Забравената градина

— Закъсняхте. Господарката очакваше момичето в два и половина. — На прага стоеше мъж, облечен някак богаташки. Така и говореше, макар Елайза да разбра, че е само поза. Издаде го сковаността му, злостното му превъзходство. Никой благородник по рождение не полага чак такова старание.

— Нямаше как, господин Томас — отговори Нютън. — Времето беше лошо по целия път. Имаме късмет, че изобщо пристигнахме, понеже река Теймър и бездруго приижда.

Господин Томас не се трогна. Щракна капачето на джобния си часовник.

— Господарката е много недоволна. Няма почти никакво съмнение, че ще поиска срещата да е утре сутрин.

Гласът на кочияша прозвуча кисело като лимон:

— Да, господин Томас. Няма почти никакво съмнение, господине.

Господин Томас се извърна да огледа Елайза и преглътна бодлива топка от раздразнение.

— Какво е това?

— Момичето, господине. Което ми заръчахте да доведа.

— Това изобщо не е момиче.

— Напротив, господине, тя е.

— Но косата… дрехите…

— Направих само каквото ми беше заръчано, господин Томас. Ако имате въпроси, отнесете ги към господин Мансел. Той беше с мен, когато я взех.

Тази новина явно поукроти малко господин Томас. Въздъхна насила между стиснатите си устни.

— Е, допускам, че след като господин Мансел се е уверил…

Кочияшът кимна.

— Ако това е всичко, ще отведа в конюшнята.

На Елайза й се прииска да хукне подир господин Нютън и конете и да потърси убежище в конюшните, да се скрие в някоя карета и някак да се върне обратно в Лондон, но когато погледна подире му, мъглата вече го беше погълнала и тя нямаше избор.

— Ела — нареди й господин Томас и Елайза го послуша.

Вътре беше хладно и влажно, но все пак по-топло и по-сухо, отколкото вън. Елайза последва господин Томас по къс коридор, като се стараеше обувките й да не тракат по сивите плочи. Във въздуха се усещаше силният мирис на печено месо и Елайза усети как коремът й се преобръща. Кога бе яла за последно? Купа от кашата на госпожа Суиндъл преди два дни, парче хляб и сирене, които кочияшът й даде преди много часове… Устните й пресъхнаха от внезапно връхлетелия я глад.

Миризмата се усили, докато прекосяваха огромна и пълна с пара кухня. Група прислужници и един пълен готвач прекъснаха разговора си, за да зяпат. Веднага след като Елайза и господин Томас отминаха, избухна взрив от оживен шепот. Елайза щеше да се разплаче от близостта до храната, устата й се напълни със слюнка, все едно бе изгълтала шепа сол.

В края на коридора от една врата се показа кльощава жена с изопнато от прецизност лице.

— Това ли е племенницата, господин Томас? — Прямият й поглед обходи Елайза.

— Да, госпожо Хопкинс.

— И няма никаква грешка?

— За жалост, не, госпожо Хопкинс.

— Разбирам — пое си бавно дъх тя. — Е, тя несъмнено изглежда по лондонски.

Елайза се досети, че констатацията не е в нейна изгода.

— Действително, госпожо Хопкинс — каза господин Томас. — Възнамерявах да наредя да я изкъпят, преди да я представя.

Госпожа Хопкинс присви устни. Рязка и решителна въздишка.

— Макар да одобрявам намерението ви, господин Томас, боя се, че няма време. Тя вече ясно ни даде да разберем колко е недоволна от закъснението.

Тя. Елайза се запита коя е тя.

В поведението на госпожа Хопкинс се прокрадна известна тревога, когато изрече думата. С бързо движение заглади и бездруго пригладената си пола.

— Момичето трябва да бъде отведено в дневната. Тя вече е там. А междувременно ще напълня ваната, за да опитаме да отстраним поне малко от ужасната лондонска мръсотия преди вечеря.

Значи, щеше да има вечеря. При това скоро. Елайза усети, че й се завива свят от облекчение.

Зад нея се разнесе кикот и Елайза се обърна тъкмо навреме, за да види как една къдрокоса прислужница хлътва в кухнята.

— Мери! — провикна се госпожа Хопкинс и тръгна подир момичето. — Някоя сутрин ще се събудиш и ще се убодеш в ушите си, ако не престанеш да ги наостряш толкова…

В дъното на коридора тясно стълбище поемаше нагоре, после се извиваше към някаква дървена врата. Господин Томас тръгна с отривиста стъпка и Елайза го последва. Влязоха през вратата и се озоваха в просторно помещение.

Подът беше покрит със светли правоъгълни плочи, а от средата на помещението започваше величествено стълбище. От високия таван висеше полилей, а свещите му мятаха меката тъкан на сенките по целия под.

Господин Томас прекоси вестибюла и се насочи към вратата, боядисана с лъскава червена боя. Той наклони глава и Елайза разбра, че това е знак да го последва.

Бледите му устни потръпнаха, когато я измери с поглед. Смръщи се и по лицето му се появиха тънки бръчици.

— Господарката, твоята леля, ще слезе да те види след малко. Внимавай как говориш и я наричай „милейди“, освен ако тя не ти нареди другояче.

Елайза кимна. Тя явно беше леля й.

Господин Томас продължаваше да я гледа. Леко поклати глава, без да откъсва очи от Елайза.

— Да — тихо и бързо продума той, — виждам в теб майка ти. Ти си дрипаво слугинче, няма съмнение в това, но тя определено е някъде там.

Преди Елайза да успее да се наслади на приятната мисъл, че донякъде прилича на майка си, от върха на величественото стълбище се разнесе шум. Господин Томас замълча и се изпъна. Смушка леко Елайза, която прекрачи прага и се озова в голяма стая с тапети в бургундско червено и с бумтящ в камината огън.

Върху масите блещукаха газени лампи, но колкото и да се стараеха, не успяваха да осветят огромното помещение. В ъглите шушнеше мрак, по стените шумоляха сенки. Напред-назад, напред-назад…

Шум някъде отзад и вратата отново се отвори. Огънят в камината изпращя от нахлулия студен въздух и се метна към назъбените сенки по стените.

На прага стоеше висока слаба жена с фигура като издължен пясъчен часовник. Дългата й рокля от тъмносиня като среднощно небе коприна беше прилепнала по тялото.

До нея имаше едро куче — не, не беше куче, а хрътка, — а дългите му крака леко пружинираха, щом запристъпва покрай подгъва на роклята й. Сегиз-тогиз вдигаше меката си глава, за да я отърка в дланта й.

— Госпожица Елайза — оповести господин Томас, който побърза да застане мирно зад жената.

Жената не отвърна, само се вторачи изпитателно в лицето на Елайза. Помълча, преди устните й да се раздалечат и да се разнесе суровият й глас:

— Утре трябва да поговоря с Нютън. Тя пристигна по-късно, отколкото я очаквахме. — Говореше толкова бавно, с такава категоричност, че Елайза долови острите издатини по думите й.

— Да, милейди — отвърна Томас с пламнали бузи. — Да поднеса ли чая, милейди? Госпожа Хопкинс…

— Не сега, Томас. — Без да се обръща, тя небрежно махна с фината си бледа ръка. — Би трябвало и сам да се досетиш, че е твърде късно за чай.

— Да, милейди.

— Ако се разчуе, че в имението „Блакхърст“ се пие чай след мръкнало… — разнесе се напрегнатият й, звънлив като кристал смях. — Не, ще изчакаме вечерята.

— В трапезарията ли, милейди?

— А къде другаде?

— Маса за двама ли, милейди?

— Ще вечерям сама.

— А госпожица Елайза, госпожо?

Лелята рязко си пое дъх.

— Лека вечеря.

Коремът на Елайза се разбунтува шумно. Моля те, господи, дано вечерята ми да включва и малко топло месо!

— Много добре, милейди — каза господин Томас и се поклони на излизане от стаята. Вратата се затвори мрачно зад гърба му.

Лелята бавно си пое дъх и примигна срещу Елайза.

— Приближи се, дете. Нека те огледам.

Елайза се подчини, тръгна към леля си и застана пред нея, мъчейки се да овладее дишането си, което кой знае защо се бе ускорило.

Отблизо установи колко красива е жената. Беше красота, която откриваш във всяка отделна черта, но погледнеш ли цялото, впечатлението не бе толкова силно. Лицето й беше като от картина. Кожа бяла като сняг, устни червени като кръв, много светлосини очи. Погледнеш ли я в очите, сякаш гледаш в огледало, озарено от светлина. Тъмната й коса беше гладка и лъскава, сресана назад от лицето и събрана във внушителна висока прическа на темето.

Лелята огледа лицето на Елайза и миглите й сякаш леко потрепнаха. Студени пръсти повдигнаха брадичката на момичето, за да може дамата да разгледа лицето й по-добре. Елайза не знаеше накъде да гледа и запримигва под непроницаемите очи на лелята. Огромното куче стоеше до стопанката си и дишаше влажно в дланите на Елайза.

— Даааа — провлече жената, а един нерв в ъгълчето на устата й трепна. Сякаш отговаряше на въпрос, който изобщо не е бил зададен. — Наистина си нейна дъщеря. Умалено копие във всички отношения, но въпреки това си нейна. — Милейди потръпна лекичко, когато в прозореца се блъсна вълна от дъжд. Лошото време ги беше настигнало. — Можем само да се надяваме, че характерът ти не е същият и че със своевременна намеса ще овладеем подобни тенденции.

Елайза се запита какви ли са въпросните тенденции.

— Майка ми…

— Не — вдигна ръка леля й. — Не. — Допря върховете на пръстите си пред лицето и разтегли устни в тъничка усмивка. — Майка ти опозори името на рода си. Нанесе оскърбление на всички в тази къща. Тук не говорим за нея. Никога. Това е първото и най-важно условие да бъдеш настанена в имението „Блакхърст“. Разбра ли?

Елайза прехапа устна.

— Разбра ли? — Гласът на лелята неочаквано се разтрепери.

Елайза кимна леко по-скоро от учудване, отколкото в знак на съгласие.

— Вуйчо ти е джентълмен, той съзнава отговорността си. — Очите на леля й се стрелнаха към един портрет до вратата. Мъж на средна възраст с рижа коса и лисиче изражение. Освен рижата коса нямаше друга прилика с майката на Елайза. — Не бива да забравяш каква късметлийка си. Ако се стараеш усърдно, някой ден може да заслужиш щедростта на вуйчо си.

— Да, милейди — отвърна Елайза, като си припомни какво я беше посъветвал господин Томас.

Леля й се извърна и дръпна малка ръчка на стената.

Елайза преглътна и се осмели да продума:

— Извинете, милейди, ще се срещна ли с вуйчо си? — попита тя тихо.

Лявата вежда на лелята отскочи нагоре. По челото й за кратко се появиха бръчки, после отново се загладиха и кожата й стана като алабастър.

— Съпругът ми е в Шотландия, където снима катедралата в Брийхин. Ще се върне едва утре. — Тя се приближи и Елайза усети напрежението, което излъчваше тялото й. — Макар да ти осигурява покрив над главата, вуйчо ти е зает човек, важен човек, и не е свикнал деца да разстройват плановете му. — Тя стисна устни толкова силно, че те за кратко се обезцветиха. — Най-добре никога не му се мяркай пред очите. Достатъчна проява на доброта е, че изобщо те доведе тук, затова не искай нищо повече. Разбираш ли? — потръпнаха устните й. — Разбираш ли?

Елайза кимна бързо.

Тогава, за щастие, вратата се отвори и на прага отново се появи господин Томас.

— Позвънихте, милейди.

Лелята беше приковала очи върху Елайза.

— Детето трябва да бъде почистено.

— Да, милейди, госпожа Хопкинс вече е приготвила водата.

Лелята потръпна.

— Кажи й да сложи и малко карбол. Нещо силно, за да премахнем лондонската нечистотия. — И добави едва чуто: — Като че ли това ще отстрани и всичко друго, с което, опасявам се, е била заразена.

* * *

Все още пламнала от здравото търкане, на което беше подложена, Елайза последва пламъчето на лампата на госпожа Хопкинс нагоре по едно студено дървено стълбище и после по друг коридор. Отдавна починали мъже ги наблюдаваха надменно от тежки позлатени рамки и Елайза си помисли колко ли е ужасно да ти нарисуват портрет — да седиш неподвижно толкова дълго време, и то само за да може някакъв слой от теб да остане завинаги положен върху платно, провесено самотно в тъмен коридор.

Елайза забави ход. Разпозна човека, нарисуван на последната картина. Беше по-различен, отколкото във всекидневната долу: тук беше много по-млад. Лицето му беше по-пълно, но и тук се долавяше лекият намек за нещо лисиче, който по-късно щеше да излезе на повърхността. На този портрет, в лицето на този по-млад мъж, Елайза съзря майка си.

— Това там е вуйчо ти — каза госпожа Хопкинс, без да се обръща. — Скоро ще го видиш от плът и кръв. — Последните думи накараха Елайза да забележи пръските розова и кремава боя във вдлъбнатините, оставени от последните мазки на четката на художника. Потръпна при спомена за влажните и бледи пръсти на господин Мансел.

Госпожа Хопкинс спря пред някаква врата в тъмния край на коридора и Елайза побърза да я настигне, все още притиснала дрехите на Сами към гърдите си. Икономката извади голям ключ от една гънка на дрехата си и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и огледа помещението, вдигнала високо лампата.

Стаята беше тъмна — лампата хвърляше бледа светлина само около прага. В средата Елайза различи легло от лъскаво черно дърво с четири стълба, които, изглежда, имаха гравирани по тях фигури, катерещи се към тавана.

На масичката до леглото беше поставен поднос с къшей хляб и паница със супа, от която вече не се надигаше пара. Не се виждаше никакво месо, обаче просяците не могат да избират, както казваше мама. Елайза се нахвърли на паницата и засърба супата толкова бързо, че едва успя да не се задави. Отопи съда с хляб, за да попие и последната капчица.

Госпожа Хопкинс, която я наблюдаваше с донякъде слисано изражение, не каза нищичко. Приближи се сковано, остави лампата на пода до леглото и отметна тежката завивка.

— Хайде, мушкай се в леглото. Не мога да те чакам цяла нощ.

Елайза се подчини. Чаршафите бяха студени и влажни — усети го с краката си, раздразнени от ожесточеното търкане.

