Кас Морган Завръщане у дома Стоте #3

На Джоел Хобейка, чието въображение вдъхва живот на историите и превръща най-налудничавите мечти в реалност.

И на изключителната редакторка Ани Стоун.

Глава 1 Глас

Ръцете на Глас лепнеха от кръвта на майка ѝ. Осъзнаването я споходи бавно, като през гъста мъгла — сякаш ръцете ѝ принадлежаха на някой друг и кръвта беше излязла от кошмар. Но ръцете бяха нейни и кръвта беше истинска.

Глас можеше да усети, че дясната ѝ длан е залепнала за подлакътника на седалката ѝ на първия ред на транспортния кораб. Можеше да долови и как някой стиска настойчиво лявата ѝ ръка. Беше Люк. Не я беше пуснал, откакто бе издърпал Глас от тялото на майка ѝ и я бе отнесъл до мястото ѝ. Пръстите му се бяха вкопчили в нейните толкова здраво, все едно се опитваше да изтръгне пулсиращата болка от тялото ѝ и да я складира в своето.

Глас се мъчеше да се съсредоточи върху топлината на ръката върху нейната. Концентрира се върху силата на хватката му, върху това как не даваше никакви признаци да я отпусне дори когато транспортният кораб започна да се тресе и да се спуска по принудителната си траектория към Земята.

Преди не повече от няколко минути Глас седеше на седалката до майка си, готова да се изправи заедно с нея пред новия свят. Сега обаче майка ѝ беше мъртва, застреляна от побъркан пазач, отчаяно борещ се за място на последния космически кораб, с който можеше да избяга от загиващата Колония. Глас стисна очи в опит да попречи на сцената отново да се разиграе в съзнанието ѝ: как майка ѝ пада безмълвно на земята. Как Глас се свлича на пода до нея, докато тя се задъхва и стене, неспособна да направи каквото и да било, за да спре кървенето. Как Глас придърпва главата на майка си в скута си и се бори с риданията, за да ѝ каже колко много я обича. Как гледа тъмното петно на роклята ѝ да се разраства, докато животът в нея избледнява. Как наблюдава отпускането на чертите на лицето ѝ точно след като чу последните ѝ думи: Толкова се гордея с теб.

Нямаше начин да възпре образите, както и нямаше начин да промени реалността. Майка ѝ беше мъртва, а Глас и Люк профучаваха през Космоса на кораб, който всеки момент щеше да се блъсне в Земята.

Транспортният кораб се тресеше шумно и се мяташе във всички посоки. Глас почти не забелязваше случващото се. Имаше смътно усещане за колана, който се впиваше в ребрата ѝ, докато тялото ѝ следваше движенията на кораба, но болката от смъртта на майка ѝ дълбаеше по-дълбоко от металната катарама.

Винаги си беше представяла скръбта като тежест — тоест когато изобщо си бе мислила за нея. Предишната Глас не беше прекарвала много време в размисли за страданията на другите. Този факт се промени, след като майката на най-добрия ѝ приятел почина и Глас бе гледала как Уелс обикаля прегърбен из кораба, сякаш носеше огромно невидимо бреме. Сега обаче се чувстваше по различен начин — издълбана, куха, като че ли всички емоции са били изстъргани от нея. Единственото, което ѝ напомняше, че все още е жива, бяха успокояващите ръце на Люк, докосващи нейните.

Хора се притискаха в Глас от всички страни. Всяка седалка беше заета, а мъже, жени и деца бяха запълнили всеки свободен сантиметър от кабината. Пазеха равновесие, като се държаха един за друг, макар да беше невъзможно някой да падне — бяха се натъпкали твърде плътно, бяха люлееща се маса от плът и тихи сълзи. Някои шепнеха имената на онези, които бяха оставили, докато други мятаха яростно глави в отказа си да приемат, че са се сбогували с любимите си хора.

