Забравената градина

Малко по малко Натаниъл забрави за книгата и за удоволствието, което му бяха доставяли илюстрациите. Посвети се на спазването на линията, наложена от семейство Монтраше — не обръщаше внимание на съществуването на Елайза, а когато Аделайн го помоли да промени и портрета, нарисуван от Джон Сингър Сарджънт, той покорно, макар и недоволно, се поддаде на безчестието да оскверни творбата на великия художник. Натаниъл имаше усещането, че в онзи момент вече беше нарушил толкова много принципи, които някога бе смятал за неприкосновени, че един повече или по-малко…

Стигна в просеката в средата на лабиринта и два пауна го измериха с поглед, преди да продължат по пътя си. Той пристъпваше внимателно, за да избегне металната халка, в която човек лесно се спъваше, а после влезе в тесния прав участък, водещ към Тайната градина.

Натаниъл застина. Чу пращене на клони, леки стъпки. По-тежки от стъпките на пауните.

Спря и бързо се извърна. Просветна нещо бяло. Някой го следеше.

— Кой е? — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото очакваше. Вкара в него малко категоричност: — Настоявам веднага да се покажеш!

Кратка пауза, после преследвачът му се разкри.

— Айвъри! — възкликна Натаниъл. Загриженост бързо последва облекчението му. — Какво правиш тук? Не ти е позволено да минаваш отвъд портата за лабиринта.

— Моля те, тате — обади се момиченцето. — Вземи ме със себе си. Дейвис казва, че в края на лабиринта има градина, откъдето започват всички дъги на света.

Натаниъл не можеше да не се възхити на образа.

— Така ли казва?

Айвъри кимна с детинска сериозност, която плени Натаниъл. Той погледна ръчния си часовник. Аделайн щеше да се върне след час и нетърпеливо щеше да провери докъде е стигнал Натаниъл с поръчката на лорд Хюаркет. Нямаше време да заведе Айвъри у дома и пак да се върне тук, а не знаеше кога отново ще има възможност да дойде. Почеса се по ухото и въздъхна.

— Хайде, малката, върви след татко.

Тя го следваше плътно и си тананикаше някаква мелодийка — „Портокали и лимони“, разпозна я Натаниъл. Един господ знае откъде я беше чула. Не от Роуз, понеже тя изобщо не помнеше; мелодии и текстове на песни, не и от Аделайн, за която музиката нямаше никакво значение. Несъмнено от някоя прислужница. Понеже нямаше свястна гувернантка, дъщеря му прекарваше много време сред персонала на имението „Блакхърст“. Кой знае какви още съмнителни умения беше придобила вследствие на този факт!

— Тате?

— Да.

— Мислено нарисувах още една картина точно както ме научи ти.

— Така ли? — Натаниъл отмести един провиснал клон, за да мине Айвъри.

— Беше кораб с капитан Ахаб на борда. А китът плуваше точно покрай него.

— Какъв цвят беше платното?

— Бяло, разбира се.

— А китът?

— Сив като буреносен облак.

— А на какво миришеше твоят кораб?

— На сол, пот и мръсни обувки.

Натаниъл развеселен изви вежди.

— Представям си.

Това беше една от любимите им игри, които често играеха следобедите, които Айвъри беше привикнала да прекарва в ателието му. Натаниъл с учудване установи, че компанията на детето му е приятна. Тя го караше да вижда нещата различно, по-простичко, и в известен смисъл внесе нов живот в портретите му. Често го питаше какво прави и защо го прави, и се налагаше той да обяснява неща, които отдавна бе престанал да цени: че трябва да рисуваш каквото виждаш, че цветът трябва едновременно да разкрива и да прикрива.

— Защо минаваш през лабиринта, татко?

— Трябва да се видя с някого от другата страна.

Айвъри осмисли чутото.

— Човек ли, татко?

— Разбира се, че е човек. Да не мислиш, че татко ще се вижда със звяр?

Завиха, после бързо завиха отново и движението им заприлича на Натаниъл на лъкатушния път на топчето, за което Айвъри беше направила писта в детската стая. Търкаляше се по приготвения му път, почти неспособно да контролира собствената си съдба. Разбира се, глупава мисъл, понеже нима днешните му действия не бяха на човек, който взема съдбата си в свои ръце?

Направиха последния завой и се озоваха пред портата за Тайната градина. Натаниъл спря, коленичи и обгърна с длани костеливите раменца на дъщеря си.

— Така, Айвъри — внимателно поде той, — днес те преведох през лабиринта.

— Да, татко.

— Обаче не бива да идваш отново, още по-малко самичка. — Натаниъл стисна устни. — Освен това мисля, че ще е най-добре, ако… ако днешното ни пътешествие…

— Не се тревожи, татко. Няма да кажа на мама.

Дълбоко в стомаха на Натаниъл облекчението се примеси с неловкото усещане, че заговорничи с дъщеря си срещу собствената си съпруга.

— На баба също, татко.

Натаниъл кимна и се усмихна леко.

— Така е най-добре.

— Тайна.

— Да, тайна.

Натаниъл отвори вратата към Тайната градина и пусна Айвъри вътре. Очакваше едва ли не да види Елайза седнала на тревата под ябълковото дърво като същинска царица на феите, но в градината беше тихо и спокойно. Раздвижи се само гущерчето в павирания квадрат по средата и ги изгледа собственически, когато Натаниъл пое по виещата се на зигзаг пътечка.

— О, татко! — възкликна Айвъри, оглеждайки смаяно градината. Вдигна очи нагоре и огледа пълзящите растения, които се виеха като змии напред-назад от върха на единия зид към другия. — Тази градина е вълшебна.

Колко странно едно дете да усети такова нещо. Натаниъл се запита какво в градината на Елайза създаваше у човек усещането, че подобно великолепие не може да бъде естествено. Че има договорка с духовете от другата страна на завесата да осигурят такова изобилие.

— Хайде, дете — махна той на дъщеря си да го последва, — иначе времето ще ни избяга.

Той насочи Айвъри към южната порта и после по пътеката, която прегръщаше къщата отстрани. Въпреки часа в предната градина беше сумрачно и прохладно заради каменната стена, построена от Аделайн. Натаниъл положи длан между лопатките на Айвъри, нейните вълшебни криле.

— А сега ме чуй — каза той, — татко ще влезе вътре, обаче ти трябва да останеш в градината.

— Добре, татко — кимна тя.

Той се поколеба.

— Не скитай.

— Няма, татко. — Каза го толкова невинно, като че ли последното, което би й хрумнало, беше да скита.

Натаниъл кимна и се приближи до вратата. Почука и докато чакаше Елайза да дойде, изпъна маншета на ръкава си. Вратата се отвори и ето я и нея. Като че вчера я беше видял за последно.

Сякаш не бяха минали четири години.

* * *

Натаниъл седна от едната страна на масата, Елайза — от другата, положила пръсти на ръба. Погледна го по своя си изключителен начин. Нито следа от маниерна любезност, подсказваща, че се радва да го види. Суетата ли го караше да се надява, че тя може би се радва да го види? На светлината вътре в къщата косата й изглеждаше по-светла от обикновено. Малки слънчеви клинчета се забиваха в къдриците й и те изглеждаха наистина като изпредени от златните нишки на феите. Натаниъл мислено се укори — допускаше приказките й да обагрят образа на самата писателка. Не биваше да го прави.

Помежду им се възцари отчуждение. За пръв път оставаха сами, откакто планът беше влязъл в действие. Много имаше за казване, но той не можеше да обели нито дума.

Прокашля се и се пресегна да я хване за ръката. Просто не се сдържа. Тя рязко дръпна пръсти и се извърна към печката.

Натаниъл се облегна на стола си. Зачуди се как да започне, с какви думи да облече каквото има да каже.

— Знаеш защо съм дошъл — каза накрая.

— Разбира се. — Без да се обръща.

Той наблюдаваше пръстите й — толкова тънички, — докато слагаше чайника на печката.

— Значи, знаеш какво искам да ти кажа?

— Да.

С повея през отворения прозорец долетя гласче, най-милото гласче на света: „Портокали и лимони, тъй звънят камбаните на «Сейнт Клемънт»…“.

Гърбът на Елайза се изопна и Натаниъл виждаше малките издутини на прешлените й. Като гръбнака на дете. Тя рязко се извърна.

— Момичето е тук?

Изражението на Елайза достави извратено удоволствие на Натаниъл — като на животно, неочаквано застрашено. Закопня да го запечата на хартия: ококорените очи, побледнелите бузи, стиснатите устни. Знаеше, че ще го направи веднага щом се върне в ателието си.

— Довел си детето тук?

— Тя ме е последвала. Разкрих я твърде късно.

Измъченото изражение на Елайза отстъпи на едва забележима усмивка.

— Потайна е.

— Други биха казали, че е палава.

Елайза леко седна на стола и долепи длани. С въздишка ги пъхна в полата си, сякаш изведнъж й беше станало хладно.

— Радвам се, че момичето обича да играе.

— Не съм сигурен, че авантюристичната жилка на Айвъри допада на майка й.

Невъзможно бе да разгадае усмивката на Елайза.

— Със сигурност не допада на баба й.

Усмивката стана по-широка. Натаниъл срещна погледа й за кратко, после въздъхна.

— Елайза… — И поклати глава. Поде онова, което беше дошъл да й каже: — Онзи ден…

— Онзи ден се зарадвах, че детето е добре — избъбри тя бързо и като че притеснено, за да избегне този разговор.

— Разбира се, че е добре — нищо не й липсва.

— Привидното охолство може да бъде измамно, то не означава, че човек е добре. Попитай жена си.

— Ненужна жестокост!

Рязко кимване. Просто съгласие, без следа от съжаление. Натаниъл се зачуди дали пък тя не е напълно лишена от морал, обаче знаеше, че не е така. Елайза впери в него немигащ поглед.

— Дошъл си заради подаръка ми.

Натаниъл снижи глас:

— Глупаво беше от твоя страна да го носиш. Знаеш как се чувства Роуз.

— Знам, просто реших, че такъв подарък не би могъл да навреди.

— Знаеш как може да навреди и знам, че като приятелка на Роуз не би желала да й причиниш болка. А като моя приятелка… — Внезапно той се почувства глупаво, забоде поглед в земята, сякаш търсеше опора. — Трябва да те помоля да не идваш повече, Елайза. Роуз страда ужасно много след посещението ти. Не обича да й се напомня.

— Паметта е жестока любима, с която трябва да се научим да танцуваме.

Преди Натаниъл да измисли как да отговори, Елайза отново се обърна към печката.

— Искаш ли чай?

— Не — отвърна той и се почувства победен, макар да не знаеше точно как. — Трябва да се връщам.

— Роуз не знае, че си тук.

— Трябва да се връщам. — Той отново нахлупи шапката си и се запъти към вратата на кухнята.

— Ти видя ли подаръка? Мисля, че се получи много добре.

Натаниъл спря, но не се обърна.

— Довиждане, Елайза. Няма да те видя повече. — Той напъха ръце в палтото си и прогони глождещите го безименни съмнения.

Почти беше стигнал до вратата, когато чу гласа на Елайза в коридора зад гърба си:

— Чакай — спря го тя, изгубила част от самообладанието си. — Позволи ми да погледна по-отблизо момичето, дъщерята на Роуз.

Натаниъл стисна силно студената метална топка на вратата. Скръцна със зъби, размишлявайки над молбата й.

— За последен път.

Нима можеше да откаже на такава молба?

— Само един поглед. И след това трябва да я отведа обратно у дома.

Двамата заедно излязоха в градината. Айвъри седеше на брега на езерцето, преметнала босите си крачета така, че извитите й пръстчета почти докосваха водата, докато плъзгаше едно листо по повърхността й.

Когато детето вдигна поглед, Натаниъл нежно положи ръка върху ръката на Елайза и я побутна напред.

* * *

Вятърът се беше усилил и Лайнъс трябваше тежко да се облегне на бастуна си, за да не залита. Долу в залива обикновено спокойното море се беше развълнувало и към брега се търкаляха вълни с бели гребени. Слънцето се криеше зад пелена от облаци — бледо подобие на съвършените летни дни, които някога бе прекарвал в залива със своята poupée.

Малката дървена лодка беше на Джорджиана, подарък от татко, но тя с радост я споделяше с него. Нито за миг не й хрумваше, че Лайнъс не е достатъчно мъж заради болния си крак, не обръщаше внимание какво говори татко. Следобед, когато въздухът беше топъл и уханен, двамата гребяха до средата на залива. Седяха в лодката, докато вълните нежно се плискаха в дъното й, загрижени единствено един за друг. Или поне така си мислеше Лайнъс.

Когато замина, тя отнесе със себе си крехкото усещане за сплотеност, което той си беше създал. Усещането, че макар мама и татко да го мислеха за глупаво момче без никаква стойност и полза, Лайнъс всъщност имаше какво да даде. Без Джорджиана той беше безполезен, лишен от цел. Затова твърдо реши, че тя трябва да се върне.

Лайнъс нае човек. Хенри Мансел, съмнителен образ, чието име шушукаха по кръчмите в Корнуол и който стигна до Лайнъс чрез камериера на един местен граф. Говореше се, че Мансел знае как да реши въпроса.

Лайнъс му разказа за Джорджиана и за страданието, причинено му от човека, който му я бе откраднал, осведоми го също, че въпросният човек работи по корабите, които пристигат и заминават от Лондон.

И после изведнъж морякът се оказа мъртъв. Нещастен случай, осведоми го Мансел с безчувствено лице, крайно неприятен инцидент.

Странно усещане изпита Лайнъс онзи следобед. Животът на един човек беше угаснал по силата на неговата воля. Той беше силен, можеше да налага волята си над другите. Направо му идеше да запее.

Плати щедро на Мансел и той замина да търси Джорджиана. Лайнъс се изпълни с надежда, понеже нима имаше нещо, което не бе по силите на Мансел? Човекът за нула време щеше да върне у дома неговата poupée и тя щеше да е признателна на брат си, задето я е избавил. И всичко щеше да си бъде постарому…

Днес черната скала изглеждаше гневна. Лайнъс усети как сърцето му се стяга при спомена за poupée, седнала отгоре. Извади снимката от джоба си и нежно я заглади с палец.

