Завръщане у дома

Глава 14 Уелс

Чуваха се само резките им вдишвания и хрущенето на съчки и изсъхнали листа под краката им. Уелс, Белами и Кларк бяха тичали, докато телата им не се схванаха, и в крайна сметка забавиха ход. Уелс надзърна през рамо, за да провери как е Белами, който очевидно изпитваше силна болка, въпреки че той отказваше да се оплаква и изглеждаше по-притеснен за Октавия, отколкото за собственото си нараняване.

— Сигурни ли сте, че няма да си помисли, че съм я изоставил? — рече Белами и позволи на Кларк да му помогне да прекрачи покрит с мъх дънер, който препречваше пътя им.

— Напълно — отвърна Уелс. Радваше се, че може да му предложи поне това минимално успокоение. — Споделихме ѝ плана и тя се съгласи, че е по-добре някой да остане в лагера и известно време да следи какви ги върши Роудс.

— Щеше да дойде, ако не бяха децата — намеси се Кларк. — Тя е единствената, която се грижи за тях. Наистина върши невероятна работа.

Уелс видя, че за миг гордостта прогони страха от лицето на Белами.

— Винаги съм знаел, че го носи в себе си.

— Къде каза, че ще ни чака Саша? — попита Кларк, като оглеждаше неспокойно дърветата.

Въпреки че тя и Белами веднъж вече се бяха натъквали на Маунт Уедър, Уелс беше наясно, че никой от двамата не е достатъчно уверен, че пак ще го открият.

— Тя ще ни намери — отговори Уелс.

От дървото пред тях се разнесе шумолене и секунда по-късно откъм клоните тихо се приземи една фигура.

— Добре, това беше малко страшничко — ухили се Уелс, докато Саша вървеше към тях.

Все още не беше свикнал със способността ѝ да се слива с околната среда. Сякаш сменяше цвета си като гущера, за който беше чел като дете. Разбира се, тя не го правеше — умението ѝ се дължеше на начина, по който дишаше, на неподвижността ѝ. Саша просто се превръщаше в част от гората.

Той я притегли в обятията си и зарови лице в дългата ѝ тъмна коса, която винаги ухаеше на дъжд и кедър.

— Благодаря ти за помощта — рече той, подпъхна ръка под брадичката ѝ и я повдигна, за да я целуне. — Беше невероятно.

— Да разбирам ли, че е проработило? — попита Саша и се откъсна от Уелс, за да погледне Кларк и Белами.

— Свърши перфектна работа — потвърди Уелс.

— И какъв е планът сега? — полюбопитства Белами, който очевидно изпитваше силна болка; лицето му беше пребледняло и дишаше накъсано.

— Ще отведа всички ви в Маунт Уедър — рече Саша. — Можете да останете там колкото е нужно.

— И те няма да имат нищо против? — попита Белами, а погледът му запрескача нервно от Кларк към Саша.

Саша поклати глава.

— Докато сте с мен, всичко ще бъде наред — увери ги тя.

— Не трябва да спираме за дълго — обади се Уелс с напрегнат глас. — Щом разберат, че ни няма, ще тръгнат след нас.

— Бел, можеш ли да продължиш? — попита нежно Кларк.

— Добре съм — потвърди той, макар да не я гледаше в очите.

Тримата последваха Саша, когато тя хукна, бързо и безшумно, през притъмняващата гора.

— Всичко наред ли е? — попита го, когато се бяха отдалечили на няколко метра от Кларк и Белами.

Бързайки да освободят Белами, на двамата със Саша не им беше останало почти никакво време да говорят за каквото и да било друго, освен за детайлите по осъществяването на плана.

— Не знам.

Беше истина. Всичко се беше случило толкова бързо, че на Уелс не му бе останало време да премисли последствията от това да се противопостави на Роудс, да напусне лагера. Уелс определено нямаше да стои безучастно и да гледа как Роудс екзекутира хладнокръвно брат му. Но все пак му беше трудно да осъзнае, че са били принудени да изоставят новия си дом — дома, общността, която те бяха построили с голи ръце от нищото.

