Забравената градина

— Това място е вълшебно, нали? — Крисчън беше застанал насред градината до една ръждясала желязна пейка. — Още като дете го усещах.

— Идвал си тук, така ли?

— Непрекъснато, бях си го нарочил за лично скривалище. Никой друг не знаеше за него. — Той сви рамене и додаде: — Е, почти никой.

Зад Крисчън, в другия край на градината, Касандра забеляза нещо да проблясва на фона на обраслата с растения стена. Приближи се. Беше метален предмет, който блещукаше на слънцето. Порта. Въжести пълзящи растения се бяха увили около нея като паяжина, запречила входа към бърлогата на паяк. Или пък беше изход.

Крисчън се приближи и двамата заедно разкъсаха част от храсталака. Показа се месингова брава, потъмняла от времето. Касандра я разклати. Портата беше заключена.

— Накъде ли води?

— От другата страна има лабиринт, който стига чак до имението — каза Крисчън. — Свършва пред хотела. През последните месеци Майкъл се опитва да го възстанови.

Разбира се, лабиринтът. Касандра знаеше за него. Къде беше чела? Дали не бе в тетрадката на Нел? Или в някоя от туристическите брошури в хотела?

Наблизо закръжи водно конче, после се стрелна нанякъде, а Касандра и Крисчън продължиха към центъра на градината.

— Защо баба ти е купила къщата? — попита Крисчън и отупа едно паднало листо от рамото си.

— Родена е по тези места.

— В селото ли?

Касандра се поколеба и се запита каква част от историята да му разкрие.

— Всъщност в имението. В „Блакхърст“. Научила е едва след смъртта на осиновителя си, когато вече била на шейсет и няколко години. Открила, че родителите й са Роуз и Натаниъл Уокър. Той бил…

— Художник, знам. — Крисчън вдигна малка пръчка от земята. — Имам книга с негови илюстрации, книжка с вълшебни приказки.

— „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“ ли?

— Да — погледна я той учуден.

— И аз я имам.

Той изви вежди.

— Не са отпечатани много бройки, не и по днешните разбирания. Знаеше ли, че Елайза Мейкпийс е живяла тук, в тази къща?

Касандра поклати глава.

— Знаех, че е отраснала в имението…

— Повечето от приказките й са написани точно в тази градина.

— Знаеш много за нея.

— Напоследък препрочитам приказките й. Като дете много ги харесвах, още откакто намерих книжката в антиквариата книжарница. В историите има някаква магия, нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед. — Той изчовърка калта от подметката си. — Сигурно ти се струва тъжна работа — голям мъж да чете детски приказки.

— Не точно. — Касандра забеляза, че той свива и отпуска рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Признак на нервност. — Коя ти е любимата?

Той килна глава и примигна срещу слънцето.

— „Очите на магьосницата“.

— Наистина ли? Защо?

— Винаги ми се е струвала различна от останалите. Някак по-многопластова. Освен това осемгодишен бях лудо влюбен в принцесата — усмихна се той стеснително. — Как няма да се влюбиш в момиче, чийто замък е разрушен, чиито поданици са избити, царството й е в руини, но тя въпреки всичко събира достатъчно смелост да поеме на път и да намери очите на старата магьосница?

Касандра също се усмихна. Историята за смелата принцеса, която не знаела, че е принцеса, беше първата приказка на Елайза, която самата тя беше прочела. В онзи горещ ден в Брисбън, когато беше десетгодишна и след като не се подчини на нарежданията на баба си, намери куфара под леглото.

Крисчън скърши пръчката на две и хвърли парчетата.

— Допускам, че ще опиташ да продадеш къщата?

— Защо? Да не би да искаш да я купиш?

— С надницата, която ми плаща Майк? — Очите им се срещнаха за кратко. — Не се надявай.

— Не знам как ще успея да я стегна — призна Касандра. — Не си давах сметка колко много работа има. Градината, самата къща — махна тя с ръка към южната стена, — има дори дупка на проклетия покрив!

— За колко време си тук?

— Резервирала съм си хотел за още две седмици.

— Това време би трябвало да стигне — кимна той.

— Мислиш ли?

— Ами да.

— Много си уверен. А дори не си ме виждал с чук в ръка.

Той се протегна да вплете един филиз глициния при останалите.

— Аз ще ти помогна.

Касандра се смути: той смяташе, че тя му прави намеци.

— Аз не исках… нямам… — Въздъхна дълбоко. — Не разполагам с никакъв бюджет за ремонт.

Крисчън се усмихна — първата му истинска усмивка, която виждаше Касандра.

— Аз и бездруго печеля съвсем малко. Защо да не поработя без пари на едно място, което обичам.

33

Триджина, 1975 г.

Нел отправи поглед към бурното море. Беше първият мрачен ден след пристигането й в Корнуол и целият пейзаж трептеше. Белите вили се бяха прилепили към студените чукари, стрелкаха се сребристи чайки, сивото небе отразяваше набъбналото море.

— Най-красивата гледка в Корнуол — отбеляза брокерката на недвижими имоти.

Нел не удостои безсмислената й забележка с коментар, а продължи да съзерцава пенестите бурни вълни от таванското прозорче.

— Има още една спалня. По-малка е, но все пак е спалня.

— Трябва ми още време да разгледам — отбеляза Нел. — Ще сляза при вас долу, когато приключа.

Брокерката явно нямаше нищо против да си тръгне и след минутка Нел я видя да излиза от портата и да се загръща с палтото си.

Нел остави жената да се бори с вятъра и да се опитва да си запали цигара и зарея поглед към градината. От тук горе не виждаше много, понеже се налагаше да се взира през оръфано пано от пълзящи растения, обаче различаваше ясно каменната глава на статуята на малко момче.

Облегна се на прашната рамка на прозореца и усети грапавото от солта дърво под дланите си. Идвала е в тази къща преди, като дете, вече беше сигурна. Стояла е точно на същото място, в тази стая, и е съзерцавала морето. Затвори очи и се помъчи да избистри спомените.

В стаята, където се намираше сега, имаше легло — единично, най-обикновено, с тъмни месингови топки, които се нуждаеха от излъскване. От тавана се спускаше мрежа с форма на обърнат конус, прилична на увисналата на хоризонта бяла мъгла, когато в открито море се вихри буря. Покривка от кръпки, приятно хладна под коленете й, рибарски лодки, които се поклащаха на прилива, цветни листенца, които плаваха по повърхността на езерото долу.

Да седиш на този прозорец, който стърчеше от къщата, беше като да висиш от върха на скалата като принцесата в една от любимите й приказки, превърната в птица и заключена в полюшваща се от тавана златна клетка…

Повишени гласове на долния етаж, баща й и Писателката.

Името й, Айвъри, остро и назъбено като звезда, изрязана от картон с остри краища. Името й като оръжие.

Бяха подхвърлени и други гневни думи. Защо татко крещеше на Писателката? Татко, който никога не повишаваше тон.

Момиченцето се уплаши, не искаше да слуша.

Нел стисна очи по-силно и се помъчи да чуе.

Момиченцето беше запушило уши, тананикаше си наум, разказваше си приказки, мислеше за златната клетка, за принцесата птица, която се поклаща там и чака.

Нел се помъчи да поизтласка встрани песента на детето, представата за златната клетка. В студените дебри на съзнанието й се спотайваше истината и очакваше Нел да я грабне и да я издърпа на повърхността…

Но не днес. Тя отвори очи. Днес тези нежни ластарчета бяха твърде хлъзгави, водата около тях беше твърде мътна.

Нел слезе по тесните задни стълби.

Брокерката заключи портата и двете мълчаливо се заспускаха по пътеката към колата.

— Е, какво мислите? — попита жената с небрежния тон на човек, който знае отговора.

— Бих искала да я купя.

— Евентуално бих могла да ви покажа още нещо… — Брокерката вдигна поглед от вратата на колата. — Искате да я купите?

Нел зарея поглед над бурното море към мъгливия хоризонт. Приятно й беше, когато времето е здравословно сурово. Когато облаците са провиснали ниско и заплашва да завали, Нел се чувстваше възродена. Дишаше по-издълбоко и разсъждаваше по-ясно.

Нямаше представа как ще плати за къщата, какво ще се наложи да продаде, за да купи имота. Но беше сигурна, както е сигурно, че черно и бяло правят сиво, че ще я притежава. Сигурна беше от мига, в който си спомни онова момиченце до езерцето с рибите — момиченцето, което е била тя в едно друго време.

* * *

Брокерката я откара обратно до „Триджина Ин“ със задъханото обещание да изпрати по куриер договорите веднага щом ги напечата. Освен това даде името на добър адвокат, когото Нел можеше да използва. Нел затвори вратата на колата и се качи по стълбите към фоайето. Толкова се бе съсредоточила над пресмятането на часовата разлика — май се добавяха три часа, така че сутринта да стане следобед, — за да звънне на банкера си и да опита да му обясни неочакваната покупка на къща в Корнуол, че забеляза жената, която вървеше срещу нея, едва когато почти се бяха сблъскали.

— Извинете — закова се на място Нел.

Робин Мартин примигваше бързо-бързо иззад очилата си.

— Мен ли чакате? — попита Нел.

— Нося ви нещо — подаде Робин на Нел купчина листове, защипани заедно. — Това е проучването ми за статията за семейство Монтраше, над която работех. — Пристъпи неловко от крак на крак. — Чух ви да питате дядо за тях и знам, че той не беше в състояние да… Че не ви помогна особено. — Тя въздъхна и заглади и бездруго гладката си коса. — Всъщност материалите са доста разнородни, но си помислих, че може да ви бъде интересно.

— Благодаря ви — искрено каза Нел. — И моля да ме извините, ако съм… — Робин кимна. — Дядо ви…

— Вече е много по-добре. Всъщност се чудех дали не бихте искали отново да дойдете на вечеря идната седмица. В къщата на дядо.

— Признателна съм, че ме каните, обаче се съмнявам, че на дядо ви ще му е приятно.

Робин поклати глава и косата й се люшна плавно.

— О, не, не сте разбрали правилно.

Нел изви вежди.

— Идеята беше негова — поясни Робин. — Заяви, че има да ви казва нещо. За къщата и за Елайза Мейкпийс.

34

Ню Йорк и Триджина, 1907 г.

Г-ца Роуз Монтраше,

лайнер „Лузитания“, „Кюнард“

8 септември 1907 г.

Г-ца Елайза Монтраше

Имение „Блакхърст“.

Корнуол, Англия

„Скъпа моя Елайза,

О, каква чудесия е «Лузитания»! Пиша ти това писмо, братовчедке моя, седнала на горната палуба — на изискана масичка в кафене «Веранда», — зареяла поглед над ширналата се синева на Атлантика, докато нашият огромен «плаващ хотел» ни носи към Ню Йорк.

На борда цари изключително празнична атмосфера и всички преливат от надежда, че «Лузитания» ще си възвърне «Синята панделка»⁹ като я отнеме от Германия. На пристана в Ливърпул, докато огромният кораб бавно се откъсваше от мястото, където беше акостирал, и поемаше на своето плаване, хората на палубата пееха «Британците никога няма да бъдат покорени» и размахваха знаменца — толкова много и толкова бързо, че дори когато се отдалечихме и хората на брега се смалиха до точици, виждах как флагчетата продължават да се веят. Когато корабите се сбогуваха с нас с надути сирени, признавам, че ръцете ми настръхнаха и сърцето ми се изпълни с прилив на гордост. Каква радост има в такива паметни мигове! Питам се дали историята ще ни запомни? Надявам се — само като си помисля, че човек може да направи нещо, да повлияе на някое събитие и така да излезе извън пределите на обикновения човешки живот!

Знам какво ще кажеш за «Синята панделка» — че това е глупаво състезание, измислено от глупави мъже, които се мъчат да докажат, че корабът им може да изпревари друг такъв кораб, принадлежащ на още по-глупави мъже! Обаче, скъпа Елайза, ако си тук, ако вдъхнеш от духа на вълнението и на състезанието… Е, мога да кажа само, че е въодушевяващо. Чувствам се по-жива, каквато не съм била от цяла вечност, и макар да знам, че сигурно въртиш очи с досада, позволи ми да изразя най-дълбокото си желание да осъществим пътуването с рекордна скорост и да си възвърнем полагащото ни се почетно място.

Целият кораб е така устроен, че понякога човек забравя, че е в морето. Двете с мама сме в един от двата «кралски апартамента» на борда — има две спални, дневна, трапезария, частна баня, тоалетна и килер, и е красиво обзаведен, напомня ми на една от снимчиците на «Версай» в книжката на госпожица Трантън, която тя донесе в учебната стая онова лято преди много време.

Чух една много елегантно облечена дама да казва, че корабът прилича на хотел повече от всеки друг кораб, на който е пътувала в чужбина. Не познавах въпросната дама, но съм сигурна, че е «много важна особа», понеже мама изпадна в рядък за нея пристъп на безсловесност, когато се озовахме в орбитата на въпросната дама. Обаче не се притеснявай, не беше трайно увреждане — не можеш да потиснеш мама задълго. Бързо си възвърна словоохотливостта и от тогава наваксва изгубеното време. Според мама спътниците ни са като извадени от справочника «Кой кой е» в лондонското общество, поради което трябвало да ги «омайваме». Строго ми е разпоредено винаги да изглеждам безупречно — слава богу, че имам два дрешника с пълно снаряжение, че да се подготвям за битка! Поне веднъж с мама сме на едно мнение, макар че вкусовете ни се различават! — постоянно ми показва някакви господа, които според нея са идеални кандидати за брак, и аз направо се смайвам. Но стига толкова, боя се, че ще изгубя скъпата си братовчедка като слушателка, ако продължавам да обсъждам такива теми.