— Poupée — полумислено, полушепнешком изрече той. Колкото и да я беше издирвал Мансел, така и не я намери. Беше обходил континента, беше тръгнал по следи из цял Лондон, но без успех. Лайнъс не получи от него нито една сигурна вест чак до края на 1900 година, когато се разчу, че в Лондон е намерено дете. Дете с рижа коса и с очите на Джорджиана.

Лайнъс отмести поглед от морето и го зарея настрани, към върха на скалата от лявата страна на острова. От мястото си той виждаше ъгъла на новата каменна стена.

Как се зарадва на новината за детето! Беше закъснял и не бе успял да открие своята poupée, но поне момичето щеше да върне.

Събитията обаче не се развиха по план. Елайза му се съпротивляваше, така и не проумя, че той я беше издирил и беше изпратил да я доведат, за да може тя да го опознае. Тя му принадлежеше.

А сега Лайнъс се измъчваше от присъствието й, заключена в онази прокълната къща. Толкова близо и в същото време… Минаха четири години. Четири години, откакто тя за последен път стъпи от другата страна на лабиринта. Защо беше толкова жестока? Защо го отхвърляше отново и отново?

Внезапен порив на вятъра повдигна шапката от главата на Лайнъс. Той инстинктивно се пресегна да я спре и когато го направи, изпусна снимката.

Пред очите на безпомощния Лайнъс вятърът на върха на канарата отнесе неговата poupée. Снимката се носеше нагоре-надолу, пърхаше на вятъра, искреше бяла на фона на сияещите облаци, кръжеше над него, дразнеше го и накрая отлетя надалеч. Кацна върху вълните на океана и те я отнесоха навътре.

Далеч от Лайнъс, отново изплъзнала се между пръстите му.

* * *

Роуз още не се бе успокоила след посещението на Елайза. Напрягаше мозъка си да намери решение на тази дилема. Когато Елайза изникна от лабиринта и се появи на портата, Роуз се смая като човек, внезапно осъзнал, че се намира в опасност. Дори по-лошо — че е бил в опасност от известно време, без да го съзнава. Усети как неочаквано я връхлита лек световъртеж и паника. Изпитваше облекчение, че всичко вече е минало, но и ужас, че това спокойствие няма да продължава вечно. От всички неща, които премисляше, едно-единствено знаеше със сигурност: мама имаше право, трябваше да поставят дистанция между себе си и Елайза.

Роуз дръпна конеца през ухото на иглата и придаде на гласа си безукорно безразличие:

— Мислех си за посещението на Писателката.

Натаниъл вдигна поглед от писмото, което пишеше. Побърза да прогони загрижеността от погледа си.

— Както вече ти казах, скъпа моя, не мисли повече по този въпрос. Повече няма да се случи.

— Няма как да бъдем сигурни. Нима някой допускаше и това последно посещение?

— Тя няма да дойде повече — заяви той малко по-остро.

— От къде си сигурен?

Бузите на Натаниъл пламнаха. Промяната беше едва видима, но Роуз я забеляза.

— Нейт? Какво има?

— Говорих с нея.

Сърцето на Роуз затуптя по-бързо.

— Срещал си се с нея?

— Налагаше се. Заради теб, скъпоценна моя. Ти толкова се разстрои от посещението й, че трябваше да се погрижа да не се повтори.

— Но аз не съм искала да се срещаш с нея! — Беше по-лошо, отколкото Роуз допускаше. Под кожата й се надигна топлина и тя усети прилив на непоклатима увереност, че трябва да се махнат от тук. Всички. Че трябва завинаги да премахнат Елайза от живота си. Роуз успокои дишането си и овладя изражението си. Нямаше да бъде от полза Натаниъл да помисли, че не й е добре и че взема решения, без да ги е обмислила. Трябваше да бъде напълно спокойна. — Разговорите с нея вече не са достатъчни, Нейт. Вече не.

— А какво друго може да се направи? Нали не предлагаш да я заключим в къщата? — помъчи се да я разсмее той, но не успя.

— Мислех си за Ню Йорк.

Натаниъл изви вежди.

— И преди сме говорили да прекараме известно време от другата страна на Атлантика. Мисля, че е време да осъществим плановете си.

— Да напуснем Англия?

Роуз кимна — лекичко, но уверено.

— Но аз имам поръчки. Обсъждахме да наемем гувернантка за Айвъри…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Роуз, — но тук вече не сме в безопасност — натърти тя на последната дума.

Натаниъл не отговори, но и не се налагаше — изражението му казваше всичко. Ледената бучка в сърцето на Роуз се втвърди.

Той щеше да се съгласи с нея, винаги го правеше. Особено когато се опасяваше, че тя е на ръба на отчаянието. Жалко, че се налагаше да използва всеотдайността на Натаниъл срещу него, но Роуз нямаше друг избор. Майчинството, семейният живот — това беше мечтата й и тя не възнамеряваше да я изгуби. Когато се роди Айвъри и Роуз я пое в обятията си, всички получиха шанса за ново начало. Двамата с Натаниъл отново бяха щастливи и никога не отваряха дума за миналото. То вече не съществуваше. Стига Елайза да стои надалеч.

— Имам ангажимент в Шотландия — каза Натаниъл, — вече съм започнал работа. — В тона му Роуз усети пукнатините, които щяха да се увеличават, преди накрая съпротивата му да рухне.

— И, разбира се, трябва да я довършиш — отвърна тя. — Ангажиментът ти в Шотландия ще мине на преден план и веднага след това ще отплаваме. Купила съм три билета за „Кармания“.

— Вече си резервирала. — По-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Роуз смекчи тона.

— Така е най-добре, Нейт, разбери. Това е единственият начин да бъдем в безопасност. Помисли само колко благоприятно ще се отрази пътуването на кариерата ти. Може дори да излезе статия за теб в „Ню Йорк Таймс“. Триумфалното завръщане на един от най-талантливите синове на града!

* * *

Сгушена под едно от любимите кресла на баба си, Айвъри прошепна думите:

— Ню Йорк.

Тя знаеше къде е Ню Йорк. Веднъж, докато пътуваха за Шотландия, тя, мама и татко спряха за малко в Йорк, в къщата на бабини приятели. Много стара дама с очила с телени рамки и очи, от които сякаш непрекъснато се стичаха сълзи. Обаче мама не говореше за Йорк, Айвъри чу съвсем ясно. Тя каза Ню Йорк, каза, че скоро щели да заминат за Ню Йорк. И Айвъри знаеше къде се намира градът. Беше далеч от другата страна на морето, там, където беше роден татко — беше й разказвал за небостъргачите, за музиката и за автомобилите. Град, където всичко лъщи ново-новеничко.

Топка кучешка козина погъделичка ноздрите на Айвъри и тя се помъчи да не кихне. Това беше едно от най-впечатляващите й умения — способността да овладява кихавиците — и точно благодарение на него тя се криеше превъзходно. Айвъри толкова обичаше да се крие, че понякога го правеше единствено за собствено удоволствие. Останала сама в някоя стая, тя се криеше заради приятното усещане, че дори помещението ще забрави за присъствието й. Че то ще възобнови обичайните си въздушни течения край нея, сякаш тя е просто мебел.

Днес обаче Айвъри се беше скрила с определена цел. Дядо беше в странно настроение. Обикновено той се уединяваше, обаче напоследък винаги се появяваше там, където беше и Айвъри. И винаги с малкия си кафяв фотоапарат, за да я снима с онази счупена кукла. Айвъри не харесваше счупената кукла с нейните ужасни мигащи очи. Затова, макар мама да й поръча да изпълни желанието на дядо и да я увери, че е голяма чест да бъде снимана, Айвъри предпочиташе да се крие.

Цялата настръхваше дори само при мисълта за куклата, затова се помъчи да мисли за нещо друго. За нещо, което можеше да я накара да се почувства щастлива — например приключението, което беше преживяла с татко в лабиринта. Айвъри си играеше навън, когато забеляза татко да излиза през страничната врата на къщата. Той крачеше бързо и отначало тя си помисли, че сигурно ще се качи на каретата и ще отиде да рисува нечий портрет. Само че той не носеше принадлежностите си, нито пък беше облечен като за важна среща. Айвъри го проследи с поглед как прекосява моравата и се приближава към портата на лабиринта, и веднага разбра какво се кани да направи той — не го биваше в преструвките.

Без да се замисля, Айвъри хукна след него и го последва през портата на лабиринта в тъмните и тесни тунели. Понеже Айвъри знаеше, че жената с червената коса, която й беше донесла подаръка, живее от другата страна.

А сега, след като отиде с татко, вече знаеше и коя е жената. Тя се казваше Писателката и беше написала вълшебните приказки, които бяха разстроили мама и които татко отнесе в ателието си.

И макар татко да твърдеше, че тази жена е човешко същество, Айвъри не беше на това мнение. Заподозря го още в деня, когато Писателката се появи от лабиринта, но щом я погледна в очите в градината на къщата на скалата, се увери окончателно.

Писателката беше вълшебница. Айвъри не знаеше дали е фея или вещица, но беше сигурна, че не е обикновен човек.

43

Клиф Котидж, 2005 г.

Навън вятърът се беше усилил и океанът дишаше тежко в залива. Лунната светлина струеше през прозореца и върху дървения под се бяха образували четири сребристи квадрата, а уханието на топла доматена супа бе пропило в стените, пода и въздуха. Касандра, Крисчън и Руби седяха край масата в кухнята, от едната им страна грееше кухненската печка, а от другата — керосинова отоплителна печка. Върху масата и на различни места в помещението имаше свещи, но въпреки това оставаха тъмни участъци, самотни ъгълчета, до които треперливата светлина на свещите не стигаше.

— Не разбирам — призна Руби. — Как така от една публикация във вестника разбра, че Роуз е била безплодна.

Крисчън сръбна лъжица супа.

— Заради рентгеновото облъчване. Няма начин яйчниците й да са се запазили.

— И тя не е разбрала? Все трябва да е имало признак, че нещо не е наред.

— Какъв например?

— Ами имала ли е… месечен цикъл?

Крисчън сви рамене.

— Допускам. Функциите на репродуктивната й система вероятно не са били засегнати, така че сигурно е образувала яйцеклетка всеки месец, просто самите яйцеклетки са били увредени.

— Толкова увредени, че не е можела да зачене.

— Или пък е заченала, но нещо с бебето не е било наред и тя най-вероятно е абортирала. Или е родила дете с деформации.

Касандра избута настрани чинията с остатъка от супата си.

— Това е ужасно. Защо го е направил онзи лекар?

— Сигурно просто е искал да бъде сред първите, използвали лъскавата нова техника, да се порадва на славата от публикуването на материала. Със сигурност не е имало медицинска причина да прави рентгенова снимка — детето е глътнало най-обикновен напръстник.

— На кого не се е случвало! — възкликна Руби и отопи със залъче вече и бездруго празната си купа.

— Но защо я е облъчвал цял час? Необходимо ли е било?

— Не, разбира се — отговори Крисчън, — но по онова време още не са го знаели и облъчване с такава продължителност е било нещо обикновено.

— Сигурно са мислели, че след като става хубава снимка след петнайсет минути, ще получиш още по-хубава след едночасово облъчване — отбеляза Руби.

— Това е било, преди да разберат какви са опасностите. Рентгеновите лъчи са открити едва през 1895 година и доктор Матюс трябва да е бил доста напредничав, за да прибегне до технологията. Отначало дори се смятало, че облъчването е полезно, че лекува рак, кожни лезии и други заболявания. Дори инсталирали рентгени в козметичните салони. Минали години, преди да бъдат установени отрицателните последици: изгаряния и инфекции, подувания и рак.

— Такива са били белезите на Роуз, от изгаряния — уточни Касандра.

Крисчън кимна.

— Освен че рентгенът изпържил яйчниците й, той предизвикал и кожни изгаряния.

Порив на вятъра накара гънките клонки да започнат да потропват по прозореца, а пламъчетата на свещите потрепнаха, докато студена панделка въздух се проточи под перваза. Руби избута чинията си настрани и изтри устата си с кърпа.

— След като Роуз е била безплодна, коя е майката на Нел?

— Знам отговора на този въпрос — отбеляза Касандра.

— Така ли?

Тя кимна.

— Пише го в албумите с изрезки. Всъщност според мен точно това иска да ми каже Клара.

— Коя е Клара? — попита Крисчън.

Руби си пое развълнувано въздух и попита:

— Мислиш, че Нел е дете на Мери?

— Да.

— Коя е Мери? — попита Крисчън и погледна ту към едната, ту към другата жена.

— Приятелка на Елайза — обясни му Касандра. — Майката на Клара. Прислужница в „Блакхърст“, уволнена в началото на 1909 година, когато Роуз научила за бременността й.

— Роуз я уволнила, така ли?

Касандра кимна.

— В албума си с изрезки пише, че не може да приеме една недостойна жена да има дете, след като самата Роуз все не успява да зачене.

Руби отпи глътка вино.

— Но защо Мери ще дава детето си на Роуз?

— Съмнявам се, че просто й е дала детето си.

— Мислиш, че Роуз е купила бебето?

— Възможно е, нали? Хората са правели и по-лоши неща, за да се сдобият с дете.

— Според теб Елайза знаела ли е?

— Още по-лошо — мисля, че е помогнала. И точно затова е заминала.

— От чувство за вина?

— Точно така. Помогнала е на Роуз да използва положението си, за да вземе детето на жена, която се е нуждаела от пари, но надали съвестта й е била спокойна. Двете с Мери са били близки, Роуз го пише.

— Допускаш, че Мери е искала детето, че не е била склонна да се откаже от него, така ли? — попита Руби.

— Допускам, че решението да се откажеш от едно дете никога не е ясно и просто. Мери може и да е имала нужда от пари, едно бебе може и да е влошавало положението й, може дори да е смятала, че детето й отива в по-хубава къща, но съм убедена, че въпреки това е била съкрушена.

— И Елайза й е помогнала? — попита Руби с извити вежди.

— И после е заминала. Затова си мисля, че детето не е било дадено с леко сърце. Според мен Елайза е заминала, понеже не е можела да понесе да остане и да гледа Роуз с детето на Мери. Всяка раздяла на майка и дете е болезнена и очевидно съвестта е започнала да измъчва Елайза.

