Забравената градина

Аделайн се настани сковано на мястото си и изчака лакеят да й поднесе супата. Хапна малко и си изгори езика. Наблюдаваше как Лайнъс продължава да разглежда снимките си с наведена глава. Косата му точно на темето оредяваше. Все едно врабче поставяше там първите няколко клечици, от които се кани да си свие гнездо.

— Момичето тук ли е? — попита той, без да вдига поглед.

Аделайн усети как кожата й настръхна: проклетото момиче.

— Да, тук е.

— Ти видя ли я?

— Разбира се. Настанена е горе.

Той най-сетне вдигна глава и отпи от виното си. После преглътна още една глътка.

— Тя… прилича ли…?

— Не — отговори студено Аделайн. — Не прилича. — Юмруците й бяха здраво стиснати в скута.

Лайнъс въздъхна, отчупи залък хляб и започна да се храни. Заговори с пълна уста, несъмнено, за да я подразни:

— И Мансел ми каза същото.

Хенри Мансел беше виновникът за пристигането на момичето. Лайнъс може и да копнееше за завръщането на Джорджиана, но всъщност Мансел поддържаше надеждата му жива. Детективът с неговите спретнати мустачки и с пенснето, дето прибираше парите на Лайнъс и често му изпращаше доклади. Аделайн всяка вечер се молеше Мансел да се провали, Джорджиана никога да не се върне и Лайнъс най-сетне да се откаже да я търси.

— Добре ли мина пътуването ти? — попита Аделайн.

Никакъв отговор. Той отново беше забол поглед в снимките.

Гордостта не позволи на Аделайн да метне още един кос поглед към Томас. Тя овладя изражението си, превърна го в маска на доволно спокойствие и поднесе втора лъжица супа, вече по-изстинала, към устата си. Едно беше Лайнъс да отхвърля Аделайн — той започна да се отчуждава малко след брака им, — но съвсем друго бе напълно да отхвърля Роуз. Тя беше негова дъщеря, в жилите й течеше неговата кръв, кръвта на благородното му семейство. Аделайн не можеше да проумее безразличието на мъжа си към собствената му дъщеря.

— Доктор Матюс отново идва днес — каза. — Поредното възпаление.

Лайнъс вдигна поглед, но очите му бяха скрити зад познатото було на незаинтересоваността. Лапна още един залък хляб.

— Нищо сериозно, слава богу — каза Аделайн, обнадеждена от факта, че съпругът й вдигна очи. — Няма причина за сериозно притеснение.

Лайнъс глътна хляба си.

— Утре заминавам за Франция — заяви безизразно. — Има една порта в „Нотр Дам“… — не довърши изречението си. Дотолкова се простираше старанието му да осведомява Аделайн за действията си.

Тя леко повдигна вежди, но се овладя и ги изправи.

— Прекрасно — заяви, изви устните си в тънка усмивка и потисна изникналия изневиделица образ на Лайнъс в малката лодка, насочил фотоапарата си към облечената в бяло фигура.

27

Триджина, 1975 г.

Ето я черната скала от разказа на Уилям Мартин. От върха й Нел наблюдаваше как бялата морска пяна се върти в подножието на скалата, преди да нахлуе в пещерата, а после да бъде засмукана обратно към прилива. Не беше трудно човек да си представи в заливчето страховити бури, потъващи кораби и среднощни набези на контрабандисти.

От другата страна горе на скалата редица дървета стояха възправени като стражи и закриваха гледката на Нел към къщата. „Блакхърст“, къщата на майка й.

Тя зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. Тук горе духаше силно и се налагаше тя да напряга всичките си сили, за да запази равновесие. Вратът й се беше схванал, а бузите й бяха едновременно топли от жулещия вятър и студени от хладината му. Обърна се и пое по пътеката от отъпкана трева. Пътят не стигаше дотук и пътеката беше тясна. Нел пристъпваше внимателно, понеже коляното й беше подуто и натъртено след доста нелепото й влизане в „Блакхърст“ предния ден. Беше отишла с намерението да пусне в пощенската кутия писмо, в което съобщаваше, че е търговец на антики от Австралия и моли да разгледа къщата в удобно за собствениците време. Обаче както стоеше пред високата метална порта, нещо й стана, обзе я нужда толкова силна, колкото и необходимостта да диша. И преди да се усети, заряза всякакво достойнство и започна да се катери непохватно по металната порта, стъпвайки на декоративните извивки на желязото.

Поведение, нелепо дори за жена два пъти по-млада от нея, но какво да се прави! Непоносимо беше да стои толкова близо до дома на семейството си, до собственото си родно място, а да не може дори да хвърли един поглед. За съжаление, пъргавината на Нел не можеше да се мери с упорството й. Тя беше едновременно признателна и изключително засрамена, когато Джулия Бенет я спипа насред опита за незаконно нахлуване. За щастие, новата собственичка на „Блакхърст“ прие обяснението на Нел и я покани да влезе вътре и да разгледа.

Почувства се много странно в къщата. Странно, но не по начина, по който беше очаквала. Нел остана безмълвна от трепетното очакване. Прекоси вестибюла, качи се по стълбите, надзърташе в стаите, не спираше да си повтаря: майка ти е седяла тук, майка ти е минавала оттук, майка ти се е влюбила тук, и очакваше да я връхлети нещо грандиозно. Очакваше да я залее вълната на някакво познато усещане сред стените на къщата, очакваше нещо дълбоко вътре в нея да разпознае родния й дом. Обаче нищо подобно не се случи. Разбира се, очакването беше много глупаво и съвсем нетипично за Нел, но въпреки това го имаше. Дори най-прагматичният човек понякога копнее за нещо различно. Най-малкото сега вече можеше да придаде някаква тъкан на спомените, които се мъчеше да изгради отново, въображаемите разговори вече щяха да се случват в реално съществуващи помещения.

Във високата трептяща трева Нел забеляза пръчка с нужната дължина. Имаше нещо неизмеримо приятно в това да вървиш с бастун — това добавяше някакво усърдие в движенията ти. Да не говорим, че в случая облекчаваше натоварването на контузеното й коляно. Пресегна се да вдигне пръчката и продължи да се спуска предпазливо по склона покрай високия зид. На портата, точно над предупреждението за нарушителите, имаше табелка: „Продава се“. Беше оставен и телефонен номер.

Значи, това беше къщурката, собственост на имението „Блакхърст“, къщурката, която Уилям Мартин би желал да е изгоряла до основи и която според него бе станала свидетел на „неестествени“ неща, каквито и да бяха те. Нел се облегна на портата. Не изглеждаше никак опасна. Градината беше обрасла, а здрачът беше плъзнал по ъглите, настанявайки се за през нощта в сумрачни и хладни ниши. Тясна пътека водеше към къщата, а точно пред входната врата завиваше наляво и продължаваше да се вие през градината. До задния зид имаше самотна статуя, цялата в зелени лишеи. Малко голо момченце насред градинска леха, завинаги загледано ококорено към къщата.

Не, не беше градинска леха, момчето стоеше насред езерце с рибки.

Поправката връхлетя Нел бързо и уверено и толкова я удиви, че тя се вкопчи по-силно в портата. От къде знаеше?

И после градината се промени пред очите й. Бурените и бодилите, избуявали с десетилетия, се оттеглиха. Листата се надигнаха от земята и отдолу се показаха пътеки, цветни лехи и градинска пейка. Светлината отново бе допусната да влезе и нашари повърхността на езерото. И тогава Нел се озова на две места едновременно: беше шейсет и пет годишна жена с навехнато коляно, вкопчила се в ръждясала порта, и малко момиченце с дълга сплетена коса, седнало върху сноп мека и хладна трева, провесило крачета над езерцето…

Дебелата рибка отново изскочи на повърхността и златното й коремче проблесна, а момиченцето се засмя, когато рибката отвори уста и гризна големия пръст на крачето й. Обичаше езерцето, искаше да си имат и у дома такова, обаче мама се страхуваше да не би тя да падне и да се удави. Мама често се страхуваше, особено когато ставаше дума за момиченцето. Ако мама знаеше къде е тя сега, сигурно щеше много да се ядоса. Обаче мама не знаеше, беше един от лошите й дни и тя лежеше на тъмно в будоара си с влажна кърпа на челото.

Червената рибка отново се стрелна под повърхността и момиченцето си представи, че това е Моби Дик, а езерото е океанът. Постави голямо накъдрено листо върху водата — кораба на капитан Ахаб — и наблюдава с удивление и задоволство как Моби Дик изгриза дъното на кораба и той пое по спирала към дъното на океана.

Разнесе се шум и момиченцето вдигна поглед. Дамата и татко отново бяха излезли навън. Татко каза нещо на жената, но момиченцето не го чу. Той докосна ръката й и жената бавно тръгна към момиченцето. Гледаше я странно, гледаше я по начин, който напомняше на момиченцето за статуята на момчето в езерото, което изобщо не мигваше. Дамата се усмихна с вълшебната си усмивка, а момиченцето извади крака от езерото и зачака, чудейки се какво ли ще му каже жената…

Над главата й прелетя врана и я върна в настоящето. Отново се появиха храсталаците и лианите, листата окапаха и градината отново се превърна във влажното място, оставено на милостта на здрача. Статуята на момчето позеленя от годините точно както си беше редно.

Нел усети болка в кокалчетата на пръстите си. Пусна портата и погледна към враната, чиито широки криле плющяха във въздуха при полета й към върховете на дърветата в „Блакхърст“. На небето на запад бяха скупчени облаци, озарени отзад и засияли в розово на тъмнеещото небе.

Нел огледа замаяно градината на къщата. Момиченцето го нямаше. Или пък не беше така?

Нел бучна пръчката пред себе си и пое към селото, обзета от странна раздвоеност — съвсем не неприятна, — която я преследва по целия път.

28

Имението „Блакхърст“ 1900 г.

На следващата сутрин, когато бледата зимна светлина плисна по прозореца на детската стая, Роуз заглади връхчетата на дългата си тъмна коса. Госпожа Хопкинс я реса с четката, докато не лъсна, точно както обичаше Роуз, и сега косата се спускаше прекрасно върху дантелената яка на най-хубавата й рокля, онази, която мама поръча да й купят от Париж. Роуз се чувстваше изморена и малко раздразнителна, но беше свикнала с това. Не можеш да очакваш от момиченцата с крехко здраве да са радостни непрекъснато, а Роуз нямаше никакво намерение да преодолява тази особеност. Честно казано, много й беше приятно хората да се суетят на пръсти край нея: не се чувстваше толкова нещастна, когато и другите бяха потиснати. Освен това днес Роуз имаше основателна причина да се притеснява. Цяла нощ не мигна, въртеше се и се мяташе в леглото като принцесата върху граховото зърно, само че будна я държа не бучка в матрака, а невероятната новина, която й съобщи мама.

След като мама излезе от спалнята, Роуз се зае да размишлява какво точно беше позорното петно на доброто име на семейството и точно каква драма се бе разиграла след бягството на леля Джорджиана от дома. Цяла нощ се измъчва от въпроси за порочната си леля, а мисълта не я напусна и след зазоряване. По време на закуската и по-късно, докато госпожа Хопкинс я обличаше, дори сега, докато чакаше в детската стая, мислите й трескаво препускаха. Взираше се в огъня, който блещукаше на фона на светлите тухли в камината, и се питаше дали мътните оранжеви сенки приличат на адовите порти, през които леля й несъмнено беше минала, когато изведнъж… в коридора отекнаха стъпки!

Роуз се сепна на мястото си, заглади астраганената завивка върху коленете си и бързо си лепна изражението на ведро съвършенство, което беше усвоила от мама. Наслади се на леката тръпка, пробягала по гръбнака й. О, колко важна задача й предстоеше! Бяха й дали протеже. Нейно собствено безпътно сираче, което да възпита по собствен образ и подобие. Досега Роуз не беше имала приятел, не й беше позволено да получи дори домашен любимец (мама сериозно се опасяваше от бяс). Но въпреки предупредителните думи на майка си тя възлагаше големи надежди на тази своя братовчедка. Тя щеше да стане дама, да се превърне в компаньонка на Роуз и ще попива потта от челото й, когато покровителката й боледува, ще гали ръката й, когато е уплашена, ще вчесва косата й, когато е тревожна. И ще бъде толкова благодарна за нещата, на които я учи Роуз, и толкова щастлива, задето е допусната до тайните от живота на истинските дами, че ще изпълнява безпрекословно нарежданията на Роуз. Тя щеше да бъде идеалната приятелка, която никога не спори, никога не се държи досадно, никога не се осмелява да изрази несъгласие.

Вратата се отвори, огънят сърдито изпращя и в стаята влезе мама с шумолящи поли. Днес в поведението й се долавяше напрегнатост, която изостри интереса на Роуз, имаше нещо във вирнатата й брадичка, което намекваше, че тревожните й опасения относно начинанието им са по-сериозни и по-разнообразни, отколкото разкрива.

— Добро утро, Роуз — каза мама доста рязко.

— Добро утро, мамо.

— Позволи ми да ти представя твоята братовчедка… — Съвсем лека пауза. — … Елайза.

И тогава някъде иззад полите на мама напред изстъпи кльощавото хлапе, което Роуз беше видяла от прозореца си предишния ден.

Роуз неволно се отдръпна в сигурните обятия на креслото си. Погледът й се плъзна от главата до петите на детето, огледа късата му чорлава коса, ужасното облекло (бричове!), кокалестите колене и протритите боти. Братовчедка й не продума, дори не поздрави, само стоеше и се взираше, което Роуз оцени като извънредно грубо. Мама имаше право. Момичето (понеже тя просто не можеше да мисли за него като за братовчедка!) нямаше дори бегла представа от добри маниери.

Роуз успя да се окопити.

— Радвам се да се запознаем. — Гласът й прозвуча малко немощно, но мама кимна, за да я увери, че се е справила добре. Зачака да отвърнат на поздрава й, обаче подобно нещо не последва. Роуз погледна към мама, а тя й даде да разбере, че въпреки това трябва да продължи. — Кажи ми, братовчедке Елайза — опита Роуз отново, — приятно ли ти е да ни погостуваш?

Елайза примигна срещу Роуз, все едно тя беше непознато и интригуващо животно в Лондонския зоопарк, после кимна.

