Забравената градина

Толкова много въпроси, но не беше способна да продума. А и не би имало значение, дори да го стореше — мама не я слушаше. Взираше се в брошката с непознато за Елайза изражение.

— Брошката ми е много скъпа — промълви тя най-накрая. — Много скъпа. — Мама пъхна гърненцето в ръцете на Елайза, сякаш вече не беше способна да понася допира до него.

Гърненцето беше гледжосано, усещаше го гладко и хладно под пръстите си. Елайза не знаеше как да реагира. Брошката, странното изражение на мама… всичко беше толкова неочаквано.

— Знаеш ли какво е това, Елайза?

— Брошка. Виждала съм изисканите дами да носят такива.

Мама се усмихна немощно и Елайза реши, че не е отговорила правилно.

— Или е медальон, обаче без верижка?

— Първия път позна. Брошка е, специална брошка. — Мама долепи дланите си една до друга. — Знаеш ли какво има под стъкълцето?

Елайза погледна червено-златистите нишки.

— Гоблен?

Мама отново се усмихна.

— В известен смисъл да, обаче не е от конци.

— Но аз виждам конците, сплетени на въже.

— Това са кичури коса, Елайза, взети от жените в моето семейство. На баба ми, преди това на нейната майка и така нататък. Това е традиция. Нарича се жалейна брошка.

— Защото те натъжава ли?

Мама се пресегна и погали плитката на Елайза.

— Защото ни напомня за хората, които сме загубили. За онези, които са живели преди нас и са ни направили каквито сме.

Елайза кимна сериозно, съзнавайки, макар да не знаеше точно как, че й е било доверено нещо специално.

— Брошката струва доста пари, но така и не успях да се заставя да я продам. Все ставах жертва на чувствата си, но теб това не бива да те спира.

— Майко?

— Не съм добре, детето ми. Скоро ще трябва ти да се грижиш за Сами и за себе си. Може да се наложи да продадеш брошката. Не позволявай нежеланието да го сториш да те възпира, чуваш ли ме?

— Да, майко.

— Но ако се наложи да продадеш брошката, Елайза, много внимавай. Не бива да я продаваш по официален път, не бива да оставяш никакви следи.

— Защо?

Мама я погледна и Елайза разпозна значението на погледа й. Самата тя неведнъж беше гледала така Сами, докато преценяваше каква част от истината да му разкрие.

— Защото семейството ми ще разбере.

Елайза мълчеше — семейството на мама заедно с миналото й бяха рядко обсъждани теми.

— Сигурно са я обявили за открадната…

Елайза изви вежди.

— Неоснователно, дете мое, защото брошката е моя. Подари ми я моята майка за шестнайсетия ми рожден ден. Брошката е в семейството ми много преди това.

— Но, мамо, след като брошката е твоя, защо не бива никой да знае, че е у теб?

— Защото така ще стане известно къде се намираме, а това не бива да се случва. — Тя пое ръцете на Елайза в своите, ококорила очи, с бледо лице и останала без сили от усилието да говори. — Разбираш ли?

Елайза кимна, разбираше. Тоест разбираше донякъде. Майка й се тревожеше заради лошия човек, за когото ги предупреждаваше непрекъснато. Той можеше да е навсякъде — да се спотайва зад ъгъла, да чака сгоден момент да ги пипне. Елайза открай време обичаше приказките, но мама никога не разказваше достатъчно подробно, за да задоволи любопитството й. Елайза сама доукрасяваше предупрежденията на мама, снабди злодея със стъклено око и с кошница, пълна със змии, а също и с устна, която се извиваше в злобна усмивка.

— Да ти донеса ли малко лекарство, мамо?

— Ти си добро момиче, Елайза, добро момиче.

Елайза остави керамичното гърненце на леглото до майка си и отиде да вземе шишенцето с лауданум. Когато се върна, мама отново протегна ръка, за да погали кичура, измъкнал се от плитката на Елайза.

— Грижи се за Сами — поръча й тя — и за себе си. Не забравяй, че със силна воля дори физически слабият човек може да бъде много силен. Трябва да си смела, когато аз… ако с мен се случи нещо.

— Разбира се, майко, но нищо няма да ти се случи. — Елайза не го вярваше, мама също не го вярваше. Всички знаеха какво става с хората, болни от охтика.

Мама спря да поеме глътка от лекарството, после се облегна на възглавницата, изтощена от усилието. Червената й коса се стелеше покрай нея, оголила бледата й шия с белега — тъничката линия, която така и не избледня и вдъхнови разказа на Елайза за срещата на майка й с Изкормвача. Поредната приказка, която не бе разказала на мама.

Майка й заговори със затворени очи, тихо и с кратки изречения:

— Моя Елайза, ще кажа това само веднъж. Извади гърненцето само ако той те намери и се налага да избягаш. Не ходи в „Кристис“, не ходи в никоя от големите аукционни къщи. Те водят документация. Иди зад ъгъла в къщата на господин Бакстър. Той ще ти каже къде да намериш господин Джон Пикник. Господин Пикник ще знае какво да прави. — Клепачите й потръпнаха от изтощение след продължителното говорене. — Разбра ли?

Елайза кимна.

— Да, майко, разбрах.

— А дотогава забрави, че брошката изобщо съществува. Не я докосвай, не я показвай на Сами, не казвай нито думичка за нея на никого. И още нещо, Елайза.

— Да, майко?

— Винаги се оглеждай за лошия човек, за когото говоря.

* * *

Елайза удържа дадената дума. Почти. Беше изваждала гърненцето само два пъти, и то само за да погледне. Да прокара пръсти по повърхността на брошката, точно както беше направила мама, да усети нейното вълшебство, неоценимата й сила, преди да побърза да затвори капака, да го запечата с восък от свещ и да върне буркана на мястото му.

Днес отново извади съкровището, но не за да види жалейната брошка на мама, а понеже беше добавила нещо свое към съдържанието на глинения буркан. Вътре имаше и нейно съкровище, собствената й застраховка за бъдещето.

Извади кожената торбичка и силно я стисна в дланта си. Почерпи сила от нейното материално присъствие. Беше една дреболия, която Сами намери на улицата и после й даде. Играчка на някое богато дете — изпусната и после забравена, намерена и прибрана. Отначало Елайза я държеше скрита. Знаеше, че ако семейство Суиндъл я видят, очичките им ще светнат и ще настояват да изложат предмета долу, във вехтошарския магазин. Елайза обаче желаеше торбичката, както никога досега не бе пожелавала нищо друго. Беше й подарък и си беше нейна. Не бяха много нещата, за които можеше да каже подобно нещо.

Минаха няколко седмици, преди най-сетне да намери приложение на торбичката като скривалище за техните тайни монети, за които семейство Суиндъл не знаеха нищичко и които й бяха платени от Матю Родин, ловецът на плъхове. Елайза беше страхотен ловец на плъхове, макар да не й харесваше да го прави. В крайна сметка и плъховете се мъчеха да оцеляват, правеха всичко по силите си в един град, жесток към всички. Тя се постара да не се пита какво би казала мама — Елайза открай време имаше слабост към животните, — а вместо това си напомни, че няма голям избор. За да може двамата със Сами да имат някакъв шанс, се нуждаеха от свои монети, тайни пари, които да крият под носа на семейство Суиндъл.

Елайза приседна на ръба на огнището, сложила глиненото гърненце в скута си, и изтри изцапаните си със сажди ръце в обратната страна на роклята си. Не биваше да ги изтрива някъде, където госпожа Суиндъл можеше да види. Нищо добро не се случваше, след като подозрителният й нос започнеше да потръпва.

След като се увери, че ръцете й са чисти, Елайза отвори торбичката, разхлаби меката копринена панделка и леко разшири отвора. Надникна вътре.

Спасявай се сама, беше казала майка й, и се грижи за Сами. И точно това възнамеряваше да направи Елайза. В торбичката имаше четири монети по три пенса. Още две, и щяха да имат достатъчно пари да купят петдесет портокала. Толкова им трябваха, за да започнат да продават портокали на сергия. Със спечеленото щяха да купуват още портокали и да си имат свои пари, свой собствен скромен бизнес. Щяха да са свободни да си намерят нова квартира, където да са в безопасност, без бдителните и отмъстителни погледи на семейство Суиндъл да ги следят постоянно. Щяха да избегнат неизменно надвисналата опасност да бъдат изпратени в приют за бедни.

Стъпки на площадката.

Елайза напъха монетите обратно в торбичката, пристегна я с връвчицата и я пусна в буркана. С разтуптяно сърце навря буркана обратно в комина, по-късно щеше да го запечата. Тъкмо навреме успя да скокне и да седне изпъната в края на паянтовото легло — олицетворение на невинността.

Вратата се отвори и се показа Сами, все още черен от саждите. Стоеше на прага с немощно потрепваща свещ в ръка и изглеждаше толкова слаб, че Елайза го отдаде на играта на светлината. Усмихна му се и той се запъти към нея, бръкна в джоба си и извади малък картоф, който беше откраднал от килера на госпожа Суиндъл.

— Сами! — скастри го Елайза, поемайки мекия картоф. — Знаеш, че тя ги брои. Ще се досети, че ти си го взел.

Сами сви рамене и се наведе да си измие лицето над легена с вода до леглото.

— Благодаря ти — каза сестра му и скришом от него пъхна картофа в кошничката си с конци. На сутринта щеше да го върне. — Захлажда се — отбеляза Елайза, свали сукмана си и остана само по долна риза. — Тази година по-рано. — Качи се в леглото и потръпна под тънкото сиво одеяло.

Сами се качи на леглото до нея само по гащета и долна риза. Краката му бяха ледени и тя се помъчи да ги сгрее със своите.

— Да ти разкажа ли приказка?

Усети как главата му помръдва и косата му докосва бузата й, когато той кимна. Тя подхвана любимата си история: „Някога, когато нощта била студена и тъмна, улиците — празни, а близнаците ритали и се въртели в корема й, младата принцеса чула зад гърба си стъпки и тутакси се досетила чии зловещи крачки са това…“

Елайза разказваше тази история от години, но не и пред мама, понеже тя щеше да каже, че приказките й разстройват Сами. Не разбираше, че децата не се плашат от приказки, че животът им е изпълнен с много повече плашещи неща, отколкото има в приказките.

Плиткото дишане на брат й стана равномерно и Елайза разбра, че той вече е заспал. Прекъсна разказа си, пресегна се и хвана ръката на момчето. Беше толкова студена и толкова кокалеста, че предизвика уплашен спазъм в корема на Елайза. Стисна по-силно, заслушана в дишането му.

— Всичко ще бъде наред, Сами — прошепна тя, мислейки за кожената торбичка и за парите вътре. — Ще се погрижа, обещавам ти.

15

Лондон, 2005 г.

Руби, дъщерята на Бен, чакаше Касандра на летище „Хийтроу“. Пълничка жена, надхвърлила петдесет и пет, със сияещо лице и къса прошарена коса, която стърчеше като изпъната „мирно“. Притежаваше енергия, която сякаш променяше атмосферата наоколо. Хората забелязват такива като нея. Преди Касандра да успее да изрази изненадата си, че тази непозната е дошла на летището да я посрещне, Руби грабна куфара й, обгърна раменете й с месестата си ръка и я поведе през стъклената врата към паркинга и автомобилните газове.

Колата й беше очукан стар кабриолет, чието купе миришеше на мускус, примесен с химическия еквивалент на ухание на цвете, което Касандра не можеше да назове. Когато и двете си сложиха коланите, Руби извади от чантата си пликче с разноцветни желирани бонбони и почерпи Касандра, която си взе едно кубче на кафяви, бели и черни ивици.

— Пристрастена съм към тях — заяви Руби, лапна един розов бонбон и го засмука с бузите си. — Сериозно пристрастена. Понякога още не съм изсмукала единия, и лапвам друг. — Подъвка ожесточено, после преглътна. — О, така е добре. Животът е твърде кратък, за да се ограничаваме, не мислиш ли?

Въпреки късния час улиците бяха пълни с автомобили. Двете прелетяха с висока скорост по нощната магистрала, чийто асфалт плуваше в оранжевите сияния на дъговидните крайпътни лампи. Руби караше бързо и натискаше за кратко спирачката само в краен случай, като жестикулираше и кимаше с глава на другите водачи, които се осмеляваха да се изпречат на пътя им, а Касандра гледаше през прозореца, проследявайки мислено концентричните пръстени на лондонските архитектурни тенденции. Обичаше да си представя градовете така. Пътуването от покрайнините към центъра беше като пътешествие с машина във времето назад към миналото. Съвременните хотели в близост до летището и широките и гладки основни пътни артерии отстъпваха място на къщи с кварцова мазилка, заменени от внушителни жилищни кооперации, които на свой ред отстъпваха пред мрачни викториански тераси.

Колкото повече се приближаваха към центъра на Лондон, Касандра си напомняше, че трябва да каже на Руби името на хотела, който си беше резервирала за две нощувки, преди да замине за Корнуол. Разрови чантата си за пластмасовата папка, в която държеше документите за пътуването си.

— Руби, близо ли сме до Холбърн? — попита тя.

— До Холбърн ли? Не. В другия край на града е. Защо?

— Там е хотелът ми. Разбира се, мога да взема такси, не искам да ме караш чак до хотела.

Руби се втренчи в нея толкова дълго, колкото Касандра да се притесни, че погледът й не е на пътя.

— Хотел ли? Нищо подобно. — Руби превключи скоростите и натисна спирачката точно навреме, за да избегне сблъсъка с един бял микробус отпред. — Ще отседнеш у дома и без никакви възражения.

— О, не — възрази Касандра, а в съзнанието й все още ясно проблясваше син метал, — не мога да приема, много ще те притесня. — Постепенно отпусна хватката си около дръжката на вратата. — А и вече е твърде късно да отменям резервацията си.

— Никога не е твърде късно, аз ще го направя. — Руби отново се обърна към Касандра, а коланът толкова силно притискаше гърдата й, че тя едва не изскачаше от блузата. — Изобщо няма да ме притесниш. Приготвила съм ти леглото и с нетърпение очаквам посещението ти. — Ухили се до ушите и добави: — Татко жива ще ме одере, ако разбере, че съм те пуснала на хотел.

Когато стигнаха в Южен Кензингтън, Руби даде на заден и вкара колата на миниатюрно местенце, а Касандра притаи дъх, възхищавайки се безмълвно на енергичната самоувереност на жената.

