Забравената градина

— Добър ден, госпожо Ходжсън Бърнет.

— А, добър ден, лейди Монтраше. Наистина прекрасен ден.

Ах, този акцент! Аделайн се усмихна снизходително.

— Изключително подходящо време. Виждам, че вече сте се запознали с щастливата двойка?

— По-скоро ги монополизирах. Дъщеря ви е невероятно прелестно създание.

— Благодаря ви. Аз съм доста пристрастна.

Учтив смях и от двете.

— А съпругът й очевидно е лудо влюбен в нея — додаде госпожа Ходжсън Бърнет. — Не е ли прекрасна младата любов?

— Много съм щастлива от избора на дъщеря си. Натаниъл е толкова талантлив човек! Спомена ви, че рисува портрети, нали?

— Не, не е споменавал. Но се осмелявам да твърдя, че аз просто не му дадох възможност. Бях твърде заета да ги разпитвам за Тайната градина в това ваше превъзходно имение, за която двамата с дъщеря ви ми разказаха.

— Дреболия — усмихна се някак насила Аделайн. — Малко цветя, оградени със зидове. Във всяко английско имение ги има.

— Не и обвързана с толкова романтични истории, сигурна съм. Градина, сътворена от руини, за да помогне на една дама с крехко здраве да се възстанови.

Аделайн се засмя леко раздразнително.

— Божичко! Явно дъщеря ми и съпругът й са ви разказали почти вълшебна история. Роуз дължи здравето си на грижите на един добър лекар и ви уверявам, че градината е съвсем обикновена. От друга страна, портретите на Натаниъл…

— Въпреки това много бих искала да я видя. Имам предвид градината. Успяха да предизвикат интереса ми.

Аделайн нямаше какво да възрази. Кимна толкова изискано, колкото съумя, но мислено изруга.

* * *

Аделайн беше твърдо решена да поговори строго с Роуз и Натаниъл, когато с периферното си зрение забеляза вихър от бял плат да излита от портата на лабиринта. Извърна се и видя Елайза да отваря вратата точно под носа на госпожа Ходжсън Бърнет.

Ръката на Аделайн се стрелна към устата и затисна вика, преди да е излетял навън. Точно сега, точно в най-неподходящия момент. Това момиче… вечно залетяло се нанякъде, неуместно облечено и несъмнено нежелано. С оскърбително цветущото си здраве, поруменели бузи, чорлава коса, нелепа шапка и — с ужас забеляза Аделайн — без ръкавици. За щастие, поне беше обула обувки.

Устните на Аделайн се стегнаха в ъгълчетата като на марионетка. Тя се огледа и се помъчи да прецени колко сериозен е предизвиканият смут. Един слуга беше отишъл при госпожа Ходжсън Бърнет и я настаняваше на стол. Всички други изглеждаха съвсем спокойни — денят още не беше изгубен. Всъщност само Лайнъс, седнал под клена и глух за онова, което му дърдореше старият лорд Апълби, обърна някакво внимание на новопристигналата, като вдигна четвъртитото си снимачно устройство и го насочи към Елайза. Тя от своя страна гледаше към Роуз с втрещено изражение. Несъмнено беше учудена от подранилото завръщане на братовчедка си от Европа.

Аделайн бързо се извърна, решена да избави дъщеря си от неудобството. Обаче Роуз и Натаниъл бяха погълнати един от друг и не бяха забелязали пристигането на Елайза. Натаниъл беше седнал на ръба на стола и коленете му почти докосваха коленете на Роуз (или пък леко се допираха? Аделайн не можеше да прецени). Беше стиснал между пръстите си горска ягода на дълго стебло и въртеше плодчето насам-натам, приближаваше го до устните на Роуз, после отново го отдалечаваше. И всеки път Роуз се смееше, вирнала брадичка, а по шията й играеха светлина и сянка.

Аделайн пламна и вдигна ветрилото си, за да се предпази от слънцето. Колко неуместна проява на интимност! Какво щяха да си помислят хората? Аделайн си представи как онази клюкарка Каролайн Аспли ще вземе писалката в ръка веднага щом се прибере у дома.

Аделайн знаеше, че е неин дълг да преустанови това своеволно поведение, обаче… Отново свали ветрилото си и примигна над ръбчето му. Колкото и да се мъчеше, просто не можеше да отмести поглед. Каква зрелост! Свежестта на образа беше магнетична. Макар да съзнаваше, че Елайза поражда хаос зад себе си, макар съпругът й да не даваше и пет пари за благоприличието, светът сякаш забави ход и Аделайн се озова самичка в центъра му, усещайки само собствения си пулс. Кожата й настръхна, краката й внезапно омекнаха, дишането й стана плитко и учестено. Мисълта я връхлетя, преди да има възможност да я възпре: какво ли е да си толкова обичан?

* * *

Мирисът на живачни изпарения изпълни ноздрите му и Лайнъс вдъхна дълбоко. Задържа миризмата, усети как съзнанието му се разтваря и тъпанчетата му пламват, преди да издиша. Сам в тъмната си стаичка, Лайнъс беше висок метър и осемдесет и двата му крака бяха еднакво дълги. Със сребърните си щипци той плъзна снимката напред-назад и проследи внимателно как започва да се появява образът.

Тя никога не би се съгласила да му позира. Отначало я умоляваше, после настояваше, но след време проумя същността на играта й. Преследването й харесваше, така че Лайнъс трябваше да преосмисли тактиката си.

И той го стори. Изпрати Мансел в Лондон да му купи „Кодак-Истман Брауни“ — грозна машинарийка, предназначена за неумели аматьори, която по фотографско качество не можеше да се мери с неговата камера обскура, обаче беше леснопреносима, а това бе важното. Лайнъс съзнаваше, че докато Елайза продължава да го дразни, това е единственият начин да я снима.

Преместването й в къщата беше смел ход и Лайнъс отдаде заслуженото на смелостта й. Подари й градината, за да може и тя да я обича така, както я бе обичала майка й — нищо друго не караше очите на неговата poupée да грейват така, както градината между четирите стени, — обаче Лайнъс не беше предвидил новата раздяла: Елайза не беше стъпвала в къщата от седмици. Ден след ден Лайнъс се взираше в портата към лабиринта, обаче тя продължаваше да го измъчва с отсъствието си.

А сега положението се беше влошило още повече, тъй като Лайнъс имаше съперник. Както стоеше на мястото си и бдеше преди три сутрини, пред погледа му се разигра крайно неприятна гледка. Докато очакваше желаната си награда, вместо нея през портата откъм лабиринта се показа художникът, новият съпруг. Лайнъс се слиса, понеже какво си въобразяваше този тип, та ще минава през портата на лабиринта! Крачеше смело там, където Лайнъс така и не се осмели да отиде. Безброй въпроси започнаха да напират у Лайнъс: дали я е видял? Говорил ли е с нея? Погледнал ли я е в очите? Немислимо беше художникът да души около неговия трофей.

Но най-накрая Лайнъс спечели. Днес търпението му пожъна плод.

Вдъхна дълбоко. Образът се появяваше. На слабата червена светлинка Лайнъс се приведе, за да види по-добре. Отстрани беше тъмно — храстите на лабиринта, — но по средата, където в кадър беше влязла тя, беше по-светло. Тя го забеляза тутакси и Лайнъс усети как тилът му пламва от удоволствие. Разширените й очи, раздалечените устни като на животно, неочаквано притиснато натясно.

Лайнъс примижа и се вгледа в легенчето с проявителя. И ето. Бялото на роклята й, тънката й талия — о, как копнееше той да я обхване с пръсти, да усети леките й дихания, които пърхат в гръдния кош! И тази шия — толкова бяла, бяла, под която се вижда как тупти сърцето й досущ като на майка й някога. Лайнъс затвори очи за миг и си представи шията на своята poupée с червен разрез по средата. И тя се бе опитала да го напусне.

Той беше в тъмната стаичка, когато тя се бе отбила за последен път. Изрязваше паспарту, за да постави в рамка най-новите си подбрани снимки: скакалци от дъждовните западни провинции. Беше много развълнуван заради снимките и дори смяташе да поиска разрешение от баща си за една малка изложба, така че не искаше никой да му се пречка. Джорджиана обаче беше изключение от повечето правила.

Колко неземна, колко съвършена изглеждаше тя в рамката на вратата му и с осветено от пламъка на свещта лице. Тя вдигна пръст към устните си, накара го да глътне думите, които се канеше да изрече, и затвори вратата зад гърба си. Гледаше как бавно приближава към него и по устните й играе лека усмивка. Потайността й бе едно от нещата, които най-силно го вълнуваха, и сега, останал насаме със своята poupée, той изпита вълнуващото усещане, че е участник в тайно съглашение — рядкост за Лайнъс, който не отделяше време почти за никого. И за когото почти никой не отделяше време.

— Нали ще ми помогнеш, Лайнъс? — попита с големите си бистри очи. Без да проумява болката му. И после заговори за някакъв мъж, с когото се запознала, моряк, за любовта им, за желанието им да бъдат заедно, но че това трябва да е тайна от мама и татко, а той, Лайнъс, щял да й помогне, нали? Времето се проточи безкрайно помежду им, думите й закръжиха хаотично в съзнанието му, набъбваха и се спаружваха, зазвучаваха ту по-гръмко, ту по-тихо и един-единствен миг побра цял един живот в самота.

Без да се замисли, той вдигна ръка, все още стиснал джобното си ножче, и бързо го прокара по млечнобялата й кожа, направи своята болка и нейна…

* * *

С щипците Лайнъс вдигна снимката по-близо до светлината. Примижа, примигна. Проклятие! Там, където би трябвало да бъде лицето на Елайза, имаше само бяла светлина на сиви точици. Тя бе мръднала точно когато той беше освободил клапата. Не беше действал достатъчно бързо и тя беше изчезнала под върха на пръста му. Лайнъс стисна юмрук. Както винаги в неприятни моменти, си спомни момиченцето, което седна до него на пода в библиотеката и му подаде куклата си, а с нея му обеща и самата себе си. Преди да го разочарова.

Няма значение. Дребна пречка и нищо друго, временен обрат в играта, която двамата играеха и която той беше играл и с майка й. Този път той беше изгубил, а след нещастието с джобното ножче неговата Джорджиана беше изчезнала и повече не се върна. Този път обаче той щеше да внимава повече.

Каквото и да му струваше, колкото и дълго да се налагаше да чака, Лайнъс щеше да успее.

* * *

Роуз късаше белите листенца на маргаритката, докато не остана нито едно: момче, момиче, момче, момиче. Усмихна се и обгърна с пръсти златистата сърцевина на цветето. Едно момиченце, нейно и на Натаниъл, а после може би син, а след това по още едно и от двете.

Роуз искаше да има свое семейство, откакто се помнеше. Много по-различно от студеното и самотно семейство от детството й, преди пристигането на Елайза в „Блакхърст“. Между родителите щеше да има близост и да, обич, щяха да имат много деца, братя и сестри, които неизменно щяха да се грижат един за друг.

Макар Роуз да го искаше, беше присъствала на доста разговори на зрели жени, за да заключи, че макар децата да са същинска благословия, актът по зачеването им е огромно изпитание. Затова в сватбената си нощ тя бе очаквала най-лошото. Когато Натаниъл съблече роклята, когато смъкна специално поръчаното от мама дантелено бельо, Роуз притаи дъх и внимателно се взря в лицето му. Беше много притеснена. Страхът от непознатото се бе съюзил със смущението заради белезите й, затова тя седеше, почти неспособна да диша. Чакаше той да каже нещо, но и се боеше, че може да го стори. Той метна настрани роклята и бельото й, но все така не продумваше. Не я погледна в очите. Оглеждаше тялото й бавно и внимателно, както човек съзерцава произведение на изкуството, което открай време е копнял да види. Тъмните му очи бродеха целеустремено, устните му се раздалечиха. Той вдигна ръка и Роуз потръпна в очакване — връхчето на пръста му проследи очертанието на по-големия й белег. Докосването предизвика тръпки в корема на Роуз и от вътрешната страна на бедрата й.

След това се любиха и Роуз установи, че онези жени имат право — наистина беше болезнено. Обаче Роуз познаваше болката, беше напълно способна да излезе от кожата си и да се превърне по-скоро в наблюдател, отколкото в участник в събитието. Вместо това насочи вниманието си към любопитната близост на лицето му до своето — затворените очи, гладките тъмни клепачи и плътните устни му придаваха изражение, което тя май не бе виждала никога преди, а дишането му бе станало учестено и тежко — и си даде сметка, че му въздейства силно. През всичките години, когато страдаше заради лошото си здраве, нито веднъж не бе чувствала, че притежава сила. Все беше горката Роуз, клетата Роуз, крехката Роуз. Обаче по лицето на Натаниъл тя прочете желание и това я направи силна.

По време на медения им месец времето сякаш спря. Преди имаше минути и часове, сега имаше само дни и нощи, слънце и луна. Когато се върнаха в Англия, тя смаяно установи, че подразделенията на времето ги очакват. Смая я и възобновяването на живота в „Блакхърст“. В Италия Роуз бе свикнала с уединението и сега установи, че присъствието на другите я дразни. Слугите, мама и дори Елайза, всеки, който се спотайва зад ъгъла и се опитва да отклони вниманието й от Натаниъл. Роуз искаше двамата да си имат своя къща, където никой да не ги безпокои, но съзнаваше, че ще разполага с предостатъчно време за това. Съзнаваше и че мама има право: най-добре е Натаниъл да се запознае с подходящите хора в „Блакхърст“, а и къщата беше достатъчно голяма, та в нея да живеят удобно поне двайсет човека.

И толкова по-добре. Роуз нежно положи ръка върху корема си. Подозираше, че ще се нуждаят от детска стая още преди Нова година. Цяла сутрин се чувстваше някак странно, сякаш знаеше някаква специална тайна. Сигурна беше, че паметното събитие следва да е точно такова — жената мигновено усеща пораждането на нов живот в тялото си. Роуз стисна златистата среда на маргаритката си и се запъти обратно към къщата, усещайки топлината на слънцето с гърба си. Зачуди се кога да сподели тайната си с Натаниъл. И мисълта извика усмивка на устните й. Колко щеше да се развълнува той! Понеже когато им се родеше дете, щяха да постигнат пълнотата.

38

Клиф Котидж, 2005 г.