В коридора се чуха още стъпки и Роуз получи малка отсрочка за усилието да наговори още любезности в опит да разговаря с тази своя странна и мълчалива братовчедка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, милейди — разнесе се от вратата гласът на госпожа Хопкинс, — но доктор Матюс е в сутрешния салон. Каза, че е донесъл новата тинктура, за която сте го помолили.

— Нека я остави, госпожо Хопкинс. В момента съм заета с други дела.

— Разбира се, милейди, предложих го на доктор Матюс, но той настоя изрично да ви я предаде лично.

Миглите на мама потръпнаха едва видимо, толкова незабележимо, че само човек, посветил целия си живот на това да наблюдава настроенията й, бе в състояние да го види.

— Благодаря, госпожо Хопкинс — отговори тя сериозно. — Съобщете на доктор Матюс, че веднага слизам.

Докато стъпките на госпожа Хопкинс заглъхваха в коридора, мама се обърна към братовчедката на Роуз и заяви ясно и властно:

— Ще седиш на килима, без да говориш, и ще слушаш внимателно наставленията на Роуз. Не мърдай. Не говори. Не докосвай нищо.

— Но, мамо… — Роуз не бе очаквала толкова скоро да остане насаме с момичето.

— Може би в началото на урока ще дадеш на братовчедка си някои наставления за уместното облекло.

— Добре, мамо.

Издутата синя пола отново изчезна от поглед, вратата се затвори и огънят в стаята престана да пращи. Роуз срещна погледа на приятелката си. Двете останаха насаме и работата можеше да започне.

* * *

— Остави го. Веднага го остави.

Нещата изобщо не се развиваха според очакванията на Роуз. Момичето не я слушаше, отказваше да й се подчинява и не се поправяше дори когато Роуз я заплашеше с гнева на мама. Вече цели пет минути Елайза обикаляше детската стая, вземаше разни предмети, разглеждаше ги и ги връщаше по местата им. И несъмнено оставяше по тях лепкави отпечатъци. В момента клатеше калейдоскопа, който веднъж някаква пралеля беше изпратила за рождения ден на Роуз.

— Това е много скъпо — намусено отбеляза Роуз. — Настоявам да го оставиш.

Роуз твърде късно осъзна, че е казала не каквото трябва. Братовчедка й се приближаваше към нея с калейдоскопа в ръка. Застана толкова близо, че Роуз забеляза мръсотията под ноктите й, ужасната мръсотия, която според мама щеше да я разболее.

Роуз се ужаси. Сви се назад на стола си и й се зави свят.

— Не — успя да каже само, — къш, махай се!

Елайза спря до ръкохватката на креслото, явно с намерението да се настани върху кадифето.

— Махай се, чуваш ли! — махна Роуз с бледата си слаба ръка. Ама тази не разбира ли нормален английски? — Не бива да сядаш до мен.

— Защо?

Значи, все пак можеше да говори.

— Била си навън. Не си чиста. Може да се заразя с нещо. — Роуз тежко се отпусна на възглавничката на креслото. — Вече ми се вие свят и за всичко си виновна ти.

— Не съм виновна аз — преспокойно заяви Елайза. В тона й нямаше и следа от уместното смирение. — И на мен ми се вие свят, понеже в стаята е горещо като в пещ.

И на нея й се виел свят ли? Роуз занемя. Световъртежът беше нейното специално оръжие. А какво правеше сега братовчедка й? Отново се бе изправила и вървеше към прозореца на детската. Роуз я наблюдаваше, ококорена от страх. Нали не възнамеряваше да…

— Ще отворя прозореца — завъртя Елайза първата дръжка — и всичко ще бъде наред.

— Не. — Роуз усети как ужасът се надига вътре в нея. — Не!

— Ще се почувстваш много по-добре.

— Но сега е зима. Навън е тъмно и студено. Може да настина.

— А може и да не настинеш — сви рамене Елайза.

Роуз беше толкова слисана от дързостта на момичето, че възмущението й беше по-силно от страха. Тя възприе тона на мама:

— Настоявам да престанеш.

Елайза сбърчи нос, явно осмисляйки тази заповед. Роуз притаи дъх, а братовчедка й свали ръце от дръжката на прозореца. Тя отново сви рамене, обаче този път не толкова нахакано. Докато момичето се връщаше обратно към средата на стаята, Роуз сякаш забеляза приятно униние в раменете на Елайза. Накрая момичето спря насред килима и посочи към цилиндъра в скута на Роуз.

— Ще ми покажеш ли как действа телескопът? Нищо не се вижда през него.

Роуз въздъхна изтощено и с облекчение, все по-озадачена от това странно същество. Как просто ей така насочи вниманието си отново към тази глупава дреболия! Въпреки това братовчедка й се подчини и заслужаваше малко насърчение…

— Първо на първо — поде Роуз с въздишка, — това изобщо не е телескоп, а калейдоскоп. Не се гледа през него, а вътре в него, и фигурите се променят. — Вдигна калейдоскопа и показа как се прави, после отново го пусна на пода и го търкулна към братовчедка си.

Елайза го вдигна, долепи го до окото си и завъртя пръстена в края. Парченцата цветно стъкло издрънчаха, а на устните й цъфна усмивка, която ставаше все по-широка, докато накрая Елайза се разсмя.

Роуз примигна изненадано. Не беше свикнала да чува смях, само слугите се смееха от време на време, когато не знаеха, че тя е наблизо. Звучеше прекрасно. Щастлив, лек момичешки звук, доста несъвместим със странния външен вид на братовчедка й.

— Защо носиш такива дрехи? — попита Роуз.

Елайза продължи да се взира в калейдоскопа.

— Защото са мои — заяви най-накрая. — Принадлежат ми.

— Май са момчешки.

— Преди време бяха. Сега са мои.

Ето това беше изненада. Нещата ставаха по-любопитни с всяка изминала минута.

— На кое момче са били?

Никакъв отговор, само потракването на калейдоскопа.

— Попитах на кое момче — повтори Роуз малко по-високо.

Елайза бавно свали играчката.

— Много е невъзпитано да пренебрегваш хората.

— Не те пренебрегвам — възрази Елайза.

— Тогава защо не ми отговаряш?

Поредното свиване на рамене.

— Грубо е да свиваш така рамене. Когато някой ти говори, длъжна си да отговаряш. А сега ми кажи защо пренебрегна въпроса ми.

Елайза вдигна поглед и прикова очите на Роуз за момент. Докато я наблюдаваше, Роуз усети промяна в изражението на приятелката си. Зад очите й заструи светлина, която преди я нямаше.

— Не отговорих, понеже не исках тя да разбере къде съм.

— Коя е тя?

Елайза предпазливо се приближи мъничко.

— Другата братовчедка.

— Каква друга братовчедка? — Това момиче говореше безсмислици. Роуз започваше да подозира, че Елайза е доста глупава. — Не знам за какво говориш. Няма друга братовчедка.

Елайза заговори бързо:

— Тя е тайна. Държат я затворена на горния етаж.

— Измисляш си. Защо ще я държат в тайна?

— Мен ме пазеха в тайна, нали?

— Но не са те държали заключена горе.

— Защото не съм опасна. — Елайза се приближи на пръсти до вратата на детската стая, открехна я и надникна навън. Ахна.

— Какво? — попита Роуз.

— Шшшт! — вдигна пръст към устните си Елайза. — Не бива да разбира, че сме тук.

— Защо? — ококори се Роуз.

Елайза се върна на пръсти до креслото на Роуз. Блещукането на огъня в притъмнялата стая придаде на лицето й зловещо сияние.

— Другата ни братовчедка е луда.

— Луда ли?

— Пълно куку. — Елайза се ококори и снижи глас, така че се наложи Роуз да се приведе към нея. — Държат я заключена на тавана още от мъничка, обаче някой я пуснал.

— Кой?

— Един от призраците. Призракът на дебела жена, много дебела жена.

— Баба — прошепна Роуз с ококорени очи.

— Шшшт! — каза Елайза. — Чуй! Стъпки.

Роуз усети как клетото й сърце подскача като жаба в гърдите.

Елайза скокна на едната ръкохватка на креслото на Роуз.

— Тя идва!

Вратата се отвори и Роуз изпищя. Елайза се ухили, а мама ахна.

— Какво търсиш там, непослушно момиче такова? — изсъска тя, местейки поглед от Елайза към Роуз. — Младите дами не се катерят по мебелите. Нали ти казах да не мърдаш! — Мама дишаше шумно. — Има ли ти нещо, моя Роуз?

Роуз поклати глава.

— Не, мамо.

За миг мама сякаш се озадачи, Роуз дори си помисли, че тя ей сега ще се разплаче. После стисна ръката на Елайза и я помъкна към вратата.

— Непослушно момиче! Днес те лишавам от вечеря! — Гласът й беше възвърнал обичайната си твърдост. — И всяка следваща вечер също, докато не се научиш да се подчиняваш. Аз съм господарката на тази къща, а ти ще ме слушаш…

Вратата се затвори и Роуз отново остана сама. Замисли се над този странен обрат на събитията. Тръпката от разказа на Елайза, любопитният и приятен страх, плъзнал по гръбнака й, ужасният и приказен призрак на другата луда братовчедка. Но най-силно от всичко Роуз бе заинтригувана от пукнатината в обикновено стоманено непоклатимата сдържаност на мама. Защото в този миг неизменните граници на света на Роуз сякаш се поразместиха.

Нищо не мина така, както трябваше. И когато Роуз осъзна това, сърцето й затуптя силно с неочаквана, необяснима и неподправена радост.

29

Хотел „Блакхърст“, 2005 г.

Тук цветовете бяха различни. Касандра не си беше давала сметка колко ярко е слънцето в Австралия, докато не видя меката светлина в Корнуол. Запита се как би я пресъздала с палитрата си, учудена, че изобщо й е хрумнала подобна мисъл. Отхапа от намазаната с масло филийка и задъвка замислено, загледана към редицата дървета на върха на скалата. Затвори едното си око и с пръст проследи очертанията на върховете им.

Върху масата й падна нечия сянка и до нея се разнесе глас:

— Касандра? Касандра Райън? — До масата стоеше жена в началото на шейсетте със сребристоруса коса, добре сложена и гримирана така, че нито един цвят от палитрата на сенките не бе останал неизползван. — Аз съм Джулия Бенет, собственичка на хотел „Блакхърст“.

Касандра избърса намасления си пръст в салфетката и двете се здрависаха.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джулия посочи към празния стол.

— Може ли…

— Разбира се, настанявайте се.

Джулия седна и Касандра зачака несигурно, питайки се дали това е част от индивидуалното обслужване, за което пишеше в брошурата на хотела.

— Надявам се престоят ви при нас да е приятен — каза Джулия.

— Мястото е прекрасно.

Джулия я погледна и се усмихна така, че сините й очи грейнаха.

— Знаете ли, виждам в чертите ви вашата баба. Но сигурно постоянно ви го казват.

Зад учтивата усмивка на Касандра се зароиха неуправляеми мисли. От къде тази непозната знаеше коя е Касандра? Откъде познаваше Нел? Как изобщо беше свързала двете?

Джулия се засмя и заговорнически се приведе напред.

— Едно птиченце ми каза за австралийката, наследила малка къща в града. Триджина е малка, ако кихнете на скалите Шарпстоун, всички на пристанището ще ви чуят.

Касандра се досети кое е въпросното птиченце.

— Робин Джеймисън.

— Беше тук вчера и се помъчи да ме привлече в комитета за предстоящия празник — поясни Джулия. — И междувременно не се въздържа и ме информира за местните събития. Събрах две и две и ви свързах с дамата, която беше тук преди трийсетина години и ми спаси кожата, като ме избави от малката къща. Винаги съм се чудела дали баба ви ще се върне и известно време се озъртах за нея. Тя ми допадна. Странна птица, нали?

Описанието беше толкова точно, че Касандра нямаше как да не се запита какво беше казала или направила Нел, за да го заслужи.

— Знаете ли, когато видях баба ви за пръв път, тя висеше от един доста дебел клон на глициния близо до входа на хотела.

— Наистина ли? — ококори се Касандра.

— Беше се покатерила по портата, обаче не беше успяла да се спусне от другата страна. За нейно щастие, току-що се бях скарала със съпруга си Даниъл, може би за деветдесет и седми път онзи ден, и се разхождах в градината, за да се успокоя. Не ми се мисли колко време щеше да си виси така в противен случай.

— Значи, е опитвала да разгледа къщата?

Джулия кимна.

— Каза, че е търговка на антики и че се интересува от викторианската епоха, затова би искала да разгледа къщата.

Касандра изпита неистова обич към Нел, докато си я представяше как се катери по стени, сервира на хората полуистини и не приема отказ.

— Поканих я вътре веднага щом престана да се люлее на глицинията ми! — засмя се Джулия. — Къщата беше в много лошо състояние, беше занемарена от десетилетия, а двамата с Дан я бяхме разтурили за ремонт до такава степен, че нещата изглеждаха още по-зле, обаче на нея явно не й направи никакво впечатление. Обиколи навсякъде, спря във всяка стая. Сякаш се опитваше да ги запечата в паметта си.

Или да ги извади от там. Касандра се запита доколко Нел е разкрила пред Джулия истинската причина за интереса си.

— Показахте ли й и малката къща?

— Не, но съм сигурна, че я споменах. После започнах да стискам палци и всичко друго, което можех да стискам — засмя се тя. — Отчаяно се нуждаехме от купувач! Бяхме на крачка от това да изгубим всичко — все едно бяхме изкопали яма под къщата и хвърляхме вътре всяка лира. От известно време бяхме обявили малката къща за продан и на два пъти за малко да я спазарим с лондончани, които търсеха вила, но и двата договора се провалиха. Ужасен късмет. Намалихме цената, но никой местен не искаше да купи къщата, за нищо на света. Гледка за милиони, а никой не проявяваше интерес заради някакви глупави стари слухове.

— Робин ми каза.

— Изглежда, ако къщата ти в Корнуол не е обитавана от призраци, нещо не й е наред — отбеляза Джулия. — Ние в хотела си имаме свой призрак. Жена. Но вие вече знаете, нали сте я срещнали предната вечер?

Явно по лицето на Касандра се изписа смайване, понеже Джулия продължи:

— Саманта от рецепцията ми разказа какво ви се е сторило — че някой опитва да отключи стаята ви.