Единственият човек, който не изглеждаше изпаднал в паника, беше мъжът, седнал от дясната страна на Глас — вицеканцлерът Роудс. Той се взираше право напред — беше забравил или нехаеше за съкрушените лица около себе си. За миг искра на възмущение притъпи болката ѝ. Бащата на Уелс, канцлерът, щеше да направи всичко по силите си, за да утеши останалите. Не че изобщо би се съгласил да получи място в последния транспортен кораб. Глас обаче далеч не беше в позиция да съди. Беше се добрала до транспортния кораб единствено защото Роудс беше взел нея и майка ѝ със себе си, докато си проправяше път към борда със сила.

Мощно раздрусване запрати Глас към облегалката на седалката ѝ, когато транспортният кораб се наклони настрани, а после се килна под почти четиресет и пет градусов ъгъл, преди да си възвърне правилното положение с преобръщащо стомаха спускане. Детски писък проряза всеобщото ахване. Няколко души изкрещяха, когато металният корпус на транспортния кораб започна да се огъва, сякаш бе попаднал в челюстите на огромна риба. В кабината проехтя пронизително механично стъргане, което заплашваше да взриви тъпанчетата им, и удави плача и ужасените им викове.

Глас сграбчи подлакътника на седалката си и стисна ръката на Люк в очакване страхът да я залее. Той обаче така и не дойде. Знаеше, че трябва да е уплашена, но беше претръпнала заради събитията от последните няколко дни. Достатъчно трудно ѝ беше да гледа как домът ѝ се разпада, докато на Колонията ѝ свършваше кислородът. Достатъчно трудно беше да поеме на рискован, безумен, неразрешен космически обход, за да се озове от „Уолдън“ на „Феникс“, където все още имаше годен за дишане въздух. Когато обаче тя, майка ѝ и Люк се бяха добрали до транспортния кораб, смяташе, че всичко, през което беше минала, си е струвало. В този момент на Глас не ѝ пукаше дали някога ще зърне Земята. По-добре беше всичко да свърши сега, отколкото всяка сутрин да се буди с мисълта, че майка ѝ вече я няма.

Тя погледна встрани и видя, че Люк се взира право напред, а лицето му представляваше каменна маска на решителност. Дали се мъчеше да бъде смел заради нея? Или всестранната му подготовка като охрана го бе научила как да запазва спокойствие под напрежение? Той заслужаваше много повече от това. След всичко, през което Глас го беше прекарала, такъв ли щеше да е краят? Нима бяха избегнали сигурна смърт в Колонията само за да се хвърлят с главата напред към друга ужасяваща участ? По план хората не биваше да се завръщат на Земята поне още век, докато учените не бъдат сигурни, че радиацията след Катаклизма се е уталожила. Това беше преждевременно завръщане у дома, отчаяно изселване, което не обещаваше нищо друго освен несигурност.

Глас се озърна към редицата малки прозорци, които опасваха кабината. Мъгляви сиви облаци изпълваха всеки от тях. Точно когато си помисли, че е красиво по един особен начин, прозорците внезапно изпукаха и се строшиха, обстрелвайки кабината с шрапнели от нажежено стъкло и метал. През счупените квадрати изскочиха пламъци. Хората, които се намираха най-близо до прозорците, трескаво се мъчеха да избегнат парчетата и да се отдалечат, но нямаше къде да отидат. Накланяха се назад и падаха върху онези зад тях. Острият дъх на горящ метал опари ноздрите на Глас, а от някакво друго зловоние ѝ се пригади… Осъзна с нарастващ страх, че това е миризмата на горяща плът.

Глас пребори с мъка бясната инерция на кораба, за да обърне глава и да погледне Люк. За миг не можеше да чуе хленчещите звуци, плача или хрущенето на метала. Не можеше да долови последния дъх на майка си. Можеше само да се взира в съвършения му профил и силната му челюст — всяка нощ беше проследявала очертанията ѝ в ума си през онези ужасяващи месеци на затварянето ѝ, след като я бяха осъдили на смърт на осемнайсетия ѝ рожден ден.