Госпожа Хопкинс взе лампата и Елайза чу вратата да се затваря зад нея. После остана сама в тъмната като в рог стая и се заслуша как старите кости на къщата скърцат под излъсканата кожа.

Елайза си помисли, че мракът в стаята има глас. Някакво тихо и далечно буботене. Несекващо, неизменно заплашително, но без да се приближава достатъчно близо, за да се увериш, че е безобидно.

А после отново заваля — проливно и внезапно. Елайза потръпна, когато една мълния разряза небето на две назъбени половини и метна светлина връз света. В тези лъчисти мигове, следвани неизбежно от гръм, разтърсващ цялата къща, Елайза оглеждаше стаята стена подир стена, мъчейки се да разбере къде се намира.

Лумване… гръм… гардероб от тъмно дърво до леглото.

Лумване… гръм… камина на отсрещната стена.

Лумване… гръм… стар люлеещ се стол до прозореца.

Лумване… гръм… канапе в еркера на прозореца.

Елайза прекоси студения под на пръсти. Вятърът се промъкваше през пролуките между дъските и се вихреше по пода. Тя се покатери на канапето в нишата на прозореца и погледна навън към тъмния двор. Гневни облаци бяха обгърнали луната и градината бе покрита с наметката на бурната нощ. Игличките на пороя се забиваха в подгизналата земя.

Поредната светкавица отново освети стаята. Докато светлината помръкваше, Елайза зърна за миг отражението си в прозореца. Нейното лице, лицето на Сами.

Протегна ръка към чезнещия образ, но пръстите й докоснаха само леденото стъкло. В този момент осъзна по-ясно от когато и да било, че е много далеч от дома.

Върна се в леглото и се пъхна между студените, влажни и непознати чаршафи. Положи глава върху ризата на Сами. Затвори очи и се понесе по крайчеца на съня.

Но изведнъж рязко се изправи и седна.

Коремът й се обърна и сърцето й заби по-силно.

Мамината брошка. Как можа да я забрави? В цялото бързане и насред целия цирк беше забравила брошката. Високо в тунела на комина в къщата на господин и госпожа Суиндъл я очакваше скъпоценната брошка на мама.

22

Корнуол, 2005 г.

Касандра сложи пликче чай в чашата и включи каната. Докато чакаше водата да заври, се загледа през прозореца. Стаята й беше на гърба на хотел „Блакхърст“, откъм морето, и макар да беше тъмно, успяваше да различи градината отзад. Окосена морава с бъбрековидна форма се спускаше от терасата към редица високи дървета и изглеждаше синя на сребристата лунна светлина. Касандра знаеше, че там някъде е урвата и редицата дървета е последната защита на това късче земя.

Отвъд залива се намираше самото градче, което тя още не бе успяла да разгледа. Пътуването с влак й отне почти целия ден и когато таксито започна да лъкатуши по задните възвишения на Триджина, дневната светлина вече бързо отстъпваше място на здрача. Само веднъж, когато колата се изкачи на билото, Касандра зърна кръга мигащи светлинки долу в залива — сякаш вълшебно селище ненадейно изникна от здрача.

Докато чакаше водата, Касандра запрелиства оръфаната по краищата тетрадка на Нел. Лежа в скута й през по-голямата част от пътуването, понеже Касандра се бе надявала във влака да успее да разгадае следващия етап от пътуването на Нел, но не успя. Теорията й беше смислена, но на практика се оказа не толкова лесно приложима. Почти през целия път компания й правеха собствените й мисли — така беше още от вечерята с Руби и Грей. Макар мисълта за Ник и Лио да не напускаше Касандра задълго, фактът, че са мъртви, припомнен толкова открито и толкова неочаквано, я върна към спомена за онзи съкрушителен момент.

Случи се страшно неочаквано. Сигурно тези неща винаги се случват така. Както беше съпруга и майка, в следващия миг се оказа сам-самичка. И всичко заради един час, през който да рисува необезпокоявана. Повери засмукалия палеца си Лио в обятията на Ник и ги изпрати в магазина за неща, от които всъщност нямаха нужда. Ник й се усмихна широко, докато потегляше с колата по алеята, а Лио й махна с пълната си ръчичка, стиснал розовата калъфка, която разнасяше навсякъде със себе си. Касандра също му махна разсеяно, но мислено вече се намираше в ателието си.

Най-лошото от всичко беше насладата, с която прекара онзи час и половина преди почукването на вратата. Дори не бе забелязала от колко време ги няма…

Нел за втори път спаси Касандра. Дойде веднага заедно с Бен. Той й обясни какво се е случило, повтори думите, които й се бяха сторили безсмислени в устата на полицая: катастрофа, някакъв камион поднесъл, сблъсък. Ужасяваща поредица от събития, толкова обикновена, толкова банална, че й бе невъзможно да повярва какво я бе връхлетяло.

Нел не уверяваше Касандра, че всичко ще се оправи. Тя прекрасно разбираше, че няма да е така, че нищо никога няма да се оправи. Вместо това се появи, снабдена с хапчета, които да помогнат на Касандра да спи. Да нанесе благословен удар на неистово препускащите й мисли и да направи така, че всичко да изчезне, макар и за няколко часа. А после прибра Касандра при себе си.

Тя се почувства по-добре при Нел, там привиденията не бяха у дома си. Къщата на Нел си имаше свои привидения и доведените от Касандра не можеха да се ширят на воля.

След това всичко й беше като в мъгла. Мътилка от ужас и кошмари, от които не можеше да се отърси дори след зазоряване. Не беше сигурна кое е по-лошо — нощите, през които Ник изпълваше мислите й, а призракът му отново и отново я питаше защо ги е изпратила до магазина, защо го е накарала да вземе и Лио, или нощите, когато той не идваше, когато тя оставаше самичка в тъмнината, заплашваща да се проточи безкрайно, а частичното избавление, донесено от зората, отлиташе по-бързо, отколкото би могла да го догони. Освен това сънуваше. Ужасното поле и стаеното в него обещание, че ще ги намери.

Денем я сподиряше Лио, подрънкването на играчките му, плачът, ръчичката, стиснала полата й като молба да го вземе на ръце и да го гушне. И проблясването на буйната радост в сърцето й — мигновено, накъсано, но въпреки това реално. Онази частица от секундата, когато забравяше. А после върху й глухо се стоварваше действителността, когато Касандра се обръщаше да го вземе, но него го нямаше.

Опита се да излиза, смяташе, че така ще успее да се отскубне от двамата, но не се получи. Имаше толкова много деца, където и да отидеше. В парковете, в училищата, в магазините. Винаги ли са били толкова много? Опита да си стои у дома и да прекарва времето в двора на Нел, легнала по гръб под старото манго, да наблюдава как облаците се плъзгат по небето. Безупречно синьото небе зад листата на червения жасмин, потрепването на палмовите листа, мъничките звездовидни семенца, с които вятърът ръсеше пътечката долу.

Без да мисли за нищо. Мъчейки се да не мисли за нищо. Мислейки за всичко.

Там я намери Нел през един априлски следобед. Времето тъкмо беше започнало да се променя, лятната жега бе намаляла и във въздуха се долавяше полъх от настъпващата есен. Касандра лежеше със затворени очи.

Разбра, че Нел е застанала до нея, най-напред по изчезването на топлината, която усещаше с кожата на ръцете си, и по лекото притъмняване под затворените й клепачи.

После се разнесе глас:

— Знаех, че ще те намеря тук.

Касандра не отговори.

— Не смяташ ли, че е време да започнеш да правиш нещо, Кас?

— Моля те, Нел, остави ме на мира.

Нел изрече бавно и по-изразително:

— Трябва да започнеш да правиш нещо.

— Моля те… — Мисълта да посегне към молива й причиняваше физическа болка. А да отвори скицник… Как би могла да рискува да зърне издутината на пълна бузка, върха на чипо носле, извивката на бебешките устни, които направо молят за целувка…

— Трябва да вършиш нещо.

Нел се опитваше да й помогне, обаче част от Касандра искаше да се разкрещи и да сграбчи баба си, да я накаже, задето не разбира. Вместо това обаче въздъхна. Клепачите й, все още затворени, потръпнаха.

— Достатъчно често го чувам от доктор Харди. Не е нужно и ти да ми го повтаряш.

— Нямам предвид като терапия, Кас. — Кратко колебание, преди Нел да продължи: — Искам да кажа, че трябва да започнеш да ми помагаш.

Касандра отвори очи и вдигна ръка, неспособна да овладее гнева си.

— Моля?

— Не съм първа младост, скъпа моя. Нуждая се от помощ в къщата, в магазина, финансово.

Оскърбителните изречения заблестяха на слънцето, а острите им ръбове отказваха да изчезнат. Касандра потръпна.

— Изгубих семейството си — успя да продума най-сетне тя и гърлото я заболя от положеното усилие. — Аз скърбя.

— Знам това — каза Нел и приседна долу до Касандра. Пресегна се и я хвана за ръката. — Знам това, мило мое момиче. Но вече минаха шест месеца, а ти не си мъртва.

Касандра се разплака — заради изречените на глас думи.

— Ти си тук — рече Нел и стисна ръката на Касандра, — а аз се нуждая от помощ.

— Не мога.

— Можеш.

— Не… — Главата й пулсираше, беше изморена, толкова изморена. — Не, наистина не мога. Нямам какво да ти дам.

— Не искам нищо да ми даваш. Искам само да дойдеш с мен и да правиш каквото те помоля. Можеш да държиш кърпата за полиране, нали?

Нел се пресегна да отметне мократа от сълзи коса на Касандра от бузите й. Гласът й вече звучеше тихо и неочаквано решително.

— Ще го превъзмогнеш. Знам, че не ти се вярва, но така ще стане. Ти умееш да оцеляваш.

— Не искам да оцелея.

— И това го знам — увери я Нел. — Имаш си причини за такова желание, но понякога нямаме избор…

Каната в хотела се изключи с победоносно щракване и Касандра с леко разтреперана ръка заля пакетчето чай с вода. Постоя, докато то се накисне. Сега си даваше сметка, че Нел наистина я е разбирала, че е познавала превъзходно внезапната и ослепителна празнота от прекъсването на връзките с най-близките ти хора.

Разбърка чая и въздъхна тихо, когато Ник и Лио отново се оттеглиха. Принуди се да се съсредоточи върху настоящето. Намираше се в хотел „Блакхърст“ в Триджина, Корнуол, и чуваше как вълните на непознат океан се разбиват в пясъците на един непознат бряг.

Отвъд тъмните корони на високите дървета самотна птичка прекоси тъмносиньото небе като черна точка, а лунната пътека на далечния океан се набразди. Край брега блещукаха светлинки. Рибарски лодки, допусна Касандра. Триджина все пак беше рибарско селище. Странно, но в този модерен свят човек се изненадва, когато попадне на кътче, където всичко се прави постарому, без грандиозен размах, както са го правили десетилетия наред.

Касандра отпи от чая и дъхът й литна горещ. Намираше се в Корнуол точно като Нел преди нея. Като Роуз и Натаниъл, и като Елайза Мейкпийс още по-преди. Докато нашепваше имената им, усети странен гъдел по кожата — сякаш някой едновременно дърпаше тънки нишки. Беше дошла тук с определена цел и тя не беше да се потапя в скръбта от собственото си минало.

— Ето ме, Нел — тихо изрече тя. — Това ли искаше да направя?

23

Имението „Блакхърст“, 1900 г.

Когато Елайза се събуди на следващата сутрин, й отне известно време да си спомни къде е. Сякаш лежеше в огромна дървена шейна, а отгоре й беше провесен тъмносин балдахин. Ако видеше нощницата й, госпожа Суиндъл щеше ликуващо да потрие ръце, а дрехите на Сами бяха подпъхнати на вързопче под главата й. И тогава си спомни: Доброжелателките, господин Нютън, пътуването с каретата, лошият човек. Намираше се в къщата на вуйчо си и леля си, имаше буря, светкавици, гръмотевици и дъжд. Лицето на Сами, отразено в стъклото.

Елайза се сгуши на канапето в прозоречната ниша и погледна навън. Наложи се да примижи. Зората беше прогонила дъжда и гръмотевиците от снощната буря и светлината, въздухът дори бяха измити и прочистени. Наоколо лежаха пръснати листа и клони, а един градински стол точно под прозореца й беше прекатурен.

Вниманието й привлече далечен ъгъл на градината. Някой, един мъж, се движеше сред зеленината. Имаше черна брада и беше облечен с гащеризон, малка странна зелена шапка и черни галоши.

Елайза чу шум зад себе си и се обърна. Вратата на стаята беше отворена и една млада прислужница със ситно къдрава коса поставяше поднос на масичката до леглото. Беше същата прислужница, на която се скараха предишната вечер.

— Добро утро, госпожице — каза тя. — Казвам се Мери и ви донесох закуска. Госпожа Хопкинс каза, че днес можете да закусите в стаята си заради дългото пътуване през предишните дни.

Елайза побърза да седне на малката масичка. Очите й се ококориха, когато видя какво има върху подноса: топли кифлички, щедро намазани с топящо се масло, бели купички, пълни с най-прелестните конфитюри, които бе виждала, две пушени херинги, пухкаво яйце, лъснала от мазнина наденичка. Сърцето й спря.

— Страшна буря се разрази снощи, когато пристигнахте — отбеляза Мери, докато дърпаше завесите. — За малко да не успея да се прибера. Дори си помислих, че ще се наложи да остана да пренощувам тук!

Елайза преглътна голям залък хляб.

— Не живееш ли тук?

— Как не! — засмя се Мери. — На останалите може и да им харесва, обаче аз не искам да живея като тях… — Тя погледна към Елайза с поруменели бузи. — Живея в селото. С мама и татко, с братята ми и сестра ми.

— Имаш брат, така ли?

Елайза се замисли за Сами и в нея зейна празнина.

— О, да, имам трима братя. Двама са по-големи от мен, а третият е по-малък, обаче Патрик, най-големият, вече не живее у дома. Но още работи на лодката заедно с татко. Той, Уил и татко излизат в морето всеки ден, във всякакво време. Най-малкият, Роли, е само на три, затова си стои вкъщи при мама и малката Мей. — Мери набухна възглавничките на канапето в прозоречната ниша. — Ние от семейство Мартин открай време работим в морето. Прадядо ми е бил един от пиратите на Триджина.

— От кое?