— А, да. Мислех, че е някой от другите гости, но явно е заради вятъра. Не исках да създавам…

— Всичко е наред, било е привидението ни — засмя се Джулия на озадаченото изражение на Касандра. — Не се тревожете, тя няма да ви притеснява повече. Не е недружелюбно настроена. Не бих търпяла враждебно настроено привидение.

Касандра остана с усещането, че Джулия я поднася. Въпреки това, откакто беше пристигнала в Корнуол, беше чула повече истории за привидения, отколкото когато дванайсетгодишна отиде на първото си гостуване с приспиване.

— Явно всяка стара къща трябва да си има привидение — подметна тя.

— Точно така — потвърди Джулия. — Хората точно това очакват. Ако си нямахме призрак, щеше да се наложи да измисля. Такъв исторически хотел, а да си няма призрак! Той е толкова необходим за гостите, колкото и чистите кърпи. — Приведе се напред и прошепна: — Нашето привидение дори си има име, Роуз Монтраше. Тя и семейството й живеели тук в началото на двайсети век. Тя е изобразена на портрета, окачен до библиотеката във фоайето — младата жена с бледа кожа и тъмна коса. Виждали ли сте го?

Касандра поклати глава.

— О, трябва да го видите на всяка цена! — възкликна Джулия. — Портретът е дело на Джон Сингър Сарджънт няколко години, преди да нарисува сестрите Уиндъм.

— Наистина ли? — Касандра усети как кожата й изстива. — Оригинал на Джон Сингър Сарджънт?

— Невероятно, нали? Поредната тайна на къщата. Самата аз осъзнах стойността на картината едва преди няколко години. Беше дошъл човек от „Кристис“ за друга картина и забеляза този портрет. Това е моето Златно яйце, но едва ли някога бих се разделила с картината. Нашата Роуз е била красавица, а е имала толкова трагична съдба! Крехко дете, превъзмогнало лошото си здраве, но загинало само на двайсет и четири при трагичен инцидент. — Джулия въздъхна романтично. — Приключихте ли със закуската? Елате да ви покажа картината.

* * *

Осемнайсетгодишната Роуз Монтраше наистина беше красавица: бяла кожа, облак тъмна коса, сресана назад на свободна плитка, и сочна гръд, толкова модна навремето. Сарджънт беше прочут със способността си да забелязва и да запечатва на платното характера на онези, които му позираха, а погледът на Роуз преливаше от чувства. Червените й устни бяха спокойно отпуснати, но бдителният й поглед беше прикован върху художника. Сериозното й изражение съвпадаше с всичко, което Касандра си беше представяла за едно дете, прекарало детството си в плен на своето крехко здраве.

Касандра се приведе по-близо до картината. Композицията на портрета беше интересна. Роуз седеше на канапе с книга в скута. Диванът беше извит странично на рамката, така че Роуз се намираше в дясната предна част на картината, а зад нея имаше зелена стена без почти никакви детайли. Стената беше така изобразена, че изглеждаше бледа и мъхеста, по-скоро импресионистична, отколкото в типичния за Сарджънт реалистичен стил. Понякога художникът използваше някои импресионистични техники, но тази бе някак по-лека, отколкото в другите му творби. Датата на картината беше 1906 година, немного преди той завинаги да престане да рисува портрети. Може би още тогава му беше омръзнало да изобразява физиономиите на богаташите.

— Красива е била, нали? — попита Джулия и се приближи откъм рецепцията.

Касандра кимна, без да отмества поглед.

— Виждам, че омагьоса и вас. Вече разбирате защо толкова държах да превърна нея в нашия дух. — Тя се засмя и едва тогава забеляза, че Касандра не се смее. — Добре ли сте? Струвате ми се малко пребледняла. Чаша вода?

Касандра поклати глава.

— Не, добре съм, благодаря. Просто картината… — Тя стисна устни и се чу да казва: — Роуз Монтраше е моята прабаба.

Веждите на Джулия рязко се извиха.

— Научих неотдавна — усмихна се Касандра притеснено. Макар да казваше истината, се почувства като актьор, който изговаря реплики от сапунен сериал, от лош сапунен сериал. — Извинете. За пръв път виждам нейно изображение. Най-неочаквано всичко стана съвсем истинско.

— О, миличка, ужасно ми е неприятно да ти го съобщя, но се боя, че грешиш. Роуз не би могла да ти бъде прабаба, не би могла да бъде ничия прабаба, защото единственото й дете е починало, когато самата тя на практика е била още дете.

— От скарлатина.

— Горкичкото ангелче, само на четири годинки… — Джулия метна кос поглед към Касандра. — След като знаете за скарлатината, значи знаете, че дъщерята на Роуз е починала.

— Знам, че хората така смятат, обаче знам и че не се е случило. Не е възможно.

— Виждала съм надгробната плоча в гробището — меко каза Джулия. — С толкова поетичен, толкова тъжен надпис. Мога да ви заведа, ако искате.

Касандра усети как бузите й пламват, както ставаше винаги щом се усетеше въвлечена в спор.

— Може и да има надгробен камък, но там не е погребано малко момиченце. Поне не Айвъри Монтраше.

Изражението на Джулия се колебаеше между заинтересованост и загриженост.

— Продължавайте.

— Когато баба ми навършила двайсет и една години, научила, че майка й и баща й не са биологичните й родители.

— Значи, е била осиновена?

— Нещо такова. Намерили я на един пристан в Австралия, когато била на четири годинки. Носела само едно детско куфарче. Едва когато станала на шейсет и пет, баща й най-сетне й дал куфарчето и тя започнала да издирва информация за миналото си. Пристигнала в Англия, разговаряла с хора, проучвала и през цялото време си водила дневник.

Джулия се усмихна с разбиране.

— Който вече е у вас.

— Точно така. От него научих как е узнала, че дъщерята на Роуз не е починала.

Сините очи на Джулия се взряха в лицето на Касандра.

— Но ако е била отвлечена, нямаше ли да има разследване? Нямаше ли новината да гръмне по вестниците? Както със сина на Линдберг?

— Не и ако семейството не го разгласи.

— Но защо ще го правят? Несъмнено биха предпочели да го разгласят, нали?

Касандра поклати глава.

— Не, понеже са искали да избегнат скандала. Жената, която взела детето, била повереница на лорд и лейди Монтраше, братовчедка на Роуз.

Джулия ахна.

— Елайза ли е взела детето на Роуз?

— Знаете ли за Елайза? — изненада се на свой ред Касандра.

— Разбира се, тя е известна личност по тези места — преглътна Джулия. — Да се изясним — значи, според вас Елайза е отвела дъщерята на Роуз в Австралия, така ли?

— Качила я е на кораба, но самата тя не е заминала. Елайза изчезнала някъде между Лондон и Мерибъро. Когато прадядо ми намерил Нел, тя била самичка на пристана. Затова я завел в дома си, не можел да остави детето само.

Джулия зацъка с език.

— Само като си помисля за това изоставено момиченце. Горкичката ви баба, сигурно е ужасно да не познаваш произхода си. Това обяснява нетърпението й да разгледа това място.

— Затова Нел купила къщата на скалата — продължи Касандра. — След като открила коя е, искала да запази късче от миналото си.

— Разбира се — разпери ръце Джулия и пак ги отпусна. — Тази част звучи съвсем логично, просто не съм сигурна за останалото.

— Какво искате да кажете?

— Ами дори казаното от вас да е вярно, дори ако дъщерята на Роуз е оживяла, била е отвлечена и се е озовала в Австралия, просто не мога да повярвам, че Елайза има нещо общо с тази работа. Роуз и Елайза са били много близки. По-скоро като сестри, отколкото като братовчедки, били са най-близки приятелки. — Джулия замълча и сякаш отново премисли уравнението, а после въздъхна решително. — Не, просто не вярвам, че Елайза е била способна на такова предателство.

Убедеността на Джулия в невинността на Елайза не беше нормална за безпристрастен наблюдател, който обсъжда историческа хипотеза.

— Защо сте толкова уверена?

Джулия посочи два ракитови стола в нишата на един прозорец.

— Да поседнем. Ще помоля Саманта да ни поръча чай.

Касандра погледна часовника си. Наближаваше времето за срещата й с градинаря, но беше любопитна защо Джулия е толкова категорична, защо говори за Елайза и за Роуз като за скъпи приятелки. Настани се на стола, а Джулия поръча само с устни на Саманта да им поднесе чай.

Саманта отиде да се заеме със задачата, а Джулия продължи:

— Когато купихме „Блакхърст“, имението беше пълна развалина. Открай време мечтаехме да управляваме подобно място, но действителността беше направо кошмарна. Нямате представа колко много неща могат да се объркат в толкова грамадна къща. Три години ни бяха нужни, за да постигнем някакъв напредък. Работехме здравата и за малко да съсипем брака си. Нищо не може да раздели двама съпрузи толкова ефикасно, колкото неспирната влага и безкрайните дупки по покрива.

— Представям си — усмихна се Касандра.

— Наистина е тъжно, къщата е била обитавана и обичана от едно семейство много дълго, но през двайсети век и най-вече след Първата световна война на практика е била изоставена. Прозорците били заковани с дъски, камините — запечатани, да не говорим за щетите от разквартируваните тук войски. Всичките ни пари потънаха в къщата. Тогава бях писателка, написах няколко любовни романа през шейсетте години. Не мога да се сравнявам с Джаки Колинс, но се справях добре. Съпругът ми беше банкер и бяхме сигурни, че разполагаме с достатъчно средства, за да ремонтираме това място и да му вдъхнем живот. — Тя се засмя. — Вече бяхме разпродали по-малки части от имението и към Коледа през 1974 година бяхме готови да вдигнем ръце и да се върнем обратно в Лондон с подвити опашки.

Саманта се появи с отрупан поднос, постави го с дрънчене на масата и се поколеба, преди да се пресегне към дръжката на чайника.

— Аз ще налея, Сам — каза Джулия и я отпрати със смях. — Не съм кралицата, още не. — Намигна на Касандра и попита: — Захар?

— Да, ако обичате.

Джулия подаде на Касандра набързо приготвения чай, отпи от своята чаша и продължи:

— Онази Коледа беше ужасен студ. Откъм океана духаше ужасен вятър и на сушата настана същински ад. Токът спря, пуйката ни се развали в неработещия хладилник, не можехме да си спомним къде сме сложили свещите. Тъкмо ги търсехме в една от стаите на горния етаж, когато една светкавица освети стаята и ние забелязахме стената. — Тя потърка устни една в друга в очакване на собствената си коронна реплика. — На стената имаше дупка.

— От мишка ли?

— Не, квадратна дупка.

Касандра се намръщи несигурно.

— Малък тухлен тайник — поясни Джулия, — за какъвто си мечтаех като дете, когато брат ми намереше дневника ми. Беше скрит зад гоблен, който художникът свали по-рано през седмицата. — Тя отпи голяма глътка от чая си, преди да продължи: — Знам, че звучи глупаво, но намирането на тайника ни се стори щастливо знамение. Все едно къщата ни казваше: „Добре де, вече твърде дълго хлопате и думкате. Доказахте, че намеренията ви са сериозни, така че може да останете“. Казвам ви, след тази нощ всичко стана по-лесно. В повечето случаи нещата се развиваха добре, а не се объркваха. Например появи се баба ви, която гореше от желание да купи Клиф Котидж, един човек на име Майкъл Блейк започна да съживява градината, а няколко туристически компании започнаха да ни докарват туристи на следобеден чай.

Тя се усмихваше на спомена и Касандра почти съжали, задето я прекъсна.

— Но какво намерихте? Имам предвид в тайника.

Джулия примигна неразбиращо.

— Нещо на Роуз ли?

— А, да — потвърди Джулия и преглътна развълнуваната си усмивка. — Да, на Роуз. Вързани с панделка албуми с изрезки. По един на година от 1900 до 1913.

— Албуми с изрезки ли?

— Навремето много млади дами са имали такива. Било е хоби, ползващо се с всеобщо одобрение — едно от малкото! Нещо като себеизява, на която младата дама може да се отдаде, без да се страхува, че ще продаде душата си на дявола. — Джулия поклати глава. — Албумите с изрезки на Роуз не се различават от всеки друг подобен албум по музеите или таваните из цялата страна — пълни с парчета плат, скици, снимки, покани, кратки анекдоти, — обаче, когато ги намерихме, аз до такава степен се отъждествих с тази млада жена отпреди почти век, с нейните надежди, мечти и разочарования, че оттогава имам слабост към нея. Представям си я като наш ангел пазител.

— Албумите с изрезки още ли са тук?

Джулия кимна виновно.

— Да, знам, че би трябвало да ги даря на музей или на някое местно историческо дружество, обаче съм суеверна и не мога да се разделя с тях. Известно време ги държах изложени във фоайето, в една стъклена витрина, обаче се засрамвах, щом ги погледнех — имах чувството, че съм откраднала нещо лично и съм го изложила пред очите на всички. Сега са в кутия в моята стая, понеже не успях да измисля нищо по-добро.

— Много бих искала да ги видя.

— Разбира се, скъпа моя. И ще ги видиш — усмихна се лъчезарно Джулия на Касандра. — В следващия половин час очаквам една групова резервация, а Робин ангажира остатъка от седмицата ми с организацията на празника. Да се уговорим ли за вечеря в петък в моя апартамент? Дани ще бъде в Лондон, така че ще си направим истинска момичешка вечер. Ще разглеждаме албумите с изрезки на Роуз и хубавко ще се наплачем. Какво ще кажеш?

— Страхотно — усмихна се малко несигурно Касандра. За пръв път някой я канеше някъде да се наплаче.

30

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

Роуз се стараеше да не мърда на канапето, за да не си навлече гнева на художника, но си позволи да сведе поглед към най-новата страница от албума си с изрезки. Цяла седмица се трудеше над нея, когато господин Сарджънт й дадеше почивка от задължението да му позира. Имаше парче от светлорозовия сатен на роклята й за рождения ден, панделка от косата й, а най-отдолу, с най-красивия си почерк беше написала стих на Тенисън:

„Но кой видял я бе да маха със ръка?

Кой бе я зървал на прозореца?

Известна ли бе тя из цялата страна?