Да се върнем към кораба — проведох някои проучвания, с които моята Елайза несъмнено ще се гордее. Вчера сутринта успях за малко да се измъкна от мама и прекарах един прелестен час в градината на горната палуба. Мислех си за теб, най-скъпа моя, и за това колко удивена би била ти, че е възможно подобна пищна растителност да бъде отглеждана на борда на един кораб. На всяка крачка има качета със зелени дървета и прекрасни цветя. Почувствах се изключително ободрена, докато седях там (никой не познава по-добре от мен лечебните свойства на градината) и се отдадох на всякакви глупави блянове. (Ти прекрасно можеш да си представиш в какви посоки се отплеснаха мислите ми…)

О, как ми се иска да бе отстъпила и да беше дошла с нас, Елайза. Ще те посгълча малко, макар и не строго, защото просто не проумявам. Нали в крайна сметка на теб ти хрумна, че ние двете може някой ден да заминем за Америка, да видим с очите си небостъргачите и великата Статуя на свободата. Не мога да проумея какво те накара да пожертваш тази възможност и вместо това да останеш в «Блакхърст», сама в компанията на татко. Както обикновено, ти си загадка за мен, но знам, че няма смисъл да споря с теб, когато вече си решила нещо твърдо, скъпа моя упорита Елайза. Мога само да кажа, че вече ми липсваш и че често си представям какви лудории щяхме да вършим, ако бяхме тук заедно. (Как щяхме да изопваме докрай нервите на мама!) Необичайно ми е да си припомням времето, когато не съм те познавала, имам чувството, че винаги сме били двечките, а годините, прекарани в «Блакхърст» преди идването ти, са били просто ужасен период на изчакване.

О, мама ме вика. Изглежда, отново ни очакват в трапезарията. (А храната, Елайза! Налага се да се разхождам по палубата между храненията, за да може изобщо да съм в състояние да направя учтив опит отново да седна на масата!) Мама все успява да привлече като събеседник на трапезата ни я граф, я богат индустриалец. Задълженията на една дъщеря са неизчерпаеми и тук мама наистина има право: никога няма да срещна своята съдба, ако стоя заключена в стаята си.

Засега се сбогувам с теб, скъпа моя Елайза, и те уверявам, че макар да не си тук телом, неизменно ме съпровождаш духом. Знам, че когато за пръв път зърна прочутата Статуя на свободата, извисила се бдително над пристанището, ще чуя гласа на братовчедка си Елайза да казва: «Само я погледни и си представи какви неща е виждала».

Вечно твоя, обична братовчедка Роуз.“

* * *

Елайза стисна между пръстите си увития в кафява хартия пакет. Стоеше на прага на селския магазин в Триджина и наблюдаваше как тъмносивата пелена от облаци провисва към огледалото долу. Мъгливият хоризонт показваше, че в морето бушуват бури, а въздухът трептеше, наситен с тревожни капчици влага. Елайза не носеше чанта, защото на излизане от къщата не бе възнамерявала да идва в селото. По някое време сутринта историята я застигна и наложи незабавно да бъде описана. Петте празни страници, които бяха останали в сегашния й бележник, й се сториха крайно недостатъчни, а необходимостта да си купи нов бележник — належаща, затова се отправи на това импровизирано пазаруване.

Елайза отново огледа навъсеното небе и пое с бърза крачка по пристанищния път. Когато стигна до разклона, се отклони от главния път и пое по тясната пътека по канарата. Дейвис й беше споменавал, че има кратък път от имението до селото, който минава по ръба на скалата.

Пътеката беше стръмна, но Елайза крачеше бързо. Спря само веднъж, за да хвърли поглед към ширналото се гранитеносиво море, осеяно с белите точици на рибарските лодки, които се прибираха за през нощта. Гледката извика усмивка на устните на Елайза — приличаха на врабчета, които долитат в гнездото, след като през целия ден са изучавали окрайнините на широкия свят.

Някой ден тя щеше да прекоси морето чак до другия край досущ като баща си. Толкова много светове я очакваха отвъд хоризонта. Африка и Индия, Близкият изток, Австралия и Нова Зеландия, а в тези далечни места тя щеше да открие нови истории, вълшебни приказки от отминали времена.

Дейвис подхвърли на Елайза идеята да записва приказките си и тя го послуша. Беше изписала дванайсет бележника и продължаваше. Всъщност колкото повече пишеше, толкова по-бъбриви ставаха историите, кръжаха в съзнанието й, напираха в главата й, нетърпеливи да излязат навън. Тя не знаеше дали приказките й струват нещо и, честно казано, пет пари не даваше. Бяха си нейни и по някакъв начин, докато ги пишеше, тя се чувстваше истинска. Записани на хартия, образите, които танцуваха в съзнанието й, ставаха по-дръзки. Придобиваха ново поведение, на което тя не си бе представяла, че са способни, казваха неща, които не знаеше, че те мислят, започваха да се държат непредсказуемо.

Историите й имаха малка, но отзивчива публика. Всеки ден след вечеря Елайза се сгушваше в леглото до Роуз точно както правеше, когато бяха по-малки, и подемаше най-новата си приказка.

Роуз придума Елайза да изпрати една от приказките си в лондонското седалище на списание „Детски приказки“.

— Не искаш ли да ги видиш отпечатани? Тогава ще станат истински истории, а ти — истинска писателка.

— Те вече са си истински истории.

Роуз придоби дяволито изражение.

— Обаче ако ги издадат, ще припечелиш нещичко.

Нейни собствени пари. Това предизвика интереса на Елайза и Роуз го знаеше. До този момент Елайза беше напълно зависима от щедростта на леля си и на вуйчо си, обаче напоследък се питаше как ще финансира пътуванията и приключенията, които й готвеше бъдещето.

— И със сигурност това няма да се хареса на мама — додаде Роуз, стиснала ръце под брадичката и хапейки устни, за да престане да се усмихва. — Една дама Монтраше да си припечелва прехраната!

Както обикновено, реакцията на леля й Аделайн нямаше почти никакво значение за Елайза, но мисълта, че други хора може да прочетат историите й… Откакто Елайза беше открила книжката с приказки във вехтошарското магазинче на госпожа Суиндъл и бе потънала в избелелите й страници, тя бе прозряла силата на хубавите истории. Магическата им способност да лекуват раните на хората.

Ръмежът вече се бе превърнал в лек дъждец и Елайза хукна, притиснала бележника към гърдите си. Влажни треви удряха мократа й пола. Какво ли щеше да каже Роуз, когато Елайза й съобщи, че от детското списание искат да издадат „Подмененото дете“ и бяха поискали да видят още нейни приказки? Елайза се усмихна, тичайки.

Още две седмици, преди Роуз най-сетне да се върне у дома. Елайза направо нямаше търпение. Колко й липсваше братовчедка й! Раздялата бе накарала Елайза да се почувства някак сиротна, много по-слабо свързана с всичко. Роуз се отнасяше доста немарливо към кореспонденцията — имаше едно писмо, написано по време на плаването за Америка, но оттогава нищо, а Елайза нетърпеливо очакваше новини за великия град. Много би искала да го види, но леля й Аделайн беше пределно ясна.

— Своите шансове съсипвай колкото си искаш — беше й казала тя една вечер, след като Роуз си бе легнала, — но няма да допусна да провалиш бъдещето на Роуз с некултурното си поведение. Тя никога няма да намери съдбата си, ако не получи възможността да блесне. — Леля Аделайн се възправи в цял ръст и заяви: — Запазила съм два билета до Ню Йорк. Един за себе си и един за Роуз. За да избегнем неприятностите, най-добре би било тя да мисли, че решението е твое.

— Защо да лъжа Роуз?

Леля Аделайн въздъхна и бузите й хлътнаха. Полъх отнякъде накара пламъка на свещите да затрепти.

— За да я направиш щастлива, разбира се. Не искаш ли тя да е щастлива? Да си намери съпруг, да има всичко, което иска? Нима Роуз не заслужава да бъде щастлива след всичко, което е преживяла?

Между скалите отекна гръмотевица точно когато Елайза стигна върха на скалата. Небето притъмня и дъждът рукна по-обилно. В просеката имаше една къща. Същата малка къща, даде си сметка Елайза, която се намираше от другата страна на оградената със зид градина, която вуйчо Лайнъс й беше дал да засади. Тя побърза да се скрие под портала и се притисна към вратата, когато дъждът шурна по-обилно и по-бързо от улуците.

Бяха минали два месеца от заминаването на Роуз и на леля Аделайн за Ню Йорк и макар че дните сега едва се влачеха, първият месец бе минал бързо с хубаво време и превъзходни идеи за приказки. Елайза поделяше всеки ден между двете си любими места в имението: черната скала долу в залива и Тайната градина, нейната градина, в края на лабиринта. Какво удоволствие бе за нея да си има свое местенце, цяла градина, в която да бъде себе си. Понякога Елайза обичаше да седи на желязната пейка напълно неподвижна и просто да слуша: разлюлените от вятъра листа, които потропваха по зидовете, приглушения плясък на вълните на океана и птиците, които разказваха историите си с песни. Понякога, ако седеше съвсем неподвижно, почти си представяше как цветята въздъхват от признателност към слънцето.

Но не и днес. Слънцето се бе оттеглило, а отвъд канарата небето и морето се бяха слели в сива тревожност. Продължаваше да вали поройно и Елайза въздъхна — нямаше смисъл да се опитва да мине през градината и лабиринта, понеже щеше да се измокри, не само тя, но и бележникът. Де да можеше да намери хралупа в някое дърво, където да се прислони! В едно кътче на въображението на Елайза затрепка една история, тя я грабна и не допусна да отлети, притиска я в прегръдките си, докато историята не получи ръце, крака и ясна посока.

Бръкна в пазвата си и измъкна химическия молив, който винаги държеше затъкнат в корсажа си, разкъса книжната опаковка, за да извади бележника, облегна го на свитото си коляно и се залови да пише.

Вятърът се усили високо горе в царството на птиците, капките дъжд нахлуха в скривалището й и изпръскаха чистите бели страници на бележника. Елайза се извърна към вратата, но дъждът продължаваше да не й дава мира.

Така нямаше да стане. Къде щеше да пише, когато започне дъждовният сезон? Тогава заливът и градината нямаше да могат да я приютяват. Разбира се, в къщата на вуйчо й имаше стотина стаи, обаче Елайза трудно пишеше, когато наблизо има други хора. Мислиш си, че си сам, а се оказва, че някоя прислужница е коленичила до камината и разбутва въглените. Или пък вуйчо й седи мълчаливо в някой тъмен ъгъл.

Силен порив на вятъра заля с дъжд нозете на Елайза и наводни целия портал. Елайза затвори тетрадката и тропна нетърпеливо с тока на обувката си по каменния под. Трябваше да си намери по-хубаво укритие. Погледна към червената врата зад гърба си. Как не бе забелязала досега? От ключалката стърчеше украсената дръжка на голям месингов ключ. Без повече колебания Елайза го завъртя наляво. Механизмът се размърда и изщрака. Тя постави ръка на топката на вратата — гладка и необяснимо защо топла — и я завъртя. Щрак и вратата се отвори сякаш по силата на магия.

Елайза прекрачи през прага в тъмната и суха утроба.

* * *

Лайнъс седеше под черния си чадър и чакаше. Цял ден не беше мярвал Елайза и сега цялото му поведение издаваше тревога. Тя щеше да се върне, знаеше го, Дейвис му беше казал, че смятала да посети градината, а от там можеше да се върне само по един-единствен път. Лайнъс позволи на очите си да се затворят и на мислите си да се върнат назад във времето, когато Джорджиана всеки ден изчезваше в градината. Тя непрекъснато го молеше да отиде с нея и да види какви растения е засадила, но Лайнъс винаги отказваше. Обаче неизменно я чакаше, стоеше на пост, докато неговата poupée не се появеше между храстите. Понякога си спомняше как преди години бе останал в плен на лабиринта. Колко невероятно беше това чувство, каква любопитна смесица от отколешен срам, примесен с радост от появата на сестра му.

Отвори очи и си пое въздух. Отначало си помисли, че е станал жертва на мечтанията си, но не, наистина беше Елайза, която вървеше към него, унесена в мисли. Сухите му устни помръднаха покрай думите, които му се искаше да изрече.

— Дете — провикна се той.

Тя вдигна поглед изненадана.

— Вуйчо — усмихна се бавно тя и разпери ръце. В едната държеше кафяв пакет. — Колко изненадващо заваля!

Полата й беше мокра и прозрачният подгъв беше прилепнал към краката й. Лайнъс не можеше да отмести поглед.

— Аз… опасявах се лошото време да не те улови в капана си.

— И едва не стана точно така. Обаче се подслоних в малката къща от другата страна на лабиринта.

Мокра коса, мокър подгъв, мокри глезени. Лайнъс преглътна, заби бастуна си във влажната земя и се изправи.

— Някой използва ли къщичката, вуйчо? — приближи се Елайза. — Струва ми се необитаема.

Уханието й — на дъжд, на сол, на пръст. Той се облегна на бастуна си и едва не падна. Тя протегна ръка да го подкрепи.

— Градината, дете, разкажи ми за градината.

— О, вуйчо, само да знаеш как расте всичко! Трябва някой ден да дойдеш и да поседиш между цветята. Сам да видиш какво съм направила.

Топлите й длани стискаха здраво ръката му. Той беше готов да даде остатъка от живота си само и само времето завинаги да спре в този миг, той и неговата Джорджиана…

— Лорд Монтраше! — Томас се приближаваше разтревожено към тях откъм къщата. — Ваша светлост трябваше да ми каже, че се нуждае от помощ.

В този миг Елайза го пусна и нейното място зае Томас. Лайнъс проследи с поглед как тя се качи по стълбите и хлътна вътре, като спря само за миг до масичката със сутрешната поща, преди къщата му да я погълне.

* * *

Г-ца Роуз Монтраше,

лайнер „Лузитания“, „Кюнард“

7 ноември 1907 г.

Г-ца Елайза Монтраше

Имение „Блакхърст“

Корнуол, Англия

„Моя най-скъпа Елайза, какво време само! Толкова много неща се случиха от последната ни среща, че направо не знам откъде да започна. Първо, нека ти се извиня за оскъдната кореспонденция напоследък. Последният ни месец в Ню Йорк беше толкова шеметен, че когато седнах да ти пиша на тръгване от огромното американско пристанище, попаднахме в такава буря, та за малко да си помисля, че отново съм в Корнуол. О, скъпа Елайза, какви гръмотевици, каква вихрушка! Лежах в каютата си цели два дни, а горката мама също цялата позеленя. Нуждаеше се от постоянни грижи. Какъв обрат само — мама боледува, а болнавата Роуз се грижи за нея!

След като бурята най-сетне се уталожи, мъглата се задържа дни наред, надвиснала над кораба като огромно морско чудовище. Сетих се за теб, скъпа Елайза, и за историите за русалки и изгубени в морето кораби, които измисляше, когато бяхме малки.

