Юбик

7

— Най-добре да постъпим така — предложи Джо Чип. Ще кацнем в Цюрих — той нахлузи шлемофона и набра регионалния код за Швейцария. — След като го настаним в същия мораториум, където е и Ела, ще можем едновременно да се консултираме и с двамата. Ще поискаме да ги свържат електронно, за да функционират успоредно.

— Протофазонно — поправи го Дон Дени.

— Някой от вас случайно да знае как се казва управителят на „Мораториума на любимите събратя“? — попита Джо.

— Херберт — отвърна Типи Джаксън. — Фамилията не помня. Някакво германско име.

Уенди Райт се замисли и каза:

— Херберт Шонхайт фон Фогелсанг. Помня го, защото веднъж мистър Рунсайтър ми каза, че означавало: „Херберт, красотата на птичата песен“. Как ми се иска аз да се казвам така. Още тогава си го помислих.

— Можеш да се омъжиш за него — предложи й Тито Апостос.

— Ще се омъжа за Джо Чип — отвърна с детинска сериозност Уенди Райт.

— Така ли? — учуди се Пат Коунли. Очите й блеснаха. — Наистина ли?

— И това ли можеш да промениш? — попита я Уенди. — С твоята дарба?

— Аз живея с Джо — заяви Пат. — Аз съм негова любовница. По взаимно съгласие плащам и сметките му. Платих тази сутрин на вратата, за да го пусне навън. Ако не бях аз, още щеше да си седи в апартамента.

— И тогава нямаше да отлетим за луната — рече Ал Хамънд, вперил поглед в Пат.

— Може би не днес — посочи Типи Джаксън, — но в някой от следващите дни щяхме да отидем. Така че това няма значение. Да си призная, радвам се, че Джо си е намерил любовница, която да му плаща за вратата.

— Дайте ми телефонния указател на кораба — рече Джо. — Ще предупредя мораториума за пристигането ни — той погледна часовника. Оставаха още десет минути полет.

— Ето ви указателя, мистър Чип — каза Йон Айлд и му подаде миниатюрния електронен указател, снабден с клавиатура и екран.

Джо написа ШВЕЙЦ, после ЦЮР и накрая МРТ ЛЮБ СБР.

— Семантични кондензации — обади се зад гърба му Пат. — Като в иврита.

На екрана пробягаха цифри, механизмът избръмча и през тъничкия процеп се показа фонокарта. Джо я пъхна във видеофона.

— Въведеният номер е излязъл от употреба — отвърна видеофонът с механичен глас. — Ако имате нужда от помощ, поставете червената фонокарта и…

— От кога е телефонният указател? — попита Джо.

— От 1990. Преди две години — отвърна Йон Айлд.

— Не е възможно — възрази Еди Дорн. — Преди две години този кораб не е бил построен. Всичко тук е съвсем ново.

— Може би Рунсайтър е решил малко да спести — подхвърли Тито Апостос.

— Едва ли — каза Еди. — Той беше готов да даде мило и драго за „Пратфал II“. Всички които работиха на кораба го знаят — той е негова радост и гордост.

— Беше негова радост и гордост — поправи го Франси Спениш.

— Още е рано да го отписваме — рече Джо, докато пъхаше във видеофона червената карта. — Дайте ми номера на „Мораториума на любимите събратя“ в Цюрих, Швейцария — произнесе той и се обърна към Франси Спениш. — Този кораб все още е негова гордост и радост, защото той съществува.

От процепа изскочи поредната фонокарта, Джо я дръпна и я напъха във видеофона. Този път компютъризираният механизъм пое номера без излишно раздразнение и на екрана изплува ликът на управителя на мораториума. Като го гледаше, в Джо взе да се надига позабравена неприязън.

— Казвам се хер Херберт Шонхайт фон Фогелсанг. В мъка и тъга ли се обръщате към мен, сър? Мога ли да науча името и адреса ви?

— Случи се нещастие — произнесе Джо.

— Това, което ние наричаме „нещастие“, — отвърна фон Фогелсанг, — обикновено е проява на божиите дела. В известен смисъл целият ни живот може да се нарече „нещастие“. и въпреки това…

— Нямам намерение да навлизам в религиозни дискусии — прекъсна го Джо. — Не сега.