Господарката на Шалот.“⁸

Роуз се идентифицираше с тази дама. Прокълната да прекара цяла вечност в стаята си, принудена винаги да преживява света отдалеч. Нима тя, Роуз, не беше обречена на същото страдание в своя живот?

Но вече не. Роуз бе взела решение: нямаше да остане окована в зловещите прогнози на д-р Матюс, нямаше да продължи да бъде грижата, надвиснала над мама. Макар да беше още неукрепнала, Роуз научи, че крехкостта поражда крехкост, че нищо не причинява замаяност толкова сигурно, колкото дни наред, прекарани в задушната стая. Щеше да отваря прозорците, когато й е горещо — можеше да настине, но можеше и да не настине. Щеше да живее с очакването да се омъжи, да има деца, да остарее. И най-сетне, на осемнайсетия си рожден ден, Роуз щеше да погледне отвисоко Камелот. Дори нещо повече, щеше да се разходи из Камелот. След като я моли години наред, мама най-сетне се съгласи: днес за пръв път от пет години Роуз щеше да отиде заедно с Елайза в залива Блакхърст.

Откакто беше пристигнала в „Блакхърст“, Елайза й разказваше всякакви истории за залива. Когато Роуз лежеше в тъмната си топла стая и вдишваше застоялия въздух на поредното си боледуване, Елайза нахлуваше през вратата и Роуз почти усещаше мириса на море от кожата й. Сядаше до Роуз и поставяше в дланта й мидена черупка, ронлива сепия или малко камъче и започваше да разказва. И Роуз мислено се пренасяше на брега на синьото море, усещаше топлия вятър в косите си, топлия пясък под нозете си.

Някои от историите Елайза си измисляше, а други беше научила отнякъде. Братята на прислужницата Мери бяха моряци и Роуз подозираше, че Мери обича да бъбри, когато всъщност би трябвало да работи. Не с Роуз, разбира се, но Елайза беше различна. Всички слуги се отнасяха различно с Елайза. Крайно неуместно, сякаш се имаха за нейни приятели.

Напоследък Роуз беше започнала да подозира, че Елайза излиза извън имението и че може би дори разговаря с някои рибари от селото, понеже разказите й се промениха. Изпълниха се с подробности, свързани с корабите и мореплаването, с русалки и съкровища, а в очите на разказвачката се появи някаква широта, все едно беше вкусила от порочните неща, за които разказваше.

Едно нещо беше сигурно: мама щеше да се вбеси, ако разбере, че Елайза е ходила в града и е общувала с обикновените хора. Достатъчно се дразнеше, че Елайза разговаря с прислугата — дори само заради това Роуз успяваше да понесе приятелството на Елайза с Мери. Ако мама попиташе Елайза къде ходи, тя със сигурност щеше да излъже, макар че Роуз не беше сигурна какво ще предприеме мама. След като опитва цели шест години, така и не успя да намери наказание, което да възпре Елайза.

Заплахата, че ще сметнат поведението й за непристойно, не означаваше нищо за Елайза. Затвореха ли я в килера под стълбите, само й осигуряваха време и спокойствие да съчинява още истории. Откажеха ли й нови рокли — което за Роуз си беше сериозно наказание, — тя просто изсумтяваше: Елайза нямаше абсолютно нищо против да износва роклите на Роуз. По отношение на наказанията тя беше като героинята на една от собствените си измислици, защитена от магията на феите.

Роуз с непозволено удоволствие наблюдаваше безплодните опити на мама да накаже Елайза. Всяко наказание биваше посрещано с примигване на сините очи, нехайно свиване на рамене и едно безстрастно: „Добре, лельо“. Сякаш Елайза наистина не разбираше, че поведението й е неуместно. Вдигането на рамене най-силно вбесяваше мама. Отдавна беше престанала да очаква от Роуз да превърне Елайза в изискана млада дама и се радваше, че дъщеря й е успяла да убеди племенницата поне да се облича подобаващо. (Роуз прие похвалите на мама и заглуши гласчето, което тихо й напомняше, че Елайза се отказа от прокъсания панталон едва когато той й омаля.)

Приказките на Елайза за феи и вълшебства подклаждаха кладата на мама: била безбожно дете, така казваше мама, и нищо чудно при такъв баща варварин. Мама твърдеше, че има нещо повредено у Елайза, нещо като отчупено парченце от огледалната леща на телескоп, заради което уредът не работи както трябва. Което я прави неспособна да се засрами.

Елайза сякаш прочете мислите на Роуз и се размърда до нея на канапето. Седяха неподвижно вече почти час и цялото тяло на Елайза излъчваше съпротива. Наложи се господин Сарджънт безброй пъти да й напомня да не се муси и да остане в същата поза, докато той коригира част от рисунката си. Роуз го чу да казва на мама предния ден, че щял вече да е приключил, обаче момичето с огнената коса просто не оставало мирно достатъчно дълго, за да улови изражението й.

Мама потръпна от негодувание при думите му. Би предпочела господин Сарджънт да рисува само Роуз, обаче Роуз се беше заинатила. Елайза й била братовчедка, единствената й приятелка, така че на всяка цена трябвало да присъства на портрета. После Роуз се закашля леко, изгледа мама изпод миглите си и въпросът беше приключен. Мама не беше способна да възразява, изправена пред деликатното здраве на обичното си момиченце.

И макар че едно ледено късче в сърцето на Роуз се наслаждаваше на недоволството на мама, настояването й Елайза също да бъде на портрета беше напълно искрено. Роуз не бе имала приятел преди появата на Елайза. Не беше имала такава възможност — защо някой ще иска да се сприятелява с момиче, което няма да живее много дълго? Подобно на повечето деца, навикнати от обстоятелствата да страдат, Роуз бе установила, че няма почти нищо общо с момичетата на своята възраст. Не й беше интересно да върти обръчи или да подрежда куклени къщи. Бързо й омръзваха скучни разговори за това кой е любимият им цвят, число или песен.

Братовчедка й Елайза обаче не беше като другите момичета. Роуз го разбра още в първия ден на познанството им. Елайза възприемаше света по удивителен начин и правеше напълно неочаквани неща. Неща, които мама не понасяше. Тя отказваше да оставя част от храната си, ако все още е гладна, не слушаше, когато й казват, че е работа на момичето от кухнята да мие чинията й, говореше високо, тичаше бързо и се смееше дяволито. И ако Роуз извличаше смътно и спокойно удоволствие да гледа как някой нарушава правилата на мама, Елайза явно не схващаше, че се държи неуместно.

Най-хубавото качество на Елайза обаче, още по-хубаво от способността й да дразни мама, беше умението да разказва. Тя знаеше толкова много прекрасни истории, каквито Роуз никога не беше чувала. Страшни истории, от които кожата на Роуз настръхваше и стъпалата й се изпотяваха. Истории за другата братовчедка, за лондонската река и за злия мъж с лъскавия нож. И, разбира се, историята за черния кораб, появяващ се като призрак в залива Блакхърст. Макар да знаеше, че това е поредната измислица на Елайза, Роуз много обичаше да слуша тази история. За призрачния кораб, който се появява на хоризонта, за кораба, който Елайза твърдеше, че е видяла, и който се надяваше да види отново, поради което прекарваше много летни дни в залива.

Единственото, за което Роуз не можеше да придума Елайза да й разказва, беше братчето Сами. Елайза изтърва името му веднъж, но тутакси се затвори, когато Роуз пожела да узнае още нещо. Мама й каза, че някога Елайза имала брат близнак, момче, с което си приличали като две капки вода, но то загинало трагично.

През годините, докато лежеше сама в леглото, Роуз обичаше да си представя смъртта на това малко момче, чиято загуба бе непоносима и оставяше без думи разказвачката на истории Елайза. „Смъртта на Сами“ замени „Бягството на Джорджиана“ в бляновете на Роуз. Представяше си, че той се дави, че пада отвисоко, че линее… малкото момче, което Елайза бе обичала преди Роуз и повече от Роуз. Роуз изпита сладка победа над това момче, когато Елайза най-сетне свали панталоните и облече рокля.

— Не мърдай — насочи господин Сарджънт четката си към Елайза. — Престани да се въртиш. По-лоша си от палето на лейди Аскът.

Роуз примигна и се постара да не променя изражението си, когато установи, че татко е влязъл в стаята. Той застана зад статива на господин Сарджънт и се зае съсредоточено да наблюдава работата на художника. Смръщи се и наклони глава, за да следи по-добре мазките на четката. Роуз се изненада, не беше подозирала, че баща й проявява интерес към изобразителното изкуство. Доколкото й бе известно, той обичаше само фотографията, но дори нея превръщаше в скука. Никога не снимаше хора, а само буболечки, растения и камънаци. А ето че сега стоеше и се взираше като омагьосан в портрета на дъщеря си. Роуз се поизпъчи.

Само два пъти бе имала възможността да наблюдава баща си отблизо. Първия път, когато глътна напръстника и извикаха татко да направи снимката за д-р Матюс. А вторият път не беше толкова удачен.

Тя се криеше, очакваха посещение на д-р Матюс, а деветгодишната Роуз си беше втълпила, че не иска да го вижда. И откри единственото място, където на мама никога нямаше да й хрумне да я потърси — тъмната стаичка на татко.

Под бюрото се образуваше нещо като голяма хралупа и Роуз дори си взе възглавница, за да й е удобно. И през повечето време наистина й беше удобно, само в стаята да не миришеше толкова отвратително… като на почистващите препарати, които използваха слугите по време на пролетното чистене.

Беше стояла вътре петнайсетина минути, когато вратата на кабинета в съседство се отвори. Тъничък лъч светлина премина през дупчицата от задната страна на бюрото. Роуз притаи дъх и долепи око до дупчицата в ужасено очакване да се появят мама и д-р Матюс.

Обаче не беше мама, нито докторът, който да държи вратата отворена за милейди, а татко, облечен с дългата си пътническа наметка.

Гърлото на Роуз се стегна. Макар да не й го бяха заявявали направо, тя знаеше, че й е забранено да прекрачва прага на тъмната стаичка на татко.

Той се спря за миг и силуетът му се очерта на светлината, струяща отвън. После се приближи, свали наметката си и я метна в креслото точно когато се появи и Томас, целият пребледнял.

— Ваша светлост — задъхано промърмори той, — не ви очаквахме преди…

— Плановете ми се промениха.

— Готвачката приготвя обяда, Ваша светлост — оповести Томас и запали газената лампа на стената. — Ще сервирам за двама и ще съобщя на лейди Монтраше, че сте се прибрали.

— Не.

Заповедта беше изречена толкова рязко, че Роуз притаи дъх.

Томас рязко се извърна към татко и клечката между пръстите му в ръкавицата угасна, внезапно изстинала.

— Не — повтори татко. — Пътуването беше дълго, Томас. Имам нужда от почивка.

— Да ви донеса обяда на поднос, сър?

— И една гарафа шери.

Томас кимна, после излезе и стъпките му заглъхнаха в коридора.

Роуз чу някакво туптене. Долепи ухо към бюрото и се зачуди дали не е нещо в чекмеджето, някакъв загадъчен предмет на татко, който тиктака. После разбра, че е собственото й сърце, което бие предупредително в гърдите й. Бори се за живота си.

Обаче нямаше как да избяга. Не и докато татко седеше в креслото си и запречваше изхода.

Затова Роуз също продължи да си седи, притиснала силно колене към вероломното сърце, което заплашваше да я издаде.

Това бе единственият случай, когато беше оставала насаме с татко. Забеляза как присъствието му изпълва стаята и как пространството, допреди малко меко и приятно, вече е заредено с емоции и чувства, които Роуз не разбира.

Приглушени стъпки по килима, последвани от тежка мъжка въздишка, от която косъмчетата на ръката й настръхнаха.

— Къде си? — тихо рече татко и повтори въпроса през стиснатите си зъби: — Къде си?

Роуз притаи дъх и го задържа като пленник зад стиснатите си устни. На нея ли говореше той? Дали всезнаещият й баща по някакъв начин не се беше досетил, че тя е там, където не биваше да бъде?

Татко отново въздъхна — мъка? обич? умора? — и после додаде: „Poupée“. Съвсем тихо, съвсем нежно, нещастна дума, отронена от нещастен човек. Роуз беше учила френски с госпожица Трантон и знаеше какво означава poupée — кукличка.

— Къде си, моя Джорджиана? — повтори татко.

Роуз си отдъхна. Татко не беше забелязал присъствието на дъщеря си, но й домъчня, че нежността в гласа му не се отнася за нея.

Отново притисна буза към бюрото и си обеща, че някой ден някой ще изговори и нейното име с толкова нежност…

— Свали си ръката! — вече отчаяно нареди господин Сарджънт. — Ако продължаваш да мърдаш, ще те нарисувам с три ръце и всички ще те запомнят така.

Елайза въздъхна и сплете пръсти зад гърба си.

Очите на Роуз смъдяха от неподвижното взиране, затова тя примигна няколко пъти. Татко излезе от стаята, но присъствието му още се усещаше — онова усещане за нещастие, което неизменно оставаше подире му.

Роуз отново сведе очи към албума си с изрезки. Платът беше в много красиво розово, толкова щеше да отива на тъмната й коса.

Докато Роуз боледуваше, единственото й желание беше да порасне. Да избяга от ограниченията на детството и да си поживее, както казваше Мили Тийл, колкото и да е кратко и откъслечно. Копнееше да се влюби, да се омъжи, да има деца. Да напусне „Блакхърст“ и да започне свой живот. Далеч от тази къща, далеч от този диван, на който мама настояваше Роуз да поляга, когато не се чувства добре. „Диванът на Роуз“, така го наричаше мама. „Сложете нова покривка на дивана на Роуз. Нещо, което да подчертае лъскавата й коса и да направи кожата й по-розова.“

Роуз съзнаваше, че денят на бягството й наближава. Мама най-сетне се бе съгласила, че Роуз е достатъчно добре, за да се срещне с ухажор. През последните няколко месеца Аделайн организираше обеди с поредица подходящи млади (и не толкова млади!) мъже. До един бяха глупаци — след посещенията им Елайза забавляваше Роуз часове наред, като ги имитираше и пресъздаваше посещенията, — но все пак Роуз трупаше опит. За идеалния джентълмен, който беше някъде там и я очакваше. Той нямаше да прилича на татко, щеше да бъде художник, да притежава артистично усещане за красота и за възможности, а не да се интересува от буболечки и камънаци. Щеше да бъде честен и неприкрит, а мечтите и увлеченията му щяха да греят в очите му. И щеше да я обича, само нея.