Небето вече се проясни, а ние наближаваме към Англия…

Но чакай, защо ти пиша за времето, след като имам да ти разказвам толкова много неща! Знам защо: понеже се въртя около истинските си намерения и се колебая дали да облека с думи последните си новини, понеже, о, боже, откъде да започна…

Скъпа Елайза, сигурно си спомняш от последното ми писмо, че двете с мама се запознахме с някои важни хора. Една от тях, лейди Дъдмор, се оказа наистина значима особа. Нещо повече, тя явно ме хареса, понеже написа много писма, в които представи мен и мама и ни въведе в най-отбраното нюйоркско общество. Какви бляскави пеперуди бяхме само, прелитахме от бал на бал…

Продължавам да бърборя празни приказки, понеже няма какво да ти разказвам за всяко соаре, за всяка партия бридж! Елайза, скъпа, без повече суетни притаявам дъх и пиша направо — сгодена съм! Сгодена съм и ще се омъжвам, Елайза! И, скъпа Елайза, направо ще се пръсна от радост и от удивление, едва се осмелявам да отворя уста и да говоря от страх, че ще кажа съвсем малко и само ще се хваля с любовта. Което няма да сторя — не тук, още не. Отказвам да обезлича тези изискани чувства с неумел опит да ги облека в думи. Вместо това ще почакам да се срещнем отново и да ти разкажа всичко. Засега нека бъде достатъчно, скъпа братовчедке, да ти кажа, че се нося на огромен и сияен облак от щастие.

Никога не съм се чувствала толкова добре и трябва да благодаря на теб, Елайза — от Корнуол ти размаха вълшебната си пръчица и сбъдна най-съкровеното ми желание! Защото моят годеник (колко се вълнувам, като пиша тези две думи — моят годеник!) може би не е точно такъв, какъвто си си го представяла. Макар в почти всяко отношение да е превъзходен — красив, умен и добър, — той е с доста скромни финансови възможности! (Вече започваш да се досещаш защо според мен си надарена с пророчески способности…) Той е тъкмо партньорът, който ти искаше за мен в «Подмененото дете»! Откъде си знаела, скъпа моя, че точно такъв човек ще привлече вниманието ми?

Горката мама е донякъде шокирана (макар вече да се съвзема) и, естествено, почти не ми продума няколко дни, след като й съобщих, че съм се сгодила. Тя, разбира се, ми беше избрала по-високопоставен кандидат и не иска да проумее, че не давам пет пари за титли и богатства. Това са нейните грандиозни желания за мен и макар да признавам, че някога и аз ги споделях, вече не е така. Как бих могла, когато моят принц дойде да ме вземе и отключи вратата на златната ми клетка?

Копнея да те видя отново, Елайза, да споделя с теб радостта си. Ужасно много ми липсваш.

Оставам твоя любяща те сега и завинаги братовчедка Роуз.“

* * *

Честно казано, Аделайн винеше себе си. Нали тя придружаваше Роуз на всяко бляскаво събитие в Ню Йорк? Нали тя се бе назначила за нейна придружителка на бала, който организираха господин и госпожа Ървинг във великолепната си къща на Пето авеню? И най-лошото от всичко — нали тя беше кимнала насърчително на Роуз, когато ослепителният млад мъж с тъмна коса и плътни устни се бе приближил към нея и я беше помолил за честта да танцува с него?

Аделайн седеше на позлатения стол и наблюдаваше (доста самодоволно — о, печална гордост!) как красивата млада двойка излиза на дансинга. Роуз беше по-красива от всякога с розовата си рокля, ушита специално за пътуването, с прибрана върху главата тъмна коса и поруменели от топлината бузи.

— Дъщеря ви е истинска красавица! — приведе се да прошепне на ухото на Аделайн госпожа Хейстингс. — Най-красивото момиче на бала тази вечер!

Аделайн се размърда гордо на мястото си. (Тогава ли пропадна всичко? Тогава ли Бог забеляза надменността й?)

— Колкото красива, толкова и чистосърдечна.

— А Натаниъл Уокър е наистина красив мъж.

Натаниъл Уокър. Тогава за пръв път чу името му.

— Уокър — повтори тя замислено. Името звучеше солидно, дали не беше чувала за семейство Уокър, които били натрупали състояние от петрол? Нови пари, но времената се променяха и вече не беше срамно благородническата титла да се сроди с пари. — Какъв е родът му?

Въобразяваше ли си Аделайн, или едва прикрита самодоволна усмивка озари безизразната физиономия на госпожа Хейстингс?

— О, нищо особено — изви тя високомерно едната си вежда. — Художник, с когото един от по-младите синове на Ървинг налудничаво се сприятелил.

Усмивката на Аделайн провисна в ъгълчетата на устните й, но тя въпреки това успя да я задържи. Все още не всичко беше изгубено, в крайна сметка рисуването е напълно благородно хоби…

— Говори се — нанесе съкрушителния си удар госпожа Хейстингс, — че момчето на Ървинг го намерило на улицата! Бил син на имигранти, някакви поляци. Той може и да се нарича Уокър, обаче се съмнявам, че това е името, записано в имиграционните му документи. Доколкото знам, се препитава, като рисува!

— Маслени портрети ли?

— О, не, нищо толкова възвишено. Доколкото знам, скицира с въглен — засмя се госпожа Хейстингс в едната си буза, мъчейки се да прикрие ликуването си. — Доста се е издигнал всъщност. Родителите му са католици, а баща му е работил на доковете.

Аделайн овладя желанието си да се разпищи. Госпожа Хейстингс се облегна на своя позлатен стол със злорада усмивка на лицето.

— Обаче какво лошо има младо момиче да потанцува с красив мъж, нали?

Аделайн прикри паниката си с плавна усмивка.

— Не, няма нищо лошо.

Обаче не можеше да си повярва, понеже в съзнанието й вече бе изникнал образът на едно момиче, застанало горе на една скала в Корнуол и наблюдаващо с ококорен поглед и отворено сърце един красив и многообещаващ мъж. О, много беше лошо една млада дама да бъде поласкана от краткотрайното внимание на един красив мъж.

Седмицата мина и това бе най-хубавото, което можеше да се каже за нея. Вечер след вечер Аделайн извеждаше Роуз пред зали, пълни с подходящи млади джентълмени. Чакаше и се надяваше, копнееше да види как лицето на дъщеря й грейва заинтригувано. Но всяка вечер се разочароваше. Роуз забелязваше само Натаниъл, а явно и той нея. Роуз сякаш беше попаднала в плен на опасна истерия и достъпът до нея бе отрязан. Аделайн се бореше с желанието си да я плесне по бузите, които пламтяха по-силно, отколкото имаха право страните на една крехка млада дама.

Лицето на Натаниъл Уокър преследваше Аделайн. На всяка вечеря, танц или четене, на което присъстваха, тя оглеждаше залата и го търсеше с поглед. Страхът беше отпечатал в съзнанието й някакъв модел и всички останали лица избледняваха: само неговите черти оставаха ясни. Започна да го вижда дори когато го нямаше. Сънуваше кораби и пристани, и бедни семейства. Понякога сънищата й се разиграваха в Йоркшър, а собствените й родители изпълняваха ролята на семейството на Натаниъл. О, клетото й помътено съзнание — как изобщо се стигна до тук!

И една вечер се случи най-лошото. Бяха ходили на бал и докато се прибираха, Роуз беше необичайно мълчалива. Мълчанието й беше от онези, които подсказват решимост, проясняване на погледа. Държеше се като човек, който има тайна, слуша я и я превърта в главата си. Задържа я в себе си известно време, преди да я пусне на воля и да предизвика най-лошото, на което е способна.

Ужасяващият момент настъпи, когато Роуз се приготвяше да си ляга.

— Мамо — каза тя, решейки косата си, — искам да ти кажа нещо. — И последваха онези думи, страшните. Любов… съдба… завинаги…

— Ти си млада — побърза да възрази Аделайн и прекъсна Роуз. — Разбираемо е, че бъркаш приятелството с друг вид обич.

— Не изпитвам само приятелство, майко.

Кожата на Аделайн пламна.

— Това ще бъде катастрофа. Той не може да даде нищо…

— Ще даде себе си, а на мен това ми стига.

Настойчивостта й, вбесяващата й увереност!

— Поредното доказателство за твоята наивност и за твоята младост, Роуз.

— Не съм толкова млада, че да не знам какво искам, мамо. Вече съм на деветнайсет. Нали ме доведе в Ню Йорк, за да срещна съдбата си?

— Този мъж не е твоята съдба — отсече Аделайн с тъничък гласец.

— От къде знаеш?

— Аз съм ти майка. — Колко немощно прозвуча. — Можеш да имаш когото поискаш! Ти си красива, произхождаш от важно семейство, а съзнателно ще се задоволиш с толкова малко?

Роуз въздъхна тихо, сякаш така слагаше край на разговора.

— Обичам го.

Аделайн затвори очи. Младостта! Какъв шанс имаха дори най-разумните доводи срещу арогантната сила на тези две думи? Как е възможно дъщеря й, нейната най-голяма скъпоценност, да ги изрича толкова нехайно, и то за такъв като него!

— Той също ме обича, мамо, каза ми го.

Сърцето на Аделайн се сви от страх. Скъпото й момиченце, заслепено от глупави мисли за любов. Как да й каже, че сърцата на мъжете не се печелят толкова лесно, а ако бъдат спечелени, рядко е задълго.

— Ще видиш — додаде Роуз, — ще живеем щастливо точно като в приказката на Елайза. Тя описа всичко, все едно е знаела, че ще се случи точно така.

Елайза! Аделайн се вбеси. Дори отдалеч това момиче продължаваше зловещото си влияние. То се простираше дори отвъд океана, а всичките й шушукания проваляха бъдещето на Роуз и я насочваха към най-сериозната грешка в живота й — неразумен годеж с един напълно неподходящ мъж!

Аделайн стисна здраво устни. Не беше бдяла над Роуз по време на безбройните й боледувания, за да я гледа сега как се хвърля в един лош брак, който ще я откъсне от обществото и ще лиши Аделайн от всяка надежда да блести поне с отразена слава.

— Трябва да развалиш годежа. Той ще разбере. Вероятно съзнава, че това изобщо няма да е позволено.

— Ние сме сгодени, мамо. Той ми предложи и аз приех.

— Развали годежа.

— Няма.

Аделайн облегна гръб на стената.

— Обществото ще те избягва, няма да си добре дошла в дома на баща си.

— Тогава ще остана тук, където съм желана. В дома на Натаниъл.

На Аделайн свят й се зави. Как се стигна до тук? Нейната Роуз да говори такива неща? Неща, които знае, че ще разбият сърцето на майка й?

— Съжалявам, мамо — тихо промълви тя, — но няма да променя решението си. Не мога да го сторя. Не го искай от мен.

След това не си говориха с дни, с изключение на обичайните банални любезности, които и за двете би било немислимо да пренебрегват. Роуз си мислеше, че Аделайн се цупи, но не беше така. Тя размишляваше. Аделайн винаги бе съумявала да подчини страстта на логиката.

Настоящото уравнение беше невъзможно, следователно някой негов елемент трябваше да бъде променен. Ако няма да е решението на Роуз, което й се струваше все по-слабо вероятно, тогава трябваше да е самият годеник. Той трябваше да стане човек, достоен за ръката на дъщеря й, човек, за когото другите говорят със страхопочитание и уважение, и да, със завист. А Аделайн имаше чувството, че знае как да предизвика такава промяна.

В сърцето на всеки мъж зее дупка. Черна яма от нужда, чието запълване е по-важно от всичко останало. Аделайн подозираше, че за Натаниъл Уокър такава яма е гордостта — най-опасната гордост, гордостта на бедняка. Неистовата жажда да се докаже, да се издигне над скромния си произход и да стане по-добър човек от баща си. Дори без да знае биографията му, с която толкова охотно я запозна госпожа Хейстингс, с всяка следваща своя среща с Натаниъл Уокър Аделайн се убеждаваше, че е права. Съдеше за това по походката му, по старателно лъснатите му обувки, по твърде въодушевената му усмивка и по високия му смях. Това бяха все особености на мъж със скромен произход, но надникнал в бляскавия свят, който шеметно се разгръща над неговия. Мъж, навлякъл своята изисканост върху кожата на бедняк.

Аделайн познаваше слабостта му, понеже тя бе и нейна слабост. И знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да се погрижи той да получи всички привилегии, трябваше да се превърне в най-запаления му застъпник, да се погрижи името му да стане символ на художник, рисуващ портрети на елита. С нейната енергична подкрепа, с неговата красива външност и очарование, още повече и със съпруга като Роуз, той със сигурност щеше да успее да направи впечатление.

А Аделайн щеше да се погрижи той никога да не забравя на кого дължи успеха си в живота.

* * *

Елайза пусна писмото на леглото до себе си. Роуз беше сгодена и щеше да се омъжва. Не би трябвало новината да я изненадва. Братовчедка й често беше споделяла надеждите си за бъдещето, желанието си да има съпруг и семейство, импозантна къща и собствена карета. Въпреки това обаче Елайза се почувства странно.

Отвори новия си бележник и леко плъзна пръсти по първата страница, на места издута като мехурчета от дъждовните капки.

Прокара черта с молива, наблюдавайки разсеяно как линията е ту светла, ту тъмна в зависимост от това дали основата е суха или влажна.

Залови се да пише една приказка, понаписа това-онова и задраска няколко пъти, преди да избута бележника настрани.

Накрая се облегна на възглавницата. Не можеше да отрече, че се чувства странно: нещо се загнезди дълбоко в корема й, обло и тежко, остро и горчиво. Зачуди се дали не се разболява. Заради дъжда ли? Мери все я предупреждаваше да не стои твърде дълго на открито.

Елайза впери поглед в стената, в нищото. Роуз — нейната братовчедка, която тя развличаше и превръщаше в своя охотна съучастница, щеше да се омъжва. Как така едно бъдеще, което толкова ясно си представяше — как я очакват дълги години, изпълнени с пътувания, приключения и писане, неизменно придружавана от Роуз, — най-неочаквано и категорично се оказа химера? С кого щеше Елайза да споделя своята Тайна градина? Историите си? Живота си? Както слънцето потъва в сумрака, така и нейното бъдеще изчезна с една тиха въздишка.

Погледът й се плъзна настрани и се спря на огледалото в орнаментирана рамка. Елайза не се оглеждаше често и бе минало доста време, от както за последен път бе поглеждала своето ехо — нещо липсваше. Изправи се и се приближи. Огледа се преценяващо.