— Ала този момент е най-подходящ да се търси утеха в религията. Ваш близък ли беше покойният?

— Нашият работодател — отвърна Джо. — Глен Рунсайтър, от „Рунсайтър асошиейтс“, Ню Йорк. При вас лежи жена му — Ела. Ще се приземим след седем-осем минути. Ще можете ли да уредите да ни чака ваша транспортна кола с охладителна камера?

— Вече е поставен в охладителна камера?

— Не — озъби се Джо. — Пече се на плажа в Тампа, Флорида.

— Предполагам, че вашият странен отговор означава „да“.

— Разпоредете се за транспортната кола — отвърна Джо и затвори. Виж с кой ще си имаме работа, отсега нататък, мислеше си той. — Трябва да спипаме Рей Холис — обърна се той към другите.

— И да зарежем уговорката с мистър Фогелсанг? — попита Сами Мъндо.

— Под спипване, разбирам да му видим сметката — поясни Джо. — Да си върнем за всичко. — И за Глен, помисли си той. Замразен в камерата, покрит със скреж. Обречен на някой и друг час полуживот, веднъж месечно. С изгниващ мозък и отслабващо съзнание… Божичко, възкликна мислено той. Защо точно него. Толкова жизнен човек. Несломим.

— Както и да е, — каза Уенди, — така ще е по-близо до Ела.

— В известен смисъл — съгласи се Джо. — Дано на време да сме го поставили в камерата… Мразя мораториумите. И техните съдържатели. Този Херберт Шонхайт фон Фогелсанг никак не ми харесва. Защо Рунсайтър е предпочел швейцарски мораториум? Какво не им харесва на мораториумите в Ню Йорк?

— Изобретението принадлежи на швейцарците — обясни Еди Дорн. — Според някой проучвания продължителността на полуживота на обитаващите швейцарски мораториуми е с два часа по-дълга от тази на лежащите в нашите. Швейцарците изглежда владеят някои особени умения.

— Според мен, ООН трябваше отдавна да забрани полуживота — заяви Джо. — Като явление, противоречащо на естествените процеси на раждане и умиране.

Ал Хамънд подхвърли подигравателно:

— Ако Бог одобряваше полуживота, тогава всеки от нас щеше да се ражда в ковчег, натъпкан с лед.

Дон Дени се обади от контролния пулт.

— Намираме се в обсега на цюрихския микровълнов предавател. Там ще извършат необходимото за кацане — той се отдалечи от пулта.

— Я се усмихнете — рече им Еди Дорн. — Помислете, че ние също можехме да сме мъртви. Разкъсани от бомбата, или простреляни от лазерни тръби. Веднъж кацнем ли на Земята, ще се почувстваме по-добре.

— Трябваше да се досетим какво ни очаква, още когато стана ясно, че ще заминаваме за луната — промърмори Джо. — Заради празнината в закона, що се отнася до гражданското управление на луната. Рунсайтър нали все ни повтаряше: „Подлагайте на съмнение всяка работа, която изисква да напуснете Земята. Твърде много Служби Бдителност са се опарили по този начин“. Като се пробуди в мораториума, това сигурно ще са първите му думи. Но и той не беше достатъчно предпазлив. Предложението беше твърде привлекателно и той не можа да му устои. И ето че накрая сам се хвана на тази примамка. Всъщност, отдавна предвиждаше, че някой ден ще му видят сметката.

Възпламенени от цюрихския микровълнов предавател, корабните двигатели се заеха да забавят падането и корпусът се залюля.

— Джо, — каза Тито Апостос, — ти ще трябва да съобщиш за случилото се на Ела.

— Вече го обмислих — отвърна му Джо. — Още като излетяхме.

Корабът почти увисна във въздуха и се приготви да кацне, с помощта на хомеостатичните серво-спомагателни системи.

— Освен това, — допълни Джо, — трябва да уведомя Съвета за случилото се. А те ще ни опекат на бавен огън, като узнаят как сами сме се напъхали в капана.

— Но нали Съвета е на наша страна? — попита Сами Мъндо.

— След подобно фиаско, — рече Ал Хамънд, — никой вече няма да е на наша страна.