— Няма да е завинаги. Веднага щом баща ти оздравее, ще дойде тук с някой от другите транспортни кораби и всичко ще се оправи.

— Не, няма. Саша, баща ми е в кома, и в Колонията няма резервни транспортни кораби.

Тонът му беше рязък и огорчен, но не го интересуваше. На никого не можеше да разчита да оправи тази ситуация. Беше идиотско да се доверява на Роудс. Трябваше да вземе мерки по-рано, преди цялото положение да е излязло извън контрол.

Друго момиче може и да се обидеше или по-лошо — да се извини, сякаш е сторило нещо лошо. Ала Саша пое ръката на Уелс и я стисна. Беше толкова нечестно. Белами само се е опитвал да спаси сестра си. Той дори не е бил човекът, натиснал спусъка — сторил го е един от скъпоценните пазачи на Роудс. Освен това простреляният беше бащата на Уелс, а щом Уелс не смяташе, че Белами трябва да си плати за това, за кого се мислеше Роудс, че да твърди друго?

Всъщност, усмихна се мрачно Уелс, това беше бащата и на Белами. Ако Роудс го узнаеше, навярно щеше да получи мозъчен удар. Уелс не можеше да отрече, че тази представа му достави известно удоволствие.

Саша повдигна вежда, видимо любопитна за какво си мисли той.

— Просто си представях какво би се случило, ако Роудс научи, че с Белами сме братя — сподели Уелс.

Саша се засмя.

— Сигурно ще получи инфаркт. В интерес на истината, това може и да е най-добрият възможен план. Аз ще се върна във вашия лагер, ще изкрещя новината и ще изчакам Роудс да се просне мъртъв. Проблемът е решен.

Уелс стисна ръката ѝ в отговор.

— Тактическият ти ум никога не спира да ме изумява.

Продължиха да вървят, а Уелс само наполовина слушаше, докато Саша им показваше различни географски особености. По едно време Кларк засипа Саша с въпроси относно различните животински видове, но на Уелс му беше ясно, че го прави по-скоро за да разсее Белами.

Сякаш вървяха от часове. Най-накрая Саша им посочи една малка, едва забележима издатина с отклонение, което никога не биха забелязали сами.

— Насам — каза тя.

Последваха я, като си проправяха внимателно път през клоните. Уелс усети как земята под краката му постепенно се накланя и промени походката си, така че да не се прекатури с главата напред. Взеха един завой и дъхът му секна, щом зърна прострялата се пред него гледка. В подножието на хълма, насред обширна долина, се намираше цял град — точно като онези, за които беше чел през целия си живот. Точно какъвто си беше представял, че ще издигнат със Стоте на Земята.

Откакто бяха пристигнали на тази планета, Уелс не беше виждал нищо по-забележително — нито безкрайните гори, достигащи хоризонта, нито езерото или небето. Природата се беше оказала красива по неподозиран за него начин, но това… това бе живот. Признаците на виталност и енергия бяха навсякъде: грейнали прозорци с очертаващите се зад тях сенки на семейства; животни, тъпчещи земята с копитата си и дрънчащи с хамути и сбруи; пушек, извиващ се от дузината комини в синхронизиран танц към небето; преобърнати ръчни колички, които като че ли са били изпуснати преди секунди; разхвърляни топки и играчки, ехото на детските смехове, носещо се във въздуха около тях.

Уелс се засмя удивено. Кларк се обърна към него и се усмихна.

— Хубаво е, а?

Радваше се, че тя е тук, за да споделят момента. Кларк беше една от малцината в цялата Слънчева система, които знаеха колко много значи това за него.

— Невероятно е.

Саша плъзна ръка в неговата и стисна дланта му.

— Да вървим.