И осъзна напълно. Разбра какво е изгубила. Отражението й беше на зрял човек и в извивките му не бе останало кътче, в което да се скрие лицето на Сами. Той си беше отишъл.

А сега и Роуз си отиваше. Кой беше този мъж, който за броени мигове бе успял да открадне най-близката й приятелка?

Елайза не би се почувствала толкова зле, ако беше глътнала някоя от коледните украси на Мери, някой от подправените с карамфил портокали.

Завист, така се наричаше бучката в гърлото й. Тя завиждаше на мъжа, който беше накарал Роуз да се почувства добре; който с такава лекота беше постигнал онова, което Елайза се бе мъчила да направи; който беше причината обичта на братовчедка й така светкавично и изцяло да се насочи към друг обект. Завист. Елайза прошепна острата дума и усети как отровните й шипове бодат отвътре устата й.

Извърна се от огледалото, затвори очи и си нареди да забрави писмото и ужасната му новина. Не искаше да изпитва завист, да усеща в гърлото си противната бучка. Защото Елайза знаеше от собствените си приказки каква е съдбата на злите сестри, попаднали в плен на завистта.

35

Хотел „Блакхърст“, 2005 г.

Апартаментът на Джулия се намираше на последния етаж на къщата и до него се стигаше по невероятно тясно стълбище в дъното на коридора на втория етаж. Когато Касандра излезе от стаята си, слънцето вече започваше да се стапя на хоризонта и в коридора бе почти тъмно. Почука на вратата и почака, стиснала здраво гърлото на бутилката вино, която носеше. Реши го в последния момент, докато се прибираше през селото заедно с Крисчън.

Вратата се отвори и на прага застана Джулия, загърната в лъскаво розово кимоно.

— Заповядай, заповядай — покани тя с жест Касандра да я последва в стаята. — Тъкмо украсявам вечерята ни. Дано да обичаш италианска храна.

— Обожавам — забърза подире й Касандра.

Някогашният лабиринт от тесни спални за цяла армия прислужници беше отворен и преобразен на просторен мансарден апартамент. По цялото протежение на жилището от двете страни имаше прави тавански прозорци, от които навремето денем сигурно се е откривала страхотна гледка към имението.

Касандра спря на прага на кухнята. Навсякъде бяха разхвърляни купи, консерви домати с отворени капаци, лъскави локвички зехтин, лимонов сок и други тайнствени съставки. Понеже нямаше къде да сложи подаръка си, тя го подаде на домакинята.

— Много си мила. — Джулия отвори бутилката, взе само една чаша от полицата над плота и с театрален жест наля вино в нея отвисоко. Облиза капчица шираз от пръста си. — Лично аз пия само джин — намигна тя на Касандра. — Съхранява младостта, чиста напитка е. — Подаде чашата с греховната червена течност на Касандра и тръгна да излиза от кухнята. — А сега заповядай тук и се настанявай.

Посочи едно кресло насред огромното помещение и Касандра седна. Пред нея имаше моряшки сандък, изпълняващ функцията на масичка, а в средата беше подредена купчина стари албуми с изрезки, всеки в избеляла кафява кожена подвързия.

По тялото на Касандра плъзна тръпка от вълнение и връхчетата на пръстите й изтръпнаха от желание. Предстоеше й да се докосне до дневниците на прабаба си, където майката на Нел бе изляла своите младежки мисли и чувства.

— Ти си постой и ги поразгледай, докато аз довърша вечерята ни.

Не се налагаше домакинята да я подканя. Касандра се пресегна към най-горния бележник и леко прокара ръка по повърхността му. Кожата, потъмняла с годините от следите от пръсти и изгубила цялата си грапавина, беше гладка и мека като кадифе.

Пое дъх, изпълнена с очакване, отгърна корицата и прочете заглавието, изписано с красивия и прецизен почерк: Роуз Елизабет Монтраше Уокър, 1909 г. Връхчетата на пръстите й лекичко се плъзнаха по думите и Касандра усети едва доловимите им следи върху хартията. Представи си писалката, която ги бе оставила. Внимателно отгърна страниците до първия текст.

„Нова година. Година, обещаваща велики събития. Едва успявам да се концентрирам, откакто дойде д-р Матюс и оповести присъдата си. Признавам, че припадъците, които получавам напоследък, много ме притесняват, а и не само мен. Като погледна към лицето на мама, виждам тревогата, сковала чертите й. Докато д-р Матюс ме преглеждаше, лежах неподвижно, вперила поглед в тавана, и се мъчех да преодолея страха, като си припомнях най-щастливите мигове от живота си досега. Сватбата си, разбира се, пътуването до Ню Йорк, лятото, когато Елайза пристигна в «Блакхърст»… Колко ярки ми се струват тези спомени сега, когато животът, от който са част, е застрашен!

След това двете с мама седнахме една до друга на дивана в очакване на диагнозата на д-р Матюс и мама протегна ръка да стисне моята. Дланта й беше студена. Погледнах я, но тя отказваше да срещне очите ми. Тогава вече наистина се притесних. По време на всичките ми боледувания като дете мама неизменно беше настроена положително. Защо ли увереността сега я бе напуснала, какво беше усетила интуитивно, което толкова я бе обезпокоило? Когато д-р Матюс се прокашля, стиснах на свой ред ръката й и зачаках. Той обаче каза нещо, което ме шокира повече от всичко, което очаквах.

— Бременна си. Бих казал, от два месеца. С Божията воля, ще родиш през август.

О, има ли думи, с които да опиша радостта от тази новина? След толкова много надежда, след ужасните месеци на разочарование. Обично детенце. Наследник на Натаниъл, внук на мама, кръщелник на Елайза.“

Очите на Касандра засмъдяха. Само като си помисли, че това бебе, заради чието зачеване ликува Роуз, е Нел, че това очаквано с копнеж дете е скъпата и изпратена далеч от семейството си баба на Касандра. Обнадеждеността на Роуз ставаше още по-трогателна, понеже бе описана в пълно неведение относно събитията, които щяха да последват.

Касандра бързо прелисти страниците на дневника, мярна парченца дантела и панделка, кратки бележки за лекарски посещения, покани за различни вечери и танци из страната и накрая откри онова, което търсеше — с отбелязана отгоре дата: декември 1909 година.

„Тя е тук — вписвам тази новина малко по-късно от очакваното. Последните месеци се оказаха по-трудни, отколкото си бях въобразявала, но, изглежда, си е струвало. След като толкова години се надявахме, след като толкова месеци боледувах, тревожех се и стоях затворена, държа в обятията си своето скъпо дете. Всичко друго бледнее. Тя е съвършена. Кожата й е толкова светла и млечна, устните й са толкова розови и пухкави! Очите й са искрящо сини, но според лекаря отначало винаги е така и с времето потъмнявали. Тайничко се надявам той да греши. Иска ми се тя да е наследила истинските цветове на Монтраше като татко и Елайза: сини очи и рижа коса. Решихме да я кръстим Айвъри¹⁰. Заради цвета на кожата й и, както несъмнено ще докаже времето, заради чистата й душа.“

— Готово — оповести Джулия и се появи с две купи спагети, от които се вдигаше пара, и със затъкната под мишница мелничка за черен пипер. — Равиоли с кедрови ядки и горгонзола. — Подаде едната купа на Касандра. — Внимавай, чинията пари.

Касандра пое подадената й купа и остави албума с изрезки.

— Ухае вкусно.

— Ако не бях станала писателка, ако не се бях заела с ремонти и после не бях станала хотелиерка, щях да съм готвачка. — Джулия вдигна чашата си джин, отпи и въздъхна. — Понякога ми се струва, че целият живот е поредица от случайности и шансове — не че се оплаквам, човек може да бъде щастлив и ако се откаже от всякакви очаквания да контролира нещата. Но стига за мен — пое си тя бързо дъх и бодна едно тестено квадратче. — Как върви в малката къща?

— Много добре — отвърна Касандра. — Само дето колкото повече неща върша, толкова повече остава за правене. Градината е доста дива, къщата е в безпорядък, дори не съм сигурна, че е стабилна. Изглежда, трябва да повикам строител да я огледа, но още не съм имала време, толкова много други неща ме занимават. Много е…

— Всепоглъщащо?

— Да, но и нещо повече. — Касандра замълча, опита равиолите и усети вкуса на чеснов зехтин. — Намерих нещо в къщата, Джулия.

— Намерила си нещо ли? — отскочиха нагоре веждите й. — Някакво скрито съкровище?

— Ако нещо зелено и плодородно може да се нарече съкровище — усмихна се Касандра. — Тайна градина, оградена със зид, зад къщата. Според мен никой не е влизал там от десетилетия и нищо чудно, понеже зидовете са много високи и целите са покрити с бодливи пълзящи растения. Човек никога не би допуснал за съществуването й.

— А ти как я намери?

— Всъщност случайно.

Джулия поклати глава.

— Няма нищо случайно.

— Наистина нямах представа, че е там.

— Не намеквам, че си имала, а само че градината е оставала скрита за всички, които не са били добре дошли.

— Е, много се радвам, че е решила да се разкрие пред мен. Градината е невероятна. Много е избуяла и обрасла с бурени, обаче отдолу са оцелели всякакви растения. Има пътеки, пейки, хранилки за птици.

— Като Спящата красавица — спи дълбоко, докато някой не развали магията.

— Там е работата — градината не е спяла. Дърветата са продължили да растат и да дават плод, въпреки че не е имало кой да им се радва. Да беше видяла ябълката — изглежда поне на сто години.

— Наистина е на толкова — изпъна се рязко Джулия и остави купата си. — Или почти на толкова. — Разлисти албумите с изрезки, плъзна пръст по поредица от страници, които разгръщаше ту напред, ту назад. — Аха — потупа тя най-накрая една страница. — Ето. Веднага след осемнайсетия рожден ден на Роуз, преди тя да замине за Ню Йорк и да се запознае с Натаниъл. — Джулия увенча носа си с тюркоазено седефени очила и започна да чете:

„Двайсет и първи май 1907 година. Какъв ден само! А като си помисля, че сутринта подозирах, че ще прекарам поредния безкраен ден на закрито. (След като д-р Матюс спомена за няколко случая на хрема в селото, мама се ужаси, че може да се разболея и да проваля уикенда в провинцията, на който трябва да присъстваме следващия месец.) Както винаги, Елайза беше на друго мнение. Веднага щом мама замина с каретата на обяд у лейди Филмор, Елайза цъфна на вратата ми с поруменели бузи (как й завиждам, че прекарва толкова много време на открито!) и настоя да отида с нея през лабиринта: трябвало да ми покаже нещо.

Най-напред понечих да откажа — опасявах се, че някой от слугите може да ме издаде на мама, а не ми се искаше да спорим, особено с оглед на предстоящото пътуване до Ню Йорк, обаче забелязах «онзи» поглед на Елайза — когато е скроила някакъв план и вече край с колебанията, «онзи» поглед, който през последните шест години ме е въвличал в повече неприятности, отколкото съм в състояние да си спомня.

Скъпата ми братовчедка беше толкова развълнувана, че нямаше как да не се заразя от нейния ентусиазъм. Понякога си мисля, че живецът й е достатъчен и за двете ни, и толкова по-добре, понеже аз често съм умърлушена. Преди да се усетя, вече хвърчахме навън, хванати за ръце и засмени. Дейвис ни чакаше на входа на лабиринта, олюлявайки се под тежестта на огромно растение в саксия, а през целия път Елайза непрекъснато се връщаше назад и предлагаше да му помогне (той неизменно й отказваше), после дотичваше до мен, хващаше ме за ръката и започваше да ме дърпа напред. Продължихме така през лабиринта (който Елайза познава на петте си пръста), прекосихме центъра с местата за сядане, месинговата халка, която Елайза все повтаря, че води към страшния тесен проход, и накрая стигнахме до метална порта с месингов катинар. Елайза с размах извади ключ от джоба на полата си и преди да успея да я попитам откъде, за бога, се е сдобила с това нещо, го пъхна в катинара. Завъртя го и повдигна месинговата халка, а вратата бавно се открехна.

Вътре имаше градина. Сходна, но и съвсем различна от другите градини в имението. Първо, беше оградена със зидове отвсякъде. Високи каменни зидове от всички страни с две метални порти една срещу друга — на северната и на южната стена…“

— Значи, има още една порта — каза Касандра. — Не я видях.

Джулия я изгледа над очилата си.

— Правени са ремонти някъде през 1912… 1913 година… Махнали са тухлената стена отпред, възможно е тогава да са отстранили и портата. Но чакай, чуй това:

„Градината е подредена и доста рехава. Приличаше по-скоро на угар в очакване да бъде засята, след като преминат зимните месеци. В средата до каменно басейнче за птици имаше пейка от ковано желязо, а на земята няколко дървени щайги бяха пълни с малки растения в саксийки.

Елайза се втурна вътре като палав ученик.

— Какво е това място? — попитах смаяно.

— Градина, за която се грижа. Само да беше видяла колко беше буренясала, когато се заех. Доста работа свършихме, нали, Дейвис?

— Без никакво съмнение, госпожице Елайза — отговори той и остави растението в саксия до южната стена.

— Градината ще бъде наша, Роуз, твоя и моя. Тайно място, където да бъдем заедно само двете, точно както си мечтаехме като малки. Четири стени, заключени порти, нашият рай. Можеш да идваш тук дори когато не си добре, Роуз. Зидовете ще те предпазват от острия морски вятър, така че пак ще слушаш птиците, ще миришеш цветята, ще усещаш как слънцето гали лицето ти.

Въодушевлението й, силата на чувствата й бяха толкова огромни, че просто не ми остави друг избор и аз също закопнях за такава градина. Огледах оформените цветни лехи, растенията в саксии, които тъкмо бяха напъпили, и си представих рая, който ми описваше тя.

— Като малка чувах да говорят за някаква оградена със зидове градина в имението, обаче мислех, че е просто легенда.

— Не е — каза Елайза с блеснал поглед. — Всичко е вярно, а сега ние ще я възродим.

И наистина много се бяха постарали. Ако градината е била занемарена през цялото време от тогава… Свъсих вежди и си припомних какво бях чувала да говорят за градината като дете. И внезапно се сетих: знаех точно чия е била тази градина…

— О, Лайза — възкликнах бързо, — трябва да внимаваш, много да внимаваш. Трябва да напуснем това място и повече никога да не се връщаме. Ако татко узнае…

— Той вече знае.