В другия край на Цюрихското летище ги очакваше хеликоптер със слънчев генератор, на който бе изписано с едри букви: МОРАТОРИУМ НА ЛЮБИМИТЕ СЪБРАТЯ. Дребничък и пъргав мъж, облечен в туидова тога, в чието лице Джо Чип разпозна управителя на мораториума, протегна към него облечената си в ръкавица ръка.

— Виждам, че в мъка и страдание сте прекарали това пътуване — заговори фон Фогелсанг, докато се здрависваха. — Ще позволите ли на моите техници да се качат на кораба и да започнат…

— Да — кимна Джо. — Можете да го вземете.

Бръкнал с ръце в джобове, той закрачи с мрачно изражение към кафето на летището. Най-трудното мина, мислеше си Джо. На Земята сме, Холис не можа да сложи ръка върху нас — значи имахме късмет. Лунната експедиция, цялата проклета история с капана, всичко свърши. Започва нов етап. И над него ние нямаме никакъв контрол.

— Пет цента, моля — произнесе вратата без да се отваря.

Джо почака няколко минути и когато отвътре излезе някаква двойка, побърза да се вмъкне, изтича до един свободен стол и се настани. Сгърбен на бара, той зачете менюто.

— Кафе — поръча накрая.

— Със сметана, или със захар? — прогърмя говорителят на автоматичния барман, който приличаше на подвижен метален купол.

— И двете.

По бара се плъзна малък поднос с чаша кафе, пакетче захар и тубичка сметана. Подносът спря пред него.

— Един международен поскред, моля — произнесе автоматичният барман.

— Прехвърлете сметката на името на „Рунсайтър асошиейтс“ от Ню Йорк, ако обичате.

— Въведете необходимата карта — отвърна автоматът.

— От пет години насам не ми позволяват да нося кредитна карта — рече Джо. — Продължавам да се разплащам в…

— Един поскред, моля — повтори автоматът. Вътре в него нещо започна да трака равномерно. — Иначе след десет секунди ще извикам полиция.

Джо побърза да пъхне исканата монета. Тракането спря.

— Не ни трябват такива като тебе тук — рече автоматът.

— Ще дойде ден, — заяви Джо, — когато хората като мен ще се вдигнат на бунт и ще ви пометат от лицето на Земята. С това ще настъпи и краят на тиранията на домашните автомати. Сред хората ще се завърнат отново човешката топлина и състраданието. И когато този ден дойде, някой, преминал като мен през истински изпитания и мъки, нуждаещ се от глътка горещо кафе, за да се ободри и да възстанови силите си, ще го получи, независимо дали има или няма един поскредит — Джо вдигна тубичката със сметана, после я остави. — На всичко отгоре, сметаната ви е вкисната.

Автоматът не отговори.

— Нищо ли няма да направиш? — попита Джо. — Доста приказки изприказва, когато ставаше дума за един жалък поскредит.

Външната врата се плъзна встрани и в кафето влезе Ал Хамънд, приближи се и седна до Джо.

— Качиха тялото на Рунсайтър в хеликоптера. Готови са за отлитане и искат да знаят, дали ще тръгнеш с тях.

— Погледни тази сметана — рече Джо. През прозрачната стена се виждаше, че в течността вътре плуват едри парцали. — Виж какво ти пробутват за един поскред в един от най-съвременните и технологически напреднали градове на Земята. Няма да си тръгна от тук, докато не ми върнат парите, или не заменят сметаната с прясна, за да си изпия кафето.

Ал Хамънд постави ръка на рамото му и го попита:

— Какво има, Джо?

— Първо цигарата — отвърна Джо. — После указателят в кораба, с две годишна давност. А сега ми поднасят вкисната сметана. Не разбирам защо, Ал?

— Пий кафето черно — посъветва го Ал. — И се качвай на хеликоптера с Рунсайтър. Ние ще те чакаме в кораба. А после ще отидем до най-близката служба на Съвета и ще докладваме за инцидента.

Джо вдигна чашката към устните си, за да открие, че кафето е изстинало, сгъстено, с плътна утайка. Остави го отвратен. Какво става, наистина? — запита се той. Какво става с мен. Изведнъж отвращението му се превърна в начеваща паника.