— Пристигнахме. — Руби извади ключа от таблото и направи знак към една бяла тераса от другата страна на улицата. — Най-сетне у дома.

Апартаментът беше съвсем мъничък. Разположен бе дълбоко във вътрешността на къща от Едуардовата епоха, зад жълта врата на втория етаж. Имаше само една спалня, малка ниша с душ и тоалетна, кухничка и дневна. Руби беше приготвила за Касандра разтегателния диван.

— Боя се, че е само три звезди — извини се тя. — Ще те възмездя на закуска.

Касандра огледа неуверено тясната кухничка и Руби се засмя толкова гръмогласно, че лимоненозелената й къща се разтресе. Избърса очите си.

— О, боже, не, не възнамерявам да готвя. Защо да си причинявам това главоболие, след като някой друг може да го свърши вместо мен! Ще те заведа в кафенето на ъгъла. — Включи котлона и попита: — Чаша чай?

Касандра се усмихна изморено. Всъщност искаше лицевите й мускули да си починат от тази принудена усмивка, която сякаш казваше: „Радвам се да се запознаем“. Дали защото бе прекарала толкова време във въздуха, или просто обичайната й лека необщителност започваше да се проявява, но се наложи да впрегне всяка капчица от енергията си, за да не рухне. Да изпие чаша чай щеше да означава още двайсет минути да стои и да кима и, бог да й е на помощ, да намира отговори за несекващите въпроси на Руби. За миг се замисли, едновременно с чувство за вина и копнеж, за хотелската стая в другия край на града. После видя, че Руби вече слага две пликчета в чашите.

— Да, звучи прекрасно — отговори Касандра.

— Заповядай тогава. — Руби й подаде чашата, от която се издигаше пара. Настани се в другия край на дивана и грейна в усмивка, обгърната от облак с ухание на мускус. — Не се стеснявай — посочи тя захарницата. — И ми разкажи всичко за себе си. Колко вълнуващо — наследила си къща в Корнуол!

* * *

След като Руби най-сетне си легна, Касандра се опита да заспи. Беше изморена — цветове, звуци, форми, всичко се примесваше в съзнанието й, но сънят все не идваше. Бързо превърташе в главата си образи и разговори — непрекъснат поток от мисли и чувства, скрепени в едно само поради това, че са нейни: Нел и Бен, антикварният магазин, майка й, полетът, летището, Руби, Елайза Мейкпийс и нейните приказки…

Накрая се отказа да спи. Изрита завивките и стана от канапето. Очите й бяха привикнали с тъмното, така че виждаше единствения прозорец в апартамента. Широкият му перваз стърчеше над радиатора и ако дръпнеше пердетата, Касандра можеше да седне, облегната на дебелата измазана стена, с долепени о стената отсреща стъпала. Приведе се навън над коленете си и надникна към рехавите викториански градини с погълнати от бръшляна каменни дувари и улицата отвъд тях. Всичко долу бе окъпано от безмълвна лунна светлина.

Беше почти полунощ, но в Лондон не беше тъмно. Изглежда, в градове като този вече никога не се стъмва. Съвременният свят е убил нощта. Някога сигурно е било различно — град, оставен на милостта на природата. Град, в който с падането на нощта улиците потъват в непрогледен мрак, а въздухът се превръща в мъгла — нощите на Джак Изкормвача.

Такъв е бил Лондон по времето на Елайза Мейкпийс; Лондон, за който Касандра беше чела в тетрадката на Нел — град на мъгливи улици и внезапно изникващи силуети на коне, на запалени фенери, които се появяват изневиделица и после отново чезнат в мъгливия сумрак.

Свела поглед към тесните застлани с обли камъни улици зад къщата на Руби, тя живо си ги представяше: призрачните кочияши, които смушкват подплашените си животни по оживените улици. Фенерджиите, покачени върху каретите. Уличните търговци и проститутките, полицаите и крадците…

16

Лондон, 1900 г.

Мъглата беше гъста и жълтеникава, с цвета на грахов пудинг. Беше се спуснала през нощта, плъзнала се бе по реката и беше рукнала по улиците на града, покрай къщите, под праговете. Елайза наблюдаваше от пролуката между тухлите. Под мантията на безмълвието къщите, газените лампи и стените се бяха превърнали в чудовищни сенки, които се накланяха напред-назад, докато серистите облаци се местеха край тях.

Госпожа Суиндъл й беше оставила купчина пране, но Елайза не виждаше смисъл да пере нищо в тази мъгла — до края на деня бялото щеше да стане сиво. Със същия успех можеше да простре дрехите мокри, но непрани, и тя точно това стори. Така щеше да спести сапун, да не говорим за време. Понеже Елайза имаше много по-приятни неща за правене, когато се спускаше гъста мъгла — превъзходно прикритие, за да се измъкнеш незабелязано.

„Изкормвача“ беше една от най-хубавите й игри. Отначало играеше сама, но с течение на времето научи Сами на правилата и двамата се редуваха да изпълняват ролите на Майката и на Изкормвача. Елайза така и не можеше да реши коя роля предпочита. Понякога си мислеше, че е на Изкормвача — само заради силата му. Кожата й настръхваше от гузно удоволствие, докато се промъкваше зад Сами и потискаше кикота си, докато се готвеше да го спипа…

В ролята на Майката обаче имаше нещо изкусително — да върви бързо и предпазливо, без да поглежда през рамо, без да си плюе на петите, като се опитва да изпревари отекващите зад гърба й стъпки, докато туптенето на сърцето й стане толкова силно, че ги заглуши и я лиши от предизвестието за опасност. Страхът й беше приятен, кожата й цялата настръхваше.

Макар че и двамата Суиндъл бяха навън и ровеха из отпадъците (мъглата беше същинска благодат за обитателите край реката, които свързваха двата края с безскрупулни средства), Елайза все пак слезе тихо по стълбите, стараейки се да избегне четвъртото скърцащо стъпало. Сара, момичето, което се грижеше за дъщеричката на Суиндълови, Хати, обичаше да се подмазва на работодателите си, като издайничи за простъпките на Елайза.

В основата на стълбите Елайза се приведе и огледа тънещите в сумрак вещи в магазинчето. Пръстите на мъглата бяха успели да се промушат между тухлите и се бяха разперили в помещението, застинали тежко над рафтовете и напластили жълто покрай потрепващия фитил на газената лампа. Сами беше в задния ъгъл, седеше на едно столче и бършеше шишета. Беше много умислен: Елайза разпозна маската на бленуването на лицето му.

Огледа се отново, за да се увери, че Сара не се спотайва някъде, и се промъкна към него.

— Сами! — прошепна тя, докато се доближаваше.

Никаква реакция, не я чу.

— Сами!

Коляното му престана да подскача, той се приведе и подаде глава иззад тезгяха на магазинчето. Правата му коса се отметна настрани.

— Навън има мъгла.

Безизразното му лице изразяваше колко очевидно е това твърдение. Леко сви рамене.

— Гъста е като речната кал, уличните лампи не се виждат. Идеално е за „Изкормвача“.

Това вече привлече вниманието на Сами. Остана неподвижен още малко, преценявайки, после поклати глава. Посочи към стола на господин Суиндъл с петносаната му възглавница, хлътнала там, където костите му я притискаха нощ след нощ, след като се върнеше от кръчмата.

— Той дори няма да разбере, че ни няма. Вече отдавна са излезли, тя също.

Сами отново поклати глава, но този път не толкова категорично.

— Цял следобед ще бъдат заети, няма да пропуснат възможността да припечелят допълнително. — Елайза усещаше, че започва да го убеждава. В крайна сметка Сами беше част от нея и тя открай време беше способна да чете мислите му. — Хайде, няма да се бавим. Ще отидем до реката и после ще се върнем. — Е, почти! — Можеш да избереш кой да бъдеш.

Това свърши работа, както и очакваше тя. Сериозните очи на Сами се впериха в нейните.

Той вдигна ръчичката си и я стисна на бледо юмруче, все едно държеше нож.

* * *

Докато Сами стоеше на вратата и изчакваше десетте секунди предимство, полагащи се на онзи, който изпълняваше ролята на Майката, Елайза се изсули навън. Шмугна се под въжетата с пране на госпожа Суиндъл, покрай фургона на вехтошаря и се запъти към реката. От вълнение сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Усещането за опасност беше много приятно. Вълнуващ страх се разбиваше на талази под кожата й, докато тя си проправяше път покрай хора, каруци, кучета и улични търговци, размазани от мъглата. И през цялото време ушите й бяха наострени и се ослушваха за стъпки отзад, които се прокрадват, за да я уловят.

За разлика от Сами, Елайза обожаваше реката. Чрез нея се чувстваше по-близо до баща си. Майка й не обичаше да разказва за миналото, но беше разкрила на Елайза, че баща й е отраснал на друг завой на същата река. Усвоил занаята на моряка на борда на един товарен кораб, преди да се присъедини към друг екипаж и да отплава в открито море. Елайза обичаше да гадае за всички неща, които той сигурно е виждал край своята река, близо до пристана за екзекуции, където бесеха пиратите и оставяха телата им да висят от веригите, докато приливът не ги помете. Някога хората казваха, че мъртъвците танцували „жигата на бесилото“.

Елайза потръпна, като си представи безжизнените тела, и се запита какво ли е било усещането да изстискат последния дъх от собственото й гърло, но после сама се укори, задето се разсейва. Именно на такива отвлечени мисли ставаше жертва Сами и за него това си беше добре. Елайза обаче знаеше, че трябва да внимава повече.

Къде се чуват стъпките на Сами? Наостри уши съсредоточено. Ослуша се… Чайки до реката, стърженето на въжетата по мачтите, скърцането на дървени корпуси, тракането на ръчна количка наблизо, възгласите на продавача на мухоловки: „Хванете ги живи, хора!“, забързаните стъпки на жена, вестникарче, което напевно обявява цената на стоката си…

И не щеш ли, зад нея се разнесе трясък. Изцвилиха коне. Разкрещя се мъжки глас.

Сърцето на Елайза се разтуптя и тя едва не падна. Страхуваше се да провери какво се е случило. Спря се тъкмо навреме. Не й беше лесно, беше любопитна по природа, майка й все това повтаряше. Клатеше глава, цъкаше с език и казваше на Елайза, че ако не започне да възпира мислите си и да не им позволява да припкат пред нея, в крайна сметка ще се блъсне в планина, създадена от собственото й въображение. Обаче ако Сами беше наблизо и я видеше, че наднича, щеше да бъде принудена да загуби, а вече почти се бе добрала до реката. Вонята на тинята на Темза, примесена със серистия мирис на мъглата. Почти беше спечелила, трябваше да отиде само още малко по-нататък.

Вече се чуваше гълчава, която се отдалечаваше от нея, и подрънкването на звънче, което пък се приближаваше. Някой глупав кон сигурно се беше блъснал в количката на точиларя, понеже конете винаги малко откачат в мъглата. Ама каква досада! Нима имаше шанс да чуе Сами, ако той решеше да я нападне тъкмо в този момент?

В мъглата изплува смътното очертание на каменната стена, издигната покрай брега на реката.

Елайза се ухили широко и последните няколко метра преодоля тичешком.

Честно казано, тичането беше против правилата, но тя просто не се сдържа. Ръцете й се удариха във влажните камъни и тя изписка доволно. Беше успяла, беше спечелила, отново беше надхитрила Изкормвача.

Елайза се набра по стената и победоносно седна отгоре, оглеждайки улицата, от която идваше. Забарабани с пети по стената и огледа пелената от мъгла зад прокрадващата се фигура на Сами. Горкият Сами! Не го биваше толкова в игрите като нея.

По-дълго учеше правилата, по-трудно влизаше в отредената му роля. Преструвката не се удаваше на Сами толкова лесно, колкото на Елайза.

Докато седеше, звуците и миризмите на улицата отново я връхлетяха. С всяко вдишване тя усещаше масления дъх на мъглата, а звънчето, което беше чула, звучеше по-силно, приближаваше се. Хората край нея бяха видимо възбудени, всички се стичаха в една посока, както когато синът на вехтошаря получаваше епилептичен пристъп или когато идваше латернаджията.

Ама, разбира се! Латернаджията, ето къде беше Сами.

Елайза скочи от стената и одраска обувката си в щръкнал камък в основата.

Музиката въздействаше неустоимо на Сами. Без никакво съмнение той стоеше до латернаджията със зяпнала уста и се взираше в инструмента, напълно забравил за Изкормвача.

Елайза последва скупчващите се хора, подмина бързо магазинчето за тютюн, обущаря и заложната къща. Но когато навалицата се сгъсти, звънчето заглъхна, а музика не се чуваше, затова Елайза ускори крачка.

В корема й се бе появила бучката на неназовим ужас, затова тя с лакти си запроправя път сред хората — елегантни дами с фусти за разходка, господа с полуофициални костюми, улични момчета, перачки, чиновници — и през цялото време се озърташе за Сами.

Започваха да пристигат вести от сърцевината на тълпата и Елайза дочу откъслечни думи, разменени с възбуден шепот над главата й: черен кон изскочил изневиделица, момченце, което не го забелязало, ужасната мъгла…

Не е Сами, помисли си тя, не можеше да е Сами. Той вървеше по петите й, тя непрекъснато се ослушваше да го чуе…

Вече беше близо, почти бе стигнала до свободното от хора място. Прозираше през мъглата. Притаи дъх, промуши се до предната редица зрители и пред очите й се появи зловещата сцена.

Видя всичко почти незабавно. Черният кон, крехкото момчешко телце, проснато пред месарницата. Рижата коса беше станала тъмночервена там, където се бе разпиляла по облите камъни. Гърдите зееха разпрани от конското копито, сините очи бяха безжизнени…

Месарят беше излязъл и беше коленичил до момчето.

— Отишъл си е. Не е имал никакъв шанс дребосъкът.

Елайза погледна към коня — беше неспокоен, уплашен от мъглата, тълпата, шума. Топлият му дъх излизаше с пуфтене от ноздрите и за кратко изместваше мъглата.

— Някой да знае как се казва момчето?

Тълпата се раздвижи, хората се размърдаха, заобръщаха се един към друг, свиваха рамене, клатеха глава.

— Май съм го виждал — обади се неуверен глас.