Изгледах я строго, по-строго, отколкото възнамерявах.

— Как така?

— Вуйчо лично е наредил на Дейвис да ми предостави градината. Накарал го да разчисти втората половина от лабиринта и му казал, че трябва да вдъхнем нов живот на градината.

— Татко забраняваше на всички да влизат в Тайната градина.

Елайза сви рамене — толкова обичаен за нея жест и толкова мразен от мама.

— Явно сърцето му се е смилило.

Сърцето му се било смилило! Колко неуместно звучеше подобно нещо по отношение на татко. Заради думата «сърце». С изключение на онзи единствен път в кабинета му, когато се бях скрила под бюрото и го чух да плаче за сестра си, за неговата poupée, не помня да съм виждала нещо в поведението на татко да намеква, че той има сърце. И изведнъж проумях и усетих странна тежест в корема си.

— Така е, защото ти си нейна дъщеря.

Обаче Елайза не ме чу. Беше се отдалечила от мен и мъкнеше растението в саксията към една голяма дупка до стената.

— Това е първото ни ново дърво — провикна се тя. — Ще направим официална церемония. Затова беше толкова важно и ти да си тук днес. Дървото ще продължи да расте, където и да ни отведе животът ни, и винаги ще ни помни: Роуз и Елайза.

Дейвис се приближи към мен с малка лопата в ръка.

— Госпожица Елайза би желала вие първа да хвърлите пръст върху корените на дървото, госпожице Роуз.

Желанието на госпожица Елайза! Коя бях аз, че да се съпротивлявам срещу такава велика сила?

— Какво е дървото? — попитах.

— Ябълка.

Трябваше да се досетя. Елайза открай време си падаше по символиката, а ябълките са в края на краищата първият плод.“

Джулия вдигна поглед от албума с изрезки и от навлажнените й очи се отрони сълза. Подсмръкна и се усмихна.

— Просто толкова много обичам Роуз. Усещате ли я сега при нас?

Касандра отвърна на усмивката й. Беше изяла ябълка от дървото, което прабаба й бе помогнала да засадят преди близо сто години. Леко се изчерви, когато мисълта за ябълката върна отгласа от онзи странен сън. Цяла седмица беше работила рамо до рамо с Крисчън и бе успяла да заглуши виденията. Мислеше, че се е отървала от съня.

— А сега ти отново разчистваш същата градина. Каква прекрасна симетрия. Какво би казала Роуз, ако знаеше? — Джулия дръпна хартиена кърпичка от кутията наблизо и издуха носа си. — Извинявай — попи очите си тя. — Но е толкова романтично. — Засмя се. — Жалко, че Дейвис го няма да ти помогне.

— Е, не е Дейвис, но си имам помощник — увери я Касандра. — Идва всеки следобед през последната седмица. Запознах се с него и брат му Майкъл, когато дойдоха да отстранят едно паднало върху къщата дърво. Познаваш ги, струва ми се. Робин Джеймисън каза, че те се грижат и за тукашната градина.

— Братята Блейк. Да, точно така, и много им се радвам. Майкъл е радост за окото, нали? И е много очарователен. Ако продължавах да пиша, щях да си представям Майкъл Блейк, докато описвам избраника на героините си.

— А Крисчън? — Касандра се помъчи въпросът й да прозвучи небрежно, но въпреки това страните й пламнаха.

— О, той определено е по-умният, по-младият и по-мълчаливият брат, който смайва всички с това, че накрая се налага и спечелва сърцето на главната героиня.

Касандра се усмихна.

— Изобщо няма да питам коя съм аз в този сюжет.

— Аз пък не се съмнявам коя ще бъда аз — въздъхна Джулия. — Застаряващата красавица, която няма никакъв шанс с главния герой, затова с всички сили се залавя да помага на главната героиня да осъществи съдбата си.

— Животът щеше да е много по-лесен, ако приличаше на приказка — отбеляза Касандра. — Ако хората бяха няколко установени типа.

— О, но те са точно такива, просто си въобразяват, че не са. А онзи, който твърди, че подобни неща не съществуват, е клише: ужасен педант, който настоява, че е уникален.

Касандра отпи от виното си.

— А ти не смяташ, че уникалността съществува, така ли?

— Ние всички сме уникални, но не по начина, по който си въобразяваме. — Джулия се усмихна, после махна с ръка и гривните й издрънчаха. — Чуй ме само. Аз съм ужасно крайна. Разбира се, че има най-различни характери. Да вземем твоя Крисчън Блейк например. Знаеш ли, че той не е градинар по професия? Работел в болницата в Оксфорд. Бил лекар, макар че все забравям как точно се нарича специалността му — тези наименования са едни такива дълги и объркващи, нали?

Касандра се поизправи на мястото си.

— И защо един лекар ще сече дървета?

— И аз това се чудя. Когато Майкъл ми каза, че брат му започва работа при него, не го попитах за причината, но оттогава ме човърка любопитство. Защо един млад мъж така неочаквано сменя професията си?

Касандра поклати глава.

— Променил се е.

— Да, доста голяма промяна.

— Може би си е дал сметка, че не му допада да бъде лекар.

— Възможно е, но как така не го е установил през дългите години на обучението си? — усмихна се загадъчно Джулия. — Според мен е нещо доста по-интересно, но пък нали съм писателка, може би просто трудно преодолявам старите навици. Не мога да спра въображението си да се вихри. — Стиснала в ръка чашата си с джин, тя изпъна показалец към Касандра. — Точно това, мила моя, прави образите интересни — техните тайни. Красотата се крие във факта, че ние всички имаме тайни.

Касандра се замисли за Нел и за нейните тайни. Как бе издържала най-сетне да разбере коя е всъщност, но да не обели нито дума пред никого?

— Ще ми се баба ми да бе видяла албумите с изрезки преди смъртта си. Щяха да значат много за нея — все едно да чуе гласа на майка си.

— Цяла седмица мисля за баба ти — призна Джулия. — Откакто ти ми каза какво се е случило, се питам какво е накарало Елайза да я отведе.

— И? Какво мислиш?

— Завистта — отговори Джулия. — Все до нея стигам. Тя е изключително силен мотив, а Бог ми е свидетел, че на Роуз може да се завижда за много неща: за красотата й, за талантливия й съпруг, за рожденото й право. През детството им Елайза сигурно е възприемала Роуз като момиченцето, което е имало всичко и най-вече нещата, които самата Елайза е нямала. Богати родители, красив дом, характер, предизвикващ възхищението на околните. А като пораснали и Роуз се омъжила толкова бързо, и то за човек, който явно бил доста желан кандидат, а после забременяла и родила красиво момиченце… По дяволите, самата аз завиждам на Роуз! А си представи какво трябва да е било за Елайза — най-малкото доста странно. — Джулия пресуши питието си и с изразителен жест сложи чашата си върху масата. — Не я извинявам за стореното, ни най-малко, просто казвам, че не ме изненадва.

— Това е най-очевидният отговор, нали?

— А най-очевидният отговор обикновено е най-правилният. Всичко е в албумите с изрезки — е, ако знаеш какво търсиш. От мига, в който Роуз научила, че чака бебе, Елайза леко се отдръпнала от нея. Дневниците почти не споменават Елайза след раждането на Айвъри. Сигурно Роуз много се е измъчвала — чувствала е братовчедка си като сестра, а изведнъж, и то в такъв специален миг, Елайза се е отдръпнала. Събрала си нещата и се изнесла от „Блакхърст“.

— Къде отишла? — попита Касандра учудено.

— Някъде в чужбина, струва ми се — отговори Джулия намръщено. — Макар че сега, като ме попита, не съм сигурна, че Роуз споменава конкретно… — махна с ръка тя. — А и наистина няма значение. Работата е там, че Елайза отсъствала по време на бременността на Роуз и се върнала едва след раждането на Айвъри. Отношенията между двете вече никога не били същите.

* * *

Касандра се прозя и намести възглавницата си. Очите й бяха изморени, но беше стигнала почти до края на 1907 година и й се струваше срамота да остави албума, когато й оставаха броени страници до края. Много мило от страна на Джулия да й заеме бележниците. За щастие, докато почеркът на Нел беше нечетлив, Роуз пишеше с уверена и внимателна ръка. Касандра отпи от чая си, вече поизстинал, и подмина страниците, облепени с платове, панделки и сватбен тюл и изпъстрени с пищни подписи: Г-жа Роуз Монтраше Уокър, Г-жа Уокър, Г-жа Роуз Уокър. Усмихна се — някои неща никога не се променят — и отгърна на последната страница.

„Току-що препрочетох «Тес от рода Д’Ъбървил». Объркващ роман, не мога искрено да кажа, че ми хареса. В прозата на Харди има толкова жестокост. Допускам, че е твърде необуздана за моя вкус: в крайна сметка приличам на майка си, колкото и да не ми се иска. Покръстването на Ейнджъл, бракът му с Лиза-Лу, смъртта на горкото бебе Сороу: всички тези събития ме смущават. Защо Сороу е лишен от християнско погребение — бебетата не са виновни за греховете на родителите си, нали? Дали Харди одобрява покръстването на Ейнджъл, или е скептик? И как така Ейнджъл толкова бързо насочва любовта си от Тес към сестра й?

Е, добре де, подобни въпроси са озадачавали и по-велики умове от моя, а аз се обърнах отново към тъжния разказ за клетата и трагична Тес не с цел литературна критика. Признавам, че се посъветвах с господин Томас Харди с надеждата, че ще разбера какво мога да очаквам, след като двамата с Натаниъл се оженим. И по-конкретно какво може да се очаква от мен. О! Как пламват бузите ми дори само като се замисля над тези въпроси! Със сигурност никога не бих могла да намеря думи, с които да ги изразя! (Представете си само лицето на мама!)

За жалост, господин Харди не ми даде отговорите, на които толкова се надявах. Не си спомнях правилно, оскверняването на Тес не е описано подробно. И така. Ако не се сетя към кого другиго да се обърна (може би не към господин Джеймс, нито пък към господин Дикенс), няма да ми остане голям избор, освен да скачам сляпо в пропастта. Най-големият ми страх е, че Натаниъл ще има причина да види корема ми. Нали няма да е така? Суетата е голям грях, но какво да правя! Белезите ми са толкова грозни, а той толкова харесва светлата ми кожа.“

Касандра препрочете последните няколко реда. Какви са тези белези, за които пишеше Роуз? Може би родилни петна? Или белези от нараняване? Беше ли попаднала в дневниците на нещо друго, което да обясни написаното тук? Колкото и да се напрягаше, Касандра не успя да си спомни. Беше твърде късно, тя се чувстваше твърде изморена, а съзнанието й беше замъглено досущ като зрението.

Прозя се отново, разтърка очи и затвори албума с изрезки. Може би никога нямаше да узнае, а и нямаше значение. Касандра отново плъзна пръсти по износената корица точно както Роуз бе правила многократно преди нея. Остави албума на нощното си шкафче и угаси лампата. Затвори очи и потъна в обичайния си сън — висока трева, безкрайно поле и една къща, която изниква най-неочаквано на надвесена над океана скала.

36

Пилчард Котидж, 1975 г.

Нел изчака пред вратата, чудейки се дали да не почука още веднъж. Стоеше на прага вече повече от пет минути и започна да подозира, че Уилям Мартин не знае за присъствието й на трапезата му тази вечер и че поканата най-вероятно е замисъл на Робин, за да успокои вълните след предишната им среща. Робин явно беше жена, за която социалното напрежение, независимо от причината и последиците, бе просто непоносимо.

Нел отново почука. Лепна си нехайно, но изпълнено с достойнство изражение заради съседите на Уилям, които може би се чудеха коя е тази непозната на прага му, решена да хлопа на вратата цяла нощ.

Най-сетне Уилям отключи лично. Преметнал кърпа през кокалестото си рамо и стиснал дървена лъжица в ръка, каза:

— Чух, че си купила онази къща.

— Добрите вести се разчуват бързо.

Той стисна устни и впери поглед в нея.

— Ама ти си много твърдоглаво девойче, личи си отдалеч.

— Боя се, че такава ме е създал Бог.

Той кимна и изсумтя тихичко.

— Е, влизай, че навън ще се простудиш.

Нел свали непромокаемото си яке и го окачи на една кука. Последва Уилям през портала към дневната.

Въздухът беше тежък, наситен с пара и миришеше едновременно вкусно и противно. На риба, сол и още нещо.

— Сложил съм на печката тенджера с любимата ми рибна яхния — заяви Уилям и се затътри към кухнята. — Не съм те чул да тропаш заради кървавите пръски и струи. — Разнесе се тракане на тенджери и тигани, дрезгава ругатня. — Робин ей сега идва. — Пак тракане. — Забавила се е при онзи нейния.

Последното беше изречено с известно неудоволствие. Нел последва домакина в кухнята и го наблюдава как разбърква яхнията, цялата на бучки.

— Не го ли одобрявате? Имам предвид годеника на Робин?

Той остави черпака върху плота, сложи капака на тенджерата и взе лулата си. Махна едно парченце тютюн от ръбчето.

— Нищо му няма на момчето. Нищо освен това, че не е съвършен. — С ръка на извития си кръст той се запъти обратно към дневната. — Имаш ли деца? Внуци? — попита той Нел.

— По едно от двете.

— Значи, разбираш какво говоря.

Нел се усмихна мрачно. Беше напуснала Австралия преди дванайсет дни и се запита дали Лезли изобщо е забелязала отсъствието й. Надали, но въпреки това си каза, че не е зле да й изпрати картичка. На момичето щеше да му хареса… на Касандра. Децата обичат такива неща, нали?

— Ела тук, момиче — долетя гласът на Уилям от съседната стая. — Ела да правиш компания на стареца.

Нел, подвластна на навика, седна в същото плюшено кресло като при предишното си посещение. Кимна на Уилям.

Той също й кимна в отговор.

Поседяха около минутка в приятно мълчание. Навън беше излязъл вятър и от време на време стъклата на прозорците потракваха и правеха липсата на разговор вътре още по-осезаема.

Нел посочи картината над камината — рибарска лодка с корпус на бели и червени ивици и име, изписано в черно от едната страна.

— Ваша ли е? „Царицата на пиксите¹¹“?

— Разбира се. Понякога си мисля, че е любовта на живота ми. Двамата с нея сме преживявали много жестоки бури.