— Хайде, Джо — дръпна го Ал Хамънд. — Зарежи кафето. Важното е да откараме Рунсайтър в…

— Знаеш ли кой ми даде този поскред? — прекъсна го Джо. — Пат Коунли. И аз побързах да го профукам по същия начин, както всички пари, до които съм се докосвал. За нищо. За една чаша миналогодишно кафе — той скочи от стола и отблъсна ръката на Ал Хамънд. — Защо не дойдеш с мен в мораториума? Ще имам нужда от помощ, особено докато разговарям с Ела. Какво да й кажем, че вината е на Рунсайтър? Да стоварим всичко върху него? Да признаем, че той ни нареди да отлетим за луната? Това е самата истина. Или да измислим нещо друго, например, че корабът е претърпял катастрофа или че Рунсайтър е починал от някаква болест.

— Но Рунсайтър рано или късно ще се свърже с нея — възрази Ал. — И ще й каже истината. Нямаш друга възможност.

Вече наближаваха хеликоптера.

— Е, тогава ще оставя на Рунсайтър да й разкаже всичко — реши Джо. — И защо не? Той ни замъкна на луната, нека сам да й обяснява причините за това свое решение.

— Готови ли сте, господа? — попита ги фон Фогелсанг, който вече се бе настанил зад приборите за управление. — Можем ли да поемем с бавна и печална стъпка към последното убежище на мистър Рунсайтър?

— Хайде, излитай — рече му Джо. После въздъхна и впери поглед през илюминатора навън.

Хеликоптерът бавно се отлепи от пистата. Управителят на мораториума натисна едно копче и в кабината се разнесоха звуците на бетовеновата Missa Solemnis, а мъжкият хор тържествено запя: „Agnus dei, qui tollis peccata mundi“, отново и отново под акомпанимента на електронния симфоничен оркестър.

— Знаете ли, че Тосканини е обичал да пее заедно с хора, когато са изпълнявали тази опера? — попита Джо. — Така в записите на „Травиата“, можете да чуете гласа му по време на изпълнението на „Sempre libera“.

— Не го знаех — отвърна Ал, без да откъсва очи от цюрихските сгради, които се носеха под тях.

— Libera me, Domine — произнесе Джо.

— Какво означава това?

— Боже, смили се над мен — преведе Джо. — Не знаеше ли? Никой ли не го знае?

— Какво те кара да мислиш така? — попита Ал.

— Музиката. Проклетата музика — той се обърна към фон Фогелсанг. Само аз единствен мога да чуя тези думи.

— Успокой се, Джо — рече му Ал.

— Отнасяме нашият доскорошен шеф до последното му убежище, а той ме кара да се успокоя — ядосваше се Джо. — Знаеш ли, Рунсайтър не беше длъжен да идва с нас на луната. Можеше да ни изпрати и да си остане в Ню Йорк. А сега най-скъпият за мен човек на този свят е…

— Съветът на вашият приятел беше добър — прекъсна го фон Фогелсанг.

— Кой съвет?

— Да се успокоите — той бръкна в жабката и извади миниатюрна кутия. — Вземете една от тези таблетки.

— Транквилизираща дъвка — прочете Джо и вдигна капака. — С дъх на праскова. Искаш ли? — обърна се към Ал.

— Ти си вземи.

— Рунсайтър никога не е взимал успокояващи — рече Джо. Никога, през целия си живота. И знаеш ли какво, Ал? Той си даде живота за нас. В прекия смисъл.

— В най-прекия — кимна Ал Хамънд. — Пристигаме — хеликоптерът започна да се снишава към концентричните кръгове, изрисувани на плоския покрив под тях. — Успокои ли се вече?

— Ще се успокоя, — отвърна Джо, — когато отново чуя гласа на Рунсайтър. И когато се уверя, че в него е останала капчица живот, пък бил той и полуживот.

— На ваше място не бих се притеснявал за това, мистър Чип — подхвърли ведро управителят. — Първоначално осигуряваме един общ протофазонен поток. Главоболията ще дойдат едва след това, когато сферата на полуживота започне да се разширява. Но с разумно планиране на действията, краят може да се отложи с години — той изключи двигателите и вдигна капака на кабината. — Добре дошли в „Мораториума на любимите събратя“. Моята лична секретарка, мис Бисън, ще ви отведе в стаята за срещи, където можете да се наслаждавате на всеобщия покой, докато техниците ми приключат с подготовката на мистър Рунсайтър.

— Искам да присъствам на целия процес — заяви Джо. — Искам да наблюдавам как техниците ви ще го върнат обратно.