До нея Елайза изсумтя нетърпеливо.

— Ама наистина, господин Сарджънт, сама ще се нарисувам по-бързо.

Роуз осъзна, че иска съпругът й да е като Елайза, и по спокойните й устни се разля усмивка. Мъжът, когото търсеше, щеше да е мъжкото въплъщение на братовчедка й.

* * *

Тъмничарят им най-сетне ги освободи. Тенисън имаше право — ужасно глупаво бе да се покриеш с ръжда, още неизлъскан. Елайза побърза да съблече нелепата рокля, която леля й Аделайн беше настояла тя да облече за портрета. Беше на Роуз от миналата година — с дантела, която я гъделичкаше, сатен, който прилепваше към тялото й, и нюанс на червеното, който я превръщаше в ягодово пюре. Каква безсмислена загуба на време — да изгуби цяла сутрин заради този сръдлив дядка, който си беше наумил да запечата образите им, та да ги окачат самотни и неподвижни на някоя студена стена.

Елайза застана на четири крака и надникна под леглото си. Повдигна ъгълчето на дъската, която отдавна беше разхлабила. Бръкна вътре и извади историята за Подмененото дете. Плъзна длан по черно-бялата корица, усети вълните на собственото си творчество под връхчетата на пръстите си.

Дейвис беше предложил да напише тези истории на хартия. Тя му помагаше да засади нови рози, когато една сиво-бяла птичка с раирана опашка кацна на ниска клонка наблизо.

— Кукувица — каза Дейвис, — зимува в Африка, обаче напролет се връща тук.

— Иска ми се да бях птица — каза Елайза. — Така щях просто да изтичам на ръба на канарата и да политна от нея. Чак до Африка или до Индия. Или до Австралия.

— До Австралия ли?

В момента този континент беше пленил въображението и. Най-големият брат на Мери, Патрик, неотдавна беше емигрирал там с младото си семейство в някакво градче на име Мерибъро, където леля му Елинор се установила няколко години преди това. Въпреки тази роднинска връзка Мери смяташе, че и името на градчето е повлияло на избора му, и от нея Елайза често научаваше подробности за тази екзотична страна насред океана от другата страна на земното кълбо. Елайза откри Австралия на училищната карта — странен огромен континент насред Южния океан с две уши: едното заострено, а другото счупено.

— Познавам един човек, който замина за Австралия — каза Дейвис и за миг престана да сади. — Взел си ферма от хиляда акра, обаче нищо не успял да отгледа там.

Елайза прехапа устната си и усети как я обзема вълнение. Тази крайност отговаряше на собствената й представа за мястото.

— Мери ми каза, че там имало някакъв огромен заек. Наричат го кенгуру. Краката му били дълги колкото на голям човек!

— Не знам какво ще правите на такова място, госпожице Елайза. Нито пък в Африка или в Индия.

Елайза знаеше точно какво ще прави.

— Ще събирам истории. Древни истории, които никой преди мен не е чувал. Ще стана като Братя Грим, за които ти разказах.

Дейвис се намръщи.

— Не проумявам защо толкова ви се иска да сте като тия двама германски братя. Трябва да пишете свои истории, а не истории на други хора.

И тя го направи. Залови се да напише една приказка за Роуз като подарък за рождения й ден, вълшебна приказка за принцеса, превърната чрез магия в птица. Това бе първата приказка, която запечатваше на хартия, и й беше много любопитно как мислите и хрумванията й добиват веществена форма. От това кожата й стана необикновено чувствителна, някак странно изложена на действието на стихиите и уязвима. Вятърът й се струваше по-прохладен, слънцето — по-топло. Не можеше да реши дали усещането й харесва, или не.

Обаче Роуз неизменно харесваше приказките на Елайза, така че не би могла да измисли по-подходящ подарък за братовчедка си. Изборът й беше чудесен. Понеже през годините, откакто Елайза бе избавена от самотния си живот в Лондон и беше присадена във величествения и загадъчен „Блакхърст“, Роуз се превърна в нейна сродна душа. Тя се смееше и копнееше заедно с Елайза и постепенно запълни мястото, което бе заемал Сами — тъмната и празна дупка, където попадаха останалите сами близнаци. В замяна Елайза беше готова да напише и да подари на Роуз всичко, каквото и да е.

Подмененото дете

от Елайза Мейкпийс

В стари времена, когато магията била съвсем жива, живеела царица, която копнеела да има дете. Била тъжна царица, понеже царят често отсъствал и я оставял сама в замъка, където нямала какво да прави, освен да размишлява над самотата си и да се пита как така съпругът й, когото толкова обича, е способен да се разделя с нея толкова често и за толкова дълго.

Много години преди това царят отнел престола от законната му притежателка, царицата на феите, и красивата и мирна земя на феите за една нощ се превърнала в пустош, където магията вече не действала и смехът бил забранен. Царят толкова се разгневил, че твърдо решил да залови царицата на феите и да я принуди да се върне в царството. Специално приготвили златна клетка, в която царят възнамерявал да затвори царицата на феите и да я принуждава да прави магии, както му е угодно.

Един зимен ден в отсъствие на царя царицата шиела до отворения прозорец, който гледал към снежната земя. Седяла и плачела, понеже самотните зимни месеци напомняли на царицата за самотата й. Съзерцавала голия зимен пейзаж и мислела за празната си утроба. О, колко силно копнеела! О, колко искала да роди дете! Красиво момиченце, което да бъде дружинка на царицата и да я избави от самотата.

Минала зимата и светът започнал да се разбужда. Птиците се върнали в царството и започнали да подготвят гнездата си, сърни отново излезли да пасат по ливадите, а по клоните на дърветата наизлезли птици. Когато новите полски чучулиги се разлетели във въздуха, полите на царицата започнали да я стягат на кръста и тя постепенно разбрала, че ще ражда дете. Царят не се бил връщал в замъка и по това царицата отсъдила, че палава фея, далеч от дома и скрита в зимната градина, трябва да е чула воплите й и да е сбъднала желанието й по магически път.

Царицата едреела, отново дошла зима, а по Коледа дълбок сняг покрил земята и родилните болки на царицата започнали. Продължили цяла нощ и при последния удар на камбаната за полунощ се родила дъщеря й — царицата зърнала лицето на бебенцето си. Представяте ли си, това красиво дете със светла и безукорна кожа, тъмна коса и червени устнички като розова пъпка било нейно!

— Розалинд! — казала царицата. — Ще те кръстя Розалинд.

Царицата обезумяла от обич по дъщеря си и никога не я изпускала от поглед. Самотата ожесточила царицата, ожесточението я направило себична, а себичността — подозрителна. Царицата непрекъснато се притеснявала, че някой дебне да открадне детенцето й. Тя е моя, мислела си царицата, моето спасение, и трябва да я задържа при себе си.

Сутринта в деня на кръщенето на принцеса Розалинд били поканени най-мъдрите жени в царството, за да дадат благословиите си. Царицата цял ден гледала как върху детето се сипят пожелания за благоденствие, благоразумие и красота. Накрая, когато нощта вече се прокраднала в царството, царицата се сбогувала с мъдрите жени. За кратко обърнала гръб, а когато отново погледнала към детето, видяла, че една гостенка е останала. Пътница с дълго наметало стояла до люлката и се взирала в детето.

— Вече е много късно, мъдра жено — обадила се царицата. — Принцесата е благословена и сега е време да поспи.

Пътницата отметнала завивката си и царицата ахнала, защото това не била мъдра вълшебница, а стара вещица с беззъба усмивка.

— Нося ти вест от царицата на феите — казала вещицата. — Момичето е една от нас и трябва да дойде с мен.

— Не! — провикнала се царицата и се втурнала към люлката. — Тя е моя дъщеря, моето скъпоценно момиченце.

— Твоя ли? — разсмяла се вещицата с противен кикот, който ужасил царицата. — Това прекрасно дете? — Острата й брадичка се разтресла ликуващо. — Твоя е само защото ти позволихме за малко да я задържиш при себе си. В сърцето си винаги си знаела, че детето е родено от вълшебен прашец, а сега вече е време да се откажеш от нея.

Тогава царицата се разплакала, понеже отдавна се бояла от вестта, която чула от вещицата.

— Не мога да се разделя с нея — казала тя. — Вещице, имай милост, позволи ми да я задържа още малко.

Вещицата била пакостлива злосторница, затова при думите на царицата по лицето й плъзнала усмивка.

— Давам ти избор: откажи се от нея сега и тя ще живее дълго и щастливо при царицата на феите.

— Или какво?

— Или можеш да я задържиш тук. Но само до утрото на осемнайсетия й рожден ден, когато истинската й съдба ще я сполети и ти ще я изгубиш завинаги — ухилила се вещицата и тъмните пролуки между зъбите й се показали. — Мисли внимателно — казала тя, — понеже да я задържиш по-дълго означава да я обичаш повече.

— Няма какво да мисля — отсякла царицата, — избирам второто.

— Тогава тя е твоя, но само до утрото на осемнайсетия си рожден ден.

В този миг принцесата се разплакала за пръв път. Царицата се завъртяла, за да вземе детето в прегръдките си, а когато се обърнала обратно, вещицата била изчезнала.

Принцесата отраснала красиво момиченце, изпълнено с радост и светлина и способно да извиква усмивка по лицата на хората в цялото царство. С изключение на самата царица, която, скована от ужас, не можела да се порадва на детето си. Когато дъщеря й пеела, царицата не чувала, когато танцувала, не виждала, когато протегнела ръка към нея, не усещала, понеже все брояла колко време остава, преди да й отнемат детето.

Годините се нижели и царицата все повече се страхувала от жестокото и мрачно събитие, надвиснало над живота им. Устните й забравили да се усмихват, а бръчките на челото й се вдълбали за вечни времена. И тогава една нощ вещицата се появила в съня й.

— Дъщеря ти е почти на десет години — казала вещицата. — Не забравяй, че съдбата й ще те застигне на осемнайсетия й рожден ден.

— Промених решението си — отговорила царицата. — Няма да я пусна да си иде, не мога.

— Ти обеща и трябва почтено да удържиш на думата си — напомнила й вещицата.

На следващата сутрин, след като се уверила, че принцесата е в безопасност, пазена от стражите, царицата облякла костюма си за езда и наредила да изведат коня й. Магията била прогонена от замъка, обаче имало едно местенце, където все още виреели вълшебства и чародейства. В тъмна пещера на брега на омагьосано море живеела магьосница, нито добра, нито лоша. Тя била наказана от царицата на феите, понеже използвала вълшебствата си неразумно, и затова останала скрита, когато всички останали нейни другарки избягали от страната. Царицата знаела, че е опасно да търси помощта на магьосницата, но не й оставала друга надежда.

Царицата яздила три дни и три нощи, а когато най-сетне пристигнала в пещерата, вълшебницата я очаквала.

— Влез и ми кажи какво ти трябва — поканила я тя.

Царицата й разказала за вещицата и за обещанието си да й даде принцесата, когато дъщеря й навърши осемнайсет, а вълшебницата я изслушала и кимнала замислено. Когато царицата приключила, вълшебницата казала:

— Не мога да разваля проклятието на вещицата, обаче въпреки това мога да ти помогна.

— Задължавам те да го сториш.

— Предупреждавам те, царице моя, че когато чуеш какво имам да ти предложа, може и да не ми благодариш за помощта. — Вълшебницата се привела напред и прошепнала в ухото на царицата.

Царицата изобщо не се поколебала, понеже всичко друго било за предпочитане пред това да даде детето си на вещицата.

— Трябва да бъде сторено.

Вълшебницата кимнала.

— След като моята царица желае така, ще го сторим. — Дала на царицата някаква отвара. — Давай на принцесата по три капки три последователни нощи. Всичко ще стане така, както ти обясних. Вещицата няма вече да те притеснява, защото принцесата ще открие истинската си съдба.

Царицата забързала към дома, а на сърцето й било леко за пръв път след кръщенето на дъщеря й. Успяла да надхитри вещицата и сега дъщеря и щяла да си остане при нея завинаги. Следващите три вечери тя тайно капвала по три капки от отварата в чашата с мляко на дъщеря си. На третата нощ, след като принцесата изпила млякото си, се задавила. Строполила се от стола и от красива принцеса се превърнала в прелестна птица, точно както вещицата обещала на царицата. Птицата запърхала с криле в стаята и царицата наредила на един слуга да донесе златната клетка от покоите на царя. Затворили вътре птицата, затворили златната врата и царицата въздъхнала с облекчение. Защото царят бил съобразителен — веднъж затвори ли се вратата на клетката, повече не можела да се отвори.

— Така, красавице моя — казала царицата. — Вече си в безопасност и никой никога няма да те отнеме от мен.

После царицата окачила клетката на една кука в най-високата кула на замъка.

След като принцесата била пленена в клетката, цялата светлина в царството угаснала и поданиците на земята на феите потънали във вечна зима, а реколтата и цялата плодородна земя били съсипани. Само песните на принцесата спасявали хората от отчаяние — печални и красиви песни, които излитали от прозореца на царицата и се носели над голата земя.

Времето минавало, както се очаква от него, и принцове, почерпили смелост от алчността, пристигали от шир и длъж, за да освободят пленената принцеса. Понеже се говорело, че в безплодното царство на феите имало една златна клетка, толкова безценна, че в сравнение с нея собствените им съкровища не представлявали нищичко, и една птица в нея, която пеела толкова хубаво, че от небето се сипели късчета злато. Но всички, които опитвали да отворят клетката, се строполявали мъртви още щом докоснат златните пръчки. Царицата, която денонощно седяла в своя люлеещ се стол и пазела клетката, та никой да не отмъкне ценния й трофей, посрещала смъртта на принцовете с кикот, понеже страховете и подозренията накрая я довели до лудост.