Руби кимна бавно.

— Това обяснява защо Роуз престава да се вижда с Елайза след раждането на Айвъри и защо двете се отчуждават. Роуз сигурно е знаела как се чувства Елайза и се е притеснявала братовчедка й да не посегне на щастието й.

— Например да вземе обратно Айвъри — обади се Крисчън.

— Което в крайна сметка тя прави.

— Да — съгласи се Руби, — най-накрая прави точно това. — Погледна към Касандра с извити вежди. — Е, кога ще се срещнеш с Клара?

— Покани ме утре в единайсет.

— По дяволите! Аз трябва да тръгна към девет. Проклетата ми работа. Много ми се щеше да дойда — можех дори да те закарам.

— Аз ще те закарам — обади се Крисчън. Той завъртя копчето на отоплителната печка и увеличи пламъка. Миризмата на керосин в кухнята се засили.

Касандра се престори, че не забелязва усмивката на Руби.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

Той я погледна усмихнат, после отклони очи.

— Познаваш ме, винаги съм готов да помогна.

Касандра му се усмихна в отговор и сведе очи към масата с пламнали бузи. Нещо у Крисчън я караше отново да се чувства тринайсетгодишна. Беше толкова прекрасно носталгично усещане — преместване във време и пространство, когато целият живот все още беше пред нея, — че тя закопня да се вкопчи в него. Да прогони чувството за вина, че да й е приятно в компанията на Крисчън е равносилно на изневяра към паметта на Ник и Лио.

— Защо според теб Елайза е чакала до 1913 година? — попита Крисчън, местейки поглед от Руби към Касандра. — Имам предвид, за да вземе Нел обратно. Защо не го е направила по-рано?

Касандра леко плъзна ръка по масата и се загледа как светлината на свещите изпъстря кожата й със сенки.

— Според мен обяснението е във влаковата катастрофа, където са загинали Роуз и Натаниъл. Допускам, че въпреки смесените си чувства Елайза е била решена да не се намесва, стига Роуз да е щастлива.

— Но след смъртта й…

— Точно така — погледна го тя. Нещо в сериозното му изражение я накара да потръпне. — След смъртта на Роуз съвестта й вече не е позволявала Айвъри да остане в „Блакхърст“. Мисля, че е взела момичето с намерението да го върне на Мери.

— Но в такъв случай защо не го е сторила, а е качила детето на кораб за Австралия?

Касандра въздъхна и пламъчето на най-близката свещ потрепери.

— Това още не съм си го избистрила съвсем.

Не беше си изяснила и какво е знаел Уилям Мартин — ако изобщо нещо е знаел, — когато се е срещнал с Нел през 1975 година. Мери беше негова сестра, нима той нямаше да разбере, ако е била бременна? Ако е родила бебе, което после не е отгледала? Ако е знаел за бременността й и за ролята на Елайза в неофициалното осиновяване, не би ли го казал на Нел? Ако Мери е майката на Нел, значи Уилям й се падаше вуйчо. Касандра не допускаше, че Уилям би си замълчал, ако на прага му се появи отдавна изгубената му племенница.

Обаче в дневника на Нел никъде не се споменаваше, че Уилям я е разпознал като своя племенница. Касандра се замисли над страниците, търсейки намеци, които евентуално беше пропуснала. Уилям нито бе казал, нито бе направил нещо, което да подскаже, че Нел е била негова роднина.

Разбира се, възможно бе Уилям изобщо да не е узнал за бременността на Мери. Касандра беше срещала подобни случаи по списанията и в американски радио- и телевизионни програми — на момичета, успели да прикриват бременността си цели девет месеца. Имаше известна логика Мери да е постъпила по този начин. Роуз вероятно е настоявала за дискретност, за да успее размяната. Не би могла да допусне селцето да разбере, че бебето не е нейно.

Но възможно ли беше наистина едно момиче да забременее, да се сгоди за избраника си, да изгуби работата си, да даде бебето си, да се върне към живота си и никой нищо да не узнае? Касандра имаше чувството, че пропуска нещо. Нямаше друго обяснение.

— Малко прилича на приказката на Елайза, нали?

Касандра вдигна поглед към Крисчън.

— Кое?

— Цялата история: Роуз, Елайза, Мери, бебето. Не ти ли напомня на „Златното яйце“?

Касандра поклати глава. Заглавието не й говореше нищо.

— От „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“.

— Не и в моята книжка. Явно са различни издания.

— Има само едно издание. Затова са толкова редки.

Касандра сви рамене.

— Тази приказка не ми е позната.

— Стига толкова — плесна с ръце Руби, — на кого му пука колко издания има книжката? Разкажи ни приказката, Крисчън. Защо мислиш, че става дума за Мери и за бебето?

— Всъщност приказката е доста странна — имам предвид „Златното яйце“, открай време ми се е струвало така. Различна е от останалите вълшебни приказки, по-тъжна и с разколебана морална рамка. Разказва за зла царица, която принуждава девойка да й даде вълшебното си Златно яйце, за да излекува болната принцеса на царството. Девойката отначало се съпротивлява, защото мисията на живота й е да пази яйцето — нейно рождено право, струва ми се, че тя така го описваше, — обаче царицата я принуждава и накрая момичето се съгласява, понеже иначе цялото царство ще бъде обречено на вечна зима. Един от героите е посредник в сделката. Личната прислужница на принцесата и на царицата, но в крайна сметка тя се опитва да накара момичето да не се разделя с яйцето. Сякаш разбира, че то е неизменна част от девойката, че без него животът й няма смисъл, няма цел. И точно това се случва, когато тя дава яйцето си — животът й е съсипан.

— Ти мислиш, че въпросната слугиня е Елайза? — попита Касандра.

— Връзва се, не мислиш ли?

Руби облегна юмрук на брадичката си.

— Дайте да изясним нещата — значи, ти твърдиш, че яйцето е детето. Тоест Нел?

— Да.

— И Елайза е написала приказката, за да заглуши чувството си за вина.

Крисчън поклати глава.

— Не става дума за вина. В приказката няма вина, а по-скоро тъга. За нея и за Мери. И за Роуз в известен смисъл. Героите в приказката правят каквото смятат за редно, просто историята не може да свърши щастливо за всички тях.

Касандра прехапа замислено устна.

— Наистина ли смяташ, че една детска приказка може да бъде автобиографична?

— Не точно автобиографична, не в буквалния смисъл, освен ако авторката не е преживяла нещо наистина откачено. — Той изви вежди при тази мисъл. — Просто допускам, че Елайза е осмисляла части от собствения си живот, като ги е превръщала в литература. Нали така правят писателите?

— Не знам. Така ли правят?

— Утре ще взема „Златното яйце“ — каза Крисчън — и сама ще прецениш. — Топлата охра на светлината от свещите подчертаваше скулите му и караше кожата му да искри. Той се усмихна стеснително. — Приказките вече са единствената възможност на Елайза да съобщи нещо. Кой знае какво се опитва да ни подскаже?

* * *

След като Крисчън си тръгна обратно към селото, Руби и Касандра разпънаха спалните си чували върху дунапреновата постелка, която той им беше донесъл. Решиха да пренощуват на долния етаж, за да се възползват от още топлата печка, и избутаха масата настрани да си направят място. Морският вятър духаше леко под вратите и през пролуките между дъските на пода. В къщата миришеше на влажна пръст, при това по-силно, отколкото Касандра бе забелязала през деня.

— Сега е моментът да си разказваме истории за призраци — прошепна Руби и тежко се обърна с лице към Касандра. На лицето й, което попадаше в сянката от свещта, цъфна широка усмивка. — Много е забавно. Казвала ли съм ти каква късметлийка си, че имаш къща с призраци на брега на океана?

— Един-два пъти.

Руби се засмя закачливо.

— Ами каква си късметлийка, че имаш „приятел“ като Крисчън, който е красив, умен и мил?

Касандра насочи цялото си внимание към ципа на спалния си чувал и го дръпна с прецизност и старание, далеч надхвърлящи сложността на задачата.

— „Приятел“, който очевидно смята, че ти сияеш като слънце!

— О, Руби — поклати глава Касандра, — не е така. Просто му е приятно да ми помага в градината.

Руби изви развеселена вежди.

— Естествено, той харесва градината. Затова вече две седмици почти през цялото време работи без пари.

— Наистина я харесва!

— Ама разбира се.

Касандра преглътна усмивката си и възприе леко възмутен тон:

— Независимо дали ти се вярва, градината е много важна за Крисчън. Играел си е там като дете.

— С огромното му увлечение по градината може да се обясни и защо утре ще те закара в Полперо.

— Той просто е мил, добър човек е. Не е свързано с мен или с чувствата му към мен. И определено не ме „харесва“.

Руби кимна мъдро.

— Права си, разбира се. Че какво има да ти харесва!

Касандра й метна кос поглед и не успя да сдържи усмивката си.

— Значи, мислиш, че е красив, така ли? — попита, хапейки долната си устна.

Руби се ухили до ушите.

— Сладки сънища, Касандра.

— Лека нощ, Руби.

Касандра духна свещта, но имаше пълнолуние и вътре не беше съвсем тъмно.

Всички повърхности се оказаха покрити със сребрист слой, гладък и матов като изстинал восък. Касандра лежеше в сияйния полумрак и превърташе мислено парченца от загадката: Елайза, Мери, Роуз, а освен това доста често и напълно неуместно Крисчън, който я поглеждаше в очите и после отместваше поглед.

Няколко минути по-късно Руби тихичко захърка. Касандра се усмихна. Трябваше да се досети, че Руби се радва на спокоен сън. Затвори очи и клепачите й натежаха.

Морето тихо бучеше в подножието на скалата, дърветата, надвесени над къщата, шептяха в среднощния вятър и Касандра също се унесе…

… Озова се в градината, в Тайната градина, седнала на меката трева под ябълката. Денят беше много топъл и една пчела жужеше покрай цветчетата на дървото и близо до самата нея, а после вятърът я отнесе.

Касандра беше жадна и копнееше за глътка вода, но наоколо нямаше нито капка. Пресегна се и опита да се оттласне и да се изправи, ала не успя. Коремът й беше голям и подут, кожата — изопната под дрехата й и я сърбеше.

Беше бременна.

Щом го осъзна, усещането й стана познато. Чуваше как сърцето й тупти учестено, усещаше топлата си кожа и после бебето започна да рита…

— Кас?

… да рита толкова силно, че коремът й се наклони на една страна, тя положи ръка върху издутината и се помъчи да напипа малкото краченце…

— Кас?

Отвори очи. Огрени от лунна светлина стени. Цъкането на печката.

Руби се бе надигнала на една ръка и я потупваше по рамото.

— Добре ли си? Стенеше насън.

— Добре съм — изправи се сепнато Касандра и опипа корема си. — О, боже! Сънувах много странен сън. Бях бременна, в напреднала бременност. Коремът ми беше огромен и изопнат и всичко беше толкова живо — разтри очи тя. — Бях в оградената със зид градина и бебето започна да рита.

— Заради разговора ни предната вечер — за бебето на Мери, за Роуз, за Златното яйце, всичко се е смесило.

— Да не забравяме и виното — прозя се Касандра. — Обаче беше много истинско, почувствах го съвсем осезаемо. Беше ми толкова топло и неудобно, а бебето риташе много болезнено.

— Нарисува прелестна картина на бременността, няма що — отбеляза Руби. — Радвам се, че не съм опитвала.

Касандра се усмихна.

— Не е много забавно през последните месеци, но накрая разбираш, че си е струвало. Когато най-сетне поемеш в обятията си мъничкия нов живот.

Ник плака в роднината зала, но Касандра не. За нея случилото се бе твърде реално, тя беше толкова неразделна част от този момент, че не можеше да реагира по този начин. За да се разплаче, трябваше да съумее да пренесе чувствата си на друго ниво, да излезе извън събитията и да ги погледне в по-широк контекст. А преживяването на Касандра беше твърде непосредствено, за да съумее да го направи. Тя се чувстваше вътрешно възпламенена от някакъв шеметен възторг. Сякаш чуваше и виждаше по-добре от преди. Чуваше туптенето на сърцето си, бръмченето на лампите на тавана, дишането на новороденото си дете.

— Всъщност веднъж бях бременна, но само за около пет минути — каза Руби.

— О, Руби! — Вълна от съчувствие заля Касандра. — Изгуби ли бебето?

— В известен смисъл. Бях млада, допуснах грешка и двамата решихме, че е глупаво да го задържим. Смятах, че после ще имам предостатъчно време. — Вдигна рамене, после приглади спалния чувал върху краката си. — Проблемът е, че когато вече бях готова, не разполагах с нужните съставки.

Касандра наклони глава.

— Сперма, скъпа моя. Не знам дали между трийсетата и четирийсетата си година не съм страдала постоянно от предменструален синдром, но по някаква причина хич не се разбирах с мнозинството представители на мъжката половина от човечеството. А когато срещнах мъж, с когото можех да живея, корабът на бебетата вече беше отплавал. Опитвахме известно време, но не можеш да победиш природата — сви рамене тя.

— Съжалявам, Руби.

— Недей, аз съм добре. Имам любима работа, имам добри приятели — намигна й тя. — Пък и нали видя апартамента ми. Там и котка няма къде да се завърти, но, за щастие, аз пък нямам и котка.

Касандра се усмихна.

— Човек гради живота си с нещата, които има, а не е онези, които му липсват. — Руби отново легна и се сгуши в спалния си чувал. Придърпа го край раменете си. — Лека нощ.

Касандра поседя още малко, като съзерцаваше танца на сенките по стените и разсъждаваше над казаното от Руби. За живота, който самата тя, Касандра, градеше с неща и хора, които вече ги нямаше. И Нел ли беше сторила същото? Беше ли зарязала живота и семейството, които бе получила, за да се съсредоточи върху семейството, което беше изгубила? Касандра легна и затвори очи. Остави нощните шумове да потопят тревожните й мисли. Океанът дишаше, вълните се разбиваха в голямата черна канара, животни щъкаха на покрива, върхарите на дърветата шумоляха на вятъра…

Къщата беше усамотено местенце дори денем, а нощем — още повече. Пътят не се качваше до върха на канарата, портата към Тайната градина беше зазидана, а до нея се стигаше през труден за прекосяване лабиринт. На това място човек можеше да живее, без да среща жива душа.