Звукът на метал, откъсващ се от метал, върна Глас обратно в реалността. Той вибрираше в тъпанчетата ѝ и по челюстта ѝ, през костите и стомаха ѝ. Стисна зъби. Гледаше с безпомощен ужас как покривът се отпаря и изхвърча, сякаш не представляваше нищо повече от парче плат.

Отново се насили да се обърне към Люк, който бе затворил очи, но стискаше ръката ѝ с подновена сила.

— Обичам те — каза тя, ала писъците навсякъде около тях погълнаха думите ѝ.

Внезапно транспортният кораб се заби в Земята с разтърсващ костите пукот и всичко потъна в мрак.

* * *

Глас долови в далечината нисък, гърлен стон, натежал от такава мъка, че не наподобяваше нищо, което някога бе чувала. Опита се да отвори очи, но и най-малкото усилие запращаше главата ѝ в болезнена въртележка. Предаде се и си позволи да се потопи обратно в мрака. Отминаха няколко мига… Или може би няколко часа? Тя отново се възпротиви на успокояващата тишина и се пребори с нея, за да дойде в съзнание. За една сладка, замаяна милисекунда нямаше никаква представа къде се намира. Единственото, върху което можеше да се фокусира, беше настъплението на странни миризми. Глас не бе подозирала, че е възможно да подуши толкова много наведнъж: имаше нещо, което ѝ бе някак познато от соларните полета — любимото ѝ място за срещи с Люк — но хилядократно по-силно. Имаше нещо сладникаво, но не като захар или парфюм. По-дълбоко и наситено. Всеки дъх, който си поемаше, преуморяваше мозъка ѝ, докато се мъчеше да разпознае вихрещите се аромати. Нещо пикантно. Металическо. Последва познат мирис, който светкавично привлече вниманието на мозъка ѝ. Кръв.

Очите на Глас се отвориха рязко. Намираше се в толкова голямо пространство, че не можеше да види стените, а прозрачният, изпълнен със звезди таван сякаш се намираше на километри от нея. Съзнанието ѝ постепенно се настрои на правилната честота и объркването ѝ отстъпи пред удивлението. Взираше се в небето — истинското небе, на Земята — и беше жива. Омаята ѝ обаче трая едва няколко мига, преди една настоятелна мисъл да си проправи път към мозъка ѝ, а паниката да разтърси тялото ѝ. Къде ли беше Люк? Тя внезапно се разбуди и се насили да се надигне, пренебрегвайки гаденето и болката, които се опитаха да я принудят да остане на земята.

— Люк! — извика тя и замята глава наляво-надясно, като се молеше да зърне познатия силует сред множеството непознати сенки. — Люк!

Нарастващият хор от писъци и вой погълна виковете ѝ. Защо някой не включи лампите?, помисли си тя замаяно, преди да си спомни, че се намира на Земята. Звездите не осигуряваха нищо повече от приглушено мъждукане, а луната предлагаше точно толкова светлина, че Глас да разпознае спътниците си в стенещите, мятащите се черни фигури. Това трябваше да е кошмар. Не така се предполагаше да изглежда Земята. Не си струваше да умреш за това място. Тя отново повика Люк, но не последва отговор.