Няколко години по-късно най-малкият син на един дървосекач от далечна страна дошъл в гората и до ушите му достигнала толкова прелестна песен, че той зарязал работата си, застинал неподвижно и поглъщал жадно всяка нота. Неспособен да се овладее, младият мъж оставил секирата си и тръгнал да търси птицата, която пеела толкова печално и толкова прекрасно. Докато си проправял път през обраслата с шубраци гора, птиците и зверовете му помагали, а синът на дървосекача се стараел да им отвръща със същото, понеже бил добра душа, която общувала с цялата природа. Катерел се през трънаци, тичал през поля, изкачвал планини, нощем спял в хралупите на дърветата, хранел се само с корени и плодове и най-сетне пристигнал пред стените на замъка.

— Как се озова в тази злочеста и изоставена земя? — попитал го стражът.

— Следвах песента на вашата прелестна птица.

— Ако ти е мил животът, веднага се върни — предупредил го пазачът. — Царството е прокълнато и всеки, докоснал клетката на тъжната птица, умира.

— Нищичко си нямам, така че няма какво да изгубя — отговорил синът на дървосекача. — А и искам да видя с очите си кой пее толкова красиво.

В този миг принцесата птица изпълнила осемнайсет години и запяла най-скръбната и най-прелестната си песен, оплаквайки загубата на своята младост и свободата си.

Стражът се отдръпнал, младежът влязъл в замъка и се качил по стълбите до най-високата кула.

Когато зърнал пленената птица, сърцето на младия дървар се изпълнило с нежно състрадание, понеже не обичал да вижда пленени нито птици, нито зверове. Не забелязвал златната клетка, а само птицата в нея. Пресегнал се към вратата на клетката и при допира му тя се отворила и птицата литнала на воля.

В този миг се превърнала в красива млада жена с дълга коса, която се стелела на вълни край нея, и с корона от сияйни сребърни звезди. Птици долетели от далечни дървеса и човките им я обсипали със златни късчета, които полепнали по кожата й като златна роба. Животните се завърнали в царството, а от голата земя поникнали цветя и жито.

На следващата сутрин, когато слънцето се издигнало над океана, се разнесъл гръм и пред портите на замъка се появили шест бели коня, впрегнати в златна каляска. Отвътре излязла царицата на феите и всички поданици свели глава. Зад нея стояла вълшебницата от крайморската пещера, доказала несъмнено добрата си природа, понеже изпълнила заръката на истинската си царица и направила така, че принцеса Розалинд да бъде готова, когато истинската й съдба я сполети.

Под бдителния взор на царицата на феите принцеса Розалинд и синът на дървосекача се оженили и радостта на младата двойка била толкова голяма, че магията се завърнала по тези земи и всички в царството на феите отново станали свободни и щастливи.

Разбира се, освен царицата, която не успели никъде да открият. На нейно място се появила голяма грозна птица, която грачела толкова грозно, че кръвта на хората се смразявала в жилите. Прогонили птицата от царството и тя отлетяла в далечна гора, където била убита и изядена от царя, доведен до отчаяние и лудост от безполезното преследване на царицата на феите.

31

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

На вратата рязко се почука и Елайза скри „Подмененото дете“ зад гърба си. Бузите й пламнаха тревожно.

В стаята влетя Мери, къдравата й коса беше по-чорлава от всякога. Настроението й неизменно личеше по косата, затова Елайза заключи с абсолютна увереност, че в кухнята ври и кипи от приготовленията за рождения ден.

— Мери! Очаквах Роуз.

— Госпожице Елайза — стисна устни Мери. Необикновено сериозна физиономия, от която Елайза прихна. — Господарят иска да те види.

— Вуйчо иска да ме види?

Макар да скиташе дори в най-отдалечените кътчета на имението, Елайза почти не бе виждала вуйчо си през шестте години, откакто живееше тук. Той беше призрачна личност, която през повечето време беше на континента и търсеше разни буболечки, чиито образи отмъкваше за тъмната си стаичка.

— Хайде, госпожице Елайза — подкани я Мери. — И да пазите поведение.

Елайза никога не беше виждала Мери толкова сериозна. Последва я по дългия тъмен коридор и после надолу по тясното задно стълбище. Долу, вместо да завие наляво към основната част на къщата, Мери пое надясно по тих проход, който беше осветен от по-малко лампи с трептящо пламъче, отколкото на другите места в къщата. Елайза забеляза, че тук няма и картини, всъщност нямаше почти никаква украса по тъмните студени стени.

Когато стигнаха до най-далечната врата, Мери спря. Тъкмо се канеше да я отвори, когато се обърна и съвсем неочаквано лекичко стисна ръката на Елайза.

Преди Елайза да успее да я попита какво има, вратата се отвори и Мери оповести пристигането й:

— Госпожица Елайза, Ваша светлост.

После Мери се изпари и Елайза остана сама на прага на вуйчовата си бърлога, от която се носеше странна миризма.

Той седеше зад голямо писалище, изработено от дървен материал с множество чепове и разположено в дъното на помещението.

— Искал си да ме видиш, вуйчо?

Вратата се затвори зад гърба й.

Вуйчо Лайнъс погледна над очилата си. Елайза отново се запита как е възможно този мъж с петниста кожа да е роднина на красивата й майка. Връхчето на светлия му език се показа между зъбите.

— Разбрах, че се учиш добре.

— Да, сър — потвърди Елайза. Почувства се нескромно, но честността не й позволи да отговори другояче. Зачуди се дали да не отбележи, че уроците на госпожица Трантън не са никак трудни: след като три години им беше задавала въпроси от „Наръчник на д-р Брюър за знания за деца“, би било наистина удивително някое разумно същество да не е запаметило трите болести по житото (ръжда, милдю и плесен), основното производство в град Редич (игли) и така нататък.

— Според моя човек Дейвис обичаш градинарството.

— Да, вуйчо. — Още от първите си дни в „Блакхърст“ Елайза се влюби в имението. По пътеките под скалата тя опозна разчистените алеи на лабиринта и по-голямата част от градината, както навремето опознаваше лондонските улици. Колкото и надалеч да изследваше градината, тя растеше и се променяше през всеки сезон, така че винаги имаше какво още да се види.

— Това е семейна черта. Майка ти… — пресекна гласът му — като малка, майка ти също обичаше градината.

Елайза се помъчи да свърже тази информация със собствените си спомени за мама. През тунела на времето пристигаха разпокъсани образи: мама в стаичката без прозорци над магазинчето на госпожа Суиндъл, гърненце с уханни билки. Не се задържа дълго, понеже почти нищо не би могло да вирее в този мрак. Елайза прогони нахлулия с този спомен образ на момчето с рижа коса и бледо лице.

— Приближи се, дете — повика я с ръка вуйчо й. — Ела на светло да те видя.

Елайза заобиколи писалището и застана до коленете на мъжа. В стаята миришеше на отровата, която понякога Дейвис използваше в градината, а сега миризмата се засили, сякаш идваше от вуйчо й.

Той протегна леко разтрепераната си ръка и докосна връхчетата на дългата рижа коса на Елайза. Лекичко, съвсем лекичко. После рязко дръпна ръка, сякаш се бе изгорил.

Потръпна.

— Зле ли ти е, вуйчо? Да повикам ли някого?

— Не — бързо отговори той. — Не. — Отново протегна ръка и погали косата й. Затвори очи, но Елайза видя как очите му се движат под прихлупените клепачи. Стоеше толкова близо до него, че усещаше мириса на топлия му месест дъх. Чуваше тихичките гърлени звуци, които предхождаха или заместваха думите му.

— Толкова дълго и толкова надалеч търсихме майка ти… за да доведем Джорджиана обратно у дома.

— Да, сър. — Мери беше разказала това на Елайза. Колко много обичал по-малката си сестра вуйчо Лайнъс, колко съкрушен бил, когато тя заминала, колко често пътувал до Лондон. Издирването покрусило младостта и унищожило следите от ведрина в нрава му; нетърпението, с което всеки път заминавал от „Блакхърст“, неизменно обезсърченото му завръщане. Как седял сам в тъмната си стаичка, пиел шери, отказвал да говори с когото и да било, дори с леля Аделайн, докато господин Мансел не се появял с нова следа.

— Но много закъсняхме. — Ръката му я галеше вече по-силно. Той увиваше дългата коса на Елайза около пръстите си като панделка. Дърпаше силно и се наложи Елайза да се вкопчи в писалището, за да не залитне. Взираше се като омагьосана в лицето му — приличаше на лицето на ранения цар на вълшебното царство, изоставен от всичките си поданици. — Закъснях. Но ти си тук. Слава богу, получих още един шанс.

— Вуйчо?

Ръката на Лайнъс падна тежко в скута му, а клепачите му се отвориха и отдолу се показаха воднистите светли очни ябълки. Той посочи малка пейка до отсрещната стена, покрита с бяла муселинена покривка, на която седеше кукла с развалени и завинаги примижали очи. — Седни — нареди й той.

Елайза примигна насреща му.

— Седни. — Той закуцука към черния триножник до стената. — Искам да те снимам.

Елайза никога досега не се беше снимала, не искаше и сега да я снимат. Особено с тази странна дружка. Тъкмо понечи да възрази, когато вратата се отвори.

— Празничната вечеря е сервира… — Изречението на леля Аделайн прекъсна с пронизително повишаване на тон. Слабата й ръка се стрелна към гърдите. — Елайза! — Думата излетя навън, носена от отчаяна въздишка. — Какво си въобразяваш, момиче? Веднага горе! Роуз те търси.

Елайза кимна и се запъти към вратата.

— И престани да притесняваш вуйчо си — изсъска леля Аделайн, докато Елайза минаваше покрай нея. — Не виждаш ли, че е изтощен от пътуване?

* * *

Аделайн усещаше тъпо пулсиране в слепоочието. Вдигна ръка и леко притисна. Нещо не беше наред с Роуз. Това местенце на слепоочието беше като шестото чувство на Аделайн. Още откакто Роуз беше бебе, Аделайн предусещаше кога тя ще боледува. Това бе нерушимата връзка между майка и дъщеря.

А сега слепоочието й отново пулсираше. Аделайн решително стисна устни. Взря се в строгото си отражение, сякаш е лице на непознат — господарката на благороден дом, жена с нерушим контрол над всичко. Вдъхна сила в дробовете на тази жена. Роуз трябва да бъде защитена, клетата Роуз, която дори не съзираше заплахата в лицето на Елайза. Роуз, която се молеше братовчедка й да получи същите привилегии като самата нея, да позира на прочутия Джон Сингър Сарджънт, да развали поредния шанс на Роуз.

В главата на Аделайн започна да се оформя идея. Не можеше да отпрати Елайза, Лайнъс никога не би разрешил, а и Роуз много щеше да тъгува, освен това беше по-добре да държиш враговете си наблизо. Обаче дали пък Аделайн не би могла да измисли причина да изпрати Роуз в чужбина за известно време? В Париж или в Ню Йорк? Да й даде възможност да блести, без неочакваното сияние на Елайза да привлича всеобщото внимание и да проваля всички възможности за Роуз…

Аделайн заглади поли и се запъти към вратата. Едно беше сигурно — никакво ходене на залива днес. Беше дала глупаво обещание, проява на моментна слабост от нейна страна. Последното посещение преди пет години беше достатъчно печално: след това Роуз седмици наред лежа в леглото с настинка. Слава богу, че все още не беше късно Аделайн да поправи грешката си. Пакостливостта на Елайза нямаше да навреди на Роуз.

Дъщеря й нямаше да остане доволна, но щеше да приеме решението на майка си. Винаги го правеше. Милата Роуз, винаги толкова добра, толкова вежлива. Рядко се оплакваше и никога не плачеше. Нямаше нито една мрачна мисъл.

Аделайн затвори вратата зад гърба си и зашумоли с поли надолу по коридора. Що се отнася до Лайнъс, той трябваше да се занимава с нещо. Като негова съпруга, Аделайн беше длъжна да не допусне той да стане жертва на собствените си импулси. Лайнъс трябваше да замине за Лондон, тя щеше да помоли горещо съпрузите на министрите да потърсят услугите му, да предложи екзотични места за снимки, да го отпрати. Не биваше да допусне сатаната да върши пакости от бездействие.

* * *

Лайнъс се облегна на градинската пейка и окачи бастуна си на декоративната ръкохватка. Слънцето залязваше и в западния край на имението плисна оранжево-розов здрач. Този месец беше валяло много и цялата градина лъщеше. Не че Лайнъс даваше и пет пари.

Семейство Монтраше бяха прочути градинари от векове. Поколение след поколение те пътуваха нашир и надлъж, обикаляха земята в търсене на екзотични видове, с които да обогатят градините си. Лайнъс обаче не беше наследил любовта към растенията. Това беше особеност на малката му сестра…

Е, не беше съвсем вярно.

Преди много време за кратко и той се бе заинтригувал от градината. Като момче, когато придружаваше Дейвис по време на неговите обиколки и се дивеше на заострените цветове в австралийската градина, на ананасите в оранжерията, на това как от семената, за чието засаждане той помагаше, само за една нощ покълваше стръкче.

Най-удивителното беше, че в градината срамът на Лайнъс изчезваше. Растенията, дърветата и цветята не даваха пет пари, че левият му крак е престанал да расте и е с няколко сантиметра по-къс от десния, нито че лявото му стъпало е безполезен израстък, безформен, извит и отблъскващ. В градините на „Блакхърст“ имаше място за всеки и за всичко.

А после, когато беше на седем години, Лайнъс се изгуби в лабиринта. Дейвис го беше предупредил да не влиза вътре сам, каза му, че пътят е дълъг и тъмен, осеян с препятствия, обаче Лайнъс беше опиянено от вълнение седемгодишно дете. Лабиринтът със своите дебели, обрасли с пищна зеленина стени го примамваше и нашепваше обещания за приключения. Той беше рицар, тръгнал на битка с най-жестокия дракон по тези земи, и щеше да излезе от тази битка победоносно. Щеше да намери пътя до другия край.

В лабиринта притъмняваше рано. Лайнъс не беше предвидил колко ще се смрачи, и то толкова бързо. А в сумрака скулптурите оживяваха и му се хилеха от скривалищата си, високите храсталаци се превръщаха в гладни зверове, ниските шубраци въртяха зли номера: заблуждаваха го, че върви в правилната посока, а всъщност той се връщаше обратно. Или пък не?

Успя да стигне до средата, преди отчаянието да го завладее напълно. После към унижението му се добави и болка, понеже Лайнъс падна и глезенът на здравия му крак се усука като на парцалена кукла. Не му остана голям избор, освен да остане да седи на мястото си и да се гърчи от болка в глезена, а по бузите му да се стичат горещи гневни сълзи.