Внезапна мисъл връхлетя Касандра и тя ахна. Изпъна гръб.

— Руби — повика я и после по-високо: — Руби!

— Спя — долетя завален отговор.

— Разреших загадката.

— Продължавам да спя.

— Знам защо са построили стената и защо Елайза е заминала. Затова сънувах този сън — подсъзнанието ми се бе досетило и искаше да ме предупреди.

Въздишка. Руби се обърна и се подпря на сгънатата си в лакътя ръка. Отметна кичур коса от очите си.

— Добре, печелиш. Вече съм будна.

— Тук е живяла Мери по време на бременността си с Айвъри, тоест с Нел. Тук, в къщата. Затова Уилям не е знаел, че е бременна. — Касандра се приведе по-близо към Руби. — И затова Елайза е заминала: вместо нея тук е живяла Мери. Държали са я скрита в къщата и са издигнали стената, да не би някой случайно да я види.

Руби разтърка очи и седна.

— Превърнали са къщата в клетка, докато се роди бебето и Роуз стане майка.

44

Триджина, 1975 г.

Следобеда, преди да замине от Триджина, Нел отиде за последен път в Клиф Котидж. Взе със себе си белия куфар, пълен с документи и с проучванията, които беше успяла да събере по време на пребиваването си. Искаше да прегледа бележките си и къщата на скалата й се стори подходящо място. Да, наистина искаше да прегледа бележките си, обаче не затова дойде в къщата, а просто защото не можеше да стои далеч от нея.

Отключи вратата и отвори. Наближаваше зима и вътре беше хладно: въздухът миришеше на застояло, стелеше се плътен и неподвижен в коридора. Отнесе куфара в спалнята горе. Приятно й беше да съзерцава сребристото море, а при последното си идване тук беше забелязала малък дървен стол в ъгъла на помещението, който прекрасно щеше да й послужи. Тръстиковите пръчки на гърба се бяха поразплели, но това нямаше да й попречи. Нел постави стола до прозореца, седна колебливо и отвори белия куфар.

Разлисти документите вътре: бележките на Робин за семейство Монтраше, брошурата за Триджина от рецепцията на „Триджина Ин“, проучвания и кореспонденция с местните адвокати относно покупката на Клиф Котидж. Нел откри писмото, в което бяха описани границите на имота, и отвори на страницата със землемерската карта. Вече съвсем ясно видя участъка, в който Крисчън й беше казал, че се намира градината. Зачуди се кой и защо беше зазидал портата.

Докато Нел размишляваше, от ръката й полетя един лист и падна на пода. Тя се пресегна да го вдигне и в този момент нещо привлече погледа й. Заради влажното време первазът се беше изметнал и се беше отделил от стената. Зад него се беше подал лист хартия. Нел стисна ъгълчето и издърпа листа.

Малка картичка на кафяви петна с нарисувано женско лице отгоре. Нел позна жената от портрета, който беше видяла в библиотеката в Лондон. Беше Елайза Мейкпийс, но в рисунката имаше нещо различно. За разлика от лондонския портрет, нарисуван от Натаниъл Уокър, на който тя изглеждаше недосегаема, тук Елайза беше представена някак по-интимно. Нещо в погледа й подсказваше, че художникът на тази рисунка е познавал Елайза по-добре от Натаниъл. Смели линии, уверени криви и изражението й — нещо в очите й едновременно приковаваше и предизвикваше Нел. Тя си помисли, че няма да забрави как тези очи се взират в нея, сякаш прозират надълбоко.

Нел заглади с ръка картичката. Само като си помисли човек колко отдавна лежи тук! Извади от куфара книжката с приказките. Не беше сигурна точно защо я е донесла в къщата, знаеше само, че й се струваше приятен паралел да върне приказките у дома, там, където Елайза Мейкпийс ги е написала преди толкова много десетилетия. Несъмнено глупаво и смущаващо сантиментално, но какво пък. И сега Нел се радваше, задето го е направила. Отгърна задната корида и пъхна рисунката вътре. Тук щеше да е в безопасност.

Облегна се на стола и прокара пръсти по корицата на книгата, по гладката кожа и релефната част в средата с рисунката на девойката и фавна. Беше красива книжка, не по-малко от всяка друга антикварна книга, преминала през магазинчето на Нел. И толкова добре запазена — Хю я беше съхранявал десетилетия наред почти непокътната. Явно топлите складови помещения в Брисбън бяха идеални за целта.

Макар да се мъчеше да си припомни по-ранните времена, Нел установи, че мислите й отново и отново се връщат към Хю. И особено към вечерите, когато й четеше приказки от тази книжка. Лил се притесняваше да не би историите да се окажат твърде страшни за едно момиченце, но Хю разбираше. След вечеря, докато Лил разчистваше, Хю се отпускаше в ракитовия си стол и Нел се сгушваше в скута му. Приятната тежест на ръцете му, обгърнали я, за да хванат книгата, лекият мирис на тютюн от ризата му, боцкащите бакенбарди на топлата му буза, заплетени в косата й.

Нел въздъхна продължително. Хю се беше отнесъл добре с нея, Лил също. Тя обаче се опитваше да прогони образа им и да се върне още по-назад. Защото имаше време преди Хю, преди пътуването с кораб до Мерибъро — времето на „Блакхърст“, на къщата на скалата и Писателката.

А там — бял ратанов градински стол, слънце, пеперуди. Нел затвори очи и хвана опашката на спомена, остави го да я помъкне към топлия летен ден, към една градина, където върху ширналата се морава се бе изтегнала сянка, а въздухът беше изпълнен е уханието на напечени от слънцето цветя…

Момиченцето се преструваше, че е пеперуда. Главичката му беше обгърната от цветен венец, беше разперила ръчички настрани, тичаше в кръг и пърхаше с длани, а слънцето топлеше крилцата й. Почувства се толкова величествена, когато слънцето превърна белия памук на рокличката й в сребро.

— Айвъри.

Отначало детето не чу, понеже пеперудите не говорят езика на хората. Те пеят сладко–сладичко с толкова красиви слова, че ушите на възрастните не могат да ги чуят. Само децата долавят повика им.

— Айвъри, идвай бързо.

Гласът на мама вече прозвуча строго и момиченцето не се осмели да продължи да я пренебрегва. Зави и замаха с криле към белия стол в градината.

— Ела, ела — повика я мама с протегнати ръце, като мърдаше приканващо бледите връхчета на пръстите си.

Момиченцето усети как под кожата му плъпва топло щастие, когато се покатери в скута й. Мама обгърна с ръце кръстчето на момиченцето и притисна хладните си устни към кожата под ухото й.

— Аз съм пеперуда — похвали се момиченцето, — а този стол е моят пашкул…

— Шшшт. Тихо. — Лицето на мама остана притиснато към Айвъри, но детето разбра, че тя вече се взира в нещо зад нея. Момиченцето се извърна да види какво е привлякло вниманието на мама.

Към тях приближаваше някаква жена. Момиченцето примижа срещу слънцето, за да разпознае това видение. Понеже тази дама беше по-различна от другите, които идваха на гости на мама и баба, които оставаха на чай или на партия бридж. Тази дама някак приличаше на момиче, което просто се бе поизточило до височината на голям човек. Носеше бяла памучна рокля, а червената й коса беше съвсем леко прихваната.

Момиченцето се огледа за каретата, с която би трябвало да е пристигнала жената до алеята пред къщата, но такава нямаше. Дамата сякаш беше изникнала от въздуха магически.

И тогава момиченцето схвана. Притаи дъх удивено. Дамата не идваше откъм входа, тя се задаваше откъм лабиринта.

На Айвъри й беше забранено да влиза в лабиринта. Това беше едно от първите и най-строги правила. И мама, и баба непрекъснато й напомняха, че там е тъмно и дебнат неописуеми опасности. Заповедта беше толкова строга, че дори татко, на когото обикновено можеше да разчита, не се осмеляваше да я нарушава.

Дамата продължаваше все така бързо да крачи към тях — почти подтичваше. И носеше нещо в ръка, някакъв пакет.

Ръцете на мама пристегнаха толкова силно кръстчето на детето, че удоволствието отстъпи място на лека болка.

Дамата спря пред тях.

— Здравей, Роуз.

Момиченцето знаеше, че това е името на мама, обаче мама не отговори.

— Знам, че не бива да идвам. — Сребрист глас като паяжина, която момиченцето много би искало да подържи между пръстите си.

— Тогава защо си дошла?

Дамата подаде пакетчето, но мама не го взе, а отново стисна детето.

— Не искам нищо от теб.

Дамата отмести поглед настрани.

— Не го нося за теб. — Остави пакетчето отстрани на пейката. — За твоето момиченце е.

* * *

В пакетчето беше книжката с приказки — Нел вече си спомни. По-късно имаше спор между майка й и баща й: тя настояваше книгата да бъде забранена за детето и той се съгласи и взе книжката със себе си. Само че не я изхвърли, а я занесе в ателието си до оръфания екземпляр на „Моби Дик“. И четеше от нея на Нел, когато тя стоеше при него, а майка й лежеше болна и нищо не подозираше.

Развълнувана от спомена, Нел отново поглади корицата. Отвори книжката на страницата, отбелязана с панделка през последните шейсет години. Панделката беше тъмнолилава, съвсем леко разнищена, и с нея беше отбелязано началото на приказката, озаглавена „Очите на магьосницата“. Нел зачете за младата принцеса, която не знаела, че е принцеса, и прекосила морето, за да стигне до Страната на изгубените неща и да върне очите на сляпата магьосница. Приказката й беше смътно позната, както може да се очаква от детска приказка. Нел сложи разделителя на новото място, затвори книжката и отново я остави върху рамката на прозореца.

Забеляза тясната празнина в гръбчето на мястото, от което беше преместила панделката.

Нел отново разгърна книгата и тя от само себе си се отвори на „Очите на магьосницата“. Прокара пръст от вътрешната страна на гръбчето…

Липсваха страници. Немного, само пет-шест, и липсата им едва се забелязваше, но въпреки това ги нямаше.

Беше рязано чисто. Без груби ръбове, близо до подвързията. Може би с джобно ножче?

Нел провери номерата на страниците. Скачаха от петдесет и четири на шейсет и едно.

Празнината се падаше точно между две приказки…

Златното яйце

от Елайза Мейкпийс

„Едно време, когато да търсиш означавало да намираш, в малка къща в покрайнините на едно богато царство живеела девойка. Била бедна, а къщата й се намирала толкова навътре в тъмните горски дебри, че оставала скрита от погледа на хората. Много отдавна имало хора, които знаели за малката къща с каменното огнище, но те отдавна били измрели и Майката Време загърнала къщичката с булото на забравата. Девойката живеела сам-самичка, ако не броим птиците, които кацали да попеят на прозореца й, и животните, които дирели топлината на огнището й. Ала не се чувствала нито самотна, нито нещастна. Понеже девойката в къщичката била твърде заета, че да копнее за дружинка.

Дълбоко във вътрешността на къщата, зад специална врата с лъскава ключалка, имало много ценен предмет. Златно яйце, за което се говорело, че сияе толкова ярко и толкова прелестно, че който го зърне, тутакси ослепява. Златното яйце било толкова старо, че никой не можел да си спомни точно на колко години е, понеже семейството на момичето го пазело вече много поколения.

Девойката не се и замисляла пред тази си отговорност — знаела, че това е нейната съдба. Яйцето трябвало да бъде съхранявано непокътнато и скрито на сигурно място. Много години преди това, когато царството било още младо, заради Златното яйце се водели кървави войни, понеже според легендата то имало силни магически способности и можело да сбъдне всяко желание.

И така, девойката бдяла. Денем седяла на малкия си чекрък до прозореца на къщата и пеела щастливо заедно с птиците, които се събирали да я гледат как работи. Нощем предлагала подслон на своите съседи животни и спяла в топлата си къща, озарена отвътре от сиянието на Златното яйце. И никога не забравяла думите на майка си и на баща си: че няма нищо по-важно от това да брани рожденото си право.

А междувременно далече в другия край на страната, във величествения замък на царството, живеела млада принцеса, която била добра и красива, но много нещастна. Имала крехко здраве и макар да потърсила съвета на много лечители, макар царицата да обърнала цялото царство в търсене на вълшебство или на лек, които да й помогнат, не се намерило нищо, което да възстанови здравето и щастието на принцесата. Хората в царството шушукали, че когато принцесата била още бебе, един зъл знахар я прокълнал да е вечно болна, но никой не се осмелявал да го изрече на глас. Понеже царицата била жестока владетелка и поданиците й основателно се бояли от нейния гняв.

Дъщеря си обаче царицата пазела като зеницата на очите си и била готова на всичко, за да я направи щастлива. Всяка сутрин царицата заставала до постелята на дъщеря си, но винаги я заварвала бледа, слаба и нещастна.

— Майко, мечтая само да имам сили да се поразходя из градината на замъка, да потанцувам на баловете, да поплувам в езерата. Най-съкровеното ми желание е да оздравея.

Царицата притежавала вълшебно огледало, в което наблюдавала какво се случва в царството. Ден след ден царицата питала огледалото:

— Огледалце мое, скъпи друже, покажи ми лечител, способен да сложи край на този ужас.

Ала всеки ден огледалото давало все един и същ отговор:

— Царице моя, в цялото царство няма никой, способен да изцери принцесата с лечителската си ръка.

Един ден царицата толкова се разстроила от състоянието на дъщеря си, че пропуснала да зададе обичайния въпрос на огледалцето, а заридала:

— Огледалце мое, на което тъй се възхищавам, покажи ми как да изпълня желанието на дъщеря си.

Огледалцето замълчало за миг, но после в стъклената му среда започнал да се очертава образ — къщичка насред тъмните горски дебри, от чийто малък каменен комин се извивал пушек. В къщичката седяла девойка, която предяла на чекрък и пеела заедно с кацналите на прозореца й птици.