— От пиратите на Триджина — повтори Мери и се ококори невярващо. — Не сте ли чували за тях, госпожице?

Елайза поклати глава.

— Пиратите от Триджина били най-страховитата банда пирати за всички времена. В силните си дни властвали над моретата и носели уиски и черен пипер, когато близките им у дома не можели да се сдобият с тях по друг начин. Но грабели само от богатите. Като онзи, как му беше името… но вилнеели в океана, а не по горите. Тези възвишения са прорязани от разни пътеки, една-две стигат чак до морето.

— Къде е морето, Мери? — попита Елайза. — Близо ли е?

Мери отново я изгледа странно.

— Ама разбира се, че е близо, сладурче. Не го ли чувате?

Елайза застина неподвижно и се ослуша. Чуваше ли морето?

— Ето, чуйте… фшшш… фшшш… фшшш… Това е морето. Вдишва и издишва като винаги. Наистина ли не го чувате?

— Чувам го — отвърна Елайза. — Просто не знаех, че това е морето.

— Не знаехте, че е морето ли? — подсмихна се Мери. — А за какво го мислехте, за бога?

— Мислех, че е влак.

— Влак! — избухна в смях Мери. — Бива си ви! Гарата е много далече от тук. Само чакайте да кажа на братята си — помислила морето за влак!

Елайза се замисли за разказите на майка си за пясък и сребристи камъчета, за вятър с мириса на сол.

— Може ли да отида да видя морето, Мери?

— Ами да. Само гледайте да сте тук, когато готвачът звънне за обяд. Господарката тази сутрин е на посещения навън, така че няма да забележи. — Сянка премина по веселото лице на Мери при споменаването на господарката. — На всяка цена се върнете преди нея, чувате ли? Тя обича да се спазват правилата, така че не я дразнете.

— Как да стигна дотам?

Мери повика Елайза до прозореца.

— Елате тук и ще ви покажа, сладурче.

* * *

Въздухът беше различен, и небето беше различно. Изглеждаше по-светло и по-надалеч. Не беше като сивия капак, провесен над Лондон, който сякаш всеки миг щеше съвсем да го захлупи. Това небе беше повдигнато нависоко от морския бриз и приличаше на голям бял чаршаф, проснат на въжето в деня за пране, издул се от вятъра и политнал нависоко, нависоко.

Елайза стоеше на ръба на скалата над залива и съзерцаваше дълбоките сини води. Морето, по което беше плавал баща й, брегът, по който майка й се беше разхождала като малка.

След снощната буря по светлия бряг бяха пръснати плавеи. Изящни бели клони, разкривени и излъскани от времето, стърчаха между ситните камъчета като рогата на огромен призрачен звяр.

Елайза усещаше солта във въздуха, точно както й бе разказвала майка й. Извън клетката на странната къща тя изведнъж се почувства лека и свободна. Пое си дълбоко въздух и заслиза по дървените стъпала, все повече ускорявайки крачка, нетърпелива да се спусне долу.

Когато стигна на брега, седна на гладката скала, развърза връзките на ботите си, преплитайки несръчно пръсти в бързината. Нави крачолите на панталона на Сами над коленете и предпазливо тръгна към водата. Под стъпалата си усещаше камъните, едновременно гладки и остри. Поспря, за да се полюбува на огромната и синя маса, която се надигаше и спускаше, надигаше и спускаше.

После вдъхна дълбоко соления въздух, запристъпва напред и намокри пръстите на краката си, глезените, коленете. Вървеше успоредно на брега и се смееше на хладните водни мехурчета между пръстите си, събираше мидени черупки, които привличаха погледа й, а веднъж попадна и на някакъв плавей с формата на звезда.

Заливчето беше малко и с дълбока извивка, затова Елайза бързо го обходи по брега. Когато стигна до края, близостта придаде ново измерение на онова, което отдалеч изглеждаше просто като тъмно петно. От отвесния склон щръкна грамадна назъбена скала, надвиснала над морето. Имаше формата на огромен облак от гневен черен пушек, застинал във времето и прокълнат да остане така завинаги, непринадлежащ истински нито към сушата, нито към въздуха.

Черната скала беше хлъзгава и Елайза намери издатина по края й, достатъчно широка, че да стъпи на нея. След това издири стабилни опори за краката си, започна да се катери по скалата и не спря чак догоре. Озова се толкова нависоко, че не можеше да погледне надолу, без в главата й сякаш да забълбукат мехурчета. Пропълзя напред на четири крака. Към щръкналия си край скалата ставаше все по-тясна и по-тясна. Елайза седна върху протегнатия каменен юмрук и се засмя, останала без дъх.

Все едно се беше покатерила на върха на мачтата на огромен кораб. Под нея се пенеха дуелиращите се вълни, пред нея се ширеше откритото море. Слънцето беше запалило стотици светлинки върху повърхността на водата, която вятърът надигаше и диплеше чак до ясния непрекъснат хоризонт. Знаеше, че точно пред нея е Франция. Отвъд Европа се намираше Изтокът — Индия, Египет, Персия и другите екзотични места, чиито имена беше чувала да мълвят моряците по Темза. Още по-нататък се намираше Далечният изток, другата страна на земята. Докато съзерцаваше ширналия се океан и слънчевите зайчета по водата и мислеше за далечните страни, Елайза усети да я обгръща чувство, каквото не беше изпитвала преди. Топлина, мимолетна обнадежденост, отсъствие на тревога…

Приведе се напред и примигна. Хоризонтът вече не беше празен. Беше се появило нещо: голям кораб с надути платна се крепеше на линията, където небето срещаше морето, и сякаш ей сега щеше да се катурне от ръба на света. Елайза примигна и когато отново отвори очи, кораба го нямаше. Беше изчезнал, вероятно бе потънал в далечината. Сигурно в открито море корабите се движеха много бързо с опънатите си широки бели платна. Може би баща й беше плавал на такъв кораб.

Елайза отклони вниманието си към небето. Горе кръжеше чайка и кряскаше, почти невидима на фона на бялото небе. Момичето проследи с поглед полета й и забеляза нещо на върха на скалата. Имаше някаква къща, почти изцяло скрита зад дърветата. Различи покрива и смешното прозорче, което стърчеше от него. Запита се какво ли е да живееш на такова място, сякаш накрай света. Дали постоянно имаш чувството, че ще се прекатуриш и ще паднеш в океана?

Елайза се сепна, когато усети студени пръски по лицето си. Сведе очи към развълнуваното море. Започваше приливът и нивото на водата бързо се покачваше. Издатината, откъдето Елайза беше тръгнала да се катери, вече беше под вода.

Пропълзя обратно по ръба на скалата и предпазливо тръгна да се спуска, като се придържаше към най-дълбоките вдлъбнатини, за да може здраво да обхваща с пръсти издатините.

Спря, когато стигна точно над водата. От тук установи, че скалата не е плътна — сякаш някой беше издълбал огромна дупка в нея.

Пещера, ето какво се оказа. Елайза си спомни за пиратите от Триджина и за техните тунели. Ето това представляваше скалата, без никакво съмнение. Нали Мери й каза, че пиратите прекарвали плячката си през поредица пещери под скалите?

Елайза се залюля пред скалата и скокна на една относително равна площадка. Направи няколко крачки към вътрешността — беше тъмно и влажно.

— Ехоооо! — провикна се. Гласът й проехтя приятно и се плисна към стените, преди да заглъхне.

Не виждаше много надалеч, но усети тръпка на вълнение. Имаше си пещера. Реши един ден да се върне с фенер, за да огледа вътрешността…

Разнесе се потропване, далечно, обаче приближаваше… Тра-ка-трак, трака-трак, трака-трак…

Отначало Елайза си помисли, че звукът идва откъм пещерата. Закова се на място от страх и се зачуди какво ли морско чудовище приближава към нея.

Трака-трак, трака-трак, трака-трак… Вече по-силно.

Тя бавно отстъпи назад и запристъпва предпазливо настрани, към скалата.

А после, докато се придвижваше по ръба на скалата, видя два лъскави черни коня, впрегнати в карета. В крайна сметка не беше морско чудовище, а Нютън и каретата му, които се движеха по пътя върху канарата, а чаткането на копитата се усилваше многократно между каменните стени на заливчето.

Елайза си спомни предупреждението на Мери. Леля й щеше да отсъства сутринта, но я очакваха за обяд, така че момичето не биваше да закъснява.

Придвижи се пълзешком по скалата и скокна върху покрития със ситни камъчета бряг. Притича през плитката вода и после нагоре по брега. Върза си ботите и хукна нагоре по стъпалата. Долната част на крачолите й беше мокра и шляпаше силно по глезените й, докато Елайза лъкатушеше обратно по пътечката между дърветата. Слънцето се беше преместило, докато тя проучваше заливчето, и сега на пътеката беше притъмняло и хладно. Елайза се почувства като в хралупа, в тайна хралупа в ствола на някоя капина, където живеят феи, таласъми и елфи. Те се криеха и я наблюдаваха как се промъква на пръсти през техния свят. Пътьом Елайза огледа храсталаците, стараейки се да не мига с надеждата да спипа изненадващо някое от тези същества. Понеже всеки знае, че ако човек зърне фея, тя е длъжна да изпълни желанията му.

Някакъв шум накара Елайза да се закове на място. Притаи дъх. В просеката пред нея имаше човек, истински жив човек. Онзи с черната брада, когото беше видяла от прозореца на спалнята си сутринта. Седеше на един дънер и разгръщаше карирано парче плат. Отвътре се показа доста солиден резен сладкиш.

Елайза се примъкна отстрани на пътеката и впери поглед в него. Връхчетата на оголените клонки закачаха крайчетата на късата й коса, докато тя предпазливо се покатери по един нисък дебел клон, за да вижда по-добре. До мъжа имаше ръчна количка, пълна с пръст. Или поне така изглеждаше. Елайза беше сигурна, че това е просто хитра маскировка и че отдолу са скрити съкровища. Понеже мъжът, естествено, беше пират. Един от пиратите от Триджина или пък негов призрак. Моряк, който още не беше съвсем мъртъв и чакаше сгоден случай да отмъсти за гибелта на другарите си. Призрак с недовършени дела, който дебнеше за малки момиченца в гората, за да ги отнесе у дома на жена си и тя да ги изпече на пай. Неговия кораб беше видяла в морето, големия черен кораб, който изчезна за миг. Беше призрачен кораб, а той…

Клонът, на който се беше покатерила, се прекърши и Елайза тупна на земята върху могилка от влажни листа.

Брадатият почти не помръдна. Само дясното му око като че ли леко се врътна към Елайза, докато той продължаваше да дъвче сладкиша си.

Елайза разтри коляното си и се изправи. Махна едно сухо листо от косата си.

— Вие сте новата малка господарка — изрече мъжът бавно, предъвквайки сладкиша, който се бе превърнал в лепкава маса в устата му. — Чух да говорят, че ще пристигнете. Не ми се обиждайте, ама не изглеждате много като дама с тия момчешки дрехи и тая чорлава коса.

— Пристигнах снощи. И доведох бурята.

— Голяма сила имате за такова дребно създание.

— Дори слабият става могъщ, ако има силна воля.

Подобната му на мъхната гъсеница вежда потрепна.

— Кой ви го каза?

— Майка ми.

Елайза твърде късно си спомни, че не бива да споменава майка си. С разтуптяно сърце зачака какво ще каже мъжът.

Той я наблюдаваше, дъвчейки бавно.

— Смея да твърдя, че е разбирала какво говори. Майките са прави за повечето неща.

Елайза усети боцкането на топлите иглички на облекчението.

— Майка ми умря.

— Моята също.

— Сега живея тук.

— Да, така изглежда — кимна той.

— Казвам се Елайза.

— А аз се казвам Дейвис.

— Ти си стар.

— Стар съм колкото кутрето си и съм малко по-стар от зъбите си.

Елайза си пое дълбоко въздух и попита:

— Ти пират ли си?

Той се засмя, пуфтейки като дим през позапушен комин.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, обаче съм градинар точно като баща си. По-точно съм пазач на лабиринта.

— Пазач на лабиринта ли? — сбърчи нос Елайза.

— Поддържам го. — И понеже изражението на Елайза си остана все така озадачено, Дейвис посочи високите храсти зад гърба си, между които се виждаше желязна порта. — Това е нещо като ребус от храсти. Целта е да се промъкнеш през лабиринта, без да се изгубиш.

Ребус, в който се побира човек? Елайза не беше чувала за подобно нещо.

— Накъде води?

— О, ами лъкатуши напред-назад. Ако имаш късмет да го изминеш целия, ще се озовеш в другия край на имението. Ако не ти провърви обаче — ококори се той зловещо, — най-вероятно ще умреш от глад, преди някой да забележи, че те няма. — Приведе се към нея и сниши глас: — Често намирам костите на такива клетници.

Ужасът стисна Елайза за гърлото и оттам излезе само шепот:

— А ако успея да стигна до другия край? Какво ще намеря там?

— Още една градина, специална градина, и малка къща. Кацнала точно на скалата.

— Видях къщата от брега.

— Да, сигурно — кимна той.

— Чия е? Кой живее там?

— Още никой. Лорд Арчибалд Монтраше — май ви се пада прадядо — я построи, докато управляваше имението. Казват, че била издигната като наблюдателница, като сигнален пост.

— Заради бракониерите ли? Пиратите от Триджина?

— Виждам, че Мери Мартин ви е напълнила главата с разни работи — усмихна се мъжът.

— Може ли да отида да я разгледам?

— Няма да успеете да я намерите.

— Ще я намеря.

— Няма, никога няма да преодолеете лабиринта — подразни я той с блеснали очи. — А дори да го направите, няма да се досетите как да минете през тайната порта, за да влезете в градината на къщичката.

— Ще успея! Моля те, Дейвис, позволи ми да опитам.

— Боя се, че не е възможно, госпожице Елайза — отговори малко по-сериозно Дейвис. — От доста време никой не е преминавал през лабиринта. Поддържам го донякъде, но само докъдето ми е позволено да ходя. Нататък сигурно е много обрасъл.

— Защо никой не го е преминавал?

— Вуйчо ви го затвори преди време и от тогава никой не е минавал. — Дейвис се приведе към нея и додаде: — Майка ви обаче познаваше лабиринта като петте си пръста. Почти толкова добре, колкото го познавам аз.

В далечината се разнесе звънец.

Дейвис свали шапката и изтри потното си чело.