Поведе ги надолу по хълма и по един черен път, който прекосяваше центъра на града ѝ. Уелс вдиша миризмата на печено месо и нещо леко и сладко — да не би някой да печеше хляб?

Саша пое към входната врата на последната къща в редицата и влезе, без да чука. Четиримата прекрачиха прага и се озоваха в стая, осветявана от малка лампа и мъждукащ огън. Първото, което Уелс забеляза, беше огромната маслена картина с изобразено обсипано със звезди небе, окачена на стената. На кораба подобно нещо би се намирало зад трийсетсантиметрово защитно стъкло, навярно в камера без кислород, но ето че картината си висеше съвсем открита тук, само на няколко метра от огъня, от който излизаше дим. Въпреки това Уелс оцени, че светлината на огъня успява да ѝ вдъхне повече живот, отколкото ярките флуоресцентни светлини на „Феникс“ някога биха могли — звездите по нея сякаш сияеха.

Уелс откъсна поглед от картината и насочи вниманието си към сивобрадия мъж, който тъкмо се изправяше да ги поздрави. Беше застанал до най-обикновена дървена маса, покрита с електроника, преобладаващата част от която Уелс не разпозна. Единствената вещ, която му се стори позната, беше древният лаптоп, заварен не особено прецизно за огромен слънчев панел.

— Здравей, тате — рече Саша и пристъпи напред, за да целуне баща си по бузата. — Нали си спомняш Кларк и Белами?

Мъжът повдигна вежда.

— Как бих могъл да ги забравя? — Той се обърна към гостите и им кимна. — Добре дошли отново.

— Благодаря — каза Белами малко плахо. — Съжалявам, че продължавам да се появявам в такова състояние.

Бащата на Саша погледна към здраво бинтованата му ръка.

— Нещо ми подсказва, че вината не е изцяло твоя, макар да ми се струва, че притежаваш специален талант да се забъркваш в неприятности.

— „Талант“ може и да не е най-точната дума — обади се Кларк и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново, господин Уолгроув.

— Тате, това е Уелс.

Саша попадна за кратко в полезрението на Уелс и му хвърли насърчителен поглед.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — пристъпи напред Уелс и протегна ръка.

— И на мен ми е приятно, Уелс — ръкува се силно с него бащата на Саша. — Наричай ме Макс.

Макс отново се обърна към Белами.

— Къде е сестра ти?

Изрече думата небрежно, без да бърчи отвратено устни, както би сторил Роудс. В този свят наличието на братя и сестри не дамгосваше семейството ти.

— Тя не дойде с нас — отговори Белами, като се постара гласът му да звучи спокойно, но хвърли измъчен поглед на Кларк.

Саша ги изведе обратно навън и им обясни, че в момента имало само една свободна колиба с едно-единствено легло. Уелс веднага заяви, че Белами трябва да го вземе, и помогна на Кларк да го заведе дотам, а Саша изтича да вземе някои лекарства за Кларк.

Когато Белами и Кларк бяха настанени на безопасно място в колибата, Саша хвана Уелс за ръка и преплете пръсти с неговите.

— Е… сега накъде? Можеш да спиш на пода в къщата на баща ми, или, ако студът не ти пречи, бих могла да те заведа до любимото ми място.

— Хммм — проточи Уелс, преструвайки се, че премисля вариантите. — Макар да спя на няколко метра от баща ти да ми звучи като невероятна възможност, ще трябва да избера план Б.

Саша се усмихна и поведе Уелс обратно през градчето, към един малък участък от дървета, които растяха между колибите и хълма, водещ до Маунт Уедър.

— Надявам се, че ще мога да го открия в тъмното — каза Саша и прокара ръка по ствола на едно от по-големите дървета.

— Кое? — попита Уелс.

— Това. — В гласа на Саша отекна нотка на триумф. Заради мъждивата светлина Уелс успя да различи само някаква стълба, направена от прокъсано въже. — Последвай ме. — Саша се покатери тихо на дървото и изчезна сред клоните, след което се провикна към останалия долу Уелс: — Размърдай се, ленивецо.