— Какво ми показваш? — ахнала царицата. — Тази девойка, да не би да е лечителка?

Гласът на огледалото прозвучал тихо и сериозно:

— В тъмните гори в окрайнините на царството има една къща. Вътре се пази Златно яйце, вълшебно яйце, което изпълнява желания. Девойката, която виждаш, е пазителката на Златното яйце. Неин жизнен дълг е да задържи яйцето при себе си.

— Как да й го отнема? — попитала царицата.

— Тя прави всичко възможно за добруването на царството и няма лесно да се съгласи.

— Тогава какво да сторя?

Вълшебното огледало обаче не разполагало с повече отговори, образът на къщата избледнял и останало само отражението на царицата. Тя вирнала брадичка, погледът й се плъзнал по дългия нос и се приковал в собствените й очи, докато по устните й не плъзнала лека усмивка.

Рано на следващата сутрин царицата извикала пратеница — най-доверената прислужница на принцесата, която открай време живеела в царството и на която царицата можела да разчита да стори всичко необходимо за здравето и щастието на принцесата.

Прислужницата се изправила притеснено пред царицата, чудейки се какво ли ще иска нейната високопоставена господарка. Царицата й наредила да се сдобие със Златното яйце.

Прислужницата постъпила, както й било заповядано. Три дни и три нощи вървяла на изток и накрая по здрач на третата вечер стигнала до окрайнините на гората. Навлязла в студения и обрасъл с трънливи храсталаци лес, прескачала паднали клони, промушвала се между увиснали лиани и накрая й замирисало на пушек. С огромно облекчение съзряла малката къщурка в просеката отпред, а от каменния й комин се виел благоуханен дим.

Прислужницата похлопала на вратата и почакала да й отворят. Девойката се показала на прага и макар да се учудила, че има посетител, по лицето й плъзнала щедра усмивка. Отстъпила настрани и поканила прислужницата да влезе.

— Изморена си — рекла девойката. — Пътуваш отдалеч. Ела да се стоплиш до огнището ми.

Прислужницата последвала девойката вътре и седнала на една възглавница пред огъня. Няколко животни — кучета и млади елени — спели кротко край стените на стаята върху плетени постелки.

Девойката донесла купа топла супа и седнала тихичко да плете, докато гостенката й се нахрани. Огънят пукал в огнището и прислужницата усетила как топлината я прави сънлива. Толкова много й се доспало, че за малко да забрави за какво е дошла, но девойката рекла:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Изпрати ме царицата на тези земи — отвърнала прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си.

В песните на горските птици понякога се разказвало за случващото се в царството и от тях девойката знаела за добрата и красива принцеса, която не напускала замъка.

— Разбира се — отвърнала девойката. — Ще направя всичко по силите си, обаче не разбирам защо царицата се обръща към мен, аз не съм лечителка.

— Царицата ме изпрати за нещо, което ти е поверено. За един предмет, който може да сбъдва желания.

Девойката разбрала, че прислужницата говори за Златното яйце, и тъжно поклатила глава.

— Ще направя всичко, за да помогна на принцесата, освен онова, за което ме молиш. Мой дълг по рождение е да пазя Златното яйце и за мен няма нищо по-важно от това. Остани да пренощуваш тук тази вечер, предлагам ти подслон насред студената и самотна гора, но утре трябва да се върнеш в царството си и да кажеш на царицата, че не мога да се разделя със Златното яйце.

На следващия ден прислужницата се запътила обратно към замъка. Вървяла три дни и три нощи и когато най-сетне пристигнала в двореца, царицата я очаквала.

— Къде е Златното яйце? — попитала тя, вперила поглед в празните ръце на прислужницата.

— Мисията ми не успя — отвърнала прислужницата. — Защото, уви, девойката в къщата не пожела да се раздели с онова, което й се полага по рождение.

Царицата се възправила в цял ръст и лицето й пламнало. Не била свикнала заповедите й да не се изпълняват.

— Трябва да се върнеш — изпънала тя показалеца си с дълъг нокът към прислужницата — и да кажеш на девойката, че е неин дълг да спаси царството. Ако не успее, ще се превърне на камък и ще остане да стърчи в двора на замъка за вечни времена.

И така, прислужницата отново се отправила на изток, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на вратата на тайната къщурка. Похлопала и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила вътре и я гостила с топла супа. После пак седнала да плете, докато прислужницата се нахрани. Накрая девойката казала:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Отново ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да помогнеш на царството си. Ако откажеш, царицата ще нареди да те превърнат в камък и ще останеш завинаги побита в двора на замъка.

Девойката се усмихнала тъжно.

— Мой дълг по рождение е да пазя Златното яйце — отвърнала тя. — Не мога да ти го дам.

Прислужницата се слисала.

— Нима предпочиташ да се превърнеш на камък и за вечни времена да останеш да стърчиш в двора на замъка?

— Не, разбира се — отвърнала девойката, — и никога няма да стане така. Защото, пазейки Златното яйце, аз служа на царството си.

Прислужницата не спорила, понеже разбрала, че казаното от девойката е самата истина. На следващия ден прислужницата тръгнала обратно към замъка и когато пристигнала, царицата отново я очаквала пред стените на замъка.

— Къде е Златното яйце? — попитала царицата, вперила поглед в празните ръце на прислужницата.

— Отново не успях да изпълня каквото ми възложи — отговорила прислужницата. — Понеже, уви, девойката от къщата не иска да се раздели с онова, което й принадлежи по рождение.

— Каза ли й, че е неин дълг да служи на страната си?

— Да, Ваше величество — отвърнала прислужницата, — а тя отговори, че служи на страната си, като пази Златното яйце.

Царицата пламнала от гняв и после лицето й посивяло. На небето се струпали облаци и гарваните из цялото царство се разлетели да си търсят укритие.

Тогава царицата си спомнила думите на огледалото — «тя прави всичко възможно за добруването на царството» — и устните й се изкривили в усмивка.

— Налага се отново да се върнеш — наредила тя на прислужницата — и този път ще кажеш на девойката, че ако откаже да ти даде Златното яйце, нейна ще бъде вината за вечната мъка на принцесата, която ще потопи царството в безкрайна зима от скръб.

И така, прислужницата потеглила на изток за трети път, вървяла три дни и три нощи и отново се озовала на прага на скритата къщичка. Похлопала пак и била сърдечно посрещната от девойката, която я поканила да влезе и й поднесла паница топла супа. Девойката седнала да плете, докато прислужницата се нахрани, и накрая казала:

— Добре дошла си тук, страннице, но прости, че ще те запитам, какво те доведе тъдява?

— Пак ме изпраща царицата на тези земи — отговорила прислужницата. — Тя моли за помощта ти, за да излекува дъщеря си. Твой дълг е да служиш на царството си, затова, ако не ми дадеш яйцето, царицата казва, че ти ще си виновна за вечната мъка на принцесата и за това, че царството ще се потопи в безкрайна зима от скръб.

Девойката от къщурката дълго седяла безмълвно за изненада на прислужницата, която очаквала обичайните възражения.

После девойката кимнала бавно.

— За да пощадя принцесата и да спася царството, ще ти дам Златното яйце.

И макар да знаела, че трябва да се радва, прислужницата не изпитала радост. Потръпнала, когато тъмната гора притихнала и зъл вятър се промъкнал под вратата и поразрошил огъня в огнището.

— Но нали няма нищо по-важно от това да браниш рожденото си право! — обадила се прислужницата тихо. — Това е твой дълг към царството.

— Каква е ползата от този дълг, ако заради моите постъпки в царството настане вечна зима? Безконечен студ ще скове земята, няма да има птици, животни, растения. Точно, за да изпълня дълга си, сега се отказвам от Златното яйце.

Прислужницата погледнала тъжно девойката.

— Нищо не е по-важно от това да браниш рожденото си право. Яйцето е част от теб, ти трябва да го защитаваш.

Девойката обаче вече била решила. Свалила от шията си верижка с голям златен ключ. След това се приближила до специална врата и пъхнала ключа в ключалката, завъртяла го и отворила вратата. Дълбоко под пода на къщата се разнесло стенание, камъните в огнището се понаместили, гредите на тавана проскърцали. Светлината в къщата сякаш помръкнала, когато от тайната стаичка се разнесло сияние. Девойката изчезнала, после отново се появила, понесла на ръце предмет, покрит с плетено покривало и толкова скъпоценен, че въздухът край него сякаш жужал.

Девойката извела прислужницата от къщата и когато двете стигнали края на просеката, тя й предала своето рождено право. Проследила прислужницата с поглед, докато тя хлътнала в тъмната гора по посока на замъка на царството. Когато девойката се обърнала и тръгнала към къщата си, забелязала, че там е станало по-студено. Светлината изчезнала от къщурката, внезапно неспособна да прониква през тъмата на околната гора. В стаите ставало все по-студено, защото вече не ги сгрявала топлината на Златното яйце.

С течение на времето животните престанали да идват и птиците отлетели надалеч, а девойката установила, че вече няма жизнена цел. Забравила как се преде, гласът й стихнал до шепот, ръцете и краката й се сковали, станали тежки и неподвижни. И един ден осъзнала, че слой прах е покрил всичко в къщата и нейното собствено измръзнало тяло. Престанала дори да мига, оставила очите си да се склопят и усетила как пропада в студа и тишината.

Няколко години по-късно принцесата яздела заедно със своята прислужница в окрайнините на тъмната гора. Някога била тежко болна, но чудодейно се възстановила и вече била омъжена за красив принц. Живеела пълноценно и щастливо: разхождала се, танцувала и пеела, радвала се на всички благини на доброто здраве. Двамата с принца си имали момиченце, което много обичали и хранели със сладкиши и мляко, а за играчки му давали истински пеперуди.

През онзи ден, докато яздели покрай тъмната гора, принцесата кой знае защо изпитала силно желание да влезе в гората. Не обърнала внимание на възраженията на прислужницата и навлязла с коня си в студената и тъмна гора. Там навсякъде било притихнало и нито птица, нито звяр, нито дори повей на вятъра помръдвали неподвижния и студен въздух. Чувало се само чаткането на копитата на конете им.

Малко по малко двете наближили просеката, в която се намирала обраслата с лиани къщурка.

— Каква сладка малка къщичка! — възкликнала принцесата. — Кой ли живее тук?

Прислужницата извърнала лице и потръпнала от странната мразовита тръпка в просеката.

— Никой, принцесо моя, вече никой. Царството благоденства, но в тъмните гори животът секна.“

45

Клиф Котидж, 1913 г.

Елайза знаеше, че след като замине, крайбрежието и морето ще й липсват. Щеше да опознае други брегове, ала различни. С други птици и растения, с вълни, които нашепват своите истории на чужд език. Но беше време. Достатъчно дълго чака, и то без никаква причина. Било каквото било, както и да се чувстваше сега — угризенията изпълзяваха от тъмното и не й позволяваха да заспи, а я оставяха да се мята, да се върти и да проклина своето участие в измамата, — не й оставаше друго, освен да продължи напред.

Елайза слезе по последните няколко тесни каменни стъпала към пристана. Един рибар все още товареше принадлежностите си в лодката — плетени кошове и макари с корда. Когато Елайза се приближи, видя ясно мускулестите му ръце и почернялото от слънцето лице и го позна: беше Уилям, братът на Мери. Най-младият от поколения корнуолски рибари, той се беше прочул като един от най-дръзките и твърдоглави сред събратята си и разказите за геройствата му се разнасяха навсякъде като морска зостера покрай брега.

Някога двамата с Елайза ги бе свързвало приятелство, младежът я пленяваше с разкази за буйния си живот в морето, но от няколко години помежду им цареше хладина. Откакто Уилям бе станал свидетел на нещо, което не трябваше да вижда, а после беше поставил въпроса открито пред Елайза и бе настоял тя да му обясни необяснимото. Двамата отдавна не бяха разговаряли и дружбата с него липсваше на Елайза. Тя знаеше, че скоро ще замине от Триджина, и това я изпълваше с решимост да загърби миналото, затова въздъхна тежко и се приближи.

— Тази сутрин закъсняваш, Уил.

Той вдигна поглед и оправи кепето си. По обрулените му от вятъра бузи плъзна червенина и отговорът му прозвуча сковано:

— А ти си подранила.

— Искам да се захвана за работа по-рано. — Елайза вече беше стигнала до лодката. Вълните леко се плискаха отстрани и във въздуха миришеше на сол. — Някаква вест от Мери?

— Последно миналата седмица. Щастлива е в Полперо, станала е истинска съпруга на месар. Приготвя наденички и разни такива.

Елайза се усмихна. Искрено се зарадва, че Мери е добре. След всичко преживяно момичето заслужаваше щастие.

— Добра новина, Уил. Трябва да й пиша днес следобед.

Уилям се понамръщи и сведе поглед към ботушите си, докато подритваше каменната стена на пристана.

— Какво има? — попита Елайза. — Нещо нередно ли казах?

Уилям прогони чифт лакоми чайки, които кръжаха над стръвта му.

— Уил?

Той изгледа косо Елайза.

— Нищо нередно, госпожице Елайза, само… Радвам се, че сте добре, но съм малко изненадан…

— Защо?

— Новината много ни натъжи. — Той вирна брадичка и почеса бакенбардите, очертали острата му челюст. — За господин и за госпожа Уокър… за това, че ни напуснаха.

— Да, заминават за Ню Йорк следващия месец.

Елайза го научи от Натаниъл. Той дойде отново да я види в къщата на скалата, повел Айвъри подире си. Следобедът беше дъждовен, затова детето влезе вътре да почака. Качи се горе в стаята на Елайза и толкоз по-добре. Когато Натаниъл съобщи на Елайза какви са плановете им — двамата с Роуз да започнат на чисто отвъд океана, — тя се разгневи. Почувства се изоставена, използвана. Дори повече от преди. При мисълта за заминаването на Роуз и Натаниъл за Ню Йорк къщата изведнъж й се стори най-сиротното място на света, а животът й — най-самотното и печално съществуване.