— Опитайте се да му обясните — обърна се управителят към Ал. — Вие сте негов приятел, все пак.

— Трябва да почакаме в стаята, Джо — рече му Ал.

— Чичо Том — озъби му се Джо.

— Такъв е редът във всички мораториуми — каза Ал. — Ела с мен.

— Колко дълго ще трябва да чакаме? — попита Джо.

— До петнадесет минути ще ви отговоря. Ако успеем да получим силен сигнал…

— Ще опитвате само петнадесет минути? — повиши глас Джо. После се обърна към Ал: — Само петнадесет минути за човек, който е с една глава над всички нас — по лицето му се стичаха сълзи. — Хайде, Ал. Да си вър…

— Тръгвай с мен — нареди му Ал. — Ще чакаме в стаята.

Джо го закрачи послушно след него.

— Цигара? — предложи му Ал и подаде пакета.

— Изветрели са — рече Джо. Нямаше смисъл да проверява. Знаеше го.

— Да, прав си — Ал прибра пакета. — Откъде знаеш? Не бива да се отчайваш толкова лесно. Имаме късмет че останахме живи. Можеше и ние да лежим сега в охладителни камери. А Рунсайтър да ни чака в стаята за срещи.

— Всички цигари на света са изветрели — заяви Джо. Ако Рунсайтър беше жив, — продължи той, — всичко щеше да е наред. Зная го със сигурност, макар да не знам защо. — Зачуди се какво ли правят в този момент техниците с тленните останки на Рунсайтър. — Помниш ли, едно време имаше зъболекари?

— Чувал съм за това.

— Тогава зъбите на хората са се разваляли.

— Предполагам, че е било така — рече Ал.

— Баща ми обичаше да разказва как се е чувствал, докато е чакал пред зъболекарския кабинет. Всеки път, когато сестрата отваряла вратата, той си казвал: „Ей сега ще се случи. Това от което най-много се боя в този живот“.

— Така ли се чувстваш сега? — попита го Ал.

— Чувствам се… Божичко, защо този идиот не дойде още сега, за да ни каже: Всичко е наред, Рунсайтър е жив! Или не е. Но поне да разберем. Да или не.

— Почти винаги е да. От статистическа гледна точка.

— Този път ще е не.

— Няма как да го узнаеш предварително.

— Интересно, дали Рей Холис има представителство тук — в Цюрих?

— Разбира се че има. Но докато се доберем до там, ясновидците вече ще го знаят.

— Трябва да се обадя на ясновидец — рече Джо. — Още сега — той понечи да стане, после се огледа. — Дай ми една монета.

Ал поклати глава.

— В известен смисъл, — поясни Джо, — ти си мой подчинен. Трябва да ми дадеш, иначе ще те уволня. Веднага щом Рунсайтър умре, фирмата ще ръководя аз. От момента на взрива аз поех управлението, мое беше решението да се върнем на Земята, както и това да се свържа с ясновидец. Така че, дай ми монетата — той протегна ръка.

— „Рунсайтър асошиейтс“, — произнесе Ал, — се управлява от човек, който не е в състояние да задържи и петдесет цента в джоба си. Ето, вземи — той подаде монетата на Джо. — Прибави я в чека ми.

Джо излезе навъсено и закрачи по коридора. Какво нереално място, мислеше си той. На половината път между живота и смъртта. Сега вече аз съм глава на „Рунсайтър асошиейтс“, осъзна изведнъж той, ако не броим Ела, но тя може да участва в управлението само когато я съживяваме. Знам какво се казва в завещанието на Глен Рунсайтър, а то вече е в сила — аз поемам ръководството, докато Ела или той решат да го предадат в други ръце.

Никога няма да се върнат обратно, осъзна внезапно Джо. Няма да бъдат в състояние да поемат лична финансова отговорност. Ясновидците на Холис вече са го предвидили. Мога да науча от тях дали ще бъда повишен до поста директор на фирмата. Заслужава си да го знае човек. При всички случаи трябва да наема ясновидец във фирмата.

— Къде са обществените видеофони? — попита Джо един униформен служител. След като ги откри, вдигна слушалката, поколеба си и пусна вътре монетата, която му беше дал Хамънд.