Лайнъс чака ли, чака. Здрачът се превърна в мрак, хладината — в студ, и сълзите му пресъхнаха. По-късно узна, че татко отказал да изпрати някого да го търси. Лайнъс е момче, така казал татко, а независимо дали е куцо, или не, едно мъжко момче би трябвало да може да се ориентира в лабиринта. Как така той, Сейнтджон Люк, успял да го премине едва четиригодишен! Момчето трябвало да възмъжее.

Лайнъс трепери в лабиринта цяла нощ, докато мама най-сетне убеди татко да изпрати Дейвис да намери малкия.

Мина цяла седмица, преди глезенът му да се оправи, но в продължение на две седмици след това баща му водеше Лайнъс в лабиринта ежедневно. Пускаше го да се оправя вътре, а после го пребиваше от бой заради неизбежния му провал. Лайнъс започна дори да сънува лабиринта, а когато се събудеше, чертаеше карти по памет. Размишляваше над лабиринта като над математическа задача, понеже беше сигурен, че трябва да има някакво решение. И че ако е мъжко момче, трябва да го намери.

Две седмици по-късно татко прекрати изтезанието. На петнайсетата сутрин, когато Лайнъс се появи за всекидневното изпитание, баща му дори не вдигна поглед от вестника.

— Ти си огромно разочарование — каза той. — Глупаво момче, което не става за нищо. — После отново взе вестника си, разлисти го и прегледа заглавията. — Напусни стаята ми.

Лайнъс повече не припари до лабиринта. Неспособен да обвини майка си и баща си за своите позорни провали — в крайна сметка те бяха прави, що за момче е, като не може да се ориентира в един лабиринт? — той обвиняваше градината. Започна да чупи стеблата на цветята, да къса цветовете, да тъпче новите стръкчета.

Човек се формира от фактори извън своя контрол — наследствени особености, придобити особености. За Лайнъс определящо бе парчето кост на стъпалото му, което отказваше да се удължи. Докато той растеше, недъгът му породи стеснителност, стеснителността — заекване, и Лайнъс се превърна в нехаресвано момче, което установи, че го удостояват с внимание само когато се държи зле. Отказваше да излиза навън, затова кожата му стана бледа, а здравият му крак залиня. Слагаше насекоми в чая на майка си, тръни в чехлите на баща си и с радост изтърпяваше наложените му наказания. Ето по този предвидим начин течеше животът на Лайнъс.

А после, когато навърши десет, се роди сестричката му.

Лайнъс тутакси я възненавидя. Толкова мека, светла и слабичка. И както установи, когато надникна под дългата й бяла дантелена рокличка, със съвършено телце. С два еднакво дълги крака. Сладки стъпалца, а не някакъв безполезен съсухрен къс плът.

Обаче щастливият й нрав беше още по-непоносим от физическото й съвършенство. Розовата й усмивка, мелодичният й смях. От къде на къде тя ще е толкова щастлива, при положение че Лайнъс е толкова нещастен?

И той реши да предприеме нещо по въпроса. Когато успееше да се отскубне от гувернантката си, се промъкваше тайно в детската стая и коленичеше до кошчето. Ако бебето спеше, Лайнъс изненадващо вдигаше шум, за да я стресне. Ако тя се пресегнеше към някоя играчка, той преместваше играчката по-далеч. Ако сестричката му протегнеше ръчички към него, той кръстосваше своите. Ако тя се усмихнеше, той разкривяваше страховито лице.

Тя обаче оставаше невъзмутима. Каквото и да направеше Лайнъс, бебето не се разплакваше, нищо не нарушаваше слънчевия му нрав. Този факт го озадачаваше и той си заблъска главата да измисли подли и невероятни наказания за сестричката си.

Когато Лайнъс навлезе в юношеството, тялото му стана още по-тромаво с дългите си слаби ръце и с редките рижи косъмчета, наболи по петнистата му брадичка, докато Джорджиана се превърна в красиво дете, обичано от всички в имението. Тя извикваше усмивка на лицето дори на най-суровите хора, фермери, които с години не бяха продумвали и една блага дума за семейство Монтраше, сега изпращаха кошници с ябълки в кухнята за госпожица Джорджиана.

Един ден, както си седеше на рамката на прозореца и със скъпоценната си нова лупа гореше мравки, Лайнъс се изсули и падна. На него нищо му нямаше, обаче новата му лупа се натроши на стотици парченца. Тази нова играчка му беше толкова ценна, а самият Лайнъс толкова бе свикнал да разочарова сам себе си, че макар да беше вече тринайсетгодишен, той ревна гневно и захлипа, давейки се. Укоряваше се, че е паднал толкова тромаво, че не е достатъчно умен, че няма приятели, че е необичан, че се е родил с недъзи.

Сълзите го заслепиха и Лайнъс не си даваше сметка, че някой го наблюдава. Докато не усети потупването по ръката си. Вдигна поглед и видя сестричката си, която му подаваше нещо. Беше Клодин, любимата й кукла.

— Лайнъс, горкичкият Лайнъс — каза тя. — Клодин ще зарадва Лайнъс.

Той безмълвно пое куклата, без да откъсва очи от сестричката си, която се настани до него.

Несигурно усмихнат, Лайнъс натисна едното око на куклата и го вдлъбна. Погледна сестра си, за да види как ще реагира на вандалското му деяние.

Тя смучеше палеца си и го наблюдаваше състрадателно с огромните си сини очи. След малко се пресегна и вдлъбна и другото око на Клодин.

От този ден нататък двамата станаха един отбор. Без да се оплаква, без дори да се цупи, тя изтърпяваше гневните изблици на брат си, жестокия му хумор, всички неща, които отхвърлянето му от хората бе породило у него. Тя му позволяваше да се боричка с нея, да й се кара, а после да я прегръща.

Ако ги бяха оставили на мира, всичко щеше да бъде наред. Обаче мама и татко просто не можеха да понесат някой да го обича. Той ги чу тихичко да си говорят — твърде много време заедно, не е прилично, не е полезно… — и след броени месеци го изпратиха в пансион.

Оценките му бяха ужасни, Лайнъс се постара да е така, но баща му беше ходил на лов с директора на колежа „Бейлиол“ и така успя да осигури на сина си място в Оксфорд. Единственото положително нещо от студентството на Лайнъс беше, че откри фотографията. Един отзивчив преподавател му даде фотоапарата си, за да се учи на него, а после го посъветва какъв да купи за себе си.

Накрая, когато стана на двайсет и три, Лайнъс се върна в „Блакхърст“. Колко беше пораснала неговата poupée! Беше на тринайсет и бе толкова висока. Имаше най-дългата червена коса на света. Известно време Лайнъс се стесняваше от нея: беше много променена и се налагаше той да я опознава наново. Но един ден, докато той снимаше край залива, Джорджиана се появи в обектива му. Седна на черната скала с лице към морето. Морският бриз лъкатушеше из косата й, ръцете й бяха обгърнали коленете, а краката й… краката й бяха боси.

Лайнъс притаи дъх. Примигна и продължи да я наблюдава, когато тя бавно се извърна и впери поглед право в него. Другите хора не успяваха да прикрият стеснението си, обаче в очите на Джорджиана нямаше и следа от стеснение. Погледът й сякаш пронизваше камерата и дълбаеше право в очите му. Нейните очи бяха същите състрадателни синевини, които преди толкова много години го бяха наблюдавали как плаче. Без да се замисля, Лайнъс натисна копчето на апарата. И плени лицето й, нейното прелестно лице.

* * *

Лайнъс внимателно извади снимката от джоба на сакото си. Докосваше я предпазливо, понеже беше стара и с оръфани ъгълчета. И последната слънчева светлина почти се бе стопила, обаче ако завъртеше снимката под подходящ ъгъл…

Колко пъти беше седял така, взрян в снимката и потънал в размисъл, след като Джорджиана изчезна? Само тази снимка имаше, понеже след нейното заминаване някой… — майка му? Аделайн? някой от раболепните им слуги?… — тайно се беше промъкнал в тъмната му стаичка и беше взел всички негативи. Беше останала само тази снимка, пощадена, тъй като Лайнъс никога не се разделяше с нея.

Сега обаче получаваше втори шанс и нямаше да го изпусне. Вече не беше дете, беше господарят на „Блакхърст“. Мама и татко бяха в гроба. Бяха останали само досадната му съпруга и болнавата им дъщеря, а нима те можеха да застанат на пътя на Лайнъс? Беше ухажвал Аделайн само за да накаже родителите си за бягството на Джорджиана и годежът му с нея бе нанесъл последния фатален удар, така че постоянното присъствие на тази жена в къщата му се струваше нищожна цена. Той я пренебрегваше с лекота. Беше господар и щеше да има каквото си пожелае.

Елайза. Устата му отрони тази дума и тя се загнезди между къдриците на брадата му. Устните му трепереха, затова ги стисна.

Щеше да й направи подарък. Подарък за рождения ден. Нещо, което да предизвика признателност. Нещо, което тя да обикне, а и как иначе, след като майка й бе обичала това толкова много?

32

Клиф Котидж, 2005 г.

Касандра мина през портата и отново се озадачи от странната тегава тишина, която цареше навсякъде край къщата. Тя чувстваше и още нещо, но не можеше да го назове. Някакво странно усещане за сблъсък. Сякаш с влизането през портата приемаше договор, чиито правила не знаеше.

Беше идвала и по-рано през деня, когато из градината тук-там блещукаше слънце. Градинарят щеше да се яви след петнайсет минути, затова Касандра прибра ключа в джоба си и реши да поразгледа.

Тясна каменна пътека, почти изцяло закрита от мъх, лъкатушеше отпред, после се губеше зад къщата. Храсталакът отстрани беше гъст, така че се наложи Касандра да го дръпне от стената, за да мине.

Нещо в градината й напомняше за задния двор на Нел в Брисбън. Не толкова растенията, колкото атмосферата. Доколкото Касандра помнеше, дворът на Нел беше мешавица от селски цветя, билки и едногодишни растения с ярки цветове. Малки циментови пътеки се виеха между растенията. Дворът беше съвсем различен от другите дворове в предградията с тяхната опърлена от слънцето трева и тук-там по някой жаден розов храст, пъхнат в боядисана в бяло автомобилна гума.

Зад къщата Касандра спря. Напряко на пътеката беше пораснал бодлив шубрак, висок най-малко три метра. Тя се приближи и проточи шия да надникне над него. Шубракът беше равна линия, сякаш самите растения бяха образували стена.

Тя си проправи път покрай храсталака, леко прокарвайки пръсти по назъбените листа на бръшляна. Напредваше бавно, понеже храстите й стигаха до коленете и имаше опасност на всяка крачка да се спъне. По средата на пътя Касандра забеляза отвор насред шубрака, малка пролука, но все пак достатъчна, за да се види, че през нея не минава светлина, явно отзад се намираше нещо масивно. Касандра бръкна вътре, като внимаваше да не се набоде, и се наведе по-наблизо, когато храсталакът погълна ръката й чак до рамото. Пръстите й докоснаха нещо твърдо и студено.

Стена, каменна стена, покрита с мъх, ако съдеше по зелените петна на пръстите си. Касандра избърса ръка в джинсите си и извади от джоба си нотариалните документи, разгърнати на картата на имота. Къщата беше ясно отбелязана — малък квадрат в предната част на парцела. Според картата обаче задната част на имота се простираше доста по-нататък. Касандра отново сгъна картата и я прибра в джоба си. Ако картата беше правилна, стената беше част от имота на Нел, а не негова граница. Тя принадлежеше на Клиф Котидж, както и онова, което се намираше отвъд нея.

Касандра продължи да се промъква мъчително покрай стената с надеждата да намери порта или нещо, през което да влезе. Слънцето се издигаше на небето и птиците пееха по-спокойно. Въздухът беше наситен със сладостното и опияняващо ухание на пълзящата роза. Беше есен, но на Касандра при все това й стана топло. Само като си помисли, че някога си бе представяла Англия като студена страна, която не познава слънцето. Спря, за да изтрие потта от челото си, и удари глава в нещо провиснало.

Възлест клон на дърво се протягаше като ръка над стената. Ябълка, установи Касандра, когато забеляза, че от клона висят плодове — лъскави златисти ябълки. Бяха толкова зрели, толкова прелестно уханни, че тя не се въздържа и си откъсна една.

Погледна часовника си, отправи изпълнен с копнеж поглед към зеления плет и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла. По-късно щеше да продължи да търси вратата, не искаше да рискува да се размине с градинаря. Край къщата витаеше толкова осезаема самота и уединение, че Касандра се съмняваше дали ще го чуе оттук, дори ако той се провикнеше.

Тя отключи входната врата и влезе вътре.

Къщата сякаш слушаше и чакаше да види какво ще направи тя. Касандра леко плъзна ръка отвътре по стената.

— Моята къща — тихо изрече тя. — Това е моята къща.

Думите глухо се блъснаха в стените. Колко странно, колко неочаквано. Тя мина през кухнята, покрай чекръка и стигна до малката дневна отпред. Сега, останала самичка, Касандра се чувстваше различно в къщата. Някак познато, сякаш беше идвала тук много отдавна.

Настани се в стар люлеещ се стол. Касандра достатъчно добре познаваше антикварните мебели, за да знае, че столът няма да се сгромоляса, но въпреки това се притесни. Като че ли истинският собственик на стола беше някъде наблизо и можеше всеки момент да се върне и да открие натрапницата в дома си.

Изтри ябълката в ризата си и погледна през прашния прозорец. Увивните растения се бяха преплели от другата страна на прозореца, но тя виждаше достатъчно добре, за да различи обраслата градина навън. Имаше малка статуя, която досега не беше забелязала — дете, момче, покачено на камък, което се взираше към къщата с ококорени очи.

Касандра поднесе плода към устните си и когато отхапа, се разнесе силно слънчево ухание. Ябълка от дърво в собствената й градина, ябълка, засадена преди много години, която още даваше плод. Година след година. Беше сладка… дали ябълките винаги са били толкова сладки?

