг свят. Заселихме се в него, заживяхме там като граждани на този свят, сетне една могъща, всеобхватна духовна агенция ни върна обратно, в собствената ни вселена.

— Това трябва да е била Пат — подхвърли Джо Чип. — Пат Коунли. Момичето, което днес постъпи на работа във фирмата.

— Тито Апостос? — зачете Рунсайтър. — Тук ли е? — той вдигна глава към насядалите.

В отговор кимна плешив мъж с козя брада. Обут бе в старомодни панталони, със златни лампази. Ризата му се закопчаваше с блестящи копчета, видът му издаваше достойнство. Джо го погледна с уважение.

— Дон Дени — продължи Рунсайтър.

— Тук, сър — разнесе се в отговор нечий уверен баритон. Дон Дени беше строен мъж, на главата си бе нахлузил каубойска шапка с множество сребърни звезди.

— Вие сте анти-оживител — четеше от досието Рунсайтър. — Единственият, който ще използваме. — Той се обърна към Джо. — Питам се, дали ще ни е необходим? Може би трябва да го заменим с някой анти-телепат — колкото повече от тях, толкова по-добре.

— Трябва да сме готови за всичко — отвърна Джо. — И без това не знаем с какво се захващаме.

— Прав си — кимна Рунсайтър. — Нататък, Сами Мъндо.

В отговор вдигна ръка чипонос младеж с окръглена като диня глава, облечен в дълга риза. Джо го погледна замислено. Познаваше го добре. Мъндо изглеждаше далеч по-млад от действителната си възраст, както умственият, така и физическият растеж при него бяха преустановени още преди години. От техническа гледна точка Мъндо притежаваше интелигентност, малко по-голяма от тази на катерица — можеше да върви, да се храни, да се къпе, дори — в известен смисъл — да общува. Но анти-телепатичната му дарба беше значителна. Веднъж дори бе успял да неутрализира самия С. Доул Мелипоун, седмици след този случай вестникът на фирмата продължаваше да вдига шум.

— Така — кимна Рунсайтър. — Следва Уенди Райт.

Както винаги, когато му се отдаваше подобна възможност, Джо впи жаден поглед в момичето, което отдавна мечтаеше да направи своя любовница, или съпруга. Струваше му се направо невероятно, че Уенди Райт е създадена от плът и кръв, като всички останали. В нейно присъствие винаги се чувстваше недодялан, потен, мазен и невъзпитан тъпанар, чийто черва куркат, а дъхът му вони. Усещаше всяка частица от тялото си, тракането на клапите в сърцето, присвиването и разширяването на кръвоносните съдове, носещият се по въздухопроводните тръби газов поток, цялата тази безкрайно сложна машинария, захванала се с безсмислена и обречена на провал работа. Когато се любуваше на лицето й, неусетно осъзнаваше, че той самият носи отвратителна сбръчкана маска, а плъзнеше ли поглед по тялото й, имаше чувството, че е набързо скалъпена долнокачествена играчка с пружина за навиване. Очите й, тези зелени искрящи скъпоценни камъни гледаха равнодушно на всичко, нито веднъж не бе прочел в тях състрадание, страх или отвращение. Лицето й сякаш бе озарено отвътре. Винаги изглеждаше невероятно спокойна. Но най-поразителното беше неизменното й хладнокръвие и самообладание, като че ли тялото й не познаваше умората, изтощението или болестите. Даваше вид на двадесет и пет годишна, но Джо не можеше да си я представи като малка, а със сигурност нямаше да я види по-възрастна. Прекалено добре се владееше, както отвътре, така и отвън, за да си позволи да остарее.

— Тук съм — отвърна с равен глас Уенди.

Рунсайтър кимна.

— Добре, остава само Фред Зафски — той впери очи в последния присъстващ, мъж на средна възраст, с прилепнала към темето мазна коса, подпухнала кожа, огромни стъпала и ужасно изпъкнала адамова ябълка, загърнат специално за случая в наметало с цвят на бабунски задник. — Това трябва да сте вие.

— Познахте — съгласи се Зафски и се изкиска. — Как ви хареса това?

— Божичко — завъртя очи Рунсайтър. — Е, нямаше как, трябваше да включим и един анти-паракинетик. Изборът падна на вас — той побутна документите встрани и потърси пурата си. После се обърна към Джо. — Това е съставът на групата, плюс нас двамата. Искаш ли да направиш някакви последни корекции?

— Съгласен съм с избора — рече Джо.

— И считаш, че в този състав групата отговаря на това, което ни предстои?

— Да — кимна Джо.

Но не мислеше така.

Не че имаше някаква конкретна причина. По-скоро подсъзнателно съмнение. Реално погледнато, неутрализиращият капацитет на сформираната група беше с огромна мощност. И все пак…

— Мистър Чип, мога ли да отнема минутка от безценното ви време? — обърна се към него плешивият брадат Апостос, а лампазите му блеснаха. — Бих желал да обсъдя с вас онова, което ми се случи снощи. Докато се намирах в дълбоко хипнотично състояние, с мен установиха контакт двама от хората на Холис — телепат, работещ в сътрудничество с ясновидец. Как мислите, дали се налага да уведомя мистър Рунсайтър? Важно ли е?

Джо се поколеба и погледна към Рунсайтър. Седнал в своето любимо кожено кресло, захапал неизменната хаванска пура, Рунсайтър даваше вид на ужасно изтощен човек, с огромни торбички под очите.

— Не — поклати глава Джо. — Не му обръщайте внимание.

— Дами и господа — извиси глас Рунсайтър над всеобщата глъчка. — След малко отлитаме за луната. Групата се състои от единадесет неутрализатора, плюс Джо Чип, аз и Зое Уирт — представителката на нашия клиент. Общо сме четиринадесет. За целта ще използваме кораба на фирмата. — Той извади от джобчето на елека своя архаичен позлатен часовник и го погледна. — Три и половина. В четири часа, „Пратфал II“ ще отлети от централната площадка на покрива. — Рунсайтър щракна с капака на часовника и го прибра обратно в джоба. — Е, Джо, за добро, или за лошо, жребият е хвърлен. Как ми се искаше да разполагаме с някой ясновидец, който да ни каже какво ни чака.

Както гласът, така и лицето му издаваха тревогата и загрижеността, непосилната тежест не отговорността и възрастта.