Есента най-сетне сякаш разбра, че е септември. Последните окъснели летни дни бяха прогонени и в Тайната градина дълги сенки се проточиха към зимата. По земята беше разстлан килим от паднали листа, оранжеви и бледозелени, а кестени в бодливи палтенца гордо се пъчеха от връхчетата на студените клони.

Касандра и Крисчън работеха в къщата цяла седмица — разплитаха пълзящите растения, търкаха лекьосаните от мъх стени, оправяха изгнилите дъски на пода. Но понеже днес беше петък и двамата изгаряха от желание, решиха, че скритата градина заслужава известно внимание.

Крисчън копаеше дупка на мястото на южната порта, мъчейки се да достигне дъното на извънредно големите основи от пясъчник, а Касандра вече два часа клечеше до северната стена и скубеше орлова папрат от нещо, което явно някога е било цветна леха. Заниманието й напомни за уикендите от детството й, когато помагаше на Нел да плеви градината си в Падингтън, и Касандра изпита приятното усещане за нещо познато. Беше натрупала внушителна купчина от листа и корени зад себе си, но вече забавяше темпото. Трудно й бе да не се разсейва от Тайната градина. Плъзгането под стената беше като навлизане в място отвъд времето. Допускаше, че се дължи на зидовете, макар че усещането за откъснатост не беше само физическо. Тук нещата звучаха различно, птиците пееха по-силно и листата шептяха на вятъра. Миризмите също бяха по-силни — на влажна плодовитост, на сладки ябълки — и въздухът беше по-чист. Колкото повече време прекарваше в градината, толкова повече се засилваше усещането на Касандра, че е била права. Градината не спеше, а си беше съвсем жива.

Слънцето лекичко се измести и през пълзящите растения над главата й се процедиха снопове светлина, а от съседното дърво се посипа дъжд от ситни като конфети пожълтели листа. Докато ги наблюдаваше как се разлитат, Касандра усети как я обзема неудържимо желание да ги скицира, да улови на хартия вълшебния контраст между светлина и сянка. Пръстите й потрепнаха, представяйки си щрихите, които ще чертаят сноповете светлина, светлосенките, нужни за предаването на прозрачността. Желанието да рисува я свари неподготвена.

— Почивка за чай?

В другия край на градината Крисчън облегна лопатата си на стената, вдигна долния край на избелялата си фланелка и избърса потта от челото си.

— Звучи добре. — Касандра отупа ръкавиците си в джинсите, за да се освободи от пръстта и полепналите бурени, като се постара да не зяпа голия му корем. — Ти ли ще го свариш, или аз?

— Аз.

Той коленичи в разчистения участък в средата на градината и напълни едно канче с останалата в манерката му вода.

Касандра седна сковано. След една седмица разчистване прасците й бяха схванати, а бедрата — натежали от умора. Но нямаше нищо против това. Изпитваше перверзно удоволствие от болката в тялото си, защото тя бе неоспоримо доказателство за собствената й материалност. Имаше крака и те имаха мускули, които боляха от употреба. Тя вече не се чувстваше невидима или крехка, беше станала по-тежка и нямаше опасност вятърът да я отвее. А вечер бързо потъваше в пухкавите пластове на съня и когато се събудеше, нощта беше останала някъде зад нея като самотен и безсънен плавей.

— Как върви в лабиринта в хотела? — попита тя, когато Крисчън сложи канчето върху малкия примус, който беше донесъл.

— Не е зле. Майк смята, че до зимата ще го разчистим.

— Въпреки че помагаш и на мен?

Крисчън се усмихна.

— Както може да се очаква, има какво да каже по въпроса. — Изхвърли остатъка от сутрешния чай от чашите им и преметна през ръбчето на всяка конеца на ново пликче.

— Надявам се, че работата тук не ти създава неприятности.

— Нищо, с което да не мога да се оправя.

— Признателна съм ти, че направи толкова много за мен, Крисчън.

— Дребна работа. Обещах да ти помогна и го направих.

— Знам и наистина се радвам. — Тя свали ръкавиците една по една. — Но ще разбера, ако си зает с други работи.

— Имаш предвид с истинската ми работа ли? — засмя се той. — Не се притеснявай, Майк не се е лишил от работна ръка.

Истинската му работа. Касандра си задаваше някои въпроси, но до този момент не се беше осмелила да подхване темата. Обаче днес пребиваването й в градината я бе заредило с усещането, че трябва да бъде смела, пък да става каквото ще. Нел беше такава по дух. Касандра описа с петата си дъга в пръстта.

— Крисчън?

— Да, Касандра?

— Чудех се — повтори тя дъгата и описа още една отдолу, — все се каня да те попитам нещо, което спомена Джулия Бенет. — Касандра срещна погледа му, но не успя да го задържи дълго. — Защо си в Триджина и работиш за Майкъл, вместо да си бъдеш лекар в Оксфорд?

Крисчън не отговори и тя се осмели отново да го погледне. Трудно й бе да разчете изражението му. Той вдигна рамене и леко се усмихна.

— А ти защо си в Триджина и обновяваш една стара къща без съпруга си?

Касандра рязко си пое дъх — от изненада и по ред други причини. Пръстите й неволно започнаха да въртят брачната й халка, както й беше навик.

— Аз… аз съм… — Всякакви уклончиви отговори се появиха като мехурчета на върха на езика й, а после чу глас, не съвсем своя: — Нямам съпруг. Някога имах, обаче… стана нещастие и Ник беше…

— Извинявай. Не си длъжна да обясняваш, не исках да…

— Всичко е наред, аз…

— Не, не е. — Крисчън разроши коса и вдигна ръка с дланта нагоре. — Не биваше да питам.

— Няма нищо, аз първа попитах. — И по някакъв странен начин, необясним дори за самата нея, мъничка част от съществото й беше доволна, че е изрекла тези думи. Изпита облекчение, когато произнесе името на Ник, и се почувства не чак толкова виновна, че тя е тук, а него го няма. Че тя все още е тук, с Крисчън.

Канчето подскачаше върху примуса, разлетяха се пръски. Крисчън го наклони, за да напълни чашите, сложи по една лъжичка захар във всяка и бързо разбърка. Подаде едната чаша на Касандра.

— Благодаря. — Тя обгърна с пръсти топлия метал и лекичко духна течността.

Крисчън отпи и се намръщи, понеже се опари.

Помежду им се възцари изпълнена с шумове тишина и Касандра потърси нишките на някаква тема, която отново да изтъче тъканта на разговор. Не намери нищо подходящо.

Накрая се обади Крисчън:

— Според мен баба ти е имала късмет, че не познава миналото си.

С връхчето на кутрето си Касандра отстрани от чая си парченце листо.

— Не мислиш ли, че е истинска благодат да гледаш напред, а не назад?

Тя се престори, че изваденото от чая листо силно я интригува.

— В някои отношения.

— Във всички отношения.

— Обаче е ужасно съвсем да забравиш миналото.

— Защо?

Тя хвърли поглед настрани, за да провери дали той говори сериозно. В изражението му нямаше и искрица веселост.

— Защото тогава все едно то никога не се е случило.

— Но то се е случило и нищо не може да го промени.

— Обаче ти не помниш.

— Е и?

— Ами… — Тя избута листото настрани и леко сви рамене. — Спомените са нужни, за да пазиш миналото живо.

— Точно това казвам. Без спомени всички биха могли просто да продължат напред.

Страните на Касандра пламнаха и тя отпи от чая си за прикритие. После отново. Да не би Крисчън да се опитваше да я убеди колко е важно миналото да остане в историята? Можеше да очаква подобно нещо от Бен или от Нел, беше се научила да кима сериозно, когато някоя от лелите й излизаше с подобни твърдения, но това беше различно. Касандра се чувстваше много положително настроена, много по-лека от обикновено, силуетът й беше ясно очертан, а не като преди поразмазан на места. Приятно й беше. Запита се кога точно той я беше определил като нещастен случай, като човек, който се нуждае от помощ. Смути се и нещо повече, някак се разочарова.

Отпи от чая си и погледна крадешком към Крисчън. Той не бе забелязал. Вниманието му беше погълнато от една пръчка, на която нанизваше сухи есенни листа. Касандра се зае да го наблюдава. Не можеше да разчете изражението му — да, беше потънал в мисли, но имаше и нещо повече, беше разсеян, дистанциран, самотен.

— Крисчън…

— Знаеш ли, веднъж видях Нел.

Това я изненада.

— Баба ми Нел?

— Допускам, че беше тя. Не се сещам кой друг би могъл да е, а и датите като че ли съвпадат. Бях на единайсет, така че вероятно е било през седемдесет и пета. Бях дошъл тук, за да остана сам, и тъкмо се канех да пролазя под стената, когато някой ме хвана за крака. Отначало не си дадох сметка, че е човек, и за секунда си помислих, че братята ми явно са прави — че в къщата има призраци и един от тях ей сега ще ме превърне в жаба. — Устните му се разтеглиха в намек за усмивка, той смачка едно листо в шепата си и пръсна парченцата по земята. — Обаче не беше привидение, а възрастна жена със странен акцент и печално лице.

Касандра си представи лицето на Нел. Наистина ли е било печално? Страховито да, непривикнало да изразява излишна сърдечност, да, обаче печално? Не можеше да каже. Познаваше я толкова добре, че не бе в състояние да прецени.

— Имаше прошарена коса, прибрана високо на главата — каза той.

— На кок.

Крисчън кимна, усмихна се лекичко и обърна чашата си, за да излее каквото е останало вътре. Хвърли настрани и пръчката с нанизани на нея листа.

— Ще успееш ли да разрешиш загадката на живота й?

Касандра бавно въздъхна — днес следобед у Крисчън определено имаше нещо, която я тревожеше. Настроението му й напомняше на сноповете светлина, струящи през пълзящите растения. Беше неуловимо, трептящо, някак променливо.

— Всъщност не. В албумите с изрезки на Роуз не намерих голямото откритие, на което се надявах.

— Нямаше текст, озаглавен: „Защо Елайза може някой ден да вземе детето ми“? — усмихна се той.

— Категорично не.

— Поне си се сдобила с интересно четиво преди сън.

— Само дето заспивах веднага щом положа глава на възглавницата.

— Заради морския въздух е — увери я Крисчън, изправи се и отново взе лопатата си. — Отразява се добре на душата.

Май имаше основание. Касандра също се изправи.

— Крисчън — каза тя, поклащайки ръкавиците си, — относно албумите с изрезки…

— Да?

— Натъкнах се на нещо, за което се надявам да ми помогнеш. Своеобразна загадка.

— Така ли?

Тя го погледна малко притеснено заради начина, по който беше избегнал темата преди малко.

— Въпросът е медицински.

— Добре.

— Роуз споменава някакви белези на корема си. Доколкото разбирам, са доста големи и достатъчно видими, за да я смущават, поради което по-рано се е консултирала за тях със своя лекар Ебенизър Матюс.

— Не съм специалист по кожни проблеми — вдигна рамене Крисчън.

— А по какво?

— По онкология. Роуз пише ли още нещо, за което да се заловим? Цвят, размер, вид, брой?

— В повечето случаи говори с евфемизми — поклати глава Касандра.

— Типичното викторианско благоприличие. — Крисчън движеше лопатата напред-назад по пръстта, докато размишляваше. — Може да са от какво ли не. Белези, пигментация… споменава ли за операция?

— Не помня такова нещо. Каква операция?

Крисчън махна с ръка.

— Ами първото, което ми хрумва, е апандисит, бъбреци или белите й дробове. — Изви вежди. — Може би киста? Може ли да е попадала в близост до ферми?

— В имението има ферми.

— Това определено е най-честата причина за операция на деца през викторианската епоха.

— Какво по-точно?

— Паразит, тения. Живее в кучетата, но може да преминава у хората или овцете. Обикновено се настанява в бъбреците или в черния дроб, но понякога се оказва в белите дробове. — Крисчън вдигна поглед към нея. — Връзва се, но се опасявам, че тъй като не можем да попитаме Роуз или да намерим друга информация в албумите с изрезки, надали ще знаем със сигурност.

— Следобед ще ги прегледам отново да проверя дали не съм пропуснала нещо.

— А аз ще продължа да мисля.

— Благодаря ти. Но не си създавай излишни главоболия, наистина е просто любопитство. — Касандра надяна ръкавиците си и преплете пръсти, за да ги пристегне.

Крисчън няколко пъти зарови лопатата си в пръстта.

— Имаше твърде много смърт.

Касандра го погледна.

— В работата ми, в онкологията. Беше твърде жестоко. Пациентите, семействата, загубата им. Мислех, че ще успея да се справя, обаче с течение на времето ти се струпва все повече…

Касандра се замисли за последните дни на Нел, за отвратителната стерилна миризма в болницата, за студените и голи оцъклени стени.

— Тази професия не беше за мен. Установих го още в университета.

— Не ти ли хрумна да смениш специалността?

— Не исках да разочаровам майка си.

— Тя е искала да станеш лекар ли?

— Не знам — погледна я той. — Почина, когато бях малък.

В този миг Касандра разбра — рак. Разбра и защо той толкова искаше да забрави миналото.

— Съжалявам, Крисчън.

Той кимна и вдигна очи, когато над главите им прелетя птица.

— Май ще вали. Когато полските врани пикират така, се задава дъжд. — Усмихна се стеснително, сякаш се извиняваше за внезапната промяна на темата. — В сравнение с местния фолклор метеорологията ряпа да яде.

Касандра взе греблото.

— Да поработим още половин час и край за днес.

Изведнъж Крисчън сведе поглед към земята и заровичка с носа на обувката си в пръстта.

— Знаеш ли, канех се да пийна нещо в кръчмата на път за къщи. — Вдигна очи към Касандра. — Дали не би искала да дойдеш?

— Разбира се — чу се тя да отговаря. — Защо не.

Крисчън се усмихна и лицето му се отпусна.

— Страхотно. Това е страхотно.

Нов влажен полъх на соления вятър довя едно кленово листо върху главата на Касандра. Тя го махна и отново насочи вниманието си към обраслия с орлова папрат участък, зарови греблото под един дълъг тънък корен и се помъчи да го изтръгне от земята. И се усмихна, макар да не беше сигурна защо точно.