— По-добре хуквайте като стрела към къщата, госпожице, че това е звънецът за обяд.

— Ти няма ли да дойдеш да обядваш?

— Не се храня в къщата. От доста време вече.

— Защо?

— Не ми е приятно да ходя на това място.

Елайза недоумяваше.

— Защо?

— По-щастлив съм при растенията си, госпожице Елайза — поглади брадата си Дейвис. — Някои хора са пригодени да са сред човеците, а други не са. Аз съм от вторите — по-щастлив съм в свои води.

— Ама как така?

Той бавно въздъхна като огромен и изморен великан.

— Има места, от които целият настръхваш, които хич не ти понасят. Схващате ли за какво говоря?

Елайза си спомни за леля си в бургундскочервената стая, за хрътката, за сенките и за отблясъците на свещите, които ожесточено се мятаха по стените.

— Младата Мери е свястно момиче. Тя ще се грижи за вас в къщата. — Старецът се понамръщи и я изгледа. — Не е добре да се доверявате прекалено лесно, госпожице Елайза. Никак не е хубаво, чувате ли?

Елайза кимна сериозно, понеже усети, че от нея се изисква сериозност.

— А сега дим да ви няма, госпожице. Ако закъснеете за обяд, господарката ще поднесе сърцето ви за вечеря. Тя не обича никой да нарушава правилата, това е сигурно.

Елайза се усмихна, но Дейвис не. Тя се извърна, но спря, понеже видя нещо на горния прозорец, което беше забелязала и предния ден. Лице — малко и бдително.

— Кой е това? — попита тя.

Дейвис се извърна и примижа към къщата. Кимна бавно към прозореца на горния етаж.

— Сигурно е госпожица Роуз.

— Госпожица Роуз ли?

— Братовчедка ви. Дъщерята на вуйчо ви и леля ви.

Елайза се ококори. Имаше братовчедка?

— Преди често я мяркахме из имението, но преди няколко години се разболя и се сложи край на тази работа. Господарката е посветила цялото си време и доста пари, за да оправят детето, а онзи млад лекар от града не спира да идва.

Елайза продължаваше да се взира към прозореца. Бавно вдигна ръка с разперени пръсти, досущ като морската звезда от брега. Махна и видя лицето й бързо да се скрива в тъмното.

Усмивка разтегли устните на Елайза.

— Роуз — изрече тя и вкуси сладостта на думата с устни. Беше досущ като име на приказна принцеса.

24

Клиф Котидж, 2005 г.

Вятърът рошеше косата на Касандра и подмяташе конската й опашка ту насам, ту натам, като ветропоказател. Тя се загърна плътно с жилетката си и поспря, за да успокои дишането си, загледана по тесния крайбрежен път към селцето долу. Белите къщурки се бяха вкопчили като рачета по скалистия залив, а синьото пристанище беше осеяно с червени и сини лодки, които се поклащаха на вълните, пълни с улов, докато чайките пикираха и кръжаха отгоре. Дори тук, нависоко, във въздуха се усещаше силен мирис на сол, близната от повърхността на морето.

Пътят беше толкова тесен и толкова близо до ръба на скалата, че Касандра се запита как изобщо някой събира смелост да шофира по него. От двете му страни растеше висока, светла трева, полюшвана от вятъра. Колкото по-нависоко се катереше Касандра, толкова по-силно усещаше мириса на дъжд във въздуха.

Погледна часовника си. Беше подценила времето, за което ще се изкачи догоре, както и изтощението, превърнало краката й в желе по средата на пътя. Умора от полета и познатата стара липса на сън.

Предната нощ беше спала ужасно. Стаята и леглото й бяха доста удобни, но я навестиха странни сънища, които останаха и след като се събуди и се помъчи да ги проумее. Бяха останали само пипалцата на причиненото неудобство.

По-късно през нощта я събуди по-осезаема причина. Шум, сякаш някой пъхаше ключ във вратата на спалнята й. Беше сигурна, че е точно това — пъхването и издрънчаването на ключ, който някой отвън се мъчи да завърти, — обаче когато на сутринта спомена пред момичето на рецепцията, онази я изгледа озадачено, преди ледено да заяви, че хотелът използва карти, а не метални ключове. Явно беше чула старата месингова брава да подрънква от вятъра.

Касандра отново пое нагоре по склона. Надали й оставаше още много, понеже жената в селската бакалница й беше обяснила, че пътят е само двайсет минути пеша, а тя вече се катереше цели трийсет.

Зави и видя червена кола, паркирана отстрани на пътя. Мъж и жена я наблюдаваха: той беше висок и слаб, а тя — ниска и набита. За момент Касандра ги взе за хора, които се любуват на гледката, обаче когато двамата едновременно й махнаха с ръка, се досети кои са.

— Здравейте! — провикна се мъжът и тръгна към нея. Беше на средна възраст, въпреки че брадата и косата му, бели като разбити белтъци, отначало създаваха впечатлението за много по-старо лице. — Сигурно вие сте Касандра. Аз съм Хенри Джеймисън, а това е съпругата ми Робин — посочи той към грейналата в усмивка жена.

— Много се радвам да се запознаем — каза Робин, следвайки съпруга си по петите. Прошарената й коса беше подстригана в спретната къса прическа, увенчала лъскавите й, румени и сочни като ябълки бузи.

Касандра се усмихна.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим в съботен ден, много съм ви признателна.

— О, няма нищо. — Хенри прокара ръка по главата си, за да заглади тънките косъмчета, разрошени от вятъра. — Нищо не ни струва. Надявам се, нямате против, че доведох и Робин.

— Разбира се, защо да има против? — намеси се Робин. — Нали не сте против?

Касандра поклати глава.

— Какво ти казах? Изобщо не е против. — Робин стисна китката на Касандра. — Не че той би могъл да ме спре. Само да беше опитал, щях да го помъкна по съдилищата за развод.

— Съпругата ми е секретар на местното историческо дружество — поясни Хенри донякъде извинително.

— Издала съм няколко книжки за областта. Предимно исторически, за местните родове, за важни забележителности, за известни къщи. Последната ми книжка е за контрабандната търговия. В момента подготвяме качването на всички материали на уебсайт…

— Заклела се е да пие чай във всяко имение в окръга.

— Обаче живея в селото, откакто се помня, а не съм стъпвала в тази стара къща? — Робин се усмихна и бузите й лъснаха. — Не се срамувам да призная, че съм любопитна като котка.

— Нямаше да се досетим, любов моя — отбеляза Хенри с досада и посочи към склона. — Трябва да продължим пеша, пътят свършва дотук.

Робин ги поведе, крачейки целеустремено по тясната пътека сред разлюляната от вятъра трева. Докато се катереха, Касандра започна да забелязва птиците. Ята дребнички кафяви лястовици, които се призоваваха една друга, подскачайки по тънките клонки. Създадоха у нея странното усещане, че е наблюдавана, сякаш птиците се блъскаха, за да държат под око хората натрапници. Касандра потръпна, после се укори, че се държи детински и съзира тайнственост там, където просто има самобитност.

— Баща ми продаде имота на баба ви — осведоми я Хенри и скъси крачките си, за да върви непосредствено зад Касандра. — Преди време, през седемдесет и пета. Тъкмо бях започнал работа във фирмата като младши сътрудник, но помня продажбата.

— Всички помнят продажбата — подвикна Робин. — Това беше последната част от имението, която се продаде. Някои хора в селото се кълняха, че вилата никога няма да намери купувач.

Касандра погледна към морето.

— Защо? Сигурно гледката от къщата е много красива…

Хенри погледна към Робин, която беше спряла да си поеме дъх с притисната в гърдите длан.

— Да, има нещо такова — съгласи се той, — обаче…

— В града се говореха лоши неща — задъхано каза Робин. — Носеха се слухове… за миналото.

— Какви слухове?

— Глупави — категорично отсече Хенри, — всякакви щуротии, каквито ще откриете по английските села.

— Говореше се, че в къщата има призраци — продължи Робин, снижавайки драматично глас.

Хенри се засмя.

— Намери ми една къща в Корнуол, в която да няма.

Робин завъртя светлите си сини очи.

— Съпругът ми е прагматик.

— А жена ми е романтичка. Клиф Котидж е само камъни и хоросан като всички останали къщи в Триджина. Ако там има призраци, значи и аз съм призрак.

— И това ми било корнуолец! — възмути се Робин, пъхна зад ухото си един немирен кичур и изгледа Касандра с присвити очи. — Вярвате ли в призраци, Касандра?

— Не бих казала. — Касандра се замисли за странното усещане, което изпита заради птиците. — Не и в такива, на които се натъкваш нощем.

— Значи, сте разумна жена — отбеляза Хенри. — Единственото същество, което е влизало в Клиф Котидж през последните трийсет години, е местният зевзек, който просто искал да уплаши приятелчетата си. — Хенри извади носна кърпа с монограм от джоба на панталона си, сгъна я на две и попи челото си. — Хайде, Робин, скъпа, да тръгваме. Нямаме цял ден на разположение. А и слънцето прежуря здравата. Тази седмица лятото отново напомни за себе си.

Стръмният склон и тясната пътека затрудняваха разговора, затова тримата извървяха последните сто метра мълчаливо. Тънички стръкчета светла трева тръпнеха на вятъра, който тихо свистеше между тях.

Накрая минаха през рехав храсталак и стигнаха до една каменна стена. Беше висока най-малко три метра и стърчеше някак нелепо, след като бяха дошли чак дотук, без да видят нищо, построено от човешка ръка. Желязна арка ограждаше входната порта и в нея се бяха вплели клонките на увивни растения, вкаменени с времето. Табела, вероятно някога поставена на портата, сега висеше на единия си ъгъл. Бледозелен и кафяв мъх беше прораснал като коричка по повърхността на табелата, жадно запълнил вдлъбнатините между извитите букви. Касандра наведе глава, за да разчете написаното: „Не приближавай, за да не пострадаш!“.

— Зидът е относително нов — поясни Робин.

— Под „нов“ жена ми има предвид, че е само на сто години. Къщата трябва да е три пъти по-стара. — Хенри се прокашля. — Нали разбирате, че това старо място се нуждае от известен ремонт?

— Имам снимка — извади я Касандра от чантата си.

Той я изгледа с извити вежди.

— Направена е преди продажбата, бих казал. От тогава малко се е променила. Никой не се е грижил за къщата. — Той протегна лявата си ръка, бутна желязната порта и кимна. — Ами да влизаме!

Каменна пътека минаваше под беседка, обрасла със стари рози с артритни стави. Температурата се понижи, след като пристъпиха в градината. Беше сумрачно и печално. И тихо, цареше някаква необикновена тишина. Дори несекващото бучене на морето тук се чуваше глухо. Сякаш мястото, оградено с каменната стена, спеше. И очакваше нещо или някой да го събуди.

— Клиф Котидж — оповести Хенри, когато стигнаха до края на пътеката.

Касандра се ококори. Пред очите й изникна бодлив храсталак, гъст и заплетен. Отвсякъде висяха бръшлянови листа, тъмнозелени и назъбени, пролазили над местата, под които вероятно се криеха прозорци. Ако човек не знаеше, че отдолу има сграда, много трудно щеше да различи очертанията й.

Хенри се прокашля и лицето му отново поруменя извинително.

— Несъмнено къщата е доста занемарена.

— Едно здраво почистване и е готова — заяви Робин с пресилена веселост, способна да възкреси дори потънал кораб. — Няма причина за отчаяние. Нали сте виждали какво правят в онези предавания за ремонти? Има ли такива и в Австралия?

Касандра кимна разсеяно, мъчейки се да различи очертанията на покрива.

— Ще отстъпя честта на вас — бръкна Хенри в джоба си и извади ключа.

Беше учудващо тежък, дълъг и с декоративна главичка — красива месингова завъртулка. Касандра го пое и усети нещо познато. И преди беше държала такъв ключ. Но кога, зачуди се тя. На антикварния щанд? Образът беше много силен, но спомен не изплуваше.

Касандра се качи на каменното стъпало пред вратата. Виждаше ключалката, но през прага се беше проточил бръшлян.

— Тези би трябвало да свършат работа — отбеляза Робин и извади от чантата си градинарски ножици. — Не ме гледай така, скъпи — отвърна тя на извитата вежда на Хенри. — Аз съм от провинцията и винаги съм подготвена.

Касандра пое предложения инструмент и отряза клонките една по една. Те увиснаха свободно, а тя поспря и прокара длан по белязаното от солта дърво на вратата. Част от нея никак не искаше да продължи, стигаше й само да постои на прага на узнаването, но когато хвърли поглед през рамо, и Хенри, и Робин й кимнаха насърчително. Пъхна ключа в ключалката и силно го завъртя с две ръце.

Най-напред усети миризмата — на влага и на животински изпражнения. Като в джунглата у дома, в Австралия, чиято гъста растителност скриваше отделен плодороден свят. Затворена екосистема, която не обичаше непознатите.

Пристъпи съвсем мъничко в коридора. През входната врата влизаше достатъчно въздух, за да се видят мъхестите прашинки, които лениво се носеха в застоялия въздух, твърде леки и твърде изморени, за да паднат. Подът беше дървен и на всяка стъпка обувките й проскърцваха тихо и извинително.

Стигна до първата стая и надникна през вратата. Беше тъмно, а по прозорците десетилетия наред беше полепвала мръсотия. Когато очите й привикнаха, Касандра установи, че е в кухнята. В средата имаше светла дървена маса с остри крака и с два ратанови стола, послушно пъхнати отдолу. В ниша в отсрещната стена имаше печка, пред която паяжини образуваха пухкава завеса, а в чекръка в ъгъла все още беше надянат къс тъмна вълна.

— Като в музей е — прошепна Робин. — Но по-прашно.

— Съмнявам се скоро да мога да ви предложа чаша чай — каза Касандра.

Хенри се приближи към чекръка и посочи скътана в ъгъла ниша.

— Тук има стълби.

Тясно стълбище поемаше нагоре и рязко извиваше на миниатюрна площадка. Касандра стъпи на първото стъпало и опита здравината му. Достатъчно стабилно беше. Тя предпазливо се заизкачва.

— Ходете внимателно — предупреди я Хенри и я последва, вдигнал ръце зад гърба й в напразен и мил опит да я предпази.

Касандра стигна до площадката и спря.

— Какво има? — попита Хенри.

— Дърво. Огромно дърво, което напълно препречва пътя. Паднало е през покрива.