Елайза срещна лъскавото око на коня. Светът и всичките му шумове се вихреха край нея, но конят стоеше неподвижен. Двамата се измерваха с поглед и в този миг тя усети, че той провижда вътре в нея. Видя бездната, която беше зейнала толкова светкавично, че тя щеше цял живот да се опитва да я запълни.

— Все някой трябва да го познава — настоя месарят.

Елайза съзнаваше, че би трябвало да изпитва омраза към черното животно, че трябва да ненавижда силните му крака и гладките яки хълбоци, но не беше така. Приковала очи върху него, тя изпита усещането, че едва ли не го познава, че конят усеща като никой друг празнотата в нея.

— Добре тогава — отсече месарят. Подсвирна и се появи млад чирак. — Докарай количката и вдигни тялото на момчето.

Чиракът забързано се върна вътре, после се показа с дървена ръчна количка. Докато товареше на нея окървавеното тяло, метачът се зае да чисти кръвта.

— Мисля, че момчето живее на Батърси Чърч Роуд — разнесе се бавен уверен глас. Приличаше на един от служителите в правната кантора, където работеше майка им — не беше точно глас на богаташ, но звучеше по-изискано от гласовете на другите крайречни обитатели.

Месарят вдигна поглед, за да види откъде идва гласът.

Висок мъж с пенсне и чисто, но износено сако, пристъпи напред от мъглата.

— Онзи ден го видях.

Сред тълпата се разнесе ропот, докато присъстващите смилаха чутото. Отново погледнаха към размазаното телце на момчето.

— А да знаете от коя къща, гос’ине?

— Опасявам се, че не знам.

Месарят даде знак на чирака си.

— Закарай го на Батърси Чърч Роуд и поразпитай. Някой може да го познава.

Конят кимна на Елайза, наведе глава три пъти, после въздъхна и отмести поглед.

Елайза примигна.

— Чакай — повика го тя почти шепнешком.

— А? — погледна я месарят.

Всички очи се насочиха към нея — дребното момиченце с дългата руса плитка. Елайза погледна към мъжа с пенснето. Стъклата му лъщяха и бяха толкова бели, че тя не можеше да види очите му.

Месарят вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи.

— Е, казвай, дете. Знаеш ли как се казва горкото момче?

— Казва се Сами Мейкпийс — отговори Елайза — и е мой брат.

* * *

Майка им беше заделила пари за погребението си, но не бе направила същото за децата. И напълно естествено, понеже кой родител изобщо би допуснал нуждата от подобно нещо?

— Ще го погребат като просяк в „Сейнт Брайд“ — заяви госпожа Суиндъл по-късно същия следобед. Сръбна супа от лъжицата си, после посочи към Елайза, която седеше на пода. — Ще отварят общия гроб в сряда. Явно дотогава ще трябва да го държим тук. — Задъвка вътрешността на бузата си, издала напред долната си устна. — Горе, разбира се. Не мога да допусна вонята да прогони клиентите.

Елайза беше чувала за просяшките погребения в църквата „Сейнт Брайд“ — за огромната яма, която разравяха всяка седмица, за купчината тела, за свещеника, който изломотваше набързо словата на службата, та да се избави възможно най-бързо от адската воня.

— Не, не в „Сейнт Брайд“ — възрази Елайза.

Малката Хати престана да дъвче хляба си. Подпъхна залъка в лявата си буза и ококорено започна да мести поглед от майка си към Елайза.

— Не ли? — стиснаха лъжицата тънките пръсти на госпожа Суиндъл.

— Моля ви, госпожо Суиндъл — каза Елайза. — Нека го погребем както му е редът. Като мама. — Прехапа език, за да не се разплаче. — Искам Сами да бъде при мама.

— Така, значи! И сигурно искаш катафалка, теглена от коне. И един-двама професионални оплаквачи? Вероятно смяташ, че двамата с господин Суиндъл трябва да плащаме за твоите префърцунени погребения? — Жената изсумтя жадно, наслаждавайки се на неприятната кавга. — Каквото и да си мислят хората, госпожичке, ние не сме благотворителна организация, така че момчето ще отпътува за отвъдното в „Сейнт Брайд“, освен ако ти нямаш някакви пари. За такива като него това е предостатъчно.

— Не искам катафалка, нито оплаквачи, госпожо Суиндъл, просто искам той да си има свой гроб.

— И как точно предлагаш да го уредим?

Елайза преглътна мъчително.

— Братът на госпожа Бейкър има погребално бюро, може би той ще успее да го уреди. Не се съмнявам, че ако вие го помолите, госпожо Суиндъл…

— Да искам услуга заради теб и твоя брат идиот?

— Не е идиот.

— Ама е достатъчно глупав да се остави да го стъпче кон.

— Не е виновен, случило се е заради мъглата.

Госпожа Суиндъл засмука още супа с долната си устна.

— Той дори не искаше да излиза — додаде Елайза.

— Разбира се, че не е искал — каза госпожа Суиндъл. — Той не вършеше такива пакости, а ти.

— Моля ви, госпожо Суиндъл, мога да платя.

Две вежди се изстреляха нагоре.

— О, нима? С обещания и залъгалки ли?

Елайза се замисли за кожената торбичка.

— Имам някакви пари.

Госпожа Суиндъл зяпна и по устните й се стече струйка супа.

— Някакви пари ли?

— Съвсем малко.

— И от къде, подла лъжлива твар? — Устните на жената се стегнаха като гърлото на кесия за пари. — Колко точно?

— Един шилинг.

Госпожа Суиндъл се изкикоти пронизително — отвратителен звук, толкова груб, толкова непознат, че собствената й дъщеря ревна.

— Един шилинг? — злостно попита тя. — Един шилинг няма да ти стигне дори за пироните, с които да заковеш капака!

Брошката на мама, щеше да продаде брошката на мама. Вярно, че мама я беше накарала да обещае, че няма да се разделя с нея, освен ако не се появи лошият човек, обаче положението беше такова, че…

Госпожа Суиндъл се разкашля, давейки се във внезапния си пристъп на веселие. Удари се по костеливите гърди, после свали малката Хати да пълзи по пода.

— Престани да ревеш, че не си чувам мислите.

Поседя, вперила присвитите си очички в Елайза. Кимна няколко пъти, докато в главата й се оформяше пъклен план.

— Толкова настоятелно ме молиш, че вече реших — лично ще се погрижа момчето да не получи нищо повече от онова, което заслужава. Ще го погребат като просяк.

— Моля ви…

— А аз ще взема шилинга заради усилията си.

— Но, госпожо Суиндъл…

— Не ме госпожосвай. Така ти се пада, като хитруваш и криеш пари. Само почакай да се прибере господин Суиндъл и да научи за тая работа, хубавичко ще си платиш. — Подаде на Елайза купата си. — Сипи ми още малко и занеси Хати горе да си ляга.

* * *

Нощите бяха най-тежки. Уличните шумове ставаха зловещи, сенките се изкривяваха без причина и Елайза, останала сама в стаичката за пръв път през живота си, стана жертва на кошмари — кошмари, по-страховити от всичко, което си беше представяла в приказките си.

Денем светът сякаш се преобръщаше с главата надолу като просната на въжето дреха. Имаше същата форма, цвят и големина, но въпреки това всичко беше наопаки. И макар тялото на Елайза да се държеше както винаги дотогава, съзнанието й бродеше из полетата на ужаса. Тя не спираше да си представя тялото на Сами на дъното на общия гроб в „Сейнт Брайд“, проснат накриво, както са го хвърлили сред другите безименни мъртъвци. Лежи под пръстта с отворени очи и уста, която се мъчи да се провикне, че е станала грешка, че той изобщо не е мъртъв.

Понеже госпожа Суиндъл се наложи и Сами беше погребан като просяк. Елайза извади брошката от скривалището и успя да стигне до къщата на Джон Пикник, но в крайна сметка не се реши да я продаде. Стоя отпред половин час, мъчейки се да вземе решение. Знаеше, че ако продаде брошката, ще получи достатъчно пари, за да погребе Сами прилично. Знаеше също, че господин и госпожа Суиндъл ще настояват да разберат от къде са парите и ще я накажат безмилостно, задето е крила от тях такова съкровище.

Но не страхът от Суиндълови натежа при вземането на решение. Не се оказа толкова определящ дори гласът на мама, който отекваше звънко в съзнанието й и я задължаваше да продаде брошката само под заплахата на призрачния мъж.

Възпря я собственият й страх, че бъдещето крие по-лоши неща дори от миналото. Че ще настъпи момент, спотаен някъде в бъдещите мъгливи години, когато брошката ще се окаже единственото й средство за оцеляване.

Елайза се обърна, без изобщо да влезе в къщата на господин Пикник, забързано пое обратно към вехтошарския магазин, а брошката прогаряше виновна дупка в джоба й. Повтаряше си, че Сами ще разбере, че той познава не по-зле от нея цената на живота край реката.

Сетне скъта грижливо спомена за него, загърна го с чувствата си — радост, обич, всеотдайност, — от които повече нямаше да се нуждае, и заключи всичко някъде дълбоко в себе си. Кой знае защо й се струваше правилно да се изпразни от такива спомени и чувства, понеже след смъртта на Сами Елайза беше половин човек. Подобно на останала без свещ стая, душата й беше студена, тъмна и празна.

* * *

Кога й хрумна за пръв път? Впоследствие Елайза така и не успя да установи със сигурност. Във въпросния ден нямаше нищо по-различно. Както всяка сутрин, тя отвори очи в затъмнената стаичка и полежа малко, за да се върне обратно в тялото си след мъчителната нощ.

Отметна одеялото, седна и провеси краката си към пода. Дългата й плитка падна върху едното рамо. Беше студено, есента се бе предала на зимата и сутринта беше тъмна като нощ. Елайза запали клечка кибрит и я поднесе към фитила на свещта, после погледна към престилката си, окачена от задната страна на вратата.

Какво я накара да го направи? Защо се пресегна под престилката към ризата и панталона, окачени отдолу? Защо облече дрехите на Сами?

Така и не проумя, но й се струваше правилно, сякаш това бе единственото възможно действие. Ризата миришеше познато — като собствените й дрехи, но не съвсем, — а когато навлече панталоните, Елайза изпита интересното усещане, че глезените й са голи и студеният въздух докосва кожата, обикновено скрита под чорапи. Седна на пода и завърза ожулените боти на Сами. Ставаха й идеално.

После се изправи пред малкото огледало и се огледа. Вгледа се внимателно, докато свещта примигваше до нея. От огледалото я гледаше бледо лице. Дълга коса, рижаво-руса коса, сини очи със светли вежди. Без да откъсва поглед от отражението си, Елайза се пресегна към шивашката ножица в коша с прането и вдигна плитката от едната си страна. Беше дебела, трудно я скълца. Най-накрая плитката падна в ръката й. Косата се спусна и провисна покрай лицето. Елайза продължи да реже, докато не скъси косата, колкото беше тази на Сами, после нахлупи платненото му кепе.

Бяха близнаци, така че приликата им не будеше учудване, но въпреки това Елайза притаи дъх. Усмихна се съвсем лекичко и отсреща й се усмихна Сами. Тя се пресегна и докосна студеното стъкло на огледалото — вече не беше самичка.

Туп… туп…

Долу госпожа Суиндъл чукаше с дръжката на метлата по тавана — ежедневният й призив към Елайза да се захваща с прането.

Елайза взе от пода дългата си рижа плитка, дръпна кичурче коса от горната част, където косата беше вързана, и го нави около крайчето му. По-късно щеше да го пъхне в брошката на мама. Вече не й трябваше, беше част от миналото й.

17

Лондон, 2005 г.

Естествено, Касандра знаеше, че автобусите ще бъдат червени и двуетажни, но въпреки това се слиса, когато ги видя да преминават покрай нея с табели за Кензингтън Хай Стрийт или Пикадили Съркъс на предното стъкло. Все едно някак беше попаднала в книжка с детски приказки или в един от многобройните филми, в които бе виждала как таксита с бръмбарови муцунки кръстосват застланите с обли камъни пресечки, тераси от Едуардовата епоха стоят мирно покрай широките улици, а северният вятър разпилява ефирни облаци по прихлупеното небе.

Вече почти двайсет и четири часа беше тук, в Лондон, който познаваше от хиляди филмови декори, от хиляди истории. След като най-сетне се съвзе от умората след полета, Касандра се озова самичка в тесния апартамент на Руби, а обедното слънце се бе промъкнало между завесите и един тъничък лъч беше попаднал върху лицето й.

На столчето до разтегателния диван имаше бележка от Руби:

„Липсваше ми на закуска! Не исках да те будя — хапни каквото си харесаш. Във фруктиерата има банани, в хладилника сигурно се намира някаква храна, макар че не съм проверявала скоро — може да се е поразвалила! В шкафа в банята има хавлии, ако искаш да се изкъпеш. Аз ще бъда в музея до 6. Непременно трябва да наминеш и да видиш изложбата, която курирам в момента. Искам да ти покажа нещо много, много вълнуващо!

Р.

П.П. Ела рано следобед. Цяла сутрин имам неприятни срещи.“

И така, в един следобед и с шумно протестиращ от глад корем Касандра се озова насред Кромуел Роуд в очакване уличното движение да прекъсне своя наглед несекващ бяг по артериите на града, за да може тя да пресече отсреща.

Пред нея, висок и величествен, се издигаше музеят „Виктория и Албърт“, а мантията на следобедната сянка бързо се плъзгаше по каменната фасада. Гигантски паметник на миналото. Касандра знаеше, че вътре има многобройни зали, всяка от които прелива от история. Хиляди предмети, извадени от своето място и време, тихо ехтяха с радостите и травмите на забравени животи.

Касандра се натъкна на Руби, която упътваше група германски туристи към кафенето на музея.

— Не, честно — прошепна й Руби силно, когато туристите отминаха, — нямам нищо против в сградата да има кафене, обичам кафе не по-малко от всеки друг, но нищо не може да ме раздразни повече от хора, които подминават експозицията ми, за да търсят Светия Граал на кексчетата без захар и вносните безалкохолни напитки.

Касандра се усмихна някак виновно, надявайки се Руби да не чуе как и нейният корем протестира, усетил вкусното ухание от кафенето. Всъщност самата тя се беше запътила натам.

— Как може да подминават с лека ръка възможността да се изправят срещу миналото? — махна с ръка Руби към редиците пълни със съкровища стъклени витрини, в които бе поместена колекцията й. — Как е възможно?

Касандра поклати глава и удържа един шумен пристъп откъм корема си.