* * *

В кръчмата свиреше някаква група, затова останаха и си поръчаха пай и картофки. Крисчън й разказа самоиронично как се е върнал да живее с баща си и доведената си майка, а Касандра му довери някои от ексцентричните особености на Нел: за отказа й да купи белачка за картофи, понеже не можела да реже обелката толкова тънко като нея с ножа, за навика й да осиновява котките на други хора, как поставила мъдреца на Касандра в сребърен обков и го превърнала в медальон. Крисчън се смя и смехът му толкова допадна на Касандра, че и тя се хвана да се смее.

Когато Крисчън най-сетне откара Касандра до хотела, вече беше тъмно, а въздухът беше толкова влажен, че светлината от фаровете му жълтееше.

— Благодаря ти — каза Касандра и отвори вратата на колата. — Прекарах чудесно.

И наистина беше така. Беше прекарала непринудено, спокойно и приятно.

— Радвам се, че дойде.

— Аз също.

Касандра се усмихна, скрила лице в рамото си, изчака за миг и затвори вратата. Махна, когато колата му се изгуби в мрака.

— Оставиха ви съобщение по телефона — размаха Саманта едно листче, когато Касандра влезе във фоайето. — Излизали сте, а?

— Да, ходих в кръчмата. — Касандра пое листчето, без да обръща внимание на учудено извитите вежди на Саманта.

Обаждане от Руби Дейвис. Пристига в Корнуол в понеделник. Има резервация за хотел „Блакхърст“. Очаква доклад за развоя на събитията!

Вълна от неподправено удоволствие заля Касандра. Щеше да има възможност да покаже на Руби къщата, албумите с изрезки и Тайната градина. Знаеше, че Руби е човек, който ще разбере специалната им стойност. Щеше да хареса и Крисчън.

— Някой ви докара, нали? Стори ми се колата на Крисчън Блейк.

— Благодаря за съобщението — отвърна усмихнато Касандра.

— Не че успях да видя добре… — провикна се Саманта, докато Касандра се отдалечаваше по стълбите. — Не шпионирам, нищо такова.

В стаята си Касандра си напълни вана с гореща вода и сложи малко лавандулови соли, които Джулия й беше намерила за изморените й мускули. Взе със себе си албумите с изрезки и ги положи върху една суха кърпа на плочките на пода. Влезе във ваната, като се постара да не мокри лявата си ръка, за да отгръща страниците, облегна се на порцелановата стена и отвори първия албум с надеждата да се натъкне на някоя незабелязана подробност за белезите на Роуз.

Когато водата изстина и стъпалата на Касандра станаха морави, още не беше открила нищо полезно. Все същото завоалирано споменаване на „следите“ по тялото на Роуз, от които тя се срамувала.

Обаче намери нещо друго интересно. Нямаше връзка със „следите“, но въпреки това беше интересно. Не просто думите, но и тонът на написаното удиви Касандра:

„Април, 1909 г. Започна работата по зида в къщата. Мама сметна, и то основателно, че е най-добре да бъде сторено по време на отсъствието на Елайза. Къщата беше твърде уязвима. В миналото е било уместно да остане открита, когато са я употребявали с по-съмнителни цели, но вече не е нужно да се вижда открито откъм морето. Тъкмо обратното, сега никой от нас не желае показност. А и предпазливостта никога не е излишна: защото когато можеш да спечелиш толкова много, можеш и да изгубиш много.“

39

Имението „Блакхърст“, 1909 г.

Роуз плачеше. Бузата й беше топла, а възглавницата — мокра, но тя не спираше да плаче. Здраво стисна очи срещу процеждащата се зимна светлина и се разплака, както не беше плакала от дете. Ужасна, ужасна сутрин! Как се осмелява слънцето толкова самоуверено да изгрява и да злорадства над нейното нещастие? Как изобщо другите хора си вършат работата, като че ли на небето има Бог, когато Роуз за пореден път отваря очи и вижда свършека на мечтите си, изписан с кръв? Още колко, питаше се тя, още колко пъти трябва да изтърпи това ежемесечно изтезание?

По някаква ужасна причина й се струваше по-добре да знае, понеже най-непоносими бяха бавно влачещите се помежду дни. Дългите дни, през които Роуз си позволяваше да си представя, да мечтае, да се надява. Надежда — колко беше намразила тази дума! Тя беше коварно семе, посято в душата на човека, което тайно растеше и без много грижи, а после разцъфтяваше с такова великолепие, че всеки се надяваше това да стане. Надеждата, освен това не позволяваше на човек да се поучи от опита си. Защото всеки месец, след седмицата на кървене, Роуз усещаше как тази противна креатура отново се надига и как дъската на опита й бива изтрита. Колкото и да си обещаваше, че този път няма да върви по тази свирка, че няма да стане жертва на жестоките и изпълнени с надежда шепоти, винаги го правеше. Понеже отчаяните хора се вкопчват в надеждата като моряци за отломките от кораба си.

За една година само веднъж можа да си отдъхне от този страховит цикъл. През месеца, когато не получи кървене. Веднага повикаха д-р Матюс, той извърши преглед и изрече благословените слова: тя очакваше дете. Какво блаженство е да чуеш най-съкровеното си желание, изречено толкова спокойно, без почти никаква мисъл за месеците на разочарование преди това, с увереност и твърдост, че всичко ще се развие по реда си. Коремът й щеше да се подуе и щеше да се роди бебе. Осем дни се радва тя на скъпоценната новина, шептя нежни слова на плоския си корем, ходеше, говореше и сънуваше по различен начин. И на деветия ден…

На вратата се почука, но Роуз не помръдна. Махни се, помисли тя, махни се и ме остави на мира.

Вратата се открехна, някой влезе и вбесяващо се постара да не вдига шум. Някакъв звук — поставиха нещо на нощното шкафче — и после тих глас прозвуча до ухото й:

— Донесох ви закуската, госпожо Уокър.

Госпожа Уокър. Коремът на Роуз се стегна от тези думи. Колко силно беше копняла да стане госпожа Уокър. След като се запозна с Натаниъл в Ню Йорк, ходеше на множество танцови забави една подир друга, с разтуптяно сърце се озърташе в залата да го види, дъхът й секваше, докато очите им не се срещнеха и по устните му не плъзнеше усмивка, предназначена само за нея.

Сега вече името беше нейно, но тя се бе оказала недостойна за него. Съпруга, неспособна да осъществи най-основната функция на омъжената жена. Не можеше да даде на съпруга си онова, което се очакваше от една добра съпруга. Деца. Здрави и щастливи деца, които да припкат из имението, да пълнят кофички с пясък, да се крият от гувернантката си.

— Не плачете, госпожо Уокър, ще ви се случи когато му дойде времето.

Всяка добронамерена дума на слугинята за Роуз носеше същинска горчилка.

— Нима, Мери?

— Разбира се, госпожо.

— Защо си толкова сигурна?

— Ами тъй е редно, нали? Жената не може да го избегне, колкото и да се мъчи. Не задълго. Познавам мнозина, дето с радост биха се избавили от туй, ако знаеха начин.

— Неблагодарни нищожества — възкликна Роуз с пламнало и мокро лице. — Такива жени не заслужават благодатта на майчинството.

Погледът на Мери се помъти от нещо, което Роуз взе за съжаление. Вместо да зашлеви пълните и напращели от здраве бузи на слугинята, Роуз се извърна и се сгуши под завивката. Прикотка болката си в корема. Обгърна се с тъмния и празен облак на загубата.

* * *

Натаниъл можеше да го нарисува и насън. Лицето на съпругата му, толкова познато, че на моменти си мислеше, че го познава по-добре от собствената си ръка. Довърши линията, която прокарваше, и леко я размаза с палец. Примижа и наклони глава. Красива беше, в това съмнение нямаше. Тъмна коса и светла кожа, красива уста. Но въпреки това не му доставяше наслада.

Пъхна портретната скица в папката си. Тя щеше да я приеме с радост както винаги. Молбите й за нови портрети бяха толкова отчаяни, че той никога не успяваше да й откаже. Ако не й показваше по един нов портрет през няколко дни, тя плачеше и настояваше той да я уверява в любовта си. Рисуваше я по-скоро по памет, отколкото от натура. Другото би било прекалено болезнено. Неговата Роуз беше изчезнала в скръбта си. Младата жена, с която се бе запознал в Ню Йорк, се беше стопила и отдолу се бе появила тази сянка на Роуз с помътнели от недоспиване очи, нервни крайници и посивяла от тревога кожа. Има ли поет, описал окаяната грозота на любимо същество, преобразено в своята противоположност от мъка?

Нощ след нощ тя му се предлагаше и той се съгласяваше. Обаче желанието на Натаниъл беше изчезнало. Онова, което преди го бе възбуждало, сега го изпълваше с ужас и с нещо още по-лошо — с вина. Вина, понеже когато се любеха, той вече не бе способен да я гледа. Вина, задето не можеше да й даде каквото искаше тя. Не че Роуз щеше да му повярва. Колкото и пъти да я уверяваше, че не желае да има дете, че тя му е съвсем достатъчна, Роуз не искаше и да чуе. Колкото и пъти да обхващаше лицето й с ръце и да я принуждаваше да срещне погледа му, за да й го повтори за пореден път, тя кимаше в знак на съгласие, но той четеше съмнение в очите й, породено от собствения й коварен страх. Той беше безсилен да стигне отвъд него и да я увери, че казва истината.

А сега още по-унизителното бе, че майка й дойде да го посети в ателието му. Разгледа малко сковано портретите му, после седна на стола до статива му и поде словоизлиянието си. Роуз била деликатна, поде тя, такава била открай време. Животинските съпружески инстинкти на мъжа най-вероятно й причинявали огромно страдание, така че най-добре за всички било той да се въздържа известно време. Натаниъл толкова се смути от необходимостта да води такъв разговор с тъща си, че не намери нито думи, нито желание у себе си да изрази своето мнение.

Вместо това кимна в знак на съгласие и потърси уединение в градината на имението вместо в ателието си. Беше превърнал беседката в работно място. През март там все още беше доста студено, но Натаниъл беше готов да се лиши от малко удобство. Заради времето надали някой друг щеше да го потърси за нещо. Най-сетне можеше да диша с пълни гърди. Беше потиснат, след като прекара зимата в къщата, с родителите на Роуз и с нейните обсебващи нужди. Нейната скръб и разочарование се бяха просмукали дори в стените, в завесите, в килимите. Беше като къща на мъртвите: Лайнъс стоеше заключен в тъмната си стаичка, Роуз — в спалнята, Аделайн дебнеше по коридорите.

Натаниъл се приведе напред и вниманието му привлече бликналата слаба слънчева светлина измежду клоните на рододендрона. Пръстите му потрепнаха, закопняха да уловят светлината и сянката. Обаче нямаше време. Платното на лорд Макълби стоеше на статива пред него с нарисувана брада, румени бузи и набраздено от бръчки чело. Оставаха му само очите. Очите винаги затрудняваха Натаниъл.

Той избра четка и махна едно щръкнало косъмче. Тъкмо щеше да нанесе боя върху платното, когато усети, че ръцете го сърбят и странното шесто чувство за самота се отдръпва. Погледна през рамо. Зад него наистина стоеше слуга. Целият настръхна притеснено.

— За бога, човече, не се промъквай така. Ако имаш да ми кажеш нещо, застани пред мен и го кажи. Какъв е смисълът да се прокрадваш така?

— Лейди Монтраше иска да ви уведомя, че каретата за Тримейн Хол ще потегли в два часа следобед, сър.

Натаниъл изруга тихо. Беше забравил за Тримейн Хол. Поредната богата приятелка на Аделайн, която искаше да окичи стените си със своя собствен образ. Може би, ако му провървеше, жената щеше да поиска Натаниъл да нарисува и трите й кученца!

Само като си помисли, че преди време тези запознанства го вълнуваха и му създаваха усещането, че положението му се покачва, както се издига платното на лъскав нов-новеничък кораб! Беше сляп глупак, който не подозираше каква е цената за този успех. Комисионите му растяха, но творческият му импулс намаляваше пропорционално. Той бълваше портрети досущ като новите фабрики за масово производство, чиито собственици не спираха да дърдорят и ликуващо да потриват ръце. Нямаше време да поспре, да се усъвършенства, да промени малко метода си. Той не беше занаятчия, в мазките на четката му вече не беше останала нито човечност, нито достойнство.

А най-лошото от всичко беше, че докато той произвеждаше портрети, времето да прави рисунки, истинската му страст, буквално изтичаше между пръстите му. Ръцете му, уменията му, духът му бяха закърнели.

Беше направил неправилен избор, вече го съзнаваше. Само да се бе вслушал в молбите на Роуз след сватбата им и да беше намерил нов дом за тях двамата, може би всичко щеше да се подреди различно. Може би той и тя щяха да бъдат блажено щастливи, да имат деца, които да им се мотаят в краката, и той да усеща творческо задоволство с връхчетата на пръстите си.

Но пък има вероятност и всичко да си бе останало постарому. Той и тя можеха да се окажат принудени да изтърпят подобно страдание, но в по-мизерни условия. И точно това беше трудното. Нима може да се очаква от едно момче, отраснало в бедност, да избере пътя на по-големите лишения?

А сега и Аделайн, като една същинска Ева, започна да подмята евентуално за портрет на краля! Натаниъл целият настръхваше дори при споменаването на такава възможност, нищо че му беше дошло до гуша от портрети, нищо че се ненавиждаше, задето напълно се е отказал от страстта си.

Натаниъл избута настрани масленото платно и измъкна от папката тайните си рисунки. Работеше над тях от време на време вече две седмици, откакто случайно се натъкна на приказките на братовчедката Елайза сред нещата на Роуз. Макар да бяха написани за деца, да представляваха елементарни истории за смелост и за смърт, приказките му влязоха под кожата. Героите се промъкнаха в съзнанието му и оживяха, а простичката им мъдрост беше като балсам за разбуненото му съзнание и за грозните му тревоги на възрастен човек. Усети, че за да се разсее, понякога драска някакви линии, които се превръщат в магьосница пред чекрък, в царица на феите с дълга и дебела плитка, в принцеса птица, затворена в златната си клетка.

Драскулките постепенно се превръщаха в рисунки. Потъмняваше сенките, удебеляваше линиите, подчертаваше чертите на лицата. Натаниъл забождаше парченцата пергамент в горната част на статива си, за да не ги отвее лекият ветрец. Оглеждаше ги отново и отново, стараеше се да не забелязва хартията с воден знак, която Роуз му купи веднага след сватбата, стараеше се да не мисли за по-щастливи времена.