Малко след това Натаниъл си тръгна, а Елайза си спомни съвета на майка си, че трябва винаги сама да си помага, затова реши, че е време да започне да осъществява собствените си планове. Запази си билет за кораб, който щеше да я отведе на нейното собствено приключение, далеч от „Блакхърст“ и от живота, който водеше в къщата на скалата. Освен това писа на госпожа Суиндъл, че следващия месец ще бъде в Лондон и би желала да я посети. Не спомена за брошката на майка си — ако е рекъл Бог, сигурно още си беше в керамичния буркан в неизползвания комин, — но възнамеряваше да си я вземе.

А с наследството на мама Елайза щеше да започне своя нов живот.

Уилям се прокашля.

— Какво има, Уил? Изглеждаш така, все едно си видял привидение.

— Нищо подобно, госпожице Елайза — отвърна Уилям, — просто… — Сините му очи се взряха в нейните. Слънцето цялото беше натежало над хоризонта и той зажумя. — Възможно ли е да не знаете?

— Какво да не знам? — леко вдигна рамене тя.

— За господин и госпожа Уокър… за влака в Шотландия…

Елайза кимна.

— В момента са в Шотландия. Трябва да се върнат утре.

Устните на Уилям се прилепиха в мрачна линия.

— Да, наистина ще бъдат тук утре, госпожице Елайза, но не както си го представяте. — Той въздъхна и поклати глава. — Новината се знае в цялото село, пише я във вестника. Как така никой не ви е казал! Щях лично да дойда, ако знаех… — Той я хвана за ръцете — неочакван жест, от който сърцето й лудо затупка, както става при всяка внезапна проява на близост. — Станала е катастрофа, госпожице Елайза, сблъскали са се два влака. Някои от пътниците — господин и госпожа Уокър… — Той въздъхна и я погледна в очите. — Боя се, че и двамата са загинали, госпожице Елайза. В планината, до някакво място на име Ейсгил.

Той продължи да говори, но Елайза не го слушаше. В главата й бучеше червена светлина, която заливаше всичко и беше парализирала всички усещания, всички звуци, всички мисли. Тя затвори очи и полетя слепешката в бездънна пропаст.

* * *

Аделайн едва дишаше. Дробовете й бяха изпълнени с мъка, гъста и черна като катран. Новината пристигна по телефона във вторник късно вечерта. Лайнъс се беше заключил в тъмната си стаичка, затова изпратиха Дейзи да повика лейди Монтраше на телефона в сутрешния салон. От другата страна полицай с накъсан от километрите между Корнуол и Шотландия глас й съобщи съкрушителната вест.

Аделайн припадна или поне предполагаше, че е станало така, защото първото, което си спомняше след това, бе как се събужда в леглото и усеща огромна тежест върху гърдите си. След част от секундата си спомни и ужасът отново я връхлетя.

Добре че трябваше да организира погребение, иначе Аделайн може би нямаше да успее да стъпи на крака. Защото, независимо от факта, че сърцето й бе изпразнено и от него бе останала само суха и безполезна черупка, дългът повеляваше да свърши някои неща. Тя не можеше да пренебрегне задълженията си на скърбяща майка. Дължеше го на Роуз, на най-скъпото си същество.

— Дейзи — прозвуча хрипливо гласът й, — донеси ми хартия. Трябва да изготвя списък.

Докато Дейзи излизаше забързано от стаята, Аделайн се зае мислено да изготвя списъка. Разбира се, щеше да покани семейство Чърчил, лорд и лейди Хъксли. Семейство Астън, Пойзър… Близките на Натаниъл щеше да уведоми по-късно. Бог й беше свидетел, че нямаше сили да включи и тях в погребението на Роуз.

Детето също нямаше да бъде допуснато — такова тъжно събитие не беше за нейния нрав. Тя също щеше да бъде във влака с родителите си, ако наченките на простуда не я бяха оставили у дома на легло. И сега какво щеше да прави Аделайн с момичето? Последното, от което се нуждаеше, беше нещо непрекъснато да й напомня за Роуз.

Погледна през прозореца към залива. Към редицата дървета, към морето отвъд. Стелеше се безкрайно, безкрайно…

Принуди очите си да се отместят вляво. Къщата беше скрита от поглед, ала тя знаеше, че е там, и това й стигаше. Чувстваше страховитото й привличане, което смразяваше кръвта й.

Едно беше сигурно. Нямаше да съобщят на Елайза преди погребението. Аделайн не би понесла да гледа това момиче живо, след като Роуз си беше отишла.

* * *

Три дни по-късно, докато Аделайн, Лайнъс и прислугата се бяха събрали на гробището в далечния край на имението, Елайза обиколи къщата на скалата за последен път. Вече беше изпратила един сандък на пристанището, така че не й беше останало почти нищо за носене. Само малка пътна чанта с бележника й и някои лични вещи. Влакът заминаваше от Триджина по обяд и Дейвис, който трябваше да вземе пратка нови цветя от лондонския влак, й предложи да я закара до гарата. Дейвис беше единственият, на когото бе казала, че заминава.

Елайза погледна малкия си джобен часовник. Имаше време за едно последно посещение в Тайната градина. Беше си я оставила за накрая и нарочно беше ограничила времето, което можеше да прекара там, понеже се опасяваше, че даде ли си повече, няма да може да се откъсне. Корените на нозете й бяха проникнали толкова надълбоко в почвата на градината, че й бе невъзможно да си представи животът й да продължи, след като ги изтръгне.

Но така щеше да стане. Така трябваше.

Елайза заобиколи по пътеката и се запъти към входната врата. На мястото на южната порта сега беше зейнала рана — дълбок изкоп и камара късове от пясъчник, които предстоеше да влязат в употреба.

Беше се случило през седмицата. Елайза плевеше, когато я изненада появата на двама плещести работници, които се приближаваха към нея откъм къщата на скалата. Първата й мисъл беше, че са се изгубили, но после осъзна колко нелепо е това предположение. Никой не попада случайно в къщата на скалата.

— Лейди Монтраше ни изпраща — осведоми я по-високият.

Елайза се изправи и отри длани в полата си. Не каза нищо, просто го изчака да продължи.

— Портата искала махане.

— Така ли, на мен не ми е казвала да иска подобно нещо — отговори Елайза.

По-нисичкият мъж се изхили, а по-високият се смути.

— И защо ще махате портата? Ще слагате друга ли? — попита Елайза.

— Ще зазидаме дупката — отговори по-високият мъж. — Лейди Монтраше каза, че вече не е нужен достъп от къщата на скалата. Трябва да изкопаем дупка и да положим нови основи.

Разбира се, Елайза би трябвало да очаква, че ще има последици от минаването й през лабиринта преди две седмици. След като преди четири години всичко беше решено и сторено, бяха определени ясни правила. Мери получи средства да започне на чисто в Полперо, а на Елайза беше забранено да отива отвъд Тайната градина и да минава през лабиринта. Накрая обаче тя просто не устоя.

Добре че вече нямаше да живее в къщата на скалата. Ако нямаше достъп до градината си, не би понесла да живее в „Блакхърст“. Не и сега, когато Роуз вече я нямаше.

Елайза прекрачи през развалините от някогашната порта, заобиколи изкопаната дупка и влезе в Тайната градина. Носеше се силно ухание на жасмин, ябълката също беше цъфнала. Лианите бяха прораснали между зидовете и се бяха преплели като листат балдахин.

Знаеше, че Дейвис ще надниква тук, когато може, но нямаше да е същото. Той си имаше предостатъчно задължения, а Елайза беше посветила на градината голяма част от времето и обичта си.

— Какво ще стане с теб? — промълви тя.

Вдигна поглед към ябълката и в гърдите й се загнезди остра болка, сякаш бяха отстранили част от сърцето й. Помнеше деня, когато засади дръвчето заедно с Роуз. Толкова много надежда имаха тогава, толкова силна вяра, че всичко ще се подреди. Елайза не можеше дори да повярва, че Роуз вече я няма на този свят.

В този миг нещо привлече погледа й. Под листака на ябълката се подаваше парче плат. Коленичи и повдигна зеленината.

Момиченцето, дъщеричката на Роуз, беше заспало на меката трева.

Детето се размърда, сякаш тласкано от предчувствие. Примигна, после се ококори и впери поглед в Елайза.

Не се стресна, не се уплаши, не постъпи, както би постъпило дете, спипано изненадващо от почти непознат възрастен. Просто се усмихна спокойно. И се прозя. Изпълзя изпод клона.

— Здравей — поздрави момичето и застана пред Елайза.

Тя впери поглед в детето, изненадана и доволна от пълното му незачитане на строгите ограничения на добрите обноски.

— Какво търсиш тук?

— Чета.

Елайза изви вежди — та хлапето беше само на четири!

— Можеш ли да четеш?

Кратко колебание, после кимване.

— Покажи ми.

Момиченцето клекна на четири крака и пропълзя обратно под клона на ябълката. Измъкна от там своята книжка с приказките на Елайза. Онази, която самата Елайза й беше занесла от другата страна на лабиринта. Малката разгърна книжката и зарецитира безукорно „Очите на магьосницата“, като най-сериозно плъзгаше пръстче по текста.

Елайза прикри усмивката си, понеже забеляза, че гласът на детето и пръстчето му не са еднакво бързи. Спомни си как самата тя като дете наизустяваше любимите си приказки.

— А защо си тук? — попита Елайза.

Момиченцето престана да чете.

— Всички други заминаха. Видях ги от прозореца — лъскави черни карета, които запълзяха по алеята като трудолюбиви мравчици. Не исках да оставам сама в къщата, затова дойдох тук. Тук ми харесва най-много. В твоята градина. — Тя сведе поглед към земята, понеже знаеше, че е преминала границата.

— Знаеш ли коя съм? — попита Елайза.

Момиченцето кимна.

— Ти си Писателката.

Елайза се усмихна лекичко. Момиченцето наклони глава на една страна и дългата й коса се разпиля през едното й рамо.

— Защо си тъжна?

— Защото се сбогувам.

— С какво?

— С градината си. С предишния си живот. — Погледът на момиченцето беше омагьосващо настойчив. — Заминавам на приключение. Ти обичаш ли приключенията?

Момиченцето кимна.

— И аз скоро ще замина на приключение с мама и с татко. Ще отплаваме за Ню Йорк с грамаден кораб, по-голям от кораба на капитан Ахаб.

— За Ню Йорк ли? — заекна Елайза. Възможно ли бе момиченцето да не знае, че родителите му са мъртви?

— Ще отидем отвъд океана, а баба и дядо няма да идват с нас. Нито ужасната счупена кукла.

Що за миг беше това? Дали беше мигът, от който няма връщане назад? Мигът, в който Елайза се взираше в очите на едно момиченце, което не знаеше, че родителите му са мъртви и на което предстоеше да живее под опекунството на леля Аделайн и на вуйчо Лайнъс?

По-късно, когато Елайза си припомняше този миг, й се струваше, че не тя е взела решението, а че то вече е било взето вместо нея. Вследствие на необясним алхимичен процес Елайза мигновено и с абсолютна сигурност беше разбрала, че момиченцето не може да остане само в „Блакхърст“.

Изпъна ръка, взря се в дланта си, протегната към детето, сякаш прекрасно знаеше какво прави. Стисна устни и намери гласа си:

— Чух за твоето приключение. Всъщност ме изпратиха да те взема. — Думите вече потекоха гладко. Сякаш бяха част от отдавнашен план, сякаш бяха истина. — Част от пътя ще изминеш с мен.

Момиченцето примигна.

— Всичко е наред — увери го Елайза. — Хайде, хвани ме за ръката. Ще минем по един специален път, таен път, за който никой не знае.

— Мама ще бъде ли на онова място, когато пристигнем?

— Да — отговори Елайза, без да трепне. — Майка ти ще бъде там.

Момиченцето се замисли и кимна одобрително. Остра брадичка с трапчинка в средата.

— Трябва да си взема книжката.

* * *

Аделайн усети как съзнанието й се разгръща. Вдигнаха тревога някъде в ранния следобед. Дейзи, това глупаво момиче, похлопа на вратата на будоара на Аделайн и започна да увърта, пристъпвайки от крак на крак и чудейки се дали господарката не е виждала Айвъри.

Внучката й обичаше да скита, затова първата реакция на Аделайн беше раздразнението. Точно сега ли намери! Днес, когато погребват клетата Роуз, когато я предават на земята, трябва да тръгнат да издирват хлапето. Аделайн едва се сдържа да не се разкрещи.

Повикаха слугите, изпратиха ги да претърсят обичайните места из къщата, но нищо. След близо едночасово безполезно издирване Аделайн се оказа принудена да допусне, че Айвъри се е отдалечила значително от къщата. И Аделайн, и Роуз бяха предупредили момиченцето колко е опасно да ходи до залива и на други места в имението, но Айвъри, за разлика от Роуз, не се подчиняваше лесно. Беше своенравна — печална черта, която Роуз само бе задълбочила, като избягваше да я наказва. Аделайн обаче не беше толкова отстъпчива и когато намереха детето, щеше да се постарае малката да проумее колко неправилно е постъпила и да не дръзва отново да прибягва към подобна дързост.

— Извинете, госпожо.

Аделайн се завъртя и полите на роклята й прошумолиха. Дейзи, която най-сетне се бе върнала от залива.

— Е? Къде е тя? — попита Аделайн.

— Не я намерих, госпожо.

— Навсякъде ли провери? На черната скала, по възвишенията?

— О, не, госпожо. Не съм ходила до черната скала.

— И защо?

— Тя е огромна и хлъзгава, и… — Лицето на глупавото момиче стана червено като зряла праскова. — Говори се, че там има призраци.

Ръката сърбеше Аделайн здравата да напляска момичето. Само ако беше направила каквото й наредиха и се беше погрижила детето да остане в леглото! Но тя явно се беше смушила някъде да си бъбри с кухненския прислужник… Обаче нищо нямаше да постигне, ако накажеше Дейзи. Още не. Не това беше най-важното в момента.

Аделайн се обърна, избута полите на роклята си отзад и се приближи към прозореца. Погледна притъмнялата вече морава. Беше й толкова непосилно! Обикновено Аделайн съумяваше да поддържа нужното социално поведение, но днес тревогата й на загрижена баба й пречеше. Не може ли някой просто да намери момичето — живо или мъртво, наранено или здраво — и да го доведе у дома? Така Аделайн щеше просто да остави случката зад гърба си и да продължи необезпокоявана да скърби за Роуз.