Налагаше се да се изправи, но усещаше тялото си странно натежало, сякаш невидими тежести задържаха крайниците ѝ. Гравитацията тук беше различна, по-трудно поносима — или пък Глас бе ранена? Постави ръка на глезена си и ахна. Краката ѝ бяха влажни. Кървеше ли? Сведе поглед, страхувайки се от това, което можеше да види. Крачолите на панталона ѝ бяха разкъсани, а кожата отдолу беше лошо надрана, но нямаше отворени рани. Тя допря ръце до пода — не, до земята — и ахна. Седеше във вода — вода, която се простираше пред нея на невъзможно голямо разстояние, като в далечния ѝ край се забелязваха само най-бледите сенки на дървета. Глас примигна в очакване очите ѝ да се фокусират и да ѝ разкрият нещо, което имаше повече смисъл, но изображението не се промени. Езеро. Думата се плъзна плавно в ума ѝ. Намираше се на ръба, на брега на езеро на Земята — факт, който ѝ се струваше също толкова сюрреалистичен, колкото и обграждащото я отвсякъде опустошение. Когато се озърна, видя само и единствено ужаси: тела, които лежаха отпуснати и натрошени на земята. Ранени, които плачеха и молеха за помощ. Обезобразените димящи черупки на няколко транспортни кораба с пропукани и разцепени корпуси, които се бяха приземили на броени метри един от друг. Някои хора се втурваха във все още нажежените останки и се изкатерваха обратно с тежки, неподвижни фигури, провесени през раменете им.

Кой я беше изнесъл навън? Ако е бил Люк, къде се намираше той сега?

Глас се изправи с мъка, а краката ѝ затрепериха под нея. Изпъна колене, за да им попречи да поддадат, и размаха ръце, за да възстанови баланса си. Стърчеше насред ледената вода и студът запълзя нагоре по краката ѝ. Пое си дълбоко въздух и почувства как главата ѝ леко се избистря, макар краката ѝ да продължаваха да треперят. Направи няколко несигурни крачки и удари стъпалото си в някакви скали под повърхността.

Глас сведе поглед и рязко издиша. Луната осигуряваше достатъчно светлина, за да види, че водата е обагрена в наситенорозово. Дали езерата не бяха сменили цвета си заради замърсяването и радиацията вследствие на Катаклизма? Или на Земята съществуваше район, в който водата беше естествено розова? Никога не бе внимавала особено по време на уроците по земна география — факт, за който все повече съжаляваше с всяка изминала секунда. Отчаяният зов на една сгърчена на земята фигура наблизо обаче ѝ даде болезнения отговор: това не беше дълготраен страничен ефект от радиацията — водата беше оцветена с кръв.

Глас потрепери, а после тръгна към жената, която я беше повикала. Тя се беше свлякла на брега, а долната половина на тялото ѝ бе потопена в бързо почервеняващата вода. Глас спря и пое ръката ѝ.

— Не се тревожете, ще се оправите — каза тя с надеждата, че звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

Очите на жената бяха широко отворени и изпълнени с паника.

— Виждали ли сте Томас? — изхриптя тя.

— Томас? — повтори Глас и огледа преценяващо призрачния пейзаж от тела и останки.

Трябваше да открие Люк. Единствената по-ужасяваща мисъл от тази, че се намира на Земята, беше, че Люк лежи някъде там, ранен и сам.

— Синът ми Томас — отрони жената и затегна хватката си около ръката на Глас. — Бяхме на различни транспортни кораби. Съседката ми… — Гласът ѝ пресекна от отчаян стон. — Тя обеща, че ще се погрижи за него.

— Ще го открием — рече Глас и потръпна от болка, когато ноктите на жената се забиха в кожата ѝ.

Надяваше се първото изречение, което бе изрекла на Земята, да не се окаже лъжа. Тя се върна отново към хаотичната сцена, от която едва се беше измъкнала на кораба: тъпчещите се тежко дишащи хора, които изпълваха палубата за излитане, отчаяни да се доберат до някое от последните оставащи места за напускане на загиващата Колония. Обезумелите родители, които се оказаха разделени от децата си. Децата с посинели устни и изпаднали в шок, търсещи близките си, които едва ли някога щяха да зърнат отново.

Глас успя да се освободи чак когато жената изкрещя от болка и ръката ѝ падна обратно във водата.

— Ще го потърся — промълви треперливо Глас, докато се отдалечаваше сантиметър по сантиметър. — Ще го намерим.