Рисунките още не бяха завършени, но той беше доволен от тях. Само това занимание му доставяше удоволствие и нещо повече — даваше му възможност за бягство от мъченичеството, в което се бе превърнал животът му. Следобед Натаниъл щеше да си позволи да скицира, да рисува безцелно, както правеше като дете. Мрачните очи на лорд Макълби щяха да почакат.

* * *

Най-накрая Роуз се облече с помощта на Мери. Цяла сутрин лежа, но най-накрая реши да излезе от стаята. Кога за последен път беше напускала четирите стени? Преди два дни? Преди три? Едва не падна, когато се изправи. Свят й се зави, коремът я присви — все познати усещания от детството. Тогава Елайза повдигаше духа й с вълшебни приказки, с приказки, извлечени от залива. Само да можеше и страданието на възрастните да се лекува толкова лесно!

Роуз не беше виждала Елайза от доста време. Понякога я мярваше през прозореца да се разхожда из градината или да стои на канарата над залива — далечна точица с дълга развята зад нея рижа коса. Един-два пъти Мери я потърси с вестта, че госпожица Елайза е долу и моли да бъде приета, но Роуз неизменно отказваше. Обичаше Елайза, но битката, която сега водеше срещу скръбта и надеждата, изсмукваше цялата й сила. А Елайза беше толкова одухотворена, толкова жизнена, оптимистично настроена и здрава. Роуз просто не можеше да го понесе.

Безтегловна като привидение, Роуз се понесе по застлания с килим коридор, положила длан върху декоративния перваз на стената, за да пази равновесие. Следобед, когато Натаниъл се върнеше от срещата си в Тримейн Хол, щеше да отиде при него в беседката. Разбира се, щеше да е студено, но тя щеше да накара Мери да я увие с нещо топло, а Томас можеше да извади кушетката и едно одеяло, за да й е удобно. Натаниъл сигурно се чувстваше самотен навън и щеше да се зарадва, че тя отново е до него. И можеше да я нарисува полегнала. Натаниъл толкова обичаше да я рисува, а неин дълг като съпруга беше да угажда на съпруга си.

Роуз почти бе стигнала до стълбите, когато чу гласове във ветровития коридор.

— Тя твърди, че няма да каже нищо, че е единствено нейна работа.

Думите бяха накъсани от потропването на метла по перваза на дюшемето.

— Господарката няма да остане доволна, като разбере.

— Господарката няма да разбере.

— Ако има очи на главата си, ще разбере. Не са много ония, дето не забелязват кога една жена напълнява, понеже носи дете в утробата си. — Роуз притисна студената си ръка към устата и тихичко се прокрадна по коридора, наострила уши да дочуе още нещо. — Тя казва, че жените от семейството й не напълнявали. Щяла да успее да го прикрие с униформата си.

— Дано да е права, че иначе ще изхвърчи от тук най-позорно.

Роуз стигна в горния край на стълбите навреме, за да види как Дейзи влиза в помещението на слугите. Сали нямаше късмет да се оттегли навреме.

Прислужницата се сепна и бузите й поруменяха на грозни петна.

— Извинете, госпожо. — Непохватна проява на учтивост, заплетена в полите метла. — Не ви видях.

— За кого говорехте, Сали?

Петната стигнаха до връхчетата на ушите на момичето.

— Сали, настоявам да ми отговориш. Коя очаква дете?

— Мери, госпожо. — Почти шепот.

— Мери ли?

— Да, госпожо.

— Мери очаква дете?

Момичето кимна отривисто, а по лицето му се изписа огромно желание да се изпари.

— Разбирам.

Дълбока пропаст зейна в корема на Роуз и сякаш щеше цялата да я всмукне навътре. Това глупаво момиче с неговата отблъскваща, евтина плодовитост. Перчи се с нея пред очите на всички, грижи се лицемерно за Роуз, уверява я, че всичко ще бъде наред, а после се смее зад гърба й. При това е неомъжена! Е, не в този дом! Имението „Блакхърст“ спазваше древен и строг морал. Роуз трябваше да се погрижи за спазването на тези норми. Тя предпазливо въздъхна и каза:

— Благодаря ти, Сали. Можеш да си вървиш.

* * *

Аделайн прокарваше четката през косата си отново и отново. Бяха уволнили Мери и прислугата за предстоящото през уикенда увеселение се оказваше крайно недостатъчна, но трябваше да се справят с отсъствието на момичето. Макар обикновено да не насърчаваше Роуз да взема решения за прислугата, без да се консултира с нея, обстоятелствата този път бяха извънредни, а Мери беше малка мръсница. При това неомъжена, което беше още по-срамно. Не, инстинктът на Роуз беше правилен, нищо че подходът й не беше.

Клетата скъпа Роуз. Д-р Матюс се срещна с Аделайн в началото на седмицата, седна срещу нея в сутрешния салон и заговори приглушено, както правеше винаги при повод за тревога. Каза й, че Роуз не е добре (като че ли Аделайн не го виждаше и сама) и че той е сериозно загрижен.

— За жалост, лейди Монтраше, страховете ми не се ограничават със сегашното влошаване на състоянието й. Има и… — изкашля се той леко зад прилежно свития си юмрук — … и други неща.

— Какви други неща, доктор Матюс? — подаде му Аделайн чаша чай.

— Емоционални проблеми, лейди Монтраше — усмихна се лекарят превзето и отпи от чая си. — Когато разпитах госпожа Уокър за физическите аспекти на брака й, тя изложи, според моето професионално мнение, нездрава тенденция към прекомерно активна физическа интимност.

Аделайн усети, че дробовете й се разширяват, но се овладя и се застави да въздъхне спокойно. Понеже нямаше какво друго да каже или да направи, тя сложи още една бучка захар в чая си и разбърка. Кимна на д-р Матюс да продължава, без да го поглежда в очите.

— Не се тревожете, лейди Монтраше. Макар състоянието на дъщеря ви да е наистина сериозно, тя не е сама. Уверявам ви, че сред младите дами напоследък се наблюдава тенденция към повишена физическа активност, и съм уверен, че госпожа Уокър ще го преодолее. Тревожи ме повече подозрението, че тази физическа активност е една от причините за непрекъснатите й несполуки.

Аделайн се прокашля.

— Продължете, доктор Матюс.

— Искреното ми мнение като лекар е, че дъщеря ви трябва да преустанови всякакви интимни отношения, за да даде на крехкото си тяло възможност да се възстанови. Защото нещата са свързани, лейди Монтраше, всичко е свързано.

Аделайн поднесе чашата към устните си и вкуси от горчилката на финия порцелан. Кимна почти незабележимо.

— Неведоми са пътищата Божии. А също и на създаденото по негов образ и подобие човешко тяло. Разумно е да се допусне, че една млада жена с по-силен… апетит — усмихна се той извинително с присвити очи — няма да е безукорен пример за майчинство. Тялото усеща тези неща, лейди Монтраше.

— Значи, вие смятате, доктор Матюс, че ако дъщеря ми прави по-редки опити, има по-голяма вероятност да успее.

— Заслужава си да се замислим над такава възможност, лейди Монтраше. Да не говорим за ползата от подобно въздържание за нейното общо здравословно състояние. Нещо като ветрен конус, лейди Монтраше.

Аделайн изви вежди и се зачуди — не за пръв път — защо през цялото време е останала лоялна към д-р Матюс.

— Ако ветреният конус виси навън години наред без възможност за отдих или за поправка, силните ветрове несъмнено ще пробият дупки в тъканта му. По същия начин дъщеря ви трябва да получи време да събере сили. Тя трябва да бъде предпазвана от силните ветрове, които могат да я разкъсат.

Като оставим настрана приказките му за ветрени конуси, в думите на д-р Матюс имаше известен здрав разум. Роуз беше слаба и болна и ако не си дадеше достатъчно време да оздравее, нямаше да се възстанови напълно. Обаче тя толкова силно копнееше да има дете, че Аделайн се съмняваше дали няма да се окаже невъзможно да я убеди да постави собственото си здраве на първо място. Аделайн дълго размишлява и реши, че ще се наложи да привлече и Натаниъл в заговора. Колкото и неловък да се очертаваше подобен разговор, тя винаги успяваше да го накара да се подчини. През изминалите дванайсет месеца Натаниъл се беше научил да играе по свирката на Аделайн и сега, изправен пред перспективата да нарисува кралски портрет, той със сигурност щеше да възприеме гледната точка на тъща си.

Аделайн успя външно да запази спокойствие, но само как кипеше от гняв вътрешно. Още колко изпитания щеше да се окаже принудено да изтърпи слабото тяло на Роуз? Където и да отидеше Аделайн — да играе бридж, на социални събирания, кръщенета и увеселения в края на седмицата, — тя наблюдаваше как младите жени се смеят и флиртуват с пламнали бузи и мисълта я сполетя неусетно: защо те са здрави, щастливи и силни и притискат бебе в обятията си, а моята Роуз няма дете? Дали не беше Божие наказание? Може би Аделайн прекомерно се бе гордяла с красотата на Роуз, с изисканите й обноски, с благия й характер. Защото какво по-жестоко наказание от това да гледаш как любимото ти дете страда?

Само като си помислеше, че Мери, противното здраво момиче с онова широко лъчезарно лице и чорлава коса, е бременна! Че носи нежелано дете, докато други, които копнеят за това толкова дълбоко, така и не го получават. Къде е справедливостта? Нищо чудно, че Роуз беше откачила — всъщност това се полагаше на нея. Радостната новина, детето… трябваше да са на Роуз. А не на Мери.

Само да можеше да намери начин да даде на Роуз дете, без да предизвиква физически страдания. Разбира се, това беше невъзможно. Жените щяха да се редят на опашка, ако подобно решение бе възможно.

Изведнъж ръката на Аделайн застина във въздуха с четката за коса. Тя се вгледа в отражението си, но не видя нищо. Мислите й бяха другаде, тя размишляваше над пращящия от здраве образ на едно здраво момиче, лишено от майчински инстинкт, и го сравняваше с този на крехка жена, чието тяло изневерява на изпълненото с майчинска готовност сърце…

Остави четката. Притисна студените си ръце в скута.

Възможно ли бе това противоречие да бъде поправено? Нямаше да е лесно. Първо, трябваше да убеди Роуз, че така е най-добре. След това момичето. Аделайн трябваше да се погрижи тя да проумее, че това е неин дълг. Че го дължи на семейство Монтраше, след като години наред се е радвала на благоразположението им.

Несъмнено щеше да е трудно, но не невъзможно.

Аделайн бавно се изправи. Внимателно постави четката върху тоалетната масичка. Пое по коридора, все още подкастряйки току-що избуялото в главата й хрумване.

* * *

Най-важното за присаждането на розите беше ножът. Дейвис казваше, че трябва да бъде остър като бръснач и да може да подстриже косъмчетата на ръката му. Елайза го откри в парника и той с удоволствие й помогна за хибрида, който момичето приготвяше за градината си. Показа й къде да среже, как да го направи без тресчици и неравности, които може да попречат на присадката да се захване за растението. Накрая Елайза остана в парника цяла сутрин и му помогна при разсаждането на пролетните растения. Толкова й беше приятно да зарови ръце в топлата пръст, да усети с връхчетата на пръстите си възможностите, които криеше настъпването на новия сезон.

А когато си тръгна, Елайза се прибра пеша. Денят беше студен, високо горе се носеха тъничките пера на облаците и след влажния и задушлив парник на Елайза й беше много приятно да усеща мразовития вятър с лицето си. Тъй като беше близо до къщата, мислите й както обикновено се насочиха към братовчедка й. Мери й беше разказала, че напоследък Роуз е много умърлушена, и макар Елайза да подозираше, че няма да я допуснат при нея, не можеше да понесе да е толкова наблизо, без да опита. Почука на страничната врата и зачака да й отворят.

— Добър ден, Сали. Идвам да видя Роуз.

— Не може, госпожице Елайза — отговори намусена Сали. — Госпожа Уокър е ангажирана и не може да приема гости. — Мелодията на фразата издаваше, че е наизустена.

— Хайде, Сали — усмихна се насила Елайза, — аз не съм гостенка. Сигурна съм, че ако съобщиш на Роуз, че съм тук…

От тъмното се разнесе гласът на леля Аделайн:

— Сали е напълно права, госпожа Уокър е ангажирана. — Тъмният силует се показа. — Готвим се да обядваме. Ако оставиш визитна картичка, Сали ще се погрижи госпожа Уокър да бъде осведомена за молбата ти за среща.

Сали стоеше с наведена глава и пламнали бузи. Явно сред прислугата беше настанал смут и Елайза щеше да се осведоми от Мери по-късно. Без присъствието на Мери и редовните й сведения Елайза нямаше да знае почти нищо за случващото се в къщата.

— Нямам визитна картичка — отвърна Елайза. — Сали, ако обичаш, кажи на Роуз, че съм се отбила.

Елайза кимна на леля си и пое през моравата, като се обърна само веднъж, за да погледне към прозореца на новата спалня на Роуз, който на ранната пролетна светлина изглеждаше бял. Елайза потръпна и мислите й отново се насочиха към ножчето за присаждане на Дейвис: как, ако е достатъчно остро, то прорязва растението толкова лесно и прецизно, че не остава и следа от мястото на свързването.

Елайза заобиколи фонтана, продължи надолу по моравата и стигна до беседката. Вътре бяха разположени принадлежностите за рисуване на Натаниъл, както често се случваше напоследък. Него самия го нямаше, сигурно беше отишъл в къщата за обяд, но работата му беше на статива…

Мислите излетяха от главата на Елайза.

Нямаше как да не разпознае рисунките.

Почувства се странно, когато видя съживени образите, родени от собственото й въображение. Герои, битували само в нейния измислен свят, някак чудодейно се бяха превърнали в картинки. Неочаквана вълна плисна под кожата на Елайза — едновременно студена и гореща.

Елайза се приближи и изкачи стъпалата на беседката. Обходи с поглед рисунките. Усмихна се, не се сдържа. Сякаш откри въображаем приятел, най-неочаквано сдобил се с тяло. Образите толкова приличаха на собствените й фантазии, че бяха тутакси разпознаваеми, но и някак различни. Ръката му беше по-мрачна от нейното съзнание — да, това беше, — но на Елайза й допадна. Без да се замисля, откачи рисунките от статива.