— Още ли я притежавате?

— Не, вече от няколко години.

Помежду им отново се възцари мълчание. Уилям потупа джоба на ризата си, извади торбичка тютюн и започна да пълни лулата си.

— Баща ми беше директор на пристанището — отбеляза Нел. — Отраснала съм край лодки и кораби. — Най-неочаквано в съзнанието й изникна образът на Хю, застанал на пристана в Брисбън някъде след войната, слънцето го осветяваше в гръб и той бе просто тъмен силует с дълги ирландски крака и големи силни ръце. — Това остава в кръвта на човек, нали?

— Така е.

Прозорците изтракаха и Нел въздъхна. Е, стига толкова, или сега, или никога, помисли си тя това и други удобни клишета — атмосферата трябваше да се проясни и задачата се падаше на нея. Не й се говореха повече празни приказки.

— Уилям — поде тя и се приведе напред над коленете си, — за онази вечер и за онова, което казах… Не исках да…

Той вдигна загрубялата си от работа и леко трепереща ръка.

— Няма значение.

— Но аз не биваше да…

— Няма нищо. — Той стисна лулата между кътните си зъби и с това сложи точка на въпроса. Запали клечка кибрит.

Нел се облегна на мястото си: щом той искаше така, добре, обаче този път тя беше твърдо решена да не си тръгва без поредното парченце от мозайката.

— Робин спомена, че искате да ми кажете нещо.

Разнесе се приятната сладникава миризма на пресен тютюн, когато Уилям дръпна от лулата няколко пъти, после изпусна дима, за да разпали лулата. Кимна леко.

— Трябваше да ти кажа още онази вечер, обаче… — Той прикова поглед върху нещо отвъд нея и Нел овладя импулса да се обърне и да види какво е. — … Обаче ти ме изненада. Отдавна не бях чувал някой да споменава името й.

Елайза Мейкпийс. Неизречените звуци размахаха сребристите си крилца между тях.

— Видях я за последен път преди повече от шейсет години, но още е пред очите ми — как слиза по скалата откъм къщата, как влиза в селото с разпусната рижа коса. — Говореше с притворени очи, но сега ги отвори и погледна Нел. — Допускам, че това не ти говори много, обаче навремето… Е, не се случваше често някой от голямата къща да се слее с простолюдието от селото. Обаче Елайза… — Той се прокашля лекичко и повтори името й: — Елайза се държеше така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Беше различна от тях.

— Познавахте ли я?

— Много добре я познавах, доколкото изобщо е възможно да опознаеш хора като нея. Запознахме се, когато беше едва седемнайсетгодишна. Малката ми сестра Мери работеше горе в къщата и по време на един от свободните си следобеди доведе Елайза със себе си.

Нел се постара с всички сили да овладее тръпката на вълнение. Най-сетне разговаряше с човек, който бе познавал Елайза лично. Дори нещо повече, неговото описание потвърждаваше усещането за нещо непозволено, което пърхаше някъде в окрайнините на разпокъсаните й спомени.

— Каква беше тя, Уилям?

Той стисна устни и се почеса по брадичката: звукът изненада Нел. За части от секундата тя отново беше петгодишна и седеше в скута на Хю, положила глава до брадатата му буза. Уилям се усмихна широко и показа едрите си зъби с покафенели от тютюна ръбчета.

— Не приличаше на никой друг, голяма особнячка. Всички ние обичаме да разказваме разни истории, обаче нейните бяха друга работа. Тя беше забавна, смела, изненадваща.

— Красива?

— Да, и красива. — Очите му за миг срещнаха нейните. — Имаше рижа коса. Дълга чак до кръста — показа той с лулата си. — Обичаше да седи на черната скала в залива, дето гледа към морето. В ясно време я виждахме, когато се прибирахме към пристанището. Тя ни махаше с ръка, оглеждайки целия свят като царицата на пиксите.

Нел се усмихна. Царицата на пиксите.

— Като името на лодката ви.

Уилям се престори на крайно заинтригуван от рипсеното кадифе на панталона си и тихо изсумтя.

И тогава Нел прозря — това изобщо не беше съвпадение.

— Робин ще дойде скоро — отбеляза той, без да поглежда към вратата. — И ще ни направи чай.

— Кръстили сте лодката си на нея?

Уилям леко раздалечи устни, после отново ги стисна. Въздъхна с младежка въздишка.

— Били сте влюбен в Елайза.

Раменете му увиснаха.

— Разбира се, че бях влюбен — отговори простичко. — Като всеки, който някога я е зървал. Казвам ти, тя беше различна от другите. Нещата, които ръководят всички нас, за нея нямаха значение. Постъпваше според чувствата си, а тя чувстваше страшно много.

— А тя… вие с нея бяхте ли…

— Бях сгоден за друга. — Погледът му се плъзна към една снимка на стената — млада двойка с дрехи на младоженци: жената седнала, а мъжът прав зад нея. — Двамата със Сесили ходехме вече няколко години. В село като нашето така става. Отрастваш заедно с някое момиче и както сте деца, които хвърлят камъни от канарата, неусетно се оказвате женени вече три години и очаквате поредното бебе. — Той въздъхна, раменете му увиснаха и пуловерът изведнъж сякаш се оказа твърде голям за него. — Когато видях Елайза за пръв път, светът се преобърна. Не мога да го опиша по-добре. Беше като вълшебство, само за нея мислех — поклати глава той. — Много обичах Сес, истински я обичах, но изобщо не бих се поколебал да я напусна. — Погледът му за секунда срещна очите на Нел, после той побърза да го отмести. — Не се гордея с това признание, звучи страшно предателски. И наистина е така. — Той отново погледна към Нел. — Обаче не можеш да виниш един млад мъж за неговите най-искрени чувства, нали така?

Очите му потърсиха нейните и Нел усети как нещо в нея се прекършва. Разбираше го — той от много отдавна търсеше прошка.

— Не, не можеш — потвърди тя.

Той въздъхна и заговори толкова тихо, че се наложи Нел да извърне глава, за да го чува.

— Понякога тялото иска неща, необясними за ума, необясними за съвестта. Всяка моя глупава мисъл беше свързана с Елайза, просто не можех да се овладея. Беше като…

— Пристрастеност?

— Точно. Въобразявах си, че мога да бъда щастлив единствено с нея.

— И тя ли изпитваше същото?

Той изви вежди и се усмихна печално.

— Знаеш ли, известно време мислех, че да. У нея имаше нещо, някаква сериозност и емоционална наситеност. Умееше да те накара да повярваш, че не би желала да бъде никъде другаде и с никой друг — засмя се той малко сурово. — Много скоро осъзнах грешката си.

— Какво се случи?

Той стисна устни и за една страшна секунда Нел реши, че разказът му ще секне. Когато Уилям продължи, тя въздъхна облекчено.

— Беше зимна нощ. Сигурно през деветстотин и осма или деветстотин и девета. Имах много успешен ден на лодката, върнах се с много риба и бях излязъл да празнувам с момчетата. Понапих се, сдобих се със смелост и на връщане поех по пътя към къщата на скалата. Глупава постъпка — навремето пътят беше само тясна пътечка и дори козите трудно минаваха по него, обаче си бях втълпил да отида и да я помоля да се омъжи за мен. — Гласът му трепна. — Но когато стигнах до къщата, през прозореца видях…

Нел се приведе напред.

Той се облегна назад.

— Е, чувала си такива истории преди.

— Тя беше с друг, така ли?

— Не с кого да е. — Устните му леко потръпнаха, докато изговаряше думите. — Със свой роднина. — Уилям разтърка ъгълчето на едното си око и провери дали нещо несъществуващо на пръста му не го е по дразнило. — Те бяха… — погледна той към Нел — … е, можеш да си представиш.

Нел се ококори. Прерови паметта си за вероятни заподозрени. Вуйчо й Лайнъс… абсурд. От наученото за него досега можеше да го смята единствено за загрижен покровител, спасил племенницата си от сирашки живот по лондонските улици. Елайза нямаше момчета братовчеди…

Отвън се разнесе шум и нахлу порив хладен въздух. Откъм вестибюла долетя гласът на Робин:

— Навън е голям студ. — Тя влезе в дневната. — Извинете, че закъснях. — Изгледа обнадеждено двамата и прокара ръце по влажната си от мъглата коса. — Всичко наред ли е тук?

— Повече от това няма накъде, момичето ми — увери я Уилям и стрелна с поглед Нел.

Тя кимна едва видимо. Не възнамеряваше да издава тайната на стареца.

— Тъкмо се канех да поднеса яхнията си — каза Уилям. — Ела да зарадваш старческите очи на дядо си.

— Дядо! Нали ти казах, че аз ще се погрижа за вечерята? Нося всичко.

— Хммм — надигна се Уилям от креслото и се постара да запази равновесие. — Откакто тръгна с онова приятелче, човек вече не знае дали ще си спомниш за стария си дядо. Реших, че ако не се погрижа сам, може и гладен да остана.

— О, дядо — скара му се тя и отнесе пазарската торба към кухнята. — Голяма работа си! Че кога съм те забравяла?

— Не го казвам заради теб, скъпа моя — затътри се подире й той, — а заради твоя човек. Като всички адвокати и той е голям бърборко.

Докато двамата спореха дружески дали Хенри е подходящ годеник за Робин и дали Уилям е физически способен да сготви и да поднесе една рибна яхния, Нел премисли чутото. Вече разбираше защо старецът така разпалено твърдеше, че къщата е опетнена и печална — за него несъмнено беше точно такава. Обаче Уилям се отклони от въпроса заради собственото си признание и Нел трябваше да го насочи отново натам, накъдето искаше да върви разговорът. Колкото и да беше любопитна с кого е била Елайза през онази нощ, това нямаше значение и ако притиснеше Уилям, той щеше да се затвори. А тя не можеше да рискува, не и преди да установи защо Елайза я е взела от Роуз и Натаниъл Уокър, защо я е изпратила в Австралия към един съвсем нов живот.

— Готово — появи се Робин с поднос с три купи, от които се издигаше пара.

Уилям се намръщи малко стеснително и се настани в креслото си.

— Все още правя най-хубавата яхния отсам Полперо.

Робин погледна Нел с извити вежди.

— Никой не оспорва това, дядо — подаде му тя една купа над масичката.

— А само способността ми да я отнеса до масата.

Робин въздъхна малко театрално.

— Дядо, искаме просто да ни позволиш да ти помагаме.

Нел стисна зъби — не биваше да допуска този спор да се задълбочава, не можеше да рискува Уилям да се разсейва.

— Много е вкусно — каза тя високо, след като опита яхнията. — Идеалното количество сос „Уорчестър“.

Уилям и Робин примигнаха срещу нея със застинали във въздуха лъжици.

— Какво? — изгледа Нел ту единия, ту другия. — Какво има?

Робин отвори уста и отново я затвори като риба.

— Заради соса „Уорчестър“.

— Това е тайната ни съставка — поясни Уилям. — От поколения.

Нел сви рамене извинително.

— Майка ми правеше рибна яхния, и нейната майка също. Винаги са слагали сос „Уорчестър“. Явно е бил и нашата тайна съставка.

Уилям бавно си пое въздух с разширени ноздри, а Робин прехапа устни.

— Много е вкусно — увери го Нел след още една лъжица. — Умението е да уцелиш точното количество.

— Кажи ми, Нел — поде Робин, след като се прокашля и старателно избегна погледа на Уилям, — откри ли нещо полезно в документите, които ти дадох?

Нел се усмихна признателно. Робин й се бе притекла на помощ.

— Много са интересни. Много ми хареса статията във вестника за спускането на „Лузитания“ на вода.

Робин грейна.

— Сигурно такова важно събитие е било много вълнуващо. Ужасно е, като си помисли човек какво се е случило с този красив кораб.

— Германците — обади се дядото с пълна уста. — Това си беше светотатство, същинска варварщина.

Нел допускаше, че германците сигурно смятат същото относно бомбардировката на Дрезден, но сега не му беше нито времето, нито мястото да го спомене, а и Уилям не беше човекът, с когото да подема подобен спор. Затова си прехапа езика и поде приятен и неангажиращ разговор с Робин за историята на селото и на къщата в „Блакхърст“, докато най-накрая Робин не се извини, не раздигна съдовете и не отиде да донесе пудинга.

Нел я проследи с поглед на излизане от стаята и понеже си даде сметка, че това вероятно е последната й възможност да поговори с Уилям насаме, побърза да се възползва.

— Уилям, искам да ви попитам нещо.

— Давай.

— Познавали сте Елайза…

Той дръпна от лулата си и кимна веднъж.

— Защо според вас ме е взела? Искала е да има дете, така ли мислите?

Уилям изпусна дима. Стисна лулата с кътните си зъби и заговори:

— Не ми се вярва, тя беше волна душа. Не беше човек, който с радост би се натоварил със семейни задължения, камо ли пък да прибегне до кражба заради това.

— В селото говореше ли се нещо? Някой да е имал теория?

Той сви рамене.

— Всички вярвахме, че детето, тоест ти си се разболяла от скарлатина. Никой не се усъмни. — Дръпна от лулата си и отново изпусна дима. — А що се отнася до изчезването на Елайза, и то не учуди никого. Не за пръв път го правеше.

— Така ли?

— Стори същото и няколко години преди това. — Уилям поклати глава, избегна очите на Нел, хвърли поглед към кухнята и сниши глас: — Винаги съм обвинявал себе си за тази работа. Беше малко след… онова, за което ти разказах. Аз я обвиних, казах й какво съм видял, нарекох я как ли не. Тя ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, и заяви, че не съм разбирал, че не било каквото изглежда. — Той се засмя горчиво. — Все обичайните неща, които казва една жена, когато я спипаш в такова положение.

Нел кимна.

— Изпълних молбата й и запазих тайната й. Малко след това в селото научих, че е заминала.

— Къде?

Той сви рамене.

— Когато се върна след около година, я питах много пъти, обаче не ми каза.

— Пудингът е готов — обади се Робин от кухнята.

Уилям се приведе напред, извади лулата от устата си и я насочи към Нел.

— Затова накарах Робин да те покани тази вечер, това исках да ти кажа. Разбереш ли къде е ходила Елайза, ще успееш да разплетеш загадката. Защото от мен да знаеш: където и да е била, когато се върна, Елайза беше друг човек.

— Как така друг?