Хенри надникна през рамото й.

— Май ножиците на Робин няма да ни бъдат от полза този път — отбеляза. — Нужна е резачка за дърва. — Той тръгна надолу по стълбите. — Нещо да ти хрумва, Робин? Кого можеш да повикаш да разкара дънера?

Касандра го последва и слезе точно когато Робин казваше:

— Майкъл Блейк би трябвало да се справи.

— Местен младеж — кимна Хенри на Касандра. — Занимава се с озеленяване. Върши повечето работа и в хотела, а по-добра препоръка от тази не ви трябва.

— Да му се обадя ли? — попита Робин. — Да проверим какъв е графикът му по-късно през седмицата? Ще изляза навън да опитам да намеря сигнал. Телефонът ми мълчи като пукал, откакто сме влезли.

Хенри поклати глава.

— Повече от сто години, откакто Маркони е получил сигнала си, а вижте докъде ни доведе техниката. Знаете ли, че сигналът бил изпратен малко след завоя на брега? От залива Полдху.

— Така ли?

Когато започна да си дава ясна сметка за степента на разрухата в къщата, Касандра започна да се чувства все по-безпомощна. Беше признателна на Хенри, задето я посрещна, но не беше сигурна, че ще успее да се престори на заинтересована от лекция за началото на телекомуникацията. Отметна една подобна на плетен шал паяжина, облегна се на стената и му се усмихна с учтиво насърчение.

Хенри явно усети настроението й.

— Ужасно съжалявам, че къщата е в такова състояние — каза той. — Донякъде се чувствам отговорен, тъй като съм адвокатът пазител на ключовете.

— Сигурна съм, че е нямало какво да направите. Особено ако Нел е пожелала от баща ви точно това — усмихна се тя. — Отгоре на всичко щеше да е незаконно влизане в частна собственост, а табелата на вратата е съвсем недвусмислена по въпроса.

— Точно така е. Баба ви съвсем ясно даде да се разбере, че не иска никакви брокери тук. Заяви, че къщата е много важна за нея и че лично ще се заеме с възстановяването й.

— Струва ми се, че възнамеряваше да се премести тук — отбеляза Касандра. — Завинаги.

— Да — потвърди Хенри. — Когато разбрах, че ще идвате тази сутрин, прегледах старите документи. Във всичките си писма тя пише, че ще се върне, с изключение на едно от началото на 1976 година. Там обяснява, че положението при нея се е променило и че няма да се върне, поне за известно време. Моли баща ми обаче да задържи ключа при себе си, за да знае тя къде да го потърси, когато стане възможно да се върне. — Хенри огледа помещението. — Този момент така и не настъпи.

— Да — потвърди и Касандра.

— Вие обаче вече сте тук — отбеляза Хенри с подновен ентусиазъм.

— Така е.

Шум на вратата накара и двамата да вдигнат поглед.

— Свързах се с Майкъл — оповести Робин, прибирайки телефона си. — Ще мине в сряда сутрин да види какво трябва да се поправи. — Обърна се към съпруга си и го подкани: — Хайде, любов моя, очакват ни за обяд у Марша, а знаеш каква става, когато закъснеем.

Хенри изви вежди.

— Дъщеря ни има много добродетели, но търпението не е сред тях.

Касандра се усмихна.

— Благодаря за всичко.

— И през ум да не ви минава да преместите този пън самичка — предупреди я Хенри, — колкото и да ви се иска да разгледате горния етаж.

— Обещавам.

Двамата поеха по пътеката към портата, но Робин се извърна към Касандра.

— Приличате на нея, знаете ли?

Касандра примигна.

— На баба си. Имате нейните очи.

— Виждали ли сте я?

— Да, разбира се, още преди да купи къщата. Един следобед дойде в музея, където работех. Разпитваше ме за местната история. По-конкретно за някои от старите родове.

Гласът на Хенри долетя от ръба на скалата:

— Хайде, Робин, скъпа. Марша няма да ни прости, ако печеното загори.

— Семейство Монтраше ли?

Робин махна на Хенри.

— Точно те. Живели са в голямата къща на имението. И семейство Уокър — художникът и съпругата му, — и авторката на приказки.

— Робин!

— Да, да, идвам. — Робин завъртя безпомощно очи към Касандра. — Нетърпелив е като запален фойерверк този мой съпруг.

И забърза към него, а морският бриз донесе наставленията й Касандра да им се обажда по всяко време.

25

Триджина, 1975 г.

Музеят на риболова и контрабандата в Триджина се помещаваше в малка варосана сграда по периферията на пристанището и макар че на ръкописната табела на гишето съвсем ясно беше написано работното време, Нел прекара в селото цели три дни, преди най-сетне да забележи светлина вътре.

Натисна бравата и отвори ниската вратичка с дантелена завеска.

На бюрото седеше спретната жена с дълга до раменете кестенява коса. По-млада от Лезли, помисли си Нел, но изглеждаше несравнимо по-възрастна. Когато видя Нел, жената се изправи и ръката й придърпа дантелената покривчица заедно с купчина бумаги. Имаше вид на дете, хванато да бърка в кутията с курабийките.

— Не… не очаквах никого — смотолеви тя, като надникна над големите си очила.

А и май не се радваше особено да види посетител. Нел протегна ръка.

— Нел Андрюс — представи се и погледна табелката с името на служителката върху бюрото. — А вие явно сте Робин Мартин.

— Нямаме много посетители извън сезона. Ей сега ще намеря ключовете. — Тя размести листовете върху бюрото и пъхна кичур коса зад ухото си. — Витрините са позапрашени — поясни тя и в тона й прозвуча обвинителна нотка, — но експозицията е натам.

Погледът на Нел проследи накъде сочи ръката на Робин. Зад затворената стъклена врата имаше малко помещение, пълно с най-различни мрежи, кукички и въдици. По стените бяха окачени черно–бели снимки на корабчета, екипажи и местни заливчета.

— Всъщност търся конкретна информация — поясни Нел. — Служителят в пощата каза, че може би вие ще ми помогнете.

— Баща ми.

— Моля?

— Директорът на пощата е баща ми.

— А! Той допусна, че вие ще ми помогнете. Сведенията, които ми трябват, не са свързани с риболова или контрабандната търговия, а с местната история. По-точно със семейната история.

Изражението на Робин тутакси се промени.

— Ама така кажете! Работя в Музея на риболова, за да изпълня обществения си дълг, но историята на Триджина е целият ми живот. Ето, вижте — разрови тя листовете на бюрото си, над които работеше, и пъхна един в ръката на Нел, — това е текстът за една туристическа брошура, който се мъчех да съчиня. И току-що приключих първата редакция на кратка статия за големите къщи в именията, понеже издател от Фолмаут прояви интерес. — Жената погледна красивия си часовник със сребърна верижка. — Много ще ми е приятно да поговорим, обаче трябва да отида на едно място…

— Моля ви, идвам отдалеч и няма да ви отнема много време — настоя Нел. — Отделете ми само няколко минути.

Робин стисна устни и впери в Нел мишия си поглед.

— Ще направя нещо повече — решително кимна тя. — Ще ви взема със себе си.

* * *

Приливът донесе все по-сгъстяваща се мъгла и, в съюз със здрача, отне цветовете на града. Докато се катереха по тесните улички на града, всичко посивяваше. Бързата промяна на времето предизвика промяна и в поведението на Робин. Тя пое с отривиста стъпка и Нел трудно успяваше да я догони въпреки присъщата си пъргавина. Чудеше се накъде са се запътили, та бързат толкова, но темпото беше сериозна пречка пред всякакъв разговор и не се осмели да попита. В горната част на улицата стигнаха до малка бяла къща с табелка „Пилчард Котидж“. Робин потропа на вратата и зачака. Вътре не светеше, затова тя вдигна китката си по-близо до очите и провери колко е часът.

— Още не се е прибрал. Все му повтаряме да се прибира по-рано, когато има мъгла.

— Кой?

Робин изгледа Нел така, сякаш за миг беше забравила, че с нея има и друг човек.

— Дядо ми. Всеки ден ходи да гледа лодките. Самият той преди време беше рибар. Вече двайсет години е пенсионер, обаче сън не го хваща, ако не разбере кой и къде е излизал на риболов. — Сетне добави унило: — Предупреждаваме го да не излиза, ако падне мъгла, но той не слуша…

Млъкна и се вгледа примижала в сумрака.

Нел проследи погледа й и забеляза как на едно място мъглата сякаш се сгъсти. Очерта се силует, който се приближаваше към тях.

— Дядо! — провикна се Робин.

— Не са тревожи, момичето ми — разнесе се глас от нищото, — не се тревожи. — Мъжът изникна от тъмното, изкачи трите бетонни стъпала и завъртя ключа в ключалката. — Хайде де, какво ми треперите като чапли — подхвърли той през рамо. — Влизайте, да пийнем нещо топло.

В тесния вестибюл Робин помогна на стареца да свали опръсканата си със сол мушама и черните гумени ботуши, после ги подреди на ниска дървена пейка.

— Вир-вода си, дядо — засуети се Робин и стисна в шепа карираната му риза. — Хайде да се преоблечеш.

— Да, да — потупа старецът ръката на внучката си. — Ще поседя край огъня и докато ти направиш чай, вече ще съм изсъхнал.

Робин леко изви вежди и погледна към Нел, докато дядо й влизаше в предната стая — виждате ли с какво съм принудена да се оправям, казваше жестът.

— Дядо е почти на деветдесет, обаче отказва да се изнесе от къщата — тихо каза тя. — Гледаме някой от нас да вечеря с него всеки ден. Аз съм от понеделник до сряда.

— Изглежда добре за деветдесетгодишен.

— Зрението му започва да отслабва, слухът му също, но продължава да упорства и да проверява дали „момчетата му“ са се върнали благополучно в пристанището, без да се замисля на каква опасност се излага. Бог да ми е на помощ, ако нещо му се случи по време на моето дежурство. — Робин надникна от прага на дневната и се намръщи, когато дядо й се спъна в килимчето, докато вървеше към креслото си. — Дали… не бихте поседели при него, докато запаля огъня и сложа чайника? Като го видя подсушен, ще съм по-спокойна.

Примамена от невероятната възможност най-сетне да научи нещо за семейството си, Нел беше готова на всичко. Тя кимна, а Робин се усмихна с облекчение и излезе.

Дядото се настани в кожения фотьойл и метна през скута си мека завивка, която за миг върна Нел към спомена за Лил и за завивките, които майка й шиеше за Нел и сестрите й. Зачуди се как ли би реагирала Лил, ако можеше да научи за предприетото от Нел търсене, дали би разбрала защо е толкова важно за най-голямата й дъщеря да възстанови първите четири години от живота си. Вероятно не. Лил винаги бе смятала, че човек е длъжен да оползотвори възможно най-добре положението, в което е поставен. Няма смисъл да се питаш какво е можело да бъде, казваше тя, важен е настоящият момент. За Лил това беше нормално, тя знаеше истината за себе си.

Робин се изправи, а зад нея пламъците нетърпеливо прескачаха между подпалките.

— Отивам да направя малко чай, дядо, и ще приготвя вечерята. Докато съм в кухнята, приятелката ми… — вгледа се тя въпросително в лицето на Нел — … Извинете.

— Нел. Нел Андрюс.

— … Нел ще поседи с теб, дядо. Тя гостува в Триджина и се интересува от местните семейства. Можеш ли да й поразкажеш за миналото на града, докато ме няма?

Старецът разпери длани, набраздени със следи от въжетата, които беше теглил, и куките, които беше вдявал през целия си живот.

— Питайте каквото искате — подкани я той — и ще ви кажа всичко, което знам.

Робин излезе през ниската врата, а Нел се озърна къде да седне. Избра си зелено кресло до камината, снабдено със странични облегалки за главата, и се наслади на топлината от бумтящия в близост огън.

Дядото вдигна поглед от лулата си, която се бе заел да пълни, и въпросително набърчи чело. Явно я чакаше да започне.

Нел се прокашля и поразмърда крака върху килимчето, несигурна откъде да подхване. Реши, че няма смисъл да увърта.

— Интересува ме семейство Монтраше — каза тя.

Кибритената клечка в ръката на дядото изпука и старецът засмука силно, за да разпали лулата си.

— Поразпитах в селото, обаче явно никой не знае нищо за тях.

— О, познават ги и още как, просто не искат да говорят — долетя обгърнатият в пушек отговор.

— Защо? — попита Нел с извити вежди.

— Хората в Триджина обичат заплетените истории, обаче като цяло са много суеверни. Можем да си бъбрим за каквото се сетите, ама попитате ли какво се е случило горе, на скалата, хората се затварят като миди.

— Забелязах — съгласи се Нел. — Защото семейство Монтраше са аристократи, така ли? От висшата класа?

Дядото изсумтя.

— Имаха пари, ама не ми говорете за класа. — Ядосано дръпна от лулата си и се приведе напред. — Заплатили за титлата си с кръвта на невинни жертви. През хиляда седемстотин двайсет и четвърта година. Един следобед се разразила мощна буря, най-силната от години. Отнесла покрива на фара и новата газена лампа угаснала като свещичка. Луната била скрита зад облаци и нощта била черна като ботушите ми. — Бледите му устни стиснаха лулата. Дядото всмукна дълго и здраво, подсилвайки напрежението от очакването. — Повечето местни риболовци се прибрали рано, обаче едно малко корабче още било в морето, двумачтов клипер.

Екипажът на клипера нямал никакъв шанс. Казват, че вълните се разбивали на половината височина на скалите в Шарпстоун и подмятали клипера като детска играчка. Блъскали го в скалите и корабът станал на парчета още преди да стигне до залива. Вестниците писали, имало и разследване, но открили само няколко очукани късове червен кедър от корпуса на съда. Разбира се, обвинили местните свободни търговци.

— Свободни търговци ли?

— Контрабандистите — поясни Робин, която се появи на прага с поднос за чай.

— Само че не те откраднали товара на кораба — заяви дядото. — Няма начин. Онези го направили — семейство Монтраше.

Нел пое подадената й от Робин чаша.

— Значи, Монтраше са били контрабандисти?

Дядото се изсмя сухо и старчески и отпи от чая си.