— Не знам.

— Е, добре де — въздъхна театрално Руби, — ти вече си тук и филистерите са само далечен спомен. Как се чувстваш? Още ли си изморена от полета?

— Добре съм, благодаря.

— Добре ли спа?

— Разтегателният диван е много удобен.

— Не ме лъжи — каза през смях Руби, — макар да ми е приятно да го чуя. Бях сигурна, че бучките и неравностите няма да ти позволят да проспиш целия ден, иначе щях да ти звънна да те събудя. За нищо на света не бих позволила да пропуснеш това. — Тя цялата грейна. — Още не мога да повярвам, че Натаниъл Уокър е живял в същото имение, където се намира твоята къща! Сигурно я е гледал, черпел е вдъхновение от нея. Може дори да е влизал вътре. — Кръглите очи на Руби грееха, тя хвана Касандра под ръка и я поведе по пътеката. — Ела, това страшно ще ти хареса!

Обзета от леко безпокойство, Касандра се приготви да реагира с уместно въодушевление, независимо какво толкова иска да й покаже Руби.

— Ето, стигнахме — посочи победоносно Руби редица рисунки в една витрина. — Какво ще кажеш за тези?

Касандра ахна и се приведе по-наблизо да ги разгледа. Нямаше нужда да се преструва, че е въодушевена. Изложените рисунки едновременно я слисаха и я развълнуваха.

— Но откъде… Ти как… — погледна тя настрани към Руби, която бе стиснала ръце с видимо удоволствие. — Нямах представа, че съществуват.

— Никой нямаше представа — весело я успокои Руби. — Освен собственичката, а те уверявам, че отдавна не им беше обръщала внимание.

— Как се сдоби с тях?

— Съвсем случайно, скъпа. Съвсем случайно. Когато ми хрумна идеята за изложбата, не исках просто да преподредя няколко стари викториански експоната, които хората подмятат от десетилетия. Затова пуснах кратка обява във всички специализирани списания, за които успях да се сетя. Съвсем простичък текст: „Търся да заема интересни художествени предмети от края на деветнайсети век, които ще бъдат изложени грижливо и с обич в лондонска музейна експозиция.“ И какво да видя, започнаха да ми звънят още в деня на излизането на първата обява. Разбира се, повечето обаждания бяха фалшива тревога, но сред пясъка имаше и късчета самородно злато. Няма да повярваш колко безценни предмети са оцелели, въпреки че са били занемарени.

Касандра си помисли, че същото важи и за антиките: най-добрите находки са онези, които са били забравени десетилетия наред и са успели да избегнат лапите на въодушевените лаици.

Руби отново погледна рисунките.

— Това са едни от най-ценните ми открития — усмихна се тя на Касандра. — Недовършени скици на Натаниъл Уокър, кой би допуснал? Ние притежаваме малка колекция от негови портрети на горния етаж, има няколко негови творби и в „Тейт“, но доколкото ми е известно — на мен или на когото и да е другиго, — само това е запазено. Мислехме, че останалите творби…

— … са унищожени, знам — прекъсна я Касандра с пламнали бузи. — Известен е неприятният навик на Натаниъл Уокър да изхвърля подготвителните скици, които не му допадат.

— Значи, си представяш как се почувствах, когато жената ми даде тези. Предния ден бях карала чак до Корнуол и се мъкнех по къщите на хората, учтиво отказвайки най-различни неуместни предмети. Направо ще се изумиш какви неща хората смятат за подходящи — завъртя тя безпомощно очи. — Достатъчно е да кажа само, че когато стигнах до тази къща, бях готова да вдигна ръце. Беше от онези крайморски вили със сиви плочести покриви и тъкмо се канех да се откажа, когато Клара отвори вратата. Беше любопитно дребно човече като излязло от илюстрация на Биатрикс Потър — стара квачка с домакинска престилка. Покани ме в най-тясната дневна на света — в сравнение с нея моят апартамент е като просторно имение — и настоя да ме почерпи с чай. В онзи момент вече бих предпочела уиски след натоварения ден, но се облегнах на възглавниците и зачаках да видя с какъв напълно безполезен предмет ще ми изгуби времето домакинята.

— И тя ти даде тези рисунки.

— Веднага разбрах какво представляват. Не бяха подписани, но имаха релефен печат. Виждаш ли горния десен ъгъл? Кълна ти се, цялата се разтреперих, когато го видях. За малко да си разлея чая върху рисунките.

— А тя откъде ги има? — попита Касандра. — От къде?

— Каза, че били сред вещите на майка й — отговори Руби. — Майка й Мери овдовяла и се преместила при Клара, където живяла до смъртта си на шейсет и пет години. И двете били вдовици, та, предполагам, са били подходяща компания една за друга. Във всеки случай Клара изглеждаше доволна, че има пред кого да разкаже за скъпата си майка. Преди да си тръгна, ме поведе по крайно опасното стълбище към стаята на Мери. — Руби се приведе по-близо до Касандра. — Каква изненада само! Мери беше починала сигурно преди четирийсет години, обаче стаята й изглеждаше така, като че ли тя всеки момент ще си дойде у дома. Тръпки ме побиха, но приятни: тясно единично легло, безукорно оправено, вестник, сгънат на нощното шкафче и с наполовина решена кръстословица на горната страница. А под прозореца имаше един заключен скрин. Вълнуващо! — Руби прокара пръсти през прошарената си коса. — Казвам ти, едва се сдържах да не се втурна към скрина и да изтръгна катинара с голи ръце.

— Тя отвори ли скрина? Ти видя ли какво има вътре?

— Нямах този късмет. Останах печално сдържана и малко след това Клара ме изведе от стаята. Наложи се да се задоволя със скиците на Натаниъл Уокър и с уверенията на Клара, че сред вещите на майка й няма още като тях.

— Мери също ли е била художничка? — попита Касандра.

— Мери ли? Не, била е домакиня. Поне отначало. През Първата световна война работела в завод за боеприпаси и според мен след това е напуснала войската. Омъжила се за месар и прекарала остатъка от живота си в правене на кървавица и миене на дъските за рязане. Не знам кое от двете ми е по-неприятно!

— Добре де — смръщи се Касандра, — как изобщо са се оказали у нея рисунките? Известно е, че Натаниъл Уокър е бил много потаен по отношение на работата си, а скиците му са същинска рядкост. Не ги е давал на никого, не е подписвал договори с издателите, които са искали да получат авторско право върху оригиналите — и то за завършените произведения. Не мога да си представя какво би могло да го накара да се раздели с такива недовършени скици.

Руби сви рамене.

— Може би ги е взела назаем. Купила ги е. Или пък ги е откраднала. Не знам и трябва да призная, че не ме интересува. Стига ми да го отдам на една от красивите загадки в живота. Казвам си само: боже, тя наистина е притежавала скиците, без да знае колко са ценни, не е смятала, че си струва да бъдат излагани, и затова е успяла да ги съхрани толкова добре за нас през целия двайсети век.

Касандра се приведе още над рисунките. Никога преди не ги беше виждала, но ги позна. Не можеше да ги сбърка — ранни скици на илюстрациите от книжката с приказки. Бяха нарисувани по-набързо и линиите бяха нетърпеливи и проучващи, преливаха от първоначалното въодушевление на художника по отношение на темата. Касандра започна да диша накъсано, когато си спомни как се чувстваше самата тя, започвайки нова рисунка.

— Невероятно е да имаме шанса да видим работата му в развитие. Толкова много научаваме за художника по този начин, понякога дори повече, отколкото от завършената творба.

— Като скулптурите на Микеланджело във Флоренция.

Касандра я стрелна с кос поглед, доволна от прозорливостта на Руби.

— Цялата настръхнах, когато за пръв път видях рисунката на онова коляно, което се подава от мрамора. Като че ли фигурата си е била там от самото начало и просто е чакала някой достатъчно даровит човек да я освободи.

Руби грейна.

— Ей! — Осени я внезапно хрумване. — Днес е първата ти нощ в Лондон, така че хайде да ядем. Трябваше да звънна на приятеля си Грей, но той ще разбере. Или пък да вземем и него — като сме повече, ще е по-весело.

— Извинете, госпожо — прекъсна ги глас с американски акцент, — тук ли работите?

Между тях бе застанал висок чернокос мъж.

— Да. С какво мога да ви помогна? — попита Руби.

— Със съпругата ми страшно огладняхме, а един от служителите на горния етаж ни каза, че долу има кафене…

Руби извъртя безпомощно очи към Касандра.

— Близо до станцията на метрото има нов ресторант „Карлучо“. В седем часа, аз черпя. — После стисна устни в тънка усмивка. — Насам, господине, ще ви покажа къде е.

* * *

След като си тръгна от музея „Виктория и Албърт“, Касандра се опита да си осигури позакъснял обяд. Май за последен път беше хапнала нещо на борда на самолета, а после изяде няколко от бонбоните на Руби и изпи чаша чай — нищо чудно, че коремът й вече направо крещеше. В бележника на Нел имаше малка карта на централната част на Лондон, залепена от вътрешната страна на предната корица, така че, доколкото виждаше, накъдето и да поеме, щеше да намери какво да хапне и пийне. Докато се взираше в картата, забеляза неясно кръстче с химикалка някъде на отсрещния бряг на реката, на някаква уличка в Батърси. Вълнението я погали като перце по кожата. Място, отбелязано с Х, но кое точно?

Двайсет минути по-късно си купи сандвич с риба тон и бутилка вода от едно кафене на Кингс Роуд, после продължи по Флад Стрийт към реката. На другия бряг дръзко се извисяваха четирите комина на електроцентралата на Батърси. Касандра изпитваше странно вълнение, следвайки стъпките на Нел.

Есенното слънце се беше показало от скривалището си и пръскаше сребристи петънца по реката. Темза. Колко много неща бе видяла тази река: безброй животи, прекарани по нейните брегове, неизмеримо много смърт. Тъкмо от тази река преди много години бе потеглил онзи кораб с Нел на борда и я бе отвел далеч от познатия й живот към едно несигурно бъдеще. Бъдеще, което вече беше минало — един приключил живот. Ала въпреки това имаше значение — имаше значение за Нел, а сега имаше значение и за Касандра. Тази загадка беше нейното наследство. Нещо повече: беше нейната отговорност.

18

Лондон, 1975 г.

Нел наклони глава, за да вижда по-добре. Надявала се бе, като зърне къщата, в която е живяла Елайза, някак да я разпознае, инстинктивно да усети, че мястото е важно за миналото й, но не стана така. Къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет й беше напълно непозната. Беше съвсем обикновена и изглеждаше като всяка друга къща в квартала — триетажна, с вертикално плъзгащи се прозорци, тънки улуци, които се виеха нагоре по грапавите тухлени стени, потъмнели от годините и атмосферните условия. Отвън изглеждаше, сякаш част от покрива е зазидан, за да се създаде допълнително място, но трудно можеше да се прецени дали е така, без да се види отвътре.

Улицата минаваше успоредно на Темза. Мръсната пресечка с отпадъци в канавките и сополиви деца, играещи на тротоара, не приличаше на място, където е отраснала авторка на вълшебни приказки. Разбира се, това бяха глупави и романтични схващания, но когато Нел си представяше Елайза, мислите й населяваха образи от градините на Кензингтън на Дж. М. Бари⁴ и магическото очарование на Оксфорд на Луис Карол⁵.

Само че този адрес беше вписан в книгата, която тя беше купила от господин Снелгроув. В тази къща е била родена Елайза Мейкпийс и тук е прекарала ранните си години.

Нел се приближи. В къщата като че ли нямаше никакво движение, затова тя дръзна да се долепи до предния прозорец. Неголяма стая, тухлена камина и сбутана кухничка. Тясно стълбище, залепено до стената при вратата.

Нел отстъпи назад и едва не се спъна в някаква саксия с мъртво растение.

Нечие лице на прозореца на съседната къща я накара да подскочи — бледо лице, обрамчено от ситно накъдрена коса. Нел примигна, а когато отново отвори очи, лицето го нямаше. Привидение? Примигна отново. Не вярваше в привидения, поне не в такива, които изчезват внезапно.

И наистина вратата на къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и седем се отвори със замах. На прага застана миниатюрна женица, едва около метър и трийсет, с тънички крачета и бастун. От издута бенка отляво на брадичката й стърчеше дълъг бял косъм.

— К’ва си ти, момиче? — попита жената с неясен кокни акцент.

Бяха минали най-малко четирийсет години, откакто й бяха казвали „момиче“.

— Нел Андрюс — представи се Нел и отстъпи от спаруженото растение. — Просто минавам. Разглеждам. Опитвам се да… — Тя протегна ръка. — Австралийка съм.

— Австралийка ли? — зачуди се жената и бледите й устни се разтеглиха в беззъба усмивка. — Ами така кажи. Мъжът на племенницата ми е австралиец. Живеят в Сидни, може да ги познаваш. Дезмънд и Нанси Паркър.

— Боя се, че не — отвърна Нел. Благоразположеното изражение на старата жена започна да се вкисва. — Не живея в Сидни.

— А, така ли… — рече тя скептично. — Може да ги срещнеш, ако отидеш там.

— Дезмънд и Нанси, ще запомня.

— Той се прибира много късно.

Нел се намръщи. За съпруга на племенницата й в Австралия ли ставаше дума?

— Съседът ми. Много е тих. — Жената снижи глас до сценичен шепот. — Много е нацупен, ама е работяга. — Поклати глава. — Представи си само, африканец да живее тук, на номер трийсет и пет. Не съм предполагала, че ще доживея да го видя. Мама щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че вкъщи живеят черни.

Интересът на Нел се изостри.

— Майка ви също ли е живяла тук?

— Ами че да — отговори гордо старицата. — Родена съм тук, в тази къща, ако искаш да знаеш.

— Родена сте тук ли? — изви вежди Нел. Не бяха много хората, които можеха да се похвалят, че цял живот са живели на една и съща улица. — Кога беше това, преди шейсет, седемдесет години?

— Почти седемдесет и осем, да ти кажа. — Старицата издаде напред брадичка и слънцето освети белия й косъм. — Нито ден по-малко.

— Седемдесет и осем години — бавно рече Нел. — И през цялото време живеете тук. От… — бързо пресметна тя… — от 1897 година?

— Аха, от декември 1897 година. Коледно бебе съм.

— Имате ли много спомени? Имам предвид от детството.