Явно обаче решението нямаше да бъде просто. След около час щеше да мръкне, а от детето нямаше и следа. Търсенето не можеше да спре, преди да проверят всяка възможност. Слугите наблюдаваха Аделайн и несъмнено съобщаваха и обсъждаха реакциите й в стаята на прислугата, затова тя трябваше да продължи издирването. Дейзи беше почти безполезна, за останалите важеше същото. Трябваше да намери Дейвис. Къде беше този негодник, когато Аделайн се нуждаеше от него?

— Днес е свободният му ден, госпожо.

Разбира се. Слугите уж винаги са ти подръка, а всъщност все ги няма.

— Сигурно си е у дома или е в селото, милейди. Май го чух да казва, че трябва да вземе някаква доставка от влака.

Един-единствен човек познаваше имението толкова добре, колкото Дейвис.

— Тогава доведи госпожица Елайза — нареди Аделайн и името загорча в устата й. — Незабавно.

* * *

Елайза погледна към спящото дете. Дългите мигли почти опираха в гладките бузи, пълни и сочни розови устни, свити юмручета в скута й. Колко са доверчиви децата — да спи в такъв момент. Доверието, уязвимостта изпълваха Елайза с желание да се разплаче.

Какво си въобразяваше? Какво търсеше тук, във влака, на път за Лондон с детето на Роуз?

Нищо, изобщо не се бе замислила и точно затова го бе направила. Понеже замислеше ли се, щеше да топне напоената с боя четка на разума в бистрата вода на увереността. Съзнаваше, че не бива да оставя детето само в „Блакхърст“ в ръцете на вуйчо Лайнъс и леля Аделайн, затова действа незабавно. Не бе успяла да предпази Сами, но този път не биваше да се проваля.

Сега въпросът беше какво да прави с Айвъри, понеже Елайза просто не можеше да я задържи при себе си. Детето заслужаваше нещо повече. Трябваше да има баща и майка, братя и сестри, щастлив дом, изпълнен с обич, за да има спомени, които да я съпровождат през целия й живот.

Въпреки това Елайза просто не виждаше какъв избор има. Детето трябваше да стои далеч от Корнуол, иначе имаше огромна опасност да я открият и да я върнат обратно в „Блакхърст“.

Не, докато не измислеше по-добро решение, момиченцето щеше да остане с нея. Поне засега. Оставаха пет дни до заминаването на кораба за Австралия, за Мерибъро, където живееше братът на Мери и леля й Елинор. Мери й беше дала адреса и Елайза смяташе след пристигането си там да се свърже със семейство Мартин. Разбира се, щеше да изпрати вест на Мери, щеше да й съобщи какво е направила.

Елайза вече имаше билет, запазен под фалшиво име. Проява на суеверие, обаче когато дойде време да си запази билета, неочаквано я обзе силното усещане, че поставянето на точката, новото начало изискват и ново име. Не искаше да оставя следа от себе си в туристическата агенция, пътека, свързваща този и онзи свят. Затова използва псевдоним. И то за късмет, както се оказа.

Понеже щяха да я търсят. Елайза знаеше твърде много за произхода на детето на Роуз, че леля Аделайн да я остави да се измъкне толкова лесно. Трябваше да се приготви да се скрие. Щеше да намери странноприемница близо до пристанището, където да наеме стая за горката вдовица и детето й, тръгнала да се присъедини към семейството си в Новия свят. Дали беше възможно да купи билет за детето само броени дни преди отплаването на кораба? Или трябваше да се опита да качи момиченцето незабелязано на борда?

Елайза погледна към детето, което дремеше в ъгъла на купето. Толкова уязвима. Бавно се пресегна и я погали по бузата. Дръпна ръка, когато момиченцето трепна, набърчи носле и намести главата си още по-навътре в ъгъла. Колкото и да беше нелепо, Елайза съзираше Роуз у това дете, у Айвъри — Роуз като малка, каквато Елайза я беше опознала най-напред.

Детето щеше да пита за майка си и за баща си и някой ден Елайза щеше да й разкаже. Само не знаеше как точно щеше да й обясни. Забеляза, че приказката, която би могла да обясни всичко на детето, беше откъсната от книжката. Някой се беше погрижил. Вероятно Натаниъл. Роуз и леля Аделайн биха унищожили цялата книжка, само Натаниъл би откъснал единствената приказка, уличаваща собствените му действия, и би запазил останалите.

Елайза възнамеряваше да отложи срещата си със семейство Суиндъл до последния момент, понеже, макар да не виждаше как биха могли да я застрашат, не искаше да изглежда прекалено доверчива. Съзреше ли възможност да се облагодетелства, госпожа Суиндъл тутакси щеше да се възползва. Елайза се зачуди дали да не се откаже от посещението, дали опасността не надвишаваше ползата, но после реши да рискува. Скъпоценните камъни от брошката й трябваха, за да плати за пътуването си до Новия свят, а плитката от коси беше много ценна. Това беше нейното семейство, нейното минало, връзката й със самата нея.

* * *

Докато Аделайн чакаше Дейзи да се върне, времето се точеше бавно и мъчително, като мрънкащо дете, вкопчено в полите й. Елайза беше виновна, че Роуз е мъртва. Нейното непозволено посещение през лабиринта беше довело до плановете за отпътуването за Ню Йорк и беше предизвикало пътуването с влак до Шотландия. Ако Елайза си беше стояла в другия край на имението, както беше обещала, Роуз нямаше да се качи на онзи влак.

Вратата се отвори и Аделайн притаи дъх. Прислужницата най-сетне се върна с листа в косата и изцапана е кал пола, но отново беше самичка.

— Къде е тя? — попита Аделайн. Може би Елайза вече беше отишла да търси момиченцето? Дали пък Дейзи поне веднъж не бе помислила с главата си и не беше изпратила Елайза право в залива?

— Не знам, госпожо.

— Как така не знаеш?

— Заварих къщата на скалата заключена. Надникнах през всички прозорци, но нямаше никого.

— Трябваше да почакаш малко. Може да е отишла в селото и скоро да се върне.

Момичето клатеше упорито глава.

— Не мисля, че е така, госпожо. Огнищата бяха изринати и по лавиците нямаше нищо — примигна Дейзи като теле. — Според мен тя също е заминала, госпожо.

В този миг Аделайн проумя. И гневът й тутакси се разпали, прониза кожата й и изпълни главата й с болезнени червени пламъци на болка.

— Добре ли сте, госпожо? Не е ли по-добре да седнете?

Не, Аделайн не искаше да сяда. Тъкмо обратното. Трябваше да отиде и лично да се увери. Да види с очите си какво е сторила онази неблагодарница.

— Преведи ме през лабиринта, Дейзи.

— Не знам пътя, госпожо. Никой не го знае. Само Дейвис. Аз минах по заобиколния път.

— Тогава повикай Нютън и каретата.

— Но скоро ще се стъмни, госпожо.

Аделайн присви очи и изпъна рамене.

— Повикай Нютън и ми донеси фенер — изрече тя ясно.

* * *

Къщата беше разчистена, обаче не беше празна. Върху плота все още имаше най-различни кухненски съдове, но масата беше избърсана и празна. Куката до вратата беше празна. Остра болка прониза Аделайн — сякаш дробовете й се свиха. Дължеше се на присъствието на онова момиче, което все още се усещаше плътно и потискащо. Аделайн взе фенера и тръгна нагоре по тесните стълби. Имаше две стаи: по-голямата беше спартанска, но чиста. Тук беше леглото от тавана на имението, покрито с вехта завивка. В другата стая имаше писалище и стол, а също и полица с книги. Предметите върху писалището бяха подредени на купчини. Аделайн долепи пръсти към дървената повърхност и се приведе, за да различи поне силуетите.

Над морето се стелеше последната дневна светлина и в далечината водата се надигаше и се отпускаше златиста и пурпурна.

Роуз си отиде.

Мисълта я жегна мълниеносно и отлетя.

Тук, самичка и най-сетне далеч от чужди погледи, Аделайн можеше поне за миг да изостави преструвката. Затвори очи и възлите в раменете й се развързаха.

Как й се искаше да се сгуши на пода, да усети под бузата си гладките, хладни и истински дъски и повече никога да не стане. Да спи поне сто години. Да не се налага да дава пример на никого. Да може да диша…

— Лейди Монтраше? — долетя нагоре по стълбите гласът на Нютън. — Вече се стъмва, госпожо. Конете трудно ще се спуснат до долу, ако не тръгнем скоро.

Аделайн рязко си пое дъх. Раменете й отново се изопнаха.

— Един момент.

Тя отвори очи и леко притисна с длан челото си. Роуз си бе отишла и Аделайн никога нямаше да преодолее загубата й, но сега бе надвиснала още по-голяма опасност. Макар част от Аделайн да копнееше да пусне Елайза и момичето завинаги да изчезнат от живота й, тя съзнаваше, че положението е по-сложно. След като Елайза и Айвъри бяха изчезнали, несъмнено заедно, Аделайн се опасяваше, че хората може да научат истината. Че Елайза може да разкрие какво са сторили. А това не биваше да се случва. Заради Роуз, в нейна памет, и за доброто име на рода Монтраше Елайза трябваше да бъде намерена, върната обратно и принудена да мълчи.

Аделайн отново плъзна поглед по повърхността на писалището и в ъгъла попадна върху лист хартия, който се подаваше под купчина книги. Една дума, която позна, но отначало не знаеше откъде. Измъкна листа от мястото му. Беше някакъв списък, който Елайза си беше съставила: нещата, които трябва да свърши, преди да замине. И най-отдолу пишеше „Суиндъл“. Име, помисли си Аделайн, макар да не беше сигурна откъде знае.

Сърцето й затуптя учестено. Сгъна листа и го пъхна в джоба си. В момента не можеше да направи връзката, но знаеше, че ще успее. Момичето не може да потъне вдън земя. Щяха да я намерят и да върнат детето, детето на Роуз, където му е мястото.

И Аделайн прекрасно знаеше чия помощ да потърси.

46

Полперо, 2005 г.

Къщата на Клара беше малка и белосана и се намираше досами ръба на стръмна скала съвсем близо до кръчмата „Пират“.

— Ще влизаме ли? — попита Крисчън, когато застанаха пред входната врата.

Касандра кимна, но не потропа. Заля я вълна от напрегнато вълнение. От другата страна на тази врата се намираше отдавна изгубената сестра на Нел. След броени мигове загадката, измъчвала Нел през целия й живот, щеше да бъде разрешена. Касандра погледна Крисчън и отново си помисли колко се радва, задето той дойде с нея.

След като Руби замина за Лондон днес сутринта, Касандра излезе да го почака на стълбите на хотела с книжката с приказки на Елайза в ръка. Той донесе своята и така двамата установиха, че от книгата на Касандра наистина липсва една приказка. Празното място на гръбчето беше толкова тясно и страниците толкова прецизно изрязани, че Касандра не бе забелязала липсата. Дори пропуснатите номера на страници не бяха привлекли вниманието й. Цифрите бяха написани толкова украсено, че човек наистина трябваше да има доста набито око, за да забележи разликата между 54 и 61.

Докато пътуваха към Полперо, Касандра прочете на глас „Златното яйце“. И се убеди още повече, че Крисчън има право и че приказката е алегория за начина, по който Роуз се е сдобила с дъщеря. И точно поради този факт Касандра беше по-сигурна от всякога какво точно иска да й съобщи Клара.

Горката Мери е била принудена да се откаже от първородното си дете, а после да пази загубата си в тайна. Нищо чудно, че е имала нужда да свали бремето от плещите си и през последните си дни е решила да се изповяда пред дъщеря си. Колко ли ужасно е било всичко това!

Понеже не е възможно загубата на дете да остане безболезнена. Изгубеното дете съпровожда своята майка през целия й живот. На всеки тих рожден ден, преминал без тържество, всяка учебна година, през която не му приготвяш обяд за училище, на всяка игрална площадка, във всеки магазин за играчки, при всяка песен.

Сега Лио щеше да бъде почти на дванайсет години.

— Добре ли си? — Крисчън се взираше в нея, тревожно примижал.

— Да — отговори Касандра и изтика спомените. — Добре съм.

А когато му се усмихна, думите не й прозвучаха чак толкова неискрено, колкото обикновено.

* * *

Касандра вдигна ръка и тъкмо щеше да почука с чукчето, когато вратата се отвори със замах. В тясната и ниска рамка се появи пълничка старица, чиято завързана на кръста престилка създаваше впечатлението, че тялото й се състои от две тестени топки.

— Видях ви, че стоите пред вратата — усмихна се широко тя и изпъна извития си показалец към тях, — и си казах: това трябва да са гостите. Хайде, влизайте и двамата, а аз ще ви направя по една чаша хубав топъл чай.

Крисчън седна до Касандра на тапицирания диван на цветя и двамата разместиха възглавничките, скърпени от различни парченца плат, за да си направят място. Крисчън изглеждаше толкова безнадеждно огромен сред тези дребни вещи, че Касандра едва се овладя да не прихне.

Жълта кана за чай заемаше почетното място върху сандъка във вестибюла, върху който беше метната плетена покривчица с формата на кокошка. Птицата удивително приличаше на Клара: бдителни очички, закръглено тяло, подобна на остра човчица уста.

Клара донесе трета чаша и наля през цедка течността, приготвена от чай на листа.

— Моята специална смес — погледна ги тя над полумесеците на очилата си. — Три части „Брекфаст“ и една „Ърл Грей“. Имам предвид „Инглиш Брекфаст“. — Добави и мляко и се настани в креслото до огъня. — Крайно време е да дам почивка на клетите си стари нозе. Цял ден съм на крак и организирам сергиите за празника на пристанището.

— Благодаря ви, че приехте да се срещнем — каза Касандра. — Това е приятелят ми Крисчън.

Крисчън се пресегна над дървения сандък, който изпълняваше функцията на масичка, за да се ръкува с Клара, при което тя се изчерви.

— Истинско удоволствие е да се запозная с вас. — Отпи от чая си и кимна към Касандра. — Жената от музея, Руби, ми разказа за баба ви. Онази, дето не знаела кои са родителите й.