— Не бяха нищо толкова достойно. Контрабандистите освобождават обложените с твърде високи данъци стоки от закъсали кораби, но освен това спасяват екипажите. А онази нощ в залива Блакхърст са вилнели крадци. Крадци и убийци. Те избили до крак екипажа, откраднали стоката от кораба, а рано на следващата сутрин, преди някой да узнае какво се е случило, извлекли кораба и труповете в открито море и ги потопили. Натрупали цяло състояние: сандъци с перли, слонова кост и ветрила от Китай, накити от Испания.

— През следващите няколко години в „Блакхърст“ се извършили мащабни ремонтни работи — продължи разказа Робин, приседнала на избелелия плюш на дядовото си столче за крака. — Тъкмо пишех за това за брошурата си „Великите къщи на Корнуол“. Тогава къщата се сдобила с трети етаж и разни безполезни, но скъпи градински постройки. А господин Монтраше получил благородническа титла от краля.

— Удивително е какво можеш да постигнеш с шепа умело подбрани подаръци.

Нел поклати глава и се размърда неловко. Моментът не беше подходящ да изтъква, че тези убийци и крадци са нейните предци.

— Само като си помисли човек, че им се е разминало.

Робин погледна дядо си, който се прокашля.

— Е, не бих казал — промърмори той.

Нел изгледа объркано първо единия, после другия.

— Има по-сурово наказание от наложеното със закон. Помнете ми думата, има по-сурово наказание. — Дядото въздъхна през стиснатите си устни. — След случилото се в залива семейството било прокълнато — всеки един от тях.

Нел се облегна разочарована. Семейно проклятие. А тъкмо си беше помислила, че е на прага да се сдобие с действителна информация.

— Кажи й за кораба, дядо — подкани го Робин, явно усетила разочарованието на Нел. — За черния кораб.

Дядото с радост откликна и леко повиши глас като израз на всеотдайността си на разказвач.

— Може и да потопиха кораба, обаче семейството не се отърва от него, не задълго. Той все още се появява на хоризонта понякога. Обикновено преди или след буря. Голям черен платноход, кораб фантом, който броди из залива и преследва потомците на виновниците за гибелта му.

— Вие виждали ли сте кораба? — попита Нел, извила вежда.

Старецът поклати глава.

— Веднъж ми се стори, че го мярнах, но се оказа, че съм сбъркал, слава богу. — Той се приведе напред и продължи: — Вятърът, който довява този кораб, е много лош. Казват, че човек, зърнал кораб фантом, изплаща вината си за изчезването на съда. Ако виждаш кораба, и той те вижда. Знам само, че онези, които признават, че са го виждали, привличат повече злочестина, отколкото се полага на човек. Името на онзи платноход беше „Джакард“, но по тези места ние го наричаме „Блак Хърси⁷“.

— По звучене наподобява „Блакхърст“. Допускам, че не е съвпадение.

— Умница е тя — усмихна се дядото на Робин, захапал лулата си. — Умница. Според някои хора имението е получило името си тъкмо от тук.

— Но вие не сте съгласен?

— Винаги съм смятал, че е свързано по-скоро с голямата черна скала високо над залива Блакхърст. През нея минава проход. Преди е водел от залива до имението и обратно към селото. Същинска благодат за контрабандистите, обаче несигурна благодат. Дължи се на ъглите и на формата на тунела: ако приливът е по-висок от очакваното, няма почти никакъв шанс човек в пещерите да оцелее. През годините тази скала се е оказвала погребалната катафалка на много смели хора. Ако погледнете надолу към брега на имението, ще я видите. Чудовищна назъбена канара.

Нел поклати глава.

— Още не съм стигнала до залива. Вчера опитах да разгледам къщата, обаче портата беше заключена. Утре ще отида да пусна в пощенската кутия писмо, с което да се представя, и се надявам собствениците да ми позволят да поразгледам. Имате ли представа що за хора са?

— Нови са — мъдро отсъди Робин. — Не са тукашни, говори се, че ще превърнат имението в хотел. — Тя се приведе напред и добави: — Говори се, че младата жена е писателка на любовни романи и разни такива. Много е ефектна и обаятелна, а книгите й са доста колоритни. — Метна кос поглед към дядо си и се изчерви. — Не че съм ги чела.

— Видях част от имението на обява в кантората за недвижими имоти в града — каза Нел. — Продаваше се малката къща, наречена Клиф Котидж…

Дядото се засмя сухо.

— И винаги ще се продава. Няма глупак, който да я купи. Нужно е доста повече от малко боя по стените, за да бъде изчистена къщата от всички злини, на които е била свидетел.

— Какви злини?

Дядото, който до този момент беше разказвал историите си с огромно удоволствие, внезапно се смълча и се замисли над последния въпрос. В очите му просветна пламъче, но бързо угасна.

— Това място трябваше да бъде изгорено преди години. Там се случиха нередни неща.

— Какви неща?

— Няма значение — отвърна той с треперещи устни. — Просто ми повярвайте. Някои места не се обновяват, като ги пребоядисаш.

— Не възнамерявах да купувам къщата — увери го Нел, учудена от внезапната му разпаленост. — Просто си помислих, че може да използвам този претекст, за да поразгледам имението.

— Не е нужно да минавате през имението „Блакхърст“, за да видите залива. Вижда се и от върха на скалата. — Той вдигна лулата си по посока на брега. — Тръгнете по пътя от селото към отвесния склон и Шарпстоун и ще се озовете над него. Най-красивото заливче в цял Корнуол, само да не беше тази проклета скала. Няма и следа от кръвта, пролята по бреговете му много, много отдавна.

Уханието на говеждо и розмарин се усили и Робин донесе гювечетата и лъжици от кухнята.

— Нали ще останете за вечеря, Нел?

— Разбира се, че ще остане — заяви дядото и се облегна на стола си. — Как ще я изпратиш навън в нощ като тази! Мрак черен като шапката ти и два пъти по-дебел!

* * *

Яхнията беше много вкусна, така че не се наложи дълго да убеждават Нел да й сипят допълнително. След това Робин се извини и отиде да мие съдовете, а Нел и дядото отново останаха насаме. В стаята вече беше топло и страните на стареца бяха поруменели. Той усети погледа на Нел и кимна сърдечно.

Имаше нещо неподправено в компанията на Уилям Мартин — в неговата гостна човек се чувстваше откъснат от света. Сякаш заклинание бе нарушило естествения ритъм на времето, бе ги откъснало от обичайните им грижи. Нел осъзна, че това е въздействието на разказвача на истории — способността да създава колорит, в сравнение с който всичко друго сякаш избледнява. А Уилям Мартин беше роден разказвач, в това нямаше почти никакво съмнение. Друг въпрос бе доколко достоверни бяха историите му. Той притежаваше несъмнена дарба да превръща и най-обикновената случка във вълшебство, а и, изглежда, беше единственият жив свидетел на периода, който я интересуваше.

— Питам се — поде Нел, усещайки приятни иглички в затоплената си от огъня буза — дали като млад сте познавали Елайза Мейкпийс? Била е писателка, повереница на Лайнъс и Аделайн Монтраше.

Настана осезаемо дълго мълчание. Гласът на Уилям долетя приглушен от мустаците му:

— Всички познаваха Елайза Мейкпийс.

Нел си пое дъх. Най-сетне.

— Знаете ли какво се е случило с нея? — попита гостенката на един дъх. — Имам предвид… накрая. Как и къде е починала?

— Това не знам — поклати глава той.

В поведението на стареца отново се появи потайна сдържаност, предпазливост, която досега отсъстваше. Макар сърцето й да се изпълни с надежда поради вероятните причини за това, Нел съзнаваше, че трябва да действа внимателно. Не искаше той да се затвори в черупката си — не и сега.

— Ами за преди това, докато е живяла в „Блакхърст“? Можете ли да ми разкажете за тогава?

— Казах, че я познавам, но не съм имал повод да я опозная добре. Не бях добре дошъл в голямата къща. Онези там има какво да ви разкажат.

Нел настоя:

— Доколкото ми е известно, Елайза е била видяна за последен път в Лондон през 1913 година. Заедно с момиченце на име Айвъри Уокър, на четири години. Дъщерята на Роуз Монтраше. Сещате ли се за някаква причина, каквато и да било, Елайза да планира пътуване до Австралия с чуждо дете?

— Не.

— Имате ли представа защо семейство Монтраше може да са казвали на хората, че внучката им е мъртва, при положение, че тя си е била съвсем жива?

Тръстиката в гласа му се прекърши.

— Не.

— Значи, сте знаели, че Айвъри е жива, въпреки че се е говорело обратното?

Огънят изпука.

— Не го знам, понеже не е така. Детето почина от скарлатина.

— Да, знам, че навремето е било съобщено така. — Лицето на Нел пламтеше, в главата й блъскаха чукове. — Знам също, че това не е вярно.

— И откъде знаете?

— Защото аз съм това дете — дрезгаво отвърна Нел. — Пристигнах в Австралия четиригодишна. Елайза Мейкпийс ме качила на кораб, макар всички останали да ме смятали за мъртва, а, изглежда, никой не може да ми обясни защо.

Човек трудно можеше да разгадае изражението на Уилям. Старецът като че се накани да отговори, но не го стори.

Вместо това се изправи и изпъна ръце, а коремчето му щръкна напред.

— Изморен съм — каза хрипливо. — Време е да поемам към страната на сънищата. Робин? — провикна се той веднъж, а после още веднъж, по-силно: — Робин?

— Да, дядо? — показа се тя с кърпа за съдове в ръка. — Какво има?

— Отивам да си лягам — заяви той и тръгна по тесните стълби, които тръгваха в единия край на стаята и се извиваха към горния етаж.

— Не искаш ли още един чай? Толкова приятно си прекарвахме! — погледна тя объркано Нел.

Уилям потупа Робин по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Залости на излизане, момичето ми. Не бива да пускаме мъглата вътре.

Робин се ококори смаяно, а Нел посегна към палтото си.

— Трябва да вървя.

— Много съжалявам — извини се Робин. — Не знам какво му стана. Той е възрастен и се изморява…

— Разбира се — закопча се Нел. Съзнаваше, че трябва да се извини, защото в крайна сметка тя бе разстроила стареца, но някак си не можеше да го стори. Разочарованието беше заседнало в гърлото й като резен лимон. — Благодаря ви за отделеното време — успя да продума, прекрачи прага и излезе в тежката влага навън.

Когато стигна подножието на хълма, Нел се извърна и видя, че Робин все още я наблюдава. Вдигна ръка и махна в отговор на помахването на другата жена.

Уилям Мартин може и да беше стар и изморен, обаче във внезапното му оттегляне се криеше нещо повече. Нел беше сигурна, достатъчно дълго пазеше мъчителната си тайна, та да разпознае друг клетник като себе си. Уилям знаеше повече, отколкото разкриваше, а необходимостта на Нел да открие истината беше по-силна от уважението й към неговото лично пространство.

Тя стисна устни и пое с наведена глава в студа. Беше твърдо решена да го накара да й разкрие всичко, което знае.

26

Имението „Блакхърст“, 1900 г.

Елайза имаше право: името Роуз беше подходящо за принцеса от приказките, а Роуз Монтраше несъмнено се отличаваше с привилегированост и красота, каквито подхождаха на положението й. За жалост обаче първите дванайсет години от живота на малката Роуз бяха всичко друго, но не и вълшебна приказка.

— Отвори широко. — Д-р Матюс извади дървена лопатка от кожената си чанта и притисна езика на Роуз. Приведе се да погледне в гърлото й, а лицето му толкова се приближи до нейното, че тя получи нежеланата възможност да осъществи оглед на космите в носа му. — Хммм — изсумтя той и космите му потрепериха.

Роуз се закашля леко, когато той одраска гърлото й, измъквайки лопатката.

— Е, докторе? — показа се от тъмната сянка мама, а преплетените й пръсти изглеждаха много бледи на фона на тъмносинята рокля.

Д-р Матюс се изправи в цял ръст.

— Добре направихте, че ми се обадихте, лейди Монтраше. Наистина има възпаление.

Мама въздъхна.

— И аз така си помислих. Какво ще предпишете, докторе?

Докато д-р Матюс описваше лечението, което препоръчва, Роуз се извърна настрани и затвори очи. Лекичко се прозя. От както се помнеше, живееше със съзнанието, че няма да е задълго на този свят.

Понякога в мигове на слабост Роуз си позволяваше да си помечтае какъв ли би могъл да е животът й, ако не знаеше как ще завърши, ако се простираше безкраен пред нея — дълъг път със завои и неочаквани извивки. И със събития като представяне пред обществото, съпруг, деца. Нейна собствена красива къща, с която да впечатлява другите дами. Защото, честно казано, тя копнееше искрено за такъв живот.

Не си позволяваше да си го представя твърде често. Каква полза да съжалява? Вместо това чакаше, възстановяваше здравето си, работеше над албума си с изрезки. При възможност четеше за места, които не беше виждала, и за факти, които никога нямаше да използва в разговори, които никога нямаше да води. Очакваше следващия неизбежен епизод, който ще я приближи към края, с надеждата следващото й боледуване да е малко по-интересно от предходното. Нещо с по-малко болка и повече възмездие. Както когато глътна напръстника на мама.

Разбира се, не го направи нарочно: ако не беше толкова лъскав и толкова красив върху сребърната си поставка с формата на жълъд, и през ум нямаше да й мине да го пипа. Обаче той беше лъскав и красив и тя го докосна. Че кое осемгодишно дете би постъпило другояче? Помъчи се да го закрепи на върха на езика си като клоуна в книжката й за цирк „Мегендорфер“, който крепеше червената топка на смешно навирения си нос. Да, не беше разумно, но тя бе само дете, а и вече няколко месеца изпълняваше безпроблемно този еквилибристичен номер.

В крайна сметка случаят с напръстника се разви страхотно. Незабавно повикаха лекар — нов и млад, съвсем наскоро започнал да практикува в селото. Човекът се зае да опипва и да почуква, да прави всичко, което правят лекарите, след което смутено предложи да прибегнат до ново диагностично средство. С помощта на снимка можел да погледне в корема на Роуз, без да докосва скалпел. Всички останаха доволни от предложението му: татко, понеже умението му за работа с фотоапарат щеше да бъде от полза при проявяването на снимката; д-р Матюс, понеже можеше да публикува снимката в специализираното списание „Лансет“; и мама, понеже публикуването на снимката щеше да предизвика вълна от вълнение в нейните социални кръгове.