Тя се изкиска.

— Понякога ми се струва, че те са единствените спомени, които имам.

— Тогава мястото сигурно е изглеждало различно.

— О, да, без никакво съмнение — отговори дълбокомислено старицата.

— Жената, от която се интересувам, също е живяла на тази улица. Изглежда, дори в тази къща. Дали не си я спомняте? — Нел дръпна ципа на чантата си и извади снимката, която беше преснимала от заглавната страница на книжката с приказките. Забеляза, че пръстите й леко треперят. — Нарисувана е да прилича на илюстрациите, но ако се вгледате в лицето й…

Жената протегна възлестата си ръка и взе подаденото изображение, примигна и покрай очите й се скупчиха бръчици. После избухна в смях.

— Познавате ли я? — стаи дъх Нел.

— Познавам я и още как, ще я помня до последния си час. Изкарваше ми ангелите, когато бях малка. Разказваше ми какви ли не ужасни истории, когато мама не беше наблизо, та да я набие едно хубаво и да й даде да се разбере. — Вдигна поглед към Нел, смръщила съсредоточено набръчканото си като акордеон чело. — Елизабет? Елън?

— Елайза — бързо й подсказа Нел. — Елайза Мейкпийс. Станала е писателка.

— Това не знам, не си падам по четенето. Не виждам смисъл в тия листове. Знам само, че момичето на твоята картинка разказваше такива ужасии, че цялата настръхвах. Заради нея повечето деца в квартала се страхуваха от тъмното, ама не спирахме да се тълпим край нея. Един господ знае от къде беше научила тези приказки.

Нел отново погледна към къщата и опита да си представи Елайза като малка. Родена разказвачка на истории, която ужасява по-малките деца с измислиците си.

— Липсваше ни, когато я отмъкнаха — тъжно поклати глава старицата.

— Човек би допуснал, че ще се радвате, понеже няма повече да ви плаши.

— Нищо подобно — възрази старицата, мърдайки устни така, сякаш дъвчеше венците си. — Всяко дете на света обича да му изкарват акъла от страх от време на време. — Заби върха на бастуна си на едно място с натрошена мазилка на стълбите и погледна Нел с присвити очи. — Ама онова момиче също изживя голям ужас, по-голям, отколкото в измислените й истории. Един ден изгуби брат си в мъглата. Собствените й истории бяха нищо в сравнение с онова, което се случи с момчето. Големият черен кон премаза сърцето му — поклати глава тя. — След това момичето не беше същото. Малко мръдна, ако питате мен, отряза си косата и започна да носи панталони, ако не ме лъже паметта!

Нел усети прилив на вълнение. Това сведение беше ново.

Старицата се прокашля, извади кърпичка и се изхрачи в нея. Продължи, все едно нищо не се е случило:

— Носеше се слух, че са я отвели в приюта за бедни.

— Не е било така — възрази Нел. — Изпратили са я да живее с едно семейство в Корнуол.

— Корнуол. — Някъде отвътре писна чайник. — Е, това е хубаво, нали?

— Сигурно.

— Ами добре, време е за чай — кимна старицата към кухнята си. Заяви го толкова делово, че за един кратък миг Нел си мислеше, че ще бъде поканена вътре, нагостена с чай и с още много други истории за Елайза Мейкпийс. Но когато вратата започна да се затваря между Нел и старицата, илюзията се разсея.

— Почакайте! — повика я Нел и протегна ръка да възпре вратата.

Старицата задържа вратата открехната, а чайникът вътре продължи да пищи.

Нел извади лист от чантата си и написа нещо.

— Нали ще ми звъннете, ако се сетите още нещо за Елайза Мейкпийс, каквото и да е? Ще ви напиша адреса и телефона на хотела, в който съм отседнала.

Старицата изви едната си побеляла вежда. Изгледа Нел, сякаш я преценяваше, после взе листчето. Гласът й прозвуча различно, когато отново заговори:

— Ще ви се обадя, ако се сетя нещо.

— Благодаря ви, госпожо…

— Суиндъл — довърши старицата. — Госпожица Хариет Суиндъл. Така и не срещнах мъж, на когото да позволя да ме направи своя.

Нел понечи да махне за довиждане, но вратата на старата госпожица Суиндъл вече беше затворена. Когато чайникът най-сетне престана да врещи вътре, Нел погледна часовника си. Ако побързаше, все още можеше да успее да стигне до галерия „Тейт“. Там щеше да види портрета на Елайза, нарисуван от Натаниъл Уокър и озаглавен „Писателката“. Извади малката туристическа карта на Лондон от чантата си и плъзна пръст нагоре по течението на реката, докато откри Милбанк. Хвърли последен поглед към Батърси Чърч Роуд и потегли, докато един червен лондонски автобус избоботи покрай викторианските къщи, приютили детството на Елайза.

* * *

Да, портретът „Писателката“ наистина висеше на стената в галерията. Точно каквато си я спомняше Нел. Дебела плитка, преметната през едното рамо, къдрава бяла яка, закопчана до брадичката, така че да скрива тънката й шия, шапка на главата. Съвсем различна от шапките, които обикновено носят дамите от Едуардовата епоха. Силуетът й беше по-мъжествен, ъгълът, на който бе килната — малко по-дързък, а личността, която я носеше, като че ли нямаше значение, макар че Нел не беше сигурна как точно е узнала това. Затвори очи. Ако се понапрегнеше, можеше дори да си спомни гласа. Понякога навестяваше съзнанието й — сребрист глас, преливащ от загадъчност и тайнственост, — но винаги се изплъзваше, преди тя да смогне да притисне спомена, да го присвои, за да може да го командва и да си го припомня.

Зад нея минаваха хора и Нел отново отвори очи. „Писателката“ отново застана пред очите й в рамката си и Нел пристъпи по-наблизо. Портретът беше необикновен. Първо, беше скица с въглен, по-скоро ескиз, отколкото портрет. Композицията също интригуваше. Жената не беше с лице към художника, а беше изобразена, сякаш се отдалечава, сякаш е погледнала назад едва в последния момент и е застинала така. Имаше нещо приковаващо вниманието в големите й очи, в леко раздалечените й устни, сякаш се канеше да продума, но се долавяше и нещо неловко — отсъствието дори на следа от усмивка, сякаш жената е била изненадана. Наблюдавана. Уловена неподготвена.

Само да можеше да говориш, помисли си Нел, вероятно щеше да ми кажеш коя съм и защо съм била заедно с теб. Защо заедно сме се качили на кораба, но ти не се върна да ме вземеш.

Нел усети как разочарованието тегне върху плещите й, макар да не беше съвсем сигурна какви точно откровения си е въобразявала, че ще изтръгне от портрета на Елайза. После се поправи — не си въобразяваше, надяваше се. Цялото дирене се основаваше на надеждата. Светът беше невъобразимо голям и не беше никак лесно да откриеш човек, изчезнал преди шейсет години, дори ако този човек си самият ти.

Залата започваше да се изпразва и Нел се оказа заобиколена отвсякъде с погледите на отдавна починалите. Всички я наблюдаваха по онзи странен и тежък начин, присъщ на хората от портретите: с неизменно бдителни очи, които следваха зрителя навсякъде из залата. Тя потръпна и облече палтото си.

Другият портрет привлече вниманието й, когато вече беше стигнала почти до вратата. Когато погледът й попадна на тъмнокосата жена с бледа кожа и плътни червени устни, Нел тутакси разбра коя е тя. Хиляди откъслеци от отдавна забравени спомени се съчетаха само за миг, увереността нахлу във всяка нейна клетка. Не защото името, отпечатано под портрета, й беше познато. Роуз Елизабет Монтраше — думите не й говореха почти нищо. Беше нещо едновременно повече и по-малко. Устните на Нел затрепериха и нещо силно я пристегна дълбоко в гърдите. Трудно дишаше.

— Мама — прошепна тя и се почувства неловко, едновременно въодушевена и уязвима.

* * *

Слава богу, че Централната справочна библиотека работеше до късно, защото Нел не би могла да издържи до сутринта. Най-сетне бе научила името на майка си — Роуз Елизабет Монтраше. По-късно си припомняше онзи миг в галерия „Тейт“ като своеобразно раждане. Светкавично, най-неочаквано и непосредствено, тя бе станала нечие дете, беше узнала името на майка си. Повтаряше думите отново и отново, докато се носеше по тъмните улици.

Не за пръв път ги чуваше. В книгата с биографията на Елайза, която беше купила от господин Снелгроув, се споменаваше семейство Монтраше. Вуйчо на Елайза, дребен аристократ, притежаваше великолепно имение в Корнуол — „Блакхърст“, където била изпратена Елайза след смъртта на майка си. Тази връзка търсеше Нел — връзката между Писателката от спомените на Нел и лицето, което бе разпознала като лицето на майка си.

Служителката в библиотеката помнеше Нел от предишния ден, когато бе отишла да търси сведения за Елайза.

— Открихте ли господин Снелгроув? — попита тя с усмивка.

— Да — отвърна Нел, останала почти без дъх.

— И сте оцелели след срещата.

— Той ми продаде една книга и много ми помогна.

— Такъв си е нашият господин Снелгроув, винаги успява да продаде нещо — поклати тя глава сърдечно.

— Дали ще можете да ми помогнете отново? — поде Нел. — Търся информация за една жена.

Библиотекарката примигна.

— Ще ми е нужно малко повече време.

— Разбира се. Жената е родена някъде в края на деветнайсети век.

— И тя ли е писателка?

— Не, поне аз не мисля така. — Нел въздъхна и се помъчи да събере мислите си. — Казвала се е Роуз Монтраше и е била от някакво аристократично семейство. Чудех се дали няма да открием нещо за нея в един от онези справочници с родословни подробности.

— Като изданията на „Дебрет“⁶ или „Кой кой е“.

— Да, точно така.

— Струва си да проверим — съгласи се библиотекарката. — Разполагаме и с двете, но в „Кой кой е“ е по-лесно за четене. Наследствените благородници получават автоматична покана за включване. Може и да няма статия специално за нея, но ако имате късмет, ще е спомената в статията за друг човек, например баща й или съпруга й. Да знаете случайно датата на смъртта й?

— Не, защо?

— След като не знаете кога е била включена в енциклопедията, ако изобщо е включена, може да си спестим малко време, ако най-напред проверите в „Кой кой е“. Обаче за тази цел трябва да знаете датата на смъртта й.

Нел поклати глава.

— Дори не мога да предположа. Ако ме насочите най-общо, бих могла да потърся в „Кой кой е“ — ще започна от тази година и ще се движа назад, докато попадна на място, където я споменават.

— Може да отнеме доста време, а библиотеката затваря скоро.

— Ще побързам.

Жената сви рамене.

— Качете се по стълбите на първия етаж и ще намерите старите течения на гише „Информация“. Подредени са по азбучен ред.

* * *

Най-накрая, когато стигна до 1934 година, Нел напипа златна жила. Не ставаше дума за Роуз Монтраше, но все пак беше човек с името Монтраше. Лайнъс, вуйчото, потърсил Елайза Мейкпийс след смъртта на Джорджиана. Нел прегледа статията:

„МОНТРАШЕ, лорд Лайнъс Сейнт Джон Хенри, р. 11 януари 1860 г., син на покойния лорд Люк Монтраше и на покойната Маргарет Елизабет Монтраше; на 31 август 1888 г. сключва брак с Аделайн Лангли, от която има една дъщеря, Роуз Елизабет Монтраше, омъжена за покойния Натаниъл Уокър.“

Роуз се е омъжила за Натаниъл Уокър. А това означаваше, че той е баща й, нали? Нел препрочете статията. Покойните Роуз и Натаниъл. Значи, и двамата са починали преди 1934 година. Затова ли Нел е била при Елайза? Елайза ли е била определена за неин настойник след смъртта и на двамата й родители?

Баща й — тоест Хю — я беше намерил на пристана в Мерибъро в края на 1913 година. Ако Елайза й е била определена за наставник след смъртта на Натаниъл и на Роуз, значи, те са умрели преди това, нали?

Ами ако потърси Натаниъл Уокър в справочника „Кой кой е“ за същата година? Със сигурност ще има статия за него. И дори нещо повече, ако теорията й беше вярна и през 1913 година той вече не е бил между живите, тогава Нел трябваше да провери направо в „Кой кой е“. Тя забързано пое по пътеката между рафтовете и извади справочника за периода 1897–1915 година. С разтреперани пръсти разлисти отзад напред. И го намери.

„УОКЪР, Натаниъл, р. 22 юли 1883 г., п. 2 септември 1913 г., син на Антъни Себастиан Уокър и Мери Уокър, на 3 март 1908 г. се жени за почитаемата Роуз Елизабет Монтраше, от която има една дъщеря, покойната Айвъри Уокър.“

Сърцето на Нел спря. Да, вярно е, че имаха една дъщеря, но какво означаваше това „покойна“? Та тя не беше умряла, беше си съвсем жива.

Изведнъж Нел усети отоплението в библиотеката, не можеше да диша. Повя на лицето си и отново погледна към статията.

Какво означаваше това? Да не би да са сбъркали нещо?

— Открихте ли я?

Нел вдигна поглед. Жената от рецепцията.

— В тези справочници понякога има ли грешки? — попита тя. — Случвало ли се е да сбъркат?

Служителката стисна устни замислено.

— Допускам, че не са най-достоверните източници. В тях се съдържа информация, дадена от самите лица.

— А когато те са починали?

— Моля?

— В „Кой кой е“ всички лица са вече покойници. Кой дава информацията за тях?

— Вероятно роднините им — сви рамене библиотекарката. — Сигурно по-голяма част от сведенията вземат от предишния попълнен въпросник. Добавяте датата на смъртта и готово. — Жената изтупа някакво пухче от лавицата. — Затваряме след десет минути. Кажете ми, ако мога да ви помогна с още нещо.

Просто имаше някаква грешка. Сигурно често се случва, в крайна сметка словослагателят не познаваше хората лично. Имаше вероятност да се е разсеял за секунда и по погрешка да е пъхнал думата „починала“. Непознат, който в безмълвните очи на следващите поколения е мъртъв.

Беше нещо повече от печатна грешка. Нел знаеше, че тя е детето, за което става дума в статията, и че със сигурност не е „покойна“. Трябваше само да намери биография на Натаниъл Уокър и щеше да докаже, че статията тук не е вярна. Вече си имаше име — някога се бе казвала Айвъри Уокър. И ако не й звучеше познато, ако можеше да го навлече само като удобна дреха, така да бъде. Не можеш да управляваш паметта — някои неща се запазват в нея, други не.