Забърза обратно — през лабиринта, градината и южната порта, като през цялото време превърташе рисунките в мислите си. Кога ги беше нарисувал, защо, какво възнамеряваше да прави с тях? Едва след като окачи палтото и шапката си в коридора на къщата на скалата, Елайза си спомни за писмото, което неотдавна беше получила от един лондонски издател. Господин Хобинс най-напред отправяше комплимент на Елайза по отношение на приказките й. Пишеше, че имал малка, дъщеря, която със затаен дъх очаквала всяка нова приказка от Елайза Мейкпийс. След това предлагаше на Елайза да обмисли възможността за издаването на илюстрована антология и да има предвид неговото издателство, ако се реши на подобно нещо.

Елайза се почувства поласкана, но не беше убедена. По някаква причина предложението си остана съвсем абстрактно в съзнанието й. Сега обаче, след като видя скиците на Натаниъл, вече можеше да си представи такава книга, почти усещаше тежестта й в ръцете си. Сборно издание на най-любимите й приказки, детско томче. Досущ като книгите, които беше намерила във вехтошарското магазинче на госпожа Суиндъл преди толкова много години.

И макар че в писмото на господин Хобинс не се споменаваше конкретно възнаграждение, Елайза не се съмняваше, че би могла да очаква по-солидна сума от онова, което беше получавала досега. Цяла книжка несъмнено струваше много повече от една-единствена приказка. Може би Елайза щеше да съумее най-сетне да събере парите, необходими за едно пътуване по море…

Силно хлопане на вратата я откъсна от мислите й.

Елайза прогони нерационалното предчувствие, че на прага си ще види Натаниъл, дошъл да си вземе рисунките. Разбира се, не беше той. Никога не беше идвал в къщата на скалата, а и щеше да установи изчезването на рисунките чак часове по-късно.

Отвори вратата. На прага завари Мери със следи от сълзи по бузите.

— Моля ви, госпожице Елайза, помогнете ми.

— Какво има, Мери? — Елайза покани момичето вътре и хвърли поглед през рамо, преди да затвори вратата. — Боли ли те нещо?

— Не, госпожице Елайза — разтресе се от ридания момичето, — не съм се ударила.

— Казвай тогава, какво се е случило?

— Заради госпожа Уокър е.

— Роуз? — Сърцето на Елайза затуптя като лудо в гърдите.

— Тя ме изгони — пое си дъх през сълзи Мери, — каза ми веднага да си събирам нещата и да се махам.

Облекчението на Елайза, че Роуз е добре, се сборичка с изненадата.

— Но защо, Мери?

Мери се отпусна тежко на един стол, изтри очи с опакото на дланта си и размаза сълзите по лицето си.

— Не знам как да го кажа, госпожице Елайза.

— Ами карай направо, Мери, умолявам те, и ми кажи какво се е случило, за бога!

По бузите на Мери отново се затъркаляха сълзи.

— Чакам дете, госпожице Елайза. Ще имам бебе, обаче колкото и да се стараех да го скрия, госпожа Уокър някак си разбра и ми каза, че не съм желана в къщата.

— О, Мери! — възкликна Елайза, тежко се отпусна на другия стол и взе ръцете й между своите. — Сигурна ли си за бебето?

— Няма никакво съмнение, госпожице Елайза. Не исках, но се случи.

— А кой е бащата?

— Едно момче от съседната улица. Моля ви, госпожице Елайза, той не е лош и казва, че иска да се ожени за мен, обаче най-напред трябва да спечеля достатъчно пари, иначе няма да имаме за къща и за храна за бебето. Не мога да си изгубя работата, още не, госпожице Елайза, пък и съм сигурна, че мога да се справям добре.

Изражението на Мери беше толкова отчаяно, че Елайза не можеше да й отговори по друг начин, освен:

— Ще видя какво мога да направя, Мери.

— Ще говорите ли с госпожа Уокър?

Елайза наля чаша вода от каната и я подаде на Мери.

— Ще се опитам, но знаеш не по-зле от мен, че много трудно ме допускат до Роуз.

— Моля ви, госпожице Елайза, вие сте единствената ми надежда.

Елайза кимна и се усмихна с увереност, каквато всъщност не изпитваше.

— Ще дам на Роуз няколко дни да се успокои и после ще поговоря с нея за теб. Сигурна съм, че тя ще подходи разумно.

— О, благодаря ви, госпожице Елайза. Знаете, че не съм искала да стане така — здравата оплетох конците. Как ми се иска да можех да върна времето назад и да поправя стореното.

— Всеки е пожелавал да има власт над времето — увери я Елайза. — Сега си върви, скъпа Мери, и се помъчи да не се тревожиш. Сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще ти съобщя, след като поговоря с Роуз.

* * *

Аделайн почука тихо на вратата на спалнята и я отвори. Роуз седеше на канапето до прозореца, забола поглед в земята. Ръцете й бяха страшно слабички, а профилът — съвсем измършавял. Стаята беше притихнала в безмълвие от състрадание към обитателката си, възглавниците се бяха сплескали, завесите бяха провиснали отчаяно. Дори въздухът беше застинал между сноповете струяща отвън слаба светлина.

Роуз с нищо не показа, че е усетила влизането на майка си или че има нещо против, затова Аделайн се приближи и застана зад нея. Погледна през прозореца да види върху какво е приковано вниманието на дъщеря й.

Натаниъл седеше пред статива си в беседката и преглеждаше листовете в кожената си папка. В жестовете му се долавяше тревога, сякаш беше изгубил някакво свое важно пособие.

— Той ще ме напусне, мамо. — Гласът на Роуз прозвуча блед като слънцето. — Защо му е да остане?

В този момент Роуз се извърна и Аделайн се помъчи да не допусне собственото й лице да отрази посивялото и плашещо състояние на дъщеря й. Положи длан върху костеливото рамо на Роуз.

— Всичко ще се оправи, моя Роуз.

— Така ли?

В тона й имаше такава горчивина, че Аделайн трепна.

— Разбира се.

— Не виждам как ще стане, понеже не съм в състояние да му помогна да се осъществи като мъж. Все не успявам да го даря с наследник, да му дам дете. — Роуз отново се извърна към прозореца. — Разбира се, че ще ме напусне. А без него аз съвсем ще се стопя.

— Разговарях с Натаниъл, Роуз.

— О, мамо…

Аделайн вдигна пръст и докосна устните на Роуз.

— Разговарях с Натаниъл и съм сигурна, че той, както и аз самата, най-много от всичко иска ти да възвърнеш доброто си здраве. Децата ще се появят, след като оздравееш, просто трябва да проявиш търпение. Дай си време да се възстановиш.

Роуз поклати глава, а шията й беше толкова тъничка, че на Аделайн й се прииска да я накара да спре, да не би да се нарани.

— Не мога да чакам, мамо. Без дете не мога да продължа напред. Готова съм на всичко, за да имам дете, дори да навредя на себе си. Предпочитам да умра, отколкото да чакам.

Аделайн внимателно приседна до нея и пое бледите и студени ръце на дъщеря си между своите.

— Не е нужно да се стига до там.

Роуз примигна с огромните си очи срещу Аделайн и в тях проблесна бледа искрица надежда — надеждата, която никога не напуска едно дете, вярата, че родителят може да оправи нещата.

— Аз съм ти майка и съм длъжна да се грижа за здравето ти, дори и ако ти не го правиш, затова много размишлявах над страданието ти. Убедена съм, че можеш да имаш дете, без да се излагаш на опасност.

— Мамо?

— Отначало може би няма да откликнеш охотно, но те умолявам да прогониш съмненията си. — Аделайн снижи глас. — Моля те, Роуз, чуй внимателно какво имам да ти кажа.

* * *

Накрая всъщност Роуз потърси Елайза. Пет дни след посещението на Мери в къщата на скалата Елайза получи съобщение, че Роуз иска да я види. И което беше още по-изненадващо — Роуз предлагаше двете да се срещнат в Тайната градина на Елайза.

Когато зърна братовчедка си, Елайза се зарадва, че се е сетила да вземе възглавници за желязната пейка. Защото клетата Роуз направо се беше стопила. Мери беше намекнала за влошеното здраве на господарката, но Елайза не беше допускала, че става дума за такова крайно изтощение. Постара се да не издаде смайването си, но явно не успя.

— Изненадана си от вида ми, братовчедке — усмихна се Роуз и скулите й се превърнаха в остриета. — Добре те познавам, скъпа Елайза. Чета мислите ти, сякаш са мои собствени. Не се притеснявай. Просто боледувах и съм доста отслабнала, но както винаги, ще се възстановя.

Елайза кимна и усети парене в очите.

Роуз се усмихна — усмивка, която опитът й да изглежда уверена направи още по-печална.

— Ела, седни до мен, Елайза — повика я тя с жест. — Нека усетя скъпата си братовчедка редом. Помниш ли когато за пръв път ме доведе в Тайната градина и двете заедно засадихме ябълковото дръвче?

Елайза пое студената слаба ръка на Роуз в своята.

— Разбира се, че помня. Виж го сега, Роуз, виж нашето дръвче.

Фиданката беше пораснала и стигаше почти до горния край на стената. От стеблото излизаха изящни голи клонки, а тънки филизи бяха щръкнали нагоре към небето.

— Красиво е — отбеляза мечтателно Роуз. — Само като си помисля, че ние трябваше просто да го посадим в пръстта и после то само си знае работата.

Елайза се усмихна мило.

— Просто е изпълнило природното си предназначение.

Роуз прехапа устна и остави червена следа.

— Тук сякаш се чувствам отново на седемнайсет, точно преди да замина за Ню Йорк. Изпълнена с вълнение и радостно очакване — усмихна се тя на Елайза. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто седяхме тук двете, само ти и аз, както правехме като малки.

Вълна от носталгия отми изпълнената със завист и разочарование година. Елайза силно стисна ръката на Роуз.

— Разбира се, че е така, братовчедке.

Роуз се позакашля и крехкото й тяло се разтърси от усилието. Елайза тъкмо понечи да загърне раменете й е шал, когато Роуз отново заговори:

— Получавала ли си новини от къщата напоследък?

Елайза отговори предпазливо, чудейки се какво е предизвикало внезапната смяна на темата.

— Видях се с Мери.

— Значи, знаеш — погледна я в очите Роуз и задържа погледа й, преди тъжно да поклати глава. — Тя не ми остави избор, братовчедке. Знам, че двете сте близки, но е немислимо Мери да остане в „Блакхърст“ в това състояние. Разбираш го, нали?

— Тя е добро и предано момиче, Роуз — внимателно каза Елайза. — Да, не отричам, че е постъпила неблагоразумно, но дали не би могла да се смилиш над нея? Мери няма никакви доходи, а очаква дете и има нужди, които трябва да посреща. Моля те, Роуз, постави се на мястото на Мери, представи си колко й е трудно.

— Уверявам те, че не съм мислила за почти нищо друго.

— В такъв случай разбираш…

— Някога копняла ли си за нещо, Елайза, искала ли си някога нещо толкова силно, че да не можеш да живееш без него?

Елайза се замисли за пътешествието си по море. За обичта си към Сами. За нуждата си от Роуз.

— Повече от всичко на света искам да имам дете. Сърцето ме боли, както ме болят ръцете. Понякога усещам в тялото си тежестта на детето, което копнея да притисна в обятията си. Копнея за топлата му главичка в извивката на ръката ми…

— Със сигурност някой ден…

— Да, да, някой ден… — Немощната усмивка на Роуз противоречеше на оптимистичните й думи. — Обаче от толкова отдавна се мъча да зачена, а не мога. Тринайсет месеца, Елайза. Тринайсет месеца, а се натъквам само на разочарования и на провали. А сега доктор Матюс твърди, че здравето може да ми погоди лоша шега. Нали си представяш как се почувствах, когато разбрах малката тайна на Мери — че тя съвсем случайно е получила точно онова, за което копнея аз. Че тя, която не би могла да предложи нищо, има онова, което на мен, способната да дам всичко, ми е отказано. Нали разбираш колко несправедливо е това? Не може Бог да желае такова противоречие.

Отчаянието на Роуз беше толкова всепоглъщащо, а крехкото й телце бе толкова немощен съсъд на пламенното й желание, че изведнъж загрижеността на Елайза за Мери отстъпи на заден план.

— Как мога да ти помогна, Роуз? Кажи ми какво мога да направя.

— Би могла да сториш нещо, братовчедке Елайза. Нуждая се от помощта ти за нещо, което в крайна сметка ще помогне и на Мери.

Най-сетне. Роуз най-сетне бе осъзнала онова, което Елайза знаеше открай време — че се нуждае от братовчедка си. Че единствено Елайза е в състояние да й помогне.

— Разбира се, Роуз, каквото поискаш — отговори Елайза. — Кажи какво искаш да направя и ще го сторя.

40

Триджина, 2005 г.

Времето се промени късно през една петъчна нощ и през целия уикенд селото се чумереше под сивкава мъгла. Предвид категорично неблагоприятните условия Касандра реши, че изморените й крайници заслужават малко отдих, затова си взе заслужена почивка от къщата на скалата. Прекара неделята, сгушена в стаята си с горещи чаши чай и дневника на Нел, заинтригувана от факта, че баба й беше потърсила частен детектив от Бодмин. Някой си Нед Мориш, когото намерила в местния телефонен указател, след като Уилям Мартин я бе насочил да разгадае защо Елайза е изчезнала през 1909 година и така да разбули цялата тайна.

В неделя Касандра се срещна с Джулия за следобедния чай. Цяла сутрин валя неспирно, но към средата на следобеда пороят отслабна до лек ръмеж, а в промеждутъците без дъжд се спускаше мъгла. През вертикалните решетки на прозорците Касандра виждаше само свежото зелено на мократа морава — всичко останало бе просто влажна мъгла, от която току изникваше по някой гол клон, приличен на тънка като косъм пукнатина на бяла стена. Тъкмо такива сиви дни обичаше Нел. Касандра се усмихна при спомена как навличането на дъждобрана и на гумените ботуши изпълваше баба й с въодушевление. Може би някъде дълбоко в себе си Нел е долавяла зова на своя истински произход.

Касандра се облегна на възглавничките на креслото и впери поглед в проблясващите в камината пламъци. По всички ъгълчета на фоайето на хотела се бяха събрали хора — някои играеха настолни игри, други четяха или похапваха — и помещението беше изпълнено с уютните приглушени шумове на топлото и сухо място.