Що се отнася до Роуз, напръстникът премина през червата й (напълно безславно) около четирийсет и осем часа по-късно, но тя остана доволна, задето успя да зарадва баща си, макар и за кратко. Не че той го показа, не му беше в нрава, обаче Роуз бе изключително прозорлива във връзка с настроенията на родителите си (макар и още да не умееше да разпознава причините зад тях). А удоволствието на татко повдигна духа и на Роуз и тя се почувства лекичка като суфлетата на готвача им.

— С ваше позволение, лейди Монтраше, ще довърша прегледа.

Роуз въздъхна, когато д-р Матюс повдигна нощницата и заголи корема й. Здраво стисна очи, щом студените му пръсти притиснаха кожата й, и се замисли за албума си с изрезки. Мама беше уредила да получават лондонско списание, в което публикуваха най-модерните булчински рокли, а с помощта на дантела и панделки от кутията си с шивашки принадлежности Роуз красиво украси страницата. Булката й се получи превъзходна: було от белгийска дантела, малки перли по края и хербаризирани цветя за букет. Младоженецът беше друга работа: Роуз не знаеше много за господата. (А и не й беше работа. Не беше прилично една млада дама да е наясно с такива неща.) На Роуз обаче й се струваше, че конкретните подробности, свързани с младоженеца, не са от особено значение, стига булката да е красива и непорочна.

— Всичко ми се струва задоволително — заяви д-р Матюс и смъкна обратно нощницата на Роуз. — За щастие, възпалението не е общо. Но все пак може ли да обсъдя с вас, лейди Монтраше, най-доброто възможно лечение?

Роуз отвори очи тъкмо навреме, за да улови подлизурската усмивка на доктора към мама. Беше толкова досаден, винаги се опитваше да си изпроси покана за чай, шанса да се отърка в провинциалната аристокрация. Докато докторът грижливо прибираше стетоскопа в черната си кожена чанта и го наместваше със старателните си пръстчета, досадата на Роуз се превърна в раздразнение.

— Значи, още не съм се запътила към небето, докторе? — попита тя и примигна непресторено срещу почервенялото му лице. — Понеже сега работя над една страница от албума си с изрезки и ще е жалко, ако не успея да я довърша.

Д-р Матюс се изсмя момичешки и стрелна мама с поглед.

— Ами, дете… няма причина за тревога. След време всички ще бъдем добре дошли на Божията трапеза…

Роуз го наблюдава известно време, когато той подхвана неловко слово за живота и смъртта, после извърна глава, за да скрие тънката си усмивка.

Вероятността от ранна смърт се отразява различно на различните хора. Някои дарява със зрелост, далеч надхвърляща годините и опита на човека: спокойното приемане разцъфтява в красив нрав и меко изражение. При други обаче се образува малък леден клин в сърцето на човека. Лед, който макар понякога да е скрит, никога не се стопява напълно. Способност да изстинеш в последния миг, дарба за безмилостност.

Макар да искаше да е от втория тип хора обаче, дълбоко в себе си Роуз съзнаваше, че е от първите. Не че беше лоша, просто беше развила способност да се държи безстрастно. Способност да излиза извън себе си и да наблюдава ситуациите, без да се разсейва от чувства.

— Доктор Матюс — прекъсна гласът на мама неговото все по-отчаяно описание на ангелите на момиченцата. — Защо не слезете долу и не ме изчакате в сутрешния салон? Томас ще поднесе чай.

— Добре, лейди Монтраше — каза той и с облекчение се отърва от трудния разговор. Не погледна Роуз в очите на излизане от стаята.

— Роуз, беше много невъзпитано от твоя страна — заяви мама.

Укорът й беше посмекчен от последната й тревога и Роуз знаеше, че няма да бъде наказана. Никога не я наказваха. Защо да се сърдиш на едно момиченце, което очаква смъртта да го открие всеки момент? Роуз въздъхна.

— Знам, мамо, и съжалявам. Обаче ми се вие свят, а приказките на доктор Матюс само влошиха положението.

— Крехкото здраве е много тежък кръст — пое мама ръката на Роуз в своята. — Но ти си млада дама, ти си Монтраше. Затова крехкото здраве не е извинение и обноските ти винаги трябва да бъдат безукорни.

— Да, мамо.

— Сега трябва да отида да поговоря с лекаря — докосна мама бузата на Роуз с хладните връхчета на пръстите си. — Ще дойда да видя как си, когато Мери донесе подноса с храната ти.

Мама се запъти към вратата и роклята й изшумоля, когато стъпи от килима върху дъските.

— Мамо? — повика я Роуз.

— Да? — обърна се мама.

— Искам да те попитам нещо. — Роуз се поколеба, понеже не бе сигурна как да продължи. Съзнаваше колко любопитен е въпросът й. — В градината видях едно момче, скрито зад рододендрона.

— Момче ли? — Лявата вежда на мама за секунда наруши правата линия.

— Днес сутринта. Видях го от прозореца, докато Мери ме местеше в стола ми. Стоеше зад камелията и говореше с Дейвис — палаво на вид момче с чорлава рижа коса и доста нахакано поведение.

Мама притисна с ръка светлата кожа под шията си. Въздъхна бавно и равномерно, което още повече заостри интереса на Роуз.

— Не си видяла момче, Роуз.

— Моля?

— Това е братовчедка ти Елайза.

Роуз се ококори. Ето това се казва изненада! Най-вече понеже не беше възможно. Мама нямаше братя или сестри, а след смъртта на баба мама, татко и Роуз бяха единствените останали живи Монтраше.

— Аз нямам братовчеди.

Мама изопна гръб и заговори необичайно бързо:

— За жалост, имаш. Казва се Елайза и дойде да живее при нас в „Блакхърст“.

— За колко време?

— Завинаги, опасявам се.

— Но, мамо… — Роуз усети, че й се вие свят по-силно от всякога. Как е възможно такава дрипава калпазанка да е нейна братовчедка? — Косата й… Поведението й… Дрехите й бяха целите мокри, беше мръсна и раздърпана от вятъра… — Роуз потръпна. — Цялата беше листа…

Мама вдигна пръст към устните си. Извърна лице към прозореца и тъмната къдрица в ямката на шията й потрепна.

— Тя няма къде да отиде. Двамата с баща ти се съгласихме да я приемем в дома си. Като проява на християнско милосърдие, което тя нито някога ще оцени, камо ли пък да заслужи, но човек винаги трябва да постъпва както е редно.

— Но, мамо, тя какво ще прави тук?

— Ще ни създава огромни неприятности, изобщо не се съмнявам. Обаче не можехме да не я приемем. Щеше да изглежда ужасно, ако не го бяхме направили, така че да опитаме да се възползваме от тази наложителност. — Думите й звучаха така, сякаш някой прекарваше чувствата й през цедка. Явно и самата тя забеляза празнината, затова не каза нито дума повече.

— Мамо? — предпазливо наруши мълчанието Роуз.

— Попита ме какво ще прави тя тук — извърна се мама с лице към Роуз и в гласа й се появи острота. — Давам я на теб.

— Даваш я на мен ли?

— Нещо като задание. Тя ще ти бъде протеже. Когато си добре, ще я учиш на обноски. Тя е просто малка дивачка, напълно лишена от изящество и очарование. Сираче, което изобщо не е научено да живее в изтънчено общество. Нейното бъдеще, щастието й дори зависят от твоите усилия — въздъхна мама. — Разбира се, не си правя илюзии и не очаквам от теб чудеса.

— Добре, мамо.

— Вълкът нрава си не мени, а сирачето от улицата никога няма да се превърне в роза. Обаче трябва да направим каквото можем, трябва да я пречистим. Нали си представяш, дете, на какво влияние е било подложено това сираче? Живяла е в Лондон сред страховито разложение и грях.

Така Роуз узна кое е това момиче. Елайза беше дъщеря на сестрата на татко, загадъчната Джорджиана, чийто портрет мама нареди да отнесат на тавана и за която никой не се осмеляваше да говори.

Никой освен баба.

През последните месеци от живота си, когато старата жена се върна в „Блакхърст“ като ранена мечка и се оттегли в стаята си в кулата, за да умре, тя се люшкаше между състоянието на свяст и несвяст, говореше откъслечно и объркано за две деца — Лайнъс и Джорджиана. Роуз знаеше, че Лайнъс е баща й, затова се досети, че Джорджиана е неговата сестра. Онази, която изчезнала преди раждането на Роуз.

Беше лятна сутрин, Роуз седеше в креслото до прозореца и усещаше как морският бриз гъделичка тила й, когато баба й примигна и отвори очи. Роуз, която тъкмо наблюдаваше разсеяно как капчици пот избиват по челото на старицата, рязко си пое въздух.

Не щеш ли, старицата отвори очи: светли и ококорени, избледнели за дългия й, изпълнен с горчивина живот. Старицата се вгледа в Роуз за момент, но явно не я позна и отмести очи. Взря се като омагьосана в издутите от вятъра тънки пердета. Отначало Роуз понечи да звънне на мама — бяха минали часове, откакто баба й се бе събудила за последен път, — но тъкмо се пресегна към звънеца, и старицата въздъхна. Дълга и изморена въздишка, толкова изпразваща, че кожата й провисна в празнините между костите.

После изневиделица се появи съсухрена ръка, която стисна китката на Роуз.

— Какво красиво момиче — промълви старицата толкова тихо, че се наложи Роуз да се наведе, за да чуе следващите й думи, — твърде красиво, същинско проклятие. Всички младежи се обръщат подире й. Той просто не можеше да се овладее, следваше я навсякъде и мислеше, че ние не знаем. Тя избяга и повече не се върна, ни вест, ни кост от моята Джорджиана…

Роуз Монтраше беше свястно момиче и знаеше правилата. През целия си живот, прикована болна към леглото, тя току ставаше жертва на някоя лекция на майка си за етикета и за същността на изисканото общество. Роуз прекрасно знаеше, че истинската дама не бива да носи диаманти или перли сутрин, че не бива да прекъсва никого по време на светски разговор, че никога, при никакви обстоятелства, не бива да посещава мъж сама. И най-важното, което беше научила Роуз — че скандалът трябва да се избягва на всяка цена, че това е зло и че дори намек за скандал може да порази на място една дама. Или, най-малкото, да порази доброто й име.

Но споменаването на нейната прегрешила леля — възбуждащ намек за семеен скандал — не причини на Роуз нищо такова. Тъкмо обратното — по гръбнака й пробяга тръпка. За пръв път от години усети как пръстите й изтръпват от вълнение. Приведе се още повече към баба си, насърчавайки я да продължи, нетърпелива да последва криволицата на разговора, който поемаше по тъмни и непознати пътеки.

Мама имаше право, Роуз беше убедена, че скандалът е най-сериозната заплаха за доброто име. Само че мама грешеше, твърдейки, че жилото на скандала е неговото съдържание, най-голямата вреда, която той нанася на поставените под прицела на шушукането хора. Разбира се, неприятно е да се превръщаш в център на клюки, но истинската опасност, свързана със скандала, се дължеше на лекотата, с която той кара слушателя да наостря уши, неприличното удоволствие, което обещава.

— Кой, бабо? — подкани я Роуз. — Кой я е следвал по петите, с кого е избягала?

Баба й обаче не отговори. Каквито и сценарии да се разиграваха в главата й, те не се поддаваха на манипулация. Роуз продължи да настоява, но напразно. Накрая просто се задоволи с това да превърта въпросите в главата си отново и отново.

Това развлечение се оказа учудващо приятно за момичето и тя си съчини няколко възможни биографии на скандалната Джорджиана. За Роуз тази митична и мистична леля се превърна в спасителен пояс. Понякога нашепваше името й като заклинание. Наслаждаваше се на тайния бомбастичен звук, който се отронваше от езика й. Когато боледуваше, скучаеше или изпитваше болка, тя отново зовеше същото име. Лежеше в леглото си със затворени очи и се откъсваше от външния свят, мълвейки: „Джорджиана… Джорджиана… Джорджиана…“. За нея тази дума се превърна в символ на мрачно време на изпитания, на цялата несправедливост, на цялото зло на света…

— Роуз? — сключиха се веждите на мама в леко смръщване. Стараеше се да го прикрива, но Роуз беше свикнала да го разпознава. — Каза ли нещо, дете? Шептеше си. Как се чувстваш? — Пресегна се да премери температурата на Роуз.

— Добре съм, мамо, просто малко се замислих.

— Струваш ми се пламнала.

Роуз притисна ръка към челото си. Беше ли пламнала? Не можеше да каже.

— Ще изпратя доктор Матюс да се качи още веднъж при теб, преди да си тръгне — каза мама. — Предпочитам да се престаравам, отколкото впоследствие да съжалявам.

Роуз затвори очи. Второ посещение на д-р Матюс за един следобед. Не би го понесла.

— Днес си твърде слаба, за да се заемеш с новия ни проект — продължи мама. — Ще поговоря с доктора и ако той прецени, че е подходящо, утре ще се запознаеш с Елайза. Елайза! Представяш ли си! Да дадеш името на рода Монтраше на моряшка дъщеря!

Моряк — това беше ново за Роуз. Тя рязко отвори очи.

— Мамо?

Мама също пламна и не погледна дъщеря си в очите. Беше казала повече, отколкото възнамеряваше — необичайна пробойна в бронята й на светска уместност.

— Бащата на братовчедка ти е бил моряк, затова не говорим за него.

— Чичо ми е бил моряк?

Мама ахна и слабата й ръка се стрелна към устата.

— Не ти е чичо, Роуз, не е никакъв нито на теб, нито на мен. Бил е женен за леля ти Джорджиана, колкото съм и аз.

— Но, мамо! — Беше по-скандално, отколкото Роуз някога би могла да си го въобрази. — Какво искаш да кажеш?

Мама заговори тихо:

— Елайза може и да ти е братовчедка, Роуз, така че нямаме избор и трябва да я приютим в къщата. Само че тя е от нисшите съсловия, нека да ти е ясно. Има късмет, че смъртта на майка й я доведе обратно в „Блакхърст“ въпреки позора, който семейството понесе заради майка й. Баща ти едва не умря, когато тя замина. Не искам дори да си помисля какво можеше да стане, ако аз не бях тук да му помогна да преживее скандала. — Тя поклати глава и впери поглед право в Роуз. Гласът й съвсем лекичко трепереше. — Има граници, до които едно семейство може да понесе срама, Роуз, след това доброто му име е безвъзвратно опетнено. Затова е толкова важно аз и ти да водим безукорен живот. Братовчедка ти Елайза е предизвикателство, изобщо не се съмнявам в това. Тя никога няма да стане една от нас, но благодарение на най-усилно старание поне ще я измъкнем от лондонската канавка.