— Съжалявам, сър, — произнесе видеофонът. — Тези пари са излезли от употреба. Не мога да ги приема.

Монетата издрънка в краката му, сякаш бе изплюта с отвращение.

— Какво означава това? — възмути се Джо и се наведе да я вдигне. — Откога петдесет американски конфедеративни цента са извън употреба?

— Съжалявам, сър — продължи видеофонът. — Монетата, която пъхнахте не беше петдесет американски конфедеративни цента, а филаделфийски талер, излязла от употреба емисия на Съединените Американски щати. В момента има само нумизматична стойност.

Джо разгледа монетата и забеляза от едната страна, поизтъркания лик на Джордж Вашингтон. имаше и дата. От преди четирийсет години. Както видеофонът бе заявил, отдавна излязла от употреба.

— Някакви затруднения, сър? — попита един служител. — Видях че автоматът върна монетата ви. Мога ли да я разгледам? — той протегна ръка и Джо пусна талера в шепата му. — Готов съм да ви я обменя за десет швейцарски франка. Които видеофонът ще приеме.

— Чудесно — кимна Джо. Направиха обмяната, той пусна десет франковата монета и набра международния номер на Холис.

— Таланти Холис — изчурулика в ухото му обигран женски глас. На екрана се появи красиво момичешко лице. — О, мистър Чип, — позна го момичето. — Мистър Холис ни предупреди, че ще се обадите. Чакаме ви от обед.

Ясновидци, въздъхна Джо.

— Мистър Холис, — продължаваше момичето, — ни инструктира незабавно да ви свържем с него. Иска лично да се заеме с проблемите ви. Бихте ли изчакали докато ви свържа? Ей сега ще чуете гласа на мистър Холис. Приятен ден — лицето й изчезна, екранът опустя.

След миг от там го гледаше мрачно и тъжно лице с присвити очи, което сякаш плуваше в пространството, лишено от тяло. Очите приличаха на шлифовани скъпоценни камъни.

— Здравейте, мистър Чип.

Ето значи как изглежда, помисли си Джо.

— В най-скоро време, — заговори той, — Съвета ще получи пълен доклад за извършеното от вас убийство на мистър Глен Рунсайтър. А вие ще прекарате в затвор остатъка от дните си — той зачака, но не последва никаква реакция. — Сигурни сме в това — натърти Джо, но вече бе изгубил увереност.

— Що се отнася до истинската причина на вашето позвъняване, — прониза го острият глас на Холис, — мистър Рунсайтър няма да…

Разтреперан, Джо постави слушалката.

Върна се обратно по коридора и намери Ал, който ровеше из изсъхналите цигари. Ал вдигна глава.

— Отговорът е не — рече Джо.

— Фогелсанг те търсеше — отвърна Ал. — Държеше се странно и причината за това беше изписана на лицето му. Бас държа, че се страхува да ти признае истината. Сигурно доста ще го увърта, но накрая ще си каже. Е, какво ще правим сега?

— Ще спипаме Холис.

— Не можем да го спипаме.

— Съвета… — той млъкна. В стаята бе влязъл управителят на мораториума, лицето му имаше тревожен и изпит изглед, ала същевременно се опитваше да запази изражението на човек, свикнал да надзърта в отвъдното.

— Направихме каквото можахме. При такава ниска температура генерираният поток практически не среща съпротивление. Сигналът би трябвало да е оглушително мощен, а ние долавяме само статичен шум. Не забравяйте, че не извършихме оглед на първичната охладителна инсталация. Имайте го пред вид.

— Ще го имаме — рече Ал. Той се надигна и кимна на Джо. — Е, това е всичко.

— Ще поговоря с Ела — отвърна Джо.

— Сега? — учуди се Ал. — По-добре почакай, докато намислиш какво да й кажеш. Срещни се с нея утре. Прибери се у дома и поспи.

— Да се прибера у дома, би означавало да отида при Пат Коунли. А сега не съм в състояние да се срещам с нея.

— Вземи си стая в някой цюрихски хотел. Скрий се. Аз ще се върна на кораба и ще кажа на другите да се свържат със Съвета. Напиши ми заповед.

— Знаеш ли с кого бих искал да си поговоря? — попита го Джо. — С Уенди Райт. Тя ще знае какво трябва да се направи. Страшно много ценя мнението й. Интересно — та аз почти не я познавам.