Той поклати глава при спомена.

— Променена, не на себе си. — Въздъхна и стисна лулата си със зъби. — Нещо беше изчезнало и от тогава насетне тя вече не беше същата.

Трета част

37

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

В деня, когато Роуз трябваше да се върне от Ню Йорк, Елайза отиде в Тайната градина рано сутринта. Ноемврийското слънце все още се разбуждаше и пътеката тънеше в сумрак. Просветнало бе само колкото да се вижда посребрената от росата трева. Елайза крачеше бързо, прегърнала тялото си с ръце заради студа. Цяла нощ бе валяло и навсякъде имаше локви. Тя се стараеше да ги заобикаля, после отвори вратата на лабиринта и пое през него. Между дебелите стени от храсти беше още по-тъмно, но Елайза можеше да прекоси лабиринта дори насън.

Обикновено Елайза обичаше миговете на здрача, когато нощта очакваше деня, обаче днес беше твърде разсеяна, за да обръща внимание. Откакто получи писмото на Роуз за годежа й, се бореше с емоциите си. Бодливата тел на завистта се беше забила в корема й и не й даваше покой. Всеки ден, когато мислите й се насочваха към Роуз, когато препрочиташе писмото и си представяше бъдещето, отвътре я пронизваше страх. Изпълваше я ужас.

Защото след писмото на Роуз светът на Елайза бе сменил багрите си. Подобно на калейдоскопа в детската стая, който толкова я възхити малко след пристигането й в „Блакхърст“ — с едно завъртане същите парченца се преподреждат така, че създават напълно различна картина. Ако преди една седмица се бе чувствала сигурна, обгърната от увереността, че двете с Роуз са свързани навеки, сега отново бе започнала да се страхува, че ще остане сама.

Когато влезе в Тайната градина, ранната светлина се процеждаше през покривалото на редкия есенен листак. Елайза си пое дълбоко дъх. Дойде в градината, понеже тук винаги се чувстваше спокойна, а днес повече от всякога имаше нужда от вълшебството на това място. Имаше нужда то да изпълни душата й и да я дари с покой.

Прокара ръка по желязната пейка, изпъстрена с капчици дъжд, и приседна в мокрия й край. Ябълката беше родила плод, цялата беше в лъскави оранжеви и розови топки. Можеше да набере няколко за готвачката или пък да пооплеви, или да привърже граха към колчетата. Да се заеме с нещо, което да отвлече мислите й от Роуз и от пристигането й, от упорития й страх, че Роуз ще се върне променена.

Защото дни наред след като беше получила писмото на Роуз, Елайза се бе борила със завистта си и бе осъзнала, че се страхува не от онзи мъж, Натаниъл Уокър, а от любовта на Роуз към него. Най-големият страх на Елайза беше, че Роуз, която открай време обичаше най-много нея, я е заместила с някого и вече не се нуждае от братовчедка си най-силно на света.

С усилие на волята закрачи привидно безгрижно между растенията си. Листата на глицинията падаха, жасминът беше изгубил цветовете си, но есента беше мека и розовите рози още цъфтяха. Елайза се приближи още малко, пое между пръстите си един полуотворен цвят и се усмихна, като видя съвършената дъждовна капка, попаднала между вътрешните венчелистчета.

Мисълта я сполетя внезапно и напълно оформена. Трябваше да направи букет, подарък за Роуз, с който да я приветства у дома. Братовчедка й обичаше цветята, а и Елайза щеше да избере такива, които са символ на тяхното приятелство. Трябваше да има бръшлян за приятелство, розови рози за щастие, незабравки за неувяхващи спомени…

Елайза подбра старателно всяко цвете, като се постара да къса само онези с хубави стебла, най-съвършените, а после привърза малкия букет с розова панделка, която откъсна от подгъва на роклята си. Тъкмо затягаше панделката, когато чу познатия звук на метални колела, подрънкващи по камъните на алеята в далечината.

Бяха се върнали. Роуз си беше у дома.

Сърцето на Елайза се качи в гърлото, когато вдигна полата си с навлажнен от росата подгъв, стисна букета в ръце и хукна. Закриволичи из лабиринта. В бързината цопваше в локвите, а сърцето й туптеше заедно с чаткането на копитата на конете.

Излезе от портата точно навреме, за да види как каретата спира на обръщалото. Спря за миг, за да успокои дишането си. Вуйчо Лайнъс както винаги седеше на пейката пред портата на лабиринта с малкия кафяв фотоапарат до себе си. Обаче когато я повика, Елайза се престори, че не го е чула.

Стигна на обръщалото точно когато Нютън отвори вратата на каретата. Той намигна на Елайза и тя му махна в отговор. Стисна устни и зачака.

Откакто беше получила писмото на Роуз, дългите дни се бяха слели с още по-дългите нощи и сега моментът най-сетне беше настъпил. Времето сякаш забави ход: тя усещаше накъсаното си дишане, чуваше туптенето на сърцето си.

Дали си представяше промяната в изражението на Роуз, разликата в поведението й?

Букетът се изхлузи от пръстите на Елайза и тя го вдигна от мократа морава.

Движението явно беше привлякло периферното им зрение, понеже и Роуз, и леля Аделайн се извърнаха. Едната се усмихна, другата не. Елайза бавно вдигна ръка и махна. Сетне я свали.

Роуз изви развеселено вежди.

— Е, няма ли да ме приветстваш с добре дошла у дома, братовчедке?

Облекчението плъзна мигновено под кожата на Елайза. Нейната Роуз си беше у дома и всичко несъмнено щеше да се оправи. Тя припна напред с протегнати ръце. Притисна Роуз в прегръдката си.

— Дръпни се, момиче — скастри я леля Аделайн. — Цялата си опръскана в кал. Ще изцапаш роклята на Роуз.

Роуз се усмихна на Елайза и тя усети как острите ръбчета на тревогата й се отдръпват. Разбира се, Роуз си беше същата. Бяха минали само два месеца и половина. Елайза беше допуснала страхът да се съюзи с отсъствието й и да създаде впечатление за промяна, макар че такава всъщност нямаше.

— Братовчедке Елайза, колко се радвам да те видя!

— И аз теб, Роуз. — Елайза й поднесе букета. — Направих го за теб.

— Прекрасен е! — поднесе Роуз цветята към носа си. — От твоята градина ли?

— Незабравки за трайни спомени, бръшлян за приятелство…

— Да, да, и рози, виждам. Колко мило от твоя страна, Елайза. — Роуз подаде букета на Нютън. — Нека госпожа Хопкинс ги сложи във ваза, Нютън, моля те.

— Толкова много имам да ти разказвам, Роуз — каза Елайза. — Никога няма да се досетиш какво се случи. Една от приказките ми…

— Мили боже! — засмя се Роуз. — Още не съм стигнала до прага, а скъпата Елайза ми разказва приказки.

— Престани да досаждаш на братовчедка си — остро се намеси леля Аделайн. — Роуз се нуждае от почивка. — Погледна към дъщеря си и в гласа й се прокрадна колебание: — По-добре да полегнеш.

— Разбира се, мамо. Възнамерявам направо да се оттегля.

Промяната беше почти недоловима, но Елайза въпреки това я забеляза. Имаше нещо необичайно колебливо в предложението на леля Аделайн и нещо не толкова отстъпчиво в отговора на Роуз.

Елайза все още размишляваше над тази промяна, когато леля Аделайн се отправи към къщата, а Роуз се наведе и прошепна в ухото на Елайза:

— Качи се горе, най-скъпа моя. Толкова имам да ти разказвам.

* * *

И Роуз наистина заразказва. Разказа й за всеки миг, прекаран с Натаниъл Уокър, и — което беше по-досадно — мъката от всеки миг, през който двамата са били разделени. Епичният разказ започна същия следобед, продължи през нощта и през следващия ден. Отначало Елайза съумяваше да се престори на заинтригувана — всъщност най-напред наистина беше, понеже Роуз й описваше чувства, каквито самата тя не беше изпитвала, — но дните се нижеха, после се превърнаха в цели седмици и интересът на Елайза започна да отмира. Помъчи се да заинтригува Роуз с други неща — посещение в градината, най-новата приказка, която беше написала, дори с ходене до залива, — обаче Роуз имаше уши само за истории за любов и за търпение, най-вече нейните собствени.

И така, към средата на зимата Елайза все по-често ходеше до залива, до Тайната си градина, до къщата на скалата. Все места, където можеше да изчезне, където слугите не биха посмели да я обезпокоят с плашещото съобщение, винаги едно и също: госпожица Роуз незабавно се нуждае от присъствието на госпожица Елайза по изключително важен въпрос. Понеже колкото и всецяло Елайза да не успяваше да схване предимствата на една сватбена рокля пред друга, на Роуз никога не й омръзваше да я тормози. Отново и отново Елайза се оказваше подмамена с обещанието за сестринска среща, но се озоваваше пред леля Аделайн, цяла армия от шивачки и повече топове дантела, отколкото бе възможно да съществуват в Англия.

Елайза си казваше, че всичко ще се нареди, че Роуз просто е развълнувана: открай време си падаше по модата и по разните там финтифлюшки, а сега беше получила възможността да изпълни ролята на принцеса от приказките. Елайза трябваше само да бъде търпелива и отношенията им щяха да се нормализират.

После отново стана пролет, започна нова година. Птиците се върнаха от далечните слънчеви страни, Натаниъл пристигна от Ню Йорк, сватбата предстоеше и докато се усети, Елайза махаше след каретата на Нютън, която отвеждаше щастливата двойка към Лондон, а от там на кораб за Европа.

* * *

По-късно същата нощ, докато лежеше в леглото си в безрадостната къща, Елайза остро усети отсъствието на Роуз. Съвсем ясно и болезнено проумя нещо: Роуз вече никога нямаше да дойде в стаята й нощем, нито пък Елайза щеше да отиде в нейната. Двете вече нямаше да лежат една до друга, да се кискат и да си разказват разни неща, докато всички останали спят. За новобрачните се подготвяше нова стая в далечното крило на къщата. По-голяма, с изглед към залива, много по-подходяща за брачна двойка. Елайза се обърна на една страна. В тъмното най-сетне проумя колко непоносимо щеше да бъде за нея да живее под един покрив с Роуз, но въпреки това да не може да отиде при братовчедка си.

На следващия ден Елайза потърси леля си. Намери я в сутрешния салон, заета с кореспонденцията си на едно тясно писалище. Леля Аделайн с нищо не показа, че е забелязала присъствието на Елайза, но племенницата й въпреки това заговори:

— Лельо, питам се дали не е възможно да бъдат свалени от тавана някои стари мебели.

Без да откъсва вниманието си от писмото, което пишеше, леля Аделайн попита:

— Какви мебели?

— Нуждая се само от писалище и стол, и може би от легло…

— Легло ли? — Студените й очи се присвиха и погледът на Аделайн отскочи към Елайза.

В мрака на нощта Елайза бе осъзнала, че е по-добре да промениш някои неща около себе си, отколкото да закърпваш дупките от решенията на другите.

— Сега, след като Роуз вече е омъжена, ми се струва, че присъствието ми в къщата не е нужно. Помислих си, че може да се преместя в къщата на скалата.

Елайза не очакваше много — отдавна подозираше, че леля Аделайн просто обича да отказва. Проследи как леля й старателно подписва писмото, а после почесва с острия си маникюр кучето си по главата. Устните й се разтегнаха в нещо, което Елайза прие за усмивка, макар и едва доловима, след което Аделайн се изправи и разклати звънеца.

* * *

Първата нощ в новия си дом Елайза седеше на прозореца горе и наблюдаваше как океанът набъбва и после се оттегля като огромна капка живак под меката светлина на луната. Роуз беше отвъд това море, някъде на другия бряг. Братовчедка й отново бе отплавала с кораб, а Елайза бе останала тук. Някой ден обаче Елайза щеше да се отправи на свое пътешествие.

Тя се замисли за рекламата, която беше видяла във вестника предишната седмица. Там се казваше, че хората искат да пътуват до Куинсланд, да отидат и да започнат нов живот. Мери винаги разказваше на Елайза за приключенията на брат си в град Мерибъро. От разказите й излизаше, че Австралия е страна на откритите пространства и ослепителното слънце, място, където масово се пренебрегват обществените закони и има колкото искаш възможности да започнеш на чисто. Елайза винаги си бе представяла, че двете с Роуз може да заминат заедно, както неведнъж си бяха говорили. Или пък не? Като се замислеше, Елайза си припомняше, че Роуз мънкаше едва чуто, когато разговорът опреше до такива въображаеми приключения.

Елайза прекарваше всяка нощ в къщата на скалата. Купуваше си храна от пазара в селото, младият рибар Уилям, с когото се бе сприятелила, всеки ден я снабдяваше с пресни мерланги, а Мери наминаваше почти всеки следобед на път за къщи от „Блакхърст“, като не пропускаше да й донесе гърненце супа, малко студена плешка от печеното, поднесено на обяд, и новини от къщата.

Ако не броим тези посещения, за пръв път в живота си Елайза беше истински сама. Отначало непознатите шумове, особено нощните, я плашеха, но с течение на времето ги опозна: стъпки на животно с меки лапички по покрива, цъкането на отоплителната печка, дъските на пода, които трепереха в захладнелите нощи. Имаше и неочаквани ползи от самотния й живот: откакто беше сама в къщата на скалата, Елайза установи, че героите от приказките й са станали по-смели. Откриваше феи, които лудуват из паяжините, насекоми, които си шептят заклинания едно на друго по рамките на прозорците, огнени искри, които пукат и злобно съскат. Понякога следобед Елайза сядаше в люлеещия се стол и ги слушаше. А късно нощем, когато всички спяха, вплиташе техните истории в своите.

Една сутрин на четвъртата седмица Елайза взе бележника си, отиде в градината и седна на любимото си местенце — туфата с мека трева под ябълката. Хрумна й една идея и тя се залови да я напише: смела принцеса се отказва от рожденото си право и придружава довереника си на дълго пътешествие — опасно пътуване в дива, населена със зли същества и пълна със заплахи страна. Елайза тъкмо се канеше да изпрати героинята си в пещерата с паяжини на един особено зъл пикси, когато на дървото над главата й кацна птица и запя.

— Така ли? — попита Елайза и остави писалката си.

Птицата отново зачурулика.