Изведнъж си спомни книгата, която си беше купила на път за „Тейт“ — цялата посветена на картините на Натаниъл. Там трябваше да има и кратка биография. Извади я от чантата си и я разгърна.

„Натаниъл Уокър (1883–1913) е роден в Ню Йорк в семейство на полски емигранти, Антони и Мария Уокър (оригинално Валчук). Баща му е работник на градския док, а майка му работи като перачка и отглежда шест деца, третото от които е Натаниъл. Двама от братята му умират от различни болести, а Натаниъл е изпратен по стъпките на баща си на доковете, когато рисунката, която нахвърля на една нюйоркска улица, е забелязана от минаващия оттам Уолтър Ървинг младши, наследник на нефтеното състояние на семейство Ървинг, който поръчва на Натаниъл да му нарисува портрет.

Под крилото на своя покровител Натаниъл става известен член на формиращото се нюйоркско висше общество. На една от организираните от Ървинг забави през 1906 година Натаниъл се запознава с почитаемата Роуз Монтраше, пристигнала в Ню Йорк от Корнуол. Двамата сключват брак на следващата година в «Блакхърст», имението на рода Монтраше близо до Триджина, Корнуол. Славата на Натаниъл продължава да расте и след сватбата и преместването му във Великобритания, а върхът в кариерата му е получената в началото на 1910 година поръчка да нарисува последния портрет на крал Едуард VII.

Натаниъл и Роуз Монтраше имат една дъщеря, Айвъри Уокър, родена през 1909 година. Съпругата и дъщеря му често позират на Натаниъл и един от най-добрите му портрети е озаглавен «Майка и дете». Младата двойка загива трагично през 1913 година в Ейсгил при катастрофа на два влака. Айвъри Уокър умира от скарлатина няколко дни след смъртта на родителите си.“

Нел не разбираше. Знаеше, че именно тя е детето, споменато в биографията. Роуз и Натаниъл Уокър бяха нейните родители. Спомняше си Роуз, тутакси го бе осъзнала. Датите съответстваха: раждането й, дори пътуването й до Австралия съответстваше твърде точно на смъртта на Натаниъл и Роуз, за да бъде просто съвпадение. Да не говорим за допълнителната връзка, според която Роуз и Елайза са били братовчедки.

Нел отгърна на азбучника и плъзна пръст по списъка. Спря на „Майка и дете“ и разлисти на въпросната страница с разтуптяно сърце.

Долната й устна се разтрепери. Може и да не помнеше да са я наричали Айвъри, но вече нямаше никакво съмнение. Сигурна беше, че е изглеждала така като момиченце. Това беше тя — седнала в скута на майка си, позираше на баща си.

Защо тогава историята я смяташе за мъртва? Кой беше подал такава грешна информация на „Кой кой е“? Нарочно ли беше разпространена заблудата, или редакторите на изданието бяха решили така, понеже не са научили, че тя всъщност е била качена на кораб за Австралия от една загадъчна авторка на приказки?

Не бива да казваш името си, това са правилата на играта. Така й беше казала Писателката. Нел я чуваше — звучния глас, който се носеше като бриз над повърхността на океана. Това е наша тайна. Не бива да я разкриваш. Нел отново стана на четири годинки, почувства страха, несигурността, вълнението. Усети миризмата на речната тиня, толкова различна от просторното синьо море, чу крякащите гладни чайки по Темза, подвикванията на моряците. Две бурета, тъмно скривалище, ивица, осеяна с прашинки светлина…

Писателката я е взела. Изобщо не е била изоставена. Била е отвлечена, а родителите й не са знаели. Затова не са я потърсили. Мислели са, че е мъртва.

Но защо я бе взела Писателката? И защо беше изчезнала, зарязвайки Нел на кораба, сам-самичка на света?

Миналото й приличаше на матрьошка — от всеки въпрос изникваше нов въпрос.

За да разплете тези загадки, й трябваше някой. Жив човек.

Човек, с когото да поговори, който я е познавал навремето или знае за друг, който я е познавал. Човек, способен да хвърли светлина върху личността на Писателката, семейство Монтраше и Натаниъл Уокър.

Не смяташе, че ще открие такъв под прашните сводове на библиотеката. Трябваше да навлезе в сърцевината на загадката, в Корнуол, в онова селце Триджина. В голямата тъмна къща в „Блакхърст“, където някога е живяло семейството и тя е бродила като момиченце.

19

Лондон, 2005 г.

Руби закъсняваше за вечерята, но Касандра нямаше нищо против. Келнерът я беше настанил на маса до голямата стъклена витрина и тя наблюдаваше как хората забързано се прибират по домовете си. Толкова много хора, галактики от човешки животи, които се разгръщат извън сферата на живота на Касандра. Прииждаха на вълни. Точно пред ресторанта имаше автобусна спирка, а от отсрещната страна на улицата беше входът към метрото на Южен Кензингтън, все още издокаран с красивата си дреха от плочки в стил ар нуво. От време на време вятърът откъсваше група хора от потока на движението и ги издухваше вътре в ресторанта, където те или се настаняваха по масите, или заставаха до ярко осветената витрина в очакване на белите картонени кутии с изискана храна, която да отнесат у дома за вечеря.

Касандра потърка с палец мекото и оръфано ръбче на бележника си и отново премисли изречението, чудейки се дали този път ще го приеме по-гладко. Натаниъл Уокър беше бащата на Нел. Художникът Натаниъл Уокър, авторът на портрети на кралски особи беше бащата на Нел. Прадядо на Касандра.

Не, истината все още й се струваше невероятна, както и когато я откри днес следобед. Седеше на пейка до Темза и разчиташе разказа на Нел за посещението й в родната къща на Елайза Мейкпийс в Батърси и в галерията „Тейт“, където бяха изложени портретите на Натаниъл Уокър. Беше излязъл вятър, който се понесе по повърхността на реката между бреговете, и Касандра тъкмо се накани да тръгва, когато нещо привлече погледа й към един доста повреден откъс на отсрещната страница, едно подчертано изречение, което гласеше: Роуз Монтраше е майка ми. Познах я на портрета, спомних си я. После имаше стрелка и вниманието на Касандра скокна напред към заглавието на книга, „Кой кой е“, под което набързо беше съставен списък:

1. Роуз Монтраше се жени за художника Натаниъл Уокър през 1908 година

2. Една дъщеря! Айвъри Уокър (родена малко след това — 1909? Да проверя за скарлатината)

3. Роуз и Натаниъл загиват през 1913 година в железопътна катастрофа до Ейсгил (годината, през която съм изчезнала. Връзка?)

Откъснато парче хартия беше попаднало между страниците на тетрадката — фотокопие от книга, озаглавена „Големите железопътни катастрофи от епохата на парния локомотив“. Касандра го извади. Хартията беше избеляла и текстът бледнееше, но, за щастие, беше пощаден от петната плесен, които поглъщаха останалата част от тетрадката. Заглавието гласеше „Железопътната трагедия в Ейсгил“. Докато край нея уютно се носеше глъчката на бистрото, Касандра отново прегледа краткия, но сърцато написан материал:

„В тъмните ранни часове на 2 септември 1913 година два влака на компания «Мидланд Рейлуейс» потеглят от гара Карлайл на път за гара Сейнт Панкрас, но никой от пътниците им не подозира, че влакът ги отнася към гибел. Линията е стръмна, прекосява възвишенията и долините на хълмистата северна местност, а влаковете са безнадеждно маломощни. Два факта се съчетават и предизвикват катастрофата на влаковете през онази нощ: двигателите им са по-слаби от нужното за стръмния терен и всяка от композициите се захранва със зле пречистени въглища, задръстени с много шлака, които не позволяват ефикасно изгаряне.

След като потегля от Карлайл в един и половина през нощта, първият влак мъчително се отправя към Ейсгил — налягането на парата спада рязко и влакът спира. Можете да си представите изненадата на пътниците, когато влакът се заковава на място малко след като е потеглил от гарата, но едва ли хората са били излишно разтревожени. В крайна сметка се намират в сигурни ръце, а охраната ги е уверила, че престоят ще трае само няколко минути и после отново ще потеглят.

Всъщност увереността на охраната, че престоят ще бъде кратък, е една от фаталните грешки, допуснати през онази нощ. Обичайната за железниците процедура в такива случаи изисква, ако се знае колко време ще бъде нужно на машиниста и на огняря да почистят пещта, охраната да постави няколко петарди или да тръгне с фенер по релсите и да сигнализира на приближаващите влакове. За жалост обаче нищо такова не е сторено и съдбата на добрите хора във влака е била предопределена.

Защото малко по-нататък по релсите пуфти още един локомотив. Той тегли по-лек товар, но малкият двигател и лошите въглища въпреки всичко са достатъчно сериозно затруднение за машиниста. Няколко километра преди Малерстанг машинистът взема фаталното решение да излезе от кабината и да провери двигателя в движение. По днешните стандарти такава практика изглежда опасна, но по онова време е доста разпространена. За съжаление, по време на отсъствието на машиниста от кабинката огнярят също се натъква на проблеми: пароструйната помпа не работи добре и налягането в пещта спада. След връщането на машиниста проблемът ги ангажира дотолкова, че никой от двамата не забелязва червения фенер, размахван от сигналния пост на Малерстанг.

Когато приключват и отново насочват вниманието си към релсите, първият закъсал влак се оказва на броени метри пред тях. Не е възможно вторият влак да спре навреме. Както може да се предположи, пораженията са огромни и жертвите на трагедията са необичайно много. Не само вследствие на самия сблъсък, но и защото покривът на товарния вагон се плъзга върху втория локомотив и се врязва в първокласния спален вагон отзад. Газта от осветителната система се запалва и огънят лумва в премазаните вагони, отнемайки живота на клетниците, които се оказват на пътя му.“

Касандра потръпна, когато я връхлетяха образите от тъмната нощ през 1913 година: стръмният релсов път, потъналата в мрак околност, усещането от внезапното спиране на влака. Зачуди се какво ли са правили Роуз и Натаниъл в момента на удара, дали са спели в купето си, или са си говорели. Дори дали са си говорели за дъщеря си Айвъри, която ги е чакала у дома. Странно колко силно й въздействаше трагедията на предци, които току-що беше научила, че има. Колко ли ужасно се е почувствала Нел, когато най-сетне е намерила родителите си, но в следващия миг отново ги е изгубила по този страховит начин.

Вратата на „Карлучо“ се отвори рязко и вътре влетя струя хладен въздух с лек мирис на изгорели газове. Касандра вдигна поглед и видя, че Руби се носи стремително към нея, следвана от слаб мъж с лъскава плешива глава.

— Ама че следобед! — стовари се Руби на стола срещу Касандра. — В последния момент дойде някаква група студенти. Имах чувството, че никога няма да се измъкна! — Тя посочи слабия спретнат мъж. — Това е Грей. Много по-забавен е, отколкото изглежда.

— Руби, скъпа, колко очарователно ме представи — протегна той гладката си длан през масата. — Греъм Уестърман. Руби ми разказа за вас.

Касандра се усмихна. Интересно твърдение, като се има предвид, че Руби беше прекарала с нея само около два часа. Все пак Касандра подозираше, че ако изобщо някой е способен на такова чудо, това е Руби.

Мъжът се настани на един стол.

— Какъв късмет — да наследите къща.

— Да не пропуснем и прелестната семейна мистерия. — Руби махна на един келнер и поръча хляб и маслини.

При споменаването на мистерия на Касандра страшно й се прииска да спомене за новото си откритие — самоличността на родителите на Нел. Обаче тайната заседна като бучка в гърлото й.

— Руби ми каза, че нейната изложба много ви е харесала — обади се Греъм с блеснал поглед.

— Разбира се, че й хареса, все пак е човек — отговори Руби. — Да не говорим колко й допадна самият художник.

— Нали съм изкуствовед — изчерви се Касандра.

— Татко ми писа, че рисуваш блестящо. Илюстрирала си една детска книжка, нали?

— Не, преди рисувах — поклати глава Касандра, — но беше просто хоби.

— Доколкото разбирам, е било нещо повече от хоби. Татко казва…

— Като по-млада се мотаех наоколо с един скицник, но вече не го правя, от години не съм рисувала.

— Често изоставяме хобитата си — дипломатично отбеляза Грей. — Като доказателство представям за щастие кратковременното увлечение на Руби по спортните танци.

— О, Грей, само защото имаш два леви крака…

Докато компанията й обсъждаше отдадеността на Руби към по-трудните движения на салсата, мислите на Касандра отново се насочиха към онзи следобед преди много години, когато Нел подхвърли скицника и двата молива 2В на масата, на която Касандра се беше вглъбила над домашното си по алгебра.

Живееше с баба си малко повече от година. Беше постъпила в гимназията и й беше толкова трудно да си намери приятели, колкото и да решава уравненията.

— Не умея да рисувам — бе казала тя, учудена и неуверена. Изненадващите подаръци я правеха предпазлива.

— Ще се научиш — увери я Нел. — Имаш око и ръка. Рисувай каквото виждаш.

Касандра въздъхна търпеливо. Нел беше пълна с необикновени хрумвания. Изобщо не приличаше на майките на другите деца и със сигурност изобщо не приличаше на Лезли, но беше добронамерена и Касандра не искаше да я огорчава.

— Мисля, че е нужно нещо повече, Нел.

— Глупости. Просто трябва да се увериш, че наистина виждаш онова, което е там, а не онова, което си мислиш, че е там.

Касандра многозначително изви вежди.

— Всичко е съставено от линии и форми. Като код е, трябва само да го разчетеш и разтълкуваш. — Нел посочи към другия край на стаята. — Ето онази лампа там, кажи ми какво виждаш.

— Ами… лампа…

— Ето там ти е проблемът — отсече Нел. — Ако виждаш единствено лампа, няма начин да я нарисуваш. Но ако виждаш, че всъщност е триъгълник върху правоъгълник, съединени с тънка тръбичка, почти си успяла, разбра ли?

Касандра сви рамене неуверено.

— Хайде, достави ми удоволствие, опитай.

Касандра отново въздъхна — лека въздишка на прекомерна толерантност.

— Не се знае, може да изненадаш себе си.