Уелс се хвана колебливо за въжето. Изобщо не му изглеждаше достатъчно здраво, че да издържи тежестта му, но беше изключено да го хване шубето пред Саша. Пое си дълбоко дъх, плъзна стъпало в първия напречник, задържа се за ствола, за да запази равновесие, и направи широка крачка. Залюля се наляво-надясно, но успя да продължи с изкачването, като потръпваше леко всеки път, щом въжето се врежеше в дланите му.

Уелс се придвижи нагоре по въжената стълба, без да поглежда надолу, и накрая завари Саша да си почива на малка дървена платформа, сгушена сред клоните.

— Харесва ли ти? — попита тя.

Саша така се беше ухилила, сякаш бе поканила Уелс в най-великолепния палат.

Той се измъкна внимателно от стълбата и пропълзя до нея.

— Страхотно е — усмихна се. — Сама ли го направи?

— Бях много малка, така че баща ми ми помогна.

— И няма да възрази, ако прекараш нощта тук?

— Уелс, баща ми ръководи цялото ни общество. Прекалено е зает, че да го е грижа къде спя.

Уелс изсумтя.

— Никой баща не е чак толкова зает.

— Нямам нищо против. Макар че определено можем да се върнем в колибата, ако там ще ти е по-удобно.

В отговор Уелс уви ръка около Саша и я притегли до себе си.

— Всъщност тук ми е много удобно.

Тя се усмихна и го възнагради с бърза, лека целувка.

— Хубаво.

— Липсваше ми през последните дни — продължи Уелс, като се приведе над дървената платформа и придърпа Саша със себе си.

— И ти ми липсваше.

Гласът ѝ прозвуча приглушено, понеже се беше сгушила в гърдите му.

— Благодаря ти… за всичко. Нямах никакво намерение да те забърквам в тази каша, камо ли да ти натрисам хората си.

Саша седна бавно и го погледна. Проследи с пръсти лицето му и после започна да ги прокарва през косата му.

— Няма нужда да ми благодариш, Уелс. Нали знаеш, че и аз искам всички да сте в безопасност?

— Знам. — Той взе ръката ѝ и я целуна. — И така… — каза той, оглеждайки се. — Това ми изглежда като добро местенце за сън.

— Уморен ли си?

— Изтощен — рече той, подпъхна ръка зад нея и я притегли за още една целувка. — А ти?

— Може би не чак толкова уморена.

Тя пак го целуна и останалият свят сякаш изчезна. Нямаше нови колонисти. Нямаше земнородни. Нямаше го Роудс. Само Саша. Само придиханията им. Само устните им.

Внезапно лагерът му се стори отдалечен на светлинни години, толкова далечен, колкото изглеждаше Земята спрямо Колонията.

— Направо ме подлудяваш. Знаеш го, нали? — прошепна Уелс и прокара ръка надолу по гърба ѝ.

— Защо? Понеже те съблазнявам на дърво?

— Защото, независимо от всичко друго, което се случва, да бъда с теб ме прави щастлив. Лудост е колко бързо сменям предавките. — Уелс погали бузата ѝ с длан. — Като наркотик си.

Саша се усмихна.

— Май трябва да поработиш над комплиментите си, космическо момче.

— Никога не ме е бивало особено с думите. Справям се доста по-добре, когато демонстрирам нагледно какво имам предвид.

— Нима? — Саша въздъхна, когато Уелс положи другата си ръка на корема ѝ. — Предполагам, че ще трябва да ти се доверя. — Уелс приплъзна пръсти малко по-ниско и тя потръпна. — Добре, ти си този, който ме подлудява.

— Хубаво — прошепна Уелс в ухото ѝ, като си мислеше, че положението на Земята не е чак толкова отчайващо, колкото се беше страхувал.

Докато имаше Саша, това винаги щеше да е неговият дом.