Джулия сложи цяла лъжичка сметана върху дебело намазаната си с конфитюр кифличка.

— Защо изведнъж се заинтересува от стената на къщата?

Пръстите на Касандра залепнаха около топлата чаша.

— Нел е била убедена, че ако открие къде е изчезнала Елайза през 1909 година, ще открие и отговора на собствената си загадка.

— Но какво общо има това със стената?

— Не знам, може би нищо. Обаче нещо в албума с изрезки на Роуз ме накара да се замисля.

— Кое точно?

— През април 1909 година тя споменава нещо, което, изглежда, свързва пътуването на Елайза с построяването на стената.

Джулия облиза сметаната от върха на пръста си.

— Помня — каза тя. — Освен това споменава, че трябва да внимава, понеже когато човек очаква да спечели много, той може и да изгуби много.

— Точно така. Просто ми се иска да знаех какво е имала предвид.

Джулия прехапа устни.

— Много грубо от нейна страна, че не е разказала по-подробно заради нас, дето четем албума й стотина години по-късно.

Касандра се усмихна разсеяно и се заигра с едно конче, щръкнало от ръкохватката на креслото.

— Обаче защо го споменава? Какво е щяла да спечели и какво се е опасявала да не изгуби? И какво общо има сигурността на къщата на скалата с всичко това?

Джулия отхапа от кифличката си и задъвка бавно и замислено. Попи устни с хотелска салфетка.

— Роуз е била бременна по онова време, нали?

— Според написаното в албума с изрезки.

— Значи, може да се дължи на хормоните. Случва се, нали? Жените стават твърде емоционални, нали? Може би Елайза й е липсвала и тя се е тревожела да не би в къщата да нахлуят крадци. Може да се е чувствала отговорна. По онова време двете момичета все още са били много близки.

Касандра се замисли над предположението й. Бременността наистина предизвиква някои доста странни промени в настроението, но дали това е достатъчно обяснение? Дори ако допуснем, че причината са хормоните, във въпросния текст от албума имаше нещо прелюбопитно. Какво се е случвало в къщата на скалата, заради което Роуз се е чувствала толкова уязвима?

— Казват, че утре времето се оправя — отбеляза Джулия и остави ножа си в пълната с трохи чиния. Облегна се в креслото си, дръпна лекичко завесата и се загледа в мъглата навън. — Предполагам, че отново ще се заловиш на работа в къщата?

— Всъщност не. Очаквам да ми гостува една приятелка.

— Тук, в хотела ли?

Касандра кимна.

— Прекрасно! Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

* * *

Джулия имаше право, в понеделник следобед мъглата най-сетне започна да се вдига и имаше изгледи слънцето плахо да пробие през облаците. Касандра чакаше във фоайето, когато колата на Руби спря на паркинга отпред. Усмихна се при вида на малкия бял автомобил, събра албумите с изрезки и излезе във вестибюла.

— Уф! — пристъпи вътре Руби и пусна чантите си на пода. Смъкна от главата си шапката за дъжд и тръсна подобната си на козина на овчарско куче коса. — Забравила бях как посреща гости Корнуол! Не вали нито капка, а цялата съм вир-вода!

— Заради мъглата е.

Руби се закова на място и впери поглед в Касандра.

— Я се виж!

— Какво? — заглади косата си Касандра. — Какво ми има?

Руби се усмихна толкова широко, че в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Абсолютно нищо и точно това имам предвид, мамка му. Изглеждаш фантастично.

— А! Ами благодаря.

— Корнуолският въздух явно ти се отразява добре, понеже изобщо не приличаш на жената, която посрещнах на „Хийтроу“.

Касандра се засмя за изненада на Саманта, която подслушваше от рецепцията.

— Наистина много се радвам да те видя, Руби — призна Касандра и посегна към единия й куфар. — Хайде да се отървем от тези и да излезем на разходка, да видим как е заливът след толкова много дъжд.

* * *

Касандра затвори очи, вдигна лице и остави морския бриз да погъделичка клепачите й. По-надолу по брега си бъбреха чайки, до ухото й прехвърча насекомо, леки вълни ритмично плискаха брега. Усети как я обзема огромно спокойствие, докато равняваше дишането си с това на морето: вдишване и издишване, вдишване и издишване. Дъждът от предните няколко дни беше разбунил морски талази и във вятъра се усещаше силен мирис на сол. Касандра отвори очи и бавно плъзна поглед из залива. Редицата стари дървета на хребета, черната скала в края на залива, високите тревисти възвишения, които скриваха нейната къща. Въздъхна. Огромна наслада.

— Чувствам се като на страниците на „Великолепната петорка в Пещерата на бракониерите“ — провикна се Руби, отдалечила се малко по-напред по брега. — Все ми се струва, че кучето Тими ей сега ще дотича с писмо в бутилка в муцуната — ококори се тя — или с човешка кост… въобще с някое нечестиво нещо, което е изровил!

Касандра се усмихна.

— Толкова обичах тази книжка. — Тя се запъти по камъните към Руби и черната скала. — Като дете, докато четях през горещите дни в Брисбън, бях готова на всичко, за да раста на мъгливо крайбрежие с пещери на контрабандисти.

Стигнаха до края на брега, където камъните срещаха тревата, и пред тях се ширна стръмният крайбрежен склон, ограждащ залива.

— Мили боже! — възкликна Руби, проточила шия към върха. — Наистина ли смяташ да се катерим?

— Не е толкова стръмно, колкото изглежда, повярвай ми.

Времето и преминаващите от там бяха отъпкали тясна пътека, станала почти невидима сред високите сребристи треви и жълтите цветенца. Двете поеха по нея, като спираха често, за да може Руби да си поеме дъх.

Касандра дишаше с пълни гърди, наслаждавайки се на чистия и освежен от дъжда въздух. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-прохладно ставаше. Когато стигнаха върха, Касандра се пресегна да хване дългите светли стебла на тревата, да ги почувства как се плъзгат през стиснатите й длани.

— Почти стигнахме — провикна се тя назад към Руби. — Точно зад този хребет е.

— Чувствам се като някое от хлапетата на Фон Трап¹² — заяви Руби задъхано, — обаче по-дебела, по-стара и без капчица сила за песни.

Касандра стигна върха. Над нея перести облаци се носеха по небето, погнати от силни есенни ветрове. Тя се запъти към края на скалата и зарея поглед към безбрежното разбунено море.

Зад нея се разнесе гласът на Руби:

— О, слава богу, жива съм. — Застана до Касандра с ръце на коленете, мъчейки се да си поеме дъх. — Ще ти издам една тайна — изобщо не бях сигурна, че този момент някога ще настъпи.

Изправи се, премести ръце на кръста си и приближи до Касандра. Изражението й се разведри, когато огледа хоризонта.

— Красиво е, нали? — попита Касандра.

— Удивително е — поклати глава Руби. — Сигурно това изпитват птиците по гнездата си. — Тя отстъпи назад от ръба на канарата. — Само че вероятно са малко по-сигурни, понеже разполагат с криле, в случай че паднат.

— Къщата е била наблюдателен пост във времената на контрабандистите.

— Да, мога да го повярвам — кимна Руби. — Оттук се вижда почти всичко. — Тя се обърна, очаквайки да види къщата. Намръщи се. — Жалко, че има толкова висока стена. Сигурно закрива гледката.

— Да, на долния етаж я закрива, но невинаги я е имало — построена е през 1909 година.

Руби приближи до портата.

— Защо, за бога, някой ще иска да огражда къщата така?

— От съображения за сигурност.

— Срещу какво?

— Повярвай ми, и аз бих искала да разбера. — Руби последва Касандра и отвори скрибуцащата метална порта.

— Много дружелюбно — посочи Руби предупредителната табела към нарушителите.

Касандра се усмихна замислено. Не приближавай, за да не пострадаш! През последните седмици толкова често минаваше покрай табелата, че беше престанала да я забелязва. А сега, заедно с онази забележка от албумите с изрезки на Роуз, табелата придоби нов смисъл.

— Хайде, Кас. — Руби стоеше в другия край на пътеката до вратата на къщата и потупваше със стъпалцата си. — Издържах похода, почти без да се оплаквам, но нали не очакваш да се покатеря по стената и да се вмъкна вътре през някой прозорец?

Касандра се усмихна и й показа месинговия ключ.

— Не се бой. Край на физическото натоварване. Поне за днес. Тайната градина ще оставим за утре. — Тя пъхна ключа, завъртя го наляво и след едно шумно изщракване вратата се отвори.

Руби прекрачи прага и тръгна по коридора към вратата на кухнята. Сега, след като Касандра и Крисчън бяха разчистили прозорците от пълзящите растения и бяха измили натрупваната сто години мръсотия от стъклата, вътре беше по-светло.

— О, божичко! — прошепна Руби и погледът й обходи кухнята. — Недокоснато е.

— И така може да се каже.

— Никой не е развалил къщата под предлог, че я модернизира. Каква рядкост! — извърна се Руби към Касандра с блеснал поглед. — Сякаш усещам сред нас привиденията от миналото.

Касандра се усмихна. Беше сигурна, че и Руби ще го усети.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Руби.

— Не бих го пропуснала — отговори тя, прекосявайки стаята. — Грей сигурно ще си слага тапи в ушите, когато се виждаме — адски му писна да му дърдоря за твоята къща в Корнуол. Освен това имах работа в Полперо, така че всичко се подреди идеално. — Руби се приведе над люлеещия се стол, за да надникне през предния прозорец. — Това там езеро ли е?

— Да, съвсем мъничко.

— Симпатична статуя, но не му ли е студено? — Тя пусна стола и той леко се залюля. Извитите му крака леко изскърцаха, плъзгайки се по дъските на пода. Руби продължи да оглежда стаята и леко прокара пръсти по печката.

— По каква работа ходи в Полперо? — попита Касандра и седна с кръстосани крака върху кухненската маса.

— Изложбата ми приключи миналата седмица и се канех да върна скиците на Натаниъл Уокър на собственичката им. Сърцето ми се къса, че се разделих с тях, казвам ти.

— Няма ли начин тя да ги преотстъпи трайно на музея?

— Би било хубаво. — Главата на Руби се скри в тухлената ниша на печката и гласът й прозвуча приглушено. — Искаш ли да опиташ да я убедиш?

— Аз ли? Не я познавам.

— Още не, разбира се, обаче й споменах за теб, докато бях при нея. Казах й, че баба ти е била родственица на Монтраше, че е родена в „Блакхърст“, че се е върнала и е купила къщата. Клара много се заинтригува.

— Така ли? Защо?

Руби се изправи и удари глава в печката.

— По дяволите! — разтърка тя яростно удареното място. — Все си удрям проклетата глава.

— Добре ли си?

— Да, да, добре съм. Имам висок праг на болка. — Престана да търка главата си и примигна. — Помниш ли, че майката на Клара е работила в „Блакхърст“ като домашна прислужница? Става дума за Мери, жената, която накрая започнала да прави кървавица със своя съпруг месар.

— Да, сега си спомням, че така се натъкнала на рисунките. А ти как разбра, че Клара проявява интерес към Нел? Тя какво ти каза?

Руби отново се залови да оглежда печката и отвори вратичката.

— Каза ми, че искала да говори с теб за нещо. Нещо, което майка й разкрила, преди да умре.

Тилът на Касандра настръхна.

— Какво точно? Не ти ли намекна?

— Не, на мен нищо не каза, а и не бързай да се въодушевяваш. Като имам предвид с какво благоговение се отнася към покойната си майка, може би смята да те зарадва с новината, че Мери е прекарала най-хубавите години от живота си като прислужница в имението. Или че Роуз веднъж я похвалила колко хубаво е полирала среброто. — Руби затвори вратичката на печката и се обърна към Касандра. — Дали печката още работи?

— Всъщност да. Направо не можахме да повярваме.

— Кои ние?

— Двамата с Крисчън.

— Кой е Крисчън?

Касандра прокара пръсти по масата, избягвайки погледа на Руби.

— А, един приятел. Помага ми да разчистя.

— Приятел, значи — изви вежди Руби.

— Да — сви рамене Касандра и се помъчи да изглежда небрежно.

Руби се усмихна многозначително.

— Хубаво е човек да има приятели. — Тя се върна в кухнята, мина покрай прозореца със счупената рамка и приближи до старинния чекрък. — Ще се запозная ли с него? — Протегна ръка и завъртя колелото.

— Внимавай да не се убодеш — предупреди я Касандра.

— Ясно, няма. — Руби плъзна пръстите си по колелото. — Не искам заради мен и двете да потънем в стогодишен сън. — Прехапа долната си устна с блеснали очи. — Дали пък това няма да даде на приятеля ти възможност да ни спаси?

Касандра усети как бузите й пламват. Престори се на равнодушна, докато Руби оглеждаше голите греди на тавана, синьо-белите плочки край печката, широките дъски на пода.

— Е, какво ще кажеш? — попита накрая Касандра.

Руби завъртя очи.

— Знаеш какво мисля, Кас. Страшно ти завиждам! Превъзходна е! — Руби се облегна на масата и попита: — Смяташ ли да я продаваш?

— Май да.

— Ти си по-силна от мен — поклати глава Руби. — Аз не бих имала сили да се разделя с нея.

Най-неочаквано Касандра изпита някаква собственическа гордост. Успя да я овладее.

— Трябва да го направя. Не мога просто да я оставя тук. Поддръжката ще е прекалено скъпа, особено след като аз ще бъда в другия край на света.

— Би могла да я задържиш като лятна вила и да я даваш под наем, когато не си тук. Така винаги ще има къде да отсядаме, когато искаме да отидем на море — засмя се Руби. — И ти ще имаш къде да отсядаш — смушка я тя по рамото. — Хайде, покажи ми какво има горе. Сигурно гледката се простира чак до хоризонта.

Касандра я поведе нагоре по тесните стълби и когато стигнаха спалнята, Руби се облегна на рамката на прозореца и се загледа към морето.

— О, Кас! — възкликна тя, загледана към белите връхчета на вълните, щипнати от вятъра, — хората ще се редят на опашка, за да почиват тук. Мястото е автентично, достатъчно близо е до селото за провизии, но и достатъчно далеч, за да се чувстваш в уединение. Сигурно по залез е прелестно, а през нощта далечните светлинки на рибарските лодки искрят като звездички.