Трупащата се в стомаха ѝ вина едва не я спря да остане там, но тя знаеше, че трябва да продължи да се движи. Нищо не можеше да направи, за да облекчи страданията на тази жена. Не беше лекарка като приятелката на Уелс — Кларк. Дори не беше общителна като Уелс или Люк, които знаеха точно какво трябва да кажат в определен момент. На тази планета имаше един-единствен човек, на когото беше способна да помогне по някакъв начин, и трябваше да го открие, преди да е станало твърде късно.

— Съжалявам — прошепна Глас, като се обърна към жената, чието лице беше изкривено от болка. — Ще се върна за вас. Трябва да открия моя… някого.

Жената кимна със стисната челюст и затвори очи, а изпод клепачите ѝ се процедиха сълзи.

Глас откъсна поглед и продължи да върви. Присви очи в опит да осмисли сцената пред себе си. Комбинацията от мрака, замайването, дима и шока от факта, че се намира на Земята, изглежда правеше всичко размазано. Транспортният кораб се беше приземил на брега на езеро и накъдето и да погледнеше, тя виждаше пръснати купчини димящи отломки. Едва различаваше неясните силуети на дървета в далечината, но беше твърде разтърсена, че да ги удостои с нещо повече от бърз поглед. От каква полза ѝ бяха дърветата или дори цветята, ако Люк не беше тук, за да ги види заедно с нея?

Очите ѝ прескачаха от един зашеметен и измъчен оцелял на друг. Някакъв старец седеше на голямо парче метал, откъснало се от транспортния кораб, и бе заровил глава в ръцете си. Младо момче с окървавено лице стоеше едва на няколко метра от куп оплетени жици, които свистяха и мятаха искри. Нехаещо за опасността, то се взираше празно в небето, сякаш търсеше обратния път към дома.

Навсякъде лежаха потрошените тела на мъртвите. Хора, върху чиито устни все още витаеха призраците на сърцераздирателни сбогувания, хора, които така и не бяха зърнали синьото небе, въпреки че бяха пожертвали всичко, за да го видят. По-добре да не бяха тръгвали — по-добре да бяха поели сетния си дъх, заобиколени от приятелите и семействата си, вместо да бъдат изоставени и съвсем сами тук.

Глас все още се чувстваше малко нестабилна, но се запрепъва към най-близките фигури по земята, молейки се от все сърце никое от безжизнените лица да няма силната челюст на Люк, тесния му нос или къдравата руса коса. Изпусна въздишка на сладко-горчиво облекчение, щом погледна първия човек. Не беше Люк. Пое към следващото тяло, разкъсвана едновременно от ужас и надежда. А после и към следващото. Затаяваше дъх, когато обръщаше хората по гръб или избутваше от тях тежки късове от останки. При всеки следващ окървавен, потрошен непознат тя издишваше и си позволяваше да вярва, че Люк може все още да е жив.

— Добре ли си?

Глас се стресна и извъртя глава по посока на гласа. Мъж с дълбока рана над лявото око я гледаше въпросително.

— Да, добре съм — отвърна автоматично тя.

— Сигурна ли си? Шокът може да причини невероятни неща на тялото.

— Добре съм. Просто гледам…

Тя се отдръпна, неспособна да изрази големината на паниката и надеждата в гърдите ѝ с думи.

Мъжът кимна.

— Добре. Вече проверих този район, но ако се натъкнеш на оцелели, които съм пропуснал, просто извикай. Събираме ранените тук.

Той посочи в мрака, където в далечината Глас едва успя да различи силуети, приведени над неподвижни фигури на земята.

— Край водата има жена. Мисля, че е ранена.

— Добре, ще отидем да я приберем.

Той направи знак на някого, когото Глас не можеше да види, а после, приведен, се затича. Изпита странен подтик да се провикне, да му каже, че трябва първо да потърси изчезналия Томас. Глас беше убедена, че жената би предпочела всичката ѝ кръв да изтече във водата, отколкото да се изправи пред цял живот на Земята без едничкия човек, заради когото животът си заслужава да се живее. Ала мъжът вече беше отминал.