— Нел — подсказа й Касандра. — Така се казваше. Прадядо ми Хю я намерил съвсем малка, седнала на белия си куфар на пристана в Мерибъро. Той бил директор на пристанището и един кораб…

— Мерибъро ли казахте?

Касандра кимна.

— Ето това се казва съвпадение. Имам роднини в Мерибъро в Куинсланд. Земята на кралицата.

— В Куинсланд ли? — приведе се напред Касандра. — Кое е семейството?

— Братът на майка ми се преселил там още съвсем млад. И там отгледал децата си, моите братовчеди. — Старицата се изкиска. — Мама казваше, че се заселили там, понеже градът носел нейното име.

Касандра стрелна с поглед Крисчън. Затова ли Елайза беше качила Нел точно на този кораб? Понеже е искала да я върне на семейството на Мери, истинското семейство на Нел? Вместо да рискува да я отведе в Полперо и местните да я разпознаят като Айвъри Монтраше, е предпочела да я изпрати на преселилите се далеч роднини на Мери? Касандра подозираше, че Клара знае отговора, трябваше само да я побутнат в правилната посока.

— Вашата майка, Мери, е работила в имението „Блакхърст“, нали?

Клара глътна голяма глътка чай.

— Работила там, докато не я изгонили през 1909 година. Наели я още дете, някъде десетгодишна. Напуснала и създала семейство. — Клара снижи гласа си до шепот: — Не била женена, нали разбирате, а по онова време това не се смятало за редно. Майка ми обаче не била лошо момиче. Била си съвсем порядъчна. Накрая с татко се оженили, както си му е редът. И по-рано щели да го направят, обаче той се разболял от пневмония. За малко да не успее да отиде на собствената си сватба. Тогава се преместили тук, в Полперо, сдобили се с малко пари и отворили месарницата.

Клара взе малка правоъгълна книга, поставена до подноса с чая. Корицата беше украсена с пъстра хартия, копчета и панделки и когато Клара я разгърна, стана ясно, че е албум със снимки. Клара отгърна на една страница, отбелязана с панделка, и подаде албума на Касандра.

— Ето я майка ми.

Касандра се взря в младата жена с буйни къдрици и пищни извивки на тялото, мъчейки се да разпознае в нея чертите на Нел. Може би имаше нещо от Нел в устата й, нещо от усмивката, която заиграваше неволно на устните й. Или пък просто снимките й внушаваха такива неща: колкото повече се взираше Касандра, толкова по-ясно различаваше нещо от леля Фили в носа и в очите!

Подаде албума на Крисчън и се усмихна на Клара.

— Била е много красива, нали?

— О, да — намигна й многозначително Клара. — Майка ми беше голяма хубавица. Твърде красива за прислужница. Добре че мъжете от къщата не са я задиряли.

— Знаете ли дали й е било приятно да работи в „Блакхърст“? Съжалявала ли е, че напуска?

— Радвала се, че напуска къщата, но й било мъчно за господарката й.

Това беше нещо ново.

— Двете с Роуз са били близки?

— Не знам нищо за никаква Роуз — поклати глава Клара. — Мама говореше за Елайза. За госпожица Елайза, така й казваше.

— Но Елайза не е била господарката на имението „Блакхърст“.

— Е, официално не, но тя била любимката на мама. Казвала ми е, че госпожица Елайза била единствената искрица живот в онова мъртвешко място.

— Защо е мислела, че мястото е мъртвешко?

— Майка ми казваше, че хората, които живеели там, приличали на мъртъвци. До един мрачни и навъсени по една или друга причина. Всички искали неща, които не можели да имат или не им се полагали.

Касандра се замисли над това прозрение относно живота в имението „Блакхърст“. Не беше останала с такова впечатление, след като беше прочела албумите с изрезки на Роуз, където пишеше най-вече за нови рокли и за лудориите на братовчедка й Елайза — може би единственият човек в къщата, различен от останалите й обитатели. Но, разбира се, историята си е такава: умозрителна, пристрастна, непознаваема, дело на победителите.

— Според майка ми господарите, лордът и жена му, също били лоши хора. Накрая си получили заслуженото, нали така?

Касандра се смръщи и попита:

— За кого говорите?

— Ами за нея и за него. Лорд и лейди Монтраше. Тя починала месец-два след дъщеря си от отравяне на кръвта. — Клара поклати глава и снижи глас заговорнически и едва ли не злорадо: — Гадна работа. Мама научила от прислугата, че през последните дни от живота си милейди се превърнала в същинско чудовище. Лицето й се разкривило и постоянно изглеждало, че се хили като таласъм. Ставала от леглото и бродела по коридорите с огромна халка с ключове в ръка, заключвала всички врати и постоянно бълнувала за някаква тайна, която никой не бивало да узнава. В края на живота си съвсем се побъркала. Лордът и той не бил по-добре.

— И лорд Монтраше ли получил отравяне на кръвта?

— А, не, не, той не. Профукал състоянието си за пътешествия в далечни страни. — Клара отново снижи глас: — Където правят вуду магии. Казват, че донесъл оттам предмети, от които косите ти да настръхнат. Пълна откачалка. Цялата прислуга напуснала, всички до един, останала само една прислужница в кухнята и градинарят, който работил там през целия си живот. Според мама, когато старчето най-накрая умряло, с дни не го намерили. — Клара се усмихна и клепачите й се нагърчиха като акордеон. — Елайза обаче се измъкнала, точно там е работата. Майка ми казваше, че заминала отвъд океана. И много се радваше, че е станало така.

— Обаче не е заминала за Австралия — изтъкна Касандра.

— Честно казано, не знам къде — призна Клара. — Знам само каквото ми е казвала майка ми: Елайза избягала навреме от онази страховита къща. Тръгнала да пътува по море, както мечтаела открай време, и повече не се върнала. — Клара изпъна пръст. — От там са скиците, дето толкова харесаха на жената от музея. Били са на Елайза. Намерили ги сред вещите й.

Касандра за малко да попита дали Мери ги е взела от Елайза, но се сдържа. Осъзна, че сигурно би било проява на лошо възпитание да намеква, че скъпата покойна майка на тази жена е откраднала ценни произведения на изкуството от своята работодателка.

— Какви вещи?

— Кутиите, които мама купила.

Касандра вече здравата се обърка.

— Тя купила някакви кутии от Елайза, така ли?

— Не от Елайза. На Елайза. След като Елайза вече била заминала.

— От кого ги купила?

— Имаше голяма разпродажба. Дори аз я помня. Мама ме заведе, когато бях още малка. Беше през 1935 година и бях само на петнайсет. Когато старият господар най-накрая се спомина, далечни роднини от Шотландия решиха да продадат имението с надеждата да спечелят нещо по време на Депресията. Така или иначе, мама прочела за това във вестника и видяла, че се канят да разпродават и някои по-дребни вещи. Мисля, че мама се е зарадвала на възможността да притежава частица от мястото, където се отнесли толкова зле с нея. Тя ме взе със себе си, понеже щяло да ми бъде полезно да видя откъде е тръгнала. Щяла съм да се зарадвам, че не съм прислужница, и да ме насърчи да се уча по-добре, за да постигна повече от нея. Не мога да кажа, че се получи, но тогава наистина се слисах. За пръв път виждах подобно нещо. Нямах представа, че има хора, които живеят така. По нашите места няма такива величествени къщи. — Тя кимна в знак на одобрение на това положение, после спря и впери поглед в тавана. — Така, докъде бях стигнала?

— Разказвахте ни за кутиите — напомни й Крисчън, — които майка ви купила от „Блакхърст“.

Старицата вдигна треперещия си пръст.

— Точно така, от имението по пътя за Триджина. Само да бяхте видели изражението й, когато ги зърна. Бяха върху масата редом с всякакви други джунджурии — лампи, преспапие, книги и други подобни. На мен не ми направиха впечатление, обаче мама веднага позна, че са били на Елайза. Стисна ме за ръката за пръв път през живота ми, добре си спомням, и май едва дишаше. Притесних се и си казах, че трябва да намеря стол и да я накарам да седне, но тя не искаше и да чуе. Вкопчи се в кутиите. Не искаше да се откъсва от тях, да не би някой друг да ги вземе. Надали щеше да се случи, вече ви казах, понеже кутиите не изглеждаха нищо особено, но красотата е различна за всеки, нали?

— И вътре се оказаха рисунките на Натаниъл Уокър, така ли? — попита Касандра. — Сред вещите на Елайза.

Клара кимна.

— Странно беше, сега си спомням. Мама купи кутиите с такава радост, но когато се прибрахме, каза на татко да ги отнесе горе, на тавана, и повече не чух за тях. Не че ми бяха направили впечатление. Бях само на петнайсет. Сигурно съм била хвърлила око на някое момче, та пет пари не давах за кутиите на мама. Обаче когато тя се премести тук, при мен, донесе и кутиите. Това вече беше странно, показваше колко много държи на тях, понеже не донесе почти нищо друго. Когато заживяхме заедно, тя най-сетне ми каза какви са тези кутии и защо са толкова важни.

Касандра си спомни разказа на Руби за таванската стаичка, в която все още бяха струпани личните вещи на Мери. Кой знае още какви скъпоценни сведения се криеха в тези кутии — сведения, които никога нямаше да видят бял свят. Касандра преглътна с мъка и попита:

— Вие надниквали ли сте вътре?

Клара отпи от вече изстиналия си чай и се заигра с дръжката на чашата.

— Признавам, че да.

Сърцето на Касандра заблъска лудо в гърдите и тя се приведе напред.

— И?

— Предимно книги, една лампа, както ви казах… — Клара замълча и по бузите й изби руменина.

— Имаше ли още нещо? — Внимателно, много внимателно!

Клара плъзна върха на обувката си по килима. Проследи движението и едва тогава вдигна поглед.

— Намерих и едно писмо, най-отгоре. Беше адресирано до майка ми и беше от някакъв лондонски издател. Страшно се слисах. Никога не бях подозирала, че майка ми е писателка — изкиска се Клара. — И наистина не беше.

— Тогава какво беше това писмо? — попита Касандра. — Защо издателят е писал на майка ви?

Клара примигна.

— Ами явно мама е изпратила една от приказките на Елайза. Доколкото разбрах от писмото, намерила я в кутията сред другите вещи на Елайза и решила, че си заслужава да бъде прочетена. Елайза я написала точно преди да се отправи на своето приключение. Красива приказка, изпълнена с надежда и с щастлив край.

Касандра се замисли за фотокопираната статия в дневника на Нел.

— „Полетът на кукувицата“ — промълви тя.

— Точно — потвърди доволно Клара, все едно самата тя е написала приказката. — Чели ли сте я?

— Чела съм за нея, но не и самата приказка. Издадена е години след останалите.

— Така трябва да е. През 1936 година, според изпратеното писмо. Майка ми трябва да е била много доволна от себе си заради това писмо. Радвала се е, че е сторила нещо за Елайза. Казвам ви, много тъгуваше за нея.

Касандра кимна, вече предвкусваше как ще се разбули загадката на Нел.

— Между тях е имало специална връзка, нали?

— Така мисля.

— Според вас какво ги е свързвало? — Касандра стисна устни и се помъчи да се успокои. — На какво се е дължала тази връзка помежду им?

Клара сплете възлестите си пръсти в скута и снижи глас:

— Двете са участвали в нещо, за което никой друг не знаел.

Нещо се отприщи в Касандра.

— В какво? — попита тя едва чуто. — Какво ви каза майка ви?

— Случи се през последните дни на мама. Тя непрекъснато повтаряше, че е сторено нещо лошо и че хората, които са го сторили, са мислели, че ще им се размине. Не спираше да го повтаря.

Сърцето на Касандра затуптя бързо–бързо в гърдите.

— Какво е имала предвид според вас?

— Отначало не й обърнах внимание. Преди смъртта си тя говореше доста странни работи. Обиждаше наши скъпи стари приятели. Не беше на себе си. Това обаче не спираше да повтаря. „Всичко е в приказката — казваше. — Взели го от момичето и я принудили да се примири със загубата.“ Не проумявах за какво говори, коя е тази приказка. А накрая вече нямаше значение, понеже тя ми каза направо. — Клара си пое дъх и тъжно поклати глава, загледана в Касандра. — Роуз Монтраше не била майка на онова момиченце, на вашата баба.

Касандра въздъхна облекчено. Най-сетне истината.

— Знам — рече тя и пое ръцете на Клара в своите. — Нел е била дете на Мери, заради тази бременност са я уволнили.

Изражението на Клара беше почти неразгадаемо. Тя гледаше ту Крисчън, ту Касандра, очите й потрепваха в ъгълчетата и примигваха объркано. Накрая се разсмя.

— Какво? — попита тревожно Касандра. — Какво смешно има? Добре ли сте?

— Да, майка ми наистина е била бременна, но не родила. Не тогава. Изгубила бебето някъде през дванайсетата седмица.

— Моля?

— Нали това ви казвам. Нел не била дете на Мери, а на Елайза.

* * *

— Елайза била бременна.

Касандра развърза шала си и го сложи върху чантата си на пода на колата.

— Елайза била бременна — потропа Крисчън по волана с облечените си в ръкавици ръце.

Парното в купето беше пуснато, а радиаторът бръмчеше и тракаше, докато излизаха от Полперо. Докато бяха у Клара, се беше спуснала мъгла и сега по протежение на цялото крайбрежие в призрачния залив се поклащаха мъжделивите светлинки на лодките.

Касандра се взираше невиждащо напред, а мъглата в мислите, а беше досущ като мъглата отвъд предното стъкло.

— Елайза била бременна. Тя е майката на Нел. Затова я е взела.

Може би ако го повтаряше достатъчно често, станалото щеше да добие смисъл.

— Така изглежда.

Касандра облегна глава настрани и разтърка врата си.

— Не разбирам. Преди, когато допусках, че е Мери, ми се струваше по-смислено. А сега Елайза… Не проумявам как така Айвъри се е оказала при Роуз. Защо Елайза е допуснала Роуз да я задържи? И как така никой не е разбрал?

— Освен Мери.

— Освен Мери.

— Явно са го пазели в тайна.

— Семейството на Елайза ли?

Той кимна.