И наистина стана така. Не че от първия път прояви огромен талант. Изненада я фактът, че й беше много приятно. Времето сякаш изчезваше, когато тя слагаше скицника в скута си и хващаше молива…

Келнерът дойде и тръсна на масата две панерчета с хляб с европейски билки. Кимна, когато Руби поръча просеко. Когато той се отдалечи, Руби се пресегна и си взе парченце фокача. Смигна на Касандра и посочи към масата.

— Опитай зехтина и балсамовия оцет — умирам за тях.

Касандра топна малко фокача в зехтина и балсамовия оцет.

— Хайде, Касандра — подкани я Грей, — не оставяй старата неомъжена двойка да се дърля, разкажи ни какво прави следобед.

Тя вдигна троха от хляба, която беше паднала на масата.

— Да, нещо вълнуващо? — попита Руби.

Касандра заговори някак против волята си:

— Открих кои са биологичните родители на Нел.

Руби изцвърча:

— Какво? Как така? Кои са?

Касандра прехапа устни в опит да възпре самодоволната си усмивка.

— Казват се Роуз и Натаниъл Уокър.

— О, боже, името е същото като на моя художник — засмя се Руби. — Грей, гледай само каква случайност, тъкмо говорихме за него днес, а и някога е живял в същото имение… — Тя застина, когато осъзна какво е казала, и розовото й лице пребледня. — Имаш предвид моя Натаниъл Уокър. — Преглътна. — Натаниъл Уокър ти е прадядо?

Касандра кимна и не успя да сдържи усмивката си. Почувства се смътно неловко.

Руби зяпна.

— И ти нямаше представа, когато се видяхме днес в галерията?

Касандра поклати глава, като продължаваше да се усмихва глупаво. Заговори, дори и само за да изтрие идиотската усмивка от лицето си:

— Не и до днес следобед, когато прочетох дневника на Нел.

— Не мога да повярвам, че не ни го каза още щом влязохме преди малко.

— Ами ти така се разбъбри за салса, че не й даде възможност — скастри я Грей. — Да не говорим, Руби, скъпа, че някои хора просто обичат личния им живот да си бъде личен.

— О, Грей, всъщност никой не обича да пази тайна. Единственото нещо, което прави една тайна забавна, е съзнанието, че не бива да я издаваш. — Тя поклати глава към Касандра. — Ти си роднина на Натаниъл Уокър! На някои хора адски им върви.

— Малко ми е странно. Връхлетя ме неочаквано.

— И как не — отвърна Руби. — Всички онези хора, които ровичкат в историята с надеждата да се окажат роднини на Уинстън Чърчил, а съдбата праща неочакван подарък на теб в лицето на прочут художник.

Касандра отново се усмихна, просто не се сдържа.

Келнерът отново се появи и им наля по чаша просеко.

— За разбулването на загадките — вдигна чашата си Руби.

Чукнаха чаши и отпиха.

— Извинете невежеството ми — обади се Грей, — не съм достатъчно запознат с историята на изкуството, но ако Натаниъл Уокър е имал изчезнала дъщеря, би трябвало да е имало издирване, нали? — разпери той длани към Касандра. — Не се съмнявам в разследването на баба ти, но как така, за бога, дъщерята на известен художник изчезва и никой не знае?

Руби този път не разполагаше с отговор. Погледна към Касандра.

— Доколкото разбирам от тетрадката на Нел, според всички архиви Айвъри Уокър е починала четиригодишна. Нел е била на същата възраст, когато се появява в Австралия.

Руби потри ръце.

— Смяташ, че е отвлечена, а извършителят се е погрижил да изглежда така, все едно тя е умряла, нали? Колко вълнуващо! Но кой е той? Защо го е направил? Какво е открила Нел?

Касандра се усмихна извинително.

— Изглежда, не е успяла да разреши тази част от загадката. Не и съвсем категорично.

— Какво искаш да кажеш? От къде знаеш?

— Прочетох края на тетрадката. Нел не е научила.

— Все нещо трябва да е научила, да си е изградила някаква теория. — Отчаянието на Руби беше осезаемо. — Кажи ми, че е изградила някакво предположение. Че ни е оставила нещо, от което да продължим!

— Има едно име, Елайза Мейкпийс — отговори Касандра. — При Нел е останал куфар, в който има книжка с вълшебни приказки и тези приказки са разбудили някои нейни спомени. Обаче дори ако Елайза е качила Нел на кораба, самата тя не е стигнала дотам.

— Какво й се е случило?

Касандра сви рамене.

— Няма официални данни. Сякаш се е изпарила някъде по времето, когато Нел е била изпратена в Австралия. Каквито и да са били плановете на Елайза, явно са се объркали.

Келнерът доля чашите им и ги попита дали са готови да поръчат основното.

— Да, налага се — отговори Руби, — но може ли да ни дадете пет минути? — Разгърна решително менюто си и въздъхна. — Всичко това е адски вълнуващо. Помисли си само: утре заминаваш за Корнуол да видиш тайната си къща! Как изобщо се побираш в кожата си?

— В къщата ли ще отседнеш? — попита Грей.

Касандра поклати глава.

— Адвокатът, който държи ключа, каза, че не е съвсем обитаема. Направила съм резервация в един хотел наблизо, хотел „Блакхърст“. Преди е бил дом на семейство Монтраше, семейството на Нел.

— На твоето семейство — уточни Руби.

— Да. — Касандра не се бе замисляла за това. Устните й отново се разтеглиха в трепетна усмивка.

Руби потръпна театрално.

— Страхотно ти завиждам. Всичко бих дала да имаше такава загадка в моето семейно минало, нещо вълнуващо, което да разплитам.

— Наистина много се вълнувам. Мисълта започна да ме преследва, струва ми се. Постоянно си представям онова момиченце, малката Нел, откъсната от семейството си, сам-самичка на пристана. Не мога да си я избия от главата. Много ми се иска да узная какво се е случило всъщност и защо тя се е озовала сама на другия край на света. — Касандра неочаквано се смути, понеже осъзна, че много се е разприказвала. — Допускам, че е глупаво.

— Ни най-малко. Според мен е напълно разбираемо.

Нещо в състрадателния тон на Руби изпрати хладни тръпки по кожата на Касандра. Знаеше какво ще последва. Коремът й се сви и мисълта й трескаво търсеше начин да смени темата.

Но не беше достатъчно бърза.

— Едва ли има нещо по-лошо от това да изгубиш дете — разнесе се благият глас на Руби, а думите й строшиха тънката защитна черупка на скръбта на Касандра и личицето на Лио, мирисът му, смехът му на двегодишно момченце мигом бяха освободени.

Тя някак успя да кимне, да се усмихне безсилно и да потисне спомените, когато Руби хвана ръката й.

— След случилото се с твоето момче не е чудно, че си твърдо решена да разбулиш миналото на баба си. — Руби лекичко я стисна. — Изглежда ми съвсем логично: изгубила си дете и сега се надяваш да намериш дете.

20

Лондон, 1900 г.

Елайза разбра кои са още щом завиха зад ъгъла и поеха по Батърси Чърч Роуд. И преди ги беше мяркала на улицата, старата и младата, издокарани от глава до пети, вършеха добрите си дела с ожесточена непоколебимост, сякаш сам Бог се беше спуснал от небето и им бе разпоредил.

Господин Суиндъл заплашваше да повика Доброжелателките още когато Сами ги напусна, не пропускаше възможността да напомни на Елайза, че ако тя не намери начин да припечелва за двама, ще се озове в приюта за бедни. И макар че Елайза правеше всичко по силите си да плаща наема и да слага по нещичко в кожената торбичка, умението й да лови плъхове явно я беше напуснало и с всяка изминала седмица тя затъваше все повече.

Долу на вратата се чу потропване. Елайза замръзна. Огледа стаята и прокле малката пукнатина в мазилката, запушения комин. Да нямаш прозорци и да си незабелязан е хубаво, когато шпионираш улицата, но не и когато спешно се налага да избягаш.

Отново се чу почукване. Кратко и рязко потропване, настойчиво, а после през тухлената стена се разнесе пронизителен глас:

— Енорийско посещение.

Елайза чу как вратата се отваря и звънчето над нея звънва.

— Аз съм госпожица Рода Стърджън, а това е племенницата ми — госпожица Маргарет Стърджън.

И после гласът на госпожа Суиндъл:

— Очарована съм несъмнено.

— Боже, колко чудати вехтории и няма място къде яйце да хвърлиш.

Отново госпожа Суиндъл, но по-кисело:

— Последвайте ме, момичето е горе. И внимавайте — ако счупите нещо, ще трябва да платите.

Стъпки, които се приближават. Четвъртото стъпало изскърца, после пак и пак. Елайза зачака с разтуптяно сърце като на някой от плъховете, уловени от господин Родин. Представяше си го как потрепва в гърдите й като пламъче на вятъра.

После предателската врата се отвори и двете Доброжелателки застанаха на прага.

По-възрастната се усмихна и очите й се превърнаха в гънки кожа.

— Ето ни и нас, жените от енорията — оповести тя. — Аз съм госпожица Стърджън, а това е племенницата ми, госпожица Стърджън. — Наведе се напред, което наложи Елайза да отстъпи назад. — А ти трябва да си Елайза Мейкпийс.

Елайза не отговори. Леко подръпна кепето на Сами, което продължаваше да носи.

Погледът на по-възрастната жена се плъзна нагоре и огледа тъмната и мръсна стая зад момичето.

— О, боже — изцъка тя с език, — трудностите ти никак не са преувеличени. — Театрално вдигна отворената си длан и притисна с нея пълната си гръд. — Не, ни най-малко не са преувеличени. — Мина покрай Елайза. — Нищо чудно, че тук вилнеят болести. Дори прозорец няма.

Госпожа Суиндъл се засегна от скандалното оскърбление към нейната стая и изгледа начумерено Елайза.

По-възрастната госпожица Стърджън се извърна към по-младата, която не беше помръднала от прага.

— Съветвам те да си вържеш кърпичка, Маргарет, понеже здравето ти е крехко.

По-младата жена кимна и извади дантелена кърпичка от ръкава си. Сгъна я на две, за да се образува триъгълник, после я притисна към носа и устата си и едва тогава се осмели да направи крачка в стаята.

Изпълнена с увереност в собствената си правдивост, госпожица Стърджън продължи невъзмутимо:

— Радвам се да ти съобщя, че намерихме къде да те настаним, Елайза. Още щом научихме в какво положение се намираш, се заловихме да ти помогнем. Ти си твърде малка, за да прислужваш — и, подозирам, характерът ти не е подходящ, — но успяхме да се справим добре. С Божията помощ ти намерихме място в местния приют за бедни.

Дъхът на Елайза секна и заседна в гърлото.

— Затова си събирай нещата, каквито и да са те, и да тръгваме. — Погледът на госпожица Стърджън се стрелна настрани изпод острите й мигли.

Елайза не помръдна.

— Хайде, не се мотай.

— Не! — възрази Елайза.

Госпожа Суиндъл шамароса Елайза по тила, а по-възрастната госпожица Стърджън се ококори.

— Имаш късмет, че се намери място за теб, Елайза. Уверявам те, че много по-лоши неща може да се случат на момичетата, оставени да се оправят сам-самички. — Жената изсумтя многозначително и пристъпи умолително напред. — Хайде, ела.

— Няма.

— Може би е глупава — отбеляза младата госпожица Стърджън през кърпичката си.

— Не е глупава, само е лоша.

— Господ се грижи за всичките си овчици, дори за лошите — заяви възрастната госпожица Стърджън. — Опитай се да намериш подходящи дрехи за момичето, скъпа Маргарет. И внимавай да не вдъхнеш мръсотия.

Елайза поклати глава. За нищо на света нямаше да отиде в приют за бедни, нито щеше да свали дрехите на Сами. Те вече бяха част от нея.

Ето в този момент имаше нужда баща й да се появи героично на вратата. Да я вдигне в прегръдките си и да я вземе със себе си, а после да отплават по моретата, търсейки приключения.

— Ето това ще свърши работа — вдигна прокъсаната престилка на Елайза госпожа Суиндъл. — Няма да й трябва нищо повече там, където отива.

Изведнъж Елайза си спомни думите на мама. Настойчивото й твърдение, че човек трябва сам да се спасява, че ако има достатъчно силна воля, дори слабият ще се сдобие със сила. И внезапно Елайза проумя какво трябва да направи. Без нито дума повече, тя се хвърли към вратата.

По-възрастната госпожица Стърджън се оказа изненадващо ловка и бърза и й препречи пътя. Госпожа Суиндъл зае втора отбранителна позиция.

Елайза изви глава и лицето й се блъсна устремно в тялото, на госпожица Стърджън. Ухапа я с всичка сила. Старата госпожица Стърджън изпищя и се хвана за бедрото.

— Ах, ти, зверче такова!

— Лельо, ще те зарази с бяс!

— Казах ви, че е опасна — обади се госпожа Суиндъл. — Хайде, оставете дрехите. Да я сваляме долу.

Госпожа Суиндъл стисна едната ръка на Елайза, възрастната госпожица Стърджън — другата, а племенницата се мотаеше пред тях и даваше безполезни сведения къде има стълби и прагове, докато Елайза се мяташе като бясна.

— Успокой се, момиче! — нареди й възрастната госпожица Стъдокън.

— Помощ! — изкрещя Елайза и почти успя да се откопчи. — Някой да ми помогне.

— Ще те напердаша! — изсъска госпожа Суиндъл, когато слязоха.

— Плъх! Видях плъх!

— В къщата ми няма плъхове!

Младата госпожица Стърджън изпищя, скочи върху един стол и събори няколко зелени бутилки.

— Непохватно момиче! Ще ми платиш за счупеното.

— Сама сте си виновна, ако нямаше плъхове…

— Няма! Никъде няма нито един плъх…

— Лельо, видях го. Ужасно животно, голямо като куче с черни лъскави очи и дълги остри нокти… — Гласът й заглъхна и тя се отпусна тежко на стола. — Едва не припаднах. Не съм създадена за такива ужасии.

— Хайде стига, Маргарет, прояви малко смелост. Помисли за четирийсетте дни и нощи на Христос.

Възрастната госпожица Стърджън показа впечатляващо присъствие на духа, като продължи да стиска Елайза, докато се приведе да вдъхне смелост на племенницата си, която цивреше:

— Ама малките му лъскави очички, ужасният му потрепващ нос… — ахна тя. — Пфу! Ето го!