Касандра се прозя. Доспа й се от слънцето. Щеше да поседи само още мъничко, докато дойде градинарят. Отново отхапа от ябълката. Стаята й се стори по-топла от преди. Като че ли печката неочаквано бе забумтяла, като че ли още някой беше дошъл в къщата и беше започнал да приготвя обяда. Клепачите й се склопиха, очите й се затвориха. Някъде зачурулика птица — самотна сладостна песен, листата, кафеникави като сгур, потропаха по прозореца, а в далечината вълните на океана плискаха равномерно: напред-назад, напред-назад…

* * *

… Напред-назад се стрелкаха мислите в главата й през целия ден. Тя крачеше в кухнята, спря до прозореца, но си забрани отново да надникне навън. Вместо това погледна малкия си ръчен часовник. Той закъсняваше. Каза й в и половина. Запита се дали мудността му означава нещо, дали не е съжалил, дали не е размислил. Дали ще дойде.

Бузите й горяха. Вътре беше много топло. Тя се върна до печката и завъртя решетката, за да намали силата на огъня. Зачуди се дали да не сготви нещо.

Шум навън.

Тя изгуби самообладание. Той беше тук.

Тя отвори вратата и той безмълвно влезе.

Изглеждаше толкова едър в тясното коридорче и макар да го познаваше добре, тя се стесняваше, не можеше да срещне погледа му.

Той също беше неспокоен, личеше си, макар да се стараеше да го прикрие.

Седнаха един срещу друг на масата в кухнята и пламъчето на лампата затрептя помежду им. Странно място, където да се приютиш в такава нощ, но това е. Тя погледна към ръцете си, сякаш се запита дали да продължи. Наум всичко изглеждаше просто. Обаче сега вече пътят напред сякаш беше пълен със заплахи, които дебнеха да ги впримчат. Може би подобни срещи винаги са такива?

Той протегна ръка.

Тя стаи дъх, когато той стисна дълъг кичур от косата й между пръстите си. И се взира в него сякаш цяла вечност. Гледаше не толкова косата, а съзерцаваше странния факт, че нейна коса е между неговите пръсти.

Накрая вдигна поглед и срещна нейния. Леко положи ръка на бузата й. Усмихна й се, тя също се усмихна. Въздъхна от облекчение и от още нещо. Той отвори уста и каза…

* * *

— Ехо? — Силно почукване. — Ехо? Има ли някого?

Касандра рязко отвори очи. Ябълката в ръката й падна на пода.

Разнесоха се тежки стъпки, после на входа се появи мъж — висок, здраво сложен, на около четирийсет и пет години. Тъмна коса, тъмни очи, широка усмивка.

— Здравейте — поздрави той, вдигнал отбранително ръце. — Имате вид на човек, видял призрак.

— Стреснахте ме — оправда се Касандра и се надигна от стола.

— Извинете — пристъпи напред той. — Вратата беше отворена. Не знаех, че дремвате.

— Не дремвах… искам да кажа, че не възнамерявах да го правя. Исках само да поседя малко, обаче… — Обяснението на Касандра заглъхна, понеже мислите й се насочиха отново към съня. Отдавна не беше сънувала нищо, което да е дори далечно еротично, отдавна не беше и правила нищо еротично. Не и след Ник. Е, поне не такова, че да се брои, че да иска да го помни. Откъде се беше появил този сън?

Мъжът се усмихна широко и протегна ръка.

— Аз съм Майкъл Блейк, невероятен ландшафтен инженер. А вие сигурно сте Касандра.

— Точно така — изчерви се тя, когато голямата му топла длан обхвана нейната.

Той поклати глава и се усмихна.

— Приятелят ми твърди, че австралийките са най-красивите жени, но аз все не му вярвах. Вече се убедих, че казва истината.

Касандра не знаеше накъде да гледа и накрая си избра едно местенце зад лявото му рамо. Такъв открит флирт би я накарал да се почувства неловко дори в най-добрите й времена, а сега, след онзи сън, беше още по-неспокойна. Усещаше го все още спотаен в ъглите на стаята.

— Разбрах, че някакво дърво ви създава проблеми.

— Да — потвърди Касандра, примигна и кимна, прогонвайки съня. — Да, така е. Благодаря, че дойдохте.

— Не съм способен да откажа на млада дама в беда. — Той отново я удостои с широката си и непосредствена усмивка, а Касандра се загърна по-плътно с жилетката си.

Опита да отвърне на усмивката му, но само се почувства превзето.

Майкъл тръгна след нея покрай стената и се приведе, за да надникне зад извитото стълбище. Подсвирна.

— Един от старите борове. Май от доста време е тук. Сигурно е бил повален по време на голямата буря през деветдесет и пета.

— Можете ли да го преместите?

— Разбира се, че можем. — Майкъл погледна през рамо някъде покрай Касандра. — Донеси резачката, Крис.

Касандра се извърна — не подозираше, че в стаята има още някой. Зад нея стоеше друг мъж, по-слаб от първия и малко по-млад. Светлата му кестенява коса леко се къдреше на шията му. Мургава кожа, кафяви очи. Той срещна погледа й и леко кимна.

— Крисчън — представи се и протегна ръка, после се поколеба и я изтри в джинсите си. Отново я протегна.

Касандра се ръкува с него.

— Триона, Крис — провикна се Майкъл. — Хайде, по-живо.

Когато Крис излезе, Майкъл погледна Касандра с извити вежди.

— Трябва да съм в хотела след около половин час, обаче не се притеснявайте, ще направя основното и ще оставя доверения си съдружник да довърши. — Той се усмихна, вперил в Касандра прямия си поглед, който тя просто не можеше да посрещне. — Значи, къщата е ваша. Живея в селото, откакто се помня, и никога не съм знаел, че къщата е нечия собственост.

— И аз самата още свиквам с тази мисъл.

Майкъл изви вежда и огледа доста порутеното помещение.

— Какво търси хубаво австралийско момиче като вас в такава къща?

— Наследих я. Баба ми я завеща.

— Баба ви англичанка ли е била?

— Австралийка. Купила къщата през седемдесетте години, когато дошла тук на почивка.

— Нещо като сувенир, понеже не намерила кърпа, която да й хареса, а?

Откъм вратата се разнесе шум и Крисчън се върна с голям трион.

— Това ли искаш?

— Да, прилича на резачка — намигна Майкъл на Касандра. — Май това ни трябва.

Коридорът беше тесен и Касандра се извърна настрани, за да може Крисчън да мине. Не срещна погледа му, вместо това се престори, че насочва вниманието си към хлабавия перваз в краката си. Нещо в начина, по който Майкъл говореше на Крис, я караше да се чувства неловко.

— Крис е нов в бранша — поясни Майкъл, без да долавя неудобството на Касандра. — Още не различава трион от косачка. Няма опит, обаче ще го направим истински дървосекач — ухили се той широко. — Той е Блейк, така че е в кръвта му. — Игриво побутна с юмрук брат си, а после двамата насочиха вниманието си към предстоящата задача.

Касандра изпита облекчение, когато включиха резачката и тя най-сетне беше свободна да излезе в градината. Съзнаваше, че ще е по-добре да се залови да разчиства пълзящите растения от стените вътре, но стената я заинтригува. Беше твърдо решена да намери начин да проникне през нея, ако ще да отиде целият ден.

* * *

Слънцето беше високо на небето и сянката беше желано удобство. Касандра съблече жилетката си и я остави на един камък. Малките стъпчици на слънцето танцуваха по ръката й и не след малко темето й се затопли. Да си беше взела шапка!

Докато тършуваше из храстите и колебливо пъхаше ръка в една или друга пролука, мъчейки се да избегне тръните, мислите й се върнаха към съня. Беше изключително жив и Касандра помнеше всяка подробност — гледки, миризми, дори натрапчивото настроение от съня. Неоспоримо еротично, обточено със забранено желание.

Касандра поклати леко глава, за да отмести филизите на объркващи и нежелани емоции. Вместо това насочи мислите си към загадъчността на Нел. Предната нощ беше стояла до късно, зачетена в тетрадката й. Задача, която звучеше лесна само на думи. Като че плесента не бе достатъчно затруднение, та и почеркът на Нел беше станал още по-нечетлив, след като беше пристигнала в Корнуол. По-издължен, по-засукан, по-непрегледен. Касандра беше готова да се обзаложи, че Нел просто беше започнала да пише по-бързо.

Въпреки това успяваше да разчита. Беше омагьосана от възвърналите се спомени на Нел, от увереността й, че е посещавала къщата като малка. Касандра нямаше търпение да разгледа албумите с изрезки, намерени от Джулия, дневниците, в които майката на Нел някога споделяла най-съкровените си мисли. Те несъмнено щяха да хвърлят допълнителна светлина върху детството на Нел, може би дори щяха да подскажат нещо важно относно нейното изчезване с Елайза Мейкпийс.

Изсвирване — дълго и пронизително. Касандра вдигна поглед, очаквайки да види птица.

Майкъл стоеше на ъгъла на къщата и я наблюдаваше. Посочи храсталака и отбеляза:

— Впечатляваща реколта си имате.

— Малко плевене и проблемът е решен — отвърна тя и се изправи неловко. Отдавна ли я наблюдаваше?

— Една година плевене и работа с резачката — ухили се той. — Трябва да тръгвам за хотела. — Кимна към къщата и добави: — Напреднахме. Ще оставя Крис да довърши. Би трябвало да се справи, просто се погрижете да остави нещата така, както ги искате. — Замълча и отново се усмихна по своя неподправен начин. — Имате номера ми, нали? Обадете ми се, ще ви разведа из местните забележителности, докато сте в града.

Не беше въпрос. Касандра се усмихна и тутакси съжали. Подозираше, че Майкъл е човек, който вижда съгласие във всяка реакция. И наистина той й намигна и се запъти обратно към предната част на къщата.

Касандра въздъхна и отново се обърна към стената си. Забеляза, че Крисчън се е покатерил през дупката, пробита от дървото, и вече седи на покрива и реже клоните. Оглеждаше всяко парче внимателно и отстраняваше израстъците, преди да го подреди на купчината. Неочаквано вдигна поглед и срещна нейния.

Майкъл беше непосредствен, но у Крисчън имаше някаква сериозност и тя се пренасяше върху всичко, което той правеше, докосваше и гледаше. Касандра бързо се извърна и се престори, че е живо заинтригувана от стената си.

Двамата продължиха да работят и помежду им се възцари мълчание, което усили всеки друг звук: стърженето на триона на Крисчън напред-назад, скърцането на стените, което се разнесе, когато слънцето затопли източната страна на къщата, чуруликането на птиците върху керемидите на покрива, далечния ромон на вода отнякъде. От време на време Крисчън кашляше, прочистваше гърлото си, издишваше по-шумно и някак по-преднамерено от предния път. Обикновено Касандра работеше мълчаливо, беше свикнала да бъде сама и дори в повечето случаи го предпочиташе. Само че сега не беше и колкото по-дълго двамата се преструваха, че са сами, толкова по-напрегната ставаше тишината.

Накрая Касандра се прокашля.

— Тук отзад има някаква стена — каза тя високо и някак по-напрегнато, отколкото възнамеряваше. — Открих я по-рано днес.

Крисчън вдигна поглед от своята купчина дърва и я изгледа, сякаш току-що е започнала да му рецитира периодичната таблица на химическите елементи.

— Обаче не знам какво има от другата й страна — забързано продължи тя. — Не мога да намеря врата, а на плана, който баба ми е получила при продажбата, нищо не е отбелязано. Знам, че всичко е в храсталаци и клони, но се чудех дали от мястото, където стоиш, не се вижда нещо?

Крисчън сведе поглед към ръцете си и се накани да каже нещо.

Хубави ръце, каза си Касандра, но побърза да прогони тази мисъл.

— Виждаш ли какво има от другата страна на стената?

Той стисна устни, изтупа ръцете си в джинсите си и леко кимна.

— Наистина ли? — Всъщност не го беше очаквала. — Какво е? Можеш ли да ми кажеш?

— Мога да направя нещо повече — каза той и се хвана за стряхата, за да се спусне долу. — Ще ти покажа.

* * *

Отворът беше много малък, точно в подножието на стената и скрит, така че дори да го беше търсила цяла година, Касандра пак нямаше да го намери. Крисчън беше застанал на четири крака, дръпнал храста настрани.

— Дамите са с предимство — отстъпи той.

Касандра го погледна.

— Предполагах, че има някаква порта.

— Ако намериш порта, ще те последвам.

— Искаш да… — измери тя с поглед дупката. — Не знам дали ще мога, не знам дори как…

— По корем. Не е толкова тясна, колкото изглежда.

Касандра се съмняваше. Отворът изглеждаше много тесен.

Въпреки това многобройните дни на безплодно търсене само бяха укрепили решимостта й: душа даваше да узнае какво има от другата страна. Наведе се с очи на нивото на дупката и метна кос поглед към Крисчън.

— Сигурен ли си, че е безопасно? Правил ли си го преди?

— Поне стотина пъти — почеса се той по врата. — Е, бях по-малък и по-дребен, обаче… — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Шегувам се. Извинявай, всичко ще бъде наред.

Касандра изпита известно облекчение, след като освободи главата си и осъзна, че няма да загине, заклещена под тухлена стена. Поне не на влизане. Промуши и останалата част от тялото си възможно най-бързо и се изправи. Плесна ръце, за да ги изтупа, и се огледа ококорена.

Беше градина, заобиколена от зид. Твърде прорасла, но отдолу още личеше красивата структура. Някой някога се бе грижил за тази градина. Следите от две пътеки се виеха напред-назад и се кръстосваха като връзките на ирландска танцова обувка. Отстрани имаше шпалир от овошки, а от горната част на едната стена до горната част на другата минаваше тел на зигзаг. Жадни филизи глициния се бяха увили около тях и се бе образувал нещо като балдахин.

До южната стена растеше старо разкривено дърво. Касандра се приближи. Установи, че е ябълката, чиито клони се протягаха отвъд стената. Вдигна ръка и докосна един златист плод. Дървото беше високо около пет метра и имаше формата на японското растение бонзаи, което Нел й подари за дванайсетия рожден ден. Стволът му беше къс и през годините се беше наклонил на една страна. Някой си беше направил труда да подпре с чатал един огромен клон, за да поеме част от тежестта. Следа от изгорено някъде по средата подсказваше поражение от мълния преди много години. Касандра протегна ръка и докосна изгореното петно.