Глас си пое дълбоко дъх и си нареди да продължи напред, но връзката между краката и мозъка ѝ сякаш беше прекъсната. Ако Люк беше невредим, нямаше ли да я е потърсил досега? Фактът, че не беше чула дълбокия му глас да вика името ѝ през врявата, означаваше, че — в най-добрия случай — той лежи някъде твърде лошо ранен, че да се движи. А в най-лошия…

Глас се опита да не се поддава на мрачните си мисли, но все едно се мъчеше да изтласка сянка. Нищо не можеше да задържи мрака далече от ума ѝ. Би било невъобразима жестокост да загуби Люк броени часове, след като отново се бяха събрали. Не би могла да го преживее пак, не и след случилото се с майка ѝ. Не. Тя се задуши от сподавеното си ридание, но се надигна на пръсти и се огледа. Вече имаше повече светлина. Някои от оцелелите бяха използвали горящите късове от транспортния кораб, за да направят импровизирани факли, но нащърбената мигаща светлина не предлагаше кой знае какво успокоение. Накъдето и да погледнеше, Глас съзираше обезобразени тела и паникьосани лица, изплуващи от сенките.

Сега дърветата бяха по-близо. Можеше да види кората, извитите клони, балдахина от листа. След като бе прекарала целия си живот, втренчена в едно-единствено самотно дърво, сега се слиса при гледката на толкова много, събрани на едно място — беше като да свиеш зад ъгъла и да се озовеш лице в лице с дузина клонинги на най-добрия ти приятел.

Глас насочи поглед към едно особено голямо дърво и ахна. До ствола се беше превило момче с къдрава коса.

Момче в униформа на пазач.

— Люк! — изкрещя Глас и мигом се втурна към него.

Когато се приближи, забеляза, че очите му са затворени. В безсъзнание ли беше, или…

Люк! — извика отново, преди мисълта да е набрала инерция.

Глас имаше чувството, че крайниците ѝ са едновременно тромави и наелектризирани, подобно на тези на съживен труп. Опита се да тича по-бързо, но земята като че ли я теглеше надолу. Можеше да го разпознае дори от десетина метра разстояние: беше Люк. Очите му бяха затворени, тялото — отпуснато, но дишаше. Беше жив.

Глас падна на колене до него и пребори импулса си да се хвърли отгоре му. Не искаше да го наранява повече.

— Люк — прошепна. — Чуваш ли ме?

Беше блед и над окото му зееше дълбока резка, от която към основата на носа му се стичаше кръв. Глас придърпа ръкава си и го притисна към раната. Люк изстена, но не помръдна. Тя увеличи малко натиска с надеждата да овладее кървенето и сведе поглед, за да огледа щетите по останалата част от тялото му. Лявата китка на Люк беше морава и подута, но с изключение на това, изглеждаше добре. От очите ѝ бликнаха сълзи на облекчение и благодарност и тя ги остави да се стичат по бузите ѝ. След няколко минути отмести ръкава си и отново провери раната. Изглежда, кървенето бе спряло.

Глас положи ръка на гърдите му.

— Люк — пророни нежно. Прокара леко пръсти по ключицата му. — Люк. Аз съм. Събуди се.

Люк се размърда, щом чу гласа ѝ, и Глас нададе измъчен звук — отчасти смях, отчасти ридание. Той изпъшка, клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, а после отново се спуснаха.

— Люк, събуди се — повтори Глас и приближи уста към ухото му, точно както правеше някога през онези утрини, когато го грозеше опасността да изпусне регистрацията по време на работа. — Ще закъснееш — рече тя със слаба усмивка.

Очите му пак се отвориха бавно и се втренчиха в нея. Опита се да проговори, но от устните му не излезе никакъв звук. Вместо това ѝ се усмихна в отговор.

— Здрасти — каза Глас и усети как страхът и мъката ѝ се стопяват за миг. — Всичко е наред. Добре си. Тук сме, Люк. Успяхме. Добре дошъл на Земята!

Загрузка...