Всички погледи се насочиха, накъдето сочеше Маргарет — свит зад купчината въглища, стоеше един треперещ плъх. Елайза му пожела свободата.

— Ела тук, негоднико! — Госпожа Суиндъл грабна един парцал и погна гризача из стаята, размахвайки парцала във всички посоки.

Маргарет врещеше. Госпожица Стърджън й шъткаше, госпожа Суиндъл проклинаше, трошеше се стъкло и после изненадващо се разнесе глас. Ясен и тих:

— Веднага престанете.

Всичко притихна, когато Елайза, госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън се обърнаха да видят откъде идва гласът. На входната врата стоеше облечен в черно мъж. Зад него имаше лъскава карета. Край нея се бяха струпали деца, които пипаха колелата и се дивяха на запалените фенери отпред. Мъжът обходи с поглед сцената, на която бе станал свидетел.

— Госпожица Елайза Мейкпийс?

Елайза кимна отсечено, неспособна да намери думи. Твърде слисана от възможността да избяга, за да се запита кой е непознатият, дето знае името й.

— Дъщеря на Джорджиана Монтраше? — Той подаде една снимка на Елайза. Беше мама, много по-млада, облечена с красиви дрехи като истинска дама. Елайза се ококори. Кимна объркано.

— Аз съм Финеъс Нютън, идвам от името на лорд Лайнъс Монтраше от имението „Блакхърст“ да ви взема и да ви заведа в семейното имение.

Елайза зяпна, но не толкова, колкото зяпнаха госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън. Госпожа Суиндъл се отпусна тежко на един стол, все едно получи удар. Устата й се отваряше и затваряше като на риба, докато тя блееше объркано:

— Лорд Монтраше… Имението „Блакхърст“… Семейно имение…?

Възрастната госпожица Стърджън изпъна гръб.

— Господин Нютън, опасявам се, че не мога да допусна да идвате тук и да отвеждате момичето, без да покажете някаква заповед. Ние от енорията имаме отговорности…

— Тук пише всичко — подаде й мъжът някакъв лист. — Работодателят ми поиска и получи опекунство над тази малолетна. — Той се обърна към Елайза и трепна почти недоловимо при вида на необичайното й облекло. — Да тръгваме, госпожице. Задава се буря, а ни чака дълъг път.

Елайза взе решение за част от секундата. Нищо че никога не беше чувала за Лайнъс Монтраше от имението „Блакхърст“. Нищо че нямаше представа дали този господин Нютън казва истината. Нищо че мама категорично отказваше да говори за семейството си и че на лицето й се спускаше тъмна сянка, когато Елайза я притискаше да разказва. Всичко беше за предпочитане пред приюта. А ако приемеше историята на този мъж, ако избягаше от лапите на госпожиците Стърджън, ако се сбогуваше завинаги със семейство Суиндъл и със студената и самотна таванска стаичка в къщата им, Елайза щеше да се спаси — както би се спасила и ако беше успяла да се отскубне и да хукне към вратата.

Забърза към господин Нютън, застана зад покритата му с наметката ръка и скришом огледа лицето му. Отблизо не изглеждаше толкова едър, колкото й се стори на входа. Тялото му беше като буре, беше среден на ръст. Кожата му беше румена, а под черния му цилиндър Елайза видя да стърчи малко коса, която годините бяха направили от кестенява — бяла.

Докато госпожиците Стърджън разглеждаха заповедта за опекунство, госпожа Суиндъл най-сетне се окопити. Пристъпи напред и изпъна тънкия си възлест пръст към гърдите на господин Нютън, натъртвайки на всяка своя дума.

— Това е само един номер, а вие, господине, сте шут — поклати глава тя. — Не знам какво искате от момичето, макар съвсем ясно да си представям, обаче няма да я откраднете от мен с подлите си лъжи.

— Госпожо, уверявам ви, че няма никакви подли лъжи — заяви господин Нютън и преглътна с доста видимо недоволство.

— Амииии!? — отскочиха нагоре очите й, а устните й се разтегнаха в слюнчеста усмивка. — Това са лъжи, пълни лъжи, а той е противен лъжец. Това момиче няма семейство, сирак е. Сирак. Освен това е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. — Устната й се закриви победоносно, когато госпожа Суиндъл се добра до позиция, която смяташе за необорима. — Оставиха ми я след смъртта на майка й, понеже нямаше къде другаде да отиде. Познавам я от тринайсет години и през това време никой не е споменавал за никакво семейство. Този човек е мошеник.

Елайза вдигна поглед към господин Нютън, който изпусна кратка въздишка и изви вежди.

— Макар да съм леко изненадан, че майката на госпожица Елайза не е разкрила подробностите за съществуването на семейството си, това не променя факта, че такова семейство има. — Той кимна на възрастната госпожица Стърджън. — Пише го в документите. — Излезе навън и отвори широко вратата на каретата. — Госпожице Елайза? — подкани я той и й даде да разбере, че трябва да се качи.

— Ще повикам съпруга си — заяви госпожа Суиндъл.

Елайза се поколеба, кършейки ръце.

— Госпожице Елайза?

— Мъжът ми ще ви даде да се разберете.

Каквато и да беше истината за семейството й, Елайза осъзна, че изборът й е съвсем простичък: каретата или приютът. Нямаше власт над съдбата си, вече не. Единствената й възможност беше да се остави на милостта на хората, събрани тук. С дълбока въздишка тя направи крачка към господин Нютън.

— Не съм си взела нищо…

— Някой да повика господин Суиндъл!

Господин Нютън се усмихна мрачно.

— Не виждам тук нищо, което би могло да намери място в имението „Блакхърст“.

Вече се бе събрала малка групичка съседи. Госпожа Бейкър стоеше настрани със зяпнала уста и притиснала кошница с пране към кръста си, а малката Хати бе долепила сополивата си буза о полата на Сара.

— Ако обичате, госпожице Елайза. — Господин Нютън застана отстрани до вратата и направи широк приканващ жест с ръка.

Елайза хвърли последен поглед към запъхтяната госпожа Суиндъл и двете госпожици Стърджън, качи се по стълбичката, разпъната почти до канавката, и хлътна в тъмната вътрешност на каретата.

* * *

Едва след като вратичката се затвори зад гърба й, Елайза си даде сметка, че не е самичка. Срещу нея в тъмните гънки на драперията седеше мъж, когото тя познаваше. Мъж с пенсне и с чист костюм. Коремът й се сви. Тутакси разбра, че това е лошият човек, за когото ги предупреждаваше мама, и осъзна, че трябва да бяга. Ала не успя да се извърне към затворената врата, защото лошият човек потропа по стената зад гърба си и каретата потегли.

Втора част

21

Пътят за Корнуол, 1900 г.

Докато се носеха по Батърси Чърч Роуд, Елайза оглеждаше вратата на каретата. Може би, ако завъртеше всички ръчки, ако натиснеше някой от жлебовете, вратичката щеше да се отвори и момичето щеше да се търкулне на свобода. Тази свобода беше съмнителна — ако оцелееше от падането, щеше да се наложи да потърси начин да избегне приюта, но това със сигурност беше за предпочитане пред отвличането й от човека, който ужасяваше мама до смърт.

С разтуптяно сърце, което пърхаше в гърдите й като птичка в клетка, Елайза се пресегна предпазливо, обхвана с пръсти ръчката и…

— На твое място не бих го направил.

Тя рязко вдигна поглед.

Мъжът я наблюдаваше с увеличени зад лещите на пенснето си очи.

— Ще паднеш зад каретата и колелата ще те прережат. — Устните му се разтеглиха в тънка усмивка, която разкри един златен зъб. — И как ще го обясня на вуйчо ти? Търся те тринайсет години, а те доставям на две половини? — И мъжът издаде някакъв звук — поредица от бързи шумове като смучене, които Елайза взе за смях само заради извитите нагоре ъгълчета на устата му.

Звукът секна толкова бързо, колкото се бе появил, и устата на мъжа възобнови предишното си строго очертание. Той поглади рошавите си мустаци, които приличаха на опашките на две катерички над устните му.

— Казвам се Мансел. — Облегна се назад и затвори очи. Положи една връз друга бледите си и влажни наглед длани върху лъскавата дръжка на бастуна. — Работя за вуйчо ти и спя много леко.

Колелата на каретата затанцуваха с металически звук по застлан с обли камъни път, след като още една редица тухлени къщи прелетя покрай тях — сиви, докъдето ти поглед стига, а Елайза седеше сковано, стараейки се отчаяно да не събуди лошия човек. Постара се да диша в такт с потропването на галопиращите коне. Нареди на своите объркано кръжащи мисли да се подредят. Съсредоточи се върху студената кожа на седалката под себе си. Само така можеше да спре треперенето на краката си. Имаше чувството, че я водят в други селения, като героиня, откъсната от страницата на една приказка с познат ритъм и обкръжение и преместена доста нехайно в друга.

Когато стигнаха до пъстрите покрайнини на Лондон и най-сетне се измъкнаха от гората от сгради, Елайза видя разгневеното небе. Конете с всички сили се мъчеха да надбягат тъмните сиви облаци, ала какъв шанс имаха животинките срещу Божия гняв? Първите капки дъжд покапаха стръвно върху покрива на каретата и светът навън скоро се скри зад бяла пелена. Тя се мяташе към прозорците и се процеждаше през тъничките пролуки над вратите на каретата.

Пътуваха часове наред и Елайза потърси убежище в мислите си, докато най-неочаквано каретата зави и струйка ледена вода се изсипа на главата на момичето. Тя примигна с мокрите си мигли и сведе поглед към мокрото място на блузата си. Много й се доплака. Странно как в един толкова бурен ден й се доплаква от дреболия като струйка вода. Тя обаче нямаше да ревне, не и тук, не и пред този злодей. Преглътна твърдата бучка в гърлото си.

Без видимо да отваря очи, господин Мансел извади бяла кърпичка от джоба си и я подаде на Елайза. Подкани я да я вземе.

Тя изтри лицето си.

— Такава суетня — каза той, без почти да разделя тънките си устни. — Такава огромна суетня.

Отначало Елайза помисли, че той има предвид нея. Стори й се несправедливо, понеже изобщо не беше предизвиквала никаква суетня, обаче не дръзна да го каже.

— Толкова много години усилия — продължи той — и такова нищожно възмездие. — Очите му се отвориха, студени и преценяващи, а кожата на лицето му се изопна. — Съсипаният човек е готов да стигне до крайности.

Елайза се запита кой е съсипаният човек и зачака господин Мансел да поясни. Той обаче не продума повече. Просто взе обратно кърпичката си и я задържа между два от бледите си пръсти, преди отново да я захвърли на седалката до себе си.

Каретата рязко се люшна и Елайза стисна седалката, за да запази равновесие. Конете промениха крачка и каретата забави ход. Накрая спря.

Пристигнаха ли? Елайза надникна през прозореца, но не видя къщата. Само обширно и влажно поле, а до него малка каменна постройка с избелял от дъжда надпис. „Странноприемница Макклиъри“, Гилфорд.

— Имам друга работа — заяви господин Мансел на слизане. — Нютън ще те откара нататък. — Дъждът почти заглуши следващите му думи, но докато вратата се затръшваше, Елайза го чу да се провиква: — Откарай момичето в „Блакхърст“.

* * *

Последва остър завой и Елайза политна към твърдата и студена врата. Събуди се сепнато и й трябваше малко време да си спомни къде се намира, защо е сама в тъмна карета и поради каква причина се носи в неизвестна посока. Възстанови събитията накъсано и мъчително. Съдебното известие от нейния тайнствен вуйчо, бягството от лапите на Доброжелателките и от госпожа Суиндъл, господин Мансел… Изтри запотеното стъкло и надникна навън. Откакто се бе качила на каретата, препускаха денонощно, спираха само за смяна на конете, а ето че вече отново почти се стъмни. Явно бе поспала, но не знаеше колко време.

Вече не валеше и отвъд ниските облаци се показаха разпилените ранни звезди. Светлината на каретата не можеше да пробие гъстия мрак в провинцията и потрепваше, докато кочияшът управляваше по неравния път. В сумрачната и влажна светлина Елайза различи силуетите на високи дървета, чиито черни клони дращеха хоризонта, а също и голяма желязна порта. Навлязоха в тунел от грамадни капини и колелата заподскачаха по дупките, запращайки кални пръски към стъклото.

В тунела беше тъмно, а клонките на дърветата бяха толкова гъсти, че изобщо не пропускаха оскъдната привечерна светлина. Елайза затаи дъх в очакване на пристигането. В очакване на първия поглед към онова, което се намираше пред нея. „Блакхърст“. Чуваше сърцето си — вече не беше врабче, а същински гарван с големи мощни криле, които плющяха в гърдите й.

Внезапно излязоха от тунела.

Елайза не беше виждала толкова грамадна каменна сграда. По-голяма дори от хотелите в Лондон, където непрекъснато пристигаха и заминаваха важните особи. Беше забулена в тъмна мъгла, а зад нея се преплитаха високи дървета и клони. Няколко прозореца на долния етаж примигваха с жълтото сияние на лампите. Възможно ли бе това да е къщата?

Движение привлече погледа й към един прозорец в горната част. Наблюдаваше я далечно лице, бледо на светлината на свещта. Елайза се приближи към прозореца на каретата, за да види по-добре, но лицето вече беше изчезнало.

И тогава каретата мина покрай сградата и металните й колела продължиха да тракат по алеята. Минаха под някаква арка и каретата спря.

Елайза седеше напрегната, взираше се и се питаше дали трябва да слезе от каретата, сама ли трябва да влезе в къщата.

Изведнъж вратата се отвори и господин Нютън, целият подгизнал въпреки мушамата си, протегна ръка.

— Елате, госпожице, и бездруго вече е много късно. Няма време за колебания.

Елайза пое протегнатата й ръка и бързо слезе по стълбичката на каретата. Бяха изпреварили дъжда, докато тя бе спала, но съдейки по небето, той скоро щеше да ги настигне. Тъмни сиви облаци провисваха към земята, натежали от зли намерения, и въздухът беше гъст заради мъглата — различна от лондонската. По-студена и не толкова мръсна, миришеше на сол, листа и вода. Имаше и някакъв шум, който Елайза не можеше да определи. Като от безкрайно дълъг влак, който фучи покрай нея. Фшшш… Фшшш… Фшшш…