— Съгласна съм, и аз съм прегладняла. — Пресегна се и си откъсна ябълка от долния клон на дървото, излъска я в роклята си и отхапа. — Много е вкусна — отбеляза Елайза, а птицата отлетя. — Съветвам те да опиташ.

— Може да се възползвам.

Елайза застина приведена и без да помръдва, впери поглед в мястото, където допреди малко бе стояла птицата.

— Щях да донеса нещо за хапване, но не смятах да оставам дълго.

Тя огледа градината, примигна и тогава забеляза мъжа, седнал на желязната градинска пейка. Присъствието му беше толкова неочаквано, че макар двамата да се бяха виждали преди, й отне известно време да го познае. Тъмната му коса и очи, неподправената усмивка… Елайза рязко си пое въздух. Натаниъл Уокър, съпругът на Роуз. Седеше в нейната градина.

— Явно ябълката наистина ти харесва — отбеляза той. — Да те наблюдавам, е почти толкова приятно, колкото и самият аз да ям.

— Не обичам да ме наблюдават.

— Тогава ще отместя поглед — усмихна се той.

— Какво правиш тук?

Натаниъл вдигна неотворената си книга.

— „Малкият лорд Фаунтлерой“. Чела ли си я?

Тя поклати глава.

— И аз не съм, макар да опитвах часове наред. И отчасти вината е твоя, братовчедке Елайза. Градината ти ме разсейва. Седя тук цяла сутрин и още не съм прочел първата глава.

— Мислех, че сте в Италия.

— Наистина бяхме. Върнахме се една седмица по-рано.

Студена сянка падна върху кожата на Елайза.

— Роуз си е у дома, така ли?

— Разбира се — усмихна се той открито. — Нали не намекваш, че италианците са ми откраднали съпругата?

— Но тя кога… — Елайза отметна кичурите коса от челото си и се помъчи да разбере. — Кога се върнахте?

— В понеделник следобед. След доста бурно плаване.

Три дни. Бяха се върнали преди цели три дни, а Роуз не й беше изпратила вест. Коремът й се сви.

— Роуз добре ли е?

— В отлична форма е. Средиземноморският климат й се отрази благоприятно. Щяхме да останем до края на седмицата, обаче тя поиска да участва в организирането на градинското увеселение — изви той вежди с нежна театралност. — Като слушам какво си говорят Роуз и майка й, явно ще бъде грандиозно.

Елайза прикри объркването си, като отхапа от ябълката, после изхвърли твърдата сърцевина със семките. Беше чувала да говорят за някакво градинско увеселение, но беше допуснала, че е поредното светско събитие на Аделайн и няма нищо общо с Роуз.

Натаниъл отново вдигна книгата.

— Затова си избрах тази книга. Госпожа Ходжсън Бърнет ще присъства. — Натаниъл се ококори. — О, ти сигурно много би искала да се запознаеш с нея. Вероятно е огромно удоволствие да разговаряш с друг писател.

Елайза нави един лист от бележника си между палеца и показалеца си, без да го поглежда.

— Ами… вероятно.

В гласа му се прокрадна извинителна нотка:

— Ти ще присъстваш, нали? Сигурен съм, че Роуз те спомена сред гостите. Увеселението ще е на овалната морава в събота сутринта в десет.

Елайза нарисува нещо като клонка отстрани на страницата от бележника си. Просто Роуз знаеше, че тя не си пада по увеселенията, това е. Грижовната Роуз й спестяваше мъчителното общуване с леля Аделайн.

— Роуз често говори за теб, братовчедке Елайза. Имам усещането, че те познавам — мило отбеляза Натаниъл и направи широк жест. — Често ми разказва за градината ти, затова дойдох тук днес. Исках да се уверя лично дали наистина е толкова красива, колкото ми я описва тя.

Елайза за кратко срещна погледа му.

— И?

— Точно както ми разказа, че и повече. Както ти казах, градината отвлече вниманието ми от книгата. Нещо в начина, по който пада светлината, ме изпълва с желание да го запечатам на хартия. Изрисувах цялата титулна страница — усмихна се той. — Не казвай на госпожа Ходжсън Бърнет.

— Засадих градината за мен и за Роуз. — Гласът на Елайза прозвуча странно в собствените й уши. Вече бе привикнала да е сама. Освен това се смути от това колко прозрачни бяха чувствата, които изразяваше, но въпреки това не съумя да се овладее. — За да си имаме тайно място, където никой друг не може да ни намери. Където Роуз може да седи на въздух дори когато не е добре.

— Роуз е истинска щастливка, че има толкова грижовна братовчедка. Дължа ти вечна признателност, че си бдяла над нея, докато ме е нямало. Двамата с теб сме отбор, нали?

Не, не сме, помисли си Елайза. Ти си допълнение. Временно.

Той се изправи, изтупа панталона си и вдигна книгата пред гърдите си.

— Вече трябва да се сбогувам с теб. Майката на Роуз държи на дисциплината и надали ще погледне с добро око, ако закъснея за обяд.

Елайза го изпрати до портата и го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше. Затвори зад него и приседна на ръба на пейката. Премести се, за да не е на мястото, където тялото му беше затоплило метала. У Натаниъл нямаше нищо неприятно и точно затова й стана неприятен. След срещата в гърдите й остана студена тежест. Заради градинското увеселение, което спомена той, и Роуз, и увереността му в нейната обич. Признателността му към Елайза, макар и изразена безукорно, не остави у нея почти никакво съмнение, че той я смята за придатък. А сега беше влязъл в градината й, с лекота беше преодолял лабиринта й…

Елайза прогони тези мисли от главата си. Трябваше отново да се залови с приказката си. Принцесата тъкмо щеше да последва вярната си прислужница в пещерата на онзи пикси. Ето така щеше да забрави срещата, която толкова я разстрои.

Обаче колкото и да се стараеше да продължи да пише, въодушевлението й се бе стопило, а с него си бе отишло и вдъхновението. Сюжетът, който я изпълваше с възторг, когато го започна, сега й се струваше неубедителен и прозрачен. Елайза зачеркна написаното. Не ставаше. Както и да засукваше сюжета, не се получаваше: че в коя приказка принцесата предпочита довереника си пред принца?

* * *

Слънцето грееше толкова силно, сякаш Аделайн беше отправила лична молба за това пред Господ. Допълнителните лилиуми пристигнаха навреме, а Дейвис обиколи градините за по-екзотични растения, с които да разхубавят аранжировките. Нощните валежи не позволиха на Аделайн да мигне от тревога, но всъщност благодарение на тях градината засия и всяко листенце сякаш бе специално излъскано. По загладената морава артистично разположиха столове с възглавнички. Наети специално за целта келнери стояха подредени в редици до стълбите, същинско въплъщение на спокойствието и въздържаността, а в кухнята, далеч от погледа на всички, готвачката и хората й действаха стремително.

Гостите пристигаха на кръглото обръщало пред къщата вече петнайсет минути и Аделайн ги посрещаше и ги насочваше към моравата. Изглеждаха превъзходно с красивите си шапки — макар че никоя не беше толкова хубава като шапката на Роуз, донесена специално от Милано.

Скрита зад огромен рододендрон, Аделайн оглеждаше гостите. Лорд и лейди Ашфийлд седяха с лорд Ървинг-Браун, сър Морнингтън пиеше чай до игрището за крокет, а младите Чърчил се смееха и играеха. Лейди Хойсър разговаряше на четири очи с лейди Каролайн Аспли.

Аделайн се усмихна — добре се бе справила. Градинското увеселение беше не само удачно посрещане у дома на новобрачната двойка, но и старателно направеният от Аделайн подбор на познавачи, клюкари и амбициозни кариеристи осигуряваше най-добрата възможност да разпространи новината, че Натаниъл рисува портрети. Тя и Томас бяха окачили по стените на вестибюла най-хубавите според нея картини на Натаниъл и по-късно, по време на чая, Аделайн възнамеряваше да преведе оттам някои подбрани гости. Ето така новият й зет щеше да бъде представен на охотните пера на изкуствоведите и на пъргавите езици на особите, които налагаха модата в обществото.

От Натаниъл се искаше единствено да омае гостите поне наполовина толкова успешно, колкото беше омаял Роуз. Аделайн огледа хората и забеляза дъщеря си заедно с Натаниъл и американката госпожа Ходжсън Бърнет. Аделайн се колебаеше дали да я покани, понеже дори един развод е неуместен, а два си бяха направо светотатство. Обаче писателката несъмнено имаше сериозни връзки в Европа, затова Аделайн реши, че евентуалната полза от нея е повече от лошата й слава.

Роуз се засмя на нещо, казано от писателката, и у Аделайн се надигна топла вълна на задоволство. Роуз беше невероятно красива днес — сияйна като розите, плъзнали по цялата стена зад нея като величествен фон на хубостта й. Роклята й беше бледо-червена, а новата шапка й подхождаше превъзходно. Аделайн си помисли, че дъщеря й изглежда весела, точно както се полага на младоженка, изрекла неотдавна брачната клетва.

Роуз отново се засмя, а Натаниъл посочи към лабиринта. Аделайн се надяваше да не си губят времето и да обсъждат оградената със зид градина или някое друго безумство на Елайза, вместо да говорят за портретите на Натаниъл. Защото, о, какъв неочакван дар от съдбата беше желанието на Елайза да се изнесе от къщата!

През седмиците, докато подготвяше увеселението, Аделайн лежа будна нощ след нощ, кроейки как да не допусне това момиче да развали големия ден. Каква прекрасна изненада й поднесе братовчедката на Роуз, когато застана до бюрото й и помоли за позволение да се премести в отдалечената къща на скалата. Трябва да й се признае, че бе успяла да не издаде радостта, която я обзе. Заточението на Елайза в далечната къща беше много по-приемливо решение от всичко, което Аделайн би могла да скрои, а откъсването на момичето беше пълно. Аделайн изобщо не я беше мярвала, откакто Елайза се премести, и цялата къща й се струваше по-светла и по-просторна. Най-сетне, след осем дълги години, тя бе свободна от задушливата гравитация в орбитата на това момиче.

Най-трудното бе да убеди Роуз, че отделянето на Елайза е за добро. Клетата Роуз открай време беше сляпа по отношение на Елайза и не беше успяла да усети заплахата, в чието съществуване Аделайн беше напълно уверена. Всъщност едно от първите неща, които милото й момиче направи след завръщането си от своя меден месец, беше да попита къде е братовчедка й. Когато Аделайн й даде благоразумно обяснение за новия дом на Елайза, Роуз се намръщи — струвало й се неочаквано, така каза — и реши още на другата сутрин да отиде да посети Елайза.

Разбира се, подобно посещение беше немислимо, ако Аделайн искаше дребната й измама да успее. Затова веднага след закуска на следващия ден Аделайн отиде при Роуз в новата й стая, където я завари да аранжира нежен букет. Докато Роуз подбираше един розов клематис сред другите откъснати цветя, Аделайн я попита уж нехайно:

— Мислиш ли, че трябва да поканим Елайза на градинското увеселение?

Роуз се извърна и от крайчеца на стеблото на клематиса капна вода.

— Но, разбира се, мамо, Елайза е най-скъпата ми приятелка.

Аделайн стисна устни — точно този отговор беше очаквала, за него се беше приготвила. Да се престориш, че капитулираш, винаги е премерен риск и Аделайн прибягна към него умело. Няколкото реплики, които си беше намислила предварително и си беше повтаряла и преповтаряла тихичко, се отрониха съвсем естествено от устните й:

— Разбира се, скъпа. Ако искаш тя да присъства, така да бъде. Повече няма да обсъждаме този въпрос.

И едва след това щедро и покоряващо отстъпление Аделайн си позволи малка тъжна въздишка.

Застанала с гръб към нея и със стрък упойващо уханен жасмин в ръка, Роуз попита:

— Какво има, мамо?

— Нищо, скъпа моя.

— Мамо?

Внимателно, внимателно!

— Просто мисля за Натаниъл.

Аделайн се изправи, приглади предницата на полата си и се усмихна лъчезарно на Роуз.

— Няма значение. Сигурна съм, че всичко ще се развие добре за него дори в присъствието на Елайза.

— Разбира се. — Роуз се поколеба, преди да добави жасмина към другите цветя. Не погледна към Аделайн, но не се и налагаше. Аделайн си представяше несигурността, причинила бръчиците по красивото лице на дъщеря й. И наистина предпазливият въпрос прозвуча:

— Защо отсъствието на Елайза би било полезно за Натаниъл?

— Просто се надявах да насоча вниманието към Натаниъл и неговите картини. А Елайза, благословено дете, обикновено привлича вниманието върху себе си. Надявах се този ден да е твой и на Натаниъл, скъпа моя, но, разбира се, ако така искаш, можеш да поканиш и Елайза. — След това Аделайн се засмя — с ненатрапчив и весел смях, усвоен до съвършенство. — Освен това, ако Елайза научи, че си се прибрала по-рано, ще започне да идва толкова често, че все някой от слугите ще се изпусне и ще спомене за увеселението. А колкото и да не обича светските събития, Елайза ти е толкова предана, скъпа моя, че тя ще настоява да присъства.

След това Аделайн остави Роуз и се подсмихна, забелязвайки скованите рамене на дъщеря си. Ясен знак, че забележката й е попаднала право в целта.

И наистина по-късно през деня Роуз се появи в будоара на Аделайн и каза, че понеже Елайза не обича балове и приеми, може би не трябва да я принуждават да присъства и на градинското увеселение. После с по-приглушен тон призна, че е размислила относно намерението си да посети братовчедка си още днес. Щяла да изчака да мине градинското увеселение и нещата да се поуспокоят, за да може двете да се видят за по-дълго.

* * *

Взрив от аплодисменти откъм игрището за крокет привлече вниманието на Аделайн. Тя сключи ръцете си в ръкавици, лепна си общителна усмивка и пое обратно през моравата. Докато вървеше към канапето, госпожа Ходжсън Бърнет се изправи и вдигна белия си чадър. Сбогува се с кимване с Роуз и Натаниъл и се отправи като че по посока на лабиринта. Аделайн се надяваше гостенката да не се опитва да мине през него — бяха затворили вратата натам, за да обезсърчават категорично всеки опит на гостите си в тази насока, обаче американците са твърдоглави. Аделайн леко ускори крачка — издирването на изгубени гости не влизаше в плановете й за деня — и настигна госпожа Ходжсън Бърнет, преди тя да се отдалечи значително. Удостои гостенката си с изключително любезна усмивка.