Едва сега Джо забеляза, че помещението е изпълнено от тиха, но настойчива музика: Същата като в хеликоптера: Dies irae, dies illa, пееше мъжкият хор, Solvet saeclum in favilla, teste David cum Sybilla.

Това е „Реквием“ на Верди, осъзна изведнъж Джо. Сигурно фон Фогелсанг го пуска собственоръчно, когато дойде сутрин на работа.

— Като се прибереш в хотела, — продължаваше Ал, — можеш да поканиш Уенди да дойде при теб.

— Това няма да е морално — възрази Джо.

— Какво? — Ал го погледна учудено. — В подобен момент? Когато цялата организация е на път да изчезне в небитието, ако не се вземеш в ръце? Всичко което може да ти даде нови сили е не само морално, но и необходимо. Запази си стая, кажи ми в кой хотел е и после…

— Парите ни са излезли от употреба — прекъсна го Джо. — Не мога да използвам видеофона, освен ако на близо не се навърта някой колекционер на стари монети, който да ми ги размени за швейцарски франкове.

— Исусе! — възкликна Ал и шумно въздъхна.

— Моя ли е грешката? — озъби се Джо. — Да не би аз да съм виновен за това, че парите ни са негодни?

— В известен смисъл — да — упрекна го Ал. — Макар да не зная защо. Може би някой ден ще мога да ти кажа. Добре, връщаме се на „Пратфал II“. Там ще вземеш Уенди Райт и ще я откараш в хотела.

— И с какво ще платя в хотела? Няма да приемат парите ми също както не ги прие автомата.

Проклинайки шумно, Ал разтвори портфейла си и разгледа банкнотите вътре.

— Стари са, но все още са в обращение — заяви той и изсипа на дланта си монетите. — Виж тези вече не са — и Ал ги захвърли с отвращение на пода, точно както бе постъпил видеофонния автомат. — Вземи банкнотите. Тук има достатъчно за хубава стая, вечеря за двама и няколко питиета. Утре ще изпратя совалката от Ню Йорк да ви прибере.

— Ще ти ги върна — увери го Джо. — Сега вече получавам голяма заплата — нали съм временно изпълняващ длъжността директор на „Рунсайтър асошиейтс“. Ще мога да си изплатя дълговете, глобите и данъците, които от доста време…

— Без помощта на Пат Коунли?

— Бих могъл да я изритам.

— Интересно — отвърна Ал.

— За мен, това е едно ново начало. Нова възможност в живота.

Мога да управлявам фирмата, мислеше си Джо. Със сигурност не бих повторил грешката, която направи Рунсайтър — да бъда примамен от Холис, който се представя за Стантън Мик и да му позволя да изтегли най-добрите неутрализатори от Земята.

— Имам чувството, — огледа го замислено Ал, — че ти си обречен на провали. И нищо не може да те спаси от това проклятие.

— Това, което всъщност притежавам — рече Джо, — е волята за успех. Глен Рунсайтър го забеляза и затова в завещанието си ме посочи като евентуален негов заместник — той чувстваше нарастваща увереност. Бъдещето се разтваряше пред него, сякаш бе ясновидец. И изведнъж си спомни за дарбата на Пат, за онова, което вършеше с ясновидците и с опитите им да надзъртат в бъдещето.

Ал прочете мислите по лицето му.

— Няма да я изхвърлиш — рече той. — Защото знаеш какво е способна да прави.

— Добре, ще си наема стая в Цюрих — съгласи се Джо. — След като толкова настояваш.

Не, поклати глава той. Ал е прав. Няма да стане, Пат или нещо по-лошо от нея ще се изпречи на пътя ми и ще унищожи всичко. Обречен съм, в класическия смисъл на тази дума.

Той си представи затворена в клетка птица, която отчаяно пърха с криле. Имаше нещо трагично, неизбежно в тази гледка. Някаква предопределеност. Все още не можеше да разбере какво точно. Монетите, досети се изведнъж Джо. Излезли от употреба, дори автоматът отказва да ги приеме. Превърнали се в колекционерска рядкост. Като експонати в музея. Това ли го тревожеше наистина. Трудно му бе да определи.

„Mors stupebit, продължаваха да пеят гласовете, Et natura, cum resurget creatura, judicanti responsura.“