Думите на Руби едновременно развълнуваха и разпалиха Касандра, понеже тя бе изрекла на глас тайното желание на Касандра, едно чувство, което дори не си беше дала сметка, че изпитва, докато не го чу, изречено от друг. Наистина искаше да задържи къщата. Докато работеше тук, атмосферата на това място й бе влязла под кожата. Заради връзката му с Нел и заради още нещо. Някакво усещане, че когато е в къщата и в градината, всичко е наред. Всичко в света и всичко вътре в самата нея. За пръв път от десет години се чувстваше цяла и стабилна. Като пълен кръг, като мисъл без тъмни ъгълчета.

— О, боже! — Руби се извърна и стисна китката на Касандра.

— Какво? — попита Касандра и усети как коремът й се стяга. — Какво има?

— Хрумна ми блестяща идея! — Руби преглътна, махна с ръка и успокои дишането си. — Да преспим тук — изписка тя накрая. — Двете с теб да преспим в къщата тази нощ!

* * *

Касандра вече беше ходила на пазар и на излизане от железарския магазин, натоварена с кашон, пълен със свещи и кибрит, се натъкна на Крисчън. Три дни бяха минали от вечерята им в кръчмата — валеше твърде силно, за да им хрумне да работят в градината през уикенда — и тя не бе говорила с него оттогава.

Кой знае защо се почувства неспокойна, усети как страните й пламват.

— На излет ли?

— Нещо такова. Една приятелка ми гостува и иска да пренощуваме в къщата на скалата.

Той изви вежди.

— Не позволявай на призраците да те хапят.

— Ще се постарая.

— И на плъховете — усмихна се накриво той.

Тя също се усмихна, после стисна устни. Мълчанието помежду им се разтегли като ластик, който ей сега щеше да се откъсне и да ги цапардоса.

— Ами ти… — поде тя стеснително — ти… би могъл да дойдеш и да хапнеш с нас, ако искаш? Нищо специално, но ще бъде забавно. Ако си свободен де… Сигурна съм, че Руби много ще се зарадва да се запознаете. — Касандра се изчерви и прокле въпросителната нотка, която увличаше нагоре края на всяко нейно изречение. — Ще бъде забавно — повтори.

Той кимна, явно обмисляше предложението й.

— Да, добре — каза. — Ще ми е приятно.

— Чудесно. — Касандра усети вълна да пробягва под кожата й. — В седем? Нищо не носи, както виждаш добре съм се запасила.

— Ей, дай ми това — пое Крисчън покупките на Касандра. Тя премести дръжките на найлоновия плик от китката и почеса оставените от тях червени следи. — Ще те откарам горе до канарата — предложи той.

— Не искам да те затруднявам.

— Не ме затрудняваш. И бездруго идвах да поговорим за Роуз и за белезите й.

— Не намерих нищо друго в албумите й с изрез…

— Няма значение, знам какви са били белезите, знам и как ги е получила. — Той махна към колата. — Ела, ще поговорим, докато те карам.

Крисчън изкара колата от тесния паркинг до водата и потегли по главната улица.

— Е, какво има? — попита Касандра, като стисна торбата с покупките между глезените си, за да не позволи консервите със супа да паднат и да смачкат хляба. — Какво откри?

Прозорецът се беше замъглил и Крисчън се пресегна да изтрие с длан предното стъкло.

— Онзи ден, докато ми разказваше за Роуз, нещо ми се стори познато. Името на лекаря — Ебенизър Матюс. За нищо на света не можех да си спомня къде съм го чувал, но рано в неделя сутрин си спомних.

Той намали на Т-образното кръстовище и се помъчи да нагласи парното.

— Извинявай, понякога прави номера. След малко трябва да се стопли. — Той завъртя копчето от синия към червения сектор, даде ляв мигач и пое нагоре по стръмния път. — Една от ползите от завръщането ми да живея у дома е достъпът до кашоните, в които опаковах живота си, когато мащехата ми превърна стаята ми в гимнастически салон.

Касандра се усмихна, спомнила си кашоните с неловки спомени от гимназиалния живот, които беше открила, когато отново се премести при Нел след катастрофата.

— Отне ми известно време, но накрая намерих есето и там наистина пишеше неговото име — Ебенизър Матюс. Бях го включил, понеже е от същото село, в което съм отраснал и аз.

— И? Вътре пишеше ли нещо за Роуз?

— Не, обаче след като установих кой е докторът, изпратих имейл на приятелка в Оксфорд, която работи в местната медицинска библиотека. Дължи ми услуга и се съгласи да ми изпрати всичко, което успее да открие за пациентите на лекаря между 1889 и 1913 година, когато е живяла Роуз.

Приятелка. Тя. Касандра прогони неочаквания пристъп на ярост.

— И?

— Доктор Матюс се оказва доста заето човече. Отначало не — за човек, издигнал се до такава висота, той е от доста скромен произход. Лекар в малко селище в Корнуол, който прави всичко, което вършат лекарите в малките градове. Доколкото успях да разбера, неговият пробив е запознанството му с Аделайн Монтраше от имението „Блакхърст“. Не знам защо тя е избрала млад лекар като него да лекува болното й момиченце — много по-вероятно е аристократите да потърсят стария призрак, лекувал прачичо Финеган като момче, но, така или иначе, повикан бил Ебенизър Матюс. Явно двамата с Аделайн си допаднали, понеже след първата консултация той станал личният лекар на Роуз. Задържал се през детството й и дори след като тя се омъжила.

— Но как разбра? От къде приятелката ти има тази информация?

— По онова време много лекари си водели хирургични дневници. Записвали данни за пациентите, които преглеждали — кой им дължи пари, какви лекарства са предписвали, какви статии са публикували, такива работи. Много от въпросните дневници по-късно се оказват в библиотеките. Дарени или продадени от самите лекари или от семействата им.

Бяха стигнали до края на пътя, където чакълът свършваше и започваше тревата, така че Крисчън спря колата на тясното място за паркиране до наблюдателницата. Навън вятърът блъскаше канарата и дребните птички страхливо се бяха притиснали една към друга. Крисчън изключи двигателя и се обърна на седалката с лице към Касандра.

— През последното десетилетие на деветнайсети век доктор Матюс доста се прочува. Явно не искал да се задоволи да остане обикновен провинциален семеен лекар, въпреки че списъкът с пациентите му заприличал на светски справочник за местното общество. Започнал да публикува статии по различни медицински въпроси. Не беше много трудно да съпоставя публикациите с дневника му, за да установя, че Роуз се явява като госпожица РМ. Често пише за нея след 1897 година.

— Защо? Какво се е случило тогава? — Касандра осъзна, че е стаила дъх и че гърлото й се е стегнало.

— Осемгодишна, Роуз глътнала един шивашки напръстник.

— Защо?

— Ами не знам, допускам, че по случайност, а и няма значение. Нищо особено — половината британска валута е престояла в някой детски стомах по едно или друго време. Ако ги оставиш, такива предмети преминават до изхода на системата без никакви проблеми.

Касандра рязко си пое дъх.

— Обаче не оставили напръстника. Доктор Матюс направил операция.

Крисчън поклати глава.

— Дори по-лошо.

Коремът й се качи в гърлото.

— Какво е направил?

— Поръчал рентгенова снимка, даже няколко снимки, а после публикувал снимките в списание „Лансет“. — Крисчън се пресегна към задната седалка на колата си и й подаде страниците на фотокопирания материал.

Касандра прегледа статията и сви рамене.

— Не разбирам, какво толкова?

— Не става дума за самата рентгенова снимка, а за експозицията. — Посочи й една линия в горния край на страницата. — Доктор Матюс накарал фотографа да направи шейсетминутна експозиция. Явно е искал да бъде напълно сигурен, че ще разполага с желаната снимка.

Касандра усещаше с бузата си студа пред прозореца.

— Но какво означава това? Шейсетминутна експозиция?

— Рентгенът е облъчване — не си ли забелязала как зъболекарят ти хуква от стаята, преди да натисне копчето на рентгена? Експозиция от шейсет минути означава, че доктор Матюс и фотографът са изпържили яйчниците й и всичко в тях.

— Яйчниците й? — вторачи се в него Касандра. — Тогава как е заченала?

— Точно това се опитвам да ти кажа. Не би могла. Тоест със сигурност не би могла да износи здраво бебе до раждането. През 1897 година Роуз Монтраше всъщност е била безплодна.

41

Клиф Котидж, 1975 г.

Въпреки десетдневното закъснение преди размяната на договорите младата Джулия Бенет беше извънредно услужлива. Когато Нел помоли за по-ранен достъп до къщата, Джулия просто й подаде ключа с едно махване на окичената си с бижута китка.

— Изобщо не ме притеснява — каза тя, дрънчейки с гривните си, — чувствайте се у дома си. Бог ми е свидетел, ключът е толкова тежък, че с радост се отървавам от него.

Ключът наистина беше тежък. Беше голям месингов ключ със сложни завъртулки в двата края и с притъпени зъбци от другата страна. Нел го погледна — беше голям почти колкото дланта й. Остави го върху дървената маса в кухнята. Кухнята в нейната къща. Е, почти нейната. След още десет дни.

Нел нямаше да бъде в Триджина за уреждането на договора. Полетът й от Лондон беше след четири дни, а когато опита да промени резервацията си, й казаха, че промяна в последния момент е възможна само срещу огромна сума. Затова тя реши да се върне у дома, в Австралия, по план. Местните адвокати, които уреждаха покупката на Клиф Котидж, с радост щяха да пазят ключа до завръщането й. Тя ги увери, че няма да го отлага много — просто се нуждаела от време да си подреди нещата и после щяла да се засели трайно в къщата.

Защото Нел решила да се върне у дома в Брисбън за последен път. Какво я задържало там? Малцина приятели, дъщеря, която не се нуждае от нея, сестри, които всъщност само озадачава. Щяло да й липсва антикварното магазинче, но може пък да започне наново в Корнуол? А когато се върнела тук и разполагала с повече време, Нел възнамерявала да стигне до дъното на загадката. Да научи защо Елайза я откраднала и качила на кораб за Австралия. В живота на всеки трябва да има цел — това била целта на Нел. Защото как иначе би могла да се опознае?

Нел обиколи бавно кухнята, обхождайки с поглед всичко. Когато се върнеше, най-напред възнамеряваше здравата да изчисти къщата. Мръсотията и прахолякът отдавна бяха пуснати да се ширят на воля и се стелеха навсякъде. Освен това щеше да се наложи да ремонтира някои неща: на места первазите се нуждаеха от подмяна, сигурно част от дървените елементи са изгнили, кухнята трябваше да се приведе в работен вид…

Разбира се, в село като Триджина сигурно имаше много местни майстори, които да й помогнат, но на Нел никак не й допадаше мисълта да наеме непознати, които да работят по къщата й. Само камъни и дърво, но за Нел не беше просто къща. Тя съзнаваше, че както се бе грижила за Лил на смъртния й одър и бе отказала да прехвърли отговорността на някой непознат, така трябва да се погрижи лично и за къщата. Да впрегне уменията, които беше усвоила от Хю преди толкова много години, когато беше още момиченце и ококорено прекарваше с любимия си баща всяка възможна минутка в бараката под мангото.

Нел спря до люлеещия се стол. Малко светилище в ъгъла привлече погледа й. Приближи се. Полупразно шише, пакет бисквити, книжка с комикси. Със сигурност ги нямаше, когато Нел оглеждаше къщата, преди да я купи, което можеше да означава само, че някой е влизал в къщата й тогава. Разлисти книжката с комиксите — при това явно беше някой невръстен.

Влажен полъх близна лицето на Нел и тя погледна към дъното на кухнята. Едното стъкло на прозореца липсваше от разделената на четири рамка. Нел си отбеляза наум да донесе пластмаса и тиксо, за да запуши дупката, преди да замине за Триджина, и надникна през отвора. Покрай къщата минаваше голям храст, равен и широк, почти като стена. За миг се мярна нещо цветно и на Нел й се стори, че е забелязала някакво движение с ъгълчето на окото си. Когато се вгледа отново, вече нямаше нищо. Може би птица или опосум. Имаше ли изобщо опосуми в Корнуол?

На картата, която адвокатът й беше изпратил, Нел забеляза, че имотът се простира доста надалеч покрай къщата. Което евентуално означаваше, че каквото и да се намира от другата страна, дебелият жив плет беше и неин. Нел реши да поогледа.

Пътеката, която завиваше покрай къщата, беше тясна и неосветена от слънцето. Нел се приближи предпазливо, разтваряйки високите бурени по пътя си. Отзад бодливи храсти бяха избуяли между къщата и живия плет и се наложи Нел предпазливо да си проправя път през пущинака.

Някъде по средата отново усети движение от дясната си страна. Сведе очи към земята. Под стената се виждаха две слаби крачета в обувки. Или стената беше паднала от небето в духа на „Вълшебникът от Оз“ и беше премазала някое клето корнуолско джудже, или тя беше намерила дребосъка, който незаконно се промъкваше в къщата й. Нел стисна кльощавия глезен. Краката застинаха на място.

— Хайде, излез — нареди тя.

Крачетата останаха неподвижни още малко, после запълзяха назад. Момчето, на което принадлежаха, изглеждаше около десетгодишно, макар че Нел не я биваше много да определя възрастта на децата. Беше дребосък със светлокестенява коса и кокалести колене. Слабите му прасци бяха целите в синини.

— Явно ти си маймунчето, което влиза в къщата ми когато си поиска.

Момчето примигна с тъмните си кафяви очи срещу Нел, после сведе поглед към земята.

— Как се казваш? Отговори де!

— Крисчън.

Толкова тихичко, че едва се чуваше.

— Крисчън кой?

— Крисчън Блейк. Обаче не правя нищо лошо. Баща ми работи в голямото имение и понякога обичам да идвам тук в оградената… във вашата градина.

Нел погледна към покритата с бодливи трънаци стена.

— Значи, там отзад има градина, така ли? Питах се какво е…

— Да, госпожо.

— Я ми кажи, Крисчън, майка ти знае ли къде си?

Раменете на момчето увиснаха.

— Нямам майка.

Нел изви вежди.

— Тя отиде в болница през лятото и после…

Избухливостта на Нел тутакси се охлади.

— Разбирам. Е, а ти на колко години си? На девет? На десет?