Роуз се престори, че се взира съсредоточено в измачкания ръкав на нощницата си.

— Никога ли момиче без благороден произход не може да се превърне в дама?

— Не, момичето ми.

— Дори ако живее при благородно семейство? — погледна Роуз майка си изпод мигли. — Или ако се омъжи за джентълмен?

Мама впери строг поглед в Роуз и се поколеба, преди да заговори бавно и премерено:

— Възможно е, разбира се, в редки случаи момиче със скромен, но почтен произход, което непрекъснато работи над себе си, да успее да се издигне. — Тя бързо си пое дъх, за да възвърне самообладание. — Боя се обаче, че с братовчедка ти нещата не стоят така. Трябва да занижим очакванията си, Роуз.

— Разбира се, мамо.

Истинската причина за неловкостта на мама увисна помежду им, но ако жената заподозреше, че дъщеря й се досеща, би била смазана от унижение. Беше поредната семейна тайна, която Роуз беше успяла да изкопчи от умиращата си баба. Тайна, която обясняваше много: враждата между двата матриарха и нещо повече, фанатичността, с която мама държеше на изисканите маниери. Всеотдайността, с която тя спазваше обществените правила, стремежът й винаги да бъде пример за подражание в областта на добрите нрави.

Лейди Аделайн Монтраше може и да беше опитала още отдавна да забрани на когото и да било да споменава истината — повечето хора, които знаеха въпросната истина, с ужас се бяха постарали да я заличат от спомените си, а онези, които не я знаеха, държаха на работата си твърде много, за да издумат дори думичка за произхода на лейди Монтраше, — обаче баба го беше направила, без да й мигне окото. Тя с удоволствие си спомни момичето от Йоркшър, чиито набожни родители, сполетени от трудни времена, тутакси се бяха възползвали от възможността да я изпратят в имението „Блакхърст“ в Корнуол, за да стане протеже на бляскавата Джорджиана Монтраше.

Мама спря на вратата.

— И последно, Роуз, може би най-важното от всичко.

— Да, мамо?

— Това момиче не бива да бъде допускано до татко.

Тази задача надали щеше да е трудна. Роуз можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти беше виждала баща си през последната година. Въпреки това настървената настойчивост на мама й се стори странна.

— Мамо?

Кратка пауза, която Роуз забеляза с растящ интерес, после отговорът, предизвикал повече въпроси, отколкото отговори:

— Баща ти е зает човек, важен човек. Не е нужно постоянно да му се напомня за позорното петно върху доброто име на семейството. — Мама си пое бързо дъх. Гласът й се сниши до безрадостен шепот. — Повярвай ми, Роуз, никой от къщата няма полза от това момичето да припарва близо до татко.

* * *

Аделайн леко притисна връхчетата на пръстите си и проследи появата на червена капчица кръв. Убождаше се за трети път в толкова кратък период. Бродирането обикновено успокояваше нервите й, обаче днес те бяха напълно съсипани. Остави иглата. Разтърси я разговорът с Роуз, а после и чаят с д-р Матюс, но, разбира се, в основата на всичко беше пристигането на момичето на Джорджиана. Дребничкото хлапе донесе нещо със себе си. Нещо невидимо като промяна в атмосферата преди буря. И това нещо заплашваше да сложи край на всичко, към което се беше стремила Аделайн, и дори вече бе направило първите стъпки в лукавото си дело: през целия ден спомените за собственото й пристигане в „Блакхърст“ тормозеха Аделайн. Спомени, които смяташе за отдавна погребани. Толкова се бе старала да ги забрави и да накара и другите да ги забравят…

Когато дойде в „Блакхърст“ през 1886 година, Аделайн бе посрещната от празна къща. И то каква къща само — не беше стъпвала в по-голяма. Кочияшът взе багажа й, а тя стоя най-малко десетина минути в очакване на някакви напътствия, на някой, който да я посрещне. Най-сетне в коридора се появи млад мъж с официален костюм и надменно изражение. Спря изненадан и погледна джобния си часовник.

— Подранили сте — заяви той с тон, който не остави в съзнанието на Аделайн почти никакво съмнение относно мнението му за хората, които се появяват някъде по-рано. — Не ви очаквахме преди чая.

Аделайн мълчеше, понеже не беше сигурна какво се очаква от нея.

Мъжът изпухтя и каза:

— Почакайте тук, ще намеря някой да ви отведе до стаята ви.

Аделайн усети, че създава неудобство.

— Ако предпочитате, мога да се разходя в градината — смирено предложи тя, усещайки по-силно от всякога северния си акцент, станал още по-осезаем в това великолепно и просторно помещение от бял мрамор.

— Това ще свърши работа — отривисто кимна мъжът.

Някакъв кочияш отнесе куфара й, затова Аделайн слезе с лекота по широките стълби. Долу се огледа първо на едната, после и на другата страна и се почувства лекичка като невидим цветен прашец. Какво значение имаше коя посока ще избере? Кой би се възпротивил? Беше изминала целия този път и вече се чувстваше толкова бездомна.

Преподобният Ламбърт беше споменавал за богатството и положението на семейство Монтраше много пъти по време на следобедните си посещения при Аделайн и родителите й. Той често и искрено повтаряше, че цялата епархия се гордее, че един от членовете им е избран за такова важно задължение. Неговият колега в Корнуол търсил усилено под преките наставления на господарката на дома, за да избере най-подходящата кандидатка, така че сега Аделайн трябвало да докаже, че е достойна за такава голяма чест. Да не говорим за щедрата сума, която ще бъде заплатена на родителите й като компенсация за загубата им. И Аделайн беше твърдо решена да успее. През целия път от Йоркшър тя си чете наум строги проповеди по теми като „Една дама е това, което прави“ и „Изглеждаш ли благородно, значи си почти благородник“, но щом стъпи в къщата, вероломната й самоувереност избледня.

Някакъв шум горе привлече вниманието на Аделайн към небето, където семейство полски врани кръжаха, описвайки сложни фигури. Колко ли страшно бе да летиш, да си предаден във властта на въздуха, без да имаш стабилна почва под краката си. Внезапно една от враните стремглаво полетя надолу към високите дървета в далечината, последвана от другите. Тъй като не знаеше накъде другаде да се запъти, Аделайн тръгна след тях, като през цялото време мислено си изнасяше лекция за новото начало и за това как човек трябва да продължи нататък.

Аделайн бе толкова потънала в тирадата, която си изнасяше наум, че почти не забелязваше прелестта на великолепните градини на „Блакхърст“. Още преди да премине към твърденията относно аристокрацията и ранговете, Аделайн излезе от тъмната и влажна гора и застана на ръба на някаква скала с шумоляща в краката й суха трева. Отвъд скалата, метнато като плюшена покривка, се стелеше морето.

Аделайн се вкопчи за съседния храст. Страхуваше се от височина и сърцето й препускаше бясно.

Нещо във водата привлече погледа й към залива. Млад мъж и млада жена в малка лодка, той гребеше, а тя стоеше права и клатеше лодката. Бялата й муселинена рокля беше мокра от глезените до талията и беше прилепнала към краката й. Аделайн се втрещи.

Знаеше, че трябва да извърне поглед, но просто не можеше да откъсне очи от тях. Младата жена имаше червена коса, яркочервена, дълга и разпусната свободно, с мокри връхчета. Мъжът беше нахлупил сламена шапка, а от шията му висеше някакъв черен предмет, подобен на кутия. Смееше се и пръскаше с вода жената. Запълзя към нея и се пресегна да докопа единия й крак. Лодката се залюля още по-силно и точно когато Аделайн си помисли, че мъжът ще достигне целта си, момичето се обърна и с дълго и плавно движение се гмурна във водата.

Аделайн бе напълно неподготвена за подобно поведение. Какво му стана на това момиче, че да направи подобно нещо? И къде ли беше сега? Аделайн проточи шия и огледа искрящата вода, преди най-сетне да види фигура в бяло, която пореше водата близо до голямата черна канара. Червенокосата излезе от морето с прилепнала към тялото рокля, от която капеше вода, и без да се обръща, се покатери по скалата и изчезна по някаква тайна пътека нагоре по стръмния склон към малката къща на върха.

Аделайн се помъчи да овладее пресекливото си дишане. Насочи вниманието си към младежа, който несъмнено би трябвало да е слисан не по-малко от нея, нали? Той също наблюдаваше как момичето изчезва от поглед и се залови да гребе към брега. Измъкна лодката върху ситните камъчета, взе обувките си и се заизкачва по стъпалата. Аделайн забеляза, че младежът куца и има бастун.

Той мина съвсем близо до Аделайн, обаче не я забеляза. Подсвиркваше си някаква непозната за нея мелодийка. Весела и жизнерадостна песничка, наситена със слънце и сол. Самата противоположност на мрачния Йоркшър, откъдето Аделайн толкова отчаяно копнееше да избяга. Този младеж изглеждаше два пъти по-висок от мъжете у дома и два пъти по-ведър.

Както стоеше сама на върха на скалата, тя внезапно усети колко плътен и тежък е пътническият й костюм. Водата долу изглеждаше толкова прохладна… Тази срамна мисъл я споходи, преди да успее да я овладее. Какво ли щеше да е усещането да се гмурне под повърхността на океана и да се появи цялата мокра като онази млада жена Джорджиана?

Много години по-късно, на смъртния си одър майката на Лайнъс, тази стара вещица, призна защо е избрала Аделайн за протеже на Джорджиана. „Търсех най-невзрачния и глупав съсел — набожността би била голям плюс — с надеждата дъщеря ми да прихване нещо. Нито за миг не съм предполагала, че моята рядка птица ще отлети и съселът ще се намърда на нейно място. Предполагам, че трябва да те поздравя. В крайна сметка ти победи, нали, лейди Монтраше?“

Да, наистина беше победила. Аделайн беше момиче със скромен произход, но се трудеше усърдно и решително и беше успяла да се издигне много по-високо, отколкото си бяха представяли родителите й, когато я пуснаха да замине за някакво си неизвестно селце в Корнуол.

Аделайн бе продължила да се труди усърдно и след сватбата си, когато стана лейди Монтраше. Управляваше семейните дела с твърда ръка, така че, каквато и кал да хвърляха хората, нищо да не полепва по семейството й, по внушителната й къща. И това нямаше да се промени. Сега тук беше дъщерята на Джорджиана и нищо не можеше да се направи по този въпрос, обаче Аделайн бе длъжна да се погрижи животът в имението „Блакхърст“ да продължи постарому.

Трябваше само да се освободи от мъчителното опасение, че с настаняването на Елайза в „Блакхърст“ Роуз би могла да изгуби нещо…

Аделайн прогони опасенията, от които продължаваше да настръхва цялата, и се постара да възвърне самообладанието си. Винаги беше много чувствителна, когато ставаше дума за Роуз — така е, когато детето ти има крехко здраве. До нея кучето Макленън изскимтя. И той беше неспокоен цял ден. Аделайн се пресегна и погали грапавата му глава.

— Шшшт! Всичко ще бъде наред — почеса тя набърченото му чело. — Ще се погрижа.

Нямаше от какво да се страхува, понеже каква опасност би могло да представлява това кльощаво момиче с къса коса и нездрава, поразена от бедния живот в Лондон кожа за Аделайн и семейството й? Само да погледнеш Елайза, и веднага ти става ясно, че тя не е Джорджиана, и слава богу! В такъв случай смутът й вероятно изобщо не се дължеше на страх, а на облекчение. Облекчение от това да се изправиш пред най-лошите си страхове и да ги видиш как се изпаряват. Защото с пристигането на Елайза дойде и приятната сигурност, че Джорджиана наистина я няма и никога няма да се върне. А на нейно място се появи едно изоставено дете, което не притежаваше способността на майка си с лекота да подчинява хората на своята воля. Всички, освен Аделайн. Тя беше единственият обитател на „Блакхърст“, неподвластен на чара на Джорджиана. Какво разочарование само: Аделайн така копнееше да усвои етикета, а Джорджиана толкова се стараеше непрекъснато да го престъпва.

Вратата се отвори и нахлулият вътре въздух разроши огъня.

— Вечерята е сервирана, госпожо.

Аделайн презираше Том, презираше всички тях. Въпреки всичките им „да, госпожо“ и „не, госпожо“ и „вечерята е сервирана, госпожо“, тя знаеше какво всъщност мислят за нея, какво мислеха открай време.

— А господарят? — попита тя възможно най-студено и властно.

— Лорд Монтраше идва от тъмната стаичка, госпожо.

Разбира се, къде другаде би могъл да бъде, ако не в проклетата тъмна стаичка. Чу каретата му да пристига по алеята, докато изтърпяваше чая с д-р Матюс. С едното си ухо се ослушваше да чуе характерната походка на съпруга си във вестибюла — тежка стъпка, лека стъпка, тежка, лека, — обаче не чу нищо. Трябваше да се досети, че той е отишъл направо в пъклената си тъмна стаичка.

Томас продължаваше да я наблюдава, затова Аделайн мигом се овладя. По-скоро би се подложила на изтезанията на Луцифер, отколкото да достави на Томас удоволствието да забележи признаци на брачно неразбирателство.

— Върви — отпрати го тя с едно махване на ръка от китката. — И лично се погрижи ботушите на господаря да бъдат излъскани от ужасната шотландска кал.

* * *

Лайнъс вече седеше на масата, когато Аделайн се настани. Беше се заел със супата си и дори не вдигна поглед, когато тя влезе. Беше погълнат от черно-белите снимки, пръснати в неговия край на дългата маса: мъх, пеперуди и тухли — трофеите от последното му пътуване.

Като го видя, Аделайн усети как горещ въздух облъхва мозъка й. Какво ли биха си казали хората, ако узнаеха за подобно поведение на трапезата по време на вечеря в „Блакхърст“? Тя стрелна с кос поглед Томас и лакея, и двамата вперили поглед в отсрещната стена. Аделайн обаче не си правеше илюзии, прекрасно знаеше, че мозъчетата им щракат зад привидно безразличните изражения: преценяват, отбелязват, готвят се какво ще разкажат на колегите си от другите имения за неспазването на етикета в „Блакхърст“.