— Почти на единайсет. — Здравословното възмущение изпрати ръцете му в джобовете, а лактите му щръкнаха настрани.

— Ама, разбира се, сега вече виждам. Имам внучка на твоята възраст.

— И тя ли обича градините?

Нел примигна срещу него.

— Не съм сигурна.

Крисчън наклони глава на една страна и се начумери на отговора й.

— Искам да кажа, че сигурно ги обича — за свое учудване додаде Нел извинително. И после се укори. Нямаше причина да се разкайва само понеже не знае какво обича дъщерята на Лезли. — Не я виждам често.

— Далече от вас ли живее?

— Не, всъщност не.

— Тогава защо не я виждате често?

Нел изгледа момчето, мъчейки се да определи дали дързостта му е очарователна, или не.

— Понякога просто така стоят нещата.

Съдейки по изражението на момчето, обяснението не го задоволи. Обаче има неща, които просто не подлежат на обяснение, особено пред странни момченца, които ти нахлуват в къщата.

Нел си напомни, че дребосъкът наскоро е загубил майка си. Всеки е склонен към неправилна преценка, когато сигурността е издърпана като килимче изпод краката му — Нел го съзнаваше не по-зле от всеки друг. Въздъхна. Животът понякога е адски жесток. Защо трябва това момче да расте без майка? Защо е трябвало горката жена да умира без време и да остави това хлапе да се оправя в света без нейната помощ? Докато гледаше кльощавите ръце и крака на момчето, Нел усети как гърлото й се стяга. Гласът прозвуча дрезгаво, но мило:

— Та какво каза, че правиш в моята градина?

— Нищо лошо, честна дума. Просто обичам да седя вътре.

— От тук ли влизаш? Под тухлите?

Той кимна.

Нел огледа дупката.

— Май няма да мога да мина. Къде е портата?

— Няма порта. Поне не на тази стена.

Нел се намръщи.

— Имам градина, но нямам вход, така ли?

Той отново кимна.

— Имало е преди — вижда се отвътре къде е зазидан.

— И защо някой ще зазижда входа ми?

Момчето сви рамене и Нел добави още едно нещо в списъка на нещата, които трябва да поправи.

— Няма ли да ми обясниш какво пропускам? — попита тя. — Явно няма да мога лично да огледам градината. Всъщност защо си дошъл чак тук горе?

— Това е най-любимото ми място на света — примигна Крисчън с откровените си кафяви очи. — Много ми харесва да седя вътре и да разговарям с мама. Тя обичаше градините и най-вече вашата оградена със зидове градина. Обраслите градини й допадаха най-много. Тя ми показа как да се промъквам вътре. Идвахме заедно и щяхме да се опитаме да подредим градината, но после тя се разболя…

Нел стисна устни.

— След няколко дни се връщам у дома в Австралия, но ще дойда пак след месец-два. Искаш ли да наглеждаш градината, докато ме няма, Крисчън?

Той кимна сериозно.

— О, да, госпожо.

— Радвам се, че я поверявам на сигурен човек.

Крисчън се поизправи и се изпъчи.

— А когато се върнете, ще ви помогна да оправим градината — каза той. — Както прави татко в хотела.

Нел се усмихна.

— Надявам се да удържиш на думата си. Не приемам помощ от случайни хора, но имам чувството, че ти си подходящ за тази работа.

42

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Роуз загърна раменете си с шала и скръсти ръце пред гърдите, за да се предпази от студа, който все не я напускаше. Когато реши да потърси слънце в градината, последният човек, когото очакваше да види, беше Елайза. Роуз си седеше, пишеше си в дневника и от време на време поглеждаше към Айвъри, която припкаше и си играеше сред цветните лехи, без никакви признаци, че нещо ще смути спокойния ден толкова неприятно. Интуицията я накара да погледне към портите на лабиринта и гледката смрази кръвта й. От къде Елайза би могла да знае, че Роуз и Айвъри ще бъдат сами в градината? Да не би да ги наблюдаваше и да дебнеше момент, когато ще свари Роуз неподготвена? И защо точно сега? Защо след толкова много години тя се появява точно днес? Като кошмарен призрак, който прекосява моравата с някакво пакетче в ръка.

Роуз отмести поглед. Ето го там, маскирано като нещо безопасно. Обаче не беше, Роуз го знаеше. Нямаше нужда да наднича под кафявата опаковъчна хартия, за да разбере какво се спотайва вътре — предмет, символ на място, на време, на съюз, който Роуз предпочиташе да забрави.

Събра полите на роклята си и ги заглади върху бедрата си, мъчейки се да остави разстояние между себе си и пакета.

Ято врабчета отлетяха и нещо привлече погледа на Роуз към бъбрековидната морава. Установи, че майка й приближава, съпровождана от хрътката си Макленън, която подскачаше около тъмната й пола. Такова облекчение заля Роуз, че чак свят й се зави. Мама беше нейната връзка с настоящето, връзката й с един безопасен свят, в който всичко беше такова, каквото трябва да бъде. Когато Аделайн се приближи, Роуз не сдържа тревогата си.

— О, мамо, тя беше тук, Елайза беше тук.

— Видях всичко от прозореца. — Мама погледна към пакета и го взе от пейката предпазливо, сякаш можеше да се опари.

— Моля те, мамо, не го отваряй, не мога да понеса да видя какво има вътре — почти шепнешком се примоли Роуз.

— Дали…

— Почти съм сигурна, че е — притисна студени пръсти към бузата си Роуз. — Тя каза, че е за Айвъри. — Роуз погледна майка си и под кожата й плисна нова вълна от паника. — Защо ще го носи за Айвъри, мамо? Защо?

Майка й стисна устни.

— Какво е искала да каже с това?

— Мисля, че вече е време да поставиш известна дистанция между себе си и братовчедка си. — Аделайн седна до Роуз и взе пакета в скута си.

— Дистанция ли, мамо? — Страните на Роуз пребледняха, гласът й се снижи до ужасен шепот. — Значи, смяташ, че тя може да дойде отново, така ли?

— Днес тя доказа, че не уважава правилата, които уточнихме.

— Но, мамо, нали не мислиш, че…

— Мисля само, че искам ти да продължаваш да си добре. — Дъщерята на Роуз се размърда под шарената сянка, а Аделайн се приведе към своята дъщеря толкова близо, че Роуз усети гладката й горна устна с ухото си. Аделайн прошепна: — Скъпа моя, не бива да забравяме, че една тайна никога не е скрита сигурно, когато е известна и на други.

Роуз кимна леко. Разбира се, мама имаше право. Глупаво беше да си въобразява, че може да продължава така вечно.

Аделайн се изправи и махна с ръка на кучето да я последва.

— Томас сервира обяда. Не се бави, няма нужда да разваляш деня си допълнително, като се простудиш. — Остави пакета на пейката и снижи глас: — И накарай Натаниъл да се отърве от това.

* * *

Над главата й се чуваха бързи стъпки във всички посоки, които изтръгнаха тиха въздишка от Аделайн. Колкото и пъти да изнасяше добре познатата си лекция за уместното поведение на една млада дама, детето не слушаше. Разбира се, това можеше да се очаква: в колкото и красиви дрешки да я обличаше Роуз, момиченцето произхождаше от простолюдието и това е. Бузите му бяха твърде розови, смехът му отекваше прекалено силно между стените, къдриците се измушваха под панделките — беше пълна противоположност на Роуз.

Въпреки това Роуз обожаваше момичето. Затова и Аделайн я прие, научи се да й се усмихва, да посреща дръзкия й поглед, да търпи шумотевицата й. Какво ли не би направила Аделайн за Роуз, какво ли вече не беше направила? Тя обаче съзнаваше, че е неин дълг и да контролира строго, понеже детето се нуждаеше от категорични напътствия, за да преодолее недостатъците на произхода си.

Кръгът на онези, които знаеха истината, беше съвсем малък и такъв трябваше да си остане: обратното би означавало да подмамиш противния призрак на скандала. Затова беше от огромно значение Елайза и Мери да бъдат управлявани както подобава.

Отначало Аделайн се притесняваше, че Роуз няма да го проумее и невинно ще си въобрази, че всичко може да си продължи постарому. Обаче този път Роуз я изненада приятно. В мига, в който пое Айвъри в обятията си, Роуз претърпя промяна: обзе я неистово майчинско желание да закриля детето си. Роуз се съгласи с Аделайн, че Елайза и Мери несъмнено трябва да бъдат държани настрани, достатъчно далеч, за да се избегне ежедневното им присъствие, но достатъчно близо, за да останат в сферата на влиянието на Аделайн. Само по този начин можеха да бъдат сигурни, че нито една от двете няма да издаде онова, което знае за детето в имението „Блакхърст“. Аделайн помогна на Мери да си купи малка къща в Полперо, а на Елайза беше позволено да си живее в къщата на скалата. Постоянната близост на Елайза не бе никак приятна за Аделайн, но все пак това бе по-малката от двете злини, а и щастието на Роуз беше над всичко.

Скъпата Роуз. Изглеждаше толкова бледа, седнала самичка на градинската пейка. След това почти не докосна обяда си, само го побутваше насам-натам в чинията. В момента си почиваше, за да не се върне мигрената, която я тормозеше вече цяла седмица.

Аделайн отвори юмрука, който сам се бе свил в скута й, и размърда пръсти. Когато разиграха цялата история, тя съвсем ясно изложи условията си: нито едно от двете момичета не биваше да стъпва повече в имението „Блакхърст“. Правилото беше простичко и до днес и двете го бяха спазвали. Крилете на сигурността обгърнаха тайната и животът в „Блакхърст“ потече мирно и спокойно.

Какво си бе въобразила Елайза, че сега престъпваше думата си?

* * *

Накрая Натаниъл изчака Роуз да си легне с мигрена, а Аделайн да излезе на гости. Той реши, че така нито една от двете няма да научи как той осигурява трайното отсъствие на Елайза. Откакто беше научил за случилото се, Натаниъл размишляваше кой е най-добрият начин да поправи нещата. Състоянието на съпругата му бе смразяващо напомняне, че въпреки дългия път, който двамата бяха извървели, въпреки благословената промяна след раждането на Айвъри, другата Роуз — напрегнатата, разтерзана и непостоянна — всеки момент можеше да се появи отново. Той тутакси осъзна, че трябва да говори с Елайза. Да намери начин да я накара да разбере, че повече никога не бива да идва.

Беше минало известно време, откакто за последен път беше прекосявал лабиринта, и беше забравил колко тъмно е между стените от храсти, за колко кратко проникват тук слънчевите лъчи. Движеше се предпазливо и се стараеше да си спомни къде да завива. Бледо подобие на онзи път преди четири години, когато сляпо се беше втурнал през лабиринта, търсейки рисунките си. Беше пристигнал в къщата на скалата с пулсираща във вените кръв и бързо повдигащи се рамене, задвижвани от необичайното напрежение; настоя рисунките да му бъдат върнати. Заяви, че са си негови, че са му важни и че се нуждае от тях. А после, когато доводите му се изчерпаха, просто остана да стърчи задъхан в очакване на отговора на Елайза. Не беше сигурен какво да очаква — признание, извинение, връщане на рисунките, а може би всичко това заедно, — обаче тя не направи нито едно от тези неща. А го изненада. Изгледа го с леко любопитство, примигна със светлите си и вечно променящи се очи, които адски му се искаше да нарисува, и го попита дали би желал да направи илюстрациите за една книжка с приказки.

Разнесе се някакъв шум и споменът избяга. Сърцето на Натаниъл затуптя по-бързо. Той се извърна и се взря назад. Една лястовичка примигна насреща му и отлетя с клонка от капина в човката.

Защо беше толкова неспокоен? Нервите му бяха изопнати, като да беше гузен — което беше странно, понеже в действията му нямаше нищо неуместно. Смяташе само да поговори с Елайза, да я помоли да овладее желанието си да минава през портата на лабиринта. В крайна сметка мисията му беше за доброто на Роуз, основното му съображение беше здравето и благосъстоянието на жена му.

Закрачи по-бързо и се постара да се убеди, че си въобразява съществуването на опасност там, където такава всъщност няма. Мисията му може и да беше тайна, но не беше незаконна. Имаше разлика.

Беше се съгласил да илюстрира книжката. Как да устои, а и защо? Най-съкровеното му желание беше да рисува, а илюстрирането на нейните приказки му даваше възможност да навлезе в свят, лишен от печалните събития в собствения му живот. За него илюстрациите бяха спасителен пояс, тайно занимание, което правеше поносими безкрайните дни, през които рисуваше портрети. На срещите с богатите и титулувани тъпаци, на които Аделайн за пореден път го натрапваше, а от него се искаше да се усмихва и да се държи общително като обучено пале, го крепеше тайната, че освен всичко това той вдъхва живот и на вълшебния свят от приказките на Елайза.

Така и не получи свой напълно готов екземпляр от книгата. Когато тя беше отпечатана, Натаниъл вече прекрасно съзнаваше колко нежелано би било това издание в „Блакхърст“. Веднъж, през първите дни на проекта, допусна сериозна грешка, като спомена пред Роуз за книжката. Смяташе, че жена му ще се зарадва, че ще й бъде приятна съвместната работа на съпруга й със скъпата й братовчедка, но се оказа, че греши. Никога нямаше да забрави изражението й — гняв и изненада, примесени с тежка печал. Тя заяви, че Натаниъл я е предал, че не я обича, че иска да я напусне. Той недоумяваше. Направи онова, което винаги правеше в такива случаи — увери Роуз в обичта си и я помоли да я нарисува за колекцията си. После се зае да работи над проекта си тайно. Но не се отказа. Не можеше.

След като Айвъри се роди и Роуз се възстанови, провлачените нишки на живота му бавно се сплетоха отново. Странно как едно мъничко бебче се оказа способно да съживи мъртвило, да повдигне покрова, провиснал над всичко — над Роуз, над брака му, над душата на Натаниъл. Разбира се, не се случи веднага. Отначало Натаниъл беше много предпазлив по отношение на детето, остави Роуз да го води и не забравяше нито за миг вероятността произходът на детето да се окаже непреодолима преграда. Едва когато се увери, че тя обича момичето като истинска дъщеря, а не като подхвърлено дете, той позволи и на своето сърце да се смекчи. Допусна божествената невинност на малката да проникне в неговия изтощен и наранен дух и прие новия член на малкото си семейство и силата, която това семейство получи, когато от двама станаха трима.